«РУР»

Но нали не бяхме роботи! Като роботите на Чапек от „Р.У.Р.“. Също не и миньори от Рурския въглищен басейн. Нашият Рур беше рота с усилен режим, затвор в затвора, лагер в лагера… Не, не бяхме роботи. В металната безчувственост на роботите е имало нещо човешко.

Впрочем кой от нас е мислил през тридесет и осма година за Чапек, за въгледобивния Рур? Едва двадесет-тридесет години по-късно взеха да се появяват сили за сравнение в опитите да се възкреси времето, цветовете и чувството на онази епоха.

Тогава усещахме само смътна, болезнена физическа радост, радостта на изсушените от глада мускули, които поне за миг, поне за час, поне за един ден се отърваваха от златните изкопи, от проклетата работа, от омразния труд. Трудът и смъртта бяха синоними, и то синоними не само за затворниците, за обречените „врагове на народа“. Трудът и смъртта бяха синоними и за началниците на лагерите, и за Москва — в противен случай не биха писали в „специалните указания“, в московските командировъчни за смъртниците: „да се използват само за тежък физически труд“.

Доведоха ни в РУР като безделници, като кръшкачи, като хора, които не са си изпълнили нормите. Но не и като отказали се от работа. В лагера отказът от работа е престъпление, което се наказва със смърт. След три отказа от работа, след три неявявания разстрелваха. След три акта. Излизахме от зоната на лагера и се довличахме до мястото, където работехме. За самия труд вече нямахме сили. Но не бяхме отказали се.

Изведоха ни за работа. Дежурният надзирател замахна към гърдите ми, аз се олюлях и едва се задържах на краката си — ударът с револвера ми беше счупил едно ребро. Болката не ме остави на мира няколко години. Впрочем оказа се, че това не било счупване, както по-късно ми обясниха специалистите. Той просто ми бе разкъсал надкостницата.

Поведоха ни към РУР, но там не заварихме нищо. Видях все още живата земя, черна, камениста почва, покрита с овъглени корени на дървета, с корени на храсти, полирани от човешките тела. Видях черен правоъгълник овъглена земя, еднакво контрастиращ и с буйната зеленина на краткото, бурно колимско лято, и с мъртвата белота на безкрайната зима. Черна яма от огньовете, следа от топлина, следа от човешки живот.