«Грях»

От града, прострян полегато в полите на планината, право надолу в широкото равно поле се врязваше шосе. Денят беше пазарен и сега от града към полето се редяха върволица кокетни каручки, с малки сандъци върху високи колела, прилични на дългокраки горски мравки, които тичаха едни след други, настигаха се, отминаваха се или бягаха встрани по разкаляните междуселски пътища. Свечеряваше се и въздухът, сгрян през деня от южното февруарско слънце, бързо застудяваше и брулеше насреща лицата. Пътниците носеха още черните си аби, тук-там загърнати в писани черги, мяркаха се и яркочервените подплати от лисича кожа на женските кюркове.

Една каруца, тръгнала може би последна от града, прогърмя покрай другите, возена от тъмночервен кон с бяла звезда на челото. Отпред седеше млад човек в обикновена селска носия, здраво стегнал юздата на буйния кон. Отдире, нависоко, върху чувал сено, прикрит с черга, седеше друг — прегърбен и свит в дигнатата яка на балтона си от груб домашен шаяк и с прихлупена платнена шапка на главата.

И двамата пътници бяха свели очи мълчаливо пред себе си: никого не погледнаха, с никого не се поздравиха, макар че познаваха всички, а тях знаеше цялата околност. Това бяха Попварадиновите синове от Медово — малкият и големият, учителят. Големият казваха Стан, Стан Попварадинов. Като ученик връстниците му в семинарията го наричаха просто Станко, така го зовяха и селяните от родното му село, дето той учителстваше повече от десет години.

Висок, прав, широки рамене, красива глава с къси, тъмнокафяви къдрави коси, поръсени на тила и над ушите със сланата на ранни скърби; сини очи с кротък, приветлив поглед; замрежено от неуловими бръчки лице; лек червеникав мъх вместо брада и една усмивка на тънките устни — понякога иронична, ала никога зла — довършваха лика на този човек. Такъв беше той, такъв го знаеха всички, преди да сполети зла орис него и тяхната къща.