«Балада за семейния портрет»

След няколко дневно пътуване в градеца бе спряла частта. Ний търсихме кът за нощуване, че беше студена нощта. Тъй крачихме морни в безкрайната не улица — развалина, залутани в необичайната и чужда за нас тишина. Наоколо — всичко съборено, едничък дом само спасен. Вратата му леко притворена, стоборът — едва прикрепен. Запалихме лампичка газена. Накладохме огън в пещта. И гледаме — как е запазено! На място са всички неща: столовете сламени, плетени, бюфетът с кристални стъкла… А стаите — чисти, пометени, постлани и двете легла. Два бронзови стари светилника изпъкват въз белия зид. Отдолу им цъка будилникът, от снощи навярно навит. На мивката — пълни са каните, на място са всички неща. Еднички ги няма стопаните. Къде са отишли в нощта? Как цялата къща оставили и тръгнали после на път? Защо в бързината забравили веднъж да ударят ключът? Къде са? Ний в мрака се взираме — отникъде няма ответ. И после случайно съзираме венчалния техен портрет. Тя — в бяло облечена цялата. Той — с фрак и висока яка. Как нежно е хванал той бялата свенлива моминска ръка. Тя гледа в земята. Смутена е. Не смее да вдигне очи. Той с видимо нежно вълнение след нея върви и мълчи. Тук, в тая квартира са свили те семейното свое гнездо и първата снимка с венчилото е радвала техния дом. От никого още немразени, непомнили тягостни дни. Били са те сякаш запазени с портрета от всички злини. В живота се слънчев унесени, сами не усетили как войната страхотно надвесена дошла и до техния праг. Градецът изтръпнал във паника след своя следобеден сън. Забили камбаните в заника и хукнало всичко навън. Съпрузите, горко разплакани, прегърнали свойто дете — и — нямало време за чакане, побягнали също и те! Те всичко, те всичко оставили и тръгнали после със плач. Дори и портрета забравили. Останал портретът-пазач. Тук битката с дни продължавала… Изригвала с трясък пръстта. Тук двете страни се сражавали свирепо за всяка врата. На пепел тук сградите станали. Градецът бил цял разрушен. Пожари градецът обхванали — домът си останал спасен… Щастливо успял да дочака той и сетния сепнат картеч. Напред продължила атаката, придвижил се фронтът далеч. В дома тук войници преспивали от влязлата чужда войска. И кротки, добри си отивали, без нищо да барнат с ръка. След битката грозна, решителна били настървени и зли, те идвали тук отмъстителни, в дома те за плячка дошли. Тършували, мрачно се взирали на стаите в глухия здрач и после случайно съзирали — насреща: портретът-пазач! И дълго в портрета се вглеждали, портрета докосвали с пръст, главите се после навеждали, забравяли всякаква мъст. И чистили, пълнили каните, помитали пода навред, когато се върнат стопаните, да бъде пак всичко наред. Часовника после навивали, преспивали. Още в зори те кротки, добри си отивали, в очите със сълзи дори. — — — Часовникът звънна дванаесе, подсети ни: трябва да спим, че утре от съмнало, знае се, отново на бой ще вървим. Но как да заспиш ти, когато си обхванат от мисли безброй. А всеки бе спомнил в тъгата си домашния свиден покой. Я, слушай, как чезнат въздишките, как всичко затихва за миг и как по лицата войнишките минава неясен светлик. Че водихме ние сражения, че трупове газехме с крак, че бихме врага с настървение, но хора останахме пак. 1945, 1952

Информация за текста

© 1945–1952 Радой Ралин

Източник: [[|Словото]]

Набиране: Пламен Барух

Публикация:

Радой Ралин. Избрани творби в два тома. Том първи

„Български писател“, С. 1984

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-04-01 11:00:00