«Крилата на победата»

Нашите изследователски задачи ни бяха отвели чак отвъд големите слънца Алфа и Бета от Южния кръст, а разстоянието до Земята бе колкото до съзвездието Вълк. Но Земята отстоеше на 278 светлинни години, слънцето отдавна беше станало невидимо и звездите рисуваха странни картини в тъмнината.

След три години бяхме изморени и претърпели загуби, а чудесата продължаваха. И как биха могли да секнат — нали пътувахме от свят в свят? Бяхме видели толкова много светове и някои от тези, на които стъпихме, бяха прекрасни, други ужасни, някои — и двете заедно (както и и на Земята), но нямаше два еднакви и всички бяха тайнствени. Оставаха в съзнанието ни като замъглен спомен.

Все още копнеехме да намерим друга съзнателна раса повече, отколкото да открием нова планета, подходяща за колонизиране от човека. Преди година Али Хамид бе загинал от отровно ухапване, Мануел Гонсалвес още не се бе оправил от черепна фрактура, причинена от тоягата на едно разгневено същество при последната ни спирка. Така Вон Уебнър стана нашия главен ксенолог, а от него можеха да се очакват неприятности.

И не че той или някой от нас ги искаше. В свят, непригоден специално за теб, или се научаваш да действаш внимателно, или си мъртъв, трета възможност няма. Приближихме поредната звезда, защото всяко джудже от тип „G“ сякаш ни махаше да се приближим, но не влязохме в орбита около най-земеподобния й спътник, докато неутрино-анализът не потвърди, че никой в системата не използваше атомна енергия. Преди да изпратим първите роботи за сондаж, изстискахме всичко от уредите си.