«За литературната еволюция (Анкета на Жюл Юре)»

Г. Стефан Маларме. Заедно с Катюл Мендес, един от най-обичаните литератори в литературните среди. Среден ръст, заострена посивяла брада, голям прав нос, дълги и остри уши на сатир, подчертано продълговати очи с необикновен блясък, особено фин израз, омекотен от явно добросърдечие. Жестът придружава винаги словото, многобройни, изящни, точни, красноречиви жестове. Гласът се забавя малко в края на думите и постепенно затихва. Мощно очарование се излъчва от човека, у когото долавяме непресъхваща гордост, витаещо над всичко — гордост на бог, или на посветен, пред която, щом я доловим, трябва, незабавно вътрешно да се преклоним.

В настоящия момент сме свидетели, ми каза той, на едно наистина необикновено явление, единствено в цялата ни поезия. Всеки поет се оттегля в своя територия и свири на собствения си инструмент мелодиите, които пожелае. За първи път, откакто съществува поезията, поетите не пеят вече в хор. До днес, за да се получи акомпанимент, беше нужен, нали, органът на официалната метрика. Да, премного свириха на него и ни умориха. Съвсем сигурен съм, че на прага на смъртта великият Юго е бил убеден, че е погребал всякаква поезия поне за един век. При това Пол Верлен беше вече написал Мъдрост. Можем да простим тази илюзия на онзи, който направи толкова чудеса, но в сметката му все пак не стигаше вечният му инстинкт — непрекъснатият и непобедим лирически порив. Преди всичко не му мина през ум една безспорна мисъл: че в разединеното, нестабилно общество, не може да се създаде стабилно изкуство, окончателно изкуство. Необяснената нужда от индивидуалност, чието пряко отношение са настоящите литературни изяви, се поражда от тази незавършена обществена организация, която същевременно обяснява и неспокойството на духовете.