«Смърт за смърт»

От постоянното дръгнене в боровете четината му по гърба бе така плътно слепнала от смолата, че приличаше на излъскана стоманена ризница. Челото също бе защитено със здрава броня. Но за беда тоя път невидимият стършел не уцели ни гърба, ни челото, а простреля крехчината между лопатката и първото ребро. Навярно и за това той, старият глиган, патил и препатил, видял и преживял всичко, крето може да дойде до главата на един горски обитател, не чу познатото попукване, докато жилото си проправя, път през сухите иглести косми, нито почувства допира му до кожата. Тежестта влезе меко, почти безболезнено, сякаш мястото под лопатката бе изгнило.

С такава леснина той пробиваше изоставените от хората наесен изгнили тикви край водопоищата и долчините. Кората изпращяваше от силния му натиск и в следващия миг върхът на зурлата му се озоваваше сред охранените семки, най-голямото лакомство за всяка свиня. Така неусетно бързо хлътна в тялото му и проклетото парещо жило, там, на заоблената като яйце гола рътлина, само с една китка дървета в единия й край.

Когато всичко това бе станало и вече нищо не можеше да бъде върнато назад, глиганът изгруха късичко и с първото още движение потърси закрилата на букака вляво, сетне удари надясно и чак тогава подгони тъмнеещата отвъд големия дол гора. Под бора зиме нощта слиза по-рано, а негов съюзник сега можеше да бъде единствено тя.

Беше едър, личен глиган, с два огромни зъба, стърчащи заплашително встрани, с яки мускули и къси, но силни крака. Твърдият му трионест гръб се стрелкаше над заснеженото пространство като черна светкавица. Откъдето минеше, клоните на дърветата още дълго отърсваха след него заледените си грахулки, потропващи при падането подобно зърна на суграшица. Отначало препускаше леко и дълбокият сняг не му пречеше. После десният крак взе да го не слуша и трудно го измъкваше от преспите. Подир крака почна да тръпне цялата му дясна половина. Навали към дола. Още докато слизаше низ стръмното, видя вировете долу, синеещи сред ослепителната белота наоколо като късове лятно небе. Нагази в ручея. Водата беше леденостудена, ала колкото пиеше, повече го измъчваше жажда. Отвътре огънят продължаваше да го гори. Раната под плешката, топла и лепкава, кървеше непрекъснато, а от ноздрите му капеха едри бледорозови мехури, които бистрите бързоходни струи тутакси поглъщаха и размиваха.

Мина доста време, докато реши накъде да тръгне. Избра срещу течението на скокливия планински поток, този път му се стори по-лесен отколкото надолу или встрани. Уж искаше да не спира, а все току спираше. И щом спреше, тежките кожести клепачи мигом се спускаха и затваряха малките му сплескани очички, приличащи на цепки от двете страни на главата. По едно време отпреде му се изпречи ниско, шумливо водопадче. Струите падаха върху полегата, зеленясала по краищата скала и изпълваха въздуха със студени водни капки. Само пръсканицата му голяма, иначе нищо и никакъв водоскок, който в друг час и при други обстоятелства би превъзмогнал без особени трудности. Но сега за него това се бе превърнало в непреодолима преграда. Ето защо вместо нагоре, срещу течението, той кривна надясно. И тук, под надвисналата козирка на брега — една отдавнашна, може би от самото начало на зимата, пожълтяла пряспа — съзря оголеното коренище на сладка папрат. Вкусно и засищащо нещо, което не всеки път би ти дошло така наготово. Спря, вторачи блуждаещи очи в отстоящата на крачка от него съблазън, дори направи усилие да подкопае онова, що беше скрито под земята, най-сочната, най-крехката част. Но си остана единствено с усилието, втори път не опита… Как да е излезе от водата и тръгна право въз склона: нагоре отново му се видя по-лесно. Жилото, забито под лопатката, като че бе скъсило десния му крак и тъкмо заради това нанадолнището и вървенето напряко по склона го затрудняваше повече отколкото нанагорнището. Стръмнината свърши. Озова се на широка открита поляна, цялата залята от алената заря на залеза. Из потъмнелите му очи, скрити наполовина под дебелата суха кожа, надничаха пламъчетата на вътрешната огница. Кожестите клепачи отново натегнаха, но преди да се спуснат съвсем, той зърна наклонената от буря ела, под чийто мощен дънер чернееше къс суха безснежна земя. Пристъпи с последни сили и отпусна грамадното си туловище. От гърдите му се откърти облекчителна въздишка. Изпружи отмалелите си крака, които денем и нощем, чак до тая сутрин, го носеха безотказно по цялата планина, и тялото му се разтресе от силна болка. Там, където лежеше главата му, върху снега неочаквано разцъфна голям бледорозов мехур, а щом той се пукна, на негово място дойде друг, по-голям и по-розов.

Слънцето потъна зад близкия хребет и над поляната полъхна студ. Високите била̀ на планината навярно още светеха в жълто, но тук в котловината вечерта вече бе пристигнала и под покрова на огромните чадърести корони притъмня. Не беше си отпочинал съвсем от дългото изкачване, когато почувства чуждото присъствие. Сред множеството нови шумове и миризми, които цепеха сгорещената му глава, той долови ясно тихите стъпки и близкия дъх на опасността. Повдигна немощно глава и пред премрежения му поглед изплува разкривеният силует на съществото, което живееше като кошмар в сънищата на всички горски обитатели. Четината по врата му настръхна. Застана с глава към звяра и грухна насреща му. Неприятелят отскочи на десетина крачки и клекна в снега. Беше старата изпосталяла вълчица, която от една година линкаше навсякъде сѐ сама, лете, зиме — сама. Очите й горяха стръвнишки, а провисналите изжулени цицки стърчаха на празния й корем като изсъхнали глогови чворове. Явно отдавна не беше туряла нищо в стомаха и нямаше да го остави на мира, докато не заситеше глада си. Постоя още малко на сухото, колкото да сбере сили, после пое направо през поляната с бавни несигурни крачки. Десният крак вече не го държеше. А речеше ли все пак да стъпне на него, залиташе настрана и за да не падне, трябваше да се подпира на масивната си зурла. Бледорозовата пяна, която до скоро издухваше през носа под формата на мехури, напълни устата му и той усети тръпчивия вкус на собствената си кръв. Вървеше отпуснато и вяло. Все едно му беше накъде отива. Нямаше за какво да бърза. Но и не спираше. Да спре, означаваше да се остави доброволно да бъде разкъсан. Вълчицата само това чакаше… Кръвта продължаваше да изтича през устата. Очите почнаха съвсем да не виждат. Наближаваше краят. А той, животът, още биеше в слепоочията, биеше, не се предаваше.

На един овраг тежката задница го повлече из нанадолнището, а предните крака все не успяваха да запорят здраво в снега и да го изтеглят нагоре. Тогава той разтвори голямата си уста, захапа нещо черно, дънер ли, камък ли, запъна копита и така излезе на равното. Сетни сили, сили, родени не толкова от бездруго изтощеното тяло, колкото от страха пред насилствената страшна смърт. Да, искрицата живот още тлееше у него и поддържаше буден инстинкта за съществуване. А докато сърцето избутва кръв по жилите и жаждата за живот не се е превърнала в жалко безсилие, смъртта е безсилна.

Вълчицата продължаваше да следва жертвата си отдалеч. Дори понякога я пропускаше да отмине доста напред. После постепенно, постепенно взе да съкращава това разстояние, като ту мине от едната, ту от другата страна на глигана. Или ще застане край току-що разбитата от него пъртина, ще завре муцуна в прясната каша от сняг и кръв и тогава в окръглените й жълти очи ще нахлуе като бяс несдържана хищническа стръв. Топлият дъх, който излъчваше чуждото кървящо тяло, я правеше нетърпелива. И тя бе изнемощяла и слаба, но бе здрава, можеше да чака — час, два, пет, колкото трябва. Да чакаш обаче, когато стомахът не е усещал от цяла неделя храна, а жертвата е под носа ти и едва стои на краката си! Колко мъчителни са тия последни минути на всяко чакане и колко неблагоразумие крият в себе си.

Вече четвърт час как пъплеше по равното бяло плато. В далечината пред него тъмнееше високата стена на гората, само нея виждаше и натам отиваше. Ала когато в горния край на билото неочаквано припламна жълтурчето, единственото светило наоколо, което и друг път бе наблюдавал отдалеч, глиганът рязко измени посоката на движението. Сякаш вече не му беше все едно накъде го водят краката, тръгна право към светлината. Помощ ли очакваше, закрила ли? И от кого? От тия, що бяха вкарали в тялото му не едно и две парещи жила…

Кървавите отблясъци на залеза отдавна бяха престанали да аленеят по чистото лице на планината, а луната с нейната бяла прозрачна виделина още не бе изгряла. Засега всичко наоколо беше синьо — поляната, гората, въздухът, небето. Неговите замъглени очи обаче вече не различаваха никакви други цветове освен слабичкия пламъчец на жълтурчето, там, на края на света.

Вълчицата предугади намеренията на жертвата си и стана неспокойна. Явно беше я страх да нападне открито силния глиган, макар и ранен, но повече я плашеше мястото, накъдето се бе запътил. Носеше тая боязън в себе си още от онзи далечен ден, когато младото сърне, което бе вдигнала на заранина и преследваше сляпо, я заведе тъкмо при такава една самотна светлина. Оттогава остана болката в левия й хълбок. Оловото и сега стоеше там и щом се променеше времето, кракът й почваше да тръпне. За да принуди глигана да промени посоката, тя изтича напред и застана на пътя му. В очите й се четеше решителност. Но и черният самец не беше вчерашен. Като знаеше, че откъм главата няма да посмее да го нападне, той продължи да иде към нея без страх. Когато разстоянието помежду им намаля на няколко крачки, вълчицата отскокна мигновено встрани и го ръфна за мекиша под опашката. Раненото животно изгруха от болка и врътна рязко назад глава. Въздухът, както обикновено, изсвистя край ушите му, но остатъкът от сили се оказа недостатъчен да задържи изнемощялото му тяло и той рухна в снега. Все пак бе успял да извърши нещо нужно — с неприятеля отново се гледаха очи в очи. Грамадната му ъгловата зурла лежеше наполовина зарита и пространството около нея бързо взе да аленее.

Вълчицата стоеше насреща му, впила в него огнен поглед. Дъхът на прясна кръв караше ноздрите й да потръпват конвулсивно. Ставаше все по-нетърпелива и в първия миг, в който дебелият кожест клепач на следящото я око се спусна и затвори цепката, тя, без да губи нито секунда, изтласка като пружина измърщавялото си тяло напред и заби муцуна в корема на умиращото животно.

Усетил небивал студ тъкмо там, отдето винаги е дохождала най-голямата топлина, глиганът трепна. Повече със силата на волята, отколкото подпомогнат от мускули, той успя да вдигне натежалата си глава и по навик удари отначало напред, а сетне замахна встрани. Грамадният му изшилен зъб, разсекъл подобно мълния синия здрач, срещна чуждото тяло и потъна в него. Звукът, който последва от това движение, твърде много му напомняше звука, когато, здрав и силен, разломяваше с един напън бронираната кора на тиквите наесен. После се отпусна в снега и повече не шавна. Едното му око продължи да гледа втренчено към хижата, чиито прозорец трепкаше в ясната зимна нощ като разпален от вятъра въглен.

В долния край на поляната изникнаха два силуета с преметнати през рамо пушки. Снегът слягаше под краката им забавено, явно отдавна бяха на път. Когато излязоха на равното, по-високият протегна ръка и рече с ясен младежки глас:

— А! Това там не е ли хижата? Вече си мислех, няма стигане тая хижа.

Другият, възнисък тантурест мъж, с козлена качулка на главата, личеше, че е и по-възрастен, бе спрял в това време и гледаше съсредоточено към тъмното петно на двадесетина крачки вляво от тях.

— Я, я извади фенера! Светни!

Младият веднага насочи лъча на джобното прожекторче в указаната посока.

— А! Това не е ли същият, дето му стреляхме днеска? — възкликна зарадвано той и пръв затича към мястото.

— Чакай! — заповяда с простинал дрезгав глас тантурестият. — С тия животни трябва много да се внимава. Разправяли са ми, смъртно простреляно прасе станало и подгонило ловеца. — После, без да бърза, загреба стиска сняг, оваля малка топка и замери с нея глигана. — Е, тоя няма да стане. Давай.

Пристъпиха до умрелия глиган. Прострян, изпънат в цялата си дължина върху белия саван, той изглеждаше сега по-голям, отколкото беше в действителност.

— Какъв екземпляр! — възхити се младият.

— Царят на тукашните прасета — добави с усмивка тантурестият.

— И как го чукнахме, а?

— Май сме имали конкуренция — рече възрастният и като бръкна с ръка в дълбоката рана на корема без и най-малко да се гнуси, добави: — Още не е изстинал съвсем.

— Бай Рангел хижаря има да пухти, като ни види така натоварени.

— Преди това ние ще трябва да попухтим, докато го замъкнем. А сега ти бягай до корията, хе, за ръжен. И гледай нещо по-ячко.

Момъкът забърза към тъмнеещата наблизо гора. Но не бе и преполовил разстоянието, когато неочаквано спря и повика с ръка другаря си.

— Гледай онуй там черното. Не ти ли прилича на още едно прасе. Ама работа!

Приближиха. Черното не се оказа „още едно прасе“, а умрял вълк. Изкормен. Червата му се точеха цял разтег назад по пътя, откъдето бе довлякъл разкъсаното си туловище.

Тантурестият проследи с око на познавач следата, поклати глава и рече:

— Люта е била схватката. На живот и смърт.

Информация за текста

© Кирил Апостолов

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009

Издание:

Български разкази за животни. Антология

Издателство „Отечество“, София, 1984

Съставител: Симеон Янев

Отговорен редактор: Божанка Константинова

Редактор: Албена Янкова

Художник: Буян Филчев

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-11-08 18:00:00