«Капан»

Семиш, трябва ми помощ. Ситуацията е потенциално опасна. Ела веднага.

Оказва се, че ти бе напълно прав, Семиш, стари приятелю. Никога не биваше да се доверявам на земляните. Те са една лукава, безотговорна раса, точно както винаги си ми го казвал.

Обаче не са чак толкова глупави, колкото изглеждат. Започвам да вярвам, че тънкостта на пипалото не е единствения признак за интелигентност.

Каква ужасна бъркотия, Семиш! А пък планът изглеждаше толкова сигурен…

Ед Дайли зърна блясъкът на метал пред вратата на бунгалото, но беше още твърде сънен, за да му обърне внимание. Беше се събудил малко след зазоряване и се измъкна навън, за да види какво е времето. През нощта бе валяло силно и сега от всяко листо и клон на заобикалящата го гора капеше. Колата му изглеждаше удавена във вода, а черният път, водещ към планината, бе покрит с трийсет сантиметра кал.

Приятелят му Търстън дойде до вратата по пижама. Кръглото му лице излъчваше сънливост и безгранично спокойствие като физиономията на Буда.

— Винаги вали през първия ден на отпуската — заяви Търстън. — Природен закон.

— Може би днес пъстървата ще кълве — каза Дайли.

— Може. Но в такъв ден е най-хубаво да си запалиш огън в камината и да седнеш пред нея с чаша чай с ром.

От единайсет години насам те прекарваха заедно по една кратка отпуска през есента.

Дайли изпитваше някаква романтична любов към екипировки. Продавачите в модните магазини за спортни стоки в Ню Йорк украсяваха широките му рамене със скъпи якета, каквито човек би си купил само ако тръгва на поход по дирите на снежния човек из висините на Тибет. Пробутваха му остроумно измислени миниатюрни печки, които поддържаха огън даже и сред ураган, и странно изкривени ножове от шведска стомана.

Дайли обичаше да усеща плоската манерка до бедрото си и закалената стомана на ловната пушка през рамо, въпреки че манерката обикновено бе пълна с ром, а пушката се използваше само за събаряне на тенекиени кутии. Защото въпреки мечтите си Дайли беше добър човек и обичаше животните и птиците.