«Олтарът на боговете на вероятностите»

„Човек забравя, не се променя…“

„След дълго лутане откриваме, че не ние ръководим пътешествието, а пътешествието води нас.“

Всичко започна от една забрава. Изглежда, Омир не помнеше, че спокойните води на Лета текат и в наше време. И тъй като всяко явление си има причина, която сама по себе си е следствие, не е изключено забравата да се е появила, както смъртта — заедно със зараждането на живота.

Омир Хидън седеше тъжен в кабината на своя болид, с който трябваше да прекоси целия щат Алабама, от Мобил, южното пристанище, до Хънтсвил, близо до границата с Тенеси. Омир беше приковал поглед в стрелката, която трептеше нервно и показваше 950 километра в час, но мислите му се носеха другаде, към досегашния му бурен живот, към още по-кучешкия живот, който тепърва трябваше да понася там в Хаундсвил1, както подигравателно беше прекръстил името на града, към който летеше. И въпреки че мислите му бяха мрачни, нито за миг през съзнанието на Омир не премина предчувствие за ужасния удар, който го очакваше през следващите четири минути. В същност как би могъл слабият му човешки мозък, който толкова малко познава собственото си устройство, да се съмнява в съобразителността, с която миниатюрният електронен мозък на болида го направляваше и държеше над въздушните възглавници по супераутобана — сплав от смола и титан. Защо беше принуден да напусне Мобил, да изостави досегашния си живот и да се скара с Барбара? Заради стремителната скорост на живота… Омир се вцепени! Едва сега забеляза, че машината лети с 970 километра в час. А в същото време сякаш стоеше на едно място. Това беше отвратителното (някои казват парадоксалното) на скоростта. Колкото и голяма да е, свикваш с нея и вече не я усещаш. Именно това погуби живота му: непрекъснатото, Лудото увеличаване на скоростта.