«3 — щастливо число»

Всичко в кораба бучеше, виеше, дрънчеше. Нотата бе ниска, напомняше звука на голямата тръба на орган. Стенеше в обшивката на кораба, ридаеше в шпанхоутите, опъвашенервите, биеше в уморените уши и невъзможно беше да не я чуеш. Във всеки случай след седмица, месец или година. А още повече след почти четири години.

Нямаше начин да се избавят от шума. В първия кораб скърцането бе със сто херца по-силно, всяка минута, всеки час — корабът така и не се върна. Навярно и сега след тридесет години все още виеше, нечуван вече от никого, в безкрайните пустини на Космоса.

Във втория кораб двигателният сектор беше обвит с дебел пласт кече, а дюзите бяха покрити със силициев слой. Нисък звук. Бръмчене на пчели, усилено двадесет хиляди пъти. Пчелата не се върна в кошера си; преди осемнадесет години излетя в звездното небе и сега слепешката щеше да лети към нов кошер десет хиляди години.

А третият кораб, тресейки се от грохота, се връщаше в къщи. Налучкваше пътя към още невидимата червеникава точка, зареяна сред звездния рой, също като заблудена душа, търсеща спасение и изпълнена с решителност да не загине. Третият по ред — това все пак трябваше да означава нещо.

Моряците си имат свои морски суеверия. Космонавтите — свои, космически. В капитанската кабина, където Кинрад седеше наведен над бордовия дневник, суеверието се бе въплътило в плакатче:

Те вярваха в това при старта, когато бяха деветима. Готови бяха да вярват в това и на финиша, макар че бяха останали само шестима. Но в промеждутъка имаше мигове — и те можеха пак да се повторят — мигове на горчива невяра, когато на хората им се искаше да се измъкнат от кораба на всяка цена, ако е нужно дори с цената на живота им — и да върви по дяволите целият този полет! Жестоки мигове, в които хората се опитваха да се избавят от измъчващите ги аудио-, клаустро- и половин дузина още други фобии1.

Кинрад пишеше, а до лявата му ръка проблясваше лъскавочерната стомана на пистолет. Очите му бяха вперени в бордовия дневник, ушите наострени за грохота. Шумът можеше да отслабне, да зазвучи на пресекулки, съвсем да секне — и благословената тишина щеше да бъде едновременно и проклятие. В настъпилото безмълвие щяха да се чуят съвсем други звукове — ругатни, изстрели, викове. Такова нещо вече се бе случило, когато полудя Вейгарт. Можеше пак да се случи.