«Легенда за принц Ахмед ал Камел (Или странствуващия влюбен)»

Живял някога в Гранада велик мавритански крал. Той имал един-единствен син, когото нарекъл Ахмед. А придворните добавили към името му и прозвището ал Камел или Съвършения, поради неоспоримите признаци на изключителна добродетелност, които те доловили още от най-ранното му детство. Астролозите ги предсказвали в своите гадания, предвиждайки всичко, което щяло да му помогне, за да стане съвършен принц и благоденствуващ владетел. Само един облак засенчвал съдбата му, но дори и той бил с розов оттенък. Щял да бъде влюбчива натура и да се изложи на големи опасности поради своите страсти. Ако обаче успеели да го предпазят от съблазните на любовта до зряла възраст, тази опасност щяла да бъде предотвратена и животът му да се превърне в едно непрестанно блаженство.

За да го съхрани от всякаква подобна опасност, кралят мъдро решил да отгледа принца в уединение, където никога не ще може да зърне женски лик и дори да чуе думата „любов“. За тази цел на върха на хълма, издигащ се над Алхамбра, той построил красив дворец, заобиколен от прекрасни градини и опасан с непристъпни стени. Между другото, днес това място е известно под името Хенералифе. Там бил затворен младият принц под грижите и опеката на Ибен Бонабен, един от най-учените и аскетични арабски мъдреци, прекарал по-голямата част от живота си в Египет, където изучавал йероглифи и изследвал пирамиди и гробници и за когото една египетска мумия била по-привлекателна и от най-съблазнителната жива красавица. Поръчали на мъдреца да даде на принца всякакви знания с изключение на едно. Той не трябвало да научава нищо за любовта. „За целта вземи всички предпазни мерки, които сметнеш за необходими — казал кралят, — но запомни, о, Ибен Бонабен, че ако, докато е под твоите грижи, синът ми научи за тези забранени чувства, ще отговаряш с главата си.“ При тази заплаха върху съсухреното лице на мъдрия Бонабен се появила лека усмивка. „Нека сърцето на ваше величество бъде така спокойно за младия принц, както моето е спокойно за съдбата на главата ми. Нима приличам на човек, който ще дава уроци по тези празни занимания?“

Под зоркото наблюдение на философа принцът растял сред усамотението на двореца и неговите градини. Прислужвали му черни неми роби — отблъскващи същества, които не знаели нищо за любовта, а и да знаели, нямали думи, за да го разкажат. Ибен Бонабен лично се грижел за развитието на умствените му способности, като се опитвал да го посвети в непонятните науки на Египет, но тук принцът не постигнал големи успехи и скоро станало ясно, че няма склонност към философия.

Бил обаче удивително покорен за един млад принц, готов да се вслуша във всеки съвет, като винаги се ръководел от последното дадено му напътствие. Потискал прозявките си и търпеливо изслушвал безкрайните учени проповеди на Ибен Бонабен, от които придобил разпокъсани повърхностни знания за различни неща. Така щастливо достигнал двадесетата си година и бил удивително мъдър за един принц, но нямал никаква представа за любовта.

Някъде по това време обаче в поведението на принца се забелязала промяна. Той напълно изоставил учението и придобил навика да се разхожда из градините, или, унесен в мисли, дълго да седи до фонтаните. Покрай другите си умения имал известни познания и по музика; тя сега запълвала голяма част от времето му, а започнала да се проявява и явната му склонност към поезия.

Мъдрият Ибен Бонабен усетил тревожните признаци и положил големи усилия да го отклони от обзелата го леност на духа с жесток курс по алгебра, но принцът реагирал с отвращение. „Не мога да понасям алгебрата — казвал той. — Противна ми е. Искам нещо, което повече да вълнува сърцето.“

При тези думи мъдрият Ибен Бонабен поклатил костеливата си глава. „Край с философията — помислил си той. — Принцът е открил, че има сърце!“ Започнал с безпокойство да наблюдава ученика си и забелязал, че спящата в него нежност била събудена и само търсела подходящ обект. Младежът бродел сред градините на Хенералифе, замаян от чувства, чиято причина не съзнавал. Понякога дълго седял захласнат в съзерцание; после грабвал лютнята си и изтръгвал от нея най-вълнуващи звуци, а след това я захвърлял с много въздишки и възклицания.

Постепенно влюбчивата природа на принца започнала да се привързва към неодушевени предмети: той имал своите любими цветя, за които се грижел с нежно усърдие; после започнал да си харесва различни дървета и особено го привличало едно с грациозен ствол и сведени вейки, което всеотдайно обсипвал с любов. Издълбал името си върху кората му, обкичвал клонките му с гирлянди и пеел песни в негова възхвала, като си акомпанирал с лютнята.

Мъдрият Ибен Бонабен сериозно се разтревожил от възбуденото състояние на ученика си. Виждал, че почти се е добрал до забранените знания — и най-малкият намек можел да му разкрие гибелната тайна. Разтреперан за безопасността на принца и сигурността на собствената си глава, той побързал да го откъсне от съблазните на градината и го затворил в най-високата кула на Хенералифе. В нея имало прекрасни покои и за взора почти не съществувал предел, но същевременно тя се издигала високо над сладостната атмосфера и пленителните беседки, които били толкова опасни за чувствата на прекалено податливия Ахмед.

Какво обаче да направи, за да се примири принцът със затвора си, с какво да запълни безкрайните и тягостни часове? Бил изчерпал почти всички приемливи науки, а за алгебра не смеел и да спомене. За щастие, когато бил в Египет, Ибен Бонабен научил езика на птиците от един еврейски равин, който го знаел по наследствена линия, водеща началото си от Мъдрия Соломон, който пък от своя страна го знаел от Савската царица. Още щом споменал за тази наука, очите на принца заблестели и той се заел с нея с такова настървение, че скоро станал не по-малко опитен от своя учител.

Кулата Хенералифе вече не била символ на самота; той имал приятели, с които винаги можел да разговаря. Първото му запознанство било с един ястреб, свил гнездото си сред непристъпните бойници, откъдето се реел надлъж и шир и дирел’ плячка.

Принцът обаче не намирал в него нищо, заради което да го харесва или уважава. Той бил един обикновен въздушен пират и наперен самохвалко, който говорел единствено за плячкосване, грабежи и безумно смели подвизи.

Следващият му познат бил един бухал с надут и мъдър вид, огромна глава и опулени очи, който денем премигвал и се кокорел в една дупка на стената, но затова пък скитал по цели нощи. Смятал се за голям мъдрец, говорел някакви работи за луната, за астрология, намеквал и за черно магьосничество, но бил безнадеждно отдаден на метафизиката и принцът намирал брътвежите му за по-скучни дори от тези на всезнаещия Ибен Бонабен.

Имало и един прилеп, който по цял ден висял надолу с главата в тъмния ъгъл на един свод, откъдето небрежно се измъквал, щом навън паднел сумрак. Той обаче имал доста сумрачни идеи по всички въпроси, присмивал се на неща, които бил гледал не от съвсем правилен ъгъл, и като че ли нищо не можело да го зарадва.

Освен тях там живеела и една лястовица, от която първоначално принцът много се възхищавал. Тя била находчив събеседник, но никога не можела да си намери място — вечно суетяща се, вечно в полет; рядко се застоявала достатъчно дълго за някой свързан разговор. Накрая се оказало, че просто е лекомислена, че само се плъзга по повърхността на нещата и има претенциите за големи познания, а всъщност нищо не знае издъно.

Това били единствените пернати другари, с които принцът имал възможност да упражнява новопридобитите си знания; кулата била твърде висока и другите птици не стигали до нея. Той скоро се отегчил от тях, тъй като приказките им едва докосвали разума и никак — сърцето; и отново потънал в самотата си. Минала една зима, пукнала се пролет с цветове, зеленина и сладък полъх. Настъпило щастливото време, когато птичките си намирали другари и строели гнездата си. Сякаш изневиделица от горичките и градините на Хенералифе бликвали песни и химни, които стигали и до ушите на принца, усамотен във високата си кула. От всички посоки той чувал все една и съща дума — любов — любов — любов, — която пеели и повтаряли на всички възможни тонове и мелодии. Принцът слушал мълчалив и объркан. „Какво ще е това нещо любов — мислел си той, — което като че ли е изпълнило целия свят и за което аз нищо не знам?“ Обърнал се за сведения към своя приятел ястреба. Грубата птица отговорила с презрителен глас: „Трябва да се обърнеш — каза той — към тези плебеи, миролюбивите земни птици, които са създадени само за плячка на нас, въздушните принцове. Войната е моят занаят и боят — моята наслада. С една дума, аз съм воин и не знам нищо за това нещо, което наричат любов.“

Принцът се отвърнал от него с неприязън и потърсил бухала в подслона му. „Това е птица — помислил си той — с миролюбиви навици и може би ще е в състояние да отговори на въпроса ми.“ Така че го помолил да му каже какво е това „любов“, за която пеят всички долу в горичките.

При този въпрос бухалът дал да се разбере, че е оскърбено достойнството му.

— Моите нощи — казал той — са заети с проучвания и изследвания, а дните си прекарвам в килията си, размишлявайки върху наученото. Колкото до онези пеещи птици, за които ми говориш, никога не ги слушам — презирам и тях, и заниманията им. Слава на аллаха, че не мога да пея. Аз съм философ и не знам нищо за това, което наричат любов.

Отправил се принцът към свода, където надолу с главата висял неговият приятел прилепът, и му поставил същия въпрос. Прилепът сбърчил нос и направил възможно най-раздразнена физиономия.

— Защо разтуряш утринната ми дрямка с такъв празен въпрос? — казал той заядливо. — Аз летя само в сумрак, когато всички птици спят, и никога не се вълнувам от техните грижи. Не съм ни звяр, ни птица, за което съм благодарен на аллаха. Разбрал съм какви подлеци са всички и ги мразя до един. С една дума, аз съм мизантроп и не зная нищо за това, което наричат любов.

Последната надежда на принца сега била лястовицата, която потърсил и открил да кръжи над най-високата част на кулата. Както винаги, тя ужасно бързала и едва успяла да му отговори.

— Да си кажа правичката, върша толкова много обществена работа и съм се захванала с толкова различни занимания, че не съм имала време да мисля по този въпрос. Всеки ден трябва да направя хиляди посещения и да се погрижа за хиляди неотложни работи, така че не ми остава нито миг за отдих, камо ли да се заслушвам в някакви си песнички. С една дума, аз съм космополит и не зная нищо за това, което наричат любов. — И като казала това, тя се гмурнала в простора и след миг изчезнала някъде към долината.

Принцът останал разочарован и смутен, но с още по-изострено любопитство, поради невъзможността да го задоволи. В същото настроение бил, когато прастарият му наставник влязъл в кулата. Младежът нетърпеливо се завтекъл да го посрещне.

— О, премъдри Ибен Бонабен — извикал той, — ти си ми разкрил толкова много от световните знания, а за едно нещо тъна в пълно невежество, затова те моля да ми го обясниш.

— Моят принц само трябва да зададе въпроса си и всичко, което е в обсега на скромните възможности на неговия слуга, ще бъде на негово разположение.

— Кажи ми тогава, о, най-премъдри, какво е това нещо, наречено „любов“?

Като че гръм ударил стария мъдрец. Той се разтреперил, пребледнял и му се сторило, че главата му не стои много здраво върху раменете.

— Откъде моят принц се е сетил да пита такова нещо? Откъде е могъл да научи тази празна дума?

Младежът го завел до прозореца на кулата.

— Слушай, о. Ибен Бонабен! — казал той.

Мъдрецът се заслушал. Славеят от горичката под кулата пеел на своята любима — розата. От всяко цъфнало клонче и кичеста дъбрава се разнасяли песни и „любов — любов — любов“ звънтяло от всички страни.

— Аллах акбар! Велик е аллах! — възкликнал ученият Бонабен. — Кой си въобразява, че може да запази тази тайна от сърцето на човека, когато дори птиците във въздуха са се наговорили да я издадат’?

После се обърнал към Ахмед:

— О, мой принце, — извикал той. — затвори ушите си за тези съблазнителни звуци. Заключи разума си за тези опасни знания. Знай, че същата тази любов е причина за половината злини, сполетели това нещастно човечество. Тя възбужда злоби и борби сред братя и приятели, които водят до предателски убийства и опустошителни войни. Грижи и скръб, тъжни дни и безсънни нощи — тези са нейните помощници. Тя попарва цвета, помрачава радостите на младостта и довежда болките и грижите на преждевременната старост. Аллах да те пази, принце мой, от това нещо, наречено любов!

Мъдрият Ибен Бонабен бързо се оттеглил, оставяйки принца още по-дълбоко смутен. А гой напразно се опитвал да прогони тези мисли от главата си. Те продължавали да го занимават, дразнели го и го изтощавали с безрезултатни догадки.

— Не може да бъде — казал си той, докато слушал звучните птичи песни, — това не са тъжни мелодии. В тях има само нежност и щастие. Ако любовта е причина за толкова злочести битки, защо тези птици не вехнат в самота и не се разкъсват взаимно на парчета, ами радостно пърхат из дърветата или се забавляват заедно сред цветята?

Една сутрин принцът се бил излегнал на ложето си и отново размишлявал върху този необясним проблем. Прозорецът на стаята му бил отворен, за да влиза вътре лекият утринен ветрец, който пристигал от долината на Даро, натежал от аромата на портокалов цвят. Едва се чувал гласът на славея, продължаващ да напява все същата мелодия. И докато принцът слушал и въздишал, изведнъж нещо профучало във въздуха. Един прекрасен гълъб, преследван от ястреб, влетял в прозореца и паднал задъхан на пода, а преследвачът, лишен от плячката си, се зареял към планините.

Принцът вдигнал едва дишащата птица, оправил перцата й и я притиснал до гърдите си. След като я успокоил с ласките си, сложил я в златна клетка и й предложил със собствената си ръка най-бяла и вкусна пшеница и най-чиста вода. Гълъбът обаче отказвал храната, стоял оклюмал и скръбен и жаловито стенел.

— Какво те измъчва? — попитал го Ахмед. — Нима нямаш всичко, каквото би могла да си пожелае душата ти?

— Уви, не! — отвърнал гълъбът. — Та нали съм разделен от другарката на моето сърце, и то през пролетта, точно в щастливия сезон на любовта!

— На любовта! — като ехо повторил Ахмед. — Умолявам те, красива птичко, кажи ми какво е това любов.

— Разбира се, мой принце. То е мъка за едни, блаженство за други, битка и вражда за трети. То е чудото, което привлича две същества и ги обвързва с най-пленителните чувства, прави ги щастливи, когато са заедно, и дълбоко нещастни, когато се разделени. Нима няма някой, с когото да те свързват такива чувства на нежна привързаност?

— Обичам стария си учител Ибен Бонабен повече от всяко друго същество, но той често е много досаден и понякога се чувствувам по-щастлив, ако го няма.

— Не такава привързаност имах предвид. Говоря за любовта, за великото тайнство и извор на живота, омайващия пир на младостта и трезвото блаженство на старостта. Огледай се наоколо, принце мой, и виж как в този благословен сезон цялата природа прелива от любов. Всяко живо същество си има свой другар; най-дребното птиченце възпява своята любима; дори бръмбарът по земята ухажва своята избраница. И онези пеперуди, които пърхат високо над кулата и си играят във въздуха, са щастливи от взаимната си любов. Уви, мой принце! Нима си загубил толкова безценни дни от младостта си, без да знаеш нищо за любовта? Няма ли Някое нежно същество от другия пол, някоя красива принцеса или прекрасна девойка, която да е пленила сърцето ти и да е изпълнила гръдта ти със смътната възбуда на сладостна болка и нежни желания?

— Започвам да разбирам — въздъхнал принцът. — Неведнъж съм изпитвал такава възбуда, без да знам причината. А и къде бих могъл да намеря другарката, която ми описа, в тази мрачна самота?

Разговорът продължи още малко и така принцът получил своя първи урок по любов.

— Уви! — казал той. — Ако любовта наистина носи такова блаженство, а раздялата такава скръб, аллах да ме пази от греха да разруша щастието на някой неин поклонник.

После отворил клетката, извадил гълъба и след като нежно го целунал, занесъл го до прозореца.

— Върви, щастлива птичко, ликувайте с другарката на твоето сърце в тези пролетни дни на младостта. Защо да правя и теб затворник в тази мрачна кула, където любовта никога не може да проникне?

Гълъбът плеснал възторжено с криле, превъртял се във въздуха, а после се спуснал със свистене към цъфналата долина на Даро. Принцът го проследил с поглед, след което горко се завайкал. Птичите песни, които преди го радвали, сега само усилвали мъката му. Любов! Любов! Любов! Горкият младеж! Сега вече тази песен му била ясна.

Очите му заискрили от гняв при следващата му среща с мъдрия Бонабен.

— Защо си ме държал в това унизително невежество? — извикал той. — Защо великото тайнство, изворът на живота е бил скриван от мене, когато това е нещо съвсем естествено и за най-обикновеното насекомо? Погледни, цялата природа блаженствува в екстаз. Всяко живо същество ликува със своята избраница. Тази, тази е любовта, за която те молех да ми кажеш. Защо само на мен са ми забранени нейните радости? Защо толкова години от моята младост са били изгубени, без да знам за нейните наслади?

Мъдрият Бонабен видял, че всяко по-нататъшно криене е безсмислено, тъй като принцът се бил добрал до опасните и забранени познания. Ето защо той му разкрил предсказанията на астролозите и предпазните мерки, които били взети по време на обучението му, за да го отклонят от грозящата го опасност.

— А сега, принце — добавил той, — моят живот е в ръцете ти. Ако кралят, твоят баща, разбере, че ти си открил страстите на любовта, докато си бил под мое настойничество, ще трябва да отговарям с главата си за това!

Принцът бил разумен, както повечето младежи на неговата възраст, и лесно се вслушал в жалбите на своя учител, пък и нямал нищо против него. Освен това той искрено бил привързан към мъдрия Бонабен и тъй като все още само теоретично познавал страстите на любовта, съгласил се, че е по-добре да скъта откритието дълбоко в сърцето си, отколкото да рискува главата на философа.

Дискретността му обаче била обречена да премине през още изпитания. Няколко утрини по-късно, докато размишлявал и се разхождал по бойниците на кулата, освободеният от него гълъб долетял и безстрашно кацнал на рамото му.

Принцът го притиснал до сърцето си.

— Щастлива птичко! — казал той. — Ти, която можеш да летиш, носена върху крилата на зората, и да достигнеш и най-отдалеченото кътче на земята, къде си била, откакто се разделихме?

— В далечна страна, принце мой, откъдето ти нося вести, с които искам да ти се отблагодаря за това, че ме пусна на свобода. Сред необятните предели на моите полети, в които влизат планини и равнини, веднъж, както си кръжах във въздуха, видях под себе си прекрасна градина с всякакви цветя и плодове. Разположена е сред зелена долина от двете страни на игрив поток. В средата на градината се издига величествен дворец. Кацнах върху една от беседките да си отдъхна след изморителния полет. И на зеления бряг под мен видях принцеса в разцвета на своята младост. Беше заобиколена от група придворни, все млади девойки като нея, които я кичеха с гирлянди и венци от цветя, но нито едно градинско или полско цвете не можеше да й съперничи по красота. Цъфтеше тя, но скрито, тъй като градината беше заобиколена от високи стени, зад които не можеше да проникне нито един мъж. Още щом видях тази прекрасна девойка, така млада, невинна и непокварена от живота, помислих си: „Ето същество, нарочно създадено от аллах, за да вдъхне любов на моя принц“.

Това описание подействувало като искра на лесно възпламенимото Ахмедово сърце. Цялата му влюбчива, досега потискана натура изведнъж си намерила обект на обожание и той започнал да изпитва неизмерима страст към принцесата. Написал й писмо с най-пламенни слова, в което изливал горещата си привързаност, но и горко окайвал затворническата си орисия, поради която не можел да я намери и да се хвърли в краката й. Добавил и стихове, преливащи от най-нежно и затрогващо красноречие, защото бил поет по душа и вдъхновен от любов. Вместо адрес, върху писмото си написал: „За незнайната красавица от пленения принц Ахмед“, после го парфюмирал с мускус и розова вода и го дал на гълъба.

— Тръгвай, най-верни вестоносецо! Прелети над планини и долини, реки и равнини, не почивай върху беседки и не кацай на земята, докато не предадеш това писмо на повелителката на моето сърце.

Гълъбът се издигнал във въздуха и след като се ориентирал, полетял, без да променя посоката. Принцът го следил с поглед, докато се превърнал в едва забележима точица, която постепенно изчезнала зад планината.

Ден след ден чакал да се завърне пратеникът на неговата любов, но чакал напразно. Вече бил започнал да го обвинява в небрежност, когато една вечер, по залез слънце, вярната птица влетяла в стаята, паднала в краката му и издъхнала. Стрелата на някой нехаен ловец била пронизала гръдта й, но тя се борила до последната искрица живот, за да изпълни мисията си. Когато принцът скръбно се навел над този мъченик на верността, забелязал, че на врата му има бисерна огърлица, а на нея била закачена и скрита под крилото малка портретна миниатюра, върху която била нарисувана прекрасна принцеса’ в най-хубавата й възраст. Несъмнено това била незнайната красавица от градината, но коя и къде била тя? Как е приела писмото му и дали този портрет му е изпратен като знак, че приема и любовта му? За нещастие поради смъртта на вярната птица всичко оставало една необяснима загадка.

Принцът се взирал в портрета, докато очите му се замъглявали от сълзи. Притискал го до устните и сърцето си; с часове го съзерцавал, обзет от почти мъчителна нежност.

— Прекрасен образ! — шепнел той. — Уви! Ти си само един образ! И все пак, твоите искрящи очи ме гледат с блясъка си, твоите розови устни, като че ли ще проговорят, за да ме окуражат. Напразни надежди! Не са ли гледали така и някой по-щастлив съперник? И къде по широкия свят бих могъл да намеря оригинала? Кой знае колко планини и царства ни разделят, колко злополучни случайности могат да се намесят? Може би сега, в същия миг, около нея се тълпят поклонници, а аз стоя тук, затворен в тази кула, и си губя времето в обожание на една сянка!

И тогава принц Ахмед взел своето решение: „Ще избягам оттук, от този зловещ затвор, и ще тръгна да странствувам по света и да търся своята принцеса“. Да избяга от кулата през деня, когато всички били будни, може би щяло да бъде трудно, но през нощта дворецът бил слабо охраняван, тъй като никой не предполагал, че принцът, който винаги бил толкова бездеен в своето затворничество, ще прави подобни опити. Как обаче щял да се ориентира в тъмната нощ, след като изобщо не познавал местността? Тогава се сетил за бухала, който бил свикнал да се скита нощем и сигурно знаел всяка скрита пътечка и таен проход. Потърсил го в килията му и го разпитал, хвалейки познанията му. Бухалът се надул от самочувствие.

— Трябва да знаеш, о, принце — каза той, — че ние, бухалите, произхождаме от много голямо и древно семейство, макар и западнало, и притежаваме разрушени замъци и дворци из цяла Испания. Едва ли има твърдина из планините, или крепост в долините, или стара цитадела в градовете, където да не живее някой мой брат, чичо или братовчед. Така че, посещавайки тези мои безбройни роднини, аз съм успял да надникна във всяка ниша и ъгълче и да науча всички тайни на тази страна.

Безкрайно се зарадвал принцът, че бухалът се оказал толкова компетентен топограф, и доверително го уведомил за нежните си чувства и за бягството, което възнамерявал да извърши, след което го поканил за свой спътник и съветник.

— Да тръгна?! — извикал бухалът раздразнено. — Нима приличам на птица, която се занимава с любовни авантюри? Аз, който съм посветил цялото си време на размишления и на луната?

— Не се обиждай, о, най-сериозни бухале — отвърнал принцът, — откъсни се за известно време от размислите и луната, помогни ми да избягам и ще имаш всичко, каквото сърцето ти пожелае.

— Вече го имам. Няколко мишки са достатъчни за скромната ми трапеза, а тази дупка в стената ми стига за моите занимания. Какво повече би могъл да желае философ като мен?

— Но помисли си, о, най-мъдри сред бухалите, че докато стоиш унил в килията си и гледаш луната, всичките ти таланти са загубени за света. Един ден аз ще стана пълновластен господар и мога да те назнача на някой почтен и достоен пост.

Бухалът, макар че бил философ и се издигал над дребните човешки страсти, бил доста амбициозен, така че накрая се оставил да го склонят да избяга с принца, за да му бъде водач и съветник в странствуванията.

Влюбеният веднага изпълнява своите решения. Принцът събрал всичките си скъпоценности и ги скрил в дрехите, с които бил облечен, като средства за бъдещото си пътешествие. Още същата нощ той се спуснал с помощта на шала си от един балкон на кулата, прехвърлил се през оградите на Хенералифе и воден от бухала, още преди разсъмване достигнал планините.

Там се посъветвал с наставника си относно посоката, в която щял да се движи.

— Осмелявам се да ти препоръчам — казал бухалът — да се отправиш към Севиля. Искам да ти кажа, че преди много години бях на посещение при един мой чичо, много достоен и способен бухал, който живее в разрушеното крило на местния Алкасар1. По време на нощните ми полети над града често забелязвах светлинка в прозореца на една самотна кула. Накрая кацнах на бойниците и разбрах, че свети лампата на един арабски магьосник. Той седеше, заобиколен от магическите си книги, а на рамото му беше кацнал най-близкият му другар — един прастар гарван, дошъл с него от Египет. Аз съм познат с този гарван и му дължа голяма част от знанията си. Магьосникът вече е мъртъв, но гарванът все още живее в кулата, тъй като тези птици се радват на необикновено дълголетие. Бих те посъветвал, о, принце, да потърсиш този гарван, тъй като той е гадател и вълшебник, а се занимава и с черна магия — нещо, с което са известни всички гарвани и особено тези, дошли от Египет.

Принцът бил потресен от мъдростта на съвета и в съответствие с него се отправил към Севиля. Пътувал само нощем, съобразявайки се със спътника си, а през деня лежал в някоя тъмна пещера или запустяла наблюдателница, тъй като бухалът познавал всякакви подобни скришни места и те го привличали като истински любител на старините.

Най-после една сутрин на зазоряване те стигнали Севиля и бухалът, който мразел блясъка и суматохата на оживените улици, спрял извън градските порти и се настанил в едно кухо дърво.

Принцът продължил навътре и с лекота намерил магьосническата кула, която се извисявала над градските къщи като палма сред пустинни храсталаци. Между другото, това била същата кула, която се издига на същото място и до ден-днешен и е известна под името Хиралда — прочута мавърска кула на Севиля.

Изкачил се по голяма вита стълба до върха й и там открил мистичния гарван — стара, тайнствена птица с посивяла глава, опърпана перушина и перде на едното око, което му придавало призрачен вид. Стоял на един крак, наклонил главата си настрани, и се взирал с единственото си око в някаква диаграма, начертана върху плочите.

Принцът се приближил с благоговение и уважение, естествено внушени от почетния му вид и свръхестествената му мъдрост.

— Извини ме, най-древни и премъдри гарване — възкликнал той, — ако за малко прекъсна твоите занимания, на които се възхищава целият свят. Пред теб стои един странствуващ влюбен, който се осмелява да ти иска съвет как да се добере до предмета на своите чувства.

— С други думи — отвърнал гарванът, като го изгледал многозначително, — искаш да изпробваш познанията ми по хиромантия. Ела, покажи ми ръката си, за да разгадая тайнствените линии на твоето бъдеще.

— Извини ме — казал принцът, — но не идвам при тебе, за да надзъртам в предопределенията на съдбата, които аллах е скрил от очите на всеки смъртен. Аз съм странствуващ влюбен и искам да намеря пътя към целта на моите странствувания.

— Нима искаш да кажеш, че не можеш да си намериш подходящ обект в страстна Андалусия? — Погледнал го присмехулно с единственото си око гарванът. — И най-вече в разпътната Севиля, където чернооки красавици танцуват zambra2 във всяка портокалова горичка?

Принцът се изчервил и бил доста изненадан, че чува тази стара птица, с единия крак в гроба, да говори така разпуснато.

— Съвсем не съм предприел това пътуване с лековатата и празна цел, за която намекваш. Чернооките андалуски красавици, които танцуват сред портокаловите горички на Гуадалкивир, не означават нищо за мен. Тръгнал съм да търся една незнайна и непорочна хубавица, оригинала на този портрет, и те умолявам, най-способни гарване, ако е в обсега на твоите знания или във възможностите на твоите науки, да ми кажеш къде мога да я намеря.

Беловласият гарван се раздразнил от строгия тон на принца.

— Какво разбирам аз — отвърнал сухо той — от красота и младост? Моите посещения са при старите и грозните, а не при младите и хубавите. Аз съм вестителят на съдбата, кацвам на комина и с граченето си вещая смъртта, пляскам с криле пред прозорците на болните. Другаде трябва да търсиш сведения за незнайната си красавица.

— Но къде бих могъл да търся, ако не сред синовете на мъдростта, изучили книгата на съдбата? От кралски род съм аз и предопределен от звездите да се нагърбя с тайно начинание, от което могат да зависят съдбините на не една империя.

Когато гарванът чул, че става дума за нещо много сериозно, към което дори звездите са проявили интерес, веднага променил тона и държанието си и изслушал с най-дълбоко внимание историята на принца. И след като той свършил, му казал следното:

— Що се отнася до тази принцеса, аз лично не мога да ти помогна, тъй като нямам навик да летя из градини и дамски беседки, но отиди в Кордова и потърси палмата на великия Абдерахман, която расте в двора на главната джамия; под тази палма ще намериш един известен пътешественик, който е посетил всички страни и кралства и е любимец на всички кралици и принцеси. Той ще ти даде сведения за предмета на твоите търсения.

— Много ти благодаря за тази безценна информация — казал принцът. — Сбогом, достойни магьоснико.

— Сбогом и на теб, поклоннико на любовта — отвърнал сухо гарванът и отново се задълбочил в диаграмата си.

Принцът излязъл от Севиля, намерил своя спътник бухала, който все още дремел в кухото дърво, и се запътил към Кордова.

Когато наближили, пътят започнал да се вие сред висящи градини и портокалови и цедратови горички с изглед към прекрасната долина на Гуадалкивир. Скоро стигнали градските порти, бухалът се наместил в една тъмна дупка на стената, а принцът тръгнал да търси палмовото дърво, посадено някога от великия Абдерахман. То растяло в средата на големия двор на джамията и се извисявало над кипарисите и портокаловите дървета. Дервиши и факири седели на групи под сводестите галерии, а много вярващи се миели на фонтаните, преди да влязат в джамията.

Под палмата стояла тълпа и слушала приказките на човек, който очевидно говорел с огромна словоохотливост. „Това — помислил си принцът — трябва да е известният пътешественик, който може да ми даде сведения за незнайната принцеса.“ Той се смесил с тълпата, но с удивление видял, че всички слушали един папагал със зелено оперение, прагматичен поглед и претенциозна качулка, които му придавали вид на птица с отлично самочувствие.

— Как е възможно — запитал принцът един от близкостоящите — толкова много сериозни хора да изпитват удоволствие от брътвежите на някаква бъбрива птица?

— Ти не знаеш за кого говориш — отвърнал другият. — Този папагал е потомък на известния персийски папагал, прочут с разказваческия си талант. Из устата му се въртят всички мъдрости на Изтока и може да цитира стихове така бързо, както говори. Бил е в много кралски дворове и навсякъде са го приемали като пророк на начетеността. При това навсякъде е бил любимец на нежния пол, който направо обожава ерудирани папагали, които могат да цитират стихове.

— Достатъчно — казал принцът. — Ще си поговоря насаме с този прочут пътешественик.

Той успял да си уреди частен разговор и му разказал за целта на своите скитания. Но едва-що я бил споменал и папагалът изпаднал в пристъп на сух анемичен смях, от който направо му излезли сълзи на очите.

— Извини веселието ми — казал той, — но самото споменаване на думата „любов.“ ме кара да се смея.

Принцът бил потресен от тази ненавременна веселост.

— Но нима любовта не е великото тайнство на природата, изворът на живота и всеобвързващата обич?

— Празни приказки! — извикал папагалът и го прекъснал.

— Извинявай, но откъде си научил тези сантиментални думи? Повярвай ми, любовта отдавна не е на мода. Човек никога няма да чуе тази дума в компанията на умни и изискани мъже.

Принцът въздъхнал, като си спомнил за съвсем различния език на своя приятел гълъба. „Този папагал обаче — помислил си той — е живял в кралския двор и се е повлиял от умните и изискани кавалери; той не знае нищо за любовта.“ И тъй като нямал повече желание да превръща чувствата, които изпълвали сърцето му, в обект на подигравки насочил въпросите си към пряката цел на своето посещение.

— Кажи ми, най-способни сред способните, ти, който си допускан навсякъде, до най-потайните беседки на красотата, срещал ли си някога по време на твоите пътувания оригинала на този портрет?

Папагалът взел портрета в ноктите си, заобръщал главата си ту на една, ту на друга страна и любопитно го разучавал ту с едното, ту с другото око.

— Честно казано — казал той, — много красиво лице, много красиво, но човек вижда толкова красиви жени по време на своите пътувания, че едва ли… но чакай… виж ти! Сега, като я гледам отново… но, разбира се, това е принцеса Алдегонда. Как можах да забравя моята голяма любимка?

— Принцеса Алдегонда! — като ехо повторил принцът. — А къде мога да я намеря?

— Спокойно, спокойно — казал папагалът. — По-лесно е да се намери, отколкото да се спечели. Тя е единствената дъщеря на християнския крал, който управлява в Толедо, и ще живее затворена далече от света до седемнайсетия си рожден ден, заради някакво предсказание на тези натрапници астролозите. Не можеш дори да я зърнеш. Нито един мъж не може. Бях допуснат при нея, за да я забавлявам, и ти давам честната си дума на папагал, който е видял света, че съм разговарял с много по-глупави принцеси.

— Ще ти доверя нещо, драги ми папагале — казал принцът. — Аз съм наследник на кралство и един ден ще седя на престола. Виждам, че си способна птица и разбираш от живота. Помогни ми да спечеля тази принцеса и аз ще те назнача на някоя отговорна длъжност в двореца.

— С най-голямо желание — отвърнал папагалът, — но нека бъде синекурна, ако е възможно, че ние, умниците, не обичаме много да се трудим.

Бързо се договорили; принцът напуснал Кордова през същите порти, откъдето бил влязъл, извикал на бухала да излезе от дупката си в стената, представил му новия им спътник като негов учен събрат и тримата потеглили на път.

Напредвали много по-бавно, отколкото се искало на нетърпеливото принцово сърце, но папагалът имал светски навици и не обичал да го будят рано сутрин. Бухалът от своя страна бил привърженик на следобедната дрямка и губел много време заради дългите си сиести. Любовта му към старините също им пречела, тъй като настоявал да спират и разглеждат всяка развалина и разказвал безкрайни легенди за всички древни кули и замъци, покрай които минавали. Принцът предполагал, че двамата с папагала, след като били толкова учени, ще са щастливи да бъдат заедно, но предположението му се оказало съвършено погрешно. Те непрекъснато се заяждали. Единият бил известен с остроумието си, другият — като философ. Папагалът цитирал стихове, критикувал последните литературни произведения, начетено и словоохотливо разказвал всяка дреболия. Бухалът се отнасял с пренебрежение към подобни познания и имал вкус единствено към метафизиката. Освен това папагалът пеел, непрестанно повтарял bons mots3, пускал шеги по адрес на мрачния си спътник и възмутително се смеел на собствената си духовитост — неща, които бухалът приемал като смъртна обида, нанесена върху собственото му достойнство, и се цупел, и се мръщел, и се надувал, а после мълчал по цял ден.

Принцът не обръщал внимание на крамолите на своите спътници, тъй като или унесено мечтал и си фантазирал, или съзерцавал портрета на красивата принцеса. Така те преминали през суровите проходи на Сиера Морена, пресекли жарките равнини на Ла Манча и Кастилия, минали по бреговете на „златната Тахо“4, която виела очарователните си меандри през половин Испания и Португалия. Най-после пред погледите им се изправил град със здрави стени и кули, построени върху скалист нос, а в подножието му с яростен тътен се виела река Тахо.

— Погледнете — извикал бухалът — древното и славно Толедо, град, известен със своите старини. Погледнете тези прочути дворци и кули, посивели от времето и обвити в легендарно величие, където много от моите предци са размишлявали.

— Пфу! — извикал папагалът, прекъсвайки тържествената реч на този екзалтиран любител на старините. — Какво ни интересуват тези старини и легенди или пък твоето родословие? Погледни нещо по-подходящо: погледни тази обител на младостта и красотата, погледни най-после, о, принце, обителта на твоята дълго търсена принцеса.

Принцът погледнал накъдето му сочел папагалът и на единия бряг на Тахо видял величествен дворец, който се издигал сред прекрасна долина. Мястото точно отговаряло на описанието на гълъба — там бил оригиналът на портрета. Сърцето му се разтуптяло. „Може би в този миг — мислел си той — красивата принцеса се забавлява под тези прохладни беседки или с лека стъпка пресича прекрасните тераси, или си отдъхва под високите сводове.“ Като се взрял по-внимателно, забелязал, че стените около градината са толкова високи, че никой не може да ги прехвърли, а около тях обикаля многобройна въоръжена стража. Тогава се обърнал към папагала.

— О, най-способен сред птиците, ти притежаваш дарбата да говориш с човешки глас. Прелети над тези стени, потърси идола на душата ми и й кажи, че принц Ахмед, един странствуващ влюбен, направляван от звездите, е дошъл до цъфтящите брегове на Тахо, за да я потърси.

Папагалът, горд с посредническата си мисия, се насочил към градината, прехвърлил високите й стени и след като полетял малко над горички и морави, кацнал на балкона на един павилион, надвиснал над реката. И тук, надничайки през прозореца, зърнал принцесата, която се била излегнала върху ложето си, взирала се в някакъв лист, а сълзите бавно се търкаляли по бледите й страни.

Той почистил перата си, нагласил яркозелената си одежда, вирнал качулката си и грациозно кацнал до нея. После нежно й проговорил:

— Избърши сълзите си, прекрасна принцесо. Дошъл съм да утеша сърцето ти.

Принцесата се стреснала от гласа му, но след като се обърнала и видяла само едно зелено птиченце, което тромаво се кланяло, казала:

— Уви! Каква утеха можеш да ми донесеш ти? Нали виждаш, че си само една малка птичка?

Папагалът се обидил от този въпрос.

— През живота си съм донесъл утешение на много красиви дами — отвърнал той, — но да оставим това. Сега изпълнявам кралска мисия. Знай, че Ахмед, принцът на Гранада, е дошъл да те търси и че в този момент станът му се намира върху благоуханните брегове на Тахо.

При тези думи очите на красивата принцеса заблестели по-ярко дори от диамантите в короната й.

— О, най-мило папагалче — извикала тя, — наистина са радостни известията ти, тъй като се изтощих, поболях и уморих почти до смърт, измъчвана от съмнения във верността на Ахмед. Върви при него и му кажи, че думите на писмото му са се запечатали в сърцето ми, а стиховете му са били храна за душата ми. Кажи му обаче, че трябва да е готов да докаже своята любов със силата на оръжието. Утре е моят седемнайсети рожден ден и кралят, моят баща, организира голям турнир. Не един принц ще участвува в него, а победителят ще получи за награда ръката ми.

Папагалът отново разперил крила, префучал през горичките и отлетял натам, където принцът чакал неговото завръщане. Възторгът, в който изпаднал Ахмед, когато разбрал, че е намерил оригинала на обожавания от него портрет и че е намерил принцесата обичаща и вярна, могат да разберат само онези привилегировани смъртни, които са имали щастието да осъществяват мечтите си и да превърнат една сянка в плът. Имало обаче нещо, което помрачавало радостта му — предстоящият турнир. Всъщност по бреговете на Тахо вече проблясвали доспехите и ечали тръбите на многобройните рицари, които, заобиколени от пъстри свити, гордо яздели към Толедо, за да участвуват в церемонията. Същото предзнаменование, което насочвало съдбата на принца, направлявало и живота на принцесата и до седемнайсетия й рожден ден тя била затворена от света, за да я предпазят от нежни сърдечни страсти. Отшелничеството обаче вместо да намали, увеличило славата на прелестите й. Няколко влиятелни принца си съперничили за ръката й, затова баща й, крал, прочут с невероятното си лукавство, за да не си създаде врагове, като прояви предпочитание, избрал оръжието за арбитър. Сред съперниците имало много, известни със силата и юначеството си. Какво не щастие за клетия Ахмед, който бил невъоръжен и необучен в рицарското изкуство! „Ех, такъв ми бил късметът — казал той, — да бъда възпитан в самота под надзора на философ! Каква е ползата от алгебрата и философията във въпросите на любовта? Уви, Ибен Бонабен! Защо пропусна да ме научиш да си служа с оръжие?“ Като чул това, бухалът прекратил мълчанието си, но като встъпление към тирадата си възкликнал набожно, понеже бил благочестив мюсюлманин.

— Аллах акбар! Велик е аллах — извикал той — и всички тайни са в ръцете му. Единствен той управлява съдбата на владетелите! Знай, принце, че по тази земя има много загадки, скрити от всички с изключение на онези, които като мен са способни да търсят познанието в тъмнината. Затова ще ти кажа, че в близката планина има пещера и в тази пещера има желязна маса и върху тази маса лежат вълшебни рицарски доспехи, а до масата стои омагьосан жребец, затворен там от много векове.

Принцът го гледал с удивление, а бухалът примигнал с огромните си кръгли очи, изправил ушичките си и продължил:

— Преди много години придружавах баща си, който беше тръгнал да наобиколи владенията си по тези места. Тогава отседнахме в тази пещера и така научих тайната. Тя се предава от поколение на поколение в нашето семейство. Аз съм я чувал от дядо си, когато бях още съвсем малко бухалче. Доспехите били собственост на някакъв мавритански магьосник, който потърсил убежище в тази пещера, когато християните превзели Толедо. Преди да умре, направил такава магия, че единствено мохамеданин да може да използува оръжието и жребеца му, и то само от зори до пладне. Който обаче ги използува през това време, ще победи всичките си противници.

— Достатъчно, да тръгваме да търсим пещерата! — извикал Ахмед.

Воден от невероятния си наставник, принцът намерил пещерата дълбоко в недрата на непристъпните канари, които се издигат над Толедо; и само острите очи на бухал — любител на старините, можели да открият входа й — Едно вечно горящо кандило разпръсквало тържествена светлина наоколо. Върху желязната маса в средата на пещерата лежали вълшебните доспехи, отстрани било подпряно копието, а до него стоял арабски жребец в пълно бойно снаряжение, но неподвижен като статуя. Доспехите били излъскани и блестели както някога; жребецът изглеждал толкова добре, сякаш току-що се е завърнал от пасището и когато Ахмед го потупал по врата, той ударил с копито в земята и така силно изцвилил от радост, че сводът на пещерата потреперил. И така, щедро получил „доспехи да носи и кон да язди“, принцът решил да предизвика съперниците си в предстоящия турнир.

Съдбоносната сутрин настъпила. Арената за двубоите била готова. Тя се намирала в така наречената Vega, или равнина, точно под изсечените в скали стени на Толедо, където за зрителите били издигнати специални платформи и покрити със скъпи гоблени и заслонени от слънцето с копринени навеси. Всички красавици на царството се били събрали в тези галерии, а отдолу яздели накичени с пера рицари, обкръжени от пажове и оръженосци, сред които се откроявали принцовете, които щели да се сражават в турнира. Всички красавици обаче били засенчени, когато принцеса Алдегонда се появила в кралската ложа и за пръв път се показала пред очите на смаяния свят. Тълпата удивено зашепнала при вида на съвършената й красота, а принцовете, кои го били кандидати за ръката й само защото вярвали в слуховете за нейните прелести, сега изпитали десеторно по-силно желание да се бият.

Принцесата обаче изглеждала разтревожена. Страните й ту поруменявали, ту бледнеели, а очите й трескаво и разочаровано оглеждали обкичената с пера рицарска тълпа. Тръбачите тъкмо щели да известят началото на двубоя, когато глашатаят съобщил, че е пристигнал неизвестен рицар, и Ахмед излязъл на бойното поле. Върху тюрбана си имал стоманен шлем, обсипан със скъпоценности; бронята му била инкрустирана със злато; ятаганът и кинжалът му били дело на най-добрите майстори от Фес и блестели от безценни камъни. На рамото си носел кръгъл щит, а в ръка държал копието, в което се криела вълшебната сила. Покривалото на арабския му жребец било богато извезано и се влачело по земята, а гордото животно танцувало, душело въздуха и цвилело от радост, че отново вижда рицарски турнир. Благородният и изтънчен вид на принца привлякъл всички погледи и когато обявили прозвището му „Странствуващия влюбен“, всеобща възбуда и вълнение обзели прекрасните дами в галериите.

Когато обаче Ахмед поискал да участвува в състезанието, не го допуснали до арената. Казали му, че турнирът бил само за принцове. Той обявил името и ранга си. „Още по-лошо!“ — бил мохамеданин и не можел да участвува в турнир, в който наградата била ръката на християнска принцеса.

Съперниците го наобиколили с надменен и заплашителен вид, а един от тях, с херкулесовско телосложение и нахално държание, се присмял на крехкото му младежко тяло и обсипал с подигравки пламенното му прозвище. Принцът се разгневил и предизвикал съперника си на двубой. Двамата се отдалечили, обърнали се и полетели един срещу друг, но още щом магическото копие докоснало грубия присмехулник, той бил съборен от седлото. Тук принцът би трябвало да спре, но уви! — имал си работа с демонични кон и доспехи; влезнели ли веднъж в бой, нищо не можело да ги спре.

Арабският жребец се хвърлил в най-гъстата тълпа. Копието преобръщало всичко, каквото му се изпречело; знатният принц се носел напосоки из полето като събарял де кого свари — богат и беден, благороден и прост — и страдал от собствените си неволни деяния. Кралят побеснял от гняв при това насилие, което се извършвало върху поданиците и гостите му. Наредил да излязат всичките му стражи, но те били събаряни от конете в мига, когато се появели на арената. Кралят хвърлил мантията си, грабнал щита и копието и се понесъл с коня си срещу непознатия, за да всее у него страх със собственото си величие. Уви! Съдбата на величието не била по-добра от тази на простолюдието. Жребецът и копието не уважават отделната личност. За най-голямо неудоволствие на Ахмед, той се понесъл стремително срещу краля и в следващия миг петите на негово величество се размахвали във въздуха, а короната му се търкаляла в прахта.

В този миг слънцето достигнало зенита си и заклинанието започнало да действува. Арабският жребец префучал през равнината, прескочил оградата, хвърлил се в Тахо, преплувал буйните води, влетял със задъхания и удивен принц в пещерата и заел позата си на статуя до желязната маса. Принцът с голяма охота слязъл от него и оставил доспехите да чакат следващата повеля на съдбата. После седнал и се замислил за окаяното положение, до което го били докарали тези демонични рицарски принадлежности. Вече никога нямало да се осмели да покаже лицето си в Толедо, след като така бил опозорил рицарите му и нанесъл смъртна обида на краля му. А освен това какво щяла да си помисли принцесата за успеха му, постигнат грубо и необуздано? Изпълнен с безпокойство, принцът поръчал на крилатия си пратеник да отиде и събере сведения. Папагалът посетил всички обществени сборища в града и скоро се върнал пълен с клюки. Цяло Толедо било парализирано от ужас. Принцесата била отнесена в двореца в безсъзнание; турнирът завършил в бъркотия; всички говорели за внезапното появяване, изумителните подвизи и необяснимото изчезване на мюсюлманския рицар. Някои го обявили за мавърски магьосник, други го смятали за демон, приел човешки образ, а трети разказвали легенди за омагьосани бойци, скрити из пещерите в планините, и смятали, че един от тях най-неочаквано е изскочил от бърлогата си. Всички били съгласни обаче, че никой обикновен смъртен не е способен да извърши такива чудеса, или да повали толкова способни и юначни християнски бойци.

Бухалът излетял през нощта и закръжил над тъмния град, кацайки по покривите и комините. После се насочил към кралския дворец, който се издигал върху скалистия хълм на Толедо. Кръстосвал терасите и бойниците, подслушвал на всяка цепнатина и се пулил с огромните си ококорени очи във всеки осветен прозорец, така че накарал две-три благородни девици да припаднат. Чак когато небето над планините започнало да избледнява, тайната му експедиция приключила и той се върнал, за да разкаже на принца какво е видял.

— Докато заничах из една от най-високите кули на двореца — казал той, — в един от прозорците съзрях красива принцеса. Лежеше върху ложето си, отвсякъде заобиколена с лекари и придворни, но отказваше да приеме помощта им. Когато те се оттеглиха, видях как извади от пазвата си някакво писмо, започна да го чете и целува и силно да ридае — гледка, която не можеше да не ме развълнува, макар че съм философ.

Чувствителното сърце на Ахмед силно се разстроило при тези новини.

— Колко верни бяха думите ти, о, мъдри Ибен Бонабен — извикал той, — грижи, скръб и безсънни нощи са постоянните спътници на влюбения. Дано аллах запази принцесата от пагубното влияние на това, което наричат любов!

Следващите съобщения от Толедо потвърдили думите на бухала. В града царели паника и безспокойство. Принцесата била преместена в най-високата кула на двореца и всички пътища дотам били силно охранявани. Междувременно я била обзела разкъсваща меланхолия, чиито причини никой не можел да открие. Отблъсквала храната и не искала да чуе никакви утешителни слова. Най-опитните лечители напразно се опитвали да приложат своето изкуство. Накрая решили, че е омагьосана и кралят наредил да разгласят, че обещава да даде най-голямата скъпоценност от съкровищницата си на онзи, който успее да я излекува.

Когато бухалът, който дремел в някакъв ъгъл, чул съобщението, завъртял огромните си очи и приел възможно най-тайнствен вид.

— Аллах акбар! — възкликнал той. — Блазе на този щастливец, който успее да я излекува, стига обаче да знае какво да избере от кралската съкровищница.

— Какво имаш предвид, почтени бухале? — попитал Ахмед.

— Слушай, принце, какво ще ти разкажа. Трябва да знаеш, че ние, бухалите, сме учено племе и особено обичаме да се ровим из тъмни и прашни дупки. Докато кръжах онази вечер над кулите и кубетата на Толедо, натъкнах се на колегия от бухали-археолози, които се бяха събрали в голямата сводеста зала на царската съкровищница. Те тъкмо обсъждаха формите, надписите и изработката на древните бижута и скъпоценности, на златните и сребърни съдове, струпани в хранилището и събирани от всички страни и епохи, но най-голям интерес проявиха към няколко реликви и талисмани, останали още от времето на готския владетел Родерик. Сред тях се намираше и едно ковчеже от сандалово дърво, обковано със стоманени обръчи — ориенталска изработка, покрито с тайнствени знаци, познати само на малцина учени. Това ковчеже и надписите му бяха занимавали колегията в продължение на няколко заседания и предизвикали дълги и сериозни дискусии. Когато аз бях там, върху капака му седеше един престарял бухал, пристигнал неотдавна от Египет, и изнасяше лекция за надписите. По тях беше успял да докаже, че ковчежето съдържа коприненото килимче от трона на Мъдрия Соломон, което несъмнено било донесено в Толедо от евреите, потърсили тук убежище след падането на Ерусалим.

Когато бухалът приключил археологическата си тирада, принцът останал известно време потънал в мисли.

— Чувал съм — казал той — от мъдрия Ибен Бонабен за чудните свойства на този талисман, който изчезнал при падането на Ерусалим и се предполагало, че е загубен за човечеството. Няма съмнение, че християните в Толедо дори и не подозират за неговото съществуване. Ако успея да се добера до това килимче, успехът ми ще бъде осигурен.

На следващия ден принцът свалил богатите си одежди и облякъл простите дрехи на арабин от пустинята. С помощта на малко боя лицето му станало мургаво, така че никой не бил в състояние да се досети, че той и прекрасният рицар, предизвикал такова възхищение и уплаха на турнира, са един и същи човек. С тояга в ръката, торба на рамо и малка овчарска свирка принцът се отправил към Толедо, представил се пред вратите на кралските чертози и съобщил, че е кандидат за наградата, обещана за изцеряването на принцесата. Стражите щели да го прогонят с юмруци:

— Какво си представя, че може да направи един скитник арабин — казали те — там, където и най-учените лечители на кралството не успяха?

Кралят обаче чул разправията и наредил да доведат арабина при него.

— Всевластни господарю — казал Ахмед, — пред теб стои един бедуин, прекарал почти целия си живот сред самотата на пустинята. Всеизвестно е, че тези самотни места са убежище на демони и зли духове, които заобикалят нас, бедните овчари, по време на самотните ни бдения, вселяват се и обладават стадата и табуните ни и понякога успяват да подлудят дори и апатичната камила. Срещу тях нашата противомагия е музиката. Знаем древни мелодии, предавани от поколение на поколение, които пеем и свирим, за да прогоним злите духове. Аз произхождам от надарен род и притежавам това умение. Ако подобна зла сила се е вселила в дъщеря ти, залагам главата си, че ще я изтръгна от властта й.

Кралят, който бил умен човек и знаел за чудноватите способности на арабите, се обнадеждил от самоуверените думи на принца. Веднага го завел във високата кула, затворена с няколко врати, на чийто връх се намирала стаята на принцесата. Прозорецът водел към тераса с балюстради, от която се виждало Толедо и цялата околност. Той обаче бил затъмнен, тъй като вътре лежала принцесата, разкъсвана от непреодолима печал, която не се поддавала на никакво утешение.

Принцът седнал на терасата и изсвирил с овчарската си свирка няколко буйни арабски мелодии, които бил научил от своите слуги в Хенералифе, в Гранада. Принцесата останала безчувствена, а лечителите, които също присъствували, клатели глави и се усмихнали презрително и недоверчиво. Накрая той оставил свирката и по съвсем проста мелодия изпял любовните стихове от писмото, в което бил разкрил душата си.

Принцесата познала стиховете; сърцето й плахо потрепнало от радост. Тя вдигнала глава и се заслушала, а очите й се изпълнили със сълзи, които потекли по бузите й. Гръдта й се развълнувала под напора на силните чувства. Искало й се да въведат нежния трубадур в стаята й, но се въздържала, обзета от момински свян. Кралят разбрал мислите й и наредил да доведат Ахмед. Влюбените не се издали; те си разменили само погледи, но тези погледи говорели повече от цели книги. Никога музиката не била имала такъв пълен успех. Нежните страни на принцесата възвърнали розовия си цвят, устните й — свежестта си, безжизненият й поглед — искрящата си игривост.

Всички присъствуващи лечители се спогледали недоумяващо. Кралят гледал арабския певец с възхищение и страхопочитание.

— Прекрасни младежо! — извикал той. — Отсега нататък ти ставаш главен лечител в двореца ми и аз няма да признавам никакви други рецепти освен твоите мелодии. Засега приеми своята награда — най-голямата скъпоценност от моята съкровищница.

— О, кралю — отвърнал Ахмед, — нехая аз за злато, сребро и драгоценни камъни. Но в твоята съкровищница има една реликва, останала от мохамеданите, някога владетели на Толедо — ковчеже от сандалово дърво, в което има копринено килимче. Дай ми това ковчеже и ще бъда доволен.

Всички присъствуващи останали учудени от скромността на арабина, но още повече се учудили, когато ковчежето било донесено и килимчето извадено. Изтъкано било от тънка зелена коприна и покрито със староеврейски и халдейски писмени знаци. Придворните лечители се спогледали, повдигнали рамене и се усмихнали на глупостта на новия си колега, който се задоволявал с такова нищожно възнаграждение.

— Това килимче — казал принцът — някога е покривало трона на Мъдрия Соломон. Смятам, че подобава на една красавица да стъпи върху него.

След това го постлал на терасата пред дивана, донесен там за принцесата, а после седнал в краката й.

— Кой може да противодействува На написаното в книгите на съдбата? Вижте как се сбъдва предсказанието на астролозите.

— О, кралю, знай, че ние с твоята дъщеря тайно се обичаме. Аз съм Странствуващия влюбен!

Думите едва били излезли от устата му и килимчето се издигнало във въздуха, отнасяйки принца и принцесата. Кралят и лечителите гледали след него със зяпнали уста и напрягали очите си, докато то се превърнало в малка точица върху бялото рухо на едно облаче, а после се изгубило в небесната синева.

Побеснял от яд, кралят извикал своя ковчежник.

— Как можа да допуснеш такъв талисман да попадне в ръцете на един неверник?

— Уви, господарю, ние нито знаехме за него, нито можехме да разчетем надписа върху ковчежето. Ако това действително е килимчето от трона на Мъдрия Соломон, то притежава вълшебна сила и може да пренася собственика си от място на място по въздуха.

Кралят събрал огромна войска и се отправил към Гранада в преследване на бегълците. Походът бил дълъг и изморителен. Накрая войската спряла в равнината и той изпратил вестоносец със съобщение, че иска да му върнат дъщерята. Да го посрещне излязъл самият крал, заобиколен от всичките си придворни, и в негово лице той познал истинския трубадур, тъй като след смъртта на баща си Ахмед бил наследил престола и красивата Алдегонда била негова съпруга.

Християнският крал бързо се успокоил, като разбрал, че дъщеря му не била сменила вярата си — не че бил особено набожен, но религията винаги е била въпросна чест и етикеция сред принцовете. Вместо кървави битки започнали дълги веселби и гощавки, след което кралят доволен се върнал в Толедо, а младата двойка продължила да управлява щастливо и мъдро в Алхамбра.

Нужно е да добавим, че бухалът и папагалът последвали принца в Гранада, като се движели поотделно и начесто спирали. Първият пътувал през нощта и се отбивал до всички наследствени имоти на своето семейство; вторият радостно кръжал над всеки град или село, което се изпречело на пътя му.

Ахмед богато ги възнаградил за услугите, които му оказали по време на странствуванията му. Направил бухала свой пръв министър, а папагала — главен церемониалмайстор. Не е нужно да казвам, че не е имало кралство, което да било така мъдро ръководено, и нито един двор, където етикетът да бъде така педантично спазван.

Информация за текста

© 1984 Правда Митева, превод от английски

Washington Irving

Legend of Prince Ahmed al Kamel, or, The Pilgrim of Love, 1832

Сканиране и разпознаване: Борис Борисов, 2009

Редакция: NomaD, 2009

Издание:

Уошингтън Ървинг. Къщата с призраците. Новела и легенди

Второ издание

Издателство „Отечество“, София, 1984

Съставител и редактор: Огняна Иванова

Художник: Светлана Йосифова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Методи Андреев

Коректор: Мая Лъжева

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-06-19 21:20:00

1

Крепост, кралски дворец (исп.) — Б.пр.

2

Мавритански танц — Б.пр.

3

Остроумие (фр.) — Б.пр.

4

Река в Испания — Б.пр.