«Раздяла»

Денят беше ясен. Залян в светлина. През юни времето бе пародирало вътрешната трагедия на Мейпълови с яркото си слънце: това бяха златни потоци и водопади от зеленина, в които разговорите им незабелязано се стопляха: единствено мърморещите им души можеха да омърсят природата. Обикновено по това време на годината имаха вече загар, но когато посрещнаха самолета на дъщеря си, идваща след една прекарана в Англия година, бяха почти толкова бледи, колкото и тя, въпреки че Джудит, заслепена от разкошната слънчева шумотевица на родния край, не забеляза това. Не развалиха посрещането й, казвайки й веднага. Да се изчака няколко дни, нека дойде на себе си от внезапната смяна на часовете — такава бе една от техните формулировки в безконечните безцветни диалози на чаша кафе, коктейл или коантро, в които бяха разработили стратегията на своя развод; затова не бяха забелязали отвъд затворените си прозорци, че земята, както всяка година, изпълнява обновителните си чудеса.

Ричард бе предвиждал да си отиде още по Великден, но Джоун бе настояла да изчакат, докато се съберат и четирите им деца, да си вземат изпитите, да минат училищните им церемонии, та да се залисат и разсеят през лятната ваканция. Той бе отстъпил — и от любов, и от страх, — зае се да поправя прозоречни капаци, да точи косилките, да изкърпва и трамбува новия тенис-корт. Глинест в основата си, кортът се покри след първата си зима с дупки, а ветровете наметоха червената настилка.

Мейпълови бяха забелязали още преди години, че разводите между приятелите им най-често ставаха след някоя значителна домашна придобивка, сякаш бракът правеше последния си опит да остане жив. При тях най-страшната криза бе дошла сред прахоляк от мазилка и разкъртени тръби, когато ремонтираха кухнята. Въпреки това, когато преди едно лято жълтите като канарчета булдозери безгрижно сдъвкаха затревеното и прошарено с маргарити хълмче и го превърнаха в кално плато, а групата дългокоси младежи изравниха и утъпкаха калта в равна площ, това преобразование не им се стори злокобно със своята безочливост, а празнично — бракът им разкъса земята за удоволствие. През пролетта, събуждайки се всеки ден в зори с усещането, че се изхлузва, като че някой му навеждаше леглото, Ричард откри в оголения тенис-корт, чиято мрежа си стоеше все тъй навита в килера, един пейзаж, изцяло съответствуващ на неговото усещане за търсена изоставеност; насипването на разтрошена пръст с шепи в пукнатините и дупките (по време на топенето по корта бяха ровили кучета, а водните струи бяха издълбали вадички) му се виждаше дейност, подходящо елементарна и нескончаема. В заключеното му сърце крееше надеждата, че денят никога няма да дойде.

Но ето че той бе дошъл. Петък. Джудит отново се аклиматизира. Преди службите, летните лагери и пътуванията отново да ги пръснат, събраха се и четирите деца. Джоун смяташе, че трябва да им съобщават поотделно. Ричард настояваше да се оповести на трапезата.

— Мисля, че ако им кажем на масата, все едно се признаваме за виновни. Ще вземат да се карат и вместо да се съсредоточат — бе заявила тя, — току-виж, го обърнали на панаир. Това са зрели хора, знаеш, не само някаква си обща пречка за твоята свобода.

— Добре, добре, съгласен съм — бе рекъл той.

Планът на Джоун беше много точен. Тази вечер ще дадат със закъснение вечеря по случай завръщането на Джудит: омари и шампанско. После, когато празненството приключи, те двамата, които преди деветнайсет години бяха я возили в количката по Пето Авеню към площад Уошингтън, ще я изведат навън, до моста над соления ръкав, и заклевайки я да си мълчи, ще й кажат. След това ще обадят и на Ричард младши, който след работа трябваше да отиде на рок-концерт в Бостън — или по-късно, когато се върне с влака, или в събота сутринта, преди да е отишъл на работа. Седемнайсетгодишен, той работеше с един екип по поддържане на игрища за голф. Сетне, някъде докъм обед, ще бъдат информирани и малките — Джон и Маргарет.

— Пито-платено — бе казал Ричард.

— А ти имаш ли предвид нещо по-свястно? Така до края на съботата ще имаш време да отговаряш на разни въпроси, да си стегнеш багажа и да разиграеш своето чудесно заминаване.

— Нямам — бе отвърнал той, искайки да каже, че друго не му идва наум и че е съгласен с нейния проект, макар според него той да издаваше едно фалшиво чувство за ред, един скрит вопъл за контрол над нещата — досущ като нейните дълги списъци от належащи задачи и парични сметки или — както в дните, когато се запознаха — като нейните твърде обстойни записки в час. Планът й превръщаше неговото единствено препятствие в четири, в четири стени с остри като нож ръбове, отвъд които следва главоломно сляпо падане.

Цяла пролет се бе движил в един свят от самовглъбявания и саморазкривания от бариери и прегради. Той и Джоун се изправяха като тънка стена между децата и истината. Всеки миг бе преграда — от едната й страна стоеше миналото, от другата — бъдещето, едно бъдеще, което съдържа немислимото сега. Зад четири остри като ножове стени го чакаше едно неясно ново съществуване. Съзнанието му бе прикътало една тайна, едно бяло лице, едновременно уплашено и утешително, едновременно чуждо и познато, което той искаше да защити от сълзите, обградили го от всички страни, плътни като слънчевата светлина. Преследван от тези мисли, прихвана го да укрепи къщата, срещу своето отсъствие — сменяше щори и шнурове, панти и ключалки, сякаш бе един Худини1, който подготвя бягството си.

Ключалката. Оставаше му все още да подмени една от ключалките на защорената веранда. Като повечето подобни задачи и тази се оказа по-трудна, отколкото бе предполагал. Старата алуминиева ключалка, скована от ръжда, бе толкова остаряла, сякаш умишлено е била произведена така. И трите железарски магазина не предложиха нищо, което поне приблизително да се хване в захабената дупка, останала след удивително лесното изваждане на старата. Налагаше се да издълбае друг прорез (свределите малки, трионите големи) и да запълни старата дупка с парче дърво, но длетата му бяха тъпи, трионите ръждясали, а пръстите му надебелели от безсъние. Зад верандата слънцето заливаше един свят от безразличие. Храстите вече се нуждаеха от подкастряне, обветрената стена на къщата лющеше боята си на парцали, след неговото заминаване ще почне да се просмуква дъжд, насекоми, гнилоч, смърт. Семейството му, всичките, които щеше да изгуби, се процеждаха през периферията на съзнанието му, докато се балтавеше със свредели, длета, неразбираеми упътвания и метални стружки.

Седнала на верандата, Джудит — принцеса, върнала се от заточение — ги веселеше с разкази за недостига на гориво, за противоядрените протести сред подземния свят, за пакистанските работници, преследващи я шумно, когато отивала на урок по танци. Джоун влизаше и излизаше, по-спокойна от обикновено, като че оценява конфликта му с ключалката, сякаш това е още една и съвсем не последната грижа в дългата поредица от семейни грижи. Известно време по-малкият син придържаше рахитичната врата, додето баща му недодялано чукаше и стържеше — в ушите на Ричард всеки удар прозвучаваше като стенание. По-малката им дъщеря, прибрала се от веселба призори, спеше в люлката на верандата, несмущавана от шума — натежала и порозовяла, доверчива и забравена. И времето като слънцето неумолимо се движеше. Лека-полека слънчевите лъчи полегнаха. Днес бе един от най-дългите дни. Бравата прищракна, проработи. Беше свършил. Приготви си напитка; изпи я на верандата, слушайки дъщеря си.

— Вълшебно беше — разказваше тя. — И когато стана най-зле, месарниците и пекарните продължиха да работят на свещи. Страшно са решителни и умни. А като четях вестниците — колко по-лошо е било тука: стрелят се на опашките по бензиностанциите и мрат от студ.

— Все още ли искаш завинаги да живееш в Англия? — попита я Ричард.

Завинаги — самата мисъл, сега за него вече действителност, заседна в дъното на гърлото му и го загложди.

— Не — призна Джудит, поглеждайки го с овалното си лице, чиито очи бяха все тъй по детски раздалечени, но устните сякаш смучеха нещо сочно и сладко. — Нямах търпение да се върна тук. Нали съм си американка. — Бе станала жена. Отгледаха я, той и Джоун се бяха напънали да я отгледат отделно от останалите трима. На другите все още не достигаше мъничко. Но тъкмо мисълта, че трябва да каже на Джудит — представяше си я като бебе, първото им дете, после върви помежду им по моста, а те я водят за двете ръчички, — тази мисъл го съсипваше. Преградата, деляща лицето от сълзите му, рухна. Ричард се настани на празничната трапеза с прегърбено от болка гърло; шампанското и омарите му се сториха като слънчеви фази — виждаше ги и ги усещаше през сълзи. Примигваше, преглъщаше и пускаше хрипливи шеги за сенната си хрема. Но сълзите му не спираха — те не идваха от дупчица, която можеш да запушиш, а се стичаха от някаква проницаема мембрана, непрестанни, чисти, обилни. И се превърнаха — неговите сълзи — в щит, зад който се скри от другите, от техните лица, от факта, че са се сбрали всичките, невинни за последен път, на една маса, която той за последен път председателствува. Сълзите му капеха, когато пречупваше гърба на омара, когато надигна шампанското, усети солен вкус; приятно беше това първично стягане дълбоко в гърлото, как да му се противиш?

Децата се правеха, че не виждат сълзите му. Седнала вдясно, Джудит запали цигара и се вторачи нагоре в енергично и маниерно изпуснатия дим. От другата й страна. Джон прилежно навеждаше очи да изтръгне последните късчета от аления труп на омара — краката и опашните прешлени. Джоун го изгледа изненадана от отсрещната страна на масата и укорът й се смени с живата гримаса на прошката или може би го поздравяваше за превъзходната стратегическа дарба. Помежду им Маргарет, на която вече не викаха „Фасулчето“, тринайсетгодишна и едра за възрастта си, се взираше в сълзите му откъм нейната страна, сякаш гледа на витрината нещо, за което е мечтала — баща си, тази кристалночиста грамада от спомени и отломки. Не обаче тя, а Джон запита майка си в кухнята, когато прибираха съдовете и огризките:

— Защо плаче татко?

Ричард чу въпроса, но не и пошепнатия отговор. После Фасулчето се провикна: „Не може да бъде!“ — леко драматизираното възклицание на човек, който отдавна е очаквал нещо.

Джон се върна при масата с купа салата. Кимна красноречиво на баща си, а на устните му се изписа конспиративното предупреждение: „Мама каза.“

— Какво каза? — гласно и като обезумял попита Ричард.

Синът му седна, като че да сгълчи баща си за невниманието и да му даде пример за добри обноски.

— За раздялата — тихо рече Джон.

Джоун и Маргарет също се върнаха. В замъгления поглед на Ричард дъщеря му се видя смалена и някак облекчена — бе й олекнало, че най-сетне таласъмът се е оказал истински. Провикна се към нея — разстоянията на масата бяха станали огромни:

— Ти знаеше, ти винаги си знаела!

Но стягането в гърлото му попречи да изрече нещо по-смислено. Отдалеч дочу Джоун, която говореше с равен глас, разумно разказвайки какво са решили: че било раздяла за през лятото, нещо като експеримент. И двамата с татко ви се съгласили, че така ще бъде по-добре — имали нужда от време и от пространство да размислят; уважавали се един друг, но някак не били достатъчно щастливи заедно.

Подражавайки деловия тон на майка си, Джудит се обади, но както става с младите, не успя да го спази и прозвуча твърде безстрастно:

— Според мен това е глупаво. Или живейте заедно, или се разведете.

Плачът на Ричард, подобно на вълна, която се е надигнала и разбила, бе станал безреден, но се оказа в плен на нещо още по-безредно: така резервиран досега, Джон изведнъж взе да расте и да изпълва цялата маса. Може би се раздразни от това, че по-малката му сестра е била посветена преди него.

— И защо не сте ни казали? — викна той с гръмък и звучен глас, съвсем различен от неговия собствен. — Трябваше да ни кажете, че между вас не върви.

Ричард се сепна, че се мъчи насила да провре думите през сълзите:

— Бедата е там, че е вървяло, но дори и на нас не ни е било ясно… — Изречението трябваше да приключи „че не се обичаме“, но той млъкна.

— Работата е, че винаги особено много сме обичали децата си — довърши вместо него Джоун в своя стил.

Джон не се успокои.

— Какво ви е грижа за нас? — излая той. — Просто малките, които сте народили! — Засмиването на сестрите му изтръгна и неговия смях, само че сух и подигравателен: — Ха-ха-ха! — Ричард и Джоун схванаха едновременно, че момчето си е пийнало повече от шампанското. Чувствувайки се длъжен да остане в центъра на вниманието, Джон взе цигара от пакета на Джудит, пъхна си я в устата — тя увисна на долната му устна — и събра очи като гангстер.

— Вие не сте малките, които сме народили — викна му Ричард. — Вие сте най-главното! Само че пораснахте… почти.

Момчето взе да пали кибритени клечки, но вместо да ги поднася към цигарата (не бяха го виждали да пуши; той се разграничаваше от тях, правейки се на „добър“), завираше ги в лицето на майка си, все по-близо, а тя ги духаше. След това подпали целия кибрит пред нея — последва съсък и пламък като на факла. Размит от сълзите, огънят изпълни погледа на Ричард. Така и не разбра как угасна.

— Стига си се фукал! — обади се Маргарет.

В отговор Джон прекърши цигарата, налапа двете половинки и задъвка, изваждайки езика си да покаже тютюна на сестра си. Джоун се опита да му заговори.

Привеждайки порой от разумни доводи, но те оставаха неясни:

— Говорили сме за това от години… децата ни ако не ни помогнат… татко ви и аз искахме…

Слушайки я, момчето грижливо натъпка една книжна салфетка в листата на салатата, смачка всичко на топка и го натика в устата си, озъртайки се за очаквания смях. Но такъв не последва. Само Джудит, изпускайки дим като букет от перушина, каза:

— Дръж се като човек!

Ричард се надигна от масата със схванати нозе и изведе сина си навън. Макар че къщата вече тънеше в сумрак, дворът преливаше от светлина, тази чудесна свръхсветлина в разгара на лятото. Засмяха се и двамата. Джон плюеше салата, хартия и тютюн върху бръшляна. Хвана го за ръка — грапава и ръбата като на мъж. Ръката не се отдръпна. Затичаха се покрай тенискорта към ливадата. Купчините прясна пръст, оставени от булдозерите, пъстрееха от маргарити. На минаване край корта се озоваха на равното, където обикновено играеха домашен бейзбол. Оттук земята се надигаше меко, сияеща в зелено под слънчевите лъчи, а тревите и бурените се открояваха стрък по стрък като рисувани върху пергамент.

— Прости ми, страшно съжалявам — проплака Ричард. — Ти беше единственият, който се постара да ми помага в шантавите грижи за това място.

— Не е само раздялата ви — изхлипа Джон, скрит зад сълзите и шампанското. — Цялата година беше скапана. Мразя го това училище. Един приятел не си намерих. А историкът е една скука…

Седнаха на върха на възвишението, потрепващи, но и стоплени от сълзите си, с успокоени гласове, и Ричард се опита да си представи тъжната година на детето — дългите делници, изпълнени с домашни упражнения, уикендите в стаята на горния етаж, прекарани със самолетните модели, а в това време долу майка му и баща му мърморят и дават храна на своята раздяла. Колко егоистично, помисли Ричард, каква слепота! Очите го засмъдяха.

— Ще видим дали не може да те преместим — обърна се към сина си. — Животът е твърде кратък, за да го живеем мизерно.

Бяха си казали каквото можеха, но не пожелаха да подирят изцелението и затова продължиха да разговарят за училището, за тенис-корта, за това дали е възможно пак да стане толкова хубав, какъвто беше през първото лято. Отбиха се да го разгледат, попритиснаха тук-там размъкнатите ограничителни ленти.

Леко патетичен, мъчейки се може би сега да използува момента, за да замаже нещата, Ричард отведе момчето до онова място, откъдето се откриваше най-хубавата гледка към металносинята река, към изумрудовите мочурища и разхвърляните островчета с кадифени сенки на снизилата се светлина, към белите пясъчни ивици в далечината.

— Погледни — рече той, — все така си е красиво. И ще го има и утре.

— Зная — нетърпеливо му отвърна Джон. Моментът бе изтекъл.

Върнаха се в къщата, където останалите бяха наотворили няколко бутилки бяло вино — шампанското бе довършено — и все така седяха около масата: три жени, които одумват. Джоун се извърна, показвайки му сухото си лице, и попита:

— В ред ли сме?

— Бомба — отговори той и съжали, че празненството, колкото и облекчаващо да е това, бе продължило без него.

В леглото тя обясни:

— Не заплаках, защото, струва ми се, плаках твърде много през пролетта. Наистина не беше честно. Идеята беше твоя, а излезе, че съм те изритала оттука.

— Извинявай — каза той, — не можах да се овладея. Исках, но не можах.

— Не си искал. Дори ти хареса. Нали стана твоето, съобщихме им го едновременно.

— Радвам се, че свърши — призна той. — Боже, какви страхотни деца! Издържаха. Сладури!

Прибрал се най-сетне в стаята си, Джон се бе заловил с поредния авиомодел и взе да им подвиква през тавана:

— Много съм добре! Не съм се изпотил…

— И как само — продължи Ричард, закътан в своето облекчение — нито едно не постави под въпрос причините, които им изложихме! Не си и помислиха, че има трети човек. Дори Джудит.

— Много трогателно — каза Джоун.

— И ти се държа добре. — И той я смушка. — Окуражително за всеки. Благодаря ти. — С чувство на вина разбра, че не се смята за разведен.

— Предстои ти да се справиш с Дики — рече тя. От тези думи пред него в мрачината се надигна черна планина. От четирите деца големият му син бе най-сериозният съдник на съвестта му. И съвсем нямаше защо Джоун да добавя: — Само че в това мръсно дело от мене помощ не чакай.

— Знам. Аз ще се оправя. Заспивай.

След няколко минути дишането й се успокои, стана по-безгрижно и по-дълбоко. До полунощ оставаше четвърт час. Влакът на Дики от концерта пристигаше в един и четиринайсет. Ричард нави часовника за един. От седмици насам спеше отвратително. Затвореше ли клепачи, отвътре ги прогаряха случките от последните часове: Джудит, която изпуска дим към тавана с явно отвращение, немият поглед на Фасулчето, обляната в слънце баирчинка, където почиваха с Джон. Планината пред него се приближи още повече, изпълни го целия; сега бе станал огромен, застрашителен. Болката в дъното на гърлото бе претръпнала. Жена му спеше до него като заклана. Когато се надигна от леглото, вбесен от пламналите си клепачи и натежалото сърце, за да се облече, тя се пробуди, колкото да се обърне на другата страна.

— Джоун — повика я той, — ако можех да върна нещата, щях да го направя.

— И откъде щеше да почнеш? — попита тя.

Нямаше откъде. Даваше му кураж. Тя винаги му е давала кураж. Нахлузи обувките си в тъмнината без чорапи. Децата дишаха в стаите си, долу бе опустяло. В смущението си бяха оставили лампите да светят. Угаси всички освен горната в кухнята. Макар да не се надяваше, моторът подхвана веднага. На пътя го посрещна единствено лунната светлина, един твърде прозирен компаньон, проблясващ в листата от двете страни на шосето, натрапващ се в обратното огледало като преследвач, топящ се пред фаровете. В този час центърът на града, още не съвсем пуст, му се стори призрачен. Група момчетии по тенис-фанелки правеха компания на младия полицай на стъпалата пред банката. Срещу гарата все още светеха няколко заведения. Предимно млади хора, в тях влизаха и излизаха посетители, за да попаднат в топлата нощ и да вкусят младото лято. От преминаващите автомобили ечаха гласове — сякаш се водеше един общ нестихващ разговор. Ричард спря колата и уморен се отпусна на съседната седалка, скрит от движението и кръжащите светлини. Беше като на филм, когато убиецът изпълнява жестоката си мисия в глъчката на панаира, само че във филмите не показват този стръмен, осезаем склон, до който се долепваш вътре в себе си. По него не можеш да слезеш обратно, можеш само да паднеш. Стоплена от бузата му, синтетичната материя на седалката му повери стар и далечен дъх на ванилия.

Влаковата сирена го накара да вдигне глава. Идваше навреме, а той се надяваше, че ще закъснее. Крехките бариери се спуснаха. Камбанката радостно иззвъня за поздрав. Хоризонтално набръчкано, едрото метално тяло се заклати и спря. Заслизаха сънени юноши, между които бе и синът му. Дики не се изненада, че баща му е дошъл да го посрещне в този нечовешки час. Довлече се до колата с още двама приятели, и двамата по-високи. Поздрави и седна до баща си с онази уморена живост, която трябваше да изрази благодарност. Приятелите му се настаниха отзад. Ричард се зарадва: закарвайки ги по домовете им, щеше да спечели още няколко минути.

— Как беше концертът? — попита ги той.

— Страшен — обади се едно от момчетата.

— Горе-долу — рече другото.

— Добре беше — каза Дики, по природа умерен, дотолкова разумен, че като дете неразумствата на света му причиняваха главобол, стомашни колики и световъртежи. Когато оставиха и втория приятел пред тъмния му дом, синът му се обади:

— Татко, очите ми ще изскочат от възпаление! Цял ден съм подстригвал тревата.

— Имаме ли още от ония капки?

— Миналото лято изобщо не ми помогнаха.

— Сега може да помогнат. — Ричард направи обратен завой на празната улица. До вкъщи щяха да стигнат за няколко минути. Планината се премести в гърлото му. — Дики — почна той и почувствува, че момчето, свито и търкащо очите си, изведнъж се сепна от тона му, — не съм дошъл да те посрещна само за да ти улесня живота. Дойдох, защото майка ти и аз имаме нещо да ти казваме. Ти си корав мъж и ще издържиш. Лоши новини.

— Няма значение! — Уверението му прозвуча меко, ала светкавично, сякаш пуснато с пружина.

Ричард се бе опасявал, че сълзите му отново ще рукнат, ще го задушат, но мъжествеността на сина му даде пример и затова продължи със сигурен и суховат глас:

— Тъжни новини, но поне за тебе не бива да бъдат трагични. И няма да имат никакви практически последици за живота ви, въпреки че сигурно ще окажат емоционален ефект. Ти ще си вършиш работата, през септември ще се върнеш на училище. Майка ти и аз наистина се гордеем, че се справяш добре, и бихме искали нищо да не се променя.

— Да — тихо изрече момчето, поемайки си дъх. Държеше се. На пряката свиха. Църквата, която посещаваха, изникна в небето като разрушена крепост. Къщата на жената, за която Ричард се надяваше да се ожени, се намираше отвъд църковния площад. Прозорецът на спалнята й светеше.

— Майка ти и аз решихме да се разделим. За лятото. Засега нищо законно, без развод. Да видим как ще бъде. От няколко години нещо не си достигаме, не можем да бъдем щастливи, както се полага. Усетил ли си го?

— Не — отвърна момчето. Честен, лишен от емоции отговор, какъвто се дава в тест: вярно или невярно.

Доволен, че потръгна така, Ричард словоохотливо се впусна в подробности. Неговият апартамент в другия край на града и колко лесно е достъпен, уговорките за летуване поотделно, предимствата за децата, допълнителната подвижност и възможностите за разнообразие през лятото. Дики го следваше, поглъщайки всичко.

— А другите знаят ли?

— Да.

— Как го посрещнаха?

— Момичетата сравнително спокойно. Джон не издържа, развика се, изяде една цигара, натъпка си салфетката в салатата и ни заяви колко мразел училището.

— Сериозно? — прихна брат му.

— Да. Въпросът с училището го разтревожи повече от нашето решение с майка ти. И май се почувствува по-добре, че избухна.

— Сериозно? — Повторението бе първият признак, че е поразен.

— Да. Слушай, Дики, искам нещо да ти кажа. Този час, докато чаках влака ти, беше най-страшният в живота ми. Не мога да понеса всичко това. Не мога! Баща ми би умрял, но не би ми причинил такова нещо. — Казвайки това, почувствува се неизмеримо по-леко. Беше прехвърлил планината на сина си. Бяха стигнали. Движейки се безшумно като сянка, Дики излезе от автомобила и влезе в осветената кухня. Ричард извика подире му: — Не искаш ли чаша мляко или нещо друго?

— Не, благодаря.

— Дали да се обадим утре на кортовете и да кажем, че не си добре и няма да отидеш на работа?

— Не, няма нужда. — Отговорът долетя отдалече, произнесен вече от вратата на стаята. Ричард се ослуша да чуе тръшване, породено от раздразнение. Но вратата се затвори нормално, тихо. Звукът го разочарова.

Джоун бе потънала дълбоко в коритото на първия сън и се пробуди бавно. Наложи се Ричард да повтори:

— Казах му.

— А той?

— Нищо особено. Не би ли отишла да му кажеш лека нощ? Хайде, моля те.

Тя излезе от стаята, без да намята хавлията си. Отпуснато, той отново навлече пижамата и отиде в хола. Дики си беше легнал, Джоун седеше на леглото до него, а радиото часовник свиреше приглушено. Когато тя се изправи, една необяснима светлина — дали от луната? — очерта тялото й в нощницата. Приседна на стопленото от нея място, хлътнало в тесния матрак на момчето.

— Така ли ще свири радиото?

— Все така си свири.

— Можеш ли да заспиш? Аз не бих могъл.

— Аз мога.

— Спи ли ти се?

— Да.

— Добре. Сигурен ли си, че ще станеш и ще отидеш на работа? Имал си тежка нощ.

— Ще стана.

В училището тази зима той за пръв път бе установил, че човек може да живее и с малко сън. Като дете спеше вцепенено и с обилно потене, което винаги бе тревожило бавачките му. По-сетне си лягаше най-рано от всички. Дори и сега клюмваше насред телевизионното представление и разкрачваше нозе, почернели и космати.

— О’кей. Добро момче си ти. Слушай, Дики. Много те обичам. Досега не съм знаел. Каквото и да излезе от тая работа, винаги ще бъда с тебе. Честна дума.

Ричард се наведе да целуне тила му, но синът му се извърна, як и жилест, прегърна го с намокрени бузи и го целуна в устата, страстно като жена. После прошепна в ухото на баща си една дума, критичната, умна дума:

— Защо?

Защо. Прозвуча като писък на вятъра в цепнатина, като замах с нож, като прозорец, отворен към празнотата. Бялото лице бе изчезнало, в мрака не можеше нищо да се различи. Ричард бе забравил защо.

Информация за текста

© 1975 Джон Ъпдайк

© 1985 Кръстан Дянков, превод от английски

John Updike

Separating, 1975

Сканиране: moosehead, 2009

Редакция: Alegria, 2009

Издание:

Джон Ъпдайк. Задачи

Народна култура, София, 1985

Редакционна колегия: Йордан Радичков, Жени Божилова, Димитър Коруджиев, Росен Босев

Водещ редактор: Светлана Каролева

Съставителство: Жечка Георгиева

Библиотечно оформление: Николай Пекарев

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-01-21 23:30:00

1

Хари Худини (1874–1926) — Световноизвестен илюзионист и акробат. — Б.р.