Не бях го виждал преди това. Не знаех нищо за живота му. Представата ми за него беше от изявите в печата и това беше напълно достатъчно, за да му се възхищавам. Като постоянен читател на местния вестник очаквах с нетърпение съботния брой, където на първа страница беше изписано: „Днес — Адриен Лакел“.
Лакел започна незабележимо. Не може да не предизвиква усмивка фактът, че този човек, чиято слава днес е на върха, започна с публикуването на данни за промените в състава на населението през изминалата седмица. Украсени със скобички и звездички, те се появяваха в няколко колонки. Левите бяха за видовете смърт: самоубийства, убийства, от старост, от болест и прочие. Десните бяха озаглавени: пол, местожителство, възраст, националност…
Веднъж на господин Лакел обаче му хрумна да прибави и кратък списък с прогнози за следващата седмица. Отдолу, разбира се, беше изписано: „редакцията не носи отговорност“.
Читателите изпаднаха в паника. По-хазартните започнаха да залагат „за“ и „против“ Лакел. Опитваха се да го обвинят в неточност. Но Лакел не грешеше. Предсказанията му съвпадаха с официалната статистика с точност до труп. Сякаш в началото на всяка седмица той издаваше строга заповед на съдбата. Скоро дори престана да предупреждава, че не поема отговорност: пишеше кратко и ясно: „Според моите изчисления през първата седмица на април ще умрат…“ И броя.
Помня онази събота, когато прогнозата за броя на покойниците за седмицата (обикновено между 115 и 150 души) неочаквано подскочи на 201. Господи, каква паника! Никой не събираше смелост да излезе по улиците след осем. Родителите не пускаха децата си навън. Кметството постави по един полицай на всеки ъгъл. Всички се успокояваха с мисълта, че има грешка или в изчисленията, или при набора.
Събота сутрин усъвършенстваните тотализатори сочеха обичайната цифра — 125.
„Повярвайте ми, такава разлика не можеш да стопиш за няколко часа!“ — пенеше се господин Велор от погребалното бюро.
Същата вечер в 23:45 часа бързият влак дерайлира и… 76 загинали!
Лакел стана знаменитост. Възхищаваха му се и се страхуваха от него. Неясният инстинкт за самозапазване тласкаше хората да търсят неговото благоволение. Когато един голям парижки всекидневник го покани за сътрудник и той отказа, всички изпаднаха във възторг. Устроиха пищен коктейл, на който аз най-после имах щастието да го видя.
Комментарии к книге «Гадателят», Анри Труайя
Всего 0 комментариев