«„Бебешка кръв“»

— Това тук е „Бебешка кръв“! — обади се по някое време мъжът. Гласът му прозвуча грубовато. — Опитайте го!

Майк, барманът, наведе глава настрани. Възпълничките му пръсти забарабаниха по тезгяха, после загледа озадачено непознатия.

— Опитайте, опитайте, не се притеснявайте! — изрече с развеселен глас непознатият. На устните му се изписа бегла, но сведуща усмивчица. Явно разбираше от онова, което предлагаше.

— Нищо не губите, ако опитате. А и няма да ви струва пукнат цент! Опитайте поне една глътка и ми кажете какво мислите. Сигурен съм, че никога не сте пили нещо подобно! Ще видите, вкусът е превъзходен!

Ярък слънчев лъч като бръснач беше разрязал прозореца и въпреки това помещението оставаше мрачно, зловещо, като че ли барът стоически се съпротивяваше на щурмуващата го утринна светлина, нахлуваща от външния свят. Лампите мъждиво осветяваха сепаретата и техните тежки дъбови маси, дългият тезгях отпред лъщеше, сякаш все още не бе попил влагата на разлетите предната вечер напитки. Всяка привечер постоянните, а и случайните посетители, можеха да намерят при Майк своя тих пристан, полагащата им се частица топлина и разбиране. Обикновено след първата чашка те се отпускаха и така запълваха с жизнерадостна глъч празнотата на сивите пролетни привечери. Но денем и особено сутрин, барът изглеждаше леден и мрачен. Злокобен. По всичко личеше, че на това място му бе съдено да оживява единствено нощем. Ярката, заслепяваща дневна светлина отвън успяваше да го дебне единствено като ненаситен, жаден за повече видения воайор.