«Разрешително за престъпник»

Том Рибаря нямаше представа, че ще стане престъпник. Голямото червено слънце бе застанало точно над хоризонта и сякаш влачеше след себе си своя малък жълт събрат. Селцето, малко и спретнато, единствената бяла точка сред буйната зеленина на планетата, блестеше под лъчите на двете си летни слънца.

Том тъкмо се събуждаше в къщата си. Беше висок загорял млад човек с присвитите очи на баща си и неангажираното отношение на майка си към всякакво усилие. Не бързаше за никъде — до есенните дъждове нямаше да има риболов, така че нямаше и истинска работа за рибар. Дотогава щеше да се шляе и да поправя принадлежностите си.

— Покривът трябва да е червен — долетя викът на Били Бояджията отвън.

— Църквите никога не са с червени покриви — извика Ед Тъкача в отговор.

Том се намръщи. Понеже не го касаеха пряко, бе забравил промените, настъпили в селото през последните две седмици. Обу си панталоните и се отправи към централния площад.

Първото нещо, което видя там, бе големият нов надпис, който гласеше: „В ОЧЕРТАНИЯТА НА СЕЛОТО НЕ СЕ ДОПУСКАТ ЧУЖДЕНЦИ“. На цялата планета Ню Делауеър нямаше никакви чужденци. Навсякъде се простираха само гори и сред тях бе селото им. Надписът чисто и просто трябваше да засвидетелства определена политика.

На самия площад имаше църква, затвор и поща, издигнати срещу пазара само за две трескави седмици. Никой нямаше представа какво да прави с тези постройки, защото селото бе просъществувало без тях в продължение на повече от двеста години. Сега, разбира се, трябваше на всяка цена да бъдат построени.

Ед Тъкача стоеше пред новата църква и се взираше нагоре с примижали очи. Били Бояджията едва пазеше равновесие по стръмния покрив, а русият му мустак бе щръкнал недоволно. Отдолу се бе събрала малка тълпа зяпачи.

— По дяволите, човече — продължаваше Били Бояджията. — Казвам ти, че четох за това миналата седмица. Покривите винаги са червени. Никога не са бели.

— Бъркаш с нещо друго — възрази Тъкача. — Ти какво ще кажеш, Том?

Том сви рамене, защото нямаше мнение по въпроса. В този момент дотича кметът. Беше обилно изпотен, а широката му бяла риза се вееше над издутия корем.

— Слез! — извика той на Били. — Току-що го видях. Пише „малко червено училище“, а не „църква“.

Били се ядоса. Винаги беше мрачен — като всички бояджии. След като обаче миналата седмица кметът го направи началник на полицията, направо бе станал избухлив.