Имало един много глупав селянин. Веднъж белел лико в гората. Като се уморил, седнал на един клон и взел да го кълца с брадвата под нозете си. Минал един пътник, съгледал селянина и му казал:
— Какво правиш? Не виждаш ли, че ще паднеш?
А селянинът се обадил:
— Че ти какъв си? Да не си пророк?
— Все едно — рекъл пътникът, — пророк ли съм, не съм ли, но както си я започнал, ще паднеш.
Като казал това, отминал си.
Кълцал, кълцал селянинът клона, откършил се клонът и човекът паднал на земята.
Станал глупакът, почесал се по гърба и си рекъл:
— Я виж ти! Този човек бил наистина пророк! Чакай да го запитам за друго нещо.
Затекъл се той, стигнал пътника и го запитал.
— Кажи ми, моля ти се, кога ще умра?
А оня, за да се отърве по-скоро от глупака, му рекъл:
— Три пъти ще кихнеш и ще умреш.
Селянинът се умислил.
Не му дожаляло за друго, ами току-виж, че се забрави било насън, било кога е сънлив, кихне и станат ли три пъти, хайде лягай, та умирай! Разказал това на жена си. И тя била умна като него.
Потъжили, поскърбили, поплакали си те двамата.
Не давало сърце на селянина за работа да се залови.
Минало се лятото, настанала есен. Позастудяло времето.
Колкото и да се сдържал селянинът, не можал да се удържи: кихнал два пъти.
Минала се и есента, настъпила зимата — сурова и мразовита.
Отишъл селянинът в гората за дърва.
Насякъл дърва, натоварил колата и тръгнал да си върви.
Едва-що излязъл от гората на пътя, обърнала му се колата.
Заловил се да я вдигне.
Вдигал я, вдигал, задавило го, та кихнал трети път.
— Е, сега — рекъл си той — вече ще се умира.
Изправил си колата, свърнал настрани от пътя и легнал на снега.
Лежи там, не се помества.
Ето, не минало много време, вълци налетели на коня и се заловили да го разкъсват.
Конят, макар че бил як, както бил впрегнат, не можал да побегне.
Домиляло на селянина за коня и през сълзи му рекъл:
— Ех, кончето ми, милото ми конче! Де да бях жив! Нямаше да дам вълци да те ядат!
Вълците изяли коня. Един вълк подушил селянина и му се озъбил.
— Е, какво искаш още? Не виждаш ли, че и тъй съм умрял? — извикал глупакът.
Изплашили се вълците от вика му, па били и сити, та хванали гората.
Измръзнал селянинът, а отгоре на това и огладнял.
— Хайде рекъл си — да се опитам тичешком да стигна у дома, та да си взема хляб, па и по-топличко да се облека.
Затекъл се той към дома си и си казал на ума:
„Виж ти. Право викат хората, че човек, като умре, можел бързо да ходи и да навестява роднините си.“
Взел си той от дома един порязаник хляб, облякъл си още два елека и легнал пак на старото място. Лежал тъй глупакът до утринта. Минали хора край него с един мъртвец. Тогава той се обърнал към умрелия:
— Ти луд ли си? Само по една салтамарка ще настинеш! Я ме виж мене, аз с три елека лежа, и пак зъбите ми тракат!
Лежал селянинът — цял посинял, треперал като от треска, та даже се уморил от треперане.
По едно време минал пътник на кон.
Видял той селянина и го запитал:
— Защо лежиш тук?
— Защо ли? Не ме ли виждаш, че съм умрял?
— Кой ти каза, че си умрял?
— Ей тъй, кихнах три пъти и умрях.
— Я чакай аз да те съживя! — рекъл пътникът и зашибал с камшика си селянина, където види.
Усетил глупакът камшика и през трите елека, съживил се и скочил на крака.
А пътникът шибал ли го, шибал — докле му капнала ръката от умора.
Тогава глупакът съвсем оживял и си отишъл у дома. Жена му го попитала:
— Какво има на онзи свят?
— Всичко хубаво, също като на земята — отговорил глупакът, — само че много лошо бият. Бият, ти казвам, не се шегуват!
Информация за текста
© Николай Райнов
Сканиране, разпознаване и редакция: filthy 2010
Издание:
Николай Райнов. Български приказки
Редактор: Иван Гранитски
Графичен дизайн и корица: Петър Добрев
Коректор: Соня Илиева
Издателство „Захарий Стоянов“, 2005
ISBN 954-739-618-8
Свалено от „Моята библиотека“ []
Последна редакция: 2010-04-03 08:30:00
Комментарии к книге «Пророк», Николай Райнов
Всего 0 комментариев