«Пазителка»

1. КРАДЦИ НА ЛЕД

Пръв ги забеляза млад китайски астроном на име Сян Чао и то като се загледа не там където трябваше по програма. Почувства, че там има нещо и завъртя телескопа като в транс. Някаква сила направляваше ръцете му и го напусна чак когато го видя.

Това не можеше да е астероид! Никой астероид не забавяше движението си при приближаване към звездата! Веднага щом се убеди в забавянето на обекта, го сподели с професор Чонг Ли. Той проведе отново лично всички замервания, стигна до същия извод и се обади веднага където трябва. Само след четвърт час ги пребраха в два джипа без да им позволят да се обадят на близките си.

Професор Чонг Ли гледаше тъжно притиснат от двама неестествено едри юнака на задната седалка. По пътя пред тях щъкаха пъргави тракторчета „Синтай“ и носеха кал от нивите по пътя. Не след дълго свърнаха по полски път между нивите. Джипките спряха на една голяма нива. Джипките спряха на една голяма нива. Изкараха ги навън без да отдумат. Един oт охраната приближи до двамата астрономи и им предложи цигара от кутия „Златна камбана“. Чан Сяо и Чонг Ли си взеха и запушиха. Юнака застана до тях, а насреща си видяха друг от охраната с фотоапарат.

Началника на охраната погледна въпросително към професора. Явно искаше да се снимат. На професора му светна. Нямаше да ги разстрелят, дори му искаше разрешение да се снима с него. Кимна му с удоволствие. Старите страхове винаги напомняха за себе си. Явно сега е много важна личност, щом охраната иска разрешение да се снима с него.

Над ниските дръвчета се надигна мощен рев. Един малък самолет се плъзна над короните им, направи кръг и се приземи направо на нивата. Позна само един от шестте пътника. Астроном от южен Китай, чието име не помнеше. Качиха се бързо и самолета излетя на северозапад. Това можеше да означава само едно. Отиваха в Памир.

После ги забеляза и един новозеландец и преди някой да успее да реагира всички заинтересовани можеха да видят и снимка в интернет. По-късно се оказа, че в средите на славянския свят, с лидер тази тема е вдигнала доста шум преди седмица, но сега от това не се интересувал никой, освен специалистите естествено. не е правителствена институция, за която всичко е секретно и важно, за това не може да претендира за първенство. Така и не се разбра кой е пуснал мухата.

Само за три нощи китайския екип в Памир стигна до извода, че обекта ще влезе в земна орбита.

Събитията тръгнаха с главоломна скорост. Две обиколки след стабилизиране на кораба на пришълците на земна орбита от кораба им се отдели совалка, голяма колкото дванадесет етажна сграда и се приземи в Антрактида. Само след 12 часа един леден блок с форма на триъгълна призма и размери на стадион се възнесе на орбита и го следваха други със същия размер през около два часа.

Шпионските спътници на по-могъщите държави и без това си бяха на полярни орбити и снимките от тях течаха като река. Повечето правителства направиха по една гръмка и заплашителна декларация, след което забравиха за проблема и се съсредоточиха на подготовка за следващите избори. Всички, без Китай. Там нямаше какво да се избира, всичко се знаеше. Русия не желаеше явна конфронтация с пришълците, затова ги обстреля само с две балистични ракети, хем да не се ангажира сериозно, хем да знаят с кого си имат работа. Ракетите обаче не достигнаха по-близо от 500 километра от целта. Невидима ръка ги спря до изчерпване на горивото и ги положи внимателно върху ледника.

При следващата си обиколка руски шпионски спътник засне за пръв път самите пришълци да се мотаят около ракетите. Изглеждаха като триметрови горили в скафандрите си. Не последва никакъв отговор, само изстрелването на ледени призми към орбита се ускори.

Анализа показа, че ледените блокове се издигат в орбита с реактивни двигатели изхвърлящи водна пара.

На орбита се формира солидно ледено тяло от ледени блокове. Пришълците с малка совалка подредиха блоковете, монтираха двигател и ледената грамада пое курс на излизане от слънчевата система с курс към съзвездието Риби. Двигателите отново изхвърляха водна пара.

В пленарната зала на ООН се точеха безкрайни речи и протестни заявления.

Една Руска ракета с конвенционален заряд достигна формиращата се втора ледена формация на етапа когато бе видна с просто око и я разби преди да и монтират двигателя. Това означаваше, че тя не бе защитена, както базата на пришълците на Антрактида или кораба — майка, чиято отбрана изпробваха китайците без резултат. Не последва никаква реакция на тези нападения. Руснаците с огромен труд си прибраха двете ракети от първия обстрел в Антрактида отново без никаква реакция.

Никой нямаше ни най-малка представа какво да се прави, а пришълците формираха поредното ледено формирование в орбита и пред очите на всички то пое към съзвездие Риби. Ледените блокове, пристигащи от Антрактида започнаха да формират ново формирование.

Колкото и да бе тъжно, човечеството гледаше безсилно.

Съединените Щати за да не загубят престиж атакуваха поредното ледено формирование и нацелиха малката совалка, която монтираше двигатели. Този път отговор последва. Мощни електромагнитни импулси разрушиха орбиталните комуникационни системи и повредиха почти половината спътници. Не бяха малки и пораженията на повърхността на планетата. Енергийните системи имаха много поражения и се разпаднаха. Слаборазвитите страни естествено пострадаха по-малко.

Пакистанска ракета с доброволец без никаква автоматика достигна кораба на пришълците и му нанесе някакви поражения, въпреки, че бе унищожен малко преди самия сблъсък. Няма смисъл да казваме, че победния вик на живата торпила бе „Аллах Акбар“.

Макар първите контакти да носеха стихиен и дори комичен нюанс, работата бе сериозна. Ледените образования на орбита бяха видими с просто око и хората виждаха колко безпомощни и жалки са собствените им правителства. Това ги потискаше. Чувстваха се жалки и нищожни, поругани и ограбени. Пришълците им откраднаха човешката гордост. Назряваше омраза и озлобление. Обикновения човек не го плашеха безбройните пророкувания на всякакви учени за катастрофичните последствия от загубването на милиони кубици лед. Трудно се виждаше влиянието на глобалните промени в климата за следващите стотици години върху утрешния ден. Не ги засягаше пряко поне за сега, но се чувстваха унижени.

Веднага се намериха луди глави да се предложат за доброволци и властите повсеместно счетоха за благоразумно да се отърват от тях, изпращайки ги на другия край на света. Сформира се някакъв щаб към ООН, но на практика десетина експедиционни корпуса независимо един от друг тормозеха пришълците. Не, че някой им пречеше особено, но суровите условия вземаха своя кръвен данък. Имаше и преки противодействия когато станеха прекалено дръзки. Нашествениците обикновено разтапяха сектора където се намираха базите. Бойните машини и складовете с храни потъваха във водата, която после замръзваше. Най-ефективни се оказаха отряди от по десетина човека, без сложна екипировка. Те доближаваха до огромните машини и се мъчеха да разберат на какъв принцип работят и да ги повредят. Макар и бавно това даваше резултати. Постепенно се понатрупаха трофеи и снимки, преди всичко от шведския и канадския отряд.

Машините на пришълците бяха изградени от въглеродни производни. Управлението им се вграждаше в самите части, вероятно в процеса на самото производство и нямаха представа как работеше. Успехите които постигнаха при разгадаването на начина на действие бе на нивото на опитите за изследване на действието на електромагнитните явления с батерийка и жабешко краче.

Най-интересно бе да се види как протича ремонта на повредено съоръжение. При диверсионна акция датчанин с гранатомет отсече един от осемте крайника на внушително устройство, което наричаха всъдеход. От корема му излезе извънземен — или поне така мислеха — отдели повредения крайник от предното коляно и постави нещо подобно на петролен варел и след четвърт час педя по педя извая нов крайник и всъдехода се върна на изходна позиция. По традиция повредените части си ги обираха след завършване на процеса по отделяне на ледената призма, но този път датчаните почистиха преди тях.

Четири такива грамади заставаха на на четирите края на призмата и я очертаваха с нещо невидимо. След това двата всъдехода от триъгълните страни изравяха ями и монтираха двигателите. После две огромни струи водна пара издигаха призмата до орбита.

Датчаните мъкнаха крайника, който тежеше около четвърт тон и бе дълъг девет метра, на ръце цели петдесет километра до кучешките шейни и после още триста километра с шейните до ледения аеродрум. Руски самолет го пренесе на остров Кергелен, Там с трофея се готвеше да се заеме сериозно сборен екип от мераклии да режат и кълцат военни специалисти от шест страни. Едничката им цел бе да разберат нещо и да го унищожат преди и някой друг да е разбрал. После да предадат подробен доклад с разкритите тайни само на собствената си страна и по възможност да продадат тайните и на някой друг, но за своя сметка. Тази игра не се играеше за пръв път и няколко трофея вече вече бяха изследвани по този начин. Сега обаче до тях стигна само благословията на представителя на Ватикана кардинал Лорентини, а с трофея се зае швейцарски екип. Военните само гледаха на монитори какво става. В резултат на това откриха, че всички от екипа имаха гръмки научни титли, което го пишеше в протокола и нищо повече. Пак бяха там, откъдето тръгнаха.

По-близо от петдесетина километра до пришълците разстояние не работеше никакъв двигател, освен парен локомотив с дърва и въглища. Батериите се разреждаха за часове и всичко електронно спираше да работи. Интересно, че и дизеловите двигатели спираха, обаче простите реактивни двигатели в неуправляем режим работеха, само че привличаха неприятностите като магнит и обикновено свършваха дълбоко замразени.

Даниел лежеше в снеговете в топлоизолационния си костюм и чакаше да се развали времето. Макар да бе южна есен и температурата да бе минус десетина градуса не можеше да се надява, че няма да го засекат пришълците при опит да се придвижи по-близко до тях. Поне вятъра да се усили още малко. Много му се искаше да има поне куче със себе си, но кучетата не понасяха топлоизолационни костюми и винаги намираха начин да се отърват от тях. Тук по начало бе забранено преди още нашествието да се докарват кучета. Все пак кучето е хищник и ако избяга и подивее може да нанесе големи опустошения на колониите пингвини и тюлени по крайбрежието. Все пак му липсваше другар. Не беше сам. На километър или два от него имаше още няколко човека от неговия отряд, но не можеше да разговаря с тях. Всяко излъчване би ги разкрило, дори и наличието на енергиен източник не бе за препоръчване.

Това бе самотна война. Най-студената и самотна война срещу незнайно кого. Все още нямаше нито една снимка на пришълец. Няколко пъти се бяха усъмнявали дали това или онова от непонятните обекти които се щураха около ледените блокове не е пришълец, но винаги в последствие се оказваше машина.

Даниел намести пластмасовото си оръжие под себе си и се отпусна в дрямка. Усмихна се при мисълта, че се чувства сигурен да спи върху еквивалента на два тона тротил.

Като се стъмни той първо хапна. После внимателно и бавно започна да се предвижва напред. Гейзерите водна пара в далечината му служеха за ориентир. Вдигна бинокъла и разгледа хоризонта. От седмица три малки апарата на пришълците обикаляха периметъра през двадесетина минути и сега бе време да се притаи докато апарата премине. Видя го с бинокъла и замръзна, дори стаи дъх. Изчака пет минути, огледа пак хоризонта, стана и продължи напред. Много внимаваше с тези стражеви апарати. Обикновено кръжаха равномерно, но предния път прелетяха два един след друг през четири минути и засякоха някой. Той наблюдава това от десетина километра и не го привличаше идеята това да се повтори с него. Доста страшно изгледаше дори от далеч.

Нещо го караше да чувства, че става нещо особено и сега е кардинален момент. При вдигането на поредния леден блок Даниел видя през мощния си бинокъл как се откриха скалите на Антрактида и личеше някаква постройка, която напомняше вратата на слънцето от Южна Америка. Ефекта от това бе потресаващ за пришълците. Сякаш бяха видели призрак. Зарязаха всичко и си заминаха толкова неочаквано както се бяха появили.

Тъй като беше най-близо, Даниел пръв достигна Вратата и инстинктивно започна да се опитва да разбере какво е това. При натискането на поредната ръчка го оттресе мълния и го просна на заледените камъни. Не видя как някои от кристалите оживяха за няколко мига и после всичко стана като преди. Когато се опомни над него стоеше жена, а самия той се оказа яко завързан с кожени ремъци. Пейзажа около него се бе сменил тотално. Жената се мъчеше да го заговори на испански, а наоколо бяха върховете на Андите.

С размътено съзнание Даниел почувства как нишките на Силата, които той винаги се бе стремял да потисне в себе си го свързват с тази жена и почувства нужда да се преклони пред нея. Нямаше представа какво е станало и какво прави той там. Някак отвътре чувстваше, че всичко се е променило и се събужда в един друг свят. На един монитор виждаше мястото където го бе поразила мълнията и хората от неговия отряд които се щураха край някаква непреодолима бариера на половин километър от самата врата. Границата бе повече от видима. Снегът на Антрактида очертаваше ледения купол на защитното поле.

Появи се една по-възрастна жена, която досущ приличаше на първата, само дето бе двадесетина години по-стара и двете шумно го коментираха. С мизерните си лингвистични способности Даниел разбра, че го наричат магьосник.

След няколко месеца вече добре се справяше с испанския език и бе приел съдбата си. Светът се отърси от крадците на лед и потъна в ежедневието си, а той се радваше на съпругата си в качеството на магьосник. Знаеше, че тя чака дете и че това дете ще е момиченце което много ще прилича на нея. Такава е съдбата на магьосника и той я прие като мисия, приятна мисия с невероятна жена, която преоткриваше всеки ден. Често се замисляше дали не си струва да се опита да се завърне в Дания и винаги стигаше до извода, че там отдавна е обявен за мъртъв. Живота с Хуанита му харесваше. Поне следващите й деца щяха да са негови.

Наблизо имаше католически манастир, построен върху руините на езически храм който се грижеше за тях както и жреците преди тях. Само тримата стареи на манастира знаеха тайната и тя се предаваше на следващия старей през вековете. Те вярваха искрено, че пазят пътя по който са се възнесли Енох и Илия.

Всеки манастир пази една тайна и тези хора се обричаха на безбрачие, за да не могат да бъдат изнудвани, с надеждата, ако доживеят да станат стареи да научат великата тайна на която са се обрекли, без дори да я знаят. До там и близкото село свършваше живота и на поколения пазителки до появата на Даниел.

Тъкмо тогава се появи военен отряд от неговата част и стотина войници от местната армия. Даниел се сети, че има имплантиран чип и спътниците го бяха засекли когато с Хуанита бяха излезли извън обсега на защитното поле, за да купят храна от близкото село и мляко от пастирите. Как ли щеше да им обясни какво се бе случило с него?

Това бе голям проблем за самия Даниел, но така човечеството стигна до Вратите. Добре поне, че се отнесоха с подобаващата сериозност, след намесата на църквата в лицето на игумена. След две неуспешни атаки потулиха случая и след месец ги оставиха на спокойствие. Пазителките бяха уникални и незаменими. Правилото да не се допуска повече от един човек през предверието и непробиваемостта на щита в която бързо се увериха ги предпази от неразумни действия.

Предвид сложната ситуация и неотстъпчивостта на пазителките единствената възможност за изследване на новото откритие се оказа Даниел с неговата специална подготовка. Той бе първия пътник през вратата и пръв достигна Колектора. Историята не казва повече, но след това човечеството достигна много планети с кораби и монтира врати за връзка с новите си светове. После нещо се пропука в системата и връзките се разпаднаха.

(обратно)

2. ОТВЛЕЧЕНИТЕ

Звездна система Дакома — 1600 години по-късно.

Цойкен тероризираше подвластните на Мокалин-пер райони, преди всичко селските райони. При най-малък повод прибираше младите здрави и яки селяни и половината от тях не се завръщаха никога повече. Навсякъде се носеха легенди на какви изтезания са подлагани и как са умъртвявани, макар никой да не бе видял лично.

Истината обаче знаеха малцина. Когато пристигнеха в замъка на Мокалин-пер, преди всичко ги оглеждаха и упояваха. Изследваха и отбираха най-здравите. Останалите ги държаха полугладни седмица, удряха им по някоя тояга, за да си знаят мястото и ги пускаха да си ходят. Останалите изчезваха и никой никога не чуваше нищо за тях.

Посветените бяха само няколко човека — Мокалин-пер, личния му лекар и двамата му телохранители. Телохранителите му можеха да не се броят, не бяха изцяло хора. Лекарят му Бинир, въобще не бе от Дакома и също не бе изцяло човек. Дойде от друг свят и му подари телохранителите. От тогава му бе и пръв съветник. Това бе най-голямата тайна. Дори в двореца на Мокалин-пер рядко мяркаха Бинир. Телохранителите почти винаги бяха около него, но винаги в доспехи и не дружаха с никого и почти не говореха. Именно те пакетираха упоените избраници и ги извозваха. Затова от време на време изчезваха за месец. После ловът започваше наново.

Тази търговия не носеше кой знае какви приходи, но позволяваше разгулен живот на Мокалин-пер. Това което събираше като данък служеше за изхранване на малката му армия и замъка, но бе почти непродаваемо. Зърното и животните не струваха почти нищо, а в градовете по крайбрежието златото се топеше като скреж на слънце. Мокалин-пер нямаше представа за какво са им потрябвали селяндури и беше сигурен, че ги убиват, но тяхна си работа, даваха десетина жълтици за всеки избран и това му стигаше. Понякога отвличаше и по някой от съседните владения и след това винаги имаше неприятности с техния пер, което винаги излизаше по-скъпо и нямаше гаранции, че ще ги купят.

Нямаше представа къде телохранителите извозват упоените селяни, но си получаваше парите и не задаваше въпроси.

Лекарят обаче знаеше. Първо ги караха до морето. После с кораб ги превозваха до Първата Врата и ги прехвърляха през Колектора до Казарма-6, където ги обработваха и ставаха войници-киборги. Той самия беше такъв, както и телохранителите. Не помнеха от къде са и какви са били. Дори той помнеше началото на пътя си от Казарма-6 в медицинския корпус и разузнавателнания колеж. Сигурен бе само, че никога няма да попадне в родния си свят, където и да бе той.

Това нямаше как да не предизвика недоволство сред народа и планинците като най-засегнати се съпротивляваха ожесточено. Даким Вулф-маг не можеше да остане безучастен към борбата им и им помагаше всячески. Единствено той смътно предусещаше съдбата на отвлечените клетници и бе уверен, че ги използват за магически цели. Затова с такава ярост координираше действията на планинците, оставайки в сянка.

Нито Мокалин-пер, нито лекарят Бинир, нито Цойкен нямаха ни най-малка представа защо никоя от кампаниите в планините в последно време нямаше успех, без значение какви сили ще участват в умиряването на района. Стройно замислените планове губеха всяка логика зад първия хълм на планината. Нещо невидимо ги правеше жалки дори в собствените им очи. Всички нападения над бунтовнически гнезда се оказваха безцелни разходки до изоставени кошари, дори селата които според съгледвачите кипели от живот преди седмица се оказваха зеленясали руини. Войните се топяха от болести и злополуки. Конете се плашеха и бягаха поломвайки и разпилявайки колите със събрани данъци.

Веднъж дори успяха да отмъкнат трима отвлечени планинци от Цойкен, на път към морето и макар Вулф-маг да вложи цялата си магия, не успя да ги събуди. Имаха прясна рана под плаващото ребро и инплантирана малка кутия в раната. При изваждане на кутията веднага умираха. Вулф-Маг се съмняваше, че магията в тази кутия ги държи заспали. Не искаше да покаже безсилието си пред магията на Бинир и нареди на лидера на планинците Макос повече да не нападат телата излизащи от замъка, защото са урочасани по време на сън от таласъма в подземието и може да им помогнат само сълзи от змей, събрани в рог на крава… По-добре да се опитат да ги освободят преди това. Вулф-маг не бе силен в лечителството и чувстваше вина за съдбата на тримата, които издъхнаха в ръцете му, макар магията на Бинир да му се струваше извратена издънка на древната железарска тайна. Беше виждал магическата гривна на жена си и тия муски бяха нещо подобно. Сигурен беше, но презираше железарската школа до дъното на душата си.

— Макос, нещата вече не са както едно време. Дакома тръгва към промени и нищо добро няма да дойде. Промените са непредвидими.

— Вулф-маг, ние живеем сега и това е нашия живот. Хората винаги са едни и същи и където и да отидат, проблемите вървят с нас, защото пороците ни са в нас. Просто трябва да ограничим възможността порочните да се самозабравят, за да живеем по-спокойно. Направи магия за смърт на изедника и да мирясат всички.

— Да, мога да направя магия, но ефекта едва ли ще е голям. Няма замък без магьосник. За какво му плаща Мокалин-пер на него? Кой знае с заклинания го закрилят, а и никога не съм имал достъп до него. По-лесно може да му се пререже гърлото докато разгулничи в града.

— И това не е лесно. Миналия път телохранителите му избиха и шестимата, които трябваше да го убият, а предния път трима от четиримата. Според Фанук ги изгарят с магия от десет крачки. Дори стрела в полет улучват. Не са хора, а демони в човешка кожа. Никой досега дори не ги е ранил.

— Все ще измислим нещо, но кой знае колко поразии ще направи още?

— Сега върви Макос и мини отзад по дерето. Не бива да ни виждат заедно.

Макос се поклони и се стопи в мрака безшумно. Стаята и без това се осветяваше само от огъня в огнището. Даким Вулф-маг не обичаше светлината. Мършавото му, но жилаво тяло не изглеждаше добре на светло в никакви дрехи и много рядко някой го бе виждал денем. Той съзнаваше че е доста остарял и дори не си взе ученик, когато последния млад магьосник обучен от него тръгна по света да си търси късмета. Обучението на ученик траеше 13 години и въобще не бе уверен дали ще успее да бъде здрав и силен още толкова. Все на слаби ученици случваше. Най-много да станат комарджии и факири по панаирите или поне така му се струваше. Колкото повече остаряваше, толкова по-мързеливи му се струваха. Сега се замесваше в бунта срещу Мокалин-пер все-повече и мислите му бягаха другаде — каква изненада да им скрои, та в чудо да се видят и магьосниците от замъка да се поизпотят, докато разплетат заклинанията му.

(обратно)

3. ОБРОКЪТ

Лора се завъртя няколко пъти под тежката завивка и се събуди с болки в корема. Навън се развиделяваше. Баща й Дахан се чуваше как диша тежко в съня си. Измъкна се от завивката бавно, за да не разбуди спящите до нея Мика, малката й сестричка и малкия Бор. Наметна грубия си кожух от овча кожа, тихо отвори вратата и тръгна към нужника.

Навън потрепери от сутрешния хлад, а от устата и излизаше плътна струя пара. Слабото чернокосо девойче имаше вид на самодива изплувала от мъглата.

Като се върна, чу как баща и влиза в обора при животните и разбужда чирака който спеше при тях. През насълзените очи стаята в която живееха и се видя малка в сравнение с обора. На средата на стаята майка й подреждаше дрехите, осветена от отново разгорялото се огнище. Втурна се към майка си и захлипа.

— Мамо, ще умра ли? Татко няма ли билка за това?

— Това не е мъжка работа. Не се тревожи, аз ще ти помогна.

Елма я прегърна и я успокои с няколко думи. Черните, все още несресани коси като пелена загърнаха главата на девойчето. Отля гореща вода от котлето което висеше над огъня в пръстена купа и сложи шепа билки в нея. Огъня за миг просвети през дългата й риза тяло на леко понапълняла разцъфнала жена.

Дахан се върна с ведро вода. Остави го до огнището. Избърса ръцете и лицето си. Рошавата му черна коса и могъщо с тяло с рошави гърди бе далеч от представите за магьосник. По-скоро приличаше на разбойник или ковач. Апетита му обаче винаги бе здрав. Отви остатъците от вечерята и задъвка шумно.

— Времето дойде. — каза Елма. — След седмица тръгваме.

Дахан я погледна многозначително.

Елма с бърз поглед му посочи сврялата се отново в завивките и свита на кълбо Лора. Детето бе станало девойка. Винаги се бе страхувал от този ден макар да знаеше, че тя не е негово дете. Беше се привързал към нея и никак не искаше да я загуби. Знаеше какво ще последва. Знаеше, че и жена си ще вижда рядко години наред и ето, че и този момент дойде.

— Изчакай пролетта. Малка е още. До седмица може и сняг да завали.

— Знаеш, че трябва.

Дахан изръмжа неодобрително.

— Ще ви изпратя до където мога.

— Нали знаеш къщата на мама, откъдето ме взе.

Дахан се изпъна гордо. Малцина млади магьосници са преминали второто изпитание. Напомнянето за това винаги го изпълваше с гордост. Примижа от удоволствие и изръмжа блажено, от което сърцето на елма се разтопи от нежност.

Стана доволно, отряза филия тлъсто месо от окачения на гредата бут и пак седна. Вратата се отвори. Чиракът Волен влезе изпълвайки вратата. Според Дахан не беше редно чиракът на магьосник да изглежда недохранен. Седна мълчаливо до него и също замляска шумно своята част от тлъстата филия месо. Елма им донесе по една глинена купа с притоплена чорба от вечерята.

Не бе лек живота му на селски магьосник в затънтено селце пръснато по околните хълмове. Живееха бедно от собствения си труд. Понякога идваха хора с проблемите си и им оставяха в отплата някоя кокошка или агне, а сега оставаше и без жена си за през зимата, а и за по-нататък. На първо време чирака Волен щеше да му помага, но той е чирак — магьосник, а не аргатин. На младини не пожела да си намери богат замък заради Елма и особеностите които произтичат от това.

— Днес отиваме при Корина, горе при стадото на Яхан. Ти ще и цериш циреите, защото аз ще съм зает седмица-две. Трябва да поогледаме дали не е пила вода от коруба на лошо дърво или дали не е ходила по роса преди изгрев. Сега ще ти помогна, но ти ще продължиш. Заклинанията ще преговорим по пътя.

— Дали ще мога сам Дахан-маг?

— Ще се оправиш. Не е кой знае какво и не вземай пиле ако не ти хареса, или не вземай нищо, аз като се върна ще се оправим. Ти докато я мажеш с отвара, аз ще поогледам дали няма наблизо гнездо на усойна птица и камък на горски духове. Само крепи магията всеки ден докато ме няма. Съмнително ми се вижда ей тъй, без нищо циреи да я съборят на легло. Затова не разреших да ми я карат тук. Искам аз да поогледам. Козите изкара ли ги, не чух да подвиква козарчето.

— Пуснах ги край плета и като наближи те сами отидоха.

— Като се върнем преписвай по-бързо от книгата. Ще ти потрябва. Моята книга я преписах за година и половина от Колдар-маг, мир на духа му и още толкова обясненията му към заклинанията. До седмица да си преписал лечителството. Билки аз ще ти оставя.

Дахан наля две юнашки пахарчета прясно вино и своето изпи на един дъх, а Волен се мръщи на своята седем пъти преди да свърши. Докато го чакаше Дахан пак си напълни пахарчето, изпи го и се облиза. Откачи лека сабя от един пирон на тавана и внимателно я препаса. После преметна през глава дългия колкото самия него лък и взе колчан с двадесетина стрели.

Излязоха навън и заприготвяха конете си. Елма изнесе двете торби и ги изпрати в мъглата. Върна се в стаята и сипа паничка отвара на Лора.

— Пийни, това ще ти успокои болката.

Лора отпи горчилката.

— Като се оправиш след седмица ще отидем на гости на баба ти. Много е хубаво там. Това е друг свят. Приказка която не може да се разкаже. Баба ти е невероятна, а какви бисквити прави само да знаеш.

— Никога не съм я виждала. Сигурно живее в замък като Мокалин-Пер.

— Не споменавай тоя разбойник. Добре, че и той не се сеща за нас. Дивак и звяр е той, а замъкът му мечешка бърлога със злодеи. Къщата на баба ти е чудо. Не мога да ти я опиша, ако не видиш сама. А баба ти идва когато ти беше малка и сигурно не я помниш. Преди десетина години, тогава ти донесе гривната. Я да ти я дам още сега.

От разговора и отварата болките в корема позаглъхнаха.

Елма измъкна от скрина гривна, също като своята и я закопча на ръката на Лора.

— Харесва ли ти?

— Много е хубава, също като твоята.

— Да. Тя ще те пази ако се наложи. Не я сваляй! Това е оръжие. Протегни ръка към стълба, наведи китката надолу и натисни синия и черния камък отдолу едновременно. Внимателно.

Лора неуверено протегна ръка, изви китка надолу и натисна двата камъка. Синя светкавица излезе от горния край на гривната и една точка от дървения стълб изпусна струйка синкав дим.

Лора се сепна уплашено.

— Не я насочвай към хора и животни без нужда. Светкавицата действа до пет крачки.

— Тази магия татко ли я е вложил вътре?

— Не, не е магия. Ще разбереш. Сега да се обадим на баба, че ще и ходим на гости. Натисни зеления камък и кажи здравей на баба си. Говори кратко.

Лора гледаше с невярващи очи. Натисна зеления камък и каза:

— Здравей бабо, след седмица тръгваме към теб.

След малко съвсем тихичко от гривната се чу:

— А! Я виж ти! Лора е пораснала. Чакам ви.

Лора гледаше съвсем учудено. Бе се нагледала на магии и заклинания докато следеше обучението на Волен, но това бе съвсем друго.

— Всичко ще разбереш, детето ми, като отидем при баба ти. Мика и Бор вече се разбуждат. Много се разговорихме. Аз ще ги измия, ти облечи Бор.

Дахан и Волен се върнаха преди залез. Дахан бе много мрачен. На връщане се отбили в крайпътния хан на Аплом и чули, че бирниците на Мокалин-пер са тръгнали за данък и вземали по една овца и едно прасе повече от миналата година. То всеки пер взима данък, но техния системно прекаляваше. Дахан искаше да е тук когато дойдат, иначе щяха да му опразнят обора, без да им мигне окото. Не обичаше да ползва магия с повод и без повод. Две нощи чете заклинания и на третата сутрин бирника с трима войскари и три каруци цъфнаха пред тях. Взеха едно конче, дванадесет чувала зърно, две прасета и три овце, освен дванадесетте жълтици или поне така си мислеха. Магарето бе старо и монетите бяха медни, но заклинанието което крепеше новия им образ щеше да издържи поне до Апломовия хан. Със стария пер никога не би постъпил така, той беше честен и грижлив господар, но тези щяха да се върнат и пак да грабят.

След два дни Елма и Лора с четири коня и Дахан с неговия поеха към Вратата. Пътя до там бе седмица. Мина спокойно. Само на втория ден Дахан го обзе тревога, свали лъка, сложи стрела и заоглежда храсталаците от двете страни. Не след дълго една стрела издрънча по камъните на треволясалия път. От мястото на изстрела дойде човешки крясък последван от протяжен вълчи вой.

— Не стреляй по вълци! Това сигурно е баща ми.

Дахан знаеше, че Вулф-маг се подвизаваше като вълк още от Колдар-маг. Знаеше, че е баща на Елма, доколкото и той бе баща на Лора, но не бе го срещал. След това спяха спокойни, а един вълк се препичаше на огъня. Лора трудно възприе дядо си, макар първата вечер специално за нея да бе в човешки вид. Във вълчи вид старческите болки не били толкова силни. Конете не го понасяха и следващите дни той пак ги следваше отдалеч.

Когато стигнаха близо до Вратата Елма и Лора продължиха сами. Дахан ги погледа от възвишението и слезе от коня. Трябваше да изчака да разтоварят конете, за да ги върне в селото.

Коня му се дръпна заплашително. Вулф-маг с човешки образ и вълчи кожух приближаваше с крива походка.

— Дахан-маг, ще ми правиш компания на връщане?

— Конете не те понасят.

— Зная. Ще ги успокоя и ще свикнат. Дори като вълк не ми се бяга до в къщи, а и искам да намина към теб да видя внуците си.

Дахан винаги бе подозрителен към други магьосници и неохотно кимна. Стареца седна до един храст и започна да хипнотизира едно гущероподобно зверче от местната фауна наречено дукахо. Като си помисли, че във вълчи образ Вулф-маг ги яде сурови му се повдигна. Всички магьосници на стари години ставаха изчадия и се чудеше какъв ли ще стане и той. За щастие стареца си поигра с дукахото и го освободи от хипнозата, а не го изяде пред него. Eдва ли щеше да е красива гледка дори за магьосник.

Конете бавно се върнаха разтоварени. Дахан ги върза в керван, Вулф-маг се настани на най-кроткия и поеха пътя назад. Като стигнаха хана на Аплом, решиха да пренощуват, макар, че им оставаше половин ден път. Аплом набързо им съобщи новините за последните две седмици. Бирниците имаха проблеми с планинците. Това се повтаряше всяка година. Тази година нападнаха всички отряди и им обраха каруците. Винаги е имало редки нападения, но сега не пропуснаха нито един бирник и ги избиваха заедно с войниците. Малко преди да пристигнат един отряд войници заминал да преследва бунтовниците.

Нямаше никаква заплаха която да устои на двама магьосника едновременно, но бяха доста уморени. Хапнаха набързо и се оттеглиха в горната стая. Волф-маг заспа мигновено. Дахан нямаше никакво доверие на магьосници и въпреки, че се покри с едно нестандартно заклинание, въобще не бе сигурен за безопасността си. Преди да задреме реши да провери какво е състоянието на стареца. Пресегна се към магическото си зрение и с изненада установи, че Вулф-маг се е протегнал извън тялото си и се рее някъде из планините. Близко бе до мисълта, че е свързан с планинците, те бяха в неговия район. Остана доволен от това. Нека се занимава с каквото иска. Задряма, като остави само част от съзнанието си. Болката която почувства преди два дни бе понамаляла. Сигурен бе, че Волен се е ударил и го боли, но не е нещо опасно. Утре щеше да разбере какво е станало.

Посред нощ пристигнаха войниците и вдигнаха голяма врява. Трополяха около час и накрая трима нахълтаха при тях с факли.

Една брадясала физиономия изръмжа:

— Кои сте вие? Я да ви видя!

— Аз съм Дахан, местният лечител. Живея на половин ден път. Още преди седмица си платих данъка.

— Покажи знака на Мокалин-Пер.

— В къщи е. Горе на хълма, не можете я сбърка, по коловете на оградата има черепи с посребрени рога.

— Ха така. Разбойници! Хванете ги! Твоят ученик ме подреди! Сега ще видиш какво ти се пише. — разкрещя се брадатия.

Двамата войници се хвърлиха отгоре им с извадени мечове. Дахан и Вулф не оказаха съпротива. Заблъскаха ги надолу по стълбите и долу ги изправиха пред пийналия им началник.

— Ето ги! Зная аз, че са разбойници, Дъртия е облечен като планинец. Ето им и оръжията. Те убиха шестима от нашите.

Началника изръмжа и ги погледна с мътен поглед.

— Утре ще ги заведем при Мокалин-Пер да ги обеси. — командирът Цойкен се замисли. Нямаше начин да не кажат кои са другите, а ако не са виновни да дадат нещо за да се откупят. — Кой сте вие и защо не сте си по къщите?

— Казах вече, аз съм Дахан и съм си платил данъка, знакът е в къщи. Живея на половин ден от тук.

— Ще видим! А ти бе? На колко си години, че си хукнал по пътищата да хайманосваш без работа.

— Аз съм Даким. Отивам при внуците си с зет ми.

— Какво носите? Нищо! Само разбойниците не носят нищо. Не ме лъжете, не знаете кой съм. Ти планинецо сега ще ми кажеш с кои си вдигнал бунт срещу Мокалин-пер. Казвай!

— Командире, пусни ни миром. Лечители сме. Никому никакво зло не сторвам. В планината не съм бил от две недели. Когато тръгнах мирно беше.

— А бе дъртак, веднага казвай кои са бандитите, иначе може и да не стигнеш до Мокалин-Пер. Ти знаеш и още сега ще ми кажеш, иначе ще ти отупам вълчия кожух още сега.

— Пусни ни веднага! — Вулф-маг използва магьосническия си глас.

— Какво? Ти на мен ли държиш такъв тон? Показвай си номерата по селските сборове. Да им хвърлим един бой за да си затварят устата.

— Спри се, Цойкен! — обади се с магически глас и Дахан. — Време е да лягаме, утре нас ни чака път, а вас работа.

Стражниците които се готвеха да ги ступат замръзнаха.

— Току така няма да ви пусна. Вашата непочтителност минава всички граници. Дайте по пет жълтици и се махайте призори все едно кои сте.

— Няма да ти дадем нищо, Цойкен. Подаряваме ти живота от уважение към Мокалин-Пер. Лягай си.

— Не съм ви казвал името си. Откъде ме познавате?

— Лягай си, Цойкен. Ти заспиваш. — довърши Вулф-маг и главата на командира издрънча на масата и той захърка пред погледите на смаяните войници.

Дахан се обърна и тръгна нагоре след стария маг. Спря се на второто стъпало и се обърна към близкия войник:

— Ти, имаш язви по дясната ръка от два дни. Утре тръгни с нас да се молиш на младото докторче да ти ги махне. Поне кон ще му купиш. Като те гледам, едвам държиш сабя. Ако и ти си го ударил … не знам.

Войникът се сви. — Кой да ти знае, че нахалния юноша е ученик на магьосник. Боже, защо все на мен се случва да стъпя на криво. — Приведе се и се поклони. — Тия двамата с две думи приспаха изверга Цойкен, любимеца на Мокалин-Пер, а на мен само ученика им каква язва ми лепна. Боже, благодаря ти, че ме вразуми та не ги сритах. Кой знае тогава какво щяха да ми сторят.

Както всички жители на тази прокълната земя, наречена Дакома войникът бе изключително суеверен. Всички знаеха преданията за силата на магьосниците пренесли всички хора и животни през бездната. Техните последователи още използваха старите тайни и даряваха здраве и живот или болести и смърт. Повсеместно се използваше само примитивна техника. Само в старите предания се говореше за отрови създадени от магьосници, поразяващи всички растения и животни. Техните предци дошли тук, за да живеят просто и в хармония с природата. Единствено лечителите-магьосници и селските ковачи все още пазеха част от тайните на древните.

Сутринта беше изключително мразовита. Дърветата бяха окичени със скреж и образуваха невероятно красива гледка. Скрежът бе наедрял на едри кристали, сякаш вместо с листа бяха обкичени с диаманти.

Двамата тръгнаха в зори последвани от кроткия войник. По пътя Дакомската звезда огряваше дърветата и скрежа се отронваше на едри парцали, все едно, че валеше сняг от ясно небе. Самата гледка създаваше илюзия, че дърветата ронят диаманти и ги стелят по повяхналата трева. Като пристигнаха по пладне видяха от далеч изгорелия обор и Дахан многозначително погледна войника. Не се озлоби, сякаш очакваше подобна гледка. Да му подпалят обора бе напълно в техен стил откакто Мокалин наследи баща си. Поне животните се виждаха от далеч да пасат около къщата пред погледите на Волен, Мика и Бор.

(обратно)

4. ОБУЧЕНИЕТО

Елма и Лора преминаха само пътя до предверието на вратата пеша мъкнейки тежките вързопи, свалени от конете и застанаха пред синкавата мараня на преградата. Електрическите разряди не предвещаваха нищо добро, ако се опитаха да преминат. Елма натисна няколко пъти камъчетата по гривната и не след дълго синкавото сияние пред тях се стопи. Пренесоха вързопите и то пак се появи зад гърба им, след завоя спряха до една скала пред ново сияние и повториха процедурата. Стотина крачки по нагоре Елма спря Лора и зачакаха. Не след дълго един наглед обикновен камък замига със синя светлина и те бързо се прехвърлиха зад последната преграда на предверието.

Срещу тях идваше за да им помогне Дика. Лора не очакваше такава гледка. Жената която идваше не приличаше по нищо на селските жени или дори на жените от града. Баба й нямаше вид на 50-годишна в дрехи каквито никога не бе виждала. Комбинезона от невероятна материя стоеше плътно прилепнал по тялото й, ако не бе сребристия му цвят, можеше да се помисли, че е гола. Кокошките които се виждаха зад нея пред куполообразната постройка бяха единственото което имаше връзка със света от който идваше Лора.

Неестествената куполообразна постройка съвсем извади Лора от равновесие, а плоските стъкла с живи картини от пейзажа от трите врати на предверието на Вратата. Имаше и още няколко сивкави стъкла без картина. Не след дълго и тя получи също такива дрехи. Майка й и баба й дълго не можеха да си разкажат какво става по света. Лора учеше по малко макар да имаше представа от четене и писане.

На следващия ден я заведоха да види Вратата. По-скоро приличаше на добре прикрита пещера на стотина крачки от чудния дом. Стените бяха покрити със странни надписи. Лора имаше тежкото предчувствието, че трябва да ги научи наизуст. При навлизането на всеки завой преминаваха синкава преграда от която по дрехите им прескачаха искри. Когато достигнаха до едно помещение Преградата бе белезникава. Майка й я накара да премине сама и след преградата да не пипа нищо, след което и двете с баба й се скриха в две странични помещения. Лора премина и се заоглежда. По нататък имаше помещение със същите табла като в къщата. Нищо особено и чак сега се сепна — никъде нямаше осветление а пещерата бе светла, сякаш светлината извираше от стените и бе светло само където са те!

Майка й и баба й се появиха и я повикаха особено радостни и я повикаха обратно.

Майка й я прегърна силно, а Лора и не подозираше под каква заплаха е преминала, ако Вратата не я бе възприела като пазителка, а като нарушител.

Един ден от апаратите се раздаде писък и майка й и баба й се затичаха към Вратата. Още в първата зала стана ясно, че ще има пътник за Втората Врата, а според баба й те са на Третата Врата. След малко един глас подобен на гласа на майка й се разнесе от екрана и ги уведоми, че пътник Елдилон е пристигнал. Жената приличаше на майка й, но изглеждаше състарена с десетина години. Самия Елдилон се виждаше зад нея.

След няколко часа пак запищя сигнал и те пак се затичаха към Вратата. Лора се почувства важна и бе много разочарована, че пак ставаше въпрос за Втората Врата. Този път Елма и Дика напразно чакаха гласа на далечната жена и бяха силно обезпокоени. На екрана се мярна нещо синкаво с големи уши и екрана угасна. Дълго си шушукаха. Привечер се прибраха в къщата и дълго се мъчиха да се свържат с пазителката на Втората Врата, но така и не успяха. Станаха мрачни.

След три седмици баба й си замина за през зимата при мъжа си — магьосника Вулф — и за Лора започна усилено учение. Никога не си бе и помислила, че майка й знае толкова неща, но когато напролет баба й се върна, а майка й се завърна в селото при баща й и братчетата й тя видя какво е истинско учение. Лятото се сви във времето и когато наесен майка й се смени с баба й започнаха да учат насериозно сферични координатни системи и астрономия. Това вече не беше тя. Напролет баба й я подхвана пак с астрофизика. Това надхвърли всичко! „Как ли живееше майка й с всичко това в главата си на село със селски магьосник?“

Лора не можеше да повярва! Такава обикновена селска женица като майка й как може да се преобразява за дни. Нямаше ни най-малка представа защо толкова я препират с толкова отвлечени науки. От приказките на майка й и баба й по време на смените разбра, че прабаба й е починала преди няколко години и баба й е стояла без смяна сама с години наред на Вратата. Дори не знаеше какво е Вратата и какво общо има тя с никому ненужната астрофизика която толкова я тормозеше. Научи, че тя е ЛОРА867 или 867-мата пазителка и че за последно Вратата е била отваряна по време на 326-тата пазителка.

Затова трябвало да учи?! „Боже колко столетия е това?“ помисли си Лора. Почувства се хваната в някакъв зловещ капан. „Защо именно тя от всички момичета в селото трябва да е подложена на такъв безсмислен тормоз?“ Въпросите и недомлъвките между майка й и баба й я измъчваха все повече. Най-много я измъчваше мисълта, че за баба й и майка й това бе смисълът на живота им — доброволното затворничество. Магията на чудния свят в който попадна вече не й действаше. Все-повече и се искаше да се завърне в своя свят, въпреки, че и бе ясно, че от тук ще излезе само като пазителка. Това безкрайно я плашеше. Имаше чувството, че майка й и баба й служеха на някакъв забравен от всички Бог, който се хранеше с нейната младост. Перспективата която и предлагаха не бе никак приемлива и привлекателна. Така й се искаше да се завърне в своя обикновен живот.

Все по-трудно издържаше и един ден подхвана разговор с баба си:

— Бабо, защо е всичко това, бабо?

— Така трябва Лора! За това сме родени и затова сме тук. Много е важно Лора, повярвай ми. Аз преживях същото като теб и зная колко е трудно. Зная, че вече си на 16 години, зная и какво ти липсва. Но ти си пазителка по рождение и това е твоята съдба. Никъде не е казано, че съдбата на пазителките е лесна, но това е избрала първата пазителка и ние сме обречени да сме такива. Това не е чак толкова лошо. Колко хора биха ти завиждали да живееш по този начин и тук.

— Но аз искам да си живея нормално в село.

— Какво знаем ние за нормалното малко момиченце? Това което си видяла и е нормално тук не е целия свят. Първата пазителка е дошла от звездите и това е било нормално за нея. Може би е нормално да живееш сред звездите като първата пазителка. Така е било и това е твоя път. Защо толкова подробно изучаваме звездите и законите които управляват настройките на Вратата?

— Що за врата е това, бабо? Врата през която никой никога не минава от столетия!

— Да! През твоя живот може никой да не мине. Все някога някой ще мине. Преди две години някой дойде през Втората Врата. Нали помниш! Седмица след като дойде! Майка ти също бе тук. Когато бях съвсем млада пазителка също дойде някой и си отиде след месец.

— Пак през Втората Врата!

— Да! Няма друга. Първата Врата я няма от времето на 422-рата пазителка.

— И за това ние трябва цял живот да стоим тук?

— Е, не препирай толкова. След като завършиш обучението си и на тебе ще ти намерим един хубав млад магьосник и ще се върнеш за седем години с него в света за който си се затъжила.

— Не го искам! Дори не зная дали ще е хубав.

— Е, трябва да премине изпитание, а и до тогава има още две години. Не ти ли хареса поне един от дузината млади магьосници които идват всяка година и със заклинания се опитват да отворят предверието с надеждата да стигнат до теб.

— Могат ли да отворят наистина? — плахо попита Лора.

— Не, разбира се.

— А татко? Той е успял с магия!

— Да! Майка ти го хареса и му отвори. По принцип като се поизпотят малко им отваряме първата преграда, за да имат с какво да се хвалят. Нали помниш как се лутат и като изкарат нощта на студено си тръгват горди, че са изкарали изпитанието. Е, на двадесетина години един от тях си тръгва с поредната пазителка. Това е тяхната награда.

— Това е подло!

— Това е тайната на пазителките. Никога не я казвай на мъжа си, за да не го унижиш. Ето на екрана още един. Слушай заклинанията му и ако става за магьосник ще му отворим привечер.

Този явно бе престарял за ученик на магьосник. Имаше измъчен вид и директно натисна сигнала на първата преграда на предверието:

— Отворете! Аз съм пътник Елдилон.

Баба й замръзна.

— Отворете! — настоя пътника.

Имаше коса със странен цвят, покрита с прах, която се мярна под качулката на наметалото му.

— Отворете, моля ви. Аз съм пътник Елдилон.

Дика се надвеси плахо към микрофона и каза:

— Елдилон, премини сам със заклинания изпитанието.

— Стига! Казах ви, че съм пътник. Мога да разкъртя около сигналния бутон и ще си отворя първата преграда, но втората и третата не могат да се отворят, ако вие не ми отворите. Няма смисъл да къртя, отворете.

— Елдилон, ти си замина няколко часа след като пристигна. — каза Дика.

— Не! Тъкмо излязох от Втората врата и предверието когато това се случи. Имаше опит за проникване. Втората Врата може да функционира, но пазителките вътре загинаха. Пътувах две години докато стигна тук. Отворете!

Дика смъртно уплашена и пребледняла завъртя ключа. Елдилон премина и Дика възстанови преградата. После премина втората и третата преграда по същия начин. Дика действаше безчувствено като машина, а Лора гледаше уплашено.

За всеки случай излязоха да го посрещнат с насочени оръжия. Елдилон не се впечатли особено. Точно това очакваше.

(обратно)

5. ПЪТНИК

Пътникът бе доста изтощен от двугодишното странстване колкото и да бе подготвян за този свят. За земите през които е минал разказа накратко, на пресекулки, докато се хранеше. За световете зад вратата не отрони и дума. Най-показателното бе многозначителното кимване към застиналия образ на монитора на Втората Врата с думите:

— Сами виждате как върви войната. — после дълго мисли. Една от пазителките на Втората Врата не бе там по време на инцидента, но няма как да влезе. Една от вас трябва да дойде с мен до Колектора и да се опитаме да отворим Втората Врата отвътре.

Дика и Лора се спогледаха.

— Мисля, че малката е най-подходяща. — тихо каза пътника.

— Тя не е обучена докрай! — отряза го Дика.

— Няма значение. Има кой да я дообучи, а дори и да не е дообучена все ще може да постави необходимите настройки, като я направляваме. Трябва само да е пазителка.

— Не е ли по-добре да дойда аз — не се предаваше Дика.

— Тази врата сега е единствената връзка! Последната! Не можем да си позволим да я загубим. Мисля, че не можете повече да се държите като отшелници. Те вече знаят къде сте и ако проникването сега не успя, ще пробват стотици пъти докато успеят.

Пътника не бързаше да тръгва към Колектора. Лора от три години не бе виждала мъж и пътника, макар и много по-голям от нея започна да предизвиква нейните симпатии. Тя се стремеше да му помага и в процеса на работа научи много за географията на Дакома. Елдилон систематезираше преживяното по дългия път до тях.

Когато най-накрая пристигна Елма никой не бе радостен. Елдилон дълго говори с Дика и Елма и от недомлъвките Лора разбра, че вселената която с такава любов гледаше през телескопа на сферичния купол всеки момент ще захапе нейния свят. Каквато и да беше Дакома, това бе нейния дом и нейния свят. Трябваше да приеме, че като се върне, ще живее на другия край на планетата. Никой дори не я попита дали тя желае. Никой не попита Елма и Дика как ще попълнят броя на пазителките. Те го знаеха предвид предстоящото преместване на Лора.

Накрая дойде време да тръгва. Поеха пак по познатата й пещера и ритуално извършваха всички необходими ритуали които за нея бяха вече настройки. Тя престъпваше примирено като като обречена жертва очаквайки съдбата си. Не можеше да проумее какво получават пазителките в замяна на това което жертват и на каква чудовищна система служат толкова всеотдайно и защо и тя трябва да го прави, но го правеше.

Облече се в костюм на пътник и като провериха всичко отвориха Вратата. Не видя и не почувства нищо, само се плъзна и времето спря за дълго, много дълго, когато се ориентира стоеше легнала до пътника неподвижно в същия костюм с който тръгна и от два ръста височина зад дебело стъкло ги оглеждаше местна пазителка. Прекрасно знаеше, че двата къси издатъка от двете страни на стъклото са плазмени оръдия и в момента пръста на пазителката е на спусъка. Сивкавата пелена на Вратата зад тях се затвори и с грохот се отмести масивна метална плоча пред тях. Веднага нахълтаха десетина човека и започнаха да и помагат да си свали костюма, вниманието и привлякоха двама от посрещачите, чийто вид нямаше нищо общо с човешкия. Инстинктивно насочи гривната към единия и стреля. Нещо тресна в главата й и … после се свести вързана за едно легло абсолютно гола и без гривна. В стаята имаше трима човека. Пътника, един възрастен и един по-млад който се грижеше за нея.

Като забелязаха, че е вече будна Елдилон я попита:

— Лора, Лора Боли ли те главата?

— Много! — простена тя.

— Не се тревожи. Аз съм виновен. Ти очакваше да видиш само хора, а аз не съобразих да те предупредя. Нищо непоправимо не е станало. Поне първоначално ще се постараем около теб да има само хора. Поема те Кондай — Елдилон кимна към възрастния човек.

(обратно)

6. КОЛЕКТОР

Колекторът не бе човешко творение. Той бе наследен от хората и другите разумни видове от древните и вече хилядолетия го изучаваха. Единствено производството на врати бе усвоено. За другото само гадаеха. Колкото и много да знаеха, все още се използваше най-древния метод за развитие на системата от канали и врати — планетата се достигаше по традиционния метод с космически кораб и се монтираше врата. На всяка от достигнатите планети се монтираха три врати. Активно се използваше само една — първата. Втората бе резервна, а третата запасна. Всички врати бяха свързани единствено с колектора.

На първоизточника на човешката цивилизация — Земята имаше също три врати. Първата бе около Вавилон, втората в Андите, а третата в антарктида. Възрастта им бе около десетина хиляди години преди потопа, и бяха използвани още толкова след потопа. На Земята имаше открита още една врата в Хималаите, но тя бе доста примитивна и не бе свързана с Колектора, а с друга врата на крайно неподходящо за хора място незнайно къде във вселената. През нея периодично през няколко столетия се предприемаха безуспешни експедиции да се установи къде излиза. Тази врата не използваше системата на пазителки и макар да бе открита първа не допринесе с нищо за развитието, и бе на около седемстотин хиляди години. Интересно бе, че някой я ползваше все още през дълги периоди от време, но не желаеше контакт.

Трите врати от по-новата епоха бяха свързани с Колектора на общ вход и използваха системата на пазителките, които бяха оцелели само в Андите. Именно през нея хората достигнаха до Колектора и завариха там други три вида. След това до Колектора достигнаха и други видове. Никой обаче не достигна колектора самостоятелно, освен хората.

Системата на пазителките функционираше добре по тези времена и хората я използваха така както бе заложена от Древните. Пазителките на всяка планета бяха клонинги на една и съща пазителка и се самовъзпроизвеждаха при завършване на обучението си. Те бяха ключ за вратата — техния генетичен код. Вратата възприемаше само тях и само тях допускаше до контролните органи.

Хората достигаха все нови и нови планети и монтираха врати. След това всяка планета тръгваше по свой собствен път. Дакома бе достигната преди хиляда и деветстотин години и бе населена, но не тръгна по технологичен път на развитие. Това се нарича вторично подивяване и се получава когато природните ресурси са достатъчно и не изискват твърд ред за общото оцеляване. Дакома се децивилизова и Земята като имаше други грижи уважи избора им, а и скоро престана да бъде център на родените от нея светове. По този начин Дакома както и много други се оказаха забравени. Тя не представляваше интерес за никого — децентрализирана и нетехнологична — непригодна за търговия и непредлагаща нищо стойностно.

Вратите при едно прехвърляне можеха да прехвърлят най-много 279 килограма наведнъж или комбинация от хора и товар до тази маса. Това ограничаваше възможностите за активна експанзия и пряка намеса през тях. Проблемът започна около 600 години след началото на активното им използване. Налетяха на агресивна раса или на сбирщина от всички видове която по всяка вероятност се бе докопала до възможност да прихваща кодове и координати на току-що използвана врата и да прониква на планетата като ги имитира до няколко часа след преминаването. Естествено любимата им цел бе Колектора, но за всичките тези столетия не успяха да го овладеят. Поради опасността от проникване вратите се използваха рядко. Със сигурност се бяха добрали до технология позволяваща им да пренастроят завладените врати за връзка с друг колектор и крадяха достигнатите планети. При неуспешните нападения бяха намирани трупове от всички познати видове и не бе ясно какво ги обединява. Никога обаче не успяха да заловят пленник, за да получат някаква информация по въпроса.

Тактиката им бе да проникнат през току що ползвана врата преди да са се изменили настройките и да я завладеят залавяйки поне една пазителка. После през вратата се изсипваше всевъзможна сган и се стремяха да завладеят или унищожат другите две врати на планетата. Тази тактика им носеше успех и много планети бяха загубени. Сега пробваха с Дакома. Елдилон бе уверен, че не са успели да заловят жива пазителка, защото след проникването след неговото идване не последва мащабно нападение на планетата. В Колектора се опасяваха от възможността нападателите да са оцелели и да са затворени между вратата и предверието. Биха изчакали стотина години за да са сигурни, че и да е успял някой да премине, ще почине от естествена смърт, но ги блазнеше мисълта да ги заловят. През предверието не можеше да се влезе или излезе, ако отвътре не ти отвори пазителка, обаче вратата можеше да се отвори откъм прохода за Колектора от пазителка на същата планета. Точно за това им бе необходима Лора.

(обратно)

7. ВТОРАТА ВРАТА

Лора не тежеше много и я окомплектоваха в екип с петима гайги-бойци. Тя трябваше само да им отвори и да не допусне проникване след тях. Ако не успееха да овладеят положението пак тя трябваше да им осигури връщане на Колектора. По възможност трябваше да приеме още групи за подкрепление. За да ги разпознае дали са от Колектора или нашественици, следващите три групи бяха само хора които тя познаваше по лице.

Лора знаеше кога пазителките влизат зад вратата. Още майка й и каза, че това става когато завърши обучението си и тя ще премине от там. В стаята за приемане на пътници бе само плазменото оръдие. В тази стая се влизаше от предверието и не можеше да се мине зад вратата, а само да се гледа и стреля. На отсрещната стена имаше вход до зала за за управление където пазителка можеше да отвори вратата откъм прохода на колектора. До тази зала не можеше да се достигне от предверието, а само през вратата. В тази стая се намираше дубликатора. Пределно и бе ясно, че влизайки там, ще трябва да си търси магьосник за баща на новата пазителка, която щеше да зачене там. Хилядолетия тази стая се бе ползвала само дублиране на пазителки. Сега трябваше да я използва като командна зала, заемайки мястото си в пулта автоматично се задействаше размножителната програма. Колкото и да изпитваше влечение към някои от хората в Колектора, бе наясно, че наличието на друг тип гени освен нейните ще доведе само до изпаряването й от защитната система на вратата. Беше настанало време да продължи по пътя на пазителките.

Предположението, че на Втората Врата са останали старите настройки се оказа вярно и след месец координатите се оказаха в захвата на вратата. Сирената със сигурност бе предупредила евентуалните нашественици. Унищожителен огън от плазмените оръдия не последва и Лора се вмъкна в стаята и без да се замисли седна на пулта превключвайки команда за отваряне на вратата когато я прониза дубликатора. Бесен огън биеше по вратата и тя когато се съвзе остана доволна от забавянето. Гайгите на практика нямаше къде да се крият. Даде им знак и отвори вратата за миг. Сложи ръка на плазменото оръдие и зачака втората група. За щастие бяха хора и носеха три щита с които когато отвори вратата тръгнаха напред заедно с гайгите. Огъня се премести по-напред и Лора реши да не рискува. Излезе от командната стая държейки се за корема, макар болката да отшумяваше. Преминаха вратата и се вмъкна в другата командна стая. От там затвори вратата, леко коригира координатите и зачака следващата група с пръст на спусъка. След още две групи хора я предупредиха за група гайги. Лора посрещна и тях.

После всичко свърши и всички си отидоха. Няколко човека се помотаха около седмица докато поправят съоръженията на втората врата. През свободното време Лора говореше с баба си чрез спътник до Третата врата. Разговорите обаче вървяха трудно. Тя не биваше да говори какъв свят е видяла зад вратата, а баба й не биваше да я пита. Междувременно се появи оцелялата пазителка. От нея Лора научи, че дъщеря й е загинала при проникването и сега и тя трябва да премине още веднъж през дубликатора, но това ще стане след няколко месеца, когато се завърне Лора.

Лора обаче трябваше да продължи по пътя на пазителките. Нормалните седем години почивка за да си развие семейството след завършване на обучението нямаше кой да й ги осигури. Чакаше някой млад магьосник да дойде да премине изпитанието. Първия който се появи бе отчаян от факта, че последните две години никой не бе преминал изпитанието с никакви заклинания. Когато пред очите му се разсея първата преграда на предверието младокът се окопити и се обнадежди. Местната пазителка Меона я осведоми, че това е ученикът на велик местен магьосник — изцелител на животни и майстор на лечебни отвари. Лора го разгледа добре и колкото ида не бе във възторг от младежа след пресните спомени от Колектора му отвори привечер и втората преграда на предверието. Младежа се окуражи и на сутринта премръзнал атакува третата преграда. Лора трябваше да реши. Младежа бе среден на ръст с обрасло с мъх лице, който заформяше заченки на брада. Меона кимна окуражително и Лора машинално тръгна да посрещне съдбата си.

Застана пред третата преграда и младежа като я видя предвкусвайки славата бръкна в торбата и разпръсна сребрист прах. От очите му заискриха мълнии които завихряха сребристия прах и не след дълго Меона отвори преградата. Лора пристъпи напред и застана пред него. Зад гърба й пак леко запука статичното електричество на преградата.

Младия магьосник й говореше нещо на някакъв диалект който тя едва разбираше, смес от хвалебствия към нея, боговете и заклинания, но схвана, че се казва Гантом. Успя само да промълви:

— Очаквах те. — тя наистина вече не съжаляваше за избора си. Отблизо изглеждаше по добре отколкото на екрана на монитора. Подаде му ръка и тръгна с него, а Меона отваряше и затваряше преградите докато преминават.

Докато се спущаха от планината два пъти пренощуваха на открито. Първия път легнаха с дрехите уморени от пътя. Лора за пръв път лягаше с мъж и трепереше от страх. Гантом я прегърна за да се топлят и не предприе нищо. Тя се поуспокои и заспаха. Пак пътуваха цял ден и спряха до срутен каменен зид доста по-рано. Лора свари дребни късове месо в котле, докато той отсече няколко клона и ги нареди така по останките от стената, че да се образува нещо като уютен заслон. Дори с няколко камъка импровизира примитивна камина в заслона. Имайки му вяра от предната нощ тя си легна само с една лека роба. Вече знаеше как тялото топли по-приятно при допир и вече бе готова да приеме неговия допир. Като си легнаха се увери, че и робата и е съвсем излишна. Учуди се на себе си колко естествено го прие, като че не го познаваше само от предния ден. На сутринта той се събуди пръв, но никак не му се искаше да се измъкне от топлото легло, на нея също и така тръгнаха почти по обяд. Това разсея съмненията й дали ще се почувства неудобно. Нищо подобно не се случи. Чувстваше се все по-удобно с него, а и той с нея.

Триумфалното завръщане на младия магьосник и младата му съпруга дълго бе голям сюрприз за местното общество. Местните нрави изискваха в гостилници и ханове дори семействата да не спят заедно, а мъжете и жените спяха поотделно в общи спални. Още първата вечер установи, че Гантом вече й липсва и я досрамя от това. На другия ден обаче самия той й предложи да не ползват поредния хан, а да се приютят за вечерта в изоставена кошара, а и на нея и се стори по-приятна перспектива.

Гантом я представи на родителите си и след седмица продължиха. Тук нещата бяха доста по-добре уредени в сравнение с дивите планини където бе израсла. Заобиколиха тъмните зъбери на местната планина наречена Узтибес и се установиха на завоя на голямата река Акуда, където два пъти в годината преминаваха със стадата си пастирите. Там бе заръчал старият магьосник на Гантом да се засели, през планината се стигаше до вратата за седмица. Лора първо провери връзката и тя се оказа много слаба. Затова настоя да си направят къща доста по-нагоре, прикрита зад един рид, а Гантом да си направи лечебницата на хиляда крачки по-долу.

(обратно)

8. СЕМЕЙНОТО НАЧАЛО

С течение на времето Лора започна да забравя по малко космическия ритъм на своята същност, но и за миг не се съмняваше, че тази същност ще я настигне не след дълго. Почти бе завършен големия навес на лечебницата, който изяде всичко което мъжа й изкарваше. На първо време трябваше да се живее там. Гантом повечето неща ги вършеше сам с нейна помощ. Той знаеше преданията на магьосниците за пазителките и не си правеше никакви илюзии за това, независимо дали му харесва или не. Славата му за начина по който е преодолял изпитанието и удачно избраното място не го оставяха без работа и зад навеса вече имаше няколко разнородни животни с който пастирите плащаха за лечението.

Междувременно Лора наедря и Гантом стана много по-внимателен към нея. В този момент не можеше и да си помисли за помощник, а и нямаше никакъв кандидат, да не говорим за ученик. Момче с дарба в магията не се намираше лесно. Можеше да се появи след десет години или никога. Времето за раждане наближаваше и Гантом доведе майка си. Възрастната жена не харесваше снаха си и едва изчака да Лора да роди за да се върне. За нея бе вън от съмнение, че детето не е от сина й и се учудваше как той приема това спокойно. На моменти Лора се страхуваше за малката пазителка която нарекоха Унина и остана безкрайно доволна от заминаването на свекърва си. Поради ускорената размножителна програма Лора знаеше че трябва да се върне на Втората Врата за половин година заедно с Унина. Много трудно обясни на Гантом защо не можеше да забременее с дете от него и като се върне да го роди. Той поне разбра, това ще я убие, ако отиде бременна от него до Вратата.

При смяната видя Меона в напреднала бременност. Тя имаше четири деца от мъжа си и сега бе принудена да роди още една пазителка, макар в напреднала възраст. Лора вече не се чудеше на всеотдайността на пазителките. Те вярваха във важността на своето дело, докато тя знаеше колкото първата пазителка. Това я правеше необикновено горда. Първата й работа бе да се свърже с Третата Врата. Там на смяна се оказа баба й. Научи че има сестричка, която много прилича на нея, в което не се съмняваше. Баба й се бе подготвила за почти непрекъснато дежурство за години напред. Най-много се интересуваше от съпруга й. Оплака й се, че Меона вижда в нейно лице изгубената си дъщеря и това много я разстройва. Почти е неконтактна при смените. Баба й не на шега се страхуваше. Преди два месеца бе имала опит за проникване и за пръв път бе използвала плазменото оръдие.

Малката Унина гукаше срещу екрана и умиляваше баба й, но на следващата смяна и двете знаеха, че вратата не е място за малки деца, пък били те и пазителки, така или иначе Лора я чакаше двугодишен отпуск и макар че тук сезоните бяха меки с нетърпение дочака пролетта, за да се върне при Гантом. Искаше да му роди дете. Чувстваше се длъжна заради добрината му. По средата на дежурството прие една група пътници. Според уговорката познаваше единия пътник лично. Kазаха й че докато не се върнат друга група няма да има, последва заявка за приемане на група още на другия ден и Лора благодари на съдбата, защото не пристигна никой и тя не използва плазменото оръдие. Щастлива бе и от това, че Унина бе малка и не видя спътниците на човека. Не бяха гледка за гледане от неподготвен човек, но Унина гукаше и се хилеше еднакво и на тях, което едва ли би направила ако бе по-голяма.

След смяната Лора се върна към другата си същност — съпруга на магьосник. Като се завърна в навеса до завоя на Аккуда бе приятно изненадана от промените. Недалеч от навеса имаше ковачница и една сергия на търговец, самия навес бе опушен през зимата и имаше далеч по-сериозен вид. Зад навеса Узтибес светеше с все още заснежените си върхове. Техния свят бе красив, много красив и поне за сега си живееше спокойно. Малко по малко започна да се ориентира в структурата на местното общество. Района бе пастирски се управляваше от Ками-пер, Който живееше надолу по реката. Данъците събираше съсухрен старец с каруца и никой не помнеше да са идвали войници с него. В планината нямаше разбойници и бунтовници. Към мъжа й се отнасяха с почит. Не след дълго ковача и търговеца тръгнаха към планината след стадата, но тя знаеше че наесен ще се върнат за да преминат реката и да си платят данъците. Никой не искаше да живее в постоянно съседство с магьосник, пък бил той и лечител. Докато идваха за се заселят тук в едно селище бе видяла местен храм. Представляваше кръгла постройка с подобен на обърната фуния покрив. Магьосниците не бяха добре дошли на такова място. Местния шаман се правеше, че не ги вижда, а иначе с учудване и удоволствие предната есен прибра една овца от тях за дарение на храма. Това осигури търпимост между тях.

Работите на Гантом вървяха добре и той нае двама дангалаци да построят набързо малка каменна къща с две стаи и покрив от каменни плочи зад първия рид на Узтибес. Това бе нейния дом и тя се чувстваше щастлива в него. Не се искаше да се занимава с никакви врати и галактически изроди. Там не я вълнуваха кодове и сферични координати. Бе просто жена и това я правеше щастлива. Започна да разбира защо преди столетия Дакома е подивяла вторично. Тук хората не знаеха за хилядолетния конфликт в галактиката и не искаха да знаят за него. Тя самата чувстваше, че от тази връзка идват само злини и неприятности, но знаеше, че рано или късно войната ще стигне и до техния дом и това ще застраши ако не децата й то внуците й. Тежеше й, че не можеше да сподели това с никого, дори с Гантом и се свиваше в него, той не знаеше какво я разстройва и се чувстваше виновен.

През зимата му роди момиченце което нарекоха Надея. По това време Унина вече припкаше около къщата. Лора често слизаше с децата към навеса и се чувстваше добре покрай Гантом. Започна да се заглежда в работата му, както никога не се бе заглеждала в работата на баща си. Изкуството на магията бе далеч от мистиката и се основаваше на здрави познания по физика, химия, биология и анатомия. Мистично звучаха за него някои термини които тя бе чувала на Колектора. Той с неодобрение гледаше как тя се зачита тук таме в магьосническите му книги. Когато му обясни какво е „дренаж“, Гантом бе убеден, че е научила това от баща си, а тя не се постара да го разубеди. Преведе още няколко термина, макар повечето да й бяха непознати. От тогава ги свърза още една връзка. За тяхното общество четенето не бе работа за всеки, още по-малко за жена. Той знаеше, че тя не е обикновена жена и въпреки това трудно понесе тя да го превъзхожда дори по четене. Местните шамани по-скоро казваха наизуст молитвите и държаха книга пред себе си за авторитет. С магьосниците положението бе почти същото, най-много обичаха да четат по картинка като сричаха надписите около нея. Всеки магьосник бе преписал лично книгата си от своя учител с голямо старание и докато Гантом сричаше собствените си писания, в устата на Лора думите се лееха като вода от ведро. Това бе плод на десетките прочетени книги на Колектора и от библиотеките на двете врати по време на смяна.

(обратно)

9. НАПАДЕНИЕТО

Надея навърши четири годинки, а Унина почти седем когато един ден в началото на лятото видя високо в небето права като стрела следа с блестяща точка пред нея. Видяха я всички и се преклониха на величието на боговете. Лора изпадна в паника. Бе виждала вече подобни следи на филми в Колектора и знаеше, че ги оставят крилати машини които обикновено сеят смърт. Незабавно задрапа по нагорнището и като достигна дома си се свърза с Меона.

Меона бе разстроена. Говореше несвързано за третата врата където бяха майка й и баба й и за първата врата, откъдето според нея чула гласа на дъщеря си. Като се има предвид кои са пазителките, всички имаха приблизително еднакви гласове и на това не можеше да се вярва.

Сребристата следа разсече като с ятаган спокойния свят на Дакома. Започнаха да долитат слухове за зверства на банди от поклонници на нов Бог, който оставял следите по небето. По реката дойде слух, че от далечната страна Атекара вече не пристигат кораби, а тези които са заминали за там вече не се завръщат. Лошото бе именно това. Първата врата бе в земите на Атекара. Нима са успели да завладеят първата врата? Нали тя беше унищожена. Как са я ремонтирали и кой им е отворил? Меона и Дика потвърждаваха сигнали за активно ползване на първата врата.

Лора се замисли. Наистина не бе открит труп на дъщерята на Меона или някакъв нашественик на втората врата. Гайгите и хората унищожиха само стрелящи автомати. Какво ставаше наистина. Вече бе склонна да повярва на Меона, че е чула гласа на дъщеря си Есса, още повече както Меона твърдеше при единствената им връзка гласът от първата врата и е казал: „Майко, аз съм тук и те са като нас!“

В главата на Лора се роди идея да съобщи в Колектора какво става на Дакома. Реши отново сама да отиде в Колектора и да поиска помощ преди да е станало късно. Гантом безропотно прие отново да се грижи за децата докато тя отново тръгна да изпълнява задълженията си на пазителка. Макар Лора да чувстваше вина пред Гантом, чувстваше, че е длъжна да го направи. Ставаше въпрос за тяхното бъдеще и бъдещето на техните деца и децата на техните деца.

Меона не бе във възторг от тази идея. Тя, както и никоя друга пазителка не бяха пътували и за нея това бе трудно за възприемане. Дори предложи да бъде изпратено само съобщение. Лора знаеше, че на Колектора имат много проблеми с много светове и тяхната вест щеше да потъне в забрава при следващата критична ситуация, ако някой лично не настоява.

Появата й в Колектора не бе посрещната с одобрение. Стария й познат Кондай я изслуша. После я изслуша съвет от дванадесет същества, от които само един бе човек. Преди това и прибраха гривната на пазителка. Лора прие с неловка усмивка и разбиране, като си спомни как бе реагирала при първата среща. Вече бе свикнала с вида на извънземните и пак трепваше при среща с нов вид.

Докато се луташе из коридорите на Колектора и се чувстваше все по-самотна поиска от Кондай среща в един тунел с изглед към оранжерията. Бе проверила графика му и знаеше, че той има поне час свободно време. Толкова й се искаше да бъде с някой близък. Разговора тръгна бавно и мъчително. Тя бе толкова близо до него и бе разстроена, готова всеки миг да се разплаче. Кондай непринудено я прегърна съвсем приятелски. След като тя прие прегръдката му, се оказа, че докосванията и ласките му започват далеч да надхвърлят чистото приятелство. Лора се учуди от себе си, колко естествено и приятно й стана. За нея това бе новост. Досега бе получавала ласки единствено от съпруга си Гантом. Не бе мислила много по този въпрос, но нейните тайни от него пречеха на общението им и тя се чувстваше ощетена от това. Флиртът й с Кондай не продължи дълго, но й даде липсващия елемент, който тя дълго бе чувствала подсъзнателно. Той бе невероятно силен, дори по-силен от грубите и отрудени мъжаги на Дакома. Играеше си с нея като с детенце и й се радваше. Почти без да си говорят тя почувства общението си с човек на нейното ниво, знаещ нейните тайни. В душата й се надигнаха мощни струи от нежни чувства и гордост, че е достигнала този мъж. Всичко свърши с малка разходка, където тя хвана асансьор за нейното ниво, а той продължи по пътя си.

Това което тя не знаеше бе, че след срещата той се лута часове, докато се успокои душата му и придобие нормалния си студен и делови вид.

Когато се срещнаха на следващия ден, вече не криеха близостта си и всички приеха това съвсем естествено.

Срещнаха се веднъж късно в басейна, на най-долното ниво във време което бе най-безлюдно. Известно време плуваха заедно, но тя плуваше неумело мъчително и два пъти по бавно от него. Той я подхвана под корема, за да я придържа на повърхността и за да може да отработи движенията. За нейна изненада ръцете му се плъзгаха по гърдите й съвсем приятно. В мига в който усети, че се заиграва, заплува към една отдалечена стълба и се измъкна от басейна. Излезе тичешком и се облече веднага.

Кондай също се облече и като се изкачваха мълчаливо към нивото за почивка тя го хвана под ръка.

— Помислих, че побягна, защото те опипвах. — Тихо й каза Кондай.

— Всъщност ми беше приятно. — отвърна му Лора.

Той я притисна до себе си страстно за довиждане и се разделиха.

Докато умуваха какво да правят я изстреляха за седмица на третата врата при майка й и баба й.

Още докато бе там заприиждаха отряди от бойци. Като се завърна в Колектора без никакви обяснения я върнаха на втората врата и там също потече поток от товари и бойци. Изолацията на Дакома свърши.

Бойните действия на Дакома се затегнаха около Атекара и не му се виждаше края. Затворени във втората врата с Меона не знаеха какво става, но не вървеше на добре. Поредната пристигнала група предаде заповед Меона да отиде до Колектора за три месеца. Колекторът бе променил политиката си спрямо пазителките. Според новите правила в края на обучението си всяка пазителка трябва да премине курс на Колектора и периодично през десетина години да опреснява връзката си с галактичния транспортьор. Мистиката на пазителките бе заменена с прагматизма да се чувстват едно цяло със системата. Лора чувстваше, че нейното навременно предупреждение е довело до тази промяна.

Инвазията на Дакома приключи неочаквано, когато в Колектора се появи смятаната за загинала дъщеря на Меона Есса с дъщеря си Окая. Бяха успели да се измъкнат от нашествениците и бяха се прехвърлили на Колектора. Есса им донесе безценни сведения за колектора на нашествениците и за самите нашественици. Бяха променили настройките отвътре и без да излязат на собствената си врата се изстреляли на Колектора, заедно с охраната си.

Разбраха стратегията на измама на пазителки и начина по който са ги правили зависими. Стратегията им се е пропукала при прехвътлянето на Есса на първата врата през собствения им колектор. Есса осъзнала измамата и виждайки техния колектор, стигнала до идеята за бягство към колектора на Асамблеята.

На Дакома останали без възможност да ползват първата врата нашествениците се скоро се предадоха. Оказаха се клан от разбунтували се преди хилядолетие поклонници на ЕлГорр, секта която историците считаха за изчезнала.

(обратно)

10. ТАЙНАТА

След неочакваната развръзка на Дакома Лора получи заповед да се яви в Колектора. Това бе неочаквано, защото от векове нямаше практика пазителките да ходят там. Изключения почти нямаше, още повече това да се случи два пъти в живота на една и съща пазителка.

Заповедта я завари по време на почивка при семейството й. Никак не й се искаше да се разделя с децата си и с Гантом, който стоически понасяше отсъствията й и тя съзнаваше колко трябва да му е благодарна за това. Дълго се чуди дали от вежливост бе употребена вежливата форма „елате“ или множествено число. Прояви своеволие и реши да тълкува поканата като семейна покана. Ученикът му Алтон бе понапреднал в лечителството и не бе проблем да го остави поне за неактивния сезон в миграцията на пастирите.

Наистина при пристигането им на Колектора не бяха подготвени да посрещнат и съпруга й, но поне не го върнаха веднага обратно. Намериха му занимание в хуманоидния отсек при лекарите.

Лора се почувства като у дома си. Не си бе и помисляла каква следа е оставило в нея едномесечното й пребиваване предния път. Ходеше от лаборатория в лаборатория където и правиха безкрайни изследвания и говореше с психолози и социолози. На някакъв етап екипите я забравиха и се насочиха към Гантом. Той знаеше за Дакома доста повече от нея. Тя знаеше това което и те знаеха, докато той знаеше много за обществото и за местните интриги и нрави. Нея я изпитваха как ще реагира на различни ситуации като пазителка на тренажор.

По време на почивка се чувстваше особено щастлива да споделя с Гантом. Едва сега осъзна колко й е тежало да пази тайната на пазителките дори от него. Най-много и харесваше да се усамотят и да се галят при липса на гравитация.

Постепенно започна да научава историята на ползване на системата на вратите. На тренажор бе проиграла всички опити за проникване за които имаха данни на Колектора. Когато на симулатора се разиграваха опитите за проникване от древността, тя усети нещо нередно. Звукът бе изключен, незнайно защо, но на картините упорито се мяркаха два вида символи на комбинезоните на пътниците. Разликите бяха незначителни. — символът на Колектора бе триъгълник с описана около него окръжност. Понякога в древността обаче се мяркаха и триъгълници с вписана вътре в него окръжност. Тя добре си спомняше проникването на втората врата с лицето на извънземния изрод който бе видяла и знакът му — вписана окръжност.

Когато сподели това с изследващия екип, те се спогледаха и без коментар ги изстреляха обратно на Дакома.

Лора имаше нужда да осмисли преживяното и сама пожела да остане на смяна на Вратата. Гантом и Лиана си тръгнаха веднага. Едва бе затворила защитата на предверието когато прозвуча сигнал за пристигащ пътник. Тя почти бе сигурна, че това е опит за проникване и без да му мисли тичешком се добра до пулта на управление и сложи пръст на ръкохватката на плазмените оръдия. Пътника бе само един хуманоид и я гледаше през бронираното стъкло. На гърдите му триъгълникът бе с вписана окръжност. Лора не се реши да натисне спусъка. Отвори му вратата зад него — нека си върви откъдето е дошъл.

Човекът й направи някакъв знак. Сочеше вляво. Явно искаше да включи разговорната уредба. Лора затвори вратата зад него и пак я отвори. Човекът извади нещо малко и квадратно и го постави на пода след което без да се обръща направи няколко крачки назад и се стопи.

Глождеше я любопитство да разбере какво има е пакета. Въпреки всички забрани и предупреждения за подли измами и неизброими лукавства на противника тя искаше да разбере какво е оставил хуманоида. Дълго се чуди дали да не докладва в Колектора и да чака разпорежданията им или все пак да погледне. Струваше й се, че хуманоида остави пакета за нея и нямаше недоброжелателен вид. Ако беше бомба или нещо друго подобно сигурно щеше да й навреди при отварянето. За всеки случай с един манипулатор повдигна пакета и го доближи до стъклото. В прозрачната опаковка имаше пакет стандартни информационни дискове, точно такива на които бе гледала филми на колектора и при баба си на Втората врата.

В края на краищата реши да рискува и взе пакета. Изключи един терминал от всички възможни връзки и погледна какво е посланието. Оказа се адресирано точно до нея. Хуманоида на филма бе без скафандър и въобще си беше човек. Няколко пъти показа някакви знания за нейния престой в Колектора, което я изненада неимоверно. Помоли да предава посланията му до Колектора и евентуално, ако има отговор да го предава само на него.

Следваше филм за началните стъпки на изграждането на системата на вратите, където й се изясниха някои неща, а в последствие се родиха и много въпроси. За всеки случай докладва в колектора. Веднага пристигна един нечовек, който прибра посланието, а историческия филм натроши пред нея. Не одобри самоволното й поведение, но й заповяда да предава в Колектора следващите послания. Наглата демонстрация на сведенията за нейното пребиваване в Колектора, говорещо за действуваща агентура го вбеси окончателно и си замина веднага.

От това което видя на строшения диск Лора стигна до извода, че противника има проблеми с някакъв трети колектор, чиито знак бе звезда вписана в окръжност и предлагаше да си сътрудничат срещу новата опасност. Древните бяха заложили три самостоятелни колектора, които да се борят помежду си за власт и надмощие, като пазителките бяха общи и много зависеше на кого ще бъдат лоялни. Поне това й стана ясно. Пазителките не бяха пазителки на вратите, а на планетите и те решаваха кой от трите колектора да има достъп до съответната планета. Това бе голямата тайна! Затова последния посетител натроши филма. Не я ликвидира, защото със сигурност можеха да изпратят произволен брой копия от филма до всички пазителки на всички планети. Щом не са го направили, значи не са искали и лоялните на тях пазителки да получат подобни копия от другите колектори. Била им е необходима Тя — Лора, защото има необходимия широк поглед за място за контакт, прекъснат преди хилядолетия. Само тов а ли? Тя някак си чувстваше нишките на нещо невидимо и се досещаше за правилните ходове по-добре от поколенията пазителки преди нея. Сега чувстваше, че дошло време да се възстановят прекъснатите връзки и се чувстваше длъжна да направи нещо.

Върна се в тунела и записа настройките на апаратурата. Преизчисли координатите спрямо галактическия център, дали да не им отиде на гости? Не, това беше лудост. Не биваше да оставя вратата без пазителка, а и не беше редно пазителките да се разхождат през вратите. Нямаше и кой да й отвори на връщане и тя със сигурност щеше пак да мине през познатата й процедура за отваряне от вътре. Не, не сега. По-добре да изчакаше да дойде смяна.

„Ще оставя вратата отворена!“ — помисли си за миг. Не само това не биваше да прави. Ако през това време дойдеше някой от другаде, вратата нямаше да го приеме и щеше да умре някъде в пространството. „Ако отида дали ще ме пуснат да се върна или ще пратят през отворения канал легиони и ще изпепелят планетата?“.

Накрая реши. Написа на една плоча „Ако носите добро на Дакома, ще пусна един от вас. Само един. Лора.“ Нещо й подсказваше, че тези като че ли са по-разумни и диалогични от последователите на ЕлГорр, отвлекли Есса. За да поумнеят толкова и да станат диалогични, значи ЕлГоррците със сигурност им създават големи неприятности. Нейните водещи в нейния колектор сигурно биха искали другите да се предадат безусловно или да им се подчинят напълно, това си е тяхна борба. Дакома обаче имаше друга борба — да оцелее въпреки боричканията на трите колектора. Хвърли плочата навътре и я изстреля към предполагаемото място на Третия колектор, ако се приемеше, че втория е на елгорците.

След час пристигна същия човек, който й бе донесъл дисковете.

След като се гледаха доста време, Лора попита:

— Какво искате?

— Враждата ще ни погуби. Искаме мир.

— Аз съм само пазителка.

— Знаем. Искаме да говорим с колектора който наричаме Стармост — вашия колектор.

— Как се нарича вашия колектор?

— Не зная, за нас е само Колектора.

— Да ви нарека Галактис.

— Добре.

— Толкова ли е зле при вас?

— Да. ЕлГорр печели привърженици. Това е опасна религия. Постепенно привличат пазителки, а с тях и планетите.

— Възможно ли е и трите колектора да имат по една врата на дадена планета?

— По принцип така е предвидено, но на практика довежда до войни и бедствия. Ние нямаме интереси на Дакома. Искаме само да възстановим контакта със Стармост, но под контакт те разбират единствено „Предайте се! Горе ръцете“. Колкото и да е зле при нас, можем да изкараме 500 години преди да се предадем. До тогава и те ще са на нашето положение.

— Нападението върху нас от АлГоррГейт ли беше?

— Да. Лошото е, че те никога не се отказват. Тук имат някаква поддръжка. Посели са семената на тяхната религия и рано или късно или пак ще опитат или ще си монтират собствена врата. Не се съмнявам.

— Аз с какво мога да бъда полезна на вас и на Дакома.

— Не можеш да промениш мисленето на Стармост. Само предавай съобщенията. За Дакома не можем да отделим значителни средства за развитие, защото вие не сте тръгнали по този път и едва ли ще поискате нещо смислено, а и войната ангажира много ресурси. Можем разбира се да изпратим екип за технологично развитие, но Стармост със сигурност ще го приеме като нападение и ще изпрати войска да избие екипа.

— Ако изпратите само един човек.

— Да, един човек едва ли е заплаха. Ще обмислим предложението.

Пътникът се обърна и се стопи в нищото. Лора осъзна, че противно на всички инструкции въобще не бе сложила пръст на спусъка.

Не след дълго пратеника на Галактис пристигна. Колектора сигурно имаше други проблеми и не реагира, макар да отчете пристигането.

Пътника се нарече Фарг и не бе забележим с нищо. Човек, среден на ръст, мургав и пълничък, с доста набола брада, тук-там стърчаща коса и разсеян поглед. Излезе веднага от територията на вратата и потъна между хълмовете. В торбата му нямаше нищо метално или технологично и много трудно можеха да го открият дори и да искаха. Нищо не се чу за него поне три години. Лора изкара няколко смени на вратата и бе започнала да забравя за него.

Един ден баща й Дахан се появи изневиделица заедно с Фарг. Гантом вече не бе младо селско магьосниче, а натежал лечител на стадата и все пак подскочи при появата им. Все пак не идваше кой да е, а прочут магьосник.

Двамата поздравиха студено Лора и се обърнаха към Гантом.

— Велики лечителю и съпруг на дъщеря ми, представям ти Фарг, носител на истината. Дошли сме при теб за лек на души.

— Дахан Маг, сполай в дома ни, но аз съм само лечител на животни.

— Вулф Маг след победата си над злото при замъка на Мокалин Пер, малко преди да издъхне от изтощение ни предрече, че в тебе е лекът за болните души на поклонниците на демоничния бог, който опустошава земи и народи. Може и да не знаеш, но войни и мор покосяват много земи далеч от тук. Две години бягаме, а епидемията е по петите ни. Вулф Маг предрече, че твоят лек ще се възвиси до много звезди.

— Разполагайте се. — тихо отвърна Гантом и цялата тежест на галактиката се стовари на плещите му.

Чак тогава Дахан се обърна към щерка си, приближи до нея и каза:

— Майка ти е добре, брат ти се ожени, но сигурно знаеш това от майка си. Този скитник е кротък човек, разположи го някъде. С него сякаш ми върви повече, затова го храня, като талисманче ми е.

Лора огледа многозначително Фарг, който смирено притвори очи.

Дълго време Фарг прекарваше с Гантом в отдалечена пещера, където въвеждаше Гантом в религията на ЕлГорр. Лора много се притесняваше той да не се разболее, въпреки увещанията на Фарг, че няма опасност за него. Колкото по-малко разбираше, толкова повече се притесняваше.

След няколко месеца при поредната й смяна Фарг ненадейно си замина. Гантом не се промени особено, макар тя да го следеше тайно. Все пак той в някаква степен се бе докоснал до заразата на галактиката.

След много години при поредната си преквалификация на Колектора срещна същество със знаците на колектора който тя бе нарекла Галактис. Когато запита дали е свършила войната й отговориха, че той е просто постоянен представител. Тя никога не разбра, че Гантом е променил едва забележимо ритъма на религиозните песни на ЕлГорр. Постепенно новия ритъм е започнал да де възприема от някои системи, а полудяването им да намалява. Стигаше й, че интересното в живота й свърши и си го доизживя кротко покрай селския лечител на животни с децата си, далеч от проблемите на галактиката. Вече бе сигурна, че изборът на Дакома да тръгне по нетехнологичен път не е лишен от основание. Пазителките след нея вече знаеха какво пазят — техния крехък свят, добър или лош, но единствен.

ЕлГоррските последователи на Дакома постепенно загубиха сила. След загубата на замъка на Мокалин Пер и Врата за достъп мощта им намаля и песните им станаха по-тъжни и провлачени. Изолираха от останалите, израждайки се в общество отдадено на съзерцание. Отмряха за едно поколение, понеже бяха безбрачни и не оставиха наследници. Оставени без технологична подкрепа, без възможност да имплантират в телата на пленници блестящи кутийки просто изчезнаха поне на Дакома. На другите планети войната се провлачи и загуби устрема си. Кой знае колко още щеше да продължи, но поне за Дакома свърши.

Промените обаче започваха. Тихо и постепенно започнаха да се появяват училища с изучаване на техника. Появиха се и механизирани детски играчки. Малчуганите като свикнат с техниката кой знае до къде могат да стигнат? Светът на тайнствата и магиите постепенно отстъпваше бавно и мъчително. Човешкият живот е кратък и човек не може да възприеме промяната, но децата възприемат лесно.

Пазителките ставаха по-строги и по-внимателни, а и вратите се ползваха по-често. Тяхната работа бе да внимават какво влиза на Дакома и дошло ли му е времето. Сега за сега играчки стигат. Преди седмица с много разправии пуснаха технологията за производство на електрически фенерчета от Галакси-гейт по някаква програма за развитие, съгласувана с незнам кой си. Както е почнало, утре някой и телефон ще домъкне, после върви ги вразумявай да си живеят живота кротко. Все някой трябва да пази спокойствието на хората от галактическите бесове, поне докато някоя млада пазителка не вземе присърце галактическите проблеми, вместо да си гледа смейството и да се радва на могъщия магьосник до себе си.

15.04.2003 г.

(обратно)

Информация за текста

© 2003 Таньо Танев

Източник: [[|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2007-05-13 07:57:00

Оглавление

1. КРАДЦИ НА ЛЕД

2. ОТВЛЕЧЕНИТЕ

3. ОБРОКЪТ

4. ОБУЧЕНИЕТО

5. ПЪТНИК

6. КОЛЕКТОР

7. ВТОРАТА ВРАТА

8. СЕМЕЙНОТО НАЧАЛО

9. НАПАДЕНИЕТО

10. ТАЙНАТА