«Океаните на Венера»

Тази книга е публикувана за първи път през 1954 г. и повърхността на Венера е описана в съответствие с астрономическите схващания за този период.

От 1954 г. насам, обаче, астрономическите познания за вътрешната част на Слънчевата система отбелязаха огромен прогрес благодарение на използуването на радарни лъчи и ракети.

В края на 1950-те количеството получени от Венера радиовълни направиха повърхността й да изглежда много по-гореща, отколкото се предполагаше тогава. На 27 август 1962 г. към Венера беше изстреляна ракетна сонда, наречена „Маринър II“, която на 14 декември 1962 г. премина на разстояние 21 000 мили от повърхността й. При измерването на излъчените от планетата радиовълни се оказа, че повърхностната температура наистина е навсякъде значително по-висока от точката на кипене на водата.

Това означава, че не само всесветски океан, както е описано в тази книга, а изобщо никакъв океан няма на Венера. Всичката вода на тази планета е във формата на водна пара в нейните облаци, а повърхността й е гореща и напълно изсъхнала. Освен това, атмосферата на Венера е по-гъста, отколкото се предполагаше и се състои почти изключително от въглероден двуокис.

През 1954 г. не е било известно също за колко време Венера се е завъртала около оста си. През 1964 г. отразените от повърхността й радарни лъчи показаха, че тя прави един пълен оборот около оста си за 243 дни (с единадесет дни повече от нейната година) и в „неправилна“ посока в сравнение с други планети.

Надявам се, въпреки това, че тази история ще се хареса на читателите, но не бих желал да бъдат заблудени, приемайки за истина част от материала, който е бил „акуратен“ през 1954 г., но сега е вече остарял.

Лъки Стар и Джон Бигман Джонс се отблъснаха от свободната от гравитация Космическа станция №2 към планетния коустер1, който ги чакаше с отворен въздушен шлюз. Движенията им бяха грациозни вследствие на дългата практика в условията на безтегловност, независимо че телата им изглеждаха дебели и гротескни в космическите скафандри.

Бигман изви гърба си като дъга, докато се движеше и проточи шия, за да погледне още веднъж Венера.

— Космос! Би ли погледнал тази скала? — прозвуча силно гласът му през радиото на скафандъра в ушите на Лъки.