«Садал и Орфей ((Опитите на Садал))»

Действащи лица:

САДАЛ — цар на Тракия

ОРФЕЙ — певец и бъчвар

КРЕЗИЯ — царица

ЕВРЕДИКА

ТРАК — прислужник

МАРОН — главен жрец, съветник, атинянин

ПЕРДИКАС, СЕВТ, РОНАК, ТЕРЕС — парадинасти

КОРСИБЛЕПА

АНТИБ

КОТ

КСАНТИПА

ЙО

СИМАЛА — дъщеря на Евредика

КАЗАНДЖИЯ

КОЖАР

ГРЪНЧАР

МЕГАБАЗ

ТАМИРИД

Стражи, придворни

Първа част

1

(В двореца на Садал. Парадинастите Севт, Ронак, Пердикас, Терес, Корсиблепа и други придворни са събрани около високия трон на Садал. В центъра е главният жрец Марон. Пред него е коленичил Трак. До трона е поставена малка стенобитна машина. Всички парадинасти имат в ръцете си камбанки, различни по звън. Влиза Садал.)

МАРОН. Слава на Садил!

ВСИЧКИ. Слава, слава, слава!

Садал натиска лоста на стенобитната машинка и го пуска светкавично. Отвън се чува звън на строшено стъкло.

ТРАК. Царю, огледалото пак се счупи.

САДАЛ. Пак ли само̀?

ТРАК. Пак.

САДАЛ. Ако откриеш кой строши огледалото, ще му отсека главата.

ТРАК. Така трябва, царю.

САДАЛ. Кой ти каза, че така трябва?

ТРАК, Ти, царю, току-що.

САДАЛ. Казах, че ще я отсека, а не, че така трябва.

ТРАК. Аз не знам какво говоря, царю.

Садал прави знак с ръка. Парадинастите и придворните разлюляват камбанките.

САДАЛ. Това какво е?

ТРАК. Не знам, царю.

Парадинастите разлюляват още по-силно камбанките.

САДАЛ. Какво е това, Трак?

ТРАК. Не знам, царю.

(Парадинастите отново разлюляват камбанките — още по-силно. През това време Трак вика отчаяно: „Не знам, царю, не знам, царю, не знам, царю!“… Садал прави знак за тишина.)

САДАЛ. Това е звън от камбани, Трак!

ТРАК. Звън е, царю.

САДАЛ. Но ти го знаеше, че е звън, нали?

ТРАК. Не знаех, царю!

(Садал се смее силно.)

Това го знам, царю. Когато се смееш така, значи, че ти се сече нечия глава.

САДАЛ. Само че не знаеш чия, нали, Трак?

ТРАК. Знам, че няма да бъде моята.

САДАЛ. Защо?

ТРАК. Защото няма кой да ти каже кой троши огледалото.

(Всички се смеят.)

САДАЛ. Вървете.

(Всички излизат. Появява се Пердикас.)

(Садал се смее.)

ПЕРДИКАС. Никак не е смешно, царю!

САДАЛ. А ти отде знаеш, че не е смешно?

ПЕРДИКАС. Аз знам всичко, царю.

САДАЛ. Оня нищо не знае, тоя всичко знае.

ПЕРДИКАС. Царю, чуй! (Затананиква фалшиво.)

Живял някога цар Буши, той имал четири уши, с едното подслушвал, с другото убивал, третото запушвал. с четвъртото се смеел. Бедни души с две уши, това е приказката за цар Буши.

Докато ти се смееш, царю, Орфей пее срещу тебе на площада.

САДАЛ. За това, че си запомнил песента, те дарявам със сто монети.

ПЕРДИКАС. Благодаря, царю!

САДАЛ. За това, че си ходил да слушаш певеца Орфей, те осъждам да заплатиш на царската хазна двеста златни монети. Колко ми дължиш?

ПЕРДИКАС. Сто, царю.

САДАЛ. Забравих да те питам… Кое ти дава основание да смяташ, че песента на Орфей се отнася за мен?

ПЕРДИКАС. Ами ето:

Живял някога цар Буши, той имал четири уши…

САДАЛ. Първо — аз съм цар Садал. Второ — имам две уши. Едно, две… Трето — там се казва, че е живял, тоест някога — тоест преди три месеца. За това, че един царски служител си е помислил така за своя цар, иди кажи да ти отсекат главата.

(Пердикас излиза. Вливат Севт и Ронак.)

СЕВТ И РОНАК. Слава на Садал, най-прекрасния!

Дарзалас да му даде сто години!

А на нас по-малко!

Слава на Садал, най-прекрасния!

(Започват да подсмърчат и да се гледат враждебно.)

САДАЛ. Какво има пак, мои славни певци?

СЕВТ. Той краде моите мисли, царю!

РОНАК. Той краде моите, царю!

САДАЛ. Аз съм ви отдалечил толкова много един от друг, за да не чувате мислите си.

СЕВТ. Аз имам силен глас, царю!

РОНАК. Царю, моят глас не е толкова силен, но той се приближава до вратата и ме подслушва.

СЕВТ И РОНАК. Слава на Садал, най-прекрасния!

САДАЛ. „Слава на Садал, най-прекрасния“… Това съм го чувал някъде. Миналата година не се ли карахте за същото?

СЕВТ. Миналата година той го измисли, царю, но то се отнасяше за цар Буши.

РОНАК. Не е вярно! Миналата година ти го измисли. Помня като сега как пееше: „Слава на Буши, най-прекрасния“, и го приспа под ябълката.

СЕВТ. Царю, това, че аз го приспах, е вярно.

САДАЛ. Имаш заслуга за това, Севт. Сега Ронак ще приспи мене.

РОНАК. Царю, аз съм творец, а не приспивач. Аз това го измислих за прослава.

САДАЛ. За прослава или за приспиване — все едно. Царете трудно разпознават това. Вървете, съчинявайте… И се подключвайте добре!

СЕВТ И РОНАК. Слава на Садал…

САДАЛ. Стига!… Само при влизането!

(Севт и Ронак излизат, влизат младите парадинасти Терес и Корсиблепа.)

Защо сте тъжни, пиленца мои, ти, Терес, и ти, Корсиблепа?

ТЕРЕС. Мъчно ни е.

САДАЛ. Защо, бедни мои восъчета?

КОРСИБЛЕПА. Чичо Марон казва: „Ето вече три месеца, откак умря цар Буши…“

САДАЛ. Той не умря, него го убиха.

ТЕРЕС. Чичо Марон казва „умря“.

КОРСИБЛЕПА. Дрехите ви вече са стари — казва чичо Марон. Корсиблепа има нужда от нова атинска огърлица.

ТЕРЕС. Аз искам да отида в Епидавъра на театър. (Шепнешком на Садал.) Там има хубави жени. Аз много обичам жените, чичо!

САДАЛ. И аз!

КОРСИБЛЕПА. Искам и аз да отида в Атина. (Шепне на ухото на Садал.) Ах, какви мъже има в Атина! Аз много обичам мъжете, чичо!

САДАЛ. И аз!

КОРСИБЛЕПА. Значи, ще ни изпратиш в Атина?

САДАЛ. (Подава им по една кесия.) Тия пари бях приготвил да се докара вода в долната част на града. Но понеже ви обичам, вземете ги. Идете в Атина.

(Терес целува Садал и излиза.)

КОРСИБЛЕПА. Чичо! (Сяда на коленете на Садал.) Защо, когато ме пипа някой мъж, винаги ми се киха? (Киха.) Видя ли?

САДАЛ. Иди сега оттатък и издухай хубаво носа си!

КОРСИБЛЕПА. Чичо Марон каза, че знаел един начин да ми издуха носа веднъж завинаги. Това бил атинянски начин.

САДАЛ. Марон е вече стар. Той само знае начина.

(Корсиблепа излиза. Влиза Марон.)

Нареди ли да ми доведат Орфей? Искам да чуя песните му.

МАРОН. Царю, три пъти ходя лично. Не иска.

САДАЛ. Слушай, атинянино! Някога моят предшественик, жестокият Буши, те взе като платен съветник, за да уредиш младата и слаба държава на траките по атински образец. Искам да те предупредя, че държавата вече е силна.

МАРОН. Страхувам се от думите ти, царю.

САДАЛ. Страхуваш се… Това е добре! Страх! Върху тая дума ти изгради държавата на Буши. Сега ти самият се страхуваш. Защо?

МАРОН. Заради тебе.

(Зад гърба на Садал предпазливо се появяват две въоръжени лица с маски на главите.)

САДАЛ. Твърде рано е да се боиш за мене, атинянино. Тия, които убиха Буши, бяха мои приятели и ти знаеш това.

(Въоръжените насочват късите си копия към Садал.)

МАРОН. Царю! (Застава пред тялото на Садал.)

САДАЛ. Чакай, Мароне! Свалете маските си!

(Ония свалят маските си.)

Не ви познавам. (Към единия.) Ти как се казваш?

АНТИБ. Антиб.

САДАЛ. А ти?

КОТ. Кот.

САДАЛ. Нареди, Мароне, да им донесат от царското ядене там, на моята трапеза. Ти им бъди домакин! И приеми моя дълбок поклон заради несправедливите ми думи към тебе! (Излиза.)

МАРОН. (Към двамата нападатели.) Уплашихте ли се? Такива като вас Садал ги хвърля на двата си лъва. Но, както виждате, всичко свърши добре.

(Втурва се Крезия и прекосява сцената, мърморейки гневно.)

КРЕЗИЯ. Коя е тук царицата? Аз съм царицата! Щом аз съм царицата, ще слушате царицата. Царицата трябва да бъде царица! Коя е тук царицата?! Аз съм царицата! (Излиза.)

МАРОН. Това е царицата. Тя пие много.

(обратно)

2

(Кръчма — публичен дом. Ксантипа, съдържателката на заведението, Евредика, Йо и други проститутки. Орфей и Терес пият.)

ТЕРЕС. Вещице. Ксантипо, донеси вино! (Хвърля монети.)

ОРФЕЙ. Ксантипа не е вещица, малко глезено парадинастче! Ксантипа е царица. Само че на главата й вместо корона стоят тия бели коси, изковани косъм по косъм от среброто на времето.

ТЕРЕС. Да, но Ксантипа е вещица… Ксантипо, ти нали си вещица?

КСАНТИПА. Вещица съм, господарю млад.

ТЕРЕС. Защо си вещица?

КСАНТИПА. Защото ти плащаш, господарю.

ТЕРЕС. А защо Орфей не е вещица, щом като аз плащам?

ОРФЕЙ. Парадинасте, ти не плащаш за мене, а за това, че пиеш с мене. Тоест ти плащаш заради себе си.

ТЕРЕС. Да, но аз, ако искам, мога да убия Садал… Аз знам как стават тия работи…

КСАНТИПА. Забранявам такива думи в моя почтен дом!

ТЕРЕС. Кое му е почтеното на твоя дом?

(Орфей удря с длан по масата.)

Защо удряш масата?

ОРФЕЙ. Защото си още момче.

ТЕРЕС. Удряй тогава! Хайде, щом съм момче… Хайде, избийте момчетата! Къде е Йо? Малката Йо…

ЙО. Тук съм, господарю!

ТЕРЕС. Кажи, Йо, на този чичо, ще отидем ли с тебе оттатък… Там, където шумоли сламата под нас?

ЙО. Ще отидем, господарю!

ТЕРЕС. Защо ще отидем, малка Йо? Защото сламата шумоли много хубаво, нали?

ЙО. Затова, господарю.

ТЕРЕС. (Показва кесията си.) И защото после ще хвърляме тия колелца и ще ги търсим из сламата…

ЙО. И за това, господарю.

ТЕРЕС. Голи, нали, Йо?

ЙО. Голи, господарю.

ТЕРЕС. (На Орфей.) Само ти мислиш, че можеш да задаваш въпроси, нали? Да вървим, Йо! (Излизат.)

ОРФЕЙ. Ти все мълчиш, Евредика. Или те дразни моята сприхавост?

ЕВРЕДИКА. На мене това ми харесва.

ОРФЕЙ. Или не обичаш моите песни?

ЕВРЕДИКА. Аз обичам твоите песни.

ОРФЕЙ. А мене обичаш ли ме?

ЕВРЕДИКА. Обичам те, Орфей!

КСАНТИПА. Много пиеш, певецо!

ОРФЕЙ. Песента трябва да кипи, както виното кипи. Само че виното опива всеки човек поотделно, а песента целия площад наведнъж. Като моите бъчви няма от Истрос до устието на Стримон. Да направиш бъчва не е по-лесно, отколкото да направиш песен. Аз варя дървото в медовина и тасоското вино мирише на момиче, което е брало грозде.

КСАНТИПА. Ти пиеш всеки ден, певецо, кога работиш?

ОРФЕЙ. Аз и сега работя, Ксантипо, само че ти не виждаш. Ето например току-що казах, че тасоското вино мирише на момиче, което е брало грозде.

КСАНТИПА. Умен си ти, певецо, и умът е твоята гибел.

ОРФЕЙ. Евредика, аз умен ли съм?

КСАНТИПА. (Гледа навън.) Народът се събира вече на площада.

ОРФЕЙ. Защо се събира народът всяка вечер на площада, Ксантипо?

КСАНТИПА. За да слуша песните ти.

ОРФЕЙ. Не, за да слуша твоя глас, Ксантипо.

КСАНТИПА. Какво може да направи една песен? Хората слушат и си отиват.

ОРФЕЙ. Дарзалас е дарил траките с най-божествения дар — песента. Моят брат Лин, също славен певец, учи синовете на Пизистрат в Атина. Синовете на тиранина Пизистрат няма да бъдат като баща си, защото песента е свободна и учи човека да обича свободата. А който обича свободата, той може да даде свобода на другите.

(Влиза Садал. Всички стават на крака освен Орфей.)

КСАНТИПА. Царю, Ксантипа — стопанката на тоя почтен дом — целува нозете ти.

САДАЛ. Стани, Ксантипо, има кой да целува нозете ми. Поостаряла си, но си все така хубава.

КСАНТИПА. Аз бях съвсем млада тогава.

САДАЛ. Аз съвсем не бях цар тогава. Хубави момичета имаш, но царят не е свободен да им се радва.

ОРФЕЙ. Да ти дам ли свобода, царю?

САДАЛ. Три пъти пращах Марон да те доведе при мене, три пъти си го връщал с ругатни и обиди.

КСАНТИПА. (Към момичетата.) Хайде, момичета, да идем оттатък… Ще позволиш ли, царю, да те оставим?

САДАЛ. Дай на момичетата бадеми и сухо грозде. (Дава кесия с монети.) От това кожата става нежна.

КСАНТИПА. Благодаря, царю!

(Ксантипа и момичетата излизат.)

САДАЛ. Искам съвет от тебе, Орфей!

ОРФЕЙ. Какво може да посъветва един обикновен майстор на бъчви най-умния в държавата?

САДАЛ. Мене не ми трябват бъчви.

ОРФЕЙ. А песните ли?

САДАЛ. Песните са дар от бог Дарзалас, аз съм безсилен срещу тях.

ОРФЕЙ. Аз имам само тия две неща. С друго не мога да ти бъда полезен.

САДАЛ. Можеш.

ОРФЕЙ. С какво?

САДАЛ. Кажи ми, как да управлявам справедливо?

ОРФЕЙ. За кого да бъде справедливо?

САДАЛ. За всички.

ОРФЕЙ. Това не може, царю.

САДАЛ. Защо?

ОРФЕЙ. Виждаш ли тая чаша, царю? Тя е пълна с вино. Беси, серди, кикони са копали лозата, връзвали са я с коноп срещу вятъра, тракийски жени са брали плода, млади мъже са газили в корабите, майстори винари са слушали нощем бъчвите как лудата течност се укротява и става на вино. Роби са го товарили на тасоските кораби, колари търговци са го возили нощем под звездите, за да бъде хладно на виното… (Изпива чашата.) Сега в чашата няма нищо. Аз изпих труда на толкова хора наведнъж.

САДАЛ. Аз не искам да бъда тиранин като моя предшественик Буши, нито като атинянина Пизистрат.

ОРФЕЙ. Ще станеш, царю!

САДАЛ. В моя власт е да стана или да не стана.

ОРФЕЙ. Това не зависи от тебе. Ти имаш свободна мисъл, но нямаш свободна воля.

САДАЛ. Ако имам теб, волята ми ще бъде свободна.

ОРФЕЙ. Ние никога не можем да бъдем един до друг, царю! Аз съм опитвал да сложа до хвойновото дърво буково. И оттам винаги протича. Букът и хвойната не си пасват… Царю, аз пролежах в затвора на Буши три години. Ти ми даде свобода. Ти ми даде това, което не можеш да дадеш дори на себе си. Но ти го направи, защото аз съм Орфей — иначе не би го направил.

(Влиза запъхтян Марон.)

МАРОН. Царю, нечувана вест нося.

САДАЛ. Говори бързо, Мароне!

МАРОН. Царю, трибали са нападнали миналата нощ в Атина Лин, когато се е прибирал от кръчмата.

САДАЛ. И какво, говор?!

МАРОН. Прерязали са гърлото му.

ОРФЕЙ. Старче!

МАРОН. Вестоносецът е в двореца, царю.

ОРФЕЙ. Трибали прерязали гърлото на моя брат — великия Лин? Сега площадът ще чуе страшната песен за убийството на Лин и подлостта на трибалите! (Излиза.)

САДАЛ. Да вървим и ние да чуем!

(Излизат с Марон.)

(обратно)

3

(В двореца. Садал пуска стенобитната машина.)

ТРАК. Царю, огледалото пак се счупи!

САДАЛ. Пак ли само?

ТРАК. Пак.

САДАЛ. Ако откриеш кой троши огледалото, ще му отсека главата.

ТРАК. Така трябва, царю.

САДАЛ. Кой ти каза, че така трябва?

ТРАК. Ти, царю, току-що.

САДАЛ. Аз казах, че ще я отсека, а не че така трябва.

ТРАК. Аз не знам какво говоря, царю.

(Садал се смее силно.)

Това го знам, царю.

САДАЛ. Само че не знаеш чия, нали, Трак?

ТРАК. Знам, че няма да бъде моята.

САДАЛ. Защо?

ТРАК. Защото няма кой да ти каже кой троши огледалото.

(Влиза Пердикас.)

ПЕРДИКАС. Никак не е смешно, царю!

САДАЛ. А ти откъде знаеш, че не е смешно?

ПЕРДИКАС. Аз знам всичко, царю!

САДАЛ. Единият нищо не знае, другият всичко знае. (Към Пердикас.) Да дойдат парадинастите! И кажи там да ти отсекат главата!

(Пердикас и Трак излизат. И Садал излиза. Влизат парадинастите на групи предпазливо; Марон и Терес.)

ТЕРЕС. Три месеца, откак е свършила войната с трибалите, а царският съвет не се е събирал. Голям бой ядохме…

(Влизат Антиб и Кот във военни униформи. Марон ги оглежда.)

МАРОН. Сложили на магарето лъвска кожа.

АНТИБ. Мароне!

МАРОН. Но то изревало и всички го разбрали.

КОТ. А на бившия лъв му сложили магарешка кожа… (Запъва се.)

МАРОН. И какво станало?

КОТ. Сложили му магарешка кожа с едни големи уши… (Пак се запъва.)

МАРОН. Изкажи се, царски съветнико! И какво станало с магарето?

КОТ. Ти си лайно.

(Влизат Севт и Ронак, надпявайки се.)

СЕВТ. Слава на Садал, най-прекрасния!

РОНАК. Слава на Садал, най-прекрасния!

МАРОН. Стига, стига! Садал го няма още.

СЕВТ. Защо ни събира царят?

МАРОН. Може би Пердикас знае.

РОНАК. Къде е Пердикас?

МАРОН. Зад колоната.

(Пердикас влиза.)

ПЕРДИКАС. Тук съм. Никой не иска да ми отреже главата. Слизам вече три пъти в резачницата. Казвам: „Садал нареди!“ Никой не вярва. Даже онзи тъпак долу, резачът, казва: „Разкарай се!“ Човек не може вече да си отреже главата.

МАРОН. Тая глава ти трябва, Пердикас, защото на нея се крепят ушите ти.

КОТ. (Към Марон.) А ти си лайно!

(Влиза царицата Крезия и сяда на трона.)

КРЕЗИЯ. Аз съм Крезия, царица на Тракия! Ще говорите един по един. Онзи от вас, който каже първата глупост, ще застане там. Ох, уморих се!

МАРОН. Царице, ти трябва да си почиваш, държавните работи уморяват.

(Крезия вече е задрямала върху трона.)

ТЕРЕС. Казват, че от пияния и лудият се бои. А царицата е хем пияна, хем луда.

(Влиза Садал, който води със себе си Орфей. Садал вижда Крезия на престола и дава знак да я махнат. Севт и Ронак я вземат на ръце и я понасят. Минавайки край Пердикас, Крезия отваря очи.)

КРЕЗИЯ. О, Пердикас, здрасти! (Към другите.) Знаете ли откъде е тоя белег върху горната устна на Пердикас?

ПЕРДИКАС. Аз сам ще кажа… Буши имаше голям гъдел. Един ден, като целувах нозете му, нокътят на палеца разряза устната ми. Казвам си го сам, царю. Ако чуеш от някого същото, да знаеш, че аз съм си го казал сам.

КРЕЗИЯ. Благодаря, Пердикас! Не знаех това.

САДАЛ. (Към Крезия.) Иди оттатък да си поиграеш с Птоломеевата котка, Крезия. Това те успокоява. И недей пи повече, вредно е за теб.

(Крезия излиза.)

САДАЛ. Събрах ви, за да ви попитам, защо загубихме боя срещу трибалите?

СЕВТ. Царю, искаме да зададем един въпрос.

РОНАК. В качеството си на какъв присъствува тук Орфей!

САДАЛ. Отговори им, Орфей.

ОРФЕЙ. Трибалите прерязаха гърлото на моя брат — великия Лин. Аз се бих срещу тях като войник. Тук, под лявата ми плешка, има белег от трибалска махайра. Това стана по времето, когато вие двамата (На Севт и Ронак.) бягахте назад и пеехте: „Слава на Садал, най-прекрасния!“

РОНАК. Царю, той не одобрява нашата прослава.

ОРФЕЙ. Прослава се пее, когато се бяга напред.

СЕВТ. Царю, ние не бягахме, искахме да заобиколим трибалите и да ги нападнем в гръб.

ОРФЕЙ. Толкова по-зле — значи, вие сте бягали, без никой да ви гони… Антиб, да ти отговоря ли защо съм тук?

АНТИБ. Аз не съм питал.

КОТ. На тия, които питаха, ти си им отговорил.

МАРОН. Царю, Орфей е тук преди всичко за това, че е мъдрец, а след това, защото е смел войник. Атиняните казват…

САДАЛ. Да видим първо какво казват траките. И тъй, ние бяхме разбити от трибалите. Питам: защо? Говори, Севт!

СЕВТ. Царю, ние бяхме разбити, защото моето племе на киконите даде най-много войници, а Тересовите меди и Пердикасовите серди се присъединиха на края.

АНТИБ. А ние с Кот се бихме, царю!

САДАЛ. Вие се бихте храбро и от мои убийци сега сте мои пълководци.

КОТ. Такива сме, царю! А на лъва му сложи магарешка кожа…

МАРОН. Шшттт!

САДАЛ. Какво ще кажеш ти, Пердикас?

ПЕРДИКАС. Царю, моите серди щяха да се бият, но ние сме бедни. В полето на Скомброс не расте нищо друго освен коноп. Ех, да имах пари! (Заплаква.)

САДАЛ. Терес!

ТЕРЕС. Аз не се надявах, че ще ме пратиш, царю! Буши не ме пращаше. Аз съм още малък.

САДАЛ. Мароне!

МАРОН. Царю, трябваше да прегазим реката и да ги преследваме. Няма по-голям враг на Тракия от трибалите. По улиците, по кръчмите, по изворите говорят съвсем свободно.

САДАЛ. Какво говорят, Мароне?

МАРОН. Търговци идват оттам и разнасят лоши вести. Говорят, че там няма данъци, че няма роби, че няма цар. И колко добре било благодарение на това. А когато един народ слуша нещо, без да го е видял, на него му изглежда още по-добро… Царю, Пизистрат унищожи за една нощ всичко, каквото му пречеше, и сега управлява спокойно. Един ден Херодот ще напише в историята си: „Садал беше суров, но прав. Друг път нямаше.“

САДАЛ. Какво ще кажеш ти, Орфей?

ОРФЕЙ. Мисля си, царю, какво ще стане, ако направиш обратното на това, което казва Марон.

(Пердикас изплаква силно.)

САДАЛ. Защо плачеш, Пердикас?

ПЕРДИКАС. После ще кажа, царю.

ОРФЕЙ. Направи обратното, царю. Освободи робите, дай им земя, разреши им да се женят свободно и те ще ти дават повече, отколкото ти дават сега. Остави всяко селище да си избере съдии измежду най-почтените. Разреши на бедните да пият вода от кладенците на богатите. Намали наполовина имота и парите на парадинастите. Ако ти се противопоставят, изгони ги!

МАРОН. И след това дай властта на певците!

ОРФЕЙ. Слушай, атинянино! И ти, и Пизистрат знаете, че Тракия е нужна на Гърция. Дарий стои зад устието на Теар. Неговият пръв пълководец, страшният Мегабаз, вижда от коня си богатствата на Атина, а след него са 80 000 конници. Утре те ще наскачат в голямата вода на Хеброс и траките ще се вдигнат да бранят земята си. Но един ден, ако Мегабаз стигне пред вратата на Атина, той ще има само 20 000 войници, а ездачите ще бъдат уморени. Ето защо е нужна Тракия на Пизистрат и на тебе, Мароне… Или не, ти така, от любов към нас?

ПЕРДИКАС. (Плаче.) Царю, аз това не мога да понеса. По-добре да ми отсекат главата.

ОРФЕЙ. И това ще стане един ден, недей плака. Ще го понесеш! Видиш ли Севт и Ронак как мъжествено го понасят? Те дори и не се обиждат. Че кой е Орфей? Един майстор на бъчви, и песните му — бъчварски.

МАРОН. Това са вредни слова, царю!

ОРФЕЙ. Вие всички знаете, че аз говоря истината. Ти знаеш най-добре това, Мароне. Дори и сукалчето Терес го знае, само че той сега си мълчи и мисли за Епидавъра, кога ще отиде на театър. Че защо, малко козле, ще ходиш в Епидавъра? Ето, Ксантипа е на двайсет крачки. Вместо да търсиш мъдрост в Епидавъра, не е ли по-добре да търсите с малката Йо из сламата златните колелца на Садал… А? Антиб? И ти си расъл и не си обръщал внимание на тая работа. Можеш ли да хванеш Марон с тая ръка, да го подхвърлиш и после да го хванеш с другата?

АНТИБ. Мога.

ОРФЕЙ. Не сега. Не е хубаво да подхвърляме царските съветници пред очите на царя, нали, Кот?

КОТ. Царю, аз мога да кажа, че Марон е лайно, само че не сега.

ОРФЕЙ. Царю, трибали прерязаха гърлото на моя брат, великия Лин. Аз пях на площада и събирах войници. Самият аз бях войник. Мъката ме водеше на мъст. Пиян бях, сега съм напълно трезвен, мъката се уталожи и мисля добре. Не нападай втори път трибалите. Нека живеят, както си искат. Направи обратното, царю! Дай свобода на своя народ! Направи го за пример на Пизистрат. Нека той се бои от Тракия, а не ти от трибалите. Орфей, твоят войник, те моли: направи обратното, царю!

САДАЛ. Тежки са думите ти, Орфей! Толкова тежки, че не мога отведнъж да преценя дали са справедливи.

ОРФЕЙ. Да си вървя ли, царю?

САДАЛ. Би ли могъл да избягаш от думите си?

КОТ. Царю, то ако е така, да кажем нещо и после да бягаме…

САДАЛ. Ти се би храбро, Кот.

КОТ. Бих се.

САДАЛ. Това е достатъчно.

ПЕРДИКАС. Царят иска да ти каже да не говориш глупости.

САДАЛ. Така… И какво казах аз?

КОТ. Когато нещо казваме, после да не бягаме.

САДАЛ. Благодаря, Кот, ти се би храбро!

КОТ. Бих се.

ПЕРДИКАС. Стига де!

САДАЛ. Благодаря на всички. Искам да помисля върху това, което чух. Свободни сте. Орфей, ти остани!

(Другите излизат.)

САДАЛ. Остани още три дни при мене, Орфей! Искам да помисля.

ОРФЕЙ. Царю, аз имам много поръчки за Тасос. Войната прекъсна работата ми. Три месеца вече стоя тук.

САДАЛ. (Внезапно извиква.) Искам да помисля!

(обратно)

4

(В кръчмата на Ксантипа. Няколко мъже пият шумно. Пердикас стои в ъгъла преоблечен.)

КОЖАРЯТ. Къде е Орфей, Ксантипо? Откак е свършила войната с трибалите, никой не го е виждал.

ГРЪНЧАРЯТ. Казват, че Орфей се е бил храбро срещу трибалите и сега бил пръв съветник на царя.

КОЖАРЯТ. Аз съм ходил много пъти при трибалите. Те нямат цар. Всеки има земя и я работи общо с целия си род.

ГРЪНЧАРЯТ. Ти, Ксантипо, напразно се надяваш, че твоят певец ще дойде тук, за да пие киселото ти вино.

КСАНТИПА. Ако не ти харесва виното ми, върви си!

ПЕРДИКАС. Трибалите мислят и говорят свободно, защото нямат цар. Нашата е друга… Отде знаеш например какъв е тоя? (Хваща един от мъжете, който дреме.) А! Гледаш го, дреме. Може пък да не дреме.

ГРЪНЧАРЯТ. Тоя е казанджия, аз го познавам. Пет дена пие, един ден работи.

ПЕРДИКАС. Виждаш ли? А откъде взема пари да пие пет дена, щом като работи само един?

ГРЪНЧАРЯТ. Краде човекът. Остави го, той е добър човек.

КАЗАНДЖИЯТА. (Надига се.) Не бутайте казана! Тоя казан аз ще го напълня с масло, ще запаля огън и ще пусна Орфей в маслото. И когато се изпържи, ще си го изям. Много обичам аз, Ксантипо, пържен певец в зехтин… Като си го изям, и той ще ми пее тука, в корема. (Към Пердикас.) Преди малко ти ли каза, че съм бил крадял?

ПЕРДИКАС. Аз. И какво?

КАЗАНДЖИЯТА. Ти ми приличаш повече на шпионин. Сега ще проверим това. (Изкрещява срещу Пердикас.) Ха!

(Пердикас изхвръква навън.)

(Към Грънчаря.) Пий! И когато кажеш за някого нещо и видиш, че друг ще си изпати, стани и кажи: Аз го казах!

ГРЪНЧАРЯТ. Аз!

КАЗАНДЖИЯТА. Само че това се казва силно. (Вика.) Аз! Хайде сега, така го кажи!

ГРЪНЧАРЯТ. Аз!

КАЗАНДЖИЯТА. Слабичко е. Слушай мене! Аз!

ГРЪНЧАРЯТ. (Вика.) Аз!

КАЗАНДЖИЯТА. Сега е по-добре.

(Влизат Антиб и Кот.)

ГРЪНЧАРЯТ. Аз!

АНТИБ. Кой си ти?

(Пауза. Поклон пред царските военачалници.)

АНТИБ. Кажи, кой си ти, дето викаш: аз!

ГРЪНЧАРЯТ. Никой не съм.

АНТИБ. (Към Казанджията.) А ти кой си?

КАЗАНДЖИЯТА. Казанджия съм, ваша светлост. И аз съм никой.

АНТИБ. Излезте всички!

КАЗАНДЖИЯТА. (Към Грънчаря.) То сега, братче, зависи пред кого викаш.

(Всички излизат.)

АНТИБ. (Към Ксантипа.) Имаше тук една Евредика.

КСАНТИПА. Пак има, ваша светлост.

АНТИБ. Изпрати я при нас, а ти си намери работа по двора!

(Ксантипа излиза.)

КОТ. Ще си намеря някоя женица, ама да е по-голяма отпред и като я стискам, да вряка като коза, защото една жена не вряка ли, значи, че ти се подиграва. (Влиза вътре.)

(Появява се Евредика.)

АНТИБ. Не ме ли познаваш?

ЕВРЕДИКА. Не те познавам, войнико.

АНТИБ. Аз не съм войник, а пръв военачалник на Садал, Евредика,

ЕВРЕДИКА. А откъде знаеш името ми?

(Антиб изважда една глинена пчела, пронизана с конопен конец, и я подава на Евредика.)

(Разглежда пчелата.) Антиб!

АНТИБ. (Сваля кожената си шапка.) Антиб.

ЕВРЕДИКА. (Вглежда се в него.) Ти си Антиб?

АНТИБ. Аз съм Антиб.

ЕВРЕДИКА. Какво искаш от мене?

АНТИБ. Твоят дом на Ойскос изгоря по време на боя. И моят изгоря.

ЕВРЕДИКА. А майка ми?

АНТИБ. Когато пристигнах, майка ти вече я нямаше.

ЕВРЕДИКА. Така… Нищо… Нищо… Аз от години вече нямам сълзи. Как стана военачалник?

АНТИБ. По един много атинянски начин… Помниш ли, Евредика?

ЕВРЕДИКА. Какво да помня, Антиб? Ние бяхме деца, играехме и ловяхме с ръце риба след пролетното пълноводие от Ойскос. Тогава ти подарих тази глинена пчела.

АНТИБ. Играехме на мъж и жена.

ЕВРЕДИКА. Много деца са играли на тая игра.

АНТИБ. Десет пъти оттогава Ойскос разлива и оттегля водите си… Стани моя жена, Евредика!

(Втурва се Орфей.)

ОРФЕЙ. Евредика! Евредика ще се омъжи за Орфей, защото Орфей е Орфей!

ЕВРЕДИКА. Охлади главата си с онова ведро, певецо!

ОРФЕЙ. Евредика, аз съм Орфей!

ЕВРЕДИКА. (На Антиб.) Това е знаменитият певец Орфей, гордостта на Тракия. (Към Орфей.) А това е моят бъдещ мъж — Антиб.

ОРФЕЙ. Евредика, аз дойдох, за да се оженим!

ЕВРЕДИКА. Закъснял си, певецо!

ОРФЕЙ. Антиб ли ме изпревари?

ЕВРЕДИКА. Не, ти го изпревари още преди три месеца там, на площада, когато събираше войници на Садал.

ОРФЕЙ. Трибалите прерязаха гърлото на моя брат, великия Лин.

ЕВРЕДИКА. А колко глави на трибали отрязахте вие?

ОРФЕЙ. Не разбърквай огъня на моя гняв, Евредика! Или, какво? Може би ти се иска да поживееш в двореца?

ЕВРЕДИКА. А нима на тебе не ти се искаше? Или Садал те изхвърли, след като не му трябваш вече.

АНТИБ. Не се горещи, певецо! Ти чу какво ти казаха. На твое място аз вече щях да си тръгна.

ОРФЕЙ. Ти наистина си глупак, Антиб! Ти можеш да въртиш меча, но това тук, в главата ти, се върти бавно.

ЕВРЕДИКА. За жената е достатъчно мъжът й да бъде храбър и добър.

АНТИБ. Казаха ти го два пъти, певецо! Ако на глупака Антиб го кажеха само веднъж, той щеше да си иде.

ОРФЕЙ. Аз съм спал с тази жена, глупако, и неведнъж!

АНТИБ. Певецо!

ЕВРЕДИКА. Да, Орфей. (Към Орфей.) Ти си спал с тази жена, и неведнъж. Само че Антиб не се жени за тази жена, а за Евредика. „Тази жена“ ти е наливала вино, а Евредика може да отглежда деца, и при това по-добре от твоята майка. Евредика никога няма да научи сина си да казва „тази жена“. Ти може да си гордостта на Тракия, ти може да си нужен там, на площада, ти можеш да научиш Садал как да избива трибалите, ти можеш да наречеш глупак всекиго, но на една жена толкова много работи не й трябват. На жената й трябва само една дума. Тя иска да й кажат: Евредика! Когато Евредика дойде тук, беше на шестнадесет години. Всемогъщият Дарзалас я надари с тежка бедност и отне баща й. Един ден майка й каза: „Евредика, ти си надарена с хубост. Иди отвъд Хемус, там има богати градове. Ти трябва да станеш царица…“ Виждаш ли колко глупави са майките? А ти ме плашиш с глупостта на Антиб! Единствените царици са майките, певецо, и то именно заради великата си майчина глупост! Запомни това, защото то става за песен, нищо че такава песен не може да поведе войниците на бой. В замяна на това тая песен ще ги научи да обработват земята, да размножават добитъка и да казват „добър ден“ на съседите си. Хиляди песни, които славят победите на тираните, не струват колкото една песен, която слави погрома на майките… Аз съм тракийка. Аз нямам накити, нямам прислуга, нямам златни чаши и масла от бадеми. Бендида ми е дала тия две очи, тия две ръце и кожата, която мирише на бадеми. Затова аз не мечтая като приятелките си да отида в Атина. Ние, евредиките, не можем като пенелопите да чакаме мъжете си двайсет години, ние ги чакаме цял живот. Иди сега и не хули жената, която ти е наливала вино, защото виното го пиеш ти, а наливаш песни за другите… Антиб!

АНТИБ. Сега, Евредика!

ЕВРЕДИКА. Да вървим!

(Антиб и Евредика излизат. Влиза Ксантипа.)

КСАНТИПА. Добре дошъл, певецо! Лошо лице имаш. Очите ти са червени.

ОРФЕЙ. Много нощи не съм спал, Ксантипо.

КСАНТИПА. Да повикам ли Евредика?

ОРФЕЙ. Евредика замина.

КСАНТИПА. Как така замина?

ОРФЕЙ. Евредика ще се омъжи за военачалника на Садал.

КСАНТИПА. Какво говориш, певецо? Никакъв военачалник тя не познава.

ОРФЕЙ. (Вика.) Йо!

(Влиза Йо.)

(Орфей хваща ръцете й.) Йо!

ЙО. Болят ме ръцете, Орфей!

КСАНТИПА. Евредика е избягала с някакъв военачалник.

ЙО. Как така избягала?

ОРФЕЙ. Откъде го познава тя?

ЙО. Откак ти замина, Евредика не е споменавала твоето име.

ОРФЕЙ. Нито веднъж?

ЙО. Нито веднъж.

ОРФЕЙ. Благодаря ти, Йо! Така…

(Бързо излиза.)

(обратно)

5

(В двореца. Марон раздава заплатите на парадинастите. На масата са наредени кесии. При Марон влизат Севт и Ронак.)

МАРОН. Елате, славни певци! Много пъти вие сте идвали тук, за да получите това, което ви се полага като племенни вождове и съветници на царя. За последен път ви посреща Марон на тая маса, която винаги е била щедра към вас. (Подава му една кесия.)

СЕВТ. Защо казваш, че ни посрещаш за последен път?

МАРОН. Моето атинско достойнство не ми позволява да остана повече тук. Аз посветих живота си на Тракия още от времето на Буши. Но вие сами видяхте плесницата, която получих от Садал чрез певеца Орфей.

РОНАК. Видяхме това, Мароне.

МАРОН. Злато и имот в Тракия аз не натрупах. Едничкото скъпо нещо, което имам, това са тия два пръстена. Те са дар на моя баща от великия певец Алкей. Вземете ги! (Дава им пръстените.)

СЕВТ. Ти не бива да си ходиш, Мароне! Твоите съвети винаги са били най-мъдри!

РОНАК. Не прави това, Мароне, ние те молим!

МАРОН. Аз не съм просяк, да се моля за трохи. Оставете ме да изпълня последното си задължение.

(Севт и Ронак излизат. Влиза Кот. Марон му подхвърля една кесия и Кот я хваща ловко.)

КОТ. А другата?

МАРОН. Другата е за Орфей! Свободен си!

КОТ. Ти си…

МАРОН. Можеш да го кажеш, но това ще бъде за последен път. Аз си отивам в Атина. Ако един цареубиец като тебе може да понася оскърбленията на един певец, един атинянин не може.

КОТ. Голяма работа! Една — една! Да не е малко за мирния труд на помощник-военачалника!

МАРОН. Само че това е последната кесия, която получаваш.

КОТ. Кой ти каза, че е последната?

МАРОН. Когато един атинянин пада от своето място, той казва всичко на своя цар, включително и това, как се става царски пълководец.

КОТ. Слушай, хитро старче! Остави своите атински номера. Ти измисли тая работа… Уж ние… а пък ти да го спасиш.

МАРОН. Първо, аз това ще го кажа, защото, второ, и без това си отивам.

КОТ. А кой изпрати ония двамата да режат гърлото на Орфеевия брат?

МАРОН. Аз ги изпратих. Свободен си!

КОТ. Слушай, ти си…

МАРОН. Хубаво си помисли, преди да кажеш тази жълта дума. Свободен си!

(Кот излиза сконфузено. Марон си играе с кесиите весело, размества ги. Влиза Терес, втурва се към масата и прегръща кесиите.)

ТЕРЕС. Ех, чичо Мароне, да ги имах всичките наведнъж! Как мислиш, дали ще ми стигнат в Атина за една година? Много обичам аз тия златни колелца! Нищо не искам от държавата, нищичко! Нито почести искам, нито слава, нито Херодот искам да пише за мене… „И живя славно и преславно Аристарх, и после дойде Солон, и той живя славно и преславно, а после Пизистрат сътвори славни дела за атиняните“, после дойде четвърти и пети, а между тях живя и никому неизвестният Терес, който никога не отиде в Епидавъра, не се подписа нито на един камък, дори един фалос от дърво не издяла, та да се чудят потомките и да го навират в учудените очи на мъжете си… Обичам аз живота, чичо Мароне! И което е най-важното — и животът ме обича. Защото всички хора обичат живота, но животът не обича всеки. А мене знаеш ли защо ме обича? Защото не искам да го разбирам. Оня там, вашият Сократ, искаше да го разбере, и животът му поднесе чашата с отрова. А мене животът ме гледа, смее се и ми вика: „Карай, Терес!“… И аз карам! А, чичо Мароне, как мислиш? Ами че това, дето ти го разправям, аз мога да направя школа като Сократ и да ми викат „учителю“. „Учителю“… Ами чашата?…

(Марон му подава една кесия.)

А другата?

МАРОН. Мъчно ми е за тебе, Терес! Ти си весело и умно момче. Ето, вземи и моя дял. Имам у мене малко пари за път и за една чаша вино.

ТЕРЕС. Къде ще вървиш, чичо Мароне?

МАРОН. В Атина, мойто момче, тук вече няма място за мене.

ТЕРЕС. За нищо на света! Ти знаеш колко те обичам! След смъртта на баща ми ти си ме отгледал като роден син.

(Терес прегръща Марон. Влиза Пердикас и вижда прегръдката.)

ПЕРДИКАС. Така се прегръщаха Марон и Буши навремето. Когато Буши го прегърна гробът, Марон прегърна Садал. Какво ли значи тая прегръдка с Терес сега?

ТЕРЕС. Слушай, вонлива гнидо! (Замахва да го удари.)

МАРОН. Остави го, Терес! Това ще бъде много малко за него.

ТЕРЕС. Гнида! (Излиза.)

МАРОН. (Люлее една кесия за връвчицата като обесена.)

Живял някога цар Буши, той имал четири уши…

ПЕРДИКАС. Ти какво?

МАРОН. Кой бил пял тая песничка?

ПЕРДИКАС. Ти знаеш кой!

МАРОН. Знам. Тази песен я съчиниха Севт и Ронак. Ти едвам я научи, и каза на Садал, че Орфей я пее на площада.

ПЕРДИКАС. Говориш глупости!

МАРОН. Може. Само че с тебе няма да се прегърна. След няколко дни аз съм в Атина.

(В това време влиза Антиб.)

Мой дълг е поне да предпазя Садал да знае кои са съветниците му… военачалниците му. Нали, Антиб? Навярно Кот ти е казал всичко… Вземи. (Хвърля му кесия, но Антиб нарочно не я улавя.)

АНТИБ. (Към Пердикас.) Ти излез!

(Пердикас излиза.)

(Към Марон.) Иди ми донеси кесията!

МАРОН. Аз все още съм пръв съветник на царя.

АНТИБ. А аз съм пръв военачалник. И Садал е мой кум. Ти чу какво каза царят на сватбата: „От тебе очаквам много, Антиб!“

МАРОН. А някога те очакваха двата лъва на Садал.

АНТИБ. А сега очакват тебе.

МАРОН. Глупав си ти, Антиб! И това ще ти пречи много.

АНТИБ. Глупавият пречи по-малко от умния, старче, особено в държавните работи.

МАРОН. Нима толкова бързаш да направиш Евредика вдовица?

АНТИБ. Аз обичам Евредика, старче!

МАРОН. Тогава вземи кесията си и запази своята храброст за бойното поле!

АНТИБ. (Тръгвайки.) Старче, подъл си ти, но въпреки това аз те обичам. (Взема кесията, излиза и на секундата пак се връща.) Дойде ми на ум, защо… Защото си много подъл! (Излиза.)

(обратно)

6

(В двореца. Срещат се Орфей и Евредика.)

ЕВРЕДИКА. Пусни ме да мина!

ОРФЕЙ. Ти ме пусни!

(Евредика отстъпва настрани и двамата тръгват нерешително. Орфей се обръща.)

ОРФЕЙ. Евредика!

ЕВРЕДИКА. Кажи, съветнико!

ОРФЕЙ. (Приближава се към нея.) Евредика!

ЕВРЕДИКА. Кажи, царски съветнико?

(В това време Севт и Ронак се приближават, носейки голяма мрежа. Внезапно я хвърлят върху Орфей и Евредика и последните се омотават в нея.)

Махнете тая мрежа, лешояди!

СЕВТ. Водата е мътна, не знам какво се е хванало.

ЕВРЕДИКА. Чувате ли, мръсници!

РОНАК. Тази мрежа е благословена от Дарзалас.

ЕВРЕДИКА. (Крещи.) Вие сте лешояди! Махнете мрежата!

(Нахълтват Кот, Антиб, Пердикас, Терес и Марон.)

(Пердикас отново изтичва навън.)

КОТ. Мрежата на позора!

СЕВТ. Антиб, извади рибата!

ЕВРЕДИКА. Антиб, махни тая мрежа!

РОНАК. Хайде, Антиб, докато не се е вмирисала рибата!

(Антиб маха мрежата и хваща болезнено ръцете на Евредика.)

КОТ. Жената трябва да вряка!

СЕВТ. Какво е виновна жената?

ТЕРЕС. Жената никога не е виновна. Жената си е жена.

(Антиб пуска Евредика и приближава Орфей, хващайки дръжката на меча си.)

МАРОН. Прости му, Антиб!

ОРФЕЙ. Не ми прощавай, Антиб! Аз обичам Евредика!

(Влиза Садал и след него Пердикас.)

САДАЛ. Какво става тук?

ПЕРДИКАС. Не знам, царю! Аз помислих, че се събираме за нещо.

МАРОН. Прости му, царю! Нека това бъде последното ми желание, преди да замина за Атина.

ТЕРЕС. (Втурва се към него.) Не си отивай, чичо Мароне!

КОТ. На кого ни оставяш, Мароне?

ПЕРДИКАС. (Спуска се към Марон.) Мароне, братко!

СЕВТ. (Пада на колене.) Царю, не пускай Марон да си ходи!

РОНАК. Ние всички те молим, царю!

ПЕРДИКАС. (Плаче.) Не ни разплаквай, царю!

АНТИБ. Братя, недейте, сили нямам!

(Севт и Ронак запяват през сълзи: „Слава на Садал, най-прекрасния!“ Другите плачат. На фона на тоя плачещ хор Терес и Кот едновременно произнасят своите реплики.)

ТЕРЕС. Царю, не ни отнемай чичо Марон! Той направи толкова много за Тракия. Всички знаем колко скромно живее чичо Марон.

КОТ. Марон не е лайно! Аз съм лайно! Марон не е лайно! Аз съм лайно! Марон не е лайно! Аз съм лайно!

(Нахълтва разгневена, плачейки, Корсиблепа.)

КОРСИБЛЕПА. Ограбиха ме! Крадци! Ето го крадеца! (Втурва се към Терес и започва да го бие.) Къде е кесията ми? Къде е златото ми? На хетерите ли го раздаде, развратнико? Искам си парите! Крадци! Всички сте крадци! Всички, всички! Крадци и певци!

(Влиза също така разгневената царица. Древногръцкият плачещ хор поддържа тихо своите вопли. Кот мърмори: „Марон не е лайно! Аз съм лайно!“)

КРЕЗИЯ. Коя е тук царицата? Аз съм царицата! Мене никой не ме слуша. (Към Садал.) Ти си виновен! Ти нарочно ме държиш настрани от държавните работи. Ти не ме уважаваш! Ти ме смяташ за пияна и смахната, понеже съм умна, защото знам всичките ти любовници и къде се срещаш с тях. Коя е тук царицата? Аз съм царицата! Щом аз съм царицата…

САДАЛ. (Изкрещява.) Стига!

(Настъпва тишина.)

Мили мои парадинасти! Скъпи мои! И ти, Крезия, царице на Тракия, обич моя! И ти, Мароне!… Простете ми всички, ако с нещо съм показал студенина и строгост към вас!… Великий и пресветлий Мароне, ти чу воплите на моите най-близки хора. В тежки мигове поех държавата на Буши и ако съм сгрешил, грешил съм честно. Ти сам видя, Мароне, колко много те обичат всички. Нали, Севт? Нали, Ронак? Не пречи, Пердикас! Марон ще остане при нас, защото Марон е Марон!… И ти, Терес, ще отидеш в Епидавъра, непременно ще отидеш! Ти не си взел парите на Корсиблепа. Парите ги взех аз, за да платя на дърварите, но аз ще ти дам две кесии в замяна на това… А Крезия е царица на Тракия! Кой е казал, че не е царица на Тракия? Ако чуеш такова нещо, Антиб, накажи негодника, както ти сметнеш за добре… Мили парадинасти, към вас се обръщам! Какво е царят без вас? Труп без нозе и ръце! А Мегабаз стои в устието на Теар и след него са конниците на Дарий. Мегабаз е опитен в боя, хитър и жесток с противниците си. Очите му гледат към нашите богати равнини, към планините, където се копае мед и злато, към домовете с красиви тракийки. В такъв миг ние трябва да бъдем единни! Забравете крамолите, ежбите помежду си, подайте си ръце и да застанем като стена срещу Дарий, в която той да счупи своята твърда, упоена с леки победи глава! (Изважда кесия със злато.) Това е за вас! Ето! Вземи, Севт! И ти, Ронак!… Кот, ето и за тебе… Антиб… Вземете! Вземи, Терес, царят лично ти ги дава. Корсиблепа, на тебе ти обещах две, ето, вземи! Дръж! Не мисли, че ще те забравя, Пердикас, без тебе накъде? Дръж! Пари имам, парите аз не жаля. Колкото искате, ще ви дам, само ви моля, мислете си за Тракия! Мислете за Тракия, мили парадинасти! Заклевам ви, моля ви с цялата си царска гордост и падам в краката ви!

(Садал е паднал на колене. Всички са около него. Орфей застава срещу коленичилия цар на Тракия. Садал изважда от колана си последната кесия.)

САДАЛ. Вземи и ти, Орфей! Това е моята кесия.

ОРФЕЙ. Царю, пари аз не искам! Аз съм певец и войник на Тракия. Аз нямам нищо, нямам нито майка, нито баща, нито жена. Имам само Тракия!

САДАЛ. Благодаря ти, Орфей! Подай ръка на Марон!

(Орфей подава ръка на Марон и Марон му подава своята.)

МАРОН. За Садал!

ОРФЕЙ. За Тракия!

САДАЛ. Благодаря ви, мои верни парадинасти! Сега съм спокоен. Никога Тракия не е била по-единна.

ОРФЕЙ. Царю!… Аз сгреших, като подадох ръка на Марон преди малко. Да, царю… Направих го, понеже ми стана мъчно за тебе.

САДАЛ. Аз нямам нужда от съжаление.

ОРФЕЙ. Сега мога да ти дам само съжаление, царю! Моето място е на площада.

САДАЛ. Добре ли мислиш какво говориш?

ОРФЕЙ. Царю, те никога няма да забравят това, че ти падна в нозете ми. С парите, които така щедро им раздаде, ти никога няма да заплатиш това коленичене.

САДАЛ. Аз паднах на колене пред Тракия!

СЕВТ И РОНАК. Слава на Садал, най-прекрасния!

ОРФЕЙ. Царю, тях не ги примамва идеята, а идеите, които ги обземат от твоята идея. Сбогом, царю!

САДАЛ. Върви, където щеш, бъчварю! И не забравяй, че в тежък ден си отблъснал ръката на царя! Оставете ме сам!

(Всички излизат. Марон приближава до Садал.)

МАРОН. Царю, запази Орфей с тази ръка, която той отблъсна. Твоите думи могат да бъдат знак за нещо ужасно! Съветниците са оскърбени. Подир Орфей може да тръгне убиец. (Излиза.)

САДАЛ. (Отива към дървената фигура на бог Дарзалас.) Видя ли всичко, всемогъщи Дарзалас? Чу ли всички? Не ме гледай с мъртвите си дървени дупки! Ти нищо не виждаш с тях. Недодяланите ти уши са глухи. И ако искаш да знаеш, аз съвсем не съществувам благодарение на тебе. Обратното, ти си тук, защото преди една година доведох един пияница, който те издяла от някакъв пън, изхвърлен от водите на Хеброс. Нищо няма в тая дървена глава, Дарзалас, създателю мой! Страхът е създал символа и сега символът създава страх. Искаш ли да се засиля от десет крачки и да ударим главите си като овни? Да, но аз не искам, защото знам, че си пън. И именно като пън ми трябваш. Колко откровено те обиждам, всесилни Дарзалас, а ти дори не се засягаш. (Плюе върху него, после изважда кърпа и го бърше.) Твоята сила е единствено в това, че не желаеш да се бършеш сам. И ако някой те заплюе, ще трябва да те бърше самият той, както правя аз сега. Само че тук няма никой. Ние сме само двамата — бог и цар! Ние можем да си правим всякакви номера. Но ако те заплюе някой орач, цяла Тракия ще види това и мечът, който ще отдели главата от тялото, ще се превърне в звезда, която хората ще нарекат зорница. И сутрин, преди да започнат да обработват земята, ще се поклонят на меча, окачен на небето… Защо мълчиш, дървено могъщество? Кажи, защо? Кажи, защо Мегабаз стои в устието на Теар? Накъде ще тръгне? Да тръгна ли аз, за да го изпреваря? Или да отида като Орфей да си попея на площада?… Тоя пияница е направил едното ти ухо по-голямо. Сигурно Пердикас се е въртял пред очите му… Лека нощ, голямо ухо, глухо, сляпо, дървено могъщество! Лека нощ, лека нощ… Лека нощ!

(обратно) (обратно)

Втора част

7

(В затвора. Пердикас пази Орфей и пее с невъзможния си глас: „Живял някога цар Буши, той имал четири уши…“)

ПЕРДИКАС. Аз съм бедна душа с две уши, но ги отварям на четири… Как си? Чувствуваш ли се велик? Не искаш да отговаряш? Обидно ти е да разговаряш с тази дървеница Пердикас? Хайде да спорим като гърците! Аз уж съм Платон, а пък ти някой друг. Казват, че имало един, дето живее в бъчва и ходел да се надвиква с морето. Бил много умен. Може ли умен човек да живее в бъчва? Кажи де, нали си бъчвар? Ти спал ли си в бъчва? Не искаш да отговориш. Обидно ти е… Как ще спи в бъчва? Как ще влезе вътре? Как ще диша?

ОРФЕЙ. Едното дъно е отворено, Пердикас.

ПЕРДИКАС. Че тогава как ще спи прав?

ОРФЕЙ. Бъчвата е легнала, Пердикас.

ПЕРДИКАС. Това пък съвсем не може, нали ще се излее.

ОРФЕЙ. Бъчвата е празна, Пердикас.

ПЕРДИКАС. Ами ако е пълна?

ОРФЕЙ. Няма да живее вътре тогава.

ПЕРДИКАС А къде ще живее?

ОРФЕЙ. В друга бъчва.

ПЕРДИКАС. Че ние така можем да си говорим до утре… Ами ако и тя е пълна? Ами ако всички бъчви са пълни?

ОРФЕЙ. Тогава ще си направи една празна.

ПЕРДИКАС. Ами ако не може да прави бъчви?… Кажи де! Нямаш повече отговори. А аз имам още много въпроси. Значи съм по-умен от тебе.

ОРФЕЙ. Въпросите винаги са повече от отговорите. Искаш ли и аз да те питам?

ПЕРДИКАС. Че как ще ме питаш, когато ти си в затвора? Кажи де? Кажи, къде ще живее оня, умният, философът, който не може нито бъчва да направи, нито къща? Кажи де!

ОРФЕЙ. Тогава ще си направи един Пердикас.

ПЕРДИКАС. Какъв Пердикас?

ОРФЕЙ. Такъв като тебе празен Пердикас и ще си живее вътре.

ПЕРДИКАС. Празен Пердикас няма. Орфейчо! Ние, пердикасите, не седим празни и никой не може да влезе в нас. На мене Садал всеки ден ми сече главата и пак съм жив. Ако нас ни няма, няма да има нито царе, нито затворници. Защото един цар без затворници не е цар, а човек. А един затворник без цар не е затворник, а цар. Тоя свят, умни певецо, се състои от царе и затворници. А по средата седим ние, пердикасите. Запомни го хубаво. Това ти го казва Пердикас, и то не някой празен Пердикас, дето оня ще влезе вътре и ще си живее свободно, че на всичкото отгоре да го пуснем да се надвиква с морето. Вътре в пердикасите ще си живеят само пердикаси и мънички пердикасчета, които утре ще станат големи пердикаси, за да дават ум на държавата. Ясно ли ти е? Нищо не ти е ясно на тебе, велико нищо!… Честен искал да бъде! От къде на къде ще бъдеш честен?! С какво право? С какво сме заслужили ние такова отмъщение? Кой си ти? Кажи де? Отговори!

(Влиза Садал.)

САДАЛ. Защо викаш, Пердикас?

ПЕРДИКАС. Говорим като Платон и някой друг.

САДАЛ. Какво искаше да ти отговори Орфей?

ПЕРДИКАС. Из областта на философията… Царю, умря ми най-хубавият заек…

САДАЛ. Добре, върви!… Днеска палачът сече ли ти главата?

ПЕРДИКАС. Аз ходя следобед по тая работа, царю!

САДАЛ. Иди и му кажи да не я сече повече.

(Пердикас излиза. Орфей и Садал.)

САДАЛ. Зайците умират, хората се мъчат.

ОРФЕЙ. Доволен ли е царят на Тракия?

САДАЛ. От какво да бъде доволен?

ОРФЕЙ. От това, че неговият певец и войник гние в затвора?

САДАЛ. Тук е най-сигурното място. В затвора не те заплашва нищо.

ОРФЕЙ. Значи, това е в интерес на моята сигурност? Тогава ти си твърде несправедлив към парадинастите, които са заплашени със свобода.

САДАЛ. Лошо се шегуваш, но е точно така. Тях именно свободата ги заплашва. В затвора те ще се превърнат в герои. А за една малка и все още бедна страна като Тракия ще струват скъпо толкова герои.

ОРФЕЙ. Марон ли те научи на това?

САДАЛ. Марон избяга в Атина заедно с Корсиблепа. Сега се уча сам.

ОРФЕЙ. Не е ли по-добре да ме убиеш?

САДАЛ. За да станеш легенда? Това е повече от свобода!

ОРФЕЙ. Тогава дай ми по-малкото — свободата!

САДАЛ. Но тогава ти пак ще дойдеш тук.

ОРФЕЙ. Ако ти не пожелаеш, няма да дойда.

САДАЛ. Но тогава парадинастите ще те убият. У нас това става лесно.

ОРФЕЙ. Не се ли страхуваш, царю?

САДАЛ. От какво?

ОРФЕЙ. От единството на парадинастите.

САДАЛ. Не, защото те са единни, но в замяна на това са свободни. Аз съм ги наказал със свобода.

ОРФЕЙ. А какво ще стане с държавата?

САДАЛ. … И когато той се обърнал да я види, тя потънала в облак от прах.

ОРФЕЙ. Държавата ли?

САДАЛ. Не, не… Аз говоря за друго. Върти ми се нещо в главата.

ОРФЕЙ. Не само в главата ти, царю. Нещо неясно се върти в държавата и тебе те измъчва това, че не можеш да го откриеш.

САДАЛ. (Вика.) Кажи ми го ти, певецо!

ОРФЕЙ. Аз не съм свободен.

САДАЛ. А нима аз съм?… Ти избяга от двореца и хукна отново по площадите, защото е по-лесно, нали?

ОРФЕЙ. Някога парадинастите бяха враждебни един към друг и ти ги държеше в своята власт. С цената на собственото си унижение, падайки на колене пред тях, в името на сплотена и силна Тракия, готова да посрещне Мегабаз, ти им даде единство. Те го приеха с инстинкта на животното. Единството на парадинастите, което трябваше да се превърне в оръжие срещу Мегабаз, се обърна в оръжие срещу тебе. Може би именно това чака Мегабаз — да се изтощи Тракия от единство и конниците му да бъдат бодри, когато спре пред вратите на Атина.

САДАЛ. (Изкрещява.) Мегабаз ще намери своя гроб в Тракия.

ОРФЕЙ. Защо извика толкова силно, царю?

САДАЛ. Защото ти си враг на Тракия!

ОРФЕЙ. Много ли ме ненавиждаш, царю?

САДАЛ. Ненавиждам те и затова няма да те убия.

ОРФЕЙ. Защо ме ненавиждаш?

САДАЛ. Щом аз, царят на Тракия, нямам право да изкажа своите мисли, с какво право ми ги казваш ти?

ОРФЕЙ. Тук сме само ние двамата.

САДАЛ. И ти искаш да минеш за герой пред царя?

ОРФЕЙ. Аз правех това и там, на площада.

САДАЛ. За да станеш герой пред народа. Вижте го Орфей! Великия Орфей!… А аз съм син на Дарзалас и всяка вечер разговарям с един пън. Нима съм луд?… Защо се перчиш с дарбата си, дадена от боговете? Аз наредих бедните да пият вода от кладенците на богатите, орачите да получават повече, парадинастите поддържат добре своите конници, аз намалих робите наполовина.

ОРФЕЙ. Но робството не намаля наполовина.

САДАЛ. А какво искаш ти?

ОРФЕЙ. Ако в държавата има един-единствен роб, радостта на свободните трябва да се наказва. Само свободният човек е велик човек.

САДАЛ. Ти искаш да бъдеш велик? Велик син на Тракия? Добре, ще бъдеш! Аз ще те направя велик! (Вика.) Пердикас!

(Влиза Пердикас.)

Пази го добре! Орфей е нужен на Тракия! (Излиза.)

ПЕРДИКАС. Колко по-приятно е да разговаряш с дървеница като Пердикас. Сега имаш много свободно време, толкова време имаш, че можеш да си направиш един празен Пердикас, да си живееш вътре и да се надвикваш с морето.

(обратно)

8

(Отново в затвора. Орфей и Пердикас.)

ПЕРДИКАС. Искам да те попитам нещо, Орфей! Ти очакваш свободата си. Кажи ми, какво очаквам аз? Мълчиш. Обидно ти е да разговаряш с мене. А аз те питам като човек.

(Влиза Садал.)

САДАЛ. Пердикас, ти прекара в затвора заедно с великия Орфей цели 15 години. Поне половината от неговото величие е и твое величие. Иди си, ти изпълни своя дълг! Свободен си! Или искаш да ми кажеш нещо?

ПЕРДИКАС. Последният ми заек умря, царю!

САДАЛ. Благодаря ти, Пердикас, върви!

ПЕРДИКАС. При палача ли, царю?

САДАЛ. Иди в градината на въздух.

(Пердикас излиза. Садал и Орфей сами.)

САДАЛ. Някога, преди много години, ти ми каза, че имам свободна мисъл, но волята ми не е свободна.

ОРФЕЙ. Аз съм много уморен.

САДАЛ. Аз също.

ОРФЕЙ. Защо не ме оставиш да умра спокойно?

САДАЛ. Защо всички вие искате да живеете и да умрете спокойно?

ОРФЕЙ. Защото спокойствието е единственият белег, който отличава смъртта на човека от смъртта на звяра. И тъй, ти смяташ, че аз нямам свободна воля? А ето че аз дойдох да ти кажа, че по моя воля от днес ти си свободен.

САДАЛ. Ти трябваше да умреш през тези години 70 пъти!

ОРФЕЙ. Толкова много смърти?

САДАЛ. Зайците на Пердикас измряха, а ти си жив.

ОРФЕЙ. Парадинастите зайчари ли станаха?

САДАЛ. Зайците умряха от виното, което ти пращах и което парадинастите подменяха с отровно. Пердикас умъртви всичките си зайци да проверява това!

ОРФЕЙ. Един ден Тракия трябва да издигне паметник на незнайния заек.

САДАЛ. По-скоро Тракия трябва да издигне паметник на великия Орфей върху 70 заешки трупа.

ОРФЕЙ. Бих предпочел върху 7 страхливи трупа на парадинасти.

САДАЛ. Да се страхуваш е човешко.

ОРФЕЙ. Не и заешко!

САДАЛ. Царят на Тракия има предвид своя собствен страх. Той не се бои от това, какво ще напише Херодот за него, а от това, какво ще напише царят на траките за Тракия. Той се бои от това, какво следващите царе ще напишат за другите народи. Единственото, което царят на Тракия иска, е да умре като тракиец, под небето на Тракия и преди да затвори очи, да види един бягащ елен, който носи на рогата си слънцето. Орфей, аз ти дарявам свободата. Пази се сам от свободата.

ОРФЕЙ. Царю, аз не желая да изляза оттук!

САДАЛ. Защо?

ОРФЕЙ. Защото аз те предупреждавам, че ще върша същото, каквото съм вършил досега. Този пън Дарзалас ми е сложил нещо тук, което не мога да махна с никаква сила. Ако остана в затвора, постепенно ще угасна от умора. Ще ме забравят всички, ще ме забравиш и ти и един ден ще видиш бягащия елен, който носи на рогата си слънцето.

САДАЛ. Орфей, от днес ти си свободен!

ОРФЕЙ. Аз не желая свободата, царю!

САДАЛ. Чуваш ли какво ти казвам? Ти си свободен!

ОРФЕЙ. Царю. (Пада на капене.) Някога ти падна на колене и аз разбрах какво значи това. Аз, бъчварят Орфей, твоят войник, аз те моля, не ми давай свобода! Не ми давай свобода!

САДАЛ. (Вика.) Пердикас! Чуваш ли, Пердикас?

(Влиза Пердикас тичешком.)

Изведи затворника! Той е свободен!

(Пердикас стои неразбиращ.)

Чуваш ли какво ти казвам?

ПЕРДИКАС. Чувам, царю… Само че нямам повече зайци!

САДАЛ. Изведи го!

ПЕРДИКАС. (Приближава плахо до Орфей.) Хайде, Орфей… Моля ти се, ти си свободен. Излез, заради мене излез… 70 заека ми струваш. Хайде!

ОРФЕЙ. Благодаря ти за всичко, Пердикас! Аз наистина не струвам повече от 70 заека.

(Излизат заедно с Пердикас.)

САДАЛ. Свобода! Кой е свободен? От какво е свободен? В името на какво? Заради какво? Е, добре! Ето аз, синът на Дарзалас, казвам: От днес всички човеци върху цялата земя са свободни! А кой ще ви освободи от самите вас?… Ти, убиецо, си свободен да убиваш! Ти, жертво, си свободна да се браниш! Но нали жертвата винаги е по-слаба от убиеца? Значи ли това, че тя е напълно свободна да умре?… Ела, Мегабаз, ела със своите конници, Тракия е свободна да се предаде. Ела, унищожи я! Вземи златните рудници, вземи горите, вземи певците й, вземи хубавите жени на Тракия! Вземи и царя на Тракия! Добре! А Пизистрат ще даде ли същата свобода на Гърция? А Персия ще даде ли същата свобода на други? А другите ще дадат ли свобода на другите? Аз не съм свободен дори по отношение на моя нероден син. Колко години горката Крезия гълта магиите на Марон, за да роди утрешния цар на Тракия! А аз се страхувам какъв ще бъде утрешният цар на Тракия! Ами ако това бъде малоумен син, роден от пияна жена? Свободен ли съм аз да дам бъдещия цар на Тракия? О, свобода, велико наказание за несъвършения човек! О, свобода, бягащ елен, който носи на рогата си слънцето!

(обратно)

9

(Площад. Чуват се гласове, шумотевица. Прозвучават фанфари. При осветление в центъра се вижда завита фигура с бяло конопено платно. Около нея са парадинастите. Тук е Садал. Радостни викове. Садал дава знак за тишина.)

САДАЛ. Орфей обичал с неземна сила своята красива и любима жена нимфата Евредика. Един ден подземният цар Хадес видял Евредика, влюбил се в нея и изпратил една змия, която клъвнала Евредика по крака. Така Евредика попаднала в подземното му царство. Обезумелият Орфей потънал в скръб. Дълго молил подземния лодкар Харон да го отведе при Хадес. Смилил се Харон над нещастния Орфей и го завел при подземния цар. „Добре, рекъл Хадес, ще ти върна Евредика, но при едно условие. Ти ще я изведеш от моето царство, без да се обръщаш да я видиш, преди да сте стъпили на горния свят.“ Тръгнал Орфей. Пред него вървял Хермес, за да му сочи пътя, а след него — Евредика. Дълго време се лутали в мрака, а Орфей все нямал търпение — след него ли е любимата Евредика? Ето че просветнал отворът към горния свят. Още няколко крачки, и Орфей ще прегърне Евредика. Ами ако тя не е след него? Той не чувал стъпките й. Не се стърпял Орфей и преди да стъпи на горния свят, обърнал се назад. Погледът му зърнал сянката на Евредика, но още преди да я види, тя потънала в облак от мрак. Четири години оплаквал Орфей своята любима жена… Когато запеел, птиците млъквали, сърните спирали своя бяг, а гората преставала да шумоли… Един ден върху него се втурнали ревнивите вакханки, на които той не обръщал никакво внимание, и го разкъсали на парчета. Това е историята на великия певец Орфей… Нека той стои вечно тук, за да напомня на траките, че песента е дар за тях от боговете, че тя ги прави равни помежду им, равни на боговете. Слава на великия Орфей! Слава на Тракия!

(Пердикас смъква платното и се открива паметникът на Орфей. Викове: „Слава на Орфей!“ Тръби. Царят и парадинастите се оттеглят при поздравителните възгласи на народа. Настъпва тишина. Достигат звуци на китара, по-скоро това е някакво дрънкане на струни. Появяват се пияни: Казанджията, Грънчарят, Ножарят, които удрят върху струните на своите китари. Около тях се въртят и други пияни мъже и проститутки. Веселят се около паметника. Влиза Орфей. Никой не го забелязва.)

ОРФЕЙ. Свини! Пияни, пеещи свини!

(Настъпва мълчание.)

КАЗАНДЖИЯТА. Чужденецо, не се перчи, а седни да пиеш вино. Аз плащам.

ГРЪНЧАРЯТ. Слушай, чужденецо…

ОРФЕЙ. Чужденецо?! Слушай ти, пиян казанджийо, вгледай се добре в мене! Толкова ли си пиян?

НОЖАРЯТ. Тоя сигурно е кожар. Хайде да му съблечем кожата!

ОРФЕЙ. Вие наистина ли не ме познавате, или сте толкова пияни, че и себе си не познавате? Аз съм Орфей — бъчварят Орфей.

ГРЪНЧАРЯТ. Орфей ли? (Сочи паметника.) Ето го Орфей, понеже се обърнал да види жена си.

ОРФЕЙ. Дай ми китарата.

КАЗАНДЖИЯТА. Защо да ти я давам?

ОРФЕЙ. За да ти докажа, че наистина съм Орфей!

КАЗАНДЖИЯТА. Значи, който има китара, той е Орфей! Тогава и аз съм Орфей!

КОЖАРЯТ. И аз съм Орфей!

ГРЪНЧАРЯТ. И аз съм Орфей!

ГЛАСОВЕ. И аз съм Орфей!

(Започват да дрънкат с китарите и да припяват: „Ние всички сме Орфей, ние всички сме Орфей!“)

ОРФЕЙ. (Вика.) Ксантипо!

(Орфей захвърля чаша към дъното, където вероятно е кръчмата на Ксантипа, и оттам се чува звънтеж на падащи съдове. Влиза Ксантипа.)

КСАНТИПА. Кой хвърли чашата?

ГРЪНЧАРЯТ. Този тук чужденец. Или е пиян, или е луд.

ОРФЕЙ. (Приближава към Ксантипа.) Ксантипо! Ти кажи, не бой се, не съм луд… Изменил ли съм се много? Гласа ми поне не познаваш ли?… Аз съм Орфей, ти ме познаваш, нали?

КСАНТИПА. Сигурно, чужденецо… Би трябвало да те познавам, щом си Орфей. Само че аз много остарях и очите ми не виждат добре. Петнайсет години минаха, откак видях Орфей за последен път.

ОРФЕЙ. Не си ли спомняш онзи ден, когато дойдох за Евредика?

КСАНТИПА. Времената се менят, виното се мени и хората се менят, чужденецо!

ОРФЕЙ. Защо вие всички ме наричате „чужденецо“? Аз съм Орфей! Дайте ми китарата! (Спуска се към Дърваря и дърпа китарата му.) Дайте ми китара!

КАЗАНДЖИЯТА. (Хваща ръцете на Орфей.) Умири се, чужденецо!

ОРФЕЙ. Пуснете ме, ще ви избия! Всички ще ви избия като кучета!

КСАНТИПА. Орфей никога не правеше скандали при мене. Напротив, той усмиряваше другите. По това се познаваше, че Орфей е в кръчмата… Пуснете го!

(Пускат Орфей.)

Иди си, чужденецо. Иди си в мир! Ние сме мирни хора. Пощади и старата Ксантипа, която не те познава поради слабостта на очите си… А колкото до гласа — у човека има много гласове. Знаеш ли кога и кой глас говори?

(Отново мъжете започват да дрънкат по струните и да пеят: „Ние всички сме Орфей, ние всички сме Орфей!“ Излизат. Орфей се приближава към паметника.)

ОРФЕЙ. Не бой се! Няма да те ударя. Мислиш, че ще взема камък да те цапардосам по великата дървена глава и тя да се търкулне в нозете ми? Бъди спокоен, ще има кой да направи това. Някой ден ще дойде Мегабаз и ще поиска да се изпикае на площада в чест на своята победа. „Махнете това дървено нищо, защото ми пречи!“ — ще извика той на своите перси. И тогава ти ще се проснеш по очи в локвата на победителя. Нищо чудно дори да се опиташ да запееш: „Слава на Мегабаз, най-преславния!“ А от песента ще излязат само солени мехури. Защо ли? Защото, когато победителят пикае, на победения му се струва, че върху него се излива морето. Какво остава за победения? Той трябва да се научи да диша под водата… Ти мислиш, че аз говоря на тебе, дървено нищо? Аз говоря на себе си, защото „ти“ — това съм „аз“. Ти също си роб. Ти си роб, окован завинаги, осъден да не напусне никога този площад, за да могат живите да идват тук, да те гледат и да се радват, че те поне се движат. Аз също мога да застана до тебе, да поставя ръката си ето така и да стоя неподвижен, но не искам, защото ще ме вземат за луд, а те и без това са ме взели… А ти, дървено достойнство, ще имаш ли куража да кажеш: „Не се смейте, това е истинският Орфей.“ Няма да посмееш, защото могат и тебе да те сметнат за луд. А едно лудо достойнство ще погуби твоето дребно достойнство. А без достойнство накъде? Ето защо ти никога няма да посмееш да извикаш: „Не се смейте, това е истинският Орфей!“… Хайде, дървено достойнство, настъпи с достойния си крак очите ми! Или се боиш да се не подхлъзнеш и да разбиеш тук, на площада, дървения си задник?

ТАМИРИД. (Скрит в тъмното зад паметника.) От кого да се боя?

ОРФЕЙ. Кой си ти?

ТАМИРИД. Аз съм Тамирид.

ОРФЕЙ. (Вглежда се в него.) Тамирид! Учителю!

ТАМИРИД. Учителю? Напротив, аз съм твой ученик и дойдох да се поуча от дървената ти слава.

ОРФЕЙ. Тамирид, учителю, ти ме позна, нали? Да вървим! Ти можеш да докажеш, че аз съм Орфей, самият Орфей, истинският Орфей!

ТАМИРИД. Къде ще вървим? Ти не можеш да мръднеш оттук. А аз съм твърде стар, за да понеса на плещите си това тежко дърво.

ОРФЕЙ. Стремежът към славата е човешки.

ТАМИРИД. Тогава ти няма защо да си недоволен. Ти имаш и двете неща — ти си жив и едновременно с това имаш своята дървена слава. Това не е имал още никой от траките.

ОРФЕЙ. Плюя аз на траките! Някога аз пеех за тяхната мъка, разбират ли те сега моята мъка?

ТАМИРИД. Мъка! Каква отвратителна дума. Това не е дума, а жаба. Стига си се перчил с нея.

ОРФЕЙ. Аз не се перча. Как може тялото да се перчи със своята болест?

ТАМИРИД. Духът на слабия винаги се перчи със своята болест, наречена мъка. Разбирате ли вие моята мъка — пита проститутката и продължава своята работа. Само че на мене не ми минават тия.

ОРФЕЙ. Ти трябва да ме разбереш. Ти си длъжен!

ТАМИРИД. Длъжен? Аз? Пипни, има ли нещо тук? Има ли? Това, дето удря, е една стара змия, която се вие и блъска, хапейки опашката си. Двайсет години продължава това. Двайсет години!… Една, две, три, четири, пет, шест, седем…

ОРФЕЙ. Старче, спри!

ТАМИРИД. Да спра? Аз? Ти си ме забравил. Аз съм Тамирид, наречен по-късно от себе си Непрощаващия. Никому не прощавам и няма да простя. Дори на себе си не прощавам. Оставил съм тази змия тук и всяка нощ я насъсквам като куче: „Дръж! Яж! Ръфай!“

ОРФЕЙ. Не ти вярвам, учителю!

ТАМИРИД. Не ми вярваш ли? Че какво от това? Да не мислиш, че аз си вярвам? Твърде рано разбрах, че съм осъден от боговете да загубя вяра в себе си. Да, ученико, защото аз бях пръв, преди мене нямаше никой. Траките още не умееха да си служат със звуковете. Около мене беше тъмнина. Аз се лутах в тъмнината и не знам по силата на какво, може би по божие наказание, започнах да събирам звуковете от листата, от корените на дърветата, от копитата на сърните, от воя на чакалите. Още никой не знаеше, че сухожилието, опънато върху кухо дърво, може да плаче или да се смее. Щеше ли да знаеш ти това, ако мене ме нямаше? И ти като всички нямаше да знаеш кой е Тамирид, защото моят живот беше блъскане в тъмнината, където се вижда само нищото, смесено с тази тъмнина. Пипнешком аз събирах прашинка по прашинка от това нищо, залепвах нищо до нищо и така бавно, незабелязано се получаваше първата песен. Тя беше несъвършена, защото нямаше с какво да я сравня, да видя недостатъка й. Моят живот беше едно мъчение, защото нямах образец или, по-точно, моят образец беше нищото. И така, аз бях осъден от боговете заради дързостта на волята си. „Как може да се прави нещо от нищото?“ — казвали са си тези безсмъртни тулупи, наливайки от единия си край медовина, за да поръсят с другия си край земята на жадните орачи… Всичко, което събрах парче по парче, ден по ден, аз предадох на тебе. Ти имаше веселата, божествена дарба на съвършения. Всичко онова, което у мене беше хаос, ти подреди изкусно, просто, ясно и леко. И сега стоиш пред мене целият от дърво за слава на Тракия, но не и за слава на злото, старче Тамирид Непрощаващия. Нищо не съм искал от тебе. Не съм дори и мечтал да дойдеш и да ми кажеш: „Благодаря ти, учителю.“ Макар че ти сега имаш тази слава, аз не ти завиждам. От самолюбие ти дори и сега не забелязваш хитростта на тоя пияница дърводелец: „От тази протегната ръка и от тази уста вече никога няма да излезе песен“ — искал е да каже той… „Това е вик за помощ“ — искал е да каже той… „Тамирид, ти можеш да докажеш“ — искал е да каже той. Но Тамирид не иска да доказва, тъй като и ти сега не искаш да докажеш никому кой е сложил в сладката медовина на песента отровата на мъката. Аз я сложих, защото това е необходимо. Хайде, иди! Можеш ли сега ти да кажеш: „Ето това е Тамирид, първият мой учител?“

ОРФЕЙ. Мога, старче! Да вървим, аз ще докажа!

ТАМИРИД. Да, но аз не искам да се доказвам чрез тебе! Затова, дървена славо, изгледай за последен път задника на злото старче Тамирид Непрощаващия!

(Тамирид излиза. Орфей остава сам. Появява се Евредика.)

ЕВРЕДИКА. Орфей!

ОРФЕЙ. Евредика, ти ме позна, нали?

ЕВРЕДИКА. Жените познават мъжете по-добре, отколкото сами те се познават.

ОРФЕЙ. Защо Садал ме наказа с мълчание? Защо ме мразеше той толкова много?

ЕВРЕДИКА. Садал не те мрази. Виж, не прилича ли този малко и на него? Виж, това е ръката на Садал!

ОРФЕЙ. Аз мразя тая ръка. Аз бих я отсякъл заради тебе!

ЕВРЕДИКА. Защо заради мене? Ние сме стари добри приятели! Аз имам добър съпруг. Дъщеря ми Симала е на 16 години. Аз поверих възпитанието на дъщеря си на Йо, защото проститутката най-добре познава падението на жената.

ОРФЕЙ. Ти ме позна, Евредика… Можеш ли да докажеш това на другите?

ЕВРЕДИКА. Аз съм жена, Орфей, боя се.

ОРФЕЙ. Боиш се? Нима се срамуваш от мене? Ти беше почти моя жена.

ЕВРЕДИКА. Ние се разделихме отдавна. Ти поведе войниците на Садал срещу моя дом на Ойскос. Аз също съм трибалка.

ОРФЕЙ. Ще ми простиш ли, Евредика?

ЕВРЕДИКА. При едно условие. Ако престанеш да твърдиш навсякъде, че ти си Орфей, и дойдеш в моя дом като роб.

ОРФЕЙ. Садал ли те праща при мене? Орфей — роб? Ето венеца на славата! И това значи — аз да наливам чашата на Антиб, на този…

ЕВРЕДИКА. Замълчи! Ти трябва да дойдеш!

ОРФЕЙ. Защо?

ЕВРЕДИКА. Заради живота си. Сега всеки парадинаст може да те убие. Нали тебе те няма?

ОРФЕЙ. Значи, и ти като Садал, и ти заради моята сигурност. И ти за мое добро. Вашата доброта вече ме уби.

ЕВРЕДИКА. А ако аз поискам да дойдеш заради мене?

ОРФЕЙ. Обърнал се за миг, зърнал я в тъмнината и преди да осъзнае какво е направил, Евредика потънала в облак от мрак…

(Влизат Йо и Симала. Симала носи кожена топка.)

СИМАЛА. Мамо, защо водата тече винаги надолу?

ЕВРЕДИКА. Ти знаеш това, Симала, ти не си дете!

СИМАЛА. Напротив, дете съм! (Хвърля внезапно топката към Орфей, който я улавя.) Хвърли ми я сега ти!

(Орфей връща топката.)

А защо топката винаги отива нагоре, преди да падне на земята? Дръж! (Хвърля топката на Орфей.)

ОРФЕЙ. Винаги е така, дете! Когато някой изхвърли някого много нависоко, той винаги пада ниско. (Връща топката.)

СИМАЛА. Ти си хитър старец.

ЕВРЕДИКА. Симала, той не е старец. Той е един добър беден човек.

СИМАЛА. Щом е добър и беден, защо не го вземем у нас да помага на Ксантипа в кухнята?… Искаш ли да дойдеш? През свободното бреме ще си играем с това кожено кълбо. Дръж! (Хвърля топката към Орфей.) Ако не заради мене, заради мама кажи, че искаш. Тя също ще те обича. Кажи, че искаш!

ЙО. Кажи, че искаш, добри човече! Ако не можеш да направиш нещо добро за всички, направи го поне за един човек. Кажи, че искаш!

ОРФЕЙ. Ето… аз казвам, че искам.

СИМАЛА. Благодаря ти, бедни човече, че се съгласяваш с добро, защото иначе могат да те накарат насила. Хайде! Дай си ръката и да вървим!

(Тръгват.)

А ти знаеш ли защо Орфей е бил разкъсан от вакханките?

ОРФЕЙ. Не знам, не знам…

СИМАЛА. Защото е бил горд и не им обърнал внимание.

ОРФЕЙ. Така ли?

СИМАЛА. Да вървим, бедни човече, ще ти разкажа всичко за Орфей!

ОРФЕЙ. Да вървим!

(Излизат.)

(обратно)

10

В двореца. От различни страни с китара в ръце, дрънкайки фалшиво, влизат парадинастите: Севт, Ронак, Антиб, Кот, Терес, Пердикас. След малко се появява Крезия.

КРЕЗИЯ. Какво става тук? Тракия се напълни с музиканти.

КОТ. Коя е тук царицата?

ВСИЧКИ. Крезия!

КРЕЗИЯ. Един ден Херодот ще каже, че в Тракия нищо друго не е имало освен музиканти. Винаги, казва той, когато един музикант си отиде, се появяват сто лоши. Защо спряхте? Аз обичам, когато говоря, да има музика. Музиката, това е държавната работа на птиците. Изненадани сте, че говоря умно? Царят днеска ми скри виното. Да ви се намира вино?

КОТ. Аз лично вино не пия, понеже пречи на храбростта. Медец мога да ти дам, царице!

КРЕЗИЯ. Кот, вярно ли е, че пчелите имат царица?

КОТ. Вярно е.

КРЕЗИЯ. А цар имат ли?

КОТ. Цар те нямат.

КРЕЗИЯ. А търтеи имат ли твоите пчелици? Търтеи, които да ядат медеца на пчелиците, има ли?

КОТ. Царице!

КРЕЗИЯ. Ще отида при Марон, той може би ще ми каже, че царицата трябва да снесе едно царско яйце. (Излиза.)

РОНАК. Горката Крезия, от мъка за престолонаследник, изглежда, е полудяла.

КОТ. Луд човек вино не пие.

ТЕРЕС. Свирете, свирете! Който свири, малко мисли.

КОТ. (Хвърля китарата.) Омръзна ми тая музика.

ПЕРДИКАС. Сигурно ти харесва Орфеевата музика.

КОТ. Аз май преди години и на тебе ти бях казвал, че си лайно.

ПЕРДИКАС. (Вдига китарата и му я подава.) Свири, Кот, свири. Иначе Орфеевата болест може да те обхване навсякъде и после ще трябва да те топим целия във врял восък. Дарий много обичал пресен помощник-военачалник във восък. Свирете!

(Влиза Садал.)

САДАЛ. Как върви музиката?

ПЕРДИКАС. Трогателно, царю.

ТЕРЕС. Великият Алкей бил казал, че музиката прави хората братя.

СЕВТ. Ние не сме съгласни с великия Алкей, царю.

РОНАК. Не всяка музика прави хората братя.

СЕВТ. Само братската музика прави хората братя.

САДАЛ. Чух, че развъждаш кози, Антиб?

КОТ. Те са за млечице, царю. Антиб много обича млечице.

САДАЛ. А ти, Кот, нищо ли нямаш?

АНТИБ. Кот има пчелици, царю. Той много обича медец.

САДАЛ. Обичате ли се помежду си, верни мои?

АНТИБ. Всички се обичаме много, царю.

КОТ. А на площада е много хубаво… Има месце, яйчица, млечице, медец… Народът си купува и си яде. И като си яде, си мисли правилно, царю!

(Садал пуска стенобитната машина. Звън на строшено огледало. Влиза Трак.)

ТРАК. Царю, огледалото се счупи.

САДАЛ. Не може да бъде.

ТРАК. Повече от петнайсет години никой не беше го чупил.

САДАЛ. Тревожи ли те много това, Трак?

ТРАК. Аз бях много спокоен през тези петнайсет години, царю.

САДАЛ. (Извиква.) С какво право?

ТРАК. Царю, аз нямам право.

САДАЛ. Кажи ми тогава, кой строши огледалото?

ТРАК. Не знам, царю!

САДАЛ. Говори, защото иначе ще заповядам да ти отсекат главата! Кой? Кой? (Насочва копие срещу него.)

ТРАК. Ти счупи огледалото, царю!

САДАЛ. Браво, Трак! Най-после! Отворете моята бъчва и дайте на Трак вино! Вие му свирете вашата братска музика! Чувате ли, музиканти!

(Парадинастите недоволно се оглеждат и сконфузено, с престорена любезност извеждат Трак. Садал се отпуска на трона и като че ли задрямва. След малко влиза Трак.)

ТРАК. Царю, огледалото го няма! (Садал не го чува.) Царю, огледалото го няма!

САДАЛ. (Грабва късото копие до него.) Кой там?

ТРАК. Аз съм, царю!

САДАЛ. Сигурно ми се е сторило, че си влязъл тихо. А ти не влезе тихо, нали, Трак?

ТРАК. Напротив, тихо влязох, царю! Боях се да не си задрямал.

САДАЛ. Царят не бива да задрямва, Трак, защото навремето Буши беше задрямал така като чичо си, когото наследи. А неговият чичо пък беше наследил баща си след една дрямка, след една нищо и никаква дрямка… Според Херодот е така.

ТРАК. Царю, огледалото го няма.

САДАЛ. Какво огледало?

ТРАК. Имаше едно огледало, което пазех, и сега го няма на мястото му.

САДАЛ. Нищо. Ти пази мястото му.

ТРАК. Царю, аз не разбирам защо трябва да пазя мястото на нещо, което го няма.

САДАЛ. А ти отде знаеш какво си пазил досега — мястото или огледалото?

ТРАК. Царю, прости ми! Аз задавам въпроси от глупост, тъй като за отговорите се иска ум.

САДАЛ. Напротив, ти трябва да питаш, Трак. Ти помниш, че Орфей питаше някога — питаше за всичко.

ТРАК. Но от това, че аз не съм питал някога, ти говориш с мене сега, царю!

САДАЛ. А Орфей ще остане завинаги жив за траките.

ТРАК. Царю, това е като с огледалото и мястото му. Щом огледалото го няма, ти не можеш да се огледаш на мястото му.

САДАЛ. Запомни, Трак, аз нямам нужда от огледало, защото в него виждам само себе си. А траките трябва да се научат да се оглеждат един в друг… Трак, искам да издам един закон, един от най-справедливите, които съм издавал. Ето какъв е тоя закон: когато умре човек, той става равен на Дарзалас, понеже е отстъпил мястото си на друг. Затова смъртта трябва да бъде радостен празник за всички и мъртвият да се слави с благодарствени песни, а околните да танцуват цял ден и цяла нощ… Какво ще кажеш, Трак? Ти боиш ли се от смъртта?

ТРАК. Боя се, царю!

САДАЛ. И аз се боя, Трак! Но ние двамата ще си даваме кураж, докато настъпи. Иначе, след като настъпи, аз ти обещавам пълно спокойствие.

ТРАК. Царю, не би ли могъл да ми дадеш спокойствие преди това, а кураж след това?

САДАЛ. Браво, Трак! (Смее се.) Браво! Отдавна не съм се смял така! Ето това и аз — царят — не мога да направя!

(Влиза Крезия. Трак излиза.)

КРЕЗИЯ. Царят на Тракия се смее заедно със слугата си? Никога досега не си се смял така, когато сме били заедно.

САДАЛ. Добре ли се чувствуваш, Крезия?

КРЕЗИЯ. Пипни! (Слага ръката му на корема си.) Чуваш ли?!

САДАЛ. Сърцето на моя син!

КРЕЗИЯ. Сърцето на престолонаследника. След 17 пълноводия на Хеброс ето тук, на това обковано от злато място, където седиш ти…

САДАЛ. Ще седи той…

КРЕЗИЯ. Нали?

САДАЛ. И ще седи сред злато и върху злато, което ще тече от него.

КРЕЗИЯ. И ще го наречем Златословец.

САДАЛ. Аз мисля, че след седемнадесет пълноводия златото ще тече все още не от устата му.

КРЕЗИЯ. Ти пак се заяждаш.

САДАЛ. А може би той ще седне много по-рано? Преди да седне върху гърнето? Защо? Разликата между престола и гърнето е само една дупка, и то при условие, че си свалиш гащите.

КРЕЗИЯ. Престолонаследникът е бъдещето на Тракия.

САДАЛ. Той може да стане недостоен цар!

КРЕЗИЯ. Така… значи, ти вече си решил?

САДАЛ. Аз още нищо не съм решил. Нашият син може да бъде достоен.

КРЕЗИЯ. Нали?

САДАЛ. Но може и да не бъде.

КРЕЗИЯ. Но той е син на Крезия от Абдера, а не някакво какво да е тракийско дете!

САДАЛ. Нали?!… И ще седи сред злато и върху злато. И ще го наречем Златословец. И ще бъде син на Дарзалас. И после пак ще започнем отначало. И всеки ден едно и също! Докога? Ами ако родиш момиче? Ами ако ние имаме дъщеря? Ами ако аз утре задряма за малко от оная кратка и неповторима царска дрямка и ти бъдеш изгонена в Абдера?

КРЕЗИЯ. Замълчи!

САДАЛ. Защо? Всичко това може да се случи. Може да се случи и по-лошо. Ти пиеше много през последните години, разбира се, пиеше от мъка, но Бендида наказва такава мъка…

КРЕЗИЯ. Ти си жесток и отвратителен!

САДАЛ. Искаш ли да ти кажа още колко много неща могат да се случат, преди престолонаследникът да стане цар?

КРЕЗИЯ. Замълчи! Ти си егоист. Ти се боиш да не би синът да засенчи славата на бащата!

САДАЛ. Аз нямам слава! Славата се ражда бързо — от един бой с легендарен противник. А аз управлявам вече 15 години, без да съм видял очите на Мегабаз.

КРЕЗИЯ. Затова пък уби Орфей!

САДАЛ. Аз не съм убил Орфей! Той бързаше и изживя бързо живота си. Ако съм убивал, то аз съм убивал само себе си, бавно, ежедневно.

КРЕЗИЯ. Какво геройство, да умираш всеки ден в продължение на 15 години. Ти така мислиш да умираш още петнайсет.

САДАЛ. Навярно не ти се чака толкова?

КРЕЗИЯ. Преди да родя, твоята смърт не ми е нужна.

САДАЛ. Благодаря ти, Крезия! Все пак ти си единственият човек, който заговори искрено с мене.

КРЕЗИЯ. Най-после го разбра. Ти винаги си ме смятал за лекомислена и сприхава. Сигурно и ти си мислил, че мога да полудея от пиене на вино. А аз не пиех. Аз правех това, колкото да ме видят, а тайно изливах чашите. Моето пиянство ми даваше удобната възможност да наблюдавам. Да ти кажа ли какъв си ти? Ти самият се превърна в роб — роб на любовта си към Орфей! Ти не го мразеше, нали? Ти го уби, понеже неговата страст към свободата те превръщаше в роб. За да убиеш в себе си своята човешка слабост, ти уби него с царската си сила.

САДАЛ. Крезия!

КРЕЗИЯ. А Крезия може би за пръв път днес е пила. За пръв път, преди да дойда при тебе, изпих пълна чаша силно тасоско вино. Иначе нямаше да имам кураж да ти го кажа. А в дните, когато пиех, ти беше наистина внимателен с мене: „Крезия е царица на Тракия!“ — казваше ти и това беше искрено, макар и с чувство на съжаление. Но ние, жените, не се боим от съжаление. Съжалението не е милостиня, когато този, който ти го дава, съжалява и себе си. Лека нощ, царю на Тракия!

САДАЛ. Крезия! Крезия! (Шепнешком.) Ела да отидем да изпием по един пълен стакан тасоско вино за престолонаследника на Тракия! В кухнята на Евредика, при Ксантипа и… Орфей!

КРЕЗИЯ. Какъв Орфей!

САДАЛ. Ела, ще видиш!

(обратно)

11

(В двореца. Рожден ден на Симала. Викове: „Честит рожден ден, Симала!“ Музика. Антиб настига бягащата Йо, хваща ръцете и, възбудено се стреми да я прегърне.)

ЙО. Пусни ме, ще дойде някой! Ти си пиян!

АНТИБ. Йо, не се дърпай!

ЙО. Чуваш ли, пусни ме, ще извикам!

(Надделява съпротивата й и я целува.)

АНТИБ. Довечера ще дойда в стаята ти.

ЙО. Преди луната или след луната?

АНТИБ. Преди луната. След луната трябва да бъда при жена си.

ЙО. Господарю, днес е рожден ден на дъщеря ти. Днес е празник на Евредика и твой празник. Царят и царицата са твои гости. Защо искаш да влезеш при мене в тъмното като бездомник? Тая нощ ти трябва да запалиш восък над своето легло, да съблечеш Евредика гола и ще видиш колко по-хубава е тя от мене.

АНТИБ. Йо, аз мога да си донеса восък при тебе.

ЙО. Господарю, помисли за дъщеря си. Помисли, че някой може да дойде при нея и да й каже: „Ела в стаята ми преди луната, защото след луната трябва да бъда при жена си…“ Върви, господарю, и смятай, че Мегабаз те е заловил гол, дал ти е дрехи и те е пуснал да си идеш. (Излиза.)

АНТИБ. Мегабаз? Мене? Гол? (Излиза.)

(Влизат Севт и Ронак, следени от Кот.)

СЕВТ. Царят пие с робите.

РОНАК. С един от тях пие най-много. Лоши дни настъпват.

СЕВТ. А пък Кот ни дебне и не вижда, че него го дебне Пердикас.

КОТ. (Влиза.) Пердикас, излез оттам, видях те!

(Севт и Ронак излизат.)

КОТ. Защо лъжете бе? Много вино изпих. Не мога да разбера: другите ли се разбягват от мене, аз ли се разбягвам от тях?

ТЕРЕС. (Влиза пиян.) Отивам в Епидавъра! Отивам в Епидавъра!

КОТ. Двама отиваме.

ПЕРДИКАС. (Влиза.) Вие да не сте се събрали за нещо, щото мене никой не ме търси за нищо?

КОТ. Ние отиваме в Епидавъра, само че няма да ти кажем, защото аз съм военен… А военният за едната тайна живее.

(Появяват се Садал и Орфей с чаши в ръце. Намират усамотено място.)

САДАЛ. През тия петнайсет години, Орфей, ние не сме изпили нито една чаша вино заедно. За какво да пием?

ОРФЕЙ. За бягащия елен, който носи на рогата си слънцето.

САДАЛ. И за оня, който ловецът донесе вчера в кухнята на Евредика!

ОРФЕЙ. Ловецът убива елена, но убитият елен убива у ловеца чувството за вечност.

САДАЛ. Значи, ти дойде в кухнята на Евредика, за да ме накажеш с чувството за преходност?

ОРФЕЙ. Щом като ти ме наказа с безсмъртие…

САДАЛ. Аз съм смъртен, Орфей, и след мен ще дойде друг. Всички ние сме конници, които падат от конете си. Аз не искам слава. Цял живот спя върху дръвник, за да чувствувам брадвата над главата си.

ОРФЕЙ. А тя падна върху мене.

САДАЛ. Защо? Сега ти си безсмъртен. Утре траките ще имат нужда от тебе.

ОРФЕЙ. Тракия имаше нужда от мене вчера.

САДАЛ. Аз говоря за траките.

ОРФЕЙ. За какво може да им послужи това дърво, което ти постави на площада?

САДАЛ. Това още не искам да съобщя.

ОРФЕЙ. А кога?

САДАЛ. Това е моята голяма тайна.

(В това време Севт и Ронак се приближават и едновременно забиват късите си ножове в гърбовете на Садал и Орфей. Последните се свличат в нозете им. Севт, убиецът на Садал, поставя ножа си в ръката на Орфей.)

СЕВТ. (Вика.) Убиха царя!

РОНАК. Царят на Тракия е убит!

СЕВТ. Насам, насам! Убиха царя!

(Бързо влизат всички от празненството: Антиб, Кот, Пердикас, Евредика, Йо, Крезия, Симала, Ксантипа и други гости.)

КРЕЗИЯ. (Пада пред трупа на Садал.) Господарю!

СЕВТ. Този роб уби царя! Притекохме се на помощ, но беше късно. Ронак едва успя да убие роба.

КРЕЗИЯ. Господарю! Царю мой! Стани и виж този роб! Проклет да бъде той и името му!

(Отвън се чува писък, тропот на коне и кратък звън на оръжие. Нахълтват персийски стражи. Появява се Мегабаз.)

МЕГАБАЗ. Честит рожден ден, Симала! Бендида те е надарила с хубост, дано те надари и с магията на майка ти!

АНТИБ. Замълчи, куче! Царят на Тракия е убит!

(Антиб се спуска към Мегабаз, но стражите хващат здраво ръцете му.)

МЕГАБАЗ. Да се разберем: аз съм жесток, но към покорните снизходителен.

КРЕЗИЯ. Кой си ти, варварино?!

МЕГАБАЗ. Мегабаз! Вън се трепят. Искам да кажа, моите хора трепят вашите. Сутринта имаше гъста мъгла. Мъглата е много удобно нещо, особено ако имаш ключ от вратата. Ключалката може да се напипа. Нали, Севт?

КРЕЗИЯ. (Към Севт.) Оковете този предател!

МЕГАБАЗ. Не се занасяй, царице!

ЕВРЕДИКА. Пуснете мъжа ми! Той е пръв пълководец! И ако ти стиска, бий се с него тук пред всички!

МЕГАБАЗ. Да се бия? Ами ако аз тръгна да се бия на всяко празненство, ще бъда шут, а не Мегабаз. (Към стражите.) Пуснете ръцете му!

АНТИБ. Аз съм готов да се бия.

МЕГАБАЗ. Аз съм сигурен, че ще те убия. Но я си представи, че съвсем случайно ме изтърбушиш ти? Тогава оня, атинянинът, дето му знае много главата… как се казваше, атинянските имена трудно помня…

СИМАЛА. Херодот!

МЕГАБАЗ. Той… ще вземе да напише: Мегабаз, глупакът, след като залови по бели гащи… как се казваш… няма значение, взе, че се остави да му изтърбушат корема.

(Симала хвърля кожената топка към Мегабаз и той я улавя. Разглежда я и отново я връща.)

Хайде още веднъж!

(Симала му връща топката.)

Какво има вътре?

СИМАЛА. Понтийска трева.

МЕГАБАЗ. Може ли да се отвори?

СИМАЛА. Не. Това отвън е кожа, съшита със сухо черво от котка. Удари я о земята!

МЕГАБАЗ. (Удря топката и тя подскача.) Дай ми я!

СИМАЛА. Защо ти е?

МЕГАБАЗ. Да си я имам.

СИМАЛА. На мене ще ми е мъчно без нея.

МЕГАБАЗ. Вземи си я тогава! (Връща й топката.)

СИМАЛА. Мамо, искам да се омъжа за Мегабаз. Той е много смешен.

ЕВРЕДИКА. Глупости говориш!

МЕГАБАЗ. Ха! Пикла! Искаш да се омъжиш за мене и като ме убият атиняните, да станеш любовница на Дарий.

ЕВРЕДИКА. Замълчи, чужденецо. Симала е дете!

МЕГАБАЗ. Дете, а иска мъж!

(Двама персийски стражи въвеждат съпротивляващия се Терес.)

СТРАЖ. Господарю, този предвождаше бунтовниците. Избихме всички.

МЕГАБАЗ. Ти кой си?

ТЕРЕС. Терес, племенник на царя.

МЕГАБАЗ. Цар няма, значи няма и племенник.

ТЕРЕС. Варварин! (Спуска се към Мегабаз, но стражите го хващат.)

МЕГАБАЗ. Тук всички искат да ме трепят!

ТЕРЕС. Не само тебе ще бием. Меди, серди и беси вече са се дигнали срещу тебе. Ще удавим всичките ви конници в Хеброс и Стримон.

МЕГАБАЗ. Има ли някъде широко място? Искам да пикая!

КРЕЗИЯ. Оковете убиеца и го хвърлете на двата лъва!

МЕГАБАЗ. Защо да го оковат? Ах, да! Да не би Севт да разкъса двата лъва! И защо сам? Те са си компания с Ронак, който пък уби този роб, когото всички вие познавате, че е Орфей — истинският Орфей!

СИМАЛА. Мамо, той непрекъснато говори смешни работи! Орфей са го разкъсали вакханките, понеже не им обърнал внимание. Там, на площада, има паметник за прослава на великия Орфей!

МЕГАБАЗ. А ти, смешно момиченце, откъде знаеш, че е за прослава?

ТЕРЕС. Орфей беше войник и велик певец на Тракия, той е нужен на траките, за да им вдъхва гордост и сила!

МЕГАБАЗ. Гордост и сила!… Ти в Епидавъра ли научи тия велики работи? Чудиш се откъде знам всичко? Ами аз пък имах велики шпиони. Аз също съм велик пълководец, наричам се Мегабаз, и онзи, атинянинът, един ден ще пише за мене… А аз съм също едно нищо, което Дарий изпраща, за да умре някъде в някой славен бой. За кого да умре? За персите! За да им вдъхва гордост и сила? Ами ако те нямат гордост и сила? Садал беше велик цар! Откъде знаете, че той не е искал да каже: ето тук, на площада, за да се вижда от всички, аз поставям това дърво в човешко подобие, за да знаете от какво нямате нужда. Откъде знаете, че той не е искал да каже точно това? Какво си викате: щом персиецът обяснява нашите работи, значи, не е така!… Срещу мене тръгвали меди и серди. Ще се бият срещу мене. И аз ще се бия срещу тях. Ще се бия срещу атиняните и те ще се бият срещу мене. И ако отърва кожата, това ще бъде заслуга на коня ми, а не на Херодот. Сетих се най-после за това име!… Нека пише, нямам нищо против! В края на краищата и аз съм славолюбив! Затова — да вървя! Аз нямам време! Аз съм велик и трябва да бързам да умра славно, да не би да разочаровам атинянина, чисто име пак изхвръкна от главата ми. Аз трябва да вървя, да покрия с трупове полята на Тракия и Елада! И ако не оставя някъде своя, ще го пренеса в Персия като труп-победител!

(Севт и Ронак запяват: „Слава на Мегабаз, най-преславния!“ Мегабаз равнодушно изважда в двете си ръце по един нож и пробожда коремите на убийците. Те падат в краката му.)

Трупове! Трупове! Ето какво създават легендите! Всички ние сме конници, които падат от конете си… Каква е грешката на Садал? Тая, че се роди рано! Сега е моето време! И аз ще избивам дотогава, докато Дарий иска това, защото аз също съм роб, достоен велик роб!… Садал е мъртъв. И Орфей е мъртъв. Цял живот те бързаха един към друг и затова се срещнаха с удар. Срещнаха се на живот и смърт несвободната воля и свободната мисъл и взаимно се задушиха с любов! Кой победи? Краткостта на човешкия живот? Затова Садал издаде най-човешкия и най-радостен закон: с песни и танци да се слави мъртвият, който отстъпва място на следващия. Не легендата — смъртният решава: сложете ги един до друг в обща гробница! Без надпис, без славословия! Къде са музикантите? Свирете! Къде са вакханките и сатирите? Играйте! Отстъпено е място за ония, които ще решат. (Тръгва.)

СИМАЛА. Искаш ли да ти разкажа легендата за Орфей?

МЕГАБАЗ. Знам я тая легенда! (Взема топката от ръцете й. Пак й я връща.) Сбогом!

(Музика. Мегабаз излиза. Траките вдигат на ръце телата на Садал и Орфей.)

(обратно) (обратно)

Информация за текста

© 1973 Иван Радоев

Сканиране, разпознаване и редакция: Mat, 2010

Издание:

Иван Радоев. Чудо — избрани пиеси

ИК „Жанет 45“, 2007

ISBN 978-954-491-366-3

Свалено от „Моята библиотека“ ()

Последна редакция: 2010-04-04 12:00:00

Оглавление

.

Първа част

  1

  2

  3

  4

  5

  6

Втора част

  7

  8

  9

  10

  11.