«Юни»

Андреев излезе от щолнята1 и се запъти към склада за лампи — да върне изгасналата си руднична лампа.

„Пак ще се заядат с мен — равнодушно си мислеше той за службата по безопасност на труда. — Нали съм махнал телчето…“

Въпреки забраната в шахтата се пушеше. Ако ги хванеха, очакваше ги нова присъда, но досега не се беше случвало.

Близо до насипището Андреев срещна Ступницки, професора от артилерийската академия. В мината работеше на повърхността като десетник, въпреки че и той бе по петдесет и осми член. Беше оправен работник, чевръст, изпълнителен, подвижен въпреки годините, началството на мината дори не бе и сънувало такива десетници.

— Чуйте — рече Ступницки. — Немците са бомбардирали Севастопол, Киев и Одеса.

Андреев го слушаше много учтиво. Новината звучеше като съобщение за война в Парагвай или в Боливия. Какво му влизаше в работата? Ступницки не гладуваше, беше десетник — затова го интересуваха подобни неща.

Приближи се Гриша Гърка, крадец.

— Какво е това автомат?

— Не знам. Сигурно е нещо като картечница.

— Ножът е по-страшен от всякакъв куршум — назидателно рече Гриша.

— Вярно е — обади се Борис Иванович, бивш хирург. — Нож в корема — това сто на сто води до инфекция, винаги има опасност от перитонит. Огнестрелната рана е по-хубава, по-чиста…

— Най-добре е с пирон — каза Гриша Гърка.

— Строой сее!

Строиха се в редици и тръгнаха от мината към лагера. Конвоят никога не слизаше в шахтата — подземният мрак пазеше хората от побоите. Волнонаемните десетници също гледаха да не ходят там. Не дай си Боже от вентилационния отвор да им се стовари някой голям въглищен къс… Колкото и да обичаше да „побийва“, дори и той, Николай Антонович, „старшият“, почти забрави този си навик. Бъхтеше ги само Мишка Тимошенко, младият надзирател-затворник, който „правеше кариера“.

Мишка Тимошенко вървеше и си мислеше: „Ще напиша заявление да ме пратят на фронта. Че няма да ме пратят — няма, но все ще има някаква полза. Че то иначе и да биеш, и да не биеш — освен нова присъда нищо не можеш получи.“ На сутринта той отиде при началника. Косаренко, началникът на лагера, не беше лош човек. Мишка застана „както се полага“.

— Ето заявление за фронта, гражданино началник.

— Я го гледай… Добре, дай го. Ти си първият… Само че няма да те вземат…

— Заради члена, по който съм осъден ли, гражданино началник?

— Ами да.

— Какво да правя? — рече Мишка.

— Няма да се затриеш. Умееш да се нагаждаш — изхриптя Косаренко. — Я ми извикай Андреев.

Андреев много се учуди. Никога не го бяха викали при самия началник на лагера. Но остана все така безразличен, равнодушен, не изпита страх. Почука на шперплатовата врата на кабинета:

— Затворникът Андреев. Явявам се по ваша заповед.

— Ти ли си Андреев? — рече Косаренко, като взе да го разглежда с любопитство.

— Аз съм, гражданино началник.

Косаренко порови в документите на писалището си, намери нещо и започна да чете наум. Андреев чакаше.

— Имам работа за теб.

— Аз работя като извозвач на трети участък…

— При кого?

— При Корягин.

— Утре ще си останеш у дома. Ще работиш в лагера. Нищо няма да му стане на Корягин без извозван.

Косаренко се изправи, размаха листа и изхриптя:

— Ще разграждаш зоната. Ще навиваш бодливата тел. На вашата зона.

Андреев разбра, че ставаше дума за зоната на петдесет и осми член — за разлика от много други лагери бараката, където живееха „враговете на народа“, беше оградена с бодлива тел вътре в самата лагерна зона.

— Самичък ли?

— Заедно с Маслаков.

„Война е — каза си Андреев, — сигурно така трябва според мобилизационния план…“

— Мога ли да си вървя, гражданино началник?

— Да. Имам два рапорта срещу теб.

— Работя не по-зле от другите, гражданино началник…

— Хайде, върви…

Изправяха ръждивите пирони и сваляха бодливата тел, навиваха я на една тояга. Десет реда, десет метални нишки, освен това и диагонални — за Андреев и Маслаков имаше работа за през целия ден. Тя не беше с нищо по-добра от която и да е друга работа. Косаренко се беше излъгал — чувствата на затворниците бяха загрубели.

По обед Андреев научи още една новина: дажбата хляб бе намалена от един килограм на петстотин грама — новината беше страшна, понеже в лагера останалото ядене не решаваше нищо. Всичко зависеше от хляба.

На другия ден Андреев се върна в мината.

В шахтата беше студено и тъмно както винаги. Той слезе по галерията в долния щрек2. Отгоре още не бяха спуснали празните вагонетки и Кузнецов, вторият извозван в смяната, седеше близо до долната площадка, на светло, и чакаше вагонетките.

Андреев седна до него. Кузнецов беше „битовак“, бе убил някого на село.

— Слушай — рече Кузнецов. — Вчера ме привикаха.

— Къде?

— Там. Оттатък моста.

— И какво?

— Наредиха ми да напиша заявление срещу теб.

— Срещу мен ли?

— Да.

— А ти?

— Написах го. Какво можех да направя?

„Наистина — помисли си Андреев, — какво може да се направи?“

— И какво писа?

— Ами това, което ми казаха. Че си хвалил Хитлер…

„А не е подлец — помисли си Андреев. — Той е просто един нещастен човек…“

— И какво смятат да правят с мен? — попита Андреев.

— Не знам. Следователят каза, че това им трябва просто така.

— Разбира се, че е просто така — рече Андреев. — Нали присъдата ми изтича тази година. Ще имат време да ми лепнат нова.

Вагонетките затрещяха по нанадолнището.

— Ей, вие! — извика старшият на хоризонтала. — Бъбривци! Поемайте вагонетките!

— Аз май ще се откажа да работя с теб — каза Кузнецов. — Когато пак ме извикат, ще отговоря: не знам, не работя с него. Та така…

— Най-добре ще е — съгласи се Андреев.

От следващата смяна заедно с него започна да работи Чудаков, също „битовак“. За разлика от приказливия Кузнецов той повечето време мълчеше. Или си беше такъв по рождение, или „оттатък моста“ го бяха предупредили.

След няколко смени Андреев и Чудаков ги сложиха на вентилационния щрек на горния хоризонтал да спускат по тридесетметровия наклон празните вагонетки и да изтеглят пълните. Нагласяваха колелата върху релсите, които водеха надолу, прикрепваха към вагонетката стоманено въже и задържайки с барабана на скрипеца, спускаха вагонетките. Редуваха се да ги закачат. Беше дошъл редът на Чудаков.

Вагонетките вървяха ли вървяха една след друга, работният ден беше в разгара си, когато Чудаков неочаквано сбърка — бутна една вагонетка надолу, без да е закачил въжето. „Орел!“ — авария в шахтата! Чу се глух грохот, дрънчене, трясък на подпори; нанадолнището се изпълние бели облаци прах.

Чудаков веднага го арестуваха, а Андреев се прибра в бараката. Вечерта го извикаха при Косаренко, при началника.

Онзи нервно кръстосваше кабинета си.

— Какво си направил? Питам те какво си направил? Саботьор!

— Да не сте се побъркали, гражданино началник — рече Андреев. — Та Чудаков случайно…

— Ти си го подучил, гадино! Саботьор! Спрял си работата в шахтата!

— Какво общо имам аз? И никой не е спирал шахтата — тя продължава да си работи… Защо сте се развикали?

— Не знаеш, а? Виж какво пише Корягин… Той е партиен член.

И наистина, на масата имаше голям рапорт, изписан със ситния почерк на Корягин.

— Ще отговаряш!

— Ваша воля!

— Изчезвай, гад!

Андреев излезе. В бараката, в стаичката на десетниците се водеше шумен разговор, който секна с влизането на Андреев.

— Кого търсиш?

— Вас, Николай Антонович — рече на старшията Андреев. — Къде да отида на работа утре?

— Ти първо изкарай до утре — обади се Мишка Тимошенко.

— Не е твоя работа.

— Ето, заради такива умници ме осъдиха, честна дума, Антонич — рече Мишка. — Заради тия Иван-Ивановичи.

— Е, тъкмо при Мишка ще отидеш — каза Николай Антонович. — Корягин нареди така. Ако не те арестуват. А Мишка ще те вкара в правия път.

— Трябва да си знаеш мястото — строго се обади Тимошенко. — Проклет фашист.

— Ти си фашист, глупак такъв — каза Андреев и отиде да раздаде нещата, които имаше, на другарите си — резервните партенки, стария, но още здрав памучен шал, за да няма нищо излишно, когато дойдат да го арестуват.

Съсед по нар му беше Тихомиров, бивш декан на минния факултет. Работеше в шахтата като крепач. Главният инженер се беше опитал да „издигне“ професора поне до десетник, но началникът на въгледобивния район Свишчев му бе отказал категорично и го бе изгледал с неодобрение.

— Ако назначим Тихомиров — рече той на главния инженер, — тогава за вас няма да има работа в шахтата. Разбрахте ли? И да не съм чул повече подобни приказки.

Тихомиров очакваше Андреев.

— Е, какво стана?

— Няма да го вземаме присърце — рече Андреев. — Какво да се прави, война е.

Не го арестуваха. Оказа се, че Чудаков не иска да лъже. Държаха го около месец на карцерна дажба — чаша вода и триста грама хляб, ала не можаха да го склонят да напише никакво заявление: Чудаков не беше в затвора за първи път и знаеше кое колко струва.

— Какво ми даваш акъл? — рекъл на следователя. — Андреев не ми е сторил нищо лошо. Знам законите. Нямате никакъв интерес да ме съдите мен. На вас ви трябва Андреев. Да знаете, че докато съм жив, няма да можете да го осъдите, още много лагерен хляб има да ядете.

— Е — рече Корягин на Мишка Тимошенко. — Ти си ни последната надежда. Ще се справиш.

— Ясно, разбрах — каза онзи. — Първо ще го „ударим през корема“ — ще му намалим дажбата. И ако се изтърве…

— Глупак — прекъсна го Корягин. — Какво да се изтърве? От Луната ли падаш?

Корягин премести Андреев да работи извън мината. През зимата температурата в шахтата не падаше под минус двадесет градуса в долните хоризонти, а навън бе минус шестдесет. Сложиха Андреев нощна смяна на високото насипище, където изсипваха скална маса. От време на време там се изкачваха вагонетките и Андреев трябваше да ги разтоварва. Вагонетките бяха малко, беше страшен студ и дори най-слабият вятър превръщаше нощта в ад. Там Андреев се разплака за първи път, откакто беше стъпил на колимска земя — преди никога не му се беше случвало, освен на младини, когато получаваше писма от майка си и нямаше сили да ги прочете или да си спомни за тях без сълзи. Но това беше отдавна. А защо плачеше тук? От безсилие, от самота, от студ — Андреев беше свикнал, беше се настроил в лагера да си припомня стихове, да си шепне нещо, да си го повтаря беззвучно, но на студа не можеше да мисли. Човешкият мозък не е в състояние да работи, когато дърво и камък се пукат.

След няколко ледени смени Андреев отново се озова в шахтата, пак като извозвач, и заедно с него отново работеше Кузнецов.

— Добре е, че си тук! — зарадва се Андреев. — И мен ме прибраха в шахтата. Какво става с Корягин?

— Говори се, че вече са събрали материали срещу теб. Достатъчно били — разправи му Кузнецов. — Нямали нужда от повече. Затова се върнах. Добре се работи с теб. И Чудаков го пуснаха. Като скелет е. Сега е баняджия. Вече няма да работи в мината.

Новините бяха важни.

След края на смяната и след като се отчетяха, десетниците-затворници се връщаха в лагера без конвой. Мишка Тимошенко реши да отиде на баня преди работниците от лагера, както правеше винаги.

Някакъв непознат баняджия махна резето на вратата и му отвори.

— Къде бе?

— Аз съм Тимошенко.

— Виждам, че си Тимошенко.

— По-малко дрънкай — рече му десетникът. — Ако още не си опитвал соната ми, ще я опиташ. Върви да подаваш пара. — И като избута баняджията, Тимошенко влезе вътре. Миньорската баня бе потънала в черен, влажен мрак. Черен, опушен таван, черни тасове, черни дървени пейки покрай стените, черни прозорци. Беше тъмно и сухо като в шахта, на стълба насред банята висеше миньорска лампа с пукнато стъкло, закачена с кукичка като на подпора в шахтата.

Мишка бързо се съблече, избра си една полупразна бъчва със студена вода, вкара вътре тръбата за парата — в баняла имаше бойлер и водата се подгряваше с гореща пара.

Мършавият баняджия гледаше от прага розовото, охранено тяло на Тимошенко и мълчеше.

— Ето, така обичам — рече десетникът, — парата да е жива. Стопли малко водата, аз ще вляза в бъчвата, а ти пускай по малко. Когато стане добре, ще почукам по тръбата и ще спреш парата. Предишният баняджия, едноокият, знаеше всичките ми навици. Къде е той?

— Не знам — отвърна мършавият. Ключиците му опъваха фланелата.

— А ти откъде се появи?

— От изолатора.

— Да не би да си Чудаков?

— Да.

— Не можах да те позная. Това е на добро — засмя се десетникът.

— В изолатора „напълнях“ така — затова не можеш да ме познаеш! Слушай, Мишка — рече Чудаков, — аз те видях…

— Къде?

— Оттатък моста. Чух, какви ги пееше на следователя…

— Всеки се спасява както може — рече Тимошенко. — Такъв е законът на тайгата. Сега е война. А ти си глупак. Глупак си, Чудаков. И глупак ще си останеш. Така ще си изпатиш заради този мръсник Андреев.

— Е, това вече си е моя работа — рече баняджията и си излезе. Парата забуча, забълбука в бъчвата, водата се стопли. Мишка почука и Чудаков я спря.

Десетникът се качи на една пейка и се намъкна във високата, дълбока бъчва… Имаше и по-ниски, по-широки, но той обичаше да се напарва именно в тази. Водата му стигаше до гърлото. Като примижаваше от удоволствие, Тимошенко почука по тръбата. Парата веднага започна да бълбука. Стана топло. Миша даде условния сигнал на баняджията, но горещата пара продължаваше да нахлува през тръбата. Водата започна да става вряла, Тимошенко се изплаши и отново заблъска, като се опитваше да се измъкне, да изскочи от бъчвата, ала тя беше прекалено тясна, желязната тръба също му пречеше, в банята не се виждаше нищо от бялата клокочеща, гъста пара и Мишка закрещя диво.

През този ден работниците не ги водиха да се къпят.

Когато отвориха вратата и прозорците, гъстата мътнобяла мъгла се разсея и дойде лагерният лекар. Тимошенко вече не дишаше — беше се сварил жив.

Чудаков го откараха нанякъде и се върна едноокият баняджия — не го бяха местили на друга работа, просто беше останал един ден по група „В“ — временно освободен поради болест. Имал „температура“.

Информация за текста

© Варлам Шаламов

© 1994 Александър Талаков, превод от руски

Варлам Шаламов

Июнь,

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-07-13 17:30:00

1

Щолня — хоризонтална или наклонена минна галерия, която има непосредствен изход към земната повърхност. — Б. NomaD.

2

Щрек — хоризонтална минна галерия, която няма непосредствен изход към земната повърхност. — Б. NomaD.