«Тъгата на Корнелиус Берг»

ОТКАК СЕ БЕ ЗАВЪРНАЛ в Амстердам, Корнелиус Берг живееше по странноприемниците. Сменяше ги често — изнасяше се, щом дойдеше време да плаща, рисуваше от време на време малки портрети, поръчани сцени, някоя голотия за запален любител и обикаляше улиците с надеждата да му подхвърлят поръчка за фирма. Бедата бе, че ръката му трепереше и се налагаше да слага все по-дебели стъкла на очилата си, а виното, станало необходимост, откак бе ходил в Италия, и тютюнът, довършваха каквото бе останало от точната мазка, с която още се гордееше. Той отлагаше, отказваше да предаде работата си, разваляше всичко с добавяне и стържене, накрая отпускаше ръце.

Дни наред висеше из окадените като съвестта на пияница кръчми, където едновремешните чираци на Рембранд, неговите другари от младини, му плащаха пиенето с надежда да чуят някой разказ за пътешествията му. Ала опалените от слънцето краища, из които Корнелиус бе влачил четките и мехурите си с бои, излизаха от паметта му позамъглени от някогашните начертания за бъдещето и вече не му идваха на езика, както на времето, солените закачки, които караха слугините да се превиват от кикот. Помнещите вечната врява около някогашния Корнелиус не можеха да се начупят на унинието му. Само глътката развързваше езика му и тогава се почваха някакви неразбираеми речи. Обръщаше се с лице към стената и спускаше ниско над очите си шапката, защото, както обясняваше, му се гадело от вида на другите. Корнелиус, отколешен рисувач на портрети, който дълго бе държал дюкян в Рим и цял живот бе изучавал човешките образи, сега ги подминаваше с раздразнено безразличие. Разправяше, че и животни не му харесвало вече да рисува, понеже прекалено приличали на хора.