«По лендлиз»

Пресните следи от трактор в блатото приличаха на следи от доисторически звяр, а не на доставена по линията на лендлиза американска техника.

Ние, затворниците, бяхме чували за тези отвъдокеански подаръци, внесли объркване в душите на лагерното началство. Изтъркани вълнени костюми, различни модели износени пуловери, събрани отвъд океана за колимските затворници — в Магадан генералските съпруги ги разграбиха едва ли не с бой. В списъците тези вълнени съкровища бяха обозначени с думата „носени“, което, разбира се, бе много по-изразително от прилагателното „износени“ или най-различните б/у — „били в употреба, употребявани“, които са добре познати единствено на хората от лагерите. В думата „носени“ има някаква тайнствена неопределеност, като че ли са ги носили някъде на ръце — и ето, че костюмът е станал „носен“, без да е загубил нито едно от безбройните си качества, за които изобщо не може да се мисли, ако в документа фигурира думата „износен“.

Саламът по лендлиз не беше никак „носен“, но ние виждахме тези приказни кутии само отдалеч. Свинското в собствен сос, тези тумбести консервени кутии — виж, то ни беше много добре познато. Претегленото, отмерено по много сложната таблица за замяна, свинското в собствен сос, разграбено от алчните ръце на началниците и още веднъж претеглено, отново отмерено, преди да бъде сложено в казана — сварено, превърнало се в загадъчни влакънца, миришещи на всичко друго, но не и на месо — свинското в собствен сос по лендлиз дразнеше само нашето зрение, не и вкуса ни. Свинското в собствен сос, получено по лендлиза, сложено в лагерния казан, нямаше никакъв вкус. Стомасите на лагеристите предпочитаха нещо родно — от типа на вмирисано месо от стар елен, което е невъзможно да бъде сварено дори в седем лагерни котли. Еленското месо не изчезва, не става ефимерно като свинското в собствен сос.

Овесена каша по лендлиз — нея я одобрявахме, ядяхме я. Все едно нямаше повече от две супени лъжици на порция.

Но по лендлиз идваше и техника — техника, която не ставаше за ядене: неудобни брадвички-томахавки, много практични лопати с чуждоземски къси дръжки, които да пестят силите на работещия. Лопатите на часа биваха преправяни — слагаха им дълги дръжки родно производство, а самата лопата я сплескваха, за да поема, да загребва повече почва.

Глицерин в бъчви! Глицерин! Още първата нощ пазачът гребна с котлето си от този течен глицерин, разпродаде го на лагеристите — уж че е „американски медец“ — и забогатя.