«Митническа проверка»

Контрольорите се връщаха, без да са намерили нещо. Зениците на индикаторите безжизнено гледаха от пулта — значи и автоматичните системи не са открили нищо непозволено.

Можеше вече да пусне кораба.

Да протегне ръка към зеленото копче, да го натисне — и при старшия дежурен на шести шлюз ще светне шаблонният надпис: „Митническата служба не възразява корабът да отплава“. Но не му се щеше да натиска зеленото копче. Нещо все го възпираше…

Това „нещо“ имаше трудно определимо съдържание: мимолетен поглед накриво, хвърлен от някой моряк, заговорнически жест, някаква дреболия в документите…

Но в дадения случай нямаше нищо подобно. Контрольорите отбелязаха само, че запасът от ураново гориво на „Мария Луиза“ е двойно по-голям от обичайния.

„Може би работата е точно там — помисли Георг. — Какво им струва да отбележат този запас в документите, за да не се губи сега напразно времето. Но не са го отбелязали. И това пътешествие до Байкал… Защо им е потрябвало то? Дали «за да се полюбуват на красотата му»? Ами ако това наистина е единствената причина?…“

Часовникът заплашително тиктакаше. Още половин час — и капитанът на „Мария Луиза“ ще може да се оплаче на главния диспечер…

Корабът изнасяше от Съветския съюз електронноизчислителни машини, роботи и въглища, нужни за производството на пластмаси — заменители на живите тъкани.

Първият помощник-капитан на „Мария Луиза“ — строен като бастун, безупречно вежлив — гледаше Георг в очакване, а Георг старателно криеше погледа си и се правеше, че сверява документите. Месестото му лице с едри черти изразяваше бюрократична загриженост. „Нека сметне, че чакам още някакви съобщения от контрольорите — мислеше си Георг. — А аз в това време ще го поразгледам. Нещо много се е разбързала тази морска лисица…“

— Хареса ли ви пътуването до Байкал? — попита Георг, като се стараеше гласът му да звучи почти ласкаво.

— Красотата на езерото поразява. Не можех да си представя подобно нещо — гладко и бързо зареди морякът и Георг разбра, че се е готвил за този въпрос. „Защо — запита се той. — Защо той в смятал, че ще го питат за Байкал?“

Помощник-капитанът продължаваше да се възхищава от езерото с предварително приготвени фрази. Скоро разбра, че събеседникът му не го слуша и млъкна. Лицето му почервеня от възмущение и клепачите прикриха красивите му сини очи. От време на време устните му потрепваха и издаваха вътрешна борба.