«Панаир на суетата (роман без герой)»

Посвещавам с обич това повествование на Б. У. Проктър

Преди вдигането на завесата

Режисьорът на представлението седи пред завесата, гледа към панаира и дълбока тъга го обзема, когато обхваща с поглед това шумно място. Там ядат и пият, ухажват се и се зарязват, смеят се и плачат, пушат, мамят, боричкат се, танцуват и свирят; побойници се блъскат насам-натам, контета оглеждат жените, мошеници обират джобовете, полицаи бдят, пътуващи търговци (и те са мошеници, зло да ги порази!) реват пред сергиите си, а селяндурите-наивници зяпат по варакосаните танцувачки и клетите стари начервени клоуни, докато сръчните хитреци опипват отзад джобовете им. Да, това е Панаирът на суетата: място без нравственост и без веселие, макар и много шумно. Вгледайте се в лицата на актьорите и смешниците, когато са свършили работа. Погледнете клоуна Том, когато измива боята от страните си, преди да седне да вечеря с жена си и малките клоунчета зад кулисите. Скоро завесата ще се вдигне и той ще се запремята презглава и ще се провиква: «Здравейте!»

Уверен съм, че човекът склонен към размисъл не би се чувствувал потиснат от собственото си веселие или от веселието на другите, когато минава край подобно зрелище. Тук и там някоя смешна случка или благородна проява ще го трогне и зарадва: хубавко дете, загледало се в сергията със сладкишите; хубава девойка, застанала поруменяла до любимия си, докато той избира да й купи нещо; клетият Том Клоуна, ей там зад фургона, заглозгал кокала заедно с почтеното си семейство, което се препитава от палячовщината му. Но общото впечатление е по-скоро печално, отколкото весело. Когато се приберете вкъщи, обхванати от размисъл, вглъбеност и снизхождение, вие се залавяте с книгите си или с друга работа.

Освен тази поука няма друга, която да вложа в настоящата повест за «Панаира на суетата». Някои хора считат панаирите за много неморални и ги избягват заедно със семействата и слугите си; твърде е възможно да са прави. Но ония, които мислят иначе и са благоразположени, доброжелателни или критични, може би ще пожелаят да влязат за около половин час и да видят какво става там. Спектаклите са най-разнообразни: безжалостни единоборства, елегантна и изискана езда, картинки от живота на хайлайфа и други — по-посредствени; любовни сцени за сантименталните, както и леки комични номера. И всичко това — в съответния декор, ярко осветено от свещите на самия автор.

Какво още да каже режисьорът? Да благодари за любезността, с която представлението бе посрещнато във всички по-главни градове на Англия и където бе отбелязано с похвали от уважаваните представители на печата и благородничеството. Той се гордее, задето марионетките му са доставили удоволствие на най-доброто общество на империята. За прочутата малка кукла Беки се произнесоха, че имала необикновено гъвкави стави и откликвала живо при всяко подръпване на конците. А куклата Амелия, макар и с по-ограничен кръг обожатели, бе изработена и нагласена извънредно грижливо от майстора. Куклата Добин, колкото и да е тромава, все пак играе много забавно и естествено; танцът на малкото момче се хареса на някои; моля да обърнете внимание на богато облечения благородник-злодей, за чийто образ е положено голямо старание и когото дяволът ще отнесе на края на това изключително представление.

С тези думи и с дълбок поклон към покровителите си режисьорът се оттегля и завесата се вдига.

Лондон, 28 юни 1848г.

(обратно)

Глава I Лицеят на мис Пинкъртън

През едно светло юнско утро, когато настоящият век бе още в юношеството си, пред голямата желязна порта на лицея за млади девойки на мис Пинкъртън, на Чизик Мел, спря голям семеен екипаж, с два охранени коня в блестящи хамути, каран със скорост от четири мили в час от охранен кочияш с триъгълна шапка и перука. Един черен слуга, разположил се на капрата до дебелия кочияш, размърда кривите си нозе веднага щом екипажът спря срещу лъскавата медна табелка на лицея на мис Пинкъртън и докато дърпаше звънеца, най-малко двадесетина млади главици надникнаха от тесните прозорци на величествената стара тухлена къща. Нещо повече: зоркият наблюдател би разпознал дори малкия червен нос на самата добродушна мис Джимайма Пинкъртън, показал се над няколко саксии с мушкато от прозореца на собствената й гостна.

— Екипажът на мисис Седли, сестро — каза мис Джимайма. — Самбо, черният слуга, току-що дръпна звънеца; а кочияшът има нова червена жилетка.

— Свършихте ли с всички необходими приготовления във връзка със заминаването на мис Седли, мис Джимайма? — запита самата тази величествена дама — мис Пинкъртън, Семирамидата на Хамърсмит, приятелка на доктор Джонсън и в писмовна връзка с мисис Чепоун.

— Момичетата станаха тази сутрин в четири часа, за да опаковат багажа й, сестро — отвърна мис Джимайма. — Приготвили сме й и китка.

— Кажете «букет», сестро; така е по-благородно.

— Е, тъй де, букетът е голям почти колкото купа сено. Сложих в куфара на Амелия две шишенца с одеколон от карамфил за мисис Седли, както и рецепта за приготовляването му.

— Надявам се, мис Джимайма, че сте снели копие от сметката на мис Седли. Това е, нали? Много добре — деветдесет и три лири и четири шилинга. Бъдете така добра да я адресирате до Джон Седли, ескуайър, и да запечатате тази бележка, която написах за съпругата му.

Според мис Джимайма едно писмо, написано собственоръчно от сестра й, мис Пинкъртън, бе достойно за същото дълбоко уважение, каквото се полага на писмо от някой владетел. Само когато възпитаничките й напущаха заведението или когато се готвеха да се омъжват и веднъж, когато клетата мис Бърч умря от скарлатина, за мис Пинкъртън се знаеше, че е писала лично писма на родителите на възпитаничките си. И мнението на мис Джимайма беше, че ако нещо бе в състояние да утеши мисис Бърч за загубата на нейната дъщеря, това можеше да бъде единствено трогателното и красноречиво писмо, с което мис Пинкъртън й съобщаваше за нещастието.

В настоящия случай «бележката» на мис Пинкъртън имаше следното съдържание:

«Алея Мел, Чизик, 15 юни 18…г.

Госпожо,

имам честта и щастието, след шестгодишното й пребиваване в лицея, да представя мис Амелия Седли на родителите й като млада дама, достойна да заеме подобаващото й място в изискания и изтънчен кръг на тяхното общество. Добродетелите, характерни за една млада англичанка от благороден род, и дарбите, подходящи за нейния произход и положение, не липсват на обичливата мис Седли, чието трудолюбие и послушание спечелиха сърцата на преподавателите й и чийто благ нрав очароваше както по-възрастните от нея така и по-младите й приятелки.

По музика, танц, краснопис, по всякакъв вид бродерия и ръчна работа тя, може да се каже, осъществи най-съкровените желания на хората около нея. По география има все още да се желае; а грижливото и неотменно носене на дъската за изправяне на гърба четири часа дневно, в продължение на следващите три години, препоръчвам като нужно за придобиване на онази благородна походка и стойка, които са така необходими за всяка елегантна млада девойка.

По отношение принципите на религията и нравствеността мис Седли е достойна за едно заведение, което е било почетено от присъствието на великия лексикограф доктор Джонсън. Като напуща нашия лицей, мис Амелия отнася със себе си сърцата на приятелките си и привързаността на директорката си, която има честта да се назове, госпожо, ваша най-покорна слугиня.

Барбара Пинкъртън

П.П. Мис Шарп придружава мис Седли. Особено желателно е престоят на мис Шарп на Ръсъл Скуеър да не надвиши десет дни. Изисканото семейство, у което тя ще постъпи на служба, желае да се възползува от услугите й колкото е възможно по-скоро.»

След като завърши това писмо, мис Пинкъртън написа собственото си име и името на мис Седли върху първия лист на един екземпляр от речника на Джонсън — онова интересно произведение, което тя неизменно подаряваше на възпитаничките си при напущането им на лицея.

В обвивката му беше мушнато копие от стихотворението «Към младата девойка, напущаща лицея на Чизик Мел» от покойния високоуважаван доктор Самюъл Джонсън. Всъщност името на лексикографа не слизаше от устата на тази величествена дама и посещението, направено й някога си от него, бе източникът на репутацията и богатството й.

Като получи нареждане от сестра си да вземе от шкафа речника, мис Джимайма извади от посоченото място два екземпляра. Когато мис Пинкъртън завърши надписването на първия екземпляр, Джимайма й подаде плахо и нерешително и втория.

— А това за кого е, мис Джимайма? — запита със страшна студенина мис Пинкъртън.

— За Беки Шарп — отвърна Джимайма силно разтреперана. Набръчканото й лице и шията й поруменяха и тя застана с гръб към сестра си. — За Беки Шарп. И тя напуща.

— Мис Джимайма! — възкликна мис Пинкъртън, подчертавайки всяка буква от името й. — С ума си ли сте? Приберете речника обратно в шкафа и никога в бъдеще не смейте да си позволявате подобна свобода.

— Но, сестро, той струва само два шилинга и девет пенса, а клетата Беки ще се чувствува нещастна, ако не го получи.

— Веднага изпратете мис Седли при мен — каза мис Пинкъртън, И като не посмя да каже ни думичка повече, мис Джимайма заситни, навън от стаята, крайно развълнувана и смутена.

Бащата на мис Седли бе търговец в Лондон, и притежаваше значително богатство, докато мис Шарп бе стипендиантка, за която мис Пинкъртън смяташе, че е сторила достатъчно, за да трябва на прощаване да й отдава и тази голяма чест — да й подари речника.

Макар писмата на директорките да са подвеждащи като епитафиите, все пак, тъй както понякога се случва този свят да се напуска от човек, действително заслужил всички похвали, гравирани над костите му от каменоделеца — да е бил наистина добър християнин, добър родител, дете, съпруга или съпруг и наистина да оставя след себе си неутешимо семейство, което да оплаква загубата му, тъй също и в някои лицеи от време на време се случва даден ученик действително да заслужава похвалите на обективния учител. Мис Амелия Седли беше тъкмо такава млада девойка и не само напълно заслужаваше всички похвали, с които я обсипваше мис Пинкъртън, но дори притежаваше и много други очарователни качества, които тази стара, надута, подобна на Минерва жена не бе в състояние да долови вследствие на разликата в положението и възрастта между възпитаничката й и самата нея.

Тя не само пееше като чучулига или като мисис Билигтън, танцуваше като Хилисбърг или Парисо, бродираше прекрасно и пишеше точно по правописа, но имаше и добро, нежно, весело и благородно сърце, което спечелваше любовта на всички край нея, от самата Минерва до бедната прислужничка в кухнята и дъщерята на еднооката жена, на която бе позволено да продава стоката си веднъж седмично на младите госпожици в лицея. От двадесетте и четири млади девойки тя имаше дванадесет близки и сърдечни приятелки. Дори завистливата мис Бригс никога не говореше лошо за нея; високопоставената и важна мис Салтайр (внучка на лорд Декстър) признаваше, че Амелия има благородна осанка; а колкото се отнася до мис Шварц, богатата и много къдрокоса мулатка от Сент Китс, в деня, когато Амелия си замина, тя избухна в такъв плач, че се принудиха да повикат доктор Флос и едва ли не я упоиха с едно лекарство за успокояване. Както би могло да се предположи, високото положение и качествата на мис Пинкъртън я караха да проявява привързаността си спокойно и достойно. Но мис Джимайма на няколко пъти вече се разхленчваше при мисълта за заминаването на Амелия и ако не се боеше от сестра си, щеше направо да изпадне в истерия подобно богатата наследничка от Сент Китс (която плащаше двойно). Удоволствието да се отдадеш напълно на скръбта си е позволено само на богати пансионерки. Честната Джимайма се грижеше за сметките, за прането, за кърпенето, за сладкишите, за сервизите и приборите, а трябваше да надзирава и прислугата. Но защо ли да говорим за нея? Навярно от този момент нататък няма да я чуем повече и когато големите порти от ковано желязо се затворят зад Амелия, тя и страшната й сестра не ще се появят повече в тази повест.

Но тъй като с Амелия ще се срещаме непрестанно, няма вреда, ако кажем още в началото на познанството ни, че тя е едно мило малко същество; и че е цяло щастие — както в живота, така и в романите, които (особено последните) изобилствуват с най-разнообразни злодеи — да имаме за постоянен наш спътник подобно безхитростно и добросърдечно създание.

Понеже не е героиня, излишно е да описваме външността й. Страхувам се да кажа, че носът й е по-скоро малък, отколкото обратното, и че бузите й са твърде кръгли и червени за една героиня; но лицето й руменее от здраве, а по устните й се появява най-свежата усмивка. В очите й бляска веселост и жизнерадост, освен когато се изпълнят със сълзи, а това се случва прекалено често, тъй като това глупаче се разплаква дори и за умряло канарче; или за някоя мишка, случайно хваната от котката; или в края на всеки роман, колкото и глупав да е той. А пък кажеше ли й се някоя по-груба дума — ако изобщо би имало тъй коравосърдечен човек, че да го стори — ех, толкова по-зле за него. Дори мис Пинкъртън, тази мрачна и богоподобна личност, престана да й се кара още след първия път и макар да разбираше от чувствителност толкова, колкото и от алгебра, заповяда на всички учители и преподаватели да се отнасят с мис Седли с най-голяма деликатност, тъй като грубото държане било вредно за нея.

Така че, когато дойде денят на заминаването, мис Седли се намери между двете си обичайни действия — да плаче и да се смее, и се чудеше кое от тях да извърши. Тя се радваше, че си отива вкъщи и едновременно с това много тъжеше, че напуща училището. От три дни насам малката Лаура Мартин, сирачето, вървеше по петите й като кученце. Тя трябваше да даде и получи най-малко четиринадесет подаръка — да даде четиринадесет тържествени обещания, че ще пише всяка седмица.

— Изпращай писмата си чрез дядо ми, граф Декстър — каза мис Салтайр (която между другото беше доста раздърпана).

— Не се скъпи за пощенските разноски, ами пиши всеки ден, мила моя — каза поривистата и с коса като вълна, но великодушна и топлосърдечна мис Шварц.

А малкото сираче Лаура Мартин (което едва се бе научило да пише) взе ръката на приятелката си и каза, поглеждайки я свенливо право в лицето:

— Амелия, когато ти пиша, ще те наричам «мамо».

Не се съмнявам, че когато мистър Джоунс чете тази книга в клуба си, ще заяви, че подробности като тия са крайно глупави, тривиални и прекалено сантиментални. Да, виждам в този момент как Джоунс (позачервен от агнешката плешка и виното) изважда молив, подчертава думите «глупави», «сантиментални» и пр. и написва отстрани забележката «Много вярно». Е, добре, той е даровит човек и се възхищава от великото и героичното в живота и в романите, и ще е най-добре да спре дотук и да се залови за друга книга.

И тъй мистър Самбо нареди в екипажа цветята, подаръците, куфарите и кутиите за шапки на мис Седли заедно с един много малък и износен стар куфар от телешка кожа, с картичката на мис Шарп, прикрепена към него. Самбо се ухили, когато го пое, а кочияшът го премести с подходящото презрително изражение. Часът на раздялата настъпи. Тъгата в този момент бе значително намалена от възхитителното слово, което мис Пинкъртън отправи към възпитаничката си. Не че тази прощална реч тласна Амелия към философски размишления или пък я въоръжи със спокойствие. Въздействието й идваше от това, че тя бе непоносимо скучна, надута и отегчителна; и като се боеше твърде много от директорката си, мис Седли не смееше в нейно присъствие да се отдаде на личната си скръб. В приемната поднесоха кейк със стафиди и бутилка вино, също както при тържествените случаи, когато се правеха посещения от родителите. След почерпката мис Седли бе свободна да си тръгне.

— Трябва да влезете и да се сбогувате с мис Пинкъртън, Беки — каза мис Джимайма на една млада девойка, на която никой не обръщаше внимание и която слизаше по стълбите със собствената си ръчна чанта в ръка.

— Да, предполагам, че трябва — каза мис Шарп спокойно и за голямо учудване на мис Джимайма.

Когато мис Джимайма почука на вратата и получи позволението да се влезе, мис Шарп пристъпи напред съвсем равнодушно и каза на френски, с безупречно произношение: Mademoiselle, je viens vous faire mes adieux [1].

Мис Пикъртън не разбираше френски; тя само възпитаваше онези, които го разбираха. Като прехапа устни и тръсна своята царствена, увенчана с римски нос глава (на върха на която стоеше голям и тържествен тюрбан), тя каза: «Мис Шарп, сбогом.» Докато говореше, Хамърсмитската Семирамида размаха ръка както за сбогом, така и за да даде възможност на мис Шарп да хване един от пръстите на ръката, протегната за тази цел.

Мис Шарп само скръсти собствените си ръце с ледена усмивка и поклон, като отказа да приеме тази чест, на което Семирамида тръсна с още по-голямо възмущение тюрбана си. Всъщност това беше едно малко сражение между младата дама й възрастната и последната бе победена.

— Господ да те благослови, мое дете — каза тя, като прегърна Амелия и отправи смръщен поглед над рамото й към мис Шарп.

— Тръгвайте, Беки — каза мис Джимайма, дърпайки твърде уплашено другата девойка, и вратата на гостната се затвори завинаги след тях.

Дойде време за битката и раздялата долу. Думите са безсилни да опишат това. Всички слуги бяха в хола — всички мили приятелки — всички млади девойки, а също и учителят по танц, който току-що бе дошъл. Имаше такова боричкане, прегръщане, целуване и плач и такива истерични провиквания от страна на мис Шварц, която заемаше спалня-салон, че никое перо не може ги описа, а нежното сърце предпочита да ги отмине. Прегръщането се свърши; разделиха се — по-право, мис Седли се раздели с приятелите си. Мис Шарп свенливо бе влязла в екипажа няколко минути преди това. Никой не плачеше, че се разделя с нея.

Кривокракият Самбо затръшна вратата на екипажа след младата си разплакана господарка и скочи отзад на екипажа. «Спри!» — извика мис Джимайма, като се втурна към портата с един пакет.

— Ето няколко сандвича, мила — каза тя на Амелия. — Може да огладнеете. Беки, Беки Шарп, ето за вас една книга, която сестра ми… искам да кажа, която аз… Джонсъновия речник, знаете; не трябва да ни напуснете без него. Сбогом. Кочияш, карай. Господ да ви благослови!

И доброто същество се оттегли в градината, обхванато от силно вълнение.

Но ужас! Тъкмо когато екипажът потегли, мис Шарп подаде бледото си лице от прозореца и захвърли книгата обратно в градината.

Това почти накара Джимайма да припадне от ужас.

— Боже мой, никога не съм… — възкликна тя. — Каква дръзка… — Вълнението не й позволяваше да довърши изреченията си. Екипажът изтрополя напред; големите порти се затвориха; звънецът удари за урока по танц. Светът се разкри пред двете млади девойки; и тъй, сбогом, Чизик Мел.

(обратно)

Глава II В която мис Шарп и мис Седли се приготовляват да започнат борбата

Когато мис Шарп извърши героичното деяние, описано в предишната глава, и видя как речникът прелетя над плочника на малката градина и накрая падна при нозете на смаяната Джимайма, по лицето на младата девойка, досега почти зелено от омраза, се изписа усмивка, която едва ли беше по-приятна, и тя се отпусна успокоена в екипажа, като каза:

— С речника свърших; и, слава богу, свърших и с Чизик.

Мис Седли се бе развълнувала от това предизвикателство почти колкото мис Джимайма. Та помислете — едва беше изминала минута, откакто бе напуснала лицея, а впечатления, събирани в продължение на шест години, трудно се заличават за такова кратко време. Нещо повече, за някои тези юношески притеснения и мъчителни преживелици траят вечно. Познавам например един стар джентълмен на шестдесет и осем, който една сутрин на закуска ми каза твърде развълнувано: «Нощес сънувах, че д-р Рейн ме напердаши.» Въображението му го бе върнало петдесет и пет години назад. Д-р Рейн и неговата пръчка бяха за него тъй страшни на шестдесет и осем години, както и когато е бил на тринадесет. Не зная какво би станало, ако докторът със своята голяма пръчка действително се появеше пред него, дори и на тази му възраст, и кажеше със страшния си глас: «Момче, свали си панталоните!…» И така, мис Седли се разтревожи извънредно много от това бунтовно действие.

— Как можа да направиш това, Ребека? — каза тя след известно мълчание.

— Ха, да не мислиш, че мис Пинкъртън ще дойде и ще ми заповяда да се върна пак в онази стара дупка? — отвърна Ребека със смях.

— Не, но…

— Мразя целия лицей — продължи разгневено мис Шарп. — Дано никога вече не го видя! Ах, да потъне дано на дъното на Темза. И ако мис Пинкъртън е там, няма да я извадя; не, няма да го сторя. Ех, тъй бих желала да видя как водата я носи с тюрбан и с всичко, с развятия й шлейф отзад и с носа й като на лодка!

— Стига! — възкликна мис Седли.

— Ха, да не би пък черният лакей да ме обади? — извика мис Ребека, като се изсмя. — Той може да отиде и да каже на мис Пинкъртън, че я мразя от цялото си сърце. Бих желала да го стори. А бих желала също да имам възможност да го докажа. В продължение на две години получавах от нея само укори и обиди. С мен се отнасяха по-зле, отколкото с последната слугиня в кухнята. От никого, освен от тебе, не чух ни една приятелска дума. Караха ме да надзиравам малките момичета в долната занималия и да приказвам френски на госпожиците, докато най-после майчиният ми език ми втръсна. Голяма смешка беше, дето заговорих на мис Пинкъртън на френски, нали? Тя не знае нито думица френски, а е твърде горда да си го признае. Струва ми се, че именно това я накара да се раздели с мен; така че благодаря на бога за френския език. Vive la France! Vive l’Empereur! Vive Bonaparte [2]!

— О, Ребека, Ребека, срамота! — извика мис Седли; защото това беше най-голямото богохулство, което Ребека бе изрекла досега. Ако по това време някой в Англия кажеше: «Да живее Бонапарт!» — беше все едно, че казва: «Да живее дяволът!» — Как можеш, как смееш да храниш толкова лоши и отмъстителни мисли!

— Отмъщението може да е лошо нещо, обаче е естествено — отвърна мис Ребека. — Аз не съм ангел. — И за да бъдем искрени, трябва да кажем, че действително не беше ангел.

Необходимо е да отбележим, че през време на този разговор (който се водеше, докато екипажът се търкаляше лениво покрай брега на реката), макар и мис Ребека на два пъти да бе имала случай да благодари на бога, първия път стори това заради туй, че се бе отървала от едно лице, което мразеше, а втория път — защото й бе дадена възможност да смути или обърка неприятелите си. В нито един от тези два случая не се срещат мотиви за религиозна благодарност, нито пък такива, които могат да служат за двигатели на един благороден и мил човек. С други думи, мис Ребека не беше нито благородна, нито мила. Целият свят се отнасял зле с нея, така твърдеше тази млада мизантропка, а можем да бъдем уверени, че хората, към които целият свят се отнася зле, напълно заслужават това. Светът е огледало и представя пред всеки отражението на собственото му лице. Намръщете му се и той ще ви отвърне с кисел поглед; засмейте му се и той ще ви бъде весел и сърдечен приятел. Така че нека всички млади хора направят избора си. В едно сме положителни: ако светът нехаеше за мис Шарп, и тя от своя страна не бе сторила добро никому; нито пък можеше да се очаква, че двадесет и четири млади девойки могат да бъдат толкова добродушни, като героинята на тази повест, мис Седли (която избрахме тъкмо поради това, че бе най-благородната от всички; иначе какво би ни попречило да вземем вместо нея за героиня мис Шварц или мис Кръмп, или мис Хопкинс!) — не можеше да се очаква всяка една да притежава смирения и кротък нрав на мис Амелия Седли; да се възползува от всеки сгоден случай, за да покорява злонравието и коравосърдечието на Ребека и с хиляди мили думи и нежни постъпки поне веднъж да сломи нейната неприязън към подобните й.

Бащата на мис Шарп беше художник и като такъв бе давал уроци по рисуване в училището на мис Пинкъртън. Той беше остроумен човек и приятен компаньон; твърде склонен да прави дългове и със слабост към кръчмите. Когато беше пиян, имаше навика да бие жена си и дъщеря си; а на следното утро, обхванат от главоболие, ругаеше света, че пренебрегвал таланта му и се нахвърляше, с доста голямо остроумие и понякога напълно справедливо, върху своите събратя-художници, които наричаше глупаци. Тъй като се препитаваше с извънредно голяма трудност и дължеше пари на цяла миля около квартала Сохо, където живееше, той бе намислил да подобри положението си и се ожени за една млада французойка, по професия балерина. Мис Шарп никога не загатваше за скромната професия на майка си, обаче заявяваше, че семейство Антрша били от благородно гасконско потекло и много се гордееше, че произхожда от техния род. Любопитно е да се отбележи, че колкото повече се издигаше в живота тази млада девойка, толкова по-високо и по-блестящо ставаше положението на прадедите й.

Майката на Ребека бе получила някъде някакво образование и дъщерята говореше френски с чист парижки акцент. По онова време това беше донейде рядко качество и то стана причина да бъде взета на служба от правоверната мис Пинкъртън. Майката бе умряла, а бащата, като видя, че няма вероятност да оздравее след третата си атака от делириум тременс, написа едно мъжествено и трогателно писмо на мис Пинкъртън, оставяйки сирачето под нейна защита, и така отиде в гроба, след като двама съдебни пристави се скараха над трупа му. Когато постъпи в Чизик, Ребека беше на седемнадесет години и влезе там като стипендиантка. Както видяхме, задължението й беше да приказва френски, а привилегиите й бяха да не й вземат такса и да й отпущат няколко гвинеи годишно, с които да заплаща случайните и разпокъсани познания, получавани от преподавателите в училището.

На вид тя беше дребна и крехка; бледна, със светла коса и очи, които имаше обичай да държи сведени надолу. Когато ги повдигнеше, виждаше се, че са много големи и необикновено привлекателни. Толкова привлекателни, че преподобният мистър Крисп, току-що завършил в Кеймбридж, младши помощник на викария на Чизик — преподобния Флауърдю, се влюби в мис Шарп. Той бе повален само от един неин поглед, отправен към амвона в черквата на Чизик от определените за ученичките скамейки. Този заслепен от любов млад човек понякога пиеше чай с мис Пинкъртън, на която го бе представила майчицата му, и дори направи предложение за нещо като женитба чрез писмо, което еднооката продавачка на ябълки бе натоварена да предаде, но което заловиха. Извикаха мисис Крисп от Бъкстън и тя веднага отнесе със себе си милото си синче. Но дори мисълта за подобен орел в гълъбарника на Чизик причини голямо вълнение в гърдите на мис Пинкъртън, която би изгонила мис Шарп, ако не бе свързана с нея посредством договор. Тя никога не можа напълно да повярва твърденията на младата девойка, че не е разменила ни думица с мистър Крисп, освен пред нейните собствени очи, когато го бе виждала по време на чая.

Край високите и едри девойки в лицея Ребека Шарп изглеждаше като дете. Но тя притежаваше онази печална преждевременна зрелост, която се дължи на бедността. С не един настойчив кредитор бе разговаряла тя и го бе връщала от бащината си врата; не един търговец бе омилостивявала и развеселява и така бе изкопчвала още един обед на кредит. Тя често седеше с баща си, който много се гордееше с остроумието й, и слушаше приказките на мнозина от приятелите му, твърде често не много подходящи за ушите на едно малко момиче. Но тя казваше, че никога не е била малко момиче; открай време си била жена, още от осемгодишна възраст. О, защо мис Пинкъртън бе пуснала такава опасна птичка в кафеза си?

Работата е там, че старата дама смяташе Ребека за най-смиреното същество на света — така умело играеше тя ролята на наивка, когато баща й я водеше в Чизик; и само една година преди сключването на спогодбата, по силата на която Ребека бе приета в лицея, когато тя беше на шестнадесет години, мис Пинкъртън произнесе тържествено слово и й подари кукла — която между другото беше конфискувана собственост на мис Суиндъл. (Бяха я издебнали, че тайно си играе с нея в клас.) Как се смяха бащата и дъщерята, тътрейки се към дома след вечерния прием (когато се произнасяха речи и канеха всички преподаватели) и в каква ярост би изпаднала мис Пинкъртън, ако бе видяла каква карикатура, представляваща самата нея, бе успяла да направи от куклата тази малка присмехулница Ребека. Беки имаше обичай да разговаря с нея и това създаваше истинско забавление на Нюман Стрийт, Джерард Стринт и квартала на художниците, а когато младите художници идваха да изпият обичайния си джин с вода с ленивия, остроумен, весел, разпуснат по-стар техен колега, те редовно питаха Ребека дали мис Пинкъртън си е вкъщи — познаваха я тъй добре, клетата, както мистър Лорънс или президента Уест. Веднъж Ребека бе удостоена да прекара няколко дни в Чизик, след което си направи друга кукла и я нарече мис Джимайма; защото, макар това честно същество да й бе направило и поднесло желе и кейк колкото за три деца и да й бе дало на тръгване монета от седем шилинга, усетът й за комичното бе много по-силен от признателността й и тя пожертвува мис Джеми също тъй безмилостно, както и сестра й.

Нещастието дойде и тя бе заведена в лицея, за да остане да живее там. Строгата церемониалност я задушаваше: молитвите и обедите, уроците и разходките, които бяха наредени с конвенционална точност, я потискаха непоносимо; и тя си спомняше за свободата и оскъдицата на старото студио в Сохо с такова съжаление, че всички, включително и самата тя, си представяха, че страда от мъка по баща си. Ребека имаше малка стаичка на тавана, където нощем прислужничките я чуваха да плаче и да се разхожда. Но плачът беше от яд, не от мъка. Преди тя не бе имала обичай да се прикрива, обаче сега самотата я научи да се преструва. Никога не се бе движила в женско общество; макар и пропаднал човек, баща й бе талантлив; разговорът с него беше хиляди пъти по-приятен, отколкото приказките на онези от нейния собствен пол, с които се сблъскваше сега. Надутата суетност на старата директорка, глупавото добродушие на сестра й, вятърничавите приказки и клюки на по-възрастните момичета и студената вежливост на надзирателките еднакво я дразнеха. Тази нещастна девойка нямаше майчинско сърце, иначе бръщолевенето и приказките на по-малките ученички, с грижата за които я бяха натоварили, може би щяха да я заинтересуват и утешат. Но тя живя между тях две години и нито едно от децата не се опечали от раздялата с нея. Добрата, нежносърдечна Амелия Седли беше единственият човек, към когото можа поне малко да се привърже; а кой би могъл да не се привърже към Амелия?

Преимуществата на младите девойки с по-високо обществено положение от нейното, караха Ребека да изпитва неописуема завист. «Каква важност си дава туй момиче заради това, че е графска внучка! — каза тя на една от пансионерките. — Как се кланят и подмазват на онази креолка заради нейните сто хиляди лири стерлинги! Аз съм хиляди пъти по-умна и по-привлекателна от това същество въпреки всичкото му богатство. Възпитана съм също тъй добре, както и графската внучка, въпреки произхода й, и все пак всички тук ме отминават. А нима, когато бях в бащиното си ателие, мъжете не се отказваха от най-веселите балове и забавления, за да прекарат вечерта с мене?» Тя си науми на всяка цена да се освободи от затвора, в който се бе озовала, и реши да действува сама, като за пръв път си състави определени планове за бъдещето.

Възползува се от онова, което можеше да й предложи лицеят, и тъй като вече умееше да свири на пиано и бе добра лингвистка, бързо премина онзи учебен курс, който по онова време се смяташе достатъчен за една девойка. Ребека непрестанно се упражняваше и веднъж, когато момичетата бяха на разходка и тя си бе останала вкъщи, я чуха да свири тъй добре, че Минерва благоразумно реши да си спести разноските за учител на по-малките ученички и загатна на мис Шарп, че за в бъдеще ще трябва да им стане учителка по музика.

Девойката отказа — за първи път и за голямо учудване на величествената директорка на лицея. «Аз съм тук, за да говоря френски на децата — отвърна остро Ребека, — а не да им преподавам музика и да ви пестя разноските за учител. Дайте ми заплата и ще им стана преподавателка.»

Минерва се принуди да отстъпи и, разбира се, от него ден я намрази.

— В продължение на тридесет и пет години — каза тя и при това с пълно основание — не съм срещнала нито един индивид, който да се е осмелил в собствената ми къща да изкаже съмнение относно авторитета ми. Хранила съм змия в пазвата си.

— Ами, змия — глупости! — каза мис Шарп на старата дама, която почти припадна от удивление. — Взехте ме, защото ви бях полезна. Между нас не може и въпрос да става за благодарност. Мразя това място и желая да го напусна. Няма да върша нищо друго освен онова, за което съм длъжна.

Напразно старата дама я запита дали съзнава, че приказва с мис Пинкъртън. Ребека й се засмя в лицето с ужасен саркастичен демонски смях, който едва не накара старата директорка да припадне. «Дайте ми известна сума пари — каза девойката — и се отървете от мене или ако повече ви се нрави, намерете ми хубаво място като възпитателна в семейството на някой благородник — можете да го направите, стига да искате.» В бъдещите им спорове тя винаги се връщаше към тази тема. «Мразим се една друга — намерете ми работа и аз съм готова да се махна оттук.»

При все че имаше римски нос и тюрбан и че бе висока като гренадир и властна като принцеса, достойната мис Пинкъртън нямаше нито силата, нито волята на малката си подчинена и напразно се мъчеше да се бори с нея и да й внушава страхопочитание. Когато веднъж се опита да й се скара пред други хора, Ребека изпълни своя описан вече план да й отговаря на френски, като по този начин спечели пълно надмощие над старата жена. За да поддържа авторитета си в лицея, наложи й се да премахне тази бунтовничка, това чудовище, тази змия, тази луда глава. И тъй като точно тогава научи, че семейството на сър Пит Кроли се нуждае от възпитателка, препоръча за тази цел мис Шарп, макар тя да бе змия и луда глава. «Не мога да укоря мис Шарп за държанието й — каза тя, — освен към самата мене, и трябва да призная, че дарбите и достойнствата й са наистина от високо качество. Поне колкото се отнася до ума й, тя може да служи за похвала на образователната система, прокарвана в моя лицей.»

По този начин директорката примири съвестта си, освободи се от договора и пусна на свобода подчинената си. Битката, описана тук в няколко реда, разбира се, трая в продължение на месеци. И понеже мис Седли сега караше седемнадесетата си година и тъкмо щеше да напуща училището и тъй като изпитваше приятелски чувства към мис Шарп (едничката проява на Амелия, която срещна неодобрението ми — бе казала Минерва), Ребека бе поканена от приятелката си да прекара една седмица у дома й, преди да встъпи в длъжността си на възпитателка в семейството на сър Пит Кроли.

Тъй се откри светът пред двете млади девойки. За Амелия той беше един съвсем нов, свеж, блестящ свят, разцъфнал се с всичките си цветчета. За Ребека той не беше напълно нов (и дори ако трябва да се каже истината относно историята Крисп, продавачката на сладкиши загатнала на някого, че всъщност между мис Шарп и мистър Крисп имало много повече от онова, което бе станало обществено достояние, и че неговото писмо било в отговор на друго писмо). Но кой ли пък може да ви каже истината относно тази работа? Както и да е, Ребека не започваше сега живота си в широкия свят, тя само го подхващаше отново.

Когато стигнаха мястото, откъдето пътят свиваше към Кенсингтън, Амелия не бе забравила приятелките си, но бе изтрила сълзите си и бе силно поруменяла и цяла пламнала от удоволствие, защото един млад гвардейски офицер, зърнал я, когато бе минал край екипажа с коня си, бе възкликнал: «Ех, че хубаво момиче!» Преди екипажът да пристигне на Ръсъл Скуеър, двете приятелки бяха разговаряли доста за светските приеми и за това, дали младите девойки си слагат пудра и кринолин, когато ги представят официално в обществото, както и дали Амелия ще има тази чест. Що се отнасяше до кметския бал, тя знаеше, че на него ще отиде. Когато най-после пристигнаха, мис Амелия скочи, облегната на ръката на Самбо, грейнала от щастие и хубост, с които можеше да се мери с коя да е девойка в Лондон. Както Самбо, тъй и кочияшът бяха единодушни по тази точка, а същото сториха майка й, баща й и всички слуги в къщата, събрали се в преддверието да посрещнат с поклон и реверанси младата си господарка.

Можете да бъдете уверени, че тя показа на Ребека всяка една от стаите на къщата и всичко, което имаше във всяко едно от чекмеджетата. Показа й книгите си и всички огърлици, брошки, дантели и дрънкулки. Тя настоя пред Ребека да приеме пръстена с бял халцедон, а също и тюркоазния и една сладка муселинена рокля, която сега й беше много малка, но която щеше чудесно да приляга на приятелката й. Също така Амелия реши в душата си да поиска позволение от майка си да подари на Ребека белия си кашмирен шал. Защо да не й го даде? Та нали брат й Джоузеф й бе донесъл два от Индия?

Когато Ребека видя двата прекрасни кашмирени шала, които Джоузеф Седли бе донесъл на сестра си, тя каза — в което бе съвсем права, — че «навярно е много хубаво човек да има брат» и лесно спечели съчувствието на нежносърдечната Амелия затова, гдето е сама в света, сираче без приятели и роднини.

— Не си самичка — каза Амелия, — ти знаеш, Ребека, че винаги ще ти бъда приятелка и ще те обичам като сестра — истина ти казвам.

— Да, но да имах родители като твоите — добри, богати, нежни родители, които ти дават всичко, каквото пожелаеш; и най-вече любовта им, която е по-ценна от всичко! Клетият ми татко не можеше нищо да ми даде и аз имах само две рокли! Пък да имаш и брат, мил и добър брат! О, как ли го обичаш!

Амелия се разсмя.

— Какво? Нима не го обичаш? Ти, която тъй лесно обикваш всекиго?

— Да, разбира се, обичам го… само че…

— Само че какво?

— Само че, изглежда, той много не се интересува дали го обичам, или не. Когато си дойде вкъщи след десетгодишно отсъствие, протегна ми двата си пръста да се ръкуваме! Много е мил и добър, но почти не приказва с мене. Струва ми се, че обича лулата си много повече от… — Но Амелия се спря. Нима трябваше да говори лошо за брат си? — Когато бях дете, той беше много мил към мене — прибави тя. — Когато замина, бях едва на пет години.

— Не е ли много богат? Запита Ребека. — Казват, че всички чиновници в Индия са страшно богати.

— Предполагам, че има много голям доход.

— А снаха ти хубава жена ли е?

— Ха! Та Джоузеф не е женен — каза Амелия и отново се разсмя.

Безсъмнено тя вече бе споменала това обстоятелство, но, изглежда, младата девойка не си спомняше. Дори нещо повече, закле се, че е очаквала да види цял рояк малки племенници и племеннички. Много се разочарова, че мистър Седли не е женен, сигурна била, че Амелия й е казала, че е женен, пък и толкова много обичала малки деца.

— Струва ми се, че в Чизик децата ти бяха дошли до гуша — каза Амелия, като се позачуди на внезапната нежност, която бе обзела приятелката й. И наистина по-нататък мис Шарп никога нямаше да се увлича дотолкова, че да изказва мнения, чиято неискреност би могла лесно да се долови. Но не трябва да забравяме — сега тя бе едва на деветнадесет години и не бе привикнала да мами, горкото невинно създание, и да трупа опитност чрез собствените си постъпки. Ето какво бе значението на горния разпит, скрито в сърцето на тази ловка млада жена: «Ако мистър Джоузеф Седли е богат и неженен, защо пък аз да не се омъжа за него? Вярно е — имам на разположение само две седмици, но няма никаква вреда, ако се опитам.» И тя реши в себе си да направи това похвално усилие. Удвои ласките си към Амелия; целуна бялата огърлица, преди да я сложи на шията си, и се закле, че никога, никога не ще се раздели с нея. Когато звънецът за обеда удари, тя слезе долу с ръка около кръста на приятелката си, както е обичаят на младите девойки. На вратата на столовата бе толкова развълнувана, че едва намери смелост да влезе.

— Пипни да видиш как бие сърцето ми, миличка! — каза тя на приятелката си.

— Не, не бие — отвърна Амелия. — Влез, не се плаши. Татко няма да ти стори нищо лошо.

(обратно)

Глава III Ребека в присъствието на неприятеля

Един много едър, подпухнал човек, с бричове от еленова кожа и ботуши до над колената, с няколко огромни вратовръзки, стигащи почти до носа му, с жилетка на червени ивици и ябълковозелен жакет с металически копчета колкото жълтици (това бе сутрешното облекло на едно конте от благороден род по онова време), четеше вестник пред огъня, когато двете девойки влязоха. При това появяване той подскочи от креслото си, силно поруменя и почти скри лицето си във вратовръзките.

— Аз съм сестра ти, Джоузеф — каза Амелия, като се разсмя и разтърси двата пръста, които й бе протегнал. — Както знаеш, прибрах се вкъщи завинаги, а това е моята приятелка, мис Шарп, за която си чувал да споменавам.

— Не, честна дума, никога не съм чул — каза главата изпод вратовръзките, като се разтрепери силно, — искам да кажа, да, чувал съм… какво отвратително студено време, госпожице — и при тези думи той се залови да разбутва огъня с всичка сила, макар че бе средата на юни.

— Много е хубав — прошепна Ребека на Амелия възвисочко.

— Така ли мислиш? — отвърна последната. — Ще му го кажа.

— Миличка, за нищо на света — каза мис Шарп и се отдръпна назад като свенлива кошута. Преди това тя бе направила на господина изпълнен с почитание реверанс, подобаващ на една девица, и смирените й очи гледаха така упорито в земята, че просто бе чудно как бе успяла да го види.

— Благодаря ти за красивите шалове, братко — каза Амелия. — Нали са много хубави, Ребека?

— О, божествени! — каза мис Шарп и очите й се отправиха от земята право към светилника.

Джоузеф продължаваше да вдига голям шум с машите, като през всичкото време пъхтеше и духаше и беше толкова почервенял, колкото можеше да позволи жълтото му лице.

— Аз не мога да ти правя такива хубави подаръци, Джоузеф — продължи сестра му, — но докато бях в училище, ти избродирах чудесни тиранти.

— Боже мой, Амелия, какво говориш? — извика братът, крайно смутен, и дръпна с всичка сила шнура на звънеца, който остана в ръката му, и увеличи смущението на бедния човечец. — За бога, виж дали моето бъги е пред портата? Не ми е възможно да чакам. Трябва да изляза. Дявол да го вземе този мой лакей! Трябва да излизам.

В този миг в стаята влезе бащата на семейството, подрънквайки с печатите си като истински британски търговец.

— Какво се е случило, Еми? — запита той.

— Джоузеф ме помоли да видя дали неговото бъги е пред портата. Какво е това бъги, татко?

— Вид ориенталска носилка с един кон — каза старият джентълмен, който беше своего рода шегаджия.

При тези думи Джоузеф избухна в неудържим смях, но като срещна погледа на мис Шарп, той спря внезапно като застрелян.

— Тази девойка е приятелката ти, нали? Мис Шарп, много съм щастлив да ви видя. Нима двете с Еми вече успяхте да се скарате с Джоузеф, та той иска да се махне?

— Обещах на Бонами от нашата служба да обядвам с него, сър — каза Джоузеф.

— Хайде де! Нали каза на майка си, че ще обядваш тук?

— Но с тези дрехи е невъзможно.

— Погледнете го, не е ли достатъчно елегантен да обядва където и да било, мис Шарп?

Разбира се, при тези думи мис Шарп погледна приятелката си и тогава двете избухнаха в силен смях, твърде приятен за стария джентълмен.

— Виждали ли сте бричове от еленова кожа в лицея на мис Пинкъртън? — продължи да се шегува той.

— За бога, татко! — извика Джоузеф.

— Я гледай, докачил съм го. Мисис Седли, миличка, докачих сина ви. Намекнах за кожените му бричове. Попитайте мис Шарп и тя ще ви каже. Хайде, Джоузеф, помири се с мис Шарп и нека всички да отидем да обядваме.

— Имаме пилаф, Джоузеф, тъкмо както го обичаш, а татко е донесъл най-хубавия калкан в Билингсгейт.

— Хайде сър, хайде, слезте долу с мис Шарп, а аз ще ви последвам с тези две млади дами — каза бащата и като взе под ръка съпругата и дъщеря си, тръгна весело надолу.

Ако мис Ребека Шарп бе решила в сърцето си да победи този едър красавец, не мисля, уважаеми госпожи, че имаме право да я обвиняваме. Защото макар изкуството да се търси съпруг обикновено да се възлага скромно от младите девойки на майчиците им, спомнете си, че мис Шарп нямаше грижливи родители, които да й уреждат тези деликатни въпроси и ако тя самичка не си намереше съпруг, в света не съществуваше никой друг, който би свалил от плещите й това задължение. Какво кара младите момичета «да влязат в обществото», ако не благородната амбиция да се омъжат? Какво ги кара да се тълпят по местата за летуване? Какво ги кара да танцуват до пет часа сутринта през цял един сезон? Какво ги принуждава да се мъчат пред пианото над различни сонати, да изучават с някой модем учител четири песни за една гвинея на час, да свирят на арфа, ако имат хубави ръце и рамене, и да носят шапки с пера, ако не за да подмамят по-наблизо някой «подходящ» млад човек и да го улучат с тези техни лъкове и стрели? Какво кара почтени родители да вдигат килимите си, да разбутват цялата къща и да изразходват една пета от годишния си доход за домашни вечеринки и шампанско? Нима правят това от любов към ближния си и от едничкото желание да видят как млади хора се веселят и танцуват? Ха! Те просто искат да омъжат дъщерите си и също както почтената мисис Седли бе скроила вече двадесетина плана за уреждане живота на нейната Амелия, също така и нашата обична, но лишена от защита Ребека бе взела твърдо решение да стори всичко възможно да си осигури съпруг, който за нея беше по-необходим, отколкото за приятелката й. Тя имаше живо въображение и освен това беше чела «Хиляда и една нощ» и географията на Гутрие. Докато се обличаха за обяд и след като запита Амелия дали брат й е много богат, тя си построи чудесна въздушна кула, на която сама беше господарка, а някъде извътре се мяркаше някакъв съпруг (тя не го бе още видяла, следователно фигурата му не й беше много ясна). Виждаше се сред множество шалове, тюрбани, диамантени огърлици и си представяше как се качва на слон под звуците на марша «Синята брада», за да направи официално посещение на Великия могол. Прекрасни видения! Щастливото преимущество на младостта е да ви сътворява и множество мечтателни млади същества, наред с Ребека Шарп, лелеят подобни мечти.

Джоузеф Седли беше дванадесет години по-възрастен от сестра си Амелия. Той работеше в гражданското ведомство на Източно-индийската компания и по времето, за което пишем, името му фигурираше в регистъра на тази компания като административен началник на Богли Уола, Бенгалия — а това бе твърде висок и доходен пост, както е известно на всички; за да разбере читателят до какъв висок пост бе стигнал Джоузеф в службата си, нека надзърне в споменатия регистър.

Богли Уола се намира в чудесна, усамотена, блатиста, обрасла с джунгли местност, позната с богатия си лов на бекаси, както и с това, че нерядко там бихте могли да подплашите някой тигър. Рамгун, където е седалището на магистрата, се намира на разстояние от около тридесет мили. Така писа Джоузеф на родителите си, когато зае тази служба. Той бе живял в това прелестно място около осем години, като едва виждаше християнско лице, освен два пъти годишно, когато пристигаха съответните чиновници, за да отнесат в Калкута събраните от него данъци.

За щастие по това време той се разболя от някаква болест на черния дроб и се върна в Европа, за да се лекува. Това беше за него източник на много удобства и забавления. Когато се намираше в Лондон, не живееше при родителите си, а си имаше собствено жилище, както подобава на весел млад ерген. Преди да замине за Индия, той беше твърде млад, за да взема участие в отредените за един светски човек удоволствия, така че след завръщането си се впусна в тях с голямо усърдие. Яздеше в парка, вечеряше в големи ресторанти (тъй като Ориенталският клуб не бе още открит), посещаваше театри, както бе модерно тогава, и се появяваше в операта, грижливо облечен в тесни панталони и с цилиндър.

При завръщането си в Индия и след това той имаше обичай да говори за удоволствията си от този период с голям възторг и даваше да се разбере, че той и Уелският принц са направлявали тогава светския живот. Но тук той беше също тъй самотен, както и в джунглите на Богли Уола. Джоузеф не познаваше почти никого в столицата и ако не беше лекарят му, както и хапчетата с живак и чернодробното заболяване, сигурно щеше да умре от самота. Беше ленив, раздразнителен и бонвиван, появяването на дама го изплашваше страшно много, затова рядко се мяркаше в семейния кръг на Ръсъл Скуеър, където имаше доста веселие и където шегите на добродушния му стар баща засягаха неговото amour-propre [3]. Пълнотата му създаваше много грижи и безпокойства и от време на време той правеше отчаяни усилия да се отърве от прекалено изобилната си тлъстина, но леността и слабостта му към удобния живот бързо надвиваха над тези усилия и той отново започваше да се храни три пъти дневно. Никога не бе добре облечен, но полагаше големи усилия да украсява едрата си фигура и прекарваше няколко часа дневно в това занимание. Лакеят му натрупа цяло богатство от гардероба му. Тоалетната му масичка бе покрита с толкова помади и парфюми, колкото са необходими за някоя стара красавица. За да има талия, той бе опитал всички видове колани, превръзки и корсети, които някога са били измислени. Подобно на повечето пълни мъже, обезателно държеше дрехите му да бъдат прекалено тесни и се грижеше да имат най-пъстри цветове и да са с най-младежка кройка. Когато най-после биваше готов и облечен, той излизаше следобед в парка да язди, самичък, а сетне се връщаше да се облече отново и да вечеря пак самичък в «Пиаца Кофи Хауз». Беше суетен като момиче и може би голямата му стеснителност се дължеше на прекалената му суетност. Ако мис Ребека успее да го пипне, и то при първото си влизане в живота, значи, че е необикновено хитра девойка.

Първата й схватка показа значителна ловкост. Когато каза, че Седли е много хубав, тя знаеше, че Амелия ще каже на майка си, която навярно ще го съобщи на Джоузеф или най-малкото ще се зарадва от този комплимент към сина й. Всички майки изпитват доволство от подобно нещо. Ако кажехте на Сикора, че синът й Калибан с красив като Аполон, тя би се зарадвала, макар и да е вещица. Може би пък Джоузеф Седли щеше да чуе комплимента — Ребека говореше достатъчно високо — и той наистина го чу, и мислейки се за прекрасен, похвалата го накара цял да изтръпне и да подскочи вътрешно от радост. Но после дойде и реакцията. «Ами ако тази девойка ми се подиграва?» — помисли си той и веднага се втурна към звънеца, бързайки да се оттегли, както видяхме, когато бащините му шеги и майчините му молби го накараха да спре и остане където беше. Той поведе младата девойка долу към столовата разтревожен и изпълнен със съмнение. «Наистина ли мисли, че съм хубав? — разсъждаваше си той, — или пък само ми се присмива?» Казахме за Джоузеф Седли, че бе суетен като момиче. Господ да ни е на помощ! Девойките трябва само да обърнат израза и да кажат за някоя от собствения им пол: «Суетна е като мъж» — и ще имат пълно право. Мустакатите същества също тъй търсят похвали и са придирчиви към облеклото си, също тъй се гордеят с прелестите си и съзнават привлекателността си, както коя и да е кокетка.

И тъй, те слязоха в столовата — Джоузеф много червен и поруменял, Ребека много скромна, навела надолу зелените си очи. Беше облечена в бяло, с голи рамене, бели като сняг — самият образ на младостта, беззащитната невинност и смирената девическа простота. «Трябва да бъда много тиха — мислеше си Ребека — и да покажа твърде голям интерес към Индия.»

Чухме вече как мисис Седли бе приготвила за сина си пилаф с лютиви индийски подправки, точно както той го обичаше, и през време на обеда поднесоха от това блюдо и на Ребека.

— Какво е това? — каза тя и отправи въпросителен поглед към мистър Джоузеф.

— Прекрасно е — отвърна той. Устата му беше пълна с пилаф, лицето му бе червено от приятното удоволствие да го дъвче. — Мамо, хубав е като моя пилаф в Индия.

— О, трябва да го опитам, ако е индийска гозба — каза мис Ребека. — Сигурна съм, че всичко, което идва оттам, е хубаво.

— Дай малко къри на мис Шарп, мила — обади се мистър Седли, смеейки се.

Ребека никога по-рано не бе опитвала това ядене.

— Намирате ли го толкова хубаво, колкото всичко останало от Индия? — запита мистър Седли.

— О, прекрасно! — възкликна Ребека, която изпитваше истински страдания от лютия червен пипер.

— Опитайте с него една «чили», мис Шарп — каза Джоузеф, истински заинтригуван.

— Чили — повтори Ребека задъхано. — О, да! — Тя мислеше, че чили е нещо хладно, както показваше името, и че обикновено се поднася с лютивия пилаф. — Колко свежи и зелени изглеждат! — каза тя и сложи една в устата си. То беше по-люто от пилафа; плътта и кръвта не можеха да изтърпят повече. Тя остави вилицата си.

— Вода, малко вода, за бога! — извика Ребека.

Мистър Седли избухна в смях (той беше груб човек от борсата, където хората обичат всякакви шеги).

— Тези чили са истински индийски, уверявам ви — каза той. — Самбо, дай вода на мис Шарп.

На бащиния смях отговори и Джоузеф, който намери шегата чудесна. Дамите само се поусмихнаха. Смятаха, че клетата Ребека си беше изпатила прекалено много. Тя би желала да удуши стария Седли, но преглътна унижението си също тъй, както и отвратителния пилаф преди това, и щом й бе възможно да проговори, каза с комична благодушност:

— Трябваше да си спомня за пипера, който персийската принцеса слагала в сладкишите с каймак, в една от приказките на «Хиляда и една нощ». Вие в Индия слагате ли пипер в сладкишите си с каймак, сър?

Старият Седли се разсмя и реши, че Ребека е твърде благодушно същество. Джоузеф само забеляза:

— Сладкиши с каймак ли, госпожице? Нашият каймак в Бенгалия е много лош. Обикновено употребяваме козе мляко: и боже мой, знаете ли, принуден съм да го харесвам!

— Сега вече няма да харесвате всичко от Индия, мис Шарп — забеляза старият джентълмен; но когато следобед дамите се оттеглиха, хитрият стар човек каза на сина си. — Внимавай, Джоз, това момиче ти е хвърлило око.

— Ами! Глупости! — каза Джоз твърде поласкан. — Спомням си, сър, една девойка от Думдум, дъщеря на артилерийски офицер, която после се омъжи за Ланс, лекаря, и която ми бе хвърлила око през… и четвърта година — на мене и на Мълигътони, за когото ви споменах преди обед — чудесен човек е този Мълигътони — магистър в Буджбудж и положително ще влезе в съвета подир пет години. Значи, тъй, сър, артилеристите дадоха бал и Куинтин от четиринадесети полк ми каза: «Седли — рече той — залагам тринадесет срещу десет, че преди, да са започнали дъждовете, Софи Кътлър ще пипне или тебе, или Мълигътони.» — «Дадено» — рекох аз и, ех, сър, сър, този кларет е много хубав. От Адамсън ли е или от Карбонел?

В отговор се чу леко хъркане: почетният борсов агент беше заспал, така че останалата част от разказа на Джоузеф за него остана незавършена. Но той винаги бе много разговорлив в мъжка компания и беше разправял тази приятна историйка повече от двадесет пъти на лекаря си д-р Голъп, когато последният идваше да се осведомява за черния му дроб и за хапчетата.

Понеже бе болен човек, Джоузеф Седли се задоволи с бутилка кларет, освен обичайната си мадейра на обед, справи се с една-две чинии ягоди с каймак и двадесет и четири малки сладкиша, които лежаха забравени в една чиния до него, и положително (защото авторите на романи имат привилегията да знаят всичко) си мислеше твърде много за девойката горе. «Мило, весело, живо младо създание — казваше си той. — Как само ме погледна, когато по време на обеда й вдигнах носната кърпичка! Тя я изпусна два пъти. Кой ли пък пее оттатък в приемната? Я чакай! Дали да ида да видя?»

Свенливостта му обаче го обхвана с неудържима сила. Баща му бе заспал, шапката му беше в хола, а наблизо, на Саутхамптън Роуд, имаше пиаца за файтони.

— Ще отида да видя «Четиридесетте разбойници» — каза той — и балета на мис Декамп — и с тези думи се измъкна полекичка на върха на острите си обувки, като изчезна, без да събуди достойния си родител.

— Ето, Джоузеф си отива — каза Амелия, която гледаше от отворения прозорец на приемната, докато Ребека пееше пред пианото.

— Мис Шарп го подплаши — забеляза мисис Седли. — Горкият Джоз, защо е толкова свенлив?

(обратно)

Глава IV Зелената копринена кесия

Уплахата на клетия Джо трая два или три дни, през които той не посети къщата, а също и мис Ребека не спомена името му през това време. Към мисис Седли тя беше самата почтителна благодарност — радваше се извънредно много на базарите и се изпълваше с почуда в театъра, където добрата жена я водеше. Един ден Амелия имаше главоболие, та не можеше да отиде на веселбата, на която двете девойки бяха поканени, и тогава нищо не беше в състояние да накара приятелката й да тръгне без нея. «Какво? Ти, която показа на клетото сираче за първи път в живота му какво значи щастие и любов — да те оставя? Тебе! Никога!» — и зелените очи погледнаха към небето, изпълнени със сълзи. Мисис Седли не можеше да не признае, че приятелката на дъщеря й има прекрасно и благородно сърчице.

А що се отнася до шегите на мистър Седли, Ребека се смееше над тях с такава сърдечност и постоянство, които не малко радваха и умиляваха този добродушен джентълмен. Но Ребека спечели благоволението не само на членовете на семейството. Тя учуди и мисис Бленкинсоп, като показа много голям интерес към приготовляването на малиново сладко, операция, която се извършваше тогава в стаята на икономката. Непрестанно наричаше Самбо «сър» и «мистър Самбо» за негово най-голямо удоволствие, а на камериерката се извиняваше с такава сладост и смирение за това, че се е осмелила да я безпокои и да я вика със звънеца, че слугинската стая бе почти толкова очарована от нея, колкото и приемната.

Веднъж, като разглеждаше някакви рисунки, които Амелия бе изпратила от училище, Ребека попадна на една, която я накара да избухне в сълзи и да напусне стаята. Това се случи в деня, когато Джоз Седли се появи за втори път.

Амелия излезе бързо подир приятелката си, за да разбере причината на този изблик на чувства, след което нежносърдечната девойка се завърна без другарката си, също тъй развълнувана.

— Знаеш ли, мамо, учител по рисуване ни беше баща й, който правеше по-голяма част от рисунките ни.

— Любов моя! Положителна съм, че чух веднъж мис Пинкъртън да казва как той никога не се докосвал до тях, само ги монтирал.

— Е, да, то се наричаше монтиране, мамо. Ребека си спомнила рисунката и как баща й работил върху нея. Мисълта я обхванала изведнъж — и затова, знаеш тя…

— Клетото дете, толкова е чувствително! — каза мисис Седли.

— Бих желала да можеше да остане още една седмица при нас — каза Амелия.

— Страшно много прилича на мис Кътлър, с която се виждах в Думдум, само че е по-хубава. Сега е омъжена за Ланс, артилерийския лекар. Знаеш ли, мамо, веднъж Куинтин, от четиринадесетия полк, се обзаложи…

— О, Джоузеф, знаем тази история — каза Амелия, като се засмя. — Вместо пак да ни я разказваш, накарай мама да пише на този някой си сър Кроли и да го помоли да даде малко отпуск на милата, клета Ребека, — ето я и нея, със зачервени от плач очи.

— Сега съм по-добре — каза девойката с възможно най-сладката усмивка, като пое ръката на добродушната мисис Седли и я целуна почтително. — Колко сте мили всички към мене! Всички — прибави тя със смях — освен вие, мистър Джоузеф.

— Аз! — каза Джоузеф, като за миг се подвоуми дали да си отиде. — Боже мой! Мили боже! Мис Шарп!

— Да! Как можахте да бъдете толкова жесток, че да ме накарате да ям на обед онази ужасна гозба с пипера още първия ден, когато ви видях? Вие не сте тъй добър към мене, както милата Амелия.

— Той не те познава тъй добре — провикна се Амелия.

— Да му мисли онзи, който не е добър към тебе, мила — каза майката.

— Пилафът беше прекрасен; наистина беше — каза Джоузеф съвсем сериозно. — Може би не е имало достатъчно лимонов сок в него; да, вярно, че нямаше.

— Ами онези чили?

— Божичко, как ви накараха да извикате! — каза Джоз, като си спомни смешната случка и избухна в смях, който секна съвсем внезапно както обикновено.

— Не знам дали вече ще ви оставям да ми избирате гозбите — каза Ребека, докато отново слизаха за обед. — Не мислех, че мъжете обичат да правят бели на клетите безобидни момичета.

— За бога, мис Ребека, за нищо на света не бих желал да ви навредя.

— Така е — отвърна тя. — Знам, че не бихте го направили — и тя стисна съвсем лекичко китката му с малката си ръчица, след което я отдръпна изплашена, като погледна за миг лицето му, а сетне надолу към килима. Не мога да кажа, че сърцето на Джоз не трепна при това несъзнателно, плахо, мило движение от страна на безхитростната девойка.

То представляваше аванс и може би някои дами с неоспоримо добро държане ще го сметнат за нескромно действие. Не забравяйте обаче, че милата клета Ребека трябваше да върши всичките си работи. Ако някой е твърде беден, за да поддържа прислуга, макар да е много елегантен, трябва самичък да мете стаите си. Ако някоя мила девойка си няма мила мамичка да й уреди работата със съответния младеж, тя трябва самичка да си я нагласи. И, о, истинска благословия е, че тези жени не упражняват силата си по-често! Ние не бихме могли да им устоим. Покажат ли и най-малката благосклонност, мъжете мигновено падат на колене — стари или грозни — все едно. Поддържам това като неотменима истина. Една жена със средни възможности и без ясно очертана гърбица може да се омъжи за когото си иска. Нека само сме благодарни, че скъпите създания са като полските зверове и не съзнават силата си. Ако я съзнаваха, щяха напълно да ни сразят.

«Гледай ти! — мислеше си Джоузеф, когато влизаше в столовата. — Започвам да се чувствувам точно тъй, както с мис Кътлър в Думдум.» Как сладко и миличко го запитваше мис Шарп за различните блюда през време на обеда — полунежно, полушеговито! По това време тя вече беше доста интимна с цялото семейство, а — що се отнася до двете девойки, те се обичаха една друга като сестри. С младите неомъжени момичета винаги се случва това, ако са заедно в една къща в продължение на десет дни.

И сякаш за да подпомогне във всяко отношение плановете на Ребека, Амелия направи не друго, а напомни на брат си за едно негово обещание, дадено й през миналата великденска ваканция.

— Когато бях още ученичка — каза тя, смеейки се. — Джоузеф ми обеща да ме заведе във Воксхол. А сега — продължи Амелия, — както и Ребека е тук, ще стане още по-добре да отидем.

— О, чудесно! — възкликна Ребека, готова да запляска с ръце, но като се овладя, тя застина неподвижно, както подобаваше на такова смирено създание като нея.

— Довечера няма да мога — каза Джоз.

— Е, добре, утре.

— Утре татко ти и аз ще вечеряме вън — забеляза мисис Седли.

— Мисис Седли — обади се съпругът й, — нима вярвате, че аз ще се реша да отида там — и че жена на вашите години и с вашите килограми може да рискува да се простуди в това влажно място?

— Трябва някой да придружи децата — извика мисис Седли.

— Нека отиде Джоз — каза баща му, като се разсмя. — Той е достатъчно голям. — При тези думи дори и Самбо, който се намираше край бюфета, избухна в смях, а горкият дебел Джоз се почувствува едва ли не готов да стане отцеубиец.

— Развържете корсета му! — продължи безмилостният стар джентълмен. — Плиснете в лицето му малко студена вода, мис Шарп, или го отнесете горе; милото същество припадна. Горката жертва! Занесете го горе! Лекичък е като перце.

— Дявол да ме вземе, сър, това вече не мога да го понеса! — изрева Джоузеф.

— Оседлай слона на мистър Джоз, Самбо! — извика бащата. Но като видя, че Джоз едва не се разплака от смущение, старият шегаджия прекрати смеха си и каза, протягайки ръка към сина си: — Всичко е само на шега, Джоз. Самбо, няма какво да се грижиш за слона, ами дай на мистър Джоз и на мене по чаша шампанско. И кралят дори няма такова шампанско в избата си, момчето ми!

Шишето шампанско възстанови доброто настроение на Джоузеф и преди още да бе изпразнена бутилката, от която предвид заболяването си изпи три четвърти, той се съгласи да заведе двете момичета във Воксхол.

— За всяка от девойките трябва да има кавалер — каза старият джентълмен. — Джоз ще изостави Еми в тълпата — толкова е обаян от мис Шарп. Изпратете да попитат дали Джордж Озбърн няма да иска да дойде.

При тези думи, кой знае по каква причина, мисис Седли погледна към съпруга си и се засмя. Очите на мистър Седли блеснаха неописуемо дяволито и той погледна Амелия. Амелия сведе глава надолу и поруменя тъй, както умеят само седемнадесетгодишните девойки и както мис Ребека никога в живота си не бе поруменявала — най-малкото не бе го правила от осемгодишната си възраст, когато кръстницата й я бе хванала да краде сладко от долапа.

— Най-добре ще е Амелия да напише бележка — каза баща й — и да покаже на Джордж Озбърн какъв хубав почерк сме си донесли от лицея на мис Пинкъртън. Спомняш ли си, когато му писа да дойде на «Дванадесета нощ», Еми, и написа «дванадесет» с «м» вместо с «н»?

— Това беше преди години — каза Амелия.

— Сякаш беше вчера, нали, Джон? — обърна се мисис Седли към съпруга си.

Същата вечер, при един разговор, който се водеше в предната стая на втория етаж, в нещо като шатра от пъстър кретон с индийски мотиви, подплатена с розово платно, в която шатра имаше пухено легло с две възглавници, върху които се виждаха две кръгли, червени глави, едната в дантелена нощна шапчица, а другата в обикновена памучна, завършваща с пискюл; та именно там, по време на домашната изправителна лекция мисис Седли порица съпруга си за жестокото му държане към клетия Джоз.

— Беше много злобно от твоя страна, мистър Седли — каза тя, — да измъчваш по този начин горкото момче.

— Мила моя — каза памучният пискюл в защита на своето поведение. — Джоз е много по-суетен, отколкото си била ти през целил си живот и това означава твърде много. Макар че преди около тридесет години, в годината хиляда седемстотин и осемдесета, ти може би имаше право да бъдеш суетна. Не казвам, че не е така. Но не мога да търпя Джоз с неговата контешка свенливост. Той просто надминава себе си, мила моя, и през всичкото време мисли за собствената си личност и за това, че е прекрасен. Струва ми се, мила, че ще си имаме безпокойства с него. Ето на, малката приятелка на Еми го ухажва най-усилено — това е съвсем ясно и ако тя не го пипне, някоя друга ще го стори. Този човек е обречен да бъде жертва на жените, също както аз съм обречен да ходя на борсата всеки ден. Истински късмет е, мила, че не ни доведе някоя черна снаха. Но запомни ми думите, мила, първата жена, която пожелае, ще го пипне.

— Още утре ще си отиде, хитро същество такова — каза мисис Седли твърде енергично.

— Ако не тя, друга — и защо да не е тя, мисис Седли? Що се отнася до мене, пет пари не давам коя ще се омъжи за него. Нека Джоз направи това, което му харесва.

След малко гласовете затихнаха или се заместиха от нежната, но неромантична музика на носовете; и тишината в дома на Джон Седли, ескуайър, от Ръсъл Скуеър и борсата, се нарушаваше само когато черковният часовник отброяваше часа, а нощният пазач го съобщаваше.

Когато настъпи утрото, добродушната мисис Седли вече не мислеше да изпълни заплахите си към мис Шарп, защото, макар да няма нищо по-проницателно, по-обикновено и по-оправдано от майчинската ревност, все пак не й се щеше да повярва, че малката, смирена, признателна и блага възпитателка ще се осмели да пожелае подобна величествена личност, като административния началник на Богли Уола. Освен това молбата за продължаване отпуска на младата девойка бе вече изпратена и щеше да е трудно да се търси предлог да я отпратят начаса.

Сякаш всички сили желаеха нещата да се наредят в полза на благовъзпитаната Ребека, та дори и природните стихии (макар че отначало тя не бе склонна да приеме влиянието им като благоприятно за нея) се намесиха да й помогнат. В деня, определен за разходка до Воксхол, Джордж Озбърн дойде за вечеря, а възрастните отидоха на гости на общинския съветник Болс. Тогава се разрази такава буря, каквато обикновено се случва, когато човек реши да отиде във Воксхол и младите се принудиха да си останат у дома. Мистър Озбърн никак не изглеждаше разочарован от това. Той и Джоузеф Седли изпиха подобаващо количество портвайн, tête-à-tête в столовата, през което време Седли разправи цяла серия от най-хубавите си индийски историйки, тъй като в мъжка компания бе необикновено словоохотлив. Сетне мис Амелия Седли игра ролята на домакиня в приемната и тези четирима млади хора прекараха заедно такава приятна вечер, че всички изразиха по-скоро доволство от бурята, която бе станала причина да отложат посещението си във Воксхол.

Озбърн бе кръщелник на Седли и през тези двадесет и три години се чувствуваше като човек от семейството. Когато беше на шест седмици, той получи от Джон Седли сребърна чаша; на шест месеца — свирка и звънчета от корал и злато; а от юношеските си години нататък на Коледа редовно получаваше от стария джентълмен парични дарове. Спомняше си, че веднъж след ваканция, когато Джоузеф Седли беше оперен юноша, а той — дръзко десетгодишно хлапе, първият здравата го беше напердашил. С други думи, Джордж бе толкова близък със семейството, колкото можеха да го направят тези всекидневни прояви на добрина и интимност.

— Спомняш ли си, Седли, как се бе разгневил, когато отрязах пискюлите на високите ти ботуши и как мис… хм… как Амелия ме спаси от побой, като падна на колене и помоли брат си Джоз да не бие малкия Джордж?

Джоз си спомняше това бележито обстоятелство твърде добре, но се закле, че напълно го е забравил.

— Ами спомняш ли си как дойде с файтон в лицея на д-р Суиштейл да ме видиш преди да тръгнеш за Индия, как ме погали по главата и ми даде половин гвинея? Винаги си въобразявах, че си най-малко седем фута висок и много се удивих при завръщането ти от Индия, когато видях, че не си по-висок от мен.

— Колко мило от страна на мистър Седли да ви посети в училището и да ви даде пари! — възкликна възторжено Ребека.

— Да, и то след като бях откъснал пискюлите на ботушите му. Момчетата никога не забравят тези подаръци в лицея, нито пък хората, които им ги дават.

— Много харесвам високи ботуши — каза Ребека.

Джоз Седли, който страшно много се възхищаваше от нозете си и винаги носеше такива украсени ботуши, остана крайно доволен от забележката, макар да прибра крака под масата, когато тя бе изречена.

— Мис Шарп! — обади се Джордж Озбърн. — Вие сте такава добра художничка, че трябва непременно да нарисувате голяма историческа картина, изобразяваща сцената с ботушите. Седли ще бъде представен с кожени бричове, хванал в една ръка обезобразения ботуш, а с другата ще държи воланчето на блузата ми. Амелия ще е коленичила до него, вдигнала нагоре малките си ръчички и картината ще има някакво алегорично название като илюстрациите в учебниците.

— Няма да имам време да я нарисувам тук — каза Ребека. — Ще я направя, когато… когато си отида. — И тя сниши глас и доби такъв тъжен и печален вид, че всички почувствуваха колко жестока е участта й и колко много ще съжаляват, когато се разделят с нея.

— О, ако би могла да останеш по-дълго, мила Ребека — каза Амелия.

— Защо? — запита другата още по-тъжно. — За да бъда още по-нещаст… за да ми е още по-тягостно, когато те загубя? — И тя извърна глава. Амелия даде воля на своята слабост към сълзите, която, както вече споменахме, беше един от недостатъците на това чувствително същество. Джордж Озбърн погледна двете девойки затрогнат и с любопитство, а Джоузеф Седли издаде от огромните си гърди нещо като въздишки и сведе очи към любимите ботуши.

— Нека послушаме малко музика, мис Седли… Амелия — каза Джордж, който почувствува в този миг почти непреодолимо желание да я целуне пред очите на компанията. Тя го погледна за минутка и ако заявя, че те се влюбиха един в друг в този кратък миг, може би ще е невярно, тъй като тези двама млади хора всъщност бяха отгледани от родителите си с тази именно цел и вече близо от десет години в съответните им семейства твърде често се говореше за предстоящия брак. Отидоха към пианото, което, както повечето пиана, бе сложено в задната приемна; и понеже беше донейде тъмно, мис Амелия сложи по най-непринуден начин ръката си в ръката на мистър Озбърн, който, разбира се, много по-лесно от нея можеше да проправи път между столовете и отоманките. Това обстоятелство даде възможност на мистър Джоузеф Седли и Ребека да останат tête-à-tête край масата на приемната, където девойката бе заета с плетенето на зелена копринена кесия.

— Няма нужда да се пита за семейните тайни — каза мис Шарп. — Тези двамата издадоха своята.

— Според мен веднага щом получи назначение — каза Джоузеф, — работата ще се нареди! Джордж Озбърн е чудесен човек.

— А сестра ви е най-милото същество на света. Щастлив е мъжът, който я спечели! — При тези думи мис Шарп издаде дълбока въздишка.

Когато двама неженени хора останат заедно и заговорят за подобни деликатни въпроси, между тях възниква голямо доверие и близост. Не е нужно да се дават точни сведения относно разговора, който се поведе между мистър Седли и младата девойка, тъй като, ако се съди по горния откъслек, посоченият разговор не бе особено духовит, нито пък многословен. Той рядко бива такъв между хората в обществото и където и да било другаде, освен в много изисканите и остроумни романи. Тъй като от съседната стая се чуваше музика, разговорът, разбира се, се водеше с подходящите приглушени гласове, макар че, искрено казано, двамата в другата приемна нямаше да се обезпокоят, колкото и високо да говореха, тъй като бяха заети с личните си вълнения.

Почти за първи път в живота си мистър Седли откри, че приказва без никакво стеснение и свенливост с лице от другия пол. Мис Ребека му зададе въпроси за Индия и това му откри възможност да разправи много интересни анекдоти за страната и за самия себе си. Той описа баловете в правителствената резиденция и начина, по който се разхлаждаха през горещия сезон с помощта на големи ветрила, мокри рогозки по прозорците и тям подобни. Изказа се много духовито за няколкото шотландци, които лорд Минто, губернаторът, покровителствувал. Сетне описа как става лов на тигри и как веднъж седлото на слона му било издърпано изпод него от един разярен звяр. С какво удоволствие слушаше мис Ребека за официалните балове и как се смееше на историйките за шотландския лейтенант, като наричаше мистър Седли «мрачно, заядливо същество»; а как се уплаши при историята със слона!

— Заради майка ви, скъпи мистър Седли — каза тя, — заради всичките ви приятели, обещайте никога да не предприемате подобни ужасни експедиции.

— Ами, ами, мис Шарп — каза той, подръпвайки яката си, — опасността прави спорта още по-приятен. — Той беше ходил на лов за тигри само веднъж, когато бе станала споменатата случка и когато едва не загина — не от тигъра, а от уплаха. И докато продължаваше да говори, доби твърде голяма смелост и дори имаше дързостта да я запита за кого плете зелената копринена кесия. Сам се учуди на галантните си интимни обноски, които му правеха истинско удоволствие.

— За този, който се нуждае от подобна кесия — отвърна мис Ребека, като го погледна най-мило и пленително.

Седли се готвеше да каже нещо твърде красноречиво и започна:

— О, мис Шарп, как… — когато изпълняваната в съседната стая песен се свърши и го накара да чуе собствения си глас тъй ясно, че се спря, изчерви се и избърса развълнувано носа си.

— Я колко сладкодумно приказва брат ви! — прошепна мистър Озбърн на Амелия. — Приятелката ви просто прави чудеса.

— Колкото повече, толкова по-добре — каза Амелия, която подобно на почти всички истински жени в дъното на сърцето си таеше голяма слабост към сватосването и много щеше да се радва, ако Джоузеф си заведеше съпруга в Индия. Също тъй през тези няколко дни на постоянна близост у нея бе възникнало силно приятелско чувство към Ребека и тя бе открила у нея хиляди добродетели и привлекателни качества, които не бе доловила, докато бяха заедно в Чизик. Младите девойки изобщо твърде бързо се сприятеляват. И вината не е тяхна, ако подир брака този Sehnsucht nach der Liebe [4] утихне. Това, което сантименталистите с гръмки думи наричат копнеж за любов и което казано по-простичко, означава — че жените се чувствуват задоволени едва когато имат, съпруг и деца, върху които да съсредоточат обичта си, разпилявана преди това на дребно.

След като изчерпа малкия си запас от песни или след като бе стояла достатъчно дълго в задната приемна, мис Амелия сметна за прилично да покани приятелката си да попее.

— Нямаше да слушате моите песни — обърна се тя към мистър Озбърн (макар да знаеше, че не казва истината), — ако преди това бяхте чули Ребека.

— Аз обаче предупреждавам мис Шарп — каза Озбърн, — че независимо от това дали съм прав или не, смятам мис Амелия Седли за първата певица в света.

— Почакайте да я чуете — каза Амелия, а Джоузеф Седли прояви такава учтивост, че дори занесе свещите до пианото. Озбърн намекна, че не ще му е неприятно да остане на тъмно, но мис Седли заяви със смях, че нямало да му прави компания и тогава двамата последваха Джоузеф. Ребека пееше много по-добре от приятелката си (въпреки че, разбира се, Озбърн бе свободен да поддържа мнението си) и положи най-големи усилия, за голямо учудване на Амелия, която никога не бе я чувала да пее тъй добре. Тя изпя една френска песен, от която Джоузеф не разбра нито думица и която и Джордж си призна, че не разбира, а сетне изпълни няколко простички балади, които бяха на мода преди четиридесет години и в които британските моряци, нашият крал, клетата Сузана, синеоката Мери и други подобни са главните герои. Знае се, че те не са кой знае колко ценни от музикална гледна точка, но действуват на чувствата и хората ги разбираха по-добре, отколкото вечните сладникави lagrime, sospiri и felicita [5] на музиката на Доницети, която е толкова на мода днес. В паузата се водеше сантиментален разговор, подходящ за програмата, а Самбо (след като внесе чая), зарадваната готвачка и дори икономката, мисис Бленкинсоп, благоволиха да слушат песните от площадката на стълбите.

Сред баладите имаше една, последната от концерта, чието съдържание беше следното:

Пуста и гола е степта и страшна буря се извива, но здрав е покривът на малката къщурка и весел е запаленият вътре огън. Момче-сираче край оградата й мина и като зърна лумналия пламък, още по-страшна му се стори злата буря и още по-студен нападалия сняг. Видяха го как крачеше напред с морни крачки и тъга в сърцето и мили гласове го викаха назад, и с топъл поглед «добре дошъл» му пожелаха. Но кога зора се сипна, гостенинът си отиде и веселият огън пламна пак. Смили се, боже, над всички скитници сами и чуй как свири вятърът на хълма.

Тя бе пропита с чувството на казаните преди малко от Ребека думи: «Когато си отида». Като стигна до последните слова, дълбокият глас на мис Шарп секна. Всички почувствуваха намека за заминаването й и за това, че тя е нещастно сираче. Джоузеф Седли, който обичаше музика и беше мекосърдечен, остана очарован от изпълнението на песента, а завършекът й го трогна дълбоко. Ако бе имал смелостта, ако Джордж и мис Седли бяха останали в другата стая, както младият момък бе предложил, на ергенуването на Джоузеф Седли щеше да се сложи край и тази повест нямаше да бъде написана. Но когато песента завърши, Ребека стана от пианото и като подаде ръка на Амелия, отиде в полуосветената приемна. Точно в този миг Самбо донесе поднос със сандвичи, желета и няколко искрящи чаши и шишета, към които вниманието на мистър Седли веднага се прикова. Когато родителите на семейство Седли се завърнаха от вечерята, на която бяха поканени, те завариха младите хора така унесени в разговор, че не бяха чули приближаването на екипажа и мистър Джоузеф тъкмо казваше:

— Скъпа мис Шарп, една малка лъжичка желе, да ви подкрепи след вашия усилен… вашето… тъй приятно усилие.

— Браво, Джоз! — възкликна мистър Седли.

Като чу добре познатия му шегаджийски глас, Джоз изведнъж се оттегли в смутено мълчание и бързо си тръгна. Той не лежа буден цяла нощ и не размишлява дали е влюбен в мис Шарп. Любовната страст никога не пречеше на апетита, нито пък на съня на мистър Джоузеф Седли, но той си мислеше колко приятно би било да слуша подобни песни, каква distinguee девойка бе тя, как говореше френски по-добре дори от съпругата на губернатора и каква сензация би направила на баловете в Калкута. «Явно е, че клетото девойче е влюбено в мен — мислеше си той. — Не е по-бедна от повечето девойки, които идват в Индия. Бих могъл да попадна на някоя много по-лоша, да му се не види!» И с тези размишления той заспа.

Как лежеше будна мис Шарп и как размишляваше дали утре той ще дойде, или не — това няма защо да се казва. Следният ден настъпи и неизбежен като съдбата, мистър Джоузеф Седли се появи преди обед. Никога по-рано не бе правил тази чест на Ръсъл Скуеър. Джордж Озбърн бе вече там («пречейки» на работата на Амелия, която пишеше на дванадесетте си най-добри приятелки в Чизик Мел), а Ребека бе заета с вчерашното си ръкоделие. Когато файтончето на Джоз спря и след обикновеното си гръмогласно почукване и важно суетене пред вратата бившият административен началник на Богли Уола се изкатери горе, между Озбърн и мис Седли се размениха многозначителни погледи и като се усмихнаха дяволито, тези двама погледнаха към Ребека, която наистина се изчерви и наведе къдриците си над плетивото. Как биеше сърцето й, когато Джоузеф се появи — Джоузеф, задъхан от изкачването, с лъснати скърцащи ботуши — Джоузеф, в нова жилетка, зачервен от горещината и стеснение, поруменял зад подплатената си вратовръзка. Всички се почувствуваха стеснени, а що се отнася до Амелия, мисля, че тя бе изплашена повече от всички.

Самбо, който отвори широко вратата и извести за появяването на Джоузеф, следваше ухилен зад гърба на административния началник и носеше два красиви букета, които този смелчага бе имал дързостта да купи от пазара на Ковънт Гардън тази сутрин — те не бяха чак толкова големи, колкото букетите, които понастоящем дамите носят със себе си, но младите девойки много се зарадваха, когато Джоузеф поднесе по един букет на всяка с крайно тържествен поклон.

— Браво, Джоз! — провикна се Озбърн.

— Благодаря, скъпи Джоузеф — каза Амелия, готова да целуне брат си, ако той би имал подобно намерение. (И струва ми се, за една целувка от страна на подобно мило създание като Амелия бих купил всичката стока на най-изискания цветар.)

— О, какви божествени цветя! — възкликна мис Шарп и ги помириса деликатно, като ги притисна до гърдите си и отправи очи към тавана, обхваната от неописуемо възхищение. Може би тя най-напред погледна във вътрешността на букета, за да види дали там няма някаква бележчица, но такава не се намери.

— Нима в Богли Уола разговарят с езика на цветята, Седли? — запита със смях Озбърн.

— Ами, нищо подобно! — отвърна сантименталният младеж. — Купих ги от Натан. Много се радвам, че ви харесват. И знаеш ли, Амелия, едновременно с тях купих и ананаси, които дадох на Самбо. Нека останат за десерт на обед. Много са разхладителни и приятни в топло време.

Ребека каза, че никога не била вкусвала ананаси и много й се искало да ги опита.

Така продължи разговорът. Не знам под какъв предлог Озбърн излезе от стаята, нито пък защо след малко излезе и Амелия — може би да нагледа разрязването на ананасите. Но Джоз бе оставен насаме с Ребека, която отново се бе заловила за ръкоделието и зелената коприна и лъскавите игли се движеха бързо под нежните й бели пръсти.

— Каква прелестна, прелестна песен ни изпяхте снощи, скъпа мис Шарп! — каза административният началник. — Тя едва ли не ме разплака; честна дума.

— Защото имате нежно сърце, мистър Джоузеф; струва ми се, че сърцата на всички от семейство Седли са такива.

— Държа ме буден снощи и тази сутрин се опитах да си я тананикам в леглото; честна дума. Голъп, лекарят ми, дойде в единадесет часа (аз съм болен, знаете, и Голъп идва при мен всеки ден) и, представете си, завари ме да пея като — като червеношийка.

— О, шегаджия такъв! Хайде да ви чуя как ще я пеете.

— Аз? Не, вие, мис Шарп, скъпа мис Шарп, моля ви се, изпейте я.

— Не сега, мистър Седли — каза Ребека с въздишка. — Нямам настроение за нея; освен това трябва да свърша кесията. Ще ми помогнете ли, мистър Седли? — И преди да бе имал време да я запита как да стори това, мистър Джоузеф Седли, от Източноиндийската компания, действително седеше tête-à-tête с една млада девойка, като я гледаше с пронизващ поглед. Ръцете му бяха протегнати напред като за молба, а около китките му бе намотано едно чиле зелена коприна, която тя навиваше.

В тази романтична поза Озбърн и Амелия завариха интересната двойка, когато влязоха да известят, че обедът е готов. Намотаването на коприната току-що бе завършено, но мистър Джоузеф не бе заговорил.

— Положителна съм, че ще го стори довечера, мила — каза Амелия, като стисна ръката й.

Седли бе обмислил работата и си бе казал: «Да му се не види, ще повдигна въпроса във Воксхол.»

(обратно)

Глава V Нашият Добин

Побоят между Къф и Добин и неочакваният резултат от това състезание за дълго ще се помнят от всеки, който се възпитаваше тогава в знаменития лицей на доктор Суиштейл. Последният юноша (наричан Досадния Добин, Заспалия Добин и с други подобни прякори, изразяващи момчешко презрение) беше най-кроткият, най-тромавият и, както изглеждаше, най-тъпият от всички млади господа на доктор Суиштейл. Баща му беше търговец на бакалски стоки в Сити и се говореше, че е бил приет в лицея въз основа на онова, което наричаха «взаимни облаги» — с други думи, таксите за пансиона и учението му се изплащаха от бащата в стоки, не в пари. И той стоеше там — почти на най-долното стъпало на училището — в своите груби панталони и жакет от рипсено кадифе, които едрите му кости едва не пръскаха по шевовете — като представител на еди-колко си фунта чай, свещи, захар, сапун, сушени сливи (само малка част от които се слагаха в пудинга) и други продукти. Ужасен бе денят за малкия Добин, когато един от малчуганите на училището бе избягал в града да си купи сладкиши и бе зърнал колата на Добин и Ръдж, търговци на бакалски стоки от Теме Стрийт, Лондон, спряла пред вратата на лицея, за да се разтоварят от нея онези стоки, с които фирмата търгуваше.

За малкия Добин след това нямаше никакво спокойствие. Отправените срещу него шеги бяха ужасни и безмилостни.

— Здравей, Добин — казваше един от хлапаците, — във вестника има добри новини. Цената на захарта се вдига, момчето ми.

Друг пък започваше да прави сметки:

— Ако един фунт свещи струва седем пенса и половина, колко ще струва Добин? — което биваше последвано от силен смях от страна на младите нехранимайковци, които справедливо считаха, че продаването на стоки на дребно е срамна и позорна дейност, която заслужава презрението на всички истински джентълмени.

— Баща ти е един обикновен търговец, Озбърн — каза веднъж насаме Добин на малкото момче, което му бе докарало тази беда.

Но то му отвърна високомерно:

— Баща ми е джентълмен и си има собствен екипаж — след което Уилям Добин се отдалечи в една малка пристройка на дъното на двора, където прекара свободния полуден в най-тежка мъка. Има ли някой, който да не си спомня подобни горчиви, горчиви часове на детска скръб? Кой не е страдал от несправедливости; кой не се е свивал пред унижения; кой има по-остър усет за злото и кой изпитва по-силна благодарност за проявена добрина, отколкото едно малко, благородно момче? И колко много от тези нежни душици вие унижавате, вледенявате и измъчвате заради някаква си аритметика или латински!

Уилям Добин, поради неспособността си да смели основните правила на гореспоменатия език, изложен в онази чудна книга, Итънската латинска граматика, бе принуден да се числи към най-слабите ученици на доктор Суиштейл и постоянно трябваше да търпи подигравките на малчуганите с розови лица и престилки, когато маршируваше наред с най-малките, гигант между тях, със сведен надолу слисан поглед, с изпомачкана читанка и тесни панталони. Големи и малки, всички му се подиграваха. Зашиваха панталоните му, като ги правеха още по-тесни. Прерязваха пружините на леглото му, прекатурваха кофи и скамейки, за да се спъне в тях — нещо, което той никога не пропущаше да направи. Изпращаха му колети, които съдържаха не друго, а бащините му сапуни и свещи. Нямаше ученик в лицея, който да не си прави смях с Добин; и той понасяше всичко много търпеливо, мълчалив и страшно нещастен.

Къф, от друга страна, беше главатарят и контето на лицея. Той внасяше тайно бутилки с вино, биеше се с градските момчета, а в съботен ден идваха да го вземат с едно пони, което яздеше на път за дома. В стаята му имаше чифт ботуши, с които през ваканциите ходеше на лов. Имаше си златен часовник и смъркаше емфие като доктор Суиштейл. Беше ходил на опера и знаеше качествата на по-големите актьори, като предпочиташе мистър Кийн пред мистър Кембъл. Можеше да преведе четиридесет латински стиха в един час. Пишеше френска поезия. Какво ли още не можеше или не знаеше? Казваха, че дори самият доктор Суиштейл се страхувал от него.

Къф, неоспорваният цар на училището, господствуваше над поданиците си и ги тероризираше с неотразимо чувство за надмощие. Един лъскаше обувките му, друг препичаше хляба му, трети му подаваше топките за крикет в продължение на цял летен следобед. «Фигз» беше момчето, което той презираше най-силно и с което, макар и постоянно да го обиждаше и да му се надсмиваше, не благоволяваше да има пряко вземане-даване.

Един ден, насаме, между двамата млади господа възникна спречкване. Фигз беше самичък в занималнята и се трудеше върху едно писмо за дома. Точно тогава влезе Къф и го прати да му свърши някаква работа, струва ми се, да му купи сладкиши.

— Не мога — отвърна Добин, — искам да свърша писмото си.

— Не можеш ли? — възкликна мистър Къф, дръпвайки писмото (в което много думи бяха задраскани, много бяха написани погрешно и върху които бяха изразходвани много усилия, мисли и сълзи; тъй като клетото момче пишеше на майка си, която много обичаше, макар и да бе жена на бакалин и да живееше в една задна стая на Теме Стрийт).

— Не можеш ли? — повтори мистър Къф. — Бих желал да знам защо, моля? Не би ли могъл да пишеш на почитаемата майка Фигз утре?

— Не наричай хората с прякори — каза Добин, като се вдигна много възбудено от чина.

— Е, сър, ще отидете ли? — изкукурига училищният петел.

— Дай писмото — отвърна Добин. — Един джентълмен не чете чужди писма.

— Добре де, а сега няма ли да отидеш? — отново запита другият.

— Не, няма. Не удряй, защото ще те пребия! — изрева Добин, като сграбчи една оловна мастилница с такъв зъл поглед, че мистър Къф се спря, смъкна ръкавите си, които бе навил нагоре, сложи ръце в джобовете и си отиде с подигравателна усмивка. След това той никога не влезе в личен досег с момчето на бакалина, обаче, ако сме справедливи към него, трябва да кажем, че всякога говореше за мистър Добин с презрение зад гърба му.

Известно време след този разговор стана така, че през един слънчев следобед мистър Къф се намери близо до клетия Уилям Добин, който лежеше под едно дърво на игрището, сричайки любимите си приказки от «Хиляда и една нощ», и далеч от останалите момчета, които бяха заети с различни спортни игри, бе съвсем самичък и се чувствуваше почти щастлив. Ах, защо хората не оставят децата на мира! Защо учителите не престанат да ги тормозят, защо родителите упорствуват да насочват посвоему мислите им и да господствуват над чувствата им — тези мисли и чувства, които са загадка за всички (всъщност, какво ли знаем вие и аз един за друг, за децата ни, за бащите ни, за съседа ни и колко по-красиви и по-ценни са мислите на клетото момче или момиче, което се мъчим да направляваме, от тези на развратения от света човек, който властвува над тях?) — та ако, казвам, родителите и възпитателите оставяха децата по-дълго сами — от това щеше да има само полза, макар възпитанието им да пострада.

И тъй, Уилям Добин бе забравил света поне за малко и се намираше далеч някъде със Синдбад мореплавателя в долината на диамантите или с принц Ахмед и магьосницата Перибану в онази очарователна пещера, в която принцът я бе намерил и която всички бихме желали да обиколим, когато пискливи крясъци на разплакано дете го сепнаха от приятния му унес. Като вдигна очи, той видя пред себе си Къф, който налагаше едно малко момче.

Беше онова момче, което бе разправило за бакалската кола, но той не беше отмъстителен, особено към малките и беззащитните.

— Как посмяхте, сър, да счупите шишето? — викаше Къф на хлапето, като размахваше една бухалка за крикет над главата му.

Бе заповядал на момчето да се прехвърли през стената на игрището (на едно място, където парчетата натрошено стъкло отгоре бяха разчистени и в тухлите бяха направени удобни вдлъбнатини), да изтича на разстояние от четвърт миля, да купи на вересия шише ром, да се промъкне обратно, без да го видят дебнещите шпиони на доктора, и отново да се добере до игрището. Докато изпълняваше тази поръчка, кракът му се бе подхлъзнал, питието се бе разляло, панталоните му се бяха скъсали и той се появи пред господаря си разтреперан, виновен, но все пак здрав и читав.

— Как посмяхте, сър, да я счупите? — казваше Къф. — Несръчен малък крадец. Изпил си рома и сега се преструваш, че си счупил шишето. Подай си ръката.

И бухалката се стовари тежко върху ръката на детето. Последва стенание. Добин вдигна очи. Магьосницата Перибану бе избягала с принц Ахмед в най-вътрешната част на пещерата, Синдбад бе изчезнал в миг от долината на диамантите, далеч сред облаците, и пред честния Уилям лежеше всекидневният живот, а едно голямо момче биеше едно малко, без да има основание за това.

— Дай си и другата ръка! — изрева Къф на малкия си съучастник, чието лице бе разкривено от болка, Добин потрепери и се изпъчи в старите си тесни дрехи.

— На ти това, дяволче такова! — извика мистър Къф и бухалката отново се стовари върху ръката на детето.

Не се ужасявайте, госпожи, всяко момче, което е било в лицей, е вършило подобни неща. И вашите деца по всяка вероятност ще го вършат и понасят на свой ред. Бухалката се стовари още веднъж и Добин скочи.

Не мога да кажа какъв беше подтикът му. Измъчването в лицеите е също така узаконено, както бичуването в Русия. В известно отношение би било неджентълменско да му се противопостави човек. Може би глупавата Добинова душа се възмущаваше от тази проява на потисничество или пък жадуваше за отмъщение и гореше от нетърпение да премери сили с надутия мъчител и тиранин, който печелеше цялата слава, величие, гордост, почит и уважение в лицея, за когото биеха барабани и се развяваха знамена. Но какъвто и да беше поривът му, той скочи и изкрещя:

— Махни се, Къф, не измъчвай повече това дете! Иначе ще…

— Иначе какво? — запита Къф, смаян от това прекъсване. — Подай си напред ръката, зверче такова!

— Ще те напердаша тъй, както никога в живота ти не са те пердашили! — каза Добин в отговор на първата част на изречението на Къф.

Малкият Озбърн ахна със сълзи на очи и погледна с учудване и без да вярва този удивителен защитник, появил се така внезапно да го вземе под покровителството си, докато пък учудването на Къф едва ли бе по-малко от неговото. Представете си смайването на покойния ни владетел Джордж III, когато чул за въстанието на Североамериканските колонии. Представете си смелия Голиат, когато малкият Давид пристъпил към него и поискал да се борят, и само тогава ще добиете понятие за чувствата на мистър Реджинълд Къф, когато му бе оказана тази съпротива.

— След училище — каза той естествено; ала след като помълча и го изгледа така, сякаш искаше да каже: «Дотогава си направи завещанието или предай последното си желание на приятелите си.»

— Както обичаш — отвърна Добин. — Ти ще ми бъдеш секундант, Озбърн.

— Добре, щом искаш — отвърна малкият Озбърн; защото знаете, че баща му имаше собствен екипаж и той малко се срамуваше от защитника си.

Да, когато настана часът на битката, той едва се пресрамваше да подвиква: «Давай, Фигз» — и нито едно момче от целия лицей не повтори това подвикване през първите два-три рунда на тази бележита борба, в чието начало методичният Къф с презрителна усмивка на лице, подвижен и весел, сякаш беше на бал, стоварваше ударите си върху своя противник и на три пъти поваля този нещастен защитник. При всяко поваляне се чуваха одобрителни викове и всеки един от наблюдателите изпитваше силното желание да му се даде честта да подложи коляното си на победителя.

«Как ли ще ме напердашат, като се свърши» — мислеше си малкият Озбърн, вдигайки своя човек.

— Най-добре е да се предадеш — каза той на Добин. — Само ще ме напердаши, а ти знаеш, Фигз, че съм свикнал на това.

Но Фигз, чиито стави трепереха и чиито ноздри дъхаха яростно, се впусна в борбата за четвърти път.

Тъй като съвсем не знаеше как да възпре насочените срещу него удари, а освен това именно Къф беше нанесъл първия удар предишните три пъти, без да остави някаква възможност на противника си да го удари, Фигз реши сега да започне рунда с атака от своя страна. Понеже беше левак, той сложи в действие лявата си ръка и удари два пъти с всичка сила — веднъж по лявото око на мистър Къф и веднъж по прекрасния му римски нос.

За голямо учудване на зрителите този път Къф бе повален.

— Хубав удар, дявол да го вземе! — възкликна малкият Озбърн с вид на познавач, като потупа своя човек по гърба. — Удряй го с лява ръка, Фигз, моето момче.

През останалото време на битката лявата ръка на Фигз бе извънредно много заета, Къф биваше повалян всеки път. При шестия рунд почти толкова момчета се провикваха: «Карай, Фигз» — колкото и: «Карай, Къф.» При дванадесетия рунд Къф вече никакъв го нямаше, както се казва в такива случаи, и бе загубил не само самообладание, но и способността да напада и се отбранява. Фигз, от друга страна, бе спокоен като квакер. Лицето му бе съвсем бледо, очите му блестяха, широко отворени, а една голяма драскотина на дясната му буза изобилно кървеше и всичко това му придаваше страшен и свиреп вид, който, изглежда, събуди уплаха в душите на мнозина от зрителите. Но въпреки това неустрашимият му противник се приготви за тринадесети рунд.

Ако имах перото на Напие, бих могъл да опиша битката както подобава. Това бе последното нападение на гвардейците (или по-право, би било, тъй като битката при Ватерло още не бе станала) — това бе устремът на колоната на маршал Ней с десетте хиляди щръкнали байонета и двадесетте орли — това бяха крясъците на любителите на говеждо месо — британците, втурнали се стремглаво надолу по хълма да прегърнат врага в свирепа битка — с други думи, това бе Къф, впуснал се смело напред, обаче цял отмалял и замаян, докато Добин стовари обичайния си ляв удар върху носа на противника си и го повали на земята за последен път.

— Смятам, че това вече му е достатъчно — каза Фигз, когато противникът му падна на тревата като билярдна топка; и дори когато краят на борбата беше оповестен, мистър Реджинълд Къф не бе в състояние или пък не пожела да се изправи.

Тогава всички момчета извикаха «ура» за Добин така възторжено, че бихте го помислили за техен любимец през цялото време на битката. Виковете изкараха доктор Суиштейл от кабинета му, любопитен да узнае причината за тази олелия. Разбира се, той заплаши Фигз, че ще го напердаши здравата, но Къф, който по това време бе дошъл на себе си и измиваше раните си, се изправи и каза:

— Вината е моя, сър — не на Фигз — не на Добин. Биех едно малко момче и той ми даде да разбера.

С тази великодушна реч той не само спаси победителя си от побой, но и спечели обратно първенството си пред момчетата, което поради поражението си почти бе загубил.

Малкият Озбърн писа вкъщи на родителите си и им разправи цялата случка.

«Шугъркейн Хаус, Ричмънд,

март 18…

Мила мамо,

надявам се, че всички сте добре. Ще ти бъда много благодарен, ако ми изпратиш един кейк и пет шилинга. Тук имаше сражение между Къф и Добин. Къф, както знаете, беше побойникът на училището. Борбата трая тринадесет рунда и Добин победи. Така че сега Къф е на второ място. Борбата беше заради мен. Къф ме напердаши, задето му бях счупил едно шише с мляко, и Фигз се застъпи за мен. Наричаме го Фигз, защото баща му е бакалин — фирмата им е „Фигз и Ръдж“, Темс Стрийт, Сити — и смятам, че понеже той се би за мен, трябва да купувате чая и захарта от баща му. Къф си отива вкъщи всяка събота, но тази седмица не ще може, защото и двете му очи са насинени. Има си едно бяло пони, което идва да го вземе, а също и лакей в ливрея на бяла кобила. Бих желал и татко да ми вземе едно пони, и съм твой покорен син:

Джордж Седли Озбърн

П.П. Кажи много здраве на малката Еми. Изрязвам й един екипаж от картон. Моля ти се, не обикновен кейк, а със стафиди.»

Като резултат на Добиновата победа, репутацията му пред момчетата се издигна неимоверно високо и името Фигз, което дотогава бе символ на укор, сега стана измежду най-популярните и най-уважаваните прякори в училището.

— Най-после той не е виновен, че баща му е бакалин — казваше Джордж Озбърн, който, макар и малък, бе много обичан от младежите на доктор Суиштейл; и неговото мнение бе прието много радушно. Гласуваха, че ще се счита за непристойно да се подиграват на Добин за произхода му, и «старият Фигз» стана прякор, с който се изразяваше обич и привързаност.

Промяната в положението му възвиси Добиновия дух. Той постигна чудни успехи в учението. Самият превъзходен Къф, при чието благоволение Добин можеше само да поруменява, му помагаше за латинските стихове, занимаваше го през свободните си часове, изведе го триумфално от класа на малките момчета в класа на по-възрастните и дори там му извоюва добро място. Откриха, че макар и тъп по класическите езици, по математика той е удивително бърз. За обща радост излезе трети по алгебра, а през лятната изпитна сесия по френски получи за награда книга. Трябваше да видите майчиното му лице, когато докторът му поднесе Telemaque (този прелестен роман) пред очите на цялото училище, родителите и гостите, надписан за Гилелмо Добин. Всички момчета изръкопляскаха в знак на одобрение и сърадване. Кой може да опише как той поруменяваше, как се спъваше, как тромаво се държа и колко крака изпотъпка, докато се върне на мястото си? Старият Добин, баща му, който сега за първи път го уважаваше, му даде публично две гвинеи, по-голямата част от които той похарчи за един общ пир; а след ваканцията пристигна в училището във фрак.

Добин беше юноша прекалено скромен, за да предположи, че тази щастлива промяна в положението му бе резултат от собственото му великодушие и мъжество. Той погрешно смяташе, че добруването му се дължи единствено на доброжелателството на малкия Джордж Озбърн, на когото оттогава нататък се закле в такава любов и привързаност, каквато само децата са годни да изпитват — привързаност като в приказката, изпитвана от тромавия Орсън към прекрасния малък Валентин, неговия победител. Той падна ничком пред малкия Озбърн и му отдаде любовта си. Дори и преди да се бяха запознали, той се бе възхищавал тайно от Озбърн, а сега стана негов лакей, негово куче, неговият Петкан. Вярваше, че Озбърн притежава всички добродетели, че е най-хубавият, най-смелият, най-дейният, най-способният, най-великодушният от всички юноши в света. Разделяше с него парите си, купуваше му най-разнообразни подаръци: ножчета, кутии за моливи, златни печати, бонбони, романтични книжки с големи цветни картини, представляващи рицари и разбойници, върху много от които се виждаха надписите «На Джордж Озбърн, ескуайър, от неговия предан приятел Уилям Добин» — изрази на уважение, които Джордж приемаше много благосклонно както подобаваше на превъзходните му качества.

Така че, когато лейтенант Озбърн дойде на Ръсъл Скуеър в деня на отиването им във Воксхол, той каза на дамите:

— Мисис Седли, надявам се, че няма да е неудобно; поканих нашия Добин да вечеря тук, а след това да дойде с нас във Воксхол. Той е почти толкова скромен, колкото Джоз.

— Скромност, ами — каза едрият джентълмен, като хвърли поглед на победител към мис Шарп.

— Да, той е скромен, но ти си несравнимо по-грациозен, Седли — прибави със смях Озбърн. — Срещнах го в Бедфорд, когато отидох да те търся, и му казах, че мис Амелия се е прибрала у дома си и че всички възнамеряваме да се повеселим някоя вечер. Казах също, че мисис Седли му е простила вече, задето счупи съда за пунш на детския празник. Не си ли опомняте тази злополука, госпожо, преди седем години?

— Върху алената копринена рокля на мисис Фламинго — каза добродушната мисис Седли. — Колко беше недодялан. А и сестрите му не са много по-грациозни. Лейди Добин беше снощи в Хайбъри с три от тях. Ех, ама какви фигури, милички!

— Общинският съветник е много богат, нали? — каза лукаво Озбърн. — Не мислите ли, че една от сестрите би била добра партия за мен, госпожо?

— Ах, глупаво същество! Та коя ли би ви взела с това ваше жълто лице?

— Как моето лице жълто? Не казвайте това, преди да видите Добин. Той е прекарвал жълтеница три пъти: два пъти в Насау и веднъж в Сент Китс.

— Както и да е, вашето лице е достатъчно жълто за нас. Нали, Еми? — каза мисис Седли. При тези думи мис Амелия само се усмихна и поруменя. И като погледна към бледото и интересно лице на мистър Джордж Озбърн, както и към прекрасните му черни, къдрави, лъскави бакенбарди, на които самият той гледаше с не малко самодоволство, тя реши в своето мъничко сърчице, че в цялата армия на негово величество и дори в целия широк свят няма такова лице, нито пък такъв герой.

— Цветът на лицето на капитан Добин за мен няма никакво значение — каза тя, — нито пък тромавостта му. Много добре знаете, че той винаги ще ми се нрави — а основание за това нейно твърдение беше обстоятелството, че той бе приятел и защитник на Джордж.

— В цялата войска няма по-прекрасен човек — каза Озбърн, — нито пък по-добър офицер, макар, признавам, да не е Адонис. — И той погледна към огледалото с голяма наивност, като при това свое действие срещна погледа на мис Шарп, отправен зорко към него. Той се изчерви малко, а Ребека (хитра малка лисичка) си помисли: «Ah, mon beau Monsieur [6]! Разбрах те колко струваш.»

Същата вечер, когато Амелия влезе пъргаво в гостната в бяла муселинена рокля, готова за завоеванието във Воксхол, извила глас като чучулига и свежа като роза, един много висок и непохватен джентълмен с големи крака и ръце и с големи уши, изпъкващи на ниско остриганата му глава с черна коса, облечен в отвратителния военен мундир и подобната на цилиндър шапка от онова време, пристъпи напред да я посрещне и направи един от най-тромавите поклони, които човек може да си представи.

Бе не друг, а капитан Уилям Добин, от… пехотен на негово величество полк, завърнал се след жълтеницата в Западноиндийските острови, където военната участ бе захвърлила полка му, докато толкова много от смелите му другари жънеха успехи на полуострова.

На влизане той бе почукал така плахо и тихо, че дамите горе не бяха го чули, иначе, бъдете уверени, мис Амелия никога не би се осмелила да влезе в стаята с песен на уста. Но при това обстоятелство сладкият й мил гласец достигна право до сърцето на капитана и се настани там. Когато тя му подаде ръка, преди да я хване, той се спря и си помисли: «Я виж, възможно ли е — нима вие сте девойчето, което помня в розова рокличка тъй неотдавна — вечерта, когато съборих съда за пунш, точно след като ме бяха произвели? Вие ли сте малкото момиче, за което Джордж Озбърн каза, че ще се ожени? Какво цъфтящо младо създание сте и какво щастие има този мошеник!» Той си помисли всичко това, преди да вземе ръката на Амелия в своята, като остави шапката си да падне. Смятам, че от описания на предишната страница разговор прозорливият читател е могъл да схване историята му от времето, когато бе напуснал училище, до самия момент, когато имахме удоволствието да го видим отново. Добин, презираният бакалин, бе вече общински съветник — общинският съветник Добин бе полковник в градската милиция, която тогава пламтеше от желание да възпре френското нахлуване. Корпусът на полковник Добин, в който старият мистър Озбърн бе служил като незначителен фелдфебел, бе прегледан от владетеля и от Йоркския херцог и полковникът бе получил рицарско звание. Синът му постъпи в армията, а после младият Озбърн влезе в същия полк. Двамата служиха на Западноиндийските острови и в Канада. Полкът току-що се бе прибрал в отечеството и привързаността на Добин към Джордж Озбърн сега бе толкова гореща и силна, колкото и по времето, когато бяха ученици.

И тъй, тези симпатични хора сега седнаха да вечерят. Те разговаряха за война и слава, за Бонапарт и за лорд Уелингтън, както и за военния бюлетин. В онези бележити дни във всеки военен бюлетин се четеше за някоя победа и двамата храбри младежи копнееха да видят собствените си имена в славния списък, като проклинаха нещастната си участ да се числят към полк, който бе далеч от мястото, където можеше да се спечели слава. Мис Шарп се запали при този възбуден разговор, обаче на мис Седли просто й прилошаваше, докато го слушаше. Мистър Джоз разправи няколко от своите историйки за лов на тигри, довърши разказа за мис Кътлър и лекаря Ланс, поднесе на Ребека от всичко, което се намираше на масата, и самият той хапна и пи твърде много. После скочи с удивителна грация да отвори вратата на дамите, когато те се оттеглиха, и като се върна на масата, наля се с няколко чаши кларет, които изпи с нервна бързина.

— Събира смелост — прошепна Озбърн на Добин; и най-после настана часът, екипажът пристигна и тръгнаха към Воксхол.

(обратно)

Глава VI Воксхол

Знам, че мелодията, която свиря, е много спокойна (макар че ще последват и някои много бурни глави) и ще трябва да помоля добросърдечния читател да си спомни, че засега разправяме само за членовете на семейството на един борсов посредник на Ръсъл Скуеър, които се разхождат, обядват, вечерят, приказват и се любят както всички хора в обикновения живот, без каквато и да било бурна или чудновата преживелица, която да отбележи хода на любовта им. Ето как стои работата: Озбърн, влюбен в Амелия, поканва своя стар приятел на вечеря и на разходка във Воксхол. Джоз Седли, от своя страна, е влюбен пък в Ребека. Ще се ожени ли той за нея? Сега за сега това е важният въпрос.

На този сюжет бихме могли да дадем благороднически, романтичен или пък хумористичен облик. Представете си, че бяхме преместили действието на Гровнър Скуеър със съвсем същите случки — ех, как биха слушали тогава някои хора! Представете си, че бяхме показали как лорд Джоузеф Седли се влюбва и как маркиз Озбърн отдава сърцето си на лейди Амелия с пълното съгласие на херцога, благородния й баща. Или вместо към висшата аристокрация, представете си, че бяхме насочили поглед към най-долните слоеве и опишехме какво става в кухнята на мистър Седли: как черният Самбо е влюбен в готвачката (какъвто действително беше случаят) и как се сбива заради нея с кочияша; как хващат ратая, че открадва една студена агнешка плешка, и как новата femme de chambre [7] на Амелия отказва да отиде да спи без лоена свещ. Подобни случки биха могли да бъдат разправени така, че да предизвикат много смях и да се сметнат за «сценки от живота». Или пък, ако имахме склонност към страшните неща, бихме могли да изобразим любимия на новата femme de chambre като някой професионален крадец, който нахлува в къщата с бандата си, убива черния Самбо пред нозете на господаря му и отвлича Амелия по нощница, като я оставя да се появи отново на сцената едва в третия том. По този начин лесно бихме сътворили един интересен роман, който би се чел с трепет и през чиито пламенни глави читателят би препускал задъхано. Читателите ми обаче не трябва да се надяват на подобен роман. В случая се отнася само до съвсем всекидневна историйка и четецът трябва да се задоволи с една глава за Воксхол, която е толкова кратка, че просто не си заслужава да се нарече отделна глава. И все пак тя представлява нещо отделно и освен това е много важна. Няма ли в живота на всеки човек такива глави, които уж не представляват нищо, а всъщност повлияват на цялата останала история?

Нека тогава влезем в екипажа с компанията от Ръсъл Скуеър и се запътим към ресторанта-градина. Между Джоз и мис Шарп, които са на предната седалка, няма почти никакво местенце. Мистър Озбърн се забива като шило между капитан Добин и Амелия.

Всички, които се намираха в екипажа, мислеха, че Джоз ще предложи на Ребека Шарп да я направи мисис Седли. Родителите във вкъщи се бяха примирили с тази мисъл, макар че, между нас казано, мистър Седли изпитваше към сина си нещо, което много приличаше на презрение. Казваше за него, че е суетен, ленив и женствен. Не можеше да понася позата му на светски човек и сърдечно се смееше на историйките му, пропити от надуто самохвалство.

— Ще му оставя половината си имущество — казваше бащата, — а освен това той си има и достатъчно собствени средства; но тъй като съм напълно уверен, че ако сестра му, ти и аз утре умрем, ще каже само: «Ох, божичко!» — и ще продължи да си обядва както обикновено, затова няма да се тревожа за него. Нека се жени, за която му е угодно. Това съвсем не е моя работа.

Амелия, от друга страна, както подобава на девойка с нейния нрав и благоразумие, бе настроена твърде възторжено спрямо това сватосване. Веднъж-дваж Джоз насмалко щеше да й каже нещо много важно, което тя с удоволствие се готвеше да чуе, но този дебел човек не се решаваше да сподели голямата си тайна и за най-голямо разочарование на сестра си при тези случаи той само въздъхваше изтежко и се махаше.

Тази тайнственост караше нежното сърчице на Амелия да потрепва от вълнение. Ако не заговаряше с Ребека по този деликатен въпрос, тя компенсираше загубата, като водеше дълги и интимни разговори с мисис Бленкинсоп, икономката, която пусна две-три думички на камериерката, която пък от своя страна може да е споменала нещо бегло на готвачката, която, положителен съм, е разпръснала новината между всички търговци, така че за женитбата на мистър Джоз сега се говореше сред значителен брой от населението на Ръсъл Скуеър.

Разбира се, мнението на мисис Седли беше, че синът й ще се унижи, ако се ожени за дъщерята на художник…

— Но, боже мой, госпожо! — възкликваше мисис Бленкинсоп. — Ние бяхме само бакалска дъщеря, когато се омъжихме за мистър С., който пък тогава беше чиновник при един борсов посредник, и, общо взето, нямахме дори петстотин фунта стерлинги, а ето че сега сме доста богатички.

Амелия напълно споделяше това мнение, към което малко по малко се присъедини и добродушната мисис Седли.

Мистър Седли беше неутрален.

— Нека Джоз се ожени, за която му е угодно — повтаряше той, — това не е моя работа. Тази девойка няма пари; но и мисис Седли нямаше. Изглежда ми умна и с приятен нрав, и твърде е възможно да го сложи в ред. По-добре тя, мила моя, отколкото някоя черна мисис Седли и цяла дузина махагонови внучета.

С други думи, всичко сякаш гледаше благосклонно на участта на Ребека. Когато отиваха да вечерят, тя взе под ръка Джоз, като че ли това се разбираше от само себе си; а седеше до него и в открития му екипаж (ех, и какво конте беше, като седеше спокоен, тържествен и караше конете!) и макар никой да не казваше и дума по въпроса за женитбата, за всички, изглежда, той беше съвсем ясен. Едничкото нещо, което тя желаеше, беше самото предложение и, ах, как чувствуваше сега Ребека нужда от майка! Една мила, нежна майка, която би наредила работата за десет минути и в кратък, деликатен, поверителен разговор би изтръгнала нужното признание от свенливите устни на младия момък!

Такова беше положението на нещата, когато екипажът прекосяваше Уестминстърския мост.

Компанията спря своевременно при кралските градини. Докато величественият Джоузеф слизаше от скърцащия екипаж, тълпата извика «ура» за дебелия джентълмен, който поруменя и изглеждаше грамаден и мощен, когато тръгна под ръка с Ребека. Джордж, разбира се, се погрижи за Амелия. Тя изглеждаше щастлива като розов храст под слънчеви лъчи.

— Виж какво, Добин — каза Джордж, — ти си добро момче; я се погрижи, моля ти се, за шаловете и другите неща. — Така че, докато той тръгна с мис Седли, честният Добин трябваше да се задоволи да даде ръка на шаловете и да плати входа на цялата компания.

Той вървеше скромно зад тях и нямаше никакво желание да им разваля удоволствието. За Ребека и Джоз не даваше пет пари, но за Амелия смяташе, че е достойна дори за блестящия Джордж Озбърн и като виждаше как тази красива девойка пристъпва напред и какво голямо удоволствие изпитва, той наблюдаваше наивната й радост с нещо като бащинско доволство. Може би чувствуваше, че му се иска да има на ръката си нещо друго, освен шал (хората се смееха, като виждаха този недодялан млад офицер с женски товар в ръце), обаче Уилям Добин нямаше склонност към себичните сметки и ако приятелят му беше истински щастлив, как можеше той да е недоволен? И истина е, че на ни едно от развлеченията, които градините предлагаха, нито на стоте хиляди допълнителни лампи, които винаги светваха; нито на музикантите с цилиндри, свирещи трепетни мелодии под позлатения свод в средата на парка; на певците, обайващи ушите както със сантиментални, така и с комични песни; на народните танци, представяни с много подскачане, потропване и смях; на сигнала, който оповестяваше, че мадам Саки ще политне към звездите с помощта на въже; на отшелника, който винаги седеше в осветената пещера; на тъмните алеи, тъй благоприятни за срещите на влюбените; на глинените халби с бира, разнасяни от прислужници в одърпани стари ливреи; на бляскащите ложи, в които щастливците пируваха и си въобразяваха, че ядат — пред тях имаше почти невидими парчета шунка — на ни едно от тези неща, нито дори на кроткия Симпсън, този тихичък усмихнат идиот, който и тогава господствуваше над цялото място, капитан Уилям Добин не обърна никакво вниманието.

Той носеше белия кашмирен шал на Амелия и се спря под позлатения свод да чуе как мадам Салман изпълни «Бородинската битка» (една дивашка кантата, насочена срещу корсиканския парвеню, който напоследък понасяше неуспехи в Русия). Докато се отдалечаваше, мистър Добин се опита да тананика мелодията и откри, че тананика песента, която Амелия Седли пееше на стълбата, когато слизаше за вечеря.

Той се изсмя сам на себе си, тъй като истината е, че пееше толкова добре, колкото бухал.

Трябва да се има пред вид, като нещо напълно понятно, че понеже нашите млади хора се бяха отделили на двойки, те си бяха обещали най-тържествено да бъдат заедно цялата вечер и се разделиха само десет минути след това. Компаниите във Воксхол винаги се разделят, но само за да се срещнат отново около масата, когато ще могат да разправят за случилите им се междувременно приключения.

А какви бяха приключенията на мистър Озбърн и Амелия? Това е тайна. Но бъдете сигурни в едно — те бяха напълно щастливи и коректни в поведението си; и тъй като през тези петнадесет години често имаха обичай да бъдат заедно, техният tête-à-tête не представляваше особена новост.

Когато обаче мис Ребека Шарп и нейният кавалер се загубиха в една отдалечена алея, в която имаше не по-малко от стотина подобни скитащи се двойки, те и двамата почувствуваха, че положението е крайно деликатно и критично и сега или никога е моментът, мислеше си мис Шарп, да се предизвика онова обяснение, което трептеше на устните на мистър Седли. Преди това отидоха да видят московската панорама, където един грубиян настъпи крака на мис Шарп и я принуди да падне с писък в ръцете на мистър Седли, и тази малка случка засили нежността и самоувереността на този джентълмен до такава степен, че той отново й разправи, най-малко за шести път, няколко от любимите си индийски историйки.

— Как бих желала да видя Индия! — каза мис Ребека.

— Наистина ли? — отвърна Джоузеф с просто убийствена нежност и безсъмнено щеше да последва този хитър въпрос с друг такъв, още по-нежен (тъй като пухтеше и се задъхваше твърде много и ръката на Ребека, която се намираше близо до сърцето му, усещаше трескавите удари на този негов орган), когато — о, колко досадно! — звънецът за пускането на ракетите удари, последва суетня и тичане и тези интересни влюбени се принудиха да се влеят в потока от хора.

Капитан Добин помисли да се присъедини към компанията за вечеря, тъй като, искрено казано, забавленията на Воксхол не му се сториха особено привлекателни — но той два пъти мина покрай сепарето, където събралите се вече двойки бяха заели места, и никой не му обърна внимание. Бяха сложени прибори за четирима. Двете двойки си бъбреха весело и Добин знаеше, че съвсем са го забравили и все едно, че изобщо го нямаше на този свят.

— Ще бъда само de trop — каза капитанът, като ги поглеждаше с известен копнеж. — По-добре да отида и да си поприказвам с отшелника — и той се отдалечи от шума на тълпата и тропота на банкета и се оттегли към тъмната алея, на чийто край се виждаше добре известната табела с надпис «Усамотение». За Добин това не представляваше голямо забавление. И наистина открил съм от собствен опит, че да бъде човек самичък във Воксхол, това е една от най-тъжните преживелици за самотния ерген.

В това време двете двойки бяха много щастливи в сепарето си, където се водеха най-приятни и интимни разговори. Джоз бе на върха на славата си, като даваше заповеди на келнерите с голяма величественост. Той направи салатата, и отпуши бутилката шампанско; и наряза пилетата; и изяде и изпи повечето от намиращите се на масата закуски и напитки. Най-после настоя да си поръчат пунш; всички си поръчваха пунш във Воксхол. «Келнер, пунш, моля.»

Съдът с пунш беше причината за цялата тази история. И защо не пуншът вместо нещо друго? Нима едно стъкло с циановодород не стана причина красивата Розамунда да се оттегли от света? Нима един съд с вино не стана причина за смъртта на Александър Велики? Или най-малкото доктор Ламприер казва така. По същия начин и този съд с пунш повлия върху съдбата на всички действуващи лица на нашия «роман без герой», който сега ви разправяме. Да, той повлия на живота им, въпреки че повечето от тях не вкусиха нито капка от него.

Младите дами не пиха; Озбърн не го обичаше; и в резултат на това Джоз, този дебел gourmand [8] изпи цялото съдържание на съда. А последицата от обстоятелството, че изпи всичкото питие, беше оживлението му, което отначало беше удивително, а после стана почти болезнено, защото той приказваше и се смееше толкова високо, че привлече десетки слушатели около сепарето, за голямо смущение на невинната компания вътре. Като предложи да изпее една песен (което той стори в тази горчиво-сантиментална гама, която е тъй характерна за господата, намиращи се в нетрезво състояние), той почти разгони насъбралата се публика около позлатения свод на музикантите и слушателите му го удостоиха с бурни аплодисменти.

— Браво, Дебеланко! — каза един. — Бис, бис, Даниел Ламберт! — провикна се друг. — Каква прекрасна фигура за въжеиграч — възкликна друг шегобиец, за неописуема тревога на дамите и за голяма ярост на мистър Озбърн.

— За бога, Джоз, нека да си вървим! — извика този джентълмен и младите девойки се изправиха.

— Почакай, скъпото ми миличко момиченце — провикна се Джоз, сега смел като лъв, и прегърна мис Ребека през кръста. Ребека се стресна, но не й бе възможно да си откопчи ръката. Смехът отвън се удвои. Джоз продължи да пие, да ухажва и да пее; и като намигаше на зрителите и размахваше грациозно чашата си, той ги подканваше да дойдат и разделят с него пунша.

Мистър Озбърн тъкмо се готвеше да изрита един джентълмен в ботуши, който пожела да се възползува от тази покана, и по всичко изглеждаше, че щеше да се случи нещо неприятно, когато за най-голямо щастие един джентълмен, на име Добин, който се разхождаше из алеите, сега пристъпи в сепарето.

— Махайте се, глупаци такива! — извика този джентълмен, като разблъска с раменете си голям брой от зрителите, които се разпръснаха пред цилиндъра и ядосания му вид, и той влезе твърде развълнуван в сепарето.

— Боже мой! Добин, къде беше? — каза Озбърн, като дръпна от ръката му белия кашмирен шал и обви с него Амелия. — Свърши нещо полезно и се погрижи за Джоз, докато отведа дамите до екипажа.

Джоз се готвеше да стане и да попречи на това, но само едно бутване с пръст от страна на Озбърн го запрати задъхан обратно на мястото му и лейтенантът можа да отведе благополучно дамите. Докато се отдалечаваха, Джоз им изпрати целувка и възкликна с хълцане:

— Господ да ви благослови! Господ да ви благослови! — Сетне сграбчи капитан Добин за ръката и като заплака, най-жаловито му довери тайната на любовта си. Призна му, че обича девойката, която току-що си бе отишла; положителен бе, че е съкрушил сърцето й със своето поведение; закле се, че ще се ожени за нея още на следното утро в черквата «Сент Джордж», Хъноувър Скуеър; щял да разбуди кентърбърийския епископ в Ламбет, да, непременно, и да го накара да се приготви. Като взе повод от тези му думи, Добин хитро го увеща да излязат от парка и да побързат към двореца Ламбет, а след като успяха да се измъкнат от портите, лесно натика Джоз Седли в един файтон, който го откара благополучно в квартирата му.

Джордж Озбърн заведе девойките в дома им и след като вратата се затвори след тях и той прекосяваше Ръсъл Скуеър, така се разсмя, че учуди нощния пазач. Амелия погледна твърде жално приятелката си, докато се качваха горе, целуна я и отиде да си легне без повече приказки.

«Утре непременно трябва да ми направи предложение — мислеше си Ребека. — Четири пъти ме нарече „съкровище на душата ми“ и ми стисна ръката в присъствие на Амелия. Утре непременно трябва да ми направи предложение.» Същото си мислеше и Амелия. И смея да кажа, тя си мислеше още за роклята, която щеше да носи като шаферка, за подаръците, които щеше да направи на скъпата си хубава снахица, за следващата церемония, в която самата тя би играла главна роля, и т.н. и т.н.

О, невежи млади създания! Колко малко ви е познато въздействието на пунша! Какво е опиянението, което той причинява вечер, сравнено със замайването на сутринта! Като мъж мога да потвърдя тази истина; не съществува на света друго главоболие, подобно на главоболието, причинено от воксхолския пунш. Дори и след двадесет години си спомням последиците на две чаши — две винени чаши! — да, само две, давам ви джентълменската си дума, а Джоузеф Седли, който страдаше от заболяване на черния дроб, бе погълнал най-малко цял литър от тази отвратителна течност.

Следното утро, когато Ребека си мислеше, че ще изгрее зората на щастливата й участ, завари Седли да пъшка сред такива страдания, които перото отказва да опише. Содата не беше още изнамерена. Слабата бира — бихте ли повярвали? — бе едничкото питие, с което нещастните джентълмени успокояваха треската след напиването от предната вечер. С това леко питие отпреде му завари Джордж Озбърн бившия административен началник на Богли Уола, стенещ на дивана в квартирата си. Добин бе вече в стаята и се грижеше добросърдечно за пациента си от предната вечер. Двамата офицери погледнаха към лежащия вакханал, хвърлиха си по един кос поглед и си размениха най-съчувствени усмивки. Дори лакеят на Седли, най-тържественият и коректен джентълмен в света, мълчалив и мрачен като собственик на погребално бюро, едва успяваше да сдържи усмивката си, когато погледнеше към нещастния си господар.

— Мистър Седли бе необикновено буен снощи, сър — прошепна той доверително на Озбърн, когато последният се изкачваше по стълбите. — Искаше да се сбие с файтонджията, сър. Капитанът бе принуден да го изкачи горе на ръце като някое малко дете. — Докато казваше това, по устните на мистър Бръш за миг трепна усмивка, но чертите му възприеха веднага обичайното си безмерно спокойствие, когато разтвори широко вратата на гостната и оповести:

— Мистър Хозбин.

— Как си, Седли? — започна този млад шегобиец, след като изгледа жертвата си. — Да не би някоя счупена кост? Долу има един файтонджия с посинено око и превързана глава, който се кълне, че щял да те даде под съд.

— Какво искаш да кажеш с това «под съд»? — запита Седли със слаб глас.

— Задето си го напердашил снощи — нали го направи, Добин? Нощният пазач казва, че никога не бил виждал човек да се срива така отведнъж като него. Питай Добин.

— Ти наистина се посборичка с файтонджията — каза капитан Добин, — хубав бой му дръпна.

— Ами онзи с белия жакет във Воксхол! Как се нахвърли Джоз върху му! И как пищяха жените! Бога ми, братче, просто драго ми ставаше, като те гледах. Мислех си, че вие цивилните нямате смелост; но аз никога няма да се препречвам на пътя ти, когато си пийнал, Джоз.

— Изглежда, страшен съм, когато се разгневя — възкликна Джоз от дивана и направи такава печална и смешна гримаса, че учтивостта на капитана не можа да издържи повече и той и Озбърн прихнаха в гръмък смях.

Озбърн се възползува безмилостно от положението. Той смяташе Джоз за безхарактерен страхливец. Разсъждаваше върху въпроса за очакваната женитба между Джоз и Ребека и не се радваше прекалено много, че един член на семейството, в което той, Джордж Озбърн, от… полк щял да се ожени, щял да направи един mesalliance [9] с някаква незначителна гувернантка, която искала да се издигне.

— Добре се нареди ти, клети човече! — каза Озбърн. — Просто беше ужасен! Знаеш ли, момко, че накара всички в парка да ти се смеят, макар и самият ти да плачеше. Каква сладникава сантименталност те бе обхванала, Джоз! Не си ли спомняш, че изпя една песен?

— Една какво? — запита Джоз.

— Една сантиментална песен и нарече Роза, Ребека — как й беше името? — нарече я съкровище на душата ти. — И този безмилостен млад човек грабна Добиновата ръка и отново представи цялата сцена за истински ужас на първоначалния й герой въпреки молбите на добродушния Добин да го пощади.

— Защо пък да го щадя? — отвърна Озбърн на укорите на приятеля си, когато напуснаха болния, оставяйки го на грижите на доктор Голъп. — Какво право има той да се държи покровителствено и да ни прави глупаци във Воксхол? Коя е тази малка ученичка, която го зяпа и го ухажва? Дявол да го вземе, семейството е достатъчно нискостоящо и без нея. Нямам нищо против гувернантките, но бих предпочел да имам за снаха една лейди. Аз съм либерален човек, обаче си имам гордост и знам какво е положението ми; нека и тя знае своето. Ще сложа този надут набоб на мястото му и няма да го оставя да се прави на по-голям глупак, отколкото е в действителност. Затова му казах да внимава — тя би могла да го подведе под отговорност.

— Ти вероятно знаеш по-добре — каза Добин, макар и в тона му да личеше съмнение. — Винаги си бил тори, а семейството ти е едно от най-старите в Англия. Но…

— Ела да видиш момичетата и сам да поухажваш мис Шарп — прекъсна лейтенантът приятеля си. Капитан Добин обаче отказа да придружи Озбърн при всекидневното му посещение на младите дами на Ръсъл Скуеър.

Докато вървеше надолу по Саутхамптън Роуд откъм Хобърн, Джордж се разсмя, когато видя на два различни прозореца в къщата на Седли две глави на пост.

Истината е, че мис Амелия гледаше от балкона на гостната към отсрещната страна на площада, където бе жилището на самия лейтенант; докато мис Шарп, от малката си спалня на втория етаж, очакваше появяването на едрата фигура на мистър Джоузеф.

— Сестра Ани е на наблюдателната кула — каза той на Амелия, — но никой няма да дойде — и като се засмя на шегата си, която му достави огромно удоволствие, той описа на мис Седли с най-комични изрази състоянието на брат й.

— Смятам, че е много жестоко от твоя страна да се надсмиваш, Джордж — каза тя с нещастно изражение. Но Джордж се смя още повече на жалния й вид, като продължаваше да смята шегата си за особено сполучлива. И когато мис Шарп слезе долу, той я подкачаше много оживено за въздействието на прелестите й върху дебелия джентълмен.

— О, мис Шарп! Ако можехте само да го видите тази сутрин как стенеше в своя халат на цветя и как се извиваше върху дивана; ако можехте само да го видите как изплезва езика си пред доктор Голъп!

— Да видя кого? — запита мис Шарп.

— Кого? О, кого? Капитан Добин, разбира се, към когото между другото снощи всички бяхме тъй внимателни.

— Бяхме много нелюбезни към него — каза Еми, като поруменя силно. — Аз — аз съвсем го бях забравила.

— Разбира се, че го беше забравила! — провикна се Озбърн и продължи да се смее. — Човек не може винаги да мисли за Добин. Нали така, мис Шарп?

— Само като прекатури чашата с виното на вечеря — каза мис Шарп високомерно, като тръсна глава, — само тогава обърнах внимание на съществуването му.

— Много добре, мис Шарп, ще му го кажа — отвърна Озбърн.

И докато говореше, мис Шарп почувствува към този млад офицер недоверие и ненавист, които той не съзна, че бе събудил. «Той, значи, ще ми се подиграва, така ли? — мислеше си Ребека. — Дали и пред Джоузеф ми се е подигравал? Дали не го е изплашил? Може би той няма и да дойде.» Мъгла мина пред очите й и сърцето й заби силно.

— Вие непрестанно се шегувате — каза тя, усмихвайки се най-невинно. — Нищо, подигравайте се, мистър Озбърн, мене няма кой да ме защищава. — И когато тя се отдалечи и Амелия го погледна укорително, Джордж Озбърн почувствува угризение, че е причинил ненужно огорчение на това беззащитно същество.

— Скъпа ми Амелия — каза той, — ти си много добра, много благородна и не познаваш света. Но аз го познавам. И твоята малка приятелка, мис Шарп, трябва да разбере къде й е мястото.

— Не мислиш ли, че Джоз ще…

— Честна дума, мила, не знам. Може да го стори, а може би и не. Не съм му господар. Знам само, че е много глупав и суетен човек и че снощи постави милото ми малко момиче в много болезнено и неловко положение. Съкровището на сърцето ми! — И той се разсмя отново, като стори това така заразително, че и Еми се разсмя.

През целия ден Джоз не се появи никакъв. Но Амелия не се страхуваше от това; тъй като тази малка хитруша бе изпратила прислужника, мистър Самбо, в квартирата на мистър Джоузеф да поиска една книга, която бе обещал, както и да го запита как се чувствува. Отговорът, изпратен чрез лакея на Джоз, мистър Бръш, беше, че господарят му е болен на легло и докторът току-що е бил при него. Сигурно ще дойде утре, мислеше си тя, но за нищо на света нямаше смелост да каже и думичка по въпроса на Ребека; а и самата тази девойка през цялата вечер след забавлението във Воксхол не направи никакъв намек за него.

Но на следния ден, когато двете девойки седяха на дивана, като даваха вид, че пишат писма или четат романи, в стаята влезе Самбо, приятно ухилен, както си имаше обичай, под мишница с някакъв пакет, а също и с една бележка на поднос.

— Бележка от мистър Джоз, мис — каза Самбо.

Как трепереше Амелия, докато я отваряше!

Ето и съдържанието й:

«Мила Амелия,

изпращам ти „Горският сирак“. Вчера бях твърде болен, за да дойда. Днес заминавам за Челтнъм. Моля ти се, извини ме, ако можеш, пред симпатичната мис Шарп за поведението ми във Воксхол и я помоли да ми прости и да забрави всяка дума, която може да съм изрекъл през време на възбудата си в онази фатална вечер. Веднага щом се пооправя, ще замина за няколко месеца за Шотландия, тъй като здравето ми е твърде разклатено.

Искрено твой: Джоз»

Това бе смъртната присъда. Всичко беше свършено. Амелия не смееше да погледне към бледото лице и пламтящите очи на Ребека, а само пусна писмото в полата на приятелката си; сетне стана и се качи горе, където се наплака до насита.

Бленкинсоп, икономката, отиде при нея да я утеши и Амелия плака доверчиво на рамото й, като се облекчи твърде много.

— Не го приемайте тъй тъжно, госпожице. Не исках да ви кажа, но никой от нас не я харесваше, освен в началото. Видях я със собствените си очи как чете писмата на майка ви. Пинър каза, че все току бъркала в кутията ви за украшения, в чекмеджетата ви, както и в чекмеджетата на другите, и е уверена, че е сложила бялата ви панделка в куфара си.

— Аз й я дадох, аз й я дадох — каза Амелия.

Но това не промени мнението на мисис Бленкинсоп за мис Шарп.

— Никак не им вярвам на тези гувернантки, Пинър — каза тя на камериерката. — Важничат и се големеят като дами, е пък заплатата им не е по-голяма от твоята или моята.

За всички в къщата, освен за клетата Амелия, сега стана ясно, че Ребека трябва да си отиде, и както господари, така и прислуга (пак само с едно изключение) бяха съгласни, че това трябва да стане колкото е възможно по-скоро. Нашето добро дете претърси всичките си чекмеджета, скринове, чанти и кутии — прегледа всичките си рокли, ешарпове, парчета плат, дантели, копринени чорапи и дреболии, — като избираше това и онова, за да приготви един вързоп за Ребека. Отиде при баща си, този щедър британски търговец, който й бе обещал, че ще й даде толкова гвинеи, колкото са годините й, и замоли стария джентълмен да даде парите на Ребека, която сигурно имала нужда от тях, докато на самата нея не й липсвало нищо.

Дори успя да накара Джордж Озбърн да даде лептата си (тъй като той беше от най-щедрите младежи в армията) и без да се съпротивява, младият човек отиде на Бонд Стрийт и купи най-хубавата шапка и ешарп, които можа да намери.

— Това е подарък от Джордж, Ребека, миличка — каза Амелия, изпълнена с гордост при вида на кутията, съдържаща тези съкровища. — Какъв вкус има само! Няма никой подобен на него.

— Никой — отвърна Ребека. — Колко съм му благодарна! — А в себе си тя си мислеше: «Джордж Озбърн осуети женитбата ми» и съответно го намрази.

Ребека се приготовляваше за заминаването си с голямо хладнокръвие и прие всички мили подаръци на Амелия, след като прояви точно това колебание, което в случая бе необходимо. Разбира се, на мисис Седли се закле във вечна признателност, но не се натрапваше много на тази добра жена, която се чувствуваше неловко и се стараеше да я избягва. Когато мистър Седли й подари чантата с парите, тя му целуна ръка и му поиска позволение да го счита за в бъдеще свой добър приятел и покровител. Държанието й бе така мило, че той бе готов да й подпише чек за още двадесет фунта стерлинги, но не се поддаде на чувствата си, тъй като екипажът го чакаше да го отведе на вечеря, и се отдалечи пъргаво с думите:

— Господ да ви благослови, мила; винаги отсядайте тук, когато сте в града… Карай към кметството, Джеймс.

Дойде най-после раздялата с мис Амелия, но върху тази картина искам да спусна воал. След сцена, в която едното действуващо лице бе искрено, а другото — само отличен артист — след най-нежните милувки, най-жалните сълзи, след като се размениха обещания за най-мили чувства и стана нужда да се дава шишенце с ароматични соли, — най-сетне Амелия и Ребека се разделиха, като първата се закле във вечна и безкрайна любов.

(обратно)

Глава VII Кроли от Куинс Кроли

Измежду най-почитаните имена, започващи с буквата «К» в алманаха на благородниците през годината 18… се намираше името Кроли, сър Пит, баронет, Грейт Гонт Стрийт и Куинс Кроли, Хантс. Това уважавано име бе фигурирало непрекъснато в продължение на няколко години и в парламентарните списъци заедно с имената на други няколко достойни джентълмени, които заемаха там местата си като избраници на графството.

Разправя се, във връзка с избирателните права на графството, че при едно от пътуванията си кралица Елизабет спряла в Кроли на закуска и толкова й харесала някаква забележително хубава хампширска бира, която й била поднесена от тогавашния Кроли (хубав джентълмен с подстригана брадичка и стройни крака), че оттогава нататък кралицата наредила графството да праща двама представители в парламента. А от деня на това бележито посещение мястото придобило името Куинс Кроли, което носи и досега. И макар че с течение на времето, а и поради онези промени, които годините причиняват на империите, градовете и графствата, Куинс Кроли вече не бе толкова населен както в епохата на кралица Елизабет — дори нещо повече, — макар да бе дошъл до положението да го нарекат «корумпиран» — все пак сър Пит Кроли казваше напълно справедливо по свойствения си изящен начин: «Корумпиран! Глупости! Този окръг ми носи хубавички хиляда и петстотин годишно.»

Сър Пит Кроли (наречен по името на бележития член на камарата на общините, Уилям Пит) беше син на Уолпол Кроли, първи баронет от службата за Мерки и червен восък през царуването на Джордж II, когато бе подведен под отговорност за злоупотреба, както ставаше с доста от честните джентълмени през онова време. А няма защо дори да се казва, че Уолпол Кроли бе син на Джон Чърчил Кроли, кръстен на бележития пълководец от времето на кралица Ана. Фамилното дърво, което е закачено в Куинс Кроли, споменава по-нататък за Чарлс Стюарт, по-късно наречен Беърбоунс Кроли, син на онзи Кроли, който се подвизавал по времето на Джеймс I. Най-после трябва да се спомене и за Кроли на кралица Елизабет, който е нарисуван на преден план на картината, с раздвоена брадичка и с бойно снаряжение. Представено е, както се прави в такива случаи, че от жилетката му израства дърво, на главните клони на което са изписани гореспоменатите бележити имена. Наблизо до името на сър Пит Кроли, баронет (герой на настоящите записки), са написани имената на неговия брат, преподобния Бют Кроли, глава на енорията Кроли и Снейлби, както и на разни други членове на семейство Кроли от женски и мъжки пол.

Сър Пит бе най-напред женен за Гризелда, шестата дъщеря на Мънго Бинки, лорд Бинки и следователно братовчед на мистър Дъндес. Тя му роди двама сина: Пит и Родън. Много години след смъртта на съпругата си сър Пит заведе пред олтара Роуз, дъщерята на мистър Дж. Доусън от Мъдбъри, от която имаше две дъщери, за възпитанието на които Ребека бе назначена като гувернантка. Явно е, че младата девойка бе дошла в едно семейство с много благородни връзки и щеше да се движи в много по-изискан кръг от този, който току-що бе напуснала на Ръсъл Скуеър.

Тя бе получила нареждане да отиде при възпитаничките си с бележката, написана върху стар плик, съдържаща следните думи:

«Сър Пит Кроли омолява мис Шарп и вещите й да бъдат тук във вторник, тъй като тръгвам за Куинс Кроли утри сутрента рано».

Доколкото си спомняше, Ребека никога не бе виждала друг баронет и веднага щом си взе сбогом с Амелия и преброи гвинеите, които добросърдечният мистър Седли бе сложил в една чанта за нея, както и веднага след като си избърса очите с носната кърпичка (което действие извърши в момента, когато екипажът зави зад ъгъла на улицата), тя започна да премисля какво би могъл да представлява един баронет. «Дали носи звездичка? — мислеше си. — Или пък само лордовете носят звезди? Но сигурно ще е много изящен в параден костюм, с къдрички и напудрена коса, подобно на мистър Ротън в Ковънт Гардън. Навярно е страшно горд и сигурно ще се отнася с голямо презрение към мен. Но все пак ще трябва да понасям горчивата си съдба с търпение — поне ще живея между благородници, а не между простаци от търговското съсловие.» И тя започна да мисли за приятелите си от Ръсъл Скуеър със съвсем същата философска горчивина, с каквато в една много известна басня лисицата си мисли за гроздето.

След като премина Гонт Скуеър за към Грейт Гонт Стрийт, екипажът най-после спря пред висока мрачна къща, между други две високи и мрачни къщи, като всяка имаше по един траурен герб на прозореца на гостната, какъвто е обичаят на къщите на Грейт Гонт Стрийт, в която мрачна местност смъртта, изглежда, вечно царува. Капаците на прозорците на първия етаж на къщата на сър Пит бяха затворени, на столовата бяха полуотворени, а транспарантите им бяха покрити със стари вестници.

Джон, прислужникът, който бе карал екипажа самичък, не си направи труд да слезе, за да дръпне звънеца, така че помоли едно минаващо млекарче да стори това вместо него. Когато се чу звънецът, между пролуките на прозореца на столовата се показа една глава и вратата се отвори от човек в овехтели бричове и гетри, с мръсен стар жакет, отвратителна стара кърпа, омотана около обраслия му врат, с лъскава гола глава, ухилено червено лице, две блещукащи сиви очи и с вечно зяпнала усмивка на лице.

— Това ли е къщата на сър Пит Кроли? — запита Джон от капрата.

— Да — каза човекът на вратата, като кимна.

— Свали тогава тези два сандъка — каза Джон.

— Свали ги ти — каза вратарят.

— Не виждаш ли, че не мога да оставя конете си? Хайде, приятелче, поеми багажа, а госпожицата ще те почерпи с бира — каза Джон, смеейки се, тъй като вече не се държеше с уважение към Ребека, понеже връзката й със семейството бе прекъсната и на тръгване тя не бе дала никакъв подарък на прислугата.

Човекът с голата глава извади ръце от джобовете на брича си, приближи се напред при това подканване и като метна на рамо сандъка на мис Шарп, занесе го в къщата.

— Вземи, моля, тази кошница и шала и отвори вратата — каза мис Шарп и слезе от екипажа, изпълнена с голямо възмущение. — Ще пиша на мистър Седли и ще му кажа как се държиш — обърна се тя към кочияша.

— Не го правете — отвърна той. — Вярвам, че нищо не сте забравили, нали? Роклите на мис Амелия — те са у вас, нали? А тя щеше да ги дава на камериерката. Надявам се, че ще ви стоят добре. Затвори вратата, Джим, от нея няма да намажеш нищо — продължи Джон, посочвайки с палеца си към мис Шарп, — не е свястна; казвам ти, никак не е свястна. — И като каза това, кочияшът на мистър Седли подкара конете. Истината е, че той бе влюбен във въпросната камериерка и се възмущаваше, че я лишиха от дрехите, които й се падаха по право.

Като влезе в столовата по нареждане на индивида с гетрите, Ребека откри, че отвътре къщата не е по-уютна, отколкото са обикновено тези къщи, когато благородните семейства не се намират в града. Сякаш верните стаи скърбяха за отсъствуващите си господари. Персийският килим се бе навил и оттеглил сърдито под бюфета. Картините бяха скрили лица под стари листове кафява хартия. Провесената от тавана лампа също бе обвита във вехт кафяв чувал. Прозоречните завеси бяха изчезнали под най-различни изтъркани покривала. Мраморният бюст на сър Уолпол Кроли поглеждаше от своя тъмен ъгъл към голите дъски и намазаните с масло железни перила пред камината, а столовете бяха преобърнати с краката нагоре и стояха струпани край стените. В тъмния ъгъл срещу статуята се намираше груба, старомодна кутия за ножове, заключена и поставена над един шкаф.

Но два кухненски стола, една кръгла маса, както и изтънелите стари маши бяха наредени около камината, а над слабия пращящ огън имаше тенджера. На масата се виждаше парче сирене, хляб, тънка свещ, както и малко черна бира в едно канче.

— Вече сте се хранили, нали? Тук не е съвсем топло. Не искате ли капчица бира?

— Къде е сър Пит Кроли? — запита величествено мис Шарп.

— Хи, хи! Аз съм сър Пит Кроли, Не забравяйте, че ми дължите бакшиш, задето ви внесох багажа. Хи, хи! Попитайте Тинкър дали не съм аз сър Пит Кроли. Мисис Тинкър, мис Шарп; мис Възпитателката, мисис Чистачката. Хо, хо!

Дамата, назована мисис Тинкър, се появи в този момент с лула и с кесия тютюн, за която я бяха изпратили тъкмо преди пристигането на мис Шарп. Тя подаде тези неща на сър Пит, който зае мястото си до огъня.

— Къде е остатъкът? — каза той. — Дадох ти три монети по половин пени. Къде е остатъкът, старо?

— Ето го! — отвърна мисис Тинкър, подхвърляйки монетата. — Само баронетите държат на петачетата.

— Едно петаче дневно прави седем шилинга годишно — отвърна членът на парламента. — Седем шилинга годишно правят лихвата на седем гвинеи. Стискай си петачетата, старо, тогава гвинеите сами ще дойдат при тебе.

— Можете да бъдете уверена, че това е сър Пит Кроли, млада госпожице — каза начумерено мисис Тинкър, — защото много стиска петачетата си. Скоро ще го опознаете още по-добре.

— И няма да ме харесате по-малко, мис Шарп — каза старият джентълмен почти учтиво. — Преди да бъда щедър, трябва да съм справедлив.

— Никога не е дал даром една стотинка — изръмжа Тинкър.

— Никога и никога не ще го сторя, защото е против принципите ми. Върви и донеси още един стол от кухнята, Тинкър, ако желаеш да седнеш, и тогава ще хапнем нещо за вечеря.

Сетне баронетът мушна една вилица в съда над огъня и извади оттам парче шкембе и глава лук, която раздели на доста равни парчета, след което двамата с Тинкър захванаха да вечерят.

— Видите ли, мис Шарп, когато не съм тук, Тинкър се храни с парите, които получава като заплата: когато съм в града, обядва със семейството. Хо, хо! Доволен съм, че мис Шарп не е гладна, нали, Тинк? — И те се нахвърлиха на скромната си вечеря.

След вечеря сър Пит Кроли запуши лулата си, а когато съвсем се стъмни, запали тъничката свещ и като извади от джоба си голям сноп книжа, той се зае да ги чете и подрежда.

— Дошъл съм тук по съдебна работа, миличка, и това е причината, поради която утре ще имам удоволствието да ме придружава такава хубава спътничка.

— Той все има разни съдебни работи — каза мисис Тинкър, като вдигна канчето с бира.

— Пийни си, пийни си — каза баронетът. — Да, миличка, Тинкър, е съвсем права; аз съм спечелил и загубил повече дела от кой да е друг човек в Англия. Ето, погледнете тук — Кроли, баронет, срещу Снефл. Ще го смажа, иначе името ми няма да е Пит Кроли. Подър и някой си против Кроли, баронет. Не могат да докажат, че земята е енорийска. Ще оспорвам; земицата си е моя. Тя принадлежи на енорията толкова, колкото на вас или на Тинкър. Ще спечеля делото, дори и хиляда гвинеи да ми струва. Хвърлете поглед върху книжата; можете да го сторите, ако желаете, миличка. Умеете ли добре да пишете? Ще ви дам работа, когато отидем в Куинс Кроли, бъдете сигурна в това, мис Шарп. След смъртта на жената имам нужда от помощница.

— И тя беше такава като него — обади се Тинкър. — Водеше дела с всичките си доставчици; и в продължение на четири години изпъди четиридесет и осем лакеи.

— Стисната беше, много стисната — каза простичко баронетът, — но за мен си беше ценна и ми спестяваше издръжката на домакин. — Разговорът продължи известно време в този доверителен тон и за голямо забавление на новодошлата. Каквито и да бяха качествата на сър Пит Кроли, добри или лоши, той ни най-малко не ги скриваше. Говореше непрестанно за себе си, понякога на най-груб и вулгарен хампширски диалект, а понякога възприемаше тона на светски човек. И тъй, като напомни на мис Шарп да бъде готова в пет часа сутринта, той й пожела лека нощ.

— Тази вечер ще спите с Тинкър — каза той. — Леглото е голямо и има място за двама. Лейди Кроли умря в него. Лека нощ.

Сър Пит се отдалечи след тази благословия; а достойната Тинкър, взела в ръка свещта, тръгна напред да сочи пътя по големите мрачни каменни стъпала, край високите неприветливи врати на приемната със завитите в хартия дръжки, към по-голямата предна спалня, където лейди Кроли бе спала за последен път. Стаята и леглото имаха такъв погребален и мрачен вид, та човек би си представил не само че лейди Кроли бе умряла там, а и че духът й обитава помещението. Но Ребека се развъртя пъргаво из стаята, надникна в огромните гардероби, шкафове и скринове, опита заключените чекмеджета и разгледа мрачните картини и тоалетните принадлежности, докато старата чистачка четеше молитвите си.

— Не бих могла да спя в това легло, ако съвестта ми не е чиста, мис — каза старата жена.

— В него има място не само за нас двете, а и за половин дузина духове — отвърна Ребека. — Разправете ми всичко за лейди Кроли и сър Пит Кроли, и за всички, скъпа мисис Тинкър.

Но старата Тинкър не се остави на тази малка разпитвачка. Като й даде да разбере, че леглото е място за спане, а не за разговори, тя се сви в своя ъгъл и се отдаде на такова хъркане, каквото излиза само от носовете на невинните. Ребека лежа будна дълго, дълго време, като си мислеше за утрешния ден, за новия свят, в който навлиза, и за възможностите й за успех в него. Светлината на свещта блещукаше по легена. Камината хвърляше голяма черна сянка върху два малки семейни портрета, представляващи млади момчета, едното в колежанска тога, а другото в червена войнишка куртка. Когато заспиваше, Ребека си избра да сънува него.

В четири часа на такова розово лятно утро, което правеше дори и Грейт Гонт Стрийт да изглежда весела, вярната Тинкър събуди другарката си по легло и й каза да се приготви за път, след което отключи и махна веригата от голямата врата на хола (а дрънченето отекна и разбуди спящата улица) и като се запъти към Оксфорд Стрийт, повика файтон от близката пиаца. Излишно е да споменаваме номера на това превозно средство, както и да заявяваме, че собственикът му бе застанал толкова рано наблизо до Суолоу Стрийт с надеждата, че някой млад гуляйджия, прибирайки се с люшкане от кръчмата, ще поиска помощта на файтона му и ще му заплати с пиянска щедрост.

Излишно е да разказваме още, че кочияшът, ако е имал подобни надежди, бе горчиво разочарован; и че достойният баронет, когото той закара в Сити, не му даде нито петаче повече от определената такса. Той напразно умоляваше и хокаше; напразно захвърли багажа на мис Шарп в канавката до един хан и се кълнеше, че ще се отнесе до съда.

— По-добре ще е да не вършиш това — каза ханджията; — този е сър Пит Кроли.

— Да, точно така, Джоз — провикна се одобрително баронетът. — Бих желал да видя кой е човекът, който ще спечели дело срещу мен.

— Също и аз — каза Джоз, като се ухили сърдито и покачи багажа на баронета върху покрива на дилижанса.

— Остави и за мен място на капрата — каза членът на парламента на кочияша, който отвърна: «Да, сър Пит» — като докосна шапката си и се изпълни с ярост (тъй като бе обещал капрата на един млад джентълмен от Кеймбридж, който положително щеше да му даде бакшиш). Нагласиха мис Шарп на едно задно място вътре в дилижанса, който, можеше да се каже, я въвеждаше в широкия свят.

Как младежът от Кеймбридж сложи намусено отпред петте си връхни дрехи, но как ядът му мина, когато накараха малката мис Шарп да напусне екипажа и да се качи на покрива до него, когато той я загърна в едно от палтата си и съвсем оправи настроението си, как астматичният господин, надутата дама, която се заклеваше в честта си, че никога по-рано не била пътувала в обществен дилижанс (в дилижансите винаги има такива дами — уви — по-скоро имаше, защото вече ги няма дилижансите!), и дебелата вдовица с бутилката бренди заеха вътре местата си; как помощникът на кочияша поиска пари от всички и получи една монета от шест пенса от господина и пет омазнени монети от половин пени от дебелата вдовица и как най-после дилижансът потегли, като отначало извиваше по тъмните улици на Олдърсгейт, а после изтрополи край синята купола на «Св. Павел», как минаха близо до «Бялата мечка» на Пикадили и т.н. и т.н. — всичко това няма защо да се разказва. Но писачът на тези страници, който в по-раншни дни и при същото хубаво време е предприемал подобно забележително пътуване, не може да не мисли за него със сладостно и тъжно съжаление. Къде са сега и шосето, и веселите житейски случки, които ставаха по него? Няма ли Челси или Гринич за честния стар кочияш с пъпчив нос? Чудя се къде са сега тези добри хорица. Дали старият Уелър е жив или умрял? Ами прислужниците и ханчетата, в които те прислужваха, и порциите студено говеждо, и недораслият ханджия със своя син нос и дрънкащо ведро, къде е той и къде са хората от неговото поколение? За гениите, които са още в пелени и които ще пишат романи за любимите деца на читателя, тези хора и неща ще бъдат легенда и история, също като Ни-невия или Ричард Лъвското сърце. За тях дилижансът ще представлява само романтична останка — четири впрегнати коня, неправдоподобни като приказките за Буцефал и черната Бес. Ах, как блестяха ливреите им, когато прислужниците в конюшнята издърпваха кеневирените покривала и те се впущаха напред — ах, как се размахваха опашките им, когато с димящи бедра влизаха колебливо в конюшнята при свършване на пътуването! Уви! Никога вече не ще чуем рога да изсвирва в полунощ, нито пък ще видим дървените порти да се разтварят широко. Впрочем къде ни откарва нашият дилижанс? Нека спрем в Куинс Кроли и видим как мис Ребека Шарп ще пристигне там.

(обратно)

Глава VIII Тайно и поверително

«Мис Ребека Шарп до мис Амелия Седли

Ръсъл Скуеър, Лондон

Моя най-скъпа, сладка Амелия,

С каква смесица от радост и мъка вземам перото да пиша на скъпата си приятелка! О, каква разлика между днес и вчера! Сега съм без приятели и сама; вчера бях у дома, в сладката близост на една сестрица, която винаги, винаги ще обичам!

Няма да ти разправям в какви сълзи и в каква мъка прекарах фаталната нощ, през която бях разделена от теб. Във вторник ти си отишла да се веселиш и да бъдеш щастлива с майка си и предания си млад офицер до теб. И аз си мислех цяла нощ как танцуваш у Пъркинсонови и как, сигурна съм, ти си била най-хубавата от всички на бала. Прислужникът ме заведе със стария екипаж до градската къща на сър Пит Кроли, където, след като прислужникът Джон се държа много грубо и безочливо с мен (уви, можеше безнаказано да обижда бедността и нещастието!), бях предадена на грижите на сър Пит и ме накараха да прекарам нощта в старо и мрачно легло, до една отвратителна, мрачна стара чистачка, която се грижи за къщата. Не мигнах нито минутка през цялата нощ.

Сър Пит съвсем не е това, което ние, глупавите момичета, си представлявахме, че представлява един баронет, когато четяхме „Цецилия“ в Чизик. Нещо повече, не мога да си въобразя нещо по-малко сходно с лорд Орвил. Представи си един стар, набит, нисък, прост и много мръсен човек, в стари дрехи и износени вехти гетри, който пуши с отвратителна лула и сам готви отвратителната си вечеря в една тенджерка. Той приказва със селски акцент и руга твърде много старата чистачка, както и файтонджията, който ни откара до хана, откъдето тръгва дилижансът. През по-голямата част от пътуването прекарах на покрива му.

Чистачката ме събуди още в зори и след като пристигнахме в хана, отначало ме сложиха вътре в дилижанса. Но, о, когато дойдохме до едно място, наречено Ликингтън, и дъждът заваля силно — кой би могъл да повярва, — принудиха ме да изляза навън, тъй като сър Пит е един от собствениците на дилижанса, а в Мъдбъри се качи някакъв пътник, който настояваше да му дадат вътрешно място. Така аз бях длъжна да седя вън на дъжда, обаче един джентълмен от Кеймбридж ме подслони много любезно под една от няколкото си връхни дрехи.

Този джентълмен и помощникът на кочияша, изглежда познаваха сър Пит много добре и твърде много му се надсмиваха. Те и двамата го наричаха стар стипца, което значи много стиснат и алчен човек. Разправят, че никога не давал никакви пари никому (а това скъперничество ми е страшно омразно); и младият джентълмен ме принуди да забележа, че от последната спирка насам вървим много бавно, защото сър Пит седеше на капрата и защото през тази част от пътуването караха с неговите коне.

Но когато стигнахме в Мъдбъри, на четири мили от Куинс Кроли, там ни очакваше екипаж с четири прекрасни коня с покривала с гербове, така че влязохме тържествено в парка на баронета. Има една прелестна алея, дълга цяла миля, която води към къщата, а жената от къщичката при портата (над чиито колони се виждат една змия и един гълъб, символите на герба Кроли) ни направи няколко реверанса, когато отвори старата врата от ковано желязо, прилична на вратата на омразния Чизик.

— Има една алея — каза сър Пит, — дълга цяла миля. А от онези дървета може да се съберат шест хиляди фунта дървен материал. Това за нищо ли не го смятате? — И ако знаеш как смешно произнасяше някои думи! От Мъдбъри при него се качи някой си мистър Ходсън, и те говореха за разни продажби, за наематели, за обработване на земята и казаха много неща, от които нищо не можах да разбера. Били хванали някой си Сам Майлс да лови дивеч незаконно, а Питър Бейли най-после отишъл в бедняшки дом. „Така му се пада — каза сър Пит, — той и семейството му ме мамят в тази ферма от сто и петдесет години насам“ Предполагам, че става дума за някой стар наемател на земята му, който не е могъл да си плати наема. И при този разговор сър Пит направи няколко граматични грешки, но баронетите няма защо да обръщат внимание на тези неща, както трябва да правят клетите гувернантки.

Докато вървяхме, забелязах красива черковна купола, издигаща се над няколко стари бряста в парка; а, пред тях, в средата на една моравка, край няколко малки къщички, се виждаше стара червена къща с високи комини, покрити с бръшлян и с блеснали на слънцето прозорци.

— Това вашата черква ли е, сър? — попитах аз.

— Да, дявол да я вземе каза сър Пит (само че употреби една още по-лоша дума). — Как е Бюти, Ходсън? Бюти е брат ми Бют, миличка, брат ми — пасторът. Наричам го Бюти и Звяра, ха, ха!

Ходсън също се засмя, а сетне придоби по-сериозен вид и като кимна с глава, каза:

— Боя се, че е по-добре, сър Пит. Вчера беше излязъл с понито си и оглеждаше царевицата ни.

— Гледал е да види какъв десетък ще получи, дявол да го вземе (и този път изрече същата лоша дума). Нима ракията няма никога да го убие? Як е като онзи там, как го наричаха — стария Матусалем.

Мистър Ходсън отново се изсмя.

— Младият господин се върна вкъщи от колежа. Набиха Джон Скрогинс почти до смърт.

— Набили са помощник-пазача ми? — изрева сър Пит.

— Видели го в землището на пастора, сър — отвърна мистър Ходсън. Тогава сър Пит се закле яростно, че ако някога хванел някой от техните хора да ходи на лов из собственото му имение, цял да ги изсели, дявол да го вземе, непременно щял да ги изсели. „Другиму съм дал бенефиция, Ходсън; никой от тази пасмина няма да го пипне“ — и мистър Ходсън каза, че бил напълно прав. От всичко това ми стана ясно, че двамата братя не са в добри отношения — както често се случва между братя и сестри. Не си ли спомняш двете госпожици Скречли в Чизик как все спореха и се караха — и как Мери Бокс все пердашеше Луиза?

После, като видя две малки момчета да събират съчки в гората, мистър Ходсън скочи от екипажа по заповед на сър Пит и се нахвърли върху тях с бастуна си.

— Удряй, Ходсън — ревеше баронетът, — душичките им извади и ги докарай вкъщи, вагабонти такива! Името ми да не е Пит, ако не ги дам под съд.

Тогава чухме бастуна на мистър Ходсън да пращи по раменете на горките деца и когато сър Пит видя, че злодеите са хванати, продължи да кара към къщата.

Всички слуги бяха излезли да ни посрещнат и…

Ето, миличка, снощи бях прекъсната от едно ужасно блъскане по вратата ми и кой, мислиш, беше това? Сър Пит Кроли в нощна шапчица и халат — такава фигура! Аз се отдръпнах назад, а той се приближи към мен и грабна свещта.

— Никакви свещи след единадесет часа, мис Беки каза той. — Легнете си в тъмното, мис Беки. Легнете си в тъмното, хубаво, дръзко момиче (така ме нарече), и ако не искате всяка вечер да ме виждате как идвам за свещта, лягайте си в единадесет часа.

След тези думи той и мистър Хоръкс, лакеят, се отдалечиха със смях. Можеш да бъдеш уверена, че няма да го насърчавам да ми прави други подобни посещения. Нощем пущат две огромни овчарски кучета, които нощес джафкаха и виха срещу луната.

— Онова куче се нарича Горър — каза сър Пит, — веднъж то разкъса един човек, наистина го разкъса, майка му наричаха Флора, а сега й викам Джафкачка, понеже е твърде стара, за да хапе. Хо-хо!

Пред къщата на Куинс Кроли, която представлява отвратителна старомодна постройка от червени тухли, с високи комини и стрехи в стила на кралица Бес, се простира тераса, по която се виждат отстрани образите на фамилния гълъб и змия и към която се отваря вратата на голямата зала. Ах, миличка, положителна съм, че голямата зала е огромна и мрачна като залата на милия замък Удолфо. В нея има огромна камина, в която може да се помести половината училище на мис Пинкъртън, а на скарата й може да се опече най-малко един вол. По стените висят портретите на не знам колко поколения Кролевци, някои с бради и старинни набрани яки, някои с огромни перуки и вирнати носове на обувките, някои с корсети и рокли, които изглеждат корави като кули, а някои с дълги букли и — ох, миличка — почти без никакви корсети. На единия край на залата се намира голямата стълба, цялата от черен дъб и много мрачна, а от двете й страни има две високи врати, с еленови глави над тях, водещи към билярдната зала и библиотеката, както и към големия жълт салон и сутрешните стаи. Струва ми се, че на първия етаж има най-малко двадесет спални; и в една от тях се намира леглото, в което е спала кралица Елизабет. Новите ми възпитанички ме разведоха тази сутрин из всички тези прекрасни апартаменти. Но заявявам ти, че мрачният им вид не се освежава от вечно затворените капаци на прозорците. И едва ли имаше стая, в която да не очаквах проникналият лъч да освети някое привидение. Имаме си занималия на втория етаж, като от едната й страна се намира моята спалня, а от другата — спалнята на момичетата. Следват апартаментите на сър Пит, на мистър Кроли — първия син, и на мистър Родън Кроли, който е офицер като някой си и сега се намира далеч със своя полк. Уверявам те, че не ни липсва простор. Можеш да настаниш в къщата всички хора от Ръсъл Скуеър и мисля, че пак ще остане място.

Половин час след пристигането ни големият звънец за вечеря удари и аз слязох долу с двете си възпитанички (те са много слабички, незначителни хлапенца на десет и осем години). Бях облечена в твоята скъпа муселинена рокля (за която онази омразна мис Пинър се показа толкова груба, поради това, че ти ми я подари). Защото с мен ще се държат като с член на семейството, освен когато ще има гости и малките госпожици и аз ще вечеряме горе.

Значи тъй, големият звънец удари и ние се събрахме в малката гостна, където обикновено седи лейди Кроли. Тя е втората лейди Кроли и е майка на малките госпожици. Дъщеря е на железар и женитбата й се счита за голямо щастие. Изглежда, че някога е била хубава и очите й постоянно оплакват загубата на красотата й. Сега е слаба и бледа, с високи рамене и очевидно не представлява нищо особено. Завареният й син, мистър Кроли, беше също в стаята. Облечен съвсем официално, той важничеше като собственик на погребално бюро. Той е бледен, слаб, грозен, мълчалив; има тънки крака, без гръден кош, бакенбарди с цвят на сено и коса с ягодов цвят. Той е самият образ на покойната си майка, чийто свят лик се намира над камината — Гризелда от благородния род Бинки.

— Това е новата възпитателка, мистър Кроли — каза лейди Кроли, като дойде напред и взе ръката ми. — Мис Шарп.

— О! — каза мистър Кроли, като издаде напред глава, след което продължи да чете голяма брошура, с която се бе увлякъл.

— Надявам се, че ще бъдете добра към момичетата ми — каза лейди Кроли, а червените й очи бяха пълни със сълзи, както обикновено.

— Божичко, мамо, разбира се, че ще бъде — каза по-голямото; и аз веднага разбрах, че от тази жена няма защо да се страхувам.

— Масата е сложена, милейди — каза лакеят, облечен в черно, с огромен нагръдник с къдри, който изглеждаше така, сякаш бе един от нагръдниците от времето на кралица Елизабет, нарисуван на някой от портретите в залата. И като взе под ръка мистър Кроли, тя ни поведе към столовата, където я последвах, хванала за ръка двете си възпитанички.

Сър Пит бе вече в стаята, с една сребърна кана. Току-що беше се завърнал от зимника и също бе в официално облекло; с други думи, свалил гетрите си и показваше малките си набити крака в черни вълнени чорапи. Бюфетът беше покрит с блестящи стари прибори — стари чаши, златни и сребърни; стари блюда и прибори за зехтин и оцет, подобни на приборите в магазините на Ръндъл и Бридж. Всичко на масата беше също от сребро и двама лакеи с червени коси и канареножълти ливреи стояха от двете страни на бюфета.

Мистър Кроли прочете дълга молитва и сър Пит каза амин, след което отмахнаха големите сребърни похлупаци на съдовете за сервиране.

— Какво имаме за вечеря, Бетси? — запита баронетът.

— Агнешко, струва ми се, сър Пит — отвърна лейди Кроли.

— Mouton aux navets [10] — прибави тържествено лакеят, — а супата е potage de mouton a l’Ecossaise [11]. Гарнитурите са pommes de terre au naturel [12], както и choufleur a l’eau [13].

— Агнешкото си е агнешко — каза баронетът — и си е чудесно нещо. Кое беше агнето, Хоръкс, и кога го заклахте?

— Едно от черните шотландски агнета, сър Пит; заклахме го в четвъртък.

— Ще си вземете ли едно малко potage [14] мис, хм — мис Блънт? — запита мистър Кроли.

— Чудесна шотландска попара, мила — каза сър Пит, — макар че я наричат с френско име.

— Обичаят е, сър, в доброто общество — каза надменно мистър Кроли — яденето да се нарича така, както го нарекох.

Двамата лакеи с канареножълтите ливреи ни го поднесоха в сребърни супени чинии заедно с mouton aux navets [15]. После донесоха бира, разредена с вода, която на нас дамите, поднесоха във винени чаши. Не съм добра познавачка на бирата, но мога да кажа с чиста съвест, че предпочитам вода.

Докато вечеряхме, сър Пит се възползува от случая да запита какво е станало с плешките на агнето.

— Предполагам, че са изядени в стаята на прислугата — каза лейди Кроли смирено.

— Точно така, милейди — каза Хоръкс, — а и нищо друго не ни се дава там.

Сър Пит избухна в силен смях и продължи разговора си с мистър Хоръкс.

— Онова малкото черно прасе от кентската свиня трябва вече много да се е угоило.

— Не съвсем, сър Пит — каза лакеят с най-тържествен вид, на който сър Пит, а сега и младите госпожици, се разсмяха силно.

— Мис Кроли, мис Роуз Кроли — каза мистър Кроли, — прави ми впечатление, че вашият смях е много неуместен.

— Не им обръщайте внимание, милорд — каза баронетът, — ще опитаме прасето в събота. Заколи го в събота сутринта, Джон Хоръкс. Мис Шарп обожава свинско, нали, мис Шарп?

Мисля, че това беше целият разговор по време на вечерята. Когато се нахранихме, пред сър Пит сложиха съд с гореща вода, в която имаше една бутилка, съдържаща, както предполагам, ром. Мистър Хоръкс поднесе на мен и на възпитаничките ми три малки чаши вино, а на лейди Кроли наляха по-голямата чаша. Когато се оттеглихме, тя взе от работното си чекмедже едно безформено нескончаемо плетиво; младите госпожици започнаха да играят крибидж с колода изцапани карти. За всички ни бе запалена само една свещ, но поставена в прекрасен стар сребърен свещник, и след няколко въпроса, отправени ми от лейди Кроли, аз трябваше да избера забавлението си между един том църковни проповеди и една брошура върху законите за зърнените храни, която мистър Кроли бе чел преди вечеря.

Седяхме така в продължение на един час, когато се чуха стъпки.

— Приберете картите, деца — извика лейди Кроли, силно разтреперана. — Оставете книгите на мистър Кроли, мис Шарп.

И едва послушахме тези заповеди, когато в стаята влезе мистър Кроли.

— Ще продължим вчерашната лекция, млади госпожици — каза той, — и двете ще се редувате да четете по една страница; така че мис — хм, мис Шарп ще има възможност да ви чуе.

И горките момичета започнаха да сричат дълга, мрачна проповед, произнесена в черквата „Бетезда“ в Ливърпул от мисията за индианците от племето чикасо. Не е ли това една прекрасна вечер?

В десет часа заповядаха на слугите да повикат сър Пит и цялото домочадие за вечерна молитва. Сър Пит влезе пръв, твърде зачервен, и с малко олюляващи се стъпки. След него дойдоха лакеят, канарените ливреи, прислужникът на мистър Кроли, други трима мъже, които много миришеха на яхър, както и четири жени, и едната от тях прекалено натруфена, отправи към мен страшно презрителен поглед, когато се друсна на колене.

След като мистър Кроли чете молитвите дълго и разпалено, раздадоха ни свещите и отидохме да спим. Сетне прекъснаха писането ми, както вече съобщих на милата си и скъпа Амелия.

Лека нощ. Хиляди, хиляди целувки!

Събота

Тази сутрин в пет часа чух квиченето на малкото черно прасе. Роуз и Вайълит ме запознаха вчера с него; също и с конюшните, с кучешките къщички и с градинаря, който береше овошки за пазара и от когото те се мъчеха да измолят една чепка отгледано в топлилник грозде; но той каза, че сър Пит бил преброил всички гроздове и ако им даде, макар и една чепка, ще рискува да загуби мястото си. Милите момиченца хванаха един жребец в една ливада и ме попитаха дали яздя, след което сами започнаха да яздят, докато прислужникът от конюшнята се нахвърли с ужасни проклятия и ги изпъди.

Лейди Кроли непрестанно плете нещо от домашна вълна. А сър Пит всяка вечер се напива. Предполагам, че другарува с Хоръкс, лакея. Мистър Кроли всяка вечер чете проповеди, а сутрин се заключва в кабинета си или пък отива на кон до Мъдбъри, или по обществена работа, или до Скуошмор, където всеки вторник и петък държи проповеди на енориашите.

Предай моята безкрайна любов и благодарност на милите ти татко и мама. Клетият ти брат оздравя ли от последиците на пунша? Божичко! Божичко! Как трябва да се пазят мъжете от лошия пунш!

Завинаги и винаги твоя: Ребека»

Като се вземе предвид всичко, смятам, че за нашата скъпа Амелия Седли от Ръсъл Скуеър стана добре, гдето тя и мис Шарп се разделиха. Разбира се, Ребека е смешно създание; и безсъмнено тези описания за горката лейди, която оплаква загубената си красота, и за господина с «бакенбарди с цвят на сено и коса с ягодов цвят» са много духовити и показват голямо познаване на света. И вие, и аз без друго сме на мнение, че когато е била на колене, тя си е мислила за нещо по-добро от панделките на мис Хоръкс. Но нека моят любезен читател не забравя: заглавието на тази повест е «Панаир на суетата», а Панаирът на суетата е едно много суетно, лошо, глупаво място, изпълнено с всякакво лицемерие, преструвки и фалш. И макар моралистът, който е изобразен на предната корица и представлява точният портрет на вашия покорен слуга, да заявява открито, че не носи съдийска тога, нито свещенически одежди, а съвсем същият дългоопашат фрак, в какъвто са облечени и хората, за които се разправя, все пак човек е длъжен да каже истината, доколкото я вижда, независимо от това дали на главата му има шутовска шапка със звънчета или пък широкопола шапка на духовник. А предприеме ли се подобно нещо, ще се разкрият доста неприятни работи.

Чувал съм за един колега от писателския бранш в Неапол, който проповядвал пред група честни лентяи край морския бряг. И той така се разгневил и разпалил срещу някои от злодеите, чиито дела описвал и измислял, че слушателите не могли да устоят, та и те, заедно с поета, гръмко се нахвърлили с проклятия и възмущение против измисленото чудовище — герой на разказа, така че писателят ги обиколил с шапка в ръка и монетите се търкаляли в нея сред истинска буря на одобрение.

В малките парижки театри, от друга страна, вие не само ще чуете хората да викат: «Ah gredin! Ah monstre [16]!» и да проклинат от местата си злодея на пиесата, но дори и самите актьори отказват да играят лошите роли, като този на infames Anglais [17], брутални казаци и други такива, а предпочитат да се явяват при по-малка заплата в собственият си образ на верни французи. Давам ви тези два примера един до друг, за да видите, че настоящият разказвач желае да разобличи и накаже своите злодеи не само от сребролюбиви мотиви, а защото изпитва към тих искрена омраза, която не е в състояние да потуши и която трябва да си намери отдушник в подходящи ругатни и груби думи.

Предупреждавам любезните си приятели, значи, че ще разказвам за чудовищна подлост и за хитроумни — обаче, надявам се, интересни — престъпления. Моите злодеи не са мекушави злодеи, в това можете да сте уверени. Стигнем ли до съответните места, няма да пощадим грубите думи — о, не! Но когато разказваме за по-обикновени работи, трябва по необходимост да бъдем спокойни. Буря в помийна яма е немислима. Тези неща ще запазим за мощния океан и за самотната полунощ. Настоящата глава е много спокойна. Другите — … но нека не говорим предварително за тях.

И като ви представяй действуващите лица, аз ще поискам позволение, като човек и брат, не само да ви запозная с тях, но понякога да сляза от катедрата и да говоря за тях; ако са добри и мили, да ги обичам и да ги потупвам по рамото; ако са глупави, да им се надсмивам доверително пред читателя; ако са зли и безсърдечни, да ги ругая с най-силните слова, които благоприличието позволява.

В противен случай може би ще си въобразите, че именно аз се подигравам на обичайната вечерна молитва, която мис Шарп намира толкова комична, че аз се смея над клатушкащия се баронет — докато всъщност смехът идва от страна на личност, която няма почит към нищо друго, освен благополучието и не й прави впечатление нищо друго, освен сполуките в живота. В света живеят и благоденствуват много такива хора — без вяра, без надежда, без милосърдие. Нека скъпи приятели, да ги укоряваме със силни думи и без пощада. Има други, също преуспели в живота, които са по-скоро шарлатани и глупци. И за да ги разобличаваме и се борим с такива като тях, несъмнено е измислен смехът.

(обратно)

Глава IX Семеен портрет

Сър Пит Кроли беше философ със слабост към това, което се нарича живот в низините. Първата му женитба с дъщерята на благородния Бинки бе извършена под влияние на родителите му; и както често повтаряше на лейди Кроли докато бе жива, тя била такава отвратителна крамолница от високо потекло, че дявол да го вземело, ако след смъртта й се оженел за подобна ней. След като тя се помина, той спази обещанието си и избра за втора съпруга мис Роуз Доусън, дъщеря на мистър Джон Томас Доусън, железар от Мъдбъри. Колко щастлива беше Роуз при мисълта, че ще стане милейди Кроли!

Нека изброим в какви точки се изразяваше щастието й. Най-напред тя се отказа от Питър Бът, млад човек, който й беше предан и поради последвалото разочарование в любовта се отдаде на контрабанда, бракониерство и хиляди други лоши прояви. Сетне тя се скара, както в такива случаи е задължително, с всички свои приятелки я близки от младежките си години, които, разбира се, не можеха да правят посещения на милейди в Куинс Кроли — нито пък можа да намери в новото си обществено положение други хора, които да са готови да я приемат. Пък и кой ли можеше да стори това? Лорд Хъдълстън Фъдълстън имаше три дъщери, като всяка една от тях се надяваше да стане лейди Кроли. Семейството на сър Джайлс Уошпот се почувствува обидено, задето нито едно от момичетата им не бе предпочетено при женитбата, а останалите баронети на окръга се възмущаваха от недостойния брак на колегата им баронет. За простолюдието няма защо да говорим — нека го оставим да се възмущава анонимно.

Както заявяваше сър Пит, той не давал пет пари за всички тези хора. Имаше си своята хубавичка Роуз, а какво повече е нужно на човека, освен да си гледа удоволствието? Така че той се напиваше всяка вечер, понякога биеше хубавата си Роуз и я оставяше в Хампшир, когато отиваше в Лондон, без нито една-единствена приятелска душа в света. Дори и мисис Бют Кроли, жената на пастора, отказваше да общува с нея, защото, както самата тя казваше, не искала да се унижава да завързва приятелство с една занаятчийска дъщеря.

Тъй като едничките дарове, с които природата я бе удостоила, бяха розовите бузи и бялата кожа и тъй като не притежаваше никакъв характер, нито дарби, нито собствено мнение, нито занимания, нито онази живост на духа и острота на нрава, с които съдбата често дарява напълно глупавите жени, силата, която притегляше към нея сър Пит, не беше много голяма. Розовият цвят изчезна от бузите й, а свежата й грациозност напусна фигурата й след раждането на двете деца и тя стана просто машина в къщата на съпруга си, не по-полезна от голямото пиано на покойната лейди Кроли. Понеже имаше светла кожа, тя носеше дрехи със светли цветове, както правят повечето русокоси жени, и се явяваше обикновено в зацапано морскозелено или мътно небесносиньо. Цял ден плетеше разни неща от домашна вълна. В продължение на няколко години направи завивки за всички легла в Кроли. Имаше си малка цветна градинка, към която изпитваше известна привързаност: но освен тази нямаше никаква друга слабост или антипатия. Когато мъжът й бе груб с нея, тя се държеше апатично; когато я удряше, тя се разплакваше. Нямаше достатъчно характер да се отдаде на пиене и току пъшкаше, като цял ден ходеше раздърпана, с коса навита на книжки. О, Панаир на суетата, Панаир на суетата! Ако не беше ти, тази жена щеше да бъде весела девойка: Питър Бът и Роуз щяха да са щастливи съпрузи в някоя уютна ферма, с весело семейство; щяха да си имат своя честен дял от удоволствия, грижи, надежди и борби. Но в Панаира на суетата титлата и екипажът с четирите впрегнати в него коня са играчки, по-ценни от щастието. И ако Хенрих VIII или Синята брада сега са живи и си поискат десета жена, мислите ли, че няма да вземат най-хубавата девойка, която този сезон ще излезе официално в обществото?

Тъпата отпуснатост на майчицата им не събуждаше, както би могло да се очаква, особена привързаност в сърцата на двете малки дъщери, които обаче се чувствуваха много щастливи в слугинските стаи и в конюшните. И тъй като за щастие шотландецът градинар имаше добра жена и няколко добри деца, в неговата къщичка те се движеха в здраво общество и получаваха добър пример, което до идването на мис Шарп представляваше едничкото им образование.

Нейното назначаване за възпитателка се дължеше на увещанията на мистър Пит Кроли, едничкия приятел и защитник, когото лейди Кроли имаше, и единственият човек, освен децата й, към когото изпитваше известна слаба привързаност. Мистър Пит приличаше на благородното семейство Бинки, на което бе потомък, и беше твърде изискан и учтив джентълмен. Когато навърши пълнолетие и се прибра от Крайстчърч, той се залови да реформира отслабналата дисциплина в имението, въпреки съпротивата на баща си, който изпитваше страхопочитание към него. Придържаше се към такава строга изисканост, че по-скоро би гладувал, отколкото да си позволи да вечеря без бяла вратовръзка. Веднъж, наскоро след като се беше прибрал от колежа и когато лакеят Хоръкс му донесе едно писмо, без да го сложи на поднос, той го погледна по такъв начин и го смъмри с такава рязкост, че оттогава нататък Хоръкс трепереше пред него. Всички от домакинството се прекланяха пред мистър Кроли, а книжките за къдрене на лейди Кроли се сваляха, когато той си беше вкъщи. Калните гетри на сър Пит изчезваха; и ако този непоправим стар човек все още се придържаше към други свои навици, той никога не се напиваше с ром в присъствието на сина си, а с прислугата говореше много сдържано и учтиво; същите тези личности забелязаха, че сър Пит никога не ругае жена си, когато син му е в стаята.

Той именно научи лакея да казва: «Масата е сложена за милейди» — и настояваше да я отвежда под ръка на вечеря. Рядко я заговаряше, но когато правеше това, вършеше го с най-голяма почит; и никога не я оставяше да излезе от стаята, без да стане най-тържествено и да й отвори вратата с най-елегантен поклон.

В Итън го наричаха мис Кроли; и там, трябва да кажа със съжаление, по-малкият му брат Родън го биеше свирепо. Макар и да не блестеше с таланти, той компенсираше липсата на дарби с похвална работливост и през осемте прекарани в училище години нито веднъж не бе подлаган на наказанията, които, както се смяташе от всички, само ангелите могат да избягнат.

В колежа успехът му беше, разбира се, много висок. Там той се подготви за обществения живот, в който щеше да навлезе под покровителството на дядо си, лорд Бинки, като изучаваше с най-голямо прилежание древните и съвременни оратори и като вземаше непрестанно участие в различните клубове за дискусии и спорове. Но макар и да говореше с лекота и да произнасяше думите с важност, слушайки с голямо удоволствие собствения си слабичък глас, макар също така да не изказваше каквото да било мнение или твърдение, без то да е напълно изтъркано и банално и освен туй подкрепено с латински цитат, все пак оставаше в сянка, въпреки посредствеността си, която би осигурила успех на всекиго. Той дори не получи за награда стихотворението, което всичките му приятели твърдяха, че положително нему ще се падне.

След като напусна колежа, стана частен секретар на лорд Бинки, подир което бе назначен аташе в легацията в Пъмпърникъл, която служба заемаше с голямо достойнство, и изпращаше в родината си пратки, съдържащи страсбургски сладкиш, за тогавашния министър на външните работи. След като остана на същата служба в продължение на десет години (няколко години подир кончината на непрежалимия лорд Бинки) и като видя, че напредъкът му е твърде бавен, най-после се отказа от дипломатическата кариера с известно презрение и се зае да стане земеделски благородник.

Когато се прибра в Англия, той написа една брошура из областта на земеделското законодателство (тъй като беше амбициозен човек и винаги желаеше да се намира пред погледа на обществото) и взе дейно участие в борбата за освобождаването на негрите. Сетне стана приятел на мистър Уилбърфорс, от чиято политика се възхищаваше, и води прочутата преписка с преподобния Сайлъс Хорнблоуър за мисията в Ашанти. Редовно ходеше в Лондон, ако не за парламентарната сесия, то поне през май, за религиозните събрания. На село беше магистрат и деен посетител и сказчик на лишените от религиозно водачество. Говореше се, че отдавал вниманието си на лейди Джейн Шийпшанкс, третата дъщеря на лорд Саутдаун, чиято сестра, лейди Емилия, бе авторка на две трогателни есета.

Описанията на мис Шарп относно дейността му в Куинс Кроли не бяха злостен присмех. Той подлагаше прислужниците на споменатите по-горе религиозни обреди, в които (и толкова по-добре) задължаваше и баща си да участвува. Посещаваше службата на индепендентската черква в Кроли, за голямо възмущение на вуйчо си, пастора, и следователно за голямо удоволствие на сър Пит, когото увеща един или два пъти да стори същото. Това стана причина за няколко яростни проповеди в енорийската черква на Кроли, ясно насочени против старата готическа черковна ложа на баронета. Но честният сър Пит не почувствува силата на тези слова, тъй като през време на черковната проповед винаги си подремваше.

Мистър Кроли изпитваше силно желание за доброто на родината и на християнския свят, старият джентълмен да му отстъпи мястото си в парламента; обаче последният непрестанно му отказваше. Разбира се, и двамата бяха твърде разумни, за да пренебрегнат стоте и петдесет лири годишно, които идваха от второто място (по онова време заемано от мистър Куадрън, който имаше картбланш по въпроса за робството); и наистина семейното имение беше в доста затруднено положение и приходът, черпен от избирателния окръг, бе от голяма полза за домакинството на Куинс Кроли.

Имението не можа да се съвземе след тежкия запор, наложен на Уолпол Кроли, първи баронет, за злоупотребата му в заеманата от него длъжност в поверителната пощенска служба. Сър Уолпол бе весел човек, жаден да граби пари и да ги прахосва «alieni appetens sui profusus» [18], — (както би забелязал с въздишка мистър Кроли), и приживе си бе спечелил обичта на целия окръг за постоянното пиянство и гостоприемство, поддържани в Куинс Кроли. Тогава избите бяха пълни с бургундско вино, кучкарниците — с хрътки, а конюшните — с породисти коне за лов. Сега конете, които се намираха в Куинс Кроли, бяха изпращани да орат или караха трафалгарската пощенска кола. И тъкмо с няколко от тези коне един свободен ден мис Шарп бе доведена в имението; защото, макар и да бе грубиянин, сър Пит държеше на благородничеството си, докато беше в дома си, рядко излизаше, без да впрегне четири коня, и макар за вечеря да му поднасяха овче месо, то винаги се сервираше от трима лакеи.

Ако скъперничеството би могло да обогати човека, сър Пит Кроли можеше да стане богаташ — ако беше адвокат в някой провинциален град без друг капитал, освен ума си, твърде възможно е да си бе докарал добри печалби и да добиеше твърде значително влияние. Но за нещастие той бе надарен със знатно име и голямо, макар и претоварено с дългове имение. Имаше вкус към съдебните дела, което всяка година му струваше хиляди. Понеже, както сам казваше, той бе твърде хитър, за да бъде ограбен от един-единствен адвокат, оставаше работите си да се разбъркват от дузина адвокати, към които изпитваше еднакво недоверие. Беше толкова стиснат като земевладелец, че рядко намираше наематели на земята, които да не са фалирали, и такъв скъперник като фермер, че сякаш и за семето в земята му се свидеше, поради което отмъстителната природа го лишаваше от реколтите, с които даряваше по-щедрите земеделци. Той спекулираше по всички възможни начини: разработваше мини; купуваше акции в дружества за прокарване на канали; даваше коне за каране на пощенски коли; сключваше договори с държавата и беше най-заетият човек и магистрат в окръга си. Тъй като нямаше обичай да плаща на честни чиновници в гранитната си каменоломна, той има удоволствието четирима от надзирателите му да избягат в Америка, като отнесоха цели състояния. Поради липса на необходимите предпазни мерки, мините му се напълваха с вода; правителството се отказваше от договорите си с него поради разваленото месо, което доставяше, а що се отнася до конете му, всеки притежател на пощенска кола в кралството знаеше, че той загубва повече коне от който и да било друг човек в окръга, защото не ги дохранваше и купуваше евтина стока. По нрав бе общителен и не бе никак надменен; дори нещо повече — предпочиташе обществото на някой фермер или търговец на коне пред някой джентълмен като милорда, сина си. Обичаше да пие, да ругае, да се шегува с дъщерите на фермерите и никога не го бяха видели да даде и един шилинг или да стори някое добро дело, обаче иначе бе приятен, хитър, шеговит, като днес се черпеше и веселеше с някой от наемателите на земята си, а на другия ден го изпъждаше, или пък се смееше заедно с човека, когото даваше под съд за бракониерство, вършейки това със същото добро настроение. За учтивостта му към прекрасния пол вече се загатна от мис Ребека Шарп — и с една дума, между цялото благородничество на Англия нямаше по-хитър, по-подъл, по-себелюбив, по-безчестен и по-глупав стар човек. Кървавочервената ръка на сър Пит Кроли не бъркаше в ничий джоб, освен в собствения си и като почитатели на британската аристокрация, ние не можем да не признаем с болка и съжаление, че всички тези лоши качества съществуваха у един човек, чието име фигурираше в списъка на благородниците.

Имаше една важна причина, поради която мистър Кроли държеше баща си в такова страхопочитание, и тя бе резултат на известни парични сделки. Баронетът дължеше на сина си сума от оставеното от майка му наследство, която не намираше за необходимо да му изплати. Той имаше просто непобедима ненавист към плащане на задълженията си и вършеше това само когато насила бе принуждаван да го стори. Мис Шарп изчисли (понеже, както скоро ще видим, тя бе въведена в повечето семейни тайни), че само плащането на кредиторите струваше на почитаемия баронет няколко хиляди годишно. Но това беше забавление, от което той не можеше да се лиши; изпитваше някакво жестоко удоволствие да кара клетите хорица да чакат, като влачеше делата от съдилище в съдилище и отсрочваше плащането с все нови срокове. Каква е ползата от мястото ти в парламента, казваше той, ако трябва да си плащаш дълговете? Поради всичко това членуването му в Камарата на лордовете му носеше не малки облаги.

О, Панаир на суетата, Панаир на суетата! Ето един човек, който не можеше да пише правилно и който нямаше навика да чете — който притежаваше привичките и лукавостта на селяк; чиято цел в живота беше подлото усукване; който нямаше нито чувства, нито вкусове, нито удоволствия, които да не са груби и нечисти; и все пак притежаваше високо обществено положение, почит и власт и беше големец и подпора на обществото. Заемаше висока служба и се возеше в позлатен екипаж. Големи сановници и държавници го ухажваха и в Панаира на суетата притежаваше по-високо място от най-големия гений и най-нравствения гражданин.

Сър Пит имаше една неомъжена доведена сестра, която бе наследила голямото имущество на майка си, и макар баронетът да й бе предложил да вземе парите назаем срещу ипотека, мис Кроли му отказа и предпочете да вложи богатството си в акции. Но тя бе дала да се разбере, че намерението й е да раздели наследството между втория син на сър Пит и семейството на брат му, пастора, и веднъж-дваж бе платила дълговете на Родън Кроли по време на престоя му в колежа и армията. Следователно, когато идваше в Куинс Кроли, мис Кроли бе обект на голямо уважение, тъй като банковата й сметка беше такава, че би създала привързаност към притежателката й, където и да било.

Какво благородство дават банковите сметки на една стара дама! С каква нежност гледаме на нея, ако ни е роднина (и дано всеки читател има десетки подобни роднини), за какво добро и благородно създание я считаме! Как младшият съдружник на Хобс и Добс я придружава усмихнат към екипажа с изобразения на него герб и с дебелия запъхтян кочияш! Как намираме случай да уведомим приятелите си какво е положението й, когато тя ни идва на гости! Казваме (с пълно основание), че бихме желали да притежаваме подписа на мис Мак Хуартър върху чек от пет хиляди фунта стерлинги. «За нея това би било дреболия» — добавя жена ви. «Тя ми е леля» — заявявате вие, сякаш случайно и напълно естествено, когато приятелят ви запитва дали мис Мак Хуартър ви е роднина. Жена ви непрестанно й праща малки изрази на привързаност, дъщеричките ви постоянно й поднасят възглавнички и табуретки за крака. Какъв хубав огън гори в стаята й, когато ви идва на гости, макар жена ви да си слага корсета на студено! През време на посещението й, къщата ви добива празничен, топъл, весел и уютен вид, липсващ през другите дни. И вие самият, скъпи господине, забравяте да си подремнете следобед и изведнъж откривате, че ви е много приятно да играете бридж (макар и винаги да губите). Какви обеди се поднасят тогава у вас — всеки ден дивеч, мадейра и безкрайни количества риба от Лондон! Дори и слугите в кухнята споделят общото благосъстояние; и по някакъв начин през време на престоя на дебелия кочияш на мис Мак Хуъртър бирата изведнъж става по-силна и консумацията на чай и захар в детската стая (където се храни прислужницата й) се увеличава твърде много. Така ли е, или не е така? Отправям въпроса си към средните класи. О, богове! Бих желал да ми изпратите една стара леля — неомъжена леля — леля с герб на екипажа си и светлокафява перука — как децата ми ще й плетат чантички и как моята Джулия и аз ще й създаваме удобства в къщата си! Сладостно, сладостно видение! Глупава, глупава мечта!

(обратно)

Глава X Мис Шарп започва да си създава приятели

И сега, след като бе приета за член на симпатичното семейство, чиито портрети скицирахме в предишните страници, Ребека бе длъжна, както сама тя отбеляза, да стане приятна на благодетелите си и да спечели доверието им до най-висшата степен, до която това й бе възможно. Човек не може да не се възхищава от това чувство на признателност у едно беззащитно сираче; и ако тя си правеше сметките с известна доза себелюбие, кой ще каже, че благоразумието й не бе напълно оправдано? «Аз съм самичка в света — казваше си самотното момиче. — Не мога да очаквам нищо друго, освен онова, което единствено собствените ми усилия могат да ми донесат; и докато розовобузестото хлапе Амелия, която няма и половината от моя мозък, има десет хиляди фунта и установено положение, клетата Ребека (и моята фигура е много по-хубава от нейната) трябва да разчита само на себе си и на собствения си разсъдък. Е добре, нека да видим дали умът ми може да ми осигури една почтена поддръжка и дали някой и друг ден няма да мога да покажа на мис Амелия истинското си превъзходство пред нея. Не че ненавиждам горката Амелия. Кой би могъл да ненавижда такова безвредно добродушно създание? Само че наистина ще бъде прекрасно, когато някой ден заема мястото си в света над нея. Пък и защо ли да не стане това?» Така си мечтаеше нашата малка романтична приятелка, такова бъдеще си рисуваше, а и не трябва да се възмущаваме, че във всичките й въздушни кули фигурата на съпруга бе най-важната. За какво друго имат да мислят младите момичета, ако не за съпрузи? За какво друго мислят и майчиците им? «Трябва сама да си бъда майчица» — казваше си Ребека не без известно парливо чувство на поражение, което я обземаше при мисълта за малкия й неуспех по отношение на Джоз Седли.

Следователно тя си науми благоразумно да си създаде добро положение и сигурност сред семейството на Куинс Кроли и за тази цел реши да стане приятна на всички наоколо, които по някакъв начин биха могли да попречат на удобствата й.

Понеже лейди Кроли не беше от тези хора и тъй като освен туй бе толкова отпусната и безхарактерна, че нямаше никаква тежест в дома си, Ребека скоро откри, че съвсем не е необходимо да спечелва благоразположението й. Тя имаше обичай да говори на възпитаничките си за тяхната «клета мамичка» и макар да се отнасяше към тази дама с явно изразено хладно уважение, благоразумно насочваше вниманието си главно към останалите членове на семейството.

С децата, чието одобрение напълно спечели, методът й беше доста прост. Тя не товареше младите им мозъци с прекалено много учение, а обратното — остави ги сами да се справят с образованието си; защото кое образование е по-полезно от самообразованието? По-голямата беше донякъде склонна към четене и тъй като в старата библиотека на Куинс Кроли имаше значителен брой произведения от миналия век с по-леко съдържание както на френски, така и на английски (купувани от секретаря на поверителната служба за Мерките и червения восък по времето на позора му), и тъй като никой освен нея не си даваше труда да преглежда рафтовете с книгите, Ребека можа приятно и дори някак си на игра да влее знания в главата на мис Роуз Кроли.

Така тя и мис Роуз прочетоха множество забавни френски и английски литературни произведения, между които могат да се споменат тези на учения д-р Смолет, на изобретателния мистър Хенри Филдинг, на изящния и фантастичен Monsieur Crebillon [19] младши, от когото нашият безсмъртен поет Грей толкова се възхищава, и на универсалния Monsieur de Voltaire [20]. Веднъж, когато мистър Кроли запита какво четат малките госпожици, възпитателката отвърна:

— Смолет.

— О, Смолет — каза мистър Кроли, напълно задоволен. — Неговата история е по-скучна, но съвсем не така опасна като историята на мистър Хюм. Защото вие четете история, нали?

— Да — отвърна мис Роуз, без обаче да прибави, че четяха не друга история, а тази на мистър Хъмфри Клинкър.

При друг случай той се възмути донякъде, като завари сестра си със сборник френски пиеси; но тъй като възпитателката забеляза, че правят това, за да може детето да възприеме особеностите на говоримия френски език, той бе принуден да се съгласи с нея. Като дипломат, мистър Кроли беше крайно горд със собственото изкуство да приказва френски (тъй като все още беше светски човек) и комплиментите, които възпитателката му правеше за тази негова способност, го радваха не малко.

Навиците на мис Вайълит бяха, напротив, по-груби и по-буйни от навиците на сестра й. Тя например знаеше скритите места, където кокошките снасяха яйцата си. Можеше да се покачи на дърво, за да обере гнездата на пернатите певци. И голямо беше удоволствието й, когато яздеше младите жребци и препускаше из полетата като амазонка. Беше любимка на баща си и на прислужниците от конюшните. Също така бе любимката и ужасът на готвачката, тъй като намираше скритите места на гърнетата със сладко, които нападаше, когато можеше да ги досегне. Двете сестри непрестанно враждуваха помежду си. И когато мис Шарп откриеше някоя от простъпките й, никога не я съобщаваше на лейди Кроли, която би я разправила на бащата или още по-лошо, на мистър Кроли. Тя обещаваше да не казва нищо, ако мис Вайълит е добро момиче и ако обича възпитателката си.

Към мистър Кроли мис Шарп се държеше почтително и с послушание. Имаше обичай да се съветва с него за някои френски пасажи, които не разбираше, въпреки че майка й бе французойка. Той й ги превеждаше за нейно задоволство и освен че й помагаше в светската литература, беше достатъчно любезен да й избира книги с по-сериозен характер и да разговаря твърде често с нея. Тя се възхищаваше страшно много от неговата беседа в полза на един помощен фонд; зачете с интерес брошурата му върху земеделското законодателство; много се вълнуваше, понякога дори до сълзи, от вечерните му проповеди, като казваше:

— О, благодаря ви, сър — и въздишаше и вдигаше поглед към небето, което понякога го караше да благоволи да се ръкува с нея.

— Все пак кръвта е всичко — казваше този религиозен аристократ. — Какво въздействие имат думите ми върху мис Шарп, докато никой от другите не се трогва от тях. Твърде съм изтънчен за тях — прекалено изискан. Трябва да опростя малко стила си — обаче тя го разбира. Майка й е от рода Монморанси.

И наистина това беше семейството, от което мис Шарп произхождаше по майчина линия. Разбира се, тя не казваше, че майка й е била на сцената; това би шокирало религиозните принципи на мистър Кроли. Колко много благородни емигранти бе запратила в мизерия тази ужасна революция! Преди да изминат няколко месеца от идването й в къщата, тя бе разправила повече от една история за прадедите си, имената на някои от които мистър Кроли намери случайно в алманаха на д’Озие, който се намираше в библиотеката и който засили вярата му в тяхната истинност, както и във високото потекло на Ребека. Трябва ли от това любопитство и тършуване из алманасите да предполагаме — а трябва ли и героинята ни да предполага, — че мистър Кроли се интересува от нея? Не, той вършеше това само от приятелство. Не заявихме ли вече, че той бе предан на лейди Джейн Шийпшанкс?

Веднъж или дваж той й направи забележка, че играела на дама със сър Пит, като каза, че това било безбожно развлечение и че било по-добре, ако се залови да чете «Наследството на Тръмп» или «Сляпата перачка от Муржийлс», или пък някое по-сериозно произведение. Но мис Шарп отвърна, че майка й често имала обичай да играе същата игра със стария граф де Трик-трак и с преподобния абат дьо Корне, като по този начин намери извинение за това и други светски удоволствия.

Но малката възпитателка се показваше приятна на стария баронет не само като играеше дама с него. Тя намери много други начини да му бъде полезна. С неуморимо търпение прочете всички съдебни книжа, с които обеща да я забавлява преди идването им в Куинс Кроли. Доброволно предложи да препише много от писмата му и ловко промени правописа им, за да придобият съвременен вид. Прояви интерес към всичко, отнасящо се до имението, за фермата, за парка, за градината и конюшните. И беше такава приятна компаньонка, че баронетът рядко излизаше на обичайната си разходка след закуска без нея (и децата, разбира се), когато тя даваше съвети кои дървета да се окастрят, кои лехи да се прекопаят, кои плодове да се съберат и кои коне да отидат на оран или да се впрегнат в каруца. Преди да измине една година от престоя й в Куинс Кроли, тя напълно успя да спечели доверието на баронета; и разговорът на обедната маса, в който по-рано участвуваха баронетът и лакеят Хоръкс, сега се водеше изключително между сър Пит и мис Шарп. Когато мистър Кроли отсъствуваше, тя беше почти господарка на къщата, обаче в новото си високо положение се държеше със скромност и предпазливост, за да не засяга авторитета на хората в кухнята и конюшните, спрямо които държанието й беше винаги крайно скромно и любезно. Сега тя беше съвсем различна от онова високомерно, свенливо, недоволно малко момиче, което познавахме по-рано, и тази промяна в нрава й показваше голямо благоразумие, искрено желание да се понрави или най-малкото — голяма нравствена смелост от нейна страна. Дали тази нова система на смирение и вежливост, възприета от нашата Ребека, се диктуваше от сърцето й, ще се докаже от по-нататъшната й история. Системата на лицемерието, практикувана години наред, рядко може да се прокарва успешно от човек на двадесет и една години; но читателите ни не трябва да забравят, че макар и млада на години, нашата героиня бе възрастна по своята житейска опитност, и написаното от нас е останало безрезултатно, ако те не са открили, че тя бе много умна жена.

По-възрастният и по-младият син на семейството Кроли подобно на момченцето и момиченцето в барометъра, никога не оставаха заедно вкъщи — те се мразеха един друг от все сърце; Родън Кроли, кавалеристът, изпитваше голямо презрение към целия дом и се вестяваше там само когато леля му правеше годишното си посещение.

За голямото добро качество на тази стара дама вече споменахме. Тя притежаваше седемдесет хиляди лири стерлинги и почти бе осиновила Родън. По-големия си племенник ненавиждаше твърде много и го презираше заради мекушавостта му. От своя страна той не се поколебаваше да заяви, че душата й е окончателно погубена и беше на мнение, че и възможностите на брат му за онзи свят не са по-добри.

— Тя е безбожна светска жена — казваше мистър Кроли. — Движи се между атеисти и французи и духът ми потреперва от ужас, когато си помисля за страшното й положение и за това, че макар да е близо до гроба, тя толкова се е отдала на суетност, разпуснатост и безумие. — Работата беше там, че старата дама отказваше да присъствува на обичайната му вечерна беседа и когато идваше в Куинс Кроли самичка, той биваше принуден да преустанови всекидневното си богослужение.

— Не се занимавай с проповеди, Пит, когато мис Кроли дойде тук — казваше баща му. — Тя съобщава в писмото си, че няма да търпи поученията ти.

— О, сър, не забравяйте прислугата.

— По дяволите прислугата! — отвръщаше сър Пит. И син му смяташе, че нещо дори по-лошо може да се случи, ако те бъдат лишени от благодатта на проповедите му.

— Да му се не види, Пит! — отговори бащата на тези негови възражения. — Нима ще се покажеш такъв глупак, че да оставиш три хиляди годишно да излязат вън от семейството?

— Какво са парите в сравнение с душите ни, сър? — продължи мистър Кроли.

— Искаш да кажеш, че старата дама няма да ти остави нищо, така ли?… — И, кой знае, може би мистър Кроли наистина имаше тъкмо това предвид.

Старата мис Кроли положително не беше от нечестивите. Тя си имаше уютна къщичка в Парк Лейн и тъй като през лондонския сезон ядеше и пиеше повече, отколкото трябваше, през лятото отиваше в Хароугейт или Челтнам, Тя беше най-гостоприемната и най-весела стара девица и казваше, че на младини е била красавица (много добре знаем, че всички стари жени са били красавици на младини). По онова време минаваше за голям радикал и bel esprit [21]. Бе живяла известно време във Франция (където казват, че Сент Жюст събудил у нея нещастна страст) и оттогава нататък бе придобила слабост към френските романи, френската кухня и френските вина. Четеше Волтер и знаеше Русо наизуст; говореше с лекота по въпроса за развода и много енергично за правата на жените.

Тази достойна стара дама имаше голяма слабост към Родън Кроли още от времето, когато беше малко момче, изпрати го в Кеймбридж (за разлика от брат му, който беше в Оксфорд) и когато младият човек бе помолен от управата на първия университет да напусне, след престой от две години, тя му откупи служба в един гвардейски полк.

Този млад офицер бе едно съвършено конте, добре познато в града. Бокс, лов и каране на екипаж с четири коня бяха проявите на тогавашната британска аристокрация; и той беше деен участник във всички тези благородни спортове. При все че принадлежеше към Кралската гвардия, която стоеше на острова и чиято длъжност беше да се навърта около принц-регента, без още да е проявила храбростта си вън от отечеството, Родън Кроли се бе бил вече на три дуела, чрез които даде обилни доказателства за презрението си към смъртта.

— Както и за онова, което идва подир смъртта — би забелязал мистър Кроли, отправяйки приличните си на френско грозде очи към тавана. Той винаги мислеше за братовата си душа или пък за душите на онези, чиито мнения се различаваха от неговите. Това е един вид утеха, на която мнозина сериозни хора се отдават.

Глупавата, романтична мис Кроли, която никак не се ужасяваше от храбростта на любимеца си, имаше обичай винаги да заплаща дълговете му след всеки дуел и не даваше да се пошепне нито една думица против нравствеността му.

— Като се налудува, ще се умири — казваше тя — и освен това той струва много повече от онзи скимтящ лицемер — брат му.

(обратно)

Глава XI Простотата на Аркадия

Освен тези честни хорица, които живееха в имението (чиято простота и селска чистота на нравите без друго показват преимуществото на живота на село пред живота в града), ние трябва да запознаем читателя с техните роднини и съседи в пасторския дом.

Преподобният Бют Кроли беше висок, представителен, весел, много по-популярен в окръга от брат си, баронета. Като ученик в колежа той беше един от състезателите в ежегодното надбягване с лодки и бе напердашил всички по-известни градски борци. Вкуса си към бокса и атлетическите упражнения той пренесе и в частния си живот. Не можеше да се случи някакво сбиване на разстояние от двадесет мили, на което той да не присъствува, нито надбягване, нито бал, нито състезание между платноходки, нито избори, нито официален обяд, нито въобще друг някакъв обяд в целия окръг, без той да си намери начин да участвува в него. Човек не можеше да не забележи кобилата му и лампите на кабриолета му на около двадесет мили от пасторския дом, когато се случеше да има някакъв прием във Фъдлстън, Роксби или Уошпот Хол, или пък у някой от лордовете на окръга, с които бе близък. Имаше чудесен глас; обичаше песента «Южен вятър и облачно небе» и при общо одобрение пееше соловите арии в хоровите песни. Ходеше на лов с хрътки, в костюм на квадратчета и беше един от най-добрите риболовци в окръга.

Мисис Кроли, жената на пастора, беше способна дребна женица, която пишеше черковните проповеди на преподобния. Тъй като имаше склонност към домашния живот, тя поддържаше реда в къщата до голяма степен само с помощта на дъщерите си и бе абсолютен монарх в пасторския дом, като благоразумно даваше пълна свобода на съпруга си вън от него. Той можеше да излиза и се прибира, когато си иска, и да се храни навън, когато пожелае, тъй като мисис Кроли беше пестелива жена и знаеше цената на портвайна. От самия момент, когато мисис Бют отвлече младия пастор на Куинс Кроли (тя беше от добро семейство, дъщеря на покойния лейтенант-полковиик Хектор Мак Тевиш, и двете с майка й решиха да превземат Бют, като успяха да сторят това в Хароугейт), тя беше благоразумна съпруга и добра домакиня. Въпреки грижите й обаче той винаги имаше дългове. Трябваше да изминат най-малко десет години, за да може да заплати сметките си в колежа, натрупали се, когато баща му беше още жив. В годината хиляда седемстотин деветдесет и някоя си, когато тъкмо се бе освободил от товара на тези задължения, той загуби при конни надбягвания и стана необходимо да направи заем при съсипателна лихва и оттогава нататък непрекъснато трябваше да се бори с парични затруднения. Сестра му помагаше от време на време с някоя и друга стотарка, но, разбира се, голямата му надежда бе смъртта й — при който случай «дявол да го вземе (имаше обичай да казва той), тя трябва да ми остави половината от парите си».

Така че баронетът и брат му имаха всяко основание, което можеше да съществува между двама братя, да бъдат настроени един срещу друг. При безброй много семейни сделки сър Пит бе успял да спечели надмощие над Бют. Младият Пит не само че не ходеше на лов, ами взе, че направи един салон за религиозни събрания под самия нос на чичо си. Знаеше се, че Родън ще наследи главната част от имуществото на мис Кроли. Тези парични сделки — тези спекулации, свързани с живота и смъртта, — тези мълчаливи битки за бъдеща плячка, карат братята в Панаира на суетата да се любят горещо един друг. Аз от своя страна зная много случаи, когато банкнотата от пет лири стерлинги се е намесвала и е разрушавала една половинвековна привързаност между двама братя; и не мога да не се възхищавам, като си помисля какво чудесно и трайно нещо е обичта между хората.

Не може да се предположи, че пристигането на една такава личност като Ребека в Куинс Кроли, както и постепенното й ограждане от добрите чувства на всички живущи там, можеше да остане незабелязано от мисис Бют Кроли. Мисис Бют, която знаеше за колко дни там се изяжда един говежди бут, какво количество бельо се събира при голямото пране, колко праскови има на южната страна, колко лекарство е взела милейди през време на болестта си — тъй като за известни жители на провинцията тези неща могат да представляват много голям интерес, — мисис Бют, значи, не можеше да отмине възпитателката, без да разпита за всяка подробност от нейната история и характер. Между прислугата в пасторския дом и прислугата в имението винаги имаше добро разбирателство. В кухнята на първия винаги се намираше хубава чаша пиво за хората на имението, които обикновено получаваха оскъдно количество напитки — и дори нещо повече — жената на пастора знаеше точно колко малц отива за всяко буре бира в имението, тъй като между слугите на едното място и на другото съществуваха роднински връзки, подобни на връзките между техните господари. И по тези канали всяко едно от семействата научаваше съвсем подробно всичко, което вършеше съседното. Между другото можем да отбележим това като общо правило: когато вие и брат ви сте приятели, това, което той върши, ви е безразлично, а когато се скарате, всичките му действия ви стават известни, все едно, че сте му шпионин.

Така че много скоро след пристигането си Ребека започна да заема редовно място в бюлетините, които мисис Кроли получаваше от имението. Ето няколко извадки от тези бюлетини: «Черната свиня заклана — тежи толкова килограма — бутовете са насолени — ребрата и краката сготвени за вечеря. Мистър Крамп от Мъдбъри дошъл да разговаря със сър Пит за пращането на Джон Блекмор в затвора — мистър Пит на събрание (заедно с имената на всички присъствуващи) — милейди, както обикновено — малките госпожици с възпитателката.»

После пристигнаха други сведения: «Новата възпитателка си гледа добре работата — сър Пит е много любезен с нея — също и мистър Кроли — чете й разни трактати…»

— Горкото изоставено момиче! — каза дребничката, чернолика мисис Бют Кроли.

Най-после дойде съобщението, че възпитателката «се е наредила добре с всички», пише писмата на сър Пит, върши му работата, съставя му сметките — управлява цялата къща: милейди, мистър Кроли, момичетата и всички останали — на което мисис Кроли заяви, че тя е едно хитро, дръзко момиче и сигурно има ужасни намерения. По този начин онова, което се случваше в имението, стана главната тема на разговори в пасторския дом и острите очи на мисис Бют долавяха всичко, което ставаше в неприятелския лагер — всичко и много друго, освен него.

Мисис Бют Кроли до мис Пинкъртън, Чизик

Пасторския дом, Куинс Кроли

Декември

«Уважаема госпожице!

Макар не са минали много години, откакто имах възможност да се възползувам от приятните Ви и безценни наставления, аз винаги съм пазила най-добри чувства и най-дълбоко уважение към мис Пинкъртън и скъпия Чизик. Надявам се, че сте добре със здравето. Светът и образователната кауза не могат да си позволят да загубят мис Пинкъртън в продължение на още много, много години. Когато моята приятелка лейди Фъдлстън спомена, че скъпите й момичета се нуждаят от възпитателка (аз съм твърде бедна, за да взема възпитателка за моите деца, но нима не съм получила образованието си в Чизик?), възкликнах: „Та към кого другиго бихме могли да се обърнем, ако не към прекрасната и незаменима мис Пинкъртън?“ С други думи, нямате ли, скъпа госпожице, списък на онези от Вашите ученички, някоя от които би могла да постъпи на служба при моята любезна приятелка и съседка? Мога да Ви уверя, че тя ще вземе само такава възпитателка, каквато Вие й изберете.

Скъпият ми съпруг с удоволствие заявява, че харесва всичко, което излиза от училището на мис Пинкъртън. Как бих желала да го запозная, също и милите си дъщери, с приятелката на моето юношество и с тази, от която се е възхищавал великият лексикограф на нашата родина! Ако някога Ви се случи да минавате през Хампшир, мистър Кроли ме моли да Ви кажа, не се надява да украсите нашия провинциален пасторски дом с присъствието си. Той е скромният, но щастлив дом на преданата Вам:

Марта Кроли

П.П. Братът на мистър Кроли, баронетът, с когото, уви, не сме в такива близки отношения, каквито подобават на двама братя, има възпитателка за двете си малки момичета, за която чувам, че е имала щастието да учи в Чизик. За нея чувам най-различни неща; и тъй като съм най-нежно загрижена за скъпите си племеннички, които бих желала да виждам между собствените си деца, въпреки семейните разправии, и тъй като жадувам да проявя внимание към всяка една от вашите ученички, разправете ми, скъпа мис Пинкъртън, историята на тази девойка, с която заради Вас, бих желала да се отнасям приятелски.»

Мис Пинкъртън до мисис Бют Кроли

Джонсън Хаус, Чизик, Декември 18…

«Уважаема госпожо!

Получих любезното Ви писмо, на което отговарям веднага. Като жена с такава тежка служба, чувствувам голямо удоволствие, когато видя, че проявените от мен грижи са събудили отзвук на добри чувства и че в лицето на симпатичната мисис Бют Кроли откривам моята превъзходна бивша ученичка, веселата и изискана мис Марта Мак Тевиш. Щастлива съм, че под моите грижи сега се намират дъщерите на много от Вашите съученички в моето учебно заведение — и какво голямо удоволствие бих изпитала, ако Вашите собствени обични дъщери се нуждаеха от моите възпитателни напътствия!

Като изказвам уважението си към лейди Фъдлстън, аз имам честта (писмено) да й представя моите две приятелки, мис Тъфин и мис Хоуки.

Всяка една от тези девойки е напълно годна и има необходимия ценз да преподава гръцки, латински и основните правила на староеврейски; също тъй математика и история; испански, френски, италиански и география; музика — вокална и инструментална; танцуване без помощта на учител; както и основните познания по естествена история. И двете умеят добре да си служат с глобуса. Освен всичко това, мис Тъфин, която е дъщеря на покойния пастор Томас Тъфин (стипендиант на Корпъс Колидж, Кеймбридж), може да преподава сирийски език и елементарни познания по конструкционно право. Но тъй като е само на осемнадесет години и притежава крайно привлекателна външност, може би няма да е подходяща за дома на сър Хъдлстън Фъдлстън.

Мис Летиция Хоуки, от друга страна, няма външен чар. Тя е двадесет и девет годишна и лицето й е белязано от едра шарка. Вървежът й е спънат, притежава червена коса и малко слабо зрение. И двете девойки са надарени с всяка нравствена и религиозна добродетел. Изискванията им, разбира се, са такива, каквито заслужават способностите им. Като изпращам своите най-дълбоки почитания на преподобния Бют Кроли, аз оставам, любезна госпожо, Вашата най-покорна и вярна:

Барбара Пинкъртън

П.П. Относно мис Шарп, за която споменавате, е възпитателка в дома на сър Пит Кроли и която беше моя ученичка, не мога да кажа нищо лошо. Външният й вид не е приятен, но ние не можем да направляваме делата на природата. Макар че родителите й са били хора с лошо име (баща й бе художник, няколко пъти фалирал, а майка й, както по-късно с ужас научих, е била балерина в операта), все пак тя има значителни дарби и не мога да съжалявам, че я приех по милост. Опасявам се да не би принципите на майка й — която ми бе представена като французка графиня, принудена да избяга от отечеството си поради ужасите на революцията, но която, както научих, е била жена от най-долно потекло и с най-низка нравственост — да се окажат наследени от клетата девойка, която приех като отхвърлена от обществото. Нейните принципи обаче досега са били коректни (както се надявам) и съм уверена, че нищо няма да се случи, което да им навреди в елегантния и изискан кръг на известния сър Пит Кроли.»

Мис Ребека Шарп до мис Амелия Седли

«Не съм писала на любимата си Амелия в продължение на толкова седмици, защото, мисля си, какви ли новини има за разправяне относно онова, което става в Царството на скуката, както съм кръстила имението, и колко ли може да те интересува дали реколтата на цвеклото е добра или лоша, дали угоеното прасе е тежало осемдесет килограма или деветдесет и дали добитъкът се развива добре, когато се храни с кръмно цвекло? Всеки един ден след последното ми писмо е бил съвсем еднакъв с предидущия. Преди закуска се разхождам със сър Пит и мотичката му. След закуска идва ред на уроците в занималнята; следва четене и писане на писма от и за разни адвокати, за наеми, каменовъглени мини, канали и други такива със сър Пит (чиято секретарка съм станала). След вечеря идват проповедите на мистър Кроли или игра на дама с баронета; през време и на двете тези забавления милейди гледа с еднаква отпуснатост. Напоследък е станала малко по-интересна, тъй като нещо се е разболяла и това стана причина в имението да се появи нов посетител — един млад лекар. Да, миличка, младите девойки не трябва никога да се отчайват. Младият лекар даде на твоята приятелка да разбере, че ако й харесва да стане мисис Глаубър, той с удоволствие ще я приеме да украси кабинета му. Отвърнах на този нахалник, че гипсът и позлатата могат да служат достатъчно добре за украса. Като че ли съм била родена да се омъжа за някакъв си селски доктор! Мистър Глаубър си отиде сериозно разстроен при този отказ, взел е някакво лекарство за успокоение и сега навярно е оздравял вече. Сър Пит се възхити от решението ми. Мисля, че би съжалявал, ако се наложи да изгуби малката си секретарка, и струва ми се, че този стар клетник има слабост към мене, доколкото изобщо е възможно той да има слабост към някого. Да се омъжа — ами! — и то за някакъв си селски лекар, след като… Не, не, човек не може да забрави толкова скоро старите връзки, за които няма повече да говоря. Нека се върнем към Царството на скуката.

От известно време насам то не е вече Царство на скуката. Миличка, пристигна ни на гости мис Кроли, със своите охранени коне, охранени слуги и охранено куче — великата, богата мис Кроли, със седемдесетте хиляди лири стерлинги, носещи пет на сто лихва, която, или по-право, чиито пари, двамата братя обожават. Горката душица има страшно апоплектичен вид; нищо чудно, че братята й са така много загрижени за нея. Трябва да ги видиш как се борят да й наредят възглавниците или да й подадат кафето!

— Когато идвам на село — казва тя (понеже е много духовита), — аз си оставям моята раболепна мис Бригс вкъщи. Тук ролята на раболепни мазници играят братята ми, мила, и каква хубава двойка са само!

Когато тя идва на село, нашето имение разтваря широко вратите си и ще предположиш, че в продължение най-малко на един месец старият сър Уолпол е излязъл от гроба си. Даваме приеми, излизаме на разходки с екипажа с четирите коня, лакеите си слагат най-новите канареножълти ливреи; пием кларет и шампанско по такъв начин, сякаш всеки ден ни ги поднасят на масата. В занималнята имаме свещи и огън, на които да се топлим. Принуждават лейди Кроли да облече най-светлата, граховозелена рокля, която има в гардероба си, а ученичките ми свалят грубите си обувки и тесните си вълнени карирани палта и си слагат копринени чорапи и муселинени рокли, както подобава на дъщерите на един баронет. Роуз пристигна вчера в много окаян вид — уилтширската свиня (една огромна нейна любимка) я блъснала на земята и й развалила прекрасната лилава копринена рокля на цветя, като заскачала отгоре й. Ако това се бе случило преди една седмица, сър Пит би ругал ужасно, би издърпал ушите на клетото момиче и би я наказал цял месец да се храни само с вода и хляб. А сега едничкото нещо, което каза, беше:

— Хубавичко ще те наредя, госпожице, когато леля ти си отиде — и взе цялата случка на смях, като нещо съвсем маловажно. Нека вярваме, че гневът му ще се размине, преди мис Кроли да си тръгне. Надявам се, че ще е така — заради мис Роуз. Какво умиротворяващо и облагородяващо средство са парите!

Друго възхитително въздействие на мис Кроли и парите й проличава в поведението на двамата братя Кроли. Думата ми е за баронета и пастора, не за нашите братя — а за гореспоменатите, които цяла година се мразят, а по Коледа изведнъж много се обикват. Писах ти миналата година как отвратителният любител на конните надбягвания, пасторът, имаше обичай да ни държи тромави проповеди в черквата и как сър Пит му отвръщаше с хъркане. Когато мис Кроли пристигне, няма никакви крамоли и имението и пасторският дом си правят и връщат посещения — пасторът и баронетът разговарят за прасета и бракониерство, както и за обществените работи на графството, като вършат това по най-любезен начин, без никакво мърморене. Дори вярвам, че мис Кроли не иска да чуе нищо за крамолите им и се заклева, че ще остави парите си на шропширските Кролевци ако първите я обидят. И мисля, че ако тези шропширски Кролевци са умни хора, може би ще пипнат всичко; но шропширският Кроли е пастор подобно на хампширския си братовчед, и е засегнал смъртно мис Кроли (която веднъж избягала там в припадък на ярост срещу непрактичните си братя) със своите строги пуритански схващания за нравствеността. Предполагам, че и в нейно присъствие той се е придържал към вечерните молитви.

Нашите книги с черковни проповеди се затварят, когато мис Кроли пристигне, и мистър Пит, когото тя ненавижда, намира за благоразумно да отиде в града. От друга страна, младото конте, капитан Кроли, се появява в имението точно тогава и, предполагам, ти би искала да узнаеш що за личност е той.

Е добре, той е едро, младо конте. Висок е шест фута и говори със силен глас, като сред приказките му се чуват много проклятия; дава заповеди на слугите, които въпреки това го обожават, тъй като е много щедър с парите си, и те са готови да сторят всичко за него. Миналата седмица пазачите едва ли не убиха един пристав и помощника му, дошли от Лондон да арестуват капитана, които те намерили да дебнат край стената на парка — набили ги, натопили ги във вода и щели да ги застрелят за бракониерство, но баронетът се намеси и ги спаси.

Много добре виждам, че капитанът искрено презира баща си, като го нарича с какви ли не ужасни прякори. Той има ужасна репутация сред дамите. Води си вкъщи хората, с които ходи на лов, дружи с благородниците на графството, кани на вечеря, когото си иска, и сър Пит не смее да каже „не“, от страх да не обиди мис Кроли и да изпусне наследствената си част, ако тя умре от апоплексия. Да ти кажа ли за комплимента, който капитанът ми направи? Трябва, защото беше много хубав. Една вечер, представи си, имахме гости за танц, беше дошъл сър Фъдлстън Хъдлстън и семейството му, сър Джайлс Уошпот и младите му дъщери и не знам колко още други хора. И знаеш ли, чух го да казва:

— Бога ми, бива си я тази енергична млада жена! — като думите му се отнасяха за милата ти приятелка; и после ми направи честта да танцува два народни танца с мен. Живее си добре с младите благородници, с които играе хазарт, пие, язди и разговаря за лов и стрелба; но казва, че провинциалните момичета са скучни и, да ти кажа, смятам, че не греши. Трябва да видиш презрението, с което гледат на горката мен! Когато танцуват, сядам и свиря скромно на пианото. Но миналата вечер като влезе позачервен от столовата и ме видя заета що този начин, той заруга гласно, заявявайки, че съм най-добрата танцьорка в залата, и се закле, че ще повика музиканти от Мъдбъри.

— Ще отида да изсвиря един народен танц — каза мисис Бют Кроли с готовност (тя е дребничка, чернолика стара жена, с тюрбан, поизкривена и със силно бляскащи очи); и след като капитанът и твоята малка Ребека изпълниха един танц, представи си, тя ми направи комплимент за играта ми! Никога по-рано не се е чувало подобно нещо, гордата мисис Бют Кроли, първа братовчедка на граф Типтоф, която не благоволява да прави посещение на лейди Кроли, освен когато етърва й е на село. Клетата лейди Кроли! През по-голямата част от тези веселби тя си седи горе и гълта лекарства.

Мисис Бют започна съвсем внезапно да проявява голяма слабост към мен.

— Скъпа мис Шарп — казва ми тя, — защо не доведете вашите момичета в пасторския дом? Братовчедките им много ще се зарадват.

Разбирам я много добре какво иска да каже. Синьор Клементи, не ни е учил да свирим на пиано напразно. По този начин мисис Бют се надява да намери учителка за децата си. Прозирам много добре плановете й, все едно, че ми ги е открила; обаче ще отида, тъй като съм си наумила да им стана приятна — нима това не е дълг на една клета възпитателка, която няма никакъв приятел, нито защитник в света? Жената на пастора ми направи цял кош комплименти за напредъка, който са постигнали възпитаничките ми, и безсъмнено е смятала да ме трогне — горката простичка провинциалистка! — като че възпитаничките ми много ме интересуват!

Казват ми, скъпа Амелия, че роклите ти от индийски муселин и тази от розовата коприна много ми приличат. Доста са износени вече; но нали знаеш, ние, бедните момичета не можем да си позволим да имаме des fraiches toilettes [22]. Щастлива, щастлива Амелия! Ти, която трябва само да отидеш с екипажа до Сент Джеймс Стрийт и майка ти ще ти купи всичко, което пожелаеш. Довиждане, скъпо момиче.

Твоя предана Ребека

П.П. Бих желала да видиш лицата на госпожици Блекбрук (дъщерите на адмирал Блекбрук, мила), прекрасни млади момичета, с рокли от Лондон, когато капитан Родън Кроли избра мен за партньорка в танца!»

Когато мисис Бют Кроли (чиито хитрини нашата прозорлива Ребека така скоро разкри) получи от мис Шарп обещание да й отиде на гости, тя убеди всевластната мис Кроли да отправи необходимата молба към сър Пит. Добродушната стара дама, която много обичаше да й е весело и да вижда всички наоколо си доволни и щастливи, се възхити много от това и се показа готова да сдобри и сближи двамата братя. Следователно взе се решение младите хора от двете семейства да си правят чести посещения в бъдеще и, разбира се, приятелството трая само дотогава, докато веселата стара посредничка беше там да поддържа мира.

— Защо покани онзи нехранимайко, Родън Кроли, на вечеря? — каза пасторът на жена си, когато се връщаха вкъщи през парка. — Лично на мен не ми е потрябвал. Той гледа на нас провинциалистите като на чернокожи. Никога не е доволен, ако не му поднесем от запечатаното вино, което ми струва десет шилинга бутилката, дявол да го вземе! Освен това той е човек с такива лоши навици — картоиграч, пияница — разпуснат във всяко отношение. Веднъж убил един човек на дуел, до гуша е затънал в дългове и ограби както от мене, така и от близките ми най-хубавата част от имуществото на мис Кроли. Уокси казва — тук пасторът насочи юмрук към луната с движение, което много ясно наподобяваше на проклятие, и прибави с тъжен глас, — че му е оставила в завещанието си петдесет хиляди; така че няма да има повече от тридесет за разделяне.

— Струва ми се, че тя скоро ще умре — каза жената на пастора. — Лицето й беше много червено, когато станахме от вечеря. Трябваше да я разкопчея.

— Тя изпи седем чаши шампанско — каза преподобният джентълмен с нисък глас, — пък и с какво лошо шампанско ни трови брат ми, но вие жените никога не можете да разпознаете кое е добро и кое е лошо.

— Ние нищо не знаем — каза мисис Бют Кроли.

— След вечеря тя пи шери-бренди — продължи негово преподобие, — а с кафето си взе кюрасо. И пет лири стерлинги да ми дадат, пак не бих куснал от това питие, просто сърцето ми изгаря. Тя не ще го понесе, мисис Кроли, непременно ще умре, никоя човешка плът не може да му устои! Залагам пет към две, че в една година Матилда ще свърши.

Впуснали се в тези тъжни размишления, замислили се за дълговете си, за сина си Джим в колежа и Франк в Уулуич, както и за четирите момичета, които не бяха красавици, клетичките, и нямаха дори и петак зестра, освен онова, което биха получили от очакваното наследство от леля си, пасторът и съпругата му вървяха известно време в мълчание.

— Не вярвам Пит да е такъв отвратителен мошеник, че да продаде правото върху черковния имот. А онзи мекушав методист, синът му, се надява да влезе в парламента — продължи мистър Кроли след известно мълчание.

— Сър Пит Кроли е способен на всичко — каза съпругата на пастора. — Трябва да наредим мис Кроли да го накара да обещае правото върху черковния имот на Джеймс.

— Пит всичко ще обещае — отвърна братът. — Той обеща, че ще плати сметките ми в колежа, когато баща ни умря; обеща, че ще построи новото крило на пасторския дом; обеща, че ще ме остави да взема нивата на Джиб и шестте акра ливада — и добре изпълни обещанията си! И тъкмо на сина на този човек — на този картоиграч, нехранимайко и убиец Родън Кроли, на него Матилда ще остави по-голямата част от имуществото си! Това е наистина нехристиянско. Бога ми, такова е. Това безчестно куче притежава всички пороци освен лицемерието, което пък принадлежи на брат му.

— Шт, любов моя! Намираме се в имението на сър Пит — прекъсна го жена му.

— Повтарям, че той притежава всички пороци, мисис Кроли. Не ми противоречи. Нима той не застреля капитан Маркър? Не ограби ли младия лорд Дъвдейл в заведението «Какаовото дърво»? Много добре знаеш, че е сторил всичко това; а що се отнася до жените, ти го научи преди мен, в собствената ми магистратска стая…

— За бога, мистър Кроли — каза дамата, — пощади ме от подробностите.

— И ти каниш този мошеник в къщата си! — продължи разгневеният пастор. — Ти, майка на малки деца, съпруга на един свещеник от англиканската черква! За бога!

— Бют Кроли, ти си глупак — каза презрително пасторската съпруга.

— Е, госпожо, глупак, или не — и аз не казвам, Марта, че съм толкова умен, колкото тебе — никога не съм го казвал, обаче заявявам най-категорично, че няма да се явя пред Родън Кроли. Ще отида при Хъдлстън — да, ще отида да видя черната му хрътка и ще се обзаложа за петдесет лири, че моят Ланселот ще я надбяга. Бога ми, ще го сторя. Ще надбяга кое и да е куче в Англия. Но отказвам да се срещна с този звяр Родън Кроли.

— Мистър Кроли, ти си пиян както винаги — отвърна жена му. И на следното утро, когато пасторът се събуди и поиска да му донесат малко слаба бира, тя му напомни за обещанието да посети сър Хъдлстън Фъдлстън в събота, и тъй като знаеше, че вечерта ще е важна, решиха той да се върне с коня за богослужението в неделя сутринта. По този начин става ясно, че населението на графството Кроли е еднакво щастливо както със своя дворянин, така и с пастора си.

Не дълго след пристигането на мис Кроли в имението, привлекателните качества на Ребека спечелиха сърцето на добродушната лондончанка, както бяха сторили и с провинциалните наивници, които описахме. Един ден, като отиваше на обичайната си разходка с екипаж, тя счете за редно да заповяда «онази малка възпитателка» да я придружи до Мъдбъри. Преди да се завърнат, Ребека бе успяла да я спечели, тъй като можа да я накара да се разсмее четири пъти и я бе забавлявала през цялото пътуване.

— Какво? Да не се позволява на мис Шарп да вечеря на общата маса? — каза тя на сър Пит, който бе устроил прием и бе поканил съседните баронети. — Мило същество, нима предполагаш, че мога да разговарям за възпитанието на децата с лейди Фъдлстън или пък да разисквам съдебни въпроси с онзи гъсок, стария сър Джайлс Уошпот? Настоявам и мис Шарп да бъде на масата. Нека лейди Кроли остане горе, ако няма място. Но малката мис Шарп! Ха, та тя е единственият човек в това графство, с когото си струва да се разговаря!

Разбира се, след такава заповед, която не търпи възражение, възпитателката мис Шарп получи нареждане да вечеря с изисканата компания в долния етаж. И когато сър Хъдлстън въведе мис Кроли в обедната зала с голяма церемониалност и се готвеше да заеме мястото си до нея, старата дама извика с дрезгав глас:

— Беки Шарп! Мис Шарп! Елате да седнете до мен, да ме забавлявате, а сър Хъдлстън нека седне до лейди Уошпот.

Когато гостите станаха и екипажите се разотидоха, ненаситната мис Кроли каза: «Елате в будоара ми, Беки, и нека поклюкарствуваме по адрес на компанията» — което тези две приятелки извършиха с истинско съвършенство. Старият сър Хъдлстън пъхтял много през време на вечерята; сър Джайлс Уошпот сърбал супата си особено шумно, а милейди подмигвала с лявото си око; и всичко това Беки имитираше превъзходно; а също и разговорите; за политиката, за войната, за съдебните сесии — за всички тези скучни и досадни теми, върху които разговарят провинциалните благородници. А що се отнася до тоалетите на госпожици Уошпот и забележителната жълта шапка на лейди Фъдлстън, мис Шарп ги раздроби на парченца за безкрайно удоволствие на слушателката си.

— Мила моя, вие сте една превъзходна trouvaille — казваше й мис Кроли. — Бих желала да можехте да дойдете с мен в Лондон, само че от вас не мога да направя такъв прицел на подигравките си, както върша това с клетата Бригс — не, не, хитро същество такова; вие сте прекалено умна за такова нещо — нали, Фъркин?

Мисис Фъркин, която вчесваше съвсем малките остатъци от коса по главата на мис Кроли, вдигна лице нагоре и каза с най-убийствения сарказъм:

— Наистина смятам, че госпожицата е много умна.

Работата е там, че мисис Фъркин притежаваше тази естествена завистливост, която е един от най-главните принципи на всяка честна жена.

След като отблъсна сър Хъдлстън Фъдлстън, мис Кроли заповяда на Родън да я отвежда в залата за ядене всеки ден, а Беки да я следва с възглавницата — или пък Беки да я хваща под ръка, а Родън да носи възглавницата. «Трябва да сядаме заедно — казваше тя. — Ние тримата сме единствените християни в графството, любов моя» — в който случай трябва да се признае, че религиозното ниво в графството беше особено ниско.

Освен че бе толкова религиозна, мис Кроли беше, както вече казахме, ултралиберална във възгледите си и винаги намираше случай да ги изрази най-прямо и искрено.

— И какво е значението на потеклото, мила? — казваше тя на Ребека. — Погледнете брат ми Пит; погледнете Хъдлстънови, които обитават това място още от времето на Хенрих II; погледнете клетия Бют в пасторския дом; нима някой от тях е равен на вас по интелигентност и възпитание? Какво? Равен на вас ли? Та те не могат да се мерят и с милата бедна Бригс, компаньонката ми, или с Баулс моя лакей. Вие, любов моя, сте същински образец, истинска скъпоценност и не трябва да има някой, който да стои по-високо от вас; вие имате повече ум от половината графство; ако се съди според способностите, би трябвало да сте баронеса, не, не трябва да съществуват никакви баронеси — но никой не бива да е по-високостоящ от вас, и аз, любов моя, ви считам равна на мене във всяко отношение. И бихте ли сложили още малко въглища в огъня, миличка; я вземете тази моя рокля и я преправете — вие така добре умеете да вършите това.

Така тази стара филантропка я караше да й прави разни услуги, да се грижи за дрехите й и всяка вечер да я приспива с френски романи.

По онова време, както някои по-възрастни читатели може би си спомнят, светът на благородничеството бе хвърлен в състояние на доста голяма възбуда, поради две събития, които, както казват вестниците, можеха да дадат добра работа на проповедниците. Подпоручик Шафтън бе избягал с лейди Барбара Фитзърс, дъщеря и наследничка на граф Брюин; а бедният Виър Вейн, джентълмен, който до четиридесетата си година бе поддържал неопетнена репутация и бе изгледал безчислена челяд, внезапно и възмутително бе напуснал дома си заради мисис Ружмон, актрисата, която беше на шестдесет и пет години.

— Това е най-прекрасната черта от характера на скъпия лорд Нелсън — каза мис Кроли. — Той бил готов да стори всичко заради една жена. Без друго трябва да има нещо добро у човек, който е в състояние да направи това. Обожавам всички неблагоразумни бракове. Това, което най-много ми харесва, е благородник да се ожени за воденичарска дъщеря, подобно на онова, което стори лорд Флауърдейл — то така разгневява всички жени. Бих желала някой голям човек да избяга с вас, миличка. Вие положително сте достатъчно хубава за такова нещо.

— О, би било прекрасно! — призна си Ребека.

— Друго, което ми се прави, е беден младеж да избяга с богата девойка. Страшно много ми се иска Родън да избяга с някоя.

— С някоя богата или с някоя бедна?

— Ха, глупаче такова! Родън не притежава нито шилинг повече от това, което аз му давам. Той е crible de dettes [23] — непременно трябва да поправи паричното си положение и да успее в живота.

— Много ли е умен? — запита Ребека.

— Умен ли, любов моя? От нищичко друго не разбира, освен от коне, от полка си, от ходене на лов и от забавления; но на всяка цена трябва да преуспее — той притежава такива приятни лоши качества! Нима не знаете, че застреля един човек и че остави куршума си да мине през шапката на един обиден баща? В полка му го обожават; и всички младежи в «Уотие» и «Какаовото дърво» се кълнат в него.

Когато мис Ребека Шарп писа на възлюбената си приятелка за малкия бал в Куинс Кроли, както и за начина, по който за пръв път капитан Кроли я бе отличил от другите чрез държанието си спрямо нея, може да се види чудно, но тя не описа тази случка съвсем вярно. Капитанът бе й показал предпочитанието си на няколко пъти преди това. Той я бе срещал при около десетина разходки. Бе се сблъсквал с нея в около петдесет коридора и антрета. Навърташе се около пианото й двадесет пъти в една вечер (сега милейди беше болна и стоеше горе и никой не я слушаше), докато мис Шарп пееше. Също така бе й писал бележчици (най-хубавите, които можеха да излязат изпод перото на необразования кавалерист; но дори и тъпотата, наред с другите качества, може да мине пред жените). Но когато той мушна първата от тези бележчици между страниците на песента, която пееше, малката възпитателка стана, погледна го спокойно в лицето, взе деликатно триъгълното писъмце и като го развя настрани, сякаш бе някаква триъгълна шапка, тя пристъпи напред към неприятеля и хвърли бележката в огъня, след което продължи да пее по-весело от по рано.

— Какво беше това? — запита мис Кроли, чиято следобедна дрямка бе прекъсната от свиренето на музиката.

— Една фалшива нота — отвърна, смеейки се, мис Шарп; а Родън Кроли пламна от яд и унижение.

Макар и да забелязваше очевидната слабост на мис Кроли към новата възпитателка, мисис Кроли се показа така мила, че не прояви завист и покани младата девойка в пасторския дом, и то не само нея, а дори и Родън Кроли, съперника на съпруга си в петте процента лихва върху имуществото на старата мома. Мисис Кроли и племенникът й изведнъж започнаха да проявяват голяма слабост един към друг. Той се отказа от ходене на лов; отблъскваше поканите за увеселения у Хъдлстънови, престана да обядва във военния клуб в Мъдбъри и най-голямото му удоволствие бе да прави разходката си към пасторския дом — където отиваше и мис Кроли. И тъй като майка им беше болна, защо пък и децата да не отидат там с мис Шарп? Така че и децата (миличките) отиваха с мис Шарп; и понякога, вечер, част от компанията се връщаше пеша заедно. Мис Кроли не правеше това — тя предпочиташе екипажа си, обаче разходката през нивята на пастора, през малкия парк и през обвитата в мрак градина, както и през набраздената от сенките на дърветата алея за към Куинс Кроли, беше прелестна на лунно осветление за такива двама любители на красивото като капитана и мис Ребека.

— О, тези звезди, тези звезди! — казваше мис Ребека и извръщаше бляскавите си зелени очи нагоре към тях. — Просто имам чувството, че съм едва ли не дух, когато се вглеждам в тях.

— Ох, ох, божичко, да, точно същото изпитвам и аз, мис Шарп отвръщаше другият ентусиаст. — Пурата ми не ви пречи, нали, мис Шарп?

От всичко на света мис Шарп обичаше най-много миризмата на пурата сред полето — и дори тя веднъж опита една, като го стори по най-милия възможен начин — духна малко пушек, нададе лек писък, позакикоти се и върна пурата на капитана, който засука мустак и с едно силно смукване я накара да заблести яркочервена в тъмната градина, като възкликна:

— Брей, ох, божичко, това е най-прекрасната пура, която съм пушил, ох! — тъй като интелектът и разговорът му бяха еднакво блестящи и подходящи за солиден млад кавалерист.

Старият Пит Кроли, който пушеше лулата си и пиеше бира, разговаряйки с Джон Хоръкс за една овца, която трябваше да се заколи, зърна от прозореца на кабинета си заетата с тези действия двойка и като изригна поток проклятия, възкликна, че ако не е мис Кроли, той ще изхвърли този нехранимайко Родън навън.

— Наистина е калпав човек — забеляза мистър Хоръкс. — Такъв е и слугата му, Фледърс. Той вдигна в слугинската стая такава олелия за яденето и бирата, каквато никой лорд не би вдигнал, но мисля, че мис Шарп му е лика-прилика, сър Пит — прибави той след малко мълчание.

И наистина такава беше тя както за бащата, така и за сина.

(обратно)

Глава XII Една доста сантиментална глава

Сега трябва да си вземем сбогом с Аркадия, както и с обичливите хорица, които проявяват там провинциалните си добродетели, и да се върнем обратно в Лондон, за да видим какво става с мис Амелия. «Пет пари не давам за нея», пише ни някаква непозната с хубав ситен почерк и розов печат на плика. «Тя е блудкава и безвкусна» и прибавя други любезни забележки в същия дух, които никога не бих повторил пред вас, ако в действителност не бяха крайно ласкателни за младата девойка, за която се отнасят.

Нима почитаемият читател, запознат с коварството на обществото, не е чувал никога подобни забележки от добродушни приятелки, които винаги се чудят какво толкова привлекателно намирате у мис Смит; или какво е могло да накара майор Джоунс да направи предложение на тази глупава, незначителна, безсмислено усмихваща се мис Томсън, която няма никакви други достойнства, освен розовите й бузи и сини очи? «Та какво ли може да намери човек в розовите бузи и в сините очи?» — запитват тези мили моралистки и мъдро загатват, че даровете на гениалността, постиженията на ума и подходящото за една дама познание в областта на ботаниката и геологията, умението да се пише поезия, изкуството да се дрънкат сонати по маниера на Херц и тъй нататък били много по-ценни за една жена, отколкото тези нетрайни прелести, които след няколко години неминуемо изгубвали блясъка си. Много поучително е да чуе човек как жените разискват за негодността и нетрайността на красотата.

Но макар че добродетелта е много по-похвално нещо и че на тези клети същества, страдащи от нещастието да притежават външна красота, трябва непрестанно да се напомня за очакващата ги участ; и макар по всяка вероятност героичният женски характер, от който жените се възхищават като от нещо славно и красиво, да е много по за предпочитане от милите, свежи, усмихнати, естествени и нежни малки домашни богини, които мъжете са склонни да обожават — все пак гореспоменатите и по-несъвършени същества би трябвало да притежават поне утехата, че в края на краищата мъжете наистина се възхищават от тях; въпреки всички декларации и предупреждения, изхождащи от страна на милите ни приятелки, ние продължаваме да живеем с тази наша глупост и заблуда и винаги ще го вършим. И наистина, що се отнася до мене, макар и непрестанно да ми се повтаря от лица, към които изпитвам най-голямо уважение, че мис Браун била незначително хлапе, че мисис Хуайт не притежавала нищо друго, освен petit minois chiffonne [24], и че мисис Блек не представлявала нищо, все пак знам, че с мисис Блек съм разговаряла най-приятно (разбира се, скъпа госпожо, тези разговори са най-добродетелни), виждам как всички мъже са се струпали около стола на мисис Хуайт и как всички младежи просто се бият, за да танцуват с мис Браун. Поради това се изкушавам да мисля, че най-големият комплимент за една жена е презрението, което получава от собствения си пол.

Младите девойки от Амелиното общество чудесно вършеха това спрямо нея. Например едва ли имаше нещо, по което госпожици Озбърн, сестрите на Джордж, и госпожици Добин да бяха така единодушни, както за качествата й, които намираха за съвсем посредствени; а също и учудването, с което гледаха на това, че братята им я намират толкова привлекателна.

— Ние се държим любезно с нея — казваха госпожици Озбърн, две чудесни чернокоси млади девойки, които имаха най-добрите възпитателки, учителки и шивачки; и се отнасяха с нея с такава прекалена любезност и благоволение и я покровителствуваха така непоносимо, че клетото създание наистина бе просто като вцепенено в тяхно присъствие, и ако се съдеше по външните й прояви, действително беше толкова глупава, колкото я считаха. Тя правеше усилия да ги харесва, тъй като бяха сестри на бъдещия й съпруг. Прекарваше с тях «дълги сутрини», ужасно скучни и досадни предобеди. Разхождаше се тържествено в големия им семеен екипаж заедно с тях и мис Уирт, компаньонката им, кокалеста девица. Водеха я на концерти, където се свиреше старинна музика, за да й доставят удоволствие, както и на оратории, и в катедралата «Св. Павел», за да види сиропиталищните питомци, и там тя изпадаше в такава уплаха от приятелките си, че просто не посмяваше да се трогне от химна, който децата пееха. Къщата им беше удобна; татковата им трапеза — богата и изящна; обществото им — сериозно и благородно; самочувствието им — огромно. Всичките им навици бяха надути и строго спазвани, а всичките им забавления — непоносимо скучни и благопристойни. След всяко от посещенията си (и, ох, колко доволна беше, когато те се свършваха) мис Озбърн и мис Мария Озбърн, и мис Уирт, компаньонка-девственица, се запитваха една друга с увеличаващо се учудване: «Какво наистина намира Джордж в това създание?»

— Как така? — възкликва някой заядлив читател. — Как стана така, че Амелия, която имаше толкова много приятелки в училище и така много я обичаха там, след като навлезе в светския живот, проницателните същества от собствения й пол започнаха да се отнасят презрително към нея? — Скъпи господине, в пансиона на мис Пинкъртън нямаше никакви мъже, освен стария учител по танц; и вие не мислите, че момичетата биха си съперничили за него, нали? Когато Джордж, техният красив брат, избягваше от къщи веднага след закуска и вечеряше вън от дома около шест пъти седмично, няма нищо чудно, че пренебрегнатите сестри се дразнеха от това. Когато младият Булък (от фирмата «Хълкър, Булък и сие», банкери, Ломбардстрийт), който ухажваше мис Мария през последните два сезона, покани Амелия да танцуват котилиона, нима можехте да очаквате, че мис Мария ще е доволна? И все пак тя каза, че се радвала, като наивно, великодушно същество.

— Толкова ми е драго, че харесваш скъпата Амелия — каза тя оживено на мистър Булък след танца. — Тя е сгодена за брат ми Джордж, не представлява нещо кой знай какво, но е най-добродушното и най-непрестореното младо същество. Всички вкъщи имаме такава слабост към нея.

Мила девойко, кой би могъл да измери дълбочината на чувството, изразено в това възторжено «такава»?

Мис Уирт и тези две предани млади жени тъй често и тъй настоятелно внушаваха на Джордж Озбърн, че той прави голяма жертва и че проявява романтично великодушие, като се отдава срещу нищо на Амелия, та не знам дали всъщност той наистина не се считаше за един от най-благородните офицери на британската армия, като се оставяше да бъде обичан, с доста силно чувство на примирение.

По някакъв си начин, макар и да напускаше дома си всяка сутрин, както вече казахме, и да вечеряше навън шест пъти седмично, когато сестрите му мислеха, че влюбеният младеж се намира край полата на мис Седли, в действителност той не беше винаги при Амелия, макар светът да предполагаше, че е в краката й. Положително е, че при повече от един случай, когато капитан Добин отиваше там, за да потърси приятеля си, мис Озбърн (която беше много внимателна към капитана и с усърдие го слушаше да разказва за живота в казармата и се интересуваше за здравето на милата му мамичка) със смях посочваше към отсрещната страна на площада и казваше:

— О, та вие трябва да отидете у семейство Седли, за да питате за Джордж; тук ние тъй рядко го виждаме.

При тези любезни думи капитанът се замисляше малко стеснително и неловко и обръщаше разговора, както подобава на един съвършен светски човек, подхващайки някоя тема от общ характер — например за операта, за последния бал, даден от принца в Карлтън Хаус или пък за времето — тази спасителна за обществото тема.

— Какво невинно същество е този твой любимец! — казваше мис Мария на мис Джейн, след като капитанът си отидеше. — Видя ли го как поруменя, когато се спомена, че клетият Джордж е на дежурство?

— Жалко, че Фредрик Булък не притежава поне малко от неговата скромност, Мария — отвръщаше по-голямата сестра, като тръсваше глава.

— Скромност! Искаш да кажеш непохватност. Не бих желала Фредрик да скъса муселинената ми рокля, както стори капитан Добин с твоята, у мисис Пъркинс.

— Да скъса твоята рокля ли? Та как би могъл да го направи? Нима той не танцуваше с Амелия?

Работата беше там, че когато капитан Добин се изчерви така и взе да се държи неловко, той си бе спомнил едно обстоятелство, което не смяташе за необходимо да съобщава на младите девойки, а именно, че бе ходил вече в дома на мистър Седли, под предлог да се види с Джордж, разбира се; и Джордж не беше там, а само клетата Амелия, с тъжно, изпълнено с копнеж лице, седнала край прозореца на приемната. И след като разговаряха известно време за разни глупости и дребни неща, тя се осмели да запита дали има нещо вярно в това, че полкът скоро щял да бъде изпратен в чужбина и дали капитан Добин е виждал в него ден мистър Озбърн.

Още не бе заповядано на полка да потегли за чужбина; и капитан Добин не бе виждал Джордж.

— Най-вероятното е сега той да е при сестрите си — каза капиталът. — Да отида ли да го доведа? — Тя му подаде ръка любезно и с благодарност и той пресече площада; тя чака през целия ден, обаче Джордж никакъв не се появи.

Клетото нежно сърчице! То продължаваше да се надява и да тупти, да ожида и да вярва. Виждате, че животът му не представлява нещо кой знае какво. В него няма много събития и случки. Само едно чувство през целия ден — кога ще дойде той? Само една мисъл, с която да заспива и да се събужда. Предполагам, че когато Амелия разпитваше капитан Добин за него, Джордж е играел билярд с капитан Кенън на Суолоу Стрийт; защото Джордж беше весел и общителен младеж и много сръчен във всички игри, изискващи ловкост.

Веднъж, след едно отсъствие от три дни, мис Амелия си сложи бонето и действително нахлу в дома на Озбърн.

— Какво! Оставила си брат ни, за да дойдеш при нас? — казаха младите девойки. — Да не би да сте се скарали? Хайде, Амелия, кажи ни!

Не, не бе имало никаква кавга.

— Та кой ли би могъл да се скара с него? — каза тя, с изпълнени със сълзи очи. Била дошла само — само за да види скъпите си приятелки; толкова отдавна не са се срещали. И през този ден тя се държа тъй глупаво и тромаво, че госпожици Озбърн и тяхната компаньонка, които зяпаха подире й, докато си излезе тъжно, този път се почудиха още повече от всякога какво намира Джордж в клетата малка Амелия.

Да, разбира се, че се учудваха. Как можеше да разкрие тя това свенливо, малко сърчице и да остави тези млади госпожици да го разглеждат с дръзките си черни очи? Най-добре беше то да се свие и скрие. Знам, че госпожици Озбърн се проявяваха като превъзходни критички, когато трябваше да се прецени един кашмирски шал или един копринен розов комбинезон; и когато мис Търнър боядиса своята ален цвят и го преправи на ешарф; и когото мис Пикфорд развали хермелиновата си наметка и направи от нея маншон и гарнитура за палто, уверявам ви, че тези промени не останаха незабелязани от двете наблюдателни сестри. Но имайте предвид, че съществуват неща по-тънки и по-деликатни от кожата и атлаза, от всичките богатства на цар Соломон и от целия гардероб на Савската царица; неща, чиято красота остава незабелязана за очите на мнозина познавачи. И има също тъй благородни и скромни сенчести места; а има и градински цветя, грамадни като медни тигани, които дори и слънцето гледат право в лицето. Мис Седли не беше от типа на слънчогледите; и аз твърдя, че е против законите за пропорционалността, ако една виолетка се нарисува колкото двойна гергина.

Разбира се, така е; в живота на едно добро младо момиче, което все още се намира в бащиното гнездо, не може да има много от тези вълнуващи случки, които са обикновено отредени за героините на романите. Капани и изстрели могат да прокудят кръжащите за храна стари птици — може наблизо да летят соколи, от които те успяват да избягнат или които се нахвърлят върху им; но малките пилета в гнездото водят удобно и неромантично съществуване между пуха и сламата, докато дойде и техният ред да излетят навън. Беки Шарп отдавна бе отлетяла, като подскачаше върху какви ли не клончета, сред множеството къпини, и си кълвеше зрънцата спокойно и благополучно, докато Амелия се свиваше удобничко в дома си на Ръсъл Скуеър; ако понякога излизаше навън в света, то ставаше под покровителството на възрастните; нито пък можеше да се очаква, че някаква беда би могла да я сполети — нея, или богатия й удобен и весел дом, в който бе нежно приютена. Мамичка изпълняваше сутринните си задължения, излизаше на всекидневната си разходка с екипаж, правеше покупки и приятни посещения, и всичко това съставляваше удоволствието или професията, както бихте могли да я наречете, на богатите лондонски дами. Татко се занимаваше с тайнствените си работи в Сити — място, изпълнено с възбуда, по времето, когато войната бушуваше из цяла Европа и се рискуваше животът на цели империи; когато вестник «Куриер» имаше десетки хиляди абонати; когато единият ден ви носеше битката при Виктория, другият подпалването на Москва или пък рогът на вестителя ечеше по обед на Ръсъл Скуеър и съобщаваше: «Битката за Лайпциг — шестстотин хиляди участници — пълно поражение на французите — двеста хиляди убити.» Веднъж или два пъти Седли се прибра вкъщи с много мрачно лице; и в това няма нищо чудно, когато подобни новини вълнуват сърцата във всички борси на Европа.

Междувременно в Блумсбъри и Ръсъл Скуеър животът си течеше така, сякаш в Европа всичко беше наред. Лайпцигското отстъпление не повлия ни най-малко на броя на блюдата, които мистър Самбо поднасяше в помещението за прислугата; съюзните войски се вливаха като поток във Франция; а звънецът си биеше за вечеря в седем часа, както обикновено. Не мисля, че клетичката Амелия се вълнуваше от Бриен и Монмирай, нито че до падането на императора тя се бе заинтересувала за войната; когато това стана, тя плесна с ръце и изрече молитва — о, такава благодарствена молитва! — след което с цялата си душа се хвърли в прегръдките на Джордж Озбърн, за удивление на всички, които станаха свидетели на този изблик на чувства. Работата беше там, че мирът бе обявен и Европа щеше да си почине; Корсиканеца бе победен и полкът на поручик Озбърн нямаше да бъде изпратен да се бие. Този беше пътят на разсъжденията на мис Амелия. За нея участта на Европа, това бе поручик Джордж Озбърн. Когато опасността за него премина, тя запя благодарствени химни. Той беше нейната Европа, нейният император, нейният съюз на монарси и царственият й принц-регент. Той беше нейното слънце и нейната луна; и дори вярвам, че според нея голямата илюминация и балът в кметството в чест на владетелите, са били устроени всъщност за Джордж Озбърн.

Казахме вече, че хитростта, нищетата и мисълта за лични облаги бяха печалните учители, от които клетата мис Беки Шарп получи образованието си. А за мис Амелия Седли последният възпитател бе любовта и просто удивително с какъв напредък постигна тази млада девойка под ръководството на този обичан от всички учител! При всекидневното и постоянно внимание към този прочут възпитател, в продължение на петнадесет или осемнадесет месеца, колко тайни научи Амелия, от които мис Уирт и чернооките млади девойки, които живееха на отсрещната страна на площада, а и самата стара Пинкъртън от Чизик, нямаха никакво понятие! Пък и наистина, как ли можеха да знаят това тези примерни и почтени девици? По отношение на госпожици Пинкъртън и Уирт за нежни чувства не можеше да се говори: не бих посмял дори да загатна подобно нещо за тях. Вярно е, че мис Мария Озбърн бе «привързана» към мистър Фредерик Огъстъс Булък от фирмата «Хълкър, Булък и Булък», но нейната бе една напълно почтена привързаност и тя би взела по същия начин Булък старши, тъй като си бе намислила — както подобава на всяка добре възпитана млада жена, — че непременно трябва да притежава къща на Парк Лейн, вила в Уимбълдън, красив екипаж, два високи и елегантни коня, също толкова лакеи и една четвърт от годишните доходи на известната фирма «Хълкър и Булък», а всички тези преимущества бяха събрани накуп в личността на Фредерик Огъстъс. Ако тогава бяха изнамерени портокаловите цветчета (тези трогателни емблеми на женска чистота, донесени у нас от Франция, където най-обикновено нещо е хората да продават дъщерите си, когато ги омъжват), — повтарям, мис Мария би сложила венеца на невинността и би пристъпила в екипажа наред със стария, оплешивял, с подути от подагра крака и червен от бутилката нос Булък старши: и би отдала красивото си съществуване за щастието му с превъзходна скромност — само че старият джентълмен бе вече оженен; и поради това тя подари чувствата си на по-младия съдружник. Свежи, разцъфнали портокалови цветчета! Онзи ден видях мис Тротър (бивша), украсена с тях, да влиза в екипажа пред черквата «Сент Джордж», на Хановър Скуеър, и лорд Матусалем се покачи, накуцвайки, до нея. С каква прелестна скромност спусна тя перденцата на каляската — милата невинна девойка! Половината от екипажите на Панаира на суетата присъствуваха на венчавката.

Но не такъв вид любов беше чувството, което завърши образованието на Амелия; и в продължение на една година превърна доброто младо момиче в добра млада жена, която щеше да стане и добра съпруга, когато дойдеше това щастливо време. Тази млада личност (може би беше много неблагоразумно от страна на родителите й да я насърчават и да я поощряват в това обожаване на идоли и в глупавите й романтични идеи) обичаше с цялото си сърце младия офицер, който бе на служба на негово величество и с когото вече направихме кратко, познанство. Тя започваше да мисли за него още в първия миг след като се събудеше; й неговото име беше последното, което споменаваше в молитвите си. Никога не бе виждала толкова красив и толкова умен човек, такава елегантна фигура на кон, такъв танцьор, изобщо такъв герой във всяко отношение. Хората говореха за поклона на принца. Та какво представляваше той в сравнение с поклона на Джордж! Тя бе виждала престолонаследника, когото всички така възхваляваха. Сравнете го с нейния Джордж! Нито един от хубавите кавалери в операта (а по онова време наистина имаше хубави кавалери със същински оперни цилиндри) не беше в състояние да се мери с него. Той можеше да бъде само приказен принц; и, о, колко великодушен беше, че се привеждаше пред една такава смирена Пепеляшка! Ако мис Пинкъртън бе довереница на Амелия, тя би се опитала да спре тази сляпа преданост, но бъдете сигурни, че нямаше да постигне голям успех. Защото това е в самата природа и в самия инстинкт на някои жени. Едни са родени да хитруват, а други да обичат; и бих желал всеки почтен ерген, който чете настоящата повест, да си избере от онзи вид жени, който най-много ще му допадне.

И понеже се намираше под влиянието на това непреодолимо чувство, мис Амелия пренебрегна най-жестоко своите дванадесет скъпи приятелки в Чизик, както обикновено правят този вид себелюбиви хора. Разбира се, тя мислеше само за любовта си; пък и мис Солтейър беше твърде студена да й се довери, а не можеше да се реши да разкаже за своята любов и на мис Шварц, младата наследничка от Сент Китс, с коса като вълна. Тя покани през ваканцията малката Лаура Мартин у дома си и, както ми се струва, разкри пред нея сърцето си, като обеща на малкото момиче да го вземе да живее при нея, щом се омъжи, и му описа много неща за любовта, които трябва да са били изключително полезни и нови за тази малка личност. Уви, уви! Боя се, че умът на клетата Еми не бе много уравновесен.

Какво правеха родителите й, че не спираха това сърце да не бие толкова бързо? Старият Седли, изглежда, не бе много наблюдателен. Напоследък той беше доста умислен и работите му в Сити го поглъщаха. Мисис Седли имаше такъв лек и нелюбопитен характер, че дори не ревнуваше. Мистър Джоз беше далеч, обсаден от една ирландска вдовица в Челтнам. Амелия имаше на разположение цялата къща — уви, понякога тя беше прекалено много на нейно разположение. Защото Джордж естествено беше в казармата на гвардейците-кавалеристи; пък и невинаги можеше да си вземе отпуск от Четъм; а нали трябваше да се види с приятелите и сестрите си и да се движи сред обществото, когато биваше в града? (Той, който беше украса на всяко общество!) А пък когато бе с полка си, той биваше твърде изморен, за да пише дълги писма. Знам къде пазеше тя пакетчето писма, които беше получила. И ще бъда като лунен лъч — ще надникна полекичка към леглото, където вярата, красотата и невинността лежат и бленуват.

Но докато писмата на Озбърн бяха кратки и явно писани от военен, трябва да се признае, че, от друга страна, ако писмата на мис Седли до мистър Озбърн се издадяха, тогава би трябвало да продължим настоящата книга с такова множество томове, че и най-сантименталният читател не би могъл да ги изчете. Тя не само изпълваше цели листове хартия от голям формат, но и задраскваше с най-удивителна упоритост; преписваше без мъка цели страници от стихотворните сбирки; подчертаваше с жар думи и пасажи и, с една дума, издаваше напълно състоянието си. Тя не беше героиня. Писмата й биха изпълнени с повторения. Граматиката й понякога беше от твърде съмнително естество, а в стиховете си позволяваше всякакъв вид свобода по отношение на метриката. Но, о, госпожи, ако не ви се отдаде да трогнете сърцето, въпреки погрешната граматика, и ако сте обичани само защото знаете разликата между триметъра и тетраметъра, тогава нека поезията да върви по дяволите и нека всички учители загинат най-печално!

(обратно)

Глава XIII Малко сантименталност и малко други неща

Боя се, че джентълменът, на когото мис Амелия изпращаше писмата си, беше твърде строг критик. Толкова много пликове следваха поручик Озбърн из цялата страна, че той просто взе да се срамува от шегите, които колегите му си правеха с тях, и заповяда на слугата си никога да не му ги дава другаде, освен в частното му жилище. Видяха го веднъж да пали пурата си с едно от тях, за ужас на капитан Добин, който, уверен съм, би дал цяла банкнота за този документ.

Известно време Джордж се мъчеше да пази тази liaison [25] в тайна. Вярно, зад всичко това се крие жена, той си признаваше.

— И тя съвсем не е първата — казваше подпоручик Спуни на подпоручик Стъбл. — Този Озбърн е същински дявол. В Демерара имаше една девойка, дъщеря на съдия, която просто подлудя по него; имаше и друга — красива квартеронка, мис Пай, в Сен Винсент; а откакто се е върнал в отечеството си, казват, че се държал като същински донжуан, дявол да го вземе.

Стъбл и Спуни си мислеха, че да бъдеш «същински донжуан, дявол да го вземе», е едно от най-прекрасните качества, които мъжът може да притежава; и репутацията на младия Озбърн сред младежите от полка му бе наистина удивителна. Той беше знаменит в полските спортове, знаменит с песните си, знаменит и на парад; с лекота харчеше парите, с които баща му щедро го снабдяваше. Мундирите му бяха по-добре скроени от мундирите на когото и да било в полка и освен това бяха повече на брой, отколкото у другите офицери. Войниците го обожаваха. Понасяше повече вино от всички в офицерската столова, включително и от стария Хевитоп, полковника. Можеше да се боксира по-добре от редника Нъклс (който, ако не беше пиянството му, щеше да стане фелдфебел и който бе първенец в бокса); и бе най-добрият играч на бейзбол в полковия клуб. Яздеше на собствения си кон, Светкавица, и спечели гарнизонната купа при състезанията в Квебек. Имаше и други хора освен Амелия, които го обожаваха. Стъбл и Спуни го смятаха за нещо като Аполон; за Добин той представляваше същински образ на «възхитителния Крайтън». А мисис майор О’Дауд го признаваше за елегантен младеж, който й напомняше за Фитцджерълд Фогърти, втория син на лорд Каслфогърти.

И тъй, Стъбл, Спуни и останалите си правеха най-романтични догадки относно жената, която праща писма на Озбърн, като някои смятаха, че тя е влюбена в него лондонска графиня или че е генералска дъщеря, сгодена за друг и лудо влюбена в него, или пък че е съпруга на член на парламента, която му предлага четири коня и бягство, или че е друга някоя жертва на приятно вълнуваща страст, романтична и срамна и за двете страни. Озбърн не хвърляше никаква светлина върху тези догадки и оставяше младите си почитатели и приятели да измислят и украсяват цялата история.

Истинското положение нямаше никога да се узнае в полка, ако не беше приказливостта на капитан Добин. Един ден капитанът закусваше в полковата столова, докато Какл, помощникът на лекаря, и другите двама гореспоменати ценни личности правеха най-различни догадки относно Озбърновата любовна интрига. Стъбл поддържаше, че дамата била графиня от двора на кралица Шарлота, а Какл се кълнеше, че била оперна певица с най-лоша репутация. Тази идея развълнува така Добин, че макар по това време устата му да бе пълна с яйца и хляб с масло и макар съвсем да не беше нужно да говори, той не можа да се сдържи да не изломоти:

— Какл, ти си глупав тъпак. Винаги дрънкаш безсмислици и разнасяш клюки. Озбърн нито ще избяга с графиня, нито пък ще разруши живота на някаква шивачка. Мис Седли е една от най-очарователните млади жени, които някога са съществували. Те отдавна са сгодени; и който говори против нея, ще направи най-добре да не върши това в мое присъствие. — При тези думи той почервеня силно, сетне престана да говори и почти се задави с чашата чай. Тази история проникна в полка за половин час и същата вечер мисис майор О’Дауд писа на зълва си Глорвина в О’Даудстаун да не бърза да идва в Дъблин, тъй като младият Озбърн е вече преждевременно сгоден.

Същата вечер тя поздрави по този случай поручика с подходяща реч при чаша уиски със сода и той си отиде вкъщи съвсем разярен, с намерение да се скара на Добин (който беше отказал на поканата на мисис майор О’Дауд и седеше в стаята си, като свиреше на флейта и, предполагам, пишеше тъжни стихове) — да се скара на Добин за това, че бе издал тайната му.

— Кой, по дяволите, те накара да говориш за работите ми? — крещеше с възмущение Озбърн. — Защо трябва целият полк да знае, че ще се женя? Защо трябва онази дърта клюкарка Пеги О’Дауд да плещи свободно за мен на масата си и да разтръбява за годежа ми на цял свят? Най-после какво право имаш ти да съобщаваш, че действително съм сгоден и изобщо да се бъркаш в работите ми?

— На мене ми се струва… — започна капитан Добин.

— По дяволите това, което на тебе ти се струва — прекъсна го по-младият мъж. — Знам много добре, че съм ти задължен — прекалено добре го знам, но нима трябва винаги да ми държиш проповеди само заради това, че си бил с пет години по-голям от мене? Дявол да ме вземе, ако продължавам да търпя твоето проклето чувство на превъзходство и надутото ти покровителствено отношение към мен. Да, превъзходство и покровителство! Бих искал да знам в какво стоя по-долу от тебе!

— Сгоден ли си? — прекъсна го капитан Добин.

— Какво значение има това за тебе или за някого друг тук?

— Срамуваш ли се? — продължи да пита Добин.

— Бих желал да знам какво право имаш да ми задаваш този въпрос — каза Джордж.

— Мили боже, да не би да искаш да кажеш, че възнамеряваш да скъсаш? — запита Добин сепнато.

— С други думи, питаш ме дали съм почтен човек — каза яростно Озбърн. — Това ли искаш да кажеш? Напоследък си възприел такъв тон по отношение на мене, че… дявол да ме вземе, ако продължа да понасям повече.

— Какво съм сторил? Просто съм ти напомнил, че пренебрегваш едно прелестно момиче, Джордж. Казвал съм ти, че когато си в града, трябва да я посещаваш, а не да ходиш в кафенетата около Сент Джеймс, където се играе хазарт.

— Предполагам, че искаш да ти върна парите — каза презрително Джордж.

— Разбира се, винаги съм искал това, нали? — отвърна Добин. — Ти наистина говориш като благороден човек.

— Дявол да го вземе, Уилям, прости ми — каза Джордж, изпълнен с разкаяние. — Бог е свидетел, ти си ми доказвал по най-различни начини, че действително си ми приятел. От какви ли не бели си ме измъквал. Когато кавалеристът Кроли спечели от мене онази сума, аз просто щях да фалирам, ако не беше ти — знам това много добре. Но ти не трябва да се отнасяш към мене с такава строгост; не трябва постоянно да ми държиш проповеди. Аз наистина съм много предан на Амелия. Обожавам я и тъй нататък. Не поглеждай гневно. Тя е безпогрешна. Знам това. Но човек не може да се радва на нещо, ако го спечели, без да си плати за него. Боже мой, та полкът току-що се е завърнал от Западноиндийските острови и аз трябва малко да полудувам, а после, като се оженя, ще се поправя. Ще го направя, честна дума. И… виж какво, Доб… не ми се сърди, идния месец ще ти дам една стотарка — положителен съм, че тогава баща ми ще ми отпусне хубава сумичка. И ще поискам отпуска от Хевитоп, ще отида в града и още утре ще се видя с Амелия — ето, нима не си доволен?

— Невъзможно е човек да ти се сърди дълго, Джордж — каза добродушният капитан. — А що се отнася до парите, момчето ми, сам знаеш, че ако ми трябват, ти ще разделиш и последния си шилинг с мене.

— Бога ми, наистина бих го сторил, Добин — каза Джордж с най-голямо великодушие, при все че никога нямаше излишни пари.

— Само бих желал, Джордж, да прекратиш лудориите си. Ако бе видял лицето на клетата малка мис Еми, когато онзи ден ме запита за тебе, ти просто би пратил билярдните топки по дяволите. Върви и я утеши, нехранимайко такъв. Върви и й напиши дълго писмо. Стори нещо да я направиш щастлива; нещо съвсем мъничко ще бъде достатъчно.

— Изглежда, че тя страшно много ме обича — каза поручикът самодоволно; и отиде в полковата столова да завърши вечерята, като се повесели с приятелите си.

Междувременно на Ръсъл Скуеър Амелия гледаше луната, която светеше над това спокойно място, както и над площада, където бяха Четъмските казарми, в които служеше поручик Озбърн, и си размишляваше какво ли върши нейният герой. Може би прави преглед на караула, мислеше си тя; може би е на лагер; може би бди над постелята на някой ранен другар или учи военното изкуство в самотната си стая. И великодушните й мисли се носеха напред, подобно крилати ангели, и летяха надолу по реката към Четъм и Ростър, като се мъчеха да проникнат в казармата, където беше Джордж… Като се има предвид всичко, смятам, че беше добре, дето портите бяха затворени и часовите не позволяваха на никого да влезе; така че клетият малък бял ангел не можа да чуе песните, които младежите вътре пееха гръмко над чашите с уиски.

В деня след краткия разговор в Четъмските казарми, за да покаже, че ще удържи на думата си, младият Озбърн направи приготовления и отиде в града, като спечели с това похвалите на капитан Добин.

— Иска ми се да й направя някакъв малък подарък — каза доверително Озбърн на приятеля си, — само че татко не е отпуснал парата — останал съм без нищичко.

Но Добин не искаше да се попречи на тази щедрост и благородство и затова услужи на мистър Озбърн с няколко лири, които той взе след известно леко колебание.

И смея да кажа, че положително би купил нещо много хубаво за Амелия; само че когато слезе от дилижанса на Флийт Стрийт, привлече го красива игла за риза на витрината на магазин за скъпоценности, на която просто не можа да устои. И след като заплати за нея, останаха му много малко пари за други прояви на великодушие. Няма значение, можете да бъдете уверени, че не от подаръците му се нуждаеше Амелия. Когато Джордж дойде на Ръсъл Скуеър, лицето й така светна, сякаш той беше самото слънце. Малките грижи, страхове, сълзи, плахи зли предчувствия и родените от безсъние мисли на не знам колко дни и нощи бяха забравени под мигновеното влияние на тази позната усмивка, на която никога не можеше да устои. Той засия срещу нея от вратата на приемната — величествен, с прекрасни бакенбарди, приличен на бог. Самбо, чието лице светна в съчувствена усмивка, когато съобщи за пристигането на капитан Озбърн (когото той бе повишил в по-горен чин), видя как младото момиче се сепна, поруменя и подскочи от наблюдателния си пост край прозореца. Тогава Самбо се оттегли и веднага щом вратата се затвори, тя се впусна разтреперана към сърцето на поручик Озбърн, сякаш то беше единственото място, в което трябваше да се сгуши. О ти, мъничка, задъхана душичке! Най-прекрасното дърво от цялата гора, с най-правия ствол, с най-мощните клони и най-гъстия листак, което ти избра да си строиш гнездо и чуруликаш, може би вече е белязано и може би не след дълго ще се повали с трясък. Колко старо, старо е това сравнение между човека и дървото!

Междувременно Джордж я целуна много мило по челото и бляскащите очи и се показа много мил и любезен; и тя реши, че диамантената му игла за риза (която не го беше виждала да носи по-рано) бе най-хубавото украшение на света.

Наблюдателният читател, проследил предишното държане на нашия млад поручик и запомнил краткия разговор, който току-що беше водил с капитан Добин, навярно е дошъл до известни заключения относно характера на мистър Озбърн. Някой циничен французин е казал, че за любовната сделка са нужни две страни: едната, която обича, и другата, която благоволява да се остави да я обичат. Може би понякога обичането се пада на дамата, а понякога на кавалера. Може би не един обладан от любов младеж е взел нечувствителността за скромност, безразличието за девическа свенливост, обикновената празноглавост за мила стеснителност, с една дума, взел е гъската за лебед. Не една влюбена жена украсява магарето с пищността и красотата на въображението си; възхищава се от тъпотата като от мъжествена простота; обожава самолюбието му като превъзходство; смята глупостта му за величествена сериозност и се отнася към него така, както прекрасната блестяща Титания се отнася към един известен атински тъкач. Колко много такива комедии от грешки съм наблюдавал на този свят! Но едно е положително — Амелия вярваше, че любимият й е един от най-смелите и най-блестящите по ум мъже в империята, и твърде е възможно и поручик Озбърн да си е мислил същото.

Той беше малко буйничък, но пък нали толкова младежи са буйнички; и не предпочитат ли девойките един непрокопсаник пред кроткия и женствен мъж? Той не се беше налудувал още, но скоро щеше да го стори; и щеше да напусне армията, сега, като мирът бе сключен: когато корсиканското чудовище бе затворено на Елба, а повишението в по-горен чин бе получено; и когато вече нямаше възможност да проявява смелостта си и несъмнените си военни качества. А отпущаните от баща му пари, както и зестрата на Амелия, щяха да им помогнат да си вземат удобна къща някъде в провинцията, в близко съседство с такова място, което би дало възможност за спортуване, и тогава той ще се занимава по малко с лов и по малко със земеделие; и ще бъдат толкова щастливи! А колкото това да остане в армията като женен, бе немислимо. Представяте ли си мисис Джордж Озбърн на квартира в някое малко градче; или, още по-лошо, в Източно или Западноиндийските острови, под покровителството на мисис майор О’Дауд? Амелия просто си умираше от смях, когато Озбърн й разправяше за мисис майор О’Дауд. Той я обичал твърде много, за да я остави да бъде подвластна на тази ужасна жена с нейните вулгарности, както и на грубото отношение, което трябвало да търпи съпругата на един военен. За себе си той нехаел — не бил от този тип хора; обаче скъпото му мило момиче трябвало да заеме онова място в обществото, което й се полагало като негова съпруга. И можете да бъдете уверени, че тя се съгласяваше на тези предложения, както би се съгласила на всички други, които биха дошли от негова страна.

Като водеха подобни разговори и си построиха безброй въздушни кули (които Амелия украсяваше с най-различни цветни градини, полски алеи, селски черквици, неделни училища и други подобни, докато пък окото на Джордж бе отправено към конюшните, кучкарниците и зимниците), тези двама млади прекараха няколко много приятни часове. И тъй като поручикът можеше да остане в града само този ден, а трябваше да свърши и множество важни работи, той предложи на мис Еми да вечеря с бъдещите си зълви. Тя прие с радост поканата. Той я заведе при сестрите си, където я остави да бъбри и разговаря по такъв начин, който удиви тези дами и те си помислиха, че може би пък Джордж наистина ще успее да направи нещо от нея. След това той излезе и свърши работите си.

С други думи, той влезе в една сладкарница на Чаринг Крос и изяде три сладоледа; отиде в Пел-Мел да направи проба на новия си мундир, отби се в едно кафене и тръгна да търси капитан Кенън. После изигра с него единадесет партии билярд, от които спечели осем, и се завърна на Ръсъл Скуеър, където закъсня за вечерята с половин час, но настроението му беше прекрасно.

За стария мистър Озбърн не можеше да се каже същото. Когато този джентълмен се върна от Сити и бе посрещнат в гостната от дъщерите си и елегантната мис Уирт, те изведнъж познаха по лицето му — което и в най-добрите моменти беше подпухнало, строго и жълто, — а също и по намусеността му и по свиването на черните му вежди, че сърцето, което се намираше под голямата му бяла жилетка, беше разтревожено и неспокойно. Когато Амелия пристъпи напред да го поздрави, което тя вършеше винаги с голям трепет и свенливост, той изръмжа сърдито нещо за поздрав и пусна малката ръчичка от голямата си космата лапа, без усилие да я задържи. После погледна мрачно към по-възрастната си дъщеря, която, долавяйки значението на погледа му, с ясния въпрос: «Защо, по дяволите, тъкмо тя е тук?» — изведнъж каза:

— Джордж е в града, татенце. Отиде за малко в кавалерийските казарми, но ще си дойде за вечеря.

— Ами, ще си дойде! Няма да оставя вечерята да закъснява заради него, Джейн. — С тези думи този достопочтен мъж се отпусна на специалния си стол, след което тишината в тази благородна, добре наредена приемна беше прекъсвана само от изплашените тиктакания на големия френски часовник.

Когато този хронометър със стойка, украсена от весела група медни фигурки, представляващи жертвоприношението на Ифигения, отброи седем удара с тежкия си катедрален звън, мистър Озбърн дръпна буйно шнура на намиращия се от дясната му страна звънец и лакеят се втурна в стаята.

— Вечеря! — изрева мистър Озбърн.

— Мистър Джордж не се е прибрал още, сър — намеси се лакеят.

— По дяволите мистър Джордж. Господар ли съм в тази къща, или не съм? Вечеря! — извика намръщено мистър Озбърн. Амелия потрепери. Останалите три дами си протелеграфираха нещо с очи. Послушният звънец в долния етаж започна да звъни и обявява, че вечерята е сложена. След като звънецът престана, главата на семейството мушна ръце в големите джобове на синия си фрак с медни копчета и без да чака нищо повече, слезе долу самичък, мръщейки се през рамо на четирите жени.

— Сега пък какво има, миличка? — запитваха се те една друга, докато ставаха и запристъпваха предпазливо подир господаря на къщата.

— Предполагам, че печалбите спадат — прошепна мис Уирт.

И тъй, разтреперани и смълчани, тези четири притаени жени последваха мрачния си водач. Заеха мълчаливо местата си. Той изръмжа молитвата, която прозвуча така грубо, сякаш беше проклятие. Отмахнаха големите сребърни похлупаци. Амелия трепереше на мястото си, тъй като седеше до страшния Озбърн и бе сама на своята страна на масата, където, поради откъсването на Джордж, имаше празно място.

— Супа? — запита с гробовен глас мистър Озбърн, като грабна лъжицата за разсипване, и впери очи в нея. След като сипа и на останалите, известно време той остана мълчалив.

— Махнете чинията на мис Амелия — каза най-после той. — Тя не може да яде тази супа. А и аз не мога. Отвратителна е. Махнете супата, Хикс, а ти, Джейн, утре да изпъдиш готвачката.

Като завърши забележките си по отношение на супата, мистър Озбърн каза и за рибата няколко отсечени думи, които също имаха остър и критичен характер, и изруга по адрес на Билингсгейт с такава ярост, каквато беше достойна за това място. Сетне потъна в мълчание и погълна няколко чаши вино, добивайки все по-страшен и по-страшен вид, докато едно бодро почукване на вратата обяви пристигането на Джордж и тогава всички се оживиха.

Не му било възможно да се прибере по-рано. Генерал Дагиле го накарал да чака в кавалерийската казарма. Не държал на супата и на рибата. Нека му поднесат каквото и да е — нямало значение какво. Агнешкото е чудесно — всичко е чудесно. Доброто му настроение беше в пълна противоположност с намусеността на баща му; и той бъбреше през цялата вечер, за голямо удоволствие на всички, особено на една, чието име няма защо да споменаваме.

Веднага след като младите девойки свършиха да разговарят за портокалите и виното, с които обикновено се приключваше мрачната вечеря в дома на мистър Озбърн, даде се знак да се оттеглят в приемната и тогава всички станаха от масата. Амелия се надяваше, че Джордж скоро ще се присъедини към тях. Тя започна да свири някои от любимите му валсове (току-що пристигнали от странство) на големия тапициран с кожа и с гравирани крака роял. Но тази малка хитрост не го доведе при нея. Той остана глух за валсовете; те взеха да звучат по-слабо и по-слабо. Сетне отчаяната пианистка стана от мястото си и макар трите й приятелки да изпълниха някои от най-шумните и най-хубави парчета от репертоара си, тя не чу нито една нота, като седеше замислена и изпълнена със зли предчувствия. Намръщеното лице на стария Озбърн, което винаги беше страшно, никога не бе й се струвало толкова ужасяващо, колкото сега. Докато излизаше от стаята, очите му я следяха по такъв начин, сякаш беше виновна за нещо. Когато й поднесоха кафето, тя се стресна, като че то беше чаша отрова, която мистър Хикс, лакеят, желаеше да й предложи. Каква тайнственост я дебнеше? О, тези жени! Те галят и милват предчувствията си и правят любимки най-лошите си мисли, както вършат това и с недъгавите си деца.

Мрачността, изписана по родителското лице, беше разтревожила и Джордж Озбърн. При тези смръщени вежди и този жлъчен поглед как да се изтръгнат от бащата парите, от които Джордж тъй много се нуждаеше? Той започна да хвали виното. Това средство обикновено успяваше да умилостиви стария джентълмен.

— В Западноиндийските острови никога не получавахме такова вино като вашето, сър. Полковник Хевитоп онзи ден мушна под колана си три бутилки от онова, което вие ми изпратихте.

— А, така ли? — каза старият джентълмен. — То ми струва осем шилинга бутилката.

— Бихте ли взели шест гвинеи за дванайсет бутилки? — каза със смях Джордж. — Един от най-големите мъже на кралството желае да има от него.

— Тъй ли? — изръмжа бащата. — Пожелавам му да го получи.

— Когато генерал Дагиле беше в Четъм, сър, Хевитоп го покани на закуска й поиска да му дам от виното. Генералът също много го хареса — помоли го да вземе от него и за главнокомандуващия. Той е дясната ръка на негово кралско величество.

— Виното е наистина дяволски хубаво — каза старият Озбърн и изразът на веждите му се смекчи. Джордж тъкмо се канеше да се възползува от доброто му разположение и да постави на разискване въпроса за парите, когато бащата стана отново сериозен и му поръча, макар и все пак с мек тон, да дръпне звънеца, за да им поднесат кларета.

— И ще видим дали и той е също тъй хубав като мадейрата, Джордж, от която с удоволствие бих дал на негово кралско височество. И докато пием, ще поговорим за една твърде важна работа.

Докато седеше неспокойно горе, Амелия чу звънеца за кларета. Стори й се, че в звука му има нещо тайнствено и злокобно. Някои от нещата, които известни хора вечно предчувствуват, не могат да не се сбъднат.

— Това, което желая да знам, Джордж започна старият джентълмен, след като млясна бавно с устни подир първата чаша, — това, което желая да знам, е как — хм, — какво има между тебе и онова малко създание горе?

— Мисля, сър, че не е трудно да се разбере — каза Джордж със самодоволна усмивка. — Работата е доста ясна, сър. Какво прекрасно вино!

— Какво искаш да кажеш с това, че работата е ясна?

— Ех, да му се не види, сър, не ме насилвайте. Аз съм скромен човек. Аз — хм — не си въобразявам, че съм покорител на жените; но признавам, че тя е страшно много привързана към мене. Всеки би забелязал това още от пръв поглед.

— Ами ти?

— Ех, сър, нима не ми заповядахте да се оженя за нея и нима не съм добро момче? Нима татковците ни не решиха тази работа още отдавна?

— Чудесен момък си ми ти, наистина. Та не чувам ли за лудориите ти с лорд Таркин, капитан Кроли от гвардейския полк, почитаемия господин Дюсис и цялата тази компания? Бъди внимателен, момко, бъди внимателен.

Старият джентълмен произнасяше тези аристократични имена с най-голямо наслаждение. Когато срещнеше някой високопоставен човек, той веднага започваше да подлизурствува и да го кичи с титлите му тъй, както само един свободен британец може да върши това. Връщаше се вкъщи и се ровеше из алманасите да научи биографията му, произнасяше името му във всекидневните си разговори и бърбореше за негово сиятелство пред дъщерите си. Падаше ничком пред величието и се грееше на лъчите му също както неаполитанските просяци се греят на слънцето. Когато чу тези имена, Джордж се изплаши. Побоя се да не би баща му да е научил за известни негови хазартни прояви. Но старият моралист разсея страховете му, като каза спокойно:

— Ех, младежите са си младежи. И едно ме утешава, че след като живееш сред най-доброто общество на Англия, както се надявам, че правиш, както смятам, че правиш, за което и средствата ми ги помагат…

— Благодаря ви, сър — каза Джордж, като веднага се спря на въпроса. — Човек не може да живее с тези високопоставени личности без пари; а кесията ми, сър, погледнете я. — И той вдигна изплетената му от Амелия кесийка, която съдържаше последната от Добиновите банкноти.

— Няма да те оставя в нужда, момчето ми. Синът на един британски търговец никога не трябва да се намира в нужда. Гвинеите ми не са по-лоши от техните, Джордж, момчето ми; и аз не ги скъпя. Отбий се утре при мистър Чопър, когато минаваш през Сити, и той ще ти даде нещо. Аз не скъпя парите си, когато знам, че си в добро общество, защото съм уверен, че доброто общество не може да тръгне по крив път. Не съм горделивец. Произходът ми е скромен, но ти имаш преимущества. Добре ги използувай. Другарствувай с младите благородници. Мнозина от тях имат много по-малко пари от тебе, момчето ми. А що се отнася до розовите капели (при тези думи изпод надвисналите вежди се появи многозначителна и не много приятна усмивка), ха, момчетата са си момчета. Има само едно нещо, което ти заповядвам да избягваш, и ако не ме послушаш, ще те оставям без петак, бога ми; думата ми е за хазарта.

— О, разбира се, сър.

— Но да се върнем към другата работа, относно Амелия. Защо не се ожениш за някоя по-високопоставена девойка вместо за дъщерята на един борсов посредник, Джордж — това е, което желая да знам.

— Ами че това е семейна работа, сър — каза Джордж, като чупеше лешници. — Вие и мистър Седли направихте сватовщината още преди сто години.

— Не го отричам; но положението на хората се изменя. Не отричам, че Седли създаде богатството ми или по-право, че ми помогна да придобия, благодарение на собствените си дарби и способности, онова важно място, което мога да кажа, че заемам в търговията с лой за свещи, както и сред търговското съсловие на лондонското Сити. Аз съм показал благодарността си към Седли; и напоследък той е имал нужда от нея, както може да се види от чековата ми книжка. Джордж! Мога да ти доверя, че работите на мистър Седли не ми харесват. Главният ми чиновник, мистър Чопър, също не ги харесва, а той е познавач на тези неща и разбира от борсови сделки, както никой друг в Лондон. Хълпър и Булък също се оттеглят от Седли. Казвам ти категорично, че ако не видя с очите си Амелините десет хиляди, ти няма да се ожениш за нея. Няма да приема в семейството си дъщерята на един фалирал човек. Подай виното, момко — или позвъни за кафето.

С тези думи мистър Озбърн разтвори вечерния вестник и Джордж разбра от този сигнал, че разговорът е свършен и че татко му се готви да си подремне.

Той се качи бързешком при Амелия в най-добро разположение. Кое го караше тази вечер да бъде по-внимателен към нея, отколкото не е бивал от дълго време насам — с по-силно желание да я забавлява, по-нежен, по-духовит в разговора си? Дали сърцето му се изпълни с повече топлота поради угрозата от някаква беда, или пък мисълта, че можеше да загуби тази мъничка плячка, го караше да я цени повече?

Тя се хранеше с възпоминанието за тази щастлива вечер в продължение на много, много дни след това, като си спомняше думите му, погледите му, песните, които пееше, стойката му, когато се навеждаше над нея или я гледаше отдалече. Както й се стори, никоя друга вечер в Озбърнови не беше минавала така бързо; и за първи път тази млада девойка бе почти готова да се ядоса на преждевременното пристигане на мистър Самбо с шала й.

На следното утро Джордж дойде и нежно се сбогува с нея; подир това избърза към Сити, където посети мистър Чопър, главният чиновник на баща си, и получи от този джентълмен документ, който замени у «Хълкър и Булък» за цяла кесия пари. Когато Джордж влизаше там, старият Джон Седли тъкмо излизаше от салона на банката с много унил вид. Но кръщелникът му беше в твърде повишено настроение, за да забележи потиснатостта на този достопочтен борсов посредник, както и тъжния поглед, който добрият стар джентълмен хвърли. Младият Булък ме излезе ухилен от салона с него, както бе обичаят му, през миналите години.

И когато люлеещите се врати на «Хълкър, Булък и сие» се затвориха зад мистър Седли, мистър Куил, касиерът (чието благородно занимание беше да раздава новички банкноти от едно чекмедже и суверени от една медна кутия), намигна на мистър Драйвър, чиновника вдясно от него. Мистър Драйвър също намигна.

— Няма вече — прошепна мистър Драйвър.

— На никаква цена — каза мистър Куил. — Мистър Джордж Озбърн, в какви банкноти ще искате сумата, сър? — Джордж натъпка жадно една пачка банкноти в джобовете си, като още същата вечер плати на Добин в полковата столова петдесет лири стерлинги.

Същата тази вечер Амелия му написа дълго и много нежно писмо. Сърцето й преливаше от нежност, но то все още предчувствуваше нещо лошо. «Защо мистър Озбърн хвърляше такива мрачни погледи?» — питаше тя. Да не би да са възникнали някакви недоразумения между неговия и нейния татко?… Клетият й татко се върнал от Сити толкова унил, че всички вкъщи се разтревожили за него. С една дума, тя беше изпълнила четири страници с любов, опасения, надежди и лоши предчувствия.

— Клетата малка Еми, милата малка Еми! Колко много ме обича! — каза си Джордж, като преглеждаше писмото. — И, ох, божичко, какво главоболие ми причини този пунш! Наистина, клетата малка Еми!…

(обратно)

Глава XIV Мис Кроли у дома си

Горе-долу по същото време пред една много уютна и добре разположена къща в Парк Лейн спря пътнически екипаж с герб на вратичката. На задното седалище се виждаше недоволно женско същество, със зелен воал и наредени една до друга буклички, а на капрата седеше едър човек с вид на доверено лице. Това беше екипажът на нашата мис Кроли, която се връщаше от Хантс. Прозорците на екипажа бяха затворени; охраненото куче от испанска порода, чиято глава и език обикновено се люлееха през един от тях, лежеше на полата на недоволното женско същество. Когато превозното средство спря, от него извадиха един голям кръгъл вързоп от шалове с помощта на няколко прислужници и на една млада дама, която придружаваше вързопа с дрехите. Този вързоп съдържаше мис Кроли, която беше отведена горе и положена в легло, а стаята бе затоплена като за болник. Изпратиха да повикат домашния й лекар и аптекаря. Те пристигнаха, посъветваха се, дадоха нарежданията си и изчезнаха. Младата компаньонка на мис Кроли Влезе, когато посещението им се свърши, за да получи нарежданията им, и даде на болната лекарствата, предписани от тези видни мъже.

На другия ден кавалерийският капитан Кроли пристигна с коня си от казармата в Найтсбридж. Черният му военен кон удряше копита в сламата пред вратата на болната му леля. Той разпитваше с нежна загриженост за обичната си роднина. Изглежда, че съществуваха доста основания за безпокойство. Той завари прислужницата на мис Кроли (недоволното женско същество) необикновено сърдита и отчаяна; а мис Бригс, нейната dame de compagnie [26], седеше самичка в приемната, обляна в сълзи. Тя се беше върнала бързо вкъщи, след като бе научила за болестта на любимата си приятелка. Тъй желаела да отърчи до постелята й, тази постеля, която тя, Бригс, в дни на болест така често беше оправяла. Отказали й да влезе в стаята на мис Кроли. Една непозната й давала лекарствата — една непозната от провинцията, — някаква си омразна мис… Сълзи задавиха гърлото на пренебрегнатата dame de compagnie и, тя зарови погазените си чувства и клетия си червен нос в носната си кърпичка.

Родън Кроли изпрати горе името си по намусената femme de chambre [27] и новата компаньонка на мис Кроли слезе на пръсти от стаята на болната, сложи малката си ръчица в неговата, когато той пристъпи нетърпеливо напред да я посрещне, хвърли крайно презрителен поглед на смаяната Бригс и като кимна на младия гвардеец да излязат от задната приемна, поведе го долу към печалната сега столова, където в миналото се поднасяха такива пищни обеди.

Тук тези двама разговаряха около десетина минути, като безсъмнено разискваха болестта на старата жена горе. В края на десетте минути звънецът на столовата иззвъня живо и веднага бе последван от влизането на мистър Баулс, дебелия доверен лакей на мис Кроли (който беше стоял прилепен до ключалката през време на по-голямата част от разговора). Тогава капитанът излезе, засуквайки мустаците си, качи се на черния си кавалерийски кон, който удряше копита в сламата за голям възторг на събралите се по улицата хлапаци. После погледна към прозореца на столовата, докато се качваше на коня си, който подскачаше и се извиваше елегантно — за миг фигурата на младата девойка се мярна на прозореца, след което изчезна и безсъмнено се качи отново горе, да се залови пак с нежните си и благородни задължения.

Чудно, коя ли би могла да бъде тази млада жена! Същата вечер в столовата сложиха мъничка вечеря за двама. Мисис Фъркин, камериерката, влезе в стаята на господарката си и се засуети там през отсъствието на новата милосърдна сестра — а последната и мис Бригс седнаха пред вкусната си малка вечеря.

Бригс така се задушаваше от обхваналите я чувства, че не можеше да хапне нито парченце месо. Младата личност разряза едно пиле с най-голяма деликатност и така ясно си поиска яйчен сос, че клетата Бригс, пред която бе поставен този деликатес, се стресна, вдигна голям шум с лъжицата за разсипване и отново изпадна в буйна истерия.

— Няма ли да е по-добре, ако дадете на мис Бригс чаша вино? — обърна се младата личност към мистър Баулс, едрия доверен лакей. Той я послуша. Бригс грабна механично чашата, изгълта със задавяне съдържанието й, поизпъшка и взе да чопли пилето в чинията си.

— Смятам, че ще можем сами да си сервираме — каза много учтиво другата личност — и не ще се нуждаем от любезните услуги на мистър Баулс. Мистър Баулс, когато имаме нужда от вас, ще позвъним. — Той слезе долу, където между другото изсипа най-ужасни ругатни върху своя подчинен — невинния помощник-лакей.

— Жалко е, че така тежко приемате нещата, мис Бригс — каза младата личност с хладен, леко ироничен тон.

— Най-скъпата ми приятелка е толкова болна, а н-н-не иска да ме види — промълви със задавяне мис Бригс, отново обхваната от мъката си.

— Не е вече толкова болна. Успокойте се, скъпа мис Бригс. Просто е преяла — нищо повече. Сега е много по-добре. Скоро съвсем ще се оправи. Изтощена е от вендузите и лекарствата, но бързо ще се ободри. Успокойте се, моля ви, и си пийнете още малко вино.

— Но защо, защо не иска да ме види? — заблея мис Бригс. — О, Матилда, Матилда, след двадесет и три годишни нежни грижи! Това ли е отплатата ти към клетата, клета Арабела?

— Не плачете толкова, клета Арабела — каза другата (със съвсем лека усмивка). — Тя не иска да ви види просто защото казва, че не я гледате така добре, както върша това аз. За мене не е никакво удоволствие да стоя будна дяла нощ и бих желала вие да правехте това вместо мене.

— Не съм ли се грижила за тази скъпа постеля в продължение на толкова години? — каза Арабела. — А сега…

— Сега тя предпочита някоя друга. Така е, болните си имат такива хрумвания и те трябва да бъдат удовлетворявани. Когато оздравее, ще си отида.

— Никога, никога — възкликна Арабела, като вдъхваше буйно от шишенцето си с ароматични соли.

— Никога не ще оздравее или никога няма да си отида — кое от двете, мис Бригс? — запита другата със същата дразнеща добродушност. — Ами! За две седмици всичко ще й мине и тогава, аз ще се върна при малките си възпитанички в Куинс Кроли и при майка им, която е много по-болна от нашата приятелка. Вие няма защо да ревнувате от мене, мила ми мис Бригс. Аз съм едно нещастно момиче, без никакви приятели и съвсем безвредно. Ни най-малко не желая да ви изместя от сърцето на мис Кроли. Седмица след като си замина, тя ще ме забрави, а обичта й към вас е плод на дълги години. Дайте ми малко вино, ако обичате, мила мис Бригс, и нека бъдем приятелки. Наистина аз се нуждая от приятели. — Незлобивата и мекосърдечна Бригс подаде безмълвно ръка при тази молба, но въпреки това дълбоко чувствуваше проявеното от мис Кроли пренебрежение и горчиво, горчиво оплакваше непостоянството на своята Матилда. След около половин час, когато привършиха вечерята, мис Ребека Шарп (тъй като, колкото и да е чудно, това бе името на тази, която досега остроумно наричахме «личността») се качи отново горе, в стаята на болната, откъдето изкара клетата Фъркин с най-обезоръжителна любезност.

— Благодаря ви, мисис Фъркин, достатъчно сте работили; колко добре вършите всичко! Ще позвъня, когато има нужда. Благодаря ви. — И Фъркин слезе долу в припадък на ревност, толкова по-опасна, защото беше принудена да я спотайва в гърдите си.

Бурята на тази ревност ли беше, която разтвори вратата на приемната, когато тя мина през площадката на първия етаж? Не — тя бе отворена крадешком от ръката на Бригс. Бригс бе стояла на пост. Бригс бе чула прекалено ясно скърцането от стъпките на слизащата надолу Фъркин, както и тракането на лъжицата в съда за каша, който пренебрегнатото женско същество носеше.

— Е, Фъркин — каза тя, когато другата влезе в етажа. — Е, Джейн?

— По-зле и по-зле, мис Б. — каза Фъркин, като клатеше глава.

— Не е ли по-добре?

— Проговори ми само веднъж и аз я запитах дали й е по-леко, а тя ми каза да си държа глупавия език. О, мис Б., никога не съм мислила, че ще дойде този ден! — и водопроводните тръби отново започнаха да работят.

— Що за човек е тази мис Шарп, Фъркин? И през ум не ми минаваше, докато се радвах на коледното пируване в елегантния дом на моите верни приятели, преподобния Лайънел Деламер и неговата симпатична съпруга, че ще заваря една непозната, която е заела мястото ми в сърцето на най-скъпата ми, на все още най-скъпата ми Матилда! — Както се вижда по изразите на мис Бригс, последната имаше сантиментален характер и литературни претенции и преди години беше издала — чрез подписка — сбирка стихове, наречена «Песни на славея».

— Мис Б., всички са си изгубили ума по тази млада жена — отвърна Фъркин. — Сър Пит в никакъв случай не искаше да я пусне, но не посмя да откаже на мис Кроли. Същото е и с мисис Бют от пасторския дом — просто не се чувствува щастлива, ако тя не е близо до нея. Капитанът е луд по нея. Мистър Кроли умира от ревност. Откакто се разболя, мис Кроли не може да търпи около себе си друг, освен мис Шарп. И наистина не мога да разбера на какво се дължи това. Просто е омагьосала всички.

Ребека прекара нощта в непрестанно бдение край постелята на мис Кроли. Следната нощ старата дама спа така добре, че Ребека има време да си почине удобно няколко часа на дивана, в краката на леглото, до покровителката си. Твърде скоро мис Кроли се почувствува тъй леко, че вече можеше да седне, и се смя от сърце на Ребека, която прекрасно й имитираше мис Бригс и нейната скръб. Тя така умело предаде плача и подсмърчането на Бригс, както и начина, по който последната си служеше с носната кърпичка, че мис Кроли истински се развесели, за голям възторг на лекаря и аптекари, които дойдоха да я посетят и които, когато биваше болна, винаги намираха тази достойна светска жена много потисната и ужасно изплашена от смъртта.

Капитан Кроли идваше всеки ден и получаваше от мис Ребека бюлетин за здравето на леля си. Нейното състояние се подобри тъй бързо, че клетата Бригс получи позволение да влезе при покровителката си; и нежносърдечните хора могат лесно да си представят потисканите чувства на това сантиментално женско същество, както и трогателното естество на срещата.

В скоро време мис Кроли пожела да вижда Бригс за дълго в стаята си. Ребека имаше обичай да я имитира пред самото й лице с възхитителна сериозност, като по този начин двойно повече забавляваше достойната си покровителка.

Причините, които бяха довели мис Кроли до тази жалка болест и които я бяха накарали да напусне дома на брата си в провинцията, бяха от такъв неромантичен характер, че едва ли е подходящо да бъдат разкривани в подобен благороден и сантиментален роман. Защото нима е възможно да се каже за едно деликатно женско същество от доброто общество, че яде и пие прекалено много и че една обилна порция горещи раци, поднесена за вечеря в пасторския дом и изядена с много голямо удоволствие, беше станала причина за неразположението, което мис Кроли твърдеше, че се дължало единствено на влажното време? Атаката беше толкова остра, че Матилда — както се изрази негово преподобие — едва «не хвърли топа». Цялото семейство беше изпаднало в треска на очакване относно завещанието и Родън Кроли виждаше как ще си осигури най-малко четиридесет хиляди лири стерлинги преди започването на лондонския сезон. Мистър Кроли изпрати на болната отбрана сбирка от трактати, да я подготвят за момента, когато щеше да смени Панаира на суетата и Парк Лейн с друг един свят. Но от Саутхамптън навреме пристигна добър доктор, който победи раците, оказали се едва ли не фатални за нея, и успешно й вдъхна достатъчно сили да може да се завърне в Лондон. Баронетът не скри силното си раздразнение от насоката, която бяха взели събитията.

Докато всички бяха съсредоточили вниманието си върху мис Кроли и всеки час вестители притичваха да носят новини за здравето й на любещите я роднини в пасторския дом, в другата част на къщата имаше една тежко болна жена, на която никой не обръщаше никакво внимание. Това беше самата господарка на имението. Добрият доктор поклати глава, след като я видя, а сър Пит склони той да я прегледа, понеже това можеше да стане без заплащане; и тя бе оставена в самотната си стая — грижеха се за нея толкова, колкото за бурените в парка.

Младите госпожици също загубиха много от безценната благодат на уроците, които възпитателката им даваше. Мис Шарп беше такава предана милосърдна сестра, че мис Кроли не приемаше лекарствата си от ничия друга ръка. Бяха отпратили Фъркин дълго преди тръгването на господарката й от имението. Тази вярна прислужница намери мрачна утеха при завръщането си в Лондон, когато видя, че мис Бригс страда от същите пристъпи на ревност и че и тя се оплаква от същата неблагодарност, с която се бяха отнесли към самата нея.

Поради болестта на леля си капитан Родън получи продължение на отпуската си и, като всеки предан на дълга си син, остана вкъщи. Той винаги седеше в преддверието на стаята й. (Бяха поставили леглото й в парадната спалня, в която се влизаше през малкия син салон.) Баща му непрестанно го срещаше там; или пък ако пристъпваше по коридора, макар и съвсем тихичко, вратата на бащината му стая винаги беше отворена и подобното на хиена лице на стария джентълмен блясваше отсреща му. Какво го караше да дебне така сина си? Навярно великодушното съперничество за нежните грижи, които двамата се надпреварваха да полагат за скъпата им болна в парадната спалня. Ребека имаше обичай да излиза и да утешава и двамата; или, по-право, единия, или другия от тях. И двамата тези достойни джентълмени бяха много загрижени да научат новините за болната от тяхната малка доверена вестителка.

На вечеря — когато слизаше долу за половин час — тя поддържаше мира помежду им и изчезваше през нощта; тогава Родън потегляше с коня си към казармата на сто и петдесети гвардейски полк в Мъдбъри, като оставяше своя татко в обществото на мистър Хоръкс и на чашата ром с вода. Тя бе прекарала най-скучните две седмици, които един смъртен може да преживее, в болничната стая на мис Кроли; но мъничките й нерви, изглежда, бяха направени от стомана, тъй като теготата и болничните задължения не й оказаха никакво влияние.

Едва след като измина много време оттогава, тя разкри колко тежки са били тези задължения; каква капризна пациентка е била веселата стара дама, как се ядосвала, как прекарвала нощите в безсъние, какъв ужас изпитвала от смъртта; през колко дълги нощи е лежала и стенела и как е изпадала едва ли не в делириум при мисълта за онзи свят, на който, в моменти на добро здраве, не обръщала никакво внимание. Опитай се да си представиш, о прелестен млади читателю, една светска, себелюбива, порочна, безбожна, неблагодарна стара жена, извиваща се от болки и страх, и при това без перуката си. Представили всичко това и преди да остарееш, научи се да обичаш и да се молиш.

Ребека Шарп бдеше край тази грозна постеля с непоклатимо търпение. Нищо не се изплъзваше от погледа й; и като благоразумна икономка, умееше всичко добре да използува. Години по-късно тя разправяше хубави историйки за боледуването на мис Кроли — историйки, които караха дамата да поруменява. През време на болестта Ребека никога не се ядоса; винаги беше пъргава и бодра; спеше леко, тъй като съвестта й беше съвсем чиста; и беше готова да си подремне по всяко време. Така че по външния й вид не личаха никакви белези на умора. Може би лицето й беше малко по-бледичко, а кръговете около очите й малко по-тъмни от обикновено, но когато й да излизаше от болничната стая, тя винаги се усмихваше, беше свежа и спретната в халата и шапчицата си, като в най-изисканото си вечерно облекло.

Тъй си мислеше капитанът и цял гореше от трепет по нея. Заострената стрела на любовта беше проникнала през дебелата му кожа. Шест седмици близост — удобни случаи за общуване — всичко това напълно го бе превърнало в жертва. От всички хора в света той избра тъкмо леля си от пасторския дом да й разкрие сърцето си. Тя започна да му се подиграва; каза, че предвиждала тази негова глупост; залови се да го предупреждава; и завърши, като призна, че малката Шарп е най-умното, най-забавното, най-необикновеното, най-добродушното, най-непринуденото и най-доброто същество в Англия. Но Родън не бивало да си играе с чувствата й — скъпата ми Кроли никога не би му простила това, тъй като и тя била очарована от малката възпитателка и обичала мис Шарп като своя дъщеря. Родън трябвало да се махне — да се върне в полка си и в порочния Лондон и да не си играе с чувствата на едно бедно, наивно момиче.

Съчувствувайки на тежкото положение на гвардееца, тази добродушна дама много, много пъти му даваше възможност да се вижда с мис Шарп в пасторския дом и да я придружава до дома, както видяхме вече. Когато, госпожи, известен тип мъже се влюбят, макар и да виждат примката и въжето и цялата апаратура, посредством която се готвят да ги оплетат, те се нахвърлят на стръвта — за тях това е неизбежно — неминуемо се натъкват на нея и тогава я глътват и се задавят. Родън видя, че мисис Бют проявява явно намерение да го оплете около Ребека. Той не беше много мъдър; обаче все пак бе запознат с градския живот и бе прекарал няколко сезона в Лондон. И си помисли, че в тъмната му душа проблесна светлинка, когато разсъждаваше върху едно нещо, което му беше казала мисис Бют.

— Помни ми думата, Родън — бе казала тя. — Един ден мис Шарп ще ти стане роднина.

— Каква роднина — да не би братовчед ми… а, мисис Бют? Да не би Джеймс да я ухажва? — запита шеговито офицерът.

— Повече от това — каза мисис Бют и черните й очи проблеснаха.

— Да не би пък Пит? Той няма да я пипне. Този подлец не е достоен за нея. Освен това вързан е при лейди Джейн Шийпшанкс.

— Вие мъжете нищо не можете да схванете. Глупаво сляпо същество — ако нещо се случи с лейди Кроли, мис Шарп ще ти стане мащеха; това е, което ще се случи.

Родън Кроли, ескуайър, свирна продължително в знак на удивление при това съобщение. Той не можа да отрече истинността му. Явната слабост на баща му към мис Шарп не бе му убягнала. Той познаваше добре характера на стария джентълмен; и по-безчестен, стар… той не довърши изречението и си тръгна към къщи, засуквайки мустаци, убеден, че е разгадал загадъчните думи на мисис Бют.

«Бога ми, това е ужасно — мислеше си Родън, — ужасно, бога ми! Уверен съм, че тази жена иска да опозори девойката, за да не може тя да влезе в семейството като лейди Кроли.»

Когато видя Ребека насаме, той започна да се шегува, по своя грациозен начин, за привързаността на баща му към нея. Тя тръсна презрително глава, погледна го право в очите и каза:

— Е добре, да кажем, че той наистина има слабост към мене. В това съм уверена, а има и други хора, които изпитват същото. Капитан Кроли, вие не смятате, че аз се страхувам от него, нали? Не смятате също така, че не съм способна да браня честта си — каза малката жена, с вид на същинска царица.

— Ох, ах, хм — просто ви предупреждавам да бъдете нащрек, знаете — само това — каза той и засука мустаци.

— Значи, загатвате за нещо непочтено! — избухна тя.

— О, божичко, вижте какво, мис Ребека — прекъсна я тромавият кавалерист.

— Нима мислите, че нямам чувство за собствено достойнство затова, че съм бедна и без приятели и защото богатите изобщо го нямат? Нима мислите, че защото съм възпитателка, не притежавам също толкова разум, чувствителност и добро възпитание както вас, благородниците от Хампшир? Аз съм от рода Монморанси. Мислите ли, че една Монморанси не струва колкото един Кроли?

Когато мис Шарп бе развълнувана и намекваше за майчините си роднини, тя заговорваше със съвсем лек чуждестранен акцент, който придаваше голяма прелест на ясния й, звънтящ глас.

— Не — продължи тя, като пламваше все по-силно, докато говореше на капитана, — аз мога да понасям бедността, но не и срама, пренебрежението, но не и обидите; при това обиди от вас — от вас.

Вълнението й я победи и тя избухна в сълзи.

— Дявол да го вземе, мис Шарп, Ребека, бога ми, честна дума, не бих сторил такова нещо и за хиляда жълтици. Спрете, Ребека! — Девойката бе изчезнала. Него ден тя отиде на разходка с екипажа, заедно с мис Кроли. Това стана, преди лелята да се разболее. На вечеря бе необикновено блестяща и оживена, обаче не обръщаше никакво внимание нито на намеците, нито на кимванията, нито на тромавите увещания на унизения, влюбен гвардеец. Подобни схватки ставаха непрестанно в тази малка война — скучни за разказване и сходни по резултат. Тежката кавалерия на Кроли беше влудявана от пораженията и всеки ден я разгромяваха.

Ако баронетът от Куинс Кроли не се страхуваше да не изгуби наследството на сестра си пред собствените си очи, той никога не би позволил на милите си дъщерички да се лишават от скъпите дарове на образованието, с които безценната им възпитателка ги облагодетелствуваше. Ребека беше съумяла да стане толкова приятна и полезна, че старата къща приличаше на пустиня без нея. Сега, когато малката секретарка я нямаше, писмата на сър Пит оставаха непреписани и непоправени, книгите му бяха неподредени, а къщните му работи и безбройните му планове оставаха незавършени. От това и от правописа на многобройните писма, който той й изпращаше и с които я умоляваше и заповядваше да се върне, личеше много ясно колко необходима му беше станала. Почти всеки нов ден донасяше писмо от баронета, съдържащо най-настоятелни молби към Беки да се прибере или пък жални оплаквания към мис Кроли за изоставеното образование на дъщерите му. Но мис Кроли не обръщаше никакво внимание на тези документи.

Мис Бригс не беше официално уволнена, обаче длъжността й като компаньонка беше само синекурна и представляваше истинска подигравка за нея; и тя правеше компания единствено на дебелото испанско куче в приемната или на недоволната Фъркин в стаичката на икономката. Но макар старата жена по никакъв начин да не искаше да чуе за заминаването на Ребека, не я взе на редовна служба в Парк Лейн. Подобно на много богати хора, мис Кроли имаше навик да приема колкото може повече услуги от по-нискостоящите от нея хора и най-добросърдечно да ги отпраща, когато вече не ги намираше полезни. За някои богаташи признателността ни най-малко не е естествено качество, нито пък някога им идва на ум за нея. Те приемат просто слугуването на нуждаещите се като нещо, което последните им дължат. А и ти, бедни паразите и смирени готованко, нямаш голямо основание да се оплакваш! Обичта ти към господаря е точно толкова искрена, колкото и отплатата, която обикновено получаваш. Парите обичаш, а не човека. И ако Крез и слугите му си разменят местата, ти знаеш, клети измамнико, кой би получил облагите на твоята преданост.

И въпреки непринудеността и грижите на Ребека, въпреки милото й държане и неуморимото й добро разположение, не съм сигурен дали старата проницателна лондончанка, която изобилно бе дарявана с тези бисери на добро приятелство, не изпитваше през всичкото време някакво скрито подозрение спрямо своята нежна милосърдна сестра и приятелка. Често трябва да е минавало през ума на мис Кроли, че никой не върши каквото и да било за нищо. Ако съдеше според собствените си чувства към света, тя би могла много добре да премери и чувствата на света към самата нея; и може би си разсъждаваше, че обикновено участта на хората е да нямат приятели, ако самите те не обичат никого.

И тъй, междувременно Беки бе за нея най-голямата утеха и най-голямото удобство, така че тя й даде една-две нови рокли и една стара огърлица и шал, показа й приятелските си чувства, като хулеше пред новата си довереница всичките си близки (а нима може да има по-трогателна проява на обич от тази?) и смътно кроеше за нея някаква голяма бъдеща облага — например да я омъжи за аптекаря Клъмп или по друг начин да я настани добре в живота, или пък, най-малкото, да я изпрати обратно в Куинс Кроли, когато й се насити и когато лондонският сезон навлезе в разгара си.

Когато мис Кроли беше на оздравяване и можеше да слиза в приемната, Беки й пееше и я забавляваше по най-различни начини. А когато стана достатъчно добре, за да излиза с екипажа, Беки я придружаваше. И между многото места, които посетиха в своите разходки, случи се така, че възхитителната доброта и приятелство на мис Кроли я накараха да проникне не другаде, а на Ръсъл Скуеър, в Блумсбъри, в дома на Джон Седли.

Както може да се предположи, преди това събитие двете мили приятелки си бяха разменили много писма. През няколкомесечния престой на Ребека в Хампшир вечното приятелство (трябва ли да признаем това?) бе доста отслабнало и беше станало толкова хилаво и немощно от старост, че заплашваше напълно да изчезне. Работата беше там, че и двете девойки имаха да мислят за собствените си тревоги — Ребека за успеха си пред своите работодатели, а Амелия за единствения въпрос, който я беше погълнал. Когато двете девойки се срещнаха и се хвърлиха в обятията си с онази буйност, която отличава държането на младите момичета едно към друго, Ребека изигра ролята си при прегръщането с голяма живост и енергичност. Клетата малка Амелия поруменя, когато целуваше приятелката си, като се укоряваше, че е проявила нещо много подобно на студенина към нея.

Първата им среща беше много кратка. Амелия тъкмо се готвеше да излезе на разходка. Мис Кроли чакаше долу в екипажа си, а хората й се удивляваха на квартала, в който се бяха озовали, и зяпаха честния Самбо, черния лакей на Блумсбъри, сякаш той беше един от чудноватите жители на този край. Но когато слезе долу с милата си усмивка (Ребека трябваше да я представи на приятелката си, мис Кроли просто жадувала да я види, а все още била твърде болна, за да излезе от екипажа) — когато, казвам, Амелия слезе долу, представителите на висшата парклейнска аристокрация се зачудиха извънредно много, че подобно мило същество може да се пръкне от новобогаташеския Блумсбъри. И мис Кроли остана истински очарована от нежното поруменяло лице на младата девойка, която пристъпи напред тъй свенливо и тъй грациозно, за да изрази уважението си към покровителката на приятелката си.

— Какъв цвят на лицето, миличка! Какъв сладък глас! — каза мис Кроли, когато след тази кратка среща потеглиха с екипажа към западния край на града. — Мила ми Шарп, младата ви приятелка е очарователна. Пратете да ни я доведат на гости в Парк Лейн, чувате ли? — Мис Кроли имаше добър вкус. Тя харесваше естествените обноски — малко свенливост само ги правеше още повече да изпъкват. Обичаше да вижда край себе си хубави лица; също както обичаше хубави картини и скъп порцелан. Него ден тя заговори няколко пъти с възторг за Амелия. Спомена за нея на Родън Кроли, който дойде да изрази почитта си, като вкуси от пилето на леля си.

Разбира се, при този случай Ребека веднага заяви, че Амелия е сгодена — за някой си поручик Озбърн — стара нейна любов.

— Той не е ли пехотинец? — запита капитан Кроли, като си спомни номера на полка му след известно усилие, както подобаваше на един кавалерист.

Ребека каза, че полкът наистина трябва да е същият. А името на капитана било Добин.

— Един висок, мършав момък — каза Кроли — и във всекиго се спъва. Знам го; а Озбърн е хубавичко момче, с големи черни бакенбарди, нали?

— Огромни — каза мис Ребека Шарп — и ужасно се гордее с тях, уверявам ви.

Капитан Родън Кроли се разсмя в отговор. И тъй като дамите настояваха да се изясни, той стори това, след като смехът му утихна.

— Представлява си, че може да играе билярд — каза той. — Спечелих от него двеста лири стерлинги в «Какаовото дърво». Той да играе, тъпаче такова! Него ден щеше да играе на каквато и да било сума, само че капитан Добин го отмъкна, дявол да го вземе!

— Родън, Родън, не бъди толкова лош — забеляза мис Кроли крайно доволна.

— Скъпа лельо, от всички младежи, които съм виждал, смятам, че този момък е най-зеленият. Таркин и Дюсис смъкват от него колкото си искат пари. На всичко е готов, само да могат да го видят с някой лорд. Той им плаща вечерите в Гринич и те канят компанията.

— И сигурно компанията е много приятна.

— Точно така, мис Шарп. Както обикновено вие сте права, мис Шарп. Удивително приятна компания, ха, ха! — и капитанът се разсмя гръмогласно, като смяташе, че е казал някоя много сполучлива шега.

— Родън, не бъди лош! — възкликна леля му.

— Тъй, тъй, баща му е човек от Сити — казват, че бил страшно богат. Дявол да ги вземе тези хора от Сити, трябва да им се пусне малко кръвчица; и аз не съм свършил още с него, казвам ви. Ха, ха!

— Внимавайте, капитан Кроли; ще предупредя Амелия. Да вземе за мъж един картоиграч!

— Ужасен е, нали? — каза капитанът с много сериозен вид; и сетне прибави, осенен от внезапна мисъл: — Бога ми, леличко, ще го поканим тук.

— Бива ли го за пред хора? — запита лелята.

— Дали го бива? О, и как още — отвърна капитан Кроли. — Нека го поканим, когато започнете да приемате по малко; и неговата — как я казвате, — неговата възлюблена — нали така, мис Шарп? Бога ми, ще му напиша бележчица и ще го поканя. Ще опитам дали играе пикет така добре, както билярд. Къде живее той, мис Шарп?

Мис Шарп съобщи на Кроли градския адрес на поручика; и няколко дни след този разговор поручик Озбърн получи писмо с ученическия почерк на капитан Кроли, в което имаше и покана от мис Кроли.

Ребека също изпрати покана на скъпата си Амелия, която, можете да бъдете уверени, бе готова да я приеме, когато научи, че и Джордж е поканен. Наредиха Амелия да прекара сутринта с дамите в Парк Лейн, където всички бяха много мили с нея. Ребека я покровителствуваше със спокойно чувство на превъзходство. Ребека бе толкова по-умна от нея, а освен това приятелката й беше толкова кротка и скромна, че винаги отстъпваше, когато някой решеше да я командува, и изпълняваше заповедите на Ребека с пълно смирение и добро разположение. Любезността на мис Кроли също беше забележителна. Тя продължи да се възхищава от малката Амелия, говореше за нея в нейно присъствие, сякаш тя бе някаква бездушна кукла, слугиня или картина, и й се удивляваше с най-голямото възможно доброжелателство. Възхищавам се от възхищението, което благородничеството понякога изпитва спрямо обикновените хора. Няма нищо по-приятно от това, да видите как жителите на аристократическия Мейфеър проявяват своето благоволение. Голямото великодушие на мис Кроли по-скоро уморяваше Амелия и не знам дали от трите дами на Парк Лейн тя не намираше честната Бригс за най-приятна. Тя съчувствуваше на Бригс, както вършеше това спрямо всички пренебрегнати и добри хора, тъй като съвсем не беше от така наречените «жени с извисен дух».

Джордж дойде на вечеря — на ергенска вечеря с капитан Кроли.

Големият семеен екипаж на Озбърнови го доведе в Парк Лейн от Ръсъл Скуеър, където младите девойки, които не бяха поканени на вечерята, дадоха вид, че това пренебрежение им е напълно безразлично, обаче все пак потърсиха името на сър Пит Кроли в алманаха на благородниците и научиха всичко, което тази книги можеше да им разкаже за семейство Кроли и неговия произход, а също и за семейство Бинки, за техните роднини и тъй нататък. Родън Кроли прие Джордж Озбърн с голяма откровеност и любезност, похвали способността му да играе билярд, запита го кога ще играят реванш, заинтересува се за полка на Озбърн и още същата вечер щеше да му предложи партия пикет, обаче мис Кроли най-строго забрани да се играе каквато и да било хазартна игра в дома й. Така че поне за този ден кесията на младия поручик не беше изпразнена от любезния му покровител. Но те уговориха да се срещнат някъде на следния ден и да прекарат вечерта във весела компания.

— Разбира се, ако не сте дежурен при онази мила мис Седли — каза Кроли с многозначително намигване. — Просто прекрасно момиче, честна дума, Озбърн. — И бе достатъчно добър да добави: — И хубави парички, нали?

Озбърн не беше дежурен; той щеше да се срещне с капитан Кроли с най-голямо удоволствие; и когато се видяха на другия ден, Родън изказа възторга си от ездата на новия си приятел — което бе напълно заслужено — и го запозна с трима или четирима младежи от доброто общество, което обстоятелство страшно много повдигна духа на наивничкия млад офицер.

— Между другото, как е малката мис Шарп? — запита Озбърн приятеля си при чаша вино, с вид на галантен човек. — Добродушно малко девойче. Добре ли сте с нея в Куинс Кроли? Мис Седли много я харесваше миналата година.

Капитан Кроли погледна свирепо поручика с малките си сини очи и не свали поглед от него, докато оня му разказваше за познанството си с хубавата възпитателка. Изглежда, наученото успокои Кроли и потуши ревността в гърдите на този гвардеец.

Когато двамата младежи се качиха горе и след като представиха Озбърн на мис Кроли, той се запъти към Ребека с лека, покровителствена походка. Той си бе наумил да бъде добър с нея и да се държи като неин защитник. Дори се ръкува с нея, като с приятелка на Амелия, и когато каза: «Ах, мис Шарп! Как сте?» — той й протегна лявата си ръка в очакване, че тази чест съвсем ще я смути.

Мис Шари протегна десния си показалец и му кимна леко, с такава студенина и надменност, че Родън Кроли, който наблюдаваше тази сцена от другата стая, едва можа да сдържи смеха си, когато видя в какво неловко положение бе изпаднал поручикът, как се сепна, какво мълчание последва и с каква тромавост най-после благоволи да вземе протегнатия му пръст.

— И с дявола би излязла наглава, бога ми! — каза възхитен капитанът. И за да започне разговор, поручикът запита мило Ребека как харесва новото си място.

— Новото ми място? — каза хладно мис Шарп. — Колко мило от ваша страна да ми напомняте за него. То е сравнително добро и заплатата е доста хубава — макар и не толкова висока, колкото заплатата на мис Уирт, струва ми се, при сестрите ви на Ръсъл Скуеър. Как са тези две дами? Не че би трябвало да питам.

— Защо не? — запита учуден мистър Озбърн.

— Ех, те никога не благоволяват да приказват с мене, нито пък ме поканиха, докато гостувах на Амелия. Но ние, бедните възпитателки, знаете, сме свикнали на подобни унижения.

— Скъпа мис Шарп! — възкликна Озбърн.

— Поне в някои семейства — продължи Ребека. — Но вие не можете да си представите каква разлика има в държанието на други семейства. Ние, в Хампшир, не сме толкова богати, колкото сте вие, щастливците от Сити. Но пък сега съм в аристократична среда — в средата на стар английски род. Сигурно ви е известно, че бащата на сър Пит отказал да му дадат лордска титла. И вие виждате как се отнасят с мене. Чувствувам се много добре. Мястото е наистина доста хубаво. Но колко мило от ваша страна, че се интересувате.

Озбърн беше разярен. Малката възпитателка се държеше с него така покровителствено и с такава насмешка, че младият британски лъв се почувствува много неловко. А не можеше и да събере достатъчно смелост, за да намери повод да се оттегли от този прелестен разговор.

— Аз пък си мислех, че семействата от Сити много ви харесват — каза надменно той.

— Думата ви е за миналата година, когато току-що бях излязла от онова ужасно, просташко училище нали? Разбира се, че тогава те ми харесваха. Нима всяко момиче не желае да се прибере вкъщи през ваканцията? И как бих могла тогава да съдя по-добре? Но, о, мистър Озбърн, какво голямо значение има придобитата в продължение на осемнадесет месеца опитност! Осемнадесет месеца, прекарани — простете ми за думите — между джентълмени. А що се отнася до милата Амелия, признавам, че тя е истински бисер и навсякъде би била очарователна. Ето, виждам, че настроението ви много се подобри; но, ох, тези странни хора от Сити! И мистър Джоз — как е онзи чудесен мистър Джоузеф?

— Струва ми се, че миналата година нямахте нищо против онзи чудесен мистър Джоузеф? — каза любезно Озбърн.

— Колко сте жесток! Е добре, между нас казано, той съвсем не сломи сърцето ми; и все пак, ако ми беше предложил това, което искате да кажете с погледа си (и колко изразителен и мил е този ваш поглед!), аз нямаше да кажа «не».

Мистър Озбърн я погледна така, сякаш искаше да каже: «Наистина, колко любезно от ваша страна!»

— Каква чест би било за мене да ви имам за роднина, мислите си вие, нали? Да бъда роднина на Джордж Озбърн, ескуайър, син на Джон Озбърн, ескуайър, син на… какъв беше дядо ви, мистър Озбърн? Добре, добре, не се ядосвайте. Вие съвсем не сте виновен за родословието си и аз искрено ви признавам, че наистина бих се омъжила за мистър Джоз Седли; би ли могло едно бедно момиче да постъпи иначе? Сега знаете вече цялата тайна. Аз съм пряма и откровена. И като се има предвид всичко, много мило беше от ваша страна да намеквате за тези обстоятелства — много мило и много учтиво. Амелия, мила, мистър Озбърн и аз разговаряхме за клетия ти брат Джоузеф. Как е той?

И така, Джордж бе напълно сломен. Не че Ребека бе права; обаче чудесно бе успяла да изкара него крив. И сега той избяга засрамен, като чувствуваше, че ако остане още една минута, щеше да изглежда като глупак в очите на Амелия.

Макар и Ребека да излезе по-силна от него, Джордж не беше толкова подъл, че да разнася клюки или да отмъщава на една дама — само че на следния ден не можа да се стърпи да не довери тайно на капитан Кроли някои от впечатленията си относно мис Ребека — че е остра, че е опасна жена, че е отчаяна кокетка и т.н. Кроли се съгласи с всичко това, като се смееше, и преди да се изминат двадесет и четири часа, Ребека бе запозната най-подробно с тези мнения на Озбърн. Те прибавиха нова тежест към мнението, което си бе съставила за него. Женският й инстинкт й бе подсказал, че именно Джордж беше попречил на успеха на първата й любовна авантюра и тя го прецени съобразно с това.

— Аз само ви предупреждавам — каза той на Родън Кроли с многозначителен поглед (той беше купил коня на кавалериста и след вечеря бе изгубил около двадесет гвинеи), — само ви предупреждавам: познавам жените и ви съветвам да бъдете нащрек.

— Благодаря ви, мое момче — каза Кроли с поглед, който изразяваше особена благодарност. — Виждам, че сте много буден момък. — И Джордж си тръгна уверен, че Кроли е напълно прав.

Той разправи на Амелия какво бе сторил и как бе посъветвал Родън Кроли — дяволски добър и прям човек — да се пази от тази хитра интригантка Ребека.

— Да се пази от кого? — извика Амелия.

— От твоята приятелка, възпитателката. Не гледай така учудено.

— О, Джордж, какво си сторил? — каза Амелия. Защо женските й очи, които любовта бе направила проницателни, в един миг бяха открили тайната, останала скрита за мис Кроли, за клетата девица Бригс и най-вече за глупавите очи на онова младо конте с бакенбардите, поручик Озбърн.

Защото, когато Ребека й бе помогнала да се наметне с шала в горния етаж, където двете приятелки имаха възможност да си пошушукат и да поведат един от онези тайни разговори, доставящи такова удоволствие на жените, Амелия се бе приближила до Ребека и като бе взела малките й ръце в своите, й каза: «Всичко виждам.»

Ребека я бе целунала.

И нито една от двете млади жени не бе проронила ни думичка повече относно тази приятна тайна. Но изглежда, че бе съдено тя да се разнесе не след дълго.

Наскоро след гореописаните случки, докато мис Ребека Шарп продължаваше да стои в къщата на покровителката си на Парк Лейн, на Грейт Гонт Стрийт се появи още един надгробен герб, заел мястото си сред многото, които обикновено украсяват този мрачен квартал. Той бе окачен на къщата на сър Пит Кроли; но не известяваше за смъртта на достойния баронет. Това бе женски траурен герб и преди няколко години бе оповестил смъртта на старата майка на сър Пит, покойната вдовствуваща лейди Кроли. След като изтече времето на траура, надгробният герб бе свален от фасадата на къщата и бе забутан някъде в задните помещения на резиденцията на сър Пит.

Сега той се появи отново, за клетата Роуз Доусън. Сър Пит беше пак вдовец. Изобразените на него хералдични знаци, сложени до гербовете на сър Пит, не принадлежаха естествено на бедната Роуз. Тя нямаше никакъв герб. Но нарисуваните там херувими послужиха както за нея, така и за майката на сър Пит. Отдолу се четеше Resurgam [28], а отстрани до нея се виждаха емблемите на фамилията Кроли — гълъб и змия. Надгробни гербове и семейни емблеми, Resurgam. — Ето ви сгоден случай за морализиране!

Мистър Кроли, големият син на съпруга й, беше бдял край иначе самотната й постеля. Тя напусна този свят, ободрена от думите и утехата, които той можа да й даде. В продължение на дълги години неговата доброта бе едничката, която тя познаваше; неговото приятелство бе единственото, което по някакъв начин бе успявало да утеши слабата й самотна душа. Сърцето й бе умряло дълго преди тялото й. Тя го беше продала, за да стане съпруга на сър Пит Кроли. В Панаира на суетата множество майки и дъщери всеки ден правят подобни сделки.

Когато тя почина, съпругът й беше в Лондон, улисан в безкрайните си планове и зает с безбройните си адвокати. Въпреки това обаче той бе намерил време да се отбива често в Парк Лейн и да праща цял куп писма на Ребека, умолявайки я, налагайки й, заповядвайки й да се върне при малките си възпитанички в имението, които сега, докато майка им боледуваше, бяха съвсем изоставени. Но мис Кроли не искаше и да чуе за заминаването й. Защото, макар и да нямаше в Лондон друга модерна дама, която да изоставя приятелките си с такава лекота като нея, веднага щом им се насити, и макар изобщо малцина да се отегчаваха така бързо като нея, все пак, докато нейният cngoument траеше, привързаността й бе голяма и тя все още продължаваше да се държи здраво о Ребека.

Новината за смъртта на лейди Кроли не събуди повече скръб и не даде повод за повече коментари, отколкото можеше да се очаква от семейния кръг на мис Кроли.

— Струва ми се, че ще трябва да отложа приема си на трети този месец — каза мис Кроли; и прибави след кратко мълчание: — Надявам се, че брат ми ще спази достатъчно изискванията на приличието, за да не се ожени отново.

— Как ли ще се разяри Пит, ако го направи — забеляза Родън с обичайното си уважение към своя по-възрастен брат. Ребека не каза нищо. От цялото семейство тя изглеждаше най-тъжна и най-засегната от събитието. Него ден тя напусна стаята, преди Родън да си бе отишъл; но те се срещнаха случайно долу, когато той си тръгваше, след като се бе сбогувал, и разговаряха известно време.

На следния ден Ребека стоеше край прозореца и гледаше навън, когато изведнъж стресна мис Кроли, спокойно заета с един френски роман, като извика уплашена:

— Ето сър Пит, госпожо! — и почукването на баронета последва думите й.

— Миличка, не мога да се видя с него. Не желая да се виждам с него. Кажи на Баулс да съобщи, че не съм вкъщи или пък слез долу и му дай да разбере, че съм твърде болна, за да приема когото и да било. В този момент нервите ми не са в състояние да понесат брат ми — извика мис Кроли и отново взе романа си.

— Много е болна и не може да ви приеме, сър — каза Ребека, като слезе с леки стъпки долу при сър Пит, който се готвеше да се качи.

— Толкова по-добре — отвърна сър Пит. — Аз искам да се видя с вас, мис Беки. Елате с мене в салона — и те влязоха там.

— Искам ви отново в Куинс Кроли, госпожице — каза баронетът, като спря поглед върху й и свали черните си ръкавици и шапката с широкия черен креп наоколо. Очите му гледаха така особено и бяха така остро вперени в нея, че Ребека Шарп почти се разтрепери.

— Надявам се, че скоро ще си дойда — каза тя с нисък глас, — веднага щом мис Кроли се поправи, и ще се прибера при… при милите дечица.

— От три месеца насам повтаряте това, Беки — отвърна сър Пит, — а все още продължавате да се увъртате около сестра ми, която ще ви захвърли като стара обувка, когато съвсем ви се насити. Казвам ви, че ми трябвате. Сега се връщам за погребението. Ще се приберете ли? Да или не?

— Не смея… не мисля… че би трябвало… да бъда сама… с вас, сър — каза Беки, като даваше вид на много развълнувана.

— Пак повтарям, че ми трябвате — каза сър Пит, удряйки по масата. — Не мога да живея без вас. Това ми стана ясно едва когато си заминахте. Всичко у дома върви наопаки. Къщата сякаш не е същата. Всичките ми сметки отново се объркаха. Вие трябва да се върнете. Хайде, върнете се, Беки. Мила Беки, върнете се.

— Да се върна… като каква, сър? — задъхано запита Ребека.

— Върнете се като лейди Кроли, ако желаете — каза баронетът, като грабна обвитата си в креп шапка. — Ето! Доволна ли сте? Върнете се и ми станете жена. Вие заслужавате това. По дяволите произхода. По-достойна лейди от вас не съм виждал. Дори в малкия си пръст вие имате повече ум, отколкото жената на кой да е баронет в окръга. Ще дойдете ли? Да или не?

— О, сър Пит! — каза Ребека много развълнувана.

— Кажете да, Беки — продължи сър Пит. — Аз съм стар човек, но съм добър. Ще ме бива още двадесет години. Ще ви направя щастлива, ще видите. Ще вършите, каквото си искате; ще харчите, колкото желаете; и ще си живеете както ви е угодно. Ще ви завещая една сума. Ще направя всичко, както му е редът. Погледнете! — и старият човек падна на колене и се захили като сатир.

Ребека се дръпна назад, а по лицето й се изписа изумление. През време на цялата тази история нито веднъж не бяхме я виждали да изгуби присъствие на духа, но сега тя го изгуби и пророни няколко от най-искрените сълзи, които някога са падали от очите й.

— О, сър Пит! — каза тя. — О, сър, аз… аз съм вече омъжена.

(обратно)

Глава XV В която съпругът на Ребека се появява за кратко време

Всеки читател със сантиментална природа (а друг ние не желаем) трябва много да е харесал картината, с която завърши последното действие на нашата малка драма; защото какво може да е по-хубаво от образа на Любовта на колене пред Красотата.

Но когато Любовта чу от Красотата страшното признание, че тя вече е омъжена, той изведнъж скочи прав, след като бе коленичил унизен на килима, издавайки такива възклицания, които изплашиха бедната малка красавица повече, отколкото в момента, когато направи признанието си.

— Омъжена; вие се шегувате! — провикна се баронетът след първото избухване на ярост и удивление. — Вие ми се подигравате, Беки! Кой ще се омъжи за вас, когато не притежавате нито един шилинг?!

— Омъжена! Омъжена! — каза Ребека в припадък на плач. Гласът й се задушаваше от вълнение, носната й кърпичка бе притисната до очите и тя бе склонила глава върху камината. Това беше картина на истинска скръб, която можеше да смекчи и най-коравото сърце. — О, сър Пит, скъпи сър Пит, не ме смятайте за неблагодарна след всичката доброта, която проявихте към мене. Едничко вашето великодушие можа да изтръгне тайната ми.

— По дяволите великодушието ми! — изрева сър Пит. — Кой е човекът, за когото сте омъжена? Къде стана това?

— Нека се върна при вас в имението, сър! Нека се грижа за вас тъй вярно, както и по-рано! Не ме отделяйте от скъпия Куинс Кроли, моля ви!

— Значи, синковецът ви е изоставил, така ли? — каза баронетът, като си въобразяваше, че е започнал да схваща работата. — Добре, Беки — върнете се, ако желаете. Човек не може да изяде сладкиша си и пак да си го има. Както и да е, аз ви направих почтено предложение. Върнете се като възпитателка — нека стане както вам е угодно. — Тя протегна ръка. Плачът й бе толкова горчив, че просто можеше да сломи сърцето й; къдриците бяха паднали на челото й и върху мраморната камина, където бе склонила глава.

— Значи, мошеникът избяга, а? — каза сър Пит, като правеше усилие да я утеши. — Това няма значение, Беки. Аз ще се погрижа за вас.

— О, сър! За мене ще е гордост да се върна в Куинс Кроли и да се грижа за децата и за вас както по-рано, когато казвахте, че сте доволен от работата на клетата ви Ребека. Когато си помисля за това, което току-що ми предложихте, сърцето ми се изпълва с признателност — наистина се изпълва. Аз не мога да ви бъда жена, сър; но нека — нека бъда ваша дъщеря!

Като каза това, Ребека на свой ред падна на колене по най-трагичен начин и като взе черната мазолеста ръка на сър Пит в двете си ръце (които бяха много бели и хубави, и меки като коприна), тя го погледна с израз на изящна трагичност и доверчивост, когато — когато вратата се отвори и мис Кроли влезе величествено в стаята.

Мисис Фъркин и мис Бригс, които случайно се бяха озовали на вратата на салона скоро след като баронетът и Ребека влязоха там, бяха видели, също така случайно, през ключалката, как старият джентълмен коленичеше пред възпитателката и чуха великодушното предложение, което й направи. То едва излезе от устата му, когато мисис Фъркин и мис Бригс се втурнаха в стаята, където мис Кроли четеше френския роман, и й съобщиха изумителната новина, че сър Пит е на колене и прави предложение на мис Шарп. И ако пресметнете времето, необходимо да се проведе горният разговор — времето, през което Бригс и Фъркин трябваше да изтичат към всекидневната, времето, през което мис Кроли трябваше да се смае и да изпусне романа на Pigault le Brun, както и времето, през което трябваше да слезе долу, — вие ще видите колко точен е този разказ и как мис Кроли действително се беше появила в самия момент, когато Ребека бе възприела смирената си поза.

— Дамата е на земята, а не кавалерът — каза мис Кроли с глас и поглед, които бяха изпълнени с голямо презрение. — Казаха ми, че вие сте на колене, сър Пит; хайде, коленичете, моля, и нека се порадвам на тази хубава двойка!

— Тъкмо благодарих на сър Пит, госпожо — каза Ребека, като ставаше, — и му казвах, че… че никога не ще мога да стана лейди Кроли.

— Вие сте му отказали! — възкликна мис Кроли, учудена повече от всякога. Застаналите при вратата Бригс и Фъркин отвориха смаяно очи и уста.

— Да — отказах — продължи Ребека с тъжен, изпълнен със сълзи глас.

— И трябва ли да повярвам на ушите си, че вие действително й направихте предложение; сър Пит? — запита старата дама.

— Да — каза баронетът, — направих го.

— И тя отказа, както твърди?

— Да — каза сър Пит и се усмихна широко…

— Поне не изглежда, че отказът е сломил сърцето ви.

— Ни най-малко — отвърна сър Пит с такова хладнокръвие и добро разположение, че мис Кроли едва не подлудя от удивление. Че един стар джентълмен с високо обществено положение можеше да падне на колене пред една бедна гувернантка, а след това да избухне в смях, защото тя отказваше да се омъжи за него, че една бедна гувернантка можеше да откаже на един баронет с четири хиляди годишен доход — всичко това бяха неща, които мис Кроли никога не можеше да разгадае. То надминаваше всички усложнения на интригата в романите на любимия й Pigault le Brun.

— Доволна съм, че смятате всичко за хубава шега, братко — продължи тя, като се опитваше да се ориентира в тази бъркотия.

— Чудесна — каза сър Пит. — Кой би могъл да си помисли подобно нещо! Какво хитро малко дяволче! Каква лисичка! — мърмореше си той и възкликваше от удоволствие.

— Кой би могъл да си помисли какво? — извика мис Кроли, удряйки с крак. — Моля ви, мис Шарп, да не би да чакате да се разведе принц-регентът, та затова нашето семейство не ви се вижда достатъчно добро?

— Положението, в което ме заварихте, когато влязохте — каза Ребека, — съвсем не даваше да се разбере, че съм се отнесла с презрение към честта, която този добър, този благороден човек благоволи да ми направи. Мислите ли, че съм без сърце? Нима всички не ме обичахте и нима не бяхте така добри към клетото сираче — към изоставеното момиче — и нима аз не чувствувам нищо? О, мои приятели! О, мои благодетели! Не трябва ли любовта ми, животът ми и дългът ми да се помъчат да отплатят за доверието, което ми оказахте? Нима, мис Кроли, вам се свиди и за благодарността, която мога да изпитвам? О, това е прекалено — сърцето ми ще се пръсне! — И тя се отпусна на един стол така жално, че по-голямата част от присъствуващата публика се трогна до сълзи от мъката й.

— Независимо от това дали ще се омъжите за мене, или не, вие сте едно добро малко момиче, Беки, и помнете, че аз съм ви приятел — каза сър Пит, след което сложи на главата увитата си с креп шапка и си тръгна — за голямо облекчение на Ребека. Явно бе, че не бяха разкрили тайната й пред мис Кроли и тя можеше да се радва на едно временно отлагане на присъдата.

Като притисна носна кърпичка до очите си и, отпрати с кимване честната Бригс, която се готвеше да я последва горе, тя се прибра в стаята си. А Бригс и мис Кроли, в състояние на силна възбуда, останаха да разискват чудноватата случка, докато Фъркин, не по-малко смаяна, се втурна в кухненските области и заразправя за събитието на цялата намираща се там мъжка и женска компания. Новината беше направила такова впечатление на мисис Фъркин, че тя сметна за свой дълг да разтръби за нея още с вечерната поща и «заедно със смирените си почитания да съобщи на мисис Бют Кроли и на семейството в пасторския дом, че сър Пит е предложил на мис Шарп да му стане съпруга, на което тя му отказала, за голямо учудване на всички».

Двете дами в столовата (където за най-голяма радост на достойната мис Бригс отново й бяха дали възможност да води доверителни разговори с покровителката си) се чудеха и маеха до насита на предложението на сър Пит и на отказа на Ребека. Бригс сполучливо забеляза, че навярно съществува друга пречка, под формата на някаква предишна връзка, тъй като иначе никоя млада жена, която е с ума си, не би отказала на такова изгодно предложение.

— Самата ти би го приела, нали, Бригс? — каза мило мис Кроли.

— Нима не е преимущество да станеш сестра на мис Кроли? — отвърна Бригс, като смирено отбягна да отговори направо на въпроса.

— В края на краищата от Беки би излязла една добра лейди Кроли — забеляза мис Кроли (която се бе смекчила от отказа на Ребека и бе много либерална и великодушна сега, когато нямаше да става нужда да прави жертви). — Тя е много умна (дори в малкия си пръст има повече мозък, отколкото ти в цялата си глава, мила ми Бригс), а и обноските й са превъзходни, след като я превъзпитах. Освен това тя е от рода Монморанси, Бригс, а кръвта има значение, макар лично аз да я презирам. И тя би смогнала да се държи на положение между надутите глупави хампширци много по-успешно от онази нещастна железарска дъщеря.

Както ставаше обикновено, и този път Бригс се съгласи, след като се впуснаха да разискват и правят догадки относно «предишната връзка».

— Вие, клетите самотни създания, винаги имате по някоя глупава любов — каза мис Кроли. — Та нали и самата ти си била влюбена в един учител (не плачи, Бригс — ти винаги плачеш, а това няма да го съживи), и аз предполагам, че и тази нещастна Беки се е проявила като глупава и сантиментална — някой доктор или иконом, или художник, или млад свещеник, или нещо подобно.

— Клетото, клетото създание! — възкликна Бригс (която си мислеше за преди двадесет и четири години и за онзи туберкулозен млад учител, чиято жълта къдрица и чиито писма, красиви в своята нечетливост, тя пазеше в старото си писалище горе). — Клетото създание! — повтори Бригс. Тя отново беше свежа осемнадесетгодишна девойка; беше отишла на вечерня и двамата с младия туберкулозен учител четяха с треперлив глас от една и съща книга с псалми.

— След подобно поведение от страна на Ребека — каза възторжено мис Кроли — нашето семейство е длъжно да направи нещо. Трябва да открием кой е този човек, Бригс, и аз ще го настаня на работа; или ще му поръчам да ме нарисува, знаеш; или ще поговоря за него с братовчед ми, — и ще дам прикя на Беки, и ще направим сватба, Бригс, и ти ще приготвиш сватбената закуска и ще станеш шаферка.

Бригс заяви, че това ще бъде чудесно и се закле, че милата мис Кроли винаги е била добра и щедра, след което се качи в спалнята на Ребека да я утеши и да побъбрят за предложението, за отказа и за причините му; както и да загатне за великодушните намерения на мис Кроли и да открие кой е джентълменът, който е покорил сърцето на мис Шарп.

Ребека беше много мила, много обичлива и отзивчива — отвърна с жар и благодарност на проявената от Бригс нежност — призна, че има някаква тайна връзка — една сладка тайна — колко жалко, че Бригс не бе останала още половин минутка пред ключалката! Може би Ребека би казала нещо. Само пет минути след като мис Бригс се качи в стаята на Ребека, самата мис Кроли се появи там. Това беше нечувана дотогава чест; любопитството й я бе победило; тя не можеше да дочака бавните преговори на посланичката си, затова отиде лично и заповяда на Бригс да излезе от стаята. Като изрази одобрението си от поведението на Ребека, тя заразпитва подробно за срещата, както и за обстоятелствата, които бяха довели до смайващото предложение на сър Пит.

Ребека каза, че отдавна била доловила слабостта, която сър Пит й правел честта да изпитва към нея (тъй като той имал обичай да проявява чувствата си много прямо и открито); но без да споменава частните си причини, с които засега не желаела да безпокои мис Кроли, тя заяви, че възрастта на сър Пит, положението му и навиците му били такива, че не би могла и да мисли за брак с него; и нима една жена със себеуважение и усет за приличие би могла да се вслушва в едно предложение за женитба, което идва в такъв момент, когато починалата жена на обожателя дори още не е погребана?

— Глупости, миличка, вие никога не бихте му отказали, ако тук не бе замесен друг някой човек — каза мис Кроли, като веднага се спря право на въпроса. — Кажете ми частните си причини: какви са те? Съществува друг някой, нали? Кой е покорил сърцето ви?

Ребека сведе надолу очи и призна, че действително има друг човек.

— Вие правилно сте отгатнали, скъпа мис Кроли — каза тя със сладък, наивен, треперещ глас. — Учудвате се, че едно такова бедно и самотно момиче може да има някаква връзка, нали? Никога не съм чувала, че бедността може да служи за защита срещу подобно нещо. Бих желала да е така.

— Мое мило, клето дете — извика мис Кроли, която винаги беше готова да сантименталничи, — да не би тогава чувствата ви да са несподелени? Да не би тайно да страдате? Разправете ми всичко и аз ще ви утеша.

— Бих желала да можехте, окъпа мис Кроли — каза Ребека със същия жален глас. — Аз действително се нуждая от утеха. — И тя сложи глава на рамото на мис Кроли и заплака така естествено, че старата дама, изпълнена с неочаквано съчувствие, я прегърна с почти майчинска нежност, промълви няколко мили и топли утешителни думи, закле се, че я обича като дъщеря и ще направи всичко, което е по силите й, за да помогне.

— А сега кажете ми кой е той, мила. Да не би да е братът на онази хубавичка мис Седли? Вие бяхте споменали, че сте имали нещо с него. Аз ще го поканя тук, миличка. И вие ще го имате, наистина ще го имате.

— Не ме питайте сега — отвърна Ребека. — Скоро ще узнаете всичко. Действително ще узнаете, скъпа, добра мис Кроли — скъпа приятелко, мога ли да ви нарека така?

— Разбира се, че можете, мое дете — отвърна старата дама, като я целуна.

— Не мога да ви го кажа сега! — простена Ребека. — Много съм нещастна. Но, моля ви се, винаги ме обичайте, обещайте, че винаги ще ме обичате. — И сред взаимни сълзи — тъй като вълнението на младата жена беше събудило съчувствието на възрастната — мис Кроли даде тържествено това обещание и напусна стаята на своето малко protegee [29], възхищавайки се от нея като от едно мило, безизкуствено, топлосърдечно, нежно, неразбираемо създание.

И сега тя остана сама, да си размишлява върху внезапните и чудновати събития, станали този ден, за това, което се бе случило, както и за онова, което би могло да се случи. Какви, мислите, бяха тайните чувства на мис, не (простете), на мисис Ребека? Ако няколко страници по-назад авторът на тази повест си позволи привилегията да надникне в спалнята на мис Амелия Седли и да отгадае, с всезнанието на литературния творец, всичките нежни мъки и чувства, които се мятаха върху тази невинна възглавница, защо той да не се обяви за доверител и на Ребека, за пазител на тайните й и за ключар на съвестта на тази млада жена?

Е добре, на първо място Ребека изрази своите искрени и трогателни съжаления за това, че нещо толкова изгодно й бе предложено, а тя трябваше да го откаже. Всеки уравновесен човек без друго би споделил тези нейни напълно естествени чувства. Коя добра майка няма да съжали една бедна девойка, която можеше да стане лейди и да сподели един доход от четири хиляди годишно? Кой добре възпитан млад човек от Панаира на суетата няма да съчувствува на една трудеща се, умна и ценна девойка, която получава такова почтено и изгодно предложение тъкмо тогава, когато е вън от възможностите й да го приеме?

Разочарованието на нашата приятелка Беки наистина заслужава всякакво съчувствие.

Спомням си, когато една вечер бях поканен на един прием в Панаира на суетата. Наблюдавах старата мис Тоуди, която също присъствуваше там, как ласкаеше и обръщаше специално внимание на малката мисис Брифлес, съпруга на един адвокат, която наистина е от добро семейство, но е много бедна, както е известно на всички ни.

Каква, запитах се мислено аз, може да е причината на проявената от мис Тоуди любезност; дали Брифлес е на служба в съда на някое графство, или пък жена му е получила наследство? Но още тогава мис Тоуди обясни със свойствената си простота в какво се състои работата. «Знаете ли — каза тя, — че мисис Брифлес е внучка на сър Джон Редхенд, който е толкова болен в Челтнам, че едва ли ще преживее още шест месеца. Негов наследник става бащата на мисис Брифлес; така че, както виждате, тя ще стане дъщеря на баронет.» И Тоуди покани Брифлес и съпругата му на вечеря още през следващата седмица.

Ако само възможността да стане дъщеря на баронет може да извоюва на една дама такава чест, ние без друго трябва да уважаваме мъката на една млада жена, която е загубила случая да стане съпруга на баронет. Кой би си помислил, че лейди Кроли ще умре толкова скоро? «Тя беше от онези болнави жени, които могат да живеят с болестта си и десет години — мислеше си Ребека, обхваната от угризения, — и тогава щях да стана благородна лейди! И щях да въртя онзи стар човек, както си намеря за добре. Щях, както им се пада, да се отблагодаря на мисис Бют за покровителственото й отношение и на мистър Пит за непоносимото снизходително държане. Щях да накарам да мебелират отново и да украсят къщата в града. Щях да имам най-хубавия екипаж в Лондон и ложа в операта; й следния сезон щях да бъда представена в двореца. Всичко това би могло да стане; а сега — сега всичко бе само несигурност и неизвестност.»

Но Ребека бе млада жена с твърде голяма решителност и енергия, за да си позволи да се измъчва непристойно и безполезно за нещо, което бе безвъзвратно минало. Така че, като му отреди само толкова съжаление, колкото бе необходимо, тя благоразумно отправи цялото си внимание към бъдещето, което сега беше за нея много по-важно. И тя премисли положението си, с всичките му надежди, съмнения и възможности.

На първо място тя бе омъжена — това беше важно обстоятелство. Сър Пит го знаеше. За нея не беше толкова важно, че трябваше най-неочаквано да направи признанието, а по-скоро, че се оказа необходимо да стори това неочаквано. Някой ден то все трябваше да се узнае и защо не сега вместо по-късно? Този, който сам желаеше да се ожени за нея, би трябвало поне да замълчи относно собствената й женитба. Големият въпрос беше — как щеше да понесе новината мис Кроли? Ребека си имаше своите опасения; но тя си спомняше всичко, което мис Кроли бе казвала; презрението, което старата дама признаваше, че изпитва към потеклото; смелите й либерални възгледи, романтичните й склонности; едва ли не прекомерната й слабост към племенника й и постоянно проявяваната й привързаност към самата Ребека. «Тя толкова го обича — мислеше си Ребека, — че би му простила всичко. Толкова е свикнала с мене, че, струва ми се, никак няма да се чувствува добре без мене и когато тайната се разбули, ще има сцена, истерия и голяма разправия, а сетне ще последва пълно сдобряване.» Но както и да е, имаше ли смисъл да отлагат? Жребият бе хвърлен и дали работата щеше да се открие сега или утре, резултатът щеше да бъде един и същ. И тъй, решила, че новината трябва да се съобщи на мис Кроли, младата жена започна да размишлява върху най-добрия начин, по който би могла да стори това; както и дали трябваше да посрещне бурята, която неминуемо щеше да се разрази, или пък да избяга и да се скрие, докато първото избухване отмине. Под напора на тези мисли тя написа следното писмо:

«Скъпи приятелю,

Голямата криза, за която толкова често разисквахме, настъпи. Половината от тайната ми е известна и аз дълго размишлявах и най-после реших, че сега е моментът да разкрием цялата истина. Сър Пит дойде при мене тази сутрин и какво, мислиш, направи? — Официално предложение за женитба. Помисли си! Клетата малка аз. Значи, можела съм да стана лейди Кроли. Колко доволна би останала мисис Бют.

С други думи, бих могла да бъда нечия майка вместо… о, как треперя, как треперя, когато си помисля, че скоро ще трябва да открием всичко!

Сър Пит знае, че съм омъжена и тъй като не му е известно за кого, засега не е още много разочарован. Ma tante [30] наистина се ядосва, че съм му отказала. Но е олицетворение на самата доброта и любезност. Благоволи да каже, че бих му била добра съпруга; и се заклева, че ще бъде истинска майки на твоята малка Ребека. Представям си как отначало ще се разстрои, когато научи новината. Но нима трябва да се страхуваме от друго, освен от минутна ярост? Мисля, че не; положителна съм, че не. Тя има такава слабост към тебе (непослушен готованко такъв), че би ти простила всичко; и дори вярвам, че следващото място в сърцето й принадлежи на мене и че без мене ще се чувствува нещастна. Скъпи мой! Нещо ми подсказва, че ще победим. Ти ще напуснеш този отвратителен полк, ще изоставиш хазарта и конете и ще станеш добро момче; и всички ще живеем в Парк Лейн, и ma tante ще ни остави всичките си пари.

Утре ще се постарая да дойда в три часа на обикновеното място. Ако мис Б. ме придружава, ти трябва да дойдеш на вечеря и да ми донесеш отговор. Сложи го в третия том на беседите на Портеус. Но каквото и да се случи, ела при твоята; Р.»

Писмото беше адресирано до «мис Илайза Стайлс, дом мистър Барнет, седлар, Найтсбридж».

И вярвам, нито един читател на тази малка повест няма да е толкова непрозорлив, та да не разбере, че мис Илайза Стайлс (Ребека казваше, че тя е стара нейна съученичка, с която напоследък бе започнала да води оживена кореспонденция и която редовно ходеше да взема тези писма от седларя) носеше пиринчени шпори, големи къдрави мустаци и беше не друг, а самият капитан Родън Кроли.

(обратно)

Глава XVI Писмото върху игленичето

За никого не е от значение как се бяха оженили. Какво може да попречи на един капитан и на една пълнолетна девойка да си набавят разрешение и да се венчаят в която и да било черква на този град? На кого е нужно да се казва, че ако една жена желае нещо, тя непременно си намира начин да го постигне? Моето предположение е, че веднъж, когато мис Шарп бе отишла да прекара сутринта с милата си приятелка мис Амелия Седли на Ръсъл Скуеър, хората можеха да видят една твърде подобна на нея дама да влиза в една от черквите на Сити, придружена от джентълмен с боядисани мустаци, който я изпрати след около четвърт час до чакащия я файтон, и че това беше една тиха сватба.

И като имаме пред вид всекидневния житейски опит, кой би могъл да се съмнява, че един джентълмен може да се ожени за коя и да е жена? Колцина от мъдрите и учените са се женили за готвачките си? Нима и самият лорд Елдън, най-благоразумният от всички мъже, не избяга, за да се ожени? Нима Ахил и Аякс не са били влюбени в слугините си? И можем ли да очакваме, че един кавалерист със силни желания и малко мозък, който никога не е овладявал нито една своя страст, би могъл изведнъж да стане благоразумен и би отказал да заплати необходимата цена за обхваналата го прищявка? Ако хората сключваха само благоразумни бракове, колко много биха намалели ражданията!

Струва ми се, че женитбата на мистър Родън бе една от най-честните постъпки, които ще трябва да отбележим, когато разправяме свързаната с настоящия разказ биография на този джентълмен. Никой не може да каже, че е немъжествено да се влюбиш в някоя жена или да се ожениш за нея, щом като си влюбен. А и възхищението, удоволствието, страстта, почудата, безграничното доверие и жаркият възторг, с които малко по малко този едър офицер започна да се отнася към малката Ребека, бяха чувства, за които поне дамите ще заявят, че му правят чест. Когато тя пееше, всяка една нотка затрептяваше в тъпата му душа и пронизваше цялото му грамадно тяло. Когато тя заговаряше, той събираше всичките сили на мозъка си да слуша и да се смайва. Когато биваше духовита, той си повтаряше на ум шегите й и избухваше в смях на улицата, половин час след като ги бе чул, за голямо учудване на лакея в двуколката до него или на приятеля, с когото яздеше по Ротън Роу. За него думите й бяха същински оракули и най-малкото й действие се отличаваше с безпогрешна грация и мъдрост. «Само как пее тя — как рисува — мислеше си той. — Как яздеше онази непокорна кобила в Куинс Кроли!» И в моменти на откровение той й казваше:

— Бога ми, Бек, ти си годна да станеш главнокомандуващ или кентърбърийски архиепископ, бога ми.

Нима неговият случай е рядък? И нима всеки ден не виждаме как не един честен Херкулес се хваща за полата на някоя Омфала и как не един едър мустакат Самсон пада пред краката на Далила?

И тъй, когато Беки му каза, че голямата криза е наближила и времето за работа е дошло, той се показа готов за действие под заповедите й, също както би се впуснал с отделението в атака по заповед на полковника си. Не стана нужда да слага писмото си в третия том на беседите на Портеус. Ребека лесно намери начин да се отърве от Бригс, която я придружаваше, и да се срещне с верния си приятел «на обикновеното място» на следния ден. Тя премисли работите през нощта и съобщи на Родън заключенията, до които бе стигнала. Разбира се, той се съгласи с нея. Беше уверен, че всичко трябва да стане тъй, както тя намира за добре, че нейните предложения са най-подходящите, че мис Кроли без друго ще омекне, или, както той се изрази, след време «ще се примири». Ако намеренията на Ребека бяха съвършено противоположни, той би ги следвал със същата неотклонност.

— Ти имаш достатъчно мозък и за двама ни, Бек — каза той. — Положително ще ни извадиш от тази беля. Просто не съм виждал човек, равен на тебе, макар и да съм срещал какви ли не хора. — И с това простичко признание смаяният от любов кавалерист я остави, за да изпълни своя дял от плана, който тя бе съставила и за двамата.

Той се състоеше просто в това, да наеме тиха квартира в Бромптън или някъде наблизо до казармите, за мистър и мисис Кроли. Защото Ребека бе решила, и смятам напълно благоразумно, да избягат. Това нейно намерение направи Родън много щастлив, тъй като през последните няколко седмици постоянно я бе увещавал да предприемат същите мерки. И той се втурна да наеме квартирата с всичкия жар на един влюбен. Съгласи се да плаща две гвинеи седмично с такава готовност, че хазайката съжали, задето му бе поискала толкова малко. Нае пиано, купи огромно количество парникови цветя и най-различни хубави неща. А що се отнася до шаловете, велурените ръкавици, копринените чорапи, златните френски часовници, гривните и парфюмите, той ги поръча с щедростта на сляпата любов и на неограничения кредит. И след като облекчи съвестта си посредством този поток от великодушие, той отиде да вечеря неспокойно в клуба си и да чака идването на великия момент в своя живот.

Събитията от предишния ден, възхитителното поведение на Ребека, която бе отказала на едно такова изгодно за нея предложение, мълчаливото понасяне на нещастието, самообладанието и веселият вид, с който девойката търпеше бедата, всичко това направи мис Кроли много по-нежна от обикновено. Подобно събитие, било то женитба, отказ или предложение, може да създаде трепет в цяло едно домакинство от жени и да пусне в действие всичкото им истерично съчувствие. Като наблюдател на човешката природа, аз често посещавам черквата «Сент Джордж» на Хановър Скуеър по времето, когато стават женитбите на благородното съсловие. И макар никога да не съм виждал приятелите на младоженеца да избухват в сълзи, нито пък клисарите и участвуващите свещеници да се вълнуват, все пак никак не е обичайно да види човек как жените, които ни най-малко не са засегнати от събитието — стари дами, отдавна минали възрастта за всякакъв брак, пълни жени на средна възраст с цял куп синове и дъщери, да не говорим за хубавите млади същества с розови бонета, чийто ред скоро ще дойде и за които е естествено да проявяват любопитство към церемонията, — казвам: много обикновено е човек да види как присъствуващите жени въздишат, плачат и подсмърчат; крият лица в ненужните си носни кърпички и всички — стари и млади — се тресат от вълнение. Когато моят приятел от модното общество, Джон Пимпликоу, се ожени за прелестната лейди Белгрейвия Грийн Паркър, общото вълнение бе толкова силно, че дори и дребната подсмърчаща стара ключарка, която ме заведе на мястото ми, бе обляна в сълзи. «И защо?» попитах се мълчаливо аз — нали не тя щеше да се омъжва?

С една дума, след случката със сър Пит мис Кроли и Бригс бяха обхванати от истинска буря на чувства и Ребека стана прицел на тяхното най-нежно внимание. В нейно отсъствие мис Кроли се утешаваше с най-сантименталния от романите в библиотеката си. Малката Шарп със своите тайни страдания бе героинята на деня.

Тази вечер Ребека пя по-сладко и приказва по-приятно от всеки друг ден от престоя си на Парк Лейн. Сърцето на мис Кроли напълно се отвори за нея. Тя говореше шеговито и със смях за предложението на сър Пит, осмиваше го като глупаво хрумване на стар човек; и очите й се напълниха със сълзи, а сърцето на Бригс — с мълчалива ревност, когато каза, че не желае друга участ, освен тази, да остане завинаги при скъпата си благодетелка.

— Мило мое малко създание — каза старата дама, — аз не възнамерявам да ви пусна да мръднете още дълги години, можете да бъдете уверена. А що се отнася до това, да се върнете при онзи отвратителен мой брат след всичко, което се случи — за подобно нещо не може и да се приказва. Ще стоите тук, при мене и при Бригс. Бригс много често иска да се вижда с роднините си. Бригс, можеш да правиш това, когато пожелаеш. Но колкото се отнася до вас, миличка, вие трябва да стоите тук и да се грижите за старата жена.

Ако в този момент Родън Кроли беше там, вместо да пие неспокойно кларет в клуба, двамата млади можеха да паднат на колене пред старата мома, да признаят всичко и тя може би щеше в един миг да им прости. Но тази възможност им бе отказана навярно за да може повестта да бъде написана и да бъдат разказани множество техни чудновати преживелици — преживелици, които никога не биха им се случили, ако бяха подслонени под удобната и безинтересна стряха на мис Кроли.

По нареждане на мисис Фъркин в домакинството на Парк Лейн служеше една млада жена от Хампшир, чиято длъжност между другото беше да чука на вратата на мис Шарп и да й подава каната с топла вода, която Фъркин по-скоро би умряла, отколкото да поднесе на натрапницата; а тази девойка, отрасла в семейното имение, имаше брат в отделението на капитан Кроли и ако истината бе излязла налице, положително биха открили, че известни събития, доста тясно свързани с настоящата история, й бяха добре известни. Както и да е, с трите гвинеи, които Ребека й даде, тя купи жълт шал, чифт зелени обувки и светлосиня шапка с червено перо и тъй като малката Шарп не бе много щедра с парите си, безсъмнено Бети Мартин бе подкупена за известни направени от нея услуги.

На втория ден след предложението на сър Пит слънцето изгря както обикновено и в обичайния час Бети Мартин, прислужницата на горния етаж, почука на спалнята на възпитателката.

Никой не отговори и тя почука отново. Тишината и този път остана ненарушена; и Бети, с топлата вода в ръце, отвори вратата и влезе в стаята.

Покритото с памучна покривка малко бяло легло беше гладко и спретнато както предишния ден, когато Бети със собствените си ръце бе помогнала да го оправят. Две малки денкчета стояха вързани в единия край на стаята, а на масата пред прозореца — върху игленичето — голямото дебело иглениче с розова подплата, направено във форма на дамска нощна шапчица се намираше писмо. Навярно то бе стояло там цяла нощ.

Бети пристъпи на пръсти към него, сякаш се боеше да не го събуди — погледна го, огледа и стаята с много доволен и учуден вид, взе писмото и се ухили широко, като го въртеше в ръце, след което най-сетне го занесе долу, в стаята на мис Бригс.

Бих искал да знам как Бети можа да разбере, че писмото бе за мис Бригс. Цялото образование на Бети се заключаваше в това, което бе научила в неделното училище на мисис Бют Кроли, и тя можеше да чете английски толкова, колкото и староеврейски.

— Я, мис Бригс! — възкликна момичето. — О, мис, нещо трябва да се е случило! В стаята на мис Шарп няма никой. Никой не е спал в леглото, избягала е и е оставила това писмо за вас, мис.

— Какво! — провикна се Бригс, като изпусна гребена, а тънкия кичур коса падна над раменете й. — Бягство! Мис Шарп избягала! Какво, какво е това? — И тя счупи любопитно печата и, както казват, «изгълта съдържанието» на отправеното до нея писмо.

«Скъпа мис Бригс,

Вашето нежно и благородно сърце ще ми съчувствува, ще ме съжали и ще ми прости. Със сълзи, с благословии и с молитви напущам дома, където клетото сираче намери доброта и обич. Но има други изисквания, по-мощни от тези на благодетелката ми, които ме принуждават да се махна от къщата й. Отивам там, където е дългът ми — при съпруга си. Да, аз съм омъжена. Съпругът ми заповядва да се прибера в нашия скромен дом. Скъпа мис Бригс, съобщете тази новина на моята скъпа, на моята обична благодетелка, а нежното Ви съчувствие ще Ви подскаже как да сторите това. Кажете й, че преди да си отида, аз съм плакала върху нейната скъпа за мене възглавница — тази възглавница, която тъй често оправях, когато бе болна, и край която отново жадувам да бдя. О, с каква радост ще се върна в милия дом на Парк Лейн! Как треперя при мисълта за отговора, от който ще зависи участта ми! Когато сър Пит благоволи да ми предложи ръката си и да ми направи тази чест, която обичната мис Кроли каза, че напълно заслужавам (благославям я за това, че смята клетото сираче достойно да й бъде сестра), аз му казах, че вече съм съпруга другиму. Дори и той ми прости. Но аз нямах достатъчно смелост да му открия всичко, да му кажа, че не мога да му стана жена, понеже съм негова дъщеря! Тъй като съм венчана за най-добрия и най-великодушния от всички мъже — Родън на мис Кроли сега е моят Родън. По негова заповед аз отварям устни за това признание и отивам да го последвам в нашия скромен дом, както бих го последвала навсякъде в света. О, моя превъзходна и добра приятелко, застъпете се пред обичната леля на моя Родън за него и за клетата девойка, към която цялото му благородно семейство показа такава несравнима обич. Помолете мис Кроли да приеме своите деца. Не мога да кажа нищо повече, освен да изпрося благословии за всички в милия дом, който напущам. За всички ви се моля.

Полунощ Вашата предана и благодарна: Ребека Кроли»

Тъкмо когато Бригс привърши да чете този трогателен и интересен документ, който отново я възвърна на поста й като първа довереница на мис Кроли, мисис Фъркин влезе в стаята.

— Мисис Бют Кроли току-що пристигна с пощенската кола от Хампшир и иска чай; ще дойдете ли долу да приготвите закуската, мис?

И за голямо учудване на Фъркин, като се загъна в халата си, с развяна рошава коса отзад, с щръкнали книжки за къдрене на челото, Бригс се затече долу при мисис Бют, взела в ръка писмото, което съдържаше чудната новина.

— О, мисис Фъркин — възкликна Бети, — такова нещо се е случило! Мис Шарп е избягала с капитана и сега двамата са в Гретна Грийн!

Бихме могли да посветим цяла глава, за да опишем чувствата на мисис Фъркин, ако вълнението на господарката й не бе превзело вниманието на нашата по-благородна муза.

Когато мисис Бют Кроли, вкочанясала от нощното пътуване, седна да се сгрее пред наскоро запаления огън в приемната и научи от мис Бригс новината за тайната женитба, тя заяви, че навярно провидението имало пръст в това, че била пристигнала тъкмо в този момент, за да помогне на скъпата мис Кроли да понесе удара. Ребека била хитра и дръзка жена, която тя от край време подозирала. А що се отнася до Родън Кроли, мисис Бют никога не можела да си обясни слабостта на леля му към него и винаги го считала за покварено, загубено и пропаднало същество. И това ужасно негово поведение ще има поне тази добра последица — каза мисис Бют, — че ще отвори очите на скъпата мис Кроли, за да може тя да види истинския образ на този лош човек. След това мисис Бют си хапна сладко препечен хляб с масло и чай и тъй като в къщата сега имаше свободна стая, не се наложи да остава в хотела, където портсмутската пощенска кола я свали и откъдето тя заповяда на помощника на лакея, мистър Баулс, да й донесе багажа.

Трябва да се знае, че мис Кроли излизаше от стаята си чак към обед — обикновено пиеше сутрешния си шоколад в леглото, докато Беки й четеше вестника, или се забавляваше с нещо друго, или пък просто безделничеше. Съзаклятничките от долния етаж единодушно решиха да пощадят скъпата им мис Кроли, докато последната се появи във всекидневната си, а междувременно й съобщиха, че мисис Бют Кроли е пристигнала от Хампшир е пощенската кола, че се е настанила в Глостърския хотел, че изпраща много здраве на мис Кроли и че е поканена на закуска от мис Бригс. Пристигането на Мисис Бют Кроли, което други път не би причинило някаква особена радост, сега бе посрещнато с удоволствие, тъй като мис Кроли бе много доволна от мисълта, че ще поклюкарствува със снаха си за покойната лейди Кроли, за предстоящото погребение и за внезапното предложение на сър Пит към Ребека.

Едва когато старата дама бе настанена на обичайното си кресло във всекидневната и след като двете дами си размениха предварителните прегръдки и въпроси, съзаклятничките сметнаха, че е дошъл моментът да я подложат на операцията. Кой не се е възхищавал от изкусните и деликатни загатвания и намеци, с които жените «подготвят» приятелките си за някоя лоша новина? Двете приятелки на мис Кроли създадоха такава тайнствена атмосфера, преди да й съобщят новината, че действително успяха да я доведат до необходимото състояние на съмнение и тревога.

— И тя отказала на сър Пит, скъпа мис Кроли; подгответе се за онова, което ще ви кажа — започна мисис Бют, — защото… защото не е могла да постъпи иначе.

— Разбира се, че е имала основание за това — отвърна мис Кроли. — Тя харесва някой друг. Казах на Бригс това вчера.

— Харесва някой друг! — със задъхване промълви Бригс. — О, мила приятелко, та тя вече е омъжена.

— Да, вече е омъжена — присъедини се към нея мисис Бют. И двете седяха със стиснати ръце, като ту се поглеждаха една друга, ту хвърляха поглед към жертвата си.

— Изпратете я при мене, изпратете я веднага! Тази хитра нещастница! Как е посмяла да не ми каже? — Извика мис Кроли.

— Тя няма да дойде скоро. Пригответе се да чуете нещо, скъпа приятелко — тя е излязла за дълго — тя е… тя е напуснала къщата завинаги.

— Мили боже, и кой ще ми приготовлява сега шоколада? Пратете да я повикат; искам веднага да се върне — каза старата дама.

— Снощи е избягала, мис Кроли — извика мисис Бют.

— Оставила е едно писмо за мене — възкликна Бригс. — Омъжена е за…

— Подгответе я, за бога. Не я измъчвайте, мила мис Бригс.

— Е добре, за кого е омъжена? — извика старата мома с неспокойна ярост.

— За… за един ваш роднина…

— Тя отказа на сър Пит — извика жертвата. — Веднага ми кажете. Не ме влудявайте.

— О, мис Кроли… подгответе я, Бригс… омъжена е за Родън Кроли.

— Родън се е оженил за… Ребека… една възпитателка… една личност съвсем незнач… Махай се от къщата ми, глупачко такава, идиотко такава… ти, глупава, стара Бригс… как посмя? А и ти, Марта, и ти си забъркана в тази каша… ти си го накарала да се ожени, като си мислила, че ще го лиша от наследство… — крещеше истерично клетата стара дама.

— Аз ли, мис Кроли, аз ли да накарам един член на това семейство да се ожени за дъщерята на един учител по рисуване?

— Майка й е от рода Монморанси — извика старата дама и дръпна шнура на звънеца с всичка сила.

— Майка й е била оперна балерина, а и самата тя е била на сцената или нещо по-лошо — каза мисис Бют.

Мис Кроли нададе един последен писък и припадна. Принудиха се да я пренесат отново в стаята, която току-що бе напуснала. Истеричните припадъци следваха едни след друг. Изпратиха за лекар — дойде и аптекарят. Мисис Бют влезе в ролята на милосърдна сестра край леглото и.

— Роднините й трябва да се намират около нея — каза тази обичлива жена.

Едва я бяха пренесли в стаята и, когато се появи нова личност, на която също трябваше да съобщят новината. Беше сър Пит.

— Къде е Беки? — запита той, като влезе. — Къде е багажът й? Тя ще дойде с мене в Куинс Кроли.

— Не сте ли научили за тайната й женитба? — запита го Бригс.

— Какво значение има това за мене? — попита сър Пит. — Много добре знам, че е омъжена. Това съвсем не усложнява работите. Кажете й веднага да слезе долу и да не ме заставя да чакам.

— Не ви ли е известно, сър — запита мис Бригс, — че тя напусна нашия покрив, за голямо учудване, на мис Кроли, която едва не умря, когато научи за брака й с капитан Родън?

Когато сър Пит чу, че Ребека се е омъжила за сина му, той изля яростен поток от думи, които не би трябвало да се повтарят тук и които накараха мис Бригс да избяга с потръсване от стаята. И заедно с нея ние ще затворим вратата зад влудения стар човек, побеснял от омраза, задето бяха попречили на желанието му.

Един ден след това той се върна в Куинс Кроли и се втурна като луд в стаята, която й бе служила, когато беше там — блъсна и разтвори с крак сандъците й и разпиля книжата й, дрехите й и другите неща. Мис Хоръкс, дъщерята на лакея, взе някои от тях. Децата се маскираха и играеха на театър с останалите. Това стана само няколко дни след като клетата майка бе заровена в самотния си гроб и бе поставена, неоплакана и непожалена, в една гробница, изпълнена с чужди за нея хора.

— Представи си, че старата дама не се примири — казваше Родън на жена си, когато двамата седяха в уютната си квартира на Бромптън Роуд. Цяла сутрин тя бе опитвала новото пиано. Новите ръкавици й прилягаха чудесно; новите шалове много й приличаха; новите пръстени блестяха на малките й ръце, а новият часовник тиктакаше на кръста й. — Представи си, че не се примири, а, Беки?

— Тогава аз ще ти създам богатство — каза тя; и Далила погали бузата на Самсон.

— Ти си способна всичко да направиш — каза той, целувайки малката ръка. — Бога ми, наистина си способна; а сега ще отидем с файтон в «Звездата и жартиера» и ще вечеряме, бога ми.

(обратно)

Глава XVII Как капитан Добин купи пиано

Ако има някаква гледка в Панаира на суетата, която присмехът и съчувствието да посещават ръка за ръка, където да съзираме най-чудновати контрасти, смешни и жални; където би било еднакво прилично да бъдете любезни и нажалени или свирепи и цинични — това са онзи вид многобройни публични събрания, за които се съобщава всеки ден на последната страница на вестник «Таймс» и които покойният мистър Джордж Робинс председателствуваше с толкова благородство. Струва ми се, че съществуват малцина лондончани, които не са присъствували на тези събрания, и всички, които имат склонност да поучават, са си мислили с любопитство и страх за деня, когато ще дойде и техният ред и когато мистър Хамърдаун ще извърши продажбата по заповед на правоприемниците на Диоген или ще му бъде наредено от бирниците да предложи на публична продан библиотеката, мебелите, сервизите, дрехите и отбраните вина на починалия Епикур.

Дори и най-себелюбивият обитател на Панаира на суетата не може да не чувствува известно съжаление и съчувствие, когато присъствува на тази жалка сцена, представляваща част от погребалната церемония на някой починал приятел. Останките на лорд Дайвс са в семейната гробница; скулпторите му издълбават надпис, който с пълна истинност отразява добродетелите му и скръбта на наследника му, който сега се разпорежда с имуществото му. Кой от гостите, присъствували някога на масата на Дайвс, може да мине край добре познатата къща, без да въздъхне? Познатата къща, чиито светлини така весело блясваха в седем часа, чиито входни врати се отваряла с такава готовност, а раболепните слуги извикваха името ви от площадка на площадка, докато се изкачвахте по удобната стълба и стигнехте до залата, където веселият стар Дайвс посрещаше приятелите си! И колко много приятели имаше той, и с какво благородство ги гощаваше! Колко духовити ставаха тук хора, които униваха, щом излезеха от вратите му; и как учтиво и приятелски се държаха тези, които навсякъде другаде се клеветяха и мразеха! Той беше надут, но и това се преглъщаше при наличността на такъв готвач като неговия. Може би беше и малко скучен, но нима вино като неговото не правеше всеки разговор приятен? «Трябва на всяка цена да вземем от неговото бургундско вино» — провикват се оплаквачите от клуба му. «Купих тази кутия при разпродажбата на вещите на стария Дайвс — казва Пинчър, като я подава на другите да я разгледат, — принадлежала е на една от любовниците на Людовик XV, хубава е, нали?»

И те заговарят за младия Дайвс и как той пропилява имуществото си.

Но колко променена е сега къщата! Фасадата й е облепена с обяви, описващи с едри букви различните мебели. От един горен прозорец е провесен килим, половин дузина хамали се излягат по мръсните стъпала, преддверието е изпълнено с дрипави хора с ориенталски физиономии, които мушват в ръката ви напечатани картички и предлагат да наддават от ваше име. Стари жени и любители нахлуват в горните помещения, опипват завесите на леглата, мушват ръце в перушината на възглавниците, потупват дюшеците, отварят и затварят чекмеджетата. Енергични млади домакини премерват одеялата и завесите, за да видят дали ще подхождат за новото им домакинство (един сноб е готов години подред да повтаря, че е купил това или онова от разпродажбата у Дайвс), а мистър Хамърдуан седи до голямата махагонова маса в столовата на долния етаж, размахва чукчето от слонова кост и прилага всички средства, които могат да му дадат сладкодумието, молбите, възторгът, отчаянието и убедителността; крещи на хората си, надсмива се на мистър Дейвидс за бавността му; подбужда мистър Мос към действие; умолява; заповядва, вика, докато най-после чукът удря, подобно на съдбата, а след това преминаваме към следващия предмет. О, Дайвс, кой би могъл да си помисли, когато седяхме около широката маса, блеснала от порцелан и безупречни покривки и кърпи, че на челното й място ще видим такова блюдо като този кряскащ продавач?

Разпродажбата бе вече напреднала. Превъзходната мебелировка на приемната, направена от най-добрите майстори; отбраните редки и бележити вина, купувани, без да се гледа цената им, според познатия на всички вкус на купувача им; пълният и богат семеен сервиз — всичко това е продадено още предишните дни. Някои от най-хубавите вина (а всички от тях се ползуваха с голяма слава сред познавачите) бяха купени от лакея на мистър Джон Озбърн, ескуайър, Ръсъл Скуеър, за неговия господар, който ги познаваше много добре. Част от най-необходимите прибори на сервиза е купена от неколцина млади борсови посредници от Сити. Сега, когато публиката бе поканена да купи по-маловажните предмети, случи се така, че ораторът на масата подробно описваше качествата на една картина, която искаше да препоръча на слушателите си. Последните съвсем не бяха толкова много, нито толкова отбрани, колкото присъствуващите от предишните дни на разпродажбата.

— Номер триста шестдесет и девет! — изрева мистър Хамърдаун. — Портрет на един джентълмен на слон. Кой ще наддава за джентълмена на слона? Вдигнете картината, Блоумън, и нека господата да я видят. — Един дълъг блед джентълмен, с вид на военен, седнал скромно до махагоновата маса, не можа да удържи усмивката си, когато мистър Блоумън показа картината. — Обърнете слона към капитана, Блоумън. Е, какво ще кажем за слона, сър? — Но капитанът поруменя и бързо и стеснително извърна погледа си другаде.

— Да кажем ли двадесет гвинеи за това произведение на изкуството? Петнадесет, пет, сами определете цената. Джентълменът без слона струва пет фунта стерлинги.

— Чудя се как не е съборил слона — каза един професионален шегаджия, — доста едричък е този джентълмен. — При тези думи в стаята се разнесе общо кикотене (защото ездачът на слона беше нарисуван като доста пълен човек).

— Не се опитвайте да подбивате цената, мистър Мос — каза мистър Хамърдаун. — Нека публиката го разгледа като произведение на изкуството. Смелото животно е нарисувано съвсем естествено; джентълменът е в жълто сако, взел е в ръка пушката си и отива на лов; в далечината се виждат бананово дърво и пагода, вероятно тази картина наподобява някое интересно местенце от нашите знаменити източни владения. Колко давате за този предмет? Хайде, господа, не ме принуждавайте да стоя тук цял ден.

Някой предложи пет шилинга, при което седналият край масата военен погледна към мястото, откъдето бе дошло това щедро предложение, и видя там друг офицер, с една млада дама, която го бе хванала под ръка. И двамата, изглежда, много се забавляваха от тази сцена и в края на краищата, когато чукчето удари, именно те получиха картината за половин гвинея. Седналият край масата джентълмен доби още по-изненадан и по-смутен вид, когато видя тази двойка. Главата му потъна в офицерската яка и той извърна към тях гърба си, за да не могат да го видят.

Нямаме за цел да изреждаме другите вещи, които него ден мистър Хамърдаун има чест да предложи на публична продан, освен само един предмет, малко четвъртито пиано, което бе свалено от горния етаж на къщата (големият роял бе продаден преди това); младата дама го опита с бързата си и ловка ръка (като накара офицера отново да се стресне и поруменее) и когато дойде редът му, започна да наддава.

Но той се натъкна на съпротивление. Евреинът, агент на седналия край масата офицер, наддаваше срещу евреина, агент на купувачите на слона, така че за малкото пиано се поведе остра битка, а мистър Хамърдаун насърчаваше участвуващите в нея.

Най-после, след като състезанието продължи доста, двамата притежатели на слона напуснаха борбата, чукчето удари и човекът, който ръководеше разпродажбата, каза: «Мистър Луис, двадесет и пет» — така че този, за когото мистър Луис наддаваше, стана собственик на малкото четвъртито пиано. Като извърши покупката, той се изправи с такъв вид, сякаш се чувствуваше много облекчен, в този момент неуспелите в сделката негови съперници го зърнаха и дамата се обърна към кавалера си с думите:

— Я гледай, Родън, това е капитан Добин.

Предполагам, че Беки не бе доволна от новото пиано, което съпругът й бе наел, или може би собствениците му си го бяха взели, отказвайки да продължават да й услужват на кредит, или пък изпитваше особена слабост към инструмента, който току-що се бе опитала да купи, тъй като той й напомняше миналите дни, когато имаше обичай да свири на него в малката всекидневна на нашата скъпа Амелия Седли.

Разпродажбата ставаше в старата къща на Ръсъл Скуеър, където прекарахме заедно няколко вечери в началото на нашия разказ. Добрият стар Джон Седли бе разорен. Името му се бе появило в списъка на фалиралите търговци и това бе последвано от обявяване в несъстоятелност и изключване от борсата. Лакеят на мистър Озбърн дойде да закупи известно количество от знаменития портвайн и да го пренесе в зимника на отсрещния дом. Що се отнася до сервиза изящно изработени сребърни лъжици и вилици, както и до десертните прибори, те станаха собственост на трима млади борсови посредници (господа Дейл, Спигът и Дейл, от Тредни Стрийт), които едно време бяха вършили сделки със стария човек. Той се бе отнесъл много великодушно с тях по времето, когато бе много добър с всички, с които имаше някакво вземане-даване, и сега те изпратиха тази малка останка от корабокрушението, заедно с почитанията си, на добрата мисис Седли. А пък що се отнася до пианото, понеже капитан Уилям Добин можеше да свири на него толкова, колкото и да танцува на въже, твърде е вероятно, той да не го бе купил за собствена употреба.

Накъсо казано, една вечер то пристигна в една много малка къщичка на тясната уличка, отклоняваща се от Фулъм Роуд — една от онези улички, които имат най-романтични имена (тази например се наричаше улица Ана-Мария) и чиито къщи приличат на кукленски домове; където ви се струва, че хората, поглеждащи от прозорците на първия етаж, седят с нозе в приемната; където по храстите в малките градинки отпред вечно цъфтят детски престилки, малки червени чорапки, шапчици и други такива; откъдето чувате звуци на клавесин и момински песни; и накъдето вечер виждате чиновниците от Сити да се тътрят уморено. Тук именно беше домът на мистър Клен, чиновник на мистър Седли, и в това убежище добрият стар джентълмен подслони глава с жена си и дъщеря си, щом ударът настъпи.

Когато до Джоз Седли стигна новината за семейното нещастие, той постъпи тъй, както би постъпил всеки с неговия нрав. Не се върна в Лондон, обаче писа на майка си да се отнесе до пълномощниците му и да изтегли от тях толкова пари, колкото е необходимо, та добрите му покрусени родители да не се боят от нищетата. Като стори това, Джоз продължи да си живее в семейния пансион в Челтнам също както и по-рано. Излизаше на разходка с двуколката си; пиеше си кларета; играеше си бридж; разправяше индийските си историйки, а ирландската вдовица го утешаваше и ласкаеше както обикновено. Паричният му подарък, колкото и да бе добре дошъл, направи слабо впечатление на родителите му; и аз съм чувал Амелия Седли да казва, че първия ден, в който видяла баща си да вдига глава след нещастието, било, когато получила пакета с вилиците и лъжиците, изпратени с поздравите на младите борсови посредници. И тогава той избухнал в плач като малко дете, развълнуван от случката повече и от жена си, на която те били подарени. Едуард Дейл, младшият съдружник във фирмата, който бе купил тези прибори, беше твърде много запленен от Амелия, на която направи предложение за женитба въпреки случилото се нещастие. В 1820 година той се ожени за мис Луиза Кътс (дъщеря на Хайъм и Кътс, известни търговци на зърнени храни), която имаше доста добри доходи; и сега живее в охолство и с многобройна челяд в елегантната си вила на Мюзуел Хил. Но нека споменът за този добър човечец не ни отклонява от нашия главен разказ.

Читателите ни, надявам се, имат достатъчно добро мнение за капитан и мисис Кроли, та да предположат, че може да им хрумне да отидат на гости в едно тъй далечно място като Блумсбъри, ако са знаели, че семейството, което са искали да почетат с посещението си, вече е не само на заден план в обществото, но е и без пари и не може в нищо да им бъде полезно. Ребека бе много изненадана, когато видя, че удобната стара къща, където я бяха посрещнали любезно, бе нападната от купувачи и продавачи на търг и нейните интимни семейни ценности бяха осквернявани и ограбвани от чужди хора. Един месец след бягството си тя се бе сетила за Амелия, и Родън, разсмивайки се гръмко, бе изразил съгласието си да се види отново с младия Озбърн. «Той е много удобен познайник, Бек — прибави този шегаджия. — Бих желал да му продам и друг кон, Бек. Бих желал също да изиграя още няколко партии билярд с него. Точно сега той може да ни бъде това, което аз наричам полезен, мисис Кроли — ха, ха!» Няма защо да се предполага от тези негови думи, че Родън Кроли умишлено е възнамерявал да измами Озбърн на хазарт. Той само желаеше да се възползува от играта му по начина, който всеки обичащ спорта джентълмен от Панаира на суетата смята за свое право спрямо съседа си.

Старата леля твърде много се бавеше със своето «примиряване». Бе изминал цял месец. Мистър Баулс отказваше да пусне Родън в къщата й, а също и слугите му нямаха достъп там. Писмата му се връщаха неотваряни. Мис Кроли не мръдваше навън — тя не се чувствуваше добре, — а мисис Бют продължаваше да стои пред нея и нито за миг не я напускаше. Както Кроли, така и жена му предчувствуваха, че нейното продължително присъствие там предвещава някаква беда.

— Божичко, сега вече започнах да разбирам защо тя все гледаше да ни събере в Куинс Кроли — казваше Родън.

— Каква хитра женица! — възкликна Ребека.

— Ех, аз не съжалявам, а май че и ти — провикна се капитанът, все още обхванат от силна любов към жена си, която вместо отговор го възнагради с целувка, като се почувствува не малко задоволена от великодушната вяра, която съпругът й имаше в нея.

«Ако би имал малко повече мозък — мислеше си тя, — може би щях да успея да направя нещо от него.» Но тя никога не го оставяше да долови мнението, което имаше за него, като с неуморима любезност слушаше разказите му за онова, което ставаше в конюшнята и в полковата столова; смееше се на всичките му шеги; показваше най-голям интерес към Джек Спетърдеш, чийто впрегатен кон остарял, към Боб Мартингейл, когото арестували в един игрален дом, и към Том Синкбарс, който щял да вземе участие в конните надбягвания. Когато той се прибираше, тя се държеше живо и весело; когато искаше да излиза, и тя настояваше той да не остава вкъщи; когато беше у дома, тя му свиреше и пееше, правеше му хубави напитки, надзираваше приготвянето на вечерята му, топлеше чехлите му и потапяше душата му в удобства. Чувал съм баба ми да казва, че най-добрите жени са лицемерни. Ние не знаем колко те скриват от нас, как стоят нащрек, когато изглеждат най-безизкуствени и доверчиви; колко често техните искрени усмивки, които тъй лесно се появяват на устните им, са само изкуствени средства, с които ни умилостивяват, бягат от истината или ни обезоръжават. Не казвам, че такъв е случаят само с кокетните — същото се отнася и до образците на домашна добродетел, до онези, които служат за пример на женско съвършенство. Кой не е виждал как една жена скрива тъпотата на глупавия си съпруг или пък укротява яростта на свирепия? Ние приемаме това приятно на вид робско подчинение и хвалим жената за него; и тази хубава измама ние наричаме истина. Една добра къщовна жена е по необходимост шарлатанка; и съпругът на Корнелия е бил измамен, също както и Потифар — само че по различен начин.

Чрез тези прояви на внимание опитният нехранимайко Родън Кроли бе превърнат в един много щастлив и покорен женен мъж. Той вече не посещаваше предишните си свърталища. Веднъж или дваж запитаха за него в клубовете му, но не почувствуваха много отсъствието му; в тези павилиони на Панаира на суетата хората не усещат много силно липсата на подобните си. Уединената му съпруга, винаги усмихната и весела, малката му удобна квартира, вкусните яденета и прекараните в семейния кът вечери притежаваха всичкия чар на нещо ново и скрито от другите. Бракът не бе още обявен пред света, нито пък във вестник «Морнинг пост». Всичките му кредитори щяха да се впуснат вкупом върху му, ако знаеха, че се е свързал с една жена без богатство. «Моите роднини няма да ви изпъдят» — казваше Беки с малко горчив смях; и тя бе напълно доволна да чака, докато старата леля се сдобреше с тях, че след това да изяви претенции за мястото си в обществото. Така че тя живееше в Бромптън, като междувременно не виждаше никого или само онези малцина от приятелите на съпруга си, които бяха допускани до столовата й. Те всички бяха очаровани от нея. Малките вечери, смехът и бъбренето и след това музиката доставяха радост на всички, които участвуваха в тези удоволствия. На майор Мартингейл никога не му хрумваше да поиска да види акта за женитбата. Капитан Синкбарс бе напълно очарован от умението й да прави пунш. А младият поручик Спетърдеш (който обичаше да играе пикет и когото капитан Кроли често канеше) бе просто сразен от мисис Кроли. Но нейната предпазливост и скромност не я напущаха нито за миг, пък и репутацията на Кроли като ревнив и войнствен офицер служеше за отлична защита на малката му женичка.

В този град има джентълмени от много добри семейства и твърде известни сред обществото, които никога не са влизали в приемната на една дама; така че за женитбата на Родън Кроли може би се разказваше в неговия роден край, където, разбира се, мисис Бют бе разнесла новината, обаче в Лондон или се съмняваха в нея, или не бяха я научили, или изобщо не приказваха за това. Той си живееше удобно на кредит. Имаше голям капитал от дългове, с които, ако са благоразумно разпределени, човек може да кара дълги години и с които мнозина съумяват да преживяват сто пъти по-добре и от хората с готови пари. Та кой от тези, които се движат по лондонските улици, не може да посочи поне десетина мъже, возещи се в прекрасни екипажи, докато той върви пешком, които са известни в модното общество, които търговците с поклон изпращат до екипажите им, които не се лишават от нищо и които никой не знае от какво живеят? Виждаме Джек Трифтлес да се разхожда из парка или да се стрелка с файтона си по Пел Мел и отиваме на вечерите му, където се поднасят превъзходни блюда. «Как е започнало това — казваме ние — и как ли ще свърши?» «Драги приятелю — чух веднъж Джек да казва, — аз имам дългове във всички европейски столици.» Краят трябва да дойде някой ден, обаче междувременно Джек си живее чудесно; хората с удоволствие стискат ръката му, не обръщат внимание на тъмните историйки, които от време на време се шепнат за него, и заявяват, че е добродушен, весел, безразсъден човек.

Истината ни задължава да признаем: Ребека се бе омъжила точно за такъв човек. В неговия дом имаше всичко, освен готови пари, от които домакинството им доста наскоро почувствува нужда. Един ден, като четяха вестника, те стигнаха до съобщението: «Поручик Дж. Озбърн става капитан чрез откупуване чина на Смит.» Тогава Родън изрече споменатата вече забележка за любимия на Амелия, което доведе до посещението им на Ръсъл Скуеър.

Когато Родън и жена му поискаха да поговорят с капитан Добин на разпродажбата и да чуят подробности около бедата, която бе сполетяла старите приятели на Ребека, капитанът бе изчезнал. Това, което успяха да научат, им бе разказано от случаен преносвач или посредник на търга.

— Погледни онези с кривите човки — каза Беки, като се качваше много развеселена във файтона с картината под мишница. — Приличат на лешояди след сражение.

— Не знам, миличка, никога не съм бил в сражение. Попитай Мартингейл; той беше в Испания като адютант на генерал Блейзис.

— Мистър Седли беше много мил и стар човечец — каза Ребека. — Искрено съжалявам, че се е разорил.

— О, хората на борсата са свикнали на това, знаеш — отвърна Родън и махна една муха от ухото на коня.

— Как ми се искаше да купим от порцелановите сервизи, Родън! — продължи сантиментално съпругата му. — Двадесет и пет гвинеи за онова малко пиано бе ужасно голяма сума. Избрахме го от магазина на Бродууд за Амелия, когато завърши училището. Тогава струваше само тридесет и пет гвинеи.

— Онзи — как се наричаше. — Озбърн, навярно сега ще се откаже от нея, след като семейството е разорено. Как ли ще страда хубавичката ти малка приятелка, а, Беки?

— О, ще й мине — каза с усмивка Беки и те продължиха пътя си, като заговориха за нещо друго.

(обратно)

Глава XVIII Кой свиреше на купеното от капитан Добин пиано

За момент разказът ще ни отведе сред някои много забележителни събития и личности и ще се хване за полите на историята. Когато орлите на Наполеон Бонапарт, корсиканския парвеню, литнаха от Прованс, където бяха кацнали след кратък престой на Елба, те прехвръкваха от камбанария на камбанария, и най-после стигнаха кулите на «Нотр Дам». Чудя се дали при този свой полет императорските птици можеха да видят какво става в едно малко кътче на енорията Блумсбъри, в Лондон, което изглеждаше толкова заспало, че дори и пърхането, и пляскането на тези мощни криле там оставаше незабелязано!

«Наполеон е пристигнал в Кан.» Подобна новина може да създаде паника във Виена и да накара Русия да изпусне картите и да си зашушука с Прусия, а Метерних и Талейран да заклатят заедно глави, докато принц Харденберг и дори настоящият маркиз Лондондери можеха да се почувствуват озадачени. Но какво въздействие можеше да окаже тази новина на една млада девойка на Ръсъл Скуеър, пред чиято врата нощният пазач съобщаваше напевно часовете, докато тя спеше; която, ако се разхождаше по площада, беше предпазвана от оградите, а също и от пазителите на реда; която, ако трябваше да измине дори и късото разстояние до Саутхамптън Роуд, за да си купи някаква панделка, беше следвана от черния Самбо с огромен бастун; за която се грижеха толкова ангели-пазители, със и без заплати, бдяха над нея, обличаха я, слагаха я да спи и не я изпущаха от погледа си? Милостиви боже, не е ли жестоко, че голямата съдбоносна борба на империята не можеше да се води, без да повлияе върху участта на едно клето, малко, безвредно осемнадесетгодишно момиче, което гугукаше, целуваше плахо или бродираше муселинени якички на Ръсъл Скуеър? И тебе ли, мило домашно цвете, и тебе ли ще прекърши бушуващата буря на войната, макар и да се гушиш под заслона на Холбърн? Да; Наполеон залага за последен път, и щастието на клетата малка Еми Седли по някакъв си начин е свързано с него.

На първо място богатството на баща й беше пометено от фаталната новина. Напоследък всички спекулации на нещастния стар джентълмен бяха излезли безуспешни. Предприятията бяха пропаднали; търговци се биха разорили; известни ценни книжа, които той разчиташе, че ще спаднат, бяха покачили цената си. Има ли смисъл да се впускаме в подробности? Ако преуспяването е рядко и бавно, всеки знае колко бързо и лесно идва провалянето. Старият Седли не споделяше тежките си грижи със своите домашни. В тихата къща, където всичко изобилствуваше, нещата изглеждаха, че си вървят по обикновения ред; добродушната господарка следваше своите многобройни празни занимания и леките си всекидневни задължения; дъщеря й все още беше погълната в единствената си егоистична, нежна мисъл и когато дойде крайният удар, който покоси това достойно семейство, тя все още пренебрегваше всичко останало.

Една вечер мисис Седли пишеше покани за прием; Озбърнови бяха канили гости и тя не трябваше да остане по-назад. Джон Седли, който се беше прибрал от Сити много късно, седеше мълчаливо край камината, а жена му бъбреше нещо. Еми се беше качила горе, потисната и с развалено настроение. «Тя не е щастлива — продължи да говори майката. — Джордж Озбърн я пренебрегва. Просто не мога да търпя надутостта на тези хора. Три седмици вече, откакто момичетата не са идвали у дома, а Джордж на два пъти е бил в града, без да се отбие тук. Едуард Дейл го видял в операта. Сигурна съм, че Едуард би се оженил за нея. А мисля, че и капитан Добин… само че аз така мразя тези военни! И Джордж е станал такова конте. Пък и каква важност си дава за това, че е офицер! Трябва да покажем на някои хора, че и ние струваме колкото тях. Само да понасърчим малко Едуард Дейл и ще видиш. Трябва да дадем един прием, мистър С. Защо не говориш, Джон? Да кажем ли след две седмици, във вторник? Защо не отговаряш? Боже мой, Джон, какво се е случило?»

Джон Седли скочи от стола си, за да посрещне жена си, която се беше втурнала към него. Той я взе в прегръдките си и каза бързо:

— Ние сме разорени, Мери. Трябва да почваме отначало, миличка. Най-добре ще е да узнаете всичко и веднага. — Докато говореше, той трепереше с цялото си тяло и почти падна. Той мислеше, че думите му ще съсипят жена му — жена му, на която никога не бе казвал ни една груба дума. Но от двамата той беше по-развълнуваният, макар и за нея ударът да беше дошъл внезапно. Когато той се отпусна в креслото, жената взе ролята на утешителка. Тя хвана разтрепераната му ръка, целуна я и я сложи около врата си; нарече го своя Джон — своя скъп Джон — своя старец — своя мил и добър старец; изля цял поток несвързани думи, пропити с любов и нежност. Верният й глас и простичките ласки изпълниха натъженото му сърце с неописуемо удоволствие и мъка и утешиха, и развеселиха претоварената му с горест душа.

През цялата дълга вечер, докато седяха заедно и клетият Седли й откриваше дълго събираните тревоги, като й разправяше за загубите и неприятностите си — подлостта на някои от най-старите му приятели, мъжествената доброта на други, от които никога не би могъл да очаква подобно нещо — през цялото това признание само веднъж вярната съпруга се отдаде на чувствата си.

— Боже мой, боже мой, това ще сломи сърцето на Еми — каза тя.

Бащата бе забравил клетата девойка. Тя лежеше горе будна и нещастна. Сред много приятели, в дома си, при родителите си, тя беше самичка. Колцина са онези, на които човек може всичко да разправи? Кой може да бъде искрен, когато не среща съчувствие, и да говори открито на тези, които никога не могат да разберат? Затова нашата добра Амелия бе самотна. От времето, когато бе започнала да има неща за доверяване, тя не беше имала кому да ги довери. Със старата си майка не можеше да сподели съмненията и грижите си; бъдещите й сестри всеки ден й изглеждаха все по-чужди. И тя хранеше зли предчувствия и страхове, които не смееше дори пред себе си да признае, макар и непрестанно да размишляваше върху тях.

Сърцето й се мъчеше да вярва, че Джордж Озбърн й е верен и я заслужава, макар и да съзнаваше, че не е така. Колко много неща бе казала, без да получи някакъв отклик от негова страна! С колко много подозрения в егоизъм и равнодушие трябваше да се сблъсква и да се мъчи упорито да преодолява! На кого можеше клетата малка мъченица да разправи тези всекидневни борби и изпитания? Самият й герой я разбираше едва наполовина. Не й се искаше да допусне, че човекът, когото обича, стои по-долу от нея; нито пък се осмеляваше да си признае, че прекалено бързо е отдала сърцето си. И след като веднъж го бе дала, чистата свенлива девойка беше твърде скромна, твърде нежна, твърде доверчива, твърде слаба и твърде много жена, за да си го вземе обратно. По отношение на чувствата на жените ни сме същински турци; и сме ги принудили и те да възприемат тази наша доктрина. Оставяме телата им свободно да отиват където си искат, а усмивките им, къдричките им и розовите им бонета ги закриват вместо фереджета и яшмаци. Душите им обаче трябва да бъдат виждани само от един мъж и те възприемат това не без желание и се съгласяват да си останат у дома като наши робини — да ни служат и да ни вършат тежката работа.

Така потиснато и измъчено бе това нежно малко сърце, когато през месец март 1815 година Наполеон спря в Кан и Людовик XVIII избяга, а цяла Европа бе изплашена и акциите спадаха и старият Джон Седли се разори.

Няма да проследяваме достойния стар борсов играч по пътя на тези последни мъки и терзания, през които той премина, преди да го бе сполетял търговският му крах. На борсата бе включен в списъка на несъстоятелните длъжници; престана да ходи в кантората си; полиците му бяха протестирали; разоряването му бе окончателно. Къщата и мебелировката бяха иззети и продадени, а той и семейството му бяха изхвърлени, както вече видяхме, да скрият глави където намерят.

Джон Седли нямаше смелост да погледне домашния си персонал, който на няколко пъти се бе появявал в страниците ни и от когото бедността го принуди да се лиши. Заплатите на тези достойни личности бяха изплатени с точността, която често проявяват само хора, свикнали да дължат големи суми. Те съжаляваха, че трябва да напуснат хубавите си места, обаче сърцата им не се сломиха от раздялата с обичните господари. Прислужничката на Амелия бе много щедра със съчувствията си, обаче си отиде напълно примирена, за да се издигне в един от най-благородните квартали на града, Черният Самбо, с характерната за професията си жар, реши да отвори кръчма. Честната стара мисис Бленкинсоп, която бе видяла раждането на Джоз и Амелия и ухажването на Джон Седли и жена му, пожела да остане при тях без заплата, тъй като си бе събрала хубава сумичка от получаваните от тях пари; и тя придружи разореното семейство в скромното му ново убежище, където известно време се грижеше за тях и им мърмореше.

От всички противници във възникналите с кредиторите му спорове, които така жестоко измъчваха унизения стар джентълмен, остарял в тези шест седмици повече, отколкото през последните петнадесет години — най-упорит и най-свиреп от всички беше Джон Озбърн, старият му приятел и съсед Джон Озбърн, когото той издигна в живота, който му дължеше толкова много и чийто син щеше да се ожени за дъщерята на Седли. Твърдостта, с която Озбърн се противопоставяше, можеше да се дължи на всяко едно от тези обстоятелства.

Когато някой е твърде много задължен другиму, с когото впоследствие се скарва, сякаш поради някакво чувство на приличие той му става по-голям неприятел, отколкото би сторил това един чужд човек. За да оправдаете собственото си коравосърдечие и неблагодарност в такъв случай, вие сте длъжни да докажете вината на отсрещната страна. Не че сте егоист, брутален и разярен поради неуспеха на сделката — о, не — работата е там, че съдружникът ви е довел до това със своята низост, подтикван от най-долни подбуди. Воден просто от своето чувство за последователност, мъчителят е длъжен да покаже, че поваленият човек е злодей — иначе ще излезе, че самият той, мъчителят, е лош човек.

И по общо правило, което може да успокои съвестта на всички склонни към жестокост кредитори, изглежда, че всички изпаднали в затруднение хора не са напълно честни. Те спотайват нещо; преувеличават възможностите за печалба; скриват истинското положение на нещата; казват, че работите се намират в цветущо състояние, когато всъщност са безнадеждни; ходят с усмихнати лица (и колко тъжна е тази усмивка!) до самия миг на катастрофата — готови са да се възползуват от всеки повод да забавят хода на събитията или да задържат известни суми, само и само да отложат неизбежния крах с още няколко дни. «Долу всяка подобна нечестност!» — казва възторжено кредиторът и хули своя провален противник. «Ти, глупак такъв, защо се хващаш за сламката?» — казва спокойният здрав разум на потъващия човек. «Мошенико, защо се боиш да влезеш в списъка на разорените?» — казва благосъстоятелният на клетника, потъващ в черния поток. Кой не е забелязал готовността, с която най-близките приятели и най-честните хора се подозират и се обвиняват в измама, когато имат някакви парични разправии? Това става с всички. И предполагам, всички са прави, а светът е измамник.

Озбърн не можеше да понесе мисълта за получаваните по-рано от него облаги и тази мисъл го дразнеше и вбесяваше. Направените ни от някого добрини винаги засилват неприязънта ни към този човек. Най-после той трябваше да скъса и годежа между дъщерята на Седли и сина си; и тъй като работата бе отишла твърде далеч и щастието и може би доброто име на девойката щяха да бъдат провалени, необходимо бе да се изнамерят най-силните основания за това скъсване и Джон Озбърн трябваше да докаже, че Джон Седли е действително лош човек.

При срещите на кредиторите той се държеше към Седли с такава жестокост и високомерие, че това едва ли не сломи сърцето на разорения нещастник. Забрани всякакви срещи между Джордж и Амелия — като застрашаваше младежа с анатемосване, ако наруши заповедта му, и хулеше клетата невинна девойка като някоя най-подла и най-изкусна хитруша. Едно от най-важните условия при гнева и омразата е, че трябва да разпространявате лъжи против обекта на ненавистта си и сам да им вярвате, за да можете, както вече казахме, да бъдете последователни.

Когато големият удар дойде — обявяването в несъстоятелност, излизането от къщата на Ръсъл Скуеър, постановлението, че всичко е свършено между нея и Джордж — че всичко е свършено между нея и любовта, между нея и щастието, между нея и вярата й в света, — едно грубо писмо от Джон Озбърн й обясни с няколко сурови думи, че поведението на баща й е такова, щото всички връзки между семействата трябва да се скъсат, — когато, значи, последният удар дойде, той не я разтърси тъй силно, както родителите й, както майка й очакваше (тъй като Джон Седли бе потънал само в развалините на собствените си работи и на собствената си погазена чест). Амелия прие новината бледа и спокойна. Това само потвърждава мрачните предчувствия, които тя отдавна изпитваше. То бе само прочитането на присъдата — присъдата за престъплението, в което отдавна бе виновна — престъплението да обича когото не трябва, да обича прекалено и против разума. Тя и сега не разкриваше мислите си повече от по-рано. Сега, когато се бе убедила, че всяка надежда е отлетяла, тя едва ли бе по-нещастна от по-преди, когато чувствуваше, но не смееше да признае, че всичко е свършено. Така че тя се премести от голямата къща в малката, без да усети някаква разлика; през повечето време си стоеше в мъничката стая, вехнеше мълчаливо и чезнеше ден след ден. Не искам да кажа, че всички жени са такива. Скъпа мис Булък, аз не мисля, че вашето сърце ще се сломи по този начин. Вие сте една здраво разсъждаваща млада жена с правилни възгледи. Не се осмелявам да кажа същото и за себе си; сърцето ми е страдало и, трябва да призная, преживяло е страданията. Но има някои души, тъй нежно устроени, тъй деликатни и тъй крехки!

Когато старият Джон Седли мислеше за връзката между Джордж и Амелия или намекваше за нея, той вършеше това с неприязън, която беше почти толкова голяма, колкото проявената от мистър Озбърн. Той хулеше Озбърн и семейството му, като ги наричаше безсърдечни, зли и неблагодарни. Никоя земна сила, кълнеше се той, не би го принудила да омъжи дъщеря си за сина на такъв злодей. Той заповяда на Еми да изгони Джордж от ума си и да му върне всички подаръци и писма, които някога е получавала от него.

Тя обеща, че ще го послуша, и се постара да го стори. Скри получените от него две-три дрънкулки; а що се отнася до писмата, извади ги от мястото, където ги пазеше; препрочете ги — като че ли вече не ги знаеше наизуст, — но не можа да се раздели с тях. Това усилие бе прекалено голямо за нея; и тя отново ги сложи в пазвата си — също както сте виждали някоя жена да гали умряло дете. Младата Амелия чувствуваше, че ако се откъсне от тази последна утеха, или ще умре, или ще загуби ума си. Как поруменяваше и как цяла светваше, когато тези писма идваха! Как изтичваше с туптящо сърце да ги прочете, без да я видят! Ако биха студени, как превратно ги тълкуваше тази нежна душица и каква топлота им вливаше! Ако бяха кратки или егоистични, какви извинения изнамираше тя за автора им!

Тя съзерцаваше и съзерцаваше тези няколко неструващи нищо хартии. Живееше в миналия си живот, тъй като, изглежда, всяко писмо й напомняше някоя случка от него. Как добре си спомняше всичко! Погледите му, гласа му, облеклото му, какво бе казал и как го бе казал — всички тези спомени и останки на умрели чувства бяха едничкото, което сега имаше на този свят. А целта на живота й беше да бди над трупа на любовта.

Тя гледаше към смъртта с неизразимо ожидание. «Тогава — мислеше си тя — ще мога винаги да го следвам.» Аз не възхвалявам поведението й, нито пък я давам за пример на мис Булък. Мис Булък знае да направлява чувствата си по-добре, отколкото това клето малко същество. Мис Б. никога не би страдала така дълбоко, както беше сторила тази безразсъдна Амелия, не би отдала безвъзвратно любовта си; не би подарила сърцето си, без да получи нищо — само едно несигурно обещание, което в един миг бе останало без стойност. Дългият годеж е договор, който едната страна е свободна да спази или наруши, но който заангажира целия капитал на другата.

И тъй, млади девойки, бъдете предпазливи; внимавайте как се сгодявате. Пазете се да не обичате откровено; никога не издавайте всичко, което чувствувате, или пък (още по-добре) чувствувайте само малко. Вижте какви са последиците, когато проявявате преждевременна искреност и доверчивост, и не се доверявайте нито на себе си, нито на другите. Омъжвайте се тъй, както правят това във Франция, където ролята на шаферки и довереници играят адвокатите. Най-малкото, никога не изпитвайте чувства, които могат да ви навредят, нито давайте обещания, които не можете в известен момент да измените или да оттеглите. Този е пътят, който ще ви осигури успех, ще ви донесе почит и добро име в Панаира на суетата.

Ако Амелия би могла да чуе какво се говореше за нея в онова общество, от което бащиното й разорение току-що я бе изпъдило, тя би видяла какви са престъпленията й и как напълно е изложила доброто си име. Мисис Смит никога не беше виждала такова престъпно неблагоразумие; мисис Браун винаги беше порицавала такива ужасни фамилиарности и краят можеше да служи за предупреждение на нейните дъщери.

— Капитан Озбърн, разбира се, не можеше да се ожени за дъщерята на един разорен човек — казваха госпожици Добин. — Достатъчно е, че е бил измамен от бащата. А що се отнася до онази малка Амелия, нейната глупост бе надминала всяка възможна…

— Всяка възможна какво? — изрева капитан Добин. — Не бяха ли сгодени още от детинство? Не беше ли това равнозначно на брак? Нека само някой посмее да изрече и една дума против най-милата, най-чистата, най-нежната, най-ангелската от всички млади жени!

— Ха, Уилям, няма защо на нас да се перчиш така. Ние не сме мъже. Ние не можем да се сражаваме с тебе — каза мис Джейн. — Не сме казали нищо против мис Седли, освен това, че цялото й поведение винаги е било най-неблагоразумно, да не го наречем и по-лошо; както и това, че родителите й са хора, които положително си заслужават нещастията.

— Сега, когато мис Седли е свободна, няма ли да е по-добре ти да й направиш предложение, а, Уилям? — запита саркастично мис Ана. — Ще бъде една действително подходяща семейна връзка. Ха! Ха!

— Аз да се оженя за нея! — каза Добин, като поруменя силно и заговори много бързо. — Ако вие, млади девойки, сте винаги готови да сменяте любимите си, мислите ли, че и с нея е същото? Смейте се и се подигравайте на този ангел. Тя не може да ви чуе; освен това е бедна и нещастна и заслужава да й се надсмивате. Продължавай да се подиграваш, Ана. Ти си духовитият член на семейството и останалите обичат да те слушат.

— Трябва пак да ти кажа Уилям, че тук не сме в казарма — забеляза мис Ана.

— В казарма, бога ми… бих желал да чуя някой в казармата да каже това, което вие казвате — извика този разгневен британски лъв. — Бих желал да чуя някой мъж да пророни една думичка против нея, бога ми. Но мъжете не приказват по този начин, Ана. Само жените се събират и съскат, и крещят, и грачат. Хайде, махай се — не започвай да плачеш. Казах само, че сте две гъски — смили се Уилям Добин, като забеляза, че зачервените очи на мис Ана се овлажниха както обикновено. — Добре, добре, не сте гъски, лебеди сте — само, моля ви, оставете мис Седли на мира.

И майката, и сестрите бяха съгласни, че никога не са виждали някой да се увлече така, както Уилям се бе увлякъл по онова глупаво, малко, кокетно, опулено същество. И те трепереха да не би след развалянето на годежа й с Озбърн тя да се обърне към другия си обожател. При тези свои опасения достойните млади девойки безсъмнено съдеха по собствения си опит или по-скоро (тъй като досега не бяха имали възможност да се оженят или да измамят някого в любов), според собствените си преценки за добро и зло.

— Истинска благословия е, мамичко, дето на полка е заповядано да замине за чужбина — казаха момичетата. — Брат ни е пощаден поне от тази опасност.

И наистина обстоятелствата бяха точно такива. И тъкмо по този начин се случи, че френският император изигра роля в семейната комедия на Панаира на суетата, която сега представяме и която никога не би се играла без намесата на това царствено нямо действуващо лице. Именно той разори Бурбоните и мистър Джон Седли. Той, чието пристигане в столицата му, призова на оръжие цяла Франция да го брани и цяла Европа да го гони. Докато френският народ и армия се кълняха във вярност на бойните орли на полето на Марса, четири мощни европейски армии тръгваха за големия chasse a L’aigle [31]; и едната от тези беше английската армия, в която участвуваха двамата наши герои — капитан Добин и капитан Озбърн.

Новината за бягството на Наполеон и спирането му в Кан бе посрещнато от смелия… полк с пламенна радост и възторг, което може да се разбере от всеки, който познава този знаменит полк. От полковника до най-малкият барабанчик, всички бяха изпълнени с надежда, с амбиция и патриотична ярост; и благодаряха на френския император като за някаква лично на тях оказана добрина, загдето беше развалил мира на Европа. Този бе моментът, за който… полк бе жадувал, за да покаже на другарите си по оръжие, че и той може да се сражава също тъй добре, както и полуостровните ветерани, и че Западноиндийските острови и жълтата треска не бяха унищожили всичката му смелост и храброст. Преди края на похода (на който също бе решила да отиде) мисис майор О’Дауд се надяваше да може да се подписва «мисис полковник О’Дауд». Нашите двама приятели (Добин и Озбърн) бяха също тъй възбудени, както и останалите; и всички по своя си начин — мистър Добин много тихо, мистър Озбърн много шумно и енергично — изявяваха своята готовност да изпълняват дълга си и да спечелят своя дял на чест и отличие.

Вълнението, породено от тази новина и обхванало цялата страна и армия, бе толкова силно, че всички частни работи останаха на заден план. И навярно поради това младият Озбърн, наскоро получил капитанския си чин, зает с приготовленията за похода, който неминуемо щеше да дойде, жадуващ за по-нататъшни повишения — не беше толкова засегнат от другите събития, които при по-спокойна обстановка биха го заинтересували. Трябва да признаем, че бедата на добрия стар Джон Седли не го опечали много. В деня, когато стана първата среща между кредиторите на нещастния човек, той бе зает да пробва новата си униформа, която много му отиваше. Баща му разправи за лошото, измамническо, срамно поведение на разорения, напомни му какво бе казал за Амелия, както и това, че връзката им вече е скъсана завинаги; и същата вечер му даде една хубава сума да заплати новите си дрехи и еполети, в които изглеждаше така добре. Младият щедър човек винаги имаше нужда от пари и ги взе без много думи. Къщата на Седли, където бе прекарал толкова щастливи часове, беше облепена с обяви. Той ги видя да се белеят на луната, когато се прибираше вечерта. Значи, този удобен дом е затворен за Амелия и родителите й. И къде ли са се подслонили? Мисълта за разорението им го развълнува не малко. Нея вечер в кафенето на хотел «Олд Слотърс» (където отсядаше, когато отиваше в града) той беше много тъжен; и пи твърде много, както забелязаха намиращите се там негови приятели.

После дойде Добин, който го предупреди да не пие толкова, обаче той каза, че вършел това само защото се чувствувал дяволски потиснат. Но когато приятелят му започна тромаво да му задава разни въпроси и го попита твърде многозначително за новини, Озбърн отказа да разговаря с него, като обаче призна, че е страшно обезпокоен и нещастен.

Три дни след това Добин завари Озбърн в стаята му в казармата, с глава склонена на масата, с разхвърляни наоколо книжа; очевидно младият капитан беше потънал в голямо отчаяние.

— Тя… тя ми изпрати обратно някои неща, които съм й подарявал… няколко проклети дрънкулки. Погледни! — Виждаше се едно малко пакетче, адресирано с добре познатия почерк до капитан Озбърн, а наоколо се търкаляха няколко предмета — пръстен, сребърен нож, който той й бе купил като момче на един панаир; златна верижка и едно медальонче с кичур коса в него. — Всичко е свършено — каза той с въздишка на горчиво угризение. — Погледни, Уил, можеш да го прочетеш, ако искаш.

Имаше едно писмо, съдържащо няколко реда, което му показа и което гласеше:

«Татко ми заповяда да върна тези подаръци, които ти ми направи в по-щастливи за мене дни; пиша ти за последен път. Мисля, знам, че и ти чувствуваш сполетялото ни нещастие така дълбоко, както го чувствувам и аз. Аз съм, която те освобождава от годежа; той става невъзможен при сегашното ни нещастие. Положителна съм, че ти не си имал никакъв дял в него, нито в жестоките подозрения на мистър Озбърн, които представляват най-голямата ни мъка. Сбогом. Сбогом. Моля бога да ми даде сили да понеса това и другите нещастия и винаги да те благославя.

А.

Често ще свиря на пианото — на твоето пиано. Само ти би могъл да го изпратиш.»

Добин беше много мекосърдечен. Винаги се трогваше, когато виждаше жени и деца да страдат. Мисълта, че Амелия е самотна и със сломено сърце, разкъсваше от мъка благородната му душа. И той избухна в такива чувства, които всеки, който желае, може да сметне за израз на мекушавост. Той заяви, че Амелия е ангел, с което Озбърн се съгласи от все сърце. И той също така бе прекарал през паметта си историята на техните два живота — и я бе видял, от детството й до днес, все тъй мила, тъй невинна, тъй очарователно искрена и безизкуствено предана и нежна.

Каква мъка е да загуби всичко това — каква мъка е, че го бе имал, без да го оцени! Хиляди мили случки и възпоминания се затълпиха в паметта му — и във всичките той я виждаше винаги добра и красива. А що се отнася до самия него, той се изчерви от угризение и срам, като си спомни собствения си егоизъм и равнодушие, противопоставени на нейната чистота. За известно време войната, славата, всичко бе забравено и двамата приятели приказваха само за нея.

— Къде са те? — запита Озбърн след дълъг разговор и дълго мълчание — и право да си кажем, чувствуваше се доста засрамен, че не бе предприел нищо да разбере къде бе отишла. — Къде са те? На бележката няма никакъв адрес.

Добин знаеше. Той не само беше изпратил пианото; но бе написал и едно писмо на мисис Седли, с което й искаше позволение да отиде да я види — и предишния ден действително я бе видял, а също и Амелия и още повече, беше донесъл прощалното писмо и пакетчето, които така много развълнуваха и двамата.

Мисис Седли прие добродушния младеж много радушно и силно се трогна от пристигането на пианото, което, правеше догадки тя, сигурно е изпратено от Джордж и изразява добрите му чувства. Капитан Добин не разсея заблуждението на достойната дама, а само изслуша разказа й за бедите и нещастията с голямо съчувствие — като изрази и своята скръб от сполетелите ги загуби и лишения и заедно с нея порица жестокото поведение на мистър Озбърн към неговия пръв благодетел. След като тя пооблекчи малко мъката си и изля голяма част от тъгата си, той се осмели да запита дали би могъл да види Амелия, която седеше в стаята си, както обикновено, и която майката доведе разтреперана долу.

Видът й бе толкова страшен и отчаяният й поглед тъй жален, че честният Уилям Добин се изплаши, като я видя. В бледото вторачено лице той прочете най-фатални предзнаменования. След като поседя при него една-две минути, тя сложи пакетчето в ръцете му и каза:

— Занесете това на капитан Озбърн, ако обичате, и — и надявам се, че той е много добре — и много мило от ваша страна, че дойдохте да ни видите — и новата ни къща много ви харесва. И аз — аз мисля, че трябва да се кача горе, мамо, тъй като не ми е много добре. — И с тези думи, като направи реверанс и се усмихна, клетото дете си излезе. Когато я извеждаше, майката хвърли тревожен поглед към Добин. За добрия човек подобни обяснения не бяха необходими. Самият той я обичаше твърде много, за да има нужда от такова нещо. Неизразима мъка, жал и ужас го обхванаха; и след като я види, той си отиде с чувството, че е някакъв престъпник.

Когато Озбърн научи, че приятелят му я беше видял, той заразпитва живо и загрижено за клетото дете. Как е тя? Как изглежда? Какво казва? Приятелят взе ръката му и го погледна в очите.

— Джордж, тя е на умиране… — каза Уилям Добин и не можа повече да говори.

В малката къщичка, където семейство Седли беше намерило убежище, имаше едно приветливо ирландско момиче, което вършеше цялата домакинска работа. Много пъти то напразно се бе старало да утеши и помогне на Амелия. Еми бе твърде натъжена, за да му отвърне, като дори не забелязваше опитите, които момичето правеше.

Четири часа след разговора между Добин и Озбърн това момиче влезе в стаята на Амелия, където тя седеше, както обикновено, замечтана мълчаливо над писмата — нейните малки съкровища. Момичето, усмихнато, с лукав и весел вид, направи много опити да привлече вниманието на клетата Еми, която обаче не я забелязваше.

— Мис Еми — каза момичето.

— Идвам — каза Еми, без да погледне.

— Трябва да ви съобщя нещо — продължи момичето. — Има нещо — някой — знаете, ето друго писмо за вас — не четете вече старите. — И тя й даде едно писмо, което Еми взе и прочете.

«Трябва да те видя — казваше писмото. — Скъпа ми Еми — скъпя моя любов — скъпа съпруго, ела при мене.»

Джордж и майка й бяха навън и я чакаха да прочете писмото.

(обратно)

Глава XIX Как болногледачката на мис Кроли се грижеше за нея

Видяхме вече, че щом някое важно за семейство Кроли събитие стигнеше до ушите на мисис Фъркин, последната веднага се чувствуваше длъжна да го съобщи на мисис Бют Кроли в пасторския дом. Споменахме също така колко мила и любезна беше тази добродушна дама към доверената прислужница на мис Кроли. Тя беше много любезна и към мис Бригс, компаньонката, и си осигури добрите й чувства посредством цяла поредица от онези обещания и прояви на внимание, които струват малко, когато се правят, но които са много приятни и ценни за този, който ги получава. Да, всеки, който ръководи домакинство, трябва да знае колко евтини и все пак колко приятни са тези прояви и какъв вкус дават и на най-блудкавото блюдо в живота. Кой е бил този съвършен глупак, който казал, че «думите не мажат хляба с масло»? Половината от парчетата хляб в обществото се поднасят и стават вкусни само с тази подправка. Както безсмъртният Алексис Сойе може за половин пени да сготви по-вкусна супа, отколкото един неопитен готвач с цели килограми месо и зеленчуци, по същия начин и един изкусен артист може да стори така, че няколко простички и приятни думи да хванат повече място, отколкото материалното добро, което би направил неопитният. Дори нещо повече, ние знаем, че на дело стореното добро често пъти разваля някои стомаси; докато голяма част от тях са в състояние да смелят всякакво количество приятни думи и винаги са гладни за повече от същата храна. Мисис Бют толкова често бе казвала на Бригс и Фъркин колко силно ги обича и какво тя би направила за такива искрени и предани приятелки като тях, ако би имала богатството на мис Кроли, че въпросните две дами показваха към нея най-голямо уважение и изпитваха такава благодарност, сякаш мисис Бют ги беше обсипала с най-големи облаги.

Родън Кроли, от друга страна, какъвто си беше егоистичен и тромав, никога не проявяваше и най-малкото усилие да спечели лелините си адютантки, като им показваше напълно открито презрението си — веднъж дори накара Фъркин да му събуе ботушите — пращаше я на дъжда да му върши разни унизителни услуги — и ако понякога й даваше по някоя гвинея, вършеше го по такъв начин, сякаш й удряше плесница. И понеже леля му правеше Бригс прицелна точка на подигравките си, той следваше примера й и също й се надсмиваше, а шегите му бяха толкова деликатни, колкото и ритниците на коня му. Докато мисис Бют се съветваше с нея относно някои мъчнотии или в случаи, където трябваше да се прояви изисканост, възхищаваше се от поезията й и чрез хиляди прояви на доброта и учтивост показваше колко много цени Бригс. Ако правеше някой съвсем дребен подарък на Фъркин, тя го придружаваше с толкова ласкателства, че малкият подарък се превръщаше в злато в сърцето на признателната прислужница, която освен това очакваше някаква много голяма облага, която неминуемо трябваше да получи в деня, когато мисис Бют щеше да се сдобие с наследството.

Обръщаме почтително внимание на тези, които сега встъпват в живота, върху различното поведение на тези двама души. «Хвалете всекиго — казвам аз на такива хора. — Не бъдете придирчиви, а ласкайте хората право в лицето и зад гърба им, когато сте сигурни, че има някаква възможност да го научат. Никога не пропущайте случая да кажете добра дума. Също както Колингуд никога не виждал някое празно местенце в имението си, без да извади от джоба си жълъд и да го посади, така правете и вие с ласкателствата си в живота. Един жълъд не струва нищо; но от него може да израсне доста внушително дърво.»

Накъсо казано, когато работите вървяха добре за Родън Кроли, услужваха му сърдито и насила; а когато изпадна в немилост, никой не му помогна и не го съжали. Но когато мисис Бют взе командата в къщата на мис Кроли, тамошният гарнизон с възторг заработи под заповедите й, като очакваше всякакви облаги от обещанията й, от щедростта й и от любезните й думи.

Мисис Бют нито за миг не си позволи да смята, че той ще се почувствува сразен след едно поражение и че няма да направи по-нататъшни опити да си възвърне загубените позиции. Тя познаваше Ребека като умна и енергична жена и знаеше, че никога няма да се остави да падне без борба. Чувствуваше, че трябва да се подготви за тази борба и непрестанно да бъде нащрек срещу всякакво нападение и всякаква изненада.

Преди всичко, макар и да държеше града в своя власт, беше ли тя сигурна в най-главния му жител? Щеше ли самата мис Кроли да удържи положението; и не желаеше ли тайно отново да приеме изпъдения противник? Старата дама обичаше Родън и Ребека, която я забавляваше. Мисис Бют не искаше да скрива от себе си, че никой от нейните хора не беше в състояние да допринесе нещо за забавляването на свикналата с градския живот дама. «Зная, че пеенето на моите момичета, сравнено с това на онази омразна възпитателка, е непоносимо» — признаваше си искрено пасторската съпруга. Тя винаги заспиваше, когато Марта и Луиза пееха дуетите си. Дървеното колежанско възпитание на Джим и приказките на клетия мил Бют за конете и кучетата му я дразнеха. «Ако я заведа в пасторския дом, ти ще се ядоса на всички ни и ще побегне, зная, че ще го стори. И тогава може отново да попадне в лапите на онзи отвратителен Родън и да стане жертва на онази змия Шарп. Междувременно ясно ми е, че тя никак не е добре и поне за няколко седмици няма да може да се мръдне; а през това време трябва да измислим план, за да я защитим от хитростите на онези безпринципни хора.»

Ако някой кажеше на мис Кроли, че е болна или че изглежда болнава, дори и когато се чувствуваше най-добре, разтрепераната стара дама веднага изпращаше за доктора си; и трябва да призная, че тя действително беше доста зле след внезапно случилата се семейна неприятност, която би могла да разклати и по-здрави от нейните нерви. Най-малкото мисис Бют си мислеше, че е длъжна да заяви на доктора, на аптекаря, на компаньонката и на слугите, че положението на мис Кроли е много критично и че те трябва да действуват с оглед на това. Тя заповяда да покрият улицата до колене със слама и да скрият чукчето на вратата при приборите на мистър Баулс. Настояваше пред доктора да идва два пъти дневно; и всеки два часа наливаше пациентката си с лекарства. Когато някой влизаше в стаята, тя изшъткваше тъй силно и многозначително, че изплашваше клетата стара дама в леглото, от което тя не можеше да погледне, без да види вторачени в нея малките лъскави очички на мисис Бют, която неотклонно седеше в креслото до постелята. И докато се движеше из стаята подобно котка с кадифени лапи, тези нейни очи сякаш святкаха в тъмното (тъй като държеше завесите спуснати). Така пролежа мис Кроли дълги, дълги дни, през които мисис Бют й четеше религиозни книги, а в безкрайните нощни часове трябваше да слуша напевния глас на нощния пазач и пращенето на оставената за през нощта свещ. В полунощ идваше аптекарят с дебнещи стъпки, а след това й оставаше да гледа святкащите очи на мисис Бют или жълтите отблясъци, които слабата светлина на свещта хвърляше върху мрачния таван. Самата Хигия би се разболяла при подобен режим, а какво оставаше за тази клета, стара, с разстроени нерви жертва? Споменахме вече, че когато беше здрава и в добро настроение, тази почтена жителка на Панаира на суетата имаше такива свободни възгледи относно морала и религията, каквито би пожелал Monsieur de Voltaire [32], но когато я нападнеше болест, състоянието и се влошаваше още повече от ужасния страх пред смъртта; и тогава неописуема боязън обхващаше немощната стара грешница.

То се знае — проповедите за пред болни и нравоучителните разсъждения нямат място в обикновените повести и ние не ще правим опити (както някои съвременни романисти) да увлечем читателя, за да му поднесем някаква мрачна беседа, когато той си е платил, за да гледа комедии. Но едва ли може да се внуши без проповядване, че шумът, възторгът, смехът и веселието, които Панаирът на суетата показва пред хората, невинаги се проявяват и в частния им живот и че понякога ги обхваща най-ужасна потиснатост на духа и най-печални угризения. Споменът за най-пищните банкети едва ли може да развесели болния епикуреец. Възпоминанията за най-прекрасните дрехи и най-големите успехи по баловете едва ли могат много да утешат повехналите хубавици. Може би и държавниците, в известни моменти на живота си не чувствуват особено задоволство при мисълта за най-големите си успехи; и сполуката, и веселието на вчерашния ден са от много малко значение, когато наближи един известен (макар и все пак неизвестен) ден, за който всеки от нас трябва да се замисли в един или друг случай. О, мои събратя шутове! Не идват ли моменти, когато човек се изморява да се хили и премята, да подхвърля шапката си и раздрусва звънчетата? Това, скъпи другари и приятели, е приятната ми цел — да се разхождам с вас през Панаира, да разглеждаме заедно будките и бараките; а после да се приберем вкъщи след шума, блясъка и веселието и тайно от другите да се отдадем на мъката си.

«Ако моят клетник имаше глава на плещите си — мислеше си мисис Бют Кроли, — колко полезен би могъл да бъде на тази нещастна стара дама при сегашните обстоятелства! Би могъл да я накара да се разкае за страшното си свободомислие; би могъл да й внуши да изпълни дълга си и да се откаже завинаги от онзи омразен негодник, който опозори и себе си, и семейството си; и може да й повлияе да се отнесе справедливо към милите момичета и двете момчета, които несъмнено се нуждаят и заслужават всяка помощ, която роднините им могат да им окажат.»

И тъй като омразата към порока представлява стъпка към добродетелта, мисис Бют Кроли се стараеше да влее в съзнанието на зълва си необходимото отвращение към многобройните грехове на Родън Кроли. Чичовата му жена изброи такова количество от тях, че те бяха достатъчни да осъдят на гибел цял полк млади офицери. Ако човек извърши някакво зло в живота си, не зная дали има моралист, по-склонен да покаже прегрешенията му пред света от собствените му роднини; така и мисис Бют показа превъзходна семейна заинтересованост и познание по отношение на Родъновата история. Тя знаеше всички подробности за онази грозна кавга с капитан Маркър, при която Родън, виновен от самото начало, свършил с това, че застрелял капитана. Тя знаеше как нещастният лорд Дъвдейл, чиято мамичка била наела къща в Оксфорд, за да може той да получи там образованието си, и който до идването си в Лондон не се бил докосвал до карти, бил развратен от Родън в «Какаовото дърво» и този ужасен развратител и изкусител на младежта го напил и му ограбил четири хиляди лири стерлинги. Тя описа с най-живи подробности страданията на провинциалните семейства, които бил разорил — чиито синове завлякъл в безчестие и бедност и чиито дъщери подтикнал към падение. Тя познаваше клетите търговци, които загубили състоянието си поради неговото разточителство — подлостите и мошеничествата, чрез които постигал това, — удивителните лъжи, с които мамел най-великодушната от всички лели, както и неблагодарността и насмешката, с които заплащал за жертвите й. Тя разправи малко по малко тези истории на мис Кроли; разправи й ги с всички подробности; чувствуваше, че това е нейният наложителен дълг като християнка и майка; и не изпитваше никакво угризение, нито разкаяние спрямо тази, която принасяше в жертва. Дори нещо повече, тя навярно смяташе, че това, което върши, е похвално и се гордееше с твърдостта, с която действуваше. Да, кажете каквото искате, обаче ако човек трябва да бъде похулен, никой не може да свърши това тъй добре, както някой негов роднина. И ние сме принудени да признаем за този нещастен клетник Родън Кроли, че самата истина бе достатъчна да го осъди и че всички измислици и клюки представляваха само излишни усилия от страна на приятелите му.

Също и Ребека, която сега бе станала роднина, получи своя дял от любопитството на любезната мисис Бют. Тази жена, която тъй неуморимо търсеше истината (и която бе дала най-строга заповед да не се приемат никакви пратеници, нито писма, идващи от страна на Родън), взе екипажа на мис Кроли и отиде при старата си приятелка мис Пинкъртън в Чизик, на която съобщи страшната новина, че капитан Кроли бил съблазнен от мис Шарп, и от която научи най-различни данни относно произхода и ранния живот на бившата възпитателка. Приятелката на лексикографа можа да й даде достатъчно сведения. Накараха мис Джимайма да донесе писмата на учителя по рисуване. В едно от тях той изказваше благодарността си на двете дами от Чизик за това, че приели Ребека, а последният документ, излязъл изпод перото на нещастния художник, беше този, с който той заявяваше от смъртното си легло, че оставя своето осиротяло дете под закрилата на мис Пинкъртън. В колекцията имаше също и младежки писма и молби от Ребека, с които просеше помощ за баща си или изразяваше собствената си благодарност. Не зная дали в Панаира на суетата има по-хубави сатири от писмата. Вземете например сноп писма от вашия мил приятел, писани преди десет години — от милия ви приятел, когото сега мразите. Погледнете писмата от сестра ви! Колко много сте били привързани един към друг, преди да се скарате за онова наследство от двадесет фунта стерлинги! Препрочетете детинските драсканици на сина ви, който след това едва ли не сломи сърцето ви със самолюбието и неблагодарността си. Или пък погледнете собствените си писма, изпълнени с вечен плам и безкрайна любов, които ви бяха върнати от любимата ви, когато се омъжи за висшия сановник — любимата ви, за която сега мислите толкова, колкото и за кралица Елизабет. Клетви, любов, обещания, споделени тайни, благодарност — колко са смешни, когато ги четете след известно време! В Панаира на суетата трябва да има закон, който да заповядва изгарянето на всички писмени документи (освен изпращаните от търговците сметки) след известен къс срок от време. Тези шарлатани и мизантропи, които препоръчват неизличимо японско мастило, трябва да загинат заедно със собствените си вредни открития. Най-доброто мастило за употреба в Панаира на суетата трябва да бъде такова, което за няколко дни напълно изчезва и оставя хартията чиста, та да може да пишете на нея и другиму.

От пансиона на мис Пинкъртън неуморимата мисис Бют проследи пътя на Шарп и дъщеря му назад към квартирата им на Грийк Стрийт, която покойният художник бе заемал; и където портретите на хазайката в бяла атлазена рокля и на съпруга й с пиринчени копчета, нарисувани от Шарп вместо наема за тримесечието, все още красяха стените на приемната. Мисис Стоукс беше общителна жена и бързо разправи всичко, което знаеше за мистър Шарп, какъв бил разпуснат и беден; добродушен и забавен; как винаги бил преследван от пристави и кредитори; как, за ужас на хазайката, която просто не могла да понася съпругата му, той се оженил за последната едва наскоро преди смъртта й; и каква особена малка хитруша била дъщеря му; как карала всички да се смеят на шегите и закачките й; как сама носела ракията от кръчмата и как я познавали във всички ателиета на квартала. Накъсо казано, мисис Бют доби такива пълни знания за родословието, образованието и поведението на новата си племенница, които едва ли биха доставили голямо удоволствие на Ребека, ако тя би знаела за предприетото разследване.

Мис Кроли бе обсипана с благодатта на тези усърдни разследвания. Мисис Родън Кроли била дъщеря на оперна балерина. Самата тя също танцувала. Служела и за модел на художници. Възпитавана била тъй, както подобава на дъщерята на една такава майка. Пиела джин с баща си и т.н. и т.н. Пропаднала жена се омъжила за пропаднал мъж; и поуката, която трябваше да се изведе от разказа на мисис Бют, бе, че злодейството на тази двойка е непоправимо и че никой свестен човек не би трябвало да има нещо общо с тях.

Това бяха материалите, които благоразумната мисис Бют насъбра в Парк Лейн, това бяха амунициите и провизиите, които служеха за подкрепления на къщата срещу обсадата, която тя знаеше, че Родън и жена му ще предприемат срещу мис Кроли.

Но ако в приготовленията й можеше да се намери някаква грешка, тя се състоеше в това, че бе прекалено ревностна; всичко вършеше прекалено усърдно. Тя безсъмнено бе направила мис Кроли по-болна, отколкото бе необходимо; и макар старата жена да се бе подчинила на господството й, то бе толкова строго и неумолимо, че жертвата бе склонна да избяга от него при първата появила се на пътя й възможност. Властните жени, тези украшения на женския пол — жените, които нареждат всичко за всекиго и знаят по-добре от засегнатия кое е най-добро за ближните им, понякога не мислят за възможността от домашен бунт, нито пък за друга неприятна последица, произтичаща от прекалено строгата им власт.

Така например мисис Бют имаше най-добрите намерения в света и се съсипваше до смърт, като се лишаваше от сън, от храна и от чист въздух заради немощната си зълва, обаче тя отиде толкова далеч в убеждението си, че старата жена е болна, че едва ли не успя да я сложи в гроба. Един ден разкри на аптекаря, мистър Клъмп, своята пожертвователност и резултатите от нея.

— Положителна съм, драги мистър Клъмп — каза тя, — че не съм пожалила никакви усилия, за да помогна за оздравяването на нашата скъпа болна, която бе повалена на легло поради неблагодарността на своя племенник. Аз никога не се спирам пред личните неудобства и никога не отказвам да правя жертви.

— Трябва да се признае, че предаността ви е възхитителна — каза мистър Клъмп с нисък поклон, — обаче…

— От идването си тук просто не съм затворила очи, отказала съм се от съня си, от здравето си, от всяко удобство, за да мога да изпълня своя дълг. Когато клетият ми Джеймс се разболя от шарка, нима оставих слугинята си да го гледа? Не.

— Направили сте това, което подобава на една превъзходна майка, скъпа госпожо, на една добра майка, обаче…

— Като майка и като съпруга на един английски свещеник, аз смирено се надявам, че принципите ми са прави — каза мисис Бют с възторжената тържественост на дълбоко убедения — и докато природата ме поддържа, мистър Клъмп, аз никога, никога не ще напусна своя пост. Други могат да повалят тази побеляла глава на болничната постеля (тук мисис Бют поклати глава и посочи към една от кафявите перуки на мис Кроли, сложена на поставка в тоалетната стая), обаче аз никога не ще я напусна. Ах, мистър Клъмп! Боя се, че тази болна се нуждае не само от медицинска, но и от духовна подкрепа.

— Това, което исках да отбележа, скъпа госпожо — тук упоритият Клъмп отново я прекъсна любезно, — това, което исках да отбележа, когато вие изразихте чувствата, които ви правят такава голяма чест, беше, че вие, струва ми се, се боите без основание за добрата си приятелка и прекалено щедро жертвувате собственото си здраве заради нея.

— Бих дала и живота си, за да изпълня своя дълг, както и за доброто на кой да е член от семейството на съпруга ми — прекъсна го мисис Бют.

— Да, госпожо, ако е необходимо; но ние не желаем мисис Бют да става мъченица — каза галантно мистър Клъмп. — Двамата с доктор Скуилс обсъдихме най-старателно положението на мис Кроли, както и сама можете да предположите. Намирам я потисната и неспокойна; разтревожена е от семейните неприятности.

— Племенникът й ще отиде към гибел! — извика мисис Кроли.

— Разтревожена е от семейни неприятности; но вие дойдохте като ангел-хранител, скъпа госпожо, като същински ангел-хранител, уверявам ви, за да я облекчите при настоящите нещастия. Но доктор Скуилс и аз смятаме, че нашата симпатична приятелка не е в такова състояние, та да е необходимо да пази леглото. Тя е потисната, но лежането може би усилва още повече потиснатостта й. Нуждае се от промяна, чист въздух, веселие — най-приятните лекарства на аптекарското изкуство — каза мистър Клъмп, като се усмихна и показа хубавите си зъби. — Убедете я да стане, скъпа госпожо. Измъкнете я от леглото и от лошите мисли; настоявайте да поизлиза на разходка с екипажа. Това ще направи да цъфнат рози и на вашите бузи, ако ми позволите да ви го кажа, мисис Бют Кроли.

— Само видът на ужасния й племенник, срещнат случайно в парка, където чувам, че този нещастник се разхожда с нахалната съучастничка на престъпленията си — каза мирис Бют (като без да иска, даде да се прозре себелюбието й), — ще й причини такъв удар, че ще трябва отново да я сложим на легло. Тя не трябва да излиза, мистър Клъмп. И няма да излезе, докато съм тук да бдя над нея. А що се отнася до моето здраве, нима то има някакво значение? Аз го давам с радост, сър. Жертвувам го пред олтара на дълга си.

— Честна дума, госпожо — каза сега сурово мистър Клъмп, — не отговарям за живота й, ако тя продължава да лежи в тази тъмна стая. Нервите й са толкова разстроени, че може всеки миг да я изгубим; и ако желаете капитан Кроли да стане неин наследник, предупреждавам ви най-искрено, госпожо, че вие правите всичко възможно да му помогнете.

— Боже мой! Наистина ли животът й е в опасност? — извика мисис Бют. — Защо, защо не ме предупредихте по-рано, мистър Клъмп?

Предишната вечер мистър Клъмп и доктор Скуилс се бяха съвещавали (над бутилка вино в дома на сър Лапен Уорън, чиято съпруга се готвеше да го ощастливи с тринадесетото си благословение) относно болестта на мис Кроли.

— Онази жена от Хампшир — забеляза доктор Скуилс, — която се е вкопчила в старата Тили Кроли, е същинска харпия. Каква прекрасна мадейра!

— Какъв глупак излезе Родън Кроли — отвърна Клъмп, — да вземе да се ожени за някаква си възпитателка! Но тя не беше за изхвърляне, нали?

— Зелени очи, хубава кожа, грациозна фигура, знаменито развита отпред — забеляза Скуилс. — Вярно, не беше за изхвърляне. Кроли наистина излезе глупак.

— Той винаги си е бил глупак — отвърна аптекарят.

— Разбира се, старата няма да му остави нито стотинка — каза лекарят и след малко добави: — Хубави парички ще остави, нали?

— Да остави парички ли? — каза Клъмп, като се ухили. — Нямам намерение да се стигне дотам. Та нали, докато е жива, ще получавам от нея двеста лири стерлинги годишно.

— Онази жена от Хампшир ще я убие за два месеца, мое момче, ако продължава така да я гледа — каза доктор Скуилс. — Стара жена; обича да си похапва; разстроени нерви; болно сърце; натиск на мозъка; апоплексия и толкова. Накарай я да стане, Клъмп; накарай я да излезе, иначе не й давам много седмици, а тогава и ти няма дълго да получаваш твоите двеста лири годишно. — Този намек именно накара достойния аптекар да заговори така откровено на мисис Бют Кроли.

Тъй като мисис Бют държеше старата дама под властта си, на легло, без друг човек наоколо, тя предприе няколко нападения, за да я накара да промени завещанието си. Но когато на мис Кроли се правеха такива мрачни предложения, страхът й от смъртта силно се увеличаваше. И мисис Бют видя, че преди да се надява да постигне своята благородна цел, тя трябва да подобри настроението и здравето на пациентката си. Следващият въпрос беше къде да я заведе. Едничкото място, където няма възможност да срещне онези двама омразници, е черквата, а това няма да я забавлява — мислеше си с право мисис Бют. «Трябва да отидем на разходка из нашите хубави лондонски предградия — каза си след това тя. — Чувам, че те са най-живописните в света.» И тя изведнъж силно се заинтересува от Хампстед и Хорнзи и откри, че Дълуич много я привлича, поради което сложи своята жертва в екипажа и я закара към тези провинциални места, като изпълваше часовете на пътешествията с разговори за Родън и съпругата му и разправяше на старата жена всичко онова, което можеше да засили негодуванието й спрямо тези двама окаяници.

Изглежда, мисис Бют дърпаше канапа по-силно, отколкото беше необходимо. Защото, макар и да успя да внуши на мис Кроли необходимата ненавист към непослушния й племенник, болната жена изпитваше силна омраза и таен страх от мъчителката си и жадуваше да избяга от нея. Не след дълго тя въстана най-категорично против разходките в Хайгейт и Хорнзи. Старата жена настояваше да отидат в парка. Мисис Бют знаеше, че там ще срещнат отвратителния Родън, и беше права. Един ден файтонът му се появи на ринга; Ребека седеше до него. В неприятелския екипаж мис Кроли заемаше обичайното си място, като мисис Бют се намираше от лявата й страна, а пуделът и мис Бригс седяха отзад. Моментът бе напрегнат и сърцето на Ребека заби бързо, когато разпозна екипажа. И когато двете превозни средства се приближиха едно срещу друго, тя скръсти ръце и погледна към старата мома с израз на дълбока преданост и мъка. Родън се разтрепери и лицето му стана мораво зад боядисаните мустаци. В другия екипаж само Бригс се развълнува и хвърли неспокоен поглед към старите си приятели. Бонето на мис Кроли бе упорито обърнато на другата страна. Мисис Бют избра точно този момент да обсипва пудела с ласки, като го наричаше свое мъничко любимче, сладичко кученце и миличко същество. Екипажите се разминаха и всеки продължи пътя си.

— Нищо не излезе, дявол да го вземе — каза Родън на жена си.

— Опитай още веднъж, Родън — отвърна Ребека. — Не би ли могъл да вклещиш твоите колела в техните, миличък?

Родън нямаше смелост за тази маневра. Когато екипажите се срещнаха отново, той се изправи, вдигна ръка, за да свали шапка, и цял се превърна в зрение. Но този път лицето на мис Кроли не бе извърнато настрани; тя и мисис Бют го погледнаха право в очите и най-безжалостно изразиха пренебрежението си. Той се отпусна с проклятие на мястото си и като се отклони от ринга, препусна отчаяно към къщи.

Това беше решителна победа за мисис Бют. Но като забеляза явната нервност на мис Кроли, тя почувствува опасността от други подобни срещи и реши, че за здравето на скъпата й приятелка крайно необходимо да напуснат за известно време града, като горещо препоръча да заминат за Брайтън.

(обратно)

Глава XX В която капитан Добин играе ролята на брачен пратеник

Без да разбере как, капитан Уилям Добин стана най-жаркият подбудител и помагач за свързването на Джордж Озбърн с Амелия. Ако не беше той, това никога нямаше да стане. Той не можеше да не си го признае и се усмихваше донейде горчиво, като си мислеше, че от всички хора на света именно на него е паднала грижата за тази женитба. Но макар воденето на преговорите да бе едва ли не най-болезнената длъжност, която можеше да му бъде дадена, все пак, щом трябваше да изпълни някакъв дълг, капитан Добин бе свикнал да върши това без много думи и колебание. След като се убеди, че ако я лишат от съпруга й, мис Седли ще умре от отчаяние, той реши да употреби всички усилия, за да я запази жива.

Няма да влизам в пълни подробности относно срещата между Джордж и Амелия, когато той бе доведен отново до нозете (не би ли трябвало да се осмелим да кажем ръцете?) на любимата си посредством намесата на неговия честен приятел Уилям. Много по-кораво сърце от Джорджовото би се стопило при вида на това сладко личице, тъй трагично смазано от мъка и отчаяние, както и при искрените и нежни думи, с които тя разкри страданията на покрусеното си сърце. Но понеже тя не припадна, когато разтрепераната й майка доведе пред нея Озбърн, и понеже даде отдушник на прекомерната си скръб само като сложи глава на рамото на любимия си, където изплака насъбралите се нежни и облекчителни сълзи, старата мисис Седли, която също се почувствува много облекчена, реши, че е най-добре да остави младите хора сами. Когато тя си излизаше, Еми плачеше над ръката на Джордж, целувайки я смирено, сякаш той бе върховният й повелител и господар, а самата тя бе недостойна и виновна и се нуждаеше от благоволението и прошката му.

Нейното смирение и сладко безропотно послушание силно трогнаха и поласкаха Джордж Озбърн. В това вярно и покорно създание той видя робиня и душата му тайно потрепна при съзнанието за своята мощ. Макар и да бе султан, той щеше да се покаже щедър и щеше да вдигне коленичилата Естер, за да я направи своя царица. Освен това тъгата и красотата й го трогнаха колкото подчинението й, така че, както се казва, той я развесели, вдигна я и й прости. Всичките й надежди и чувства, които бяха на умиране поради туй, че бе лишена от това свое слънце, изведнъж отново цъфнаха, когато светлината му пак грейна над нея. Едва ли бихте могли да познаете, че светналото малко личице, сложено нея нощ върху възглавницата на Амелия, бе същото, което лежеше там предишната нощ толкова бледо, така безжизнено, така равнодушно към всичко наоколо. Честната ирландска девойка, прислужничката, зарадвана от тази промяна, поиска позволение да целуне лицето, което изведнъж бе станало тъй цветущо, Амелия обви ръце около шията на момичето и го целуна от цялото си сърце, също като дете. Наистина тя бе малко повече от дете. И като на дете бе нея нощ сънят й — сладък и освежителен; а колко ненаказано голямо беше щастието й, когато се събуди сутринта с раждането на слънчевата светлина!

«Днес той отново ще бъде тук — мислеше си Амелия. — Той е най-великият и най-добрият от всички мъже!» А и Джордж също така си мислеше, че е едно от най-благородните живи същества и че прави огромна жертва, като се жени за това младо създание.

Докато тя и Озбърн се радваха на приятния си tête-à-tête на горния етаж, старата мисис Седли и капитан Добин разговаряха долу върху създаденото положение и за бъдещето на двамата млади хора. След като събра влюбените и ги остави да се прегръщат най-горещо, постъпвайки като истинска жена, мисис Седли изрази мнението, че никоя земна сила не ще накара мистър Седли да се съгласи на брака между дъщеря му и сина на човека, който се бе отнесъл към него така жестоко и така срамно. И тя заразправя надълго и нашироко за миналите щастливи дни и за миналия им разкош, когато Озбърн живеел много скромно, а жена му оставала крайно доволна, ако можела да получи някои от бебешките дрешки на Джоз, с които мисис Седли й услужила при раждането на едно от децата им. Тя беше сигурна, че дяволската неблагодарност на този човек е сломила сърцето на мистър Седли, а пък що се отнася до женитбата, той нямало никога, никога, никога да се съгласи.

— Тогава те трябва да избягат, госпожо — каза със смях Добин, — и да последват примера на капитан Родън Кроли и онази малка възпитателка, приятелката на мис Еми.

— Възможно ли е? Никога не бих си помислила… — И мисис Седли силно се развълнува при тази новина. Колко би желала и Бленкинсоп да я бе чула! Бленкинсоп винаги подозирала онази мис Шарп. Как се бил отървал Джоз!… И тя описа добре познатата вече любовна интрижка между Ребека и данъчния началник на Богли Уола.

Не беше обаче яростта на мистър Седли, от която Добин се боеше толкова, колкото от яростта на другия засегнат родител, и той си призна, че е много разтревожен и загрижен относно поведението на червеновеждия стар тиранин от Ръсъл Скуеър. Добин бе уверен, че той е забранил безусловно брака. Той знаеше какъв упорит и свиреп човек е Озбърн и как не отстъпва от думата си.

— Единствената възможност, която Джордж има за помирение с баща си, е да се отличи в предстоящия поход — заявяваше приятелят му. — Ако умре, съдбата ще е една и за двамата. А ако не успее да се отличи, какво ще стане тогава? Чувал съм, че има малко пари от майка си — достатъчно, за да си купи майорската титла — иначе ще трябва да продаде каквото има и да отиде да копае в Канада или да заживее без обичайните удобства в някоя къщичка в провинцията.

Добин си мислеше, че с такава съпруга той не би имал нищо против да отиде дори в Сибир — и може да е чудно, но на този смешен и крайно неразумен младеж нито за миг не хрумна, че липсата на средства да се поддържа хубав екипаж и коне, както и на доход, който би дал възможност на притежателите му да посрещат приятелите си по благороднически, може да служи за пречка на брака между Джордж и мис Седли.

Тези важни обстоятелства го караха да смята, че женитбата трябва да стане колкото може по-скоро. Чудя се, дали самият той не искаше това да мине по-бърже? Също както в случай на смърт хората желаят да избързат с погребението или както гледат да се свърши по-скоро с раздялата, когато се решат на такава. Едно е положително, че веднъж взел работата в ръцете си, капитан Добин я направляваше с най-голямо усърдие. Той убеди Джордж в необходимостта да се действува неотложно и му изтъкна възможностите за помирение с баща му, което можеше да се постигне, ако вестникът съобщеше за някакво негово отличие. Ако е нужно, и той самият ще предизвика и въвлече и двамата бащи в тази работа. Най-малкото Добин убеди Джордж да свърши всичко, преди да бе дошла очакваната от всички заповед за заминаването на полка на поход в Европа.

Упорито зает с тези женитбени планове, получил одобрението и съгласието на мисис Седли, която нямаше голямо желание да съобщи лично работата на съпруга си, мистър Добин отиде да потърси Джон Седли в неговото свърталище в Сити, кафене «Тапиока», където, след затварянето на собствената му кантора и след постигналото го нещастие, клетият съсипан стар джентълмен отиваше всекидневно да пише и получава писмата си и да ги събира в тайнствени, вързопчета, няколко от които носеше в джобовете на жакета си. Не знам нещо по-печално от тази улисаност и тези тайнствени занимания на един разорен човек; писмата от богаташи, които ви показва; смачканите и изпоцапани документи, обещаващи поддръжка и изразяващи съчувствия, които той слага свенливо пред вас и върху които гради надеждите си за възстановяване и бъдещо богатство. Обичният ми читател сигурно е имал случай в своя житейски опит да бъде издебван от не един такъв нещастник. Той ви дръпва в ъгъла, изважда от зяпналия си джоб снопчето книжа и с канапа в уста слага пред вас любимите си отбрани писма. Кой не познава тъжния ревностен полусмахнат поглед, който той ви отправя с безнадеждните си очи?

Добин откри, че веселият, благоденствуващ и шеговит навремето Джон Седли сега се бе превърнал в такъв именно човек. Жакетът му, който биваше тъй спретнат и изящен, сега бе избелял по ръбовете, а копчетата му се бяха протрили. Лицето му бе хлътнало и небръснато; нагръдникът и вратовръзката му висяха отпуснато под заприличалата на торба жилетка. Когато в миналото черпеше приятелите си в някое кафене, той викаше и се смееше по-високо от всеки и караше всички келнери да подскачат наоколо му; а сега бе просто мъчително да го гледаш как смирено и учтиво се държи със стария прислужник Джон от «Тапиока», с помътнели очи, скъсани чорапи и напукани меки обувки, чиято длъжност е да поднася восъчни кръгчета за удряне на печати, мастило в глинени мастилници и листове хартия на посетителите на това мрачно увеселително заведение, където, изглежда, нищо друго не се консумираше. А що се отнася до Уилям Добин, комуто през юношеските години той често беше давал пари за почерпка и когото старият джентълмен хиляди пъти бе правил прицелна точка на шегите си, сега Седли му подаде ръка много колебливо и смирено, като го нарече «сър». Чувство на срам и угризение обхвана Уилям Добин, когато съсипаният стар човек го посрещна и назова така, сякаш самият той беше в нещо виновен за нещастията, които дотолкова бяха принизили Джон Седли.

— Много се радвам да ви видя, капитан Добин, сър — каза той, след като хвърли крадешком един-два погледа към посетителя си (чиято мършава фигура и военен вид запалиха пламъче на възбуда в помътнелите очи на келнера с напуканите обувки и събудиха старата дама в черно, която дремеше сред овехтелите кафени чаши зад тезгяха). — Как са достойният общински съветник и милейди, вашата превъзходна майка, сър? — И когато каза «милейди», той погледна към келнера, сякаш искаше да каже: «Чуваш ли, Джон, аз все още имам приятели, и при това хора с титла и добро име.» — По работа ли идвате при мене, сър? Моите млади приятели, Дейл и Спигът, вършат засега цялата ми работа, докато новата ми кантора стане готова; тъй като, знаете, капитане, аз съм тук само временно. Какво бих могъл да сторя за вас, сър? Желаете ли да вземете нещо?

Добин заяви с голямо колебание и заекване, че не е нито жаден, нито гладен; че няма никаква работа за свършване; че е дошъл само да попита дали мистър Седли е добре и да се ръкува с един стар приятел. И сетне прибави, като по най-извратен начин изкриви истината:

— Майка ми е много добре — искам да кажа, напоследък никак не беше добре и чака само първия хубав ден да отиде на гости на мисис Седли. Как е мисис Седли, сър? Надявам се, че е добре. — И тук той се спря, мислейки за дълбоката си неискреност; защото денят беше чудесен и слънцето светеше весело, доколкото това бе възможно в Кофин Корт, където се намираше кафене «Тапиока»; и мистър Добин се сети, че е видял мисис Седли само преди един час, след като бе завел у тях Озбърн с файтона си и го бе оставил tête-à-tête с мис Амелия.

— Жена ми ще бъде много щастлива да се види с милейди — отвърна Седли, като извади книжата си. — Лейди Добин ще ни намери в по-малка къща от тази, в която по-рано имахме обичай да приемаме приятелите си; обаче тя е уютна и промяната на въздуха се отразява добре на дъщеря ми, която не се чувствуваше добре в града — вие, сър, си спомняте за малката Еми, нали? — Да, в града никак не се чувствуваше добре. — Докато старият джентълмен говореше, очите му шареха наоколо и той си мислеше за друго, а пръстите му барабаняха върху книжата и си играеха с изтъркания шнур, с който документите бяха превързани.

— Вие сте военен — продължи той — и аз ви питам, Бил Добин, можеше ли някому да хрумне, че онзи корсикански мошеник ще се завърне от Елба? Когато съюзените владетели бяха тук миналата година и ние им дадохме онзи банкет в Сити, сър, и когато видяхме ракетите и китайския мост в парка Сент Джеймс, можеше ли един разумен човек да предположи, че мирът не е действително сключен, след като вече му бяхме изпели благодарствените молитви, сър? Питам ви, Уилям, можех ли да предположа, че австрийският император е такъв проклет предател — предател и нищо повече? Аз наричам нещата с истинското им име — проклет двуличен предател и интригант, който през всичкото време е желаел завръщането на зет си. И казвам, че бягството на Наполеон от Елба е проклета измама и заговор, сър, в които са забъркани половината европейски държави, за да могат да свалят цената на акциите и да разорят страната ни. Ето защо името ми е в списъка на опропастените търговци. И защо е всичко това, сър? Защото имах доверие в руския император и в принц-регента. Погледнете тук. Погледнете документите ми. Погледнете как са се котирали ценните книжа на първи март и погледнете ги сега. Всичко е било наредено със заговор, сър, иначе онзи мошеник никога не щеше да побегне. Къде е бил английският представител, който го е оставил да избяга? Той трябва да се застреля, сър — трябва да го доведат пред военен съд и да го застрелят, бога ми.

— Сега отиваме да погнем Наполеон, сър — каза Добин, поизплашен от яростта на стария човек, чиито вени на челото се бяха издули и който седеше и удряше със свит юмрук по книжата си. — Ние ще го пипнем, сър — маркизът е вече в Белгия и всеки ден чакаме заповед за тръгване.

— Не му давайте да отдъхне. Върнете се с главата на онзи злодей, сър. Застреляйте този страхливец, сър — крещеше Седли. — Сам аз бих влязъл в армията, ако не бях съсипан и стар — разорен от онзи проклет мошеник — и от бандата крадци и измамници в тази страна, които аз издигнах, сър, и които сега се разхождат с екипажите си — прибави той с пресекнал глас.

Добин се смая не малко при вида на този добър, стар приятел, почти побъркан от сполетялото го нещастие и влуден от старчески гняв. Жалете покрусения джентълмен — вие, които считате парите и доброто име за най-голямо благо; да, за такива ги считат и в Панаира на суетата.

— Да — продължи той, — понякога човек държи змии в пазвата си и ги топли, а сетне те го ухапват. Понякога човек сам слага просяка на коня и после той пръв го стъпква. Вие знаете за кого говоря, момчето ми. Говоря за един възгордял се с богатството си злодей от Ръсъл Скуеър, когото познавах, когато нямаше и един шилинг, и за когото се моля да го видя просяк — такъв, какъвто беше, когато му подадох ръка за помощ.

— Чух нещо за това, сър, от моя приятел Джордж — каза Добин, който с нетърпение чакаше разговорът да стигне дотук. — Кавгата между вас и баща му го нарани твърде много, сър. И дори ви нося известие от него.

— Аха, за това, значи, сте дошли, така ли? — извика старият човек, като скочи. — Какво! Може би той ми съчувствува, така ли? Много мило от страна на този оперен франт, с неговото контешко държане и хайлайфска надутост. Все още ли се навърта около дома ми? Ако синът ми имаше смелостта на мъж, щеше да го застреля. Той е също такъв злодей като баща си. Не позволявам да се споменава името му в дома ми. Проклинам деня, когато го пуснах там; и предпочитам да видя дъщеря си умряла пред краката ми, отколкото омъжена за него.

— Джордж не е виновен за свирепостта на баща си, сър. Любовта на дъщеря ви към него е толкова негово дело, колкото и ваше. Кой сте вие, та да си играете с чувствата на двама млади хора и по ваша воля да сломявате сърцата им?

— Не забравяйте, че неговият баща скъсва годежа — извика старият Седли. — Аз съм този, който го забранява. Неговото семейство и моето са разделени завинаги. Паднал съм ниско, но не чак дотолкова, не, не. Можете да кажете това на цялата сган — на сина, на бащата, на сестрите, на всички.

— Моето мнение, сър, е, че вие нямате нито власт, нито право да разделяте тези двама — отвърна Добин с нисък глас — и че ако не дадете дъщеря си, неин дълг ще бъде да се омъжи без вашето съгласие. Няма причина тя да умира или да живее в нещастие заради това, че сте упорит. Според мене тя трябва да се счита за омъжена, все едно, че съобщението за брака й е вече прочетено във всички черкви в Лондон. И на отправените ви от стария Озбърн обвинения какъв по-хубав отговор можете да дадете от този, че самият му син желае да влезе в семейството ви и да се ожени за дъщеря ви?

Лъч на нещо като задоволство сякаш блесна над стария Седли, когато му бе представен този довод, но все пак той продължи да настоява, че никога нямало да даде съгласието си за брак между Амелия и Джордж Озбърн.

— Тогава ще трябва да свършим работата без вашето съгласие — каза Добин, като се усмихна, и разправи на мистър Седли, също както бе разправил и на мисис Седли предишния ден, за тайната женитба на Ребека и капитан Кроли. Това, изглежда, развесели стария джентълмен.

— Вие капитаните сте ужасни хора — каза той, като завърза книжата си, и нещо подобно на усмивка се появи на устните му, за голямо учудване на бледоокия келнер, който току-що влезе и който никога не бе виждал такова изражение на лицето на Седли, откакто последният бе започнал да посещава мрачното кафене.

Може би мисълта да нанесе по този начин удар на неприятеля си пооблекчи стария джентълмен и понеже разговорът им се свърши, той и Добин се разделиха като доста добри приятели.

— Моите сестри казват, че тя имала диаманти, големи колкото гълъбови яйца — каза със смях Джордж. — Как ли правят цвета на кожата й да изпъква още повече! Какъв ли блясък се получава, когато сложи скъпоценностите около шията си! Черната й като смола коса е къдрава като косата на Самбо. Когато се е представила в двореца, сигурно е носила халка на носа си; и ако си сложи снопче пера на кока, положително ще заприлича на същинска дивашка красавица.

В разговор с Амелия Джордж се подиграваше на външния вид на една млада девойка, с която напоследък баща му и сестрите му се бяха запознали и която стана предмет на голямо уважение от страна на семейството от Ръсъл Скуеър. Говореше се за нея, че имала не знам колко плантации в западноиндийските острови; много пари, вложени в ценни книжа; а в списъка на акционерите на Източноиндийската компания пред името й имало три звездички. Притежавала имение в Съри, къща на Портланд Плейс. Името на богатата западноиндийска наследничка се споменавало с похвала във вестник «Морнинг Пост». Мисис Хегистън, вдовицата на полковник Хегистън, нейна роднина, й служила за «придружница» и поддържала домакинството й. Току-що била излязла от училище, където завършила образованието си, а Джордж и сестрите му я били срещнали на един вечерен прием в Девъншир Плейс, дома на стария Хълкър (фирмата «Хълкър, Булък и сие» от дълго време била във връзка с плантациите й в западноиндийските острови), и момичетата й направили най-сърдечни аванси, които наследничката приела най-любезно. «Сираче с нейното положение — с толкова много пари — колко интересно!» — казваха госпожици Озбърн. Когато се върнаха от бала у Хълкър, те говореха на компаньонката си мис Уирт само за тяхната нова приятелка; бяха наредили да се срещат постоянно и още на следния ден отидоха с екипажа да я видят. Мисис Хегистън, вдовицата на полковник Хегистън и роднина на лорд Бинки, за когото тя непрестанно говореше, направи на милите наивни момичета впечатление на доста надменна жена и прекалено склонна да приказва за знатните си роднини. Но Рода била тъкмо такава, каквато човек можел да желае — най-откровеното, най-доброто, най-приятното същество — може би се нуждаела от малко повече изисканост, но пък била тъй добродушна! И момичетата започнаха веднага да си говорят на малки имена.

— Трябваше да я видиш как се беше облякла за двореца, Еми — каза със смях Озбърн. — Дойде при сестрите ми да се покаже, преди да я представи там роднината й милейди Бинки. Тази жена Хегистън е роднина с всички. Диамантите й блестяха като ракетите във Воксхол, когато ние бяхме там. (Спомняш ли си Воксхол, Еми, и как Джоз пееше на ухото на скъпото си съкровище?) Представи си, миличка, диаманти и махагон! Помисли си само какъв прекрасен контраст — и белите пера в косата й — искам да кажа, във вълната й. Обиците й бяха като светилници, Бога ми, човек просто можеше да ги запали — а и жълтият й копринен шлейф, който се влачеше отзаде й като опашка на комета.

— На колко е години? — запита Еми, на която Джордж бъбреше за тази тъмнокожа особа на сутринта, след като отново се бяха събрали — бъбреше тъй сладко, както никой друг в света не можеше да бъбри.

— Ех, макар и току-що да е напуснала училище, черната принцеса трябва да е на двадесет и две-три години. А пък да я видиш какъв правопис има! Обикновено мисис полковник Хегистън пише писмата й, но веднъж, в момент на изблик на чувства, тя написала една бележка на сестрите ми; вместо «сатен» писала «сетен», а вместо «Сент Джеймс» — «Сент Джамс».

— О, това трябва да е мис Шварц, която заемаше спалня-салон — каза Еми, като си спомни за добродушната мулатка, която бе изпаднала в такава истерия, когато Амелия напущаше лицея на мис Пинкъртън.

— Точно същото име — каза Джордж. — Баща й бил германски евреин — казват, че бил собственик на роби, свързан по някакъв начин с Канибалските острови. Миналата година той умрял и мис Пинкъртън завършила образованието й. Тя може да свири две парчета на пиано; знае три песни и може да пише, когато мисис Хегистън е наблизо да й диктува буквите. Джейн и Мария вече я обичат като сестра.

— Бих желала и мене да обичаха — каза с копнеж Еми. — Към мене винаги се държаха студено.

— Мило дете, и тебе щяха да обичат, ако имаше двеста хиляди фунта стерлинги — отвърна Джордж. — Така са възпитани. Това, на което нашето общество държи, са парите. Живеем сред големи търговци от Сити и банкери и всеки, който разговаря с тебе, подрънква в джоб парите си. Ето например онзи простак Фред Булък, който ще се ожени за Мария, ето Голдмур, директора на Източноиндийската компания, ето и Дипли, търговеца на восък, от нашия бранш — каза Джордж, като се изчерви неловко. — Дявол да я вземе цялата тази сган от сребролюбци-простаци! Когато присъствувам на големите им тежки вечери, заспивам. И така се срамувам от глупавите приеми на баща си! Свикнал съм да живея с джентълмени, Еми, и със светски хора, а не с охранени търговци. Скъпа малка женичке, ти си единствената от нашия кръг, която мисли, говори и се държи като дама; и ти вършиш това, защото си ангел и не можеш иначе. Не протестирай. Ти наистина си единствената лейди. Не забеляза ли това и мис Кроли, която е живяла сред най-доброто общество на Европа? А що се отнася до Кроли от гвардейския полк, дявол да го вземе, чудесен човек е и аз се възхищавам от него за това, че се ожени за девойката, която си бе избрал.

По същата причина и Амелия много се възхищаваше от мистър Кроли. Вярваше, че Ребека ще бъде щастлива с него и се надяваше (със смях), че Джоз ще се утеши. Така тези двама продължиха да си бъбрят също като едно време. Тя си бе възвърнала доверието в Джордж, макар и да проявяваше доста много ревност спрямо мис Шварц, като казваше, че много се бояла (лицемерка такава) да не би Джордж да я забрави заради парите и именията на наследничката от Сент Китс. Но истината е, че тя беше твърде щастлива, за да изпитва каквито и да било страхове, съмнения или предчувствия; и щом Джордж беше до нея, не се страхуваше ни от наследници, ни от красавици, нито изобщо от нищо.

Когато след обед капитан Добин се върна при двамата — което той стори с голямо съчувствие, — сърцето му се изпълни с радост, като видя как Амелия отново е станала младо момиче — как се смее и чурулика, как пее познатите стари песни пред пианото и как те бяха прекъснати единствено от звънеца отвън, който известяваше за връщането на мистър Седли от Сити, поради което дадоха на Джордж знак да се оттегли.

Освен дето му се усмихна за добре дошъл — и дори това беше лицемерие, тъй като идването му я подразни, — мис Седли нито веднъж не се сети за капитан Добин през време на посещението му. Но той беше доволен, защото я видя щастлива; и изпитваше благодарност за това, че той е станал причина за настоящото й щастие.

(обратно)

Глава XXI Свада за една наследничка

У всекиго може да се породи любов към някоя млада девойка, която притежава качествата на мис Шварц; и в душата на стария мистър Озбърн се породи блян, който тя трябваше да осъществи. Той насърчаваше с много голям възторг и благоразположение жарката привързаност на дъщерите си към младата наследничка и заявяваше, че като баща изпитвал най-искрено удоволствие да вижда как дъщерите му така на място влагат обичта си.

— В нашата скромна къща на Ръсъл Скуеър вие няма да намерите този разкош и тази пищност, на която сте свикнали в западния край на града, мис — казваше той на Рода. — Дъщерите ми са простички и безкористни момичета, но сърцата им са там, където трябва, и привързаността, която изпитват към вас, им прави чест — да, повтарям, прави им чест. Аз съм обикновен, простичък, смирен британски търговец — честен, както ще потвърдят това и Хълкър, и Булък, които бяха във връзка с покойния ви баща. Вие ще видите, че ние сме сплотено, простичко, щастливо и, смятам, уважавано семейство — скромни хора със скромна трапеза, обаче ви приемаме сърдечно, мила ми мис Рода — нека ви наричам само Рода, защото сърцето ми е изпълнено с обич към вас. Аз съм откровен човек и вие ми харесвате. Чаша шампанско! Хикс, подай чаша шампанско на мис Шварц.

Нямаше никакво съмнение, че старият Озбърн вярва всичко, каквото казва, и че момичетата са напълно искрени в проявите си на любов към мис Шварц. За хората в Панаира на суетата е съвсем естествено да се привързват към богатите. Ако най-простичките хора са склонни да гледат с не малка любезност на голямото благополучие (защото аз предизвиквам всеки британец да събере смелост и си признае дали мисълта за богатство не събужда у него страхопочитание и приятно усещане, и дали, ако ви кажат, че човекът, който седи на вечерята до вас, притежава половин милион, вие няма да се отнесете към него с известно любопитство) — ако, значи, обикновените хора гледат с благодарност към парите, колко по-силно е това за светските господа! Парите събуждат у тях изблик на любов и добри чувства и нежността им спонтанно възниква към интересните притежатели на богатството. Познавам някои почтени хора, гдето не се чувствуват свободни да дарят приятелството си на човек, който няма известна сума пари или място в обществото. Те проявяват чувствата си само при подходящи случаи. И за доказателство на това може да служи обстоятелството, че повечето членове на семейство Озбърн, които в продължение на петнадесет години не можеха да събудят в сърцата си обич към Амелия Седли, само за една вечер се привързаха така силно към мис Шварц, както би могъл да си пожелае най-романтичният поддръжник на идеята за любов от пръв поглед.

Колко подходяща би била тя за Джордж (единодушно решиха сестрите и мис Уирт) и колко по-сполучлив щял да бъде един брак с нея, отколкото с онази незначителна малка Амелия! Такъв блестящ младеж като него, с такава хубава външност, с такива качества — тъкмо съпруг за нея! И душите на младите девойки се изпълниха с видения за балове в Портланд Плейс, представяния в двореца и сближаване с половината аристокрация. И те не приказваха на любимата си нова приятелка за нищо друго, освен за Джордж и за неговите знатни познати.

Също и старият Озбърн си мислеше, че тя би била много подходяща за съпруга на Джордж. Той ще напусне армията; ще влезе в парламента; ще стане светски човек и фигура в политическия живот. Кръвта му се разпали от честен британски възторг, като си представяше как името Озбърн добива благородство в лицето на сина му и как той може да сложи начало на цяло поколение блестящи баронети. И започна да работи в Сити и на борсата, докато научи всичко относно богатството на наследничката — къде са вложени парите й и къде се намират именията й. Младият Фред Булък, един от главните осведомители, би желал да се опита пред нея за себе си (така именно се изрази младият банкер), само че се бе заангажирал вече при Мария Озбърн. Но като не беше в състояние да си я осигури за съпруга, безкористният Фред бе напълно съгласен да я види своя снаха.

— Нека Джордж се запретне и я спечели — посъветва той. — Ковете желязото, докато е горещо — докато е още нова за Лондон. След няколко седмици някой проклет младеж от аристократичния край на града ще дойде с титлата и парите си и ще изиграе всички ни от Сити, както стори това миналата година лорд Фитцруфус с мис Грогръм, която вече бе сгодена за Подър, от фирмата «Подър и Браун». Колкото по-скоро се свърши работата, толкова по-добре, мистър Озбърн; това е моят съвет.

Няма значение, че когато мистър Озбърн напусна банката, мистър Булък си спомни за Амелия и какво мило момиче е тя, и как е привързана към Джордж Озбърн; и той отдели най-малко десет секунди от ценното си време, за да окайва нещастната млада жена за нейната зла участ.

Докато Джордж Озбърн, подтикван от добрите си чувства и от верния си приятел Добин, се връщаше отново в краката на Амелия, баща му и сестрите му нареждаха този блестящ брак, на който и през ум не им минаваше, че той може да се възпротиви.

Когато старият Озбърн правеше за нещо «намек», и най-тъпият човек не можеше да не се сети за какво става дума. Когато изритваше някой лакей по стълбата, той наричаше това «намек», отправен към лакея да напусне службата си. С обичайната си откровеност и деликатност той каза на мисис Хегистън, че ще й даде чек за пет хиляди лири стерлинги в деня, когато синът му се ожени за повереницата й; той нарече това предложение «намек», като го считаше за много ловка проява на дипломация. Най-сетне направи намек и на Джордж за наследничката, като му заповяда веднага да се ожени за нея, също както би заповядал на лакея си да отпуши бутилка или на чиновника си да напише писмо.

Този повелителен намек обезпокои Джордж твърде много. Той беше в самия разгар на първия си плам и удоволствие от второто си ухажване на Амелия и това му бе неописуемо приятно. Разликата между нейния вид и държане и тези на наследничката правеше мисълта за брак с богаташката двойно по-смешна и омразна. «Представи си да ме видят в екипаж или в ложа в операта до една такава махагонова красавица!» — мислеше си той. Прибавете към всичко и обстоятелството, че младият Озбърн бе също толкова упорит, колкото и старият. Когато желаеше нещо, той беше тъй настойчив в намерението си да го получи и точно толкова буен, когато го разядосваха, както и баща му в най-свирепите моменти.

Първия ден, когато баща му направи официално намек, че трябва да сложи чувствата си пред краката на мис Шварц, Джордж се опита да печели време.

— Трябваше по-рано да се сетите за тази работа, сър — каза той. — Това не може да стане сега, когато всеки ден очакваме да ни пратят на поход в чужбина. Почакайте, докато се върна, ако изобщо се върна. — После той даде да се разбере, че времето, когато полкът всеки миг очаква да напусне Англия, не е подходящо избрано, че малкото дни или седмици, през които им остава да бъдат в отечеството, трябва да бъдат посветени на работа, а не на ухажване; за това имало достатъчно време, когато се завърнел в родината си с майорски чин. — Тъй като аз ви обещавам — каза с доволство той, — че по един или друг повод вие ще прочетете името Джордж Озбърн във вестника.

Бащиният му отговор се основаваше върху сведенията, които бе получил в Сити: че младежите от Уест Енд непременно ще пипнат наследницата, ако той се забави, и че ако не се ожени за мис Шварц, най-малко би могъл да потвърди писмено годежа си, който да приключи с брак, когато се завърне в Англия. Бащата поддържаше, че мъж, който може да получи десет хиляди годишно, като си седи в отечеството, е глупак, ако рискува живота си, като отива в чужбина.

— Значи, сър, вие искате да се покажа страхливец и да опетня семейното име заради парите на мис Шварц — възрази Джордж.

Тази забележка смути стария джентълмен; но тъй като имаше какво да му отговори на това и понеже вече бе решил какво трябва да направи, той каза:

— Утре ще вечеряте тук, сър, и всеки ден, когато мис Шварц е у дома, вие ще бъдете тук да й показвате уважението си. Ако имате нужда от пари, отнесете се до мистър Чопър.

Така на пътя на Джордж се появи още една пречка в плановете му относно Амелия, във връзка с които той и Добин бяха водили не един доверителен разговор. Мнението на приятеля му за поведението, което трябваше да следва, вече ни е известно. А що се отнася до Озбърн, когато веднъж решеше нещо, всяка нова пречка само го правеше още по-упорит.

Мургавият обект на съзаклятието, което главните членове на семейство Озбърн бяха устроили, не знаеше нищо относно плановете им във връзка с нея (които, колкото и чудно да изглежда, нейната приятелка и настойница не й откри) и като вземаше всичките ласкателства на младите момичета за искрена обич, а освен това, понеже имаше много гореща и поривиста природа, както вече имахме случай да покажем, тя отвърна на чувствата им със същински тропически плам. И нека да кажем истината — самата тя си имаше собствен интерес в дома на Ръсъл Скуеър; с една дума, тя смяташе Джордж Озбърн за много симпатичен младеж. Бакенбардите му й бяха направили впечатление още първата вечер, когато ги съзря на бала у Хълкър; и както знаем, тя не беше първата жена, която се очароваше от тях. Джордж изглеждаше едновременно горд и меланхоличен, отпуснат и свиреп. Имаше вид на човек със страсти, тайни и скрити гризящи го мъки и преживявания. Гласът му беше дълбок и плътен. Той казваше, че вечерята е топла или предлагаше сладолед на дамата си с такъв тъжен и доверителен глас, сякаш й съобщаваше за смъртта на майка й или се готвеше да направи любовно признание. Слагаше в краката си всички луди-млади от бащиното си общество и беше героят на тези треторазредни хора. Неколцина му се подиграваха и го мразеха. Други, подобно на Добин, се възхищаваха жарко от него. И бакенбардите му бяха започнали да вършат работата си и да се увиват около сърцето на мис Шварц.

Когато имаше някаква възможност да го срещне на Ръсъл Скуеър, тази непресторена и добродушна млада девойка изпадаше в нетърпение да види милите си госпожици Озбърн. Тя изразходва много средства за нови рокли, гривни, шапки и огромни пера. Гиздеше се с най-голямо старание, за да се хареса на Победителя, и проявяваше всичките си простички дарования да спечели симпатиите му. Момичетата я подканваха с най-голяма сериозност да им посвири и тя изпяваше трите си песни и изсвирваше двете си малки парчета толкова често, колкото я помолваха, като вършеше това с все по-голямо удоволствие. През време на тези приятни занимания мис Уирт и настойничката седяха наблизо и най-усърдно проучваха благородничеството и разговаряха за аристокрацията.

На другия ден, след като чу бащиния си намек и малко преди определения за вечеря час, Джордж се излежаваше на един диван в гостната, обхванат от напълно естествена и твърде много прилягаща му тъга. По нареждане на баща си беше ходил преди това при мистър Чопър в Сити (макар че даваше на сина си много пари, старият джентълмен никога не му определяше една постоянна сума, като му отпущаше толкова, колкото в момента му хрумнеше). След това отиде във Фулъм и прекара три часа с Амелия, с милата си малка Амелия, а когато се прибра вкъщи, завари в гостната сестрите си, които бяха разперили колосаните си муселинени рокли; двете знатни възрастни дами кудкудякаха нещо в дъното, а откровената мис Шварц седеше облечена в любимата си жълта копринена рокля, с тюркоазни гривни, безброй пръстени, цветя, пера, панделки и всякакви дрънкулки, украсена като за маскарад.

След като направиха няколко напразни опита да го увлекат в разговор, те заприказваха за мода и салонни клюки, докато бърборенето им просто го влуди. Той съпоставяше държането им с държането на малката Еми — пискливите им гласове с нейните нежни напевни тонове; колосаните им рокли и предвзетите им пози и рамене с нейните смирени, плавни движения и скромна грациозност. Клетата Шварц седеше точно на мястото, на което Еми имаше обичай да сяда. Украсените й със скъпоценности ръце лежаха разперени на жълтия й копринен скут. Брошките и обиците й блестяха, а големите й очи се въртяха наоколо. Тя седеше така, без да върши нищо, изпълнена с доволство, като се мислеше очарователна. Сестрите не бяха виждали нищо по-прекрасно от копринената й рокля.

— Дявол да я вземе — казваше Джордж на доверения си приятел, — тя ми приличаше на порцеланова кукла, която цял ден само се хили и клати глава. Бога ми, Уил, едва се удържах да не хвърля отгоре й възглавницата от дивана. — Но той възпря тази проява на чувствата си.

Сестрите започнаха да свирят «Пражката битка».

— Спрете това проклето нещо! — изрева разярено Джордж от дивана. — То ме кара да побеснявам. Вие ни изсвирете нещо, мис Шварц, моля ви. Изпейте нещо, каквото и да е, само не «Пражката битка».

— «Синеоката Мери» ли да изпея или мелодията от малката латерна? — запита мис Шварц.

— Онази сладка песен от латерната, която весели улицата — казаха сестрите.

— Вече я чухме — обади се мизантропът от дивана.

— Мога да пея и «Fleuve du Tage» [33] — каза със смирен глас Шварц, — ако имам думите. — Тази беше последната песен от колекцията на достойната девойка.

— О, «Fleuve du Tage» — извика мис Мария; — ние я имаме — и тя отиде да потърси нотите.

Случи се така, че тази песен, която по онова време бе на върха на своята популярност, бе дадена на младите момичета от една тяхна млада приятелка, чието име стоеше на кориците. След като завърши песента и получи одобрението на Джордж (който си спомни, че Амелия много обичаше тази мелодия), мис Шварц може би се надяваше да я извикат на бис и си играеше с нотните листове, когато погледът й падна върху първата страница и тя видя името «Амелия Седли», написано в ъгъла.

— Божичко! — извика мис Шварц, като се завъртя бързо на столчето пред пианото. — Моята ли Амелия е това? Амелия, която беше в пансиона на мис Пинкъртън в Хамърсмит? Сигурна съм, че е тя. Положително е тя. Разправете ми за нея — къде е тя?

— Не говорете за нея — каза бързо мис Мария Озбърн. — Семейството й се опозори. Баща й измами татко, а що се отнася до нея, тук името й не бива да се споменава. — Това беше отговорът на мис Мария за грубостта на Джордж към «Пражката битка».

— Приятелка на Амелия ли сте? — каза Джордж, като скочи. — Господ да ви благослови за това, мис Шварц. Не слушайте какво говорят момичетата. Най-малко тя е виновна в нещо. Тя е най…

— Знаеш, че не бива да говориш за нея, Джордж — извика Джейн. — Татко е забранил.

— Кой ще ме спре? — провикна се Джордж. — Да, ще говоря за нея. Повтарям, че тя е най-доброто, най-милото, най-нежното и най-сладкото момиче в Англия; и че разорена, или не, сестрите ми не са достойни дори свещта й да държат. Ако я обичате, идете да я видите, мис Шварц; сега тя се нуждае от приятели; и пак казвам, благословен да е всеки, който я обича. Който говори добре за нея, е мой приятел; а който я хули, ми е неприятел. Благодаря ви, мис Шварц — и той отиде и разтърси ръката й.

— Джордж! Джордж! — извика умолително една от сестрите.

— Да, повтарям — каза свирепо Джордж. — Благодаря на всекиго, който обича Амелия Сед… — Той спря. Старият Озбърн беше в стаята с позеленяло от ярост лице и с очи, подобни на разгорещени въглени.

Макар Джордж да се спря по средата на изречението, все пак кръвта му туптеше гневно и дори цяло поколение Озбърнови не бе в състояние да го изплаши. И като се овладя в миг, той отвърна на сърдития поглед на баща си с поглед, тъй изпълнен с решителност и предизвикателство, че на свой ред старият човек отстъпи и погледна настрани. Той почувствува, че моментът на сбиването е дошъл.

— Мисис Хегистън, позволете ми да ви отведа на вечеря — каза той. — Подай ръка на мис Шварц, Джордж. — И те тръгнаха надолу.

— Мис Шварц, аз обичам Амелия и ние сме сгодени едва ли не от рождението си — каза Озбърн на дамата си; и през цялата вечер Джордж бъбреше с такова оживление, което учуди дори самия него, и накара баща си да се почувствува двойно по-неспокоен за битката, която щеше да се разрази веднага щом дамите излезеха.

Разликата между двамата беше тази, че докато бащата беше буен и кавгаджия, синът имаше три пъти повече смелост и самообладание и не само можеше да прави нападения, но и да ги отблъсква. И като разбра, че сега е моментът, когато ще се разреши изходът от борбата с баща му, той вечеряше с превъзходно спокойствие и охота, преди битката да бе започнала. В пълна противоположност на него, старият Озбърн беше неспокоен и пиеше много. Заплиташе език в разговора си с дамите, които седяха до него, а спокойствието на Джордж го ядосваше още повече. Той просто се влуди, като видя как Джордж спокойно сгъна кърпата си и с какъв елегантен поклон отвори вратата на дамите, за да излязат. Сетне си наля чаша вино, опита го и погледна баща си право в лицето, сякаш му казваше: «Господа гвардейци, стреляйте първи.» Старият джентълмен също се въоръжи с муниции, но каната с виното удряше о чашата, докато той се мъчеше да я налее.

След като въздъхна изтежко, с лице, което беше станало мораво, той започна:

— Как се осмелихте, сър, да споменете името на тази личност пред мис Шварц в моята гостна? Питам ви, сър, как се осмелихте да го направите?

— Спрете, сър — отвърна му Джордж. — Един капитан от британската армия не бива да се пита как се осмелява да върши това или онова.

— На сина си мога да кажа, каквото намеря за добре, сър. Ако искам, мога да го оставя без пет пари. Ако искам, мога да го направя и просяк. И ще кажа това, което пожелая — отвърна старият.

— Аз съм джентълмен, макар и да съм ваш син, сър — отвърна високомерно Джордж. — Каквото и да желаете да ми кажете, каквито и заповеди да искате да ми дадете, ще ви помоля да сторите това с този език, който съм свикнал да слушам.

Когато момъкът възприемеше това високомерно държане, то събуждаше в баща му или голямо страхопочитание, или голямо раздразнение. Старият Озбърн тайно се плашеше от сина си като от по-голям джентълмен от самия него; и може би читателите ми са забелязали в своята опитност из този наш Панаир на суетата, че грубият човек изпитва най-голямо недоверие към оня, който има качествата на джентълмен.

— Моят баща не ми е дал образованието, което вие сте получили, нито преимуществата, които сте имали, нито парите, които са били на ваше разположение. Ако бях дружил с хората, с които някои са дружили с помощта на моите средства, тогава може би, сър, моят син нямаше да се перчи с превъзходството си и с хайлайфската си надутост (тези думи бяха изречени с най-саркастичния тон на стария Озбърн), Обаче в мое време да обижда човек баща си, не се смяташе за джентълменска проява. Ако аз бях направил подобно нещо, моят баща щеше да ме изрита по стълбите, сър.

— Никога не съм ви обиждал, сър. Само ви помолих да си спомните, че синът ви е джентълмен, какъвто сте и вие. Много добре знам, че ми давате доста пари — каза Джордж (като ровеше пачката банкноти, които сутринта бе получил от мистър Чопър). Вие честичко ми го повтаряте. Няма опасност да го забравя.

— Бих желал да не забравяте и други някои неща — отвърна бащата. — Бих желал да не забравяте, че в тази къща — доколкото благоволявате да я почетете с присъствието си, господин капитан — аз съм господарят — и че онова име, и че онова — което вие…

— Което какво, сър? — запита Джордж с едва доловима насмешка, наливайки си нова чаша кларет.

— … което аз… — избухна бащата със страшно проклятие — че името на онези Седли не трябва никога да се споменава тука, сър — нито на един от тази проклета сган, сър.

— Не бях аз този, който пръв спомена името на мис Седли. Не друг, а моите сестри заговориха против нея на мис Шварц; и, бога ми, аз ще я защищавам, където и да отида. Няма никому да позволя да говори лошо за нея в мое присъствие. Смятам, че нашето семейство вече й е сторило достатъчно зло и няма защо да продължава да я тъпче сега, когато тя е повалена. Ще застрелям всеки, освен вас, който каже и една дума срещу нея.

— Продължавайте, сър, продължавайте — каза старият джентълмен, а очите му просто щяха да изхвръкнат.

— Да продължавам за какво, сър? За това как се отнесохте към онзи ангел ли? Кой ме накара да я обикна? Вие сторихте това. Може би щях да избера друга и може би щях да се обърна към някоя, която стои по-горе от вашето общество, обаче аз ви послушах. И сега, когато сърцето й е мое, вие ми заповядвате да го захвърля и да я накажа, а може би и да я убия — заради чужди грешки. Това е срамота, бога ми — каза Джордж, като с всяка дума гневът го обхващаше все по-силно. — Срамота е да постъпва човек безотговорно с чувствата на една девойка — при това такъв ангел като нея. Тя тъй превъзхождаше всички, сред които живееше, щото би могла да събуди завист, но е толкова добра и благородна, че просто е чудно как можаха да посмеят да я мразят. Ако аз я напусна, сър, мислите ли, че тя ще ме забрави?

— Не позволявам да ми се говорят тук тези безсмислици и глупави сантименталности, сър! — извика бащата. — Не позволявам в семейството ми да има просешки женитби! Ако предпочитате да захвърлите един доход от осем хиляди годишно, който бихте могли да получите, това си е ваша работа, но, за бога, съберете си нещата и се махнете от тази къща, сър! Кажете ми веднъж завинаги, сър, ще направите ли, което ви казвам, или няма?

— Да се оженя за онази мулатка ли? — каза Джордж, като си подръпна нагоре яката. — Цветът й не ми харесва, сър. Предложете я на онзи черния, който мете улицата срещу Флийт Маркет, сър. Аз няма да се оженя за тази хотентотска Венера.

Мистър Озбърн дръпна буйно шнура на звънеца, с който имаше обичай да повиква лакея, когато иска вино — и с почти черно лице заповяда на прислужника да доведе файтон за капитан Озбърн.

— Всичко е свършено — каза Джордж, като влезе след един час в кафенето на хотел «Слотърс» с твърде блед вид.

— Какво е свършено, момчето ми? — запита Добин.

Джордж му разправи какво се бе случило между него и баща му.

— Още утре ще се оженя за нея — каза той с проклятие. — Всеки ден я обиквам все повече и повече.

(обратно)

Глава XXII Женитба и част от меден месец

И най-смелият и упорит неприятел не може да издържи глада; затова старият Озбърн се чувствуваше доста спокоен относно противника си от току-що описаното стълкновение; той беше дълбоко уверен, че щом запасите на Джордж се свършат, ще последва безусловна капитулация. Разбира се, жалко бе, че момъкът се бе снабдил с муниции в самия ден на първото сблъскване; «Но това подкрепление ще трае временно — мислеше си старият Озбърн — и само ще забави предаването на Джордж.» В продължение на няколко дни между бащата и сина нямаше никаква връзка. Първият се сърдеше на това мълчание, но не се безпокоеше; защото, както сам казваше, той знаеше къде може да натисне Джордж и само чакаше резултата на тази операция. Той съобщи на сестрите за развръзката на спора между двамата, но им заповяда да не обръщат внимание на тази работа и когато Джордж се върне, да го посрещнат както обикновено, все едно че нищо не се е случвало. Всеки ден слагаха прибора му по обичая, и, види се, старият джентълмен го очакваше с известно нетърпение; обаче той не се появи никакъв. Някой запита за него в хотел «Слотърс», но им казаха, че той и приятелят му капитан Добин напуснали града.

Един суров, бурен ден в края на април, когато дъждът шибаше паважа на старата улица, където в миналото се намираше хотел «Слотърс», Джордж Озбърн влезе в кафенето много посърнал и блед, макар че бе гиздаво облечен в синя връхна дреха с пиринчени копчета и спретната велурена жилетка, според тогавашната мода. Там беше и приятелят му капитан Добин, и той в синьо и пиринч, махнал военния мундир и сивите панталони, с които обикновено покриваше мършавата си снага.

Добин бе дошъл в кафенето преди повече от час. Той прегледа всички вестници, но му бе невъзможно да чете. Погледна към часовника няколко десетки пъти; също и към улицата, където дъждът чукаше, а тропащите с обувките си минувачи оставяха след себе си дълги сенки върху лъскавата каменна настилка. Уилям барабанеше с пръсти по масата, изгриза напълно ноктите си и ги изпохапа почти до костта (той беше свикнал да украсява по този начин големите си ръце); закрепи ловко лъжичката върху каничката за мляко, прекатури я и т.н. и т.н.; и изобщо показа онези признаци на безпокойство и прояви тези отчаяни опити за забавление, които хората имат обичай да показват, когато са нетърпеливи, разтревожени и когато чакат нещо.

Някои от другарите му, господата, които бяха в същата зала, се шегуваха с прекрасния му костюм и с голямата му възбуда. Един го запита дали не е тръгнал да се жени. Добин се засмя и каза, че когато това стане, ще прати на своя познат (майор Уогстаф от инженерните войски) парче от тортата. Най-после капитан Озбърн се появи, много елегантно облечен, обаче много бледен и развълнуван, както вече забелязахме. Той избърса бледото си лице с голямата жълта носна кърпа, силно напарфюмирана. Ръкува се с Добин, погледна часовника и каза на келнера Джон да му донесе кюрасо. После погълна с нервна жажда две чашки от това питие. Приятелят му го попита с любопитство за здравето му.

— Не мигнах до сутринта, Доб — каза той. — Имах треска и ужасно главоболие. Станах в девет и отидох да се изкъпя. Знаеш ли, Доб, чувствувам се точно тъй, както онази сутрин в Квебек, когато трябваше да изляза на състезание с коня Ракета.

— Същото е и с мене — отвърна Уилям. — Тази сутрин бях двойно по-неспокоен от тебе. Спомням си, че тогава ти закуси знаменито. Хапни нещо и сега.

— Ти си прекрасен човек, Уил. Ще пия за твое здраве, момчето ми, и за сбогом на…

— Не, не, две чаши са достатъчно — прекъсна го Добин. — Хей, Джон, вдигни напитките. Сложи малко черен пипер на пилето си. Но побързай, защото вече е време да сме там.

Когато ставаше тази кратка среща между двамата капитани, часът бе единадесет и половина. От известно време вън чакаше файтон, и който прислужникът на капитан Озбърн сложи куфара на господаря си и чантата с тоалетните му принадлежности. Двамата джентълмени забързаха под един чадър и влязоха във файтона, а лакеят се качи на капрата, като проклинаше дъжда и мокрия файтонджия, който изпущаше пара до него.

— Пред черковната врата ще намерим по-хубав екипаж от този — каза той, — това все пак е утеха. — И файтонът тръгна, поемайки надолу по Пикадили, където Апсли Хаус и болницата «Сент Джордж» все още бяха червено боядисани, където имаше газени фенери и където арката Пимлико не бе още издигната, нито пък отвратителното чудовище на кон, което господствува над нея и над цялата околност. Файтонът продължи да върви надолу по Бромптън Роуд и стигна до една черква, наблизо до Фулъм Роуд.

Там чакаше екипаж с четири коня; също и една от онези карети, които се наричат стъклени. Поради дъжда бяха се насъбрали малцина празноскитащи.

— Дявол да го вземе! — извика Джордж. — Казах само за екипаж с два коня.

— Господарят пожела екипаж с четири коня — каза слугата на мистър Джоузеф Седли, който чакаше; и той се съгласи с лакея на мистър Озбърн, докато двамата следваха Джордж и Уилям в черквата, че «зрелището е съвсем бедно и едва ли ще има сватбено угощение».

— Ето ви и вас — каза нашият стар приятел Джоузеф Седли, като пристъпи напред. — Закъснял си пет минути, Джордж, момчето ми. Какъв ден, а? Дявол да го вземе, също както при започването на дъждовния сезон в Бенгалия. Ще видиш обаче, че моят екипаж не пропуска вода. Хайде, идвай, майка ми и Еми са в преддверието.

Джоз Седли беше прекрасен. Сега бе по-пълен от всякога. Яките му бяха по-високи; лицето му бе по-червено; накъдреният му нагръдник се развяваше величествено от пъстрата жилетка. Ваксата за ботуши не бе още изнамерена; обаче високите чизми така лъщяха на красивите му крака, че положително трябва да са били онези, пред които в една стара картина е представено как един джентълмен се бръсне; а на светлосивия му жакет бе цъфнало прелестно шаферско цвете, подобно на разтворена бяла магнолия.

С една дума, Джордж бе хвърлил големия жребий. Той щеше да се жени. Оттам идеше бледността и нервността му — безсънната му нощ и сутрешното му безпокойство. Чувал съм и други хора да изпадат в подобно състояние по подобен повод. Безсъмнено след три или четири церемонии човек свиква с това, обаче всеки признава, че първото гмуркане е страшно.

Булката носеше кафява копринена наметка и сламена шапка с розова панделка; над шапката си имаше воал от бяла дантела, подарък от нейния брат мистър Джоузеф Седли. Капитан Добин беше поискал позволение да й подари златна верижка и часовник, които тя носеше при този случай; а майка й бе дала диамантена брошка — почти единствената скъпоценност, която й бе останала. През време на церемонията мисис Седли седеше на черковната скамейка и плачеше, а ирландското слугинче и хазайката й мисис Клеп я утешаваха. Старият Седли не присъствуваше. Джоз пое ролята на баща си да предаде булката, докато капитан Добин влезе в ролята на свидетел на приятеля си Джордж.

В черквата нямаше никой друг, освен тези, които извършваха церемонията, малката сватбарска група и прислужниците. Двамата лакеи стояха високомерно настрани. Дъждът трополеше по прозорците. Той се чуваше през паузите на обреда; чуваше се и хлипането на старата мисис Седли на черковната скамейка. Гласът на свещеника отекваше тъжно в празната черква. Озбърновото «съгласен» прозвуча с дълбок басов тон. Отговорът на Еми се отрони разтреперано от устните й, направо от сърцето, по едва можа да бъде чут от друг, освен от капитан Добин.

Когато обредът свърши, Джоз Седли излезе напред и целуна сестра си за първи път от много месеци — мрачният вид на Джордж беше изчезнал и сега той изглеждаше горд и ликуващ.

— Твой ред е, Уилям — каза той, слагайки приятелски ръка върху рамото на Добин; и последният отиде и докосна Амелия по бузата.

Сетне отидоха в преддверието и се разписаха в регистъра.

— Господ да те благослови, приятелю Добин — каза Джордж, като сграбчи ръката му и нещо много прилично на влага блесна в очите му. Уилям отвърна само като кимна с глава. Сърцето му бе преизпълнено и той не можеше да каже нищо.

— Пиши непременно и ела веднага щом можеш — каза Озбърн. След като мисис Седли си взе развълнувано сбогом с дъщеря си, младоженците се запътиха към екипажа.

— Махайте се оттук, дяволчета такива — извика Джордж на малката група мокри хлапета, които се навъртаха край черковната врата. Дъждът се лееше по лицата на невестата и младоженеца, докато отиваха към екипажа. Няколкото деца извикаха унило «ура», когато екипажът тръгна, хвърляйки пръски кал.

Уилям Добин, със своята смешновата фигура, стоеше на черковната тераса и гледаше към каретата. Малката група зрители му подвикваха подигравателно. Той не мислеше нито за тях, нито за смеха им.

— Ела вкъщи да похапнем, Добин — извика един глас зад него; и една пълна мека ръка се сложи на рамото му, като прекъсна унесеността на честния човечец. Но капитанът нямаше сърце да отиде да пирува с Джоз Седли. Той настани разплаканата стара дама и придружаващите я в екипажа до Джоз и ги остави, без да размени повече думи. И този екипаж отмина и хлапетата извикаха ново присмехулно «ура».

— Дръжте, просячета такива — каза Добин, като им раздаде няколко петачета, след което си тръгна сам в дъжда. Всичко бе свършено. Те бяха венчани и, дай боже, щастливи. Никога, откакто беше малко момче, той не се бе чувствувал тъй нещастен и самотен. Жадуваше с натежало от болка сърце да изминат първите няколко дни, за да може отново да я види.

Няколко дни след по-горе описаната церемония трима познати наши младежи се радваха на красивия изглед, представляващ от едната страна сводести прозорци, а от другата синьо море — гледка, която Брайтън предлага на пътника. Понякога очарованият лондончанин поглежда към океана — засмял се с безброй трапчинки, изпъстрен с бели платна, със стотици подвижни кабини, целуващи полата на синята му дреха; друг път, повече като любител на човешката природа, отколкото на природните сцени, той обръща очи към сводестите прозорци и към туптящия там човешки живот, който те разкриват. От един се чуват звуци на пиано, на което млада девойка с къдри се упражнява шест часа дневно, за голямо удоволствие на останалите обитатели; на друг се показва прекрасната Поли, бавачката, която друса на ръце мастър Омниум; докато Джейкъб, неговият баща, яде дребни морски рачета и гълта за закуска вестник «Таймс» на долния прозорец. По-нататък са госпожици Лийри — те търсят с поглед младите офицери от тежката артилерии, които непременно ще закрачат по скалите. Ето и един човек от Сити, с моряшки вид и с огромен телескоп, който той е насочил към морето, за да обхване с него всяка увеселителна и риболовна лодка, която идва към брега или го напуща, и т.н. и т.н. Но имаме ли свободно време да описваме Брайтън? Брайтън, този чист Неапол с благородно население — този Брайтън, който винаги изглежда бодър, весел и облечен пъстро като палячо — този Брайтън, който по времето на настоящата повест бе седем часа далеч от Лондон, но който сега отстои само на стотина минути от него и който кой знае колко още ще се приближи, освен ако Джоунвил не дойде без време да го бомбардира.

— Ех, ама че е хубаво онова момиче от етажа над ателието за бельо! — забеляза единият от тези трима на другаря си. — Божичко, Кроли, не го ли видя как ми намигна, когато минавах?

— Недей сломява сърцето й, Джоз, мошеник такъв — каза един от другарите му. — Не си играй с чувствата й, донжуан такъв.

— Я се махай! — каза Джоз Седли, твърде доволен, като се захили към въпросната домашна прислужничка и й хвърли най-сразяващ поглед. В Брайтън Джоз беше дори по-величествен, отколкото на сватбата на сестра си. Носеше ярки жилетки, всяка една от които го караше да изглежда като конте, и беше облечен във военен мундир, украсен с разни копчета, петлици и нашивки. Напоследък той носеше военно облекло и беше възприел военни навици. Вървеше с двамата си приятели, които бяха от тази именно професия, като потропваше с шпорите си, перчеше се ужасно и хвърляше смъртоносни погледи на всички слугини, които заслужаваха да бъдат сразени.

— Е, момчета, какво ще правим, докато дамите се завърнат? — запита контето. Дамите бяха отишли с екипажа му на разходка в Ротингдийн.

— Нека поиграем билярд — каза единият от приятелите му — високият с почернените мустаци.

— Не, капитане; не, дявол да го вземе — отвърна поизплашен Джоз. — Никакъв билярд днес, Кроли, мое момче; вчера беше достатъчно.

— Ти играеш много добре — каза Кроли, като се смееше. — Нали тъй, Озбърн? Как добре направи онзи петорен удар, нали?

— Знаменито — каза Озбърн. — Джоз е голям майстор на билярда, пък и на всичко друго. Бих желал да имаше тук лов на тигри. Бихме могли да убием няколко преди вечеря. (Брей, какво хубаво момиче мина! Какви глезени, а, Джоз?) Разправи ни историята за онзи лов на тигри и как си погнал един в джунглите — чудесна история е това, Кроли. — И Джордж Озбърн се прозина — Ех, че мудно минава тук времето! — каза той. — Какво ще правим сега?

— Да отидем ли да разгледаме конете, които Снъфлър току-що е довел от людския панаир? — предложи Кроли.

— А защо пък да не отидем да хапнем малко желе у Дътън? — каза хитрецът Джоз, който искаше да убие с един куршум два заека. — Там има чудесна келнерка.

— Хайде да отидем да посрещнем «Светкавицата», вече й е време, нали? — подкани Джордж. И тъй като това мнение надделя над предложенията за конете и желето, те се запътиха към станцията на дилижанса, за да видят пристигането на «Светкавицата».

Като вървяха, срещнаха екипажа — отворения екипаж на Джоз Седли, с пищните гербове — разкошното превозно средство, в което той имаше обичай да се вози в Челтнам, величествен и самотен, със скръстени ръце и накривена шапка; или пък по-щастлив, с дами до него.

Сега в екипажа имаше две дами: едната дребничка, със светла коса, облечена според последната мода; другата — с кафява копринена наметка и сламена шапка с розови панделки, с кръгло розово, щастливо лице, да ти е драго да го погледнеш. Тя спря екипажа, когато той наближи тримата господа, и след тази властна проява видът й стана малко неспокоен и тя поруменя по най-безсмислен начин.

— Разходката беше чудесна, Джордж — каза тя — и… и тъй се радваме, че се връщаме и, Джоузеф, не го оставяй да закъснява.

— Не изкушавайте съпрузите ни да вършат лудории, мистър Седли, вие, лоши човече — каза Ребека, като заклати към Джоз хубавия си малък пръст, облечен в най-елегантната френска велурена ръкавица. — Никакъв билярд, никакво пушене, никакви лудории!

— Моя мила мисис Кроли, боже мой! Честна дума! — това бе всичко, което Джоз можа да възкликне вместо отговор; но той успя да застане в подходящата поза, с глава, облегната на едното рамо, извърнал засмяното си лице към своята жертва, с едната ръка на гърба, подпряна на бастуна, а другата (тази с диамантения пръстен) между гънките на нагръдника и жилетките си. Когато екипажът отмина, той изпрати целувка на хубавите дами с украсената си с диаманта ръка. Как желаеше целият Челтнам, целият Чоуринги, цялата Калкута да го бяха видели в тази поза — как маха с ръка на такава красавица, в обществото на такъв известен сред модния свят младеж като Родън Кроли от конната гвардия!

Нашите младоженци бяха избрали Брайтън да прекарат първите няколко дни след сватбата си. Бяха си наели стаи в хотел «Шип Ин», където се радваха на големи удобства и спокойствие, а скоро след това и Джоз се присъедини към тях. Но той не беше единственият от компанията, която намериха там. Когато един следобед се връщаха в хотела след разходка по морския бряг, те срещнаха не друг, а Ребека и съпруга й. Веднага се познаха и Ребека се хвърли в прегръдките на най-милата си приятелка. Кроли и Озбърн си стиснаха сърдечно ръце, а Беки, в продължение само на няколко часа, намери начин да накара последния да забрави неприятните думи, които си бяха разменили.

— Спомняте ли си последната ни среща у мис Кроли, когато бях тъй груба към вас, скъпи капитан Озбърн? Тогава ми се сторихте тъй невнимателен към милата ми Амелия. Това ме разядоса и ме накара да бъда толкова нелюбезна, толкова рязка и толкова неблагодарна! Простете ми, моля ви! — каза Ребека и протегна ръка с такава откровеност и пленителна грация, че Озбърн не можеше да не я поеме. Вие, братко, просто не знаете какво добро можете да направите, когато искрено и смирено си признаете, че сте виновен. Познавах веднъж един джентълмен, достоен обитател на Панаира на суетата, който имаше обичай умишлено да върши разни дребни злини на съседите си, за да може след това открито и мъжествено да им се извини за стореното — и какъв беше резултатът? Приятелят ми Кроки Дойл бе обичан от всички. Смятаха го малко невъздържан и рязък, обаче иначе много честен. Смирението на Беки мина пред Джордж Озбърн за искрено.

Тези две млади двойки имаха да си разказват много работи. Разискваха женитбите си; и обсъждаха бъдещето с най-голяма откровеност и заинтересованост и от двете страни. Капитан Добин щеше да извести на стария Озбърн за женитбата на Джордж; и младият момък доста потреперваше при мисълта за последиците от това съобщение. Мис Кроли, на която се основаваха всички Родънови надежди, продължаваше да се държи. Понеже нямаха достъп до къщата й в Парк Лейн, обичащите я племенник и племенница я бяха последвали в Брайтън, където непрестанно държаха пратениците си пред вратата й.

— Бих желала да видите някои от Родъновите приятели, които постоянно се навъртат около нашата врата — каза, смеейки се, Ребека. — Виждала ли си някога настойчив кредитор, миличка, или пристав със своя агент? Две такива отвратителни личности наблюдаваха къщата ни от отсрещния бакалин през цялата минала седмица, затова не можахме да тръгнем преди неделя. Какво ли ще правим, ако леличка не отстъпи?

С изблици на силен смях Родън разправи цяла дузина историйки за своите кредитори и за това как Ребека ловко се справяла с тях. Той се закле тържествено, че в цяла Европа нямало друга жена като нея, която така да умеела да увещава кредиторите. Тази нейна практика бе започнала почти веднага след женитбата им и съпругът й разбра колко ценна е подобна съпруга. Те имаха достатъчно кредит, но и неплатените сметки бяха в изобилие и живееха под тежестта на много голяма липса от готови пари. Влияеха ли тези парични трудности върху доброто разположение на Родън? Не. Всички от Панаира на суетата трябва да са забелязали колко добре живеят онези, които здравата и до гуша са затънали в дългове; как от нищо не се лишават; колко са весели и спокойни. Родън и жена му имаха най-хубавите стаи в хотела в Брайтън. Когато им поднесе първото ядене, собственикът им направи поклон като пред най-добрите си клиенти и Родън недоволствуваше от гозбите и от виното с дързост, каквато никой благородник в страната не би могъл да надмине. Дългият опит, мъжествената външност, безупречните дрехи и обувки и учтивите, взискателни обноски могат често да помогнат на човека точно толкова, колкото голямата банкова сметка.

Двете младоженски компании се срещаха постоянно в апартаментите си. След две-три вечери господата започнаха да играят малко пикет, докато съпругите им седяха настрани и бъбреха. Това развлечение, както и пристигането на Джоз Седли, който се появи с големия си открит екипаж и поигра няколко партии билярд с капитан Кроли, понапълниха малко Родъновата кесия и благополучно го снабдиха с онези готови пари, при чиято липса и най-силните духове понякога униват.

И тъй, тримата джентълмени отидоха да посрещнат «Светкавицата». Точен до минутата, изпълненият отвън и отвътре дилижанс пристигна, галопирайки надолу по улицата, докато помощникът на кочияша свиреше с рога обичайната си мелодия, и колата спря пред агенцията.

— Ей, ето го и нашия Добин — провикна се Джордж, радостен, че вижда стария си приятел кацнал на покрива — неговото очаквано посещение в Брайтън се бе забавило досега. — Как си, момчето ми? Много се радвам, че дойде. На Еми ще й стане много приятно, когато те види — каза Озбърн, като разтърси сърдечно ръката на приятеля си, веднага щом последният слезе от дилижанса — след което прибави с по-нисък и развълнуван глас: — Какви са новините? Ходи ли на Ръсъл Скуеър? Какво казва баща ми? Разкажи ми всичко.

Добин изглеждаше много бледен и сериозен.

— Видях се с баща ти — каза той. — Как е Амелия… мисис Джордж? Веднага ще ти кажа всичко, но освен това нося и най-голямата новина; и тя е…

— Казвай я бързо, приятелю — каза Джордж.

— Заповядано ни е да тръгнем за Белгия. Цялата армия отива — гвардия и всичко. Хевитоп има подагра и просто е луд, че не може да мръдне. Командата поема О’Дауд и идната седмица ще отплуваме от Четъм.

Тази новина за война не можа да не стресне влюбените, като накара всички тези господа да добият много сериозен вид.

(обратно)

Глава XXIII Капитан Добин продължава да играе ролята на агитатор

Коя е тази тайна чародейна сила на приятелството, под чието влияние един обикновено муден, хладен или свенлив човек става мъдър, деен и решителен, когато действува за друг? Също както след няколко фокуснически сеанса на доктор Елиътсън Алексис престава да усеща болки, започва да чете с темето си, да вижда няколко мили надалеч, да предрича какво ще стане следващата седмица и да върши други чудеса, които в никакъв случай не е в състояние да направи, когато е в обикновеното си нормално състояние, така и в житейските работи и под магнетичното влияние на приятелството свитият човек става смел, свенливият — самоуверен, ленивият — деен, а буйният — благоразумен и кротък. Кое, от друга страна, кара адвоката да избягва да защищава собствената си кауза и да вика за съветник своя учен събрат? Кое принуждава доктора, когато се разболее, да праща за съперника си, вместо сам да види собствения си език в огледалото над камината или да напише собствената си рецепта на бюрото? Подхвърлям тези въпроси на интелигентния читател, който много добре знае как можем да бъдем едновременно доверчиви и скептични, отстъпчиви и упорити, колко сме силни за другите и колебливи за себе си. По същия начин нашият приятел Уилям Добин, който беше толкова отстъпчив, че ако родителите му го принудеха, навярно би слязъл в кухнята да се ожени за готвачката, и ако се отнасяше до собствения му интерес, би сметнал за непоносима трудност дори улицата да прекоси, сега се зае най-ревностно и усърдно да урежда работите на Джордж Озбърн, също както най-себелюбивият тактик би се заел със своите собствени.

Докато приятелят пи Джордж и неговата млада съпруга се радваха на първите свенливи дни на медения си месец в Брайтън, честният Уилям остана като пълномощник на Джордж в Лондон да свърши всичката делова работа около женитбата. Негов дълг беше да посети стария Седли и жена му и да държи първия в добро разположение на духа; да сближи Джоз с неговия зет, за да може тежестта и положението на Джоузеф като административен началник на Богли Уола да послужи като компенсация за бащиното му разорение; да помогне старият Озбърн да се помири с женитбата; и най-после да съобщи за тази женитба по такъв начин, че най-малко да раздразни стария джентълмен.

Преди да се яви пред главата на семейство Озбърн с новината, която беше негов дълг да донесе, Добин реши, че е благоразумно да се сприятели с останалите членове на семейството и ако е възможно, да спечели дамите на своя страна. «В дъното на сърцето си те няма да се разсърдят — мислеше си той. — Никоя жена не може да се ядоса на една романтична женитба. Отначало ще поизпискат, а после положително ще се сдобрят с брат си; тогава тримата заедно ще предприемем атака срещу стария мистър Озбърн.» И тъй, този подобен на Макиавели, пехотински капитан се зае да търси подходящи стратегически средства, чрез които деликатно и постепенно да открие на госпожици Озбърн братовата им тайна.

Като поразпита за майчините си светски ангажименти, той скоро успя да открие кои от приятелите на милейди дават приеми този сезон и къде би имало вероятност да срещне сестрите Озбърн; и макар да се отвращаваше от гуляи и вечерни приеми, които, уви, се устройват от мнозина благоразумни хора, той скоро разбра къде може да види госпожици Озбърн. Като се появи на бала, където танцува по няколко пъти и с двете и се държа крайно учтиво, той действително има смелост да помоли мис Озбърн за няколкоминутен разговор, рано на следния ден, когато, каза той, щял да й съобщи нещо много важно.

Какво я накара да се дръпне назад, да впери поглед в него, а сетне в земята пред нозете си, и да даде вид, че ще припадне в ръцете му, ако той не я бе настъпил навреме по крака, като по този начин й даде възможност да се овладее? Защо тя така силно се развълнува от думите на Добин? На това не можем да дадем никакъв отговор. Но когато той пристигна на следния ден, Мария не беше в гостната със сестра си и мис Уирт отиде да я намери, така че капитанът и мис Озбърн останаха сами. И двамата бяха толкова тихи, че тиктакането на изобразяващия жертвоприношението на Ифигения часовник над камината се чуваше силно.

— Колко хубаво беше снощното тържество! — започна най-после насърчително мис Озбърн. — И… колко по-добре танцувате сега, капитан Добин! Сигурно някой ви е учил — прибави тя с мило лукавство.

— Трябва да ме видите как играя народни танци с нашата мисис майор О’Дауд, а също и джиг — виждали ли сте някога джиг? Но аз мисля, че всеки може да играе добре с вас, мис Озбърн — вие така хубаво танцувате.

— Млада и красива ли е съпругата на майора? — запита хубавата му събеседничка. — Ах, колко ли с ужасно да бъде човек съпруга на военен! Просто се чудя как имат настроение да танцуват, особено в тези ужасни военни времена! О, капитан Добин, понякога потрепвам, когато си помисля за нашия мил Джордж и за опасностите, на които са изложени военните. Много ли от офицерите на вашия полк са женени, капитан Добин?

«Бога ми, тя вече съвсем си разкри картите» — мислеше си мис Уирт; но тази нейна забележка не можа да се чуе през цепките на вратата, пред която компаньонката бе застанала.

— Един от нашите младежи току-що се ожени — каза Добин, като дойде право на въпроса. — Двамата се обичаха много отдавна. Връзката им е много стара и освен това са бедни като църковни мишки.

— Ах, колко интересно! Ох, колко романтично! — извика мис Озбърн, когато капитанът каза «стара връзка» и «бедни». Съчувствието й го насърчи.

— Най-прекрасният младеж в полка — продължи той. — В армията няма по-смел и по-хубав офицер; а и жена му е тъй очарователна! Как само ще я харесате! Наистина, как ще я харесате, когато я опознаете, мис Озбърн! — Младата девойка си помисли, че мигът е настъпил и че това се доказваше от Добиновото неспокойство, което той изразяваше видимо, като присвиваше чело, потропваше по земята с големите си нозе, бързо закопчаваше и разкопчаваше мундира си и т.н. Мис Озбърн си мислеше, че ако си поотдъхне малко, той ще разкрие сърцето си; и се приготви напрегнато да го изслуша. А часовникът, сложен в олтара, на който бе поставена Ифигения, след подготвително потреперване започна да удря дванадесет; и удряше така бавно, сякаш щеше да трае до един — тъй безкрайно се видя то на нетърпеливо чакащата мома.

— Но аз не съм дошъл да говоря за женитба — искам да кажа… тази женитба… всъщност… знаете… скъпа мис Озбърн, думата ми е за нашия приятел Джордж.

— За Джордж ли? — каза тя с такъв разочарован глас, че мис Уирт и Мария се разсмяха от другата страна на вратата, а дори и самият този клетник Добин бе склонен да се усмихне, защото положението на нещата не му беше съвсем непознато. Джордж често го бе закачал деликатно: «Ех, Уил, защо не вземеш нашата Джейн? Ако й предложиш, ще те приеме. Залагам пет към две, че ще го стори.»

— Да, за Джордж — продължи той. — Между мистър Озбърн и него имало някакво спречкване. Аз съм тъй привързан към него — вие знаете, че двамата сме като братя — и ми се иска, и се моля тази разпра да се потуши. Ние трябва да заминем за чужбина, мис Озбърн. Всеки ден можем да получим заповед. Кой знае какво може да се случи през този поход! Не се вълнувайте, скъпа мис Озбърн; и тези двамата трябва поне да се разделят като приятели.

— Не е имало никаква разправия, капитан Добин, а само обикновена малка сцена с татко — каза девойката. — Всеки ден очакваме Джордж да се върне. Това, което татко искаше, беше само за негово добро. Трябва само той да се върне и съм уверена, че всичко ще се оправи. А знам, че и милата Рода, която си отиде тъй натъжена и ядосана, ще му прости. Жената прощава много лесно, капитане.

— Такъв ангел като вас положително би простил — каза Добин със страшна лукавост. — И никой мъж не би се помирил, ако причини болка на една жена. Какво бихте почувствували, ако някой мъж се покаже неверен към вас?

— Бих погинала… бих се хвърлила от прозореца… бих взела отрова… бих залиняла и умряла. Знам, че точно тъй ще постъпя — извика мис Джейн, която въпреки това бе преживяла няколко сърдечни историйки без каквато и да било мисъл за самоубийство.

— А има и други — продължи Добин — също тъй нежно сърдечни и верни като вас. Не ви говоря за западноиндийската наследничка, мис Озбърн, а за една клета девойка, която Джордж едно време обичаше и която от детинство бе отгледана с внушението да не мисли за никой друг, освен за него. Виждал съм я в бедността й, без да се оплаква, със сломено сърце, но без недостатък. Думата ми е за мис Седли. Скъпа мис Озбърн, може ли благородното ви сърце да се сърди на вашия брат затова, че й е верен? Може ли собствената му съвест да му прости, ако я изостави? Бъдете й приятелка — тя винаги ви е обичала — й… и аз идвам тук, натоварен от Джордж, да ви кажа, че той държи на годежа си с нея като на свой свещен дълг; и да ви помоля поне в и е да вземете неговата страна.

Когато някакво силно чувство обхванеше мистър Добин, след първите една-две колебливи думи, той можеше да говори с превъзходна плавност; явно беше, че красноречието му при настоящия случай направи силно впечатление на дамата, към която се бе обърнал.

— Знаете ли — каза тя, — това е… доста изненадващо… доста болезнено… доста необикновено… и какво ще каже татко… ако Джордж отхвърли такава блестяща възможност, каквато му бе предложена? Но поне може да се каже, че във ваше лице, капитан Добин, той е намерил смел защитник. Всичко обаче е безполезно — продължи тя след известно мълчание. — Аз съчувствувам на клетата мис Седли… най-искрено. Никога не сме смятали, че една женитба с нея би била добра, макар винаги, винаги да сме били много мили с нея. Но положителна съм, че татко никога не ще се съгласи. А една добре възпитана млада жена… със здрав разсъдък… трябва… Джордж трябва да се откаже от нея, скъпи капитан Добин, наистина трябва да го стори.

— Трябва ли един мъж да се откаже от жената, която обича точно когато я е сполетяло нещастие? — каза Добин, простирайки напред ръка. — Скъпа мис Озбърн, от вас ли чувам този съвет? Мила госпожице! Вие трябва да се отнесете приятелски към нея. Той не може да я изостави. Мислите ли, че един мъж би се отказал от вас, ако бяхте бедна?

Този ловък въпрос трогна не малко мис Джейн Озбърн.

— Не знам дали ние клетите момичета трябва да вярваме това, което вие мъжете ни казвате, капитане — каза тя. — Има нещо в женската нежност, което я кара да е прекалено доверчива. Боя се, че вие сте жестоки, жестоки измамници — и на Добин положително му се стори, че почувствува натиск от ръката, която мис Озбърн му бе протегнала.

Той я пусна поизплашен.

— Измамници! — каза той. — Не, скъпа мис Озбърн, не всички мъже са измамници; вашият брат не е измамник; Джордж обича Амелия още от времето, когато двамата бяха деца; никакво богатство не ще го накара да се ожени за друга, освен за нея. Трябва ли да я изостави? Бихте ли го посъветвали да стори това?

Със своите възгледи по тези въпроси какво би могла да отговори на това мис Джейн? Тъй като не можеше да каже нищо, тя отклони запитването му, като заяви:

— Е, ако не сте измамник, най-малкото вие сте много романтичен. — Капитан Добин отмина тази забележка, без да възрази.

Най-после, когато след още няколко учтиви израза реши, че мис Озбърн е достатъчно подготвена да чуе цялата новина, той й я прошепна на ухото: «Джордж не може да се откаже от Амелия… той вече е оженен за нея.» Сетне й разправи подробностите около женитбата, които ни са известни вече: как клетата девойка щяла да умре, ако любимият не й бе останал верен; как старият Седли отказал да даде съгласието си и как трябвало да извадят позволително за венчавка; как Джоз Седли дошъл от Челтнам да предаде официално невестата; как заминали за Брайтън с екипажа на Джоз да прекарат медения си месец; и как Джордж разчитал на милите си добри сестри да го сдобрят с баща му, като бил уверен, че такива предани и нежни жени като тях положително ще направят това. След като поиска позволение (дадено му с готовност) да се види отново с нея и като си помисли с право, че новината, която бе донесъл, ще бъде разгласена пред останалите дами още след пет минути, капитан Добин се поклони и си взе сбогом.

Той едва бе излязъл от къщата, когато мис Мария и мис Уирт се втурнаха при мис Озбърн и тя им съобщи цялата чудесна новина. За да бъдем справедливи към тях, трябва да кажем, че сестрите не останаха много недоволни. Има нещо в една женитба с бягство, на което много малко жени могат сериозно да се сърдят, и Амелия дори се поиздигна в очите им поради смелостта, която бе проявила, като се бе съгласила на подобен брак. Докато разискваха и бърбореха за тази история и се чудеха какво ще направи и каже татко, на вратата се чу силно почукване, подобно на гръмотевица, което накара съзаклятничките да се стреснат. «Трябва да е татко» — помислиха си те. Но беше само мистър Фредерик Булък, който бе дошъл от Сити, както бе уговорено, да заведе дамите на изложба на цветя.

Както може да се предположи, тайната не остана скрита за този джентълмен. Но когато той я научи, лицето му показа удивление, което беше много различно от сантименталното учудване, изписано на лицата на сестрите. Мистър Булък бе светски човек и младши съдружник на богата фирма. Той познаваше значението на парите и знаеше цената им; и в лицето му светна весело пламъче на приятно очакване, карайки го да се усмихне на своята Мария, като си помисли, че поради тази глупост от страна на Джордж нейната цена може би ще се увеличи с тридесет хиляди лири стерлинги повече, отколкото той се бе надявал да получи от нея.

— Бога ми, Джейн! — каза той, като погледна дори и по-възрастната сестра с известен интерес. — Ийлс ще съжалява, че развали работата с тебе. Сега ти можеш да струваш и петдесет хиляди стерлинги.

До този момент сестрите не бяха мислили за паричния въпрос и през време на разходката им Фред Булък ги подиграваше за това с грациозна веселост. Когато се връщаха с екипажа за обед, те се чувствуваха не малко издигнати в собствените си очи. Нека уважаемият ми читател не счете тази проява на егоизъм за неестествена. Когато същата тази сутрин авторът на настоящата хроника се връщаше с омнибуса от Ричмънд и докато колата сменяше конете си, той забеляза (понеже седеше на капрата) три деца да си играят долу в една локва — много мръсни, задружни и щастливи. Тогава към тези три се приближи друго малко дете. «Поли — каза то, — сестра ти има едно пени.» Като чуха това, децата в миг станаха от локвата и изтичаха да изявят почитта си към Пеги. И когато омнибусът тръгна, видях Пеги, следвана от детската процесия, тръгнала много важно към будката на близката продавачка на сладкиши.

(обратно)

Глава XXIV В която мистър Озбърн взема от шкафа семейната библия

След като подготви сестрите, Добин забърза към Сити да изпълни останалата и по-трудна част от поетото задължение. Мисълта, че трябва да излезе лице срещу лице със стария Озбърн, го караше да се чувствува неспокоен и неведнъж му хрумна да остави девойките да разкрият тайната, която той знаеше, че няма дълго да пазят. Но той беше обещал да съобщи на Джордж как старият Озбърн е понесъл новината и затова отиде в Сити в бащината си кантора на Темс Стрийт, откъдето изпрати бележка на мистър Озбърн, молейки го за половинчасов разговор относно работите на сина му Джордж. Добиновият пратеник се върна от кантората на мистър Озбърн, с поздравите на последния, който щял да бъде много щастлив да се види веднага с капитана. Съобразно с това Добин се яви пред него.

Като съзнаваше, че има да разкрие тайна, за която носеше половината вина, и си представяше колко болезнена и бурна ще бъде срещата, капитанът влезе в кантората на мистър Озбърн с посърнал вид и свенливи стъпки. Той мина през външната стая, където седеше мистър Чопър, който го поздрави шеговито от бюрото си и с това го постави в още по-неловко положение. Мистър Чопър намигна, кимна и посочи с писалката към вратата на своя началник, като каза с дразнещото си весело разположение:

— Ще намерите шефа в добро настроение.

Озбърн също стана и разтърси ръката му, като каза:

— Как сте, момчето ми? — с такава сърдечност, която накара клетия посланик да се почувствува двойно по-виновен. Ръката му лежеше като умряла в ръката на стария джентълмен. Усещаше, че, повече или по-малко, самият той бе причината за всичко, което бе станало. Той бе довел отново Джордж при Амелия; той бе насърчил, уредил и едва ли не извършил женитбата, за която бе дошъл да съобщи на Джорджовия баща, който сега го посрещаше с усмивка за «добре дошъл», потупваше го по рамото и го наричаше «Добин, момчето ми». Пратеникът действително имаше основание да стои с клюмнала глава.

Озбърн беше напълно уверен, че Добин е дошъл да обяви капитулацията на сина му. Двамата с мистър Чопър разискваха отношенията между бащата и сина в същия момент, когато дойде Добиновият пратеник. И двамата бяха на мнение, че Джордж праща да каже, че вече се предава. И двамата очакваха това вече от няколко дни.

— Божичко, Чопър! Каква сватба ще направим! — каза мистър Озбърн на чиновника си, щракайки с големите си пръсти и подрънквайки всички жълтици и шилинги в големите си джобове с поглед на победител.

С подобни действия, извършвани и в двата джоба, с многозначителен и весел вид Озбърн гледаше от стола си към Добин, седнал мълчалив и смутен. «Такъв недодялан момък, никак не е подходящ за капитан в армията — мислеше си старият Озбърн. — Чудя се как Джордж не го е научил на по-добри обноски.»

Най-после Добин събра достатъчно смелост да започне.

— Сър — каза той, — нося ви много важни и сериозни новини. Тази сутрин бях в конната гвардия и няма никакво съмнение, че ще бъде заповядано полкът ни да замине за чужбина. Преди да измине седмицата, ще бъдем вече на път за Белгия. И вие знаете, сър, че няма да се върнем в отечеството, преди да е станала битката, която може да се окаже фатална за мнозина от нас.

Озбърн стана сериозен.

— Полкът ще изпълни своя дълг, не се съмнявам в това, сър — каза той.

— Французите са много силни, сър — продължи Добин. — Ще мине доста време, преди русите и австрийците да могат да пратят войските си. Ние първи ще започнем борбата, сър; и бъдете уверен, че Наполеон ще се погрижи тя да е доста тежка.

— С каква цел ми разправяте всичко това, Добин? — запита го събеседникът му, неспокоен и намръщен. — Предполагам, че нито един британец не се бои от проклетите французи, нали?

— Искам само да кажа, че преди да заминем и като се има пред вид голямата опасност, която е надвиснала над всички ни — ако съществуват някои недоразумения между вас и Джордж, — ще бъде добре, сър, ако… ако се помирите, нали? Не дай боже да се случи нещо с него. Тогава, смятам, никога не ще си простите, ако не сте се разделили с добри чувства.

Като каза това, клетият Уилям Добин стана ален и се почувствува като предател. Ако не беше той, може би това недоразумение между двамата никога не би възникнало. Защо женитбата на приятеля му не се бе забавила? Защо трябваше да настоява тя да стане толкова скоро? Той чувствуваше, че Джордж можеше да се раздели с Амелия, без това да му причини смъртна болка. А може би Амелия би надживяла мъката от загубата му. Неговите съвети бяха станали причина за тази женитба и за всичко, което произтичаше от нея. И защо беше всичко това? Защото я обичаше толкова много, че не можеше да понесе да я вижда нещастна; или защото страданията от тази несигурност в положението им бяха толкова непоносими, че предпочиташе да ги смаже веднъж завинаги — също както бързаме с погребението, след като някой почине, или с раздялата с любимите, когато тя е наложителна.

— Вие сте добър момък, Уилям — каза мистър Озбърн с по-мек тон, — и имате право, че Джордж и аз не бива да се разделяме сърдити. Вижте какво. Аз съм сторил за него това, че съм му давал три пъти повече пари, отколкото вие някога сте получавали от баща си. Но не искам да се хваля. Не аз ще кажа как съм се трудил за него, как съм работил и как съм изразходвал дарбите и енергията си. Попитайте Чопър. Попитайте себе си. Попитайте цял Лондон. Е добре, аз му предлагам такава женитба, с която всеки благородник в тая страна може да се гордее — едничкото нещо, което съм му поискал в живота си — и той ми отказва. Аз ли съм виновният? Аз ли съм причина за тази свада? Какво друго желая, освен неговото добро, за което съм се трудил като каторжник още от самото му раждане? Никой не може да каже, че у мене има някаква проява на егоизъм. Нека той се върне. И аз ще кажа, ето ръката ми. Да забравим и да простим, казвам аз. А що се отнася до това, да се ожени сега, то е вън от въпроса. Нека се помири с мис Ш. и да направят сватбата после, когато се върне като полковник; защото той ще стане полковник, бога ми, ако това може да се постигне с пари. Радвам се, че сте го увещали да се върне. Знам, че вие сте направили това, Добин. И други път сте го спасявали от много бели. Нека дойде. Аз няма да бъда жесток. Елате да вечеряте днес на Ръсъл Скуеър; и двамата. На обикновеното място, по обикновеното време. Ще имаме месо от елен и няма да се задават никакви въпроси.

Тази похвала и вяра в него прониза остро Добиновото сърце. Колкото повече разговорът продължаваше в този дух, толкова по-виновен се чувствуваше той.

— Сър — каза Добин, — боя се, че вие се мамите. Да, вие наистина се мамите. Джордж е твърде издигнат нравствено, за да се ожени за пари. Една заплаха от ваша страна, че ще го обезнаследите, в случай че не ви послуша, ще бъде последвана само от съпротивление.

— Ха, човече, дявол да го вземе, да не би да наричате предложението за осем или десет хиляди годишно заплаха? — каза мистър Озбърн, все още със своето дразнещо добро настроение. — Ех, божичко, ако мис Шварц ме поиска, веднага ще я взема. Аз не ще обръщам внимание, ако цветът й е възкафявичък. — И старият джентълмен се ухили многозначително и се разсмя грубо.

— Вие забравяте, сър, предишните задължения, които капитан Озбърн е поел — каза сериозно посланикът.

— Какви задължения? За какво, по дяволите, намеквате? Нима искате да кажете — продължи мистър Озбърн, като се изпълни с яд и удивление, когато тази мисъл му хрумна за първи път, — нима искате да кажете, че е такъв глупак, та все още да се увърта около дъщерята на онзи разорен стар измамник? Нима сте дошли да ме карате да предполагам, че той иска да се ожени за нея? Чудесна съпруга за него! Моят син и наследник да се ожени за просякиня от улицата! Дявол да го вземе, ако стори това, нека си купи метла и стане метач. Сега си спомням, че тя все се въртеше около него и го зяпаше. И не се съмнявам, че към това я е подтиквал онзи стар мошеник, баща й.

— Мистър Седли беше вашият най-добър приятел, сър — намеси се Добин, едва ли не доволен, като откри, че е започнал да се ядосва. — Беше време, когато го наричахте иначе, а не измамник и мошеник. Тъкмо вие направихте сватлъка. Джордж няма право да постъпва безотговорно с чувствата на…

— Да постъпва безотговорно! — изрева старият Озбърн. — Я гледай, точно тези бяха думите, които моят джентълмен употреби, когато ми се надуваше тук преди две седмици и когато говореше за британската армия на баща си, който го е създал. Ха, значи, вие сте го надумали, така ли? Моите благодарности, капитане. Вие, значи, искате да вмъквате просяци в семейството ми. Много съм ви задължен, капитане. Ха, за нея да се ожени той, той! И защо? Гарантирам ви, че тя ще отиде при него и без това.

— Сър — каза Добин, обхванат от нескриван яд. — Никой няма да обижда тази дама в мое присъствие, и най-малкото вие!

— Аха, ще ме викате на дуел, така ли? Чакайте, нека позвъня за два револвера. Мистър Джордж ви изпрати тук, за да обиждате баща му, така ли? — каза Озбърн, като дръпна шнура на звънеца.

— Мистър Озбърн — каза Добин с разтреперан глас, вие сте този, който обиждате най-доброто създание на света. Няма да е зле да я пощадите, сър, защото тя е съпруга на вашия син.

И с тези думи, чувствувайки, че не може да каже нищо повече, Добин си отиде, а Озбърн се отпусна на стола си и загледа яростно подире му. В отговор на позвъняването в стаята влезе чиновник. Капитанът едва бе напуснал сградата, където се намираше кантората на мистър Озбърн, когато мистър Чопър, главният чиновник, се затича без шапка след него.

— За бога, какво се е случило? — каза мистър Чопър, като хвана капитана за полите на мундира. — Шефът припадна. Какво е направил мистър Джордж?

— Венча се за мис Седли преди пет дни — отвърна Добин. — Аз бях негов свидетел, мистър Чопър, а и вие трябва да застанете на негова страна.

Старият чиновник поклати глава.

— Лоша е тази новина, капитане, ако нея именно сте донесли. Шефът никога няма да му прости.

Добин замоли Чопър да го държи в течение и да праща съобщенията си в хотела, където беше отседнал. После тръгна унило към западната част на града, силно обезпокоен за миналото и бъдещето.

Когато членовете на фамилията от Ръсъл Скуеър се събраха тоя ден за вечеря, те завариха бащата на семейството седнал на обикновеното си място, но на лицето му бе отпечатан мрачен израз, който при появяването си караше всички да замълчат. Дамите и мистър Булък, който вечеряше с тях, подразбраха, че някаква новина е била съобщена на мистър Озбърн. Мрачните му погледи караха мистър Булък да мълчи и се таи, обаче към мис Мария, до която бе седнал, и към сестра й, заемаща челното място на масата, той се държеше необикновено вежливо и внимателно.

Мис Уирт седеше сама на своята страна на масата, като между нея и мис Джейн Озбърн имаше празно място. Това беше столът, който Джордж заемаше, когато вечеряше вкъщи; и както вече казахме, приборът му бе сложен, в очакване на блудния син. Нищо не нарушаваше тишината на вечерята, освен вялото доверително шепнене на усмихнатия мистър Фредерик и тракането на приборите. Слугите изпълняваха длъжността си, като се движеха дебнешком. И погребални оплаквачи не биха изглеждали по-мрачни от прислужниците на мистър Озбърн. Еленовият врат, на който той покани Добин, бе разрязан от него в пълно мълчание; но той почти не вкуси от своето парче, макар и да пиеше много, като лакеят усърдно наливаше чашата му.

Най-после, точно на края на вечерята, очите му, които той вторачваше във всеки подред, сега се впериха за миг върху сложения за Джордж прибор. Сетне той посочи към него с лявата си ръка. Дъщерите му го погледнаха и не разбраха или не поискаха да разберат този знак; а и слугите отначало не го схванаха.

— Махнете онази чиния каза най-после той, като стана с проклятие и блъскайки назад стола си, влезе в своята стая.

Зад столовата на мистър Озбърн се намираше онова помещение, което в този дом обикновено се наричаше кабинет; то бе свещено за господаря на къщата. Тук мистър Озбърн се оттегляше през неделните сутрини, когато не бе настроен да ходи на черква; и тук прекарваше предобеда в аленото си кожено кресло, като четеше вестник. Тук се намираха един-два стъклени шкафа за книги, съдържащи стандартни творби в дебели позлатени подвързии. Това бяха: «Годишният регистър», «Джентълменско списание», «Проповедите на Блер» и «Хюм и Смолет». Той не се докосваше до нито една от тези книги; обаче нито един член на семейството не смееше, дори и ако от това зависеше животът му, да пипне някоя от книгите, освен през редките неделни вечери, когато нямаше гости за вечеря и когато голямата алена семейна библия и молитвеникът се сваляха от мястото им в ъгъла до алманаха на благородничеството и като извикваха слугите в столовата, старият Озбърн прочиташе пред семейството си вечерната служба с висок, важен, прегракнал глас. Никой член на домакинството, бил той слуга или дете, не влизаше в тази стая, без да изпита известен страх. Тук той преглеждаше сметките на домакинята и проверяваше домашния дневник на лакея. Оттук можеше да обхваща с погледа си, през чистия, постлан с чакъл двор, задния вход на конюшните, с които един от звънците му беше свързан; и кочияшът излизаше от своето помещение в този двор като в някаква съдебна зала и там Озбърн го ругаеше от прозореца на кабинета си. Мис Уирт влизаше четири пъти годишно в тази стая, за да получи заплатата си; а също и дъщерите му да вземат тримесечно отпусканите им суми. Когато Джордж бе момче, баща му го бе бил с камшик тук много пъти, докато майка му седеше премаляла на стълбите, заслушана в ударите на камшика. Почти никога не бяха чували момчето да вика при това наказание; а сетне, когато излизаше оттам, клетата жена го прегръщаше и целуваше тайно и му даваше пари, за да го утеши. Над камината имаше семеен портрет, преместен там от предната стая след смъртта на мисис Озбърн. Той представляваше Джордж на едно пони, по-възрастната сестра му подава букет, а по-малката се е хванала за ръката на майка си. Всички са с розови бузи и големи, червени устни и се усмихват глезено един на друг, както е възприето в семейните портрети. Майката сега лежеше заровена и отдавна забравена — сестрите и братът имаха сто различни свои собствени интереси и макар все още да принадлежаха към едно семейство, бяха съвсем отчуждени един от друг. След като изминат десетки години, когато всички изобразени там лица остареят, колко горчива е сатирата в тези превзети семейни портрети, с тяхната смешна сантименталност и лъжливи усмивки, с тъй свенливата им и тъй самодоволна невинност! А официалният портрет на самия Озбърн, на който се виждаше и голямата му сребърна мастилница и креслото му, бе в столовата, заел почетното място, опразнено от семейното табло.

Старият Озбърн се оттегли в този именно кабинет, за голямо облекчение на малката компания, която бе напуснал. Когато слугите си излязоха, известно време те разговаряха оживено, но много ниско; сетне се качиха тихичко горе и мистър Булък ги придружи дебнешком със своите скърцащи обувки. Той никак ме бе настроен да седи сам и да пие вино толкова близо до страшния стар джентълмен в кабинета отсреща.

Един час след мръкване лакеят, който не получи обичайното повикване, се осмели да почука на вратата и да му занесе восъчни свещи и чай. Господарят на къщата седеше в креслото си и когато слугата постави свещите и подкрепителното питие на масата и си излезе, мистър Озбърн стана и заключи след него вратата. Този път нямаше никакво съмнение каква е работата; всички в къщата знаеха, че ще се случи някаква голяма катастрофа, която навярно ще засегне зле мастър Джордж.

В голямото лъскаво махагоново писалище мистър Озбърн имаше едно чекмедже, което бе специално посветено на работите и книжата на неговия син. Тук той пазеше всички документи, свързани с него, още от времето, когато бе малко момче: тетрадките с домашните и училищни упражнения, за които бе получил награда и в които се четеше Джорджовият почерк и почеркът на учителя; първите му писма, с големи кръгли букви, в които изпращаше много здраве на татко и мама и молеше за сладкиши. В тях неведнъж се споменаваше за неговия мил кръстник Седли. Проклятия потрепваха по позеленелите устни на стария Озбърн и грозна омраза и разочарование тровеха сърцето му, когато при преглеждането на тези книжа той се натъкваше на това име. Всички имаха съответно обозначение и бяха превързани с червени канцеларски лентички. На едно се четеше: «От Джорджи, съдържащо молбата му за пет шилинга, 23 април 18… г.; отговорено на 25 април.» Или: «Джорджи иска да му се купи пони, 13 октомври» и т.н. В друг пакет се намираха писмата и сметките, получени от директора на пансиона, където Джордж бе учил като момче. На трети бе обозначено: «Сметки от шивача на Дж.; суми, теглени от Дж. Озбърн, младши.» Виждаха се писмата му от Западноиндийските острови, писмата от агента му, както и вестниците, съдържащи съобщения за военните му успехи.

Като ги обръщаше едно след друго и седеше замислен над тези спомени, нещастният човек прекара така много часове. Най-скъпите му прояви на суетност, най-амбициозните му надежди — всичко беше събрано тук. Как се бе гордял той със своето момче! То беше най-хубавото дете, което човек можеше да види. Всички казваха, че приличал на благороднически син. Една дворцова принцеса го бе забелязала в Кю Гардънс и го бе целунала, а после го запитала за името му. Кой от Сити можеше да се похвали с такова момче? Можеше ли дори и един принц да получи повече грижи? Синът му имаше всичко, което можеше да се купи с пари. На годишния акт старият имаше обичай да отива в лицея с екипаж с четири коня и със слуги в нови ливреи и да раздава на момчетата новички шилинги. А когато отиде с Джордж в полка му, преди момъкът да замине за Канада, той даде на офицерите такава вечеря, пред която би седнал и Йоркският херцог. Беше ли отказал някога пари, когато Джордж направеше някакъв дълг? Ето ги на всичките му сметки — изплатени без ни една дума. Много генерали от армията не можеха да яздят коне като неговите! Пред очите му се представяше детето му в сто различни случая, които той си спомняше — след вечеря, когато имаше обичай да идва, важен като лорд, и да изпива своята чаша вино до баща си, на челното място на масата; на понито в Брайтън, когато препускаше из храсталаците и яздеше наред с ловците; в деня, в който бе представен на принц-регента на приема, когато от цялата казарма не можеше да излезе по-прекрасен младеж. И това, това бе краят на всичко — да се ожени за дъщерята на разорен човек и да избяга пред лицето на дълга и на богатството! Под тежестта на какво унижение и ярост трябваше сега да страда този стар светски човек; какви пристъпи на болезнена ярост и на разочарования в своята бащина обич и амбиции трябваше да търпи; какви болки на неудовлетворена суета и нежност го обхващаха!

Като прегледа тези книжа и седя замислен над едно и друго, обзет от тази най-горчива от всички мъки, с която нещастните мислят за щастливите изминали дни, Джорджовият баща извади документите от чекмеджето, където тъй дълго ги бе пазил, и ги заключи в кутия за писма, която завърза и запечата с печата си. После отвори шкафа за книги и взе споменатата голяма червена библия — богато украсена книга, цялата блеснала в позлата, която рядко поглеждаха. Тя имаше една заглавна илюстрация, представляваща как Аврам принася в жертва Исака. Тук, според обичая, Озбърн бе отбелязал на първата празна страница, с едрия си чиновнически почерк, датите на женитбата си и на смъртта на жена си, ражданията и кръщелните имена на децата си. Първа идваше Джейн, после Джордж Седли Озбърн, после Мария Франциска, както и датите на кръщенията им. Като взе перо, той задраска внимателно името на Джордж от листа; и когато страницата изсъхна, сложи книгата обратно на мястото, от което я бе взел. После взе още един документ от друго чекмедже, където пазеше собствените си книжа; и след като го прочете, той го смачка и подпали на една от свещите, като го гледаше, докато целият изгоря в камината. Това беше завещанието му; и когато то изгоря, той седна и написа едно писмо. После позвъни на слугата, когото натовари да го изпрати на сутринта. Но сутринта бе вече настъпила и когато той отиваше да спи, слънцето блестеше из цялата къща, а птиците пееха между свежите зелени листа на Ръсъл Скуеър.

Уилям Добин желаеше да държи в добро настроение цялото семейство на мистър Озбърн и всички у дома им, а също и да осигури на Джордж колкото може повече приятели в този труден за него момент. Освен това, като знаеше какво добро въздействие оказват хубавите яденета и доброто вино върху човешката душа, веднага след като се върна в хотела, той написа най-любезно писмо на мистър Томъс Чопър, ескуайър, като поканваше този джентълмен да вечеря с него на следния ден в хотел «Слотърс». Поканата стигна до мистър Чопър, преди да бе напуснал Сити, и незабавният му отговор гласеше, че «мистър Чопър изпраща своите почитания и ще има честта и удоволствието да се види с капитан Добин». Когато същата вечер мистър Чопър се върна у дома си в Съмърс Таун, той показа на мисис Чопър и на дъщерите си поканата и черновката на своя отговор и през време на чая те разговаряха най-оживено за военните джентълмени и за хората от Уест Енд. Когато момичетата се оттеглиха за почивка, мистър и мисис Чопър заприказваха за странните събития, които ставаха в семейството на шефа. Чиновникът никога не бил виждал своя началник толкова разтревожен. Когато отишъл при мистър Озбърн след излизането на капитан Добин, той го намерил с потъмняло лице и едва ли не в припадък. Положителен бил, че между мистър Озбърн и младия капитан е избухнало някакво ужасно недоразумение. Също така Чопър получил нареждане да направи сметка на всички суми, пратени на капитан Озбърн през последните три години.

— И тези суми са доста големички — каза главният чиновник и почувствува как уважението му към младия господар нараства още повече заради щедростта, с която пилее парите си. Той бе уверен, че пререканието има нещо общо с мис Седли. А мисис Чопър заяви, че много съжалявала клетата млада девойка затова, гдето е загубила такъв хубав младеж като капитана. Понеже беше дъщеря на пропаднал борсов агент, мистър Чопър нямаше особено добро отношение към мис Седли, От всички търговски къщи в Сити той уважаваше най-много фирмата на Озбърн и надеждата му бе, че капитан Джордж ще се ожени за дъщерята на някой благородник. Нея нощ чиновникът спа много по-спокойно от шефа си и като прегърна децата си след закуска (която изяде с много голяма охота, макар скромната му чаша на живота да бе подслаждана само с долнокачествена захар), той тръгна за работа в най-хубавия си празничен костюм и риза с накъдрен нагръдник, като обеща на гледащата го с възхищение съпруга, че вечерта няма да погълне голямо количество от виното на капитан Добин.

Когато мистър Озбърн пристигна в Сити по обичайното си време, чиновниците, които винаги имаха основание да дебнат израза на лицето му, сега намериха, че то е необикновено посърнало и изпито. В дванадесет часа дойде мистър Хигс (от фирмата «Хигс и Бледъруик», адвокати, Бедфърд Роу), чието идване бе предварително уредено и когото въведоха в частната стая на шефа, където той остана в продължение на повече от един час. Към един часа мистър Чопър получи пратка, донесена от ординареца на капитан Добин и съдържаща писмо за мистър Озбърн, което чиновникът, като влезе, му подаде. Наскоро след това повикаха мистър Чопър и мистър Бърч, следващия подред чиновник, и ги помолиха да станат свидетели при изготвянето на един документ.

— Съставих ново завещание — каза мистър Озбърн, след което тези двама джентълмени сложиха съответно подписите си. Не се размениха никакви думи. Когато мистър Хигс излезе във външните помещения, видът му бе крайно сериозен и погледът му се прикова остро върху лицето на мистър Чопър, обаче не даде никакви обяснения. Направи впечатление, че през целия ден мистър Озбърн беше особено тих и внимателен, за голямо учудване на онези, които мрачният му вид караше да вещаят зло. Него ден той не нагруби никого и нито веднъж не го чуха да ругае. Напусна работата рано и преди да излезе, повика още веднъж главния си чиновник и след като му даде общи нареждания, запита го с известно колебание и неохота знае ли дали капитан Добин е в града.

Чопър каза, че вярвал да е така. Впрочем и двамата знаеха това много добре.

Озбърн взе писмо, отправено до капитана, и като го даде на чиновника, помоли последния незабавно да го предаде лично на Добин.

— А сега, Чопър — каза той, като взе шапката си и с особен израз на лицето, — вече ще бъда спокоен. — Точно когато часовникът удари два (безсъмнено двамата си бяха определили среща), пристигна мистър Фредерик Булък и той и мистър Озбърн излязоха заедно.

Командирът на… полк, полкът на Добин и Озбърн, беше стар генерал, който бе предприел първия си поход под началството на Улф в Квебек и отдавна вече бе твърде стар и слаб, за да командува. Но той изпитваше известен интерес към полка, на който бе номинален шеф, и приемаше у дома си някои от младите си офицери, проявявайки гостоприемство, което, струва ми се, сега не се среща сред неговите събратя. Капитан Добин беше голям любимец на този стар генерал. Добин познаваше добре литературата на своята професия и можеше да говори за Фридрих Велики и за кралицата-императрица, както и за техните войни, почти тъй добре както самият генерал, който бе равнодушен към победите на настоящето и чието сърце беше при военните тактици от преди петдесет години. Този генерал прати известие на Добин да отиде при него на закуска сутринта, когато мистър Озбърн промени завещанието си, а мистър Чопър сложи най-хубавата си горна риза с накъдрения нагръдник, и тогава осведоми младия си любимец, няколко дни предварително, за онова, което всички очакваха — заповедта за заминаването за Белгия. Заповедта, с която се нареждаше на полка да бъде готов, щеше да излезе от щаба подир един-два дни. И тъй като транспортът бе добър, те щяха да потеглят преди края на седмицата. През време на престоя на полка в Четъм в него бяха постъпили подкрепления и старият генерал се надяваше, че полкът, който бе помогнал за победата над Монткалм в Канада и за поражението на мистър Уошингтън при Лонг Айланд, ще докаже на неведнъж тъпканите полета на Белгия и Холандия, че е достоен за историческата си репутация.

— И тъй, добри ми приятелю, ако имате някоя affaire la [34] — каза старият генерал, като взе емфие с двата пръста на треперливата си бяла старческа ръка и сетне посочи онова място на своята robe de chambre [35], под което сърцето му все още немощно туптеше, — ако имате да утешавате някоя Филис или да си вземете сбогом с татко и мама, или пък да правите някакво завещание, препоръчвам ви да сторите това без никакво забавяне. — С тези думи генералът подаде на младия си приятел пръст за ръкуване, кимна му добродушно със своята покрита с напудрена перука глава и след като вратата се затвори след Добин, седна да напише едно poulet [36] (той страшно се гордееше със своя френски език) на Mademoiselle Amenadie [37] от театъра на негово величество.

Тази новина разтревожи Добин и той помисли за приятелите си в Брайтън, а сетне се засрами от себе си за това, че Амелия е винаги на първо място в мислите му (винаги, преди всеки друг — преди баща и майка, сестри и дълг, — винаги, при заспиване и събуждане и през целия ден). Когато се върна в хотела си, изпрати кратка бележка на мистър Озбърн, когото осведомяваше за новината, която бе получил и която, надяваше се той, може би щеше да доведе до сдобряване с Джордж.

Тази бележка, донесена от същия пратеник, който предишния ден бе занесъл поканата на Чопър, обезпокои не малко достойния чиновник. Тя бе сложена в отправено до него писмо и докато го отваряше, той трепереше да не би вечерята, на която толкова разчиташе, да се отлага. Чопър обаче се облекчи неизказано много, когато откри, че в плика има само едно напомняне до него («Ще ви очаквам в седем и половина», пишеше капитан Добин). Чопър много се интересуваше от работите на семейството на своя работодател; но que voulez-vous [38]? — една официална вечеря за него значеше много повече от работите на който да било друг смъртен.

За Добин бе напълно оправдано да разправи за наученото от генерала на всеки офицер от полка, срещнат по пътя; така че той го съобщи на поручик Стъбл, когото видя у комисионера и който (толкова бе силен у него военният плам) веднага отиде във военния магазин да си купи нова сабя. Този младеж, макар да имаше само седемнадесет години и около шестдесет и пет инча височина, както и рахитично телосложение, твърде пострадало от преждевременната употреба на бренди с вода, притежаваше безсъмнена смелост и лъвско сърце. И сега той опита, огъна и уравновеси на дланта си едно такова хладно оръжие, което смяташе, че ще извърши сеч сред французите. Като крещеше «ха, ха» и тропаше енергично с малките си крака, той отправи острието два или три пъти към капитан Добин, който, смеейки се, отблъсна нападението с тръстиковия си бастун.

Мистър Стъбл, както може да се предположи от дребното му и слабовато телосложение, принадлежеше към най-лекия род войска. В противоположност на него поручик Спуни беше висок младеж и се числеше към гренадирската рота (тази на капитан Добин) и сега той премери една нова шапка от мечешка кожа, под която изглеждаше прекалено свиреп за възрастта си. После тези двама младежи се отправиха към хотел «Слотърс», където си поръчаха знаменита вечеря и седнаха да пишат писма на добрите си и загрижени родители вкъщи — писма, изпълнени с нежност и сърдечност, със смелост и лош правопис. Да! Сега в Англия биеха много загрижени сърца; и в много домове се шепнеха майчини молитви и се лееха майчини сълзи.

Като видя, че на една от масите младият Стъбл бе зает със съчиняване, а сълзите се търкаляха по носа му върху хартията (тъй като този младок си мислеше за своята мамичка и за това, че може би никога вече няма да я види), Добин, който тъкмо се готвеше да пише на Джордж Озбърн, се разколеба и прибра листовете.

— Защо пък да правя това? — каза той. — Нека тази вечер бъде щастлива. Ще отида да видя родителите си рано сутринта, а после лично ще се явя в Брайтън.

Така че той пристъпи и сложи голямата си ръка на рамото на Стъбл, като ободри този млад боец, казвайки му, че ако престане да пие бренди с вода, ще стане добър войник, понеже винаги е бил благороден и добросърдечен момък. Това накара очите на младия Стъбл да светнат, понеже всички в полка много уважаваха Добин като най-добрия офицер и най-умния човек там.

— Благодаря ви, Добин — каза той, изтривайки очи с кокалчетата на пръстите си. — Аз… аз й казах тъкмо това. И, о, сър, тя е толкова добра към мене. — Водните тръби отново заработиха и не знам дали очите на мекосърдечния капитан Добин също не се овлажниха.

Двамата поручици, капитанът и мистър Чопър вечеряха заедно. Чопър му донесе писмо от мистър Озбърн, в което последният накратко изпращаше поздравите си на капитан Добин и го молеше да предаде вътре приложеното на капитан Джордж Озбърн. Чопър не знаеше нищо повече, макар да описа вида на мистър Озбърн, както и срещата му с адвоката. Той се чудеше как шефът не бе наругал никого — а особено когато напълниха чашите с вино — изля цял поток от догадки и предположения. Но при всяка чаша последните бяха все по-мъгляви и накрая станаха съвсем неразбираеми. В късните часове капитан Добин сложи в един файтон своя гостенин, който хълцаше и със заекване заявяваше, че ще бъде негов при… при… приятел завинаги.

Когато капитан Добин си взе сбогом с мис Озбърн, ние споменахме, че й поиска позволение да я посети още веднъж, така че на следния ден тя го очаква в продължение на няколко часа; и може би, ако бе дошъл и ако бе й задал онзи въпрос, на който бе готова да отговори, тя щеше да застане на страната на брат си и тогава навярно Джордж и ядосаният баща щяха да се сдобрят. Но макар да го чакаше, капитанът не се появи. Той имаше да свършва свои лични работи; трябваше да посети и утеши собствените си родители, а рано на следния ден щеше да вземе дилижанса «Светкавица», за да отиде при приятелите си в Брайтън. Този ден мис Озбърн чу баща си да дава заповед в никакъв случай да не пущат в къщата му онзи проклет нахалник капитан Добин, така че всички надежди, които таеше в сърцето си, изведнъж рухнаха. Дойде и мистър Фредерик Булък и се държа особено нежно с Марин и внимателно към душевно смазания стар джентълмен. Защото, макар и да бе заявил, че вече ще се успокои, средствата, чрез които бе потърсил мир, изглежда, още не бяха му оказали въздействие и случките от миналите два дни явно го бяха разтърсили.

(обратно)

Глава XXV В която всички действуващи лица решават за благоразумно да напуснат Брайтън

След като заведоха Добин в хотел «Шип Ин» при дамите, той започна да се държи шеговито и весело, което доказваше, че с всеки изминал ден от живота си този млад офицер бе започнал да става все по-голям лицемер. Като видя мисис Джордж Озбърн в нейното ново положение, той се опита да скрие, да потули острата тревога относно въздействието, което щеше да й окаже донесената от него мрачна новина.

— Моето мнение е, Джордж — каза той, — че преди да са изминали и три седмици, френският император ще се нахвърли върху ни с кавалерия и с пехота и така ще разиграе херцога, щото предишната война ще ни се стори като някаква детска игра. Но ти няма защо да казваш всичко това на мисис Озбърн. В края на краищата може да се случи да не се сражаваме и работата ни в Белгия да се окаже само военна окупация. Мнозина мислят, че ще е така; Брюксел е пълен с изискани хора и светски дами. — И двамата се съгласиха да представят мисията на британската армия пред Амелия в тази именно светлина.

След като уговори това съзаклятие, лицемерният Добин поздрави весело мисис Джордж, опита се да й направи един-два комплимента за новото й положение на млада булка (които комплименти, трябва да се признае, бяха крайно тромави и несполучливи), а сетне заговори за Брайтън, за морския въздух, за тамошните развлечения, за красивия изглед по шосето и за заслугите на дилижанса «Светкавица» и конете му — всичко това по най-неразбираем за Амелия начин и за голямо забавление на Ребека, която наблюдаваше капитана така, както изобщо наблюдаваше всички наоколо си.

Трябва да се признае, че малката Амелия нямаше особено ласкаво мнение за приятеля на своя съпруг, капитан Добин. Той заекваше, беше грозноват и крайно тромав и несръчен. Тя го харесваше заради привързаността му към съпруга й (но, разбира се, това не беше кой знае каква заслуга, тъй като той напълно заслужаваше това) и смяташе, че Джордж проявява голямо великодушие и доброта, като дарява приятелството си на своя събрат-офицер. Той много пъти бе имитирал пред нея Добиновото заекване и чудноватите му обноски. Но за да бъдем справедливи към него, трябва да признаем, че хвалеше много пламенно добрите качества на приятеля си. В този неин кратък ден на възторг и без още добре да го познава, тя гледаше с известна подигравка на честния Уилям — а и той знаеше нейното мнение и смирено го приемаше. Но щеше да дойде време тя да го опознае по-добре и да промени отношението си към него; но това време бе все още далеч.

А що се отнася до Ребека, капитан Добин не бе стоял и два часа в компанията на дамите, когато тя откри напълно тайната му. Ребека не го харесваше и тайно се боеше от него; пък и той не бе особено добре настроен към нея. Добин бе толкова честен, че нейните лукавства и умилквания не му оказваха въздействие и той странеше от нея с някакво инстинктивно отвращение. А тъй като съвсем не стоеше толкова по-горе от другите жени, че да не изпитва ревност, тя го ненавиждаше още повече заради обожанието му към Амелия. Въпреки това се държеше към него с най-голямо уважение и сърдечност. Приятел на семейство Озбърн! Приятел на най-милите й благодетели. Тя се закле, че винаги ще го обича най-искрено. Както каза лукаво на Амелия, тя си го спомняше много добре през онази вечер във Воксхол и когато двете дами отидоха да се обличат за вечеря, изказа по негов адрес няколко подигравки, Родън Кроли не обръщаше почти никакво внимание на Добин — гледаше на него като на добродушен глупак и невъзпитан човек от Сити. Джоз го покровителствуваше с преголяма важност.

Когато Джордж и Добин останаха сами в стаята на последния, където Джордж го бе последвал, Добин извади от писалището си писмото, което мистър Озбърн го бе натоварил да предаде на сина му.

— Не е писано с почерка на баща ми — каза Джордж с изплашен вид. И наистина така беше — писмото бе от адвоката на мистър Озбърн и имаше следното съдържание:

«Бедфърд Роу, 7 май, 1815 г.

Сър.

Наредено ми е от министър Озбърн да ви осведомя, че той продължава да се придържа към по-рано изказаното пред вас негово решение и че вследствие на брака, който сте благоволили да сключите, отсега нататък той престава да ви счита за член на неговото семейство. Това решение е окончателно и неотменимо.

При все че изхарчените за вас пари през време на малолетието ви, както и сумите, които така щедро сте теглили напоследък от него, надвишават твърде много паричната наличност, на която имате право (а именно една трета от имуществото на покойната ви майка, мисис Озбърн, което при смъртта й сте наследили заедно с мис Джейн Озбърн и мис Мария-Франциска Озбърн), все пак аз съм натоварен от мистър Озбърн да ви кажа, че той няма да предяви никакви права спрямо вашето имущество и че сумата от две хиляди лири стерлинги при днешния курс на лихвата от 4% ще бъде платена вам или на пълномощниците ви при получаването на стоящото, от:

Вашия покорен слуга

С. Хигс

П.П. Мистър Озбърн желае да ви каже веднъж завинаги, че той отказва да получава от вас каквито и да са съобщения и писма във връзка било с този, било с други въпроси.»

— Чудесно си уредил работата ми — каза Джордж, като погледна свирепо към Уилям Добин. — Я погледни — и той му подхвърли писмото на баща си. — Бога ми, станах просяк, и то само благодарение на глупавата си сантименталност. Толкова ли не можехме да почакаме? Сега е война и един куршум може да ме свърши — тогава по-добре ли ще бъде за Еми, когато остане вдовица на просяк? Ти свърши цялата работа. Докато не ме ожени и не ме разори, не се успокои. Какво, по дяволите, мога да правя с две хиляди лири стерлинги? Такава сума няма да трае и две години. Откакто съм дошъл тук, дължа на Кроли от карти и билярд сто и четиридесет лири. Наистина, много те бива да уреждаш чужди работи.

— Не може да се отрече, че положението е трудно — отвърна Добин, след като прочете писмото със смутен вид. — И както казваш, то е отчасти мое дело. Има някои хора, които няма да имат нищо против, ако се сменят с тебе — прибави той с горчива усмивка. — Колко капитани от полка, мислиш, притежават две хиляди лири стерлинги вън от заплатата? Трябва да живееш само от нея, докато баща ти омекне, а пък ако умреш, оставяш на жена си сто лири стерлинги годишно.

— Как можеш да предположиш, че човек с моите навици ще може да живее само със заплатата си и със сто лири годишно? — извика Джордж силно ядосан. — Трябва да си глупак, за да говориш така, Добин. Как, по дяволите, ще запазя положението си в обществото с такива мизерни средства? Не мога да променя навиците си. За мене е наложително да имам удобствата, на които съм свикнал. Не съм израснал само с овесена каша като Мак Хуъртър, нито пък с картофи както О’Дауд. Да не би да очакваш жена ми да вземе да пере войнишки дрехи или да върви след полка в багажната каруца?

— Добре, добре — каза Добин все още добродушно, — ще й намерим по-добро превозно средство. Но опитай се да не забравяш, че сега, мое момче, ти си само свален от трона принц и затова бъди мирен, докато трае бурята. То няма да е за дълго. Нека веднъж името ти се появи във вестниците и аз съм уверен, че старият ще омекне спрямо тебе.

— Да бъда споменат във вестниците! — възкликна Джордж. — И на кое място? Най-вероятно между убитите и ранените, и при това начело на списъка.

— Ха! Когато ни ранят, ще имаме достатъчно време за плач — каза Добин. — А ти знаеш, Джордж, че ако те сполети беда, аз имам нещичко, пък и не съм човек за женене, така че няма да забравя кръщелника си в завещанието — прибави с усмивка той. Тук спорът се свърши — както се бяха свършвали десетки подобни разговори между Озбърн и приятеля му, — като първият заяви, че не можел за дълго да се сърди на Добин и най-великодушно му прости, след като го бе наругал, без да има основание.

— Виж какво, Беки — извика Родън Кроли от стаичката си за обличане, като се обърна към жена си, която също се обличаше за вечеря в собствената си стая.

— Какво? Каза Беки с хрипкав глас. Тя се вглеждаше през рамо в огледалото. Беше си сложила най-хубавата и най-свежа бяла рокля, която човек можеше да си представи; и с голи рамене, с малка огърлица и светлосин колан бе самия образ на младежка невинност и девическо щастие.

— Знаеш, мисля си, какво ли ще прави мисис О., когато О. потегли с полка? — каза Кроли, като влезе в стаята, изпълнявайки дует с две огромни четки върху главата си и поглеждайки възхитено изпод косата си към хубавата си малка жена.

— Предполагам, че ще си изплаче очите — отвърна Беки. — Вече десетина пъти е хленчила само като се спомене за това.

— Ти обаче пет пари не даваш, нали? — каза Родън, полуразядосан при тази липса на чувства от страна на жена му.

— Глупчо такъв! Не знаеш ли, че възнамерявам да дойда с тебе — отвърна Беки, — освен това с тебе работата е различна. Ти отиваш като адютант на генерал Тъфто. Ние не сме на първа линия — каза мисис Кроли, като тръсна глава, което така очарова съпруга й, че той се наведе и я целуна.

— Родън, миличък — не смяташ ли, че… че ще е добре да вземеш… онези пари от Купидон, преди той да тръгне? — продължи Беки, изпращайки му смъртоносна стрела. Тя наричаше Джордж Озбърн Купидон. Вече около стотина пъти го бе ласкала за хубостта му. Бе стояла мило над главата му, докато той играеше ecarte [39], когато вечер имаше навик да идва в стаята на Родън за половин час преди лягане.

Често го наричаше ужасен гуляйджия и заплашваше, че ще каже на Еми за лошите му привички и бохемските му навици. Носеше му пурата и я запалваше, защото познаваше въздействието на тази маневра, понеже преди това често я бе практикувала по отношение на Родън. Той я смяташе за весела, жива, хитра distinguee, приятна. При малките им разходки и вечери Беки, разбира се, блестеше много повече от клетата Еми, която стоеше много мълчалива и плаха, докато мисис Кроли и съпругът й бърбореха, а капитан Кроли (и Джоз, след като се присъедини към младите двойки) лапаха мълчаливо.

Зли предчувствия се въртяха в ума на Еми във връзка с приятелката й. Остроумието на Ребека, нейната живост и блестящите й маниери й причиняваха остро безпокойство. Бяха женени само от една седмица, а ето че Джордж вече страдаше от ennui [40] и жадуваше за компанията на чужди хора! Тя трепереше за бъдещето. «Каква другарка ще му бъда — мислеше си, — когато той е толкова духовит и находчив, а аз съм такова смирено и глупаво същество? Колко благородно бе от негова страна, че се ожени за мене — че се отрече от всичко и се унизи да дойде при мене! Трябваше да му откажа, само че нямах смелост да го направя. Трябваше да си седя вкъщи и да се грижа за клетия татко.» Сега за първи път тя се сети, че е пренебрегнала родителите си и това я накара да се изчерви от угризение. (Наистина клетото дете имаше известно основание да измъчва неспокойната си съвест с това обвинение.) «О — мислеше си тя, — аз се показах толкова лоша и себелюбива — себелюбива за това, че ги забравих в тяхната мъка, себелюбива за това, че принудих Джордж да се ожени за мене. Знам, че не съм достойна за него — знам, че без мене той би бил щастлив — и все пак… все пак се опитах да се откажа от него.»

Много е тежко, когато, преди да са изминали седем дни от сватбата, подобни мисли се вмъкват в съзнанието на младата булка. Но точно така беше и вечерта, преди Добин да бе дошъл при тези млади хора — през една прекрасна, осветена от блясъка на луната майска вечер — тъй топла и благоуханна, че прозорците бяха широко отворени към верандата, а Джордж и мисис Кроли наблюдаваха спокойния океан, проснал пред тях искрящата си повърхност, докато Родън и Джоз бяха заети вътре с игра на табла — Амелия се бе свила в едно голямо кресло, напълно пренебрегната, като наблюдаваше двете групи, обхваната от силно отчаяние и угризение — мрачни другари за нежната й самотна душа. Едва една седмица бе изминала, и бе стигнала до това! Ако бе погледнала към бъдещето, щеше да види, че то й предлага мрачен изглед; Еми обаче бе прекалено плаха, за да обърне поглед нататък, да тръгне сама по това широко море и да го преброди без водач и защитник. Знам, че мис Смит има лошо мнение за нея. Но скъпа, госпожо, колцина са надарени с вашата голяма сила на духа?

— Божичко, каква чудесна нощ и колко светла е луната! — каза Джордж, — изпущайки от пурата си дим, който се понесе нагоре към небето.

— Как сладко миришат пурите на открито! Просто ги обожавам. Кой би помислил, че луната е двеста тридесет и шест хиляди осемстотин четиридесет и седем мили далеч оттук? — прибави Беки, поглеждайки с усмивка към това светило. — Не съм ли умна, че съм го запомнила? Ха! Всичко това научихме в лицея на мис Пинкъртън! Колко спокойно е морето и как ясно очертано е всичко! Заявявам ви, че просто виждам французкия бряг! — И бляскащите й зелени очи пронизаха така остро нощта, сякаш наистина можеха да прозрат през нея.

— Знаете ли какво възнамерявам да направя някоя сутрин? — каза тя. — Открих, че мога чудесно да плувам и някой ден, когато компаньонката на леля Кроли — старата Бригс, спомняте си я, нали? — онази с извития нос и дългите кичури коса, — та, казвам, когато Бригс отиде да се къпе, възнамерявам да се гмурна под чадъра й и да настоя да се сдобрим под водата. Не е ли това чудесна тактика?

Джордж избухна в смях при мисълта за тази среща във водата.

— Хей, там, вие двамата, какъв е този шум от вас? — извика Родън, раздрънквайки заровете. Амелия се разплака по най-глупавия начин и се оттегли в стаята си да хленчи в уединение.

В тази глава нашият разказ е обречен да се движи ту напред, ту назад и това ще го прави да изглежда доста разбъркан. Така, след като доведем повествованието до утрешния ден, веднага ще се върнем към вчерашния, за да можем да обхванем всичко, което се е случило. Също както при приемите на нейно величество вие виждате, че каляските на посланиците и на висшите сановници се оттеглят бързо от някой частен вход, докато дамите на капитан Джонс се оглеждат нетърпеливо за своя файтон; и също както в преддверието на министъра на финансите група молители чакат търпеливо своя ред и биват извиквани един по един, когато изведнъж някой ирландски член на парламента или друга някоя видна личност влиза и веднага го въвеждат при заместник-министъра, пререждайки останалите, също тъй и при развитието на даден разказ авторът е длъжен да проявява подобна пристрастност. Макар че и по-маловажните случки трябва да бъдат разправени, все пак необходимо с те да се отложат за след появяването на големите събития. Така че обстоятелството, което доведе Добин в Брайтън, а именно отправената към гвардейците заповед да заминат за Белгия, както и събирането на силите на съюзниците в тази страна под командата на негово благородие херцог Уелингтън — това важно събитие има своето предимство пред всички по-малки случки, от които предимно е съставен този разказ; оттам произтича и това леко, но оправдано и извинимо разбъркване на описаните събития. Засега ние сме се придвижили само толкова след глава XXII, че сме докарали различните си действуващи лица едва до момента, когато те се намират в стаите си за обличане преди вечерята, която щеше да се състои в деня на пристигането на капитан Добин.

Джордж беше твърде милостив или твърде много зает с вратовръзката си, за да предаде веднага на Амелия всички новини, които приятелят му бе донесъл от Лондон. Той обаче влезе в нейната стая, държейки в ръка писмото на адвоката, а видът му беше толкова важен и тържествен, че жена му, която винаги бе нащрек в очакване на някаква беда, изведнъж си помисли, че ще се случи най-лошото и като изтича при съпруга си, помоли своя обичен Джордж да й разкаже всичко. Сигурно е получил заповед за заминаване в чужбина — заяви тя — и следната седмица положително ще има сражение, в това била уверена.

Нейният обичен Джордж отбягна въпроса за заминаването в чужбина и с тъжно поклащане на глава каза:

— Не, Еми, не е това; не за себе си ме е грижа, а за тебе. Получих лоши новини от баща си. Той не желае да има каквито и да било връзки с мене; отказал се е от нас и ни е обрекъл на бедност. Аз мога да търпя всякакви лишения; но ти, миличка, как ще понесеш това? Прочети тук. — И той й подаде писмото.

С нежна загриженост в очите Амелия слушаше как нейният благороден герои й разкрива споменатите вече великодушни чувства и като седна на леглото, прочете писмото, което Джордж й подаде с твърде надут, мъченически изглед. Но когато го свърши, лицето й се проясни. Както вече споменахме, мисълта да сподели бедност и лишения с любимия човек далеч не тъй е неприятна за една топлосърдечна жена. За малката Амелия тя бе дори приятна. След това, както обикновено, тя се засрами от себе си, загдето се бе почувствувала щастлива в такъв неподходящ момент и възпря радостта си, като каза смирено:

— О, Джордж, как ли страда клетото ти сърце при мисълта, че си разделен с баща си!

— Да, наистина страда — каза Джордж с измъчено лице.

Но той не може да ти се сърди дълго — продължи тя. — Никой не би могъл да стори това, уверена съм. Той трябва да ти прости, скъпи ми, добри съпруже. О, аз никога няма да си простя, ако не го направи.

— Това, което ме тревожи, клета моя Еми, то е не моето нещастие, а твоето — каза Джордж. — Нямам нищо против малко бедност; и смятам, без да съм суетен, че имам достатъчно дарби да си пробия самичък път.

— Разбира се, че имаш — намеси се жена му, която предполагаше, че войната ще се прекрати и съпругът й ще стане веднага генерал.

— Да, ще успея да си пробия път както всеки друг — продължи Озбърн, — но как мога да понеса мисълта, че ти, скъпо мое момиче, ще бъдеш лишена от онези удобства и онова положение в обществото, което моята жена има право да очаква? Обичаното ми момиче в казарма; съпруга на военен в пътуващ полк; подложена на всякакъв вид безпокойства и лишения! Това ме прави тъй нещастен.

Спокойна, че това е едничката причина за тревогите на съпруга й, Еми взе ръката му и със светнало лице и усмивка на уста му затананика онази песенчица, в която героинята, след като укорява съпруга си, че не е достатъчно внимателен към нея, обещава «да му кърпи панталоните и да му приготовлява грог», ако той й е верен, ако я обича и е добър и ако не я изоставя.

— Освен туй — каза тя след малко мълчание, през време на което изглеждаше тъй хубава и щастлива, както би желала това всяка млада жена — нима две хиляди лири стерлинги не представляват огромна сума?

Джордж се разсмя на нейната наивност; и най-после те слязоха да вечерят, като Амелия бе увиснала на ръката му и продължаваше да тананика същата песенчица, чувствувайки се по-доволна и по-спокойна, отколкото бе от няколко дни насам.

Така тази отдавна чакана вечеря, вместо да бъде тъжна, се оказа крайно оживена и весела. Възбудата от похода противодействуваше в съзнанието на Джордж на потиснатостта, причинена от писмото, с което го обезнаследяваха. Добин продължаваше да играе ролята на бърборко. Той забавляваше компанията, като разказваше за армията в Белгия, където нямало нищо друго, освен празненства, веселие и светски живот. Сетне, като си постави по-особена цел, този ловък в маневрите си капитан се залови да описва как мисис майор О’Дауд опаковала своите дрехи и дрехите на майора и как най-хубавите му еполети били поставени в кутията за чай, а знаменитият й жълт тюрбан, украсен с пера от райска птица и завит в кафява хартия, бил заключен в тенекиената кутия за цилиндъра на майора. По-нататък Добин се запита какво ли въздействие този тюрбан би могъл да окаже в двора на френския крал в Гант или на големите военни балове в Брюксел.

— Гант! Брюксел! — извика Амелия, като изведнъж, се сепна. — Да не би полкът да е получил заповед да замине? Джордж, така ли? — Сянка на ужас премина по сладкото усмихнато лице и тя се вкопчи в Джордж сякаш инстинктивно.

— Не се страхувай, мила — каза той меко, — пътуването трае само дванадесет часа. То няма да ти навреди. И ти ще дойдеш с мене, Еми.

— Аз възнамерявам да отида — каза Беки. — Причислена съм към персонала. Генерал Тъфто ми е голям флирт. Нали, Родън?

Родън се изсмя с обичайния си гръмък глас. Уилям Добин цял се изчерви.

— Тя не бива да отива — каза той, — помисли за… «за опасността» — щеше да прибави той, но нима целият му разговор през време на вечерята не бе насочен само към това да докаже, че там не съществува никаква опасност? Той много се смути и замълча.

— Трябва да отида, и ще отида! — извика Амелия с най-голяма енергичност; а Джордж, който се възхити от решителността й, я погали под брадичката и попита всички присъствуващи, дали са виждали подобна опърничава жена, след което се съгласи, че тя непременно ще трябва да му прави компания.

— Ще накараме мисис майор О’Дауд да ти стане настойничка — каза той.

Какво я бе грижа, ако съпругът й е до нея? По този начин горчивината на раздялата бе премахната. Макар че война и опасност ги чакаха, войната и опасността може би нямаше да дойдат още цели няколко месеца. Имаше поне временна отсрочка и тя правеше свенливата малка Амелия почти толкова щастлива, колкото би била, ако всичко това се отменеше окончателно, а и самият Добин призна в дъното на сърцето си, че така е по-добре. Защото, да му се позволи да я вижда, за него сега беше най-голямата привилегия и надежда в живота му и той тайно си мислеше как ще я пази и бди над нея. «Ако аз бях женен за нея — мислеше си той, — нямаше да я пусна да отиде.» Но Джордж беше господарят и приятелят му не смяташе за редно да оспорва неговото решение.

Като обви ръка около кръста на приятелката си, Ребека най-после отвлече Амелия от масата, където се бяха разисквали толкова важни работи, и остави господата в крайно възбудено състояние да пият и разговарят много развеселени.

По време на вечерята Родън получи от жена си една бележчица и макар веднага да я смачка и изгори на свещта, ние имахме щастието да я прочетем над рамото на Ребека. «Голяма новина — пишеше тя. — Мисис Бют си е отишла. Вземи парите от Купидон тази вечер, тъй като утре навярно той ще тръгне на път. Имай това предвид. Р.» Така че, когато малката компания се готвеше да се събере на кафе в дамския апартамент, Родън докосна Озбърн по лакътя и му каза любезно:

— Виж какво, Озбърн, момчето ми, ако ти е удобно, ще бъдеш ли така добър да ми дадеш онази нищожна сумичка? — Това не беше съвсем удобно, но все пак Джордж му даде значителна парична наличност в банкноти от портфейла си, както и чек за останалата сума, които банката му трябваше да плати в срок от една седмица.

След като тази работа се уреди, Джордж, Джоз и Добин устроиха военен съвет, пушейки пурите си, и дойдоха до заключение, че на следния ден трябва да се направи общо придвижване към Лондон в открития екипаж на Джоз. Струва ми се, че последният предпочиташе да постои, докато Родън Кроли напусне Брайтън, обаче Добин и Джордж успяха да го увещаят и той се съгласи да закара компанията в Лондон, като заповяда да впрегнат четири коня, както подхождаше на издигнатото му положение. С тези коне и каляската те потеглиха тържествено на другия ден след закуска. Сутринта Амелия стана много рано и приготви куфарите си с голяма пъргавина, докато Озбърн лежеше в кревата и съжаляваше, че нямало слугиня да й помогне. Но тя беше много доволна, че сама си върши тази работа. Вече я беше обхванало някакво неясно неприятно чувство спрямо Ребека; и макар на тръгване те да се бяха целунали най-нежно, все пак ние знаем какво нещо е ревността; а мисис Амелия притежаваше и тази между останалите добродетели на своя пол.

Трябва да си опомним, че освен тези действуващи лица, които се появяват и изчезват, в Брайтън има и други наши стари приятели, а именно мис Кроли и окръжаващата я свита. Макар че Ребека и съпругът й се намираха на няколко хвърлея от жилището, което заемаше болната мис Кроли, вратата на старата дама бе тъй безмилостно залостена за тях, както и в Лондон. Докато край нея беше мисис Бют Кроли, последната следеше най-зорко възлюблената й Матилда да не се вълнува от никаква среща със своя племенник. Когато старата мома излизаше на разходка с екипажа, вярната мисис Бют сядаше до нея. Когато мис Кроли отиваше да подиша чист въздух с движещия се стол, мисис Бют вървеше от едната страна на превозното средство, докато честната Бригс заемаше другия фланг. И ако случайно срещнеха Родън и жена му — макар първият винаги да сваляше чинно шапка, компанията на мис Кроли го отминаваше с такова ледено и убийствено безразличие, че Родън започна да се отчайва.

— Няма никакво значение дали сме тук или в Лондон — често казваше с униние капитан Родън.

— По-добре в удобен хотел в Брайтън, отколкото в затвор за длъжници — отговаряше жена му, която имаше по-весел нрав. — Помисли само за онези двама пратеници на мистър Мозес, които наблюдават дома ни в продължение на седмица. Приятелите ни тук са много глупави, но мистър Джоз и капитан Купидон са по-добри компаньони от хората на мистър Мозес, любов моя.

— Чудя се как призовките не са ме последвали и тук — продължи Родън все тъй отчаян.

— Когато сторят това, ще намерим начин да им убегнем — каза безстрашната малка Беки и повторно обясни на съпруга си какво е преимуществото да са с Джоз и Озбърн, чието познанство бе донесло на Родън Кроли такъв навременен запас от готови пари.

— Но той едва ли ще е достатъчен да платим сметката в хотела — недоволно мърмореше гвардейският капитан.

— Защо пък трябва да плащаме? — каза дамата, която за всичко имаше отговор.

Чрез лакея на Родън, който все още поддържаше известно слабо познанство с мъжкия персонал на домакинството на мис Кроли и който бе получил нареждане да черпи с вино кочияша, винаги, когато го види, нашата млада двойка следеше доста зорко движенията на старата мис Кроли. Освен това Ребека навреме се сети да се разболее и да повика същия лекар, който гледаше старата мома, така че, общо взето, сведенията им бяха доста пълни. А също и мис Бригс, която, макар и да не бе принудена да възприеме неприязнено отношение, тайно в себе си не бе неприятелски настроена спрямо Родън и жена му. По природа тя беше добра и лесно прощаваше. Сега, когато причината на ревността й беше премахната, ненавистта й към Ребека също изчезна и тя си спомняше за вечното добро разположение и благите думи на последната, особено пък като се има предвид, че тя и камериерката мисис Фъркин, както и цялата прислуга на мис Кроли, пъшкаше под тиранията на енергичната мисис Бют.

Както често се случва, тази добра, но властна жена прекалено много използуваше преимуществата си и отиде твърде далеч в успешното осъществяване на намеренията си. В продължение на няколко седмици тя докара болната до такова състояние на безпомощно послушание, че клетата душица се постави напълно под заповедите на снаха си, като дори не смееше да се оплаче на мис Бригс или на Фъркин. Мисис Бют отмерваше с безпогрешна точност количеството вино, което бе позволено на мис Кроли да изпива всеки ден, а това страшно дразнеше Фъркин и лакея, които се виждаха лишени дори от контрола над шишетата с напитките. Тя разпределяше сладкишите, желетата, пилетата и определяше кога и какво количество от тях да се приготовляват. Сутрин, обед и вечер тя й донасяше отвратителните лекарства, предписани от лекаря, и принуждаваше болната да ги поглъща с такова трогателно послушание, че Фъркин казваше:

— Горката ми господарка изпива лекарствата като същинско агънце.

Тя даваше нареждане кога да се излиза на разходка с екипаж и кога със стола на колелца; и, с една дума, така смаза старата дама през време на оздравяването й, както може да го стори само една разпоредителна, морална и с майчински наклонности жена. Ако понякога болната проявеше известно слабо съпротивление и я замолваше за малко повече храна и капчица по-малко лекарство, милосърдната сестра я заплашваше с моментална смърт; тогава мис Кроли отстъпваше веднага.

— У нея не е останала вече никаква душевна енергия — забеляза Фъркин на Бригс. — През последните три седмици нито веднъж не ме е нарекла глупачка.

Най-после мисис Бют реши да уволни спомената по-горе честна прислужничка, дебелия доверен лакей мистър Баулс и самата Бригс и да повика дъщерите си от пасторския дом, след което да премести болната в Куинс Кроли. Но точно тогава се случи една много неприятна случка, която я принуди да изостави приятните си задължения. Една вечер нейният съпруг, преподобният Бют Кроли, падна от коня на връщане вкъщи и си счупи ключицата. Появиха се признаци на треска и възпаление и мисис Бют се принуди да напусне Съсикс и да тръгне за Хампшир. Тя обеща да се върне при скъпата си приятелка веднага щом Бют оздравее и на тръгване даде най-строги нареждания на прислугата за държането им спрямо тяхната господарка. В момента, когато тя се качи на дилижанса, целият дом на мис Кроли се изпълни с такава радост и облекчение, каквито хората там не бяха изпитвали в продължение на много седмици преди това. Още същия ден мис Кроли изостави следобедната си доза лекарство; мистър Баулс отвори отделна бутилка шери за себе си и за мисис Фъркин, а вечерта мис Кроли и мис Бригс седнаха да играят пикет, вместо да се вдълбочат в проповедите на Портеус. Всичко стана тъй, както в старата детска приказка, в която се казва, че пръчката забравила да набие кучето и всичко тръгнало мирно и щастливо.

Много рано сутрин, два или три пъти седмично, мис Бригс имаше обичай да отива до някоя кабина за къпане и да се забавлява във водата с фланелена роба и непромокаема шапка. Както видяхме, това обстоятелство беше известно на Ребека и макар че тя не направи опит да връхлети върху Бригс, както бе заплашила, и да се гмурне при нея под неприкосновеността на чадъра на кабината за къпане, мисис Родън реши да нападне Бригс, когато тя излизаше от банята си освежена и оживена от водата и когато имаше вероятност да е в добро разположение на духа.

И тъй, на следното утро Беки стана много рано и като занесе бинокъла във всекидневната, която беше обърната към морето, отправи го към къпалните кабини на брега. Тя видя как Бригс пристигна, как отиде в кабината си и навлезе в морето. Ребека се озова на брега тъкмо когато нимфата, която беше дошла да търси, бе излязла и пристъпваше по пясъка. Картината беше много хубава: плажът, лицата на къпещите се жени, редицата скали и сгради, блеснали алени на слънчевата светлина. По лицето на Ребека бе изписана мила и нежна усмивка, а хубавата й бяла ръка беше протегната напред тъкмо когато Бригс излизаше от кабинката. Какво друго можеше да направи Бригс, освен да приеме поздрава?

— Мис Ш… мисис Кроли — каза тя.

Мисис Кроли сграбчи ръката й, притисна я до сърцето си и с внезапен порив обви ръце около Бригс и я целуна горещо.

— Скъпа, скъпа приятелко! — каза тя с отсенка на такова искрено чувство, че, разбира се, сърцето на мис Бригс изведнъж се смекчи и дори жената, която обслужваше кабините, се трогна.

За Ребека не бе трудно да поведе дълъг, доверителен и приятен разговор с Бригс. Тя и описа и разправи най-подробно всичко, което се бе случило от сутринта, когато Беки тъй внезапно бе напуснала къщата на мис Кроли на Парк Лейн, до щастливия за всички ден, когато мисис Бют си бе заминала. Всички признаци на болестта на мис Кроли, всички подробности около боледуването и лекуването бяха разказали от старата довереница с тази пълнота и точност, които доставят голямо удоволствие на жените. Нима някога жените се уморяват да си разправят една на друга за болките и лекарите си? При този случай Бригс не се умори, а и на Ребека не й омръзна да слуша. Тя бе благородна, истински благородна, че на милата добра Бригс и на вярната безценна Фъркин бе позволено да останат при тяхната благодетелка през време на боледуването й. Господ да я благослови! Макар и да изглеждаше, че тя, Ребека, е проявила неблагодарност към мис Кроли, все пак нима този грях не е естествен и достоен за извинение? Можеше ли тя да не подаде ръка на човека, който е спечелил сърцето й? При това запитване сантименталната Бригс можа само да извърне очи към небето, да изпусне съчувствена въздишка и да си спомни, че преди много години и тя бе отдала сърцето си, и това я накара да признае, че Ребека не е толкова голяма престъпница.

— Мога ли някога да забравя тази, която окрили с приятелството си самотното сираче? Не, макар че тя ме е отхвърлила от сърцето си — продължи Ребека, — аз никога не ще престана да я обичам и ще посветя живота си да й служа. Като моя лична благодетелка, като най-скъпа роднина на любимия ми Родън, аз обичам и се възхищавам от мис Кроли повече, отколкото всяка друга жена, и, о, мис Бригс, след нея обичам тези, които й са верни. Аз никога не бих се отнесла към добрите приятели на мис Кроли тъй, както е сторила това онази омразна и подла мисис Бют. Родън, който е самата доброта — продължи. Ребека, — макар че външните му обноски изглеждат груби, е повтарял сто пъти със сълзи на очи, че благодари на бога, задето е оставил обичаната му леля в ръцете на две такива великолепни болногледачки като преданата й Фъркин и възхитителната мис Бригс.

Ако големите й страхове се оправдаеха и машинациите на онази ужасна мисис Бют стигнеха дотам, че да изпъдят всички, които мис Кроли обичаше, и да направят клетата жена жертва на онези змеици от пасторския дом, Ребека я помоли да не забравя, че нейният дом, колкото и да е скромен, винаги ще бъде отворен за нея.

— Скъпа приятелко възкликна тя в изблик на чувства, — някои сърца никога не забравят добрите дела; и не всички жени са като мисис Бют Кроли! Всъщност защо трябва да се оплаквам от нея? — прибави Ребека. — Макар и да бях нейно оръдие и жертва на хитростите й, не дължа ли обичания си Родън на нея? — И Ребека разкри на Бригс какво бе поведението на мисис Бют в Куинс Кроли и макар тогава то да й било необяснимо, сега събитията й го нравели напълно ясно — сега, когато привързаността, която мисис Бют бе насърчила чрез хиляди хитрости, беше вече възникнала — сега, когато двамата невинни бяха паднали в поставения от нея капан и се обичаха, и се бяха оженили, и се бяха разорили поради лукавствата й.

Всичко туй беше напълно вярно. Бригс ясно видя цялата хитро скроена мрежа. Мисис Бют беше устроила работата между Родън и Ребека. Все пак, макар че последната бе напълно невинна жертва, мис Бригс не можеше да скрие от приятелката си, че сърцето на мис Кроли е безнадеждно изстинало към Ребека и че старата дама никога няма да прости на племенника си за неговата неблагоразумна женитба.

По този въпрос Ребека си имаше собствено мнение и не се отчайваше. Ако мис Кроли не им прости сега, тя може би ще стори това някога в бъдеще. Дори и сега между Родън и баронетската титла стоеше само онзи кекав Пит Кроли, който знаеше само да цвърти; и ако с него станеше нещо, цялата работа ще се нареди както трябва. Най-малкото тя бе доволна, че успя да охули мисис Бют и да разобличи хитрите й планове, а това можеше да се окаже изгодно за интересите на Родън. След като поговори около един час с отново намерената си приятелка, Ребека си отиде, като най-нежно й изрази чувствата си и остана напълно уверена, че разговорът, който бяха водили, ще бъде съобщен на мис Кроли, преди да се изминат много часове.

Срещата свърши и Ребека трябваше да се върне в хотела си, където цялата компания от предишната вечер се бе събрала на прощална закуска. Ребека си взе сбогом с Амелия с такава нежност, която подхожда на две обичащи се като сестри жени. След като си послужи добре с носната кърпичка и стоя увиснала на шията на приятелката си, сякаш се разделяха завинаги, тя размаха от прозореца кърпичката си (която впрочем бе съвсем суха), докато екипажът потегляше, след което се върна на масата за закуска и като се има предвид вълнението й, изяде няколко дребни морски раци с доста голяма охота. Докато дъвчеше тези деликатеси, разправи на Родън какво се бе случило между нея и Бригс през време на сутрешната й разходка. Надеждите й бяха много големи и тя сполучи да накара съпруга си да сподели всичките й мнения, независимо от това дали те имаха тъжен или весел характер.

— А сега, миличък, ще бъдеш така добър да седнеш на писалищната маса и да напишеш едно хубаво малко писъмце на мис Кроли, в което ще кажеш, че си добро момче и други подобни неща. — Така че Родън седна и написа с голяма бързина: «Брайтън, четвъртък» и след това: «Скъпа ми лельо». Тук обаче въображението на смелия офицер му измени. Той захапа края на писалката си и вдигна поглед към жена си. Тя не можа да се удържи да не се разсмее на печалната му физиономия; и като се заразхожда напред-назад из стаята с ръце на гърба си, малката жена започна да диктува едно писмо, което той записваше:

— «Преди да замина от родината си да се впусна в поход, който може да се окаже съдбоносен…»

— Какво? — каза Родън с известно учудване, обаче веднага схвана хумора на положението и написа продиктувания израз, като се ухили.

— «… който може да се окаже съдбоносен, аз дойдох насам…»

— Защо да не кажем «дойдох тук», Беки? Граматично така е по-правилно — намеси се кавалеристът.

— «Аз дойдох насам — настоя Беки, като тропна с крак, — за да кажа сбогом на своята най-добра и най-скъпа приятелка. Умолявам те, преди да замина, за да не се върна може би никога, да ми позволиш да стисна ръката, от която през целия си живот съм получавал само добрини.»

— «… през целия, си живот съм получавал само добрини» — повтори като ехо Родън, като записваше думите и се чудеше на съчинителските си способности.

— «От тебе искам само едно — да не се разделяме сърдити. По известни въпроси, макар и не по всички, аз притежавам нашата фамилна гордост. Ожених се за, дъщерята на художник и не се срамувам от тази своя връзка.»

— Да, бога ми, че не се срамувам! — възкликна Родън.

— Ах ти, глупчо такъв! — каза Ребека, като го щипна по ухото и погледна да види дали не прави правописни грешки. — «Умолявам» се пише не с «о» а с «у».

И той поправи грешката си, прекланяйки се пред по-големите знания на малката си женичка.

— «Аз смятах, че ходът на моята любов ти е известен — продължи Ребека. — Знаех, че мисис Бют Кроли я одобрява и насърчава. Но аз не виня никого. Ожених се за бедна жена и с доволство ще се придържам към онова, което съм сторил. Остави богатството си на когото искаш, скъпа лельо. Аз никога не ще се оплаквам от начина, по който ще се разпоредиш с него. Бих желал да вярваш, че те обичам заради самата тебе, а не заради парите ти. Бих желал също да се сдобрим, преди да напусна Англия. Нека, нека да те видя, преди да тръгна. След няколко седмици или месеца може да е вече късно, а не мога да понеса мисълта, че ще напусна страната, без да съм чул една добра дума за сбогом от тебе.»

— Тук тя няма да познае стила ми — каза Беки. — Нарочно направих изреченията си къси и енергични. И тя тайно занесе това автентично послание на мис Бригс.

Старата мис Кроли се разсмя, когато Бригс с голяма тайнственост й връчи това искрено и простичко послание.

— Сега, когато мисис Бют я няма, ще можем да го прочетем — каза тя. — Прочети ми го, Бригс.

Когато Бригс свърши да чете писмото, покровителката й се разсмя още повече.

— Не виждаш ли, гъско такава — каза тя на Бригс, която силно се трогна от искрената любов, лъхаща от съчинението, — не виждаш ли, че Родън не е написал ни една думичка от него. Никога в живота си не ми е писал, без да ми иска пари, и всичките му писма са изпълнени с лош правопис, с тирета и граматични грешки. Онази змия, гувернантката, тя е, която го командува.

«Те всички си приличат — мислеше мис Кроли. — Всички желаят да умра и жадуват само за парите ми.»

— Нямам нищо против да се видя с Родън — прибави тя след известно мълчание и с напълно равнодушен глас. — Все ми е едно дали ще се сдобря с него, или не. Ако няма да има никаква сцена, защо пък да не се срещнем? За мене това няма никакво значение. Но човешкото търпение си има свои граници; и имай предвид, мила, че най-почтително отказвам да приема мисис Родън — това не бих могла да понеса. — И мис Бригс беше принудена да се задоволи с подобно одобряване наполовина. Ти смяташе, че най-добрият способ да сближи отново мис Кроли с нейния племенник е да предупреди Родън да чака при скалите, където старата дама ще излезе на разходка със своя подвижен стол.

Те се срещнаха там. Не знам дали тайно мис Кроли изпитваше някакво вълнение, като видя стария си любимец, но му подаде двата си пръста за ръкуване с такъв усмихнат и разположен вид, сякаш и вчера се бяха виждали. Що се отнася до Родън, той цял поруменя, а вълнението и смущението му при срещата бяха толкова силни, че дори разтърси ръката на Бригс. Може би към това го подтикваше интересът му или пък се бе развълнувал от промяната, която болестта от последните няколко седмици беше предизвикала у леля му.

— Старата винаги е била за мене като коз при игра на карти — каза той на жена си, когато й разправяше за срещата — и знаеш ли, почувствувах се някак си тъй особено. Вървях край онези там — как ги наричат — и стигнах до самата й врата, където Баулс излезе да й помогне да се прибере. И много ми се искаше да вляза, само че…

— Родън, нима ти не влезе? — изпищя жена му.

— Не, миличка; да пукна, ако не ме хвана страх, когато стигнах дотам.

— Глупак такъв! Трябваше да влезеш и да не излезеш вече оттам — каза Ребека.

— Не ме ругай — каза сърдито едрият гвардеец. — Може действително да съм се проявил като глупак, Беки, но няма защо да ми го казваш. — И той хвърли такъв поглед на жена си, който се появяваше на лицето му, когато беше ядосан, и който никак не правеше физиономията му приятна.

— Е добре, миличък, утре трябва да стоиш на пост и непременно да отидеш да я видиш, независимо от това дали тя ще те покани, или не — каза Ребека, като се мъчеше да успокои своя разядосан другар по хомот. На това той отговори, че щял да направи точно туй, което му се нравело, и че щял да й бъде благодарен, ако му говорела по-учтиво. След това нараненият съпруг си излезе и прекара предобеда в билярдната зала сърдит, мълчалив и изпълнен с подозрения.

Но преди вечерта да бе изминала, той се принуди да отстъпи и да признае, както обикновено, че жена му е по-умна и по-прозорлива от него. Защото лошите й предчувствия относно последиците на направената от него грешка наистина се оправдаха. Мис Кроли действително трябва да е изпитала известно вълнение, когато го бе видяла и се бе ръкувала с него след тази толкова дълга раздяла. Тя доста размишляваше върху срещата им.

— Родън е взел много да напълнява и да остарява, Бригс — каза тя на компаньонката си. — Носът му е станал червен и видът му е крайно груб. Бракът му с онази жена безнадеждно го е опростачил. Мисис Бют винаги казваше, че двамата пият заедно; и не се съмнявам, че го правят. Да, той ужасно миришеше на ракия. Забелязах това. А ти не го ли забеляза?

Бригс напразно възразяваше, че мисис Бют говори лошо за всекиго и че доколкото човек в нейното скромно положение може да съди, пасторската жена е…

— Хитра и подла, нали? Да, точно такава е и действително говори зле за всекиго, но аз съм положителна, че онази жена е принудила Родън да се пропие. Всички тези нископоставени хора вършат това.

— Той много се развълнува, когато ви видя, госпожо — каза компаньонката; — и уверена съм, когато си спомните, че той отива на бойното поле…

— Колко пари ти е обещал той, Бригс? — извика старата мома, като изпадна в ярост. — Ето на, разбира се, започваш да плачеш. Мразя да ми се правят сцени. Защо трябва винаги да ме тревожите? Върви да плачеш в собствената си стая и прати Фъркин при мене — или не, остани тук, избърши си носа, престани да ревеш и напиши едно писмо до капитан Родън Кроли.

Клетата Бригс седна послушно пред папката с листовете за писане. По тях се виждаха следи от установения и бърз почерк на досегашната секретарка на старата дама, мисис Бют Кроли.

— Започни с «Многоуважаеми господине» или «Уважаеми господине» — така ще е по-добре, и кажи, че си натоварена от мис Кроли, — не от мистър Кримър, лекаря на мис Кроли, да заявиш, че здравето ми е такова, че всички силни вълнения ще бъдат опасни за сегашното ми деликатно състояние — и че трябва да се откажа от всякакви семейни срещи и разисквания. Благодари му за идването в Брайтън и тъй нататък и го помоли да не стои повече тук заради мене. И също така, мис Бригс, можеш да прибавиш, че му желая bon voyage [41] и ако си направи труд да отиде при моите адвокати на Грейс Ин Скуеър, ще намери там нещо оставено за него. Да, това е достатъчно; и то ще го накара да напусне Брайтън.

Благодушната Бригс написа последното изречение с най-голямо доволство.

— Да се нахвърлят върху ми в същия ден след заминаването на мисис Бют — продължи да бърбори старата дама, — това наистина е вече неприлично. Бригс, миличка, пиши и на мисис Бют Кроли и й кажи, че няма защо да се връща при мене. Не… не трябва… и няма да се върне… и няма да бъда робиня в собствената си къща… и не ще се оставя да гладувам и да се тровя с разни лекарства. Те всички искат да ме убият… всички… всички… — и при тези думи самотната стара дама избухна в истеричен плач.

Последната сцена от нейната печална панаирска комедия бързо наближаваше. Шарените лампи изгасваха една по една и тъмната завеса беше почти готова да се спусне.

Последният пасаж, който отпраща Родън към лондонския адвокат на мис Кроли и който Бригс бе написала с такава радост, поутеши малко кавалериста и жена му след първото им печално разочарование, когато прочетоха отказа на старата мома да се сдобри с тях. Също така той постигна целта, която старата дама си бе поставила, когато го бе продиктувала, като накара Родън да избърза към Лондон.

С получените от Джордж Озбърн банкноти и с това, което бе спечелил от Джоз, той плати сметката си в хотела, така че собственикът и до ден-днешен не знае каква голяма бе по едно време опасността да не си получи никога парите. Защото, както един генерал изпраща багажа си в тила преди атаката, така също и Ребека най-благоразумно опакова най-ценните си вещи и ги изпрати по слугата на Джордж, който пое грижата за целия багаж и го придружи с лондонския дилижанс. На следния ден Родън и жена му се прибраха със същото превозно средство.

— Искаше ми се да видя старата, преди да си заминем — каза Родън. — Тя изглежда толкова изтощена и променена, че положително няма да изтрае още дълго време. Интересно какъв чек ще намеря при Уокси. Двеста лири стерлинги — не може да е по-малко от двеста, а, Беки?

Поради постоянните посещения на чиновниците на мидлсекския пристав Родън и жена му не се върнаха в жилището си в Бромптън, а отседнаха в хотел. Рано на следното утро Ребека има случай да ги види, когато минаваше край това предградие на път за квартирата на мисис Седли във Фулъм, където тя отиде да потърси своята скъпа Амелия и приятелите си от Брайтън. Те всички бяха заминали за Четъм и оттам за Харуич, за да вземат кораба за Белгия заедно с полка. Добрата стара мисис Седли, разплакана и печална, бе останала сама. Като се върна от посещението си, Ребека завари своя съпруг, който бе ходил в Грейс Ин и бе научил съдбата си. Беше се върнал изпълнен с ярост.

— Дявол да го вземе, Беки — каза той, — изпратила ми е само двадесет лири!

Макар че беше в техен ущърб, шегата беше просто чудесна и, за голям яд на Родън, Беки избухна в смях.

(обратно)

Глава XXVI Между Лондон и Четъм

След като напусна Брайтън, нашият приятел Джордж, както подобава на всеки светски и високопоставен човек, пътуващ в каляска с четири коня, се отправи тържествено към един прекрасен хотел на Кавендиш Скуеър, където един апартамент от няколко чудесни стаи, както и великолепно наредена маса, заобиколена от черни келнери, бяха готови да посрещнат младия джентълмен и неговата невеста. С държане на същински принц Джордж играеше ролята на домакин спрямо Джоз и Добин; а пък Амелия, за пръв път и с голяма стеснителност и плахост, стоеше начело на масата, която Джордж наричаше нейна собствена.

Той говореше с пренебрежение за виното и царствено мъмреше келнерите, докато Джоз лапаше костенурката с безкрайно удоволствие. Добин му сипваше от нея, тъй като домакинята, пред която бяха сложили супника, бе толкова несведуща относно съдържанието му, че щеше да даде супата на мистър Седли, без да му предложи необходимите към нея гарнитури.

Величествеността на приема, както и на помещенията, в които той бе даден, обезпокои мистър Добин и когато след обеда Джоз заспа в голямото си кресло, той смъмри Джордж. Но напразно викаше против огромните количества храна и шампанско, достойни за един архиепископ. «Свикнал съм да пътувам като джентълмен — каза Джордж — и дявол да го вземе, и жена ми ще пътува като истинска лейди. Докато имам поне едно петаче и кесията си, на нея няма нищо да й липсва» — каза щедрият момък, твърде доволен от себе си и от това свое великодушие. А Добин дори не се опита да го убеждава, че щастието на Амелия не се състои в супата от костенурка.

Наскоро подир обеда Амелия изрази желание да отиде да види майка си във Фулъм. Джордж й разреши с известно недоволство. И тя заситни към огромната си спалня, в средата на която се намираше огромно мрачно легло, в което бе спала сестрата на император Александър, когато владетелите на съюзните държави бяха в Лондон. Там тя си сложи шала и шапката с голямо удоволствие и нетърпение. Когато се върна в столовата, Джордж продължаваше да пие кларета си и дори не се помръдна.

— Няма ли и ти да дойдеш, миличък? — запита го тя.

Не, «миличкият» имал «някаква работа» вечерта. Слугата му щял да й вземе файтон и да я придружи. И понеже файтонът беше до самата врата на хотела, Амелия направи разочаровано малък реверанс, след като напразно погледна веднъж или дваж съпруга си в очите, и слезе надолу по голямата стълба. Капитан Добин отиде след нея, качи я на файтона и видя как той тръгна към определеното място. Дори и лакеят се срамуваше да спомене пред хотелските служащи местонахождението на къщата, където трябваше да ги откара файтонджията, и каза, че ще му даде нареждания, когато отидат по-нататък.

Добин се прибра в старата си квартира в хотел «Слотърс», като навярно си мислеше колко приятно би било да седи и той в този файтон заедно с мисис Озбърн. Джордж, изглежда, имаше съвсем друг вкус, защото, след като изпи достатъчно вино, отиде на театър, за да види как мистър Кийн изпълнява ролята на Шейлок. Капитан Озбърн беше голям любител на драмата и сам бе играл комични роли с голямо умение в няколко полкови театрални представления. Джоз спа дълго след като мръкна, и се събуди, стреснат от слугата си, който преместваше и изпразваше чашите и шишетата от масата. Отново трябваше да се повика файтон от близката пиаца, който да заведе този едър герой в квартирата и леглото му.

Можете да бъдете уверени, че когато мисис Седли видя файтона да спира пред малката градинска портичка, тя изтича от вратата, за да посрещне разтрепераната и разплакана млада булка, и я притисна до сърцето си с цялата си майчинска любов и трепет. Старият мистър Клеп, който беше по риза и кастреше нещо в градинката си, се отдръпна изплашен назад. Ирландското слугинче се втурна от кухнята и усмихнато я поздрави с «господ да ви благослови». Амелия едва можа да премине по калдъръма и да се качи по стълбите във всекидневната.

Какви реки от сълзи започнаха да се леят и как плакаха майка и дъщеря, когато останаха сами и се запрегръщаха в това светилище — туй може да си представи всеки читател, който е надарен дори със слаба доза сантименталност. Кога ли не плачат жените? Има ли случай на радост, на мъка или на друга житейска проява, когато те да не проливат сълзи? И след такова събитие, каквото е женитбата, майката и дъщерята положително имаха право да се отдадат на подобно разчувствуване, колкото нежно, толкова и освежително. Когато се отнася до женитба, аз съм виждал жени, които се мразят, да се целуват и обхванати от обич, заедно да плачат. А колко по-силно чувствуват това ония, които се обичат! Добрите майки се женят втори път на сватбата на дъщерите си, а що се отнася до следващите събития, кой не знае как прекалено майчински са настроени бабите? Дори нещо повече, често пъти, докато не стане баба, една жена не знае какво значи да е майка. Затова нека погледнем с уважение ма Амелия и на майка й, когато те си шепнеха и хлипаха, и се смееха, и плачеха в полуздрача на всекидневната. Тъкмо така погледна на тях и старият Седли. Той не беше предчувствувал кой се намира в приближаващия се файтон. Не бе изтичал да посрещне дъщеря си, макар че я целуна много нежно, когато тя влезе в стаята (където той бе зает, както обикновено, с книжката и сметките си) и след като поседя за малко при майката и дъщерята, най-благоразумно остави стаята на тяхно разположение.

Лакеят на Джордж гледаше с голямо високомерие как мистър Клеп полива по жилетка розовите си храсти. Но с голямо благоволение свали шапка на мистър Седли, който го запита за новини относно своя зет, относно каляската на мистър Джоз и дали конете му са били в Брайтън, а тъй също и за онзи дяволски предател Бонапарт и за войната. После ирландското слугинче дойде с чиния сладкиши и с бутилка вино, от които старият джентълмен настоя да почерпи лакея. Освен това той му даде половин гвинея, която слугата прибра със смесено чувство на изненада и презрение. «За здравето на господаря и господарката ти, Тротър — каза мистър Седли, — а ето ти и нещичко да се почерпиш, когато се прибереш вкъщи, Тротър.»

Бяха се изминали само девет дни, откакто Амелия бе напуснала дома си и малката къщичка — и все пак колко далечно изглеждаше времето, когато си бе взела сбогом! Каква дълбока пропаст лежеше между нея и миналия й живот! Тя гледаше назад към него от мястото, където стоеше сега, и обхващаше с мислите си, почти като някое друго същество, онази млада неомъжена девойка, погълната от любовта, неспособна да вижда друго, освен едно-единствено нещо, приемаща родителската обич ако не неблагодарно, най-малко с безразличие и като нещо, което по право й се пада, докато цялото й сърце и всичките й мисли бяха насочени към осъществяването на едно-едничко желание. Като прекара в паметта си тези дни, тъй скорошни и все пак тъй далечни, тя се засрами; и видът на добрите й родители я изпълни с нежност и угризение. Нали бе спечелила наградата, нали бе намерила пристанището на живота? Защо тогава все още я гризяха съмнения и се чувствуваше незадоволена? Когато героят и героинята преминат през брачната граница, романистът обикновено спуща завесата, сякаш тогава драмата се свършва; сякаш съмненията и житейските борби се прекратяват; сякаш влезе ли се веднъж в брачната страна, всичко там е приятно и свежо, и за двамата съпрузи не остава друго, освен да се хванат за ръка и да тръгнат полекичка надолу към старостта, постигнали щастливо всичките си цели. Но нашата Амелия беше едва на брега на своето ново царство, а поглеждаше вече загрижено назад към тъжните приятелски фигури, които й махаха за сбогом през потока, от другата страна на долния бряг.

В чест на посещението на младата булка, майка й реши за необходимо да приготви не знам какъв си пир и след първия изблик на приказки тя остави за малко мисис Джордж Озбърн и се втурна в долната част на къщата. Там се намираше кухня — стая (заемана от мистър и мисис Клеп, а вечерно време, след като измиеше чиниите и си свалеше книжките за къдрене, и от мис Фленигън, ирландската прислужница), и тук мисис Седли взе всички мерки за приготовлението на пищна и тържествена закуска. Всички хора си имат свои собствени начини, чрез които изразяват нежността си, и, изглежда, мисис Седли смяташе, че един козуначен сладкиш и известно количество портокалово сладко, сложено в малка чинийка от гравирано стъкло, са тъкмо нещата, които ще бъдат най-подходящи за Амелия в нейното тъй интересно положение.

Докато долу се занимаваха с тези деликатеси, Амелия напусна всекидневната и се качи горе, като се озова, едва ли не без сама да знае как, в малката стаичка, която заемаше преди женитбата си, и в същото кресло, където бе прекарала толкова горчиви часове. Тя се отпусна в нето, сякаш то бе някакъв неин стар приятел; и се замисли за изминалата седмица и за живота преди това. Нима вече е обърнала неясния си тъжен поглед назад? Винаги да очаква нещо, което, когато го постигне, да й носи по-скоро съмнение и тъга, отколкото удоволствие — това беше участта на нашето клето малко същество, безпомощно, загубено скитниче сред големите борещи се тълпи на Панаира на суетата.

Седеше тя тук и си спомняше с любов за онзи образ на Джордж, пред когото бе коленичила преди женитбата си. Признаваше ли пред себе си колко различен е истинският човек от онзи великолепен млад герой, когото бе обожавала? Необходими са много, много години — и мъжът трябва действително да е много лош, — преди женската гордост и суета да й позволят да изрече пред себе си подобно признание. Сетне пред погледа й се мярнаха бляскащите зелени очи на Ребека и вещаещата й зло усмивка и я изпълниха с тревога. И тя седя така известно време, обхваната от обикновеното си настроение на самолюбива унесеност, в същото това съвсем равнодушно и печално състояние, в което доброто слугинче я бе заварило в деня, когато й бе донесло писмото, с което Джордж подновяваше предложението си за женитба.

Тя погледна към малкото бяло легло, което преди няколко дни бе нейно, и си помисли, че би желала да легне и тази нощ в него и да се събуди както по-рано, а на сутринта да види над себе си засмяното майчино лице. После с ужас си спомни за големия погребален павилион, покрит със завеси от дамаска в огромната и мрачна официална спалня, който я чакаше в големия хотел на Кавендиш Скуеър. Милото малко бяло легло! Колко дълги нощи бе плакала над неговата възглавница! Как бе страдала и как се бе надявала да умре там; а не бяха ли осъществени сега всичките й желания; и любимият, за когото се бе измъчвала, не беше ли неин завинаги? Милата майчица! Как търпеливо и нежно бе бдяла над това легло! Тя отиде и коленичи до него; и тази наранена и боязлива, но нежна и любеща душа потърси утеха там, където, трябва да признаем, тя рядко бе обръщала поглед. Любовта бе досега нейно верую; и тъжното, наранено, разочаровано сърце започна да чувствува нужда от друг утешител.

Имаме ли право да повтаряме пред вас или да подслушваме молитвите й? Те, братко, са тайни и стоят вън от обсега на Панаира на суетата, в който лежи нашият разказ.

Можем само да кажем, че когато най-после съобщиха, че чаят е готов, нашата млада дама слезе много по-весела. Вече не бе отчаяна, не оплакваше съдбата си, не мислеше за Джорджовата студенина, нито за зелените очи на Ребека, както вършеше това напоследък. Тя слезе долу и целуна баща си и майка си, заприказва стария джентълмен и го направи по-весел, отколкото бе в продължение на дълги дни. Сетне седна пред пианото, което Добин бе купил за нея, и изпя всички стари любими песни на баща си. Тя заяви, че чаят е превъзходен и се възхити от изискания вкус, с който мармаладът бе насипан в чинийките. И като реши да направи всички наоколо си щастливи, самата тя се почувствува щастлива. Сънят и в онзи грамаден погребален павилион бе крепък и тя се събуди с усмивка, когато Джордж си дойде от театъра.

На следния ден Джордж имаше да свършва много по-важна «работа» от тази, която го бе накарал да види мистър Кийн в ролята на Шейлок. Веднага след пристигането си в Лондон той писа на бащините си адвокати и царствено изрази желание да се срещне с тях на следния ден. Сметката му в хотела, както и дългът му към капитан Кроли от билярд и карти бяха почти изпразнили кесията на младия човек. Преди да тръгне на път, тя се нуждаеше от ново напълване, а той нямаше за това друг източник, освен двете хиляди лири стерлинги, които адвокатите бяха упълномощени да му предадат. В дъното на сърцето си той бе уверен, че преди да мине много време, баща му ще се смекчи. Кой родител би могъл за дълго да бъде неумолим пред такава личност като него? Ако миналите му заслуги и личните му добродетели не успееха да разтопят леда в сърцето на баща му, Джордж реши така да се отличи в очаквания поход, че старият джентълмен без друго да отстъпи. Ами ако не го стори? Ха! Светът беше пред него. Може би късметът му на карти ще се усмихне, а и две хиляди лири стерлинги съвсем не са малко пари.

Така че той още веднъж изпрати Амелия с файтон при майка й, като даде най-строги нареждания на двете дами да накупят всичко, което смятат за необходимо за една дама от ранга на мисис Джордж Озбърн, която тръгва на пътуване в чужбина. Те имаха само един ден, за да попълнят екипировката, и човек може лесно да си представи, че тази работа зае цялото им време. Качила се отново в каретата, заета да влиза от един магазин в друг, изпращана чак до екипажа от раболепни търговци или учтиви собственици на модни къщи, мисис Седли се почувствува почти в старото си положение и за първи път, откакто я бяха сполетели нещастията, бе искрено щастлива. А избирането, пазаренето и купуването на хубави неща радваше, не по-малко и мисис Амелия. (Нима и най-философски настроеният мъж би дал и пет пари за жена, която не изпитва това удоволствие?) Тя се вслуша в заповедите на съпруга си и си позволи малък разкош, като си купи най-различни дамски принадлежности, показвайки голям вкус и усет към елегантното, както забелязаха всички продавачи.

А и за войната, която предстоеше, мисис Озбърн не се плашеше много. Щяха да смажат Бонапарт почти без борба. Всеки ден отплуваха кораби за Брюксел и Гант, изпълнени със светски мъже и известни в обществото жени. Хората отиваха там не толкова на война, колкото на някакво модно пътешествие. Вестниците се надсмиваха над нещастния военен парвеню и измамник и възбуждаха презрение към него. Нима едно такова корсиканско нищожество може да устрои срещу европейските армии и гения на безсмъртния Уелингтън! Амелия го презираше от дъното на сърцето си; защото няма нужда да се казва, че това меко и нежно създание черпеше мненията си от онези, които я заобикаляха, тъй като вярната й природа бе прекалено смирена, за да мисли самостоятелно. С една дума, тя и майка й се напазаруваха чудесно и Амелия се прояви много добре при това първо нейно появяване в благородния свят на Лондон.

Междувременно, с кривната на една страна шапка, с изпъчени рамене и с важната си военна походка, Джордж се отправи към Бедфърд Роу и влезе надменно в бюрото на адвоката, сякаш беше господар на всеки един от бледоликите чиновници, които работеха там. Той заповяда на един от тях да осведоми мистър Хигс, че капитан Озбърн го чака, като стори това тъп свирепо и с такова покровителствено държане, сякаш адвокатът, който имаше три пъти повече ум от него, петдесет пъти повече пари и хиляди пъти по-голяма опитност, беше някакъв прост служащ, който трябваше в миг да пренебрегне всичката си работа, за да се постави ма услугите на капитана. Докато стоеше там и почукваше ботуш с бастуна си, мислейки си какви мизерни клетници са всички тези хора, той не видя презрителната усмивка, преминала по лицата на всички в стаята, от главния чиновник до стажантите, от стажантите до одърпаните писари и бледоликите момчета за поръчки, облечени в прекалено тесни за тях дрехи. Мизерните клетници знаеха всичко около неговите работи. Те разговаряха за тях с другите чиновници, когато сядаха вечер в кръчмата над канче бира. О, богове какво ли не знаят адвокатите и адвокатските чиновници в Лондон! Няма нищо скрито от погледа им и техните подобни мълчаливо управляват нашия град.

Когато влезе в бюрото на мистър Хигс, Джордж може би очакваше, че този джентълмен е натоварен да му предаде някаква вест за помирение от страна на баща му; може би бе възприел това студено и високомерно държане като израз на своята решителност и твърдост. Но ако бе така, свирепостта му бе посрещната от адвоката със смразяваща леденина, която правеше надутостта му смешна. Когато капитанът влезе, той даваше вид, че пише нещо.

— Заповядайте, сър, седнете — каза той, — след малко ще се занимая и с вашата работа. Мистър Поу, донесете, ако обичате, документите за прехвърлянето. — И след това той продължи да пише.

След като донесе тези книжа, мистър Поу, изчисли лихвата от две хиляди стерлинги според курса на деня и запита капитан Озбърн дали иска да получи сумата си в банков чек, или смята да даде нареждане да се вложи в ценни книжа.

— Един от управителите на имуществото на покойната мисис Озбърн не е в града — каза равнодушно той, — но моят клиент иска да се съобразя с вашето желание и да свърша тази работа колкото може по-скоро.

— Дайте ми чек, сър — каза твърде намусено капитанът. — Махнете шилингите и пенсовете — прибави той, когато адвокатът пишеше размерът на сумата; и капитанът се ласкаеше от мисълта, че с този великодушен жест е сложил стария чудак на мястото му. Джордж излезе важно от бюрото, с чека в джоб.

— До две години този момък ще отиде в затвор — каза мистър Хигс на мистър Поу.

— Не мислите ли, сър, че О. ще омекне?

— Ще омекне толкова, колкото и паметникът на площада — отвърна мистър Хигс.

— Много бързо я кара този младеж — каза чиновникът. — Женен е едва от една седмица, а вече го видях заедно с други военни как изпращат мисис Хайфлайър до екипажа й подир представлението. — След това повикаха друг клиент, така че мистър Джордж Озбърн излезе от съзнанието на тези достойни джентълмени.

Чекът бе отправен до машите приятели Хълкър и Булък, банкери от Ломбард Стрийт. Като продължаваше да мисли, че върши някаква работа, Джордж се запъти към тяхната банка и получи парите си. Случи се така, че когато Джордж влезе, Фредерик Булък, ескуайър, чието жълто лице бе наведено над един регистър, до който седеше свитичък чиновник, се намираше тъкмо в залата с гишетата. Жълтото му лице придоби още по-мъртвешки вид, когато видя капитана, и той се промъкна крадешком и виновно към най-вътрешната стая. Джордж беше твърде улисан да гледа жадно парите си (тъй като никога по-рано не бе виждал такава голяма сума), така че не забеляза нито лицето, нито бягството на приличния на мъртвец обожател на своята сестра.

Фред Булък описа на стария Озбърн външния вид и държането на сина му.

— Влезе смел като сокол — каза Фредерик. — И изтегли всичко до стотинка. За колко ли време ще стигнат няколкостотин лири на човек като него?

Озбърн изрева със страшно проклятие, че малко го интересувало кога и как щял да изразходва Джордж парите. Понастоящем Фредерик вечеряше всеки ден на Ръсъл Скуеър. Общо взето, Джордж остана много доволен от свършената през деня работа. Той нареди да опаковат бързо всичкия му багаж и екипировката, а след това плати всички покупки на Амелия с чекове до агентите си и с щедростта на лорд.

(обратно)

Глава XXVII В която Амелия се присъединява към своя полк

Когато прекрасната карета на Джордж спря пред вратата на хана в Четъм, първото нещо, което Амелия разпозна, беше приятелското лице на капитан Добин, който в продължение на цял час крачеше надолу-нагоре по улицата, като очакваше пристигането на своите близки. С патронташ на мундира си, с ален пояс и със сабя, капитанът бе добил истински военен вид, който караше Джоз да се чувствува горд, че има такъв познат, и едрият цивилен го поздрави със сърдечност, съвсем различна от онази, с която Джоз даряваше приятеля си в Брайтън и на Бонд Стрийт.

Заедно с капитана беше и подпоручик Стъбл. И когато файтонът приближи към хана, последният избухна във възклицания: «Бога ми! Какво хубаво момиче!», изразявайки по този начин възторга си от избора на Джордж. И наистина, облечена във венчалната си пелерина, с розовите панделки и с поруменяло от бързото пътуване и чистия въздух лице, тя изглеждаше толкова свежа и хубава, че напълно оправдаваше комплимента на подпоручика. Добин му беше много признателен за това. Като пристъпи напред, за да помогне на дамата да слезе от файтона, Стъбл видя каква хубава малка ръчичка му подаде тя и какво прекрасно мъничко, краче заситни по стъпалата. Той цял се изчерви и направи най-хубавия поклон, на който беше способен. Като забеляза номера на полка, избродиран на шапката на подпоручика, Амелия му отвърна с мила усмивка и реверанс, които просто убиха младия момък на място. От този ден нататък Добин започна да се държи много мило с мистър Стъбл, като го насърчаваше да говори за Амелия през време на разходките им и когато си правеха посещения един другиму в квартирите. Изобщо между всички честни младежи на… полк стана модно да обожават и да се възхищават от младата мисис Озбърн. Простичкото й безизкуствено държане и скромната й любезност покориха всички непокварени сърца; и тази нейна простота и нежност не могат да се опишат с думи. Но кой не долавя тези качества у този род жени и кой не съзира в тях всякакви добродетели, макар и те да не ви казват нищо друго, освен, че за следния кадрил са заети или пък че времето е топло? Джордж, който винаги бе героят на своя полк, сега се издигна страшно много в очите на младежите поради това, че се беше оженил за туй клето младо създание и че си беше избрал такава мила и добра съпруга.

Във всекидневната, където се очакваше да пристигнат пътниците, за голямо свое учудване Амелия намери писмо, адресирано до мисис капитан Озбърн. То бе триъгълна записчица на розова хартия, по която изобилствуваше светлосин восък и чийто печат представляваше гълъб и маслинена клонка. Бе написана с много едър, но неустановен женски почерк.

— Това е твърдата ръка на Пеги О’Дауд — каза Джордж смеейки се, — познавам по печата.

И наистина бележката беше от мисис майор О’Дауд, която молеше мисис Озбърн да й достави удоволствие с присъствието си още същата вечер и да отиде у тях, където ще се събере малка приятелска компания.

— Трябва да отидеш — каза Джордж. — Там ще се запознаеш с целия полк. О’Дауд командува полка, а Пеги командува О’Дауд.

Но те нямаха много време да се радват на писмото на мисис О’Дауд, тъй като вратата се отвори широко и една пълна, весела дама, с костюм за езда, следвана от един-двама офицери от полка, влезе в стаята.

— Просто не можех да дочакам, докато стане време за чая. Джордж, приятелю, представи ме на съпругата си. Госпожо, много се радвам, че ви виждам, и че мога да ви запозная с моя съпруг, майор О’Дауд. — С тези думи веселата дама с костюма за езда грабна с голяма топлота ръката на Амелия и тя веднага разбра, че пред нея стои жената, на която съпругът й тъй често се беше подигравал. — Вие често сте слушали за мене от онзи ваш съпруг там — каза жената с много голяма живост.

— Често сте слушали за нея — повтори като ехо съпругът й, майорът.

Амелия отвърна усмихнато, че наистина е чувала много за нея.

— И сигурно много малко добро ви е говорил за мене — каза мисис О’Дауд, като прибави, че «Джордж е такова едно лошо дяволче».

— Главата си залагам, че е тъй — каза майорът, мъчейки се да изглежда многозначителен, което накара Джордж да се изсмее. Като тупна с камшика си, мисис майор О’Дауд каза на съпруга си да мълчи; а сетне изяви желание да бъде представена официално на мисис капитан Озбърн.

— Това, мила моя — каза Джордж с голяма тържественост, — е моята много добра, любезна и прекрасна приятелка Орилия Маргарета, накратко наречена Пеги.

— Бога ми, прав сте — намеси се майорът.

— Накратко наречена Пеги, съпруга на майор Майкъл О’Дауд от нашия полк и дъщеря на Фитцджерълд Берсфорд де Бурго Мълоуни, от Гленмълоуни, графство Килдейр.

— И на Мериън Скуиир, от Дъблин — каза дамата със спокойна тържественост.

— И на Мериън Скуиир, разбира се — прошепна майорът.

— Там ти ме ухажваше, скъпи майоре — каза дамата; и майорът се съгласи с това, както се съгласяваше с всичко, което изобщо се казваше в компания.

Майор О’Дауд, който бе служил на своя владетел във всяко кътче на света и бе заплатил за всяка стъпка в професията си с някое смело и неустрашимо дело, заслужаващ дори по-голяма награда, беше най-скромният, най-тихият, най-смиреният и овчеподобен дребен мъж и тъй слушаше жена си, сякаш й бе прислужник. В полковата столова седеше мълчалив и пиеше много. Когато се нагълтваше с вино, той се прибираше тихо и с клатушкане вкъщи. Когато заговаряше, правеше това само за да се съгласи с всекиго по всеки въпрос; и вървеше в живота с превъзходна леснина и добро разположение. И най-горещото слънце на Индия не беше в състояние да възпламени нрава му. Той отиваше до батареята със същото безразличие, с което се приближаваше до масата за ядене; можеше да яде конско месо и костенурка с еднаква охота и удоволствие; имаше стара майка, мисис О’Дауд от О’Даудстаун, която винаги слушаше, освен в два случая, когато избяга и се записа в армията и когато настоя да се ожени за онази ужасна Пеги Мълоуни.

Пеги беше една от петте сестри и единадесетте деца на благородния род Гленмълоуни; обаче съпругът й, макар че й бе братовчед, беше роднина от майчината й страна, така че не притежаваше неоценимото преимущество да е свързан със семейство Мълоуни, което тя смяташе за най-бележитото в света. След като опита девет сезона в Дъблин и два в Бат и Челтнам и като не си намери другар в живота, мис Мълоуни заповяда на братовчед си Мик да се ожени за нея, когато беше на около тридесет и три години; и като я послуша, честният човечец я отведе на Западноиндийските острови, да господствува над дамите на… полк, в който той тъкмо бе получил място чрез размяна.

Преди да бе изминал и половин час, откакто мисис О’Дауд стоеше в присъствието на Амелия (или изобщо в чието и да било присъствие), тази симпатична дама разясни на своята нова приятелка цялото си потекло.

— Моя мила — каза тя добродушно, — намерението ми беше Джордж да стане мой брат и зълва ми Глорвина чудесно би му прилягала. Но каквото било — било; той беше сгоден за вас и затова сега реших да ви приема като сестра и да гледам на вас като такава, и да ви обичам като член на нашето семейство. Бога ми, личицето ви е тъй мило и добродушно и имате такова държане, че положителна съм, ще се погаждаме; уверена съм също, че ще станете верен член на семейството ни.

— Положително ще бъде — каза О’Дауд с одобрение и Амелия почувствува не малко благодарност и не малко я забавляваше това, гдето тъй изведнъж я въведоха в такова огромно семейство.

— Тук всички сме добри хорица — продължи жената на майора. — В нашата армия няма нито един полк, където да намерите по-сплотено общество или по-приятна столова. Между нас няма никакво одумване, никакви разправии, интриги или клюки. Всички се обичаме помежду си.

— Особено мисис Магенис — каза Джордж, като се засмя.

— Мисис капитан Магенис и аз се сдобрихме, макар че нейното отношение към мене ще ме вкара побеляла в гроба.

— О, миличката ми Пеги, с тази прекрасна черна коса над челото ти — провикна се майорът.

— Дръж си езика, Мик, глупчо такъв! Съпрузите са ни само пречка, мила мисис Озбърн. Пък що се отнася до моя Мик, аз често му казвам, че никога не трябва да си отваря устата, освен, за да командува или да слага в нея месо и вино. Ще ви разправя за полка и ще ви обясня всичко, когато останем сами. Запознайте ме сега с вашия брат; ех, какъв прекрасен човек е той и ми напомня за братовчед ми Ден Мълоуни (Мълоуни от Бълимълоуни, миличка, който се ожени за Офилия Скъли, знаете, от Оистерстаун, братовчедка на самия лорд Полдуди). Мистър Седли, сър, драго ми е да се запозная с вас. Предполагам, че днес ще вечеряте в полковата столова. (Не забравяйте какво ти каза онзи дяволски доктор, Мик, и каквото и да правиш, пази се трезвен за приема ми довечера.)

— Сто и петдесети полк ни дава прощална вечеря, любов моя — намеси се майорът, — но лесно ще вземем покана и за мистър Седли.

— Изтичайте, Симпл (това е нашият поручик Симпл, скъпа ми Амелия, забравих да ви го представя). Изтичайте бързо, предайте на полковник Тевиш поздравите на мисис майор О’Дауд и му кажете, че капитан Озбърн е дошъл със своя шурей и ще го доведе в трапезарията на сто и петдесети полк точно в пет часа — когато вие и аз, миличка, ще закусим тук, ако желаете. — Преди мисис О’Дауд да бе завършила речта си, младият поручик припкаше надолу по стълбите да изпълни поръката.

— Послушанието е душата на армията. Ние отиваме, където дългът ни зове, Еми, а мисис О’Дауд ще остане да те просвещава — каза капитан Озбърн; и двамата джентълмени излязоха с майора, като застанаха от двете му страни и се ухилиха един другиму над главата му.

И като остана сама с новата си приятелка, импулсивната мисис О’Дауд се зае да излива такъв поток от сведения, който паметта на ничия клета малка жена не може да попие. Тя разправи на Амелия хиляди подробности относно твърде многочисленото семейство, в което смаяната млада дама изведнъж се бе озовала.

— Мисис Хевитоп, жената на полковника, умря в Ямайка от жълта треска и от сломено сърце, защото ужасният стар полковник, чиято глава е гола като снаряд, правеше мили очи на едно тамошно момиче от смесена раса. Мисис Магенис, макар и да е без образование, е добра жена, обаче има дяволски език и би измамила и собствената си майка на карти. А пък мисис капитан Кърк извръща с възмущение рачешките си очи, когато стане дума за игра на карти (докато баща ми, най-набожният човек, който някога е стъпвал в черква, вуйчо ми Дейн Мълоуни и братовчедът ни, епископът, редовно си играеха на карти всяка вечер). Този път ни една от тях не отива с полка — прибави мисис О’Дауд. — Фани Магенис ще остане при майка си, която навярно продава картофи и въглища на дребно в Излингтън Таун, близо до Лондон, макар че тя непрестанно се перчи с бащините си кораби и ни ги показва, когато вървят нагоре по реката. А мисис Кърк и децата й ще останат тук, в Бътезда Плейс, за да са близо, до любимия й проповедник д-р Рамсхорн. Мисис Бъни е в интересно положение — ха, тя винаги е в такова и вече е родила на поручика седем. А жената на подпоручик Поски, която дойде тук два месеца преди вас, миличка, постоянно се кара с мъжа си и крясъците им се чуват из цялата казарма (говори се, че дори чупели чинии и Том Поски никога не може да обясни от какво има синина на окото). Та и тя ще отиде при майка си, която държи девически пансион — зле е направила, че е избягала оттам! Къде сте получили образованието си, миличка? Нашите не се поскъпиха и ме дадоха в лицея на мадам Фланан, в Илисъс Гроув, Бутърстаун, близо до Дъблин, и там една маркиза ни предаваше чисто парижко произношение, а един запасен генерал-майор — гимнастика.

Това беше разнородното семейство, на което нашата смаяна Амелия изведнъж откри, че е станала член с мисис О’Дауд като по възрастна нейна сестра. По време на чая я представиха на другите й роднини от женски пол и понеже беше кротка, тя им направи добро впечатление; до мига, в който пристигнаха мъжете от столовата на сто и петдесети полк, които така се възхитиха от нея, че сестрите й, разбира се, веднага започнаха да й намират недостатъци.

— Надявам се, че Озбърн вече е приключил с лудориите си — каза мисис Магенис на мисис Бъни.

— Ако един влязъл в пътя непрокопсаник може да стане добър съпруг, тя положително ще кара добре с Джордж — обърна се мисис О’Дауд към Поски, която бе изгубила положението си на млада булка в полка и много се ядосваше на узурпаторката. А що се отнася до мисис Кърк, тази последователка на д-р Рамсхорн зададе един-два основни професионални въпроса, за да види дали Амелия е религиозно събудена, дали е истинска християнка и тъй нататък и като разбра от наивността на отговорите на мисис Озбърн, че все още се намира в пълен мрак, тя й сложи в ръцете три малки книжки с картини, а именно: «Вой в пустинята», «Перачката от Уондсуъртската мера» и «Най-доброто оръжие на британския войник», които имаха за цел да събудят спящите и които мисис Кърк помоли Амелия да прочете още същата вечер, преди да си легне.

Понеже бяха добри момчета, всички мъже заобиколиха хубавичката жена на своя другар и започнаха да я ухажват с войнишка галантност. За нея това бе същински малък триумф и той повдигна духа й и накара очите й да заблестят. Джордж се чувствуваше горд, че така много я харесват и бе много доволен от начина (много весел и грациозен, макар и наивен и малко плах), по който тя приемаше вниманието на господата и отвръщаше на комплиментите им. А погледнете Джордж в униформата му — колко по-хубав беше той от всеки друг офицер в залата! Тя чувствуваше, че той я наблюдава с любов и грееше от щастие при тази негова мила проява. «Ще бъда приветлива към всичките му приятели — реши в сърцето си тя. — Ще ги обичам всички тъй, как то обичам него. Винаги ще се старая да бъда весела и в добро настроение и да правя дома му щастлив.»

Полкът действително я прие с възхищение. Капитаните одобряваха, поручиците се възхищаваха, а подпоручиците изпадаха във възторг.

Старият Кътлър, докторът направи една-две шеги, които няма защо да повтаряме пред вас, тъй като бяха от областта на професията му. А пък Какл, неговият асистент, благоволи да я изпита по литература и провери знанията й с три от най-добрите си френски цитати. Младият Стъбл ходеше от човек на човек и шепнеше: «Бога ми, хубаво момиче, нали?» — и през всичкото време не махаше очи от нея, освен когато донесоха подсладеното вино.

А що се отнася до капитан Добин, през цялата вечер той едва ли й продума нещо. Той и капитан Портър от сто и петдесети полк заведоха в хотела Джоз, който беше в твърде сълзливо пияно състояние и бе разправил с голям ефект историята за лова на тигри както в полковата столова, така и на приема на мисис О’Дауд, с нейния тюрбан и пера от райска птица. След като сложи административния началник в ръцете на слугата му, Добин се заразхожда напред-назад пред вратата на хотела, като пушеше пурата си. Междувременно Джордж зави грижливо жена си с шала и я отведе от дома на мисис О’Дауд, след като всички офицери се ръкуваха с нея, придружиха я до файтона и извикаха «ура», когато той потегли. Излизайки от екипажа, Амелия подаде малката си ръка на капитан Добин и усмихнато го смъмри за това, че през цялата вечер не бе й обърнал никакво внимание.

Капитанът запали пура и продължи да се занимава с това вредно удоволствие дълго след като хотелът и улицата заспаха. Той проследи с поглед как светлините в прозорците на всекидневната на Джордж угаснаха и как светнаха в близката до нея спалня. Бе почти утро, когато се прибра в квартирата си. До ушите му достигаха веселите викове «ура» от корабите на реката, където транспортните плавателни съдове вземаха вече товарите си, преди да тръгнат надолу по Темза.

(обратно)

Глава XXVIII В която Амелия отива на поход в Белгия

Полкът и неговите офицери трябваше да бъдат пренесени с кораби, отпуснати специално за целта от правителството на негово кралско величество. Два дни след празненството у мисис О’Дауд, сред веселите провиквания, екнали от всички намиращи се по реката кораби на Източноиндийската компания и от военните кораби до брега, докато музиката свиреше химна «Боже, краля пази», а офицерите размахваха фуражки и моряците викаха буйно «ура», транспортните плавателни съдове потеглиха надолу по реката и поеха пътя към Остенде, охранявани от конвои. Междувременно галантният Джоз се бе съгласил да придружи сестра си и майоршата, чиито куфари и вързопи, включително и знаменитата райска птица и тюрбанът, бяха наместени при полковия багаж, така че нашите две героини отидоха с каляската ненатоварени, в Рамсгейт. Оттам редовно отплуваха пътнически кораби, поради което те скоро можеха да тръгнат за Остенде.

Този период от живота на Джоз, който започваше отсега нататък, бе тъй изпълнен със събития, че му служеше за тема на разговор в продължение на много години подир това и дори историята за лова на тигри бе заместена с много по-вълнуващи разкази относно големия поход към Ватерло. Забелязаха, че веднага щом се съгласи да придружи сестра си в чужбина, той престана да бръсне горната си устна. В Четъм следеше парадите и военните упражнения с голямо усърдие; слушаше с голямо внимание разговорите на своите събратя-офицери (както след това понякога ги наричаше) и научи колкото можеше повече военни термини. Мисис О’Дауд му беше голяма помощ при тези проучвания; и в деня, когато най-после се качиха на борда на «Прекрасната роза», която щеше да ги откара до предназначението им, той се появи с украсен с шнурове фрак и дебели памучни панталони, а на главата му имаше опасана с елегантен златен галон фуражка. Тъй като екипажът му бе с него и понеже на всички от кораба съобщаваше доверително, че ще се присъедини към армията на херцог Уелингтън, хората го помислиха за някаква голяма личност — интендантски генерал или най-малкото правителствен пратеник.

През време на пътуването той страдаше ужасно от морска болест, а и дамите се намираха в същото положение. Амелия обаче се съживи отново, когато пътническото корабче наближи Остенде и тя видя транспортните кораби, които пренасяха полка й и влязоха в пристанището почти в едно и също време в «Прекрасната роза». В състояние на пълна отпадналост Джоз отседна в хотел, а капитан Добин придружи дамите, след което се зае да освобождава екипажа и багажа на Джоз от кораба и от митницата, тъй като мистър Джоз понастоящем беше без слуга. Лакеят на Джордж и неговият изнежен прислужник бяха устроили заговор в Четъм и категорично отказаха да пътуват по море. Този бунт, който избухна внезапно, и то в последния ден, така разтревожи мистър Седли младши, че тон едва ли не се отказа от пътуването, обаче капитан Добин (който според думите на Джоз, страшно много се бъркал в чуждите работи) започна да го хока и да му се подиграва, като казваше, че мустаците му били поникнали предварително, така че Джоз най-после се видя принуден да тръгне. Вместо добре възпитаните и добре охранените лондонски прислужници, които можеха да говорят само английски, Добин намери за компанията на Джоз един дребен червендалест белгиец, който не знаеше абсолютно никакъв език, но който с пъргавината си и с това, че постоянно наричаше Джоз «милорд», бързо спечели благоволението на този джентълмен. Времената в Остенде сега са съвсем други; малцина от британците, които отиват там, приличат на лордове и имат държането на тези членове на нашата наследствена аристокрация. По-голямата част от тях са с одърпан вид и оскъдно бельо; обичат да играят билярд и да пият бренди; пушат пури и се хранят с евтини яденета.

Но може да се каже, като общо правило, че всеки англичанин от армията на херцог Уелингтън самичък заплати пътуването си. Споменът за подобно обстоятелство напълно подхожда на държава, съставена от дребни търговци. За една обичаща търговията страна като тази, в която влязоха англичаните, бе истинска благословия, че трябваше да приеме в пределите си подобна армия от купувачи и да храни войници, които са такива добри платци. А и страната, която бяха дошли да бранят, не е войнолюбива. В продължение на дълги години народът й винаги е оставял други да се бият за него. Когато авторът на настоящата повест отиде да хвърли птичи поглед върху бойното поле на Ватерло, запитахме водача на дилижанса — представителен мъж, с вид на военен ветеран — дали е участвувал в битката. «Pas si bete» [42] — ни отвърна той — нещо, което никой французин не би си признал, и отговор, който никой французин не би дал. Но пък, от друга страна, кочияшът, който ни караше, бе Viscount, син на някакъв разорен имперски генерал, който прие да му дадем бакшиш, да се почерпи с бира. А това е положително добра поука.

Тази равна, плодородна и удобна за живеене страна никога не бе изглеждала по-богата и по-цветуща, отколкото в началото на лятото на 1815 година, когато зелените й полета и тихите й градове се оживиха от множество червени куртки; когато по широките й шосета се тълпяха блестящи английски екипажи; когато големите й, пътуващи из каналите кораби, плъзгащи се покрай тучни пасища и приятни старинни селца, край издигащи се сред стари дървета замъци, бяха изпълнени със заможни англичани; когато войникът, който пиеше в селската кръчма, не само пиеше, а си и плащаше, а пък англичанинът Доналд, настанен на квартира във фламандската ферма, люлееше бебето, докато Жан и Жанет прибираха вън сеното. Понеже точно сега нашите художници се увличат от военни сюжети, аз им предлагам да нарисуват тези сценки, за да илюстрират принципите на една честна английска война. Всичко изглеждаше така блестящо и така безвредно, като някакъв изглед от Хайд Парк. Междувременно, скрит зад своята стена от гранични укрепления, Наполеон се готвеше за нападението, което щеше да подложи на кървава сеч тези обичащи реда хора и щеше да повали толкова много от тях.

Всички бяха обладани от такова пълно чувство на увереност във водача (защото непоколебимата вяра, която херцог Уелингтън бе вдъхнал в сърцата на целия английски народ, бе толкова силна, колкото и онзи още по-буен ентусиазъм, с който по едно време французите гледаха на Наполеон), страната изглеждаше да има така добре организирана отбрана и близката помощ в случай на нужда бе тъй сигурна, че никой не изпитваше уплаха и нашите пътници, двамина измежду които бяха по природа плашливи подобно на множество английски туристи, се чувствуваха напълно спокойни. Знаменитият полк, с много от чиито офицери сме вече запознати, бе пренесен с кораби в Брюж и в Гант, откъдето трябваше да тръгне за Брюксел. Джоз придружаваше дамите в цивилните кораби, които всички стари пътници във Фламандия сигурно си спомнят поради разкоша и удобствата, предлагани в тях. Тъй богати и хубави бяха храната и напитките на тези бавни, но много удобни плавателни съдове, щото се разправя за някакъв английски пътник, който дошъл в Белгия уж за една седмица, обаче плаването така много му харесало, че непрестанно се движел между Гант и Брюж, докато изнамерили железниците; тогава той умишлено се удавил при последния курс на кораба. Смъртта на Джоз няма да има този характер, обаче той се чувствуваше крайно удобно и мисис О’Дауд твърдеше, че му липсвала само зълва й Глорвина, за да бъде щастието му пълно. Той стоеше по цял ден на палубата, пиеше фламандска бира, викаше с крясък слугата си Изидор и разговаряше галантно с дамите.

Смелостта му бе огромна.

— Какво! Наполеон ли да ни нападне? — провикваше се той. — Миличко ми момиченце, клета моя Еми, няма защо да се плашиш. Не съществува никаква опасност. За два месеца съюзниците ще бъдат в Париж, уверявам те. И тогава ще те заведа на вечеря в «Пале Роял», бога ми! Казвам ти, триста хиляди руси влизат сега във Франция по Рейн — триста хиляди, под командата на Витгенщайн и на Баркли де Толи, миличка. Ти, пиленце, не познаваш военните работи. Но аз ги знам и ти казвам, че никаква френска пехота не може да устои на руската и никой от генералите на Наполеон не може да полее вода и на малкия пръст на Витгенщайн. А не забравяй и австрийците, които са петстотин хиляди души и вече са на десет дни път от границата, под командата на Шварценберг и принц Карл. Ами прусаците и техния смел принц-маршал! И след като Мюра вече го няма, покажи ми друг кавалерийски командир, подобен на него! Е, мисис О’Дауд? Смятате ли, че нашето малко момиче трябва да се страхува, Изидор? Хей господинчо! Донеси още бира!

Мисис О’Дауд каза, че нейната «Глорвина не се страхува от никой мъж на света, още по-малко от някакъв си французин» — и изпи на един дъх чаша бира, като намигна, с което показа колко й бе харесало питието.

Тъй като напоследък бе имал доста възможност да се движи сред неприятеля или, с други думи, понеже в Бат и Челтнам често беше принуден да се явява в дамско общество, нашият приятел, административният началник, бе загубил голяма част от девическата си плахост и бе станал много разговорлив, особено пък когато добиеше смелост от бирата, всички в полка имаха слабост към него, тъй като щедро черпеше офицерите и ги забавляваше с вида и държането си на военен. И понеже в армията има един много известен полк, който се предвожда от козел, докато пък начело на друг върви елен, Джордж казваше, по отношение на шурея си, че техния полк марширувал подир слон.

След като запознаха Амелия с полка, Джордж започна донейде да се срамува заради някои от хората, на които бе принуден да я представи. И, както каза на Добин (няма защо да се споменава какво изпита последният, когато научи това), той реши в скоро време да се премести на служба в някой по-добър полк, за да отдели съпругата си от тези проклети просташки жени. По тази простащина, да се срамуваш от обществото си, се среща много по-често у мъжете, отколкото у жените (освен у най-светските дами); а мисис Амелия, която беше много естествена и непристорена, ни най-малко не притежаваше този изкуствен срам, който съпругът й считаше за изисканост от своя страна. Така например мисис О’Дауд имаше перо от петел на шапката си и много голям часовник, окачен над стомаха й, който тя постоянно раздрънкваше, като разправяше как той й бил подарен от баща й, когато влизала в екипажа след венчавката си. Тези украшения, заедно с другите външни особености на жената на майора, причиняваха ужасни мъки на капитан Озбърн, когато съпругата му и мисис О’Дауд бяха заедно; докато пък Амелия само се забавляваше с ексцентричностите на тази честна женица и никак не се срамуваше от нейното общество.

През време на това популярно пътешествие, което оттогава насам се предприема почти от всеки англичанин от средната класа, те наистина бяха могли да имат по-образована, но едва ли по-забавна спътничка от мисис майор О’Дауд.

— Ех, миличка, ако вземе човек да говори за кораби, които обслужват каналите, вие трябва да видите тези, които сноват между Дъблин и Бълингслоу. Там ще разберете какво значи бързо пътуване! И какво се нарича хубаво говедо! Ненапразно баща ми получи златен медал (и самият негово сиятелство лордът изяде парче от печеното, като каза, че никога в живота си не бил вкусвал по-хубаво месо) за едно такова четиригодишно говедо, каквото никога няма да намерите в тази тук страна.

А и Джоз призна с въздишка, че ако ставало въпрос за хубаво говеждо месо, в което тлъстото и крехкото да са най-добре разпределени. Никъде, освен в Англия не можело да се намери подобно нещо.

— С изключение на Ирландия, откъдето идва най-хубавото месо — каза майоршата, след което, подобно на мнозина патриоти от нейната страна, продължи да прави сравнения, твърде благоприятни за собствената й родина. Макар самата тя да бе започнала да сравнява пазара в Брюж с този в Дъблин, това съпоставяне събуди у нея присмех и презрение. — Ще ви бъда много благодарна, ако ми обясните какво искат да кажат с оная смешна постройка, издигната над пазарния площад — каза тя в такъв изблик на подигравка, който едва ли не събори старата кула. Местността, край която минаваха, бе изпълнена с английска войска. Сутрин ги събуждаше свиренето на английски рогове, а вечер си лягаха под звуците на британските тръби и барабани. Цялата страна и цяла Европа бяха под оръжие и най-голямото историческо събитие беше надвиснало над главите им, а добрата Пеги О’Дауд, която то засягаше толкова, колкото и всички други, продължаваше да бърбори за Бълинафад, за конете и конюшните на Гленмълоуни и за виното, което се пиело там; Джоз Седли я прекъсваше, за да разправи за индийските подправки и ориза в Думдум; докато пък Амелия мислеше за съпруга си и за това как най-добре ще покаже любовта си към него; сякаш това бяха най-важните въпроси в света.

Тези, които имат обичай да оставят настрани книгата на историята, за да си представят какво би могло да стане в света, ако дадено събитие не се е случило (а това е твърде озадачаващ, приятен, остроумен и полезен начин на мислене), безсъмнено често са си казвали, че Наполеон е избрал особено неподходящ момент да се върне от Елба и да пусне орела си да литне от залива Сан Хуан към Нотр Дам, Историците, които са на наша страна, твърдят, че, за щастие, армиите на всички съюзени сили тогава се намирали на военна нога и че всеки момент били готови да връхлетят над дошлия от Елба император. Владетелите интриганти, събрани във Виена да прекрояват европейските държави според угодата си, имаха такива основания за разпри помежду си, щото ако обектът на общата им омраза и страх не се бе завърнал, войските, победили Наполеон, можеха да се нахвърлят една срещу друга. Един монарх държеше войската си в пълна бойна готовност, защото бе грабнал Полша за себе си и беше решил твърдо да я задържи; друг бе ограбил половината Саксония и възнамеряваше на всяка цена да запази плячката си; Италия пък създаваше грижи на трети. Всеки протестираше срещу алчността на другия; и ако само корсиканецът можеше да почака в затвора, докато всички тези владетели се хванеха за гушата, той би могъл да се завърне и да си царува необезпокояван от никого. Но пък какво щеше да се случи тогава с нашата повест и с приятелите ни? Какво щеше да стане с морето, ако всички капки в него се изпаряха?

Междувременно животът и особено тичането след разни удоволствия си продължаваха, сякаш краят им никога нямаше да дойде и сякаш напред не се виждаше никакъв неприятел. Когато нашите пътници пристигнаха в Брюксел, където бе разквартируван техният полк, всички казваха, че това било голямо щастие за тях. Те се озоваха в една от най-веселите и най-блестящи малки столици на Европа, където павилиони на Панаира на суетата се издигаха сред най-изкусително оживление и великолепие. Тук се играеше усилено на карти и се танцуваше до насита; устройваха се изобилни пирове за голяма радост на оня лакомник Джоз: имаше театър, където един чудотворен Каталани доставяше удоволствие на всички слушатели; имаше и прекрасни разходки, оживявани от великолепието на военните паради; докато пък старият град, с чудноватите костюми и особената си архитектура, радваше очите на малката Амелия, която никога не бе ходила в чужбина, и й създаваше какви ли не очарователни изненади. Така че сега и до края на медения й месец, в продължение на следващите няколко седмици, прекарани в удобна и хубава квартира, чиито разноски се поемаха от Джоз и Озбърн, който понастоящем имаше много пари и проявяваше голямо внимание към жена си, мисис Амелия се чувствуваше тъй доволна и щастлива, както би била всяка друга млада булка, отишла на разходка в чужбина.

Всеки един от тези щастливи дни предлагаше по някоя новост и забавление на всички от компанията. Имаше да се разгледа някоя черква или картинна галерия, или да се отиде на разходка, или на опера. Полковите музики свиреха по всяко време. Най-видните личности на Англия се разхождаха из парка — и постоянно се устройваха разни военни празненства. Всяка вечер Джордж извеждаше жена си на някакво забавление или угощение и както винаги бе много доволен от себе си, казвайки, че е станал същински семеен човек. А какво значеше да бъдеш на забавление или угощение с него! Нима то не бе достатъчно да накара малкото й сърчице да забие от радост? Писмата, които тя изпращаше по това време вкъщи на майка си, бяха изпълнени с радост и благодарност. Съпругът й я караше да си купува дантели, дрехи, скъпоценности и най-различни украшения. О, той беше най-нежният, най-добрият и най-щедър от всички мъже!

Видът на множеството лордове, дами и видни светски личности, които се тълпяха в града и се появяваха на всяко обществено място, изпълваше Джорджовата истински британска душа с огромно удоволствие. Те бяха изоставили това свое ледено и високомерно държане, което понякога е свойствено на високопоставените, когато се намират в родината си; и както се появяваха из най-различни обществени места, благоволяваха да се смесват с останалата част от компанията, която срещаха там. Една вечер, на угощение, дадено от генерала на дивизията, към която се числеше полкът на Джордж, той има честта да танцува с лейди Бланш Тислууд, дъщеря на лорд Берейкърс. Той се втурваше между навалицата да носи сладолед и подкрепителни напитки за двете благородни дами; буташе се и си проправяше път да намери екипажа на лейди Берейкърс; и когато се прибра вкъщи, така се надуваше, разправяйки за графинята, че и собственият му баща не би могъл да го надмине в това. Следния ден той направи посещение на дамите; покани компанията им на голяма вечеря в ресторант и просто полудя от радост, когато те приеха. Старият Берейкърс, който притежаваше малко гордост и голяма охота за ядене, беше готов да отиде на гуляй, където и да било.

— Надявам се, че няма да има други жени, освен тези от нашата компания — каза лейди Берейкърс, след като поразмисли върху поканата, която бе отправена и приета прекалено бързо.

— Боже мой, мамичко — нима предполагаш, че онзи човек ще доведе жена си — изписка лейди Бланш, която предишната вечер бе стояла отпусната в ръцете на Джордж в продължение на дълги часове, докато танцуваха току-що дошлия на мода валс. — Мъжете са поносими, обаче жените им…

— Чувам, че жена му, за която току-що се бил венчал, била дяволски хубавичка — каза старият граф.

— Е, скъпа ми Бланш — каза майката, — щом татко иска да отидем, смятам, че трябва да го сторим; но в Англия няма защо да поддържаме с него познанство. — И тъй като решиха да обърнат гръб на новия си познат, ако се случеше да го срещнат в аристократическите квартали на Лондон, тези високопоставени личности отидоха на устроената от него вечеря в Брюксел и благоволиха да го оставят да плати за доставеното им удоволствие, като показаха благородството си с това, че накараха жена му да се чувствува неудобно и грижливо я изключваха от разговора. Никой не проявява този вид благородство тъй добре, както британската аристократка. Да наблюдава как една високопоставена дама се държи към други, по-нискостоящи от нея жени — това е едно чудесно удоволствие за философски настроения посетител на Панаира на суетата.

Празненството, за което добрият Джордж изразходва много средства, беше най-вялото от всички забавления, на които Амелия бе присъствувала през медения си месец. За този прием тя писа на майка си най-жаловити неща; как графиня Берейкърс никога не отговаряла, когато я заприказваше, как лейди Бланш я гледала с ококорени очи през лорнета си, как капитан Добин страшно се разярил на държанието им; и как на излизане от ресторанта лордът поискал да види сметката и казал, че била дяволски скъпа, а вечерята — дяволски лоша. Но макар че Амелия разправи всички тези неща и писа в къщи за грубите обноски на гостите, както и за собственото си неловко положение, старата мисис Седли се почувствува страшно доволна и така ревностно разказваше за Емината приятелка графиня Берейкърс, че новината как синът му угощавал лордове и графини стигна дори до ушите на стария Озбърн в Сити.

Тези, които познават настоящия генерал-лейтенант, сър Джордж Тъфто, носител на Ордена на банята, и са имали случай да го видят, когато почти всеки ден през лондонския сезон се разхожда важно с корсети и подплънки и се пъчи рахитично на лачените си ботуши с високи токове, като се усмихва лигаво на минувачките или пък язди гиздав дорест кон и зяпа каретите в парка — тези, които познават настоящия Джордж Тъфто, едва ли биха познали в негово лице смелия воин в битката при Ватерло. Сега той има гъста, къдрава, кафява коса и черни вежди, а бакенбардите му са тъмночервени. През 1815 година той беше плешив и със светла коса и имаше по-едра снага и крайници, които напоследък много са се съсухрили. Когато бе на около седемдесет години (сега е почти на осемдесет), косата му, която беше съвсем оредяла и напълно побеляла, изведнъж стана гъста, кафява и къдрава, а мустаците и веждите му придобиха настоящия си цвят. Злобните езици, разправят, че по целите му гърди имало подплънки от вълна и че косата му била перука, понеже никога не растяла. Том Тъфто, с чийто баща той се скара преди много години, заявява, че мадмоазел де Джези, от френския театър, вдигнала в ръка косата на дядо му в гримьорната; обаче Том е известен със злобната си и завистлива природа; и перуката на генерала няма нищо общо с нашия разказ.

Един ден, когато няколко от нашите приятели от… полк се разхождаха из цветния пазар на Брюксел, след като бяха отишли да разгледат кметството, за което мисис майор О’Дауд заяви, че не било и наполовина тъй голямо и хубаво както бащиното й имение в Гленмълоуни, един висш офицер, следван от ординарец, приближи до пазара, слезе от коня си, отиде между цветята и избра най-хубавия букет, който можеше да се купи. След като обвиха в хартия красивите цветя, офицерът се качи отново на коня и подаде букета на ординареца си. Последният го носеше ухилен, следвайки началника си, който се отдалечи много важно и самодоволно.

— Трябва да видите цветята в Гленмълоуни — забеляза мисис О’Дауд. — Баща ми има трима шотландски градинари с девет помощници. Имаме си цял акър с топлилници, а пък ананасите са за нас нещо тъй обикновено, както грахът през пролетта. Всеки един от нашите гроздове тежи шест фунта и ви давам честна дума, че магнолиите ни са големи колкото чайници. — Добин, който никога не «помпаше» мисис О’Дауд, което лошият Озбърн с удоволствие вършеше (за голям ужас на Амелия, която го умоляваше да я пощади), сега изостана сред тълпата, издавайки разни неясни звуци от гърлото си, докато стигна на безопасно разстояние, и тогава избухна в силен смях за голямо учудване на продавачите на пазара.

— Какви са тези звуци, които онзи тромавият издава от устата си? — каза мисис О’Дауд. — Да не би пак да му тече кръв от носа? Той все това разправя и сигурно вече всичката му кръв е изтекла оттам. Нали магнолиите в Гленмълоуни са големи колкото чайници, а, О’Дауд?

— О, разбира се, Пеги, и дори още по-големи — каза майорът. Точно тогава разговорът се прекъсна по описания вече начин от пристигането на военния, който купи букета.

— Дяволски хубав кон… Кой беше ездачът? — запита Джордж.

— Би трябвало да видите коня на брат ми Моли Мълоуни, наречен Моласес, който спечели купата при състезанията — възкликна майоршата и продължи да разказва семейната история, когато съпругът й я прекъсна и каза:

— Това беше генерал Тъфто, който командува… кавалерийска дивизия — след което прибави тихичко: — в Талавера той и аз бяхме ранени в един и същи крак.

— Откъдето получихте тази походка — каза със смях Джордж. — Генерал Тъфто! Значи, миличка, семейство Кроли са пристигнали.

Сърцето на Амелия се сви — и тя не знаеше защо. Като че ли слънцето вече не блестеше така ярко. Високите стари покриви и стрехи изведнъж добиха по-малко живописен вид, макар че залезът бе прекрасен и че това ставаше през един от най-светлите и най-красивите дни в края на май.

(обратно)

Глава XXIX Брюксел

Мистър Джоз бе наел чифт коне за открития си екипаж и с тези животни, както и с елегантното си лондонско превозно средство, той представляваше доста внушителна фигура, когато се разхождаше по алеите на Брюксел. Джордж си купи кон за езда, за своя лична употреба, и двамата с капитан Добин често придружаваха екипажа, в който Джоз и сестра му всеки ден правеха приятни разходки. Веднъж те отидоха в парка на любимото си удоволствие и там стана ясно, че думите на Джордж за пристигането на капитан Кроли и съпругата му са напълно верни. Сред малка група ездачи, между които се намираха някои от най-видните личности на Брюксел, се виждаше Ребека, в най-прекрасен и най-тясно скроен костюм за езда, възседнала красив малък арабски кон, които яздеше превъзходно (тя бе придобила това изкуство в Куинс Кроли, където баронетът, мистър Пит, и самият Родън й бяха давали много уроци), а до нея се намираше галантният генерал Тъфто.

— О, разбира се, това е самият херцог — провикна се мисис майор О’Дауд на Джоз, който страшно поруменя. — А онзи там на кобилата е лорд Ъксбридж. Колко е елегантен! С брат ми Мълой Мълоуни си приличат като две грахови зърна.

Ребека не се отправи към екипажа. Вместо това, веднага щом видя в него старата си приятелка Амелия, тя показа, че е забелязала присъствието й, като се усмихна и кимна грациозно, след което замаха игриво с ръка и изпрати целувка по посока на каляската. После продължи разговора си с генерал Тъфто, който запита:

— Кой е онзи дебел военен със златни галони около шапката? — А Беки отговори:

— Офицер на служба в Индия.

Но Родън Кроли се отдели от компанията си, дойде при тях ръкува се сърдечно с Амелия и каза на Джоз:

— Е, стари приятелю, как сте? — като впери такъв продължителен поглед в лицето на мисис О’Дауд и в черните пера от петел на шапката й, че тя започна да си мисли, че го е покорила.

Джордж, който бе останал назад, се приближи почти веднага с Добин и двамата докоснаха с ръка шапка към видните личности, между които Озбърн веднага забеляза мисис Кроли. За него беше голямо удоволствие да види как Родън се бе навел свойски над екипажа му и разговаряше приятелски с Амелия. Той отвърна на сърдечния поздрав на адютанта с още по-топло от неговото приветствие. Кимванията, които си размениха Родън и Добин, представляваха само слаби прояви на учтивост.

Кроли съобщи на Джордж, че са отседнали в «Хотел дю Парк» заедно с генерал Тъфто, а Джордж накара приятеля си да му обещае, че в най-скоро време ще им отиде на гости.

— Съжалявам, че не ви видях преди три дни — каза Джордж. — Бях канил гости на вечеря в ресторант — не излезе лошо. Лорд Берейкърс, графинята и лейди Бланш бяха така добри да вечерят с нас — жалко, че вас ви нямаше. — Като даде по този начин на приятеля си да разбере, че е голям светски човек, Озбърн се раздели с Родън, който последва групата високопоставени ездачи по алеята, където се бяха отправили, докато пък Джордж и Добин отново заеха местата си от двете страни на екипажа на Амелия.

— Как добре изглеждаше херцогът — забеляза мисис О’Дауд. — Семействата Уелзли и Мълоуни са сродени; но, разбира се, клетата аз не мога дори да си мечтая да му се представя, ако негово сиятелство не счита за нужно да си спомни за семейната ни връзка.

— Той е военен от голям мащаб — каза Джоз, който сега, след отминаването на видната личност, се чувствуваше много по-удобно. — Спечелвана ли е друг път битка като тази при Саламанка? Нали, Добин? Но къде овладя той най-добре военното си изкуство? В Индия, момчето ми! Джунглите са най-доброто училище за един генерал, помни какво ти казвам! И аз също го познавах, мисис О’Дауд. Една вечер в Думдум и двамата танцувахме с мис Кътлър, дъщеря на артилериста Кътлър — чудесно момиче!

Появяването на високопоставените личности накара всички да говорят за тях през цялата разходка; и на вечеря; и до момента, когато трябваше да отидат в операта. Там все едно, че си бяха в Англия. Залата бе изпълнена с познати британски физиономии, както и с тоалетите, с които британската жена винаги се е славила. Не по-малко блестящо беше и облеклото на мисис О’Дауд. Тя имаше къдрици над челото си и гарнитури от ирландски диаманти и цветен кварц, които, мислеше си тя, надминават по блясъка си всички украшения в залата. Присъствието й причиняваше смъртни мъки на Озбърн; но тя винаги най-упорито решаваше да отива на всички забавления, за които чуваше, че младите й приятели се готвят. Никога не й минаваше през ума, че присъствието й може да им достави друго, освен много голямо удоволствие.

— Тя ти беше донякъде полезна, миличка — каза Джордж на жена си, която можеше да оставя самичка с по-лека съвест, когато жената на майора беше при нея. — Но какво щастие, че дойде Ребека! Сега тя ще ти бъде другарка и ще можем да се отървем от тази завеяна ирландка. — Амелия не отговори нищо на тези негови думи, така че откъде можем да знаем какви бяха мислите й?

Като хвърли поглед на брюкселската опера, мисис О’Дауд съвсем не я намери тъй хубава като театъра на Фишембл Стрийт в Дъблин, нито пък френската музика можеше, според нея, да се мери с народните мелодии на отечеството й. Тя обсипваше приятелите си с тези и други подобни мнения, изказвани с доста силен глас, като размахваше голямото си хлопащо ветрило с удивително самодоволство.

— Родън, любов моя, коя е онази чудесна жена до Амелия? — каза една дама в една от насрещните, ложи (която насаме почти винаги бе учтива със съпруга си, а пред хората още по-силно показваше любовта си).

— Не виждаш ли онова същество с жълтото нещо в тюрбана си, с червената копринена рокля и с големия часовник?

— До хубавата малка женичка в бяло ли? — запита един джентълмен на средна възраст, седнал до събеседничката си, с ордени на гърди, с няколко жилетки и с голяма колосана яка, която просто го задушаваше.

— Хубавата жена в бяло е Амелия, генерале. Ах, вие, лоши човече, вие забелязвате всички хубави жени.

— Само една-единствена в света, бога ми — каза генералът, изпълнен с доволство, а дамата го потупа с големия букет, който държеше в ръцете си.

— Това е положително той — каза мисис О’Дауд; — а букетът е съвсем същият, който той купи на цветния пазар! — И когато Ребека улови погледа на приятелката си и отново изигра пантомимата с изпращането на целувката, мисис майор О’Дауд помисли, че поздравът е отправен към нея и й отвърна с любезна усмивка, което накара онзи нещастен Добин отново да изскочи с крясък от ложата.

На края на действието Джордж в миг се намери навън и се запъти към ложата на Ребека, да й изкаже почитанията си. На коридора той видя Кроли и двамата размениха няколко думи относно събитията през последните две седмици.

— Всичко беше наред с чека, който ви дадох, нали? — каза Джордж с многозначителен поглед.

— Съвсем наред, момчето ми — отвърна Родън. — Ще бъда щастлив да ви дам възможност за реванш. Бащата поомекна ли?

— Не още — каза Джордж, — но и това ще стане. Пък и аз си имам лично имущество, наследство от майка ми. Ами леличка смили ли се?

— Изпрати ми двадесет лири стерлинги, стара стипца такава. Кога ще се видим? Във вторник генералът ще вечеря навън. Не можете ли да дойдете във вторник? Я вижте какво, накарайте Седли да си обръсне мустаците. Какво, по дяволите, иска да каже един цивилен, като си оставя мустаци и си окачва по дрехите такива дрънкулки? Довиждане. Постарайте се да дойдете във вторник — и Родън се отдалечи с двама блестящи млади светски джентълмени, които, подобно на него, се числяха към свитата на един генерал.

Доволството на Джордж беше само наполовина, тъй като го бяха поканили, когато генералът нямаше да вечеря с тях.

— Ще отида да изкажа почитанията си на съпругата ви — каза той, на което Родън отвърна:

— Хм, както обичате — и придоби твърде недоволен вид, който накара двамата млади офицери да си разменят многозначителни погледи. Джордж се раздели с тях и тръгна важно към ложата на генерала, чийто номер грижливо бе запомнил. «Entrez» [43] каза ясен гласец и нашият приятел се намери в присъствието на Ребека, която скочи права, плесна с ръце и ги поднесе и двете на Джордж — толкова голяма бе радостта й, че го вижда. Генералът, с лентички от ордени на петелката си, впери сърдито и смръщено очи в новодошлия, сякаш искаше да каже: «Кой, по дяволите, сте вие?»

— Скъпи капитан Джордж! — извика във възторг малката Ребека. — Колко мило от ваша страна, че дойдохте! Двамата с генерала скучаехме. Генерале, това е моят капитан Джордж, за когото сте чували да приказвам.

— А, така ли? — каза генералът, като се поклони съвсем леко. — От кой полк е капитан Джордж?

Джордж спомена номера на полка си. Колко му се искаше да каже, че той е някой прочут кавалерийски полк!

— Предполагам, че наскоро сте се завърнали от Западноиндийските острови. Не сте видели много служба през последната война. Тук ли сте разквартирувани, капитан Джордж?

— Не капитан Джордж, глупави човече, а капитан Озбърн — каза Ребека. През всичкото време генералът поглеждаше свирепо ту нея, ту него.

— А, така, значи капитан Озбърн! Роднина ли сте със семейство Л… Озбърн?

— Имаме един и същ герб — каза Джордж, което наистина бе така, тъй като преди петнадесет години, когато трябваше да сложи някакъв семеен символ на току-що купения екипаж, мистър Озбърн се посъветва с един специалист по хералдика и си избра герба на семейство Л… Озбърн. Генералът не отвърна нищо на това, а взе бинокъла си — лорнетът с две стъкла тогава още не бе изнамерен — и даде вид, че разглежда залата; обаче Ребека забеляза как едното му око бе отправено към тях и как им хвърляше ядосани погледи.

Тя удвои сърдечността си.

— Как е милата Амелия? Впрочем няма защо да питам — колко хубав вид има! А кое е онова приятно и благодушно същество до нея — някой ваш флирт ли? Ах, вие, лоши мъже! Ето и мистър Седли, когото виждам, че яде сладолед — личи си как му се услажда! Генерале, защо не ядем сладолед?

— Да отида ли да ви доноса? — каза генералът, преливаш от ярост.

— Нека аз сторя това, моля ви — каза Джордж.

— Не, смятам да отида в ложата на Амелия. Милото, скъпо момиче! Подайте ми ръка, капитан Джордж. — И като каза това и кимна на генерала, тя заситни по коридора. Когато останаха само двама с Джордж, Ребека му хвърли особен и твърде многозначителен поглед, който все едно, че казваше; «Не виждате ли как стоят работите и как го карам да изглупява?» Джордж обаче не го разбра. Той мислеше за собствените си планове и с гордост се възхищаваше на собствената си способност да се харесва.

Проклятията, които генералът изрече веднага щом Ребека и нейният покорител излязоха, бяха толкова цветисти, че положително никой словослагател не би ги набрал, дори да ги бях написал. Те идваха от самото сърце на генерала; и не е ли чудесно, че човешкото сърце е годно да роди подобно нещо и да изхвърли от недрата си, когато случаят изисква, такъв запас от страст и ярост, гняв и омраза?

Очите на кротката Амелия също бяха тревожно отправени към двойката, чието поведение така бе разядосало генерала. Но когато Ребека влезе в ложата й, тя се спусна към нея с нескривана възторжена обич, въпреки че се намираха на обществено място. Прегърна най-скъпата си приятелка в присъствието на цялата зала или, най-малкото, точно пред погледа на бинокъла на генерала, който сега бе обърнат към компанията на Озбърн. Мисис Родън поздрави най-мило и Джоз. Тя се възхити от голямата брошка от цветен кварц на гърдите на мисис О’Дауд и на великолепните ирландски диаманти и просто не можеше да повярва, че не са донесени направо от Голконда. Суетеше се наоколо, бърбореше, обръщаше се и извиваше, усмихваше се на един, ахкаше пред друг и всичко това право пред ревнивия бинокъл отсреща. И когато дойде време за балета (в който никоя танцувачка не направи необходимите гримаси и не изигра ролята си по-добре от нея), тя заситни към собствената си ложа, като този път се облегна на ръката на капитан Добин. Отказа на Джордж да я придружи — той трябвало да остане да забавлява своята скъпа, добра, малка Амелия.

— Каква лицемерка е тази жена! — промърмори на Джордж честният капитан Добин, когато се върна от ложата на Ребека, където я придружи в пълно мълчание и с мрачно като на погребение лице. — Извива се и се кълчи като змия. Не забеляза ли, че през всичкото време, докато беше тук, играеше комедии пред генерала отсреща?

— Глупости — играела комедии! Дявол да го вземе, тя е най-милата женичка в Англия — отвърна Джордж като показа белите си зъби и засука мъжествените бакенбарди. — Ти никак не си светски човек, Добин. Виж как веднага успя да умири генерала. Погледни го само как се смее! Ех, да му се не види, какво рамо има тази жена! Еми, защо ти не държиш букет? Всички жени имат букети.

— Я го гледай, ами че защо не й купихте? — каза мисис О’Дауд; както Амелия, така и Добин й поблагодариха за тази навременна забележка. Но никоя от дамите не продума повече. Амелия бе замаяна от ослепителния блясък и светските приказки на изисканата си приятелка. Дори и О’Дауд бе потисната и мълчалива след лъчезарното появяване на Беки и през цялата вечер не продума нищо за Гленмълоуни.

— Кога възнамеряваш да изоставиш хазарта, Джордж, както ми обещаваш от сто години насам? — каза Добин на приятеля си, няколко дни след прекараната в операта вечер.

— Ами ти кога възнамеряваш да изоставиш проповедите? — отвърна другият. — За какво толкова се тревожиш, човече? Ние залагаме по малко. Снощи аз спечелих. Да не би да предполагаш, че Кроли не играе честно? Когато се играе без измама, за една година печалбите и загубите се уравновесяват.

— Но струва ми се, че той не би могъл да ти плати, ако загуби — каза Добин и съветите му получиха тази отплата, която обикновено се предизвиква от всеки съвет. Озбърн и Кроли сега бяха постоянно заедно. Генерал Тъфто вечеряше всякога навън. Джордж бе винаги добре дошъл в стаите (твърде наблизо до стаите на генерала), които адютантът и съпругата му заемаха в хотела.

Когато Джордж и жена му посетиха Родън и Ребека, Амелия се държа така, че това едва ли не причини първата им разпра. С други думи, Джордж бурно се скара с жена си за нежеланието й да отиде там, както и за надутото и държане към нейната стара приятелка мисис Кроли, Амелия не отговори с нито една дума. И при второто си посещение у мисис Родън тя се държа дори още по-свенливо и неловко като чувствуваше върху себе си погледа на съпруга си и зоркото око на Ребека.

Разбира се, Ребека бе двойно по-любезна и не обръщаше никакво внимание на хладината на приятелката си.

— Струва ми се, че Еми е станала по-горда, след като името на баща й се появи в… след нещастията на мистър Седли — каза Ребека, като се показа милостива пред Джордж и смекчи израза си.

— Честна дума, когато бяхме в Брайтън, аз си мислех, че тя ми прави чест да ме ревнува; а сега, предполагам, се възмущава, задето Родън, аз и генералът живеем заедно. Ех, драги мой, как бихме могли изобщо да живеем със средствата, които имаме, ако не разделяхме разноските с някой приятел? И не смятате ли, че Родън е достатъчно силен, за да бди над честта ми? Но аз съм много задължена на Еми, много — каза мисис Родън.

— Ами, ревност! — отвърна Джордж. — Всички жени са ревниви.

— А също и всички мъже. Вие не ревнувахте ли от генерал Тъфто, а и генералът не ревнуваше ли от вас онази вечер в операта? Ха, та той просто беше готов да ме изяде, че излязох с вас, за да видя онази глупава ваша женичка; като че и двамата много ме интересувате — каза съпругата на Кроли и тръсна дръзко глава. — Ще вечеряте ли тук? Драконът ще бъде на гости у главнокомандуващия. Шушука се за една голяма новина. Казват, че французите са преминали границата. Ще си вечеряме спокойно.

Джордж прие поканата, макар че жена му беше малко неразположена. Бяха женени по-малко от шест седмици. Друга жена й се надсмиваше и подиграваше, а това не го ядосваше. Той и на себе си не се ядосваше, добродушният човечец. Това бе срамота, признаваше си той; но, дявол да го вземе, ако една хубава жена сама ти се изпречва на пътя, какво можеш да направиш? «Малко съм си свободничък с жените» — често казваше той, като се усмихваше и кимаше многозначително на Стъбл и Спуни и на всички сътрапезници в полковата столова; и те по-скоро го уважаваха за тази му смелост, вместо да го осъждат. След победата на война, победата в любовта е била от незапомнени времена източник на гордост за мъжете в Панаира на суетата. Иначе как щяха гимназистите да се хвалят с любовните си похождения; и как щеше Дон Жуан да бъде популярен?

И тъй, решил твърдо в себе си, че е покорител на жените и че е предопределен да ги сразява, той не се противопостави на участта си, а спокойно се остави да бъде повлечен от нея. И понеже Еми не казваше нищо, нито пък го измъчваше с ревността си, а просто си страдаше и тайно вехнеше от мъка, той си въобрази, че тя съвсем не подозира онова, което всичките му познати много ясно долавяха — а именно, че отчаяно ухажва мисис Кроли. Ходеше с нея на езда винаги, когато беше свободна. Заявяваше на Амелия, че имал някаква служебна работа (обаче тази лъжа съвсем не я мамеше) и като оставяше жена си сама или в обществото на брат й, прекарваше вечерите си при семейство Кроли и губеше пари в полза на съпруга, ласкаейки се от мисълта, че съпругата умира от любов по него. Твърде е възможно тези достойни съпрузи никога да не се бяха уговаряли единият от тях да любезничи с младия джентълмен, а другият да му обира парите на карти, но, така или иначе, двамата се разбираха отлично и Родън оставяше Озбърн да идва и си отива с най-добро разположение.

Джордж бе толкова зает с новите си познати, че той и Добин съвсем не бяха заедно тъй често, както преди. Пред хората и в полка Джордж го избягваше и, както видяхме, никак не обичаше проповедите, които по-възрастният от него мъж имаше склонност да му чете. Наистина, някои негови постъпки правеха капитан Добин крайно мрачен и хладен, но каква полза имаше да казва на Джордж, че макар да има големи бакенбарди и да си въобразява, че знае много, той е наивен като ученик, че Родън си го бе избрал за жертва, както бе сторил с мнозина преди това, и че щом престанеше да го използува, щеше да го захвърли с презрение? Джордж не го слушаше. И тъй като, когато отиваше в квартирата на Озбърнови, Добин рядко имаше възможност да срещне приятеля си и двамата бяха пощадени от доста мъчителни и безполезни разговори. Нашият приятел Джордж се бе отдал напълно на удоволствията, предлагани от Панаира на суетата.

От времето на цар Дарий насам не е имало по-блестяща свита от цивилни, от свитата, която се навърташе край армията на херцог Уелингтън в Белгия през 1815 година и, тъй да се каже, я отведе сред танци и пиршества до самата граница на бойното поле. Исторически ще остане оня бал, който една благородна графиня даде в Брюксел на 15 юни през споменатата година. Той накара цял Брюксел да изпадне във вълнение и аз съм чувал от някои дами, които са били там по онова време, че интересът на представителките на собствения им пол към този бал бил много по-голям, отколкото към неприятеля пред тях. Борбите, интригите и молбите за покани били такива, на каквито са способни единствено английските дами, само и само да бъдат допуснати до обществото на знатните от собствения им народ.

Джоз и мисис О’Дауд, които умираха от желание да отидат, напразно се мъчеха да си доставят покани; обаче някои други от приятелите ни имаха по-голям късмет. Така например, поради застъпничеството на лорд Берейкърс и като отплата за вечерята в ресторанта, Джордж получи покана за капитан и мисис Озбърн и това обстоятелство страшно много повдигна духа му. Добин, който беше приятел на генерала, командуващ дивизията на полка им, дойде един ден със смях при мисис Озбърн и й показа подобна на тяхната покана, която накара Джоз да му завижда, а Джордж да се чуди как, дявол да го вземе, той именно бе могъл да се намести сред висшето общество. Най-после, разбира се, бяха поканени също така и мистър и мисис Родън, както подобава на приятелите на генерал, командуващ кавалерийска бригада.

На уречената вечер, след като бе поръчал на Амелия нови тоалети и най-различни накити, Джордж заведе с екипаж жена си на знаменития бал, където тя не познаваше абсолютно никого. Като се огледа за лейди Берейкърс, която го отмина високомерно, тъй като смяташе, че поканата е достатъчна, той намести Амелия на една скамейка и я остави там с мислите й; Джордж считаше, че се е отнесъл много великодушно щом й бе доставил ново облекло и я бе довел на бала, където тя бе свободна да се забавлява както намери за добре. Мислите й не бяха от най-приятните и никой, освен добрият Добин не дойде да ги обезпокои.

Докато нейното появяване остана напълно незабелязано (което съпругът й откри с известно раздразнение), дебютът на мисис Кроли беше наистина блестящ. Тя пристигна много късно. Лицето й сияеше; роклята й бе самото съвършенство. Сред събраните там видни личности и под отправените към нея монокли Ребека изглеждаше тъй спокойна и хладнокръвна, както когато завеждаше малките момичета от лицея на мис Пинкъртън на черква. Множеството мъже, които вече познаваше, както и контетата, се тълпяха около нея. А що се отнася до дамите, те си шепнеха, че Родън я бил отвлякъл от някакъв манастир и че била роднина на семейство Монморанси. Тя говореше френски с такова съвършенство, че в това може би имаше някаква истина, и всички се съгласиха, че обноските й са прекрасни и че видът й е много distingue.

Петдесет кавалери в миг я заобиколиха и настояваха да имат честта да танцуват с нея. Но тя каза, че била заета и щяла да танцува много малко, след което веднага се отправи към мястото, където Еми седеше незабелязана от никого, отчаяна и нещастна. И тъй, за да срази с един удар клетото дете, мисис Родън изтича и с любов поздрави скъпата си Амелия, като веднага започна да се държи покровителствено с нея. Тя откри недостатъци в роклята на приятелката си, във фризурата й, чудеше се как може да е така chaussee [44] и се кълнеше, че на следната сутрин ще й изпрати корсетиерката си. Ребека заяви, че балът бил чудесен, че се виждали все известни хора и че в цялата зала имало само много малко незначителни личности. В продължение на две седмици и след три вечери в обществото тази млада жена дотолкова бе усвоила аристократическия жаргон, че и един истински член на хайлайфа не би могъл да говори като нея; и единствено по това, дето приказваше френски толкова добре, човек можеше да познае, че не е светска дама по рождение.

Джордж, който бе оставил Еми на скамейката веднага щом влязоха в балната зала, много скоро се върна там, когато видя Ребека до нейната скъпа приятелка. Беки тъкмо мъмреше мисис Озбърн за глупостите, които съпругът й вършел.

— За бога, миличка, накарай го да престане да играе на карти — казваше и тя, — иначе ще се разори. Той и Родън играят всяка вечер, а ти го знаеш колко е беден и Родън ще му вземе и последния шилинг, ако не внимава. Защо не го спреш, небрежно малко създание? Защо не идваш вечер при нас, вместо да скучаеш вкъщи с онзи капитан Добин? Признавам, той е tres aimable [45]; но как може човек да обича мъж с такива големи крака? Краката на съпруга ти са прелестни — ето го и него. Къде сте били, клетнико? Еми си изплака очите по вас. Дойдохте да ме вземете за кадрила ли? — и тя остави шала и букета си при Амелия и пристъпи напред да танцува с Джордж. Само жените умеят така да нараняват. На върха на мъничките им копия има отрова, която жили хиляди пъти по-силно от по-тъпите оръжия на мъжете. Нашата клета Еми, която през целия си живот никога не бе мразила и не се бе надсмивала, бе безсилна в ръцете на безмилостната си малка неприятелка.

Джордж танцува с Ребека два или три пъти — Амелия не можа да разбере колко точно. Тя седеше в своя ъгъл съвсем незабелязана, освен когато Родън дойде да й каже няколко тромави думи и по-късно вечерта, когато капитан Добин толкова се осмели, че й донесе нещичко за подкрепване и седна при нея. Не му се искаше да я попита защо е тъй тъжна. Но като претекст за сълзите, които пълнеха очите й, тя му разправи как мисис Кроли я изплашила, като й разправила, че Джордж продължавал да играе на карти.

— Когато човек се увлече в игра, просто е чудно какви тромави мошеници оставя да го мамят — каза Добин.

— Наистина — отвърна Еми. Тя мислеше за нещо друго. Не загубата на парите я измъчваше.

Най-сетне Джордж се върна за шала и цветята на Ребека. Тя си отивала. И дори не благоволи да си вземе сбогом с Амелия. Клетата женица остави съпруга си да дойде и пак да си отиде, без да каже ни една дума, и само оброни глава. Бяха извикали Добин някъде и той шепнеше нещо на своя приятел, генерала на дивизията, дълбоко увлечен в разговор, така че не видя как Джордж отново се отдели от нея. Той се отдалечи с букета, но когато го даде на притежателката му, в него имаше бележчица, свита като змия между цветята. Очите на Ребека веднага я забелязаха. Тя се бе научила как да се справя с такива бележчици още отрано в живота. Ребека протегна ръка и взе букета. Когато срещна погледа й, той разбра, че тя знае какво ще намери там. Съпругът й я отведе бързо, очевидно твърде зает със собствените си мисли, за да забележи красноречивите знаци, които приятелят му и жена му си размениха. Те обаче бяха съвсем бегли. Ребека подаде ръка на Джордж с един от обичайните си бързи многозначителни погледи, направи реверанс и си тръгна. Джордж се поклони над ръката й, не отвърна нищо на забележката, която Кроли направи, дори не я чу — тъй силно туптеше мозъкът му от възторг и възбуда, и ги остави да си отидат без нито една дума.

Жена му видя най-малко едната част от сцената с букета. Беше много естествено Джордж да отиде по молба на Ребека за цветята и наметката й — то не беше нещо повече от онова, което бе вършил двадесет пъти през последните няколко дни; но това вече беше прекалено много за Еми.

— Уилям — каза тя, като изведнъж се улови о Добин, който стоеше край нея, — вие винаги сте били много добър към мене… аз… аз не се чувствувам добре. Заведете ме у дома. — Тя не знаеше, че го бе нарекла с кръщелното му име, както правеше това Джордж. Той бързо излезе с нея. Квартирата й беше наблизо и те си преправиха път през тълпата навън, където, изглежда, имаше по-голям шум и повече движение, отколкото в балната зала. Джордж се бе ядосвал два или три пъти, когато на връщане от разни забавления бе намирал жена си будна, така че сега тя веднага си легна. Но макар и да не спеше, и макар проглушителният шум и тропот, както и топуркането на ездачите навън да не преставаха, тя не чуваше тази врява, тъй като други безпокойства я държаха будна.

А в това време Озбърн, зашеметен от възбуда, отиде при една игрална маса и започна бясно да залага. Той постоянно печелеше. «Тази вечер във всичко ми върви» — каза той. Но дори щастието в играта не възпря буйността му и той скочи след малко, прибирайки печалбата си, отиде на бюфета, където погълна много вино.

И тук, докато бъбреше на хората наоколо и се смееше високо, обладан от силно възбуждение, при него дойде Добин, Преди това той бе обиколил игралните маси, за да търси приятеля си. Колкото поруменял и весел бе Джордж, толкова бледен и сериозен изглеждаше Добин.

— Хей, Доб! Ела да пийнеш, драги ми Доб! Виното на херцога е прекрасно. Ей, вие там, дайте ми още — и той подаде чашата си с разтреперана ръка.

— Ела навън, Джордж — каза Добин, все така сериозен. — Не пий повече.

— Да не пия! Няма нищо по-хубаво от пиенето. Пийни си и ти и поразвесели малко мрачната си физиономия, стари приятелю. За твое здраве!

Добин се приближи и му прошепна нещо. Джордж се сепна, извика буйно «ура» и като глътна на един дъх чашата си, остави я шумно на масата и излезе навън, хванал под ръка приятеля си. «Врагът е преминал Самбр — каза Уилям — и левият ни фланг вече се бие. След три часа трябва да потеглим.»

Джордж си тръгна, а нервите му трепереха от възбуда при толкова дългоочакваната новина, която сега, след като вече бе дошла, изглеждаше тъй внезапна. Какво значение имаха в този миг любовните интрижки? Не за тях, а за хиляди други неща мислеше той, докато вървеше бързо към квартирата си: за миналия си живот и бъдещите си възможности; за участта, която може би го очакваше; за съпругата, за детето, което навярно щеше да дойде и с което може би щеше да се раздели, без да го е видял. О, как би желал стореното тази вечер да не бе ставало, за да можеше поне с чиста съвест да си вземе сбогом с онова нежно и чисто създание, на чиято любов отдаваше толкова малко значение!

Той се замисли върху краткия си брачен живот. Как лудо разпиля малкия си капитал през тези няколко седмици! Колко безразсъден се показа! Ако с него се случеше някакво нещастие, какво щеше да остане за нея? Колко е недостоен за тази жена! Защо се беше оженил за нея? Той не беше годен за брак. Защо не послуша баща си, който винаги бе тъй великодушен към него? Надежди, угризения, амбиция, нежност и себелюбиви съжаления изпълваха сърцето му. Той седна и започна да пише на баща си, спомняйки си какво бе казал веднъж по-рано, когато щеше да се бие на дуел. Зарята обагряше леко небето, когато затваряше прощалното си писмо. Той го запечата и целуна надписа. Мислеше си за това как бе изоставил щедрия си баща и си спомняше за хилядите добрини, които този строг старец бе сторил за него.

Когато влезе, погледна в стаята на Амелия; тя лежеше спокойно, а очите й изглеждаха затворени, и той остана доволен, че тя спи. След като се прибра в жилището си от бала, той завари ординареца си вече зает с приготовленията за заминаването му. Човекът разбра направения от него знак да пази тишина, така че всичко бе свършено много бързо и безшумно.

Да влезе ли и да събуди Амелия — мислеше си Джордж — или пък да остави бележка на брат й, той да й съобщи новината за заминаването му? После реши и влезе да погледне още веднъж.

Когато отиде за първи път в стаята й, тя бе будна, но държеше очите си затворени, за да не би да изглежда, че дори будността й го упреква. Но понеже се бе завърнал толкова скоро след нея, това плахо мъничко сърце се почувствува по-спокойно и като се извърна към него, докато той си излизаше тихичко от стаята, тя изпадна в лека дрямка. Джордж дойде да я види още веднъж, влизайки по-тихо от по-рано: Под светлината на бледата нощна лампа той виждаше милото й бледо лице. Завършващите й с дълги ресници синкави клепачи бяха затворени, а едната й ръка, закръглена, гладка и бяла, лежеше над покривката. Боже мой! Колко невинна и чиста бе тя, колко мила и нежна и колко самотна! А той, себичен, жесток потънал в престъпления! С болка на сърце, обхванат от срам, той застана в края на леглото и се загледа в заспалата девойка. Как се осмеляваше — кой беше той, та да се моли за една тъй безгрешна! Господ да я благослови! Господ да я благослови! Приближи се до леглото и погледна ръката, малката мека ръчица, отпусната в сън; и той се наведе безшумно над възглавницата, към нежното бледо лице.

Две хубави ръце се обвиха мило около врата му, докато той се навеждаше.

— Аз съм будна, Джордж — каза клетото дете с въздишка, която просто можеше да сломи малкото сърце, сгушено така близо до неговото. Тя беше будна, горката душица, и за какво? В този миг рогът на казармата засвири ясно и звукът му се понесе из града; и сред биенето на пехотинските барабани и дрезгавите ноти на шотландските гайди целият град се пробуди.

(обратно)

Глава XXX «Девойката, която оставих след себе си»

Ние не твърдим, че се числим към военните романисти. Мястото ни е при мирното население. Когато арената се разчисти за бой, ние слизаме долу и чакаме смирено. Иначе само ще пречим на схватките на смелите юнаци. Няма да придружим полк… по-далеч от градските порти, а ще оставим майор О’Дауд да изпълни дълга си и ще се върнем при съпругата му, при дамите и при багажа.

Майорът и жена му не бяха поканени на бала, където в последната глава видяхме другите си приятели. Така че те имаха много повече време за здравословна почивка и сън, отколкото онези, които искаха едновременно да се радват на удоволствия и да изпълняват дълга си.

— Моето убеждение е, Пеги, миличка — каза той, докато дърпаше спокойно нощната шапка над ушите си, — че след ден-два ще се разиграе такъв бал, какъвто мнозина от тях не са и чували. — И той беше много по-щастлив да се оттегли на почивка, след като изпие спокойно чашка вино, вместо да се появява на разни забавления. Пеги от своя страна би желала да покаже тюрбана и райската си птица на бала, но само ако не беше новината, която й бе съобщил съпругът й и която я беше направила много сериозна.

— Бих желал да ме събудиш около половин час преди да свирят тръбите — каза майорът на жена си. — Вдигни ме към един и половина, Пеги, миличка, и се погрижи да ми приготвиш нещата. И може би, мисис О’Д., аз няма да се върна за закуска. — И след тези думи, които означаваха, че според него полкът ще тръгне на поход на следното утро, майорът престана да приказва и заспа.

Мисис О’Дауд, тази добра домакиня, с камизола и навита на книжки коса, почувствува, че в този критичен момент дългът й налагаше да действува, а не да спи. «За това ще има достатъчно време — каза тя, — когато Майк замине.» Така че тя му приготви пътната чанта, изчетка мундира, шапката и другите части на военното облекло и ги нареди едно до друго. После сложи в джобовете му някои леки закуски за из път, както и плетена джобна бутилка, в която имаше близо пайнт удивително силен коняк, който тя и майорът много обичаха. И щом стрелките на часовника показаха един и половина, а вътрешният му механизъм (според хубавата му притежателка неговият звън бе също като катедрална камбана) отброи ударите на този фатален час, мисис О’Дауд събуди своя майор, след като му бе приготвила чаша от най-хубавото кафе, каквото можеше да се направи тази сутрин в Брюксел. И никой не ще отрече, че приготовленията на тази достойна жена доказваха любовта й не по-зле, отколкото сълзите и истеричните припадъци, с които по-чувствителните жени проявяват чувствата си. Ще се отрече ли също, че като пиеха заедно това кафе, докато тръбите свиреха за ставане от сън, а барабаните биеха из различни части на града, те вършеха нещо много по-полезно и по-подходящо за целта, отколкото всякакъв демонстративен изблик на чувства? И последствието бе, че майорът се появи на плаца спретнат, свеж и бодър, а избръснатото му розово лице внушаваше радост и самоувереност на цялата дружина. Всички офицери отдадоха чест, когато полкът мина под балкона, на който стоеше тази храбра жена, махаше им с ръка и викаше «ура». И смея да кажа, че не от липса на смелост, а от чувство на женска деликатност и приличие тя се въздържа да не поведе лично героичния… полк към бойното поле.

В неделни дни и при тържествени случаи мисис О’Дауд имаше обичай да чете задълбочено една голяма книга, съдържаща проповедите на вуйчо й, епископа. Тя й бе утехата на борда на транспортния кораб, когато си пристигаха в отечеството и едва не претърпяха корабокрушение, на връщане от Западноиндийските острови. След заминаването на полка тя прибягна пак към нея за подкрепа в размишленията си. Може би не разбираше много от онова, което четеше, и мислите й бяха другаде, но намерението й да спи, с нощната шапка на клетия Мик на възглавницата пред очите й, остана неизпълнено. Така си е по света. Джек или Доналд отиват да събират слава с раница на гръб, като стъпват бодро под звуците на песента «Девойката, която оставих след себе си». А девойката е, която остава и страда — и има твърде много време да мисли, да мечтае и да си спомня.

Като знаеше колко безполезни са съжаленията и как отдаването на чувствата само прави хората по-нещастни, мисис Ребека благоразумно реши да не се оставя на някаква си празна скръб и понесе раздялата с мъжа си с истинско спартанско спокойствие. Дори нещо повече, самият капитан Родън беше много по-развълнуван, отколкото храбрата малка жена, с която си вземаше сбогом. Тя бе покорила тази груба натура; той я обичаше и обожаваше, отдавайки й всичкото почитание и възхищение, на което бе способен. Никога не бе изпитвал такова щастие, с каквото го бе дарила жена му през няколкото изминали месеца. Всички предишни удоволствия от конните състезания, от полковите гуляи, от лова и от игралната маса — всички по-раншни любовни авантюрки с разни продавачки и оперни балерини и другите подобни лесни завоевания на този тромав военен Адонис бяха съвсем блудкави в сравнение със законните съпружески удоволствия, на които се радваше напоследък. Тя винаги знаеше как да го забавлява и той намираше дома си и нейното общество хиляди пъти по-приятно от кое и да било място и компания, посещавани от него от детинството му насам. И той проклинаше миналите си лудории и разточителност, а най-вече се укоряваше за големите си дългове, които трябваше завинаги да останат като пречка за напредването на жена му в света. Той често пъшкаше над тях в среднощните си разговори с Ребека, макар че като ерген те никога не бяха му създавали безпокойства. Самият той бе поразен от това обстоятелство. «Дявол да го вземе — казваше той (или може би употребяваше някой още по-силен израз от простичкия си речник), — преди да се оженя, пет пари не давах какви полици подписвам и стига само Мойсей да чакаше или Леви да увеличаваше срока с още три месеца, продължавах да нехая. Но откакто се ожених, давам ти честна дума, че освен, разбира се, дето съм подновявал старите дългове дори не съм се докосвал до нови бланки за полици.»

Ребека винаги знаеше как да разгонва тези мрачни настроения. «Ех, глупава любов моя — казваше му тя, — още не сме свършили с леля ти. Но ако тя ни изневери, остава ни повишението ти във военната служба. Или, чакай, когато чичо ти Бют свърши живота си, аз имам друг план. Щом правото върху черковния имот принадлежи на по-младия брат в семейството, защо да не продадеш военната си титла и да не се отдадеш на черквата?» Тази нейна мисъл караше Родън да крещи от смях — просто можехте да чуете избухванията, които ехтяха посред нощ в хотела, и гръмкото «ха-ха» на едрия кавалерист. Генерал Тъфто го чуваше от апартамента си на етажа над тях; а на следния ден на закуска Ребека изигра цялата сценка с голямо въодушевление и произнесе първата Родънова проповед за огромно удоволствие на генерала.

Но това бяха само минали дни и минали разговори. Когато пристигна последната новина за започването на похода и съобщението, че войските трябва да потеглят, Родън така посърна, че Ребека го подиграваше по начин, който доста засегна гвардееца.

— Беки, ти, надявам се, не смяташ, че се боя — каза той с треперлив глас. — Но аз съм доста добра мишена и ако нещо ме цапне, ще оставя зад себе си едно, а може би и две същества, за които бих желал да се погрижа, тъй като аз ги вкарах в тази беля. Поне това не е за смях, мисис Кроли.

Ребека се опита да ускори раздразнените чувства на наранения любовник, като го обсипа със стотици милувки и любезни думи. Само когато жизнерадостта и чувството за хумор вземаха връх у това весело същество (както се случваше при повечето житейски случки), тя даваше воля на язвителния си дух, но бързо успяваше да се овладее.

— Скъпа любов моя — каза тя, — нима предполагаш, че не чувствувам нищо? — и като избърса бързо нещо от очите си, тя погледна с усмивка съпруга си.

— Виж какво — рече той. — Я нека видим какво ще остане за тебе, ако аз падна. Тук имах доста голям късмет, така че ето ти двеста и тридесет лири стерлинги. В джоба си имам десет наполеона. Те ще ми са достатъчни, тъй като генералът плаща всичко като принц. А пък ако ме убият, много добре знаеш, че не струвам нищо. Не плачи, малка женичке; може и да остана жив, да те тревожа още дълги години. Освен това няма да взема ни един от конете си, а ще яздя сивия кавалерийски кон на генерала: той е по-евтин и аз му казах, че моят е окуцял. Ако ми видят сметката, двете животни все ще ти донесат нещо. Вчера Григ ми предложи деветдесет за кобилата, преди тази проклета новина да бе дошла, а аз, глупакът, не пожелах да я отстъпя за по-малко от стотарка. Бълфинч може винаги да ти докара добра печалба, само че ще е най-добре да го продадеш в тази страна, тъй като дължа на толкова много търговци, че предпочитам той да не се връща в Англия. Малката кобилка, която генералът ти подари, също ще ти донесе нещичко, а освен това тук не ти пращат разни глупави сметки за обслужването на конете в конюшнята — каза Родън със смях. — Ето и куфара — той ми струваше двеста лири или по-право, дължа толкова за него. А четките с позлатените дръжки и тоалетните шишета трябва да струват тридесет или четиридесет. Моля, прибавете и това към сметката, госпожо, заедно с иглите, пръстените, часовника с верижката и другите дреболии. Те струват доста парички. Знам, че мис Кроли плати цяла стотарка за машинката с верижката. Ех, да му се не види, четки с позлатени дръжки и тоалетни шишета! Дявол да го вземе, съжалявам, че нямам повече от тях. Едуардс настояваше да ми продаде посребрена събувалка за ботуши, а можех и да притежавам несесер със сребърна тенджерка за топлене на съдовете и цял комплект чинии. Но няма какво, трябва да се задоволим с това, което е налице, мила ми Беки.

И тъй капитан Кроли, който рядко мислеше за друго, освен за себе си, с изключение на последните няколко месеца от живота му, когато любовта бе станала негов господар, сега правеше последните си разпореждания и съставяше списък на малкото си притежания, като се мъчеше да види как те могат да се преобърнат в пари за жена му, в случай че с него се случи някакво нещастие. Той изпитваше доволство, когато записваше с молив, с едрия си ученически почерк, отделните пера на движимото си имущество, което можеше да се продаде в полза на вдовицата му. Ето няколко примера: «Двуцевната ми пушка, да речем, четиридесет гвинеи; наметката ми за езда, подплатена със самурова кожа, петдесет лири; пистолетите ми за дуел, в калъф от палисандрово дърво (същите, с които застрелях капитан Маркър), двадесет лири;» и т.н. и т.н. — всички тези неща той оставяше на Ребека.

Верен на намерението си да прави икономии, капитанът се облече в най-старата си и одърпана униформа и еполети, като остави най-новото си облекло под грижите на жена си (или може би на вдовицата си). И това всеизвестно конте тръгна на поход със скромна като на фелдфебел екипировка, а устните му мълвяха нещо подобно на молитва за жената, която оставяше. Той я вдигна, подържа я за миг в ръцете си и здраво я притисна до разтуптяното си сърце. И когато я свали долу и тръгна, лицето му бе мораво, а очите — замъглени. Той яздеше край своя генерал, пушейки мълчаливо пурата си. Двамата бързаха след отделенията на командуваната от генерала бригада, която ги предшествуваше. И чак след като изминаха няколко мили, той престана да суче мустаци и наруши мълчанието.

А Ребека, както вече казахме, благоразумно реши да не се отдава на безполезно вълнение и да не страда от раздялата с мъжа си. Тя му махна за сбогом от прозореца и постоя за миг, след като той отмина. Кулите на катедралата и високите стрехи на чудноватите стари къщи тъкмо почваха да розовеят под светлината на изгрева. Тази нощ за нея не бе имало почивка. Тя все още бе облечена в хубавата си бална рокля, русата й коса се спущаше на малко разпилени къдрици над шията, а около очите й имаше тъмни кръгове от безсъние. «На какъв ужас приличам — каза тя, като се огледа в огледалото — и колко блед прави човека този розов цвят!» И свали от себе си розовата рокля, но като правеше това, от корсажа й падна една бележчица. Тя я вдигна с усмивка и я заключи в тоалетната си кутия. После сложи букета си от бала в чаша с вода, легна си и заспа спокойно.

Градът беше съвсем тих, когато тя се събуди в десет часа и изпи чаша кафе — твърде необходимо и освежително след умората и скръбта от тазсутрешните събития.

След като се нахрани, зае се със сметките, които добрият Родън бе направил предишната нощ, и разучи положението си. Ако се случеше най-лошото и като се вземеше предвид всичко, тя щеше да има доста добро състояние. Ребека притежаваше собствени скъпоценности и чеиз, които се прибавяха към оставените от съпруга й вещи. А ние вече описахме и похвалихме Родъновата щедрост, проявена веднага след сватбата. Освен гореизброеното и малката кобила генералът, нейният роб и обожател, и бе направил множество хубави подаръци. Това бяха кашмирени шалове, купени при публична разпродажба и принадлежащи на съпругата на един разорен френски генерал, както и безброй други доказателства за чувствата му, купувани от магазините за скъпоценности, всички от които показваха вкуса и богатството на обожателя й. А що се отнася до «машинките», както клетият Родън наричаше часовниците, тяхното тиктакане се чуваше из цялата й стая. Защото, когато една вечер тя спомена, че подареният й от Родън часовник имал английска направа и бил развален, още на следната сутрин й бе донесено малко часовниче — същинска скъпоценност, марка «Льороа», с верижка и капаче, украсено с тюркоази, както и друго, то пък марка «Брьоге», покрито с перли и малко по-голямо от половин крона. Генерал Тъфто бе купил едното, а капитан Озбърн галантно й бе поднесъл другото. Мисис Озбърн нямаше часовник, но за да бъдем справедливи към Джордж, трябва да кажем, че ако му бе поискала, той щеше да й купи. А почитаемата мисис Тъфто в Англия имаше един стар инструмент, останал от майка й, който би могъл да служи вместо тенджерката за топлене на прибори, за която Родън бе споменал. Ако господа Хауъл и Джеймс публикуват списък на лицата, които купуват продаваните от тях скъпоценности, колко много щяха да се учудят някои семейства! И ако всички тези накити отиваха в ръцете на законните жени и дъщери на купувачите им, какво изобилие от подобни вещи щеше да излезе на показ в най-благородните домове на Панаира на суетата!

След като пресметна цената на всички тези предмети, мисис Ребека откри, не без известно парливо чувство на тържество и самодоволство, че ако се случеха известни обстоятелства, тя можеше да разчита най-малко на шест или седемстотин лири стерлинги, с които да започне живота си. И тя прекара сутринта много приятно, като нареждаше, преглеждаше и заключваше отделените вещи от имуществото си. Между книжката в Родъновия портфейл се намираше чек за двадесет лири стерлинги, отправен до банката на Озбърн. Това я накара да си спомни за мисис Озбърн. «Ще отида да осребря този чек — каза тя, — а след това ще направя посещение на клетата малка Еми.» Ако това е роман без герой, той може поне да се похвали с героиня. Нито един човек от британската армия, нито дори самият велик херцог, не би могъл в моменти на мъчнотии и съмнения да бъде по-хладнокръвен и по-спокоен от непобедимата по дух съпруга на адютанта.

Но имаме още един познат, който също оставаше в тила и нямаше да се сражава. Следователно наше право е да знаем и неговите чувства и постъпки. Това е приятелят ни, бившият административен началник на Богли Уола, чиято почивка, като тази на другите хора, бе нарушена рано сутринта от свиренето на тръбите. Тъй като бе голям сънливец и много обичаше леглото си, твърде възможно бе да останеше да дремне до обичайния си час около обед, глух за тръбите, барабаните и гайдите на британската армия. Но на това попречи не Джордж Озбърн, с когото живееше в едни и същи стаи и който, както обикновено, бе твърде зает със собствените си работи или с мъката по раздялата с жена си, така че и през ум не му мина да се сбогува със спящия си шурей. Повтаряме: не Джордж прекъсна дрямката на Джоз Седли, а капитан Добин, който дойде и го събуди, за да му стисне ръка, преди да замине.

— Много мило от ваша страна — каза Джоз, като се прозяваше и мислено пращаше капитана по дяволите.

— Аз… аз… знаете, не исках да тръгна, преди да ви кажа сбогом — каза несвързано Добин, — защото, знаете, някои от нас може вече да не се върнат, и бих желал да видя, че всички сте добре и… и тъй нататък, знаете.

— Какво искате да кажете? — запита Джоз, като триеше очи. Капитанът ни най-малко не го слушаше, нито пък поглеждаше към пълния джентълмен с нощната шапчица, към когото даваше вид, че изпитва такива нежни чувства. Този лицемер бе съсредоточил цялото си внимание към стаите на Джордж и напрягаше очи и уши, като крачеше из стаята, събаряше столове, барабанеше с пръсти, хапеше нокти и по най-различни начини проявяваше силните си вътрешни преживявания.

Джоз никога не бе имал добро мнение за капитана и сега взе доста да се съмнява в храбростта му.

— Какво мога да направя за вас, Добин? — каза той язвително.

— Ще ви кажа какво можете да направите — отвърна капитанът, като се приближи до леглото. — Седли, след четвърт час ние тръгваме на поход и може би нито Джордж, нито аз ще се завърнем. Помнете, че не трябва да се помръдвате от този град, преди да се уверите как стоят работите. Ще стоите тук и ще бдите над сестра си — ще я успокоявате и ще внимавате да не я сполети някаква беда. Ако се случи нещо с Джордж, помнете, че тя има в света единствено вас, към когото да се обърне. И ако на войската ни не й провърви, вие ще се погрижите тя да пристигне благополучно в Англия. И ще ми дадете честната си дума в никакъв случай да не я изоставите. Знам, че няма да го направите — когато става дума за пари, вие винаги сте били много щедър. Имате ли нужда от пари? Искам да кажа, имате ли достатъчно налични средства да се върнете в Англия в случай на нещастие?

— Сър — каза величествено Джоз, — когато имам нужда от пари, аз знам къде да ги търся. А що се отнася до сестра ми, не в и е трябва да ми казвате как да се държа с нея.

— Приказвате като човек с дух, Джоз — отвърна добродушно другият. — Радвам се, че Джордж може да я остави в такива добри ръце. И мога да му предам честната ви дума, че в случай на нужда ще се грижите за нея, нали?

— Разбира се, разбира се — отвърна мистър Джоз, чиято щедрост по паричните работи Добин бе преценил съвсем правилно.

— И ще я изведете благополучно от Брюксел в случай на поражение?

— Поражение! По дяволите, сър, такова нещо е невъзможно. Не се опитвайте мене да плашите — извика героят от леглото си. И като чу Джоз да говори с такава твърдост за дълга си към Еми, Добин се почувствува напълно спокоен. — «Най-малкото — мислеше си капитанът — връщането назад ще й бъде осигурено, в случай че дойде най-лошото.»

Ако капитан Добин очакваше да получи някаква утеха и облекчение лично за себе си, след като види Амелия още веднъж преди тръгването на полка, това негово себелюбие бе наказано тъкмо тъй, както заслужаваше подобен ужасен егоизъм. Вратата на спалнята на Джоз се отваряше към всекидневната, която бе обща за цялата семейна компания, а срещу тази врата се намираше спалнята на Амелия. Свиренето на войнишките рогове бе събудило всички — сега вече нямаше смисъл да се крие. Прислужникът на Джордж събираше багажа в стаята му, а Озбърн влизаше и излизаше от съседната спалня, като му подхвърляше вещите, които смяташе, че ще е необходимо да вземе за похода. И тогава за Добин се откри възможността, за която сърцето му жадуваше, и той зърна още веднъж лицето на Амелия. Но как изглеждаше това лице. Тъй бледо, с такъв безумен и отчаян израз, че след това споменът за него го преследваше като престъпление и видът му го караше да изпитва неописуема болка от ожидание и жал.

Тя бе загърната в бяла сутрешна роба, косата й се спущаше по раменете, а големите й очи гледаха вперено и без блясък. За да помогне при приготовленията за заминаването и да покаже, че и тя може да бъде полезна в настоящия критичен момент, тази клета душица бе взела един Джорджов колан от чекмеджето и следваше мъжа си насам-натам с колана в ръка, като наблюдаваше мълчаливо събирането на багажа. Тя излезе от стаята и застана облегната на стената, притиснала до гърди пояса, чийто тежък ален пискюл падаше надолу като някакво голямо, кърваво петно. Остро чувство за виновност прониза нашия нежно сърдечен капитан, когато я погледна. «Мили боже — мислеше си той, — и аз посмях да надникна в скръб като тази!» А не можеше да й помогне; нямаше средства, с които да облекчи и утеши тази безпомощна и безмълвна мъка. Той се спря за миг и я погледна, безсилен и разкъсван от жал, също както баща би погледнал своето обхванато от болка дете.

Най-после Джордж хвана Еми за ръка и я поведе назад към спалнята, откъдето след това излезе самичък. Това бе моментът на раздялата и след малко него вече го нямаше.

«Слава богу, че се свърши» — помисли си Джордж, като бягаше надолу по стълбата със сабя под мишница. Той изтича към сборното място, където бе строен полкът и накъдето войниците и офицерите бързо се отправяха от квартирите си. Кръвта му биеше силно, а бузите му горяха. Войната, тази голяма игра, щеше да се развихри и той щеше да бъде един от играчите. Каква бясна възбуда, каква смесица от съмнение, надежда и удоволствие! Какъв голям бе шансът за печалба или загуба! Какво представляваха другите, направлявани от случая игри, в които бе участвувал, в сравнение с тази! Още от момчешките си години този младеж се бе хвърлял във всички видове състезания, които изискваха атлетични способности и смелост. Първенец на училището и полка си, той навсякъде бе следван от одобрителните викове на другарите си. От момчешкия мач на крикет до полковите състезания той бе спечелвал стотици победи. И където и да отидеше, мъжете и жените се възхищаваха от него и му завиждаха. Има ли други качества, с които човек да печели повече възторг и бързи похвали, отколкото с физическата сила, телесното надмощие и смелостта? Още от незапомнени времена певците и поетите са възпявали силата и храбростта. И от Троянския разказ до ден-днешен поезията винаги си е избирала за герой боеца. Чудно, дали защото тайно в сърцето си хората са страхливци, та затова толкова се възхищават от храбростта и награждават и обожават бойната смелост повече от всяко друго качество?

И тъй, при звука на този вълнуващ боен призив Джордж избяга от нежната прегръдка, в която се бе помайвал. И макар властта на Амелия върху него да бе слаба, той се срамуваше, задето тъй дълго го беше задържала. Същото чувство на нетърпение и възбуда цареше между всички наши приятели, с които се виждахме от време на време — от пълничкия майор, който водеше полка на бой, до малкия подпоручик Стъбл, който този ден щеше да носи знамето.

Когато полкът потегли, слънцето тъкмо изгряваше. Гледката бе величествена — музиката водеше колоната и свиреше полковия химн — сетне идваше командирът, майорът, яхнал едрия си кон Пирам, след него гренадирите, предвождани от техния капитан. В центъра се виждаха знамената, носени от старшия и младшия подпоручик, а подир тях вървеше Джордж, начело на своята дружина. Той погледна нагоре, усмихна се на Амелия и отмина; а сетне и звуците на музиката заглъхнаха в далечината.

(обратно)

Глава XXXI В която Джоз Седли се грижи за сестра си

Понеже всички висши офицери бяха призовани другаде да изпълнят дълга си, Джоз Седли остана да командува малката колония в Брюксел. Намиращата се под заповедите му дружина се състоеше от болната Амелия, белгиеца Изидор, негов прислужник, и камериерката, която изпълняваше длъжността на прислужница за обща работа на цялото домакинство. Макар духът му да бе смутен, а почивката — разстроена от посещението на Добин и от станалите сутринта събития, Джоз остана в леглото в продължение на много часове, като се търкаляше там буден, докато настъпи обичайния му за ставане миг. Слънцето бе високо на небето и нашите смели приятели от… полк бяха вече изминали няколко мили, преди мирният гражданин да се бе появил на закуска, облечен в своя халат на цветя.

Джоз бе много спокоен относно заминаването на зет си. Дори може би в дъното на сърцето си бе доволен, че Озбърн го няма, тъй като в негово присъствие Джоз играеше твърде второстепенна роля в домакинството, а и Озбърн не се свенеше да показва презрението си спрямо едрия цивилен. Но Еми винаги бе много добра и мила към него. Тя именно се грижеше за удобствата му, внимаваше да се поднасят любимите му яденета и се разхождаше и яздеше с него (за което имаше много, прекалено много случаи… та нали Джордж все го нямаше!) и изправяше сладкото си лице между неговия гняв и презрението на съпруга си. Много пъти тя плахо бе смъмряла Джордж в защита на брат си, обаче съпругът й веднага пресичаше молбите й по свойствения си рязък начин. «Аз съм честен човек — казваше той — и ако изпитвам някакво чувство, показвам го, както прави това всеки честен човек. Дявол да го вземе, как можеш да искаш от мене да се държа с уважение към такъв глупак като брат ти?» Така че Джоз бе доволен от отсъствието на Джордж. Цивилната шапка и ръкавиците му, сложени върху скрина, както и мисълта, че притежателя им го няма, пораждаха у Джоз таен радостен трепет «Той няма да ме безпокои тази сутрин с контешката си надутост и с дързостта си» — мислеше си Джоз.

— Сложи шапката на капитана в преддверието — каза той на Изидор, прислужника.

— Може би тя вече няма да му е нужна — отвърна лакеят, като погледна многозначително господаря си. И той също мразеше Джордж, който се държеше към него с типична английска безочливост.

— И попитай мадам дали ще дойде на закуска — каза мистър Седли с голяма величественост, като се срамуваше да разговаря с един слуга за ненавистта си към Джордж. Истината е, че преди това той много пъти бе подхвърлял обидни думи за зет си пред прислужника.

Уви! Мадам не можела да дойде на закуска и да нареже хубавите tartines [46], които мистър Джоз обичаше. Мадам била твърде зле и се намирала в ужасно състояние след заминаването на съпруга си. Така каза камериерката. Джоз прояви съчувствието си, като й наля голяма чаша чай. Това бе неговият начин да изразява нежността си. А сега той отиде още по-далеч — не само че й изпрати закуска, но започна да си мисли какви деликатеси би могла да пожелае за обед.

Изидор, прислужникът, наблюдаваше много сърдито, докато слугата на Озбърн, нареждаше багажа на господаря си преди заминаването на капитана. На първо място, той мразеше мистър Озбърн, чието държане към него, както към всички по-нискостоящи, бе твърде властническо (а прислужниците от континента не обичат да се отнасят към тях безочливо, както към нашите по-благонравни слуги в Англия). На второ място, той се ядосваше, че толкова ценности щяха да се изплъзнат от неговите ръце, за да станат притежание на другиго, когато бедата щеше да връхлети англичаните. Както той, така и много други хора в Брюксел и в Белгия не изпитваха никакво съмнение, че англичаните щяха да претърпят поражение. Почти всички бяха уверени, че императорът ще раздели пруската и английската армии, ще сломи и двете една подир друга и ще навлезе в Брюксел, преди да изминат три дни. И тогава всички движими вещи на сегашните му господари, които щяха да бъдат или убити, или бегълци, или пленници, щяха да станат законно имущество на monsieur Изидор.

Докато помагаше на Джоз при неговия труден и сложен всекидневен тоалет, този верен слуга си представяше какво ще направи със същите тези предмети, с които украсява външността на господаря си. Той ще подари сребърните парфюмени шишета и тоалетните принадлежности на една млада дама, към която изпитваше известни чувства, а английските прибори за маса и голямата рубинена игла ще запази за себе си. Тя ще изглежда много добре върху една от прекрасните ризи с дантелени нагръдници заедно с шапката със златния галон и украсения с металически закопчалки фрак (а той може лесно да се прекрои, за да му стане точно по мярка), с бастуна със златната дръжка на капитана и с големия двоен рубинов пръстен, който ще поръча да превърнат в чифт чудесни обици. Всички тези неща ще направят от него превъзходен Аполона и тогава madmoiselle [47] Рейн ще му стане лесна плячка. «Ех, как ще ми приличат тези копчета за ръкавели! — мислеше си той, като ги прикрепяше върху маншетите над дебелите меки китки на мистър Седли. — Жадувам за копчета за ръкавели; ами ботушите на капитана с пиринчените шпори в съседната стая, corbleu [48]! Как ще привлекат те вниманието на хората, когато се разхождам по булеварда!…» И тъй, докато monsieur [49] Изилор държеше с пръсти носа на господаря си и бръснеше долната част на лицето му, въображението му се разхождаше из парка и той се виждаше облечен във фрак и дантелен нагръдник, заедно с madmoiselle Рейн. Той се помайваше мислено край брега и наблюдаваше лодките, които плуваха бавно под хладните сенки на дърветата край речния ръкав, или пък се разхлаждаше с бира на скамейката на една бирария по пътя към Лекен.

За щастие Джоз разбираше какво става в ума на лакея толкова, колкото уважаемият читател и аз подозираме какво мислят за нас Джон и Мери, на които плащаме заплати. Какво ли мислят за нас слугите ни! Ако знаехме какви мисли таят за нас близките ни и скъпите ни роднини, ние щяхме постоянно да живеем в непоносим ужас и в един свят, който щяхме да искаме с радост да напуснем.

Камериерката на Амелия беше много по-малко егоистично настроена. Малцина слуги можеха да се приближат до това мило и добро същество, без да отдадат своята дан на вярност и привързаност към нейната приветлива и нежна натура. И действително Паулина, готвачката, утеши господарката си повече, отколкото сториха това всички други, с които тя се срещна тази нещастна утрин. Когато тя видя как в продължение на дълги часове Амелия седеше край прозорците мълчалива, неподвижна и посърнала, застанала там, за да изпрати с поглед последните байонети на отминаващата колона, добрата девойка взе ръката на господарката си и каза: «Tenez, Madame, est-ce qu’il n’est pas aussi, а l’armee, mon homme a moi [50]?» И с тези думи тя избухна в сълзи. Като се отпусна в прегръдките й, Амелия стори същото и тогава всяка една от тях се залови да жали и утешава другата.

Преди обед Изидор отиде на няколко пъти в града и пред вратите на хотелите и жилищата край парка, където живееха англичаните, и там, като се движеше между другите прислужници, лакеи и камериери, той събра плъзналите из града новини и ги занесе за сведение на господаря си. Почти всички тези господа бяха в сърцето си привърженици на императора и мнението им беше, че походът скоро ще свърши. Прокламацията, която императорът изпрати от Авен, бе разпръсната навсякъде из Брюксел. «Войници! — казваше тя. — Сега е годишнината от битките при Маренго и Фридландия, които на два пъти решиха съдбините на Европа. Тогава, както и подир Аустерлиц и Ваграм, ние бяхме прекалено великодушни. Ние вярвахме на клетвите и обещанията на владетелите, които благоволихме да оставим на троновете им. Нека още веднъж се срещнем с тях. Те и ние — не сме ли все същите мъже? Войници! Същите тези прусаци, които днес са тъй дръзки, бяха трима към един срещу вас в Йена и шест към един в Монмирай. Онези от вас, които са били пленници в Англия, могат да разправят на другарите си какви страдания са понесли на английските кораби-затвори. Безумци! Един миг благоденствие ги е заслепил и ако влязат във Франция, то ще бъде само за да намерят там гроба си!» Но привържениците на французите предричаха още по-бързо унищожаване на враговете на императора. Всички бяха съгласни, че прусаците и британците никога не ще се завърнат, освен като пленници в тила на армията победителка.

През деня съобщиха тези мнения едно по едно на мистър Седли. Разправиха му как херцог Уелингтън се опитал да събере войската си, чието напредване било напълно смазано предишната нощ.

— Смазано, ами! — възкликна Джоз, който по време на закуска биваше много сърцат. — Херцогът е отишъл да срази императора, както е сразил преди това всичките му генерали.

— Книжата му са изгорени, вещите му са пренесени другаде, а квартирата му се приготовлява за херцога на Далмация — отвърна вестителят на Джоз. — Научих го от собствения му главен лакей. Хората на граф де Ришмон прибират всичко. Негово сиятелство вече е избягал, а графинята само чака да приберат сервизите, за да се присъедини към френския крал в Остенде.

— Френският крал е в Гант, човече — отвърна Джоз, давайки вид, че не му вярва.

— Снощи е избягал от Брюж, а днес потегля от Остенде. Граф де Бери е взет пленник. Които искат да са в безопасност, трябва бързо да тръгват, тъй като утре ще вдигнат бентовете на каналите и тогава кой ще може да избяга, когато цялата страна бъде наводнена?

— Глупости, човече, ние сме трима срещу един, срещу цялата войска, която Наполеон може да изправи на бойното поле — противопостави му се мистър Седли. — Австрийците и руснаците също вече са на път. Той трябва да бъде смазан и ще бъде смазан — каза Джоз, като удари с ръка по масата.

— В Йена прусаците бяха трима към един, а той пипна войската и държавата им за една седмица. В Монмирай бяха шест към един и той ги разгони като овце. Вярно, австрийската армия е потеглила, но начело вървят императрицата и кралят на Рим. А пък руснаците, ха! — руснаците ще се оттеглят. А за англичаните няма да има никаква пощада заради жестокостта, с която са се отнасяли към нашите юнаци на техните ужасни кораби. Ето вижте, това го има тук черно на бяло. Това е прокламацията на негово величество краля и император — каза Изидор, който сега вече се проявяваше като отявлен Наполеонов привърженик. И като извади от джоба си споменатия документ, той го мушна строго пред лицето на господаря си и вече поглеждаше към фрака и другите скъпоценности като към свои собствени притежания.

Джоз бе ако не още сериозно изплашен, то поне значително разтревожен.

— Дай ми жакета и шапката — каза той — и ме последвай. Сам ще отида да видя дали тези сведения са верни.

Изидор се изпълни с ярост, като видя как Джоз си сложи фрака с галоните.

— По-добре ще е, ако милорд махне военната дреха — каза той. — Французите са се заклели да не проявяват милост към нито един английски войник.

— Тихо, момче! — каза Джоз все още с решителен вид и мушна ръка в ръкава с непоколебима твърдост. И докато извършваше тази героична постъпка, пред него се появи мисис Родън Кроли, която бе дошла да посети Амелия в този критичен момент и бе влязла, без да позвъни на вратата на преддверието.

Ребека беше облечена много спретнато и изящно. Спокойният й сън след Родъновото заминаване я бе освежил, а усмихнатите й розови бузи бяха много приятни за гледане, когато физиономиите на всички други хора в града носеха отпечатък на най-дълбока унилост и загриженост. Тя се разсмя на позата, в която бе заварила Джоз, както и на извиванията и конвулсиите, с които пълнят джентълмен наместваше тялото си в жакета с галоните.

— Да не би да се готвите да постъпвате във войската, мистър Джоузеф? — каза тя. — Никой ли няма да остане в Брюксел да защищава нас, клетите жени?

Джоз успя да нахлузи жакета и пристъпи напред, цял поруменял, като мърмореше, заеквайки, разни извинения пред хубавата посетителка.

— Как се чувствувате след тазсутрешните събития, след умората от бала миналата нощ?

Monsieur Изидор изчезна в съседната спалня и отнесе халата на цветя.

— Колко е мило от ваша страна, че питате — каза тя, стискайки с две ръце десницата му. — Колко хладнокръвен и спокоен изглеждате, докато всички останали са тъй изплашени! Как е нашата мила малка Еми? Раздялата трябва да е била ужасна.

— Да, просто страшна — каза Джоз.

— Вие мъжете можете да понасяте всичко — отвърна дамата. — Раздялата и опасността не значат нищо за вас. Признайте, че се готвехте да се запишете във войската и да ни оставите на участта ни. Зная, че е така нещо ми казва, че съм права. Толкова се изплаших, когато тази мисъл ми хрумна (защото аз действително мисля понякога за вас, когато съм самичка, мистър Джоузеф), че веднага изтичах да ви помоля да не бягате от нас.

Тези нейни думи биха могли да се разберат по следния начин: «Драги ми господине, ако се случи нещо с войската ни и ако се наложи да бягаме, вие имате много удобна каляска, в която възнамерявам да получа едно място.» Не зная дали Джоз разбра думите й в този смисъл. Но той бе дълбоко огорчен от нейното пренебрежение през време на престоя им в Брюксел. Не бяха го представили на нито един от високопоставените познати на Родън Кроли. Ребека не го бе канила почти никак, тъй като бе твърде плах, за да играе много на карти, а присъствието му еднакво отегчаваше както Джордж, така и Родън. И двамата може би не желаеха да имат свидетел на забавленията, в които заедно се впущаха. «Ах — мислеше си Джоз, — когато се намира в нужда, веднага й идва на ум за мене. Като няма друг, към когото да се обърне, тя се сеща за стария Джоз Седли!» Но независимо от тези съмнения се чувствуваше поласкан от мнението, което Ребека имаше за неговата храброст. Той се изчерви силно и придоби важен вид.

— Бих желал да видя сражението — каза той. — Всеки мъж, който има поне малко дух, би проявил същата склонност. В Индия поопитах какво значи да се сражаваш, но не и на такава широка нога.

— Вие мъжете сте готови всичко да пожертвувате за някакво удоволствие — отвърна Ребека. — Тази сутрин капитан Кроли ме остави тъй весел, сякаш отиваше на лов. Какво ли го е грижа? Какво изобщо ви е грижа за мъките и страданията на една нещастна изоставена жена? (Чудно, дали този дебел и ленив лакомник наистина е възнамерявал да постъпи във войската?) О, скъпи мистър Седли, аз идвам при вас за утеха — за облекчение. Цяла сутрин съм била на колене. Треперя, като си помисля за ужасната опасност, в която съпрузите ни, приятелите ни и смелите ни войски и съюзници се впущат сега! И идвам тук за подслон, а намирам друг от приятелите си — последния, който ми е останал, — готов да се впусне в същия ужас!

— Скъпа госпожо — отвърна Джоз, който вече бе започнал да се успокоява, — не се страхувайте. Аз само казах, че имам желание да отида — кой британец не би поискал това? Дългът ми обаче ме задържа тук. Аз не мога да изоставя онова клето създание в съседната стая. — И той показа с пръст към вратата на стаята, в която се намираше Амелия.

— Какъв добър, благороден брат! — каза Ребека, като доближи до очи носната си кърпа и вдъхна одеколона, с който тя бе напоена. — Колко съм била несправедлива към вас — вие имате сърце! А мислех, че нямате.

— О, бога ми! — каза Джоз, като направи движение, сякаш щеше да сложи ръка върху въпросното място. — Вие сте несправедлива към мене, много сте несправедлива, скъпа мисис Кроли.

— Да, така е, вашето сърце е вярно на сестра ви. Но аз си спомням преди две години, когато то бе невярно към мене! — каза Ребека, като отправи за миг поглед към него, а сетне се извърна към прозореца.

Джоз почервеня силно. Този орган, за чиято липса Ребека го обвиняваше, започна шумно да бие. Той си спомни за дните, когато избяга от нея, както и за страстта, която тогава бе пламнала у него — дните, когато я бе разхождал с файтончето си, когато тя му плетеше зелената кесия и когато той седеше омаян и гледаше вторачено белите й ръце и бляскащите й очи.

— Зная, че ме мислите за неблагодарна — продължи Ребека, като се отдръпна от прозореца и пак го погледна, след което заговори с нисък, изпълнен с трепет глас. — Студенината ви, извърнатият ви настрани поглед, държането ви, когато се виждахме напоследък, а също и когато влязох сега при вас, всичко това ми го доказва много ясно. Но смятате ли, че нямах причини да ви отбягвам? Нека собственото ви сърце отговори на този въпрос. Мислите ли, че съпругът ми е много добре настроен към вас? Единствените груби думи, които съм чула от него (а аз трябва да отдам тази справедливост на капитан Кроли), са се отнасяли до вас — и колко жестоки, жестоки бяха тези думи!

— Милостиви боже! Какво съм сторил? — запита развълнувано Джоз, обладан от радост и недоумение. — Какво съм сторил… за… за да…

— Нима ревността не е нищо? — каза Ребека. — Той така ме измъчва заради вас! Но каквото и да е имало в миналото, сърцето ми е само негово. Сега аз съм невинна. Не съм ли, мистър Седли?

Сърцето на Джоз туптеше от удоволствие, докато наблюдаваше тази жертва на своята привлекателност. Няколко изкусни думи, един или два нежни многозначителни погледа и любовта му отново пламна, и всичките му съмнения и подозрения изчезнаха. Нима от Соломоново време до ден-днешен жената не е мамила с ласките си и по-мъдри мъже и не ги е карала да стават глупци? «Ако се случи най-лошото — мислеше си Беки. — Бягството ми е осигурено; положително ще получа чудесно място в екипажа.»

Просто не се знае какви любовни признания щеше да изтръгне от сърцето си Джоз, подтикван от бурната си страст, но точно в тази минута в стаята влезе прислужникът Изидор и се зае с разни домакински задължения. Джоз, който тъкмо щеше да разкрие със задъхване чувствата си, почти се задуши от вълнението, което бе длъжен да потисне. Ребека също реши, че е време да влезе и утеши скъпата си Амелия. «Au revoir» [51] — каза тя, като прати целувка на мистър Джоузеф, и почука леко на вратата на сестра му. Когато тя влезе и затвори след себе си вратата, той се отпусна на един стол, като гледаше вперено, въздишаше и пъхтеше застрашително. «Този жакет е прекалено тесен за милорда» — каза Изидор, чиито очи пак се отправиха към металическите копчета. Господарят му обаче не го чуваше; неговите мисли бяха другаде. Те ту го караха да пламти и да подлудява, като си представяше очарователната Ребека, ту го принуждаваше да се свива виновно, когато пред погледа му се изправяше ревнивият Родън Кроли, с неговите свирепи, извити мустаци и с ужасните му пищови за дуел, напълнени и заредени.

Появяването на Ребека ужаси Амелия и я накара да се свие назад. То й заговори за света и й донесе спомена за вчерашния ден. Смазващите страхове за бъдещето я бяха накарали да забрави Ребека, ревността си — всичко, освен това, че съпруга й го няма и че се намира в опасност. Преди да бе дошло това безстрашно светско същество, което отвори вратата и наруши покоя, и самите ние не смеехме да влезем в тази тъжна стая. Колко дълго бе седяла клетата девойка на колене! Какви безкрайни часове на безмълвна молитва и горчиви страдания бе прекарала там! Военните повествователи, които пишат въодушевени разкази за битки и победи, едва ли някога говорят за тези неща. Те представляват само тъмни петна сред пищното шествие на войната. И между тържествените звуци, на величествения химн вие не долавяте вдовишките плачове и майчините въздишки. И все пак имало ли е време, когато техните гласове да не са се носили — гласове на смирени, сломени сърца, чиито роптания не се чуват сред ликуващия ек на победата! Ребека спря върху нея зелените си очи и като шумолеше със свежата си коприна и блестящите си накити, тя пристъпи леко напред и протегна ръце да я прегърне. Но след първите потрепвания на ужас Амелия бе обхваната от гняв и смъртно бледото й до преди малко лице стана червено. След миг тя отвърна на погледа на Ребека с такова спокойствие, което учуди и смути съперницата й.

— Скъпа Амелия, ти не си никак добре — каза гостенката, като протегна напред ръка, за да вземе тази на Амелия. — Какво ти е? Нямаше да съм спокойна, ако не дойдех да те видя.

Амелия си отдръпна ръката — никога през живота си тази нежна душица не бе поглеждала с недоверие на проявените към нея добри чувства, нито пък бе отказвала да им отвърне със същото. Но сега тя си отдръпна ръката и цялата се разтрепери.

— Защо си дошла тук, Ребека? — каза тя, като все още я гледаше печално с големите си очи. Тези погледи обезпокоиха гостенката й.

«Трябва да го е видяла, когато ми даде писмото на бала» — помисли си Ребека.

— Не се вълнувай, скъпа Амелия — каза тя, като погледна надолу. — Дойдох само да видя, ако е възможно… дали си добре.

— А ти добре ли си? — каза Амелия. — Разбира се, че си добре. Ти не обичаш съпруга си. Ако го обичаше, нямаше да си тук. Кажи ми, Ребека, видяла ли си от мене друго, освен добро?

— О, Амелия, разбира се, че не — каза другата, като продължи да държи главата си надолу.

— Кой ти дари приятелството си, когато беше съвсем бедна? Не се ли държах към тебе като към сестра? Ти ни познаваше в по-щастливи дни, преди той да се бе оженил за мене. Тогава аз бях всичко за него. Иначе би ли постъпил тъй благородно и би ли изоставил богатство и семейство, за да ме направи щастлива? Защо застана между мене и любовта ми? Кой те изпрати да разделиш тези, които бог е съчетал, и да отнемеш сърцето на моя любим — на моя съпруг? Мислиш ли, че би могла да го обичаш, както аз го обичам. Неговата любов бе всичко за мене. Ти го знаеше и въпреки това пожела да ми я грабнеш. Това е срамно, Ребека — ти, лоша и зла жена — невярна приятелка и невярна съпруга!

— Амелия, кълна се в бога, че нямам никаква вина пред съпруга си — каза Ребека, като извърна поглед от нея.

— А пред мене нямаш ли вина, Ребека? Ти не успя, но се опита. Попитай сърцето си дали не е така.

«Тя не знае нищо» — каза си Ребека.

— Той се върна пак при мене. Аз знаех, че ще го направи. Знаех, че никакви лъжи, никакви ласкателства не могат да го задържат за дълго далеч от мене. Знаех, че ще се върне. Молих се на бога да се върне. — Клетата девойка изрече тези думи с такава сила на духа и с такава енергичност, каквито Ребека никога по-рано не бе виждала у нея и пред които стоеше напълно безмълвна. — Какво ти сторих — продължи тя с по-жален глас, — та трябваше да се опитваш да ми го отнемеш? Той беше мой само в продължение на шест седмици. Ти би могла поне през тях да ме пощадиш, Ребека. Но още от първия ден на брака ни ти дойде и го порази. Сега, когато го няма, идваш да видиш как съм, така ли? — продължи тя. — През миналите две седмици ти ме направи достатъчно нещастна — можеше поне днес да се смилиш над мене.

— Аз… аз никога не съм идвала тук — възрази Ребека.

— Вярно. Не си идвала. Обаче го караше да отива другаде. И сега идваш да ми го вземеш, така ли? — продължи тя с по-отчаян глас. — Той беше тук, но сега го няма. Беше седнал на онзи диван. Не се докосвай до него. Седяхме там и приказвахме. Аз бях на коленете му и обвивах с ръце шията, му. И тогава заедно изрекохме «Отче наш». Да, той беше тук и тогава дойдоха и го взеха. Но той ми обеща, че ще се върне.

— Да, мила, ще се върне — каза Ребека, трогната въпреки желанието си.

— Погледни — каза Амелия, — това е неговият колан — нали цветът му е хубав? — И тя взе пискюла и го целуна. По някое време на деня тя го бе опасала около кръста си. Сега бе забравила яда си, ревността си, изглажда, дори и присъствието на съперницата си. Пристъпи безмълвно и почти с усмивка на лице към леглото и започна да гали възглавницата на Джордж.

Ребека си излезе също така безмълвно.

— Как е Амелия? — запита Джоз, който продължаваше да седи на стола все в същото положение.

— Трябва някой да стои при нея — каза Ребека. — Струва ми се, че никак не е добре. — И тя си отиде с много сериозно лице, като отказа на молбите на мистър Седли да остане за ранния обед, който беше поръчал.

По природа Ребека беше добродушна и услужлива. И тя изпитваше към Амелия по-скоро обич, отколкото ненавист. Дори тежките й думи, колкото и укоризнени да бяха, всъщност я ласкаеха — те представляваха само стонове на една смазана от поражение жена. Когато срещна случайно мисис О’Дауд, която съвсем не се беше успокоила от проповедите на епископа и се разхождаше отчаяно в парка, Ребека я спря, за голямо учудване на съпругата на майора. Тя не бе свикнала на подобни прояви на учтивост от страна на мисис Родън Кроли. Ребека я осведоми, че клетата малка мисис Озбърн се намира в отчаяно положение и че е почти обезумяла от скръб, и веднага изпрати добросърдечната ирландка да види дали не би могла да утеши младата си любимка.

— Аз си имам достатъчно собствени грижи — каза мрачно мисис О’Дауд, — и мислех, че клетата Амелия днес не би желала да й се правят посещения. Но ако тя е тъй зле, както казвате, и ако вие, която така много я обичахте, не можете да се погрижите за нея, тогава, бога ми, ще опитам дали ще мога да й бъда полезна. И тъй довиждане, госпожо. — И като изрече тези думи и тръсна глава, дамата с часовника си взе сбогом с мисис Кроли, като никак не се показа благосклонна към присъствието й.

Когато тя отмина, Беки я изгледа с усмивка на уста. Тя имаше много силно чувство за хумор и надменният поглед, който отдалечаващата се мисис О’Дауд й хвърли през рамо, почти наруши сериозността на мисис Кроли. «Моите почитания към вас, прекрасна госпожо, и много съм доволна, че ви виждам тъй весела — помисли си Пеги. — Не вие ще си изплачете очите от скръб.» С тези мисли в главата тя отмина и бързо се отправи към жилището на мисис Озбърн.

Клетата душица стоеше все още край леглото, където я бе оставила Ребека, почти обезумяла от скръб. Съпругата на майора, която беше по-силна по дух, се опита да стори всичко възможно, за да утеши младата си приятелка.

— Трябва да бъдеш твърда, скъпа ми Амелия — каза тя мило, — тъй като той не бива да те види болна, когато изпрати да те повикат след победата. Ти не си едничката жена, която днес е останала в божиите ръце.

— Знам това. Аз съм много лоша, много слаба — каза Амелия. Тя познаваше добре собствената си слабост. Но присъствието на нейната по-храбра приятелка и упражняваният от нея надзор възпираше безсилието й и я караше да се чувствува по-добре. Те седяха заедно до два часа. Сърцата им бяха при колоната войници, които продължаваха пътя си напред и все по-далеч. Ужасни съмнения и тревоги, молитви, страхове и неописуема скръб следваха полка. Това бе дан, която жените плащаха на войната. Тя е изпитание както за едните, така и за другите и изтръгва кръвта на мъжете и сълзите на жените.

В два и половина дойде ред на едно събитие, което бе от всекидневна важност за мистър Джоузеф: обедният час. Войници можеха да се сражават и да загиват, но той трябваше да се нахрани. Той влезе в стаята на Амелия, да я придума да раздели с него обеда.

— Опитай — каза той, — супата е много хубава. Хайде, Еми, опитай — каза той и й целуна ръка. Освен на сватбата й не беше правил това от дълги години.

— Ти си много добър и много мил, Джоузеф — отвърна тя. — Всички са много мили, но, моля ти се, нека днес остана в стаята си.

Лъхът на супата обаче беше приятен за обонянието на мисис О’Дауд и тя реши да прави компания на мистър Джоз. Така че двамата седнаха да обядват.

— Нека бог благослови храната — каза тържествено съпругата на майора. Тя си уцелеше за своя добър Мик, който яздеше начело на своя полк. — Лош ще бъде обедът на клетите момчета днес — добави тя с въздишка, а после, като истински философ, започна да се храни.

Духът на Джоз се повишаваше заедно с напредването на обеда. Той пи наздравица за полка; и изобщо измисляше всякакви предлози, за да глътне по още някоя чаша шампанско.

— Ще пием за О’Дауд и за смелия… полк — заяви той и се поклони галантно на гостенката си. — Нали така, мисис О’Дауд? Изидор, напълни чашата на мисис О’Дауд.

Но изведнъж Изидор се сепна, а жената на майора остави вилицата и ножа си. Прозорците на стаята бяха отворени и гледаха на юг. Откъм тази посока и над облените от слънчевата светлина покриви се носеше тъп, далечен шум.

— Какво има? — запита Джоз. — Защо не наливаш нехранимайко такъв?

— C’est le feu [52]! — възкликна Изидор, като изтича към балкона.

— Господи помилуй; това са оръдията! — извика мисис О’Дауд, като скочи и също изтича към балкона. Можеха да се видят хиляди бледи и загрижени лица, които гледаха от другите прозорци. И изведнъж сякаш цялото население на града се втурна из улиците.

(обратно)

Глава XXXII В която Джоз побягва, а войната стига до своя край

Ние, които живеем в мирното лондонско Сити, никога не сме виждали, и дай боже никога да не видим, картината на суетене и уплаха, която Брюксел представляваше от себе си. Тълпите се втурнаха към Намюрската порта, от чиято посока се носеше грохотът, и мнозина се отправиха на коне по равното шосе, та ако имаше някакви съобщения от войската, да ги научат по-бързо. Всеки питаше съседа си за новини. И дори високопоставените английски лордове и дами благоволяваха да заприказват непознати хора. Привържениците на французите се движеха насам-натам, обезумели от възбуда, и предричаха победата на своя император. Жените се втурваха към черквите, изпълваха параклисите и се молеха по стъпалата. Търговците затваряха дюкяните и излизаха навън, да увеличат общата врява и виковете на уплаха. Тъпият ехтеж на оръдията продължаваше. Екипажи с пътници започнаха да напущат града и да се отправят към Гант. Предричанията на френските привърженици взеха да минават за действителни факти.

— Разцепил е войската на две — говореха хората. — Отправил се е направо към Брюксел. Ще надвие англичаните и ще бъде тук още довечера.

— Ще надвие англичаните — изкрещя Изидор на господаря си — и ще дойде тук още довечера.

Той непрестанно изтичваше на улицата за новини и винаги се връщаше с подробности за нови и нови беди. Лицето на Джоз ставаше все по-бледо и по-бледо. Уплахата бе обзела дебелия цивилен почти напълно. Изпитото шампанско не му донесе никаква смелост. До преди изгрев-слънце той вече бе изпаднал в силно безпокойство, което слугата му Изидор с удоволствие наблюдаваше. Сега той беше уверен, че ще пипне плячката на собственика на фрака с галоните.

През всичкото това време жените бяха вътре, след като послуша за миг гърмежите, жената на майора се сети за приятелката си в съседната стая и изтича да наглежда и ако е възможно, да утеши Амелия. Мисълта, че трябваше да бди над това безпомощно и нежно създание, вля нова сила в тази честна и храбра по природа ирландка. Тя прекара пет часа край леглото на приятелката си, като ту я увещаваше, ту й приказваше весело, а най-вече като мълчеше и безмълвно шепнеше плахи молитви.

— Държах ръката й чак до залез. И докато не престанаха гърмежите, нито веднъж не я пуснах — разправяше подир това пълната дама.

Паулина, камериерката бе коленичила в близката черква и се молеше за son homme a elle [53].

Когато тътнежът на канонадата спря, мисис О’Дауд излезе от стаята на Амелия и отиде в съседния салон, където Джоз седеше пред две празни бутилки, а храбростта му го бе напуснала напълно. Веднъж или два пъти той се осмели да влезе в спалнята на сестра си с твърде изплашен вид, като сякаш се готвеше да каже нещо. Но жената на майора не напущаше мястото си и той си излизаше, без да разкрие онова, което му тежеше. Срамуваше се да й каже, че иска да избяга. Но когато тя се появи в столовата, където той седеше в здрача, в печалната компания на празните си бутилки от шампанско, той почна да й открива намеренията си.

— Мисис О’Дауд — каза той, — не е ли по-добре да приготвите Амелия?

— На разходка ли ще я водите? — каза майоршата. — Та тя е толкова слаба, че не може да се помръдне.

— Аз… аз поръчах екипажа — каза той — и… и пощенски коне. Изидор отиде за тях — продължи Джоз.

— Какво ви е потрябвало да се возите тази вечер? — отвърна дамата. — Няма ли да е по-добре за нея, ако остане на легло? Току-що я сложих да си легне.

— Видгнете я — каза Джоз, — тя трябва да стане, настоявам. — И той тропна енергично с крак. — Казвам, че вече поръчах конете — да, конете са поръчани. Всичко е готово, и…

— И какво? — запита мисис О’Дауд.

— Тръгвам за Гант — отвърна Джоз. — Всички заминават. Има място и за вас! Тръгваме след половин час.

Майоршата го погледна с безкрайно презрение.

— Няма да се помръдна, докато О’Дауд не ми даде нареждане — заяви. — Вие можете да тръгнете, мистър Седли; но бога ми, Амелия и аз оставаме тук.

— Не, тя непременно ще дойде с мене — каза Джоз, като отново тропна с крак. Мисис О’Дауд сложи ръце на кръста си и застана пред вратата на спалнята.

— При майка й ли искате да я заведете — запита тя, — или пък самият вие желаете да се приберете при мамичка? Довиждане — приятно пътуване. Bon Voyage [54], както казват французите, и послушайте съвета ми да си обръснете мустаците, иначе ще ви докарат някоя беля.

— По дяволите! — изкрещя Джоз, обезумял от страх, от ярост и от унижение. В този критичен момент влезе Изидор, който също ругаеше.

— Pas de chevaux, sacrebleu [55]! — изсъска разяреният прислужник.

Нямаше никакви коне. Джоз не беше единственият човек в Брюксел, който него ден бе обхванат от паника.

Ако страхът на Джоз сега бе голям и жесток, преди да измине нощта, той се изостри толкова, че го докара едва ли не до безумие. Споменахме вече, че възлюбленият на Паулина също беше в редовете на войската, тръгнала да се срещне с император Наполеон. Този човек бе жител на Брюксел и белгийски хусар. Войниците на неговото отечество се проявиха в тази война с всичко друго, но не и с храброст и младият Ван Кустум, Паулининият обожател, беше прекалено добър войник, за да не послуша заповедта на своя генерал да избяга. Докато беше в казармата в Брюксел, младият Регулус (той бе роден в революционни времена) си бе намерил голямо удобство и прекарваше почти всичките си свободни часове в кухнята на Паулина. И когато преди няколко дни си взе сбогом с разплаканата любима, за да тръгне на поход, джобовете и кобурите на пистолетите му бяха натъпкани с хубави неща за ядене от нейния килер.

Що се отнасяше до полка му, настоящият поход бе вече свършен. Той съставляваше част от дивизията, намираща се под командата на законния му владетел, Оранския принц. И ако се съдеше по дължината на сабите и мустаците, по пищността на униформата и екипировката, Регулус и другарите му представляваха най-смелата дружина, която тръбата бе призовала на бой.

Когато Ней се втурна срещу идващите насреща му съюзни войски, които се местеха от една позиция на друга, докато пристигането на многочислената британска армия от Брюксел промени характера на битката при Катр Бра, полкът, към който се числеше Регулус, показа най-голяма дейност при отстъплението пред французите. Ескадроните на този полк биваха прогонвани от всяка позиция, която заемаха с голяма енергичност. Движенията им биваха възпирани само от напредването на британците в техния гръб, така че неприятелската кавалерия (за чиято кръвожадност и упоритост няма достатъчно силни укори) най-после получи възможност да дойде и се срещне отблизо със смелите белгийци пред нея. Те предпочетоха да се сблъскат с британците, отколкото с французите, и веднага дадоха гръб, като се втурнаха през намиращите се зад тях английски полкове и се разпръснаха по всички посоки. В действителност полкът не съществуваше вече. Той не се намираше никъде. Нямаше никаква главна квартира. Регулус се озова съвсем сам, впуснал се да бяга с коня си на много мили от бойното поле. И къде беше по-естествено да търси подслон, ако не в онази кухня и онези верни обятия, в които Паулина тъй често го бе приютявала?

Към десет часа по стълбата на къщата, в която Озбърнови заемаха един етаж, се чу дрънкането на сабя. Можеше също да се чуе и почукването на кухненската врата. Клетата Паулина, която току-що се бе прибрала от черква, припадна едва ли не ужасена, когато отвори вратата и видя пред себе си своя посърнал хусар. Той изглеждаше бледен като среднощния конник, който бе изплашил Леонора. Ако викът й нямаше да привлече господарите, които щяха да открият приятеля й, Паулина би извикала. Затова тя задуши писъка си и като поведе своя герой към кухнята, даде му бира и няколко отбрани къса от вечерята, която Джоз не бе имал сърце да изяде. С голямото количество бира и ядене, които погълна, хусарят показа, че не е призрак. И докато пълнеше уста, той разправи своите страшни патила.

Полкът им проявил чудеса от храброст и известно време възпирал напора на цялата френска армия. Най-после обаче били сразени, както навярно вече е сразена и цялата британска армия. Ней разгромявал полкове един подир друг. Белгийците напразно се намесили да предотвратят избиването на англичаните. Войниците на Брауншвайг били сломени и побягнали, а техният херцог бил убит. Поражението било пълно. И той се помъчи да удави своята печал от поражението в потоци бира.

Изидор, който бе влязъл в кухнята, чу разговора и изтича да осведоми господаря си.

— Всичко е свършено! — изкрещя той на Джоз. — Английският херцог е пленник; херцогът на Брауншвайг е убит; британската армия е в пълно бягство. Измъкнал се е само един човек и сега той е в кухнята — елате да го чуете.

И Джоз се затътри нататък, където Регулус все още седеше пред кухненската маса, здраво стиснал канчето с бирата. На най-добрия френски език, който можеше да му хрумне и който, искрено казано, бе изпълнен с граматични грешки, Джоз подкани хусаря да му разправи историята си. Колкото повече приказваше Регулус, толкова по-големи ставаха бедите. Той бил едничкият човек от техния полк, който не бил убит на бойното поле. Видял как херцогът на Брауншвайг паднал, как черните хусари се разбягали и как оръдията покосявали шотландците.

— Ами… полк?

— Раздробен на парчета — каза хусарят, при което Паулина извика:

— О, милата ми господарка, ma bonne petite dame [56] — изпадна тя едва ли не в истерия и изпълни къщата с писъците си:

Обезумял от ужас, мистър Седли не знаеше как и къде да търси подслон. Той се втурна от кухнята във всекидневната и хвърли умолителен поглед към вратата на Амелия, която мисис О’Дауд бе затворила под носа му. Но като си спомни с какво презрение му бе отвърнала и като се поспря за миг да послуша до вратата, той тръгна да излезе на улицата, за първи път през този ден. Джоз грабна свещ, огледа се за шапката си със златните галони и я намери на обикновеното й място — на масата в преддверието. Тя бе сложена до огледалото, пред което Джоз имаше навик да кокетира, като завиваше страничните си къдрици и накривяваше под подходящ ъгъл шапката си, преди да се появи пред хора. Силата на навика е толкова голяма, че дори и сред ужаса, в който бе изпаднал, той започна механично да опипва косата си и да нагласява шапката си накриво. После погледна смаян бледото лице в огледалото пред него, като съсредоточи поглед особено върху мустаците, които в продължение на седем седмици, откакто се бяха появили на света, бяха буйно пораснали. «Действително ще ме вземат за военен» — помисли той, като си спомни предупреждението на Изидор, че заколение грози цялата сломена британска армия. И като се завърна със залитане в спалнята си, той започна бясно да дърпа шнура на звънеца, с който обикновено викаше лакея.

Изидор се отзова на повикването му. Джоз се отпусна на един стол. Измъкна вратовръзката си и разкопча яките си. И двете му ръце бяха вдигнати до гърлото.

— Coupez-moi [57], Изидор! — крещеше той. — Coupez-moi, vite [58]!

За момент Изидор помисли, че господарят му е подлудял и го кара да му пререже гърлото.

— Les moustaches [59] — изпъшка Джоз, — les moustaches — coupy, rasy, vite [60]!

Неговият френски език беше точно от този вид — изобилен с думи, както вече казахме, но без да се отличава с граматична правилност.

Изидор обръсна за минутка мустаците и чу с неописуемо удоволствие как господарят му заповяда да донесе цивилния му жакет и шапка.

— Ne porty ploo — habit rnilitair — bonny — donny a prenny dehors. — Това бяха думите на Джоз и жакетът и шапката най-после станаха собственост на Изидор.

След като направи този подарък, Джоз си избра цивилен жакет и цивилна жилетка и си сложи бяла вратовръзка и цивилна касторена шапка. Ако имаше широкопола, той непременно би я сложил. И тогава човек щеше да го помисли за някой цветущ, едър служител на английската черква.

— Venny maintenong, sweevy — ally — party — dong la roo — продължи той и с тези думи се спусна бързо по стълбите и излезе на улицата.

Макар и Регулус да се бе заклел, че е единственият човек от полка и едва ли не от цялата съюзна армия, който се е спасил и не е бил разсечен на парчета от Ней, стана ясно, че това негово твърдение бе невярно и доста много от предполагаемите жертви бяха избягнали унищожението. Десетки от другарите на Регулус се бяха добрали до Брюксел и като признаваха единодушно, че са бегълци, накараха целия град да си мисли, че съюзниците са победени. Всеки час очакваха да пристигнат французите. Паниката продължаваше и навсякъде се виждаха приготовления за бягство. «Никакви коне!» — мислеше си с ужас Джоз. Той накара Изидор да пита десетки хора дали могат да им заемат или продадат коне и сърцето му просто спираше да бие, когато отвсякъде получаваше отрицателни отговори. Дали пък да предприеме пътуването пеша? Дори и страхът не бе в състояние да размърда дотолкова това тежко тяло.

Почти всички заемани от англичаните хотели бяха обърнати към парка и Джоз скиташе нерешително натам, заедно с тълпи други хора, които също като него бяха смазани от уплаха и любопитство. Той видя някои семейства, много по-щастливи от него, тъй като си бяха намерили коне и вече си заминаваха с топуркане по улиците. Но имаше и такива като него, които с никакви молби и подкупи не можеха да си доставят средства за бягство. Между тези бегълци в очакване Джоз забеляза лейди Берейкърс и дъщеря й, седнали в своята каляска пред конюшнята на хотела. Всички места на екипажа бяха заети с багаж, а едничката пречка за заминаването им бе същата липса на движима сила, която караше и Джоз да стои в бездействие.

Ребека Кроли също заемаше стаи в този хотел. Преди това тя бе имала няколко неприязнени срещи с дамите от семейство Берейкърс. Когато видеше случайно Ребека на стълбата, милейди Берейкърс извръщаше пренебрежително глава. И когато чуеше да споменават някъде името й най-упорито злословеше против съседката си.

Графинята се възмущаваше от близостта на генерал Тъфто със съпругата на адютанта. Лейди Бланш я избягваше като някаква заразителна болест. Едничък само графът от време на време поддържаше тайничко познанство с нея, когато биваше далеч от надзора на дамите си.

Сега Ребека можа да си отмъсти на тези нахални неприятели. В хотела стана известно, че капитан Кроли оставил конете си в града, и когато паниката обхвана населението, лейди Берейкърс благоволи да изпрати камериерката си при съпругата на капитана, като я поздравяваше и изказваше желание да узнае цената на конете на мисис Кроли. Мисис Кроли също изпрати поздравите си и една бележка, с която даваше да се разбере, че не е свикнала да уговаря сделки с камериерки.

Този рязък отговор накара графа да дойде лично в апартамента на Беки. Но той не сполучи повече от първата пратеничка.

— Ха, да изпратят при мене някаква си камериерка! — провикна се силно ядосана мисис Кроли. — Защо милейди Берейкърс не ме накара да й оседлая и конете! Нейно сиятелство ли иска да избяга или la femme de chambre [61] на нейно сиятелство?

Това беше отговорът, който графът занесе на графинята.

На какво ли не ни принуждава необходимостта! При неуспеха на втория посланик самата графиня отиде лично при мисис Кроли. Тя я умоляваше сама да определи цената, дори предложи да покани Беки в имението си, ако тя й даде възможност да се завърне там. Мисис Кроли й отвърна с насмешка.

— Не желая да бъда обслужвана от домоуправители с ливреи — отвърна тя. — Вероятно вие никога не ще можете да се приберете със скъпоценностите си. Те ще отидат в ръцете на французите. След два часа те ще бъдат вече тук, а дотогава аз ще бъда на половината път до Гант. Няма да ви продам конете си, не, дори и с цената на двата най-големи диаманта, които ваше сиятелство носеше на бала.

Лейди Берейкърс трепереше от гняв и от уплаха. Диамантите бяха пришити в дрехите й и укрити в обущата и в подплънките на негово сиятелство.

— Диамантите са у банкера и аз ще получа конете — каза тя.

Ребека се изсмя в лицето й. Разярената графиня слезе долу и седна в екипажа си. Тя изпрати в града камериерката, кочияша и съпруга си, като всеки от тях трябваше да търси коне; и зло тегнеше над главата на този, който си дойдеше последен! Нейно сиятелство бе решила да тръгне в момента, когато щяха да докарат коне, откъдето и да било — със съпруга си или без него.

Ребека имаше удоволствието да види нейно сиятелство в разпрегнатия екипаж. Като държеше очите си съсредоточени в нея, тя оплакваше с най-висок глас бедите на графинята.

— Да няма възможност да си намери коне — казваше тя — при наличността на толкова диаманти, зашити във възглавниците на каретата! Каква плячка за французите, когато дойдат!… Думата ми е за каретата и диамантите, не за дамата.

Тя говореше това пред хотелиера, пред прислугата, пред пътниците и пред множеството безделници, които се разтакаваха по двора. На лейди Берейкърс и се искаше да я застреля от прозореца на каретата. Докато се радваше на унищожението на неприятелката си, Ребека зърна Джоз, който тръгна към нея веднага щом я забеляза.

Това променено, изплашено, дебело лице разкриваше напълно тайната му. И той също искаше да бяга и търсеше начин за избавление. «Той ще купи конете ми — помисли си Ребека, — а аз ще се кача на кобилата.»

Джоз се приближи до приятелката си и зададе въпроса си за стотен път през изтеклия час:

— Знаете ли къде могат да се намерят коне?

— Какво, вие да бягате? — каза Ребека със смях. — Аз пък си мислех, че вие, мистър Седли, сте защитник на всички дами.

— Аз… аз не съм военен — изпъшка той.

— Ами Амелия? Кой ще бди над вашата клета малка сестрица? — запита Ребека. — Вие в никакъв случай няма да я изоставите, нали?

— Какво мога да й помогна в случай… в случай, че неприятелят дойде? — отвърна Джоз. — Те ще пощадят жените; но моят слуга ми каза, че са се заклели да не проявяват никаква милост към мъжете — проклетите му страхливци.

— Ужасни! — извика Ребека, изпитвайки удоволствие, като виждаше колко е разтревожен.

— Освен това аз няма да я изоставя — извика братът. — Няма да я изоставя. В екипажа ми има едно място за нея, а също и за вас, скъпа мисис Кроли, ако желаете да дойдете и ако намерим коне… — въздъхна той.

— Аз имам два коня за продан — каза дамата. При тази новина Джоз едва ли не се хвърли в обятията й.

— Приготви екипажа, Изидор — извика той, — намерихме… намерихме!

— Конете ми никога не са впрягани — прибави дамата. — Бълфинч ще раздроби екипажа на парчета, ако го впрегнете.

— Но е кротък за яздене, нали? — запита цивилният гражданин.

— Кротък като агне и бърз като заек — отвърна Ребека.

— Мислите ли, че ще отговаря на ръста ми? — каза Джоз. Той вече си представляваше, че е на гърба му, като дори през ум не му минаваше за горката Амелия. Кой любител на конете би могъл да устои на такова изкушение?

В отговор Ребека го повика в стаята си, където той я последва, задъхан от нетърпение да сключи по-скоро сделката. В целия си живот Джоз рядко бе прекарвал друг половин час, който да му струва толкова пари. Като измерваше цената на стоката за продан според нетърпението на Джоз да я купи, както и според редкостта на артикула, Ребека поиска такава огромна сума за конете си, че дори и нашият цивилен се сепна.

— Ще продам и двата или нито един — решително заяви тя.

Родън й бил заповядал да не се разделя с конете за по-малка цена от тази, която сега определила. Лорд Берейкърс щял да й даде същите пари. И въпреки цялата й любов и уважение към семейство Седли нейният скъп мистър Джоузеф трябвало да разбере, че бедните хора трябва да живеят. С една дума, никой не можеше да бъде по-любвеобилен и по-твърд, когато се касаеше за парична сделка.

Както можеше да се предполага, Джоз в края на краищата се съгласи. Сумата, която трябваше да й даде, бе толкова голяма, че той беше длъжен да й поиска известен срок — толкова голяма, че представляваше същинско малко състояние за Ребека, която бързо пресметна, че с тази сума и с полученото от продажбата на Родъновите вещи, както и с вдовишката си пенсия, в случай че го убият, тя ще бъде напълно независима и ще може да гледа превратностите на живота право в лицето.

Веднъж или два пъти през деня и самата тя бе мислила за бягство. Но разумът й даде по-добър съвет. — «Да предположим, че французите действително дойдат — мислеше си Беки, — какво ще направят на една бедна офицерска вдовица? Ха! Минаха вече времената на плячкосванията и на обсадите. Ще ни оставят да си отидем спокойно в отечеството или пък ще си живея приятно в чужбина с един хубав доходец.»

Междувременно Джоз и Изидор отидоха в конюшните да прегледат току-що купените животни. Джоз заповяда на слугата си да оседлае веднага конете. Той възнамеряваше да тръгне още същата вечер, още същия час. Остави лакея си да приготовлява конете, а сам се отправи към къщи да нареди необходимото за заминаването си. Последното трябваше да стане тайно. Той ще влезе в стаята си през задния вход. Никак не му се искаше да се изправи лице срещу лице с мисис О’Дауд и с Амелия и да им признае, че се готви да бяга.

Докато сключваше сделката с Ребека и докато преглеждаше конете, утрото отново бе настъпило. Но макар че полунощ отдавна бе минала, за града нямаше почивка. Хората бяха станали, светлините в къщите блестяха, тълпите продължаваха да се навъртат около вратите, а улиците бяха изпълнени с движение. Най-различни слухове все още се носеха от уста на уста. Според едно сведение прусаците били напълно сразени; според друго — англичаните предприели нападение и победили; трето пък поддържаше, че те се държали на позициите си. Този последен слух започна да се затвърдява все повече и повече. Никакъв французин не се бе появил. Започнаха да пристигат разни откъснали се от войската войници, които донасяха все по-благоприятни сведения. Най-после в Брюксел дойде един адютант със съобщения до коменданта на града. Той разлепи навсякъде официално съобщение за успеха на съюзниците при Катр Бра и за пълното отблъскване на французите под командуването на Ней след шестчасова битка. Адютантът трябва да бе дошъл по времето, когато Джоз и Ребека сключваха сделката си или когато той преглеждаше конете. Когато стигна в хотела си, Джоз завари на входа двадесетина от безбройните му обитатели, които разискваха новината. Нямаше никакво съмнение за истинността й. И той отиде да я съобщи на намиращите се под негова закрила дами. Не смяташе за необходимо да им каже как бе възнамерявал да ги напусне, как бе купил коне и каква цена бе платил за тях.

Но за тези, които мислеха единствено за безопасността на своите любими, победата или поражението бяха само второстепенни неща. Като научи за победата, Амелия стана дори още по-възбудена от по-рано. Тя искаше още в този миг да отиде при войската. Умоляваше брат си със сълзи на очи да я заведе там. Съмненията и страховете й стигнаха най-висока точка. Клетата девойка, която в продължение на дълги часове бе стояла като вцепенена, сега буйствуваше и тичаше насам-натам в истерично безумие. Каква жална картина представляваше тя! Нито един от гърчещите се от болка войници на бойното поле, петнадесет мили далеч от града, където лежаха след борбата толкова много от смелчаците — нито един мъж не страдаше по-силно от тази клета невинна жертва на войната. Джоз не можеше да понесе гледката на нейните страдания. Той остави сестра си под грижите на по-твърдата от него нейна приятелка и още веднъж слезе при входа на хотела, където всички се помайваха, все още разговаряха и чакаха повече новини.

Докато стояха там, утрото съвсем настъпи и от бойното поле започнаха да идват повече новини, донасяни от хора, които бяха участвували в самото сражение. Военни коли и дълги селски каруци, натоварени с ранени, започнаха да пристигат в града. От тях се разнасяха болезнени стенания и посърнали лица поглеждаха тъжно над сламените настилки. С любопитство и болка гледаше Джоз Седли към една от тези коли, а стоновете на хората в нея бяха ужасни — изморените коне едва можеха да теглят.

— Спри! Спри! — извика слаб глас от сламата и каруцата спря пред вратата на хотела на мистър Седли.

— Това е Джордж; зная, че е той! — извика Амелия, която в миг се впусна към балкона с бледо лице и отпусната развята коса. Човекът не беше Джордж, но и този беше добре дошъл, тъй като носеше новини от него. Това беше клетият Том Стъбл, тръгнал така смели от Брюксел преди двадесет и четири часа, носейки знамето на полка, което храбро бе защищавал на бойното поле. Един френски стрелец бе промушил младия подпоручик в крака и той падна, като все още смело държеше знамето. В края на битката намериха за клетото момче място в една каруца и го докараха в Брюксел.

— Мистър Седли, мистър Седли! — извика момчето със слаб глас и Джоз се приближи до него едва ли не изплашен от молбата му. Отначало той не позна кой го викаше.

Малкият Том Стъбл протегна горещата си и слаба ръка.

— Трябва да бъда настанен в този хотел — каза той. — Това го казаха Озбърн… и… Добин. А вие трябва да дадете на човека два наполеона — майка ми ще ви ги върне.

През дългите трескави часове, прекарани в каруцата, мислите на този младеж се въртяха около бащиния му пасторски дом, който бе напуснал само преди няколко месеца, и в този унес от време на време забравяше болката си.

Хотелът беше голям и хората любезни и всички войници от каруцата бяха внесени вътре и сложени на легла. Заведоха младия подпоручик в горния етаж, в жилището на Озбърн. Амелия и съпругата на майора се впуснаха към него, когато тя го разпозна от балкона. Можете да си представите чувствата на двете жени, когато им казаха, че за този ден боят е свършен и че съпрузите и на двете са в безопасност. С какъв безмълвен възторг Амелия се отпусна на врата на добрата си приятелка и я прегърна! С какъв изблик на благодарност коленичи тя и благодари на силата, която бе спасила съпруга й!

Никой лекар не би могъл да препоръча на нашата млада дама, в нейното трескаво и неспокойно състояние по-подходящо лекарство от това, което случаят изпречи пред нея. Тя и мисис О’Дауд непрестанно бдяха над ранения момък, чиито болки бяха много остри, и по време на наложената й длъжност Амелия нямаше време да размишлява върху собствените, си грижи, нито пък да се отдава на личните си страхове и предчувствия, към което бе склонна. Младият ранен момък разправи по простичък начин какво се беше случило през деня и как се бяха сражавали приятелите ни от храбрия… полк. Те пострадали много. Загубили много офицери и войници. Когато нападали, конят на О’Дауд бил застрелян изпод него и всички помислили, че с майора вече всичко е свършено и че Добин ще добие майорски чин, но когато се върнали от мястото на нападението към старата си позиция, открили майора седнал на трупа на своя Пирам да се разхлажда с една джобна бутилка. Капитан Озбърн повалил френския копиеносец, който пробол подпоручика. Това накара Амелия така да пребледнее, че мисис О’Дауд спря подпоручика да не разказва повече. А в края на деня капитан Добин, макар и самият той ранен, взел на ръце момъка и го занесъл при лекаря, а оттам в каруцата, която трябвало да го доведе в Брюксел. Също така обещал на каруцаря два луидора, ако го закара до хотела на мистър Седли в Брюксел и каже на мисис капитан Озбърн, че сражението е свършено и че съпругът й е здрав и читав.

— Този Уилям Добин действително има добро сърце — каза мисис О’Дауд, — при все че постоянно ми се надсмива.

Младият Стъбл се кълнеше, че в армията нямало друг офицер като него, и не престана да сипе похвали върху по-старшия от него капитан за неговата скромност, доброта и за възхитителното му хладнокръвие на бойното поле. Амелия слушаше разсеяно тази част от разговора. И само когато ставаше дума за Джордж, тя даваше ухо, а когато не го споменаваха, тогава пък мислеше за него.

Като се грижеше за ранения и като си представяше какви злини са избягнали предишния ден, вторият ден съвсем не премина бавно за Амелия. За нея в армията имаше само един човек; и щом той беше добре, трябва да се признае, че всичко останало й бе безразлично. Сведенията, които Джоз носеше от улицата, докосваха само бегло ушите й, макар че те бяха от естество да обезпокоят този плашлив джентълмен, както и мнозина други хора от Брюксел. Вярно — французите били отблъснати, но това станало след жестока и неравна битка, и то само с една от дивизиите на френската армия. Императорът с главните си войски бил далеч към Линеи, където напълно бил смазал прусаците и сега можел свободно да стовари всичките си сили върху съюзниците. Херцог Уелингтън се оттеглял към столицата и навярно някаква голяма битка щяла да се разреши пред стените й, а шансовете за успех били твърде съмнителни. Херцог Уелингтън имал само двадесет хиляди британски войници, на които да разчита, тъй като германските сили представлявали набързо събрани доброволци, а белгийците били сразени. И негово сиятелство трябвало само с тази шепа хора да устои срещу сто и петдесет хиляди войници, нахлули в Белгия.

Джоз се приближи до приятелката си и зададе въпроса си за по-под водачеството на Наполеон. Под водачеството на Наполеон! Кой е този военен, колкото изкусен и ловък да е той, който би могъл да се сражава в неравна борба с него?

Джоз си мислеше за всички тези неща и трепереше. Това правеше и цял Брюксел, където хората чувствуваха, че битката от предишния ден е само въведение към предстоящото по-голямо сражение. Една от изправените срещу императора армии вече беше разпръсната на всички страни. Малкото английски войници, които можеха да се съберат, за да му се противопоставят, щяха навярно да загинат на поста си и победителят щеше да мине през труповете им и да влезе в града. Горко на тези, които щеше да намери там! Съчиниха манифести, обществени дейци се събираха и тайно спореха, приготовляваха се жилища и се изработваха трицветни знамена и подобни емблеми, за да посрещнат с «добре дошъл» негово величество краля и император.

Изселването все продължаваше и когато намериха начин за бягство, семействата напущаха града. Когато на седемнадесети юни следобед Джоз отиде в хотела на Ребека, той откри, че голямата каляска на семейство Берейкърс вече я няма в конюшнята. Графът бе намерил отнякъде два коня, независимо от мисис Кроли, и бе поел пътя към Гант. Луи Желани приготовляваше куфара си също в този град. Като че нещастието не се изморяваше да тика в движение този тромав изгнаник.

Джоз чувствуваше, че забавянето от предишния ден бе само временно отлагане и че скъпо купените му коне непременно ще влязат в работа. През целия ден той изпитваше непоносими мъки. Дотогава, докато между Наполеон и Брюксел се намираше една английска армия, неотложното бягство не бе необходимо. Но той бе довел конете си от тяхната далечна конюшня в тази на хотела, където живееше, за да бъдат пред очите му и да не ги грози отвличане. Изидор непрестанно бдеше пред вратата на яхъра и държеше конете оседлани, да бъдат готови за тръгване. Той горещо желаеше това събитие.

След посрещането от предишния ден Ребека не смееше да се доближи до скъпата си Амелия. Тя поокастри букета, който Джордж й бе дал, сложи прясна вода на цветята и препрочете писмото, което той й бе изпратил.

— Клетникът — каза си тя, мачкайки малкото парче хартия с пръстите си, — как бих могла да я смажа с това! И за такова нещо е готова да сломи сърцето си… за един глупав мъж… за един суетен и надут човек… и при това дори не я обича. Моят клетичък добър Родън струва десет пъти повече от това същество.

Сетне тя започна да мисли какво ще направи, ако… ако нещо се случи на клетия добър Родън, и какво щастие беше, че бе оставил конете си в Брюксел.

Мисис Кроли, която не без яд видя как семейство Берейкърс си замина, през този ден намисли самата тя да вземе възприетите от графинята предпазни мерки и заши в облеклото си по-голямата част от скъпоценностите, чековете и банкнотите си. Така нагласена, тя бе готова за всякаква възможност — да избяга, ако сметне за необходимо, или пък да остане и посрещне победителя, независимо от това дали той е французин или англичанин. И не е сигурно дали нея нощ тя не сънува, че става графиня и маршалска съпруга, докато Родън, обвит в шинела си, останал да сънува на дъжда при хълма Сен Жан, си мислеше с цялото си сърце за малката женичка, която бе оставил зад себе си.

Следният ден бе неделя. Мисис майор О’Дауд имаше удоволствието да види, че й двамата й пациенти са освежени телом и духом от почивката през нощта. Самата тя бе спала на едно голямо кресло в стаята на Амелия, готова да се притече на помощ на приятелката си или пък на подпоручика, ако някой от тях се нуждае от услугите й. Когато настъпи утрото, тази яка жена се върна в квартирата, която бяха заемали с майора, и там си направи сложен и разкошен тоалет, напълно подходящ за случая. И твърде е възможно, докато седеше самичка в тази стая, в която бе живял съпругът й, където шапчицата му все още лежеше на възглавницата, а бастунът му бе изправен в ъгъла, поне една молитва да се е издигнала към небето, за благоденствието на смелия воин Майкъл О’Дауд.

Когато се завърна, тя донесе молитвеника си и прочутия сборник с проповедите на вуйчо й, епископа, от който не пропущаше да чете нито един неделен ден. Може би не схващаше всичко и не произнасяше правилно дългите и сложни думи — тъй като епископът бе учен човек и обичаше дългите латински изрази, — но тя четеше проповедите много съсредоточено и с голямо усърдие като, общо взето, ги разбираше. «Колко често моят Мик слушаше тези проповеди — мислеше си, — докато аз му ги четях спокойно в стаята!» Тя реши да предприеме това и днешния ден, а Амелия и раненият подпоручик да играят ролята на енориаши. В същия ден и в същия час тази служба бе прочетена в двадесет хиляди черкви и милиони британски мъже и жени бяха коленичили и молеха за защита този, който бе баща на всички.

Те не чуха шума, който обезпокои нашата малка група богомолци в Брюксел. Той беше много по-силен от шума, който бяха чули преди два дни — и докато мисис О’Дауд четеше службата с най-хубав глас, оръдията на Ватерло започнаха да реват.

Когато Джоз чу ужасния звук, реши да не се оставя повече на тези постоянно прииждащи страхове и веднага да избяга. Втурна се в стаята на ранения, където нашите трима приятели бяха спрели молитвите си, и ги прекъсна, като се обърна умолително към Амелия.

— Невъзможно ми е да понасям повече, Еми — каза той, — невъзможно ми е. А и ти трябва да дойдеш с мене. Купих за тебе един кои — няма значение на каква цена — и ти трябва да се облечеш и да дойдеш с мене, като ще яздиш зад Изидор.

— Да ми прости господ, мистър Седли, но вие не сте нищо друго, освен страхливец — възкликна мисис О’Дауд, като остави книгата.

— Амелия, повтарям ти, ела с мене — продължи цивилният, — не обръщай внимание, на думите й; защо трябва да стоим тук и да бъдем заклани от французите?

— Вие забравяте… полк, момчето ми — каза от леглото си малкият Стъбл, раненият герой. — И… и вие няма да ме оставите, нали, мисис О’Дауд?

— Не, мило момче — заяви тя, като се приближи и целуна момъка. — Никакво зло не ще те сполети, докато аз съм при тебе. Няма да се помръдна, докато не получа нареждане от Мик. Много красива фигура ще бъда, нали, щръкнала зад този дебеланко, на гърба на някой кон?

Тази картина накара младия ранен момък да избухне в смях и дори и Амелия да се усмихне.

— Аз не я викам — изкрещя Джоз. — Аз — аз не викам тази ирландка, а тебе, Амелия; питам те веднъж завинаги: ще дойдеш ли?

— Без съпруга си ли, Джоузеф? — каза Амелия с учуден поглед и подаде ръка на жената на майора. Търпението на Джоз бе изчерпано.

— Тогава сбогом — каза той, като разтърси яростно юмрук и тресна вратата, през която излезе. И този път той действително даде заповед за заминаване, като яхна коня на двора. Мисис О’Дауд чу тропота на копитата, докато конете излизаха от портата. И като погледна, тя изсипа няколко хапливи забележки по адрес на клетия Джоз, докато той яздеше надолу по улицата, следван от Изидор с шапката с галоните. Конете, които не бяха упражнявани в продължение на няколко дни, бяха буйни и подскачаха по улицата. Джоз, който бе тромав и плах конник, нямаше много добър вид на седлото.

— Амелия, миличка, погледни го как ще се блъсне о прозореца на приемната. Не съм виждала през живота си по-недодялан човек!

И след малко двамата ездачи изчезнаха в лек галоп надолу по улицата, която водеше към пътя за Гант, а мисис О’Дауд ги следеше с подигравателен поглед, докато се изгубиха от очите й.

През целия този ден, от сутринта до след залез, оръдията не престанаха да реват. Бе тъмно, когато гърмежите изведнъж спряха.

Всички сме чели какво е станало през този промеждутък от време. Разказът за случилото се е в устата на всеки англичанин: и вие, и аз, които сме били деца, когато голямата битка е била спечелена и загубена, никога не се изморяваме да слушаме и да преразказваме историята на това бележито сражение. Споменът за него все още трепти в гърдите на милиони съотечественици на онези смели мъже, които го загубиха. Те горят от нетърпение да им се даде възможност да си отмъстят за това унижение; и ако възникне някакво сблъскване, което да се увенчае с победа за тях и тяхното минало, те от своя страна ще се въодушевят и ще ни оставят в наследство произтичащите от победата омраза и ярост; тогава безкрайни ще са тъй наречените слава и срам, безкрайни ще са убийствата, които ще се извършват ту от едната, ту от другата държава. Може би векове след това ние, французи и англичани, ще продължаваме да се перчим и да се убиваме един друг, и в безумието си ще защищаваме ония принципи на честта, внушени ни от самия Сатана.

Всички наши приятели изпълниха своя дял и се сражаваха като истински мъже на бойното поле. През целия ден, докато жените се молеха десет мили далеч от тях, редовете на безстрашната английска пехота посрещаха и отблъскваха яростните нападения на френската конница. Оръдията, които се чуваха в Брюксел, разпръсваха редиците им, приятели падаха, а останалите живи смелчаци заемаха местата им. Надвечер нападението на французите, повтаряно и отблъсквано с буйна смелост, понамали яростта си. Те имаха да се бият с други врагове, освен с британците, или пък се готвеха за последна атака. Най-после и тя дойде. Редиците на императорската гвардия тръгнаха нагоре по хълма Сен Жан, наведнъж и за сетен път да сметат англичаните от височината, която бяха заемали цял ден и въпреки всичко, несмущавани от грохота на артилерията, която сееше смърт в редиците на англичаните. Тъмната напираща колона се катереше все по-високо и по-високо по хълма. Изглеждаше, като че окръжава издатината, когато изведнъж започна да се клатушка и колебае. Тогава най-после английските войски се втурнаха в атака от позициите, от които никакъв неприятел не бе в състояние да ги измести, и наполеоновите гвардейци обърнаха гръб и побягнаха.

В Брюксел не се чуваше вече никаква стрелба. Гонитбата продължи още няколко мили по-нататък. Мрак припадна над полето и града; и Амелия се молеше за Джордж, който лежеше по лице мъртъв, с пронизано от куршум сърце.

(обратно)

Глава XXXIII В която роднините на мис Кроли проявяват голяма загриженост към нея

Молим любезния читател да си спомни — докато войската се изтегля от Фландрия след героичните си действия там и напредва, за да заеме укрепленията по границите на Франция, преди да я окупира, — че в Англия има няколко души, които си живеят мирничко и които също участвуват в настоящия разказ, тъй че трябва да получат припадащия им се дял от нашата хроника. По време на тези битки и опасности старата мис Кроли си живееше в Брайтън, твърде умерено развълнувана от развитието на големите събития. То се знае, тези големи събития правеха вестниците доста интересни и Бригс прочете на висок глас съответния брой на вестника, в който се споменаваше с похвала за храбростта на Родън Кроли, а след това се съобщаваше и за производството му в по-горен чин.

— Жалко, че този младеж предприе такава непоправима стъпка в живота! — каза леля му. — С неговия чин и отличие той би могъл да се ожени за дъщерята на някой пивовар с четвърт милион — като например мис Грейнс; или пък би могъл да поиска да се сроди с най-добрите семейства в Англия. Някой ден той все щеше да получи парите ми; или не той, децата му — тъй като, мис Бригс, аз съвсем не бързам да си отивам, макар и вие да бързате да се отървете от мене; а вместо това сега е обречен на просия, с балерина за съпруга.

— Няма ли моята скъпа мис Кроли да хвърли съчувствен поглед върху смелия воин, чието име е написано в славните страници на историята на отечеството му? — каза Бригс, която бе много възбудена от събитията при Ватерло и много обичаше да говори романтично, щом й се удадеше случай. — Нима капитанът — или полковникът, както би трябвало сега да го нарека — не е извършил дела, които правят името Кроли славно?

— Бригс, ти си глупачка — каза мис Кроли. — Полковник Кроли натика името Кроли в калта. Да се ожени за дъщерята на учител по рисуване. Да се ожени за една dame de compagnie [62] — защото, Бригс, тя бе точно това. Да, тя бе точно това, което си ти, само че по-млада и доста по-хубава и по-умна. Чудя се дали ти не си била съучастничка на тази клетница, на чиито мръсни подлости той стана жертва и от която ти така много се възхищаваше. Да, положително си била съучастничка. Но завещанието ми ще те разочарова, в това можеш да бъдеш уверена. А сега ще имаш добрината да пишеш на адвоката мистър Уокси и да му кажеш, че желая веднага да го видя.

Понастоящем мис Кроли имаше обичай да пише на адвоката си, мистър Уокси, почти всеки ден от седмицата, тъй като бе сменила всички свои разпореждания относно имуществото си и много бе объркана по въпроса, как и кому да остави парите си.

Старата мома обаче бе доста поукрепнала. Това се доказваше от увеличената енергичност и честотата на сарказмите, с които обсипваше мис Бригс. Клетата компаньонка понасяше тези нападки с такова смирение, с такъв страх и такава покорност, която бе полублагородна, полунеискрена — с една дума, търпеше с онова робско подчинение, което жените в нейното положение и с нейния нрав са длъжни да показват. Кой не е виждал как една жена може да тормози друга жена? Какво са страданията, които мъжете са принудени да понасят, в сравнение с тези всекидневно подхвърляни стрели на презрение и жестокост, които много клети жени търпят от тиранките на собствения си пол? Горките жертви! Ние обаче изхождаме от основното си твърдение, което гласи, че мис Кроли изпадаше в особена раздразнителност и жестокост, когато се привдигаше от някаква болест — също както казват, че раните смъдят най-много, когато са на оздравяване.

Докато приближаваше към края на болестта си, за чието настъпване всички се надяваха, мис Бригс бе едничката жертва, която допущаха при болната. Все пак обаче намиращите се недалеч роднини на мис Кроли не забравяха любимата си леля и посредством подаръци и мили съобщения се стараеха да поддържат своите образи живи в съзнанието й.

На първо място нека споменем племенника й Родън Кроли. Няколко седмици след забележителната битка при Ватерло и след като вестниците бяха съобщили за производството и смелостта на този отличил се офицер, параходчето от Диеп донесе на мис Кроли в Брайтън кутия с подаръци, както и синовно писмо от полковника, нейния племенник. В кутията се намираха чифт френски еполети, кръст от Легиона на честта и дръжката на една сабя — останки от бойното поле. Писмото описваше с твърде много хумор как тази дръжка принадлежала на висш гвардейски офицер, който се заклел, че «Гвардията умира, но не се предава», а следния миг бил взет пленник от един прост войник, който счупил сабята на французина с тъпия край на пушката си и Родън станал господар на счупеното оръжие. А що се отнася до кръста и сполетите, те идвали от един полковник от френската кавалерия, който през време на битката паднал под ръката на Родън Кроли, и той не знаел какво друго да направи с плячката, освен да я изпрати на най-добрата си и най-мила приятелка. Да продължава ли да й пише от Париж, накъдето се отправяла армията? Навярно ще може да й прати интересни новини от столицата и от някои от старите й приятели от емиграцията, към които тя е проявявала толкова доброта през време на изпитанията им.

Старата мома накара Бригс да отговори на полковника с любезно и ласкаво писмо, като по този начин го окуражаваше да продължи кореспонденцията. Първото му писмо беше толкова живо и забавно, че тя с удоволствие чакаше онези, които идеха след него.

— Разбира се, аз знам — обясни тя на мис Бригс, — че Родън не би могъл да напише второ такова писмо, също както и ти, клета ми Бригс, не би могла, и че му го е продиктувал не друг, а онази духовита Ребека; но пък това не е причина племенникът ми да не ме забавлява. И заради това ще му дам да разбере, че съм в добро настроение.

Чудно, дали тя знаеше не само че Беки е написала писмото, но че не друг, а тя е изпратила трофеите — купени от нея за няколко франка от един от многобройните улични търговци, които веднага започнаха да разпродават военни трофеи. Авторът, който знае всичко, знае и тези подробности. Но както и да е, любезният отговор на мис Кроли много окуражи нашите млади приятели — Родън и неговата съпруга, които очакваха най-хубавото от явно подобреното настроение на тяхната леля. Те положиха грижи да я забавляват с множество приятни писма от Париж, където, според думите на Родън, имали щастието да вървят по стъпките на армията-победителка.

На жената на пастора, която си замина за Куинс Кроли, за да се погрижи за счупената ключица на съпруга си, старата мома съвсем ле пращаше такива любезни писма. Мисис Бют, тази пъргава, властна и господарски настроена жена, бе извършила най-непростимата от всички грешки по отношение на своята зълва. Тя не само бе потискала нея и домакинството й — но също така бе отегчавала мис Кроли. И ако клетата мис Бригс бе жена с малко повече дух, тя положително щеше да се почувствува щастлива от поръчението на господарката си — да пише на мисис Бют Кроли и да й съобщи, че след нейното заминаване здравето на мис Кроли се е много подобрило и тя в никакъв случай не трябва да се безпокои, нито пък да напуща семейството си заради нея. Тази победа над една жена, която се бе държала много високомерно и жестоко спрямо мис Бригс, би зарадвала повечето нейни посестрими; обаче истината е, че Бригс бе напълно мекушава и в момента, щом неприятелката й бе притеснена от нещо, тя започна да изпитва към нея само съжаление.

— Колко бях глупава — казваше си с пълно основание мисис Бют, — че им загатнах за намерението си да се върна в онова писмо, с което пратихме токачките на мис Кроли. Трябваше да отида, без да продумам ни дума на бедното, старо оглупяло същество, и да я измъкна от ръцете на оная патка Бригс и на онази змия — камериерката. О, Бют, Бют, защо си счупи ключицата?

Наистина, защо? Видяхме вече как мисис Бют бе играла своите карти прекалено открито. Тя бе господарствувала над домакинството на мис Кроли така пълно и властно, че при първия удобен случай за въстание, разгромът й беше пълен. Тя и семейството й обаче смятаха, че е станала жертва на ужасно себелюбие и измяна и че добрините, които е направила на мис Кроли, са били посрещнати с най-черна неблагодарност. Родъновото производство в по-горен чин, както и обстоятелството, че с похвала споменаваха името му във вестника, изпълваха тази добра християнка с уплаха. Ще се смили ли сега леля му към него, щом е станал полковник и носител на орден за храброст? А онази омразна Ребека отново ли ще й стане любимка? Жената на пастора написа една неделна проповед за съпруга си, в която се говореше за суетата на военната слава и за благоденствието на злите хора. Достойният пастор я прочете с най-хубав глас и без да разбере нито сричка. Един от слушателите му бе Пит Кроли, който бе дошъл с двете си природени сестри на черква — там, където старият баронет за нищо на света не можеше да бъде принуден да стъпи.

След заминаването на Беки Шарп този стар клетник се бе отдал напълно на лошите си навици, на селските клюки и на безмълвния страх от сина си. Панделките на бонето на мис Хоръкс станаха по-разкошни от всякога. Изисканите семейства отбягваха с ужас имението и неговия собственик. Сър Пит ходеше да си попийва по домовете на наемателите си, а в пазарни дни се наливаше с ракия и вода заедно с фермерите от Мъдбъри и от другите околни градчета. Той караше семейната каляска в Саутхамптън, с мис Хоръкс в нея, и хората от околността всяка неделя очакваха да прочетат в провинциалния вестник съобщението за сватбата му. Същото очакваше с безмълвен ужас и синът му. Тежък бе товарът, който мистър Кроли трябваше да носи. На мисионерските срещи и на другите религиозни събрания, където имаше обичай да председателствува и да говори с часове, красноречието му се сковаваше. Защото, когато се изправяше, той чувствуваше, че слушателите казват: «Ето го сина на онзи стар окаяник, сър Пит, който по всяка вероятност пие в селската кръчма.» Двете момичета щяха да бъдат изоставени напълно на произвола (тъй като сър Пит се закле, че никаква възпитателка нямало вече да влезе в къщата му), ако мистър Пит не бе принудил със заплахи баща си да ги изпрати на училище.

Междувременно, както вече казахме, каквито и различия да съществуваха между скъпите племенници и племеннички на мис Кроли, те всички бяха единодушни в любовта си към нея и всички й пращаха най-различни изрази на голямата си привързаност. Така например мисис Бют изпрати няколко домашни птици, няколко едри глави карфиол и една прекрасна чантичка, изработена от миличките й момичета, които молеха леля си да си спомни за тях, докато пък мистър Пит изпрати праскови, грозде и дивеч от имението. Дилижансът от Саутхамптън донасяше в Брайтън тези изрази на добри чувства, а понякога завеждаше там и самия мистър Пит, тъй като пререканията му със сър Пит го караха да отсъствува дълго от дома. А освен това в Брайтън за него имаше нещо много привлекателно — там се намираше лейди Джейн Шийпшанкс, за чийто годеж с мистър Кроли сме споменавали и по-рано. Нейно сиятелство и сестрите й живееха в Брайтън с тяхната мамичка графиня Саутдаун — тази силна по дух жена, тъй добре позната сред сериозния свят.

Необходимо е да се кажат няколко думи за нейно сиятелство и нейното благородно семейство, което е свързано с настоящи и бъдещи връзки с рода Кроли. Относно главата на семейство Саутдаун, Клемънт Уилям, четвърти граф Саутдаун, може да се каже много малко вън от това, че негово сиятелство влезе в парламента (като лорд Уолзи) под покровителството на мистър Уилбърфорс и известно време бе гордост за своя поръчител, като минаваше за сериозен младеж. Но думите не са в състояние да опишат чувствата на възхитителната му майка, когато се научи, наскоро след смъртта на съпруга си, че синът й е член на няколко светски клуба, че е изгубил много на комар в клуба «Уотие» и в «Какаовото дърво»; че е правил дългове с уговорка да ги плати след получаване на наследството си и е ипотекирал семейното имение; че кара карета с четири коня и залага при конни състезания и дори си има ложа в операта, където забавлява най-опасна ергенска компания. В обществения кръг на вдовствуващата лейди името му се споменаваше само с въздишки.

Лейди Емилия беше доста по-възрастна от брат си и заемаше значително място в сериозния свят като авторка на някой от споменатите по-преди възхитителни трактати, както и на много химни и религиозни стихове. Тя беше зряла мома с твърде вяли склонности към женитба, тъй като хората от черната раса ангажираха почти всичките й чувства. Струва ми се, на нея дължим това прекрасно стихотворение:

Поведи ни към някой слънчев остров, там далеч на запад в океана, где небето вечно се усмихва, а черните вечно ридаят…

И тъй нататък.

Тя се намираше в писмовна връзка с джентълмени със свещенически сан в повечето от нашите източно и западноиндийски владения и бе тайно привързана към преподобния Сайлъс Хорнблоуър, когото бяха татуирали в един от островите на Южните морета.

Колкото се отнася до лейди Джейн, върху която, както вече казахме, бяха съсредоточени чувствата на мистър Пит Кроли, тя беше кротка, тиха, свенлива и лесно поруменяваше. Въпреки позорното поведение на брат си тя плачеше за него и много се срамуваше, че все още продължава да го обича. Дори и сега имаше обичай да му изпраща малки, набързо и тайно написани бележчици, които скритом пускаше в пощата. Единствената страшната тайна, която тежеше на съвестта й, беше, че тя и старата икономка веднъж отидоха скришом да посетят Саутдаун в стаите му в хотел «Олбани» и го завариха — о, милия пропаднал нехранимайко! — да пуши пура, с бутилка ликьор пред него. Тя се възхищаваше от сестра си, обожаваше майка си и смяташе, че след онзи сбъркал пътя си ангел, Саутдаун, мистър Кроли е най-приятният и най-образованият от всички мъже. Нейната сестра и мамичка, които бяха дами с превъзходни качества, я направляваха във всяко отношение и гледаха на нея с онова мило съжаление, което този вид дами с превъзходни качества винаги раздават така щедро. Нейната мамичка й поръчваше роклите, книгите, шапките и идеите. Караха я да взема уроци по езда, по пиано или да се занимава с друго някое телесно упражнение, в зависимост от това кое лейди Саутдаун считаше за необходимо. И нейно сиятелство би държала дъщеря си в детски престилки до двадесет и шестата й година, на каквато възраст се намираше в настоящия момент, само ако те не бяха изхвърлени от употреба, когато лейди Джейн бе представена на кралица Шарлота.

Когато най-напред тези дами дойдоха в къщата си в Брайтън, мистър Кроли правеше посещенията си единствено на тях, като се задоволяваше да оставя визитната си картичка в дома на леля си и скромно запитваше мистър Баулс или помощник-лакея относно здравословното състояние на болната. Когато срещна мис Бригс да се връща вкъщи от библиотеката с товар романи под мишница, мистър Кроли поруменя по твърде необичаен за него начин и пристъпи напред да се ръкува с компаньонката на мис Кроли. Той представи мис Бригс на дамата, с която в момента се разхождаше — лейди Джейн Шийпшанкс, като каза:

— Лейди Джейн, позволете ми да ви представя на най-добрата приятелка и най-нежната компаньонка на леля ми, мис Бригс, която вие познавате в нейното друго качество, като авторка на хубавите «Песни на сърцето», към които имате такава слабост.

Лейди Джейн също поруменя, като протегна любезно малката си ръка към мис Бригс и каза нещо много любезно и несвързано относно мамичка и във връзка с намерението си да посети мис Кроли, както и за това, че се радвала да бъде представена на приятелите и роднините на мистър Кроли. С кротките си като на гълъб очи тя кимна за сбогом на мис Бригс, когато се разделяха, а мистър Кроли я дари с дълбок дворцов поклон, какъвто имаше обичай да прави пред нейно величество графинята на Пъмпърникъл, когато беше аташе при тамошния двор.

Ах, този хитър дипломат и последовател на приличния на Макиавели Бинки! Той беше дал на лейди Джейн онова копие от ранните стихове на клетата Бригс, за което си бе спомнил, че е виждал в Куинс Кроли и на което имаше посвещение от поетесата на покойната съпруга на баща му. Той взе със себе си книгата в Брайтън, като я чете в саутхамптънската пощенска кола и лично подчертаваше тук-там с молива си, преди да я подари на нежната лейди Джейн. Той беше също така този, който разкри пред лейди Саутдаун големите преимущества, които можеха да произлязат от една близост между нейното семейство и мис Кроли — преимущества както материални, така и духовни — каза той, — тъй като мис Кроли сега била съвсем самичка. Ужасният разгулен живот и недостойната връзка на брат му Родън бяха охладили чувствата й към този порочен млад човек; а скъперничеството и породената от алчност тирания на мисис Бют Кроли бяха накарали старата дама да въстане срещу прекалено големите изисквания на тези членове на рода им. И макар че през целия си живот той се въздържал да не се сприятелява с мис Кроли, като може би прекалено много бил държал на гордостта си, сега смятал, че трябвало да се употребят всички подобаващи средства, както, за да се спаси душата й от погибел, така и за да осигури богатството й за себе си като глава на семейство Кроли.

Силната по дух лейди Саутдаун се съгласи напълно и с двете предложения на бъдещия си зет и препоръча веднага да въведат мис Кроли в лоното на християнството. Когато се намираше в собствения си дом, както в Саутдаун, така и в замъка Тротърмор, тази висока и сурова мисионерка и носителка на истината обикаляше околната местност с файтона си, като изпращаше пред себе си вестители на коне, раздаваше цели купища религиозни трактати между селяните и наемателите и заповядваше на Гефър Джоунс да стане ревностен християнин по същия начин, както заповядваше на Гуди Хикс да погълне някакво лекарство без възражение, без противопоставяне и без съдействието на свещеника. Лорд Саутдаун, нейният покоен съпруг, епилептичен и простодушничък благородник, имаше навик да одобрява всичко, което неговата Матилда вършеше и мислеше. Така че през каквито и промени да преминеше вярата й (която се приспособяваше към най-голямо разнообразие от мнения, черпени от най-различни проповедници измежду сектантите), тя ни най-малко не се свенеше да заповядва на всички наематели на земите си и на подчинените си да я следват и да вярват онова, което тя вярваше. Така например дали възприемаше учението на преподобния Сондърс М’Нитр, шотландския пастор; или това на преподобния Люк Уотърс, кроткия последовател на Уесли; или пък на преподобния Джайлс Джоулс, просветения Кърпач, който си бе дал званието «преподобен», също както Наполеон се бе коронясал за император — при всички тези случаи се очакваше прислугата, децата и наемателите на земите на лейди Саутдаун да коленичат с нейно сиятелство и да кажат «амин» на молитвите на всеки от тези свещенослужители.

През време на религиозните упражнения позволяваха на стария Саутдаун да седи в собствената си стая поради недоброто си здравословно състояние, да пие топло вино с лимон и захар и да слуша как му четат вестника. Лейди Джейн бе любимата дъщеря на стария граф. Тя се грижеше за него и го обичаше искрено. А що се отнася до лейди Емилия, авторката на «Перачката от Финчли Комън», заплахите й за наказание свише (то беше по времето, което сега описваме, тъй като по-късно възгледите й се смекчиха) бяха толкова страшни, щото много плашеха свитичкия стар джентълмен, баща й, и лекарите заявяваха, че припадъците му винаги се случват след проповедите на нейно сиятелство.

— Непременно ще й направя посещение — каза тогава лейди Саутдаун в отговор на настояванията на обожателя на дъщеря й. — Кой е медицинският съветник на мис Кроли?

Мистър Кроли спомена името на мистър Кримър.

— Той е много опасен и много невеж лекар, скъпи ми Пит. С помощта на провидението станах причина да се откажат от него в няколко къщи, макар че при един-два случая не пристигнах навреме. Не успях да спася клетия мил генерал Глендърс, който просто умираше в ръцете на този невежа — да, умираше. Посъвзе се малко от праховете на Роджър, които му дадох, но уви! Беше вече твърде късно. Но смъртта му беше приятна; и за него това бе само една промяна към по-добро. Скъпи ми Пит, Кримър трябва да напусне леля ви.

Пит изрази пълното си съгласие. И той също така бе увлечен от енергичността на благородната си роднина и бъдеща тъща. Бяха го накарали да възприеме Сондърс М’Нитр, Люк, Уотърс, Джайлс, Джоулс, праховете на Поджър, хапчетата на Роджър, еликсира на Поуки — всяко едно от лекарствата на нейно сиятелство, било то душевно или телесно. Той никога не напущаше дома й, без да отнесе почитателно със себе си цели купища от продуктите на шарлатанската й теология и медицина. О, скъпи ми братя и другари по съдба от Панаира на суетата, кой от вас не познава и не страда под тиранията на подобни доброжелателни мъчители? Напразно вие им казвате: «Скъпа госпожо, по ваша заповед миналата година аз вземах специалитета на Поджър и му вярвам. Защо, защо сега пък трябва да се откажа от него и да възприема лекарството на Роджър?»

Но на това няма как да се помогне: ако не може да ви убеди с доводи, вярната последователка избухва в сълзи и в края на спора неверникът взема съответното лекарство и казва: «Добре, добре, нека да бъдат Роджъровите хапчета.»

— А що се отнася до душевното й състояние — продължи графинята, — разбира се, веднага трябва да се вземат грижи за него. Щом Кримър се намира край нея, тя може да върши всеки ден; а в какво състояние ще отиде на онзи свят, скъпи ми Пит, в какво ужасно състояние! Веднага ще й пратя преподобния мистър Айрънс. Джейн, напиши няколко думи на преподобния Бартоломю Айрънс, в трето лице, и му кажи, че желая да имам удоволствието да го видя тази вечер на чай в шест половина. Той е човек, който пробужда заспалите; непременно трябва да се види с мис Кроли, преди тя да се е оттеглила на почивка, още тази вечер. Емилия, миличка, приготви пакет книги за мис Кроли. Сложи в него «Глас от пламъците», «Бойно предупреждение към Йерихон» както и «Победената плът» или «Покръстеният канибал».

— А също и «Перачката от Финчли Комън», мамичко — каза лейди Емилия. — Няма да е зле отначало да се започне с нещо успокоително.

— Спрете, скъпи госпожи — каза дипломатът Пит. — Моите почитания към мненията на обичната ми и уважавана лейди Саутдаун, обаче аз смятам, че никак не е разумно да започваме въздействието върху мис Кроли, като още в самото начало й дадем подобни сериозни съчинения. Не забравяйте в какво деликатно състояние се намира тя и как досега не е свикнала, как абсолютно никак не е свикнала да се занимава с въпроси, свързани с безсмъртието на душата й.

— Значи, Пит, вие смятате, че да се започне с тези въпроси, е прекалено рано, така ли? — каза лейди Емилия, като се изправи с шест малки книжки, които се намираха вече в ръката й.

— Ако започнете веднага, вие съвсем ще я изплашите. Познавам светския характер на леля ми много добре и съм уверен, че всеки внезапен опит да я въведе в лоното на вярата ще представлява най-неподходящото средство за спасението на душата на тази нещастна жена. По този начин само ще я изплашите и ядосате. Най-вероятно е да захвърли книгите и да откаже да има каквито и да било връзки с изпращачите им.

— Вашата природа, Пит, е също така грубо светска, както и тази на леля ви — каза лейди Емилия, като излезе гордо от стаята с книгите в ръка.

— И няма защо да ви казвам, скъпа ми лейди Саутдаун — продължи Пит с нисък глас, без да обръща внимание на прекъсването, — колко фатална може да се окаже липсата на малко благост и предпазливост относно надеждите, които бихме могли да храним във връзка със светските притежания на леля ми. Не забравяйте, че тя има седемдесет хиляди лири стерлинги; помислете за възрастта й, за разстроените й нерви и за деликатното й здраве. Знам, че е унищожила завещанието, което е било направено в полза на моя брат, полковник Кроли. И ние трябва да поведем тази наранена душа към правия път, като я успокоим, а не като я изплашим; следователно аз смятам, и вие ще се съгласите с мене, че… че…

— Разбира се, разбира се — забеляза лейди Саутдаун. — Джейн, миличка, няма защо да изпращаш онази бележка на мистър Айрънс. Ако здравето й е такова, че разискванията биха я изморили, ние ще чакаме, докато се пооправи. Утре ще направя посещение на мис Кроли.

— И ако ми позволите да предложа нещо, прелестна госпожо — каза Пит с благ глас, — по-добре ще бъде да не вземате със себе си нашата тъй ценна Емилия, която е прекалено жарка; най-хубаво би било да се придружавате от милата ни и кротка лейди Джейн.

— Емилия положително ще развали всичко — каза лейди Саутдаун. И този път тя се съгласи да измени на обичайната си практика, която, както вече казахме, се състоеше в това да изпраща на застрашената от погибел душа цял куп религиозни трактати, преди лично да отиде и се заеме със спасяването й (също както нападението на французите винаги се предшествуваше от яростна канонада). И тъй, заради здравето на болната или за спасението на душата й, или пък заради парите й, лейди Саутдаун се съгласи да отложи временно любимите си начини на действие.

На следния ден големият женски екипаж на семейство Саутдаун, с графската коронка и герб, спря тържествено пред портите на мис Кроли и високият сериозен лакей подаде на мистър Баулс визитните картички на нейно сиятелство за мис Кроли, както и една за мис Бригс. Като компромис вечерта лейди Емилия изпрати на компаньонката един пакет, съдържащ няколко копия от «Перачката», както и други трактати с по-мек характер, за лична употреба на мис Б., а също тъй и няколко книги за прислугата: «Няколко мисли за прислугата», «Тиганът и огънят» и «Официалното облекло на греха», чието съдържание беше много силно.

(обратно)

Глава XXXIV Лулата на Джеймс Кроли угасва

Любезното държане на мистър Кроли и милото отношение, което лейди Джейн прояви към нея, извънредно много поласкаха мис Бригс. И тя каза няколко добри думи за последната, след като картичките на семейство Саутдаун бяха поднесени на мис Кроли. Обстоятелството, че една графиня лично бе оставила картичката си на мис Бригс достави не малко удоволствие на бедната самотна компаньонка, «Много ми е чудно, мис Бригс, какво иска да каже лейди Саутдаун с това, че е оставила картичка и за тебе» — заяви републиканката мис Кроли, на което компаньонката отвърна смирено: «Надявам се, че няма нищо лошо в това, дето една високопоставена дама е обърнала внимание на една бедна, но благородна жена.» И тя постави тази картичка в работната си кутия между най-любимите си лични вещи. По-нататък мис Бригс обясни как предишния ден бе срещнала мистър Кроли на разходка със своята братовчедка и отдавна обречена нему бъдеща невеста и разправи колко добра и мила изглеждала дамата и колко скромно, да не кажем обикновено, ходела облечена. А после описа и прецени всички части на облеклото й, като се почне от шапката и се стигне до обувките, вършейки това с истинска женска точност.

Мис Кроли позволи на Бригс да бърбори, без да я прекъсва, прекалено много. Колкото повече се подобряваше здравето й, толкова по жадуваше да има хора наоколо си. Мистър Кримър, медицинският й съветник, не даваше да се издума да се върне към старите си свърталища и удоволствия в Лондон. Старата мома се радваше твърде много, когато намереше каквато и да било компания в Брайтън, и не само прие благосклонно картичките, като още на следния ден изпрати своята, но също тъй любезно покани Пит Кроли да дойде и види леля си. Той пристигна, водейки със себе си лейди Саутдаун и нейната дъщеря. Вдовствуващата графиня не каза ни дума относно душевното състояние на мис Кроли. Тя говори благоразумно за времето, за войната, за поражението на чудовището Бонапарт и най-вече — за разни лекари, за доктори-шарлатани и за ценните качества на д-р Поджър, когото тя тогава покровителствуваше.

През време на това посещение Пит Кроли направи един много тактичен жест, който показа, че ако не бе пренебрегнал тъй рано дипломатическата си кариера, сигурно би се издигнал до някакъв висок пост в професията си. Когато графиня Саутдаун се нахвърли срещу корсиканския парвеню, както бе модерно през онези дни, и заяви, че той бил чудовище, опетнено с всички възможни престъпления, че бил страхливец и тиранин, който не заслужавал да живее, че падението му било предречено и т.н., тогава Пит Кроли изведнъж вдигна оръжие в полза на избраника на съдбата. Той описа Първия консул, както го бе видял в Париж при сключването на Амиенския мир, когато той, Пит Кроли, имал удоволствието да се запознае с великия и добър мистър Фокс, държавник, към когото човек не можел да не изпитва жарко възхищение, макар и да се различава от него, и който винаги имал най-високо мнение за император Наполеон. И той заговори с голямо възмущение за недостойното поведение на съюзниците към този свален от трона си владетел, който, след като се бе предоставил великодушно на тяхната милост, бе захвърлен в жестоко и унизително изгнание, докато фанатична сган от католици тиранизираше Франция вместо него.

Тази православна неприязън спрямо римокатолическите предразсъдъци спаси Пит Кроли в очите на лейди Саутдаун, докато пък възхищението му от Фокс и Наполеон го издигна неимоверно високо в очите на мис Кроли. За приятелството й с покойния английски държавник споменахме, когато за пръв път заговорихме за нея в тази повест. Като истински либерал, мис Кроли бе противничка на водената война и при все че, разбира се, падането на императора не развълнува много старата дама, нито пък лошото отношение спрямо него повлия за скъсяването на живота й и за развалянето на почивката й, все пак думите на Пит отидоха право в сърцето й, когато той възхвали и двата й идола. И само чрез тези няколко думи той напредна твърде много в спечелване на благоволението й.

— Ами вие, миличка, какво мислите? — обърна се мис Кроли към младата девойка, която бе харесала още от пръв поглед (а това винаги й се случваше с хубави и скромни млади хора), макар че, трябва да се признае, чувствата й се охлаждаха също тъй бързо, както се пораждаха.

Лейди Джейн поруменя силно и каза, «че не разбирала от политика, която оставяла за по-мъдри от нейната глави; но при все че безсъмнено мамичка имала право, мистър Кроли говорел наистина прекрасно». И когато след свършване на посещението дамите си тръгнаха, мис Кроли изрази надеждата, че «лейди Саутдаун ще бъде тъй добра да й изпраща от време на време лейди Джейн, стига само да им е удобно да се лишат от нея, за да може тя да утешава една клета, нещастна, болна стара жена». След като й дадоха любезно това обещание, те се разделиха с най-добро разположение едни към други.

— Не оставяй лейди Саутдаун да идва втори път, Пит — каза старата дама. — Тя е глупава и надута като всички роднини на майка ти, които никога не съм могла да понасям. Но довеждай онази малка, добродушна, миличка Джейн толкова често, колкото си искаш.

Пит обеща, че ще го направи. Той не каза на графиня Саутдаун какво мнение си бе съставила леля му за нейно сиятелство, която, тъкмо обратното, си въобразяваше, че е направила много приятно и сериозно впечатление на мис Кроли.

И тъй като нямаше нищо против това да облекчи една болна жена, пък и може би в дъното на сърцето си не съжаляваше да се освободи от време на време от скучното ораторствуване на преподобния Щартоломю Айрънс и от сериозните подлизурковци, които се събираха около краката на майчицата й, лейди Джейн започна честичко да посещава мис Кроли. Придружаваше я при разходките й с файтон и я развличаше през много вечери. Лейди Джейн бе толкова нежна и добра по природа, че дори и Фъркин не ревнуваше от нея, а Бригс дори смяташе, че приятелката й е по-малко жестока към нея, когато кротката лейди Джейн биваше у тях. Обноските на мис Кроли към нейно сиятелство бяха прекрасни. Старата мома й разправяше хиляди случки от младостта си, като й говореше по съвсем различен начин от този, по който бе свикнала да разговаря с безбожната малка Ребека, тъй като в невинността на лейди Джейн имаше нещо, което правеше лекомислените приказки неуместни. А пък мис Кроли притежаваше твърде много от качествата на истински благородна жена, за да оскърби подобна чистота. Младата девойка от своя страна никога не бе виждала нежност от никого, освен от тази стара мома, от брат си и от баща си и отплащаше на проявената към нея слабост от страна на мис Кроли с приятелство и искрена доброта.

През есенните надвечери (когато Ребека се подвизаваше в Париж, най-весела от всички намиращи се там весели победители, а Амелия, нашата мила наранена Амелия, ах, къде беше тя?) лейди Джейн седеше в приемната на мис Кроли и й пееше сладко в здрача малките си простички песни и химни, докато слънцето залязваше, а морето ревеше кран брега. Старата мома се събуждаше, когато тези мелодийки се свършваха, и молеше за още. А що се отнася до Бригс, до огромното количество сълзи, които ронеше, и щастието, което изпитваше, докато даваше вид, че плете и поглежда към могъщия океан, тъмнеещ се пред прозорците с трепкащите отгоре му небесни светлинни — кой, кой може да измери щастието и разнежеността на Бригс?

В това време Пит седеше в столовата, взел пред себе си някоя статия върху законите за земеделието или някой мисионерски дневник, и се развличаше тъй, както приляга на романтичните и неромантичните мъже да се забавляват след вечеря. Той пиеше на малки глътки мадейра, строеше си въздушни кули, смяташе се за прекрасен и си мислеше, че сега е много по-влюбен в Джейн, отколкото през изминалите седем години, откакто траеше техният liaison [63] без никаква проява на нетърпение от негова страна — и спеше твърде много. Когато идваше време да се поднася кафето, мистър Баулс влизаше шумно и извикваше ескуайър Пит, когото намираше в тъмното твърде много зает със статията си.

— Бих желала, драги, да си намеря някого, с когото да играя пикет — каза една вечер мис Кроли на лакея, когато последният се появи със свещите и кафето. — Клетата Бригс е толкова глупава, че разбира от карти колкото и една кукумявка (старата мома винаги намираше случай да обижда Бригс пред прислугата); а струва ми се, че ще спя по-добре, след като поиграя малко.

При тези думи лейди Джейн поруменя до основата на мъничките си уши и до върховете на хубавите си пръсти и след като мистър Баулс излезе от стаята и вратата бе добре затворена, тя каза:

— Мис Кроли, аз мога малко да играя. Имах обичай да… да поигравам понякога с клетичкия мил татко.

— Елате и ме целунете. Елате и ме целунете още тази минута, мила ми добра душице! — провикна се възторжено мис Кроли.

И това беше живописното занимание, в което мистър Пит завари старата и младата дама, когато се качи горе със статията си в ръка. Как се изчервяваше през цялата вечер тази нещастна лейди Джейн!

Не трябва да си представяме, че хитростите на мистър Пит Кроли убягнаха от вниманието на милите му роднини от пасторския дом в Куинс Кроли. Хампшир и Съсекс се намират много близо един до друг и мисис Бют имаше приятели в последното графство, които се погрижиха да я осведомяват за всичко и дори за много повече от онова, което ставаше в дома на мис Кроли в Брайтън. Пит стоеше там все по-дълго и по-дълго. По цели месеци не се прибираше в имението, където отвратителният му стар баща се бе отдал напълно на ракията и на обществото на ужасното семейство Хоръкс. Успехът на Пит много ядосваше пасторското семейство и мисис Бют съжаляваше все повече и повече (макар че все по-малко си признаваше) за огромната грешка, която бе направила, като бе обиждала Бригс и се бе държала високомерно и скъпернически спрямо Баулс и Фъркин, така че в домакинството на мис Кроли не се намираше пито един човек, който да й дава сведения какво става там.

— Всичко това се дължи на ключицата на Бют — настоятелно повтаряше тя, — ако не я беше счупил, никога нямаше да напусна мис Кроли. Аз съм мъченица на дълга си и на твоя отвратителен и съвсем не свещенически навик да ходиш на лов, Бют.

— Ами, лов, глупости! Ти я изплаши — възрази божият служител. — Ти си умна жена, но имаш дяволски раздразнителен нрав, и си много голяма скъперница, Барбара.

— А пък тебе хубаво щяха да те стиснат в затвор за длъжници, ако не бях аз да ти пазя парите, Бют.

— Зная, зная, миличка, така е — каза добродушно пасторът. — Ти действително си умна жена, но си прекалено разпоредителна. — И набожният човечец се утеши с една голяма чаша вино.

— Какво, по дяволите, намира тя в онзи глупчо Пит Кроли? — продължи Бют. — Той няма смелост дори и муха да убие. Спомням си, когато Родън, който е истински мъж, го търкаляше с юмруци по пода на конюшнята, сякаш беше някакъв фарфалак, а Пит се прибираше с рев при мамичка… Ха! Ха! Всяко едно от момчетата ми би го напердашило с една ръка. Джим казва, че в Оксфорд още си спомняли за него под името «Мис Кроли»… глупчо такъв.

— Знаеш ли какво, Барбара? — продължи след малко негово преподобие.

— Какво? — каза Барбара, която хапеше нокти и барабанеше по масата.

— Защо пък да не изпратим Джим в Брайтън и да видим дали той няма да може да направи нещо със старата мома? Остава му още малко да довърши образованието си. Пропаднал е на изпитите си само два пъти — същото стана и с мене, — обаче той има преимуществото, че е учил в Оксфорд и че притежава университетско образование. Там се познава с някои от най-изисканите момчета. Освен това взема участие и в университетското надбягване с лодки. Дявол да го вземе, защо да не го пратим на старата и да му кажем да напердаши Пит, ако вземе да бърбори много? Ха, ха, ха!

— Да, Джим би могъл да отиде да я види, разбира се — каза жена му, като прибави с въздишка; — Ех, ако бихме могли да вкараме едно от момичетата в къщата й! Но тя не може да ги понася, тъй като не са хубави.

И докато майка им приказваше, от съседната стая се чуваше как тези нещастни и добре образовани девойки чукат по пианото с корави пръсти някакво сложно музикално парче. И наистина, по цял ден те или свиреха, или се разхождаха с дъски на гърба за придобиване на хубава стойка, или четяха география, или учеха история. Но в Панаира на суетата тези придобивки не принасят никаква полза на девойки, които са ниски, бедни, грозни и имат лош тен на лицето. Мисис Бют не можеше да измисли никой друг, освен за помощника на пастора, който да отнеме едната от тях от ръцете й. В този миг Джим се върна от конюшнята с къса лула, втикната в мушамената му шапка, и двамата с бащата заприказваха за някои черковни въпроси, поради което разговорът между пастора и жена му се прекрати.

Мисис Бют не предричаше нещо кой знае колко благоприятно за каузата им, ако син й Джеймс отидеше като посланик при лелята, затова го изпрати с доста мрачно настроение. А когато казаха на младия момък каква ще е мисията му, и той самият не очакваше голямо удоволствие или полза от нея. Все пак утешаваше се с мисълта, че старата дама може да му даде за спомен някоя хубава сумичка, с която да заплати част от по-наложителните си дългове в началото на идущия срок в Оксфорд, така че зае мястото си в дилижанса от Саутхамптън и вечерта благополучно спря в Брайтън с куфара си, с любимия си булдог Тауцър и с огромна кошница, пълна със земеделски и градинарски произведения, които милите хора от пасторския дом изпращаха на милата мис Кроли. Като реши, че е твърде късно да обезпокои болната си леля още първата вечер от пристигането си, той отседна в хотел и се представи на мис Кроли едва след обед на следния ден.

Когато лелята видя Джеймс за последен път, той беше недодялан момък в оная тромава възраст, когато гласът се мени от неземно тремоло до гръмовит бас, а по лицето разцъфтяват такива неща, за които в аптеката препоръчват най-различни лекарства; когато момчетата се бръснат скритом с ножиците на сестрите си и видът на други млади жени предизвиква у тях неописуем ужас, а големите им ръце и прасци се проточват от твърде тесните за тях дрехи. Тогава присъствието им след вечеря е едно едновременно страшно за дамите, които си шепнат в здрача на приемната, и неописуемо неприятно за останалите край масата господа, на които тяхната тромава невинност пречи да си поприказват свободно и да си разкажат по някоя и друга шега. След втората чаша татко обикновено казва: «Джек, момчето ми, излез навън и виж дали времето не се е променило.»

И младежът, доволен, че ще го оставят на свобода и все пак засегнат от това, че не го считат още за мъж, напуща незавършеното угощение. Джеймс, който при последната си среща с мис Кроли бе тъкмо такъв неоформен юноша, сега вече бе станал млад момък с преимуществата на университетско образование, придобил това неоценимо лустро, което се получава, когато човек живее сред буйна компания в някой малък колеж, когато прави дългове, когато го изключват временно от университета и когато пропадне на някои изпити.

Но той бе хубав младеж, когато дойде да се представи на леля си в Брайтън, а за капризната стара жена хубостта бе нещо, което винаги говори в полза на този, който я притежава. Поруменяването и малко тромавото му държане не отнемаше нищо от това негово качество.

Той каза, че «е дошъл за един-два дни да се види със свой съученик и… и да й изкаже уважението си, а също и уважението на родителите си, които се надяват, че тя е добре».

Когато съобщиха за пристигането на момъка, Пит беше в стаята при леля си и при споменаването на името му придоби доста смутен вид. Старата дама имаше силно чувство за хумор и проявената на място забърканост на племенника й причини голямо удоволствие. Тя запита за всички от пасторския дом с голяма заинтересованост и каза, че възнамерявала да им отиде на гости. После започна да хвали момъка пред него самия, като каза, че се бил разхубавил и че било жалко, дето сестрите му нямали малко от неговата хубост. След като разбра, в отговор на един от въпросите си, че е отседнал в хотел, тя не искаше и да чуе за това и накара мистър Баулс да изпрати веднага за багажа на мистър Джеймс Кроли.

— И виж какво, Баулс — прибави тя с голяма любезност, — имай добрината да платиш сметката на мистър Джеймс.

Тя хвърли на Пит победоносен поглед, който накара този дипломат едва ли не да се задуши от завист. Макар и да беше спечелил благоволението на леля си, досега тя нито веднъж не го бе поканила да пренощува под нейния покрив, а ето че се бе появил някакъв си нищожен младеж с големи претенции, който още от пръв поглед стана най-желан гост.

— Извинете, сър — каза Баулс, като пристъпи напред с дълбок поклон, — от кой хотел трябва Момас да вземе нещата ви?

— Ох, по дяволите — каза младият Джеймс, като се сепна някак си разтревожено, — аз сам ще отида.

— Какво! — възкликна мис Кроли.

— Хотелът се нарича «Странноприемница на Том Криб» — каза Джеймс и се изчерви силно.

Като чу името на хотела, мис Кроли избухна в смях. Мистър Баулс издаде кратък гърлен звук, както можеше да си позволи един доверен на семейството слуга, но задуши остатъка от смеха си; дипломатът само се усмихна.

— Аз… аз не знаех друг по-добър — каза Джеймс със сведен надолу поглед. — Никога друг път не съм идвал тук. Препоръча ми го кочияшът на дилижанса.

Ах, този млад лъжец! Работата беше там, че когато предишния ден пътуваше със саутхамптънската пощенска кола, Джеймс Кроли се бе запознал с боксовия шампион на Тътбъри, наречен «Любимеца», който отиваше в Брайтън да се бори с боксьора на Ротингдийн, познат под името «Бореца». Очарован от приказките на Любимеца, той прекара вечерта в обществото на този високо образован човек и неговите приятели в споменатия по-горе хан.

— Най… най-добре ще е сам да отида да си уредя сметката — продължи Джеймс. — И през ум не ми е минавало да ви карам да плащате моите сметки — прибави великодушно той. Тази деликатност накара леля му да се разсмее още повече.

— Върви и уреди сметката, Баулс — каза тя, като махна с ръка, — и ми я донеси.

Клетата жена, тя не знаеше какво беше сторила!

— Там… там има едно малко куче — каза Джеймс с ужасно виноват изглед. — Най-хубаво ще е да отида да го прибера. То хапе прасците на лакеите.

При тези думи цялата компания избухна в силен смях. Разсмяха се дори Бригс и лейди Джейн, която седеше безмълвна през време на разговора между мис Кроли и нейния племенник. Без да каже ни дума, Баулс напуска стаята.

И за да накаже по-възрастния си племенник, мис Кроли продължи да се държи великодушно към младия оксфордски възпитаник. Нямаше никаква граница на добрината и на комплиментите й, когато веднъж започнеше да ги лее. Тя каза на Пит, че можел да дойде за вечеря, а пред Джеймс настоя да я придружи при разходката й и се перчеше с него, като го разхождаше тържествено на задната седалка на екипажа. През всичкото това време благоволяваше да му говори любезно; цитираше на клетия смаян момък италианска и френска поезия, като настоятелно му повтаряше, че е учен младеж и положително ще спечели златен медал и ще стане първенец в студентските дебати.

— Ха, ха! — разсмя се Джеймс, окуражен от тези комплименти. — Ами, ами, първенец в студентските дебати! Това го има в другия дюкян.

— Какво означава това «другия дюкян», мое дете? — запита дамата.

— Званието «първенец в студентските дебати» се получава в Кеймбридж, не в Оксфорд — каза ученият младеж многозначително и навярно щеше да се задълбочи още повече в този доверителен разговор, ако в същия момент пред тях не се бе появила внезапно лека двуколка, теглена от едно пони с подрязана грива; в двуколката се намираха неговите приятели Любимеца на Тътбъри и Бореца на Ротингдийн, в бели фланелени жакети със седефени копчета, с други трима джентълмени — техни познати, като всички поздравиха клетия Джеймс, седнал в екипажа. Тази случка развали настроението на простодушничкия младеж и през останалата част от разходката не можаха да намъкнат от устата му ни «да» ни «не».

Когато се прибраха, той завари стаята си приготвена и куфарът му сложен в нея. Би могъл да забележи, когато мистър Баулс го заведе там, че по лицето му е изписана сериозност, учудване и съчувствие. Но мисълта за мистър Баулс съвсем не мина през ума му. Той оплакваше вътрешно ужасното положение, в което се бе намерил в къща, пълна със стари жени, които му бърбореха на френски и италиански и му рецитираха стихове. «Ех, да му се не види, как успях тъй да се наредя!» — възкликна скромният момък, който не можеше да стои и пред най-кротката жена — дори и пред Бригс, — когато тя го заговаряше; докато пък, ако го пуснеха край доковете на Темза, би могъл да надприказва по тарикатски и най-устатия лодкар.

На вечеря Джеймс се появи полузадушен от бялата си вратовръзка, като му бе отредена честта да кавалерствува на лейди Джейн и да я отведе долу в столовата, а Бригс и мистър Кроли ги следваха, водейки старата дама, с нейния куп шалове и възглавници. През време на яденето Бригс употреби половината от времето си да се грижи за удобствата на болната и да нарязва пилешко месо за дебелото й испанско куче. Джеймс не приказва много, но настоятелно канеше дамите да пият вино и прие предизвикателството на мистър Кроли, като погълна по-голямата част от бутилката шампанско, която бяха заповядали на мистър Баулс да извади в негова чест. Когато дамите се оттеглиха и двамата братовчеди останаха сами, бившият дипломат стана много разговорлив и дружелюбен. Той разпитваше Джеймс за успеха му в университета, за бъдещите му планове, изрази сърдечно надежда, че ще преуспее в живота, с една дума, държа се сърдечно и приятелски. Виното развърза езика на Джеймс и той разправи на братовчед си за своя живот, за намеренията си, за дълговете си, за неприятностите си при първите изпити, за кавгите си с надзирателите, като бързо пълнеше чашата си от намиращите се пред него бутилки и весело минаваше от портвайн към мадейра.

— Главното удоволствие на леля ми — каза мистър Кроли, като напълни чашата си — е да оставя хората да правят в къщата й, каквото им харесва. Това е истински «дом на свободата», Джеймс, и най-голямата радост, която можеш да доставиш на мис Кроли, е да вършиш, каквото намериш за добре, и си поискваш, каквото ти хрумне. Зная, че у вас всички ми се подиграват за това, че съм бил тори. Мис. Кроли е достатъчно либерална да търпи всякакви възгледи. Тя има републикански принципи и презира всякакви титли и високи постове.

— Защо ще се жениш за графска дъщеря? — запита го Джеймс.

— Драги приятелю, не забравяй — лейди Джейн не е крива, че е от благородническо семейство — отвърна Пит с изтънченост. — Обстоятелството, че е благородна дама, не зависи от нея. Освен това не забравяй, че съм консерватор.

— О, колкото се отнася до това — заяви Джеймс, — няма нищо, което да се сравни с благородната кръв; не, дявол да го вземе, абсолютно нищо. Аз съвсем не споделям мненията на онези там радикали. Знам какво значи да бъдеш джентълмен, дявол да го вземе! Погледни участниците в надбягванията с лодки; виж хората, които се боксират. Обърни внимание на кучето, което убива плъхове — кой от всички тези излиза победител? Разбира се, който е от стар род или благородна порода. Ей, Баулс, старче, донеси още малко портвайн, докато изфраскам тази бутилка тук. За какво говорех?

— Мисля, че разправяше за кучета, които убиват плъхове — забеляза кротичко Пит и подаде на братовчед си бутилката да я «изфраска».

— Аха, убивах плъхове, така ли? Пит, ти спортист ли си? Желаеш ли да видиш как едно куче действително убива плъхове? Ела тогава с мене у Том Кордрой, на Касъл Стрийт Мюз, и аз ще ти покажа такъв бултериер, който… ех, божичко! — възкликна Джеймс, като се разсмя на собствената си наивност. — Та ти пет пари не даваш за кучета и плъхове; ама че глупост! Да пукна, ако можеш да различиш куче от гъска!

— Не, не мога; между другото — продължи Пит с увеличаваща се вежливост — ти говореше за значението на кръвта и за преимуществата на хората с благородно потекло. Ето новата бутилка.

— Да, точно тъй — за кръвта — каза Джеймс, като погълна рубиновата течност. — Няма нищо по-важно от благородната кръв, сър — у конете, у кучетата и у хората. Ха, та ти казвам, миналия семестър, точно преди да ме изключат, искам да кажа — точно преди да се бях разболял от шарка, — ха, ха, двамата с Рингууд от Крайстчърч, Боб Рингууд, сина на лорд Сингбар — веднъж си пиехме бира в едно заведение в Бленъм, когато един лодкар от Бенбъри предложи да се бори с някой от нас за кана пунш. Аз не можех — ръката ми бе в превръзка, — проклетата ми кобила бе паднала заедно с мене едва преди два дни и ръката ми беше счупена. Е добре, аз не бях в състояние да се занимая с него, обаче Боб свали за миг жакета си, «нареди» добре човека от Бенбъри в продължение на три минути и лесно го натупа в четири рунда. Ой, божке, как се стовари на земята този момък! И на какво се дължеше всичко това? На благородната кръв, разбира се, единствено само на нея.

— Джеймс, та ти съвсем не пиеш — продължи бившият аташе. — В мое време момчетата от Оксфорд изпразваха чашите по-бързичко от вас, сегашните младежи.

— Хайде, хайде — каза Джеймс, като докосна с ръка носа си и намигна на братовчеда си със замъглени от виното очи, — не ми разправяй такива смешки, момчето ми. Иска ти се да ме изложиш, ама майстора го няма! In vino veritas, момчето ми. Бих желал леля да изпрати малко от това питие на стария; стока и половина!

— Няма да е зле да я помолиш — продължи Макиавели — или пък добре да използуват времето, докато си тук. — И като изрече един латински цитат за възхвала на виното, с вид на оратор от Камарата на общините, този вакханалец изгълта от питието почти колкото съдържанието на цял напръстник, размахвайки широко чашата си.

Когато в пасторския дом отваряха след вечеря бутилката с портвайн, младите девойки получаваха по чаша къпиново вино, а мисис Бют изпиваше чаша порто, Джеймс обикновено си наливаше две чаши, но понеже баща му доста се разсърдваше, ако той продължаваше да протяга ръка към шишето, послушното момче повечето пъти се отказваше да иска още и се обръщаше към къпиновото вино или пък тайничко отиваше в конюшнята и си пийваше джин е вода, на което се наслаждаваше в обществото на кочияша и на лулата си. В Оксфорд количеството на виното бе неограничено, обаче качеството бе ниско; но когато количеството и качеството се събираха на едно място, както това ставаше в лелината му къща, Джеймс показа, че действително може да ги оцени и съвсем не се нуждаеше от насърченията на братовчеда си, за да пресуши втората бутилка, донесена от мистър Баулс.

Когато обаче дойде време за кафето и за връщане при дамите, пред които той изпитваше страхопочитание, симпатичната откровеност на младия джентълмен го напусна и той изпадна в състояние на обичайната си намусена свенливост, като през цялата вечер се задоволи да отговаря с «да» и «не», да се мръщи на лейди Джейн и да преобърне една кафена чаша.

Но ако не говореше, той се прозяваше твърде жалостно и присъствието му охлади скромните им забавления, тъй като мис Кроли и лейди Джейн, заети с тяхната игра на карти, а също и увлечената в ръкоделието си мис Бригс усещаха как очите му са вперени в тях и те чувствуваха неудобно под този пиянски поглед.

— Той изглежда много мълчалив, тромав и стеснителен момък — каза мис Кроли на мистър Пит.

— В мъжко общество е по-общителен, отколкото с дами — отговори сухо Макиавели, като може би бе разочарован, че виното не е накарало Джим да приказва повече.

Той прекара ранните часове на следното утро в писане на майка си, като й разправи с най-цветисти изрази за приема, който му бе оказала мис Кроли. Но уви! Той не знаеше какви злини му носеше този ден и колко кратко бе отредено да трае проявеното към него благоволение. Вечерта, преди да пристигне в лелината си къща, в «Странноприемницата на Том Криб» се бе случило едно обстоятелство, което Джим бе забравил — едно нищожно, но фатално обстоятелство. Работата бе следната: Джим, който винаги се отличаваше с щедростта си и който бе особено гостоприемен, когато си пийнеше, почерпи няколко пъти с джин Любимеца на Тътбъри и Бореца на Ротингдийн, а също и приятелите им, така че в сметката на мистър Джеймс Кроли бяха записани не по-малко от осемнадесет чаши от тази течност, като всяка една струваше осем пенса. Но не бяха парите, а количеството на питието, което говореше зле за клетия Джеймс, когато лелиният му лакей, мистър Баулс, отиде по заповед на господарката си да плати сметката на младия джентълмен. Ханджията, който се боеше, че ще откажат да признаят тази сума, се закле тържествено, че младият господин лично е изпил всяка една от осемнадесетте чаши. Баулс заплати сметката и когато се върна вкъщи, показа я на мисис Фъркин. Тя се изуми от страшното количество на изпития джин и занесе разписката на мис Бригс като на главен домашен счетоводител, която пък от своя страна реши, че е неин дълг да съобщи това обстоятелство на своя шеф — мис Кроли.

Ако бе изпил цяла дузина кларет, старата мома би могла да му прости. Мистър Фокс и мистър Шеридан също пиеха кларет. Благородните господа пиеха кларет. Но осемнадесет чаши джин, погълнати в обществото на боксьори в някаква си невзрачна кръчма — това бе ужасно престъпление, което не можеше лесно да бъде простено. Всичко почна да върви наопаки за момъка. Той си тръгна за вкъщи от конюшнята, целият напарфюмиран, след като бе ходил там да направи посещение на кучето си Тауцър и с намерение да заведе приятеля си на разходка. Точно тогава срещна мис Кроли и нейното запъхтяно испанско куче, което Тауцър би изял, ако то не бе побягнало с квичене да търси защита при мис Бригс, докато коравосърдечният господар на булдога наблюдаваше със смях това преследване.

Този ден свенливостта на клетото момче също го напусна. На вечеря той се държеше оживено и шеговито. През време на вечерята каза няколко смешки по адрес на Пит Кроли; изпи толкова вино, колкото и предишния ден, и като отиде в приемната без никакво подозрение, започна да забавлява дамите с цял ред отбрани оксфордски историйки. Той описа различните боксьорски качества на Молиньо и Дъч Сам, игриво предложи на лейди Джейн да се обзаложат за изхода на борбата между Любимеца на Тътбъри и Бореца на Ротингдийн и като венец на всичко, заяви, че е готов да се бори с братовчед си Пит Кроли, със или без ръкавици.

— И това е съвсем справедливо предложение, момчето ми — каза той, като се разсмя високо и потупа Пит по рамото, — пък и татко ми поръча да го направя, а и той, ще вземе участие в обзалагането за резултата от борбата, ха, ха! — При тези думи симпатичният момък кимна многозначително на горката мис Бригс и посочи с палец над рамото си към Пит Кроли, вършейки това весело и насмешливо.

Може би Пит не беше много доволен, но, общо взето, все още не се чувствуваше нещастен. Клетият Джим се посмя добре и тръгна, залитайки, през стаята с лелината си свещ, като се опита да й пожелае лека нощ с най-ласкавата си пиянска усмивка. Той се качи горе в стаята си, напълно доволен от себе си, обхванат от приятната увереност, че леля му ще остави нему парите си и ще го предпочете пред баща му и пред останалите членове на семейството.

Качил се веднъж в стаята си, човек би помислил, че няма да е в състояние да развали и по-нататък работата; и все пак това нещастно момче направи тъкмо туй. Луната светеше много приятно над морето и Джим, привлечен към прозореца от романтичния вид на океана и на небето, помисли, че гледката ще му направи още по-голямо удоволствие, ако запуши. Никой не ще го усети, реши той, ако отвори хитро прозореца и извади главата и лулата си навън, на чист въздух. Това и направи; но тъй като се намираше във възбудено състояние, клетият Джим забрави, че вратата му е отворена през всичкото време и духащият навътре ветрец причини чудесно течение, което отнесе надолу облаците тютюнев дим, чийто аромат пристигна с намалена сила при мис Кроли и мис Бригс.

Лулата тютюн довърши цялата работа и семейство Бют Кроли никога не узна колко хиляди лири стерлинги им струваше това. Фъркин се втурна долу при Баулс, който четеше на помощника си «Огънят и тиганът» с висок гробовен глас. Фъркин му разкри страшната тайна с такъв изплашен поглед, че първия миг мистър Баулс и младият му помощник помислиха, че в къщата има разбойници, чиито нозе тя навярно бе открила под леглото на мис Кроли. Но когато му съобщиха какво се е случило, трябваше му само една минута да изтича горе, вземайки по три стъпала наведнъж, да влезе в стаята на неподозиращия нищо Джеймс и да му извика с разтревожен глас:

— Мистър Джеймс, сър, махнете тази лула. О, мистър Джеймс, какво направихте! — продължи той с дълбоко патетичен тон, като изхвърли лулата от прозореца. — Какво направихте, сър? Господарката не може да ги понася.

— Никой не кара господарката да пуши — каза Джеймс, като се разсмя лудо и съвсем не на място, вземайки цялата работа за чудесна шега. Но на сутринта чувствата му бяха съвсем различни, когато помощникът на мистър Баулс, който се грижеше за обувките на Джеймс и му носеше топла вода, за да бръсне очакваната от него с такова нетърпение брада, му подаде в леглото една бележка, излязла изпод ръката на мис Бригс.

«Уважаеми господине — казваше се в нея, — мис Кроли прекара твърде тревожна нощ поради тютюневия дим, с който къщата бе замърсена. Мис Кроли желае да Ви съобщи, че съжалява, задето не е достатъчно добре, за да Ви види, преди да си тръгнете — и особено, че Ви накара да се преместите от кръчмата, където, тя е уверена, ще се чувствувате много по-удобно през остатъка от престоя Ви в Брайтън.»

Тъй свърши кариерата на добричкия Джеймс като кандидат за лелиното му благоволение. Без сам да съзнава, той действително бе направил това, което заплашваше, че ще стори — бе се сражавал с братовчед си Пит с ръкавици.

А къде се намираше в това време този, който по-рано имаше най-много шансове за победа в това състезание за наследство? Както вече видяхме, Беки и Родън се събраха след Ватерло и прекараха зимата на 1815 година в Париж, сред голяма пищност и веселие. Ребека умееше добре да прави сметка и сумата, която клетият Джоз Седли бе платил за двата й коня, беше достатъчна да поддържа малкото им домакинство поне една година. Не стана нужда да превръщат в пари «пищовите ми, същите, с които застрелях капитан Маркър», нито златния тоалетен несесер, нито подплатената със самурова кожа връхна дреха. Беки даде да й я направят на шуба, с която яздеше в Булонската гора, за голямо възхищение на всички; и трябваше да видите сцената между нея и очарования й съпруг, към когото тя се присъедини, след като армията влезе в Камбре, когато разпра дрехите си и извади оттам всички часовници, дрънкулки, банкноти, чекове и ценности, които бе скрила в подплънките преди възнамеряваното бягство от Брюксел! Тъфто бе възхитен, а Родън се тресеше от смях, като се кълнеше, че това е по-интересно от всякаква пиеса. Тя разправи много хумористично как бе измамила Джоз Седли и това увеличи веселото настроение на съпруга й до най-висша степен. Той вярваше в жена си тъй, както френските войници вярваха в Наполеон.

Успехът й в Париж беше забележителен. Всички френски дами заявяваха, че е очарователна. Тя говореше езика им възхитително и веднага възприе грациозността, живостта и обноските им. То се знае, че съпругът и беше глупав — всички англичани са глупави — и освен това в Париж глупавият съпруг винаги се смята за обстоятелство в полза на съпругата. Той беше наследник на богатата и spirituelle [64] мис Кроли, чиято къща бе отворена за толкова много от представителите на френската аристокрация през време на изгнанието им. Те посрещаха съпругата на полковника в собствените си домове. «Защо нашата скъпа мис не дойде при своите племенник и племенница и при верните си приятели в Париж?» — писа една дама от благородничеството на мис Кроли, която бе купила дантелите и бижутата й за толкова, колкото й бе поискала самата графиня, и й бе дала не малко вечери в онези оскъдни времена след революцията.

По-нататък в писмото си тя казваше:

«Цял свят raffoles [65], прелестната съпруга на племенника Ви и нейната espiegle [66] красота. Да, ние виждаме в нея привлекателността, чара и духовитостта на нашата скъпа приятелка мис Кроли! Вчера в Тюйлери кралят я забеляза и ние всички завиждаме за вниманието, което той й оказва. Ако бихте могли само да видите злобата на една глупава милейди Берейкърс (чийто нос като човка и шапка с пера се бутат навсякъде), когато графиня Ангулем, височайшата дъщеря и близка приятелка на хора с царско потекло, специално пожела да бъде представена на мисис Кроли като Ваша скъпа дъщеря и protegee [67] й благодари от името на Франция за голямото Ви великодушие към нашите нещастници в изгнанието им! Тя посещава всички приеми, всички забавления, обаче не танцува. Времето, когато ще стане майка, наближава и въпреки туй това създание е тъй интересно и хубаво, отрупвано от вниманието на мъжете! Дори и звярът би се просълзил, когато чуе как тя говори за Вас, нейната покровителка и майка. Как Ви обича тази жена! Как ние всички обичаме нашата чудесна, нашата уважавана мис Кроли!»

Боя се, че това писмо на благородната Парижка дама никак не подобри положението на мисис Беки пред нейната чудесна, нейната уважавана роднина. Тъкмо обратното, яростта на старата мома бе безгранична, когато разбра какво е състоянието на Ребека и как дръзко е използувала тя името на мис Кроли, за да получи достъп до парижкото общество. Твърде разтревожена и с разклатено здраве, тя не беше годна да отговори на френски и затова продиктува на Бригс едно яростно писмо на собствения си език, с което разобличи мисис Родън Кроли във всяко отношение и предупреди обществото да се пази от нея, тъй като е много хитра и опасна личност. Но понеже графиня Х. бе живяла в Англия само двадесет години, тя не разбираше нито една дума от езика на тази страна и затова се задоволи да съобщи на мисис Родън Кроли, когато се срещнаха следния път, че е получила очарователно писмо от онази chere Mees [68] и че то е изпълнено с много мили изрази относно мисис Кроли, която започна сериозно да се надява, че старата мома ще омекне спрямо нея.

Междувременно тя беше най-веселата от всички англичанки и от нея се възхищаваха най-много. Вечерта, когато имаше своя седмичен прием, около нея се събираше малък европейски конгрес. Прусаци и казаци, испанци и англичани — целият свят се намираше в Париж през тази забележителна зима. Лондонските познати на Ребека биха позеленели от яд, ако видеха ордените и униформите, които се тълпяха в скромния й салон. Бележити военни яздеха край екипажа й в Булонската гора или се трупаха в непретенциозната й мъничка ложа в операта. Родън беше в най-добро настроение. В Париж засега нямаше настойчиви кредитори; във Вери или Бовилие всеки ден имаше увеселения; на карти се играеше много и той имаше добър късмет. Тъфто може би не се чувствуваше много добре. Мисис Тъфто се беше поканила сама в Париж и бе пристигнала там и освен тaзи contretemps [69] сега около стола на Беки се въртяха около двадесетина генерали и тя можеше да си избира от цяла дузина букети, когато отиваше на театър. Лейди Берейкърс и другите видни представителки на английското общество, глупави и безупречни в държането си жени, се топяха от мъка, като виждаха успеха на излязлата от низините малка Беки, чиито отровни шеги пареха като рани целомъдрените им гърди. Но всички мъже бяха на нейна страна. Тя се сражаваше с жените с несломима смелост, а те не можеха да клюкарствуват на никакъв друг език, освен на собствения си.

И тъй, зимата на 1815–1816 мина за мисис Родън Кроли в успехи, празненства и удоволствия и тя се приспособи към живота на висшето общество тъй лесно, сякаш прадедите й са били светски хора в продължение на дълги векове. Със своите дарби, духовитост и енергия тя действително заслужаваше да заеме почетно място в Панаира на суетата. Рано през пролетта на 1816 година Galignani’s journal даде следното съобщение на една от страниците си; «На двадесет и шести март съпругата на полковник-лейтенант Кроли, от… кавалерийски полк, е добила отроче от мъжки пол.»

Това събитие бе препечатано в лондонските вестници, от които мис Бригс го прочете на мис Кроли една сутрин на закуска в Брайтън. Известието, макар и да бе очаквано, причини криза в работите на рода Кроли. Гневът на старата мома стигна своя връх и като изпрати да повикат племенника й Пит и лейди Саутдаун от Брънзуик Скуеър, тя поиска от тях веднага да отпразнуват сватбата, която двете семейства очакваха от толкова години насам. И заяви, че имала намерение да отпусне на младата двойка хиляда лири годишно, които ще получават, докато е жива, а след смъртта й цялото й имущество ще остане на племенника й и на милата й племенница лейди Джейн Кроли. Уокси дойде от Лондон да завери вписването в гражданския регистър, лорд Саутдаун предаде официално сестра си на младоженеца и бракосъчетанието бе извършено от епископ, а не от преподобния Бартоломю Айрънс — за голямо разочарование на този сектантски свещеник.

След венчавката Пит желаеше да направи сватбено пътуване с невестата си, както подобаваше на хора от тяхното общество, но привързаността на старата дама към лейди Джейн бе станала толкова силна, че просто й беше невъзможно да се раздели с любимката си. Следователно Пит и съпругата му дойдоха да живеят при мис Кроли. За голямо съжаление на клетия Пит, който се видя в доста окаяно положение (тъй като бе жертва на капризите на леля си, от една страна, и на тъща си — от друга), лейди Саутдаун заемаше съседната къща и господствуваше над цялото семейство — Пит, лейди Джейн, мис Кроли, Бригс, Баулс, Фъркин и всички. Тя безмилостно ги отрупваше със своите трактати и лекарства, изпъди Кримър, доведе на негово място Роджър и в скоро време лиши мис Кроли дори и от формалната й власт. Клетата душица стана тъй плаха, че дори престана да измъчва Бригс и се вкопчи в племенницата си, като всеки ден привързаността й и страхът й се увеличаваха все повече. Почивай в мир, ти, добра и себелюбива, суетна и великодушна стара безбожнице! Ние вече няма да те видим. Нека се надяваме, че лейди Джейн се е държала мило към нея и я е извела с нежна ръка от бушуващата битка на Панаира на суетата.

(обратно)

Глава XXXV Вдовица и майка

Новината за големите сражения при Катр Бра и Ватерло достигнаха до Англия по същото време. Пръв вестник «Gazette» публикува резултата от двете битки. При това славно известие цяла Англия потръпна от възторг и боязън. Сетне последваха подробностите; след съобщението за победата се изброяваха ранените и убитите. Кой може да опише страха, с който хората отваряха и прочитаха този списък? Представете си как голямата новина за битките във Фландрия пристигна почти във всяко селище и дом на трите кралства и какво ликуване и благодарност, каква мъка и разяждаща болка обхващаха хората, когато прочитаха списъците на претърпените от отделните полкове загуби и узнаваха дали скъпият приятел и роднина е избягнал смъртта, или е загинал. Всеки, който си направи труд да прегледа вестниците от онова време, непременно ще усети, макар и не направо, а от втора ръка, с какъв притаен дъх са били четени те. Списъците на жертвите продължават от един брой на вестника в следващия и вие спирате по средата, сякаш четете някой роман в серии. Помислете какво трябва да е било вълнението на хората при появяването на всеки следващ брой, излязъл току-що от печатницата. И ако подобна заинтересованост се е чувствувала в нашата страна и относно сражение, в което са участвували едва двадесет хиляди от нашите сънародници, помислете за състоянието на Европа в продължение на двадесет години преди това, когато народите са се сражавали не с хиляди, а с милиони и когато всеки един от войниците, който е повалял своя враг, е наранявал жестоко и някое друго сърце, далеч от бойното поле.

Новината, която вестникът донесе на Озбърнови, разтърси страхотно семейството и неговия домовладика. Момичетата се отдадоха на необуздана скръб. Мрачният стар баща се приведе още по-ниско под товара на тежката участ и на тъгата си. Той се мъчеше да мисли, че това е отплата от провидението за непослушанието на сина му. Не смееше да си признае, че жестоката присъда го плаши и че изпълнението й е дошло прекалено наскоро след проклятията му. Понякога цял се разтърсваше от ужас, сякаш сам той бе причинил тежката участ, която бе призовал върху главата на сина си. По-рано все съществуваше някаква възможност за сдобряване. Жената на момъка би могла да умре, или пък той би могъл да се върне и да каже: «Татко, сгреших.» Но сега нямаше никаква надежда. Той стоеше от другата страна на непроходимата пропаст и преследваше баща си с тъжни очи. Старият си ги спомняше такива веднъж, в миналото, когато момчето бе болно и всички го смятаха за умиращо. Тогава лежеше безмълвен на леглото си, вторачил поглед с безкрайна печал. Милостиви боже! Как бащата се бе вкопчил в лекаря и с каква пареща тревога вървеше подире му; каква огромна тежест се вдигна от гърдите му, когато след кризата на треската момчето се подобри и отново погледна баща си с очи, които го познаваха! Но сега нямаше никакъв лек, никаква надежда, никаква възможност за сдобряване. И най-вече — не можеше да чуе никакви думи на смирение и разкаяние, които да облекчат нараненото му самолюбие и да накарат изпълненото с яд и отрова сърце да забие пак тъй естествено, както по-рано. Трудно е да се каже кое причиняваше по-остра мъка на гордия баща — дали това, че синът му бе загинал, без той да му прости, или че съдбата го бе лишила от извинението, което собствената му гордост очакваше.

Но каквито и да бяха чувствата му, суровият старец не ги споделяше с никого. Той никога не споменаваше името на сина си пред дъщерите си, а заповяда на най-възрастната да нареди на всички жени от домакинството да облекат жалейни дрехи; пожела също така мъжете от прислугата да си сложат черно облекло. Разбира се, всички приеми и забавления се отмениха. Не казаха нищо определено на бъдещия му зет, чийто сватбен ден бе вече избран, но видът на мистър Озбърн бе достатъчен да накара мистър Булък да не задава никакви въпроси и по никакъв начин да не настоява за това тържество. Той и девойките си шепнеха понякога по този въпрос в приемната, където бащата никога не влизаше. Той постоянно седеше само в кабинета си, като цялата предна част от къщата стоя затворена, докато изтече жалейният период и известно време подир него.

Около три седмици след осемнадесети юни близкият познат на мистър Озбърн сър Уилям Добин дойде в дома му, на Ръсъл Скуеър, с много бледо и разтревожено лице и настоя да се види със стария човек. Въведоха го в неговата стая и след няколко думи, които нито гостенинът, нито домакинът можаха да разберат, първият извади едно писмо, запечатано с голям червен печат.

— Моят син, майор Добин — каза градският съветник с известно колебание, — ми изпрати писмо по един офицер от… полк, който пристигна днес в града. Писмото на сина ми съдържа и едно за вас, Озбърн. — Градският съветник сложи писмото на масата и Озбърн го гледа напрегнато и безмълвно в продължение на една-две минути. Видът му изплаши пратеника, който, след като поизгледа виновно сломения от скръб старец, излезе бързо без ни една дума повече.

Писмото бе написано с добре познатия решителен почерк на Джордж. То бе същото, което той бе написал призори на 16 юни, точно преди да си вземе сбогом с Амелия. Големият червен печат бе украсен с фалшивия герб, който Озбърн си бе присвоил и чието мото беше Pax in bello — същия, който притежаваше графският род, с който суетният стар човек се мъчеше да се убеди, че е в родствени връзки. Ръката, която бе писала това писмо, нямаше никога вече да държи ни перо, ни сабя. Дори и самият печат, с който то бе запечатано, бе ограбен от мъртвото Джорджово тяло, докато то лежеше на бойното поле. Бащата не знаеше нищо за това; само седеше и гледаше писмото с блуждаещ и изплашен поглед. Той почти падна, когато посегна да го отвори.

Имали ли сте някога недоразумение с някой обичен ваш приятел? Как ви мъчат и упрекват писмата му, писани, когато сте се обичали и сте си вярвали! Колко е печално да прелиствате тези жарки изрази на изгаснало вече чувство! Какви лъжливи епитафи са те над трупа на любовта! С каква жестокост показват житейската суета! Повечето от нас са получавали и писали цели купища от тях. Те са като заключени в килера призраци, които пазим и от които се крием. Дълго трепереше Озбърн пред писмото на своя мъртъв син.

Писмото на нещастния момък не казваше много. Той бе твърде горд, за да разкрие нежността, която изпълваше сърцето му. Джордж само пишеше, че в навечерието на голямата битка желае да си вземе сбогом с баща си и тържествено да го помоли да се покаже добър към съпругата — и може би към детето — които оставя зад себе си. Той си признаваше с разкаяние, че поради своето прахосничество и разточителство голяма част от малкото наследство на майка му е вече изразходвана. Джордж благодареше на баща си за проявеното в миналото великодушие и му обещаваше, че независимо от това дали ще падне на бойното поле, или ще остане жив, ще действува по начин, достоен за името Джордж Озбърн.

Неговата английска резервираност, гордостта му или може би някаква непохватност му бяха попречили да каже повече от това. Баща му не можа да види целувката, която Джордж бе сложил върху надписа на писмото. Мистър Озбърн го пусна от ръката си, изпълнен с най-горчива и пареща мъка, породена от покрусената му любов. Той все още обичаше сина си и все още не му бе простил.

Около два месеца подир това, когато веднъж девойките отидоха на черква с баща си, те забелязаха как той зае различно място от онова, на което обикновено сядаше, когато благоволяваше да присъствува на божествената служба. Забелязаха също, че от новото си място той гледаше нагоре към стената над главите им. Това накара и момичетата също да отправят поглед по посоката, към която се бяха отправили мрачните очи на баща им. И те видяха паметник, с доста сложна направа, където Британия бе представена, че плаче над една ваза, а счупената сабя и легналият лъв показваха, че това скулптурно произведение е издигнато в чест на някой загинал воин. Скулпторите по онова време имаха голям избор от подобни жалейни емблеми, които все още можете да видите по стените на катедралата «Св. Павел», покрити със стотици от тези надути езически алегории. През първите петнадесет години от настоящия век те се търсеха твърде много.

Под въпросната възпоменателна плоча беше изобразен добре познатият натруфен Озбърнов герб; и надписът казваше, че това е сътворено «В памет на Джордж Озбърн младши, ескуайър, капитан от… пехотен на негово величество полк, паднал на 18 юни 1815 година, на 28 години, сражавал се за своя крал и отечество в славната победна битка при Ватерло. Dulce et decorum est pro patria mori [70].»

Видът на този камък така разстрои нервите на девойките, че мис Мария се принуди да напусне черквата. Богомолците направиха почтително път на тези ридаещи момичета, облечени в пълен траур, и съжалиха суровия стар баща, седнал срещу възпоменателната плоча на умрелия войник. «Дали ще прости на мисис Джордж?» — питаха се едно друго момичетата, след като вълнението им стихна. Между познатите на семейство Озбърн, които знаеха за скъсването на връзките между бащата и сина поради женитбата на последния, също се говореше много относно възможностите за одобряване с младата вдовица. Много господа се хващаха на бас по този въпрос, както живеещите около Ръсъл Скуеър, така и в Сити.

Ако сестрите се тревожеха, че баща им може би ще признае Амелия за дъщеря на семейството, тази тяхна загриженост се усили, когато към края на есента старият Озбърн заяви, че ще замине в чужбина. Той не каза къде отива, но те веднага разбраха, че ще се упъти към Белгия, а им беше известно също така, че вдовицата на Джордж все още се намира в Брюксел. Те получаваха доста точни сведения за Амелия от лейди Добин и нейните дъщери. Нашият добър капитан бе произведен в по-горен чин поради смъртта на втория майор на полка, загинал на бойното поле. А смелият О’Дауд, който се бе отличил много там, както и при всички случаи, когато имаше възможност да покаже хладнокръвието и храбростта си, бе станал полковник и носител на Ордена на банята.

Голямо мнозинство от смелите офицери и войници на… полк, който бе пострадал жестоко и през двата дена на сражението, през есента все още се намираха в Брюксел, където лекуваха раните си. В продължение на няколко месеца след големите битки градът представляваше огромна военна болница; и когато войниците и офицерите започнаха да се понадигат от леглата си, градините и обществените места се изпълваха с ранени — стари и млади, които, откопчили се току-що от ноктите на смъртта, се отдаваха на хазарт, на веселие и на любов, както в такива случаи често правят хората от Панаира на суетата. Мистър Озбърн лесно намери някои от офицерите на… полк. Той познаваше добре униформата им, бе следил зорко всички промени и производства в полка и много обичаше да говори за него и офицерите му, сякаш сам той бе един от тях. В деня след пристигането си в Брюксел той видя един войник с добре познатите му нашивки, седнал да си почине на една каменна скамейка в градината. Отправи се към него и разтреперан зае място до оздравяващия човек.

— В ротата на капитан Озбърн ли бяхте? — запита го той и след кратко мълчание прибави: — Той беше мой син, сър.

Войникът не беше от ротата на Озбърн, но вдигна здравата си ръка и докосна тъжно и почтително шапка пред изпития, унил джентълмен, който го бе заговорил.

— В цялата армия нямаше по-прекрасен и по-добър офицер — каза войникът. — Подофицерът на ротата на капитана (сега начело на нея е капитан Реймънд) се намира в града, ранен в рамото. Негово благородие би могъл да се срещне с него, ако обича, и той ще му разправи всичко, което желае за… за действията на… полк. Но навярно негово благородие се е срещнал с храбрия майор Добин, най-добрия приятел на капитана; а сигурно е видял и мисис Озбърн, която също е в града и която, според думите на всички, била много зле. Казват, че в продължение на шест седмици и повече тя дори не била с ума си. Но, разбира се, ваше благородие знае всичко това. И простете, че ви говоря за тези неща — прибави войникът.

Озбърн сложи една гвинея в ръката на човека и му каза, че ще получи и друга, ако доведе подофицера на… полк в «Хотел дю Парк.» Това обещание много скоро изправи сержанта пред мистър Озбърн. Първият войник си отиде и като разправи на един-двама свои другари как бащата на капитан Озбърн дошъл в града и колко бил щедър, те отидоха и весело си пийнаха и похапнаха с парите, които бяха получили от гордия опечален стар баща. Придружен от подофицера, който също бе на оздравяване, Озбърн тръгна за Ватерло и Катр Бра — пътуване, което хиляди от съотечествениците му предприемаха по онова време. Той взе подофицера със себе си в екипажа и под негово ръководство преброди и двете полета. Озбърн видя тази част на пътя, откъдето полкът се бе впуснал в сражение на шестнадесети, и склона, по които бяха подгонили френската кавалерия, напираща срещу отстъпващите белгийци. Видя и мястото, където благородният капитан бе повалил френския офицер, сборичкал се с младия подпоручик за знамето, тъй като подофицерите знаменосци били убити. По този път те отстъпили на следния ден и там се намираше рътлината, където полкът спрял да пренощува под дъжда на седемнадесети. По-горе се виждаше позицията, която заели и задържали през деня, като от време на време се групирали, за да отблъснат нападението на неприятелската кавалерия, и залягали под заслона на насипа, да се запазят от яростната френска канонада. И когато вечерта всички сражаващи се там англичани получили заповед за настъпление, докато врагът се отдръпвал след последното си нападение, този бил склонът, по който капитанът се впуснал надолу, като викал «ура» и размахвал сабя, обаче бил улучен от вражески куршум и паднал мъртъв.

— Майор Добин занесе тялото на капитана в Брюксел — каза подофицерът с нисък глас — и както ваша светлост вече знае, той се погрижи за погребението му.

Селяните и продавачите на възпоменателни останки, намиращи се наоколо, крещяха край двамата мъже, предлагайки за продан най-различни спомени от битката — кръстове, еполети и изпочупени брони, докато войникът продължаваше своя разказ.

На раздяла, след като посети местата, където синът му се бе проявил за последен път, Озбърн даде много щедра награда на подофицера. Той бе видял вече неговия гроб. Озбърн бе отишъл там веднага след пристигането си в Брюксел. Тялото на Джордж лежеше в хубавото гробище на Лекен, близо до града. Веднъж, когато отишъл на това място на разходка с компания, той пожелал шеговито там да бъде гробът му. И наистина младият офицер бе положен от приятеля си тъкмо там, вън от гробището, в един ъгъл на градината, отделен с храсталаци от параклисчетата, кулите и цветните лехи, под които почиваха католиците. За стария Озбърн бе унизително да си помисли, че синът му — английски джентълмен, капитан от знаменитата британска армия, не е бил намерен за достоен да лежи в земята, където заравят някакви си обикновени чужденци. Кой от нас може да каже колко суетност се таи в най-жарката ни привързаност към другите и колко себелюбива е любовта ни? Озбърн не размишляваше много върху двойствената природа на чувствата си; нито върху борбата, която се водеше между инстинкта и самолюбието му. Той вярваше неотклонно, че всичко, което върши, е право, че при всички възможни случаи трябва да постъпва, както единствено той намира за добре и — подобно на ужилването от оса или ухапването от змия — омразата му напираше, остра и отровна, срещу всичко, което би могло да мине за противодействие. Той се гордееше с омразата си, както и с всичко друго. Винаги да бъде прав, винаги да върви напред със смазващи стъпки и никога да не се съмнява — нима това не са големите качества, с които тъпотата взема преднина в света?

Когато на връщане от посещението на Ватерло екипажът на мистър Озбърн наближаваше градските порти по залез-слънце, те срещнаха друга отворена карета, в която се виждаха две дами и един джентълмен, а отстрани на превозното средство яздеше офицер. Озбърн се отдръпна със сепване назад и подофицерът, седнал до него, хвърли учуден поглед на съседа си, докато поздравяваше с докосване на шапката си офицера, който отвърна механично на поздрава му. Това бе Амелия с ранения млад подпоручик до нея, а отсреща й седеше вярната й приятелка Пеги О’Дауд. Да, това бе Амелия, но колко беше различна от свежото и мило момиче, което Озбърн познаваше! Лицето й бе бледо и слабо. Хубавата й кестенява коса беше разделена на път под вдовишкото й боне — клетото дете! Очите й бяха вперени и не гледаха никъде. Те се отправиха с безизразен поглед в лицето на Озбърн, когато екипажите се разминаха, но тя не го позна; нито пък и той разбра коя е тя, докато не видя Добин, който яздеше край нея; и тогава му стана ясно коя е тази жена. Той я мразеше. И докато не я бе срещнал там, не знаеше колко силна е омразата му. След като каретата й отмина, той се извърна и впери очи в подофицера, който не можеше да се удържи да не го погледне, и в погледа на стареца се четяха предизвикателство и омраза, сякаш искаше да каже на придружаващия го човек: «Как, ти смееш да ме погледнеш? Дявол да те вземе! Мразя я! Тя сломи надеждите ми и цялата ми гордост…»

— Кажи на онзи нехранимайко да кара бързо! — обърна се той с проклятие към лакея на капрата.

Миг след това по каменната настилка зад Озбърновия екипаж се чу тропот на конски копита и Добин се приближи до тях. Когато каретите се разминаха, мислите му бяха другаде и чак след като измина няколко крачки, той си спомни, че човекът, когото току-що бяха срещнали, бе Озбърн. После той извърна очи да разбере дали видът на свекъра й бе направил някакво впечатление на Амелия, но клетата девойка не знаеше кой бе минал. След това Уилям, който всеки ден я придружаваше при разходките й, извади часовника си, промълви нещо за някаква работа, за която изведнъж си спомнил, и се отдалечи с коня си. Тя и това не забеляза, само седеше с отправен пред себе си поглед, като съзерцаваше хубавия пейзаж в далечината, накъдето бе отминал Джордж.

— Мистър Озбърн, мистър Озбърн! — извика Добин, като се приближи и подаде ръка. Озбърн не направи движение да я поеме, само още веднъж изкрещя с проклятие на слугата си да кара по-бързо.

Добин сложи ръка отстрани на екипажа.

— Аз трябва да ви видя, сър — каза той. — Имам да ви предам едно известие.

— От онази жена ли? — запита яростно Озбърн.

— Не — отвърна другият, — от сина ви.

При тези думи Озбърн се отпусна назад в ъгъла на екипажа си и като го остави да отмине напред, Добин продължи да язди близо зад него. Така минаха през града, докато стигнаха хотела на мистър Озбърн, без да разменят ни дума повече. Добин последва Озбърн до стаите му. Джордж често беше ходил в тези помещения; там бе жилището, което заемаше семейство Кроли през време на престоя им в Брюксел.

— Моля, имате ли да ми казвате нещо, капитан Добин?… Впрочем прося извинение, би трябвало да кажа майор Добин, тъй като по-ценните от вас хора са загинали и вие сега заемате тяхното място — каза мистър Озбърн с този свой язвителен тон, който понякога благоволяваше да възприеме.

— Наистина, по-добрите от мене са мъртви — отвърна Добин. — И аз искам да ви говоря за един от тях.

— Приказвайте накратко, сър — каза другият с проклятие, като поглеждаше смръщено посетителя си.

— Дойдох тук като негов най-близък приятел — подхвана отново майорът — и като изпълнител на завещанието му. Той го направи, преди да тръгне за сражение. Известно ли ви е колко оскъдни са средствата му и в какво притеснено положение се намира вдовицата му?

— Аз не познавам вдовицата му, сър — каза Озбърн. — Нека тя се върне при баща си. — Но джентълменът, комуто той говореше, бе твърдо решил да запази хладнокръвие и затова продължи, без да обръща внимание на прекъсването:

— Знаете ли, сър, състоянието на мисис Озбърн? Животът, а едва ли не и разсъдъкът й са разтърсени от удара, който се стовари върху нея. Много е съмнително дали ще се възстанови. Останала й е обаче една възможност за спасение и за нея дойдох тук да ви говоря. Скоро тя ще стане майка. Ще хвърлите ли бащината вина върху детето? Или ще простите на детето заради паметта на клетия Джордж?

Озбърн изля цял поток от себевъзхвали и проклятия — чрез първите той се извиняваше за поведението си пред собствената си съвест, а с вторите преувеличаваше липсата на синовен дълг у Джордж. Никой баща в Англия не бил по-щедър към сина си, който тъй безмилостно въстанал срещу него. И умрял, без дори да си признае, че е виновен. Нека тегли последиците на непослушанието и глупостта си! А що се отнасяло до него — до мистър Озбърн, той бил човек, който държал на думата си. Заклел се бил, че никога няма да проговори на онази жена, нито пък да я признае за съпруга на сина си.

— И това е, което можете да й кажете — завърши с проклятие речта си той, — и към това свое решение ще се придържам до последния ден от живота си.

Значи, оттук нямаше никаква надежда. Вдовицата трябваше да живее с оскъдната си пенсия или с помощта, която Джоз би могъл да й даде. «Мога да й кажа това, но тя няма да го чуе» — мислеше си с тъга Добин, тъй като от нещастието насам мислите на клетата млада жена съвсем не бяха тук и зашеметена под тежестта на мъката си, доброто и злото й бяха еднакво безразлични.

Такива бяха за нея дори приятелството и сторените й добрини. Тя приемаше и двете, без да се оплаква, и след като ги приемеше, отново потъваше в скръбта си.

Представете си, че подир гореописания разговор са изминали около дванадесет месеца от живота на нашата клета Амелия. Първата половина на тези дни тя прекара в такава дълбока и сърцераздирателна мъка, че ние, които наблюдаваме и описваме някои от преживяванията на това слабо и нежно сърце, трябва да се отдръпнем пред жестоката печал, която изцежда кръвта му. Пристъпвайте с тихи крачки край нещастната постеля на клетата измъчена душа. Полекичка затваряйте вратата на тъмната стая, където тя страда, също както правеха добрите хора, които се грижеха за нея през първите месеци на болката й и не я оставяха нито за миг, докато провидението не й изпрати утеха. Дойде ден — ден на почти безгранична радост и смайване, — когато клетата овдовяла девойка притисна до гърдите си дете — дете, с очите на Джордж, който бе загинал, — мъничко момче, красиво херувимче. Да чуе първия му вик, бе същинско чудо! Как плачеше и се смееше тя над него — как любовта, надеждата и вярата отново се събудиха в гърдите й, когато детенцето се сгуши там! Тя бе спасена. Лекарите, които се грижеха за нея и се страхуваха за живота и разсъдъка й, чакаха с трепет този критичен момент, преди да заявят, че едното или другото са в безопасност. За хората, които бдяха край нея в продължение на много месеци, си струваше да преживеят всичкото това съмнение и страх, за да видят отново лъчистия й поглед, отправен нежно към тях.

Един от тези хора беше нашият приятел Добин. Той я върна в Англия в майчиния й дом. Това стана, когато мисис О’Дауд получи повелително нареждане от своя полковник да тръгне — и така бе принудена да напусне болната. Всеки, който има чувство за хумор, би изпитал голямо удоволствие да види как Добин държеше детето и да чуе с какво доволство се смееше Амелия, докато го наблюдаваше. Уилям беше кръстник на детето и употреби цялата си изобретателност да му купува чашки, лъжички, биберони и коралови герданчета.

Как майка му се грижеше за него, как го обличаше и как живееше чрез него: как пъдеше всички бавачки и не позволяваше почти никоя чужда ръка да го докосва, освен нейната собствена; как смяташе, че най-голямото благоволение, което можеше да покаже към кръстника му, майор Добин, бе да му позволи да го подрусва от време на време — всичко това няма защо да се разправя тук. Детето бе нейният живот. Съществованието й бе майчината милувка. Тя ограждаше крехкото и безсъзнателно същество с любов и обожание. Самия й живот изсмукваше то от гърдите й. Нощем и когато биваше сама, тя изпадаше в такъв екстаз на майчина обич, какъвто чудната божия любов отрежда за женския инстинкт — радост, която стои много по-високо и по-ниско от разума — красива сляпа преданост, позната само на женското сърце. Едно от задълженията на Уилям Добин беше да размишлява върху това поведение на Амелия и да следи, какво става в сърцето й. И ако любовта му го караше да отгатва почти всички чувства, които го вълнуваха, уви, той виждаше с фатална яснота, че там няма място за него. И тъй, понасяше с примирение участта си, знаеше я и бе доволен да я носи.

Предполагам, че бащата и майката на Амелия прозираха намеренията на майора и не бяха настроени зле спрямо тях; защото Добин посещаваше къщата им всеки ден и в продължение на часове стоеше при тях или при Амелия, или при добрия им хазаин мистър Клеп и неговото семейство. Малката дъщеря на мистър Клеп, която бе нещо като любимка на Амелия, го наричаше майор Бонбонков. И обикновено това детенце играеше роля на церемониалмайстор и го въвеждаше при мисис Озбърн, когато той пристигаше. Веднъж то много се смя, когато файтонът на майор Бонбонков спря във Фулъм и той слезе, като свали от него дървен кон, барабан, свирка и други играчки от военен характер — тъй като малкият Джорджи бе едва шестмесечен и още бе прекалено рано да му се подаряват подобни предмети.

Детето спеше.

— Тихо! — каза Амелия, може би пораздразнена от скърцането на ботушите на майора. Тя му протегна ръка и се усмихна, понеже Уилям не можеше да я поеме, докато не се освободи от своя товар.

— Слез долу, малка Мери — обърна се той към момиченцето. — Искам да кажа нещо на мисис Озбърн.

Тя го погледна малко учудено и положи бебето в леглото му.

— Дойдох да си взема сбогом, Амелия — каза той, като пое нежно деликатната малка бяла ръка.

— Сбогом? А къде ще отидете? — запита го с усмивка тя.

— Изпращайте писма до моите пълномощници — каза той, — те ще ми ги препращат; защото вие ще ми пишете, нали? Ще отсъствувам доста дълго.

— Ще ви пиша за Джорджи — каза тя. — Драги Уилям, колко добър бяхте към него и мене! Погледнете го. Не прилича ли на ангел?

Малките розови ръчички на детето се затвориха механично около пръста на добрия офицер и Амелия отправи очи към лицето му с лъчезарна майчинска радост. И най-жестокият поглед не можеше да го нарани повече от този поглед, изпълнен с безнадеждна за него доброта. Той се наведе над детето и майката. За момент не беше в състояние да проговори. И трябваше да събере всичките си сили, за да промълви прощалните си думи.

— Господ да ви благослови! — каза Амелия, като вдигна лице и го целуна. — Тихо! Не събуждайте Джорджи! — прибави тя, когато Уилям се отправи към вратата с тежки стъпки. Тя не чу шума от колелата на файтона му, когато той потегли — беше отправила поглед към детето, което се смееше в съня си.

(обратно)

Глава XXXVI Как може да се живее добре без никакъв доход

Предполагам, че в този наш Панаир на суетата никой не е толкова ненаблюдателен, че понякога да не се замисли за паричните работи на познатите си, нито пък до такава степен милосърден, че да не се чуди как съседът му Джоунс или Смит е в състояние да свърже двата края в края на годината. При най-голямо уважение към семейството (тъй като вечерям у тях два или три пъти през сезона) не мога да не призная, че появяването на Дженкинсънови в парка, в голямата карета с приличните на гренадири лакеи, ще ме удивлява и озадачава чак до смъртния ми час. Макар и да зная, че екипажът е взет под наем и че цялата прислуга на Дженкинсънови им работи само за храна и квартира, все пак за тези трима души и каретата положително се изразходват най-малко шестстотин лири стерлинги годишно. А да не се забравят и разкошните вечери, двете момчета в университета в Итън, скъпата гувернантка и частните учители на момичетата, пътуването в чужбина или до Истбърн или Уърдинг през есента, както и годишният бал с вечерята, уреждана от фирмата «Гънтър» (Между другото зная, че тази фирма снабдява семейство Дж. с блюдата на повечето от първокласните вечери, поднасяни в дома им. Това ми е добре известно, тъй като веднъж ме поканиха на подобна вечеря, за да запълня едно празно място, и тогава веднага ми стана ясно, че тези приеми стоят много по-горе от обикновените угощения, на които те канят по-незначителните си познати.) Повтарям: кой може да удържи и да не се зачуди, макар и да е най-добродушният човек в света, как Дженкинсънови си уреждат паричните въпроси? Какъв е Дженкинс? Всички знаем — чиновник в службата по червения восък, с хиляда и двеста лири стерлинги годишна заплата. А да не би жена му да притежава свои лични доходи? Ами! Мис Флинт — едно от единадесетте деца на дребен земевладелец в Бъкингамшир. Едничкото нещо, което получава от семейството си, е мисирка за Коледа, в замяна на което трябва да подслонява две или три от сестрите си през време на лондонския сезон и да дава храна и квартира на братята си, когато дойдат в града. Как Дженкинс уравновесява приходите и разходите си? Питам се, както сигурно всеки негов приятел се пита: как тъй той още не е осъден за дългове? И как миналата година можа да се върне от Булон (което стори за всеобщо учудване)?

Употребяваме тук думата «аз», за да означим с нея света изобщо, тъй като всеки от почитаемите читатели може да посочи известни свои познати семейства, за които никой не знае как живеят. Не се съмнявам, че всички сме изпивали множество чаши, чукайки се приятелски с гостоприемния домакин, а в ума си сме се чудили как, дявол да го вземе, е можел да плати това вино.

Около три-четири години след престоя им в Париж, когато Родън Кроли и съпругата му се установиха в една много малка и удобна къща на Кързън Стрийт, едва ли имаше някой от многобройните им приятели, които те угощаваха, който да не си задава горния въпрос относно тях. Както се спомена и по-рано, авторът знае всичко, и тъй като съм в състояние да разкрия пред обществото как Кроли и жена му живееха без доходи, аз моля вестниците, които имат навик да вземат откъслеци от периодично издаваните понастоящем белетристични произведения, да не препечатват следната част от разказа, нито дадените изчисления — за които, като техен откривател (употребил за това големи усилия) аз трябва да получа заслужената похвала. «Синко — бих казал аз, ако провидението ме бе благословило с дете, — чрез обстойно разпитване и постоянно общуване с даден човек ти би могъл да узнаеш как той живее охолно без никакъв доход. Но най-добре ще е да не се сближаваш с господата от тази професия, а да направиш пресмятанията от втора ръка, с помощта на логаритмите, защото, бъди уверен, че ако сам се заемеш да ги изчисляваш, това ще ти струва твърде много.»

И тъй, без никакъв годишен доход, в продължение на около две-три години, чиято история ние сме в състояние да разкажем само много накратко, Кроли и съпругата му си живееха много щастливо и удобно в Париж. По това време той напусна кавалерията и продаде военния си чин. Когато се срещнем отново с него, мустаците му и титлата полковник върху визитната му картичка ще представляват едничките останки от военната му кариера.

Вече споменахме, че наскоро след пристигането си в Париж, Ребека зае твърде блестящо и ръководно място в обществото на тази столица и бе приемана в някои от най-изисканите домове на възстановената френска аристокрация. Светските английски господа в Париж също я ухажваха, за голямо възмущение на дамите — техните съпруги, които не можеха да понасят тази издигнала се от по-долните обществени слоеве жена. В продължение на няколко месеца салоните на Фобур Сен Жермен, където тя имаше затвърдена позиция, както и разкошът на новия двор, където я приемаха с голямо внимание, радваха и може би малко опияняваха мисис Кроли, която през този период на възход като че бе склонна да гледа пренебрежително на хората — повечето от тях честни млади офицери, — от които главно се състоеше обществото на съпруга й.

Но полковникът се прозяваше печално сред графините и високопоставените дами в двореца. Старите жени, които играеха ecarte [71], вдигаха толкова шум за някаква си петфранкова монета, че не си струваше човек да сяда на игралната маса с тях. Той не можеше да оцени духовитостта на разговорите им, тъй като не разбираше езика им. И каква полза можеше да има жена му — чудеше се той, — ако всяка вечер прави реверанси на цяла редица принцеси? Затова той остави Ребека сама да посещава тези приеми, като отново се залови за своите по-простички забавления и удоволствия между приятните хора, които сам си избираше.

Когато кажем, че някой джентълмен живее изискано, без да има доход, в случая става дума за неизвестен доход. С други думи, заявяваме просто, че не ни е известно как въпросният джентълмен посреща домашните си разходи. Ето например приятелят ни, полковникът, проявяваше голямо умение към всички игри, при които съществена роля играе случаят. И като се упражняваше, нещо, което вършеше постоянно, с карти, със зарове или с щеката за билярд, много естествено е да се предположи, че той ставаше все по-изкусен в боравенето с тези предмети, отколкото ония, които ги вземат в ръка само от време на време. Да си служите добре с билярдната щека, е все едно да си служите с молив, с флейта или с малка сабя — отначало не съумявате да овладеете нито един от тези уреди; само чрез постоянство и неуморен труд, прибавени към естествената склонност, човек се приучва да борави безпогрешно с тях. Кроли, който бе само способен любител, постепенно стана неподражаем майстор на билярда. Подобно на смел генерал, дарованието му се увеличаваше заедно с опасността. И когато случаят биваше против него в цяла една игра и следователно наблюдателите се хващаха на бас, че ще загуби, той изведнъж правеше няколко крайно изкусни и смели удара, с които спечелваше битката и накрая излизаше победител, за голямо учудване на всички — впрочем на всички, които не познаваха играта му. А тези, които бяха свикнали да го наблюдават, бяха доста предпазливи с парите, които залагаха срещу играч с такива изключителни способности и човек, чиито дарби се проявяваха тъй внезапно.

Също тъй сръчен бе и при различните игри на карти. Обикновено в началото на вечерта той губеше постоянно; играеше нехайно и правеше грешки, които караха непривикналите с играта наблюдатели да си съставят лошо мнение за способностите му в хазарта. Когато обаче честите малки загуби го подтикваха към действие и събуждаха предпазливостта му, забелязваше се, че тогава играта на Кроли ставаше съвсем различна и той сразяваше напълно противника си преди изминаването на нощта. Действително малцина можеха да кажат, че са го побеждавали.

Поради честия му успех няма нищо чудно в това, че завистливите и победените понякога говореха с яд против него. И също както французите разправят за граф Уелингтън, който не бе претърпявал поражение, че постоянните му успехи на победител се дължали единствено на цяла редица удивителни, щастливи случайности, все пак и те признават, че при Ватерло той употребил измама и това му дало възможност да спечели последния си голям трик; по същия начин в Англия се шепнеше, че Родън Кроли най-вероятно си служи с измама, която единствено можела да обясни постоянния му успех.

Макар заведението на Фраскати и салонът да бяха отворени по това време в Париж, манията за хазартни игри бе тъй разпространена, че обществените игрални зали не бяха достатъчни за увлечението, обхванало всички. В частните домове хората се занимаваха с хазарт тъй пламенно, сякаш нямаше публични места, където да задоволят тази своя страст. На очарователните малки вечерни приеми у семейство Кроли това фатално забавление се практикуваше като нещо обикновено — за голямо неудоволствие на добродушната малка мисис Кроли. Тя говореше с най-дълбоко огорчение за страстта, която съпругът й проявяваше към заровете, и се оплакваше за това на всеки, който дойдеше в къщата й. Ребека заклеваше младежите никога да не се докосват до кутийката със заровете; и когато младият Грийн, от пехотата, загуби доста значителна сума, Ребека прекара цяла нощ в сълзи (както слугата разправи на нещастния джентълмен) и дори падна на колене пред мъжа си, молейки го да прости задължението и да изгори документа, с който длъжникът го потвърждаваше. Но как можеше да стори това? Самият той току-що бе загубил точно такава сума в полза на Блекстън от хусарския полк и на граф Пънтър от хановерската кавалерия. На Грийн можеше да се даде прилично продължение на срока; но дали изобщо трябваше да плати? Разбира се! Каква детинщина е да се изгаря писменото потвърждение на известно задължение.

И други офицери, повечето от тях млади — тъй като около мисис Кроли се събираха млади хора — си отиваха от приемите й с печални лица, защото все губеха, било повече, било по-малко, на нейните фатални игрални маси. Къщата й започна да се ползува с недобра репутация. Старите играчи предупреждаваха по-неопитните за грозящата ги опасност. Полковник О’Дауд, от… полк, който също пребиваваше тогава в Париж, предупреди поручик Спуни от същия полк. Между пехотинския полковник и жена му, които вечеряха в Cafe de Paris, и полковник и мисис Кроли, които също се хранеха там, избухна шумна и бурна разправия. Дамите и от двете страни взеха живо участие. Мисис О’Дауд щракна с пръсти пред лицето на мисис Кроли и нарече съпруга й «същински мошеник». Полковник Кроли извика на дуел полковник О’Дауд, носител на Ордена на банята. Като научи за спора, главнокомандуващият изпрати да повикат полковник Кроли, който приготовляваше същите пистолети, «с които бе застрелял капитан Маркър», и двамата така си поговориха, че никакъв дуел не последва. Ако Ребека не бе паднала на колене пред генерал Тъфто, щяха да изпратят Кроли обратно в Англия, и в продължение на няколко седмици подир това той игра само с цивилни.

Но въпреки несъмненото Родъново изкуство и постоянните му успехи за Ребека стана ясно, като размисли по тези въпроси, че положението им беше много несигурно и че макар и да живееха повече на кредит, малкият им капитал все щеше да се свърши.

— Хазартът, миличък — казваше тя, — е добро нещо, когато помага на доходите ти, но не и когато самият той служи за доход. Някой ден на хората може да им омръзне да играят и тогава какво ще правим?

Родън призна, че мисълта и е права. И действително той забеляза, че след няколко от малките им вечерни угощения на господата наистина омръзваше да играят с него и въпреки очарованието на Ребека не ги посещаваха с голяма охота.

Колкото и лесен и приятен да бе животът им в Париж, все пак той не представляваше нищо друго, освен забавления и празно разтакаване; и Ребека видя, че трябва да създаде кариера на мъжа си в собствената им страна. Тя трябваше да му намери някое място или служба в отечеството им или в колониите; и реши да се отправят за Англия веднага щом нейният път бъде разчистен. Като първа стъпка накара Кроли да продаде чина си в кавалерията и да остане на половин заплата. Службата му като адютант на генерал Тъфто се бе прекратила преди това. Ребека се подиграваше на този военен пред всички. Подиграваше се на перуката му (която той сложи при пристигането си в Париж), на изкуствените му зъби, най-вече на претенциите му на покорител на женските сърца и на смешната му суетност, когато си въобразяваше, че всяка жена до която се приближеше, е влюбена в него. Понастоящем генералът бе прехвърлил вниманието си към мисис Брент, съпругата на военния интендант Брент. За нея сега бяха букетите му, обедите в ресторантите, оперните ложи, дребните подаръци. Клетата мисис Тъфто не беше по-щастлива от по-рано и все още трябваше да прекарва дълги вечери вкъщи, сама с дъщерите си, като знаеше, че нейният генерал бе излязъл напарфюмиран и накъдрен, за да застане зад стола на мисис Брент в театъра. Разбира се, Беки имаше цяла дузина обожатели на негово място и можеше да раздроби на парчета съперницата си със своята духовитост. Но, както вече казахме, тя бе започнала да се изморява от този празен светски живот — оперните ложи и вечерите в ресторантите почнаха да й се струват блудкави, а букетите не можеха да служат като капитал за бъдещи доходи. Също така не можеше да се препитава с дребни подаръци, дантелени кърпички и велурени ръкавици. Тя чувствуваше празнотата на удоволствията и жадуваше за по-съществени придобивки.

В този критичен момент пристигна една новина, която се разпространи между многото кредитори на полковника в Париж и им достави голямо задоволство. Мис Кроли, богатата леля, от която той очакваше грамадно наследство, беше на умиране. Полковникът трябваше бързо да се отправи към постелята й. Мисис Кроли и детето й щяха да останат в Париж, докато той се върне да ги прибере. Той тръгна за Кале и като стигна благополучно там, можеше да се предположи, че щеше да се запъти към Дувър; но вместо това взе дилижанса за Дюнкерк и оттам пое пътя за Брюксел, към което място и по-рано бе проявявал пристрастие. Работата е там, че той имаше повече дългове в Лондон, отколкото в Париж, и предпочиташе малкия и тих белгийски град пред двете столици.

Лелята бе мъртва, Мисис Кроли поръча най-строги жалейни дрехи за себе си и за малкия Родън. Полковникът се зае да урежда работите около наследството. Сега те можеха да наемат най-хубавия апартамент на хотела вместо малкия entresol [72], в който бяха живели досега. Мисис Кроли и собственикът се посъветваха за новите завеси, спречкаха се приятелски за килимите и най-после уредиха всичко, освен сметката. Тя потегли в един от екипажите му с бавачката-французойка и детето. Очарователният хотелиер и съпругата му й махаха усмихнато за сбогом от пътната врата. Генерал Тъфто се разяри, когато научи, че си е заминала, а мисис Брент се разяри срещу него заради това, че той бе разярен. Поручик Спуни бе засегнат в самото сърце, а собственикът на хотела приготви най-хубавите си стаи в очакване на привлекателната малка жена и нейния съпруг. Той скъта с най-голямо внимание куфарите, които тя остави под негова грижа. Мадам Кроли му обърна особено внимание върху тях. Обаче, когато ги отвориха известно време подир това, стана ясно, че не съдържаха нищо особено ценно.

Но преди да отиде при съпруга си в белгийската столица, мисис Кроли направи пътуване до Англия, като остави малкия си син на континента, под грижите на прислужничката-французойка.

Раздялата между Ребека и малкия Родън не причини голяма мъка нито на нея, нито на него. Искрено казано, още от раждането на малкия джентълмен тя го бе виждала твърде рядко. Възприела хубавия обичай на френските майки, бе го дала на една дойка в някакво село в околностите на Париж, където малкият Родън прекара първите месеци от живота си съвсем не нещастно, с цял куп заварени братчета в дървени обувки. Баща му често отиваше с коня си да го навести и бащиното сърце на Родън старши се изпълваше с радост, като го виждаше, розов и изцапан, да крещи високо, щастливо улисан в играта си — да прави питки от кал под надзора на бавачката си, жената на градинаря.

Ребека не обичаше много-много да отива да вижда своя син и наследник. Веднъж той й развали една нова гълъбовосива пелерина. Той предпочиташе милувките на дойката си пред тези на майка си и когато най-после напусна тази весела бавачка и почти майка, плака силно в продължение на няколко часа. Утеши го само обещанието на майка му, която каза, че ще се върне при дойката си на следния ден. А дори и самата бавачка навярно щеше да почувствува голяма мъка от раздялата, ако не й бяха казали, че скоро ще й доведат пак детето. Известно време след това тя с нетърпение чакаше връщането му.

Изобщо може да се каже, че тези наши приятели бяха измежду първите от онова ято храбри английски авантюристи, които впоследствие нахлуха на континента и мамеха хората във всички европейски столици. През онези щастливи дни на 1817–1818 г. съществуваше много голямо уважение към богатството и почтеността на британците. Разправяли са ми, че тогава те още не се били научили да се пазарят с настойчивостта, с която сега се отличават. Големите европейски градове не са били още отворени за предприемчивостта на нашите мошеници. И докато сега почти няма град във Франция или Италия, където някой благороден наш съотечественик с онова високомерие и дързост в държането, които носим навсякъде, да не мами хотелиери, да не дава фалшиви чекове на доверчиви банкери, да не краде екипажите на производителите на файтони, скъпоценностите на златарите, парите на наивните пътници при игра на карти — дори и книгите от обществените библиотеки, преди тридесет години беше достатъчно да сте Milor Anglais [73], пътуващ в частен екипаж, за да имате кредит, където пожелаете, и джентълмените вместо те да измамват, самите биваха измамвани. Трябваше да изминат няколко седмици след отпътуването на семейство Кроли, за да може собственикът на хотела, където живееха при престоя им в Париж, да види какви загуби бе понесъл. Той разбра това едва когато мадам Марабу, шапкарката, се появи на няколко пъти с малката си сметчица за доставяните на мадам Кроли артикули; когато Monsieur Дидело от Бул д’Ор попита половин дузина пъти дали cette charmante Miledi [74], която бе купувала от него гривни и часовници, се е завърнала. Нещо повече — дори жената на бедния градинар, която се бе грижила за детето на мадам, след първите шест месеца не получи нищо за млякото, което бе давала на здравия и жизнерадостен малък Родън. Да, дори и на бавачката не платиха — семейство Кроли бързаше твърде много, за да си спомни дребния дълг към нея. А що се отнася до хотелиера, до края на живота си той сипеше тежки проклятия върху английския народ. Той запитваше пътниците дали познават някой си полковник лорд Кроли — avec sa femme — une petite darne, tres spirituelle [75]. «Ah, Monsieur! — прибавяше той. — lis m’ont affreuscment vole…» Жално ставаше на човек да го слуша как говори за това нещастие.

Целта, с която Ребека отиде в Лондон, бе да постигне известен компромис с безбройните кредитори на съпруга си и като предложи да им заплати съвсем нищожна част от задълженията му, да му осигури връщането в отечеството. Не ни прилича да проследяваме предприетите от нея стъпки при воденето на тези тъй трудни преговори. Можем само да кажем как тя им обясни, че сумата, която им предлагаше, бе единственият капитал на съпруга й; как ги убеди, че полковник Кроли би предпочел да остане да живее завинаги на континента, вместо да се прибере в отечеството си, без да уреди своите дългове; как им даде да разберат, че липсва всякаква възможност да му дойдат отнякъде други пари и че в никакъв случай не ще може да им се даде по-голяма сума от тази, която й е възложено да им предложи. И тъй, тя успя да накара кредиторите на съпруга си единодушно да приемат предложенията й и с хиляда и петстотин лири стерлинги готови пари заплати десет пъти по-големи дългове.

При тази сделка мисис Кроли не нае адвокат. Работата беше толкова проста — да приемеш или да откажеш, — както сама тя правилно забеляза, че остави адвокатите на кредиторите сами да свършат необходимото. И мистър Луис, който защищаваше интересите на мистър Дейвидс от Ред Лайън Скуеър, а също и мистър Мос, действуващ за мистър Манасе от Кързитър Стрийт (главните кредитори на полковника), изразиха възхищението си пред тази дама от блестящия начин, по който тя умееше да върши сделки, и заявиха, че никой професионалист не можел да я бие в това отношение.

Ребека прие поздравленията им с превъзходна скромност и докато вършеше работата, поръча бутилка шери и сладкиши, които да се изпратят в скромното и жилище, за да почерпи адвокатите на противната страна. На раздяла се ръкува с тях в отлично настроение и се върна право на континента, да се присъедини към съпруга си и сина си и да съобщи на първия хубавата новина за пълното му освобождение от паричните му задължения. А що се отнася до детето, през време на майчиното му отсъствие то бе значително пренебрегвано от Mademoiselle Genevieve, прислужничката-французойка. Младата девойка се бе привързала твърде много към един войник от гарнизона на Кале и в присъствието на този militaire [76] не се сещаше за своя възпитаник, така че по това време малкият Родън едва-що не се удави по крайбрежието на Кале, където Женевиев го бе изоставила и забравила.

И тъй, полковник и мисис Кроли се върнаха в Лондон и в тяхната къща на Кързън Стрийт, Мейфеър, те показаха умението, което човек трябва да притежава, ако иска да живее с гореспоменатите доходи.

(обратно)

Глава XXXVII Продължаваме със същия въпрос

Преди всичко длъжни сме да обясним — тъй като в случая това е твърде необходимо — как е възможно за човек без никакъв доход да си намери жилище. Къщите се наемат или празни — и тогава, ако имате кредит при господа Гилоус или Бентингс, вие можете да ги наредите и украсите великолепно според желанието си, — или пък ги вземате мебелирани. Този начин е по-прост и е свързан с по-малко безпокойства и за двете страни. Кроли и съпругата му предпочетоха да наемат жилището си именно така.

Преди мистър Баулс да бе дошъл да господствува над домакинството и килера на мис Кроли в Парк Лейн, гази дама имаше за лакей мистър Реглс, който бе роден в семейното имение Куинс Кроли и беше по-младият син на един от градинарите. Благодарение на доброто му поведение, хубавата му фигура и прасци, както и на изисканото му държане, Реглс се издигна от мястото при дъската за острене на ножовете до стъпалото при вратата на екипажа, а от това стъпало — до лакейското помещение. След като прекара няколко години начело на домакинството на мис Кроли, където получаваше добра заплата, хубави бакшиши и имаше доста добри възможности за спестяване, той заяви, че възнамерява да сключи брачен договор с бившата готвачка на мис Кроли, която понастоящем изкарваше почтено прехраната си, като вземаше дрехи за гладене и държеше малка зарзаватчийница в близката околност. Истината е, че церемонията бе тайно извършена още преди няколко години, при все че новината за женитбата на мистър Реглс дойде до знанието на мис Кроли посредством две деца — момче и момиче на седем и осемгодишна възраст, чието постоянно присъствие в кухнята бе привлякло вниманието на мис Бригс.

Мистър Реглс тогава се оттегли от служба и лично се зае с надзираване на дюкянчето и на зеленчука. Той прибави към стоката си мляко и каймак, яйца и шунка от охранени на село свини и докато другите напуснали службата си лакеи продаваха спиртни напитки в питейните заведения, Реглс се задоволи да търгува с най-обикновени земеделски продукти. И понеже имаше добри връзки с прислужниците от околността и удобна гостна зад дюкяна, където той и мисис Реглс ги приемаха, неговото мляко, каймак и яйца малко по малко започнаха да се купуват от всичките му колеги-лакеи и печалбите му се увеличаваха всяка година. Месец подир месец той си събираше пари скромно и безшумно и когато най-после онази удобна ергенска квартира, намираща се на Кързън Стрийт №201, която напоследък бе жилище на заминалия за чужбина негова светлост Фредерик Дюсие, бе продадена на търг заедно с богатите и хубави мебели, купи я не друг, а Чарлс Реглс, Вярно, че част от парите той взе назаем, и то при доста висока лихва, от един събрат лакей, но по-голямата сума заплати със собствения си капитал. Мисис Реглс изпита не малка гордост, когато се озова в леглото от украсен е резба махагон, с копринени завеси, а отсреща й се намираше огромно скъпо огледало и гардероб, който можеше да събере нея и Реглс, и цялото семейство.

Разбира се, те не възнамеряваха да живеят постоянно в такава разкошна къща. Реглс я купи с намерение да я даде под наем. Щом си намери квартиранти, той отново се върна в дюкяна. Но колко щастлив се чувствуваше, когато излизаше оттам и отиваше на Кързън Стрийт, откъдето оглеждаше къщата си — своята собствена къща с мушкато на прозорците и украсено с резба бронзово чукче на вратата! Прислужникът, който понякога се разтакаваше край оградата, се държеше към него с уважение; готвачката купуваше необходимите й зеленчуци от неговия дюкян и го наричаше господин хазяин; и нямаше нищо, което наемателите вършеха, нито едно блюдо, което им се поднасяше, за което той, стига да желаеше, да не знае.

Реглс беше добър човек — добър и щастлив. Къщата му носеше такъв хубав годишен доход, че той твърдо реши да изпрати децата си в добри училища и затова, независимо от парите, които това му струваше, даде Чарлс на пансион у д-р Суиштейл, Шугъркейн Лодж, а малката Матилда — у мис Пековър, Лоренциум Хаус, Клапъм.

Реглс обичаше и се възхищаваше от рода Кроли, от който произтичаше цялото му житейско благополучие. В стаята зад дюкяна той бе окачил един силует на господарката си и една рисунка, представляваща къщата на вратаря на Куинс Кроли, направена с туш от самата мис Кроли. И едничката негова прибавка към украсата на къщата на Кързън Стрийт бе пейзаж, представляващ имението Куинс Кроли в Хампшир, седалището на сър Уолпол Кроли, баронет, нарисуван както седи в позлатена каляска, теглена от шест бели коня, минаваща край езеро, изпълнено с лебеди и лодки, в които се виждаха дами с кринолини и музиканти с флагове и перуки. Да, Реглс считаше, че никой в света няма такова имение, нито е от такъв величествен род.

По щастливо стечение на обстоятелствата, когато Родън и жена му се завърнаха в Лондон, къщата на Реглс се даваше под наем. Полковникът познаваше и нея, и собственика й много добре; връзката между него и рода Кроли се поддържаше постоянно, тъй като Реглс помагаше на мистър Баулс винаги, когато мис Кроли даваше угощение на приятелите си. И старият човек не само даде къщата си под наем на полковника, но дори изпълняваше ролята на лакей, когато имаше гости, докато пък мисис Реглс вършеше готварска работа долу в кухнята и изпращаше горе такива блюда, които биха задоволили самата стара мис Кроли. Този, значи, беше начинът, по който Кроли се сдоби с жилище без пари; защото, макар и Реглс да трябваше да плаща данъци и налози, както и лихвата върху ипотеката на своя събрат лакей; и премиите върху осигуровката си за живот; и таксите за обучението на децата; и яденето и пиенето за семейството си — а известно време и тези за семейство Кроли; и макар клетникът да се разори напълно от тази сделка, като изхвърлиха децата му на улицата, а самият той бе изпратен в затвор за длъжници, все пак нали някой трябва да плаща заради господата, които живеят без никакви доходи! И се случи тъй, че Реглс трябваше да стане представител на липсващия капитал на полковник Кроли.

Питам се, колко ли семейства биват тласкани към измамничество и разорение от големите мошеници от категорията на Кроли? Колко ли големи благородници ограбват дребните си доставчици, благоволяват да лишат бедните си слуги от скромните им заплати и мамят заради няколко шилинга? Когато четем, че някой благородник е заминал за Континента или че в къщата на друг благородник е влязъл съдебният пристав — или че единият или другият дължи шест или седем милиона, нещастието им ни се струва едва ли не славно и ние изпитваме уважение към жертвата заради разорението й. Но съжалява ли някой бедния бръснар, който не може да получи парите си затова, че е пудрил перуките на лакеите? Или бедния дърводелец, който е правил украшения и е строил беседки за приемите на милейди? Или клетия шивач, покровителствуван от домоуправителя, заложил всичко, каквото притежава, и повече дори, за да приготви ливреите, които милордът му е направил честта да поръча при него? Когато големият дом рухне, тези нещастници остават под руините незабелязани — та нали в старата легенда се казва, че преди човек да отиде по дяволите, той изпраща там мнозина други!

Родън и жена му великодушно станаха редовни клиенти на всички бивши доставчици на мис Кроли, които намериха за добре да им услужват. Някои проявиха доста голямо желание за това, особено победните. Удивително беше да се види постоянството, с което перачката от Тутинг докарваше количката с дрехите всяка събота и представяше сметката седмица след седмица. Самият мистър Реглс трябваше да ги снабдява със зеленчуци. Сметката за бирата, поръчвана за прислугата от кръчмата «Щастие във войната», представляваше истинско чудо в областта на бирената консумация.

Също така те дължаха по-голямата част от заплатата на всичките си прислужници, поради което последните, щат не щат, се чувствуваха свързани с къщата. С една дума, не плащаха на никого. Не плащаха на железаря, който правеше бравите; нито на стъкларя, който се грижеше за прозорците; нито на собственика на екипажа, от когото го взеха под наем; нито на кочияша, който го караше; нито на месаря, който доставяше агнешкия бут; нито за въглищата, които го опичаха; нито на готвачката, която го приготовляваше; нито на слугите, които го изяждаха. И вече ми е станало ясно, че този е начинът, по който нерядко хората живеят охолно, без да притежават никакви доходи.

В малките градчета подобни неща не могат да станат, без да се забележат. Там ние знаем какво количество мляко взема съседът ни и виждаме плешката или птиците, които му се поднасят за вечеря. Така също може би №200 и №202 на Кързън Стрийт знаят какво става в намиращата се помежду им къща, тъй като слугите влизат във връзка един с друг през оградата; обаче Кроли и жена му и техните приятели не познават №200 и №202. Когато отидете на гости на №201, там ви посрещат сърдечно, усмихват ви се мило, поднасят ви хубава вечеря, а домакинът и домакинята ви стискат весело ръка, сякаш са неоспорвани господари на три или четири хиляди лири стерлинги годишен доход — и действително са такива — не в пари, а в продукти и труд, който други полагат за тях. Ако не плащаха за агнешкото, те го имаха; ако не даваха злато в замяна на виното си, откъде бихме могли да знаем това? Никъде не се поднасяше по-хубав кларет от този на трапезата на Родън; никъде не се даваха по-хубави и по-изискано сервирани вечери. Неговите приемни бяха най-хубавите и уютни малки салони, които човек може да си представи. Ребека ги бе украсила с голям вкус и с хиляди дреболии, донесени от Париж. И когато тя сядаше до пианото си и запяваше с весело сърце, гостенинът заявяваше, че се намира в истински рай на домашно удобство и си казваше, че макар и съпругът да е въз глупавичък, съпругата е очарователна, а приемите са най-приятните в света.

Духовитостта на Ребека, нейното остроумие и лекомислие бързо я направиха много популярна сред известна категория хора в Лондон. Пред вратата й се виждаха скромни карети, от които излизаха личности с много голямо обществено положение. Зърваше се екипажът й в парка, заобиколен от твърде известни елегантни кавалери. Малката ложа на третия балкон на операта биваше изпълнена с глави, които постоянно се меняха. Но трябва да се признае, че дамите се държаха настрани от нея и че вратите им бяха затворени за нашата малка авантюристка.

Авторът на настоящата повест може, разбира се, да говори за женския свят и неговите обичан само от втора ръка. Един мъж не е в състояние да разбере, нито да проникне в тези загадки, също както не може да знае за какво приказват дамите, когато се качат горе подир вечеря. Само чрез разпитване и постоянство човек понякога добива далечна представа за тези тайни. Посредством същото усърдие всеки, който пристъпва по паважа на Пел Мел и посещава клубовете на нашата столица, научава по нещо за аристократичния свят на Лондон било от личен свой опит, било чрез някой свой познат, с когото играе билярд или пък вечеря. Тъй именно разбираме, че също както има мъже (подобни на Родън Кроли, чието положение вече описахме), представляващи забележителни фигури в очите на невежите и неопитните из областта на светския живот, които ги виждат в парка да се разхождат с най-известните градски контета, така съществуват и жени, които могат да се нарекат джентълменски дами. Те биват посрещани много благосклонно от всички господа, чиито съпруги обаче странят от тях и ги пренебрегват. Такава е мисис Файърбрейс, дамата с прекрасните руси къдри, която всеки ден срещате в Хайд Парк, заобиколена от най-прочутите франтове на империята ни. Друга като нея е мисис Рокууд, чиито приеми се описват най-подробно в модните вестници и в чийто дом виждате да вечерят най-различни посланици и благородници. Бихме могли да споменем много други, подобни на тях, ако имаха някаква връзка с настоящия разказ. Но докато простите хорица, които стоят вън от светския живот, или пък провинциалистите, които се интересуват от благородничеството, виждат тези дами на обществени места, под светлината на привидната им слава, или пък им завиждат отдалеч, по-добре осведомените могат да им кажат, че тези облажавани дами имат толкова малко възможност да влязат в «обществото», колкото и съпругата на дребния провинциален благородник, която чете за техните дела във вестник «Морнинг Пост», Хората, които живеят в Лондон, познават добре тези страшни истини. Вие чувате как множество дами, притежаващи мнимо високо положение и богатство, са изключени от това «общество».

Безумните усилия, полагани от тях, за да влязат в този кръг; подлостите, с които си служат; униженията, които понасят, са наистина удивителни за онези, чиято цел е изучаването на женската или мъжката природа. Старанието да се проникне в модния свят с цената на неимоверни мъки представлява чудесна тема за всеки голям писател, притежаващ необходимите способности, свободно време и познание на английския език, нужни за изготвянето на подобно литературно произведение.

Малкото жени, които мисис Кроли познаваше от живота си в чужбина, не само отказваха да я посещават, когато се върна в родината си, но дори я пренебрегваха рязко, когато я срещаха на публични места. Удивително бе да се види как дамите от висшето общество я бяха забравили. Безсъмнено това не беше особено приятно на Ребека, Когато лейди Берейкърс я срещна в преддверието на операта, тя събра около себе си своите дъщери, сякаш докосването до Беки бе заразително, и като отстъпи назад една-две крачки, застана пред тях и впери поглед в малката си неприятелка. Да се пропъди Беки с поглед, се изискваше поглед, по-свиреп дори от този, който високомерната стара Берейкърс можеше да стрелне с мрачните си очи. Когато лейди дьо ла Мол, която бе яздила двадесетина пъти с. Беки в Брюксел, срещна открития екипаж на мисис Кроли в парка, нейно сиятелство се показа напълно сляпа и не можа да познае бившата си приятелка. Дори и мисис Бленкинсоп, съпругата на банкера, я отмина пренебрежително, когато се видяха в черква. Сега Беки ходеше редовно на черква. Беше много облагородяващо да видите как влизат там двамата с Родън, взели в ръка големи позлатени сборници с църковни химни, и с какво религиозно смирение тя проследява цялата служба.

Отначало Родън чувствуваше много остро униженията, които се сипеха върху жена му, и бе склонен да се държи мрачно и свирепо. Той разправяше как възнамерявал да извика на дуел съпрузите или братята на всяка една от нахалните жени, които не се отнасяха с нужното уважение към жена му. И само най-строгите й запрещения и най-горещите й молби го принуждаваха да пази прилично поведение.

— Не можеш да ме вкараш в обществото посредством револверни изстрели — казваше добродушно тя. — Не забравяй, миличък, че аз бях само бавачка, а пък ти, глупаво момченце, се ползуваш с най-позорно име на човек, който има дългове, играе хазарт и е известен с всякакъв вид лоши прояви. Малко по малко ще се сдобием с колкото си искаме приятели, а междувременно трябва да бъдеш добро момче и да слушаш твоята учителка за всичко. Спомняш ли си каква ярост те обхвана, когато научихме, че леля ти е оставила почти всичко на Пит и неговата съпруга? Ако не те бях накарала насила да сдържиш яда си, щеше да разкажеш това на цял Париж и в такъв случай къде щеше да бъдеш сега? В затвора за длъжници; и нямаше да се разполагаш с хубава къща в Лондон, с всички удобства наоколо. Тогава толкова се беше разярил, че бе готов да убиеш брата си, Каин такъв, и какво добро щеше да ти донесе този твой яд? Всичката ярост в света да се събере, пак няма да ни докара лелините ти пари и много по-умно е да сме добре с братовото ти семейство, вместо да се държиш вражески към тях, като онези глупави Бют Кролеви. Когато баща ти умре, Куинс Кроли ще бъде хубава къща, в която ти и аз ще прекарваме зимата. Ако се разорим, ще можеш да се занимаваш с резбарство и да се грижиш за конюшнята, а аз да стана възпитателка на децата на лейди Джейн. Ами! Ще се разорим! Глупости! Преди да стане това, ще ти намеря хубаво място; или Пит и малкото му момче ще умрат и тогава ние ще станем сър Родън и милейди. Докато сме живи, все трябва да се надяваме, миличък, и аз все още възнамерявам да направя от тебе човек. Кой продаде конете ти? Кой уреди дълговете ти? — Родън бе длъжен да признае, че за всички тези придобивки трябва да благодари на жена си и да се остави за в бъдеще тя да го ръководи.

Действително, когато мис Кроли напусна света и парите, за които всичките и роднини водиха такава ожесточена борба, бяха оставени в края на краищата на Пит, Бют Кроли откри, че за него има само пет хиляди лири стерлинги, вместо двадесетте хиляди, на които разчиташе, и изпадна в такава ярост при това разочарование, че я изля с всичката й сила върху племенника си. И тъй ненавистта, която тегнеше над двете семейства открай време, завърши с пълно скъсване на отношенията им. От друга страна, поведението на Родън Кроли, който получи само сто лири, учуди брат му и зарадва снаха му, винаги склонна да гледа с добри чувства на всички членове на мъжовото си семейство. Той прати от Париж на брат си много откровено, мъжествено и добродушно писмо. Родън казваше в него, че съзнавал как благодарение на женитбата си е изгубил лелиното си благоразположение; и макар да не прикриваше разочарованието си от това, че неприязънта й бе останала докрай несломена, той бе доволен, че парите все пак са отишли в техния клон на семейството и сърдечно поздравяваше брат си за постигналото го щастие. Изпращаше мили поздрави на снаха си и изразяваше надежда, че тя ще бъде добре настроена спрямо мисис Родън. Писмото завършваше с послепис, излязъл изпод ръката на самата тази дама. И тя също прибавяше поздравленията си към тези на своя съпруг. Заявяваше как винаги ще си спомня проявената от мистър Кроли добрина в миналото, когато е била само и изоставено сираче, учителка на малките му сестри, за които все още продължава да се интересува с най-голяма нежност. Пожелаваше му щастие в брачния живот и като молеше за позволение да прати поздравите си на лейди Джейн (за чиято доброта била чувала от всички), тя изразяваше надеждата си, че може би някой ден ще й бъде разрешено да запознае малкото си момче с неговите леля и чичо и ги умоляваше да го дарят с тяхното благоволение и защита.

Пит Кроли погледна на това послание много благосклонно — по-благосклонно, отколкото мис Кроли бе поглеждала на някои от предишните съчинения на Ребека, писани с почерка на Родън. А що се отнася до лейди Джейн, писмото толкова я възхити, че тя очакваше от съпруга си веднага да раздели лелиното си наследство на две равни половини и да изпрати едната на брат си в Париж.

Но за голямо учудване на нейно сиятелство Пит отказа да остави на разположение на брат си чек от тридесет хиляди лири стерлинги. Той обаче великодушно предложи на Родън да си стиснат ръцете, когато реши да дойде в Англия и сметне за добре да стори това. И като благодареше на мисис Кроли за доброто й мнение за него самия и за лейди Джейн, той любезно заявяваше, че е готов да се възползува от всеки възможен случай, за да бъде полезен на малкото й момче.

Така между двамата братя се постигна почти пълно сдобряване. Когато Ребека дойде в града, Пит и съпругата му не бяха в Лондон. Много пъти мина тя с екипажа си край старата врата на Парк Лейн, за да види дали те са взели къщата на мис Кроли. Но никакво ново семейство не се показваше там и тя научи какво са предприели от Реглс — как уволнили прислужниците на мис Кроли, след като им дали прилични възнаграждения, и как мистър Пит се появил в Лондон само веднъж, когато престоял в къщата няколко дни, и как се срещнал там с адвокатите си и продал всички френски романи на мис Кроли на един букинист от Боид Стрийт. Беки си имаше свои собствени причини, които я караха да жадува за пристигането на новите й роднини. «Когато лейди Джейн дойде — мислеше си Ребека, — тя ще ме въведе в лондонското общество. А що се отнася до жените — ха, жените ще започнат да ме канят, когато разберат, че мъжете искат да се виждат с мене.»

Артикулът, който е необходим на дама с подобно положение толкова, колкото й е необходим екипажът или букетът, е компаньонката. Винаги съм се възхищавал от нежните същества, които не могат да живеят без съчувствие и затова си наемат някоя крайно грозна приятелка, с която са почти неразделни. Видът на тази неизбежна жена, с нейната избеляла рокля, седнала зад скъпата си приятелка в ложата на операта или заемаща задното място на каретата, винаги ми действува облагородяващо и високо нравствено. За мене тя играе същата весела роля, която е играла мъртвешката глава при пировете на египетските bons vivants, и с най-голяма ирония ми припомня за обичаите на Панаира на суетата. Какво? Дори дръзката, похабена, красива, безсъвестна, безсърдечна мисис Файърбрейс, чийто баща умря от срама, който тя му докара, дори прелестната, смела мисис Ментрап, готова да излезе насреща на всеки мъж в Англия, който пожелае това, и която язди сивия си кон в парка, докато майка й все още държи сергия с дребна стока в Бат — дори и тези тъй храбри жени, за които човек би си представил, че са в състояние да излязат лице срещу лице с всичко, дори и те не смеят да се покажат пред света без компаньонка. Те трябва да имат някого, до когото да се прислонят, тези нежни същества! И вие едва ли бихте ги видели на обществено място без някоя размъкната прислужница, в пребоядисана копринена рокля, седнала някъде в сянката, наблизо зад тях.

— Родън — каза Беки много късно една вечер, когато група джентълмени седяха около пращящия й огън в приемната (тъй като мъжете идваха в къщата й да довършат вечерята и тя ги черпеше с най-хубавите ледени напитки и кафе в Лондон), — трябва да имам овчарско куче.

— Какво? — каза Родън, като вдигна поглед от масата, на която играеше.

— Овчарско куче ли? — каза младият лорд Саутдаун. — Скъпа мисис Кроли, що за желание? Защо пък не холандско куче! Зная едно, голямо колкото жираф, бога ми. То ще може едва ли не да тегли екипажа ви. Или, ако желаете, персийска хрътка; или пък мъничък мопс, който би могъл да влезе в една от емфиените кутийки на лорд Стейн. Знам един човек на Бейсуотър с подобно кученце с нос, на който бихте могли… взимам попа и продължавам играта… на който бихте могли да си закачите шапката.

— Аз пък взимам ръката този път — отбеляза тържествено Родън. Обикновено той обръщаше внимание само на играта си и не се бъркаше много-много в разговора, освен когато се отнасяше за коне и залагания.

— Просто не мога да разбера за какво ви е потрябвало овчарско куче — продължи пъргавият дребен Саутдаун.

— Думата ми е за нравствено овчарско куче — каза Беки със смях и погледна към лорд Стейн.

— Какво, по дяволите, с това? — запита негово сиятелство.

— Куче, което да ме пази от вълците — продължи Ребека. — Компаньонка.

— Мило, мъничко, невинно агънце, вие наистина се нуждаете от компаньонка — каза лордът, като издаде напред брадата си и се захили отвратително, а малките му очи се отправиха лигаво към Ребека.

Великият лорд Стейн бе застанал край огъня и пиеше кафе. Огънят пращеше и светеше приятно. Двадесетина свещи пламтяха върху камината в най-различни чудновати поставки — позлатени, бронзови или порцеланови. Те прекрасно осветяваха фигурата на Ребека, седнала на дивана с покривка на ярки цветя. Беше облечена в розова рокля, свежа като пъпка; ослепително белите й ръце и рамене бяха полупокрити с тънък, прозрачен ешарп и проблясваха под него; косата й се виеше на къдри около шията; единият й мъничък крак се показваше изпод красивите гънки на коприната — най-прелестното малко краче, в най-прелестната малка пантофка и в най-тънкия копринен чорап на света.

Свещите осветяваха лъскавата плешива глава на лорд Стейн, окръжена с червеникава коса. Той имаше гъсти, дебели вежди, малки святкащи очи, налети с кръв, заобиколени с хиляди бръчици. Долната му челюст висеше отпуснато и когато се смееше, два бели кучешки зъба се подаваха напред и блестяха свирепо. Преди това той бе вечерял с някои членове на кралското семейство и носеше Ордена на жартиерата и други декорации. Негово сиятелство бе нисичък човек, с широки гърди и криви крака, но се гордееше с деликатните си прасци и стъпала и постоянно поглаждаше коляното си.

— Значи, овчарят не е достатъчен, за да защищава това агънце, така ли? — каза той.

— Овчарят е прекалено много зает с игра на карти и с посещаване на клубовете си — отвърна Беки със смях.

— Боже мой, какъв изкусен развратител! — каза лордът. — Виждате ли пасторалното му занимание — продължи с прегракналия си глас благородният лорд. — Погледнете как стриже вълната на Саутдаун. Каква наивна овчица, а? Ех, да му се не види, каква снежнобяла вълна!

Очите на Ребека стрелкаха презрително-весели погледи.

— Милорд — каза тя, — вие сте носител на испански орден. — Панделката беше сложена около шията му — дар от възстановените испански принцове.

В ранните си години лорд Стейн бе известен със смелата си игра и успеха в хазарта. Той бе седял с мистър Фокс пред игралната маса в продължение на два дена и две нощи. Бе печелил пари от личности с най-високо обществено положение в кралството — и дори се говореше, че е придобил лордската си титла на масата за карти; обаче не обичаше да се намеква за тези fredaines [77] от миналото. Ребека забеляза, че гъстите му вежди се смръщиха.

Тя стана от дивана си и взе чашата му с малък реверанс.

— Да — каза тя, — трябва да си намеря овчарско куче. Но вас то няма да лае. — И като отиде в другата приемна, седна пред пианото и започна да пее малките френски песнички с такъв прелестен и вълнуващ глас, че разчувствуваният благородник бързо я последва в съседната стая и човек можеше да види как кима с глава и отмерва с ръка такта над нея.

Междувременно Родън и приятелят му играха ecatre [78] докато се наситиха. Полковникът надви, но макар и да печелеше доста и често, вечерите като тази — когато само жена му разговаряше и получаваше възхищенията на всички, докато той седеше мълчалив вън от компанията, без да разбира ни една дума от шегите и намеците — навярно биваха доста отегчителни за бившия кавалерист.

— Как е съпругът на мисис Кроли? — запитваше го вместо «добър ден» лорд Стейн, когато се срещнеха. И наистина, сега това беше неговото призвание в живота. Той не беше вече полковник Кроли. Той беше съпругът на мисис Кроли.

Ако през всичкото това време не сме казали нищо за малкия Родън, то е, защото той или е бил скрит горе в някоя таванска стая, или е пропълзявал долу в кухнята да си търси компания. Майката едва ли някога му обръщаше внимание. Той прекарваше дните си с бавачката си французойка, докато тя беше на служба в семейството на мистър Кроли, а когато си замина, малкото човече остана самичко през нощта и силно се разплака. Тогава една от слугините се смили, премести го от детската стая в собственото си легло в близкото таванско помещение и го успокои.

Ребека, лорд Стейн и един-двама други бяха в приемната и пиеха чай, след като се бяха прибрали от операта, когато тези крясъци се чуха отгоре.

— Това е моето ангелче — плаче за бавачката си — каза тя, без да изрази някакво желание да отиде да види детето.

— Няма защо да се качвате при него и да се тревожите — забеляза иронично лорд Стейн.

— Ами! — отвърна тя, като поруменя леко. — Плачът ще го приспи. — И те започнаха да говорят за операта.

Но Родън се бе качил крадешком горе, да се погрижи за своя син и наследник, и се върна при компанията, когато видя, че добрата Доли успокоява детето. Тоалетната стаичка на полковника беше също в най-горната част на къщата. Така той често се виждаше самичък с момчето. Двамата се разговаряха всяка сутрин, докато той се бръснеше. Родън младши сядаше на едно сандъче край баща си и наблюдаваше работата му с неотслабващо удоволствие. Той беше голям приятел с татко си. Баща му носеше сладкиши от десерта и ги скри ваше в една стара кутия от еполети, където детето отиваше да ги търси, и се смееше радостно, когато откриваше съкровището. Смееше се, но не много високо, тъй като мама долу спеше и той не биваше да я безпокои. Тя си лягаше много късно и рядко ставаше преди обед.

Родън купуваше на момчето множество книжки с картинки и отрупваше стаята му с играчки. Стените й бяха покрити с картинки, залепени там лично от бащата, който ги бе купил не на вяра, а с готови пари. Когато не дежуреше при мисис Родън в парка, той отиваше в детската стая и оставаше дълги часове с момчето. То яздеше върху гърдите му, дърпаше големите му мустаци, сякаш те бяха юзди, и по цели дни прекарваше с него в неуморими лудории. Стаята беше ниска, така че веднъж, когато нямаше още пет години и бащата го подхвърляше буйно нагоре, клетото човече тъй силно блъсна главата си в тавана, че бащата едва ли не го изпусна — толкова се изплаши.

Родън младши приготви лице да изпищи с всичка сила (страшният удар му даваше пълно право за това), но точно когато щеше да започне, бащата се намеси.

— За бога, Роди, не събуждай мама — извика той. И детето, като погледна баща си вперено и много жално, прехапа устни, сви юмручета и не издаде никакъв звук. Родън разправи тази история в клубовете си, в полка, на всички в града.

— Бога ми, сър — заявяваше той, — да знаете само колко храбро е момчето ми — същински герой! С такава сила го запратих нагоре, че главата му едва ли не проби тавана, а то не заплака, за да не обезпокои майка си.

Понякога — веднъж или два пъти седмично — тази дама посещаваше горната част на къщата, където живееше детето. Тя влизаше като някаква жива фигура от моден журнал — усмихната сладко, облечена в най-хубави нови дрехи с най-изискани обувки и ръкавици. По нея блестяха скъпоценности, чудни ешарфи и дантели. На главата й винаги имаше нова шапка и в нея вечно цъфтяха цветя или пък се къдреха щраусови пера, меки и белоснежни като камелии. Тя кимваше два-три пъти покровителствено на малкото момче, което вдигаше глава от чинията си или от блокчето с войниците, които рисуваше. Когато напуснеше стаята, вътре продължаваше да се чувствува уханието на роза или някакъв друг сладостен аромат. В неговите очи тя бе неземно същество, по-висше от баща му — по-висше от всички други, — същество, на което трябваше да се възхищаваш и да обожаваш отдалеч. Да се возиш в екипажа с тази дама, бе тържествен обред. Той седеше изправен на задното седалище и не смееше да проговори, вперил очи в прекрасно облечената принцеса срещу него. Господа на чудесни коне се приближаваха, усмихваха се и разговаряха с нея. Какви лъчезарни погледи хвърляше тя към всички тях! И когато отминаваха, тя им махаше грациозно с ръка. Когато излизаше на разходка с нея, обличаха му новото червено костюмче. Старите му кафяви дрехи от холандско платно бяха добри за вкъщи. Понякога, когато бе излязла и Доли, прислужничката, оправяше леглото й, той влизаше в майчината си стая. За него това бе жилището на някаква фея — тайнствено помещение, вълшебно и очарователно. Там в гардероба висяха онези прелестни рокли — розови, сини, пъстри. Ето кутийката за скъпоценности със сребърната заключалка и красивата бронзова ръка върху тоалетната масичка, цялата блеснала от десетки пръстени по нея. Ето и огледалото, това чудо на изкуството, в което той можеше да види само лицето си, с изписаното по него удивление, и отражението на Доли, която оправяше и потупваше възглавниците на леглото. О ти, клето, мъничко, самотно, невинно момченце! За сърцата и устните на малките деца думата «майка» е тази, с която те назовават бога; а ето едно, което обожаваше камък!

Родън Кроли, макар и да бе мошеник, таеше в сърцето си известни мъжествени наклонности и все още бе способен да обича жена и дете. Към Родън младши той изпитваше голяма скрита нежност, която не убягваше от вниманието на Ребека, въпреки че тя не говореше за нея на съпруга си. Тази обич не я дразнеше — Ребека бе твърде добродушна за такова нещо. Тя само увеличаваше презрението й към него. Той се срамуваше някак си от тази бащинска слабост и я криеше от жена си — отдаваше се на нея само когато беше самичък с момчето.

Той имаше обичай да го извежда сутрин и да отиват заедно в конюшните и в парка. Дребничкият лорд Саутдаун, най-добросърдечният от всички мъже, който бе в състояние да ви даде и шапката от главата си и чиято най-важна длъжност в живота беше да купува разни дреболии, които после подаряваше, взе на малкото момченце едно пони, не много по-голямо от едър плъх, както сам той се изрази. Баща му го качваше на кончето с голямо удоволствие и вървеше край него в парка. Той изпитваше истинска радост, когато виждаше старата казарма и бившите си колеги-гвардейци в Найтсбридж — беше започнал да мисли за ергенските си години с известно съжаление. На войниците ставаше много приятно да се срещнат с по-раншния си командир и да позабавляват малкото полковниче. Голямо беше удоволствието, с което полковник Кроли обядваше в полковата столова при събратята си офицери. «Дявол да го вземе, не съм достатъчно остроумен за нея — зная това. Тя няма да чувствува отсъствието ми.» И той беше прав — съпругата му не чувствуваше липсата му.

Ребека беше добре настроена към съпруга си. Тя винаги се отнасяше към Родън мило и любезно. Дори не показваше докрай презрението, което изпитваше към него. А може би го обичаше още повече заради това, че бе глупав. Той беше най-важният й прислужник и maitre d’hotel [79] — изпълняваше поръчките й; слушаше заповедите й без възражение; возеше се в екипажа с нея, без да роптае; съпровождаше я до ложата в операта; развличаше се в клуба си през време на представлението и пристигаше да я вземе точно навреме. Той би желал да е малко по-привързана към детето, но дори и с това се примири.

«Дявол да го вземе, тя е толкова умна, знаете — казваше той, — пък мене никак ме няма в литературата и тъй нататък, знаете.» Защото, както споменахме и по-рано, не е необходимо да притежаваш голяма мъдрост, за да печелиш на билярд или карти, а Родън нямаше претенции за други способности.

Когато дойде компаньонката, домашните му задължения станаха много леки. Жена му го поощряваше да вечеря вън от къщи и когато отиваше на опера, тя го освобождаваше от дежурство.

— Не оставай тази вечер у дома да се отегчаваш, миличък — казваше му тя. — Ще дойдат неколцина мъже, които само ще ти досаждат. Не бих ги канила, но ти знаеш, не е за твое добро, а сега, като си имам овчарско куче, няма защо да се страхуваш да оставам сама.

— Овчарско куче — компаньонка! Беки Шарп с компаньонка! Не е ли това чудесна смешка? — казваше мисис Кроли. Тази мисъл гъделичкаше твърде силно чувството й за хумор.

Една неделна сутрин Родън Кроли, малкият му син и понито се разхождаха по обичая си в парка, когато срещнаха ефрейтора Клинк, стар познат на полковника, на служба в бившия му полк. Той разговаряше със свой приятел, стар джентълмен, който държеше в ръце малко момченце на възраст колкото малкия Родън. Този друг малчуган бе сграбчил медала на ефрейтора, получен за участието му в битката при Ватерло, и го разглеждаше с удоволствие.

— Добро утро, ваше благородие — каза Клинк в отговор на «Здравей, Клинк!», с което го поздрави полковникът. — Този джентълмен тук е горе-долу на възрастта на малкия полковник, сър — продължи ефрейторът.

— И неговият баща се е сражавал при Ватерло — каза старият джентълмен, който държеше момченцето. — Нали, Джорджи?

— Да — отвърна Джорджи. Той и хлапето върху понито се разглеждаха вторачено и сериозно се разучаваха един друг, както обикновено правят децата.

— В един от пехотните полкове — каза покровителствено Клинк.

— Той беше капитан в… полк — заяви с известна важност старият джентълмен. — Капитан Джордж Озбърн, сър — може би сте го познавали. Той загина като герой, сър, сражавайки се срещу корсиканския тиранин.

Полковник Кроли поруменя силно.

— Познавах го много добре, сър — отвърна той, — а също и жена му, милата му мъничка женица, сър — как е тя?

— Тя е моя дъщеря, сър — каза старият джентълмен, като свали момченцето и извади с голяма тържественост визитна картичка, която подаде на полковника. На нея беше написано: «Мистър Седли, единствен комисионер на фирмите „Черният диамант“ и „Въглища без пепел“, Бънкъре Хуорф, Теме Стрийт и Ана-Мария, Котиджис, Фулъм Роуд Уест.»

Малкият Джорджи пристъпи напред и загледа понито.

— Искаш ли да пояздиш? — запита Родън младши от седлото.

— Да — каза Джорджи. Полковникът, който го гледаше с известно любопитство, взе детето и го сложи на понито зад Родън младши.

— Дръж се за него, Джорджи — каза той, — хвани моето момче около кръста — името му е Родън. — И двете деца започнаха да се смеят.

— В целия парк няма да видите по-хубава двойка, сър — каза добродушният ефрейтор. И полковникът, ефрейторът и старият мистър Седли с неговия чадър тръгнаха отстрани край децата.

(обратно)

Глава XXXVIII Скромният живот на едно семейство

Трябва да предположим, че малкият Джордж Озбърн е отишъл от Найтсбридж до Фулъм, яздейки понито, така че ще се спрем в това предградие и ще запитаме за някои наши приятели, които сме оставили там. Как е мисис Амелия след бурята на Ватерло? Живее ли тя и преуспява ли? Какво е станало с майор Добин, чийто файтон постоянно се навърташе около жилището й? Има ли някакви новини от административния началник на Богли Уола? Обстоятелствата относно него са накратко следните:

Нашият достоен дебел приятел Джоузеф Седли се завърна в Индия наскоро след като избяга от Брюксел. Или отпускът му се бе свършил, или се боеше да срещне свидетелите на бягството си подир битката при Ватерло. Както и да е, той се върна отново към задълженията си в Бенгалия много наскоро, след като Наполеон се установи на местожителство на остров Св. Елена, където Джоз видя бившия император. Ако чуехте как мистър Седли говореше на парахода, непременно щяхте да си помислите, че той и корсиканецът са се срещали не един път и че цивилният се с нахвърлил смело срещу френския генерал на хълма Сен Жан. Той разправяше хиляди анекдоти за прочутите битки; известни му бяха позициите на всеки полк, както и загубите, които всеки един от тях бе понесъл. Джоз не отричаше, че има дял в тези победи — че бе придружавал армията и бе носил съобщения за граф Уелингтън. И той описваше какво беше сторил и казал графът във всеки миг от деня на Ватерло, като разкриваше с такава точност какви са били чувствата и действията на негова светлост, че ставаше ясно как Седли трябва да е бил край победителя през целия ден. Но поради това, че не е военен, името му не се е споменавало в публикуваните сведения относно сражението. Може би действително бе започнал да вярва, че е бил на служба във войската; едно е положително — известно време в Калкута той произвеждаше огромна сензация и до края на пребиваването му в Бенгалия го наричаха Седли Ватерло.

Чековете, които Джоз бе дал за купуването на онези нещастни коне, бяха заплатени от него и агентите му без всякакво възражение. Никой не го чу да намеква за тази сделка и никой не знае с положителност какво е станало с конете, нито как се бе отървал от тях и от Изидор, слугата белгиец, който през есента на хиляда осемстотин и петнадесета година продаде във Валансиен един сив кон, много подобен на онзи, който Джоз бе яздил.

Лондонските агенти на Джоз имаха заповед да плащат на родителите му във Фулъм сто и двадесет лири стерлинги годишно. Това бе главната поддръжка на старите хора, тъй като спекулациите ма мистър Седли, вършени след разорението му, ни най-малко не можаха да възвърнат състоянието на стария джентълмен. Той се опита да стане търговец на вино, търговец на въглища, лотариен агент и т.н. и т.н. Джон Седли изпращаше проспекти на приятелите си винаги когато се заемаше с някоя нова търговия, и си поръчваше нова пиринчена фирмичка за вратата, като говореше важно, че все още можел да спечели богатство. Но сразеният и немощен стар човек никога вече не видя богатство. Един по един приятелите му го напуснаха, като им омръзна да купуват от него скъпи въглища и лошо вино. И измежду всички само жена му си представяше, когато сутрин той се запътваше, тътрейки се, към Сити, че все още върши там някаква работа. Вечер припълзяваше обратно вкъщи; а сетне отиваше в един клуб, чиито членове се събираха в кръчма, където разискваше държавните финанси. Удивително беше да го чуете как говори за милиони, за ажио, за сконтиране, за сделките на Ротшилд и на братя Бейринг. Той разправяше за такива големи суми, че господата от клуба (аптекарят, местният голям предприемач-строител, черковният клисар, комуто бе позволено да идва тайно, и мистър Клеп, нашият стар познайник) изпитваха голямо уважение към стария джентълмен. «Някога бях много по-добре финансово, сър — не пропускаше да каже той на всеки, който „си служеше със залата на клуба“. — Син ми, сър, и сега е главен правителствен чиновник в Бенгалия и получава четири хиляди рупии месечно. Дъщеря ми би могла да стане полковнишка дама, ако пожелае. А аз още утре мога да изтегля две хиляди лири стерлинги, за сметка на сина ми, първия магистрат, и банката веднага ще ми ги брои до стотинка, сър. Но членовете на семейство Седли винаги са били горди.» Вие и аз, драги ми читателю, можем също да изпаднем някой ден в подобно положение — та нима мнозина от приятелите ни не са стигнали дотам? Може щастието да ви изневери или силите да ви изоставят, или пък по-добри и по-млади актьори в пантомимата да излязат на сцената — тогава житейският успех ще ви напусне и ще ви остави покрусени и безпомощни. Тогава хората ще пресичат улицата, когато ви срещнат, или — още по-зле — ще ви подават два пръста за ръкуване и ще се отнасят към вас покровителствено и със съжаление. И тогава вие ще знаете, че още щом обърнете гръб да си вървите, приятелят ви ще започне с: «Клетникът, какво неблагоразумие извърши, какви възможности пропусна този човечец!» Но дори и да е така, притежаването на екипаж и на три хиляди лири стерлинги годишен доход не е нито най-висшата награда, нито пък постижението, по което бог съди хората. Ако мошениците преуспяват тъй често, както и пропадат, ако глупците печелят и измамниците натрупват богатство и, обратното, като постигат горе-долу еднакви дялове успех и злополучие, подобно най-способните и най-честните от нас — тогава, казвам аз, братко, даровете и удоволствията на Панаира на суетата не могат да се считат за нещо много важно и навярно… Но ние се откъснахме от нашия разказ.

Ако мисис Седли бе енергична жена, тя щеше да се прояви след разорението на съпруга си — щеше да наеме по-голяма къща и да прибере там квартиранти на храна и квартира. Съсипаният Седли щеше да играе ролята на мъж на хазайката; глава на семейното огнище; главен домакин; скромен съпруг на владетелката на сиромашкия трон. Виждал съм мъже с добро възпитание и дълбок ум, които някога са имали енергия и големи надежди, давали са на младини угощения на благородници и са поддържали коне за лов, впоследствие смирено да нарязват агнешки бутове за злобни стари вещици и да дават вид, че председателствуват над мрачната си трапеза. Но, както казахме, мисис Седли нямаше достатъчно дух да се заеме с «неколцина отбрани пансионери, които могат да получат подслон и храна при весело, музикално семейство», за каквито четем във вестник «Таймс». Тя се задоволяваше да лежи на брега, на който съдбата я бе захвърлила — и вие виждате, че тази стара двойка бе вече завършила своето поприще.

Не мисля, че те бяха нещастни. Може би в нещастието си бяха малко по-горди, отколкото в благоденствието си. Мисис Седли винаги бе голяма личност за своята хазайка, мисис Клеп, когато слизаше долу и прекарваше много часове с нея в приземния етаж или в изпълнената с разни украшения кухня. Шапките и панделките на прислужничката Бети, нейната дързост, леността й, разточителството, което проявяваше спрямо кухненските свещи, склонността й да употребява твърде много чай и захар и т.н. — всичко това ангажираше вниманието и забавляваше старата дама почти толкова, колкото постъпките на бившата й прислуга, когато на нейно разположение бяха Самбо и кочияшът, лакеят, неговият помощник, домакинята и цял полк прислужнички — членовете на бившето й домакинство, за което добрата жена говореше по сто пъти на ден. И освен Бети мисис Седли имаше да надзирава всички слугини от тяхната улица. Тя знаеше за всеки обитател на малките къщички: дали плаща наема си, или го просрочва. Отдръпваше се настрани, когато мисис Ружмон, актрисата, минаваше със съмнителното си семейство. Тръсваше глава, когато мисис Пестлър, жената на лекаря, идваше насреща й в служебното файтонче на съпруга си. Разговаряше надълго със зарзаватчията за цвеклото, което мистър Седли тъй много обичаше; следеше млекаря и момчето на фурнаджията; правеше посещения на касапина, който сигурно продаваше стотици телета с по-малко приказки, отколкото се изразходваха за агнешкото бутче на мисис Седли; броеше картофите, които слагаше в печеното за обеда в неделя, когато се обличаше с най-хубавите си дрехи и отиваше два пъти на черква, а вечер четеше проповедите на Блер.

Празничен ден (тъй като през седмицата «работата» го възпрепятствуваше да си позволи това удоволствие) старият Седли извеждаше малкото си внуче Джорджи в близките паркове или в Кесингтън Гардънс да погледа войниците или да храни патетата. Много обичаше тези облечени с червени куртки мъже, а дядо му разправяше как баща му е бил знаменит офицер и го запознаваше с много фелдфебели и редници, с ордени от Ватерло на гърдите; на тях старият човек представяше тържествено детето като син на капитан Озбърн, от… пехотен полк, загинал славно на славния осемнадесети юни. Знае се за него, че е почерпвал с чаша бира няколко от тези джентълмени, а освен това, през първите им неделни разходки, той беше склонен да глези малкия Джорджи, като го тъпчеше с ябълки и джинджифилови курабийки, в ущърб на здравето му — докато Амелия заяви, че Джордж няма никога да излиза с дядо си, ако той не обещае тържествено, като се закълне в честта си, да не купува на детето сладкиши, бонбони и изобщо каквато и да е стока от сергии.

Между мисис Седли и дъщеря й съществуваше известна хладност във връзка с това дете, а също и скрита ревност. Една вечер, когато Джордж бе още много малък, Амелия седеше в мъничката им приемна и работеше нещо, без да забележи, че старата жена е излязла от стаята. Тя изтича инстинктивно горе в детската стая, като чу плача на детето, което до този момент спеше. Там завари мисис Седли да му дава крадешком произвеждания тогава сироп за бебета, наречен «Дафис еликсир». Амелия, най-кроткото и най-милото от всички същества, цяла се разтрепери и настръхна от яд, когато откри как накърняват майчиния й авторитет. Бузите й, обикновено бледи, сега поруменяха, докато постепенно станаха толкова червени, колкото бяха, когато бе дванадесетгодишно дете. Тя грабна бебето от ръцете на майка си, сетне дръпна бутилката, а старата жена я загледа с втренчен поглед, стиснала в ръка виновната лъжичка.

Амелия захвърли с трясък бутилката в камината.

— Няма да оставя да се дава на детето отрова, мамо — извика Амелия, като буйно люлееше момчето, прегърнала го с двете си ръце и обърнала към майка си бистрите си очички.

— Да му се дава отрова ли, Амелия! — възкликна старата жена. — Ти се обръщаш с такъв език към мене?!

— Няма да му се дават никакви други лекарства, освен онези, които му предписва доктор Пестлър! Той ми каза, че «Дафис еликсир» е отрова.

— Много добре. Значи, тогава смяташ, че аз съм убийца — отвърна мисис Седли. — Това е езикът, с който говориш на майка си. Сполетявали са ме нещастия, слязла съм на най-ниското житейско стъпало, имах собствен екипаж, а сега вървя пеша, но до днес не знаех, че съм била и убийца. Много ти благодаря, че ме осведоми!

— Мамо — каза клетата Амелия, която винаги бе готова да се разплаче, — не бива да бъдеш така жестока към мене. Аз… не исках да кажа… искам да кажа, не смятам, че желаеш да направиш някакво зло на това мило детенце, само че…

— О, не миличка — само че съм убийца; в какъвто случай най-добре ще е да отида право в затвора. При все че тебе не отрових, когато беше малка, а ти дадох най-доброто образование и най-скъпите учители, които човек можеше да наеме. Да, отгледала съм пет деца и съм заровила три, и това, което съм обичала най-много, над което съм бдяла, когато е имало круп и нови зъби, и шарка, и магарешка кашлица, и за което съм викала учители чужденци, без да гледам за разноските; и съм го пращала в пансион, където аз никога не съм ходила като девойка — а съм била доволна само да почитам баща си и майка си и да живея дълго, за да бъда полезна, вместо да хленча по цял ден в стаята си и да се държа като голяма дама, — това именно мое дете ми казва, че съм убийца! Ах, мисис Озбърн, дано вие никога не отхраните змия в пазвата си, това ви пожелавам!

— Мамо, мамо! — извика смаяната девойка, а детето в ръцете й започна да надава страхотни писъци.

— Така значи, убийца! Падни на колене и помоли бога да пречисти лошото ти неблагодарно сърце, Амелия, и дано той ти прости тъй, както аз ти прощавам! — И мисис Седли излезе от стаята с вирната глава, като още веднъж изсъска думата отрова, завършвайки по този начин милостивата си благословия.

Това спречкване между мисис Седли и дъщеря й не можа да се заглади напълно до края на живота й. Недоразумението даде на старата дама безброй преимущества, които тя не пропускаше да използува с женска изобретателност и постоянство. Така например дълги седмици след това тя почти не приказваше с Амелия. Предупреждаваше хората вкъщи да не пипат детето, защото мисис Озбърн може би ще се обиди. Подканваше дъщеря си да види и се увери, че в приготовляваните всеки ден кашички на Джорджи няма никаква отрова. Когато съседите питаха за здравето на момченцето, тя подчертано ги изпращаше при мисис Озбърн. И даваше да се разбере, че тя никога не се осмелявала да запита дали детето е добре, или не. Тя никога не се докосвала до него, макар и то да било нейно собствено внуче и сладко любимче, тъй като нямала опитност с деца и би могла да го убие. И когато мистър Пестлър идваше да проверява здравето му, тя посрещаше доктора с презрително и високомерно държане, което го караше да заявява, че дори и самата лейди Тислууд, която имал честта да лекува, не била в състояние да се държи по-горделиво от старата мисис Седли, на която дори пари не вземал. И твърде е вероятно, че и Еми от своя страна чувствуваше известна ревност, като всяка майка, спрямо онези, които искаха да се месят в живота на детето й или се бореха за първо място в сърцето му. Когато някой друг гледаше детето, тя се чувствуваше неспокойна и не позволяваше на мисис Клеп и на прислужницата да го обличат и да се грижат за него, по същия начин, както не ги оставяше да бършат праха от портрета на съпруга й, окачен над малкото й легло — същото малко легло, от което клетата девойка беше отишла в неговото и в което сега се бе оттеглила, за да прекара много дълги, безшумни, изпълнени със сълзи, но щастливи години.

В тази стая се намираше цялото сърце на Амелия и нейното единствено съкровище. Тук тя се грижеше за детето си и го гледаше през време на многото болести на детинството, изпълнена с нестихваща любов. По-възрастният Джордж се връщаше някак си в него, само че по-добър, дошъл сякаш от небето. В стотици малки извивки на гласа, погледи и движения детето толкова приличаше на баща си, че сърцето на вдовицата се изпълваше с трепет, когато го притискаше до себе си, и то често я питаше защо плаче. Тя не се свенеше да му каже, че сълзите й са заради приликата с баща му. Говореше му постоянно за умрелия му баща и разправяше за любовта си към Джордж на невинното и смаяно дете много повече, от колко някога бе разправяла за нея на самия Джордж или на някой довереник в младежките си години. По този въпрос тя никога не разговаряше с родителите си, като се стесняваше да разкрие пред тях сърцето си. Малкият Джордж едва ли можеше да я разбере по-добре от тях, обаче в неговите уши, и единствено в неговите, тя изливаше любовните си тайни с пълна откровеност. Самата радост на тази жена беше нещо като скръб или най-малкото беше толкова нежна, че се проявяваше посредством сълзите й. Беше толкова чувствителна, че може би по този въпрос не би трябвало да се говори в настоящата книга. Доктор Пестлър (който сега е твърде преуспяващ дамски лекар, с голям тъмнозелен екипаж, с изгледи бързо да получи благородническа титла и с къща на Манчестър Скуеър) ми разказваше, че скръбта й при отбиването на детето била толкова силна, щото можела да смекчи и сърцето на един Ирод. Преди много години той беше чувствителен човек и съпругата му страшно го ревнуваше от мисис Амелия тогава и дълго подир това.

Може би съпругата на лекаря имаше сериозни основания за ревността си; последната се споделяше и от повечето жени, които образуваха малкия кръг нейни познати и доста се ядосваха на възторга, проявяван от другия пол към нея. И наистина: почти всички мъже, които се приближаваха до нея, я обичаха, макар че, несъмнено, не биха могли да ви обяснят защо. Тя нямаше блестящи способности, нито беше духовита, нито прекалено умна, нито изключително хубава. Но където и да отидеше, очароваше и спечелваше симпатиите на всеки мъж така неизменно, както събуждаше презрението и недоверието на своите посестрими. Струва ми се, че безпомощността беше нейното главно обаяние — някаква сладостна покорност и нежност, които трогваха всеки срещнат от нея мъж и събуждаха съчувствието и порива му да я защищава. Видяхме вече как в полка, макар и да разговаряше с малцина от Джорджовите другари, всички младежи от компанията му бяха готови да извадят саби и се сражават за нея. Същото беше и в малката къщичка, и в ограничения обществен кръг на познатите й във Фулъм, където тя събуждаше добрите чувства на всекиго. Ако Амелия беше самата мисис Менгоу, от голямото предприятие «Менгоу, Плантейн и сие», величествената собственица на богатата къща, наречена Пайнърис, във Фулъм, която даваше летни dejeuners [80], посещавани от графове и маркизи, и се разхождаше в екипаж с дорести коне и лакеи във великолепни жълти ливреи, каквито не можеха да излязат дори и от кралските конюшни в Кенсингтън — повтарям, дори да беше самата мисис Менгоу или съпругата на сина й, лейди Мери Менгоу (дъщерята на граф Касълмолди, която бе благоволила да се омъжи за шефа на фирмата), търговците от околността не биха се отнасяли към нея с по-голяма почит от тази, която неизменно засвидетелствуваха на нежната млада вдовица, когато минаваше край портите им или правеше скромните си покупки в дюкяните им.

Така, не само лекарят мистър Пестлър, но и мистър Линтън, младият асистент, който лекуваше прислужничките и дребните търговци и когото можехте да видите всеки ден да чете вестник «Таймс» в кабинета, открито се признаваше за роб на мисис Озбърн. Той беше представителен млад джентълмен, когото мисис Седли приемаше в къщата си по-благосклонно от шефа му; и ако малкият Джордж биваше нещо не добре, той се отбиваше у тях два или три пъти дневно, да види малчугана, като дори и през ума му не минаваше да взема хонорар. Той вадеше от чекмеджетата на шефа си таблетки, прахове и разни други подобни артикули, когато Джорджи имаше нужда от тях, и му правеше сиропчета и лекарства тъй удивително сладки, че за детето бе истинско удоволствие да се разболее. Той и Пестлър, неговият началник, седяха край леглото на момчето цели две нощи през забележителната и страшна седмица, когато то боледуваше от шарка и когато бихте си помислили, ако съдехте по страха на майката, че никога по-рано в света не е имало шарка. Биха ли сторили те това за други хора? Стояха ли по цели нощи в Пайнърис, когато Ралф Плантадженет и Гуендолин и Гуини Менгоу минаваха през същите детски страдания? Бдяха ли пред леглото на малката Мери Клеп, дъщерята на хазаина, която всъщност прихвана заразата от Джорджи? Истината ни принуждава да отговорим отрицателно. И двамата си спаха спокойно — поне колкото се отнасяше до нея; заявиха, че случаят бил много лек и болестта щяла да мине сама; предписаха й едно-две лекарства, а когато детето беше на оздравяване, пратиха му малко хинин, с пълно равнодушие и само за форма.

А ето и дребния французин отсреща, който даваше уроци по родния си език в различните училища в околността и когото можехте да чуете как вечер свири в стаята си треперливи стари гавоти и менуети на лъхтящата си стара цигулка.

Когато този учтив стар джентълмен, с напудрена коса, който никога не пропускаше да отиде неделен ден в католическата черква в Хамърсмит и който с държането си, с мислите си, с обноските и отношенията си бе напълно различен от брадясалите диваци от неговата родина, които проклинат коварния Албион и днес ви се мръщят над пурите си — когато старият Шевалие де Талонруж говореше за мисис Озбърн, той най-напред довършваше смъркането на щипката емфие, избръскваше останалия прах с грациозно движение на ръката, отново събираше пръстите си и като доближаваше до устата си, разтваряше ги с целувка и възкликваше! «Ah! La divine creature [81]!» Той се заклеваше и заявяваше, че когато Амелия вървяла по алеите на Бромптън, цветя се разцъфтявали буйно под нозете й. Наричаше малкия Джорджи Купидон и го питаше за Венера, неговата майка; а на смаяната Бети Фленигън казваше, че била една от грациите, любимата придружница на Reine des Amours [82]. Можем да дадем още много примери на тази несъзнателно и лесно спечелена популярност. Нима мистър Бини, кроткият и благороден свещеник от кварталната черква, не правеше постоянно посещения на вдовицата и не друсаше на коленете си малкото момче, като предлагаше да го учи латински, за голям яд на възстаричката мома, неговата сестра, която гледаше домакинството му? «В нея няма нищо, Билби — казваше му тази дама. — Когато идва тук на чай, тя не продумва нищичко през цялата вечер. Тя е само едно нещастно, сантиментално създание и аз съм уверена, че няма никакво сърце. Едничко хубавото й лице е, от което всички вие, господата, се възхищавате. Мис Гритс, която има пет хиляди лири стерлинги и освен това очаква голямо наследство, притежава два пъти повече характер и според мене е хиляди пъти по-приятна. А ако беше и хубава, положителна съм, че щеше да я считаш за самото съвършенство.»

Твърде вероятно е, до голяма степен мис Бини да е права. Действително, именно хубавото лице събужда добри чувства в сърцата на тези мошеници мъжете. Някоя жена може да притежава мъдростта и непорочността на Минерва, а ние не й обръщаме внимание, ако лицето й е грозно. Какви ли глупости не се правят заради две бляскави очички! Каква ли тъпота не става приятна покрай червените устни и сладкия гласец! И тъй, с техния усет към справедливото, дамите заключават, че ако една жена е хубава, тя е следователно и глупава. О, госпожи, госпожи! Има някои от вас, които не са нито хубави, нито мъдри.

Това са само дребни за разправяне случки от живота на нашата героиня. Както добрият читател вече безсъмнено е доловил, в посветения на нея разказ няма никакви чудеса; и ако се пишеше дневник за делата й през седемте години след раждането на детето й, сигурно там щяха да се отбележат много малко събития по-забележителни от шарката, за която разправихме на предишната страница. Да, един ден, за голямо нейно учудване, преподобният мистър Бини, за когото току-що споменахме, й предложи да смени името Озбърн с неговото собствено. Тогава, като поруменя силно, а в очите и гласа й затрептяха сълзи, тя му поблагодари за оказаната й чест, изрази признателността си за вниманието му към нея и към клетото й малко момченце, но каза, че никога, никога не би могла да помисли за друг, освен за… съпруга, който бе загубила.

На двадесет и пети април и на осемнадесети юни, дните на сватбата и на овдовяването й, тя прекарваше в стаята си, като ги посвещаваше (а не знаем и колко самотни нощни часове, докато малкото детенце спеше в креватчето си до нея) на паметта на своя загинал другар в живота. През деня тя биваше по-дейна. Трябваше да учи Джорджи да чете и пише и малко да рисува. Прочиташе разни книги, за да може да му разправя оттам приказки. Когато очите му започнаха да се разтварят и умът да узрява под влиянието на външната природа наоколо му, тя започна да учи детето, доколкото скромните й сили позволяваха, да разбира кой е творецът на всичко. Всяка сутрин и всяка вечер той и тя (в онова тържествено и трогателно общуване, което смятам, че би трябвало да причини вълнение в сърцето на всеки, който го наблюдава или си го спомня), майката и момчето, изричаха заедно «Отче наш», като тя се молеше с цялото си нежно сърце, а детето сричаше след нея. И всеки път се молеха на бога да благослови милия татко, сякаш той беше жив и се намираше в стаята при тях.

Отнемаше й много време да къпе и облича този малък джентълмен, да го извежда на бърза разходка сутрин преди закуска и преди старият татко да тръгне за «работа», да му прави най-чудесни дрешки, за която цел пестеливата вдовица нарязваше и преправяше всяко по-хубаво парче от дрехите, които бе носила след женитбата си. Защото сега (за голям яд на майка й, която предпочиташе хубави дрехи, особено след сполетялото ги нещастие) мисис Озбърн винаги се обличаше само в черно, като си слагаше сламена шапка с черна панделка. Също така тя трябваше да отделя време и за майка си, и за стария си баща. Беше се потрудила да научи крибидж и всяка вечер, когато той не отиваше в клуба си, тя играеше с него. Пееше му, когато той имаше настроение за това, и то беше добър знак, тъй като старият неизменно потъваше в сладък сън, докато траеше музиката. Тя му пишеше безбройните писма, проспекти и всякакъв вид търговски книжа. Съобщенията, с които се осведомяваха бившите познати на стария джентълмен, че той е станал комисионер на фирмите «Черният диамант» и «Въглища без пепел» и че може да снабдява приятелите си и всички клиенти въобще с най-хубавите въглища, по толкова лири стерлинги единият тон и т.н., бяха написани с нейния почерк. Едничкото нещо, което той правеше, беше да сложи на циркулярите своя претрупан със завъртулки подпис и да ги адресира с треперливия си чиновнически почерк. Едно от тези писма бе изпратено на майор Добин посредством господа Кокс и Гринууд; но тъй като по това време майорът беше в Мадрас, той нямаше особено голяма нужда от въглища. Но Уилям знаеше чия ръка е написала проспекта. Велики боже! Какво ли не би дал да можеше да я хване в своята! Пристигна втори проспект, който осведомяваше майора, че «Дж. Седли и сие», с представителство в Опорто, Бордо и Сен Мери, са в състояние да предложат на приятелите си и на клиентите най-хубавите и най-известни видове вина и ликьори на умерени цени и при изключително добри условия. Като възприе това предложение, Добин пламенно се зае да увещава губернатора, военния комендант, съдиите, полковете и всички, които познаваше в правителствените учреждения, и изпрати на «Седли и сие» такива поръчки за вино, които напълно смаяха мистър Седли и мистър Клеп, играещ ролята на сие в предприятието. Но след тази неочаквана сполука, която накара клетия стар Седли да си мисли как ще основе предприятия в Сити, с цял полк чиновници, как ще има собствен док и представителства по целия свят, вече не пристигнаха никакви други поръчки. По-раншният вкус на стария джентълмен към вината бе изчезнал; проклятията на Добиновите сътрапезници се сипеха върху му за лошите напитки, които той бе станал причина да се появят на обедната им маса; и той откупи голяма част от виното и го продаде публично, с голяма загуба. А що се отнася до Джоз, който по това време бе повишен и заемаше по-важна длъжност в правителствения кадър в Калкута, той просто побесня от ярост, когато пощата му донесе цял куп такива вакханалски проспекти заедно с частно писмо от баща му, който му казваше, че много разчитал на него в това начинание и затова му е изпратил известно количество отбрани вина, като е теглил чекове за негова сметка за стойността на същите. Но както Джоз не искаше да помислят стария Седли за палач, така също в никакъв случай не желаеше и да предположат, че неговият баща, бащата на Джоз Седли, член на финансовата комисия в Калкута, е търговец на вино, който моли за поръчки, затова презрително отказа да плати сметката и надменно препоръча на стария джентълмен да си гледа само собствената работа. И тъй чековете трябваше да се изплатят от «Седли и сие» със сумата, получена от мадраската спекулация и с малката част от спестяванията на Амелия.

Освен пенсията й от петдесет лири стерлинги годишно съществуваха и други петстотин лири, както бе заявил изпълнителят на завещанието на съпруга й, оставени при неговия адвокат по време на смъртта на Озбърн, която сума, като настойник на Джорджи, Добин предложи да се вложи в едно търгуващо с Индия предприятие при осем процента лихва. Мистър Седли, който предполагаше, че майорът има някакви измамнически намерения във връзка с парите, беше твърде много против този план. И той отиде при адвоката, за да протестира срещу влагането на парите във въпросното предприятие, когато научи за свое учудване, че при него не е имало никаква подобна сума, че едничката парична наличност на покойния капитан е била около сто лири стерлинги и че петстотинте лири, за които става дума, навярно представляват някакъв отделен капитал и подробностите около него сигурно могат да се научат от майор Добин. Убеден повече от всякога, че тук се крие някаква измама, старият Седли поиска обяснение от майора. Той заяви надуто, че като най-близък човек на дъщеря си, желаел да види сметките на покойния капитан. Добиновото заекване, изчервяване и неловко държане засилиха убеждението на стареца, че има да се разправя с измамник; и с величествен глас той му даде добре да разбере, както сам се изрази, че незаконно задържа парите на покойния му зет.

Тук вече Добин изгуби търпение и ако обвинителят му не беше толкова стар и немощен, между тях щеше да избухне голяма свада в едно от сепаретата в кафенето на хотел «Слотърс», където водеха разговора си. «Качете се горе, сър — със заекване каза майорът. — Настоявам да се качите горе и ще ви покажа кой в случая е пострадалият, дали клетият Джордж или аз.» И като повлече стария джентълмен в стаята си, той извади от писалището си сметките на Озбърн и цял сноп разписки, които показваха дълговете на последния. Справедливостта изисква да кажем, че Джордж винаги беше готов да даде разписка за взетите назаем суми. «Той ми плати дължимото в Англия — прибави Добин, — но когато падна, не притежаваше дори и сто лири стерлинги. Аз и неколцина други негови колеги офицери събрахме помежду си тази сумичка — едничкото нещо, което можехме да отделим, а вие се осмелявате да ни заявите, че искаме да измамим вдовицата и сирачето.» Седли много се разкая и засрами, макар че, искрено казано, Уилям Добин бе излъгал стария джентълмен. В действителност едничък той бе дал всеки шилинг от сумата, като, освен това се бе погрижил за погребението на приятеля си и бе заплатил всички такси и разноски, свързани с нещастието и с връщането на Амелия в Англия.

Старият Озбърн никога не си бе дал труд да помисли за тези разходи; за тях не бе помислил никой роднина на Амелия, нито дори самата Амелия. Тя повярва на малко обърканата сметка, която Добин й даде, и дори през ум не й минаваше колко много му дължи.

Два или три пъти в годината, според обещанието си, тя му пращаше писма в Мадрас, като му разказваше само за малкия Джорджи. Как пазеше той тези листове! Когато Амелия му пишеше, той й отговаряше, но никога не й се обаждаше току-така. Изпращаше обаче безброй подаръци за малкия си кръщелник и за нея. Той поръча от Китай и изпрати кутия с ешарфове и голям комплект шахматни фигури от слонова кост. Пионките представляваха малки зелени и бели човечета, с истински саби и щитове; офицерите бяха на коне, а кулите стояха върху гърбовете на слонове. «Дори и шахматните фигури на мисис Менгоу не са толкова хубави» — забеляза мистър Пестлър. За малкия Джорджи тези фигурки бяха радостта на живота му и той написа с печатни букви първото си писмо, за да благодари за тях на кръстника. Той им изпрати различни индийски туршии, от които малкият джентълмен си извади крадешком от бюфета, като едва не умря от тях. Те бяха толкова люти, че той сметна това за наказание от провидението, задето бе откраднал. Еми описа хумористично тази злополука на майора и той много се зарадва, като разбра, че духът й е започнал да се съвзема и че понякога може да бъде весела. Изпрати им също два шала, бял за нея и черен с палмови листа за майка и, както и две червени зимни вълнени шалчета — за стария мистър Седли и за Джордж. Както изчисли мисис Седли, шаловете струваха най-малко петдесет гвинеи единият. Тя носеше важно своя, когато отиваше на черква в Бромптън, и получи поздравленията на всичките си приятелки за прекрасния подарък. Еминият също стоеше добре на скромната й черна рокля!

— Колко жалко, че тя не иска и да помисли за него! — забеляза мисис Седли на мисис Клеп и на всичките си приятелки в Бромптън. — Джоз никога не ни изпраща такива подаръци и му се свиди за всичко. Съвсем явно е, че майорът е влюбен до уши, но дори само като й загатна, тя се изчервява, започва да плаче и се качва горе при портретчето. До гуша ми е дошло това портретче! Бих желала никога да не се бяхме срещали с онези омразни сребролюбци Озбърнови.

Между такива простички събития и скромни хора измина детството на Джорджи и той израсна деликатен, чувствителен, високомерен, подобно на всяко възпитавано само от жени момче — като властвуваше над нежната си майка, която обичаше със страстно чувство. Той се налагаше на всички от малкия свят наоколо му. Когато почна да поотраства, възрастните се удивляваха на надменното му държане и на голямата прилика с баща му. Той задаваше въпроси за всичко, като проявяваше обичайното за децата любопитство. Умните му забележки и въпроси смайваха дядо му, който отегчаваше членовете на клуба в кръчмата, като им разправяше за знанията и дарбите на малкото момче. То понасяше баба си с добродушно безразличие. Малкият кръг хора около него считаше, че на земята няма равен нему. Джорджи бе наследил бащината си горделивост и може би смяташе, че са прави.

Когато стана около шестгодишен, Добин започна много често да му пише. Майорът искаше да се увери, че Джорджи ходи на училище и се надяваше, че ще се отличи там. Или може би щяха да му вземат добър частен учител? Време му беше да започне да учи; и неговият кръстник и настойник намекна, че се надявал да му позволят да поеме разноските по образованието на детето, които щели да бъдат доста тежки за малкия доход на майка му. С една дума, майорът непрестанно мислеше за Амелия и нейния син и посредством адвоката си постоянно го снабдяваше с книжки с картинки, боички, чинове и всички възможни играчки и учебни помагала. Три дни преди шестия му рожден ден пред вратата на мистър Седли спря файтон, от който слезе един джентълмен, придружен от слугата си, и поиска да види мистър Джордж Озбърн. Това бе мистър Улеи, военен крояч от Кондит Стрийт, който бе дошъл по нареждане на майора да вземе мярка за костюм на малкия джентълмен. В миналото той бе имал честта да прави дрехи на капитана, бащата на младия джентълмен. Понякога, безсъмнено по желание на майора, неговите сестри, госпожици Добин, пристигаха със семейния екипаж да поканят Амелия и малкото момче за разходка, ако те имаха настроение за подобно нещо. Любезността и покровителственото държане на тези дами бяха доста неудобни за Амелия, но тя ги понасяше смирено, тъй като в природата й бе да се подчинява; а освен това екипажът и неговото великолепие създаваха на малкия Джорджи огромно удоволствие. От време на време дамите помолваха да вземат детето да прекара деня с тях и то винаги се радваше, когато отиваше в хубавата къща с градина на Денмарк Хил, където живееха те и където имаше такова чудесно грозде в топлилниците и праскови по дърветата край зида.

Един ден те дойдоха много любезно при Амелия, като й донесоха новина, която бяха уверени, че ще я зарадва — нещо много интересно за техния мил Уилям.

— Какво? Да не би да се прибира в отечеството си? — запита тя със светнали от радост очи.

— О, не, нищо подобно — имали само основание да предполагат, че милият Уилям се готви да се жени — за близка роднина на една много добра приятелка на Амелия — за мис Глорвина О’Дауд, сестрата на сър Майкъл О’Дауд, която била на гости на лейди О’Дауд в Мадрас — много хубава и образована девойка, както казвали всички.

— О! — възкликна Амелия и каза, че била много, много доволна от тази новина. Но тя изрази предположение, че Глорвина навярно не прилича на нейната стара позната, която била много добра… но… новината действително много я зарадвала. И подтиквана от някакъв порив, чието значение не мога да обясня, тя взе Джордж в прегръдките си и го целуна с много голяма нежност. Очите й бяха съвсем влажни, когато пусна детето; и тя не продума почти нищичко през цялата разходка — макар че се чувствуваше тъй доволна.

(обратно)

Глава XXXIX Една цинична глава

Сега сме длъжни да се върнем за малко при някои стари наши познати от Хампшир, чиито надежди относно имуществото на богатата им роднина се разбиха така жестоко. След като разчиташе да получи тридесет хиляди лири стерлинги от сестра си, за Бют Кроли бе голямо разочарование, когато тя му остави само пет хиляди. И когато от тази сума той изплати собствените си дългове и дълговете на сина си Джим в колежа, за зестра на четирите му грозновати дъщери остана твърде незначителна част. Мисис Бют никога не разбра или най-малкото, никога не си призна до каква степен тираничното й държане беше спомогнало за разорението на съпруга й. Тя се заклеваше и заявяваше, че е направила всичко, което е по силите на една жена. Нейна ли бе грешката, че не притежава качествата на онзи подлизурко и лицемер, племенника й Пит Кроли? Тя му пожелаваше всичкото щастие, което можеше да му донесе злополучно спечеленото богатство. «Поне парите ще останат в семейството — казваше състрадателно тя. — Положително е, миличък, че Пит никога няма да ги изхарчи, защото в Англия не съществува по-голям скъперник от него и той е точно толкова омразен, макар че по друг начин, колкото и онзи разсипник и пропаднал тип, неговият брат Родън.»

Така след първия изблик на ярост и разочарование мисис Бют започна да се приспособява, доколкото това й бе възможно, към новото положение, настъпило вследствие на неосъществените им очаквания, и с всички сили почна да пести и ограничава семейните разходи. Тя учеше дъщерите си как да понасят весело бедността и изнамери хиляди забележителни начини да я прикрива и избягва. Водеше ги на балове и обществени места из околността с похвална енергия. Дори нещо повече — тя посрещаше и забавляваше приятелите си в пасторския дом, като вършеше това много по-често, отколкото преди да се получи наследството на скъпата мис Кроли. От външното й държане никой не можеше да предположи, че семейството е разочаровано в очакванията си, нито пък бе в състояние да отгатне от честото му появяване в обществото как пестят и гладуват вкъщи. Сега момичетата имаха повече дрехи, отколкото по-рано. Постоянно се появяваха на обществените забавления в Уинчестър и Саутхамптън; проникнаха в Каус за състезанията и за увеселенията с лодки, а екипажът им, с коне, взети от плуга, бе постоянно в движение, докато най-после хората започнаха едва ли не да мислят, че четирите сестри са получили голямо наследство от леля си, чието име семейството споменаваше пред обществото само с най-голяма признателност и почит. Не познавам друг вид лъжа, която да се среща по-често в Панаира на суетата от тази; лесно е да се забележи как хората, които си служат с нея, смятат това свое лицемерие за голяма заслуга и си представляват, че са особено добродетелни и заслужават похвала заради това, че успяват да измамят света по отношение на паричните си средства.

Мисис Бют действително се считаше за една от най-добродетелните жени в Англия и видът на щастливото й семейство оказваше твърде благотворно влияние върху страничния наблюдател. Те бяха тъй весели, тъй любвеобилни, тъй добре възпитани, тъй непринудени! Марта рисуваше цветя изящно и подреждаше половината благотворителни базари в графството. Ема бе поетесата на околността и стиховете й в «Хампширски телеграф» бяха славата на отредената му за поезия страница. Фани и Матилда пееха дуети, докато мамичка им акомпанираше на пианото, а другите две сестри седяха отстрани, прегърнали се една друга около кръста, и слушаха разчувствувани. Никой не чуваше как клетите момичета дрънкаха вкъщи дуетите. Никой не виждаше с каква строгост мамичка ги караше да се упражняват дълги часове наред. Накъсо казано, мисис Бют гледаше със засмяно лице злополуките и спазваше външните изисквания по най-добродетелен начин.

Тя правеше всичко, което една добра и почтена майка можеше да стори. Довеждаше морски офицери от Саутхамптън, свещеници от катедралата в Уинчестър и военни от тамошните казарми. Опитваше се да примами младите адвокати от мировите съдилища и поощряваше Джими да води вкъщи приятелите, с които ходеше на лов. Какво ли не е в състояние да направи една майка за доброто на своите обични!

Съвсем очевидно е, че между подобна жена и нейния девер, отвратителния баронет в имението, не можеше да има нищо общо. Скъсването на отношенията между Бют и неговия брат, сър Пит, бе пълно. Дори нещо повече, такова беше положението и между сър Пит и цялата околност, тъй като държането на стария човек беше наистина скандално. Ненавистта му към почтените хора се увеличаваше заедно с възрастта и вратите на имението не се бяха отваряли за екипажа на никой джентълмен от времето, когато Пит и лейди Джейн бяха дошли да направят официално посещение подир сватбата си.

Това беше ужасно и злополучно посещение, за което семейството си спомняше само с отвращение. Пит молеше жена си, с измъчено изражение, никога да не споменава за него; и обстоятелствата около това как сър Пит бе посрещнал своите син и снаха станаха известни само посредством самата мисис Бют, която все още знаеше подробностите на всички случки в имението.

Докато минаваха през главната алея на парка, в спретната и добре екипирана карета, Пит забеляза с ярост и почуда големите зеещи празни места между дърветата — неговите дървета, които старият баронет изсичаше, без да има право на това. От парка лъхаше пустота и разруха. Алеите бяха изоставени и спретнатият екипаж се клатушкаше и се опръскваше с кал в мътните локви по пътя. Голямото открито пространство пред терасата и главния вход беше черно и покрито с мъх; добре подредените на времето цветни лехи сега бяха запустели и обрасли с бурени. Капаците на почти всички прозорци от лицевата страна на къщата бяха спуснати. Трябваше дълго да звънят, за да им отворят голямата входна врата. Видяха някаква си личност с панделки да тича бързо нагоре по черните дъбови стълби, когато най-после Хоръкс въведе наследника на Куинс Кроли и неговата невеста в залите на техните прадеди. Той ги поведе към «библиотеката» на сър Пит и докато Пит и лейди Джейн наближаваха това помещение, тютюневият дим ставаше все по-гъст. «Сър Пит не е много добре» — забеляза Хоръкс с извинение в гласа си и им даде да разберат, че господарят му страда от лумбаго.

Библиотеката гледаше към предната алея и парка. Сър Пит беше отворил единия от прозорците и крещеше оттам на кочияша и на слугата на Пит, който, изглежда, се готвеше да свали багажа.

— Не бутай куфарите — викаше той, като сочеше напред с лулата си. — Глупчо такъв, това е само сутрешно посещение. Божичко, погледни какво има онзи кон на задната част на краката си! Няма ли някой да ги поразтрие малко? Здравей, Пит. Здравей, миличка. Дойдохте да видите стареца, а? Ех, божке, какво хубавичко личице! Никак не приличаш на онази стара кранта, майка ти. Хайде, бъди добричка и ела да дадеш целувчица на стария Пит.

Прегръдката посмути малко снахата — много естествено беше ласките на небръснатия и вмирисан на тютюн стар джентълмен да окажат подобно въздействие. Но тя си опомни, че брат й Саутдаун имаше мустаци и пушеше пури, и се подчини на баронета с любезна търпеливост.

— Чете ли ти Пит дълги проповеди, миличка? — запита я сър Пит след тази проява на обич. — Стотният псалм и вечерната молитва, а, Пит? Така ли беше? Ей, Хоръкс, тъпак такъв, върви и донеси чаша вино и кейк за лейди Джейн и не ми се пули като някакво дебело прасе. Няма да ви поканя да останете по-дълго, миличка; стоенето тук ще ти се стори много глупаво, а такова ще бъде то и за мене в компанията на Пит. Вече съм стар човек и обичам да си карам посвоему — вечер да си изпуша лулата и да поиграя на дама.

— И аз мога да играя на дама, сър — каза със смях лейди Джейн. — По-рано играех с татко и с мис Кроли, нали, мистър Кроли?

— И лейди Джейн знае играта, към която заявявате, че имате такава голяма слабост, сър — каза надменно Пит.

— Но тя няма да остане дълго, така че не ще имаме възможност да поиграем. Не, не, по-добре ще е да се върнете към Мъдбъри и да зарадвате мисис Ринсър или пък да отидете с каретата в пасторския дом и да поискате от Бюти да ви даде вечеря. Ще бъде очарован да ви види; той изпитва голяма признателност към вас за това, че пипнахте парите на старата. Ха, ха! Част от тях ще послужат добре, за да се позакърпи имението, след като мене няма да ме има вече.

— Както виждам, сър — каза Пит с по-висок глас, — вашите хора са секли дърветата.

— Да, да, времето е чудесно — отвърна сър Пит, който изведнъж бе оглушал. — Но знаеш, Пит, почнал съм да остарявам. Господ да те благослови и ти самият вече наближаваш петдесетте. Но той се държи още, нали, хубава ми лейди Джейн? Това е последица на богоугодничеството, трезвеността и моралния живот. Погледни мене — скоро ще стана осемдесетгодишен — хе, хе! — и той се разсмя, смръкна емфие, захили се отсреща й и я ощипа по ръката.

Пит още веднъж сведе въпроса до отсечените дървета, но баронът и този път в миг оглуша.

— Доста остарях вече и тази година лумбагото съвсем ме смаза. Едва ли ще карам още дълго, снахо. Лицето ти ми харесва, лейди Джейн. Не съзирам в него онзи проклет кокалест израз на майчиния ти род; и ще ти дам нещо хубаво, миличка, с което да се представиш в двореца. — И той се затътри към един скрин, от който извади малка стара кутийка, съдържаща някои доста хубави скъпоценности. — Вземи това, миличка — каза той. — То принадлежеше на майка ми, а след това на първата лейди Кроли. Чудесни перли — никога не ги дадох на дъщерята на железаря. Разбира се, че не. Вземи ги и бързо ги скрий — каза той, като бутна кутийката в ръката на снаха си и притвори вратата на скрина, когато Хоръкс влезе с подноса и нещата за черпене.

— Какво си дал на жената на Пит? — запита го личността с панделките, след като Пит и лейди Джейн си бяха взели сбогом със стария джентълмен. Това беше мис Хоръкс, дъщерята на лакея — причината на клюките, които се носеха из цялото графство, — дамата, която сега господарствуваше почти напълно в Куинс Кроли.

Възходът и напредването на жената с панделките се наблюдаваха с уплаха от графството и от рода. Панделките си отвориха сметка в местния банков клон; Панделките отидоха на черква с определеното за слугите файтонче, като се ползуваха с изключително право върху него. Освен това прислужниците биваха уволнявани, когато тя пожелаеше това. Шотландецът градинар, който все още се помайваше из имението и много се гордееше със своите топлилници и плодни дървета, изкарваше за семейството си добър доход от градината, като я обработваше и продаваше произведенията им в Саутхамптън. През едно слънчево утро той завари Панделките да ядат прасковите от дърветата край Южната стена и когато възрази срещу това нападение върху собствеността си, господарят му издърпа ушите. Той, жена му, децата му, единствените почтени обитатели на Куинс Кроли, бяха принудени да се изселят, заедно с цялата си покъщнина, като оставиха големия и хубав парк да запустее, а цветните лехи да обраснат с бурени. Розовата градина на клетата лейди Кроли заприлича на най-мрачна пустиня. Само двама или трима прислужници трепереха в старите мрачни помещения за прислугата. Конюшните и постройките бяха празни, затворени и полуразрушени. Сър Пит си живееше самичък и всяка вечер пиянствуваше с Хоръкс, неговият лакей или управител на имението (както сега започнаха да го наричат), и с разпуснатата дама с панделките. Понастоящем всичко беше много различно от времето, когато тя отиваше в Мъдбъри с кабриолета и наричаше дребните търговци «сър». Може би от срам или от ненавист към съседите си старият циник от Куинс Кроли сега почти не излизаше извън портите на имението. Той се караше с пълномощниците си и тормозеше арендаторите си чрез писма. По цял ден се занимаваше със собствената си кореспонденция; адвокатите и управителите на земите, които имаха да вършат с него някаква работа, не можеха да влязат във връзка със стария баронет другояче, освен посредством Панделките, които ги посрещаха при вратата на домакинското помещение, намиращо се до задния вход, откъдето ги пускаха вътре. И тъй всекидневните затруднения на сър Пит се увеличаваха и неприятностите му се умножаваха.

Лесно може да си представи човек ужаса на Пит Кроли, когато сведенията за последната слабост на баща му стигаха до ушите на този най-примерен и най-коректен от всички джентълмени. Той всеки ден трепереше, да не би да научи, че са обявили жената с панделките за негова законна майка. След първото му и последно посещение името на баща му никога не се споменаваше в изисканото и благородно жилище на Пит Кроли. Това име играеше роля на скрит в къщата призрак, край който семейството минаваше в мълчание и ужас. Графиня Саутдаун често отиваше с каретата си до имението и оставяше във вратарското помещение най-различни брошурки — брошурки, които би трябвало да накарат косите ви да настръхнат. Мисис Бют всяка вечер поглеждаше от пасторския дом, за да види дали небето над брястовете, зад които се намираше имението, не е червено и дали оградата не гори. Сър Дж. Уопшот и сър X. Фъдлстън, старите приятели на семейството, не приемаха да заседават заедно с Пит през време на сесията на мировото съдилище на околността и се извръщаха рязко от него на главната улица на Саутхамптън, където старият окаяник им подаваше нечистите си мършави ръце. Но той не даваше пет пари за това; слагаше ръка обратно в джоба си и избухваше в смях, качвайки се в екипажа си с четирите коня. Смееше се на брошурките на лейди Саутдаун; смееше се на синовете си и на света, и на жената с панделките, когато тя се ядосваше, което ставаше твърде често.

Мис Хоръкс бе настанена като икономка на Куинс Кроли и управляваше всички прислужници с голяма строгост и величественост. Бе дадено нареждане на всички слуги, да я наричат «госпожо» — а имаше едно малко момиче, което скоро щеше да получи повишение в службата и което най-настоятелно й викаше «милейди», без икономката да го смъмри за това.

— Имало е и по-добри лейди, а и по-лоши, Хестър — отвръщаше мис Хоръкс на този комплимент на подчинената си. Тъй управляваше тя, като проявяваше пълна власт над всички, освен баща си, към когото се отнасяше със значително високомерие и го предупреждаваше да не се държи много фамилиарно към тази, която «ще стане съпруга на баронет». Тя се упражняваше да играе ролята на човек, който се е качил на подобно високо житейско стъпало, и вършеше това с голямо удоволствие и за забавление на стария сър Пит, който се кикотеше на надутото й и важно държане и по цели часове се смееше, като я гледаше как си дава вид на голяма дама и се мъчи да имитира обноските на хората от хайлайфа. Баронетът се заклеваше, че било същински театър да я наблюдава човек в ролята на благородна лейди и й даде една рокля на първата баронеса Кроли, с която последната се бе явявала в двореца. Той се кълнеше (с което мис Хоръкс бе напълно съгласна), че роклята страшно много й приличала и заплашваше още същата минута да я закара в двореца с екипажа с четирите коня. Тя разтършува гардеробите на двете покойни вече баронеси, след смъртта на които наряза и преправи дрехите им така, че да отговарят на собствения й вкус и фигура. Би желала също така да притежава техните скъпоценности и украшения, но старият баронет ги бе заключил в собствения си скрин и тя не можеше да получи ключовете нито с придумване, нито с умилкване. И истината е, че известно време след като тя напусна Куинс Кроли, намериха една нейна тетрадка, от която можа да се установи, че тайно е употребявала големи усилия да се учи да пише и особено пък да се подписва като лейди Кроли, лейди Бетси Хоръкс, лейди Елизабет Кроли и т.н.

Макар благовъзпитаните хора от пасторския дом никога да не отиваха в имението и да отбягваха ужасния вдетинен старец — неговия собственик, те знаеха много подробно всичко, което става там, и всеки ден очакваха да се случи катастрофата, която и мис Хоръкс желаеше с такова нетърпение. Но съдбата ревностно се намеси и не й позволи да получи наградата, достойна за нейната добродетелна и чиста любов.

Един ден баронетът изненада «нейно сиятелство», както шеговито я наричаше, седнала пред старото и раздрънкано пиано в приемната, което едва ли бе докосвано, след като Беки Шарп бе свирила на него кадрили — седнала пред пианото с най-голяма тържественост, като крещеше с всички сили и се мъчеше да наподоби мелодиите, които понякога бе чувала. Малкото слугинче от кухнята, което чакаше повишението си, бе застанало край господарката си, очаровано от действията пред пианото, и кимаше с глава, като възклицаваше: «Божке, госпожа, колко е хубаво!» — също като някой мазник от висшето общество в истинска приемна.

Тази случка накара стария баронет да реве от смях както обикновено. Вечерта той я разказа десетина пъти на Хоръкс за голямо смущение на мис Хоръкс. Той удряше по масата, сякаш тя бе музикален инструмент, и крещеше по подобие на нейното пеене. Кълнеше се, че подобен хубав глас трябвало да се обработи и заявяваше, че било необходимо да й се намери учител по музика, в които предложения тя не виждаше нищо смешно. Тази вечер той беше в много добро настроение; и изпи със своя приятел и лакей удивително количество ром с вода. По късните часове верният приятел и слуга заведе господаря си в спалнята.

Половин час след това в къщата настана голям смут и суетене. Светлинки се появиха от един прозорец на друг в самотното и запустяло старо имение, чийто собственик обикновено заемаше само две или три от стаите. Сетне едно момче на пони тръгна в галоп за Мъдбъри, за да повика тамошния лекар. А след един час (по което обстоятелство ние можем да се уверим как превъзходната мисис Бют Кроли винаги бе поддържала разбирателство с голямата къща) самата тази дама, с дървените си обувки и старомодната си шапка, преподобният Бют Кроли и син й Джеймс Кроли излязоха от пасторския дом и като пресякоха парка, влязоха през отворената главна врата на баронетското жилище.

Те минаха през хола и малкия дъбов салон, на чиято маса се виждаха три чаши и празната бутилка ром, с помощта на която сър Пит бе бодърствувал до късно през нощта. Оттам влязоха в кабинета му, където завариха мис Хоръкс, с прословутите панделки, възбудена силно, да опитва шкафовете и чекмеджетата на писалището със своя сноп ключове. Тя ги изпусна с уплашен вик, когато малките очи на мисис Бют се отправиха с бляскане към нея изпод черната й шапка.

— Погледнете това, Джеймс и мистър Кроли — извика мисис Бют, като посочи към изплашената фигура на виновната черноока девойка.

— Той ми ги даде; той ми ги даде! — извика тя.

— Ами, дал ти ги е, разпуснато създание! — крещеше мисис Бют. — Бъди свидетел, мистър Кроли — заварихме тази непрокопсаница в момента, когато крадеше имуществото на брат ти; и тя ще бъде обесена, открай време съм си знаела това за нея.

Бетси Хоръкс, съвсем изплашена, се хвърли на колене и избухна в сълзи. Но на онези, които знаят какво значи да си истински добра жена, им е много добре известно, че такъв вид личност не прощава лесно и че унижението на врага е същински празник за душата й.

— Дръпни звънеца, Джеймс — каза мисис Бют. — Дърпай го, докато дойдат хората. — Двамата или трима слуги, които живееха в запустялата стара къща, се появиха при това дрънчене и продължително повикване.

— Заключете тази жена — каза тя. — Заварихме я да ограбва сър Пит. Мистър Кроли, ти ще изготвиш писмено обвинението, а пък ти, Бедоус, утре сутринта ще я закараш с каруцата до саутхамптънската тъмница.

— Мила моя — намеси се съдебният магистрат и пастор, — тя е само…

— Няма ли белезници? — продължи мисис Бют, като тропна с дървените си обуща. — Тук по-рано се намираха белезници. Къде е отвратителният баща на това същество?

— Той наистина ми ги даде — продължаваше да крещи клетата Бетси. — Нали така беше, Хестър? Ти видя сър Пит… много добре знаеш, че го видя, когато ми ги даде… То беше толкова отдавна… след панаира в Мъдбъри — не че много ми са потрябвали. Вземете ги, ако мислите, че не са мои. — И клетата извади от джоба си чифт големи катарами за обувки, които бяха събудили възхищението й и които току-що си бе присвоила от чекмеджетата в кабинета, където бяха оставени.

— Божичко! Бетси, как можеш да си измисляш такива работи! — каза Хестър, малкото слугинче, което чакаше да получи повишение. — И ги разправяш на мадам Кроли, такава добра и любезна госпожа, и на негово преподобие (при тези думи девойката направи реверанс). Госпожо, можете да претърсите всичките ми сандъци — ето ми ключовете, — аз съм честно момиче, макар и да съм от бедни родители, и да съм отраснала в сиропиталище — и ако намерите и най-малкото парченце дантелка или копринен чорап, за разлика от всички дрехи, които ти си присвои, пека тогава кракът ми никога не стъпи в черква.

— Дай ключовете, закоравяла престъпнице! — изсъска добродетелната дама със старомодната шапка.

— А ето и свещ, госпожо, и ако обичате, госпожо, аз мога да ви покажа стаята й, госпожо, и скрина в домакинското помещение, госпожо, където тя крие цели купища неща, госпожо — извика ревностната малка Хестър с изобилие от реверанси.

— Дръж си езика, ако обичаш. Много добре зная стаята, която заема това същество. Мисис Браун, имайте добрината да дойдете с мене, а ти, Бедоус, не изпускай от очи тази жена — каза мисис Бют, като грабна свещта. — Мистър Кроли, най-добре ще е да се качиш горе и да видиш дали не убиват клетия ти брат! — И старомодната шапка, придружена от мисис Браун, се упъти към помещението, което, както право каза, й беше много добре познато.

Бют се качи горе и там намери доктора от Мъдбъри заедно с изплашения Хоръкс над своя господар, когото бяха сложили на един стол. Те се мъчеха да пуснат кръв на сър Пит Кроли.

С настъпването на утрото изпратиха куриер при мистър Пит Кроли. Това стори съпругата на пастора, която ръководеше всичко и бе бдяла през нощта край стария баронет. Бяха успели да му вдъхнат нещо подобно на живот; той не можеше да говори, обаче, изглежда, разпознаваше хората. Мисис Бют седеше неотлъчно до леглото му. Тази дребна женица не легна нито за миг и нито веднъж не затвори огнените си черни очи, макар докторът да хъркаше в креслото. Хоръкс направи няколко напразни опита да наложи властта си и да помогне на своя господар; но мисис Бют го нарече пиян стар клетник и му каза да не показва вече лицето си вкъщи, ако не иска да го затворят като отвратителната му дъщеря.

Стреснат от държането й, той се промъкна долу в дъбовия салон, където се намираше мистър Джеймс. Последният разклати сложената там бутилка, но като видя, че е празна, заповяда на мистър Хоръкс да му даде друго шише с ром, което той занесе заедно с чисти чаши за пастора и сина му. Заповядаха на Хоръкс още същия миг да предаде ключовете и вече да не се мярка пред очите им. Сплашен от това тяхно поведение, той им остави ключовете и през нощта двамата с дъщеря си се измъкнаха тихичко и престанаха да властвуват в къщата на Куинс Кроли.

(обратно)

Глава XL В която семейството признава Беки за свой член

След тази злополука наследникът на Кроли пристигна своевременно в семейния дом и може да се каже, че оттогава нататък зацарува в Куинс Кроли. Защото, макар и старият баронет да проживя още много месеци, разумът и говорът му никога вече не се върнаха напълно и управлението на имението премина върху най-възрастният му син. Пит завари всичко в доста особено състояние. По-рано сър Пит непрестанно купуваше и ипотекираше; той имаше работа с двадесет души и е всеки един от тих се караше; караше се с всичките си наематели и водеше с тях дела; водеше дела срещу адвокатите; и срещу минната и доковата компания, където беше един от собствениците; и срещу всеки, с когото имаше някаква работа. Да се справи с тези мъчнотии и да освободи имението от тежестите му, бе длъжност, достойна за методичния и известен с постоянството си бивш дипломат от двора на Пъмпърникъл. И той се зае за работа с удивително усърдие. Разбира се, цялото му семейство се премести да живее в Куинс Кроли, където естествено дойде и лейди Саутдаун. Тя пък се зае да промени верските убеждения на енориашите под носа на пастора, като доведе своите сектантски свещеници за голямо удивление на разярената мисис Бют. Сър Пит не беше сключил никакъв договор за продаване на черковния имот на Куинс Кроли; и когато срокът на ползуването му изтечеше, нейно сиятелство лейди Саутдаун възнамеряваше да поеме черквата в свои ръце и да я даде на един млад пастор, нейно протеже. Дипломатичният Пит не казваше нищо по този въпрос.

Намеренията на мисис Бют относно мис Бетси Хоръкс не се осъществиха и тя не направи посещение на саутхамптънската тъмница. Бетси и баща й напуснаха имението и той се зае със селската кръчма, наречена «Оръжието на Кроли», която по-рано бе наел от сър Пит, Бившият лакей бе получил също така и собствеността на малко парче земя, което му даваше право на гласуване. Пасторът също имаше подобно право. И тези двама, заедно с други четирима души, съставляваха избирателното тяло, което изпращаше в парламента двамата члена от Куинс Кроли.

Между дамите от пасторския дом и от имението съществуваха известни външни прояви на учтивост — най-малкото, така беше с младите, тъй като мисис Бют и лейди Саутдаун не можеха да се срещнат, без да избухне някаква кавга, и постепенно престанаха да се виждат една друга. Нейно сиятелство оставаше, в стаята си, когато дамите от пасторския дом посещаваха братовчедите си в имението. Може би мистър Пит не беше много недоволен от тези временни отсъствия на милата си тъща. Той считаше семейство Бинки, от което тя произхождаше, за най-великото, най-мъдрото и най-интересното в света и нейно сиятелство и леля му дълго бяха господствували над него; но понякога смяташе, че тя му се налага прекалено много. Безсъмнено, да те мислят за млад, е ласкателно; но да си на четиридесет и шест години и да се държат към тебе като към момче, понякога е доста унизително. Но лейди Джейн оставяше всичко на майка си. Тя проявяваше своята любов към децата си само когато биваше насаме с тях. И за нея бе много добре, че разновидните занимания на нейно сиятелство, конференциите й с пасторите и кореспонденцията и с религиозните мисии в Африка, Азия, Австралия и т.н. залисваха твърде много почитаемата графиня, така че тя можеше да посвети само много малка част от времето си на внучката си, малката Матилда, и на внука си, мастър Пит Кроли. Той бе хилавичко дете и лейди Саутдаун успяваше да поддържа живота му само с огромни количества каломел.

А що се отнася до сър Пит, той се оттегли в същите помещения, където по-рано изгасиха живота на лейди Кроли, и там бе оставен под грижите на мис Хестър, девойката, която бе получила повишение в службата и която го гледаше с голямо усърдие и постоянство. Каква любов, каква вярност, каква преданост могат да се сравнят с тези на болногледачка с добра заплата? Болногледачките оправят възглавниците; те понасят оплаквания и мърморене; виждат как слънцето навън грее и не искат да поизлязат малко; спят в кресла и се хранят в самота; прекарват дълги-дълги вечери, без да правят нищо, отправили поглед към въглените и към гърнето с билките за болния, което къкри на огъня; прочитат докрай седмичното списание, а книгите «Повикът на закона» и «Дългът на човека» представляват литературата, която им стига за цяла година. И ние се караме с тях заради това, че когато роднините им идват да ги видят веднъж седмично, те мушкат тайно малко джин в кошницата им. Дами, любовта на кой мъж е издръжлива дотолкова, че да бди край леглото на своя обект в продължение на цяла година? А пък болногледачката се грижи за вас за десет лири стерлинги на три месеца и ние смятаме, че й плащаме прекалено скъпо. Така поне беше с мистър Кроли, който мърмореше твърде много затова, че плащал половината от тази сума на мис Хестър за непрестанните й грижи около баронета, неговия баща.

През слънчеви дни извеждаха стария джентълмен на терасата със стола на колелца — съвсем същия стол, който служеше на мис Кроли в Брайтън и който пренесоха оттам в Куинс Кроли заедно с някои от нещата на лейди Саутдаун. Лейди Джейн винаги вървеше край стария човек и очевидно бе негова любимка. Когато влизаше при него, той й кимаше продължително и й се усмихваше, а когато си отиваше, издаваше неразбираеми звуци на неудоволствие. И след като вратата се затваряше подир нея, той плачеше и стенеше — и тогава лицето и държането на Хестър, която биваше много мила и любезна в присъствието на господарката си, изведнъж се променяха и тя му се кривеше, сочеше му юмрук и крещеше: «Дръж си езика, дърти глупако!» — а после блъскаше стола му настрани от огъня, който тъй много обичаше да гледа, след което болният старец заплакваше още по-силно. Защото подир повече от седемдесет години хитруване, борби, пиянство, подлости, грешен живот и самолюбие от него бе останало само това — хленчещ стар идиот, когото полагаха и вдигаха от леглото и го почистваха и хранеха като малко дете.

Най-после дойде ден, когато длъжността на болногледачката свърши. Рано една сутрин, когато Пит Кроли бе зает в библиотеката с книгите на домоуправителя и надзирателя на земите, на вратата се почука и Хестър се представи, като направи реверанс и каза: «Моля, сър Пит, сър Пит умря тази сутрин, сър Пит. Аз му препичах хляб, сър Пит, за попарата му, сър Пит, която той редовно получаваше всяка сутрин в шест часа, сър Пит, и… стори ми се, че чух някакъв стон, сър Пит… и… ии…» Тя направи един реверанс.

Какво накара бледото лице на Пит да се изчерви тъй силно? Дали заради това, че най-после бе станал сър Пит, с място в парламента и може би с други почести в бъдеще? «Сега ще изплатя задълженията на имението с готовите пари» — мислеше си той и бързо прекара в ума си легналите върху имота тежести, както и подобренията, които възнамеряваше да направи. Преди това не бе пожелал да употреби лелините си пари, за да не би сър Пит да оздравее и разноските му да отидат напразно.

Всички транспаранти в имението и в пасторския дом се спуснаха; черковната камбана заби на умряло, а олтара обвиха в черно. Бют Кроли не посети ловджийското събрание, на което трябваше да присъствува, а вместо това отиде и вечеря тихо във Фъдлстън, където над чашите с вино разговаряха за починалия му брат и за младия сър Пит. Мис Бетси, която по това време бе омъжена за един седлар от Мъдбъри, проля твърде много сълзи. Семейният лекар дойде да изкаже съболезнованията си и да запита за здравето на техни сиятелства графините. За смъртта приказваха в Мъдбъри и в кръчмата «Оръжието на Кроли». Нейният собственик напоследък се бе сдобрил с пастора, който от време на време влизаше там и опитваше бирата на мистър Хоръис.

— Аз ли ще пиша на брат ви или вие? — запита лейди Джейн съпруга си, сър Пит.

— Аз ще му пиша, разбира се — каза сър Пит, — и ще го поканя на погребението. Редно е да го направим.

— И… и… мисис Родън — каза лейди Джейн плахо.

— Джейн! — възкликна лейди Саутдаун. — Как можа да си помислиш подобно нещо?

— Разбира се, че мисис Родън трябва да бъде поканена — каза решително сър Пит.

— Не, докато аз съм в тази къща! — каза лейди Саутдаун.

— Ваше сиятелство трябва да благоволи да си опомни, че аз съм главата на това семейство — отвърна сър Пит. — Ако обичате, лейди Джейн, напишете писмо на мисис Родън Кроли и я помолете да присъствува при това скръбно събитие.

— Джейн, забранявам ти да допреш писалката си до листа! — извика графинята.

— Смятам, че аз съм главата на това семейство — повтори сър Пит — и колкото и да съжалявам, че могат да възникнат обстоятелства, които да принудят ваше сиятелство да напусне тази къща, с ваше позволение аз трябва да продължавам да я управлявам, както сам намеря за добре.

Лейди Саутдаун се изправи величествено също като мисис Сидънс в ролята на лейди Макбет и заяви, че ще заповяда да впрегнат конете в каретата й. Ако нейният син и дъщеря я пъдят от къщата си, тя ще отиде да скрие мъката си някъде в самота и ще се моли да обърнат ума си към по-благочестиви мисли.

— Ние не те пъдим от къщата си, мамичко — каза умолително свенливата лейди Джейн.

— Да, но каните такива хора, с които никой християнин не би пожелал да се срещне, и затова утре сутринта ще накарам да ми приготвят конете.

— Джейн, бъдете така добра да пишете каквото ви продиктувам — каза сър Пит, като се изправи и застана в позата на човек, който дава заповеди, също като «Портрет на джентълмен» в художествена изложба. — Започнете с: «Куинс Кроли, 14 септември, 1822 г. Скъпи ми братко…»

Като чу тези страшни и решителни думи, лейди Макбет, която очакваше някакъв знак на слабост или колебание от страна на зет си, стана и напусна библиотеката с изплашен вид. Лейди Джейн погледна така съпруга си, сякаш се готвеше да последва и успокои своята мамичка, но Пит запрети на жена си дори да се помръдне.

— Тя няма да си отиде — каза той. — Дала е под наем къщата си в Брайтън и е изхарчила дивидентите си от последните шест месеца. Само една разорена графиня може да отиде да живее в хотел. Отдавна чаках да ми се открие възможност да предприема тази… тази решителна стъпка, любов моя. Защото, както сама схващате, невъзможно е в една къща да заповядват двама души. «Скъпи ми братко, тъжното известие, което е мой дълг да съобщя на членовете на семейството ми, навярно отдавна се е предвиждало от…» и т.н.

С една дума, след като се качи на трона си и след като, поради щастливо стечение на обстоятелствата или както той смяташе, поради заслугите си, успя да получи почти цялото богатство, което другите членове на семейството бяха очаквали за себе си, Пит реши да се отнася към роднините си с уважение и учтивост и да направи Куинс Кроли още веднъж да заприлича на истински дом. За него беше удоволствие да си мисли, че той ще е негов господар. Пит възнамеряваше да употреби голямото влияние, което неговите дарби и положение трябваше бързо да му създадат в графството, за да нареди брат си на добро място, а братовчедите му да имат прилична издръжка. Може би чувствуваше леко угризение, когато му идваше на ум, че е станал собственик на всичко, за което те бяха хранили надежди. В продължение на три или четири дни царуване той измени държането си и затвърди намеренията си — бе решил да управлява справедливо и честно, да махне от дома си лейди Саутдаун и да установи колкото е възможно по-приятелски отношения с всичките си кръвни роднини.

Така че той продиктува писмо за брат си Родън — тържествено и твърде сложно писмо, съдържащо най-дълбоки мисли, изразени с най-дълги думи, което изпълни с почуда простодушната му малка секретарка, пишеща под диктовката на съпруга си. «Какъв ли оратор ще стане — мислеше си тя, — когато влезе в Камарата на общините (по който въпрос, а също тъй и относно тиранията на лейди Саутдаун, Пит бе правил намеци на жена си в леглото). Колко мъдър и добър е моят съпруг и колко даровит! Мислех си, че е малко студен; но колко е добър и какви дарби притежава!»

Работата е там, че Пит Кроли бе научил наизуст всяка дума от писмото и го беше проучил подробно и издълбоко с дипломатическа дискретност, дълго преди да намери за добре да го съобщи на изпълнената си с удивление жена.

Това писмо, с огромни черни бордюри и печат, бе съответно изпратено от сър Пит Кроли на неговия брат, полковник в Лондон. Родън Кроли се зарадва само наполовина, когато го получи. «Каква ли полза, ако отидем в онова глупаво място? — разсъждаваше си той. — Не ще мога да понеса да оставам самичък с Пит след вечеря, а пътуването с коне дотам и обратно ще ни струва двадесет лири стерлинги.»

Той занесе писмото на Беки горе в спалнята й, както постъпваше при всичките си трудности. Подаде й го заедно с шоколада, който всяка сутрин й приготвяше и поднасяше.

Родън сложи таблата със закуската и писмото на тоалетната масичка, пред която Беки седеше и решеше русата си коса. Тя взе жалейното послание и като го прочете, скочи от стола си и извика: «Ура!» — размахвайки листа над главата си.

— Ура? — каза Родън, като се чудеше на малката фигура, която подскачаше наоколо в развяващата се фланелена сутрешна роба, с разчорлени светли къдрици. — Той не ни е оставил нищо, Беки. Аз получих своя дял, когато станах пълнолетен.

— Никога няма да станеш пълнолетен, глупчо такъв — отвърна Беки. — Изтичай сега до мадам Бурной, тъй като ми са необходими жалейни дрехи, и си сложи черна жилетка и креп на шапката. Впрочем струва ми се, че нямаш такава; поръчай си и кажи да ти я донесат утре, за да можем да тръгнем в четвъртък.

— Да не би да възнамеряваш да отидем? — възрази Родън.

— Разбира се, че възнамерявам. Целта ми е лейди Джейн да ме представи догодина в двореца; а брат ти ще ти даде място в парламента, глупавичко същество; и лорд Стейн ще има твоя глас и своя, скъпо мое баламче; и да станеш секретар на Ирландия или губернатор на Западно-индийските острови, или консул, или нещо подобно.

— Пътуването с дилижанса ще ни струва доста множко — мърмореше Родън.

— Бихме могли да отидем с каретата на Саутдаун, която би трябвало да присъствува на погребението, тъй като той е роднина на семейството. Но не — смятам да отидем с дилижанса. Това ще им хареса повече. Ще изглеждаме по-смирени…

— И Роди ще дойде, нали? — запита полковникът.

— Нищо подобно; защо да плащаме за още едно място? Вече е твърде голям, за да го вместим помежду ни. Нека си остане в детската стая и Бригс ще му ушие черно костюмче. А сега върви и направи каквото ти казах. Най-добре ще е да кажеш на твоя прислужник Спаркс, че старият сър Пит се е поминал и че когато работите се уредят, и ти ще получиш значителна сума. Той ще съобщи това на Реглс, който настоява да му се плати, и новината ще успокои клетия Реглс. — И след това Беки започна да пие шоколада си.

Вечерта, когато верният лорд Стейн пристигна, той завари Беки и компаньонката й, не друга, а нашата приятелка Бригс, заети да разпарят, режат и преправят най-различни черни материи, подходящи за тъжното събитие.

— Мис Бригс и аз сме обхванати от скръб поради смъртта на нашия татко — каза Ребека. — Сър Пит Кроли е починал, милорде. Цяла сутрин сме си късали косите, а сега късаме старите си дрехи.

— О, Ребека, как можете да… — бяха единствените думи, които Бригс беше в състояние да каже, като вдигна очи нагоре.

— О, Ребека, как можете… — повтори като ехо милордът. — Значи, онзи стар мошеник е умрял, така ли? Той би могъл да получи перска титла, ако беше постъпвал по-разумно. Мистър Пит почти бе успял да му я спечели; но той всякога изменяше на партията си точно в най-неподходящия момент. Ех, какъв стар подлец беше той!

— Сега можех да бъде вдовица на същия този стар подлец — каза Ребека. — Мис Бригс, не си ли спомняте, когато надзърнахте през ключалката и видяхте как сър Пит бе коленичил пред мене?

Мис Бригс, нашата стара приятелка, поруменя силно при този спомен; и се зарадва твърде много, когато лорд Стейн й заповяда да слезе долу и да му направи чаша чай.

Бригс беше овчарското куче, с което Ребека се бе снабдила, за да й служи като пазач на невинността и доброто име. Мис Кроли й остави малка рента. Тя щеше да е доволна да остане в семейство Кроли при лейди Джейн, която се отнасяше добре към нея, както и към всички, но лейди Саутдаун уволни Бригс веднага щом приличието позволи това. Мистър Пит (който се смяташе твърде много ощетен от незаслужената щедрост на покойната си роднина към тази жена, която бе служила вярно на мис Кроли само някакви си двадесет години) не направи никакво възражение срещу тази проява на власт от страна на графинята. Баулс и Фъркин също така получиха своите дарения и уволнения, след което се ожениха и почнаха да дават под наем стаи, според обичая на хората от тяхната категория.

Бригс се опита да живее с роднините си в провинцията, обаче това се оказа невъзможно, понеже бе свикнала да се движи сред хора от по-добро общество. Близките на Бригс, дребни търговци в едно провинциално градче, се скараха за нейните четиридесет лири стерлинги годишно също тъй ревностно и по-открито, отколкото бяха вършили това роднините на мис Кроли за нейното наследство. Братът на Бригс, шапкар и бакалин с радикални убеждения, нарече сестра си «възгордяла се с парите си аристократка», тъй като тя не даде част от капитала си за подкрепа на предприятието му. Навярно Бригс щеше да направи това, но сестра им, сектантка и съпруга на обущар, скарана с шапкаря и бакалина поради това, че той посещаваше друга черква, й обясни, че брат им бил пред разорение и за известно време успя да пипне Бригс за себе си. Сектантът-обущар искаше мис Бригс да изпрати сина му в колеж и да направи от него джентълмен. Така двете семейства изтръгнаха голяма част от личните й спестявания и най-после тя избяга в Лондон, следвана от проклятията им, твърдо решила отново да си търси служба, като нещо много по-малко тежко от свободата. И като даде обявление във вестниците, че «благородна жена, с приятни обноски и свикнала на най-доброто общество, е готова да…» и т.н., тя се установи в дома на мистър Баулс на Хаф Муун Стрийт и зачака резултата от обявлението.

Така именно стана Бригс да влезе в съприкосновение с Ребека. Един ден тегленият от понита малък и стремителен екипаж на мисис Родън летеше надолу по улицата тъкмо когато изморената мис Бригс бе стигнала до вратата на мистър Баулс след изтощително посещение в редакцията на вестник «Таймс» в Сити, където бе ходила да даде обявлението си за шести път. Ребека караше екипажа си и веднага позна благородната жена с приятните обноски; и тъй като беше много добродушна, както вече сме виждали това, и понеже имаше добри чувства към Бригс, тя опря понитата пред вратата, подаде юздите на прислужника си, скочи долу и взе двете ръце на Бригс, преди тази личност с приятните обноски да бе успяла да се съвземе от сътресението, което бе получила, когато видя старата си приятелка.

Бригс плака, а Беки се смя твърде много и целуна благородната жена веднага щом влязоха в коридора, а оттам в приемната на мисис Баулс с червените вълнени завеси и кръглото огледало, над което имаше прикрепен с верижка препариран орел, вперил поглед в гърба на сложения на прозореца надпис, който заявяваше: «Стаи под наем».

Бригс разказа цялата си история сред изблик на онези неоснователни въздишки и удивени възклицания, с които жените, притежаващи нейния чувствителен характер, се обръщат към случайно срещнатия на улицата стар приятел. Защото, макар и хората да се виждат с други хора всеки ден, все пак има някои, които приемат тези най-обикновени случки като същински чудеса. И много жени, които са имали неприязнени чувства една към друга, започват да плачат, когато се срещнат, като си припомнят и се разкайват за последния път, когато са се карали. И тъй, с една дума, Бригс разправи цялата си история, а и Беки й разкри живота си със свойствената си непринуденост и откровеност.

Мисис Баулс, бившата Фъркин, дойде и заслуша мрачно от коридора истеричното подсмърчане и кикотене, което се чуваше в приемната. Тя никога не бе имала добри чувства към Беки. Откакто се беше установила със съпруга си в Лондон, двамата често ходеха на гости на семейство Реглс и никак не харесваха това, което последният им разправяше за домакинството на полковника.

— Виж какво, Рег, момчето ми, на твое място аз не бих имал доверие в него — забеляза Баулс.

И когато мисис Родън излезе от приемната, жена му я поздрави с твърде кисел реверанс; а пръстите й приличаха на същински наденици, студени и безжизнени, когато се принуди да ги подаде на мисис Родън, която настояваше да се ръкува с бившата камериерка. Тя се втурна шеметно към Пикадили, като кимаше с най-сладки усмивки към мис Бригс, увиснала на прозореца съвсем близко под обявлението за даване под наем, и след една минута беше вече в парка с половин дузина модни кавалери на коне подир екипажа й.

Когато откри какво е положението на приятелката й, а също и че поради хубавата рентичка, оставена й от мис Кроли, заплатата не бе от първостепенно значение за нашата благородна жена с приятни обноски, Беки в миг си състави чудесен мъничък план. Тя именно щеше да бъде компаньонката, която най-много би подхождала на тяхното домакинство, така че Беки я покани на вечеря още същия ден, за да види обичното й и мило детенце Родън.

Мисис Баулс предупреди наемателката си да не влиза в леговището на лъва. «За това ще съжалявате, мис Бригс, помнете думите ми. Да не се наричам Баулс, ако не стане както ви казвам». И наистина Бригс обеща, че ще е много предпазлива. Резултатът на тази нейна предпазливост беше, че още на следната седмица тя отиде да живее при мисис Родън и преди да изминат шест месеца, зае на Родън Кроли шестстотин лири стерлинги на годишно изплащане.

(обратно)

Глава XLI В която Беки отново посещава имението на прадедите си

И тъй, след като жалейните дрехи бяха готови и сър Пит Кроли бе предупреден за пристигането им, полковник Кроли и съпругата му заеха две места в същата стара пощенска кола, с която Ребека беше пътувала в обществото на стария баронет при първото й навлизане в живота преди девет години. Как добре си спомняше тя двора на хана и слугата от конюшнята, на когото бе отказала да даде пари, и намеците на момъка от Кеймбридж, който я загърна с връхната си дреха през време на пътуването! Родън зае място отгоре и би подкарал конете, но скръбта му забраняваше подобно нещо. Той седеше до кочияша и през целия път приказва за пътя и за коне; и за това кой държи ханчетата и чии са конете, впрягани в дилижанса, с който бе пътувал толкова пъти, когато той и Пит бяха момчета, тръгнали за Итън. В Мъдбъри ги посрещна карета с два коня и кочияш с жалейни дрехи.

— Това е старата карета, Родън — каза Ребека, когато се качваха. — Червеите доста са изпояли плата… ето петното, за което сър Пит… я виж! Железарят Даусън е затворил капаците на прозорците си в знак на траур… петното, за което сър Пит вдигна такава олелия. То стана от бутилка шери, която той счупи, когато отивахме да я вземем от Саутхамптън за леля ти. Наистина как хвърчи времето! Нима онова е Поли Толбойс — пълничката девойка, която стои край майка си пред вратата на онази там къщичка? Спомням си я като малко краставо хлапе, което идваше да скубе плевелите в градината.

— Бива си я девойката — каза Родън, като отвърна на поздрава на майката и дъщерята, допирайки двата си пръста до черния креп на шапката си.

Беки се кланяше и поздравяваше и кимаше любезно насам-натам. Тия поздрави й бяха ненаказано приятни. Те като че ли показваха, че тя вече не е натрапница в това семейство, а с право се връща да посети дома на прадедите си. Родън, от друга страна, се чувствуваше смутен и унил. Какви ли спомени от младини и от невинните му години пробягваха през съзнанието му? Какви ли неясни угризения на съвестта и изблици на съмнение и срам го обхващаха?

— Сестрите ти вече трябва да са станали големи девойки — каза Ребека, която си спомняше за тези момичета може би за пръв път, след като ги беше напуснала.

— Откъде да ги знам — отвърна полковникът. — Хей, я виж, ето старата баба Лок. Здравейте, мисис Лок. Спомняте си за мене, нали? Аз съм мастър Родън. Да му се не види, колко издръжливи са тези стари жени! Когато бях момче, тя трябва да бе стогодишна.

Минаха през портите на парка, край вратарската къщичка, заемана от мисис Лок. Ребека настоя да се ръкува с нея, когато тя им отвори скърцащата стара желязна порта и екипажът мина между двете обрасли с мъх колони, над които се виждаше фамилният герб с гълъба и змията.

— Старият е сякъл от дърветата — каза Родън, като се поогледа наоколо, а сетне потъна в мълчание.

Мълчеше и Беки. И двамата бяха развълнувани и мислеха за миналото. Той за Итън и за майка си, която си спомняше като студена и затворена жена, и за една своя сестра, която бе починала и която бе страстно обичал. Мислеше си също за това как беше пердашил Пит; и за малкия Родън вкъщи. А Ребека си мислеше за собствената си ранна младост и за мрачните тайни на онези позорни дни; и за влизането й в живота през тези порти; и за мис Пинкъртън и Джоз, и Амелия.

Постланата е чакъл алея и терасата бяха съвсем чисти и изметени. Над обширния преден вход бе сложен вече голям траурен герб и две много тържествени и високи личности в черно разтвориха широко двете крила на вратата, когато екипажът спря пред познатите стъпала. Родън се изчерви, а Беки побледня, когато минаха под ръка през стария хол. Тя ощипа съпруга си по ръката, когато влизаха в дъбовия салон, където сър Пит и съпругата му бяха готови да ги посрещнат. Сър Пит в черно, лейди Джейн в черно, а лейди Саутдаун с нещо като шапка, голямо и черно, направено от мъниста и пера, които се клатушкаха над главата на нейно сиятелство подобно на таблата на някой погребален разпоредител.

Сър Пит отсъди правилно, че тъща му няма да напусне дома им. Тя се задоволи да пази тържествено и гробно мълчание, когато се намираше в присъствието на Пит и на бунтовнически настроената му съпруга, и да плаши малките в детската стая с мрачното си като на призрак държане. Едва доловимо поклащане на перата на главата й поздрави за добре дошли Родън и жена му, когато тези блудни чеда се върнаха при своето семейство.

Откровено казано, нейната хладност не ги засегна ни най-малко. Засега нейно сиятелство имаше за тях второстепенно значение — двамата държаха главно на посрещането, което щяха да им окажат царуващите им брат и снаха.

Пит се приближи с малко поруменяло лице, разтърси братовата си ръка и поздрави Ребека с ръкуване и с много нисък поклон. Но лейди Джейн взе и двете ръце на съпругата на девера си и я целуна сърдечно. Прегръдката й докара сълзи под клепките на малката авантюристка, а ние знаем, че очите й много рядко се кичеха с подобни украшения. Тази искрена проява на нежност и доверие я трогна и зарадва, А Родън, поощрен от това държане на снаха си, засука мустаци и си позволи да поздрави лейди Джейн с целувка, която накара нейно сиятелство силно да се изчерви.

— Дяволски мила женичка е тази лейди Джейн — отсъди той, когато остана насаме с жена си. — И Пит е понадебелял и много добре играе ролята на господар на имението.

— Да, защото може да си позволи подобно нещо — каза Ребека и се съгласи по-нататък с мнението на съпруга си, че «тъщата е знаменита бабичка и че сестрите са станали доста хубавички девойки».

Тях също бяха извикали от училище, за да присъствуват на погребалната церемония. Изглежда, че за да се подчертае благородството на имението и семейството, както и тяхната грандиозност, Пит Кроли бе решил да събере колкото е възможно повече хора в черно. Всички слуги и прислужнички, старите жени от бедняшкия дом, на които покойният сър Пит бе отнел голяма част от полагаемата им се издръжка, семейството на клисаря, както и всички подведомствени лица на имението и на пасторския дом бяха облечени в жалейни дрехи. Прибавете към тези и хората на погребалния разпоредител — най-малко двадесетина души — с креп на ръцете и около шапките, които допринасяха твърде много за пищността на голямото погребално зрелище. Но те са само фигуранти в нашата драма; и тъй като не им е отредено нито да кажат, нито да направят нещо, би трябвало тук да им отделим съвсем незначително място.

По отношение на зълвите си Ребека не показа, че е забравила предишното си положение на тяхна възпитателка и си го припомни открито и искрено, като ги запита много сериозно за училищните им занимания и им каза, че много често е мислила за тях и жадува да узнае как прекарват. И наистина, ако се съдеше по приказките й, човек би предположил, че след като ги бе напуснала, мисълта за тях е стояла на първо място в съзнанието й и непрестанно е поддържала интерес към живота им. Така поне предположиха лейди Кроли и младите й зълви.

— Много малко се е променила в тези осем години — каза мис Розалинд на мис Вайолет, когато се приготовляваха за вечеря.

— Тези червенокоси жени винаги изглеждат много добре — отвърна другата.

— Косата й сега е доста по-тъмна от по-рано; струва ми се, че я боядисва — прибави мис Розалинд. — Понапълняла е и изобщо изглежда по-добре — продължи мис Розалинд, която беше доста склонна към напълняване.

— Поне не си дава важност и не забравя, че едно време беше наша възпитателка — каза мис Вайолет, като намекваше с това, че всички възпитателки трябва да знаят добре мястото си и съвсем забравяше, че самата тя е внучка, освен на сър Уолпол Кроли, но и на мистър Даусън, от Мъдбъри, така че на герба си имаше кофа за въглища. В Панаира на суетата човек всеки ден среща такива хора с най-добри намерения, които проявяват подобна склонност да забравят известни обстоятелства.

— Не може да е вярно онова, което момичетата от пасторския дом казваха, че майка й била оперна балерина…

— Човек не е виновен за потеклото си — отвърна с голямо свободомислие Розалинд. — И аз съм съгласна с брат ни, че тъй като ни е станала роднина, ние, разбира се, сме длъжни да й оказваме нужното внимание. Леля Бют няма защо да приказва. Тя желае да омъжи Кети за младия Хупър, търговеца на вино, и го кара на всяка цена лично да отива в пасторския дом за поръчки.

— Чудя се дали лейди Саутдаун ще си отиде; тя се държа много хладно с мисис Родън — каза другата.

— Много ми се иска да се махне. За нищо на света няма да прочета «Перачката на Финчли Комън» — закле се Вайолет. След този разговор, като избягнаха да минат през коридора, в дъното на който се намираше стаята, където бе положен ковчег с двама пазачи край него и непрестанно горящи свещи наоколо, тези малки девойки слязоха долу на семейната вечеря, за която звънецът удари както обикновено.

Но преди това лейди Джейн заведе Ребека в приготвените за нея стаи, които, подобно на цялата къща, бяха придобили много по-приятен и удобен вид през време на царуването на Пит. И тук, като видя, че скромните малки куфари на мисис Родън са пристигнали и са сложени в спалнята и в намиращата се до нея тоалетна стаичка, тя й помогна да свали спретнатата си черна шапка и връхна дреха и запита етърва си с какво друго би могла да й бъде полезна.

— Това, което най-много бих желала — каза Ребека, — е да отидем в детската стая и да видим миличките ви малки дечица. — След тези думи двете дами се погледнаха мило една друга и отидоха в детското помещение, хванати ръка за ръка.

Беки се възхити от малката Матилда, която нямаше още четири години, и заяви, че била най-прелестното същество на света; а момчето — двегодишен малчуган — бледен, с мрачни очи и голяма глава, тя обяви за същинско дете-чудо по своя ръст, интелигентност и красота.

— Бих желала мама да не упорствува да му дава толкова лекарства — каза с въздишка лейди Джейн. — Често си мисля, че без тях всички въобще ще се чувствуваме много по-добре. — И след това лейди Джейн и нейната нова приятелка се задълбочиха в един от онези доверителни медицински разговори за децата, които, както съм разбрал, доставят голямо удоволствие на всички майки и изобщо на повечето жени. Преди петдесет години, когато авторът на настоящата повест беше интересно малко момченце и когато му заповядваха да излезе с дамите подир вечеря, спомням си много добре, че техният разговор се водеше главно около болестите им. Оттогава насам съм задавал направо този въпрос на няколко госпожи и те са ми признавали, че времената не са се изменили. И тъй, в продължение на половин час, Беки и лейди Джейн станаха близки и задушевни приятелки — и вечерта нейно сиятелство заяви на сър Пит, че според нея новата й етърва е добра, откровена, безизкуствена и нежносърдечна млада жена.

След като спечели с такава лекота доброжелателството на дъщерята, неуморимата малка жена напрегна сили да получи благоволението и на величествената лейди Саутдаун. Щом намери нейно сиятелство сама, Ребека веднага я нападна с въпроса около отглеждането на децата и каза, че собственото й малко момче е било спасено благодарение на големите дози каломел, когато всички лекари в Париж вече смятали горкото детенце за загубено. После тя спомена как била слушала за лейди Саутдаун от онзи прекрасен човек, преподобният Лорънс Грилс, глава на черквата в Мейфеър, която често посещавала. Загатна също как житейските обстоятелства и нещастията са променили твърде много възгледите й; и как се надява, че миналите грешки и празен живот няма да я лишат от способността да се занимава с по-сериозни мисли за в бъдеще. Тя разправи как преди години е била много задължена на мистър Кроли за даденото й от него религиозно възпитание, спомена за «Перачката на Финчли Комън», която й принесла голяма полза, и запита за лейди Емилия, даровитата авторка на тази книга, която сега бе станала лейди Емилия Хорнблоуър и живееше в Кейп Таун, където съпругът й хранеше големи надежди да добие званието епископ на Кафрария.

И като венец на всичко след погребението тя се почувствува твърде развълнувана и отпаднала и затвърди доброто разположение на лейди Саутдаун към себе си, като й поиска медицински съвет. Нейно сиятелство не само й го даде, но освен това, облечена в нощна дреха и прилична на лейди Макбет повече от всякога, тя влезе вечерта в стаята на Беки с цял сноп от любимите си трактати и лично приготвено от нея лекарство, което настоя мисис Родън веднага да изпие.

Беки взе най-напред трактатите и започна да ги разглежда с голямо любопитство, като увлече графинята в разговор за тях и за благоденствието на душата си, чрез което се надяваше да избегне приготвеното за тялото й лекарство. Но след като религиозните теми се изчерпаха, лейди Макбет продължаваше да стои в стаята на Ребека и я чакаше да изпразни също така и чашата. И клетата мисис Родън се принуди да си придаде благодарствен вид и да погълне питието под носа на несломимата стара графиня, която най-после остави жертвата си с благословия.

Тя не утеши много мисис Родън, Физиономията й бе доста особена, когато Родън влезе и научи какво се е случило. И изблиците му на смях бяха тъй буйни, както обикновено, когато Беки му описа много хумористично случката, без да скрива комичността на положението, в което бе изпаднала, макар че случилото се беше в неин ущърб, и му разправи как станала жертва на лейди Саутдаун. По-късно, когато Родън и жена му се прибраха в Лондон, лорд Стейн и синът й много пъти се смяха на тази истории. Беки им изигра цялата сценка. Тя си сложи нощна шапчица и халат. Произнесе им проповед важно и сериозно; държа им слово върху благотворното действие на лекарството, което уж щеше да даде, като имитираше старата графиня с такава тържественост и тъй сполучливо, та просто бихте помислили, че думите излизат под римския нос на самата лейди Саутдаун. «Представете ни графинята и черното лекарство» — повтаряха често хората в малката приемна на Беки. И за пръв път в живота си графиня Саутдаун стана забавна за другите.

Сър Пит си спомняше с каква почит и уважение се държеше Ребека към него в миналото и беше сравнително добре настроен спрямо нея. Колкото и неподходяща, женитбата се бе отразила добре на Родън — това се виждаше ясно от променените навици и държане на полковника. И нима този брак не беше добре дошъл за самия Пит? Хитрият дипломат се усмихваше вътрешно, като признаваше пред себе си, че поне той не би трябвало да роптае против това събитие. За доволството му допринасяха поведението и думите на самата Ребека.

Тя удвои почитанието си, което по-рано го бе очаровало, като предизвикваше сладкодумието му по такъв начин, че то удивляваше дори самия Пит, който, винаги склонен да цени високо дарбите си, сега се възхищаваше от тях още повече, когато Ребека му ги изтъкваше. Тя можа успешно да докаже на снаха си, че мисис Бют Кроли е направила тъй, че да се стигне до женитбата, която след това така порицаваше; че алчността на мисис Бют Кроли — която се надяваше да пипне цялото богатство на леля им и да лиши Родън от благоволението й — е станала причина да възникнат и се измислят всички лоши приказки против Ребека.

— Тя успя да ни направи бедни — каза Ребека с ангелско търпение, — но как мога да се сърдя на тази, която стана причина да се омъжа за един от най-добрите съпрузи на света? И алчността й не се ли наказа достатъчно е провалянето на собствените й надежди и загубването на имуществото, на което толкова много разчиташе? Бедни! — възкликна тя. — Скъпа лейди Джейн, за нас бедността не е тежка. Аз съм свикнала с нея от детинство и често изпитвам благодарност за това, че парите на мис Кроли са отишли, за да се възстанови величието на благородното старо семейство, на което се гордея, че съм станала член. Уверена съм, че сър Пит ще ги употреби много по-добре, отколкото би сторил това Родън. — Всички тези разговори бяха съобщени на сър Пит от неговата вярна съпруга и засилиха благоприятното впечатление, което Ребека му бе направила. И наистина, толкова благоприятно бе то, че когато на третия ден след погребението семейството се събра на вечеря, сър Пит Кроли, който разрязваше птиците на челното място на масата, каза:

— Хм, хм, Ребека, да ви дам ли крило? — думи, които накараха очите на малката женичка да заблестят от удоволствие.

Докато Ребека бе заета да изпълнява горните планове и надежди; и Пит Кроли уреждаше погребалните церемонии и другите въпроси, свързани с бъдещето му издигане и високо положение; и лейди Джейн се занимаваше с децата си, доколкото майка й позволяваше това; и слънцето изгряваше и залязваше, а часовникът на кулата на имението приканваше по обикновеному семейството към вечеря и към молитва, тялото на бившия собственик на Куинс Кроли лежеше в помещението, което бе заемал, пазен неотлъчно от професионалните вардияни, наети за този обред. Една-две жени и трима или четирима от хората на погребалния разпоредител, най-добрите, които можеха да се извикат от Саутхамптън, облечени в черно и с подходящото трагично и тържествено държане, бдяха подред над останките, като се срещаха в стаята на икономката, когато свършваше дежурството им, и там играеха тайно на карти и пиеха бирата си.

Членовете на семейството и слугите на дома се държаха настрана от мрачното място, където костите на потомъка на дълга редица рицари и джентълмени лежаха и чакаха да ги положат в семейната гробница. Те не пораждаха никакво съжаление, освен съжаление у нещастната жена, която се бе надявала да стане съпруга и вдовица на сър Пит и която бе избягала позорно от имението, над което за малко не стана пълна господарка. Освен нея и старото му ловджийско куче, между което и баронета бе съществувала голяма привързаност по време на обезумяването му, старият човек нямаше ни един приятел да го оплаква, тъй като през целия си живот не бе положил ни най-малко усилие да си спечели такъв. Ако най-добрите и най-ценните от нас, които напущат този свят, имаха възможност отново да се върнат тук, предполагам, че той или тя (при условие, че свойствените на Панаира на суетата чувства продължават да съществуват там, където отиваме след смъртта) ще изпитат голяма мъка, като видят колко скоро се утешават тези, които са ни преживели. Така също и сър Пит бе забравен — подобно на най-добрите и най-ценните от нас, — само че няколко седмици по-скоро.

Онези, които искат, нека последват останките му до гроба, където ги занесоха на уречения ден по възможно най-подходящия начин: членовете на семейството в черни екипажи, с кърпи на носовете, готови за сълзите, които не се показваха; погребалният разпоредител и неговите господа в най-дълбока скръб; отбрано число от арендаторите, проявяващи печал от любезност към новия земевладелец; екипажите на съседите-благородници, движещи се със скорост три мили на час, празни и в дълбок траур; и най-после свещеникът, с неговата изрична в такива случаи формула за «скъпия ни починал брат». Докато тялото на нашия ближен е при нас, ние извършваме над него празните си церемонии, заобикаляме го с фалш и куха обредност, обличаме го парадно и го затваряме в постлан с кадифе сандък, закован с позлатени гвоздеи; и завършваме дълга си, като издигаме отгоре му камък, целия изписан с лъжи. Дяконът на Бют, способен млад човек от Оксфорд, и сър Бют Кроли заедно съчиниха подходящия латински епитаф за починалия и оплакван от всички баронет. Дяконът държа класическа проповед, като увещаваше близките му да не се отдават на скръб, и ги осведоми с възможно най-почтителни изрази, че един ден и те ще бъдат призовани да преминат през мрачните и тайнствени двери, които току-що се бяха затворили върху останките на оплаквания техен брат. След това някои от арендаторите отново се качиха на конете, а други останаха да се подкрепят в «Оръжието на Кроли». А подир обеда, даден в столовата на прислугата, екипажите на дребните благородници се отправиха всеки към своето предназначение, докато хората на погребалния разпоредител прибраха въжетата, кадифените покривки, траурните плащове, щраусовите пера и другите погребални принадлежности, качиха се на покрива на колесницата за умрелите и се отправиха към Саутхамптън. Лицата им добиха естествения си израз, когато конете излязоха от портите на парка и заприпкаха по-бързо по шосето. Виждаха се рояци от тях да се мяркат по входовете на околните кръчми, като изпъкваха с черните си облекла, а глинените им бирени халби блестяха на слънцето. Закараха креслото с колелцата на сър Пит в къщичката за сечива в градината. Старото му ловджийско куче отначало виеше, но това бяха едничките прояви на скръб, които се чуваха в имението, над което сър Пит Кроли, баронет, бе господарувал около шестдесет години.

Тъй като птиците бяха в изобилие, а понеже също така ловът на яребици е дълг на всеки английски джентълмен с държавнически наклонности, след преминаването на първия изблик на скръб сър Пит Кроли се зае по малко с това развлечение, с бяла шапка, около която бе сложен черен креп. Видът на тези стърнища и осеяни с кръмно цвекло полета, сега вече негова собственост, го изпълваше със скрита радост. Понякога, обладан от смирение, той не вземаше пушката си, а излизаше само с безвредния си тръстиков бастун. Парите и земите на Пит оказаха голямо въздействие върху неговия брат. Бедният полковник започна да се държи твърде раболепно и почтително към главата на техния род и вече не презираше мекушавия Пит. Родън слушаше със съчувствие плановете на по-възрастния си брат относно обработването на земите и напояването им; даваше съвети във връзка с конюшните и домашните животни; отиде с кон в Мъдбъри, за да огледа една кобила, която смяташе, че ще бъде добра за лейди Джейн, и предложи да я тренира, и т.н. Така бунтовнически настроеният драгун се усмири и принизи и стана най-похвален по-млад брат. Той постоянно получаваше сведения от мис Бригс в Лондон относно малкия Родън, който бе останал там и също изпращаше известия на баща си. «Аз съм много добре — пишеше той. — Надявам се, че и ти си добре. Надявам се, че и мама е много добре. Понито е много добре. Грей ме води на езда в парка. Вече мога да карам лек галоп. Срещнах малкото момче, което веднъж качихме на понито. То се разплака, когато го пуснах галоп. Аз не плача.» Родън четеше тези писма на брат си и на лейди Джейн, която ги намираше много забавни. Баронетът обеща да се погрижи за момчето, когато тръгне на училище, а добросърдечната му съпруга даде на Ребека една банкнота, като я помоли да купи с нея подарък на малкия й племенник.

Дните следваха един подир друг и дамите от имението прекарваха живота си сред тези спокойни занимания и развлечения, с които се задоволят госпожите в провинцията. Звънците ги приканваха за храна и за молитва. Младите госпожици се упражняваха на пиано всяка сутрин след закуска под надзора и наставленията на Ребека. После си слагаха дебели обуща и тръгваха да се разхождат в парка или сред храсталаците или пък преминаваха оградата и отиваха в селото, като занасяха на селяните лекарствата и трактатите на лейди Саутдаун, предназначени за болните, Лейди Саутдаун се качваше на двуколката, а Ребека сядаше до нея и слушаше тържествените й приказки с най-голямо внимание. Вече тя пееше на семейството мелодии от Хендел и Хайдн и плетеше грамадни ръкоделия от дебела вълна, сякаш бе родена за тази работа и сякаш този живот щеше да продължава за нея чак до гроба, след като оставеше зад себе си съжаления и множество цепни книжа, носещи добри дивиденти — сякаш нямаше грижи и настойчиви кредитори, хитрини, планове и бедност, които я чакаха вън от портите на имението и щяха да я връхлетят, когато отново се върнеше в света.

«Не е трудно да бъдеш съпруга на провинциален земевладелец — мислеше си Ребека. — Смятам, че бих била добра жена, ако имах пет хиляди годишен доход. Тогава щях да прахосвам времето си в детската стая и да броя прасковите по дърветата край зида. Щях да поливам цветята в топлилниците и да събирам изсъхналите листа на гергините. Щях да разпитвам старите жени за ревматизма им и да поръчвам супа за половин крона за бедните. То нямаше да ми струва много, ако имах доход от пет хиляди лири стерлинги годишно. Бих могла дори да отида с екипажа на разстояние от десет мили, за да вечерям у някой съсед, облечена в рокля от миналогодишната мода. Щях да ходя на черква и да успявам да стоя будна в семейната черковна ложа; или щях да заспивам зад завесите, под спуснатия воал на шапката си, ако имах опитност в тази насока. Щях да плащам на всички, само че ако притежавах необходимите средства. Това е, което тукашните хитреци се гордеят, че могат да правят. Те гледат със съжаление на нас, клетите грешници, които не изпитваме подобно чувство към никого. Считат се за щедри, ако дадат на децата ни банкнота от пет лири стерлинги, и ни презират, ако ние нямаме такива…»

Кой знае, може би Ребека беше права в разсъжденията си — може би наистина разликата между нея и една честна жена се свеждаше само до притежаването на пари. Ако се вземат пред вид изкушенията, кой може да каже, че е по-добър от съседа си? Ако материалното благосъстояние не прави хората честни, то поне ги прави да изглеждат такива. Градският съветник, който се връща от хубаво угощение, няма да слезе от екипажа си, за да открадне някой агнешки бут; но оставете го да гладува и вижте дали няма да отмъкне чуждия хляб. И Беки се утешаваше, като уравновесяваше по този начин разпределението на доброто и злото в света.

Тя посети отново старите си любими места, старите поляни и горички, шубраци, езерца и градинки, а също и стаите на старата къща, където преди седем години бе прекарала толкова месеци. Тогава тя бе млада или сравнително млада, тъй като бе забравила времето, когато изобщо някога е била млада — обаче си спомняше своите мисли и чувства от преди седем години и ги съпоставяше с тези които сега я вълнуваха, сега, когато вече бе опознала света и бе живяла сред високопоставени хора и се бе издигнала много над първоначалното си скромно положение.

«Изкачих се над него, защото имах мозък — мислеше си Беки, — а повечето от хората са глупаци. Сега вече не бих могла да се върна и да общувам с онези, които посещаваха ателието на баща ми. Лордове спират сега пред вратата ми, с ордени и отличия, вместо бедните художници със свитъци тютюн в джобовете си. Имам джентълмен за съпруг и графска дъщеря за етърва в същата къща, в която преди няколко години бях малко повече от слугиня. Но дали сега съм по-богата, отколкото тогава, когато бях само дъщерята на беден художник и с ласкателства измъквах чай и захар от близкия бакалин? Да си представим, че се бях омъжила за Франсис, който толкова много ме харесваше — едва ли щях да бъда много по-бедна, отколкото съм сега. Хей! Да можех да заменя положението си в обществото и всичките си роднини е някоя хубава сумичка, вложена в държавни ценни книжа с три на сто!» Защото това беше отношението на Беки към човешката суета и не другаде, а в сигурността на ценните книжа искаше да хвърли котва.

Може би й минаваше през ума, че ако бе честна и смирена, ако си изпълняваше дълга и ако бе вървяла по правия път, той щеше да я доведе толкова близо до щастието, колкото и пътечката, по която сега се мъчеше да го достигне. Но — подобно на децата от Куинс Кроли, които заобикаляха стаята, където беше положено тялото на баща им — и Беки също така, ако имаше някога подобни мисли, бе свикнала да върви край тях и да не поглежда вътре. Отбягваше ги и ги презираше — или най-малкото обречена бе да върви по другия път, от който сега беше невъзможно да се отдели. И ако питате мене, аз съм на мнение, че угризението на съвестта е най-слабо действуващото от всички нравствени човешки качества — това, което най-лесно можем да приспим, когато се събуди, а у някои то изобщо не се пробужда. Боим се да не ни открият, когато сторим нещо нередно; но само малцина от обитателите на Панаира на суетата се чувствуват нещастни единствено поради съзнанието за извършено зло.

И тъй, през време на престоя си в Куинс Кроли Беки си създаде толкова приятели измежду галените чеда на Мамона, с колкото й бе възможно да се сближи. Лейди Джейн и съпругът й си взеха сбогом с нея с най-топли прояви на доброжелателство. Те очакваха с нетърпение щастливия момент, когато къщата им на Гонт Стрийт ще бъде поправена и разкрасена, за да се срещнат отново в Лондон. Лейди Саутдаун й приготви пакет с лекарства; Пит ги придружи с каляската с четири коня до Мъдбъри, като предварително изпрати багажа им в кола, пълна с дивеч.

— Колко щастлива ще бъдете, когато отново видите обичното си момченце! — каза лейди Кроли, като си вземаше сбогом с роднината си.

— Наистина много щастлива! — каза Ребека, отправяйки нагоре зелените си очи. Тя беше безкрайно доволна, че се отървава от тази къща и все пак не й се искаше да си отиде. Куинс Кроли бе ужасно глупаво място; но въпреки това въздухът там бе някак си по-чист от този, който бе свикнала да диша. Всички бяха много скучни, но по своя си начин се държаха много мило към нея. «Това е от въздействието на дълго получаваните три процента» — каза Беки сама на себе си и твърде е възможно да бе права.

Както и да е, светлините на Лондон заблестяха весело, когато дилижансът наближи Пикадили, а и Бригс бе запалила прекрасен огън на Кързън Стрийт, където малкият Родън стоеше буден, за да посрещне татко и мама.

(обратно)

Глава XLII В която се разправя за семейство Озбърн

Доста време е изминало след последната ни среща с нашия почитаем приятел, стария мистър Озбърн от Ръсъл Скуеър. Оттогава насам той не се е чувствувал особено щастлив. Случили са се известни обстоятелства, които никак не са подобрили нрава му, и повече от един път нещата са ставали не по негова воля. Да не се изпълнят разумните ти желания — за стария човек това винаги бе много тежко; и всяка съпротива му се отразяваше още по-зле, когато подаграта, възрастта, самотата и товарът на множество разочарования се събраха, за да го сломят. Острата му черна коса почна да побелява много наскоро подир смъртта на сина му; лицето му бе станало още по-червено; ръцете му трепереха все повече и повече, когато си наливаше чашата портвайн. Чиновниците му в Сити си изпащаха жестоко от него; не по-щастливи бяха и хората у дома му. Съмнявам се дали Ребека, която видяхме как желаеше да си има сигурна рента, би сменила бедността си и изпълнения си с възбуда и случайности живот с Озбърновите пари и с еднообразната тегота, която го потискаше отвсякъде. Озбърн поиска ръката на мис Шварц, но близките на тази дама му отказаха презрително и я омъжиха за млад потомък на благородно шотландско семейство.

Той беше този тип мъж, който би трябвало да си вземе жена от по-долно съсловие и да я измъчва, обаче никаква подходяща за вкуса му личност не се представи и вместо това той измъчваше неомъжената си дъщеря вкъщи. Тя притежаваше прекрасен екипаж и прекрасни коне и седеше на челното място на отрупана с най-великолепни сервизи маса. Имаше си чекова книжка и лакей, който да я следва, когато се разхожда; имаше неограничен кредит и поклоните и комплиментите на всички търговци, както и всичко онова, което се пада на една богата наследница, но животът й беше непоносим. Малките питомки на сиропиталището, уличната метачка и най-бедното слугинче в кухнята бяха щастливи в сравнение с тази злочеста млада дама, която бе на средна възраст.

Фредерик Булък, ескуайър от предприятието «Булък, Хълкър и Булък», се ожени за Мария Озбърн не без множество мъчнотии и мърморене от страна на мистър Булък. Понеже Джордж бе починал и баща му го бе лишил от наследство, Фредерик настояваше половината от имуществото на стария джентълмен да премине върху неговата Мария и дори дълго отказваше «да се кандърдиса» (според собствения му израз) при други условия. Озбърн каза, че по-рано Фред се бил съгласил да вземе дъщеря му с двадесет хиляди, така че сега той не се чувствувал длъжен да й даде повече.

— Нека Фред вземе каквото му се дава и да е благодарен или, ако не иска, да отиде да се обеси.

Фред, чиито надежди се бяха събудили след обезнаследяването на Джордж, считаше, че старият търговец го е измамил грозно и известно време се държа тъй, сякаш възнамеряваше съвсем да скъса годежа. Озбърн оттегли сметката си от банката на Булък и Хълкър; ходеше из борсата с камшик в ръка, като се заклеваше, че ще наложи с него гърба на негодника, чието име не желаеше да се спомене, и изобщо се държа по свойствения си груб начин. Джейн Озбърн много съчувствуваше на сестра си при тази семейна разпра.

— Мария, аз винаги съм ти казвала, че той обича парите ти, а не тебе — утешаваше я тя.

— Поне той избра мене и моите пари, а не тебе и твоите — отвърна й Мария и тръсна глава.

Но скъсването бе само временно. Бащата на Фред и по-старшите му съдружници го съветваха да вземе Мария, дори и само с нейните двадесет хиляди, като получи половината веднага, а другата половина след смъртта на мистър Озбърн, с надежда за ново разпределяне на имуществото. Така че той «кандиса» (служим си пак с неговия собствен израз) и изпрати стария Хълкър с помирителна мисия при Озбърн. Той каза, че баща му се възпротивявал на женитбата и той създавал мъчнотиите, докато младият имал най-голямо желание да не скъсват годежа. Мистър Озбърн прие намусено извинението. Хълкър и Булък бяха видно семейство от Сити и имаха роднински връзки с аристократите от Уест Енд. За стария човек все беше нещо да може да каже: «Моят зет, сър, от предприятието „Хълкър, Булък и сие“, сър; братовчедката на дъщеря ми, сър, лейди Мери Менгоу, сър, дъщеря на негово сиятелство граф Касълмолди.» Той виждаше във въображението си как къщата му се пълни с членове на аристокрацията. Затова прости на младия Булък и даде съгласие за сватбата.

Тя беше нещо грандиозно — закуската се даваше от роднините на младоженеца, тъй като жилищата им се намираха близо до черквата «Сент Джордж», Хановър Скуеър, където щеше да се извърши венчалният обред. «Аристократите от Уест Енд» бяха поканени и мнозина от тях се разписаха в книгата. Присъствуваха мистър Менгоу и лейди Мери Менгоу, а миличките малки Гуендолин и Гуини Менгоу бяха шаферки; полковник Блъдър от полка на гвардейските драгуни (най-възрастният син на предприятието «Братя Блъдър, Минсинг Лейн»), друг братовчед на младоженеца, и почитаемата мисис Блъдър; почитаемият Джордж Бултър, синът на лорд Левън, и неговата съпруга бивша мис Менгоу, лорд виконт Касълтоди; почитаемият Джеймс М’Мул и мисис М’Мул (бивша мис Шварц) и цял куп личности от модния свят, всички сключили бракове с членове от търговското съсловие и направили твърде много за облагородяването на търговския център на града.

Младоженците имаха къща близо до Бъркли Скуеър и малка вила в Роухамптън, сред тамошната банкерска колония. Дамите от семейството на Фред, чийто дядо бе израсъл в сиропиталище и които бяха свързани посредством съпрузите си с някои от представителите на най-благородните семейства в Англия, считаха, че младият момък е сключил мезалианс. С горделивото си държане и като особено много внимаваше кого вписва в тефтерчето си с поканите, Мария беше длъжна да изправя недостатъците на потеклото си и считаше за свой дълг да се вижда с баща си и сестра си колкото е възможно по-малко.

Смешно е да се предполага, че тя можеше да се реши да скъса напълно със стария джентълмен, който все още имаше хиляди лири стерлинги за даване. Фред Булък никога не би й позволил да стори това. Но тя беше млада и не умееше да скрива чувствата си. И като канеше своя татко и сестра само на треторазредните си приеми и се държеше студено към тях, когато идваха, и избягваме да ходи на Ръсъл Скуеър, и като молеше открито баща си да напусне това просто място, тя причини такива злини, които целият дипломатически такт на Фредерик не беше в състояние да оправи. И каквото си беше безразсъдно и нехайно същество, тя застраши твърде много възможностите си за получаване на наследство.

— Значи, Ръсъл Скуеър не е достатъчно добър за мисис Мария, така ли? — каза старият джентълмен, като затвори шумно прозорчетата на екипажа, когато веднъж той и дъщеря му се прибирала вкъщи от вечерята у мисис Булък. — И кани баща си и сестра си на второстепенни угощения (да пукна, ако гарнитурите, които ни поднесе, не са били сервирани и вчера!) и ни вика у дома си, когато там има хора от Сити и литератори, а пази графовете и баронесите за себе си, така, а? Графове ли? По дяволите всички графове! Аз съм обикновен британски търговец, такъв съм си, и мога да сложа всички тези просешки кучета в джоба си. Така, значи, лордове! На едно от нейните соарета, както тя ги нарича, видях един от тях да разговаря с някакъв нищожен цигулар — човек, когото презирам. И не желаят да идват на Ръсъл Скуеър, а? Живота си залагам, че на моята махагонова маса се поднасят много по-хубави вечери и имам по-хубаво вино, и плащам по-висока цена за него, и мога да им покажа по-хубави сервизи, отколкото те виждат у дома си — тези подлизурковци, тези подли и надути глупаци. Карай бързо, Джеймс. Искам да се върна на Ръсъл Скуеър — ха, ха! — И той се отпусна в ъгъла на екипажа с яростен смях. Старият човек често се утешаваше с такива уверения в собствената си по-голяма значимост.

Джейн Озбърн не можеше да не се съгласи с тези мнения относно поведението на сестра си. И когато първородният син на мисис Фредерик — Фредерик Август Хауард Стенли Деверьо Булък — се появи на света, старият Озбърн, когото поканиха на кръщенето и помолиха да стане кръстник, се задоволи да изпрати на детето златна чаша, в която имаше двадесет гвинеи за бавачката.

— Мога да ви уверя, че това е повече, отколкото ще дадат вашите лордове — заяви той и отказа да присъствува на обреда.

Но величественият подарък зарадва твърде много семейство Булък. Мария реши, че баща й трябва да е много доволен от нея, а Фредерик предричаше най-хубави неща за своя малък син и наследник.

Лесно може да си представи човек пронизващата болка, с която мис Озбърн, сред самотата си на Ръсъл Скуеър, четеше вестник «Морнинг пост», където името на сестра й се появяваше от време на време в рубриката, озаглавена «Моден свят», и където тя имаше възможност да види описанието на тоалета на мисис Ф. Булък при нейното представяне в двореца от лейди Фредерика Булък. Както вече казахме, животът на Джейн не допущаше подобен разкош. Тя водеше ужасно съществуване. Трябваше да става в тъмните зимни утрини, за да приготвя закуската на смръщения си стар баща, който можеше да изпъди навън цялата къща, ако чаят му не е готов в седем и половина. Седеше мълчаливо отсреща му, заслушана в съскането на чайника, цяла разтреперана, докато баща й четеше вестника и поглъщаше обичайната си порция чай, с козуначени сладкиши. В осем и половина той се надигаше от масата и отиваше в Сити и до вечеря тя биваше почти свободна — да надзирава кухнята и да се кара на слугите; да излиза с екипажа и да се вестява пред търговците, които се държаха с много голямо уважение; да оставя визитната си картичка и картичката на баща си в големите мрачни почтени къщи на техните приятели от Сити; или да седи самичка в обширната приемна и да чака гости; или да работи над някакво огромно ръкоделие от дебела вълна край огъня на дивана, съвсем близо до часовника с жертвоприношението на Ифигения, който тиктакаше и звънеше със скръбния си глас в мрачната стая. Голямото огледало над камината, заедно с другото голямо огледало на отсрещния край на стаята увеличаваха и умножаваха броя на свещниците, които сякаш изчезваха постепенно в някаква безкрайна перспектива, и ви се струваше, че стаята на мис Озбърн е център на цяла система от приемни зали. Когато тя махаше калъфа от кордовска кожа на рояла и се осмеляваше да вземе няколко акорда, звуковете отекваха печално и събуждаха скръбното ехо на къщата. Портретът на Джордж бе махнат и лежеше горе в едно от таванските помещения. И макар че споменът за него тегнеше над къщата и бащата и дъщерята често чувствуваха по някакъв инстинкт, че и двамата мислят за него, името на храбрия и едно време любим син никога не се споменаваше.

В пет часа мистър Озбърн се връщаше вкъщи и когато станеше време за вечеря, той и дъщеря му сядаха на масата, като се хранеха в мълчание, което рядко се нарушаваше, освен от проклятията и кавгите му, когато яденето не беше по вкуса му или когато два пъти месечно канеха гости — мрачни хора на възрастта и с положението на Озбърн. Това бяха старият доктор Гълп и съпругата му от Блумсбъри Скуеър, старият мистър Фроузър, адвокат от Бедфърд Роу, много голяма личност и поради професията си много близък с «аристократите от Уелс Енд», старият полковник Ливърмор от Бомбайската армия и мисис Ливърмор от Бедфърд Плейс; старият генерал Тофи; и мисис Тофи; и понякога старият сър Томас Кофин и лейди Кофин от Бедфърд Скуеър. Сър Томас бе известен като съдия, който издава смъртни присъди, и когато той вечеряше у мистър Озбърн, на масата се поднасяше специалния тип жълт портвайн.

Тези хора и техните подобни отвръщаха на надутия търговец от Ръсъл Скуеър със също такива надути вечери. Те играеха важно на карти, когато се качваха горе, след като изпиеха поднасяното след вечеря вино, и екипажите им идваха да ги вземат в десет и половина. Мнозина богаташи, на които ние, клетите сиромаси, завиждаме, водят подобно на описаното по-горе съществуване. Джейн Озбърн рядко срещаше мъж под шестдесет години и почти единственият ерген, който се вестяваше в тяхното общество, беше мистър Смърк, известният дамски лекар.

Не казвам, че никога нищо не бе нарушавало еднообразието на този мрачен живот. Клетата Джейн си имаше една тайна, която бе направила баща й по-сърдит и по-намусен, отколкото бяха сторили това природата, гордостта и преяждането. Тази тайна бе свързана с мис Уирт, която имаше братовчед художник, на име мистър Сми, който сега е много известен портретист и член на кралската академия, но едно време се чувствуваше много доволен, ако го викаха да дава уроци по рисуване на дамите от доброто общество. Мистър Сми вече е забравил къде се намира Ръсъл Скуеър, но с удоволствие го посещаваше през хиляда осемстотин и осемнадесета година, когато мис Озбърн вземаше уроци от него.

Сми (по-рано ученик на Шарп от Фрит Стрийт — разпуснат, непостоянен и без успех в живота човек, но с дълбоко познаване на изкуството си), както вече казахме, беше братовчед на мис Уирт, която го запозна с мис Озбърн, чиято ръка и сърце бяха все още свободни след няколко недовършени любовни истории. Той почувствува голяма привързаност към тази дама и както изглежда, събуди подобно чувство и в нейните гърди. Мис Уирт бе доверителката на тази сърдечна интрига. Не ми е известно дали мис Уирт е напущала стаята, когато учителят и ученичката са рисували, за да им даде възможност да си разменят онези клетви и чувства, които не е удобно да се изричат в присъствието на трето лице; не ми е известно дали се е надявала, че ако успее да отвлече дъщерята на богатия търговец, братовчед и ще й даде част от богатството, което тя му е помогнала да спечели. Положително е само, че мистър Озбърн доловил нещо около тази работа, върнал се веднъж внезапно от Сити и влязъл в приемната с бамбуковия си бастун; видял, че и тримата — художникът, ученичката и компаньонката — били много бледи; изпъдил момъка от къщата си със заплахи, че ще му счупи всички кости, а половин час по-късно уволнил и мис Уирт, като изпратил куфарите й надолу по стълбата, стъпкал кутиите й за шашки и се заканил с юмрук подир файтона, който я отнасял.

Много подир това Джейн Озбърн не излизаше от спалнята си. Вече не й позволяваха да има компаньонка. Баща й се закле, че няма да й даде нито един шилинг от парите си, ако сключи брак без негово съгласие. И тъй като имаше нужда от някоя жена, която да гледа къщата му, той не желаеше дъщеря му да се омъжи, така че тя се принуди да се откаже от всички намерения, които имаха нещо общо с Купидон. И тъй, докато беше жив баща й, трябваше да се примири със съществуването, което тук описахме, и да се задоволи да остане стара мома. Междувременно сестра й всяка година раждаше деца с все по-хубави имена — и връзката между двете ставаше все по-слаба и по-слаба.

— Джейн и аз не се движим в един и същи кръг — казваше мисис Булък. — Но, разбира се, аз я считам за своя сестра — което означава… — Какво означава, когато една дама каже, че счита Джейн за своя сестра?

Разказахме как госпожици Добин живееха с баща си в хубава вила на Денмарк Хил, където се отглеждаха чудесни лози и праскови, които толкова радваха малкия Джордж Озбърн, Госпожици Добин често идваха с екипажа си в Бромптън, за да навестят милата ни Амелия, а понякога посещаваха и старата си позната мис Озбърн в къщата на Ръсъл Скуеър. Предполагам, че те проявяваха внимание към Амелия по заповед на брат си, майора в Индия, който, като настойник и кръстник, все още се надяваше, че нещо би могло да накара дядото на момчето да смекчи сърцето си към него и да го признае за свой внук заради паметта на сина си. Госпожици Добин осведомяваха мис Озбърн за положението на Амелия — как тя живее с баща си и майка си; колко са бедни; как се чудят какво намират мъжете — при това такива мъже като брат ми и като скъпия капитан Озбърн — в подобно незначително същество; как тя си е все същото мекушаво и предвзето създание; но синът й е най-благородното малко момче, което някога били виждали. Защото сърцата на всички жени се разнежват към малките деца и дори най-киселата стара мома е мила към тях.

Веднъж, след големи увещания от страна на госпожици Добин, Амелия позволи на малкия Джордж да отиде и прекара деня с тях в дома им на Денмарк Хил, а самата тя употреби част от този ден да пише на майора в Индия. Тя го поздравяваше за хубавата новина, която сестрите му току-що й бяха съобщили. Молеше бога за неговото преуспяване и на избраната от него невеста. Благодареше му за хилядите, хиляди услуги и доказателства за вярното му приятелство през време на нещастието й. Разправи му последните новини за малкия Джорджи и как той бил на гости при сестрите му. Подчерта писмото си на много места и завърши, като се подписа негова най-добра приятелка Амелия Озбърн. Забрави да изпрати поздравите си на лейди О’Дауд, както бе обичаят й, и не споменаваше Глорвина по име, като я наричаше само негова невеста, на която пожелаваше всичко най-хубаво. Но новината за женитбата му премахна всякаква сдържаност, която бе проявявала досега по отношение на него. Тя се радваше, че може да си признае и да почувствува с каква топлота и признателност гледаше на майор Добин — а що се отнася до това, да изпитва ревност спрямо Глорвина (ами, спрямо Глорвина!), Амелия би отхвърлила тази мисъл дори и ако някой ангел небесен й загатнеше за нея.

Същата вечер, когато Джорджи се върна с двуколката с понито, на която така много се радваше и в която го возеше старият кочияш на сър Уилям Добин, около шията му се виждаше хубава златна верижка с часовник. Той каза, че му го дала една стара и не хубава дама, която плакала и много го целувала. Той обаче не я харесал. Харесал много гроздето. И харесвал само майка си. Амелия се сви и трепна — плахата й душа бе обхваната от лошо предчувствие, когато научи, че роднините на баща му го бяха видели.

Мис Озбърн се прибра вкъщи да даде на баща си вечеря. Той бе сключил добра сделка в Сити, затова него ден беше в сравнително добро настроение и забеляза вълнението, което я бе обхванало.

— Какво се е случило, мис Озбърн? — благоволи да я запита той.

Жената избухна в сълзи.

— О, сър — каза тя, — видях малкия Джордж. Красив като ангел и толкова прилича на него.

Старият човек срещу нея не каза нито дума, а само се изчерви и цялото му тяло се разтрепери.

(обратно)

Глава XLIII В която читателят трябва да отпътува доста далеч

Трябва да приканим удивения читател да измине десет хиляди мили, за да стигне до военния пост в Бъндлгунг, в областта Мадрас на нашата индийска империя, където храбрите ни приятели от… полк са се установили на служба под командата на смелия полковник сър Майкъл О’Дауд. Времето се е отнесло добре към този едър офицер, както обикновено става с всички хора, които имат добър стомах и добър нрав и не преуморяват много мозъка си. Полковникът си похапва добре на обед, а върши същото и на вечеря. Пуши наргилето си и след двете тези яденета и когато жена му се кара, пухти тъй тихичко, както вършеше това под огъня на французите при Ватерло. Годините и горещината не са намалили нито енергията, нито сладкодумието на потомъка на семействата Мълоуни и Молой. Нейно сиятелство, нашата стара познайница, се чувствува в Мадрас като у дома си, също тъй, както и в Брюксел — в казарма, както и под палатка. През време на похода вие я видяхте начело на полка, седнала върху царствен слон — една наистина величествена гледка. Качена на това животно, тя е взела участие в лов на тигри в джунглите; била е приемана от туземните принцове, които са посрещали нея и Глорвина в определените за жените помещения на дворците си и са й предлагали шалове и скъпоценности, които тя е отказвала с болка на сърце. Всички часови на пост й отдават чест, когато се появи, и тя докосва тържествено шапка с ръка в отговор на поздрава им. Лейди О’Дауд е една от най-големите дами измежду членовете на правителствения кадър в Мадрас — кавгата й с лейди Смит, съпругата на сър Минос Смит, младшия съдия, все още не се е изтрила от паметта на някои хора в Мадрас, когато съпругата на полковника щракнала с пръсти пред лицето на съдийската дама и й заявила, че никога няма да се остави да върви след някаква си проста цивилна жена. Дори и сега, макар че оттогава са изминали двадесет и пет години, хората си спомнят как лейди О’Дауд изпълнявала народни танци в главната правителствена резиденция и надиграла двама адютанти, един майор от мадраската кавалерия и двама джентълмени измежду цивилните чиновници, и най-после майор Добин, първият по ранг офицер след командира на полка, я убедил да се оттегли в столовата и да си отдъхне.

Пеги О’Дауд си беше съвсем същата както винаги — добра в мисъл и на дело; буйна по нрав; жадна да командува; тиранка над своя Майкъл; дракон между дамите на полка; майка на всички младежи, за които се грижи при болест, защищава ги в лудориите им и заради това те много я обичат. Но младшите офицери и капитанските съпруги (майорът не е женен) роптаят много против нея. Те казват за Глорвина, че си давала важност, а за самата нея, че прекалено много обичала да властвува. Тя се намеси в дейността на малкото черковно общество, организирано от мисис Кърк, и с подигравките си разпъди младежите от проповедите й, като заяви, че жената на един военен няма защо да се занимала с пасторска дейност; че мисис Кърк ще направи по-добре да кърпи дрехите на мъжа си; и че ако полкът се нуждае от религиозни проповеди, тя ще им даде най-хубавите в света — тези на вуйчо й, епископа. Също така рязко сложи край на флирта, който лейтенант Стъбл бе започнал с жената на лекаря, като го заплаши, че ще го съди за парите, които той бе заел от нея (защото тоя младеж все си беше разточителен), ако не скъса веднага и не вземе отпуск по болест. От друга страна, тя прибра и подслони мисис Поски, която една вечер избяга от дома си, подгонена от разярения си съпруг, взел в ръка втората си бутилка бренди, и дори свести Поски от неговия пиянски припадък, като го отучи да се напива — защото напоследък поручикът бе възприел този лош навик, както изобщо мъжете са склонни към подобни лоши привички. С една дума, при нещастие тя биваше най-добрата утешителка, при сполука — най-отегчителната приятелка, като винаги имаше най-добро мнение за себе си и несломимо желание всичко да става по нейната воля.

Между другите неща тя бе решила, че Глорвина трябва непременно да се омъжи за нашия приятел Добин. Мисис О’Дауд знаеше, че майорът има добро бъдеще и ценеше похвалните му качества и доброто име, което си бе създал в професията. Глорвина, много хубава, свежа, чернокоса, синеока девойка, която можеше да язди кон и да свири сонати наред с кое и да е момиче от графството Корк, изглежда, беше точно жената, предопределена да осигури Добиновото щастие — много повече от онази клета, добра, малка, мекушава Амелия, която, види се, той тъй много харесваше.

— Погледнете само как Глорвина влиза някъде — казваше мисис О’Дауд — и я сравнете с онази клета мисис Озбърн, която не може и една муха да изпъди. Тя ще е достойна за вас, майоре — самият вие сте тих човек и имате нужда от някоя, която да говори и заради вас. И при все че няма такова знаменито потекло като семейство Мълоуни и Молой, нека ви кажа, че тя произхожда от стар род, в който всеки благородник би бил горд да влезе.

Но преди да стигне до това намерение и преди да реши да завоюва майора с прелестите си, трябва да признаем, че Глорвина бе опитвала силата им другаде. Тя бе прекарала един сезон в Дъблин и кой знае колко в Корк, Киларни и Малоу. Бе флиртувала с всички подходящи за брак офицери, които казармите на отечеството й можеха да предложат, и с всички неоженени земевладелци, на които човек можеше да се спре. Тя се бе сгодявала около десетина пъти в Ирландия и за свещеника в Бат, който се бе отнесъл така зле с нея. Беше флиртувала по целия път до Мадрас с капитана и боцмана на кораба «Рамшундър» и прекара един сезон с брат си и мисис О’Дауд, която също бе там, докато майорът изпълняваше командирски длъжности в гарнизона. Там всички се възхищаваха от нея, всички танцуваха с нея, но никой, за когото си струваше да се ожениш, не й направи предложение. Един или двама съвсем млади подпоручици въздишаха подире й, също и неколцина голобради цивилни, но тя ги отхвърли като хора недостойни, и затова други и по-млади девици от Глорвина се омъжваха преди нея. Има жени, при това хубави, на които животът отрежда такава участ. Те се влюбват с най-голяма всеотдайност; ходят на езда и се разхождат с половината от местните офицери, при все че наближават четиридесетте, и все си остават госпожици. Глорвина настойчиво твърдеше, че ако не е била злополучната свада на мисис О’Дауд със съпругата на съдията, тя би сключила сполучлив брак в Мадрас, където старият мистър Чътни, шеф на цивилното управление (и който подир това се ожени за мис Долби, млада девойка, едва петнадесетгодишна, току-що завършила училище в Европа), тъкмо се готвел да й направи предложение.

И тъй, въпреки че лейди О’Дауд и Глорвина се караха безброй пъти на ден и по всеки възможен въпрос — дотолкова, че ако Мик О’Дауд не притежаваше ангелски нрав, две подобни жени, намиращи се непрестанно около главата му, можеха просто да го накарат да изгуби разсъдъка си, — те все пак бяха съгласни по една точка — че Глорвина трябва да се омъжи за майор Добин — и решиха, че няма да го оставят на мира, докато това не стане. Неизгубила кураж от четиридесет или петдесет поражения в миналото, Глорвина предприе нападение срещу него. Непрестанно му пееше ирландски мелодии, с които така често и така трогателно го питаше «ще дойдеш ли в градинската беседка», че е чудно как един чувствителен мъж би могъл да откаже на такава покана. Тя никога не се уморяваше в желанието да узнае «дали скръб е почернила младежките му години» и беше готова да слуша и плаче като Дездемона, когато ставаше дума за преживените от него битки и опасности. Споменавали сме как нашият скъп и честен приятел имаше обичай да свири на цигулка, когато оставаше сам. Глорвина настояваше да изпълнява дуети, а лейди О’Дауд ставаше и по най-естествен начин напущаше стаята, когато двамата млади се занимаваха по този начин. Сутрин Глорвина принуждаваше майора да ходи с нея на езда. Всички от гарнизона ги виждаха как отиват и се връщат. Тя постоянно пращаше разни бележчици в жилището му, вземаше назаем книгите му и дебело подчертаваше с молив трогателните или хумористичните пасажи, които й допадаха. Искаше от него да й услужва с конете си, със слугите си, с лъжиците си, с ориенталската си носилка. Нищо чудно, че мълвата я считаше за негова годеница и че сестрите на майора в Англия си мислеха, че ще имат снаха.

Добин, когото обсаждаха така енергично, тогава се намираше в състояние на непоклатимо спокойствие. Той се смееше, когато младежите от полка го закачаха за Глорвинините съвсем открити прояви на внимание спрямо него.

— Ами! — казваше той. — Тя само ме държи, за да ме има под ръка — упражнява се върху мене, също както на пианото на мисис Тозър, защото то е най-удобният инструмент в гарнизона. Аз съм твърде очукан и стар за такава хубава млада девойка като Глорвина.

И той продължаваше да ходи с нея на езда, да преписва песни и стихове в албумите й и най-покорно да играе шах; защото това са простичките занимания, с които някои от офицерите в Индия имат обичай да убиват свободните си часове, докато други, с не толкова улегнал нрав, ходят на лов за глигани и за бекаси или играят карти и пушат наргиле и пият бренди с вода. А що се отнася до сър Майкъл О’Дауд, макар че жена му и сестра му настояваха да подкани майора да си каже думата и да не измъчва тъй безсрамно клетото невинно момиче, старият войник най-категорично отказваше да се забърква в заговора.

— Майорът е достатъчно възрастен, за да прави сам избора си — казваше сър Майкъл О’Дауд. — Когато те пожелае, самичък ще ти го каже.

Друг път той обръщаше работата на смях и заявяваше шеговито, че Добин бил още твърде млад, за да се обвързва със семейство, и затова бил писал на майка си, да иска позволение от нея. Той отиде дори още по-далеч и когато разговаряше насаме с майора си, закачливо го предупреждаваше:

— Доб, момчето ми, бъди много внимателен, защото моите жени са си наумили на всяка цена да ти направят беля. Милейди току-що получи цял сандък с рокли от Европа и между тях се намира една розова коприна за Глорвина, която съвсем ще те свърши, ако изобщо някоя жена или рокля е в състояние да те трогне.

Но истината е, че нито красотата, нито модата можеха да го победят. В съзнанието на нашия честен приятел имаше място само за една жена и тя никак не приличаше на мис Глорвина О’Дауд в розова коприна. Нежничка малка жена в черно, с големи очи и кестенява коса, тя рядко приказваше, освен ако я заговориш, и правеше това с глас, който никак не напомняше гласа на мис Глорвина — кротка млада майка, която държи в ръце детето си и усмихнато кима на майора да го види — розовобузеста девойка, която влиза с песен на уста в една от стаите на Ръсъл Скуеър или увисва на ръката на Джордж Озбърн, щастлива и любеща. Единствено този образ стоеше пред очите на нашия добър майор денем и нощем и непрестанно господствуваше над мислите му. Твърде е вероятно Амелия да не приличаше на образа, който майорът си бе създал за нея — имаше една фигура от журнал, принадлежащ на сестра му в Англия, която той тайно бе отмъкнал и залепил на вътрешната страна на писалището си и си въобразяваше, че има някаква прилика с мисис Озбърн. Но аз съм виждал тази фигура и мога да се закълна, че тя не представлява нищо друго, освен рокля с висока талия, с невъзможно кукленско лице, захилено над нея — и може би мистър Добиновата сантиментална Амелия приличаше на истинската толкова, колкото и тази смешна малка рисунка, към която той имаше такава слабост. Но кой влюбен измежду нас има по-ясна представа за нещата? И дали ще бъде много по-щастлив, ако открие и признае самоизмамата си? Точно така бе омагьосан и Добин. Той не безпокоеше много приятелите си и обществото със своите чувства, нито пък губеше поради тях съня и охотата си за ядене. След последната ни среща с него главата му малко се е прошарила и в меката му кестенява коса се забелязват една-две бели нишки. Но чувствата му нито са се променили, нито са остарели; и любовта му е тъй свежа, както спомените от детинство.

Казахме вече как двете госпожици Добин и Амелия, лицата, които пишеха на майора от Европа, му бяха пратили писма от Англия, като мисис Озбърн го поздравяваше с голяма откровеност и сърдечност за предстоящата му женитба с мис О’Дауд.

«Сестра ви току-що беше така любезна да дойде да ме види — казваше в писмото си Амелия — и ми съобщи интересна новина, във връзка с която ви изпращам най-искрените си пожелания. Надявам се, не младата дама с която чувам, че ще съедините живота си, ще се окаже достойна във всяко отношение за този, който е самата доброта и благородство. Клетата вдовица може да ви дари само с молитвите си и с най-искрени пожелания за вашето благоденствие! Джордж изпраща много здраве на милия си кръстник и се надява, че няма да го забравите. Казвам му, че вие възнамерявате да свържете други връзки с една дама, която съм положителна, че заслужава всичките ви чувства, но че макар и тези връзки да са, разбира се, най-здравите и най-светите и да изместват всички други, аз все пак съм уверена, че ще продължавате да пазите едно кътче от сърцето си за вдовицата и детето, които винаги сте обичали и подкрепяли.»

Това писмо, за което говорихме и по-рано, продължаваше в този дух и с всеки свой ред изразяваше голямото задоволство на авторката му.

То пристигна със съвсем същия кораб, който донесе и сандъка с роклите на лейди О’Дауд от Лондон (можете да бъдете уверени, че Добин го отвори преди всички други, донесени му от кораба писма), и накара получателя му да изпадне в такова състояние, че Глорвина и розовата и копринена рокля, и всичко, свързано с нея, му стана съвсем омразно. Майорът проклинаше женските приказки и изобщо целия нежен пол. Него ден всичко го дразнеше — на учебния плац беше много горещо и изморително, а времето непоносимо задушно. Боже мой! Нима един разумен човек трябва да прахосва живота си, ден след ден, като преглежда войнишки ремъци и води разни глупци на учение? Безсмисленото бъбрене на младежите в трапезарията го дразнеше повече от всичко. Какво го интересуваше — него, човек, наближаващ вече четиридесетте, колко бекаси е убил поручик Смит или какво е правила кобилата на поручик Браун? Шегите, които се разправяха на обедната маса, го изпълваха със срам. Той беше твърде стар, за да слуша смешките на помощника на полковия лекар и тарикатските приказки на младежите, на които старият О’Дауд, с неговата плешива глава и червено лице, винаги беше готов да се посмее. Старият човек беше слушал подобни смешки в продължение на тридесет години — самият Добин ги слушаше вече от петнадесет години. А след шума и досадата на трапезарията трябваше да понася клюките на полковите дами! «О, Амелия, Амелия — мислеше си той, — ти, на която винаги съм бил тъй верен — ти да ме укоряваш така! И тъкмо защото не можеш да ми съчувствуваш, затова влача това отегчително съществуване. И след толкова годишна преданост от моя страна ти ме награждаваш с благословия за женитбата ми — да, женитба с тази предвзета ирландска девойка!» Огорчен и изморен се чувствуваше клетият Уилям — по-злочест и по-самотен от когато и да било. Искаше му се да е приключил вече с живота и неговата суета — толкова безсмислена и безцелна му се струваше борбата, толкова безрадостно и тъжно му се виждаше бъдещето! Тази нощ той лежа буден и жадуваше да се завърне в родината. Писмото на Амелия го бе изпълнило с пустота. Никаква вярност, никаква преданост, никаква страст не можеха да събудят в гърдите й топло чувство към него. Тя просто не желаеше да разбере, че той я обича. Добин се мяташе в леглото си и й говореше.

— Боже мой, Амелия — казваше майорът, — не знаеш ли, че обичам единствено тебе на този свят? Ти, който си същински камък спрямо мене — ти, за която се грижех месеци и месеци, докато беше болна и печална, и която ми каза сбогом с усмивка на лице и ме забрави, преди вратата да се беше затворила помежду ни!

Прислужниците туземци, които лежаха вън на верандата, наблюдаваха с учудване майора — обикновено тъй сдържан и тих, а сега толкова развълнуван и унил. Дали тя би го съжалила, ако го видеше? Той прочете няколко пъти всички писма, които някога бе получавал от нея — делови писма относно малкото имущество, което той я бе накарал да повярва, че й е оставено от съпруга; кратки бележчици, с които го канеше на гости; всяко написано листче, което му бе изпращала. Колко студени, колко любезни, колко безнадеждни, колко егоистични бяха всички тези писма!

Ако наблизо се намираше някоя добра и мила душа, която да разбере и оцени това безмълвно и благородно сърце, кой знае дали на царуването на Амелия нямаше да се сложи край и дали любовта на нашия Уилям нямаше да свърне другаде, където биха му отговорили с повече отзивчивост! Но тук той се познаваше по-отблизо само с Глорвина със смолистите къдрици и тази поривиста девойка беше разположена не да обича майора, а по-скоро да го накара да се възхищава от нея — съвсем празна и неосъществима надежда, най-малкото по отношение на средствата, с които клетата девойка си служеше, за да може тя да се изпълни. Глорвина къдреше косата си и му показваше раменете си, сякаш с това го питаше: «Виждали ли сте такива смолисти къдрици и такава свежа кожа?» Усмихваше му се така широко, та да може той да види, че всичките й зъби са здрави — а той ни най-малко не се нуждаеше от всички тези прелести. Много наскоро след пристигането на сандъка с роклите, и дори може би в негова чест, лейди О’Дауд и дамите от полка на негово кралско величество дадоха бал на военните и на цивилните от местното управление. Глорвина бе облякла прелъстителната розова рокля, а майорът, който присъствуваше на тържеството и се разхождаше унило нагоре-надолу из стаите, дори не забеляза копринената дреха, Глорвина танцуваше яростно край него с всички млади подпоручици от гарнизона, но майорът ни най-малко не я ревнуваше, нито пък се ядоса, когато капитан Бенглс й кавалерствуваше при вечерята. Ни ревност, нито рокли, нито рамене бяха в състояние да го трогнат, а Глорвина не притежаваше нищо друго.

Така тези двамина служеха за добър пример на житейската суета и единият, и другият жадуваха за това, което нито той, нито тя можеха да получат. Глорвина плака от яд при тази несполука. Тя си бе наумила да превземе майора и държеше на него «повече, отколкото на когото и да било от другите», признаваше си с хълцане тя.

— Истина ти казвам, Пеги, той просто ще сломи сърцето ми — хленчеше тя пред зълва си, когато бяха в добри отношения, — всичките ми рокли трябва да се стесняват — заприличала съм вече на същински скелет. — Пълна или слаба, весела или тъжна, на кон или пред пианото, на майора тя беше еднакво безразлична. А полковникът, като пушеше лулата си и слушаше тези оплаквания, съветваше Глори в следната пратка от Лондон да й сложат няколко черни рокли и им разказваше тайнствената история на една дама в Ирландия, която умряла от скръб по загубения си съпруг, преди изобщо да е имала такъв.

Докато майорът продължаваше така да я измъчва и не правеше предложение, отказвайки да се влюби, от Европа пристигна друг кораб, с писма на борда си, между които и за този безсърдечен човек. Те бяха от родината и датата на пощенския печат бе по-стара от тази на предишните. Майорът разпозна почерка на сестра си. И тъй като обикновено събираше всички възможни лоши новини, мъмреше го и му четеше проповеди със сестринска откровеност, като винаги караше «скъпия Уилям» да изпада в лошо настроение, след като сполучваше да прегледа посланията й, откровено казано, «скъпият Уилям» не побърза да счупи печата на писмото й, а го остави за някой особено благоприятен ден и за по-подходящо настроение. Още повече, че преди две седмици той й беше писал, за да й се скара, че разправя такива нелепи неща на мисис Озбърн, като бе пратил писмо и на нея, с цел да премахне заблуждението й относно неговата женитба и да я увери, че засега няма никакви намерения да променя положението си.

Две или три вечери след получаването на втората пратка майорът прекара вечерта доста приятно в дома на лейди О’Дауд, където на Глорвина се бе сторило, че той слуша малко по-внимателно от друг път, песните, с които го беше удостоила. (Истината е, че Добин слушаше пеенето на Глорвина толкова, колкото и чакалите, които виеха вън на лунната светлина, и както обикновено, тя и този път се мамеше.) След като изигра с нея обичайната си партия шах (крибидж с лекаря беше любимото вечерно забавление на лейди О’Дауд), майор Добин си взе сбогом със семейството на полковника в обичайния си час и се оттегли в собственото си жилище.

Там, на масата, лежеше писмото на сестра му и го укоряваше. Той го взе, позасрамен от нехайството си спрямо него, и се приготви да прекара един неприятен час в общуване със своята свадлива отсъствуваща роднина… Беше изминал може би един час, след като майорът си бе излязъл от дома на полковника. Сър Майкъл спеше съня на праведните; Глорвина бе навила черните си къдри около безбройните малки хартийки, които имаше навик да си слага; лейди О’Дауд също се бе оттеглила в брачната стая на първия етаж и бе покрила красивата си снага със завесите против комари, когато часовоят пред портите на командирското жилище съзря на лунната светлина майор Добин, който се бе втурнал към къщата с бързи стъпки и много развълнувано лице, отмина го и се приближи до прозореца на спалнята на полковника.

— О’Дауд… господин полковник! — каза майорът и продължи да го вика с висок глас.

— Боже мой, майоре! — възкликна Глорвина с книжките за къдрене, като също показа глава от прозореца.

— Доб, мое момче, какво има? — запита полковникът, като очакваше да чуе, че е избухнал пожар в казармите или че от главната квартира е изпратена някаква бърза заповед.

— Трябва… трябва да ми дадете отпуск. Необходимо е да замина за Англия — по много бърза частна работа — обясни Добин.

«Божичко, какво ли се е случило!» — помисли си Глорвина и всичките й книжки затрепериха.

— Трябва да замина… още сега… тази вечер — продължи Добин и полковникът стана и излезе да говори с него.

В послеписа на писмото на мис Добин майорът тъкмо бе стигнал до един пасаж със следното съдържание:

«Вчера отидох да навестя твоята стара позната, мисис Озбърн. Известно ти е мизерното жилище, в което живеят, след като се разориха — и ако се съди по табелката над вратата на колибата им (защото тя е наистина, кажи-речи, такава), мистър С. сега е търговец на въглища. Малкото момче, твоят кръщелник, е наистина прекрасно дете, макар и малко дръзко и склонно към своеволие и нахалство. Но ние бяхме внимателни към него, според желанието ти, и го запознахме с леля му, мис О., която доста го хареса. Може би сърцето на дядо му — не разореният, който е почти оглупял, а мистър Озбърн, от Ръсъл Скуеър — ще се смили към детето на приятеля ти, неговият своеволен и блуден син. Амелия няма нищо против, ако той вземе детето. Вдовицата се е утешила и ще се омъжи за свещеник — преподобния мистър Бини, един от пасторите в Бромптън. Брак без пари. Но мисис О. е почнала да застарява и аз видях доста сиви нишки в косата й — тя беше в много добро настроение, а малкият ти кръщелник преяде у дома. Мама ти изпраща своите поздрави заедно с приветите на обичащата те:

Ана Добин» (обратно)

Глава XLIV Която се занимава със случки в Лондон и в Хампшир

Семейната къща на нашите стари приятели Кроли, на Грейт Гонт Стрийт в Лондон, продължаваше да носи на лицевата си страна жалейния герб, сложен там като знак на траур за сър Пит Кроли, но тази хералдична емблема представляваше сама по себе си разкошна и величествена украса, а и цялата постройка въобще беше придобила много по-блестящ вид, отколкото когато и да било през царуването на покойния баронет. Черният външен пласт на тухлите бе премахнат и розовата им набраздена с бяло повърхност заприлича на засмяно лице. Позлатиха старите медни лъвове на чукчето на вратата, боядисаха оградата и най-мрачната къща на Грейт Стрийт стана най-хубава в целия квартал, преди още зелените листа на Хампшир да бяха заместили пожълтяващите, които се виждаха по дърветата на главната алея на Куинс Кроли, когато старият сър Пит Кроли мина под тях за последен път.

Една малка женичка, със съответствуващ й екипаж, непрестанно навестяваше тази къща. Можеше да се види и една възрастничка мома, придружена от малко момченце, която също ходеше там всеки ден. Това бяха малкият Родън и мис Бригс, чиято длъжност беше да се грижи за външното подновяване на къщата на сър Пит, да надзирава женския персонал, зает с ушиването на транспарантите и драпериите, да преглежда и тършува из чекмеджетата и долапите, изпълнени с нечисти и най-разнородни дреболии, останали от две генерации лейди Кроли, и да прави списък на сервизите, приборите и другите предмети в килерите и стаите-складове.

Главна ръководителка на всички тези дейности беше мисис Родън Кроли, която имаше пълна власт, дадена й от сър Пит, да продава, заменя, конфискува и купува мебели; и тя изпитваше не малко удоволствие от тази длъжност, откриваща й пълна възможност да прояви своя вкус и изобретателност. Решението за подновяването на къщата беше взето, когато през ноември сър Пит дойде в Лондон да се види с адвокатите си и прекара почти цяла седмица на Кързън Стрийт, под покрива на своите брат и снаха, които толкова го обичаха.

Отначало той отседна в хотел; обаче веднага щом научи за пристигането на баронета, Беки сама отиде да го поздрави и се върна в къщи след един час със сър Пит в екипажа до нея. Понякога беше просто невъзможно да се устои на гостоприемните покани на това безизкуствено малко създание — толкова любезни бяха те, така искрено и мило биваха отправяни. Беки сграбчи ръката на сър Пит в изблик на признателност, когато той се съгласи да отседне у тях.

— Благодаря ви — каза тя, като я стисна и погледна право в очите баронета, който се изчерви силно, — колко щастлив ще бъде Родън! — Тя се втурна към спалнята на Пит и поведе нататък слугите, които носеха куфарите му. Беки влезе смеешком там, носейки кофа за въглища, взета от собствената й стая.

Весел огън пламтеше вече в определеното за сър Пит помещение (между другото то бе спалнята на мис Бригс, която пратиха на тавана при прислужницата).

— Знаех си, че ще ви доведа — каза тя със светнал от удоволствие поглед. Действително тя се радваше най-искрено, че той ще им гостува.

Докато Пит беше при тях, Беки накара Родън да вечеря един-два пъти навън по работа и баронетът прекара щастливо вечерта с нея и с Бригс. Тя слизаше долу в кухнята и му приготовляваше разни вкусни яденета.

— Нали е хубаво това задушено? — каза тя. — Направих го за вас. Мога да ви приготвя и по-хубави гозби — и наистина ще ви ги приготвям, когато идвате да ме виждате.

— С каквото и да се заловите, вие го правите много добре — каза галантно баронетът. — Задушеното е действително превъзходно.

— Съпругата на един беден мъж — отвърна весело Ребека — трябва да знае как да бъде полезна — на което деверът й отговори, че е достойна да бъде съпруга на император и че най-очарователното от всички женски качества е нейната способност в домакинските задължения. И сър Пит си помисли, не без огорчение, за лейди Джейн и за един сладкиш, който тя бе настояла да направи и който му бе поднесла на вечеря — един наистина отвратителен сладкиш.

Освен задушеното, което бе приготвено от фазаните на лорд Стейн от имението на негово сиятелство в Стилбрук, Беки даде на девера си бутилка бяло вино, която, според думите на малката, лъжкиня, Родън бил купил от Франция почти на безценица. А всъщност истината е, че виното произхождаше от прочутата изба на лорд Стейн. То накара бледите бузи на баронета да пламнат и сгря слабоватото му тяло.

И след като той изпи бутилката vin blanc [83], тя му подаде ръка, заведе го в приемната и го настани удобно на дивана край камината като го остави да говори и го заслуша с най-нежно и мило внимание, заета с поръбването на една ризка за миличкото й малко момченце. Когато мисис Родън желаеше да изглежда особено скромна и добродетелна, тази малка ризка веднага излизаше от работната й кутия. Тя беше станала твърде малка за Родън дълго преди да бъде завършена.

И тъй, Ребека слушаше приказките на Пит, говореше му, пееше му, умилкваше му се, коткаше го, така че всеки ден му ставаше все по-приятно да се връща от адвокатската кантора при веселия огън на Кързън Стрийт. А това беше приятно не само на него, а и на пълномощниците му, тъй като ораторствуванията на Пит биваха толкова дълги, че адвокатите чувствуваха истинско облекчение, когато той си отидеше. Колко хубава изглеждаше тя, когато му пращаше целувка от екипажа и му махаше с кърпичката си, след като той зае мястото си в пощенската кола! Ребека дори приближи веднъж кърпата до очите си. Той нахлупи шапката си от тюленова кожа, когато колата потегли, и като се отпусна назад, почна да си мисли колко тя го уважава и как той заслужава това, и колко глупав и скучен е Родън, и как не цени достатъчно жена си, и колко глупавичка и мълчалива е неговата собствена съпруга, сравнена с онази блестяща малка Беки. Може би самата Беки му беше загатнала всички тези неща, но тъй неусетно и деликатно, че човек просто не знаеше кога и къде е станало това. И преди да се разделят, те се съгласиха, че лондонската къща трябва да се поправи за следния сезон и че по Коледа семействата на двамата братя ще се видят отново в имението.

— Жалко, че не успя да изтръгнеш малко парички от него — каза сърдито Родън на жена си, след като баронетът си беше отишъл. — Иска ми се да дам нещичко на стария Реглс; да пукна, ако не искам! Не е справедливо, знаеш, да не си плащаме дължимото на стария човечец. Това сигурно му създава неудобства, а освен туй би могъл да даде къщата под наем другиму вместо на нас.

— Кажи му, че щом сър Пит си уреди работите, ще платим на всички, и му дай нещичко срещу това, което му дължим. Ето един чек, който сър Пит остави за детето — и тя извади от чантата си и даде на съпруга си чека, който брат му й бе подарил, за да купи нещо на сина и наследника на по-младия клон от семейство Кроли.

Истината е, че тя лично бе опитала почвата, върху която съпругът й изрази желание да предприеме нападение — бе я опитала много предпазливо и я бе намерила несигурна. Дори само като му се загатнеше за парични затруднения, сър Пит Кроли се изплашваше и започваше да държи дълга реч, като обясняваше как самият той бил притеснен финансово; как арендаторите му не си плащали; как бащините му работи и разноските около погребението на стария човек му объркали сметките; как искал да изплати ипотеките върху имението; и как тегленията му от банката надвишавали влоговете му. И сър Пит Кроли завърши, като постигна компромис със снаха си и й даде мъничка сума, която да се употреби за сина й.

Пит знаеше колко бедни са брат му и снаха му. Такъв хладен и опитен стар дипломат като него не можеше да не забележи, че Родъновото семейство няма никакви средства и че къщи и каляски не могат да се поддържат с нищо. На Пит му беше много добре известно, че той е собственик или по-право, че той е обсебил парите, които, според както бе редно да се очаква, трябваше да бъдат оставени на брат му. Напълно сме уверени, че той изпитваше тайни угризения на съвестта, които му нашепваха, че би трябвало да поправи несправедливостта или по-добре нека кажем — да компенсира с нещо своите ощетени роднини. Такъв честен и справедлив човек, не лишен от разум, който чете молитвите си и знае добре катехизиса, като изпълнява съвестно своя житейски дълг, не може да не съзнава, че дължи обезщетение на брат си и че от нравствена гледна точка той е Родънов длъжник.

Понякога в колоните на вестник «Таймс» се появяват чудновати съобщения от финансовия министър, с които той оповестява, че е получил петдесет лири стерлинги от лицето А. Б. — така наречените «пари на съвестта», — които казаното лице му праща заради неплатени от него дължими данъци и с молба да разгласи това чрез пресата. Безсъмнено както финансовият министър, така и читателите знаят много добре, че разкаялият се данъкоплатец всъщност праща много малка част от дължимата на съкровището сума. Такова поне е моето впечатление, когато прочета за недостатъчната проява на разкаяние от страна на лицето А. Б.

Не се съмнявам, че по същия начин угризенията или — ако желаете — добрината, проявена от Пит Кроли към неговия по-малък брат, за сметка на когото бе спечелил толкова много, представляваше само съвсем малка част от сумата, за която му бе задължен. Много хора не желаят да платят дори и толкова. Да се разделиш с известна сума пари — това е жертва не по силите на повечето хора с чувство за ред и порядък. Едва ли има човек на тази земя, който да не се счита достоен за похвала заради това, че е дал пет лири на своя съсед. Прахосникът дава не защото му доставя радост да облагодетелствува другия, а поради някакво лениво наслаждение да харчи пари. Той не би се лишил от нищо — нито от ложата си в операта, нито от вечерята си, нито дори от удоволствието да даде на бедния Лазар петте лири. Пестеливият, който е добър, мъдър, справедлив и не дължи нито стотинка никому, извръща очи, когато види просяк, пазари се с файтонджията и отказва да даде помощ на бедния си роднина; и аз не зная кой от двамата е по-себелюбив. Разликата се състои само в това, че парите имат различна цена в очите на всеки един от тях.

И тъй, с една дума, Пит Кроли реши, че трябва да направи нещо за брат си, а после пък реши, че ще помисли друг път по този въпрос.

А що се отнася до Беки, тя не беше жена, която очакваше твърде много от чуждата щедрост, и затова беше много доволна от всичко, което Пит Кроли стори за нея. Главата на рода я бе признал за член на семейството. Ако Пит не й даваше нищо, някой ден той все щеше да й помогне да постигне нещо. Ако не можа да получи пари от девера си, тя придоби друго, което имаше същата стойност — доверие, Реглс се поуспокои, като видя как братята се бяха сдобрили и като получи малка сума в наличност и обещание за много по-голяма, която щяха да му дадат в най-скоро време. С най-искрена радост Ребека плати на мис Бригс коледната вноска на дадения им от нея заем, като стори това по такъв начин, сякаш касата й бе препълнена с пари, и й каза в най-голяма тайна, че се е съвещавала със сър Пит, известен като отличен финансист, специално за Бригс и за най-доходния начин, по който тя да вложи остатъка от капитала си; че след дълги размишления сър Пит дошъл до заключение как ще е най-разумно да се постъпи при този случай; че проявил особена грижа за нея като близка приятелка на покойната мис Кроли и на цялото семейство въобще и че доста преди да напусне града, той препоръчал тя да е готова с парите си, та да може всеки момент да ги вложи там, където се намери за най-доходно и най-безопасно. Клетата мис Бригс беше много благодарна за тази проява на внимание от страна на сър Пит, още повече, че според собствените й думи самата тя не го била молила за този съвет и никога не й било хрумвало да изважда парите си оттам, където първоначално ги бе вложила — и тази деликатност правеше услугата още по-голяма. Тя обеща веднага да се срещне с адвоката си и да бъде готова с малкия си капитал за подходящия момент.

И тази достойна жена беше толкова благодарна на Ребека за проявената от нея любезност, а също и на благодетеля си — полковника, че изразходва голяма част от половингодишния си дивидент, за да купи черно кадифено палто за малкия Родън, който, между другото, бе станал вече едва ли не твърде голям за черно кадифе и както възрастта, така и ръстът му изискваха да го обличат с мъжки жакет и панталони.

Той беше прекрасно момче, с открито лице, със сини очи и светлоруса къдрава коса — с яки мишци, но с меко сърце. Привързваше се нежно към всички, който бяха добри към него — към понито, към лорд Саутдаун, който му бе подарил коня (той цял светваше и се изчервяваше от радост, когато видеше този добродушен благородник), към коняря, който се грижеше за понито, към Моли, готвачката, която денем го тъпчеше с хубави неща за ядене, а нощем с приказки за призраци, към Бригс, която ядосваше и на която се присмиваше — и особено към баща си, чиято любов към момчето беше просто удивителна за наблюдаване. Може да се каже, че при навършването на осмата му година тези бяха хората, над които се простираше привързаността му. След известно време прелестното видение, каквото беше по-рано за него майка му, изчезна. В продължение на около две години тя едва ли бе приказвала с него; Ребека не го обичаше. Той боледуваше от шарка и от магарешка кашлица. И я отегчаваше. Един ден той застана на площадката на стълбите, след като бе припълзял долу от горните етажи на къщата, привлечен от гласа на майка си, която пееше на лорд Стейн. Но вратата на приемната се отвори внезапно и разкри присъствието на малкия шпионин, който миг преди това бе слушал музиката, цял унесен от това удоволствие.

Майка му излезе и го удари яростно един-два пъти. Той чу как маркизът се разсмя от вътрешната стая (лордът се забавляваше от тази волна и искрена проява на нрава на Беки) и избяга долу при приятелите си в кухнята, като избухна в сълзи.

— Плача не от болка — хълцаше малкият Родън, — а защото… защото… — Буря от сълзи и ридания довърши изречението му. Болката излизаше от самото сърце на малкото момче. — Защо да не мога да послушам песента й? Защо тя никога не пее за мене — както върши това за онзи плешив човек с големите зъби? — Обзет от яд и мъка, той издаваше на пресекулки тези възклицания. Готвачката хвърли поглед към слугинята — погледна многозначително лакея — и кухненският инквизиционен съд, който заседава във всяка къща, в този момент се събра, за да съди Ребека.

След тази случка майчината антипатия се превърна в омраза — съзнанието, че детето се намира в къщата, беше за нея укор и й причиняваше болка. Тя се дразнеше дори само като го погледнеше. А в гърдите на момчето се породиха страх, съмнение и чувство за съпротивление. От деня, когато тя го удари, двамата се отделиха един от друг.

Лорд Стейн също ненавиждаше детето искрено. Когато за нещастие се срещнеха случайно, той се кланяше саркастично на момчето и му правеше насмешливи забележки или пък го гледаше вперено със свирепите си очи. Родън му отвръщаше със също такива втренчени погледи, като размахваше свитите си юмручета. Той познаваше кой му е неприятел; и от всички, които идваха в къщата, този джентълмен го ядосваше най-много. Веднъж лакеят го завари в хола да удря с юмруци шапката на лорд Стейн. Лакеят разправи тази случка на файтонджията на лорд Стейн като някаква много хубава шега; файтонджията я съобщи на камериера на негово сиятелство и изобщо на всички в слугинското помещение. И много наскоро подир това, когато мисис Родън Кроли се появи в Гонт Хаус — дома на лорда, — вратарят, който разтвори портите, слугите с най-различни ливреи в хола, облечени в бели жилетки лакеи, които извикваха от площадка на площадка имената на полковник и мисис Родън Кроли — всички тези хора знаеха коя е тя или си въобразяваха, че знаят. Лакеят, който дойде с подноса да я почерпи и застана зад стола й, бе разисквал поведението й с облечения в пъстра дреха джентълмен до него. Bon Dieu [84]! Колко е страшна гази слугинска инквизиция! Виждате една дама на някакъв голям прием, в прекрасен салон, заобиколена от верни поклонници, раздаваща бляскащи погледи, облечена със съвършено изящество, накъдрена — начервена, усмихната и щастлива. И тогава към нея се приближава почтително Откритието, под формата на някой огромен напудрен човек с големи прасци и с поднос, на който има сладолед. Зад него върви Клеветата (фатална като истината), в образа на тромав прислужник, поднасящ сладкишите. Госпожо, тези хора ще разискват довечера вашата тайна в клуба си или в кръчмата. Джеймс ще каже на Чолс какво мисли за вас, докато двамата смучат лулите си и отпиват от глинените бирени чаши. Някои от обитателите на Панаира на суетата трябва да имат за слуги неми хора — неми хора, които не могат да пишат. Ако сте виновни, треперете. Онзи човек зад стола ви може да е някакъв еничарин, с лък и стрели в джоба на плюшения брич. Ако не сте виновни, внимавайте да не дадете вид на такива — това е толкова лошо, колкото и самата вина.

Виновна или невинна беше Ребека? Присъдата на прислужнишкото помещение беше против нея.

Срам ме е да го кажа, обаче слугите нямаше да търпят да й работят без заплата, ако не бяха уверени във вината й. Както после Реглс сам каза, това, което го караше да търпи, бяха не толкова залъгванията и умилкванията на Ребека, а лампите на графския екипаж, светнали сред полунощния мрак пред вратата й.

И тъй — твърде вероятно невинна, — тя се огъваше и се буташе напред към онова, което хората наричат «място в обществото», а слугите я сочеха като пропаднала и загубена.

Един-два дни преди Коледа Беки, съпругът й и синът й се приготвиха и тръгнаха да прекарат празниците в имението на прадедите си в Куинс Кроли. Беки би желала да оставят хлапето в Лондон и би сторила това, ако не бяха настоятелните покани на лейди Джейн, отправени към малкия, а също и проявяваните от Родън признаци на недоволство и възмущение относно пренебрежителното й държане към сина им.

— Той е най-прекрасното момче в Англия — казваше й с укор бащата, — изглежда, че ти го обичаш по-малко и от кучето си, Беки. Той няма много да те безпокои — когато сме вкъщи, ще е далеч от тебе, в детското отделение, а при пътуването ще го взема при себе си на покрива на дилижанса.

— Където самият ти отиваш, за да пушиш тези отвратителни пури — отвърна мисис Родън.

— И все пак си спомням за времето, когато те ти бяха приятни, — възрази съпругът й.

Беки се разсмя. Тя биваше почти винаги добре разположена.

— Това беше, когато бях започнала да се издигам, глупавичко ми пиленце — каза тя. — Вземи Родън навън със себе си и ако искаш, дай му дори и пура.

Родън не стопли малкия си син по този начин. Той и Бригс увиха детето в шалове и рано през тъмното утро той бе качен почтително на покрива на дилижанса, под лампите на кръчмата «Белият кон». Той наблюдаваше пукването на зората с не малко удоволствие, като за пръв път пътуваше за мястото, което баща му все още наричаше свой дом. Това пътуване донесе безкрайно удоволствие на момчето. То проявяваше голямо любопитство към всички случки по пътя. Баща му отговаряше на въпросите, свързани с тях, като му обясняваше кой живее в голямата бяла къща и на кого принадлежи паркът. А майка му, вътре в превозното средство, с прислужницата си, с кожите си, с шаловете си и с шишетата одеколон, вдигна толкова шум около себе си, та човек би помислил, че никога по-рано не се е качвала в пощенска кола — а още по-малко, че са я изпъждали от същата тази, за да направи място на един пътник с билет преди около десетина години.

Отново беше тъмно, когато събудиха малкия Родън, за да се качи в екипажа на чичо си в Мъдбъри. Той седна вътре и загледа с любопитство широко разтворените железни порти и бързо пробягващите бели стволове на липите, докато най-после спряха пред светналите прозорци на имението, които ги посрещнаха с коледни приветствия. Главната врата беше широко отворена — голям огън гореше във високата стара камина, — а върху черните и бели плочи на пода беше постлан килим. «Това е старият персийски килим, който постилаха в дамската галерия» — помисли си Ребека и след минута вече целуваше лейди Джейн.

Тя и сър Пит се поздравиха по същия начин с голяма тържественост. Но Родън се поотдръпна от снаха си, тъй като току-що беше пушил. Двете деца се приближиха до братовчеда си и докато Матилда подаде ръка и го целуна, Пит Бинки Саутдаун, синът и наследникът на семейството, стоеше малко отстрани и го наблюдаваше така, както малко куче наблюдава голямо куче.

После любезната домакиня поведе гостите към уютните стаи, в които гореше весел огън. Тогава младите госпожици дойдоха и почукаха на вратата на мисис Родън под предлог, че искали да й бъдат полезни, а всъщност за да имат удоволствието да разгледат съдържанието на нейните куфари и кутии за шапки. Тоалетите й, макар и черни, бяха по последна лондонска мода. И те й разправиха колко много се е променило имението, и то за по-добро; как старата лейди Саутдаун вече я няма; и как Пит заема подобаващо място в графството, както изобщо е редно за един Кроли. След като големият звънец призова семейството на вечеря, всички се събраха в столовата, където сложиха Родън младши до леля му, добродушната домакиня на къщата. Сър Пит обръщаше особено голямо внимание на снаха си, седнала от дясната му страна.

Малкият Родън прояви чудесна охота за ядене и показа, че може да се държи като истински джентълмен.

— Харесва ми да вечерям тук — каза той на леля си, след като се нахраниха и след прочетената от сър Пит молитва, когато доведоха малкия син и наследник и го качиха на високия стол до баронета, а дъщерята зае място до майка си, пред приготвената за нея малка чашка вино.

— Харесва ми да вечерям тук — каза Родън младши, като погледна към добродушното лице на роднината си.

— Защо? — попита клетата лейди Джейн.

— Когато съм у дома, вечерям в кухнята — отвърна Родън младши — или пък с Бригс.

Но Беки беше толкова улисана с баронета, като лееше цял поток ласкателства и възторжени възклицания и се възхищаваше от малкия Пит Бинки, за когото заявяваше, че е най-красивото, най-интелигентното и най-благородно същество, което тъй много прилича на баща си, че не чу забележките на собствената си кръв и плът на другия край на широката блестяща маса.

Понеже беше гостенин и тъй като това бе първата вечер от пристигането му, позволиха на Родън втори да остане до свършването на чая и след като сложиха на масата пред сър Пит голяма книга с позлатени краища. Всички прислужници на дома влязоха вкупом в столовата и сър Пит прочете молитвите. Клетото малко момче чуваше за подобен обред и присъствуваше на такъв за първи път в живота си.

През краткото властвуване на баронета къщата бе придобила много хубав вид; и Беки се разходи из нея, придружена от девера си, като заяви, че сега тя е станала просто съвършена, приятна и очарователна. А що се отнася до малкия Родън, който я разгледа под ръководството на децата, за него тя беше същински дивен, приказен дворец. Тук се намираха дълги галерии и древни официални спални, картини, стари порцеланови сервизи, а също и брони. Показаха му и стаите, в които бе умрял дядо и край които децата пристъпваха с изплашени лица. «Кой е дядо»? — запита той. И те му разправиха как той бил много стар и как го возели в градински стол и веднъж му показаха градинския стол, който гниеше в къщичката със сечивата, където го бяха сложили, след като занесоха стария джентълмен в черквата, чиято камбанария блестеше над брястовете в парка.

В продължение на няколко сутрини братята имаха много добро занимание — разглеждаха поправките, извършени благодарение на гениалността и пестеливостта на сър Пит. И докато вървяха или яздеха и хвърляха погледи върху направеното, можеха да разговарят, без да се отегчават един от друг прекалено много. Пит се погрижи да обясни на Родън колко много пари му бяха стрували тези поправки и му даде да разбере, че един собственик на земя и на ипотекиран имот често пъти може да чувствува нужда дори от някакви си двадесет лири.

— Ето новата порта на парка — каза Пит, като я посочи скромно с бамбуковия си бастун. — Както не мога да хвърча, тъй също ще ми е невъзможно да я заплатя, преди да получа януарските дивиденти.

— Ще ти дам на заем дотогава — отвърна малко тъжничко Родън; и те влязоха и разгледаха възстановената вратарска къщичка, където се виждаше издяланият от камък фамилен герб и където старата мисис Лок от дълги-дълги години насам за пръв път имаше яки врати, солиден покрив и здрави прозорци.

(обратно)

Глава XLV Между Хампшир и Лондон

Сър Пит Кроли бе сторил нещо повече, отколкото да поправи оградите и да възстанови разкъртените вратарски къщички на имението в Куинс Кроли. Като истински мъдър човек, той се зае да издигне отново на нужната висота пострадалата репутация на своя дом и да попълни празнините и изгради развалините, сред които бе захвърлено доброто име от неговия безчестен и разточителен стар предшественик. Наскоро след смъртта на баща си той бе избран за представител на местния избирателен окръг. Магистрат, член на парламента, баронет и потомък на древен род, той реши, че е негов дълг да се покаже в най-добрия си вид пред населението на Хампшир и затова даваше големи суми за местните благотворителни начинания, ревностно правеше посещения на всички в графството, с една дума, постла си добре, за да може да заеме онова положение в Хампшир, а след това и в империята, за което той се считаше достоен благодарение на големите си дарования. Лейди Джейн получи нареждане да се държи приятелски спрямо Фъдлстънови, Уопшотови и другите известни наоколо баронети, техни съседи. Сега екипажите на тези благородници се виждаха често на главната алея на Куинс Кроли; те вечеряха доста честичко в имението (където се поднасяха такива хубави яденета, че беше съвсем ясно колко рядко лейди Джейн взема участие в готвенето). В отговор на тези посещения Пит и съпругата му ходеха на угощения при всякакво време и на всякакво разстояние. Защото, макар и Пит да нямаше склонност към веселбите, тъй като беше студен човек с разклатено здраве и лош апетит, все пак смяташе, че положението му налага да бъде гостоприемен и отзивчив и всеки път, когато получаваше главоболие от предълго застояваме след вечеря, той се считаше за жертва на дълга. Разговаряше за реколти, за житни закони, за политика с най-известните провинциални благородници. Той (който в миналото имаше съвсем други схващания по тези въпроси) сега ревностно се залови да бракониерствува и да се грижи за запазването на ловните животни. Пит не обичаше да ходи на лов; нямаше ловджийски нрав — обичаше книги и беше човек с мирни навици, обаче смяташе, че породата на конете за лов трябва да се поддържа, а също и за породата на лисиците трябва да се направи необходимото и ако приятелят му сър Хъдлстън Фъдлстън желаеше да се впусне с хрътките си из шубраците на Куинс Кроли, той с удоволствие се срещаше там с него и с джентълмените от компанията му. И за най-голямо смайване на лейди Саутдаун всеки ден той се приближаваше все повече и повече към ортодоксалните религиозни схващания, отказа се да държи публични проповеди и да посещава сектантски събрания, ходеше редовно на черква, правеше посещения на епископа и на всички свещенослужители в Унчестър и не се възпротиви, когато преподобният архидякон Тръмпър го покани да поиграят на карти. Какви ли остри мъки изживя лейди Саутдаун и за какъв ли напълно пропаднал човек считаше тя зет си заради това, че си бе позволил такова безбожно развлечение! И когато веднъж семейството се връщаше от ораторията в Уинчестър и баронетът заяви на младите девойки, че следната година навярно ще ги води на местните балове, те просто го заобожаваха за добрината му.

Лейди Джейн беше винаги покорна, а възможно е тези забавления да правеха удоволствие и на самата нея. Старата графиня описа в най-черни краски светското поведение на дъщеря си в кореспонденцията си с авторката на «Перачката от Финчлиската мера». И тъй като в това време къщата й в Брайтън беше празна, тя се отправи за това летовище, без отсъствието й да събуди особено голяма мъка у децата й. Лесно е да предположим също така, че при второто си посещение в Куинс Кроли Ребека не чувствуваше голямо съжаление, че дамата с лекарствата не беше там; но тя й прати коледно писмо, с което почтително й припомни за себе си, говореше с благодарност за удоволствието, което й били доставили разговорите с нейно сиятелство при предишното гостуване, спря се подробно на нежните грижи, проявени от графинята при боледуването й, заяви, че всичко в Куинс Кроли й напомня за отсъствуващата й приятелка.

Може да се каже, че до голяма степен промяната в държането и в популярността на сър Пит Кроли се дължеше на съветите на хитрата малка дамичка от Кързън Стрийт.

— Вие да останете баронет — вие да се съгласите да бъдете само обикновен провинциален благородник — казваше му тя. — Не, сър Пит Кроли, аз ви познавам по-добре. Познавам вашите дарби и вашата амбиция. Въобразявате си, че скривате и двете, но от мене не можете да прикриете нито едното, нито другото. Показах на лорд Стейн брошурата ви върху Малтус. Тя му беше известна и той каза, че според мнението на целия кабинет тя е най-ценният принос по този въпрос. Министерството е спряло поглед върху вас и аз зная какво искате. Вие искате да се отличите в парламента; всички казват, че сте най-изкусният оратор в Англия (тъй като речите ви в Оксфорд все още се помнят). Искате да станете представител на графството и с избирателния си глас и с избирателния си окръг зад гърба ви ще можете да се разпореждате, както намерите за добре. Желаете също така да станете барон Кроли, от Куинс Кроли, и ще станете, преди да умрете. Виждам това съвсем ясно. Аз чета право в сърцето ви, сър Пит. Ако имах съпруг, който да притежава вашия интелект, както притежава името ви, мисля си понякога, че нямаше да бъда недостойна за него… но… но сега съм ваша роднина — прибави тя със смях. — Клетата бедна аз, имам интерес вие да напреднете — и, кой знае, може би мишката ще помогне на лъва.

Пит Кроли остана смаян и очарован от думите й. «Как добре ме разбира тази жена! — каза си той. — Никога не бих могъл да накарам Джейн да прочете дори три страници от брошурата ми върху Малтус. Тя няма и понятие, че притежавам такива големи дарби и че храня тайни амбиции. Значи, си спомнят за речите ми в Оксфорд, така ли? Негодници! Сега, когато представлявам нашия избирателен окръг и мога да вляза в парламента като представител на графството, те започват да се сещат за мене! Ха, миналата година на приема лорд Стейн ми обърна гръб, а сега най-после започнаха да разбират кой е сър Пит Кроли. Да, човекът, когото тези хора пренебрегваха, винаги си е бия един и същ; липсваше само възможността да се прояви и сега аз ще им покажа, че мога да действувам и да говоря тъй добре, както и да пиша. Ахил не разкри мощта си, преди да му бяха дали меча. Той е вече в ръцете ми и светът отсега нататък ще има да чува за Пит Кроли.» Тези, значи, бяха причините, поради които нашият хитър дипломат беше станал толкова гостоприемен; затова проявяваше интерес към болници и оратории; затова беше любезен към епископи и пастори; затова беше щедър в даването на вечери и в приемането на покани; затова през пазарните дни проявяваше изключителна вежливост към фермерите; затова толкова се интересуваше от мероприятията на графството; затова коледните празници в имението бяха най-веселите от дълги години насам.

На първия ден на Коледа се събра цялото семейство. Всички от пасторския дом дойдоха на вечеря. Ребека се показа толкова мила и откровена към мисис Бют, сякаш другата никога не се бе държала като нейна неприятелка. Тя проявяваше най-горещ интерес към миличките момичета и много се учуди на напредъка, който бяха направили в музиката от нейно време насам. Помоли ги най-настоятелно да изпълнят още един път един от дуетите от големия нотен албум с песните, който мърморещият Джим насила бе донесъл под мишница от пасторския дом. Мисис Бют беше длъжна, от немай-къде, да възприеме прилично държане по отношение на малката авантюристка — като, разбира се, беше свободна да разисква подир това с дъщерите си смешния начин, по който сър Пит проявявал уважението си към своята снаха. Но Джим, който бе седял до нея на вечеря, заяви, че тя е «парче и половина», а освен това цялото пасторско семейство се съгласи, че малкият Родън е чудесно момче. Те уважаваха в момчето възможния бъдещ баронет, като между него и титлата стоеше само болнавият малък бледолик Пит Бинки.

Децата се сприятелиха отлично. Пит Бинки беше твърде малко кученце, за да може голямото куче Родън да играе с него. А Матилда, бидейки само момиче, не беше, разбира се, подходяща компания за млад джентълмен на близо осем години, който скоро щеше да облече мъжки жакет. Той веднага пое командата върху тази малка дружина — и както момичето, така и момчето го следваха с най-голямо страхопочитание, когато той благоволяваше да играе с тях. Полската обстановка много го радваше и го правеше крайно щастлив. Голямо удоволствие му доставяше зеленчуковата градина, по-малко радост му носеха цветята, обаче гълъбите и домашните птици, както и конюшните, когато му позволяваха да ходи там, го караха да изпитва истинско щастие. Той се възпротивяваше, когато госпожици Кроли го целуваха, но позволяваше на лейди Джейн да го милва понякога. При нея той обичаше да сяда, когато се даваше знак да се приберат в приемната и когато дамите оставяха господата да пият кларета си — при нея, а не при майка си. Защото, като виждаше, че в този дом нежността беше на мода, Ребека повика една вечер Родън при себе си, наведе се и го целуна в присъствието на всички дами.

След тази операция той я погледна право в очите, като се разтрепери и се изчерви силно, нещо, което винаги ставаше с него, когато се вълнуваше.

— Мамичко, у дома ти никога не ме целуваш — каза той. Думите му бяха последвани от общо мълчание и смущение, а също и от не много приятен блясък в очите на Беки.

Родън изпитваше добро чувство към снаха си заради обичта й към сина му. Лейди Джейн и Беки не бяха чак дотолкова мили една към друга както при първото им гостуване, когато съпругата на полковника беше твърдо решила да я харесат. Освен това думите на детето при описаните два случая създадоха известна хладина помежду им. Може би и сър Пит беше прекалено внимателен към нея.

Но Родън, както подхождаше на ръста и възрастта му, обичаше повече обществото на мъжете, отколкото на жените; и никога не се изморяваше да придружава баща си до конюшните, където полковникът се оттегляше да изпуши пура — а понякога и Джим, пасторският син, придружаваше братовчеда си както при това, така също и при други забавления. Той и пазачът на имението бяха добри приятели — общата им слабост към кучетата много ги сближаваше. Един ден мистър Джеймс, полковникът и Хорн, пазачът, отидоха на лов за фазани, като взеха със себе си и малкия Родън. През друга една блажена сутрин тези четирима джентълмени се отдадоха на удоволствието да ловят плъхове в един хамбар и никога дотогава Родън не бе виждал по-благороден спорт от този. Те запушиха отворите на отводнителните канали на хамбара, а в другите им отверстия напъхаха порове; после се отдръпнаха мълчаливо настрани с вдигнати тояги в ръце, а нетърпеливият малък териер (прочутото куче на мистър Джеймс, наречено Форцепс), едва дишащ от възбуда, бе застанал на три крака и слушаше слабото цвърчене на плъховете долу. Най-после, обхванати от отчаяна смелост, преследваните животни изскочиха над земята. Кучето хвана един, пазачът — друг, от вълнение и възбуда Родън изпусна своя, но пък, от друга страна, рани тежко един пор.

Но най-знаменитият от всички дни беше този, когато хрътките на сър Хъдлстън Фъдлстън се събраха на моравата на Куис Кроли.

За малкия Родън това беше забележителна гледка. В десет и половина видяха Том Муди, ловджията на сър Хъдлстън Фъдлстън, да пристъпва по главната алея, следван от цяла глутница хрътки, събрани накуп, като редицата се завършваше от двамата гонци, облечени в алени фракове — подвижни момци с твърдо изражение на лицето. Те яздеха мършави породисти коне и с удивителна сръчност умерваха с острите върхове на дългите си и тежки камшици най-тънкото място от кожата на кое и да е куче, което дръзваше да се откъсне от групата или пък да обърне и най-малко внимание, изразено дори само в мигване, на дивите и питомните зайци, които се стрелкаха под носовете им.

След тях идва Джек, синът, на Том Муди, който тежи около тридесет и два килограма и е висок сто и дванадесет сантиметра и никога няма да стане по-едър. Той е възседнал голям костелив ловджийски кон, полупокрит от огромно седло. Това животно е любимият кон на сър Хъдлстън Фъдлстън, на име Ноб. От време на време пристигат и други коне, яздени от други малки момчета. Те чакат господарите си, които ще дойдат, галопирайки, след малко.

Том Муди приближава с коня си до вратата на имението. Лакеят го поздравява с добре дошъл и му предлага да пийне нещичко, но той отказва. След това и хрътките му се оттеглят към едно защитено от вятъра кътче на моравата, където кучетата се търкалят по тревата, играят или ръмжат сърдито едно срещу друго, като от време на време се сбиват яростно, но бързо се усмиряват от гласа на Том, когото никой не може да надмине в хокането, или от змиеподобните каиши на камшиците.

Идват множество млади джентълмени, яздейки лек галоп на породисти коне, обути в гетри до коленете, и влизат вътре да се почерпят с черешов ликьор и да поздравят дамите, докато пък по-скромните и тези, които имат по-голяма склонност към спорта, свалят калните си ботуши, слизат от обикновените си коне, за да се качат на ловджийски и стоплят кръвта си с предварителен галоп около моравата. Сетне се събират край хрътките и разговарят с Том Муди за минали ловни прояви, за достойнствата на Снивълър и Диамант, за състоянието на околните местности и за лошата порода на тамошните лисици.

Появява се и сър Хъдлстън, възседнал умен жребец; влиза вътре и поздравява любезно дамите, след което се залавя за работа, тъй като не обича много приказките. Довеждат хрътките до главната врата и малкият Родън слиза между тях, възбуден и все пак поизплашен от милувките, който му даряват, от ударите на извиващите се опашки и от кучешките им пререкания, едва възпирани от езика и камшика на Том Муди.

Междувременно сър Хъдлстън се е качил на Ноб.

— Нека опитаме горичката на Соустър, Том — предлага баронетът. Фермерът Менг ми казва, че в нея имало две лисици.

Том надува своя рог и потегля, последван от хрътките, от гонците, от младите господа от Уинчестър, от съседните фермери, от тръгналите пеша енорийски ратаи, за които този ден е истински празник. Последен върви сър Хълдстън, придружен от полковник Кроли, и цялата група изчезва надолу по алеята.

Ето и преподобния Бют Кроли (комуто беше стеснително да се появи сред всички под прозорците на племенника си), за когото Том Муди си спомня, че преди четиридесет години е бил тъничък пастор, яздил е най-буйните коне, прескачал е най-широките потоци и се е шегувал най-сърдечно. Сега се случва така, че негово преподобие излиза от главната алея на пасторския дом, възседнал мощния си черен кон, точно когато там минава сър Хъдлстън; той се присъединява към достойния баронет. Хрътки и конници изчезват и малкият Родън остава на стъпалата пред вратата, удивен и щастлив.

Ако през тези забележителни коледни празници в сърцето на малкия Родън не възникна особено голяма обич към чичо му, който винаги биваше студен и затворен, заключил се в кабинета си, потънал в съдийските си задължения и заобиколен от надзиратели на земи и фермери, той спечели доброто разположение на омъжените и неомъжените си лели, на двете деца от имението и на Джим от пасторския дом. Сър Пит поощрява този момък да ухажва една от девойките, като безсъмнено му дава да разбере, че ще му отстъпи правото върху черковния имот и върху свещеническия сан, когато те се освободят от неговия стар, привързан към лова на лисици баща. Джим се е отказал от този спорт и се задоволява само с малко безвредно стреляне по диви патици и пъдпъдъци или с кротичко забавляване с плъхове през коледната ваканция, след която ще се завърне в университета и ще се опита пак на изпитната сесия, без този път да го скъсат. Вече се е отказал от зелените жакети, червените връзки и другите светски украшения и се приготовлява за промяна в положението си. По този евтин и пестелив начин сър Пит се старае да изплати дълга си към своите роднини.

Също така, преди тези весели коледни празници да бяха изминали, баронетът събра достатъчно смелост да даде нов чек на брат си, и то за не по-малко от сто лири стерлинги — деяние, което отначало причиняваше остри болки на сър Пит, но което след това го караше да се топи от самодоволство при мисълта, че се е показал толкова щедър. Родън и син му си заминаха с натежали от мъка сърца. Но Беки и дамите се разделиха с удоволствие и пашата приятелка се завърна в Лондон да започне отново онези занимания, в които я заварихме погълната в началото на тази глава. Под нейните грижи къщата на семейство Кроли на Грейт Гонг Стрийт бе напълно подновена и бе готова да посрещне сър Пит и семейството му, когато баронетът дойде в Лондон да изпълни задълженията си в парламента и да заеме онова положение в страната си, което му се полагаше благодарение на големите му дарби.

През първата сесия този голям лицемер криеше плановете си и нито веднъж не отвори уста, освен когато трябваше да представи една петиция от Мъдбъри. Но той посещаваше събранията най-ревностно и подробно изучи рутината и практиката на Камарата на общините. У дома си се отдаваше на четене на сините книги, за голяма тревога и смайване на лейди Джейн, която се боеше, че той се убива от много работа и стоене до късно през нощта. И той се сближи с министрите и с водачите на партията си, твърдо решен да заеме място сред тях, преди да изминат много години.

Добрата и кротка природа на лейди Джейн вдъхна на Ребека такова презрение към нейно сиятелство, което малката жена трудно можеше да скрива. Този вид благост и безизкуственост, които лейди Джейн притежаваше, дразнеха нашата приятелка Беки и понякога й беше невъзможно да не покаже и да не остави другите да доловят ненавистта й. От друга страна, присъствието й правеше лейди Джейн неспокойна. Съпругът й постоянно приказваше с Беки. Те сякаш непрестанно си разменяха знаци, разбираеми само от тях двамата, и Пит разговаряше с нея по въпроси, които никога не му идваше на ум да разисква с лейди Джейн. То се знае, тя не ги разбираше, но й беше неприятно да мълчи — и още по-неприятно да знае, че не може да каже нищо и да вижда как онази дръзка малка мисис Родън скача от предмет на предмет, като подхвърля по някоя дума на всеки от мъжете и винаги е готова да каже някоя шега. Неприятно беше също така да седиш сама край огъня в собствената си къща и да гледаш как всички мъже се въртят около съперницата ти.

Когато в имението лейди Джейн разправяше приказки на децата, които се събираха около коленете й (заедно с тях и малкият Родън, който много я обичаше), и Ребека влизаше в стаята, хвърляйки подигравателни погледи със зелените си очи, клетата лейди Джейн млъкваше под презрителния й взор. Простичките малки създания на въображението й се разбягваха разтреперани, също както бягат феите в книгите с приказките, когато пред тях се появи някои зъл дух. Невъзможно й беше да продължава, при все че Ребека, със съвсем лек сарказъм в гласа, я молеше да разправя и по-нататък очарователната си приказка. Нежните мисли и простичките удоволствия бяха омразни на мисис Беки; те не й харесваха; тя ненавиждаше хората, които имаха слабост към тях; на децата и на тези, който обичаха деца, тя гледаше с презрение.

— Хляб и масло не е по вкуса ми — казваше тя, когато се присмиваше пред лорд Стейн на лейди Джейн и на държането й.

— Както светената вода не е по вкуса на дявола — отвръщаше лорд Стейн, като се покланяше и се засмиваше широко, след което избухваше в буен смях.

Така че тези две дами не се виждаха много често, освен при случаите, когато съпругата на по-младия брат отиваше при другата, с цел да спечели нещо от нея. Те най-усърдно се наричаха «любов моя» и «моя миличка» но се държаха настрани една от друга, докато пък сър Пит, въпреки че беше зает с толкова много неща, всеки ден намираше време да се вижда със снаха си. Когато щеше за първи път да ходи на вечерята, давана от спикера на Камарата на общините, той намери случай да се яви пред снаха си в униформа — стария му дипломатически костюм, който бе носил, когато беше аташе в легацията в Пъмперникъл.

Беки много хареса дрехата му и се възхити от него почти толкова, колкото собствените му жена и деца, при които отиде да го разгледат, преди да тръгне. Тя каза, че дворцовият костюм приличал само на истинските джентълмени; само на хората, произхождащи от древен род, подхождало да носят cullote courte [85]. Пит погледна самодоволно към краката си, които, откровено казано, не бяха по-симетрични, нито по-грациозни от тънката сабя, която висеше отстрани на бедрото му; да, той погледна краката си и тайно в сърцето си реши, че външността му е просто поразителна.

Когато Пит си отиде, мисис Беки нарисува карикатурата му и я показа на лорд Стейн, когато той пристигна. Негово сиятелство прибра рисунката и я отнесе със себе си, изпълнен с доволство от голямата прилика с оригинала. Той направи честта на сър Пит да се срещне с него в дома на мисис Беки и се държа много любезно към новия баронет и член на Камарата на общините. Пит също бе поразен от уважението, с което този бележит благородник се отнасяше към снаха му, от лекотата и оживлението, с което тя разговаряше, и от удоволствието, с което другите мъже от компанията я слушаха. Безсъмнено лорд Стейн разбра, че баронетът само бе започнал кариерата си на общественик и с известна загриженост очакваше да го чуе като оратор. Тъй като бяха съседи (защото Грейт Гонт Стрийт води към Гонт Скуеър, а, както всекиму е известно, Гонт Хаус жилището на лорда, образува едната страна на площада), негово сиятелство се надяваше, че щом лейди Стейн пристигне в Лондон, тя ще има честта да се запознае с лейди Кроли. След един-два дни той остави визитната си картичка в дома на съседа си, което никога не бе счел за нужно да стори по отношение на предшественика му, макар че в миналото бяха живели един до друг в продължение близо на един век.

Сред всички тези интриги, изискани приеми и мъдри и блестящи личности Родън се чувствуваше всеки ден все по-изолиран. Позволяваше му се да ходи по-често в клуба си, да вечеря навън с неженени приятели, да излиза и се прибира, когато си иска, без да му се задават въпроси. Той и Родън младши често посещаваха къщата на Гонт Стрийт и седяха там при децата и при лейди Джейн, докато сър Пит се уединяваше с Ребека на отиване или на връщане от Камарата на общините.

Бившият полковник седеше мълчаливо по цели часове в братовата си къща, като мислеше и приказваше колкото е възможно по-малко. Правеше му удоволствие да го помолят за някаква услуга — да отиде и разпита за някой слуга или кон или пък да нареже печеното за вечерята на децата. Той се беше смирил и свил; отдаден на безделие, Родън изпадна в пълно подчинение. Далила го бе затворила и отрязала косата му. Смелата и буйна кръв от преди десет години сега бе покорена и той се бе превърнал в симпатичен, смирен, възпълен джентълмен на средна възраст.

Клетата лейди Джейн съзнаваше, че Ребека е превзела съпруга й, при все че тя и мисис Родън си казваха «моя миличка» и «моя любов» всеки път, когато се срещнеха.

(обратно)

Глава XLVI Борби и изпитания

Междувременно нашите приятели в Бромптън прекарваха коледните празници по тяхному, и при това не особено весело.

От стоте лири стерлинги годишно, на каквато сума възлизаше доходът й, вдовицата Озбърн имаше навик да дава близо три четвърти на баща си и майка си за разноските, необходими за нея и за малкото й момче. С още сто и двадесет лири, пращани от Джоз, това семейство от четирма души, обслужвани от ирландското момиче, което помагаше и на семейство Клеп, успяваха да преживяват доста прилично, като на края на годината свързваха двата края, и все пак имаха възможност да поднесат чаша чай на някой и друг приятел след бурите и разочарованията на предишния им живот. Седли още поддържаше надмощието си по отношение на мистър Клеп, неговия бивш чиновник. Клеп си спомняше дните, когато седнал на крайчеца на стола, вдигаше чаша за здравето на «мисис Седли, мис Еми и мистър Джоузеф в Индия», на масата на богатия търговец на Ръсъл Скуеър. Времето увеличаваше великолепието на тези спомени в гърдите на честния чиновник. Когато се качваше от кухнята в приемната и пиеше чай или джин и вода с мистър Седли, той имаше навик да казва: «На друго бяхте свикнали едно време, сър» — и все тъй тържествено и почтително пиеше наздравица за дамите, както бе вършил това, когато те живееха в най-голямо охолство. За него мис Амелия беше най-благородната лейди и никой не свиреше на пиано тъй божествено като нея. Той никога не сядаше преди Седли, дори когато биваха в клуба, нито пък позволяваше на някой член на тяхното общество да каже нещо против него. Заявяваше, че е виждал първите мъже на Лондон да се ръкуват с мистър Седли и казваше, че го познава от времето, когато често се е срещал из борсата с Ротшилд и че сам той дължи всичко на него.

С хубавия си почерк и с чудесните си референции Клеп успя да си намери друга работа много наскоро след разорението на господаря си. «Такава дребна риба като мене може да плува във всякаква кофа» — имаше обичай да казва той. Един от сътрудниците на предприятието, от което старият Седли се бе оттеглил, беше много доволен да се възползува от услугите на мистър Клеп и да го възнагради с добра заплата. С една дума, всички богати приятели на Седли го изоставиха един по един, докато този беден бивш чиновник все още му оставаше верен.

При малката част от дохода си, която Амелия задържаше за себе си, вдовицата се нуждаеше от всичката си пестеливост и грижа, за да може да облича милото си дете тъй, както подхождаше на сина на Джордж Озбърн, и да плаща таксите на малкото училище, където се принуди да прати момчето след много колебания и зли предчувствия, изпълнена е тайни мъки и страхове. Тя стоя дълги нощи да учи усърдно разпи уроци от досадни граматики и учебници по география, за да ги преподава след това на Джорджи. Беше изучила дори основните елементи на латинския език, като се надяваше, че би могла да ги предаде и на него. Да бъде разделена с нето през целия ден, да го остави на милостта на бастуна на някой учител и на грубостта на съучениците му — за тази слаба и чувствителна майка това означаваше да го отбие наново. А колкото се отнася до самия него, той се втурна на училище с най-голяма радост. Отдавна жадуваше за тази промяна. Този детски възторг нарани майка му, която се разделяше с него с такава мъка. Предпочиташе да го види по-нажален и едновременно с това изпитваше угризение, задето се осмеляваше да е толкова себелюбива, та да желае собствения й син да е нещастен.

Джорджи постигна голям успех в училището, ръководено от един приятел на постоянния обожател на майка му — преподобния мистър Бини. Той донасяше вкъщи безброй награди и доказателства за способностите си. Всяка вечер разправяше на майка си безкрайни истории за училищните си другари — какво прекрасно момче бил Лайънс, а Снифин — колко подъл; как бащата на Стийл доставял месото за пансиона, докато пък майката на Голдинг идвала всяка събота с каретата си да го вземе; как Нийт имал кожени тиранти на панталоните си — дали ще може и той да има такива? — и как Бил Мейджъл бил толкова силен, че всички го смятали способен да надвие дори надзирателя, мистър Уорд. Така Амелия опозна всички момчета от това училище тъй обстойно, както самият Джордж. Вечер пък му помагаше при упражненията и напрягаше мъничката си главица така ревностно, сякаш самата тя щеше да се яви на сутринта пред учителя. Веднъж, след като се сбил с мастър Смит, Джордж се прибра вкъщи с посиняло око и разправи надълго и нашироко пред майка си и пред изпълнения си с възторг дядо за храбростта, която проявил при сбиването. Но истината е, че в този случай той съвсем не се беше държал особено храбро и сам беше понесъл пердаха. Но Амелия и до ден-днешен не е простила на Смит, макар че сега той е миролюбив аптекар близо до Лестър Скуеър.

Сред такива мирни занимания и безвредни грижи преминаваше животът на добрата вдовица. Една-две сребърни нишки в косата и някоя лека бръчица на хубавото й чело отбелязваха вървежа на годините. Тя се усмихваше на тези знаци на отминаващото време. «Какво значение има това за една стара жена като мене?» — казваше тя. Едничката й надежда беше да доживее да види сина си знаменит и известен, какъвто заслужаваше да стане. Тя пазеше неговите тетрадки, рисунки, съчинения и ги показваше на малкия си кръг познати, сякаш те бяха някакви прояви на гениалност. Някои от тях даваше и на мис Добин, да ги покаже на мис Озбърн, лелята на Джорджи, която пък от своя страна да ги покаже на самия мистър Озбърн — за да накара този стар човек да се разкае за своята жестокост и лошо чувство към покойника. Всичките слабости и недостатъци на мъжа си тя бе заровила в гроба заедно с него — помнеше само любимия, който се пожертвува, за да се ожени за нея; благородния съпруг, тъй смел и прекрасен, който я бе държал в обятията си в онова утро, когато тръгна да се сражава и да умре славно за своя крал. И този герой сигурно се усмихваше от небето на онова чудно момче, което беше оставил да й дава подкрепа и да я утешава.

Видяхме как един от дядовците на Джорджи (мистър Озбърн), в своето кресло на Ръсъл Скуеър, всеки ден ставаше все по-груб и по-сърдит и как дъщеря му с прекрасната си карета и прекрасните си коне, фигурираща в списъците на половината благотворителни начинания в града, беше всъщност самотна, нещастна, измъчена стара мома. Често, много често си мислеше тя за красивото малко момче, нейния братов син, когото веднъж бе срещнала. Жадуваше да й позволят да отиде с прекрасната си карета до къщата, където то живееше; и ден след ден се отглеждаше през време на самотната си разходка в парка, с надежда, че може би ще го види. Сестра й, банкерската съпруга, благоволяваше да направи понякога посещение на стария си дом на Ръсъл Скуеър. Тя довеждаше със себе си две болнави деца, придружавани от тяхната надута възпитателка, и с престорения си глас на дама от висшето общество чуруликаше пред сестра си за изисканите си познати и за това как малкият Фредерик тъй много приличал на лорд Клод Лолипоп, а миличката й Мария привлякла вниманието на баронесата, когато се разхождали с магарешката си количка в Роухамптън. Тя я подканяше да накара баща си да направи нещо за тези прелестни дечица. Беше твърдо решила, че Фредерик ще стане гвардеец; и ако той добие преимуществата на първороден син (защото мистър Булък просто се разорявал да купува земи), какво ще остане за сладичкото момиченце?

— Разчитам на тебе, мила — казваше мисис Булък, — защото, разбира се, моята част от татковото имущество трябва да се даде на първородния син. Милата Роуда М’Мул ще отстъпи целия си дял от богатството на Касълтоди веднага щом клетият епилептичен лорд Касълтоди умре; и тогава малкият Макдъф М’Мул ще стане виконт Касълтоди. И двамата господа Блъдайърс, от Минсинг Лейн, са решили да оставят всичко, каквото имат на малкото момче на Фани Блъдайърс. Така че и моят мил Фредерик трябва непременно да добие привилегиите на първороден син. Затова, миличка, нали ще накараш татко отново да внесе парите си в нашата банка? Никак не прави добро впечатление това, че ги е вложил у Стъмпи и Рауди.

След този вид разговори, които съчетаваха изискванията на модата и на интереса, и след като дареше сестра си с целувка, прилична на докосване на стрида, мисис Булък прибираше край себе си облечените си в колосани дрехи деца и отново заситняше към екипажа си.

Всяко посещение от страна на тази представителка на модата се оказваше все по-неблагоприятно за нея. Баща й влагаше все повече пари в банката на Стъмпи и Рауди. Покровителственото й държане ставаше все по-непоносимо. Бедната вдовица, която живееше в малката къщичка в Бромптън и пазеше там съкровището си, не подозираше как някои хора жадно ламтят за него.

Вечерта, когато Джейн Озбърн каза на баща си, че е видяла внука му, старият човек не й отвърна нищо. Но, от друга страна, не се показа и сърдит и когато тръгна да се прибере в стаята си, той й пожела лека нощ с доста мек глас. И той навярно бе размишлявал над думите й и беше разпитал Добинови за посещението й; защото две седмици подир това я запита къде е малкият й френския часовник с верижката, който имаше обичай да носи.

— Купила съм го със свои собствени пари, сър — каза тя силно уплашена.

— Върви и си поръчай друг като него или по-хубав, ако можеш да намериш — каза стария джентълмен и отново потъна в мълчание.

Напоследък госпожици Добин на няколко пъти молиха Амелия да позволи на Джордж да им отиде на гости. Леля му показа какво е отношението й към момчето; може би и самият му дядо, загатнаха й те, ще бъде склонен да погледне на него като на свой внук. А пък Амелия положително не би искала да пренебрегне тези благоприятни за сина й възможности.

Действително тя не можеше да стори това, но прие намеците им с тежест и подозрение в сърцето; и винаги биваше неспокойна, когато детето беше далеч от нея, а на връщане го посрещаше така, сякаш си идваше спасен от някаква опасност. Той донасяше със себе си пари и играчки, на които вдовицата гледаше с уплаха и ревност. Винаги го питаше дали там не е видял някой джентълмен.

— Само стария сър Уилям, който ме разхождаше с малката количка, и мистър Добин, който пристигна следобед на прекрасен кон — в зелен жакет и розова вратовръзка и с камшик с позлатена дръжка. Той ми обеща, че ще ми покаже лондонската кула и ще ме разходи с хрътките.

Най-после веднъж той каза:

— Дойде и един стар джентълмен с дебели вежди, с широка шапка и с голяма верижка с печати. — Той пристигна един ден, когато кочияшът разхождаше Джорджи около моравката, качен на сивото пони. — Старият човек дълго ме разглеждаше. И целият се тресеше. След като обядвахме му казах: «Името ми е Норвал». Леля ми започна да плаче. Тя винаги плаче. — Това беше докладът на Джорджи нея вечер.

Тогава Амелия разбра, че момчето бе видяло дядо си; и трескаво зачака предложението, което, уверена беше, че ще последва и което действително дойде след няколко дни. Мистър Озбърн й предложи официално да вземе момчето и да го направи наследник на богатството, което бе възнамерявал да остави на неговия баща. Заявяваше също така, че ще отпусне рента на мисис Джордж Озбърн, която би й осигурила прилично съществование. Ако мисис Джордж Озбърн възнамерява да се омъжи повторно, както дочул, нямало да преустанови плащането на рентата. Но трябвало да се разбере ясно, че момчето ще живее само при дядо си, на Ръсъл Скуеър, или където мистър О. намери за добре; от време на време ще му позволява да се вижда с мисис Джордж Озбърн в нейното жилище. Това писмо й бе донесено и прочетено един ден, когато майка й не беше вкъщи, а баща й, както обикновено, се намираше в Сити.

Само два или три пъти през живота й я бяха виждали ядосана и адвокатът на мистър Озбърн имаше щастието да я завари точно в такова настроение. Веднага след като мистър По й прочете писмото и го подаде, тя се изправи, цяла разтреперана и силно зачервена, скъса хартията на стотици парченца и ги стъпка.

— Какво? Да се омъжа отново? Да взема пари, за да се разделя с детето си? Кой дръзва да ме обижда с подобно предложение? Кажете на мистър Озбърн, че това е писмо на страхливец, сър — да, писмо на страхливец, — и аз няма да му отговоря. Желая ви всичко най-хубаво, сър — и тя си излезе с кимване от стаята, като кралица в някоя трагедия — разправяше след това адвокатът.

Него ден родителите й не забелязаха вълнението й и тя не им каза нито думица относно срещата с мистър По. Те бяха улисани в собствените си грижи, които дълбоко засягаха Амелия, макар и да не й бяха известни. Старият джентълмен, баща й, постоянно беше зает с някакви сделки. Видяхме вече как предприятията за продажба на вино и на въглища пропаднаха. Но като се навърташе постоянно из Сити, винаги нащрек и готов за нещо ново, той се натъкна на друг някакъв проект, който му вдъхна такова доверие, че се впусна в него въпреки възраженията на мистър Клеп, комуто не посмя да каже колко здраво се бе обвързал. И тъй като мистър Седли винаги имаше за правило да не разговаря за парични въпроси пред жените, те нямаха понятие какви беди ги чакаха, докато най-после старият човек се видя принуден да признае малко по малко случилото се.

Най-напред започна да се забавя плащането на сметките на малкото домакинство, които се уреждаха ежеседмично. Мистър Седли каза на жена си с разстроено лице, че сумата от Индия не била пристигнала. Тъй като дотогава тя бе плащала сметките си много редовно, един-двама от търговците, които клетата жена бе длъжна да моли за отсрочка, се ядосаха на това забавяне, на каквото бяха напълно привикнали от страна на по-нередовните си клиенти. Вноските на Еми, плащани от нея с весело лице, без да прави въпрос за каквото и да било, поддържаха малкото семейство с намалени наполовина дажби. И първите шест месеца изминаха доста леко, като старият Седли все си въобразяваше, че печалбите му ще се увеличат и всичко ще тръгне на добре.

Но на края на полугодието не пристигнаха никакви шестдесет лири, които да подпомогнат домакинството; и то бе обхванато от все по-големи и по-големи безпокойства. Мисис Седли, чието здраве бе доста разклатено, много се тревожеше. Тя или седеше безмълвна, или пък плачеше пред мисис Клеп в кухнята. Месарят се мусеше; бакалинът се държеше дръзко; един или два пъти Джорджи ропта против обедите и Амелия, която би се задоволила само с парче хляб за собствения си обед, не можеше да не види, че за детето й не се полагаха достатъчно грижи, затова трябваше да отделя от парите за дребни разноски и да купува по нещичко за сина си, за да го поддържа здрав.

Най-после й казаха или, по-право, разказаха й една от ония объркани истории, каквито хората скалъпват, когато ги сполетят някакви трудности. Един ден, след като получи пенсията си и когато бе дошло време да дава вноската си за домакинските нужди, тя реши да си удържи известна сума, тъй като си водеше сметка колко бе внасяла преди и защото беше поръчала нов костюм за Джорджи.

Тогава й откриха, че от Джоз не били идвали никакви пари; че домакинството им се намирало в затруднено положение, което Амелия би трябвало да види по-рано, намекна майка й, но тя не се интересувала от нищо, освен от Джорджи. При тези думи Амелия даде всичките пари на майка си, без да каже нещо, и се прибра в стаята си, където си изплака очите. Него ден трябваше да преживее и друго вълнение — когато се принуди да отиде и се откаже от поръчаните дрехи, миличките дрешки, които с такова желание очакваше за Коледа и чиято кройка и фасон бе определила в множество разговори с една малка шивачка, нейна приятелка.

Най-трудното от всичко беше това, че трябваше да разкрие работата на Джорджи, който страшно много се развика. Всички имали нови дрехи за Коледа. Другите щели да му се смеят. И той трябвало на всяка цена да има нови дрехи. Тя вече му ги била обещала. Клетата вдовица можеше да му даде само целувки. И тя закърпи старите му дрехи, обляна в сълзи. Амелия почна да рови из оскъдните си украшения, да види дали не ще може да продаде нещо, та да му достави желаното. Натъкна се на индийския шал, който Добин й бе пратил. Спомни си как в миналото беше ходила с майка си е един чудесен индийски магазин на Лъгът Хил, където дамите вършеха най-различни сделки с този вид артикули. Бузите й пламнаха и очите й светнаха от удоволствие, когато й хрумна за този източник, и сутринта тя целуна Джорджи и весело му се усмихна, когато го изпращаше на училище. Момчето долови, че погледът й му обещава нещо хубаво.

Като завърза шала в една кърпа (също подарък от добрия майор), тя го скри под връхната си дреха и вървя пешком, зачервена и нетърпелива, по целия път до Лъгът Хил, като пристъпваше леко и бързо край стената на парка и потичваше на кръстопътищата, така че мнозина мъже се извръщаха, когато тя минаваше бързо край тях, и изглеждаха милото й розово лице. Тя си пресмяташе как ще изразходва получените от шала парк; как освен дрехите ще му купи книгите, за които той тъй много жадуваше, и ще му плати училищната такса за половин година; как ще вземе и ново палто на баща си вместо старото, което той сега носеше. Не беше сбъркала относно цената на Добиновия подарък. Тъканта беше ситна и много красива, търговецът направи чудесна сделка, когато й даде за шала двадесет гвинеи.

Удивена и развълнувана, тя продължи да тича с богатството си в ръка към магазина на Дартън, на Сент Поле Чърчярд, и там купи книгите, които така много искаше; после взе дилижанса с пакета си под мишница и се прибра вкъщи светнала от радост. Голямо беше удоволствието й, когато написа на първата страница с хубавия си дребничък почерк: «Джордж Озбърн, коледен дар от неговата любеща майка». Книгите съществуват и до ден-днешен с милото, нежно посвещение.

Тя излезе от своята стая с книгите в ръка, да ги сложи на Джорджовата маса, където той щеше да ги намери на връщане от училище, когато се срещна с майка си в коридора. Позлатените подвързии на седемте красиви малки томчета привлякоха погледа на старата жена.

— Какво е това? — запита тя.

— Книги за Джорджи — отвърна Амелия. — Аз… аз му ги обещах за Коледа.

— Книги! — извика с възмущение майка й. — Книги, когато цялата къща има нужда от хляб! Книги, когато, за да поддържам тебе и сина ти сред излишество и да не оставям баща ти да влезе в затвора, аз продадох всичките си скъпоценности и индийския шал от гърба си, и… и даже лъжичките от долапа, за да не ни обиждат търговците и за да може мистър Клеп, който е такъв добър хазаин и толкова любезен, а при това и баща — за да може той да си получи наема, който справедливо му се полага. О, Амелия! Ти сломяваш сърцето ми с тези твои книги и с това твое момче, което разоряваш, но с което не искаш да се разделиш. О, Амелия, дано господ ти даде по-послушно дете от тези, които аз съм родила! Ето че и Джоз изоставя баща си на стари години; ето че и за Джорджи могат да се погрижат, и може да стане богат, и да ходи на училище като лорд със златен часовник и верижка около шията… докато моят мил старец е без един ш… шилинг. — Истерични хълцания и викове завършиха речта на мисис Седли. Тя отекна във всяка стая на малката къща, откъдето другите обитателки чуха всичко, до последната дума.

— О, майко, майко! — проплака в отговор Амелия. — Защо не ми каза това досега? Аз… аз… аз му обещах книгите. И тази сутрин си продадох шала. Вземи парите… вземи ги всичките… — и с разтреперани ръце тя извади своите банкноти и монети… своите ценни златни монети, които напъха в майчините си ръце, откъдето те изпадаха и се търколиха надолу по стълбите.

И тогава тя отиде в стаята си и се отпусна отчаяна и много нещастна. Сега вече всичко й беше ясно. Нейното себелюбие погубваше момчето й. Ако не беше тя, той щеше да има богатство, положение, образование и бащиното си място, които по-възрастният Джордж бе загубил заради нея. Трябваше само да каже една дума и бащиното й състояние щеше да се оправи, а момчето й щеше да придобие богатство. Каква тежка присъда беше това за нежното й наранено сърце!

(обратно)

Глава XLVII Гонт Хаус

Цял свят знае, че градската резиденция на лорд Стейн се намира на Гонт Скуеър, от който започва Грейт Гонт Стрийт, където най-напред заведохме Ребека, по времето на покойния сър Пит Кроли. Ако надникнем между пръчките на оградата и през черните дървета към градината на площада, ще видим няколко нещастни гувернантки с бледолики деца, които обикалят около него, както и край полянката с печален изглед, в средата на която се издига статуята на лорд Гонт, сражавал се при Минден, в перука с три плитки, облечен като римски император. Гонт Хаус заема почти една цяла страна на площада. Останалите три страни се образуват от постройки, навлезли вече в златна старост — високи мрачни къщи, с каменни рамки на прозорците или с рамки от по-светлочервени тухли. Малко светлина прозира сега през тези строги и мрачни отвори, гостоприемството е изчезнало от вратите, от които са се махнали и едновремешните лакеи и факлоносци, изгасявали едно време своите факли в черните железни урни, които все още могат да се видят отстрани на лампите под стъпалата. Медни табелки са проникнали на площада — лекари, дружества, търговски компании и т.н. Печален е изгледът на този площад, а не по-малко печален е и дворецът на лорд Стейн. Едничкото нещо, което съм видял от него, е обширната стена отпред, с колоните край голямата порта, през която понякога наднича старият вратар с дебело и мрачно червено лице — както и прозорците на спалните и на таванските помещения над зида, а също и комините, от които сега рядко се вижда да излиза пушек. Защото настоящият лорд Стейн живее в Неапол, като предпочита изгледа на залива, на Капри и на Везувий пред мрачната стена на Гонт Скуеър.

Няколко десетки ядра по-надолу по Ню Гонт Стрийт се намира скромна малка задна вратичка, която не бихте различили от вратите на конюшните. Но множество затворени екипажи са спирали пред нея, както ми разправи моят осведомител, дребничкият Том Ивс, който знае всичко и който ми показа това място. «Принцът и Пердита са влизали и излизали от тази врата, сър — често ми е казвал той. — Мариана Кларк е влизала през нея с граф… Тя води към прочутите petits appartements [86] на лорд Стейн — едната стая, сър, цялата в слонова кост и бяла коприна, а другата в абанос и черно кадифе; има и малка банкетна зала по подобие на залата на Салуст в Помпей, нарисувана от Козуей. В малката частна кухня всички тенджери са били сребърни, а шишовете за печене — златни. Егалите Орлеан е пекъл там пъдпъдъци същата вечер, когато той и маркиз Стейн спечелили на карти сто хиляди лири стерлинги от една голяма личност. Половината от парите отишли за Френската революция, другата половина — за да купят титлата и орденът на лорд Гонт, а остатък…» Но целта на нашата повест не е да разправяме какво е станало с остатъка, за всеки шилинг от който, както и за много повече, дребничкият Том Ивс, който знае работите на всички, е готов да ви даде сметка.

Освен лондонския си дворец маркизът притежаваше замъци и дворци из различни места на трите царства, чиито описания се намират в пътните наръчници — замъка Стронгбоу с неговите гори, на брега на Шенън; замъка Гонт, в Кърмардъншир, където е бил затворен Ричард II; а също и Гонти Хол в Йоркшир, където са ми разправяли, че имало двеста сребърни чайника, за да се приготовлява закуската на гостите, заедно с всички други прибори, които да им подхождат по разкош. Фермата на милорда се наричаше Стилбрук, в Хампшир — скромничка резиденция, за чиито чудни мебели всички си спомняме и които бяха продадени при смъртта на милорда от един много известен уредник на публични търгове.

Маркиза Стейн произхожда от прочутото и древно семейство Карлиън, Камелотски маркизи, запазили старата католическа вяра още от покръстването на преподобния Друид, техния пръв прародител, чието потекло води началото си от преди идването на крал Брут на тези острови. Пендрагон е титлата на първородния син на това семейство. От незапомнени времена имената на синовете са: Артър, Утер, Карадок, Главите им са падали при не един заговор. Кралица Елизабет отрязала главата на този от Артъровците, който живял по нейно време. Шамбелан на Филип и Мери, той разнасял писмата между шотландската кралица и нейните вуйчовци, Гизите. Един от по-младите синове на рода бил на служба при великия херцог и се отличил в прочутото Вартоломеево съзаклятие. През цялото време, когато шотландската кралица Мери била затворена, семейство Камелот заговорничело в нейна полза. Имотното му състояние пострадало твърде много както поради това, че членовете му екипирали на свои средства един кораб против испанците, а тъй също и от глобите и конфискациите, наложени им от кралица Елизабет за това, че давали убежище на католически свещеници и упорито отказвали да се придържат към общоприетото вероизповедание — с една дума, за религиозните им прегрешения. Един техен потомък, вероотстъпник, живял по времето на Джеймс II, се отказал от религията си благодарение на аргументите на този голям теолог, и в резултат на тази временна слабост материалното положение на семейството се пооправило. Но граф Камелот, който се подвизавал през царуването на Чарлс, се върнал отново към старата вяра на роднините си и те продължили да се борят за нея и да се разоряват заради нея дотогава, докато все още имало някой Стюърт да ги предвожда или да подбужда към въстание.

Лейди Мери Карлиън била отгледана в един парижки манастир; дофинеса Мария Антоанета била нейна кръстница. Поради гордата й хубост тя била дадена за съпруга — или, по-право, продадена, както говореха хората на лорд Гонт, който тогава се намирал в Париж и спечелил огромни суми от брата на девойката на един от банкетите на Филип Орлеански. Мълвата говори, че прочутият дуел на граф Гонт с граф дьо ла Марш, от полка на сивите мускетари, се дължал на претенциите на този офицер (паж и любимец на кралицата) за ръката на красивата Мери Карлиън. Тя била омъжена за лорд Гонт, докато графът лежал от раните си, и дошла да живее в Гонт Хаус и да фигурира за кратко време в разкошния двор на Уелския принц. Фокс пил наздравица за нея. Морис и Шеридан писали песни в нейна чест. Мъмсбъри й правел най-хубавите си поклони; Уолпол заявявал, че е прекрасна; Девъншир почти я ревнувал; обаче тя се изплашила от буйните веселби на обществото, в което я били захвърлили, и след като родила двама сина, оттеглила се и заживяла в религиозно уединение. Нищо чудно, че след женитбата си лорд Стейн, който обичаше веселията и удоволствията, не бе виждан често край тази разтреперана, мълчалива, суеверна, нещастна дама.

Споменатият преди малко Том Ивс (който не взема никакво участие в нашата повест, освен само като лице, което познава всички хора и знае историите и тайните на всяко семейство) ми е разправял и други неща за милейди Стейн, които може да са верни, а може и да не са. «Ужасни са униженията — имаше обичай да казва Том, — които тази жена е била принудена да понася в своята собствена къща; лорд Стейн я карал да сяда на една маса с жени, с които по-скоро бих умрял, отколкото да позволя на мисис Ивс да другарува — с лейди Крекънбъри, с мисис Чипънъм, с мадам дьо ла Крюшкасе, съпругата на френския секретар (от които дами Том Ивс с преголямо удоволствие би получил поздрав или покана за обед, макар че би убил жена си, ако тя се сприятелеше с тях), с една дума — с фаворитката на деня. И смятате ли, че тази жена, от това семейство, гордо като Бурбоните, пред което всички от рода Стейн са като лакеи, като някакви еднодневки (защото не произхождат от стария род Гонт, а от по-малък и съмнителен клон на фамилията), смятате ли, повтарям аз (нека читателят не забравя — това са думи на Том Ивс), че маркиза Стейн, най-гордата жена в Англия, ще се подчини така безпрекословно на съпруга си, ако не е имало някаква причина за това? Ами! Казвам ви, за тази работа си има тайни основания. Абат дьо ла Марш, който през време на изгнанието живееше тук, беше същият този полковник от полка на сивите мускетари, който се би на дуел със Стейн в осемдесет и шеста година. Той и маркизата са се срещали отново и тя се отдаде на отшелническия си живот, след като преподобният полковник бе убит в Бритн. Да, тя се вижда с изповедника си всеки ден и постоянно посещава католическата черква — наблюдавал съм я, когато отива там. Искам да кажа, случвало се е да минавам покрай нея, когато отива нататък. И вярвайте ми, в нейния живот има някаква тайна. Хората не могат да са толкова нещастни, ако съвестта им не ги гризе за нещо — прибави Том Ивс, като поклати глава. — Бъдете уверен, че тази жена нямаше да бъде толкова покорна, ако маркизът не държеше някаква сабя над главата й.»

И тъй, значи, ако сведенията на Том Ивс са верни, твърде е възможно тази горда и високопоставена жена да е трябвало да понася много унижения в частния си живот и да скрива множество тайни мъки под спокойното си на вид лице. И нека ние, чиито имена не фигурират в списъка на хората с благородно потекло, нека се утешаваме с мисълта, че тези, които стоят над нас, навярно са много нещастни и че Дамокъл, който седи на копринени възглавници и на когото поднасят гозби в златни чинии, има над главата си страшен меч, в образа на съдебен пристав или под формата на наследствена болест, или семейна тайна, която от време на време надзърта зловещо иззад бродираните завеси и някой ден непременно ще излезе наяве.

Когато сравняваме положението на бедния човек, с това на високопоставения (това е пак според Том Ивс), за първия има и друга утеха. Вие, които не притежавате никакво имущество или пък имате малко богатство, което да оставите или да получите в наследство, можете да бъдете в добри отношения с вашия баща или син, докато за наследник на някой голям велможа, като например лорд Стейн, е много естествено да се ядосва за това, че друг заема мястото, което му се полага, и да гледа на съперника си с не много добро око. «Общо правило е — казваше този ироничен стар Том Ивс, — че бащите и първородните синове на всички знатни семейства се мразят едни други. Престолонаследникът е винаги в опозиция на короната или пък ламти за нея. Шекспир е познавал добре света, драги мой господине, и когато описва как принц Хол (чиито наследници членовете на семейство Гонт, претендират, че са, макар и да са роднини на Джон Гонт, колкото сте и вие) мери бащината корона на собствената си глава, той дава вярно описание на всички първородни синове. Ако сте наследник на графска титла и на доход от хиляда лири стерлинги дневно, да не би да искате да кажете, че не желаете да станете техен собственик? Ами! И много логично е, всеки високопоставен човек, който е изпитал подобно чувство към баща си, да знае добре какво е отношението на собствения му син спрямо него; така че те не могат да не се взаимно подозират и ненавиждат. Да вземем също и чувствата на първородния син към по-младите му братя. Драги ми господине, бъдете уверен, че всеки първороден гледа на тях като на свои естествени врагове; те го лишават от известна сума готови пари, които би трябвало да бъдат по право негови. Често съм чувал Джордж Мак Турк, синът на лорд Байазит, да казва, че ако го оставят да прави онова, което му се ще, когато наследи бащината си титла, веднага щял да отреже главите на всеки един от братята си; и такъв е случаят — повече или по-малко — с всички, заемащи подобно на неговото положение. Казвам ви, те всички са турци в сърцата си. Да, сър, и познават добре света.» И тъй като точно в този момент се случи така, че край нас мина една високопоставена личност, Том Ивс свали ниско шапка, поклони се дълбоко и се усмихна, което показа, че и той познаваше добре света — разбира се, по свой си начин. И понеже беше вложил и последния си шилинг в капитал, даващ годишна рента, Том можеше да си позволи да не мрази своите племенници и племеннички и да няма друго чувство към по-високостоящите от него, освен желанието да вечеря с тях.

За маркизата естествената и нежна обич, изпитана от всяка майка към нейните деца, бе помрачена от пречката, издигаща се между нея и тях поради разликата във вероизповеданието. Любовта, която питаеше към синовете си, само правеше тази плаха и набожна жена още по-плашлива и нещастна. Бездната, която ги разделяше беше дълбока и непроходима. Тя не можеше да простре слабите си ръце над нея, нито да притегли децата си към този неин бряг, далеч от който вярата й казваше, че няма никакво спасение. Докато синовете му бяха юноши, обичното вечерно занимание на лорд Стейн — добър учен и любител на словесните спорове — беше да настройва учителя на момчетата, преподобния мистър Трейл (сега лорд-епископ на Йилинг), срещу изповедника на нейно сиятелство, отец Моул, и да ги слуша как спорят, докато пият виното си. Той подвикваше ту на единия, ту на другия: «Браво, Латимер! Добре казано, Лойола!» Обещаваше на Моул, че ако надвие, ще издействува да го направят епископ и се заклеваше, че щом употреби всичкото си влияние, за да може Трейл да получи кардиналска шапка, ако пък той излезе по-силен в спора. Нито един от двамата свещеници не се оставяше да бъде победен. И макар нежната майка да се надяваше, че най-малкият й и любим син ще се обърне към нейното вероизповедание — към майчината му черква, — страшно и горчиво разочарование очакваше набожната жена — разочарование, което дойде сякаш като някакво наказание за греха, който бе извършила с женитбата си.

Както е известно на всеки, който се интересуваше от живота на висшето общество, лорд Гонт, първородният син на маркиз Стейн, се ожени за лейди Бланш Тислууд, от благородното семейство Берейкърс, споменавано и по-рано в нашата повест. На младата двойка дадоха едно крило от Гонт Хаус, тъй като главата на семейството възнамеряваше да си остане господар на дома и докато трае царуването му, да царува като върховен повелител. Но неговият син и наследник живееше малко у дома си, не се разбираше с жена си и правеше заеми за сметка на наследството, което щеше да получи. Те му бяха необходимо допълнение към твърде умерените суми, които баща му благоволяваше да му отпуща. Маркизът знаеше за всеки шилинг от дълговете на своя син. При неговата оплаквана кончина се оказа, че у бащата се намира голяма част от полиците му, купувани от негово сиятелство в полза на децата на по-младия му син.

За удивление на лорд Гонт и за удоволствие на неговия естествен враг — баща му, лейди Гонт нямаше деца. Поради това се наложи да повикат от Виена по-младия брат, с лорд Джордж Гонт, който се занимаваше там с валсове и с дипломация, и го накараха да сключи брачен съюз с Джоана, едничката дъщеря на Джон Джонс, първи барон Хелвелин, глава на банкерското предприятие «Джонс, Браун и Робинсън». От този брак се родиха няколко синове и дъщери, чиято съдба няма нищо общо с настоящия разказ.

Бракът отначало беше щастлив. Лорд Джордж Гонт не само четеше, но и пишеше доста добре. Той говореше френски с лекота и беше един от най-способните валсьори в Европа. Нямаше никакво съмнение, че с тези свои дарби щеше да достигне до най-високите стъпала на професията си. Съпругата му чувствуваше, че дворците бяха нейното поле на действие, а и богатството й даваше възможност да устройва бляскави приеми в онези столици на континента, където дипломатическите длъжности на съпруга й ги водеха. Говореше се, че той ще бъде избран за министър и в един от клубовете хората се обзалагаха, че не след дълго ще го назначат посланик, когато изведнъж започнаха да се носят слухове за странното държане на секретаря на английското посолство. На една дипломатическа вечеря, давана от шефа му, той скочил от мястото си и заявил, че едно от блюдата е отровно. Също така на бала, даван от баварския пълномощен министър, граф Спрингбок-Хохенлауфен, той отишъл с бръсната глава и облечен като капуцински монах. Тържеството съвсем не е било маскен бал, както някои се опитваха да ни убедят. Хората си шепнеха, че става нещо особено. И дядо му бил такъв. Това било в семейството.

Жена му и децата му се върнаха в отечеството си и се заселиха в Гонт Хаус. Лорд Джордж се отказа от поста си в Европа и бе изпратен в Бразилия. Но хората знаеха много добре каква беше работата; той никога не се завърна от тази бразилска експедиция — не умря там, не бе живял там, изобщо никога не бе ходил там. Не беше отишъл никъде — бе напълно изчезнал. «Бразилия — казваше един клюкар на друг, като се усмихваше широко. — Бразилия, това е местността край гората Сент Джон. Рио де Жанейро е малка къщичка, заобиколена от четири стени; и Джордж Гонт изпълнява посланическата си служба при един пазач, който го е направил носител на усмирителна риза.» Такива думи си разменят един за друг хората в Панаира на суетата.

Два или три пъти седмично, много рано сутрин, клетата майка отиваше да навести нещастния болен. Понякога той й се подиграваше (и беше по-малко да слушаш смеха му, отколкото плача му); понякога тя заварваше блестящия дипломат от Виенския конгрес да влачи подире си някоя детска играчка или да си играе с куклата на дъщерята на пазача. Понякога той я познаваше, а също и отец Моул, нейния изповедник и придружник. Но по-често не можеше да си спомни за нея, също както беше забравил жена, деца, любов, амбиция, суета. Но той си спомняше за обедния час и плачеше, когато сместа от вино и вода в чашата му не беше достатъчно силна.

Това беше тайнствената болест на семейството му — майката я беше донесла от собствения си древен род. Злото се беше проявило веднъж или два пъти, дълго преди греховете на лейди Стейн да бяха започнали, дълго преди да бе захванала да ги изкупва със сълзи, пост и покаяние. Гордостта на рода бе сломена, също както първородният син на фараона. Черното петно на съдбата стоеше на фамилния праг — високия стар праг, на чийто свод отгоре се виждаха коронки и гербове.

Междувременно децата на отсъствуващия лорд бръщолевеха своите детски приказки и растяха, без ни най-малко да съзнават участта, която бе надвиснала и над техните глави. Отначало те разговаряха за баща си и съставяха планове за времето, когато щеше да се завърне. След изминаването на няколко години името на живия мъртвец по-рядко излизаше от устата им — докато най-после съвсем го забравиха. Но тяхната нещастна остаряла вече баба трепереше при мисълта, че те са наследници на бащиния си срам, както и на почестите му, и със свито от болка сърце чакаше деня, когато ужасното проклятие на прадедите им щеше да порази и тях.

Това грозно предчувствие преследваше и лорд Стейн. Той се опитваше да удави страшния призрак в червеното море на виното и веселието и понякога го загубваше от погледа си сред вихрушките и тътена на удоволствията. Но когато оставаше самичък, той винаги се връщаше при него и с изминаването на годините този призрак сякаш ставаше все по-заплашителен. «Аз грабнах сина ти — казваше призракът — защо не и тебе? Някой ден бих могъл да те затворя, както сина ти Джордж. Бих могъл утре да те хласна по главата и тогава — сбогом удоволствия и почести, празненства и красота, приятели, ласкатели, френски готвачки, красиви коне и къщи — и в замяна на всичко това: затвор, пазач и сламена постеля като на Джордж Гонт.» И тогава милордът се противопоставяше на заплашващия го призрак, защото той знаеше едно лекарство, с което да възпре неприятеля си.

Така, зад високите гравирани портали на Гонт Хаус, с гербовете и коронките, имаше богатство и великолепие, но не и голямо щастие. Даваните там пиршества бяха най-пищните в Лондон, но те не носеха доволство, освен на гостите, които седяха край масата на милорда. Ако не беше толкова знатен, навярно малцина щяха да го посещават, но в Панаира на суетата греховете на много видните се отминават със снизхождение. «Nous regardons a deux fois» [87] (както е казала една французойка), преди да осъждаме човек, притежаващ несъмнените качества на лорд Стейн. Може би някои от вечните недоволници и педантични моралисти гледаха на него с недобро око, но с удоволствие отиваха у дома му, щом ги поканеше.

— Лорд Стейн е наистина ужасен — казваше лейди Слингстоун, — но всички ходят у тях и, разбира се, аз ще се погрижа момичетата ми да не пострадат.

— Негово сиятелство е човек, на когото дължа твърде много — заявяваше преподобният доктор Трейл, като си мислеше за напредналата възраст на архиепископа; а мисис Трейл и дъщерите й по-скоро бика пропуснали да отидат на черква, отколкото на някой от приемите на негово сиятелство.

— Той е неморален човек — казваше дребничкият лорд Саутдаун на сестра си, която му се противопоставяше смирено, тъй като бе чувала ужасни неща от майка си за онова, което ставало в Гонт Хаус, — но, дявол да го вземе, неговото шампанско е най-хубавото в Европа!

А пък що се отнася до сър Пит Кроли, този образец на благоприличието, който едно време бе свиквал мисионерски събрания — и през ум не му минаваше да не отиде на гости на лорда.

— Там, където срещате хора като епископа на Йилинг и графиня Слингстоун, можете да бъдете уверена — обръщаше се той към лейди Джейн, — че спокойно можем да бъдем и ние. Големият пост и високото положение на лорд Стейн му дават възможност да заеме ръководно място сред хората от нашия обществен ранг. Този, който е съдебен глава на едно графство, моя мила, е почтен човек. Освен това, Джордж Гонт и аз бяхме близки едно време — той беше по-младши от мене, когато и двамата служехме като аташета в Пъмперникъл.

С една дума, всички отиваха в дома на този голям човек да му изкажат почитта си — всички, които той канеше. Също както и вие, читателю (не отричайте) и аз, писателят, бихме отишли, ако можеше да получим покана.

(обратно)

Глава XLVIII В която запознаваме читателя с най-доброто общество

Най-после съдбата отсъди добрината и любезността на Беки към главата на мъжовото й семейство да получат изключително голяма награда, награда, която, макар и донякъде и невеществена, малката жена желаеше по-силно, отколкото други, по-материални придобивки. Ако не възнамеряваше да води добродетелен живот, тя поне искаше да се радва на добро име, а ние знаем, че никоя дама от висшето общество не може да притежава това необходимо качество, докато не си сложи шлейф и пера и не бъде представена на своя монарх в двореца. След тази среща с величието те излизат белязани като честни жени. Лорд-шамбеланът им дава свидетелство за добродетелност. И също както при карантина съмнителните стоки и писма биват прекарани през нагорещен въздух и напръскани с ароматични киселини, след което ги обявяват за чисти, така и една дама, чиято репутация иначе би била съмнителна и заразителна, минава през целебното изпитание на кралското присъствие и излиза оттам очистена, от всякакъв порок.

Лейди Берейкърс, лейди Тъфто, мисис Бют Кроли и други дами, които са бивали в допир с мисис Родън Кроли, могат да се възмущават при мисълта, че тази омразна малка авантюристка ще прави реверанс пред владетеля, и могат да заявяват, че ако милата добра кралица Шарлота бе жива, тя никога не би позволила на такава безсрамна личност да се появи в нейната непорочна приемна зала. Но когато си помислим, че мисис Родън изкара изпита си във височайшето присъствие на първия джентълмен в Европа и че, тъй да се каже, от него получи дипломата си за добро име, ние ще проявим истинска липса на вярност към монарха, ако продължаваме да се съмняваме в нейната добродетелност. Колкото се отнася до мене, аз си спомням с любов и преклонение тази голяма историческа личност. Ах, как ли високо са се ценели качествата на знатните и благородни дами в Панаира на суетата, когато това достопочтено и височайшо създание е било дарено с титлата Пръв Благородник на своето Кралство, дадена му единодушно от изисканото и образовано общество на неговата империя! Драги мистър Х., скъпи приятелю от младостта ми, спомняте ли си онази блажена вечер преди двадесет и пет години, когато се даваше драмата «Лицемерът», режисирана от Елистън, в която главните роли се изпълняваха от Даутън и Листън? Тогава верноподаните учители на двама юноши им позволиха да излязат за една вечер от лицея Слотър Хаус, където тези младежи получаваха образованието си, и да се явят на сцената на театъра «Дръри Лейн», сред тълпата, която се бе събрала там да приветствува краля. Да, там беше кралят. Пред ложата на негово величество се намираха членовете на личната му гвардия, а маркиз Стейн (лорд-пазител на барутните складове) и други висши сановници стаяха изправени зад стола, на който седеше той — да, той, с румено лице, снажен, покрит с ордени, с гъста къдрава коса. Как пяхме тогава «Боже, пази краля»! Как цялата зала ехтеше и трепереше под звуците на тази величествена музика! Как го поздравяваха, как викаха «ура», как размахваха кърпички! Жени плачеха, майки прегръщаха децата си, а имаше и такива, които припаднаха от вълнение. В партера някои бяха задушени; писъци и стенания се смесваха с ликуващите викове на поданиците му, която присъствуваха тази вечер в театъра, и се показаха почти готови да умрат за него. Да, ние го видяхме. Съдбата не може да ни лиши от това. Други са виждали Наполеон. Останали са малцина, които са имали възможност да зърнат Фридрих Велики, доктор Джонсън, Мария-Антоанета и т.н., — но ние справедливо ще се гордеем пред децата си, че сме видели Джордж Добрия, Великолепния, Великия.

И тъй, настана щастлив ден в живота на мисис Родън Кроли, когато този ангел бе допуснат да влезе в рая — в двореца, за който бе жадувала. Съпругата на девер й играеше ролята на нейна кръстница. На определения ден сър Пит и жена му пристигнаха на Кързън Стрийт в големия нов семеен екипаж и тази гледка подействува твърде облагородяващо на Реглс, който наблюдаваше сцената от бакалския си дюкян и видя вътре бели пера и огромни букети цветя на гърдите на новите ливреи на лакеите.

Сър Пит, в блестяща униформа, слезе от каретата и влезе в къщата, препасан със сабя. Малкият Родън беше застанал в приемната с лице, долепено до стъклото на прозореца, като се усмихваше и кимаше с всичка сила на леля си в екипажа; а след малко сър Пит отново излезе от къщата, водейки една дама с огромни пера, наметната с бял шал, хванала деликатно в ръка величествен брокатен шлейф. Тя се качи в каляската тъй, сякаш беше принцеса, свикнала цял живот да ходи в двореца, усмихвайки се мило на лакея до вратичката и на сър Пит, който я последва вътре. След тях се качи и Родън, в старата си гвардейска униформа, страшно овехтяла и вече прекалено тясна. Отначало бяха решили той да следва процесията и да отиде при владетеля си във файтон, обаче добродушната му снаха настоя да тръгнат семейно. Каретата беше голяма, дамите, не особено едри, щяха да държат шлейфовете си в ръка — така че в края на краищата четиримата отидоха наедно. След малко екипажът им се присъедини към редицата карети, отправили се надолу по Пикадили и Сент Джеймс Стрийт, към стария тухлен дворец, където звездата на Брауншвиг чакаше да приеме своите благородници и поданици от висшето общество.

Беки чувствуваше, че просто й се ще да благославя хората от прозорците на екипажа — толкова възвисен бе духът й и така силно бе усещането й за високото положение, което най-после беше придобила в обществото. Дори и нашата Беки си имаше своите слабости: също както човек често среща хора да се гордеят с превъзходства, които другите трудно долавят — както например Комус твърдо вярва, че е най-добрият трагичен актьор в Англия; както Браун, известният романист, със странно желае да го смятат не за даровит, а за изискан и модерен; докато Робинсън, големият адвокат, не дава пет пари за репутацията си в съдебната зала, а се счита за превъзходен спортист, така също голямата цел в живота на Беки беше да бъде и да я смятат за почтена жена. И тя можа да се домогне до положението на дама от благородния свят с удивително постоянство, готовност и успех. Казахме вече, че имаше моменти, когато тя вярваше, че е жена от доброто общество и забравяше, че в чекмеджето вкъщи няма пари, че край портата дебнат кредитори, че трябва да омилостивява търговци и продавачи — с една дума, че няма върху какво да се крепи. И докато отиваше в двореца с каляската, със семейната каляска, тя придоби такова величествено държане, тъй самодоволно, предварително обмислено и внушително, че то накара дори и лейди Джейн да се засмее. Тя влезе в кралските зали с тръсване на главата, което би подхождало на императрица; и не се съмнявам, че ако би била такава, Ребека щеше да играе ролята си превъзходно.

В правото си сме да заявим, че дворцовото облекло на миене Родън Кроли, по случай представянето й пред монарха, беше най-изискано и блестящо. Обичната ни Ребека нямаше нужда от изкуствена светлина, която да подчертава красотата й. Лицето й все още можеше да изглежда хубаво при силно дневно осветление. Ако видехте сега роклята й, всяка дама от Панаира на суетата би я обявила за най-глупавото и най-смешно нещо на света, но преди двадесет и пет години в очите на всички присъствуващи тя беше най-прекрасният костюм на най-известната красавица на сезона. След двадесет години това чудо на шивашкото изкуство щеше да премине в царството на смешното и отживялото заедно с всички предишни суетности. Но стига сме се отклонявали. Всички заявиха, че роклята, която бе облякла на този бележит ден при представянето си в двореца, е наистина очарователна. Дори и добрата малка лейди Джейн бе принудена да признае това, когато гледаше своята роднина; и с тъга си каза сама на себе си, че нейният вкус стои доста по-долу от вкуса на мисис Беки.

Тя не знаеше колко грижи, мисъл и дарби беше отдала мисис Родън на тази дреха. Ребекиният вкус беше толкова добър, колкото на коя и да е европейска модистка, и умееше да върши някои неща по този начин, който лейди Джейн трудно би могла да разбере. Последната веднага долови колко разкошен бе брокатът на Ребекиния шлейф и колко блестяща е дантелата на роклята й.

Беки каза, че брокатът бил някаква си останка и че дантелата представлявала наистина сполучлива сделка. Имала я от сто години насам.

— Скъпа мисис Кроли, трябва да сте дали за нея цяло състояние — каза лейди Джейн, като сведе поглед към собствената си дантела, която по своето качество отстъпваше на първата. И като разгледа старинния брокат, от който бе направена дворцовата дреха на мисис Родън, тя беше готова да каже, че не може да си позволи подобно скъпо облекло, обаче възпря с усилие тези свои думи, защото щяха да наранят роднината й.

И все пак, ако лейди Джейн би знаяла всичко, мисля, че дори и нейният кротък нрав не би я възпрял да не избухне. Работата се състоеше в това, че когато подреждаше къщата на сър Пит, мисис Родън откри дантелата и броката в старите гардероби, където се намираха вещите на бившите господари на този дом, и си ги отнесе тихичко вкъщи. Там тя ги поправи тъй, че да отговарят на собствената й дребна фигура. Бригс я видя, когато ги вземаше, но не зададе никакви, въпроси и не каза никому нищо. Но аз подозирам, че тя й съчувстваше в тази работа, както биха сторили това много други честни жени.

Също и диамантите.

— Ех, да му се не види, откъде можа да вземеш тези диаманти, Беки? — запита я съпругът й, като се възхищаваше от скъпоценностите, които по-рано никога не бе виждал и които искряха на ушите и шията й и изпущаха богати отблясъци.

Беки се изчерви и го погледна вторачено за миг. Пит Кроли също се поизчерви и погледна през прозореца. Малка част от накитите й беше дал той — перлената огърлица с красива диамантена закопчалка — в бе пропуснал да спомене това обстоятелство пред съпругата си.

Беки погледна съпруга си, а сетне и сър Пит я в очите й се четеше закачливост и ликуване, сякаш искаше да каже: «Да те издам ли?»

— Познай! — каза тя на съпруга си. — Глупчо такъв — продължи Ребека, — откъде предполагаш, че съм ги взела? Всичките, освен перлената огърлица, която една скъпа приятелка ми подари много отдавна, взех под наем, разбира се. Взех ги под наем от мистър Полониус, на Ковънтри Стрийт. Да не би да мислиш, че всички диаманти, отиващи в двореца, принадлежат на тези, които ги носят, както прекрасните накити на лейди Джейн, които са много по-хубави от моите.

— Те са семейни скъпоценности — каза сър Пит, като отново погледна неловко. И през време на този семеен разговор екипажът вървеше надолу по улицата, дока то най-после бе разтоварен пред портите на двореца, където монархът очакваше тържествено гостите си.

Диамантите, които събудиха Родъновото възхищение, не се прибраха в хранилището на мистър Полониус от Ковънтри Стрийт и този джентълмен никога не поиска да му бъдат върнати. Те бяха сложени в тайно малко чекмедже на едно старо писалище, което Амелия Седли й бе подарила преди много, много години и в което Беки пазеше някои полезни и може би доста ценни неща, за които съпругът й нищо не знаеше. Да знаят малко или да не знаят нищо — това е в природата на някои съпрузи. А в природата на колко жени е да крият? О, дами, колко от вас имат тайни сметки, пращани от шивачката? Колко от вас имат рокли и гривни, които не смеете да покажете или пък треперите, когато ги носите? Треперите и умилостивявате с усмивка съпруга до вас, който не може да разпознае старата кадифена рокля от новата и новата гривна от миналогодишната, и няма понятие, че овехтелият жълт дантелен ешарп струва четиридесет гвинеи и че мадам Бобино всяка седмица пише настоятелни писма, с които си иска парите.

Така Родън не знаеше нищо за блестящите диамантени обици, нито за прелестния накит, който красеше гърдите на съпругата му. Но лорд Стейн, който бе заел място си в дворцовия салон в качеството си на лорд-пазител на барутните складове, като един от най-видните велможи и най-бележити крепители на английския трон, и който него ден се яви с всичките си звезди, ордени, яки и кордони и се показа особено внимателен към малката женичка, знаеше много добре откъде бяха дошли тези украшения и кой бе платил за тях.

Като се поклони пред нея, той се усмихна и процитира добре известните и красиви стихове за диамантите на Белинда, «които евреите целуваха и неверниците обожаваха».

— Но аз се надявам, че ваше сиятелство е правоверен — каза малката дамичка, като тръсна глава. И много от дамите, които се намираха наоколо, си зашепнаха и заприказваха; и множество джентълмени кимаха с глави и също си зашепнаха, когато видяха с какво особено внимание се отнесе знатният царедворец към малката авантюристка.

Не подхожда на моето безсилно и неопитно перо да описва подробностите на срещата между Ребека Кроли, по баща Шарп, и нейния царствен господар. Замъглените очи се затварят пред Величието. Верноподаническа почит и чувство за приличие заповядват дори на въображението да не оглежда любопитно свещената приемна зала, а да се отдръпне бързо назад, мълчаливо и почтително, като направи дълбоки поклони пред Височайшето присъствие.

Едно можем да кажем — че след тази среща в цял Лондон нямаше по-предано на краля сърце от Ребекиното. Името на нейния владетел бе постоянно на устните й и тя заявяваше, че нямало по-очарователен от него. Тя отиде в ателието на Колнъги и си поръча най-хубавия му портрет, който изкуството можеше да създаде и кредитът да позволи. Избра известния портрет, на който най-добрият от всички монарси е представен във фрак, с кожена яка, с бричове и копринени чорапи, седнал на диван, усмихващ се изпод къдравата си кестенява перука. Поръча също да нарисуват образа му на една брошка, която постоянно носеше — и просто омръзваше на познатите си с постоянните си приказки за неговата любезност и красота. Кой знае? Може би тази малка жена си мислеше, че би могла да играе ролята на Ментенон или Помпадур.

Но след представянето й в двореца най-интересно от всичко беше да чуеше човек добродетелните й приказки. Измежду познатите й имаше малко жени и трябва да се признае, че те не се ползуваха с най-добро име в Панаира на суетата. Но след като, тъй да се каже, тя бе придобила качеството на почтена жена, Беки не желаеше вече да се събира с тези жени със съмнителна слава. Когато лейди Крекънбъри й кимна от ложата си в операта, тя не отговори на поздрава й и извърна глава, когато срещна мисис Уошингтън Уайт в парка.

— Драга моя, човек трябва да покаже, че представлява нещо — казваше тя. — Човек не трябва да се движи със съмнителни личности. Аз съжалявам лейди Крекънбъри най-искрено; и не се съмнявам, че мисис Уошингтън Уайт е много добра жена. Вие можете да вечеряте с тях, тъй като обичате да играете на карти. Но аз не трябва да го върша, и няма да го върша; и бъдете така добра да кажете на Смит, когато някоя от тях ми дойде на гости, да съобщи, че ме няма вкъщи.

Подробностите на Бекиния костюм бяха описани във вестниците — пера, дипли, прекрасни диаманти и всичко останало. Лейди Крекънбъри прочете с огорчение този пасаж и започна да разисква с приближените си горделивото държане, което тази жена бе възприела напоследък. Мисис Бют Кроли и нейните дъщери в провинцията получиха от града съответния брой на вестник «Морнинг Пост» и дадоха свобода на честното си възмущение.

— Ако ти беше със зелени очи, с коса като слама и ако майка ти беше някаква си френска въжеиграчка — казваше мисис Бют на най-голямата си дъщеря (която, тъкмо обратното, беше много мургава, ниска и с чип нос), — можеше също да имаш прекрасни диаманти и братовчедката ти лейди Джейн щеше да те представи в двореца. Но ти си само едно благородно момиче, клето мое дете. Във вените ти тече само от най-ценната кръв на Англия, а набожността и добрите принципи са свой дял в живота. А и що се отнася до самата мене, която също съм съпруга на по-младия брат на един баронет, не съм си и помисляла да се представям в двореца — това не би могло да стане и с някои други, ако добрата кралица Шарлота беше жива.

По този начин достойната пасторска съпруга се успокояваше, а дъщерите й въздишаха и цяла нощ разучаваха алманаха на благородниците.

Няколко дни след знаменитото представяне в двореца добродетелната Беки бе удостоена с друга, също тъй много висока чест. Каретата на лейди Стейн се приближи до вратата на мисис Родън Кроли и лакеят остави две картички, на които бяха напечатани имената на маркиза Стейн и на графиня Гонт. Ако тези парченца картон бяха красиви картини или ако около тях бяха намотани сто ярда дантела, струваща двойно повече гвинеи, Беки нямаше да ги приеме с по-голямо удоволствие. Можете да бъдете уверени, че те заеха видно място в порцелановата ваза на масата в приемната, където Беки държеше визитните картички на гостите си. Боже, боже! Колко наскоро след появяването на величествените дворцови карти, визитните картички на клетата мисис Уошингтън Уайт и на лейди Крекънбъри, на които нашата малка приятелка много се радваше преди няколко месеца и които тогава караха това глупаво същество да се гордее, сега се свиха на дъното на вазата. Боже, боже! Горкичките пренебрегнати картички! Стейн! Берейкърс! Джон Хелвелн и Карлиън от Камелот! Можем да бъдем уверени, че Беки и Бригс прочетоха какво пишеше за тези имена в алманаха на благородниците и проследиха историята на тези знатни семейства, като проучиха най-подробно всички издънки и разклонения на фамилното дърво.

Два часа подир това лорд Стейн и като се огледа наоколо, забелязвайки всичко, както бе обичаят му, той видя, че визитните карти на дамите от неговото семейство вече бяха наредени като козове в колекцията на Беки. Това го накара да се ухили широко. Този стар циник винаги вършеше това при всяка проява на човешка слабост. След малко при него влезе и Беки. Когато това мило момиче очакваше негово сиятелство, тоалетът й винаги биваше най-грижливо подреден — косата превъзходно вчесана, кърпичките, ешарпите, малките велурени пантофки и други женски дреболии — всичко чудесно нагласено, а самата тя седеше в някаква естествена и красива поза, готова да го посрещне. Когато идването му я изненадваше, Беки, разбира се, трябваше да изтича до стаята си, да се оправи бързо пред огледалото и отново да слезе долу и да прояви гостоприемството си пред знатния велможа.

Сега тя го завари да се усмихва над вазата. Бяха открили суетата й и тя се поизчерви.

— Благодаря ви, монсеньор — каза тя. — Виждате, че дамите ви са били тук. Колко мило от ваша страна! Не можах да дойда по-рано — бях в кухнята и приготовлявах пудинг.

— Зная това, видях ви през пречките на прозореца, когато идвах насам с каретата — отвърна старият джентълмен.

— Вие виждате всичко — отвърна тя.

— Някои неща, но не и това, моя хубава госпожо — каза той добродушно. — Глупавичка малка лъжкиньо! Чух стъпките ви в стаята отгоре, където не се съмнявам, че сте слагали червило; трябва да дадете малко от него на лейди Гонт — цветът на лицето й е ужасен. Чух също, когато вратата на спалнята се отвори и сетне вие слязохте долу.

— Престъпление ли е да се старая да изглеждам в най-хубавия си вид, когато вие сте тук? — отвърна жално мисис Родън и потърка бузата си с носната кърпичка, за да покаже, че там няма никакво червило и че е поруменяла само от най-непресторена скромност. Що се отнася до това — кой знае — има червила, които не се полепват по носната кърпичка; а някои са толкова хубави, че дори и сълзите не ги разцепват.

— Тъй, тъй — каза старият джентълмен, като въртеше в ръка картичката на съпругата си, — на всяка цена сте решили да станете голяма дама. Просто съсипвате живота ми, за да ви избутам в доброто общество. Но, нещастна малка глупачко, вие не можете да се задържите там. Нямате цари.

— Ще ни наредите на добро място — прекъсна го Беки — колкото е възможно по-скоро.

— Нямате пари, а искате да се състезавате с тези, които имат. Клето мъничко глинено гърненце, вие искате да плувате надолу по течението заедно с големите медни съдове. Всички жени са еднакви. Всеки се мъчи да постигне това, което не си заслужава труда да придобие. Боже мой! Вчера вечерях с краля и ни поднесоха агнешко, гарнирано с цвекло. Често пъти ястие, приготвено от зеленчуци, е по-хубаво от най-добре угоеното теле. Ще отидете в Гонт Хаус. Зная, че няма да ме оставите на мира, докато не се вредите там. Но у дома не е и наполовина така забавно, както тук. Ще ви бъде отегчително. Както е отегчително и на мене. Жена ми е весела като лейди Макбет, а дъщерите ми са приятели като Ригън и Гонърил. Просто не смея да спя в това, което наричат моя спалня. Креватът е като балдахин от селенията на свети Петър. Имах си малко пиринчено легло в стаята за обличане и малък сламеник като отшелник. Аз съм отшелник. Ха, ха! Идната седмица ще бъдете поканена на вечеря. И gare aux femmes [88], внимавайте и се дръжте на положение. Ах, как ще ви тормозят те! — За човек като лорд Стейн, който не приказваше много, това беше твърде дълга реч. Тя не беше първата, която той него ден произнесе за доброто на Беки. Бригс вдигна поглед от работната маса, край която беше седнала в по-външната стая, и въздъхна дълбоко, когато чу великият маркиз да говори така пренебрежително за женския пол.

— Ако не изпъдите онова отвратително овчарско куче — каза лорд Стейн, като хвърли зъл поглед над рамото си към нея, — ще наредя да го отровят.

— Винаги храня кучето си от собствената си чиния — каза Ребека и се разсмя закачливо. И като се порадва на яростта на милорда, който мразеше клетата Бригс затова, че прекъсваше неговия tête-à-tête с хубавата съпруга на полковника, мисис Родън най-после се смили над обожателя си и като повика Бригс, тя се възхити от хубавото време и я помоли да изведе детето на разходка.

— Не ми е възможно да я изпъдя — каза Беки след малко мълчание и с много тъжен глас. Докато говореше, очите й се напълниха със сълзи и тя извърна глава.

— Защото не сте й плащали заплатата, така ли? — каза маркизът.

— Още по-лошо — каза Беки, като все още държеше очите си сведени надолу. — Разорила съм я.

— Разорили сте я? Тогва защо не я изпъдите? — запита джентълменът.

— Мъжете правят това — отвърна с горчивина Беки. — Жените не са толкова лоши. Миналата година, когато бяхме останали без петак, тя ни даде всичко. Никога не ще ме напусне, докато не се разорим напълно, което не ми изглежда много далеч, или докато не й платя последния шилинг, който имам да й давам.

— По дяволите, какво й дължите? — запита лордът. Като си представи колко голямо е богатството му, Беки спомена една сума, двойно по-голяма от тази, която трябваше да заплати на Бригс.

Това накара лорд Стейн да излее нов поток от ярост — кратък и енергичен, при което Ребека сведе още по-надолу глава и заплака горчиво.

— Не можех да постъпя иначе. Това беше едничката ми възможност. Не смея да кажа на съпруга си. Той ще ме убие, ако узнае какво съм направила. Пазех това в тайна от всички, освен от вас — и вие насила ме накарахте да го разкрия. Ах, лорд Стейн, какво ще правя сега? Толкова съм нещастна!

Лорд Стейн не отговори нищо; той само барабанеше с пръсти и хапеше нокти. Най-после нахлупи шапката си и изхвърча от стаята. Ребека не стана от мястото си, където се беше свила в отчаяние, докато вратата не се затвори с трясък подир него и екипажът му не отмина надолу по улицата. После се изправи, а в зелените й очи блестеше ликуване и закачливост. Веднъж или два пъти избухна в смях, докато работеше нещо, а след това седна пред пианото и изсвири мелодия, която сама съчини и която звучеше тържествено. Тя накара хората да се спрат под прозореца й и да се заслушат в хубавата музика.

Същата вечер за малката жена пристигнаха две писма от Гонт Хуас. Едното съдържаше покана за вечеря от лорд и лейди Стейн, която щеше да се състои следния петък, а в другото се намираше лист лилава хартия, носещ подписа на лорд Стейн и адреса на банкерското предприятие «Джонс, Браун и Робинсан», Ломбард Стрийт.

През нощта Родън чу Беки да се изсмива насън веднъж или два пъти. Това, което тъй много я забавлявало, каза тя, е мисълта, че ще отиде на Гонт Стрийт и ще се изправи пред дамите на този дом. Но истината е, че много други мисли я занимаваха. Да заплати ли на Бригс, или да я отпрати? Да учуди ли Реглс, като уреди сметката с него? Всички тези мисли се въртяха в главата й и на следния ден, когато Родън излезе да направи сутрешното си посещение в клуба, а мисис Кроли (със скромна рокля и с воал) се отправи с файтон в Сити и като влезе в банката на господа Джонс и Робинзън, тя представи на съответния чиновник един документ, а в отговор той я запита:

— В какви банкноти да ви се изплати сумата?

Тя отвърна кротко:

— Бих желала сто и петдесет лири стерлинги в дребни банкноти, а остатъкът в по-голяма. — И когато после мина през Сент Полс Чърчярд, спря се там и взе за Бригс най-хубавата черна копринена рокля, която можеше да се купи. Като целуна наивната стара мома и й каза няколко любезни думи, тя й поднесе подаръка си.

После отиде при мистър Реглс, попита мило за децата му и му даде петдесет лири от дължимото. След това се яви при кочияша, от който наемаше екипажите си, и удовлетвори и него с подобна сума.

— Надявам се, че това ще ви послужи за урок, Спавин — каза тя, — и на следващия прием в двореца няма да ме оставите да безпокоя девер си, сър Пит Кроли, и да го карам да води и четирма ни в каретата си, когато отиваме на посещение при негово величество, поради това, че собственият ми екипаж не идва да ме вземе.

Изглежда, че в деня на представянето в двореца помежду им бе възникнало недоразумение. Поради това полковникът без малко щеше да претърпи унижението да се яви пред владетеля в нает от пиацата файтон.

След като свърши всички тези работи, Беки се качи в стаята при споменатото по-рано писалище, което Амелия Седли й бе подарила преди много, много години и което съдържаше някои доста интересни и ценни неща, и заключи в този свой частен музей по-голямата банкнота, която касиерът на господа Джонс и Робинсън й беше дал.

(обратно)

Глава XLIX В която ни се поднасят три яденета и десерт

Когато тази сутрин дамите на Гонт Хаус бяха седнали на закуска, лорд Стейн (който пиеше шоколада си отделно и рядко безпокоеше жените на семейството, освен при идването на гости или когато се срещаха случайно в преддверието, или пък когато хвърляше към тях поглед в операта, в ложата им на първия балкон) — негово сиятелство се появи между дамите и децата, които се бяха събрали около масата за чай, и тогава се разрази истинска битка заради Ребека.

— Лейди Стейн — каза той, — искам да видя списъка на гостите за вечерята ви в петък; и желая, ако обичате, да напишете покана за полковник и мисис Кроли.

— Бланш ги пише — каза възбудено лейди Стейн. — Лейди Гонт пише поканите.

— Няма да пиша на тази личност — каза лейди Гонт, висока и представителна дама, която вдигна за миг очи и после отново ги сведе надолу. Не беше приятно да се срещне погледът на лорд Стейн от онези, които му възразяваха.

— Кажете на децата да излязат от стаята. Вървете си! — каза той, като дръпна шнура на звънеца. Малките, които винаги стояха изплашени пред него, се оттеглиха. Майка им се готвеше да направи същото. — Вие не — каза той. — Вие останете.

— Лейди Стейн, още веднъж ви моля да имате добрината да седнете пред онова писалище и да напишете поканата, за която ви споменах.

— Милорд, аз няма да присъствувам на вечерята — каза лейди Гонт. — Ще си отида вкъщи.

— Бих желал да го сторите и да си останете там. Ще намерите, че съдебните пристави в Берейкърс са много приятни, а пък аз ще се освободя от задължението да заемам пари на роднините ви, както и от трагичния ви вид. Коя сте вие, та да заповядвате тук? Нямате пари. Нямате мозък. Дойдохте в моя дом, за да родите деца, но не го направихте. Омръзнали сте на Гонт, а жената на Джордж е единственият човек в семейството, който не желае смъртта ви. Ако бяхте умрели, Гонт щеше да се ожени отново.

— Бих желала да бе така — отвърна нейно сиятелство със сълзи и ярост в очите си.

— Ха, та тъкмо вие ли държите тъй много на добродетелта? Съпругата ми, която е непорочна светица, както е известно на всички, и никога в живота си не е съгрешавала, няма нищо против да се срещне с младата си приятелка мисис Кроли. Милейди Стейн знае — понякога външният вид говори зле и за най-добрите жени; често пъти се разправят лъжи и за най-невинните. Моля, госпожо, да ви разкажа ли някои анекдоти за вашата мамичка, лейди Берейкърс.

— Ако желаете, сър, можете да ме ударите и да ме нараните, колкото си искате жестоко — каза лейди Гонт. Негово сиятелство винаги придобиваше добро настроение, когато виждаше съпругата си и снаха си да страдат.

— Сладка моя Бланш — каза той, — аз съм джентълмен и никога не докосвам с ръка жените, освен когато върша това от добри чувства. Искам само да поправя някои малки грешки на характера ви. Вие, жените, сте прекалено горди и твърде много ви липсва смирение, както съм уверен, че и отец Моул би казал на лейди Стейн, ако беше тук. Не трябва да си давате важност; трябва да бъдете кротки и смирени, скъпи мои. Откъде да знае лейди Стейн? Може би тази искрена, добродушна и наклеветена от хората мисис Кроли е съвсем невинна — по-невинна дори от самата нея. Съпругът й не се ползува с добро име, но то е толкова добро, колкото и името на Берейкърс, който много е играл на карти, а е плащал твърде малко, и който с измама ви отне едничкото наследство, което ви бе дадено, и ви остави без петак на ръцете ми. Вярно, че мисис Кроли няма добро потекло; но то не е по-лошо от това на знаменития прародител на Фани, първия дьо ла Джонс.

— Парите, които донесох в семейството, сър… — извика лейди Джордж.

— Купихте си с тях нещо, което не бяхте предвидили — каза мрачно маркизът. — Ако Гонт умре, съпругът ви ще придобие почестите и правата му; ще ги наследят и момчетата ви и кой знае какво още заедно с тях! Междувременно, уважаеми дами, вън оттук бъдете колкото си искате горди и добродетелни, но само мене не си давайте важност. А що се отнася до доброто име на мисис Кроли, аз няма да унижавам нито себе си, нито тази най-безпогрешна и най-чиста жена, ако дори намекна, че то се нуждае от защита. Ще бъдете така добри да я приемете с най-голяма сърдечност, както ще вършите това по отношение на всички, които представям в тази къща. Тази къща? — И той избухна в смях. — Кой е неин господар? И какво представлява тя? Този храм на добродетелта принадлежи на мене. И ако поканя хората от най-съмнителните квартали, пак ще трябва да ги посрещнете с най-голяма учтивост, да ви вземат д…

След тази енергична проповед, каквато лорд Стейн често имаше обичай да чете пред харема си, щом се появяваха признаци на непослушание, за унилите жени не остава нищо друго, освен да го послушат. Лейди Гонт написа поръчаната от негово сиятелство покана и двете със свекърва си отидоха с каретата, огорчени и унизени, да оставят лично в дома на мисис Родън картичките си, които причиниха толкова голямо удоволствие на тази невинна жена.

В Лондон имаше семейства, които биха пожертвували едногодишния си доход, за да получат такава чест лично от ръцете на тези високопоставени дами. Мисис Фредерик Булък например би вървяла по колене от Мейфеър до Ломбард Стрийт, ако лейди Стейн и лейди Гонт бяха я чакали в Сити, за да я вдигнат и й кажат: «Елате у нас следния петък» — не на един от големите балове в Гонт Хаус, където имаше голяма блъсканица и отиваха всички, но на свещените, тайнствени, недостъпни и изискани приеми, за които получаването на покана беше привилегия, чест и дори благословия.

Строга, безупречна и хубава, лейди Гонт заемаше най-високо място в Панаира на суетата. Особената учтивост, с която лорд Стейн се отнасяше към нея, очароваше всеки, който ставаше свидетел на държанието му, и караше дори и най-строгите критици да признаят какъв превъзходен джентълмен е той и да заявяват, че поне сърцето на негово сиятелство е там, където би трябвало да бъде.

Дамите от Гонт Хаус повикаха на помощ лейди Берейкърс, за да сразят общия неприятел. Един от екипажите на лейди Гонт отиде на Хил Стрийт, за да вземе майката на нейно сиятелство, защото всичките й екипажи бяха в ръцете на съдебните пристави; а се казваше, че дори и самите й накити и дрехи били притежание на неумолимите й кредитори. Техен беше и замъкът й с всичките му скъпи картини, мебели и произведения на изкуството — величествените картини на Ван Дайк; благородните табла на Рейнолдс; Лорънсовите портрети, красиви и претрупани, които преди тридесет години се считаха за гениални творби; несравнимата «Танцуваща нимфа на Канова», за която бе позирала в младостта си самата лейди Берейкърс, тогава прелестна, цъфтяща от здраве, блестяща с богатството, високото положение и красотата си, а сега беззъба, плешива и стара — дрипа от някаква величествена дворцова дреха. Милордът, нейният съпруг, рисуван по същото време от Лорънс, представен от него как размахва сабята си пред своя замък, облечен в униформата си на полковник от Тислуудската доброволческа кавалерия, съставена от благородници, понастоящем бе съсухрен, мършав старец с дълга връхна дреха и перука, който обикновено сутрин се промъкваше в Грейс Ин и обядваше самичък в разни клубове. Сега не обичаше да ходи на вечеря у лорд Стейн. В младостта си двамата заедно се бяха впускали в разни удоволствия и в тези състезания победител бе излизал Берейкърс. Но Стейн се бе оказал по-издръжлив от него и го бе надминал във всяко отношение. Понастоящем маркизът беше десет пъти по-голям човек от младия лорд, какъвто бе Гонт в осемдесет и пета година докато Берейкърс бе изостанал назад — стар, сразен, съсипан и разорен. Той бе заемал прекалено много пари от Стейн, за да му бъде приятно да се среща често със стария си приятел. Когато решаваше да бъде шеговит, лордът запитваше смеешком лейди Гонт защо баща й не е идвал да я види.

— Не е бил тук вече от четири месеца — казваше обикновено лорд Стейн. — Винаги мога да позная от чековата си книжка кога лорд Берейкърс ме е удостоявал с присъствието си.

Не подхожда на автора на настоящата повест да говори много за другите бележити личности, с които Беки имаше честта да се срещне при това свое появяване в аристократическия свят. Там беше и негово сиятелство принц Петерварадин с принцесата, неговата съпруга. Той беше добре стегнат благородник, с широки гърди на военен, върху който величествено блестеше медал, а около врата му се виждаше червената яка на ордена на Златното руно. Беше притежател на голям брой овчи стада.

— Погледнете лицето му. Струва ми се, че сам той произхожда от овца — прошепна Беки на лорд Стейн. И наистина в образа на негово величество — дълъг, важен и бял — се четеше подобна прилика.

Присъствуваше и мистър Джон Пол Джеферсън Джоунс, аташиран към американското посолство и кореспондент на вестник «Нюйоркски Демагог». За да стане приятен на компанията, той запита лейди Стейн при една пауза през време на вечерята: «Как намира Бразилия приятелят ми Джордж Тоит?» Той и Джордж били много близки в Неапол и заедно ходили да разгледат Везувий. Мистър Джоунс направи пълно и подробно описание на вечерята, което се появи своевременно в «Нюйоркски Демагог». Той споменаваше имената и титлите на всички гости, като даваше кратки биографични бележки за главните присъствуващи. Описваше външността на дамите с голямо красноречие; сервизите на масата; броя и костюмите на прислугата; изброяваше поднесените блюда и вина; украшенията на бюфета и вероятната стойност на порцелана. Той пресметна, че подобна вечеря не би могла да струва по-малко от осемнадесет долара на лице. И този човек доскоро имаше обичай да изпраща свои протежета с препоръчителни писма до настоящия лорд Стейн, насърчен да прави това поради интимните връзки, които бе имал със скъпия си приятел, покойния лорд. Той се възмущаваше твърде много, че някакъв млад и незначителен аристократ, граф Саутдаун, се отнесъл пренебрежително с него, когато се отправили към столовата. «Точно когато пристъпвах да предложа ръката си на една много приятна и остроумна дама от модното общество, блестящата и забележителна мисис Родън Кроли — пишеше той, — младият благородник застана между нея и мене и грабна моята прекрасна Елена без ни една дума на извинение. Бях принуден да вървя на края на процесията с полковника, съпруг на тази дама, един чернолик военен, отличил се в битката при Ватерло, където имал по-добра сполука, отколкото някои от събратята му с червени мундири при Ню Орлеан».

При появяването си сред това общество на благородници полковникът поруменя тъй, както обикновено поруменява шестнадесетгодишно момче, когато се намери сред сестрините си съученички. Споменахме и преди, че нашият добър Родън никога през живота си не бе имал навика да се движи сред дамско общество. С мъжете в клуба или полковата столова той се чувствуваше много добре и можеше да язди, да се обзалага и да играе билярд с най-смелия от тях. В живота му бе имало време и за приятелство с жени, но това бе преди двадесет години и съответните дами бяха от по-особена категория. Времената са такива, че човек мъчно се осмелява да намекне за този вид общество, което хиляди от нашите млади мъже от Панаира на суетата посещават всеки ден, което всяка вечер изпълва казина и танцувални салони и за което хората знаят, че съществува също тъй, както и обществото, което се движи из алеите за екипажите в Хайд Парк или посещава черквата «Св. Джеймс» — но чието съществуване най-педантичните, макар и може би не най-моралните от хората, пренебрегват напълно. С една дума, макар че полковник Родън Кроли сега беше на четиридесет и пет години, участта му в живота бе да срещне едва пет-шест добродетелни жени, освен този образец на съвършенство — собствената му съпруга. С изключение на нея и на добрата му снаха лейди Джейн, чиято благородна природа го бе опитомила и бе спечелила сърцето му, всички останали плашеха достойния полковник; и при първото му отиване на вечеря в Гонт Хаус не го чуха да направи нито една забележка, освен че времето било много горещо. Впрочем Беки би го оставила вкъщи, ако принципите на добродетелта не заповядваха съпругът и да я придружава, за да бди над плахото и треперливо малко създание при първото му появяване сред благородното общество.

Когато тя влезе, лорд Стейн пристъпи напред, взе ръката й и я поздрави с голяма учтивост, след което я представи на лейди Стейн и на техни сиятелства, нейните снахи. Техни сиятелства направиха три величествени поклона, а възрастната дама, разбира се, подаде ръка на новодошлата, но тя бе студена и безжизнена като мрамор.

Беки я пое с благодарност и смирение; и като направи реверанс, който би сторил чест на най-добрия учител по танц, тя, тъй да се каже, се постави в краката на лейди Стейн, като заяви, че негово сиятелство бил най-старият приятел и покровител на баща й и че тя, Беки, се научила да почита и уважава семейство Стейн още от детинството си. Работата се състоеше в това, че лорд Стейн веднъж бе купил две картини от покойния Шарп и чувствителното сираче никога не можеше да забрави това благодеяние.

След това я представиха на лейди Берейкърс, на която Ребека също направи най-почтителен реверанс. Въпросната високопоставена дама й отвърна с ледена изисканост.

— Имах удоволствието да се запозная с ваше сиятелство в Брюксел, преди десет години — каза Беки с най-пленителен глас. — Имах голямото щастие да се срещна с лейди Берейкърс на бала у графиня Ричмънд, вечерта преди битката при Ватерло. И си спомням как ваше сиятелство и милейди Бланш, вашата дъщеря, седяхте в екипажа в двора пред конюшнята на хотела и чакахте да ви намерят коне. Надявам се, че диамантите на ваше сиятелство са в безопасност.

Всеки от присъствуващите погледна съседа си. С прочутите диаманти бяха станали известни промени, за които, разбира се, Беки не знаеше нищо. Родън Кроли се оттегли с лорд Саутдаун до един прозорец, където чуха лорда да се смее най-невъздържано, когато Родън му разправи как лейди Берейкърс пращала всички да й търсят коне и как Беки «добре я наредила, бога ми». «Смятам, че от тази жена няма защо да се страхувам» — мислеше си Беки. И наистина лейди Берейкърс и дъщеря й си размениха уплашени и ядосани погледи и старата се оттегли до една маса, където най-енергично започна да разглежда някакви картини.

Когато владетелят от Дунавските страни се появи, поведоха разговор на френски и тогава лейди Берейкърс и по-младите дами видяха, за тяхно още по-голямо смущение, че мисис Кроли беше много добре запозната с този език и го говореше с много по-хубаво произношение от тяхното. Беки се беше срещала с унгарските магнати заедно с армията във Франция през 1816–1817 г. Тя запита за приятелите си с голям интерес. Чуждестранните личности я помислиха за някаква особена високопоставена дама; и принцът, и принцесата запитаха както лорд Стейн, така и маркизата, която придружаваха до банкетната зала, коя е онази petite dame [89], която говори така добре.

Най-после, след като процесията бе съставена по описания от американския дипломат начин, всички влязоха в салона, където поднесоха вечерята и където читателят е свободен да се забавлява според угодата си, както вече му обещахме.

Но когато дамите останаха сами, тогава вече Беки разбра, че ще започнат враждебни действия. Малката жена се намери в такова състояние, което я накара да признае колко прав бе лорд Стейн, когато я предупреждаваше да се пази от обществото на жени, намиращи се в по-високо от нейното положение. Също както казват, че тези, които най-много мразят ирландците, са самите ирландци, така безсъмнено най-големите мъчители на жените са пак жени. Когато клетата малка Беки остана насаме с дамите и се приближи към камината, където се бяха оттеглили знатните гостенки, те напуснаха това място и заобиколиха една маса с рисунки. Когато Беки ги последва там, те отново се запътиха една по една към огъня. Опита се да заговори едно от децата (към които на обществени места тя обикновено проявяваше голяма обич), но мистър Джордж Гонт бе извикан настрана от своята мамичка. Изобщо към чужденката се отнесоха с такава жестокост, че дори самата лейди Стейн се съжали и отиде да поведе разговор със самотната малка жена.

— Лорд Стейн разправя, че свирите и пеете много хубаво — каза й нейно сиятелство с пламнали от руменина бузи. — Бих желала да бъдете така добра и да ми попеете.

— Готова съм да направя всичко, което би доставило удоволствие на милорда или на вас — каза Ребека, искрено признателна. После седна пред пианото и запя.

Тя изпя няколко религиозни песни от Моцарт, любими мелодии на лейди Стейн още от миналото, и стори това с такава нежност и тъй сладко, че графинята, която се помайваше край пианото, седна близо до нея и заслуша с приковано внимание, докато от очите й се зарониха сълзи. Вярно, че дамите от опозицията, намиращи се на другия край на масата, бръмчаха и приказваха високо и непрестанно, но лейди Стейн не чуваше този шум. Тя отново бе станала дете, върнала се бе през пустотата на последните четиридесет години от живота си към манастира, където беше отрасла. Черковният орган бе свирил същите мелодии, а органистката-сестра, която тя бе обичала най-много от всички в общежитието, я бе научила да ги пее през тези ранни щастливи дни. Лейди Стейн пак беше момиче и за един час тези кратки години на щастие отново се разцъфтяха за нея — и тя се сепна, когато вратите се отвориха шумно, и като се чу високият смях на лорд Стейн, господата влязоха, обхванати от веселие.

Той разбра още при пръв поглед какво се бе случило в негово отсъствие и поне веднъж почувствува признателност към жена си. Лордът се приближи до нея и я заговори, наричайки я по име, което отново накара бледото й лице да поруменее.

— Жена ми казва, че сте пели като ангел — обърна се той към Беки. Всички знаем, че има два вида ангели, и хората казват, че и двата вида са очарователни — всеки по своя начин.

Независимо от това как бе прекарала началото на тази вечер, през останалото време Беки пожъна голям успех. Тя пя колкото можеше най-хубаво и пеенето й тъй много се хареса, че всички мъже дойдоха и се насъбраха около пианото. Жените, нейните неприятелки, бяха оставени съвсем сами. И мистър Пол Джеферсън Джоунс реши, че е напълно спечелил благоволението на лейди Гонт, когато отиде при нейно сиятелство и похвали прекрасния глас на очарователната й приятелка.

(обратно)

Глава L В която се говори за обикновени хорица

Музата, която и да е тя, покровителствуваща настоящата комична повест, трябва сега да слезе от благородните височини, където се рееше до преди малко, да има добрината да кацне на скромния покрив на Джон Седли в Бромптън и да опише какво става там. И тук също, в този беден дом, живеят грижата, недоверието и безпокойството. Мисис Клеп мърмори тайно в кухнята пред съпруга си за наема и настоятелно иска от добрия човечец да въстане против бившия си покровител и настоящ наемател. Мисис Седли е престанала да посещава хазайката си в долната част на къщата и вече съвсем не е в състояние да се отнася със снизхождение към мисис Клеп. Как можеш да се държиш покровителствено към човек, на когото дължиш четиридесет лири стерлинги и който постоянно ти подхвърля намеци за тези пари? Слугинята-ирландка не е изменила най-малко своето почтително и мило държане, но на мисис Седли се струва, че е започнала да става дръзка и неблагодарна, и също както крадецът вижда полицай зад всеки храст, така и тя долавя какви ли не загатвания и заплахи във всички думи и отговори на девойката. Мис Клеп, която вече е станала същинска госпожица, според мнението на киселата стара жена не е нищо друго, освен непоносима и нахална хитруша. Мисис Седли просто не може да разбере как Амелия може толкова да я обича и защо тъй често я вика в стаята си и излиза постоянно с нея. Горчивината на бедността е отровила живота на тази някога весела и добра жена. Тя не е благодарна на Амелия за непрестанното й добро държане към нея; недоволствува срещу усилията й да бъде внимателна и услужлива; гълчи я за глупавата гордост, която изпитва спрямо детето си и за пренебрежението й към родителите си. Домът на Джорджи не е много весел, след като вуйчо Джоз си е оттеглил ежемесечната вноска и малкото семейство е изложено почти на глад.

Амелия мисли и мисли и напряга ума си да намери средства, за да увеличи мизерния доход, с който тя и близките й гладуват. Можели да дава някакви уроци? Да рисува кутии за визитни картички? Да бродира? Тя открива, че много жени работят усилено и по-добре от нея за два пенса дневно. Купува от книжарницата два позлатени по краищата картона и се залавя да рисува колкото може най-добре — върху единия се появява овчар с червен жакет, с усмихнато розово лице на фона на нахвърлян с молив пейзаж, а върху другия — овчарка, пристъпваща по малко мостче, с малко куче зад нея и със сполучливо сложени сенки. Книжарят, от когото е взела картоните, с напразната надежда, че от своя страна и той ще ги купи от нея, след като види как ги е украсила, едва скрива присмеха си, с който разглежда тези слаби произведения на изкуството. Той поглежда отстрани госпожицата, която му помага в дюкяна, слага отново картините в техния плик от сивобелезникава хартия и ги подава на клетата вдовица и на мис Клеп, на която се струва, че никога не е виждала такива прекрасни картини и е била уверена, че книжарят ще даде най-малко две гвинеи за всяка една от рисунките. Обезнадеждени и със свити сърца, те правят опити в други магазини в центъра на Лондон. «Не ми трябват» — заявява един. «Вървете си» — казва ядосано друг. Три шилинга и шест пенса са изразходвани напразно и картините отиват в спалнята на мис Клеп, която продължава да ги смята прелестни.

Подир дълги размишления и след като изпитва мъките на съчиняването, тя написва нещо с най-хубавия си почерк на една картичка, с което осведомява желаещите, че «дама, разполагаща с известно свободно време, желае да се заеме с образованието на няколко малки момичета, на които би могла да преподава английски, френски, география, история и музика. Отнесете се до мистър Браун, за мисис, А. О.» Дава обявлението на книжаря, от когото бе взела картоните и който се съгласява да го остави да лежи върху тезгяха, където то пожълтява и се замърсява от мухите. Много пъти Амелия минава срамежливо край вратата, като се надява, че мистър Браун ще й каже някаква новина, но той нито веднъж не й кимва да влезе. Когато отива да направи някои дребни покупки, той пак не й казва нищо. Клета наивна женице, нежна и слаба, как ще се бориш с грубия сражаващ се свят?

Всеки ден тя става все по-тъжна и по-загрижена; впива в детето си изплашен поглед, чийто израз момчето не може да си обясни. Нощем се стряска и наднича крадешком в стаята му, за да види дали спи и не са ли го откраднали. Самата тя сега спи твърде малко. Една постоянна мисъл и страх я преследват. Как плаче и се моли в дългите безмълвни нощи — как се мъчи да скрие от себе си мисълта, която отново се връща в съзнанието й, че трябва да се раздели с момчето и че тя е единствената пречка между него и благоденствието. Не й е възможно, не й е възможно! Поне не сега. Друг път. Ах, как тежко е да се мисли за това и да се понасят тези страдания!

Хрумва й нещо, което я кара да поруменее и да се отвърне от себе си — би могла да дава личния си доход само на родителите си, а младият свещеник ще я вземе за жена и ще я приюти заедно с детето. Но ето скъпите спомени и портретът на Джордж, които я упрекват. Срамът и любовта я принуждават да откаже да направи тази жертва. Тя се отдръпва от нея като от нещо светотатствено; и тези мисли никога не се застояват за дълго в чистото й и нежно сърце.

Борбата, която описваме само в едно-две изречения, траеше седмици наред в душата на Амелия. През това време тя не се довери никому, никому не беше в състояние да разкрие страданията си, също както не можеше и да допусне, че ще се предаде, макар и всекидневно да отстъпваше по малко пред неприятеля, с когото трябваше да се бори. Една истина след друга се разкриваха мълчаливо пред нея и заставаха твърдо насреща й; нищета и мизерия за всички, унижения и страдания за родителите й, несправедливост към момчето — една по една рухваха кулите на малката крепост, в която клетата жена ревниво пазеше едничката си любов, единственото си съкровище.

В началото на борбата тя се обърна към брат си в Калкута, като му прати писмо, изпълнено с нежни молби, увещавайки го да не спира месечната издръжка, която дотогава бе пращал на родителите им, и му обрисува искрено и правдиво нещастното им положение. Но тя не знаеше истината по този въпрос. Джоз редовно пращаше сумите, обаче те отиваха в ръцете на един лихвар в Сити, на когото старият Седли бе дал правото да ги получава в замяна на заема, получен от него и вложен в несполучливи сделки. Еми с нетърпение пресмяташе дните, необходими за пристигането на писмото и за идването на отговора. Беше вписала датата на изпращането му в бележника си. На кръстника на сина си, добрия майор в Мадрас, тя не откри нито една от мъките и тревогите си. Не му беше писала от деня, когато го бе поздравила за бъдещата му женитба. С болка и отчаяние си мислеше тя как този приятел, едничкият, когото имаше, единственият, който държеше на нея, щеше също да се отдръпне.

Веднъж, когато всичко вървеше много зле — кредиторите ги тормозеха, майката бе изпаднала в истерична скръб, бащата бе по-мрачен от всякога, обитателите на къщата се отбягваха един друг, всеки тайно потискан от личните си мъки и от чувството за тегнещата върху му несправедливост, — случи се така, че бащата и дъщерята бяха останали сами. Амелия реши да утеши баща си, като му каже какво е направила. Беше писала на Джоузеф — отговорът му навярно щеше да пристигне след три или четири месеца. Той винаги е бил щедър, макар и нехаен. Невъзможно е да им откаже, когато разбере в какво притеснено положение се намират родителите му.

Тогава клетият стар джентълмен й разкри цялата истина — че синът му не е престанал да им праща месечната издръжка, която им била отнета поради собственото му неблагоразумие. Не посмял по-рано да й го каже. Когато с горчив и треперлив глас той направи признанието си и Амелия му хвърли изплашен и изпълнен с ужас поглед, старият помисли, че тя го укорява, дето е скрил това от нея.

— Ах — каза той с разтреперани устни и извърната глава, — сега ти презираш своя стар баща!

— О, татко! Не е това — извика Амелия, като се отпусна на шията му и го целуна много пъти. — Винаги си бил добър и мил. Направил си го за добро. Не ми е за парите… а за… о, боже мой, боже мой! Смили се над мене и ми дай сили да понеса това изпитание! — и тя отново го целуна буйно и излезе от стаята.

Бащата не разбираше какво означава това обяснение, нито избликът на скръб, с който клетата девойка го бе оставила. Тя бе победена. Присъдата бе прочетена. Детето трябва да се отдели от нея… да отиде при други… да я забрави. Нейното сърце и богатство — нейната радост, надежда, любов — едва ли не бог! Тя трябва да се откаже от него; и тогава — тогава ще отиде при Джордж и двамата заедно ще бдят над детето и ще чакат, докато и то дойде при тях на небето.

Сложи бонето си, едва съзнавайки какво върши, и тръгна по улиците, по които Джордж имаше обичай да върви на връщане от училище и където обикновено тя отиваше да го посрещне. Беше месец май, следобед нямаше да има учебни занимания. Всички пъпки на дърветата се бяха развили, времето беше прекрасно. Момчето затича към нея с песен на уста, поруменяло от здраве, хванало под ръка книгите си. Ето го! И двете й ръце го обгърнаха. Не, това е невъзможно. Невъзможно е да се разделят.

— Мамо, какво има? — запита я то. — Изглеждаш ми много бледа.

— Нищо, мое дете — отвърна тя и се наведе да го целуне.

Същата вечер Амелия накара момчето да й прочете разказа за Самуил и за това как Хана, неговата майка, след като го отбила, го занесла на първосвещеника, за да бъде отдаден в служба на бога. И Джорджи прочете благодарствения химн на Хана, в който се казва кой прави хората бедни и богати, кой принизява и възвеличава — как бедните, ще бъдат вдигнати от праха, а силните ще бъдат сломени. После й прочете как майката на Самуил му направила малка дрешка и му я носила от година на година, когато отивала да принася годишната жертва. А след това, по своя си простичък и мил начин, Амелия разтълкува на сина си тази трогателна история. Обясни му как Хана, макар че много обичала детето си, все пак го дала на първосвещеника, защото е положила клетва. И как навярно винаги си мислила за него, докато седяла далеч у дома си, заета с ушиването на малката дрешка. Разправи му как Самуил никога не забравял майка си и колко щастлива трябва да е била тя, когато (разбира се, годините минавали много бързо) идвало време да отиде и види момчето си и колко добро и мъдро растяло то. Тя изрече тази малка проповед с нежен и тържествен глас и със сухи очи, докато стигна до мястото, където се разправяше за срещата между двамата — и тогава думите й изведнъж пресекнаха, нежното сърце преля; тя притисна до гърди момчето и го залюля в обятията си, като плачеше безмълвно над него, ронейки горчиви и свети майчински сълзи.

След като взе решение, вдовицата започна да предприема такива мерки, които смяташе необходими за постигането на поставената си цел. Един ден мис Озбърн, на Ръсъл Скуеър, получи от Амелия писмо (вече десет години не бе писала този адрес; и ето сега през паметта й преминаха младостта й и ранният й живот), което я накара силно да поруменее и да погледне към баща си, седнал мрачно на мястото си на другия край на масата.

С прости думи Амелия й обясняваше причините, които я принуждават да промени решението си относно момчето. Нови нещастия сполетели баща й, които го разорили напълно. Пенсията й е толкова малка, че с нея едва ще може да поддържа родителите си и в никакъв случай не ще й стигне да осигури на Джордж възможностите, които му се полагат. Колкото и големи да са страданията й при раздялата със сина си, с божията помощ тя ще ги понесе заради доброто на момчето. Тя знае, че тези, при които то отива, ще сторят всичко, което е по силите им, да го направят щастливо. По-нататък Амелия описваше характера му — такъв, какъвто смяташе, че е: чувствителен, импулсивен, възпротивяващ се на всякакъв контрол и грубост, но лесно поддаващ се на влиянието на любовта и нежните обноски. В послепис заявяваше, че желае да получи писмено съгласие, даващо й право да вижда детето си колкото иска често — като не ще може да се раздели с него при други условия.

— Какво? Госпожа Гордост се е сломила, а? — каза старият Озбърн, когато с развълнуван и разтреперан глас мис Озбърн му прочете писмото. — Принудени да гладуват, а? Ха, ха! Знаех си, че ще се предаде. — Той се опита да се държи важно и да чете вестника както обикновено — но му бе невъзможно да следи редовете. И той възкликваше и проклинаше иззад разтворения вестник.

Най-после го захвърли и като погледна смръщено към дъщеря си, както си имаше обичай, излезе от стаята и отиде в кабинета си, откъдето се завърна след малко с ключ в ръка. Той го подхвърли на мис Озбърн.

— Пригответе стаята над моята — тази, която едно време беше негова — каза Озбърн.

— Добре, сър — отвърна разтреперана дъщеря му.

Това бе Джорджовата стая. Не я бяха отваряли повече от десет години. Някои от дрехите му, книжа, носни кърпи, камшици, шапки, въдици и спортни принадлежности все още се намираха там. Един армейски списък от 1814 година с неговото име на обвивката му; малък речник, който имаше навик да употребява при писане, както и подарената от майка му библия бяха сложени върху камината, заедно с чифт шпори и изсъхнала мастилница, покрита с праха на десет години. Колко дни и хора бяха изминали пътя си от времето, когато това мастило бе влажно! Неговата ръка бе слагала попивателната хартия върху блокчето с листове за писане.

Мис Озбърн много се развълнува, когато влезе за пръв път в стаята, последвана от прислужниците. Отпусна се съвсем пребледняла на малкото легло.

— Каква прекрасна новина, госпожице — каза икономката, — истина ви казвам, госпожице! Добрите стари времена се връщат. Милото малко момченце! — И тя разтвори прозореца, като пусна свежия въздух да нахлуе в стаята.

— Най-добре пратете малко пари на онази жена — каза мистър Озбърн, преди да излезе. — Тя не трябва да чувствува никаква липса. Пратете й сто лири.

— И да отида ли утре да я видя? — запита мис Озбърн.

— То си е ваша работа. Помнете само, че тя не трябва да стъпва тук. Не, дявол да го вземе, дори и за всички пари в Лондон. Но отсега нататък не трябва да търпи никакви лишения. Така че внимавайте и подредете всичко както трябва. — След тези кратки думи мистър Озбърн се запъти по обичая си към Сити.

— Ето ти пари, татко — каза нея вечер Амелия, като целуна баща си и сложи в ръката му чек за сто лири.

— И… и… мамо, не бъди груба с Джорджи. Той няма… няма да остане дълго при нас. — Тя не можа да каже нищо повече и отиде безшумно в своята стая. Нека затворим врата след нея и я оставим самичка със скръбта и молитвите й. Нека говорим малко за толкова много любов и мъка.

Както бе обещала в краткото си писмо, на следния ден мис Озбърн отиде да види Амелия. Срещата между двете беше приятелска. Един поглед и няколко думи от страна на мис Озбърн показаха на клетата вдовица, че колкото се отнася до тази жена, няма защо да се страхува, че тя ще вземе първо място в сърцето на сина й. Зълва й беше хладна, разумна, нелишена от доброта. Може би майката нямаше да е толкова доволна, ако съперницата й бе по-хубава, по-млада, по-нежна и по-топлосърдечна. Мис Озбърн, от друга страна, бе обхваната от мисли и спомени за миналото и не можеше да се трогне от събуждащото жал положение на бедната майка. Тя бе победена и тъй да се каже, вече бе захвърлила оръжие и се бе предала. Същия ден те уговориха предварителните условия на договора за капитулация.

Следния ден задържаха Джорджи от училище, за да се види с леля си. Амелия ги остави сами и се качи в стаята си, като се мъчеше да опита как ще понесе раздялата. Изминаха дни на преговори, посещения, приготовления. С голяма предпазливост Амелия съобщи на Джорджи какво възнамеряваха да направят. Очакваше да го види много развълнуван от тази новина. Тъжно отвърна глава клетата жена, като видя, че той изпита по-скоро радост, отколкото други някакви чувства. Същия ден той се похвали пред съучениците си; разправи им как ще живее при дядо си — бащата на собствения му баща, а не този, който понякога идва да го вижда в училище; ще бъде много богат, ще си има екипаж и пони и ще го пратят в много по-хубаво училище; и когато стане богат, ще си купи хубава кутия за моливи и ще плати на продавачката на сладкиши. Момчето беше самият образ на баща си, както виждаше това и майка му.

Не ми дава сърце, заради нашата мила Амелия, да разправям подробно за последните дни на Джорджи у дома му.

Най-после уреченият ден настъпи, екипажът спря пред вратата, малките скромни пакетчета, съдържащи спомени и дребни белези на любов и привързаност, отдавна стояха приготвени в преддверието — Джордж бе облечен в новия си костюм, за който шивачът предварително идва да му вземе мярка. Той бе станал още в зори и беше надянал празничните си дрехи. Майка му го чуваше от съседната стая, където лежеше в безмълвна мъка и бдение. Дни преди това тя се бе приготовлявала за края; бе купувала някои дребни неща за момчето; бе надписвала книгите и бельото му; бе му говорила, за да го подготви за промяната, като се мъчеше да си въобрази, че той се нуждае от подобна подготовка.

Щом за него щеше да има промяна, какво друго го интересуваше! Той жадуваше за нея. Хилядите му ревностни изявления относно това, което щял да направи, когато отидел да живее при дядо си, показваха на клетата вдовица колко малко го опечаляваше мисълта за раздялата «Често ще идвам да те виждам с понито, мамо» — казваше той. Ще отива да я взема с екипажа; ще се разхождат в парка и тя ще има всичко каквото пожелае. Бедната майка бе принудена да се задоволи с тези себелюбиви прояви на привързаност и се опитваше да се убеди колко искрено я обича синът й. Разбира се, че я обича. Всички деца са такива — търсят разнообразието и… не, не са себелюбиви, а своеволни. И нейното дете трябва да се наслади на всички житейски радости и да постигне всичките си мечти. Самата тя, поради собствения си егоизъм и безразсъдна любов към него, досега му бе отнемала точно тези права и удоволствия.

Зная малко неща по-трогателни от това плахо унижение и себепринизяване от страна на жената. Как пламенно заявява, че не мъжът, а тя е виновна; как взема всички грешки върху себе си; как сякаш търси наказания за злини, които никога не е извършвала, и упорито прикрива истинския виновник! Онези, които причиняват страдания на жените, биват дарявани от тях с най-много доброта. Те се раждат страхливци и мъчители и тормозят онези, които стоят най-смирено пред тях.

Така Амелия се готвеше в безмълвни страдания за раздялата със сина си и прекара много, много самотни часове в приготовления за наближаващия край. Джорджи стоеше край майка си и я гледаше какво върши без ни най-малка загриженост. Сълзи падаха в кутиите му: пасажи се подчертаваха в любимите му книги; стари играчки, спомени и съкровища от миналото се скътваха за него, прибирани с чудна грижливост и усърдие — и от всичко това момчето нищо не забеляза. Детето си заминава усмихнато, докато майчиното сърце се съкрушава от болка. Боже мой, колко е жално да наблюдава човек в Панаира на суетата безплодната любов на майката към децата!

Минават няколко дни и голямото събитие в живота на Амелия е окончателно завършено. Никакъв ангел не се намесва. Детето е пожертвувано и отдадено на съдбата; и вдовицата е съвсем сама.

Разбира се, момчето идва често да я вижда. То язди пони, с кочияш зад гърба си, за голяма радост на стария му дядо Седли, който върви гордо по алеята край него. Също така Джорджи отива да се види с момчетата от малкото училище и да им се похвали с новото си богатство и разкош. След изминаването на два дни той вече е възприел леко господарствено държане и покровителствено отношение към околните. «Роден е да заповядва — мисли си майката, — също както баща му преди него.»

Сега времето е прекрасно. Вечер, през дните, когато той не идва, тя прави дълги разходки към центъра на Лондон — да, чак до Ръсъл Скуеър, и си почива на камъка край оградата на градината срещу къщата на мистър Озбърн. Оттам тя поглежда нагоре и вижда осветените прозорци на приемната, а около девет часа — стаята на по-горния етаж, където спи Джорджи. Тя знае — той й е казал. Там Амелия се моли, когато светлината угасне, моли се със смирено сърце и си отива вкъщи приведена и мълчалива. Когато се прибира у дома, тя е много изморена. Може би след дълга, изтощителна разходка ще спи по-добре; и може би ще сънува Джорджи.

Един неделен ден се случи така, че тя вървеше по Ръсъл Скуеър, настрани от къщата на мистър Озбърн (обаче я виждаше и отдалеч), когато черковните камбани забиха и Джорджи и леля му излязоха, за да отидат на черква. Един малък уличен метач поиска милостиня и лакеят, който носеше книгите с черковните химни, се опита да го отпъди. Но Джорджи се спря и му даде пари. Божията благословия да бъде върху момчето! Еми изтича през площада и като се приближи до метача, също му даде милостиня. Всички неделни камбани биеха и тя ги последва, докато стигна до черквата и влезе вътре. После седна на едно място, откъдето можеше да вижда главата на момчето под бащината му възпоменателна плоча. Стотици свежи детски гласове се издигнаха и запяха благодарствени химни към милостивия отец и душата на малкия Джорджи трептеше от радостно чувство при този изблик на величествено славословие. За известно време майка му не можеше да го вижда през замъглените си очи.

(обратно)

Глава LI Сред вихъра на светския живот

След като Беки се появи на интимните приеми на лорд Стейн, където се събираше само най-отбрано общество, претенциите на тази достойна жена относно модния спят се удовлетвориха и някои от най-изисканите и най-високи порти в престолния град бързо се отвориха за нея — толкова изискани и толкова високи, че както обичният читател, така и авторът на настоящата повест напразно биха се надявали да влязат през тях. Скъпи братя, нека застанем разтреперани пред тези величествени портали. Представям си ги пазени от камерхери с нажежени сребърни вили, с които промушват всички онези, които нямат достъп до тях. Казват, че усърдният вестникарски дописник, който седи в преддверието и записва имената на високопоставените гости, допускани до приемите, умира наскоро, след като излезе оттам. Той не може за дълго да преживее блясъка на модния свят. Той го изгаря цял, също както присъствието на Юпитер, в пълно снаряжение, изпепели онази клета неразумна Семеле — онази лекомислена нощна пеперуда, която се погуби заради това, че бе дръзнала да излезе от своите естествени сфери. Нека всички, които жадуват да бъдат приемани от висшето общество, научат наизуст нейната история — нейната, а може би и на Беки. Да, всичко това е суета. Дори и то ще има край. И ще дойде един или друг ден (но слава богу, то няма да е в наше време), когато за Хайд Парк няма да се знае повече, отколкото за прочутите градини край Вавилон.

Дами, известно ли ви е, че великият Пит е живял на Бейкър Стрийт? Какво ли не биха дали и вашите баби да бъдат поканени на приемите на лейди Хестър в онази полуразрушена вече къща? Аз съм бил там на вечеря — moi qui vous parle [90]. Стоял съм в салона заедно с призраците на знатните мъртъвци. Докато седяхме и пиехме кларет с хора от настоящето, духовете на починалите навлизаха и заемаха места около масите. Адингтън седеше и се кланяше, като се усмихваше зловещо и не оставаше назад, когато бутилката минаваше безшумно от ръка в ръка. Скот мигаше изпод гъстите си рунтави вежди и отпъждаше призрака на една пчела. Уилбърфорс отправяше очи към тавана, сякаш не разбираше как чашата му се вдигаше пълна до устните и после се сваляше празна — към тавана, който едва до вчера беше над главите ни и към който са гледали всички първи хора от миналото. Сега тази къща се дава под наем като мебелирано жилище. Да, едно време лейди Хестър е живяла на Бейкър Стрийт, а сега спи в пустота.

Да, разбира се, всичко това е суета, но кой няма да си признае, че изпитва поне малко слабост към суетата? Бих желал да зная кой разумен човек не обича печено телешко само защото било нещо временно и краткотрайно? То също е суета; но дано всеки, който чете тази книга, да има достатъчно от него през целия си живот; да, дори и ако читателите ми са петстотин хиляди. Заповядайте, господа, седнете и си хапнете с истинска охота — тлъстото, крехкото, соса, гарнитурите — както го обичате, не го щадете. Джон, момчето ми, налей ми още една чаша вино. Да, нека всички изядем своя дял от суетата и да благодарим за нея. И нека също изпитаме аристократическите удоволствия на Беки до последната им граница — защото и те, както всички смъртни радости, бяха преходни.

Последицата от посещението й у лорд Стейн беше, че негово височество принц Петерварадин намери удобен случай да поднови познанството си с полковник Кроли, когато се срещнаха на следния ден в клуба, и да изкаже почитанията си на мисис Кроли в Хайд Парк, като свали шапка и й направи дълбок поклон. Веднага след това тя и съпругът й бяха поканени на един от интимните приеми в Левън Хаус, обитавана тогава от негово височество през временното отсъствие от Англия на благородния й собственик. След вечеря тя пя пред отбрано малцинство гости. Присъствуваше и маркиз Стейн, бащински надзираващ успеха на възпитаничката си.

В Левън Хаус Беки срещна един от най-изисканите джентълмени и най-големи министри в Европа — граф дьо ла Жаботиер, който тогава беше посланик на най-християнския крал, а впоследствие стана и министър на същия владетел. Заявявам, че просто се надувам от гордост, когато тези величествени имена излизат изпод перото ми и си мисля в каква блестяща компания се движеше милата ни Беки. Тя стана постоянна гостенка на френското посолство, където никой прием не се считаше пълен без присъствието на очарователната мадам Родън Кроли.

Господин де Трифини (от семейство Перигор) и господин Шампиняк, и двамата аташета в посолството, мигновено бяха сразени от прелестите на хубавата съпруга на полковника. И двамата заявяваха, както е обичайно за мъжете от тяхната страна (защото нима някой е срещал французин, който е бил в Англия и който да не е оставил там половин дузина нещастни семейства, и да не е донесъл също толкова сърца в джоба си) — и двамата, казвам, заявяваха, че са au mieux [91] с очарователната мадам Родън.

Но аз се съмнявам в истинността на това твърдение. Шампиняк имаше голяма слабост към картите и вечер много често играеше с полковника, докато Беки пееше на лорд Стейн в другата стая. А що се отнася до Трифини, твърде добре известен факт е, че той не смееше да ходи в клуба на чужденците, където дължеше пари на келнерите, и ако не се хранеше в посолството, този достоен млад джентълмен трябваше да гладува. Повтарям — съмнявам се дали Беки би избрала единия или другия от тези двама младежи, за да ги дари с някакво по-особено внимание. Те й изпълняваха разни поръчки, купуваха й цветя и ръкавици, задлъжняваха, за да я водят в ложа в операта, и по хиляди начини проявяваха своята любезност. Приказваха английски с възхитителна простота и за голямо удоволствие на Беки и на лорд Стейн тя имитираше било единия, било другия в самото му лице, като го поздравяваше за напредъка му в английския език, вършейки това със сериозност, която винаги разсмиваше маркиза, нейния присмехулен стар покровител. Трифини подари на Бригс шал, с цел да спечели на своя страна компаньонката на Беки, като я помоли да й предаде едно писмо. Наивната стара мома й го връчи пред цяла компания и съдържанието му послужи за голямо забавление на онези, които го прочетоха. Прочете го лорд Стейн; прочетоха го всички, освен добрия Родън, на когото не бе необходимо да се разправя всичко, което ставаше в малката къща в Мейфеър.

Не след дълго Беки посрещаше там не само «най-добрите» чужденци (както се казва с езика на възхитителното ни и благородно общество), но също така и някои от най-добрите англичани. Не искам да кажа най-добродетелните, нито дори най-малко добродетелните, нито най-умните, нито най-глупавите, ни най-богатите, ни тези с най-доброто потекло, но просто «най-добрите» — с една дума, хората, за чието достойнство не може да има никакво съмнение, като например великата лейди Фитц-Уилис, великата лейди Слоубър, великата лейди Гризела Макбет (бивша лейди Г. Глаури, дъщеря на лорд Грей от Глаури) и други подобни. Когато графиня Фитц-Уилис прояви внимание към някого, той или тя е в пълна безопасност. За тях вече не може да се поставя никакъв въпрос. Не че лейди Фитц-Уилис е по-добра от другите — тъкмо обратното, вече е петдесет и седем годишна, повехнала, и нито е богата, нито хубава, нито забавна. Но всички са единодушия, че е от «най-добрите хора». Тези, които отиват в дома й, са също измежду най-добрите. И навярно поради старата си ненавист към лейди Стейн (чиято титла едно време бе правила опити да спечели) тази високопоставена и прочута водачка на модата благоволи да признае мисис Родън Кроли — най-подчертано й направи реверанс на един прием и не само насърчаваше сина си сър Китс (негово сиятелство получи поста си посредством влиянието на лорд Стейн) да посещава дома на мисис Кроли, но също така я покани в собствената си резиденция и през време на вечерята на два пъти й заговори с най-голяма любезност и внимание. Това важно обстоятелство стана известно в цял Лондон още на другия ден. Тези, които негодуваха против мисис Кроли, сега замлъкнаха. Уенъм, духовитият адвокат, дясна ръка на лорд Стейн, я възхваляваше навсякъде; и някои, които се бяха колебали, изведнъж й дадоха признание — малкият Том Тоуди, който бе укорявал лорд Саутдаун, че посещава къщата на такава пропаднала жена, сега почна да търси причини да се запознае с нея. С една дума, тя влезе в кръга на онези, които се считаха за «най-добрите». О, любими мои читатели и братя, не завиждайте преждевременно на Беки — казват, че слава като нейната е непостоянна. Говори се със сигурност, че дори и в най-недостъпните кръгове хората не са по-щастливи от клетите скитници, блуждаещи вън от светещите зони. И Беки, която проникна в самото сърце на модния свят и видя с очите си Джордж IV, след това са я чували да заявява, че и там всичко било суета.

Трябва да бъдем кратки в описанието на този дял от кариерата й. Също както ми е невъзможно да описвам мистериите на франкмасонството, макар и да съм сигурен, че то е само шмекерия, също така непосветеният не може да се заеме да обрисува достоверно висшето общество и най-добре ще е да пази мненията си за себе си, каквито и да са те.

Години след това Беки често говореше за този период от живота си, когато бе имала случай да се движи измежду най-изисканите кръгове на лондонското модно общество. Успехът й я развълнува, възвиси я, а след това я отегчи. Отначало нищо не й беше по-приятно от заниманието да си измисля и доставя (а последното носеше не малко грижи и изискваше не малко изобретателност от страна на човек, притежаващ твърде ограничените средства на мисис Кроли) най-хубавите нови рокли и накити, да отива с екипаж на най-изисканите вечери, където я приемаха най-високопоставени хора; и от изисканите вечери след това да отива на изискани соарета, където виждаше същите хора, с които бе вечеряла, с които се бе срещала предишната вечер и щеше да види и на следния ден. Това бяха безукорно облечени млади господа, с хубави вратовръзки, със светнали обувки и с бели ръкавици; възрастни джентълмени — представителни, с пиринчени копчета, с благороден вид, учтиви и прозаични; млади девойки — руси, свенливи и в розови рокли; а майките им — величествени, красиви, разкошно облечени, тържествени и с диамантени накити. Те разговаряха на английски, а не на лош френски както в романите. Разговаряха за къщите, характерите и семействата на своите съседи и приятели, също както Джонсови вършат това по отношение на Смитови, Бившите познайници на Беки я мразеха и й завиждаха, а тя, клетичката, се прозяваше вътрешно от скука. «Бих желала да съм вън от всичко това — казваше си тя. — По-скоро бих предпочела да съм пасторска жена и да преподавам в неделното училище. Или да съм съпруга на някой подпоручик и да пътувам в полковия фургон. Или пък колко по-весело би било да си сложа панталони и украсена с металически звездички дреха и да танцувам пред една от палатките на някой панаир.»

— И бихте го направили много добре — казваше със смях лорд Стейн. Тя често имаше случай да разправя на този човек своите неприятности и безпокойства — те го забавляваха.

— Родън би бил чудесен церемониалмайстор — или както там го наричат — човекът с високите ботуши и униформа, който обикаля около арената и размахва камшик. Той е висок, едър и има фигура на военен. Спомням си — продължи замислено Беки — как веднъж, когато бях дете, татко ме заведе на брукгринския панаир. И когато си отидохме вкъщи, аз си направих кокили и танцувах в ателието, за почуда на всичките му ученици.

— Колко жалко, че съм пропуснал тази гледка! — каза лорд Стейн.

— Иска ми се и сега да го направя — продължи Беки. — Как би се ококорила лейди Блинки и как би зяпнала лейди Гризела Макбет! Шт! Тихо! Ето че Паста започва да пее. — Беки винаги се постараваше да прояви най-очебийно любезността си към професионалните артисти и артистки, които вземаха участие в тези аристократически приеми. Тя ги следваше в ъгъла, където те седяха мълчаливи, и се ръкуваше с тях и им се усмихваше тъй, че всички да я видят. Самата тя беше артистка, както откровено си признаваше; и в начина, по който говореше за долния си произход, имаше чистосърдечност и смирение, които — според случая — дразнеха, обезоръжаваха или забавляваха околните. «Колко дръзка е тази жена! — казваше един. — Как си дава вид на независима, когато би трябвало да си седи мирничко и да е благодарна, ако някой я заговори!…» «Колко е откровена и добродушна!» — казваше друг. «Каква изкусна малка хитруша!» — добавяше трети. Навярно всички бяха прави; обаче Беки се държеше тъй, както си намираше за добре, и така очароваше професионалните певци и певици, че те забравяха болните си гърла, за да пеят на приемите й, и й даваха уроци безплатно.

Да, тя устройваше приеми в малката къща на Кързън Стрийт. Десетки екипажи със запалени фарове задръстваха улицата, за голямо отвращение на №200, чиито обитатели не можеха да спят поради шума от чукането, и на №202, които пък не можеха да спят от завист. Огромните лакеи, които придружаваха каретите, бяха твърде грамадни, за да се поберат в малкото преддверие на дома й, затова ги изпращаха в съседните кръчми, откъдето малките момчета за поръчки ги повикваха, когато господарите им имаха нужда от тях. Десетки известни лондонски контета се бутаха и настъпваха по тясната стълба, като се смееха, че се срещат там. И множество строги и безупречни дами от доброто общество седяха в малката приемна и слушаха професионалните певци, които, според обичая си, пееха тъй, сякаш искаха да изпочупят всички прозорци. А на следния ден във вестник «Морнинг Пост», на страницата, посветена на светския живот, се появяваше пасаж със следното съдържание:

«Вчера полковник и мисис Кроли дадоха вечеря в дома си в Мейфеър, на която присъствува известен брой отбрани гости. Там бяха техни височества принц и принцеса Петерварадин, негово сиятелство Папуш паша, турският посланик (придружен от Кибоб бей, драгоманин на посолството), маркиз Стейн, граф Саутдаун, сър Пит и Лейди Джейн Кроли, мистър Уог и т.н. След вечеря мисис Кроли устрои соаре, на което присъствуваха: графиня Стилтън, граф де ла Грюер, маркиза Чешър, маркиз Алесандро Страчино, конт дьо Бри барон Шапцюгер, Шевалие Тости, графиня Слингстоун и лейди Ф. Макадам, генерал-майор и лейди Г. Макбет с двете госпожици Макбет; виконт Педингтън, сър Хоръс Фоги, негово сиятелство Бедуин Сендс и т.н.»

Читателят може да продължи удоволствието си, като прочете докрай целия списък, изпълващ дванадесет гъсто написани с малък шрифт редове.

И в отношенията си с високопоставените личности нашата мила приятелка показваше същата откровеност, която отличаваше държанието й спрямо скромните и низшите. При един случай, когато беше на гости в много изискана къща, Ребека поведе разговор (може би малко показно) на френски с един прочут тенор, французин, докато лейди Гризела Макбет ги гледаше смръщено през рамо.

— Колко добре приказвате френски! — каза лейди Гризела, която говореше, този език с единбургски акцент, просто удивителен за слушане.

— Би трябвало да го владея — отвърна скромно Беки, като сведе очи надолу. — Преподавах го в едно училище, а и майка ми беше французойка.

Лейди Гризела се очарова от смирението й и се смекчи към малката жена. Тя се възмущаваше от фаталните тенденции към изравняване, които позволяваха на хора от всички класи да влизат в обществото на по-високостоящите от тях; но нейно сиятелство признаваше, че тази поне се държи добре и никога не забравя мястото си в живота. Тя беше много добра жена — добра към бедните, глупава, неподозрителна, безупречна. Не беше нейна грешката, че се мислеше по-високостояща от вас и мене — полите на дедите й са били целувани в продължение на много векове.

След случката с песните на Моцарт лейди Стейн отстъпи пред Беки и май не беше вече зле настроена спрямо нея. По-младите дами от рода Гонт също бяха принудени да се подчинят. Веднъж или два пъти те подстрекаваха разни хора против нея, но нападките им останаха безуспешни. Блестящата лейди Стънингтън се опита да влезе в сражение, но неустрашимата малка Беки я разгроми напълно. Понякога, когато я нападаха, Беки изкусно съумяваше да се държи като свенлива наивка, в какъвто случаи биваше най-опасна. Тогава изричаше най-злобни неща с най-невинен и откровен вид и се погрижваше да се извини за сторената грешка най-искрено, така че цял свят да разбере какво е направила.

Дамите от семейството на лорд Стейн накараха неговия пръв помощник, мистър Уог, прочут със своето остроумие, да предприеме нападение срещу нея; и една вечер, като се усмихна широко на покровителките си и им намигна, сякаш искаше да каже; «Внимавайте сега колко ще бъде забавно» — този достоен мъж започна да атакува Беки, която, без да подозира нещо, спокойно вечеряше. Нападната внезапно, но винаги готова за борба, малката жена се окопити за миг, отвърна на удара с още по-съкрушителен, който накара Уог цял да се изчерви от срам. После тя отново се залови със супата си в пълно спокойствие и с най-кротката усмивка на лице. Височайшият покровител на Уог, който от време на време го канеше на вечеря и му заемаше по малко пари и чийто вестник и избори адвокатът ръководеше, сега хвърли на нещастния човечец такъв яростен поглед, който едва не го накара да се свие под масата и да избухне в плач. Погледна жадно милорда, но той по време на вечерята не му проговори нито веднъж, а и дамите се отвърнаха от него. Най-после самата Беки се смили и се опита да го въвлече в разговор. В продължение на шест седмици не го поканиха нито един път на вечеря; а Фиш, един от доверените хора на милорда, когото Уог, разбира се, ухажваше най-старателно, получи нареждане да му съобщи, че ако пак някога се осмели да каже нещо грубо на мисис Кроли или я направи прицел на глупавите си шеги, маркизът ще протестира всичките му полици и ще го разори най-безмилостно.

Уог плака пред Фиш и замоли скъпия си приятел да ходатайствува за него. После написа стихотворение, посветено на мисис Р. К., и го помести в следващия брой на издаваното от него списание. Той просеше благоволението й на приемите, където я срещаше; държеше се раболепно пред Родън в клуба и след известно време му позволиха отново да влезе в Гонт Хаус. Беки винаги биваше добра към него, винаги се забавляваше от приказките му, никога не се ядосваше.

Мистър Уенъм, главният везир и доверен слуга на негово сиятелство (с място в парламента и на обедната маса), беше много по-благоразумен в държането и мненията си, отколкото мистър Уог. Колкото и да бе склонен да мрази всички парвенюта (самият мистър Уенъм беше непоколебим стар консерватор, а баща му — дребен търговец на въглища някъде в Северна Англия), този адютант на маркиза никога не показваше каквато и да било неприязън към новата фаворитка. Крадешком и правеше разни добрини и я преследваше със своята лукава и почтителна любезност, която някак си караше Беки да се чувствува по-неловко, отколкото откритата неприязън на другите хора.

Откъде семейство Кроли вземаше парите, изразходвани за забавленията, на които канеха хората от висшето общество, беше тайна, която даваше повод за доста много приказки и навярно прибавяше известна пикантност към тези малки празненства. Някои заявяваха със сигурност, че сър Пит Кроли отпускал на брат си доста големи суми. Ако това наистина бе така, упражняваното от Беки влияние върху баронета трябва действително да е било удивително и характерът му трябва да е претърпял голяма промяна с напредването на възрастта. Други пък загатваха, че Беки имала обичай да налага контрибуции на всичките приятели на съпруга си, като ту отивала при един, обляна в сълзи, защото в дома им бил пристигнал съдебният пристав, ту пък падала на колене пред друг и заявявала, че цялото семейство трябвало да отиде в затвор или да се самоубие, ако дадена сметка не била платена. Говореше се, че благодарение на тези патетични сцени лорд Саутдаун бил принуден да даде стотици лири стерлинги. Младият поручик Фелтъм (син на предприятието Тилър и Фелтъм, шапкари и военни доставчици), когото семейство Кроли въведе в аристократическия свят, също бе цитиран като една от жертвите на Беки в парично отношение. Имаше и такива, които заявяваха, че тя измъквала пари от разни наивни хорица под предлог, че ще им намери държавни служби. Какви ли не истории се разправяха за нашата скъпа и невинна приятелка! Едно е положително — ако бе имала всичките пари, които се говореше, че е изпросила, взела назаем или откраднала, тя би могла да събере добър капитал и да си живее честно до гроб, докато всъщност… но няма защо разказът ни да изпреварва събитията.

Истината е, че с икономия и добро ръководене на нещата — с пестеливо харчене на готови пари и като не се плаща почти на никого — хората могат, поне за известно време, да живеят с голям външен разкош и малко средства. Уверен съм, че прословутите приеми на Беки, които в края на краищата не бяха чак толкова много, струваха на тази дама малко повече от восъчните свещи, които осветяваха стените. Стилбрук и Куинс Кроли я снабдяваха изобилно с дивеч и плодове. Зимниците на лорд Стейн бяха на нейно разположение и прочутите готвачи на този превъзходен благородник се разпореждаха в малката й кухня или пък й изпращаха по заповед на милорда най-големите деликатеси от неговата готварница. Заявявам, че е наистина срамно да се сипят укори върху такова невинно същество, както по онова време хората вършеха това спрямо Беки; и предупреждавам читателите да не вярват нито на една десета от разправяните против нея истории. Ако трябва да се изхвърли от обществото всеки, който задлъжнява и не може да си плати, ако започнем да надничаме в частния живот на всеки и да правим догадки за дохода му, като се отвръщаме от него в случай, че не одобряваме разходите му — каква ли пустиня би представлявал тогава Панаирът на суетата и какво ли непоносимо място за живеене би бил той! Всеки ще се обърне против съседа си и благата на цивилизацията, скъпи ми господине, ще изчезнат завинаги. Ще се караме, ще сипем хули, ще се избягваме един друг. Къщите ни ще се превърнат на пещери и всички ще тръгнем в парцали, защото няма да ни е грижа за никого. Наемите ще спадат. Вече няма да се дават приеми. Всички търговци в града ще се разорят. Виното, восъчните свещи, съестните продукти, червилото, кринолините, диамантите, перуките, накитите от времето на Людовик XIV, старият порцелан, каретите, разкошните грациозно пристъпващи коне за екипажи — всички житейски радости, казвам аз, ще отидат по дяволите, ако хората действуват според глупавите си принципи и ако избягваха онези, които ненавиждат и укоряват. Докато с малко милосърдие и взаимна търпимост нещата се нареждат така, че всичко си върви доста приятничко — можем да хулим един човек зад гърба му колкото си искаме и да го наричаме най-големия неокачен на бесилката мошеник — но нима това ни кара да желаем да го обесим? Не. Когато го срещнем, ние се ръкуваме. Ако готвачът му е добър, прощаваме му — отиваме на вечеря в дома му и очакваме и той да ни отвърне със същото. Така търговията процъфтява; цивилизацията напредва; мирът се поддържа; всяка седмица се поражда нужда от нови дрехи за нови приеми; и виното от миналогодишната реколта възнаграждава честния собственик, който го е произвел.

По времето, за което пишем, макар че великият Джордж беше на трона и дамите носеха gigots и широки гребени, подобни на кокалени лопати, забодени в косите, вместо гладките ръкави и прелестните венци, които сега са на мода, обноските на висшето общество не се различаваха много от обноските на настоящето и забавленията им бяха почти съвсем същите. На нас, които стоим настрани и надзъртаме над раменете на полицая, за да видим чудните красавици, които влизат в двореца или в операта, те може да изглеждат като някакви същества с неземно очарование, радващи се на непостижимо за нас щастие. И тъкмо за да утешим някои от тези недоволници, ние разказваме за борбите, победите и разочарованията на нашата Беки, която, подобно на всички ценни хора, имаше своя дял и от трите.

На един прием в дома на маркиз Стейн, където се представиха три пантомими с участието на някои от гостите, мисис Кроли пожъна най-голям успех. Стивънс, Карадори, Ронзи де Бенис — хората я сравняваха с една или друга от тях и единодушно заявяваха, за което може би имаха основание, че ако бе станала актриса, никой на сцената не би могъл да я надмине. Беше стигнала най-високата точка на успеха си — гласът й се носеше трептящ и ясен над бурята от ръкопляскания и се издигаше тъй високо и тъй ликуващо, както триумфът й. След представлението имаше бал и всички се тълпяха около Беки, като най-голяма атракция на вечерта. Измежду гостите имаше една личност от кралски род, която заяви, че тя е самото съвършенство и на няколко пъти поведе разговор с нея. Душата на малката Беки се изпълваше с гордост й доволство при тези почести; тя виждаше пред себе си богатство, слава, успех сред обществото. Лорд Стейн беше неин роб; следваше я навсякъде и през цялата вечер не заприказва почти с никого друг. Той й оказваше най-подчертано внимание и й правеше най-големи комплименти. Тя все още беше с костюма си на маркиза и игра менует с господин дьо Трифини, аташе на граф дьо ла Жаботиер. И графът, който беше ревнив пазител на всички традиции на древния двор, се произнесе, че мадам Кроли сякаш е била ученичка на Вестрис и е била приемана в салоните на Версай. Само достойнството му, подаграта и най-силно чувство за дълг и лична жертва възпряха негово превъзходителство да танцува с нея; и той заяви пред всички, че дама, която може да приказва и да танцува като мисис Родън, е годна да стане посланичка в кой и да е дворец в Европа. Утеши се само когато научи, че по рождение тя е наполовина французойка. «Само моя съотечественичка — каза негово превъзходителство — би могла да изпълни този величествен танц по такъв начин.»

След това тя танцува валс с господин де Клингенспор, аташе и братовчед на принц Петерварадин. Очарованият принц, по-малко способен да се въздържа от своя французки колега, настоя да изиграе един тур с възхитителното създание и се завъртя с нея из балната зала, като разпиляваше диамантите от пискюлите на ботушите и на хусарския си жакет, докато дъх не му остана. И самият Папуи паша би желал да танцува с нея, ако това забавление беше обичайно за отечеството му. Компанията направи около нея кръг и я аплодираше така, сякаш бе някаква Нобле или Талиони. Всички бяха във възторг, а също и Беки — в това можете да бъдете уверени. Тя мина край лейди Стънингтън с презрителен поглед. Държеше се покровителствено към лейди Гонт и нейната смаяна и огорчена етърва и смаза всички конкуриращи я чаровници. А що се отнася до клетата мисис Уинкуърт с нейната дълга коса и големи очи, които бяха направили такова впечатление в началото на вечерта — къде беше тя сега? — тя бе извадена от състезанието. Тя можеше да си оскубе дългата коса и да си изплаче големите очи, но никой нямаше да види това или да й съчувствува на нещастието.

Най-големият триумф беше по време на вечерята. Сложиха я на голямата специална маса, заедно със споменатата преди височайша личност от кралски род и другите високопоставени гости. Сервираха й в златни блюда. Ако бе пожелала, можеха да разтопят бисери в шампанското й — също както на Клеопатра; и владетелят на Петерварадин би дал половината от брилянтите на униформата си за един мил поглед от тези замайващи очи. Жаботиер писа за нея на своето правителство. Дамите от другите маси, които вечеряха в обикновени сребърни съдове и забелязваха особеното внимание на лорд Стейн към нея, се кълняха, че това било ужасно увлечение, груба обида за благородните жени. Ако сарказмът би могъл да убие, лейди Стънингтън би я заклала на място.

Родън Кроли се изплаши от тези успехи. По някакъв начин те го отделяха от жена му повече от всякога. С болка в сърцето си мислеше той колко неописуемо по-високо стои тя от него.

Когато дойде часът за тръгване, тълпа младежи я последваха до екипажа й, който бе призован със силни викове от стоящите навън хора и крясъкът се подхвана от факлоносците, наредени край високите порти на Гонт Хаус. Те поздравяваха всеки един от гостите, излизащи от портата, и изразяваха надежда, че негово сиятелство е прекарал добре на този благороден прием.

След надлежните викове екипажът на мисис Родън Кроли се приближи до вратата, изтопурка през осветения двор и мина през сводестата алея. Родън помогна на жена си да се качи в каретата, която потегли. Мистър Уенъм му предложи да го изпрати пешком до дома и сега почерпи полковника с пура за разведряване.

Те запалиха пурите си от един от многото факлоносци навън и Родън тръгна с приятеля си Уенъм. Две лица се отделиха от тълпата и последваха двамата джентълмени; а когато изминаха няколко крачки надолу по Гонт Скуеър, единият от тях се приближи и като докосна Родън по рамото, каза:

— Моля да ме извините, господин полковник, искам да ви кажа нещо много важно. — Докато той изричаше тези думи, спътникът му изсвири силно, при който знак един файтон от тези край портите на Гонт Хаус изтопурка и спря пред тях.

Смелият полковник разбра какво го е сполетяло. Той беше в ръцете на съдебните пристави. Родън се отдръпна назад и падна върху човека, който най-напред го бе докоснал.

— Трима сме — няма смисъл да бягате — каза човекът зад него.

— Това сте вие, Мос, нали? — каза полковникът, който, изглежда, познаваше събеседника си. — Каква е сумата?

— Дребна работа — прошепна мистър Мос, помощник на мидълсекския шериф. — Сто тридесет и шест лири стерлинги, шест шилинга и осем пенса, а искът се предявява от страна на мистър Натан.

— Уенъм, заемете ми, за бога, сто лири стерлинги — каза клетият Родън. — В къщи имам седемдесет.

— Нямам дори и десет лири — отвърна бедният мистър Уенъм. — Лека нощ, драги.

— Лека нощ — каза печално Родън. Уенъм си тръгна, а Родън довърши пурата си, докато файтонът минаваше под Темпъл Бар.

(обратно)

Глава LII В която лорд Стейн се показва в най-благоприятна светлина

Когато лорд Стейн показваше някакво благоразположение, той не вършеше нещата наполовина и неговата любезност към семейство Кроли правеше чест на щедростта му. Негово сиятелство разпростря доброжелателството си върху малкия Родън; той обясни на родителите на момчето колко необходимо е да го пратят в някой лицей — изтъкна им как съревнованието, основните принципи на латинския език, боксовите упражнения и обществото на други момчета ще бъдат от най-голяма полза за момчето. Баща му възрази, че не е достатъчно богат, за да прати детето в добър лицей; а майка му заяви, че Бригс е превъзходна учителка за него (което действително бе така) и че чудесно го е обучила по английски, основните елементи на латинския и другите по-важни предмети. Но всички тези възражения се разпръснаха пред великодушното упорство на маркиз Стейн. Негово сиятелство беше един от настоятелите на прочутото по онова време учебно заведение, наречено Уайтфрайърс. В миналото то е било цистерциански манастир, когато местността Смитфийлд, граничеща с него, е представлявала плац за рицарски състезания. Там завеждали упорити еретици, защото наблизо имало удобно място за изгаряне на клада. Хенрих VIII. Защитника на вярата, конфискувал манастира и неговите земи, като обесил и изтезавал някои от монасите, които не могли да се приспособят към реформите му. Най-после един голям търговец купил сградата и съседната до нея земя и с помощта на още някои богати дарения на земи и пари основал прочута болница за старци и деца. Така постепенно възникнало и училище с почти монашески характер, което продължава да съществува със своите средновековни облекла и обичаи; и всички цистерцианци се молят за неговото дългоденствие и преуспяване.

Настоятели на това прочуто учебно заведение са някои от най-големите благородници, прелати и първенци в Англия. И тъй като там на момчетата се дава много добро образование, храна и квартира, а впоследствие им се отпущат хубави стипендии за университета и добри енории и права върху черковни имоти, множество малки джентълмени се посвещават на свещеническата професия още от най-ранните си години. Отначало този лицей бе предназначен за синовете на бедни и достойни свещеници и миряни, но много от благородните му настоятели надвишаваха правата на своята благодетелна служба и давайки до известна степен воля на капризите си, избираха за обекти на своята щедрост момчета от най-различни семейства. Да получиш безплатно образование, като ти се осигури професия и бъдещо препитание, е нещо тъй привлекателно, че и някои от най-големите богаташи проявяваха интерес към него. И не само роднините на много високопоставени личности, но дори и самите високопоставени личности настаняваха там синовете си, да се възползуват от предлаганите възможности. Множество висши черковни служители изпращаха там собствените си роднини или синове на своите свещеници, докато, от друга страна, неколцина големи благородници показваха, че не им е унизително да покровителствуват децата на своите доверени слуги — така че, когато един юноша влезеше в това заведение, той имаше възможност да се движи между най-разнообразно общество.

Макар едничката книга, която Родън Кроли бе проучил някога, да бе алманахът на конните състезания и при все че главните му спомени от изисканото образование в колежа в Итън бяха свързани с побоите, които му бяха нанасяни там в ранната му младост, той изпитваше онова искрено и честно благоговение пред класическите науки, което се таи в сърцето на всеки английски джентълмен, и с удоволствие си мислеше, че може би за син му е отредено осигурено бъдеще и известна възможност да стане учен. И въпреки че момчето беше едничка негова разтуха и приятел и му бе станало скъпо чрез хиляди малки звена, за които не обичаше да говори с жена си (показваща винаги най-голямо равнодушие към детето), Родън все пак се съгласи да се раздели с него и да се откаже от най-милото си утешение и най-скъпо благо заради доброто на малкото момче. Той не съзнаваше колко е привързан към детето, докато не се наложи то да напусне дома си. Когато това стана, той се почувствува по-тъжен и по-унил, отколкото му се искаше да признае — много по-тъжен от самото момче, което беше щастливо, че ще започне ново поприще и ще си намери приятели на своя възраст. Веднъж или дваж Беки избухна в смях, когато по своя тромав и несвързан начин полковникът се опита да изрази съжалението си поради заминаването на детето. Клетият човечец изпитваше усещането, че най-скъпото му удоволствие и най-близкият му приятел са отнети. Често и жално поглеждаше той към малкото празно легло в тоалетната му стаичка, където детето имаше обичай да спи — сутрин той чувствуваше отсъствието му много остро и напразно се мъчеше да се разхожда в парка без него. Не знаеше колко бе самотен, докато малкият Родън не бе го напуснал. Той изпитваше привързаност към хората, които го обичаха, и прекарваше дълги часове с добродушната си снаха лейди Джейн, като й говореше за добродетелите, хубавата външност и сто други добри качества на момчето.

И по-рано споменахме, че лелята на малкия Родън имаше голяма слабост към него, също както и малката й дъщеря, която много плака, когато братовчед й замина. Родън старши беше благодарен за тази обич на майката и дъщерята. Неговите най-добри и най-ценни чувства се проявяваха в тези откровени излияния на бащинска любов, на които той се отдаваше в тяхно присъствие, насърчаван от съчувствието им. Тези чувства, които той не можеше да покаже пред собствената си жена, му спечелиха не само любезността на лейди Джейн, но и нейното най-искрено уважение. Тя и съпругата му се срещаха колкото може по-рядко. Беки се смееше подигравателно на чувствителността и мекушавостта на лейди Джейн; нейната добра и нежна природа не можеше да не се възмущава от безсърдечното държане на етърва й.

Това отдалечаваше Родън от жена му повече, отколкото сам го съзнаваше или си го признаваше. Но Беки никак не се тревожеше от отчуждаването. Нещо повече — тя не чувствуваше липсата на мъжа си, нито пък на когото и да било. Гледаше на него като на свой човек за поръчки и смирен роб. Той можеше да е потиснат или сърдит, а тя дори не забелязваше държането му или просто се отнасяше към него с насмешка. Беше заета с мисълта за положението си, за удоволствията си и за напредъка в обществото. И едно е положително — че тя трябваше да заеме високо място в него.

Добрата Бригс приготви на момчето малкия денк с нещата му за пансиона. Моли, прислужницата, се разплака в коридора, когато той замина — Моли, добра и вярна, въпреки че отдавна не бе получавала заплатата си. Мисис Беки не позволи на съпруга си да вземе екипажа, за да заведе момчето в училището. Да закара конете в Сити! — подобно нещо никога не се е чувало. Нека повикат файтон. Тя не пожела да го целуне, когато той тръгна, а и детето не поиска да я прегърне, обаче целуна старата Бригс (която изобщо страшно много се стесняваше да милва) и я утеши, като й каза, че съботен ден ще си идва вкъщи и тогава тя ще има удоволствието да го вижда. Когато файтонът се отправяше към Сити, екипажът на Беки топуркаше към парка. Тя бъбреше и се смееше с цяла дузина контета, когато бащата и синът минаваха през старите порти на училището — където Родън остави детето си и си тръгна с по-тъжно и с по-чисто чувство в сърцето, отколкото този клет и очукан от живота човечец бе изпитал от времето, когато самият той бе напуснал детската стая. Целият път до къщи той измина пешком, като вървеше печално, и седна да вечеря само с Бригс. Той беше много добър към нея и изпитваше голяма благодарност за любовта и грижите й към момчето. Съвестта му го гризеше, че бе взел назаем парите й и бе станал съучастник в измамата спрямо нея. Те дълго разговаряха за малкия Родън, тъй като Беки си дойде само да се преоблече, за да излезе за вечеря навън — и тогава той отиде неспокойно да пие чай у лейди Джейн и да й разправи какво се бе случило: как малкият Родън си заминал с весело сърце, как сега той ще носи тога и малки бричове и как младият Блекбол, синът на Блекбол от стария полк, го взел под своя закрила и обещал да бъде добър към него.

В продължение на една седмица младият Блекбол успя да направи малкия Родън свой «фаг», ваксаджия, приучи го да препича хляба му за закуска, разкри му тайните на латинската граматика и го напердаши три или четири пъти, но не силно. Честното и добродушно лице на малкото човече му бе спечелило добър прием. Той получи само толкова плесници, колкото безсъмнено му се полагаха за негово добро; а що се отнася до лъскане на обувки, препичане на хляб и въобще прислужваше на по-големите ученици, нима всички тези дейности не се смятаха за необходими елементи от образованието на всеки млад английски джентълмен?

Намерението ни не е да описваме живота на второто поколение и живота на мастър Родън в лицея, иначе настоящата повест би станала много дълга. Наскоро след това полковникът отиде да види сина си и завари момчето доста добре и щастливо — с усмихнато лице и с малка черна тога и бричове.

Баща му благоразумно даде на Блекбол един суверен и осигури доброжелателството на този млад джентълмен към неговия «фаг». Тъй като детето бе протеже на великия лорд Стейн, племенник на член на парламента и син на полковник, награден с голям орден за храброст, чието име се появяваше сред имената на гостите на някои от най-аристократичните приеми, описвани във вестник «Морнинг Пост», училищните власти бяха може би склонни да гледат с добро око на момчето. Той си имаше достатъчно пари за харчене, които изразходваше да черпи щедро другарите си със сладкиши, а в събота му позволяваха да отива у дома си и да се вижда с баща си, който винаги правеше от този ден истински празник. Когато биваше свободен, Родън го водеше на театър или го пращаше там с лакея, а неделен ден отиваше с него на черква, придружен от Бригс и лейди Джейн с децата й. Той се удивляваше на историйките му из училищния живот и преди да измине много време, знаеше вече имената на всички учители и на по-известните ученици не по-зле от сина си. Той покани училищния приятел на малкия Родън и разболя и двете деца, като след представлението ги почерпи изобилно със сладкиши, стриди и вино. Опита се да придобие многознаещ вид, когато малкият Родън разтвори пред него латинската граматика, като му показа кои уроци бяха взели. «Внимавай добре в латинския език, момчето ми — каза му той много сериозно, — нищо не може да се сравни с класическото образование! Нищо!»

Презрението на Беки към съпруга й растеше всеки ден.

— Прави, каквото желаеш, вечеряй, където искаш, върви да пееш псалми с лейди Джейн, само не очаквай от мене да се занимавам с момчето. Аз имам да се грижа за твоите интереси, тъй като сам ти не си в състояние да се грижиш за тях. Бих желала да знам къде щеше да се намираш сега и какво положение щеше да имаш в обществото, ако не бях полагала старания за тебе? — И наистина никой не желаеше клетия Родън на приемите, където Беки имаше обичай да ходи. Сега често я канеха без него. Тя приказваше за хората от аристократичните квартали тъй, сякаш бе родена сред тях; и когато в двореца имаше траур, тя винаги носеше черно.

След като се отърваха от малкия Родън, лорд Стейн, който проявяваше такъв бащински интерес спрямо работите на това симпатично бедно семейство, реши, че разходите им ще могат благополучно да се намалят, ако мис Бригс си отиде. Реши също, че Беки е достатъчно разпоредителна, за да поеме в собствени ръце ръководството на домакинството си. Разказахме вече в една от предишните глави как доброжелателният благородник бе дал пари на своето протеже да заплати малкия си дълг към мисис Бригс, която обаче продължаваше да живее при семейство Кроли. Тогава милордът дойде до неприятното заключение, че Беки е изразходвала парите за друго, а не за това, за което нейният щедър покровител й ги бе дал. Но лорд Стейн не беше толкова груб, че да сподели съмненията си по този въпрос с мисис Кроли, която можеше да се обиди, ако възникнеше някакво недоразумение около тези пари, и която може би имаше хиляди мъчителни за разправяне причини да изхарчи за друго великодушно направения от него заем. Но той реши да разбере какво е положението и предприе необходимите разследвания по най-предпазлив и деликатен начин.

Най-напред намери сгоден случай да изтръгне истината от мис Бригс. Работата не беше трудна. Много малко поощрение беше нужно, за да се накара тази достойна жена да се разприказва най-словоохотливо и да излее всичко. Един ден, когато мисис Родън бе излязла на разходка (което мистър Фиш, довереният слуга на негово сиятелство, лесно научи от конюшнята, където семейство Кроли държеше своя екипаж и коне, или, по-право — където кочияшът държеше екипажа и конете, с които услужваше на мистър и мисис Кроли) — милордът се отби в къщата на Кързън Стрийт, помоли Бригс за чашка кафе — каза й, че имал много добри сведения за малкото момче и неговия успех в училище — и в пет минути разбра от нея, че мисис Родън не й е дала нищо, освен черна копринена рокля, за която мис Бригс й бе много благодарна.

В себе си той се смееше на тази наивна историйка, тъй като истината, е, че Ребека му бе разправила най-подробно как Бригс се зарадвала, като получила парите си — хиляда сто двадесет и пет лири стерлинги — в какви акции ги вложила; каква болка почувствувала Беки затова, че трябвало да се раздели с такава хубавичка сумица. «Кой знае, може би ще ми даде още малко» — навярно си беше помислила тя. Но милордът не направи подобно предложение на малката хитруша — като сигурно смяташе, че вече достатъчно е проявил щедростта си.

След това той полюбопитствува да узнае от мис Бригс в какво положение се намират личните й работи — и тя разправи всичко най-откровено: как мис Кроли й бе оставила малко наследство; как дала част от него на роднините си; как полковник Кроли получил друга част, която била вложена при много добра лихва и как мистър и мисис Родън били така любезни да се посъветват за парите и с мистър Пит, който щял да се разпореди с остатъка, като вземе най-присърце интересите й, когато има време за това. Милордът запита каква е вложената от полковника нейна сума и мис Бригс веднага и най-искрено му каза, че парите възлизат на около шестстотин и няколко лири стерлинги.

Но щом като му разкри работите си, словоохотливата Бригс се разкая за откровеността си и замоли милорда да не разправя на мистър Кроли за направените от нея признания. «Полковникът беше толкова любезен, а сега може да се обиди и да върне парите, за които не бих могла никъде да получа по-голяма лихва.»

Лорд Стейн се разсмя и й обеща, че никога не ще разгласи техния разговор, и когато се раздели с мис Бригс, той се смя още повече.

«Какво изкусно малко дяволче била тази жена! — казваше си той. — Колко хитра и каква превъзходна артистка. Онзи ден тя едва не откопчи с умилкванията си и втора сума от мене. Тя бие всички жени, които съм срещал през целия си добре прекаран живот. Те са деца в сравнение с нея. Самият аз съм зелен и неопитен и същински глупак в ръцете й — същински стар глупак. Никой не може да я надмине в лъжите.» При това доказателство за нейната хитрост възхищението на негово сиятелство спрямо Беки се увеличи неизмеримо много. Да пипне парите, не беше нищо — но да пипне двойно по-голяма сума от необходимата и да не плати на никого това бе великолепен удар. «Пък и Кроли — мислеше си милордът. — Кроли не бил толкова глупав, колкото си дава вид и изглежда. И той от своя страна много умно е направлявал цялата работа. От лицето и държането му човек никога не би могъл да разбере, че е знаел нещо за тази парична сделка. И все пак, изглежда, сам той я е подтикнал към нея и безсъмнено е изхарчил парите.» Знаем, че по отношение на това милордът грешеше; но то повлия твърде много на държането му спрямо полковник Кроли, към когото той почна да се отнася дори и с още по-малко от онази сянка на уважение, която по-рано показваше към този джентълмен. И през ум не му минаваше, че малката дамичка си правеше лично свои спестявания; и може би, ако трябва да кажем истината, необходимо е да споменем, че той съдеше за полковник Кроли според опита си с други съпрузи, които бе познавал през дългия си и добре прекаран живот, а това обстоятелство му бе дало възможност да открие голяма част от човешката слабост.

Още при първия удобен случай, когато се видя насаме с Беки, той й обърна внимание върху този въпрос и добродушно й изказа възхищението си за хитростта й, посредством която бе пипнала двойно по-голяма сума от необходимата. Беки се смути само малко. Това мило създание нямаше обичай да си служи с измама, освен когато принуждаваше необходимостта, но при подобни нещастни случаи лъжеше с твърде голяма свобода; и сега тя в миг беше готова с друга правдоподобна и аргументирана история, която разправи на своя покровител. Предишното й твърдение било лъжа — ужасна лъжа; тя призна това. Но кой я бе накарал да излъже?

— Ах, милорд — каза тя, — вие не знаете какво съм принудена да търпя мълчаливо; виждате ме весела и щастлива, но нямате представа какво трябва да понасям, когато край мене няма никакъв защитник. Съпругът ми посредством заплахи и най-грубо държане ме накара насила да ви поискам сумата, за която ви измамих. Като предвиди, че може да ме запитате как са изразходвани парите, принуди ме да ви дам тези обяснения. Той взе парите. И ми каза, че бил заплатил на мис Бригс. Не исках и не смеех да се усъмня в думите му. Простете злото, което един отчаян човек е принуден да извърши, и съжалете една нещастна, нещастна жена. — И докато говореше, Ребека избухна в плач. Никога преследваната добродетел не бе изглеждала по-очарователно нещастна.

Те водеха дълъг разговор, докато се возеха заедно в Риджънт Парк в екипажа на мисис Кроли — разговор, чиито подробности не е необходимо да се предават. Но в резултат на казаното помежду им, когато Беки се прибра у дома си, тя изтича при милата си Бригс с усмихнато лице и заяви, че имала да й съобщава много хубави новини. Лорд Стейн щял да направи за нея нещо много благородно и великодушно. Той непрестанно мислел кога и как може да стори някое добро. Сега, когато малкият Родън е настанен в лицей, тя нямала нужда от мила компаньонка и приятелка. Неописуемо мъчно й било да се раздели с Бригс, но малките й средства й налагали да ограничава разходите си колкото може повече, а тъгата й се намалявала от мисълта, че скъпата й Бригс ще бъде настанена от щедрия й покровител много по-добре, отколкото в техния скромен дом. Мисис Пилингтън, икономката на неговото имение Гонтли Хол, започнала много да застарява; станала доста немощна и страдала от ревматизъм; вече не била годна да управлява тази голяма резиденция и трябвало да се замисли за заместничка. Мястото било прекрасно. Семейство Стейн ходело в Гонтли едва веднъж на две години. През останалото време икономката била господарка на великолепната къща — хранела се четири пъти дневно, приемала посещения от свещеничеството и от най-почтените хора на графството и всъщност била господарка на Гонтли. Последните две икономки преди мисис Пилингтън се омъжили за пасторите на местната черква, но мисис П. не могла да стори това, тъй като била леля на настоящия пастор, Бригс нямало да получи тази длъжност още сега, но би могла да отиде на гости на мисис Пилингтън и да види дали ще й хареса да стане нейна заместничка.

Никакви думи не са в състояние да опишат възторжената благодарност на Бригс! Едничкото условие, което тя постави, беше да позволят на малкия Родън да й прави посещение в имението. Беки й обеща — обеща й всичко. Тя изтича и при съпруга си, когато той се прибра вкъщи, и му каза радостната новина. Родън беше доволен; много доволен; камъкът, който тежеше на съвестта му относно парите на Бригс, бе премахнат. Поне съществованието й бе осигурено, но… но все пак беше неспокоен. Нещо го тревожеше и безпокоеше. Той каза на малкия Саутдаун какво е направил лорд Стейн и тогава младият човек погледна Кроли с поглед, който го изненада.

Той разправи на лейди Джейн за това второ доказателство за щедростта на Стейн и тя придоби особено и разтревожено изражение; същото направи и сър Пит.

— Тя е прекалено остроумна и… и весела, за да бъде оставена да отива от увеселение на увеселение, без никой да я придружава — казаха и двамата. — Знаеш, Родън, ти трябва да ходиш с нея навсякъде и непременно да й вземеш някого, който да й служи за придружник — например едно от момичетата от Куинс Кроли, макар че те не могат да й бъдат много добри настойнички.

Да, необходимо бе да се намери придружница за Беки, но от друга страна беше ясно, че междувременно добрата Бригс не трябваше да изпуска възможността да се настани добре за до края на живота си; така че наредиха куфарите й и я изпратиха на път. И тъй, и двамата часовои на Родън бяха в ръцете на неприятеля.

Сър Пит отиде при снаха си, да я разубеди за напускането на Бригс и да поговори с нея за други деликатни неща, засягащи интереса на семейството. Напразно тя му обясняваше колко е необходима протекцията на лорд Стейн за нейния клет съпруг; колко жестоко би било от тяхна страна да лишат Бригс от предложената й служба. Увещания, умилквания, усмивки, сълзи — нищо не бе в състояние да задоволи сър Пит, и между него и Беки, от която на времето толкова се бе възхищавал, избухна нещо като недоразумение. Той й говореше за семейната чест — за неопетненото добро име на рода Кроли; изрази възмущението си от това, че тя приема вкъщи онези млади французи — онези буйни контета от модното общество, а също и самия лорд Стейн, чийто екипаж вечно стои пред вратата й, който всекидневно прекарваше по цели часове с нея и чието постоянно присъствие караше хората да говорят за тях. Като глава на семейството той я умоляваше да бъде по-благоразумна. Обществото вече говореше за нея като за несериозна жена. Макар и благородник с много високо положение и с големи дарби, лорд Стейн е човек, чието покровителство би компрометирало всяка жена. Той увещаваше, умоляваше, заповядваше на снаха си да бъде внимателна в отношенията си с този благородник.

Беки му обеща всичко, което Пит искаше от нея; но лорд Стейн продължи да идва в дома й тъй често, както и по-рано, и яростта на сър Пит се засили. Чудно дали лейди Джейн се радваше, или скърбеше, че съпругът й най-после бе започнал да намира грешки на своята любимка Ребека! Посещенията на лорд Стейн продължиха, а неговите собствени спряха; а жена му настояваше да престанат да имат каквито и да било връзки с него и да откажат на поканата за приема с пантомимите, която маркизата й бе изпратила. Но сър Пит сметна, че е необходимо да я приемат, тъй като там ще бъде и негово кралско височество.

Макар и да отиде на споменатото тържество, сър Пит го напусна много рано, а и жена му с радост стори същото. Беки почти не му проговори и дори не забеляза етърва си. Пит Кроли заяви, че поведението й е крайно неприлично и порица с най-силни изрази обичая да се дават пантомими и да се обличат актьорски дрехи, като нещо извънредно неподходящо за една британска жена. И след като пантомимите свършиха, той укори сърдито брат си за това, че бе участвувал в тях и бе позволил на жена си да се явява в такива непристойни представления.

Родън каза, че тя вече нямало да взема участие в подобни забавления. Може би поради загатванията на своите брат и снаха той бе започнал да става много грижлив и примерен семеен човек. Прекрати билярда и ходенето по клубовете. Никога не напущаше дома си. Водеше Беки на разходка с екипажа; старателно я придружаваше навсякъде. Когато лорд Стейн идваше у тях, винаги заварваше там полковника. И когато Беки пожелаваше да излезе без съпруга си или да приеме някоя отправена само до нея покана, той най-повелително й заповядваше да отказва; и в държането му имаше нещо, което налагаше послушание. За да бъдем справедливи към малката Беки, ние трябва да кажем, че тя бе очарована от Родъновата галантност. Понякога тон биваше сърдит, но тя — никога. Дали у тях имаше гости, или не, тя винаги беше готова да му се усмихне мило и да се погрижи за удоволствията и удобствата му. Отново се повториха ранните дни след венчавката им — същото добро настроение, благосклонност и веселие, същото доверие и искрено уважение. «Колко е по-приятно — често казваше тя — ти да седиш в екипажа до мене вместо онази глупава стара Бригс! Нека винаги да си живеем така, скъпи Родън. Колко би било хубаво и как винаги ще бъдем щастливи, ако само имахме пари!» Следобед той задремваше в стола си и не виждаше лицето отсреща — изпито, уморено и ужасно; по него отново разцъфтяваха искрени усмивки, когато той се събуждаше. То го целуваше весело. Той се чудеше как по-рано бе хранил подозрения. Не, не, такива той никога не бе изпитвал; всички тези безмълвни съмнения и разяждащи зли предчувствия, които тровеха душата му, се дължаха само на празна ревност. Тя го обичаше; винаги го е обичала. А що се отнася до това, че блестеше в обществото — тя бе създадена, за да блести там. Съществуваше ли друга жена, която да говори, пее или да върши каквото и да било като нея? «Ако само обичаше момчето!» — мислеше си Родън. Но майката и синът никога не можеха да се сближат.

И тъкмо когато Родъновото съзнание беше заето от тези съмнения и тревоги, случи се онова обстоятелство, което споменахме в последната глава, и нещастният полковник попадна в затвора за длъжници и се озова далеч от дома си.

(обратно)

Глава LIII Спасяване и катастрофа

След това нашият приятел Родън пристигна с файтона в резиденцията на мистър Мос, на Кързитър Стрийт, и бе въведен надлежно в този мрачен дом на гостоприемството. Зората се пукваше над светлочервените покриви на Чансъри Лейн, когато топуркащият файтон разбуди там ехото. Едно малко розовооко еврейче, с коса, червена като събуждащото се утро, отвори на компанията и Родън бе приветствуван на приземния етаж от своя спътник и домакин мистър Мос, който го запита весело дали не желае да пийне нещо топло след пътуването.

Полковникът не бе толкова потиснат, колкото биха били някои смъртни, които, след като напуснат един дворец и една placens uxor изведнъж се намерят в затвор за длъжници, тъй като истината е, че той бе гостувал в заведението на мистър Мос веднъж или два пъти в миналото. Не сметнахме за необходимо да споменем по-рано тези малки и незначителни домашни случки, но читателят може да бъде уверен, че те се случват понякога в живота на човек, който живее без определен годишен доход.

При първото си посещение у мистър Мос полковникът, тогава още ерген, бе спасен от лелината си щедрост; при втората злополука малката Беки, изпълнена със съчувствие и доброта, взе назаем известна сума пари от лорд Саутдаун и увеща мъжовия си кредитор (който всъщност й доставяше шаловете, кадифените рокли, дантелените кърпички, дрънкулките и украшенията) да приеме част от дължимото, а за остатъка да получи полица от Родън. Така че и при двата тези случая залавянето и освобождаването бяха извършени с най-голяма галантност от всички засегнати и следователно Мос и полковникът се намираха в най-добри отношения.

— Ще намерите старото си легло и всички други удобства, господин полковник — каза този джентълмен, — заявявам ви това най-честно. Можете да бъдете уверен, че то е проветрявано редовно и се е заемало от най-изискани хора. Предпоследната нощ в него спа почитаемият капитан Фемиш от петдесети драгунски полк, чиято майка го извади оттук след двуседмичен престой само за да го накаже, както тя се изрази. Но, боже милостиви, той пък наказа шампанското ми и всяка вечер устройваше тук гуляи, на които идваха все най-отбрани хора от клубовете и Уест Енд — капитан Раг, почитаемият Дюсис, а също и други господа, за които мога да ви уверя, че познават кое вино е хубаво. Горе имам един доктор по теология и петима джентълмени в салона за кафе. В пет и половина мисис Мос поднася вечеря, а след това имаме малко музика и игра на карти, когато ще бъдем много щастливи да ви видим при нас.

— Ще позвъня, ако имам нужда от нещо — каза Родън и отиде тихо в спалнята си. Той беше ветеран, както вече казахме, и дребните удари на съдбата не бяха в състояние да го обезпокоят. Някой по-слаб мъж би изпратил писмо на жена си още в самия момент на залавянето му. «Но какъв смисъл има да развалям нощната й почивка? — мислеше си Родън. — Тя няма да знае дали съм в стаята си, или не. Ще има достатъчно време да й пиша, след като и двамата се наспим. Работата е само за някакви си сто и седемдесет лири стерлинги и ще е просто срамота, ако не можем да съберем подобна сума.» И тъй, като си мислеше за малкия Родън, когото нямаше да остави да разбере, че се намира в такова особено място, полковникът се обърна в леглото, заемано досега от капитан Фемиш, и заспа. Беше десет часът, когато се събуди, и червенокосият момък му донесе с явна гордост чудесен сребърен несесер за бръснене. Изобщо къщата на мистър Мос, макар и малко мръсничка, беше великолепна във всяко отношение. На бюфета постоянно се виждаха нечисти подноси и съдове за изстудяване на вино, а над скрепените с железни пръчки прозорци имаше грамадни мръсни позлатени корнизи, от които се спущаха извехтели жълти атлазени драперии. Закуската на полковника му бе поднесена в също такива вехти и разкошни прибори. Мис Мос — тъмноока девойка с книжки за къдрене, се появи с чайника и като се усмихна, запита полковника дали е спал добре. Тя му донесе също и вестник «Морнинг Пост» с имената на всички високопоставени личности, които бяха присъствували на приема у маркиз Стейн предната вечер. Той съдържаше и блестящо описание на празненството и на красивата и изкусна игра на мисис Родън Кроли, проявила се възхитително в пантомимите.

След като побъбри оживено с тази дама (която бе седнала на края на масата в свободна поза, разкривайки чорапа и подплатената си копринена пантофка, която някога е била бяла), полковник Кроли я помоли за писалка и хартия и тя му я донесе между собствения си палец и показалец. Множество листове хартия бе носила тази тъмноока девойка; множество нещастни хорица бяха надрасквали набързо умолителни редове и се бяха разхождали напред-назад из тази ужасна стая, докато пратеникът им донесе отговор. Останалите без пари хора винаги си служат с пратеници вместо с пощата. Кой не е получавал подобни писма с още влажен от залепването восък и с думите, че в преддверието чака приносителят им?

Сега Родън не се тревожеше много за положението си. И той й писа:

«Мила Беки,

Надявам се, че си спала добре. Не се плаши, ако не дойда да ти донеса кафето. Снощи, когато пушейки, се прибирах вкъщи, случи ми се една неприятност. Пипна ме мистър Мос от Кързитър Стрийт — от чийто позлатен и величествен салон ти пиша настоящото писмо — същия, в който прекарах преди две години. Мис Мос ми донесе чая — тя е много надебеляла и както обикновено ходи със смъкнати чорапи.

Намирам се тук поради дълга ми към Натан — сто и петдесет лири стерлинги, а с разноските сто и седемдесет. Моля, изпрати ми някои дрехи — обут съм в леки бални обувки и нося бяла вратовръзка (нещо като чорапите на мис М.). Щом получиш бележката ми, иди при Натан — предложи му седемдесет и пет лири стерлинги в наличност и го помоли да поднови полицата. Кажи му, че докато съм тук, ще поръчвам вино за вечеря — защо пък да не си пийнем? Ако той не се съгласи, занеси в заложната къща часовника ми и някои твои вещи, от които можеш да се лишиш, тъй като, разбира се, трябва да имаме сумата до довечера. Няма смисъл да протакаме, понеже утре е неделя; леглата тук не са много чисти, а могат да изскочат и други искания спрямо мене. Радвам се, че днес не е ред Родън да си идва вкъщи. Господ да те благослови. Бързам.

Твой: Р. К

П.П. Побързай и ела.»

Това писмо, запечатано с восък, бе изпратено по един от разносвачите, които постоянно се навъртаха край вратата на мистър Мос. Когато го видя да се отдалечава, Родън излезе на двора сравнително спокоен — въпреки железните пръчки; защото дворът на мистър Мос бе ограден с решетки, за да не би да хрумне на господата, настанени в дома му, да избягат от неговото гостоприемство.

Той изчисли, че ще са необходими най-много три часа, докато Беки дойде да му отвори вратите на затвора; и той ги прекара доста забавно в пушене, четене на вестник, а също и в салона за кафе с един свой познат, капитан Уокър, който по една случайност се намираше там и с когото той поигра на зарове, с резултат еднакво успешен и за двете страни.

Но денят измина и пратеникът не се завърна. Не дойде и Беки. В пет и половина мисис Мос поднесе вечерята, когато онези от господата в къщата, които можеха да заплатят за това удоволствие, дойдоха да се хранят в разкошния преден салон, описан преди малко, съобщаващ се с временната спалня на мистър Кроли. Мис М. (или мис Хем, както татко й я наричаше) се появи без сутрешните хартийки за къдрене, а мисис Хем председателствуваше трапезата, на която бе поднесено агнешко бутче с цвекло, от което полковникът яде с доста слаба охота. Когато го запитаха дали ще почерпи компанията с бутилка шампанско, той се съгласи и дамите пиха за негово здраве, а мистър Мос му се усмихна най-любезно.

По средата на вечерята се чу звънецът на външната врата. Младият Мос с червена коса стана с ключовете да отвори и като се завърна, каза на полковника, че пратеникът се е прибрал с една чанта и писмо, което той му подаде.

— Не се церемонете, господин полковник, прочетете си го, моля ви — каза мисис Мос, като махна с ръка, и той отвори писмото с малко разтреперана ръка. То беше много красиво, силно напарфюмирано, на розова хартия и със светлозелен печат.

«Mon pauvre cher petit [92] (пишеше мисис Кроли) — не можах да мигна от мисъл по моето мило животинче и си починах едва сутринта, когато изпратих да повикат мистър Бленч (тъй като бях трескава), който ми предписа лекарство за успокояване и даде нареждане на Фифин да не бъда обезпокоявана в никакъв случай. Така че пратеникът на моя стар клетник, който според Фифин имал bien mauvaise mine и senfoit le genievre, постоял няколко часа в преддверието в очакване да го повикам. Можеш да си представиш състоянието ми, когато прочетох милото ти неграмотно писмо.

Макар и да бях болна, веднага поръчах екипажа и щом се облякох (като ми бе невъзможно да пийна и една глътка шоколад — уверявам те, нито една, тъй като моето мило животинче не беше вкъщи да ми го поднесе), отидох при Натан. Явих се пред него — плаках, молих се, коленичих пред омразните му крака. Нищо не беше в състояние да умилостиви този ужасен човек. Той каза, че иска цялата сума, иначе ще продължи да държи милото ми животинче в затвора. Прибрах се вкъщи с намерение да отида след това в заложната къща (в който случай щях да оставя на твое разположение всичките си накити, макар че те нямаше да могат да донесат сто лири стерлинги, защото, както знаеш, някои от тях вече са там) и намерих у дома милорда с онова чудовище-българин, с овче лице, който бе дошъл да ме поздрави за снощното представление. Дойде също и Падингтън, който пелтечеше, заекваше и въртеше с пръсти косата си; появи се и Шампиняк и неговия шеф, и всички сипеха foison [93] от комплименти и ласкави думи — като досаждаха на твоята клета Ребека, която жадуваше да се отърве от тях и през всичкото време си мислех за mon pauvre prisonnier [94].

Когато те си отидоха, аз паднах на колене пред милорда; казах му, че трябва всичко да заложим и го молих най-настоятелно да ми даде двеста лири стерлинги. Той издаваше разни ядосани възклицания — каза ми да не ставам глупава да залагам — и заяви, че ще види дали ще може да ми заеме парите. Най-после и той си отиде, като обеща, че ще ми ги изпрати сутринта — когато аз ще ги донеса на моето мило нещастно животинче с целувка от любящата го:

Беки

Пиша ти в легло. О, как ме болят главата и сърцето!»

Когато Родън прочете това писмо, той се изчерви тъй много и придоби толкова разярен вид, щото компанията около масата лесно се сети, че е получил лоши новини. Всичките подозрения, които се бе опитал да разгони, го обхванаха отново. Тя не можеше дори да излезе и продаде дрънкулките си, за да го освободи. Може да се смее и да разправя за направените й комплименти, докато той стои в затвора. Кой го беше вкарал тук? С него тогава вървеше Уенъм. Да не би… Той просто не можеше да мисли за това, което подозираше. Като напусна бързо стаята, Родън изтича в своята и надраска няколко реда, които изпрати до сър Пит или лейди Кроли и поръча на човека да ги занесе веднага на Гонт Стрийт, като го накара да вземе файтон и му обеща една гвинея, ако се върне след един час.

В бележката той умоляваше своите скъпи брат и снаха, в името на бога, в името на милото си дете и на собствената си чест, да дойдат при него и го освободят от сполетялата го трудност. Намира се в затвор и се нуждае от сто лири стерлинги, за да го пуснат на свобода.

След като изпрати вестителя си, той се върна в столовата и помоли за още вино. На хората наоколо се стори, че той се смее и приказва с особено оживление. Понякога се смееше лудо на собствените си опасения и продължи да пие цял час, като през всичкото време се ослушваше за файтона, който щеше да го спаси.

След като това време изтече, пред вратата се чу бързият тропот на колела и малкият вратар излезе със своите ключове. Лицето, което посрещна, беше дама.

— Полковник Кроли — каза тя силно разтреперана.

Той заключи с многозначителен поглед външната врата — сетне отключи и отвори вътрешната и като извика: «Господин полковник, викат ви» — заведе я в заеманата от мистър Кроли спалня.

Родън дойде от столовата, в която всички други пируваха. Ивица светлина го последва в стаята му, където стоеше дамата — все още много неспокойна.

— Аз съм, Родън — каза тя със свенлив глас, който се мъчеше да направи весел. — Това съм аз, Джейн.

Родън много се развълнува от този мил глас. Той изтича към нея, прегърна я, изрече задъхано няколко неразбираеми благодарствени думи и си поплака на рамото й. Тя не знаеше причината на вълнението му.

Сметката с мистър Мос бързо се уреди, като това може би разочарова този джентълмен, който разчиташе да има полковника като свой гостенин най-малко за неделния ден. С лъчезарна усмивка и светнали от щастие очи Джейн отведе Родън от къщата на съдебния пристав и те се отправиха към дома с файтона, с който бе побързала да го освободи.

— Пит беше отишъл на една вечеря с депутати — каза тя, — когато пристигна писмото ти, и затова драги Родън, дойдох самата аз — и тя сложи нежната си ръка в неговата.

Може би за Родън Кроли беше добре, че Пит беше отишъл на тази вечеря. Той поблагодари горещо на снаха си, като стори това с такава буйна признателност, която трогна и почти изплаши тази мекосърдечна жена.

— Ох! — каза той по своя недодялан и безизкуствен начин. — Ти… ти не знаеш как съм се променил, след като опознах тебе и малкия Роди. Бих… бих желал някак си да се променя. Знаеш, искам… искам… да стана…

Той не довърши изречението, но тя можеше да го отгадае. И вечерта, след като той си отиде и докато седеше край креватчето на собственото си малко момче, тя отправи смирена молитва за този клет, изнурен грешник.

Родън я остави и се упъти бързо към дома си. Беше девет часът вечерта. Той тичаше през улиците и големите площади на Панаира на суетата и най-после се спря задъхано срещу собствената си къща. Отдръпна се назад и политна върху оградата, когато погледна разтреперан нагоре. Прозорците на приемната блестяха от светлината. Тя му бе казала, че е болна и на легло. Той постоя там известно време, а светлината от стаите обливаше бледото му лице.

Извади ключа от пътната врата и влезе в къщата. От горните стаи се чуваше смях. Беше облечен в балния костюм, в който го бяха хванали предишната вечер. Качи се тихо по стълбите, като се облягаше на перилата. Никой не се мяркаше в къщата — всички слуги бяха отпратени някъде. Родън чу отвътре смях — смях и пеене. Беки пееше откъслек от песента от предишната вечер; един груб глас викаше: «Браво! Браво!» Гласът беше на лорд Стейн.

Родън отвори вратата и влезе. На една малка маса беше сложена вечеря — с вино и всички прибори. Стейн се беше надвесил над дивана, на който седеше Беки. Клетницата беше в блестящ пълен тоалет, а по ръцете и пръстите й блестяха гривни и пръстени; на гърдите й се виждаше брилянтно украшение, подарено й от лорд Стейн. Той държеше ръката й в своята и се навеждаше да я целуне, когато Беки се сепна с лек писък, зърнала бледото Родъново лице. Следния миг тя се опита да се усмихне — и наистина се усмихна ужасно, — за да приветствува съпруга си. Стейн се изправи — със скърцащи зъби, бледен и с яростен поглед.

И той направи опит да се засмее и пристъпи напред, като протягаше ръка.

— Какво, значи, върнахте се! Здравейте, Кроли! — каза той, а устните му трепереха, докато се мъчеше да се усмихне на натрапника.

Имаше нещо в Родъновото лице, което накара Беки да се хвърли пред него.

— Аз съм невинна, Родън — каза тя. — Бог ми е свидетел, невинна съм.

Тя стискаше здраво жакета и ръцете му. Нейните собствени бяха покрити с гривни, пръстени и дрънкулки.

— Невинна съм. Кажете, че съм невинна — обърна се тя към лорд Стейн.

Той помисли, че са му устроили капан и се разяри на съпругата също тъй, както и на съпруга.

— Вие невинна! Дявол да ви вземе! — изкрещя той. — Вие невинна! Та нали аз съм платил за всяка дрънкулка, която имате по тялото си? Дал съм ви хиляди лири стерлинги, които този човек е изхарчил и за които ви продаде. Невинна, да ви вземат… Невинна сте колкото и майка ви, балерината, и грубиянина ви съпруг. Не смятайте, че ще ме изплашите, както сте вършили това с други. Отдръпнете се, сър, и ме оставете да мина!

И лорд Стейн грабна шапката си с пламък в очите, като гледаше свирепо неприятеля. Той се запъти към него, без ни най-малко да се съмнява, че другият ще отстъпи.

Но Родън Кроли скочи, сграбчи го за вратовръзката, докато лорд Стейн, почти задушен, се заизвива и се наведе под ръката му.

— Лъжеш, куче такова! — каза Родън. — Лъжеш ти, страхливец и злодей! — И той удари два пъти благородника по лицето с разтворената си ръка и го запрати окървавен на земята. Всичко стана, преди Ребека да може да му попречи. Тя стоеше разтреперана пред него. Възхищаваше се от съпруга си — силен, смел, победител.

— Ела тук — каза той. Тя отиде веднага.

— Свали тези неща. — Разтреперана, тя започна да ги маха, като издърпваше скъпоценностите от ръцете си и пръстените от разтрепераните си пръсти. Тя ги държеше всички накуп, цяла разтресена, и гледаше нагоре към него.

— Хвърли ги — каза той и тя ги изпусна. Родън откъсна диамантения накит от гърдите й и го захвърли към лорд Стейн. Той нарани плешивото му чело. И Стейн носи белега до смъртния си час.

— Ела горе — каза Родън на жена си.

— Не ме убивай, Родън — каза тя.

Той се разсмя свирепо.

— Искам да разбера дали този човек лъже за парите, както лъже за мене. Давал ли ти е някакви суми?

— Не — каза тя, — впрочем…

— Дай ми ключовете си — отвърна Родън и те излязоха заедно. Ребека му даде всичките си ключове, освен един; и тя се надяваше, че той няма да забележи неговото отсъствие. Ключът принадлежеше на малкото писалище, което Амелия й бе подарила в миналото и което тя държеше на скрито място. Но Родън започна да разтваря кутии и гардероби, като разхвърляше тук и там съдържанието им, и най-после намери писалището. Жената се принуди да го отвори. То съдържаше книжа, любовни писма от преди много години и най-различни дреболии и бележчици. В него имаше и тефтерче с чекове и банкноти. Някои от тях бяха също от преди десет години, а се виждаше и една доста нова банкнота от хиляда лири стерлинги, която лорд Стейн й бе дал.

— Той ли ти даде това? — запита Родън.

— Да — отвърна Ребека.

— Ще му я изпратя днес — каза Родън (тъй като отново се бе зазорило и търсенето му бе отнело много часове) — и ще платя на Бригс, която беше тъй добра към момчето. Ще ми кажеш къде да изпратя остатъка. От всичко това ти можеше да ми отделиш сто лири, Беки — аз винаги съм разделял с тебе всичките си пари.

— Невинна съм — каза Беки. И той я остави без нито една дума повече.

Какви бяха мислите й, когато той я напусна? Дълги часове след като Родън си беше отишъл, Ребека седя на края на леглото. Всички чекмеджета бяха отворени и съдържанието им бе разпръснато по земята — рокли и пера, ешарпове и дрънкулки, цял куп украшения, разхвърляни като дрипи. Косата й падаше по раменете; роклята й беше скъсана там, откъдето Родън бе дръпнал накита. Тя го чу да слиза долу, няколко минути след като я бе оставил; чу как вратата се блъсна и затвори след него. Тя знаеше, че той няма никога да се върне. Беше си отишъл завинаги, «Дали ще се убие? — мислеше си тя. — Няма да го направи, преди да се види с лорд Стейн.»

Тя се замисли за дългия си минал живот и за всички мрачни случки в него. Ах, колко пуст й се виждаше той, колко нещастен, самотен и безполезен! Дали да вземе лауданум и да сложи край — да свърши с всички надежди, хитрини, дългове и триумфи? Прислужницата-французойка я намери в това положение — седнала сред жалките си развалини със стиснати ръце и сухи очи. Жената беше нейна съучастничка и получаваше заплата от лорд Стейн.

— Mon Dieu, мадам, какво се е случило? — запита тя.

Наистина, какво се бе случило? Беше ли тя виновна, или не? Тя отричаше това; но можеше ли някой да каже кое бе истина от всичко, което излизаше от устните й? И дали това покварено сърце в случая бе чисто? Всичките й лъжи и хитрини, целият й егоизъм, остроумие, измами и дарби я бяха довели до тази катастрофа. Камериерката спусна завесите и с молби и привидна любезност увеща господарката си да полегне на кревата. После слезе долу и събра накитите, които лежаха на пода, след като Ребека ги бе захвърлила там по заповед на мъжа си и след като лорд Стейн си бе отишъл.

(обратно)

Глава LIV Неделя след сражението

Резиденцията на сър Пит Кроли на Грейт Гонт Стрийт тъкмо беше започнала да се приготовлява за настъпващия ден, когато Родън, във вечерното облекло от преди два дни, мина край изплашеното женско същество, което метеше стъпалата, и влезе в братовия си кабинет. Лейди Джейн, в сутрешна роба, беше станала и се намираше на горния етаж в детските помещения, да надзирава тоалета на децата и да изслуша сутрешните молитви, които малките същества изричаха на скута й. Всяка сутрин тя и те изпълняваха това задължение в уединение и преди публичната церемония, председателствувана от сър Пит, на която се очакваше да присъствуват всички от домакинството. Родън седна в кабинета пред масата на баронета, на която се виждаха грижливо наредени книги и писма, спретнато написани сметки и симетрично поставени брошури, виждаха се също сметководни книги, библията, списанието «Месечен преглед» и дворцовият алманах, и всички бяха подредени сякаш на парад, в очакване прегледа на началника си.

Сборник с проповеди, които сър Пит имаше навика да държи на семейството си всяка неделя сутрин, лежеше приготвен на писалището, готов за мъдрия му избор. До сборника с проповедите беше сложен вестник «Обзървър», влажен и грижливо сгънат, предназначен за лична употреба на сър Пит. Само лакеят му си позволяваше да прегледа вестника, преди да го сложи на писалището на господаря си. Тази сутрин, преди да го занесе в кабинета, той прочете живописното описание на «приема в Гонт Хаус», с имената на всички знатни личности, поканени от маркиз Стейн, за да се срещнат с негово кралско височество. След като направи необходимите коментари върху този прием с икономката и нейната племенница, докато закусваха с чай и топъл препечен хляб с масло в стаята на прислугата, и след като се запита с какво изобщо живее семейство Родън Кроли, лакеят навлажни малко вестника и го сгъна още веднъж, така че той отново доби свеж и невинен вид, в който да го намери господарят на къщата.

Клетият Родън взе вестника и се опита да почете до идването на брат си. Буквите се въртяха пред очите му и той просто не знаеше какво се разправя в прочетените от него пасажи. Правителствените новини и известия (които сър Пит в качеството си на общественик беше длъжен да прегледа, иначе не би позволил да се внася в дома му неделен вестник), театралните критики, боксьорският мач между любимеца на Тътбъри и Баркинг Бъчър, самата хроника за празненството в Гонт Хаус, която съдържаше най-ласкаво описание на прочутите пантомими, в които като героиня се бе проявила мисис Беки — всичко това мина пред Родъновия поглед сякаш в мъгла и той продължи да седи и чака пристигането на главата на рода.

Точно когато грубият звън на черния мраморен кабинетен часовник започна да отброява ударите на деветия час, сър Пит се появи — свеж, спретнат, грижливо избръснат, с гладко като восък лице и корава яка. Рядката му коса беше вчесана и напомадена и той подрязваше ноктите си, докато слизаше величествено по стълбите с колосана вратовръзка и сив фланелен халат — с една дума, истински английски джентълмен — образец на спретнатост и благоприличие. Той се стресна, като видя клетия Родън в кабинета си, в изпомачкани дрехи, с кървясали очи и паднала върху лицето му коса. Помисли, че брат му е в нетрезво състояние и че цяла нощ е прекарал в някаква оргия.

— Боже мой, Родън — каза той с пребледняло лице, — какво те носи тук по това време на деня? Защо не си у дома си.

— У дома си — каза Родън с див смях. — Не се плаши, Пит. Не съм пиян. Затвори вратата, искам да ти говоря.

Пит затвори вратата, приближи се до масата, където седна в другото кресло — предназначено за домоуправителя, адвоката или доверения посетител, които идваха по работа при баронета — и продължи да подрязва ноктите си по-енергично от преди.

— Пит, с мене всичко е свършено — каза полковникът след кратко мълчание. — Да, всичко.

— Винаги съм казвал, че ще се стигне до това — извика раздразнено баронетът, като барабанеше някаква мелодия с гладко подрязаните си нокти. — Предупреждавал съм те хиляди пъти. Не съм в състояние да ти помогна. Всеки шилинг от парите ми е вързан. Дори и стоте лири стерлинги, които Джейн ти донесла онази вечер, бяха обещани на адвоката ми за утре сутринта; и тяхната липса ще ми създаде големи неудобства. Не искам да кажа, че изобщо не възнамерявам да ти помогна по-нататък. Но да се опитам да платя напълно на кредиторите ти, това е все едно да се надявам да заплатя държавните дългове. Лудост е, същинска лудост е да се мисли подобно нещо. Трябва да постигнеш някакво споразумение. То е неприятно за семейството, но всеки го прави. Онзи ден в съда бе изправен Джордж Китли, синът на лорд Раглан. Той не искаше да плати нито един шилинг за него и…

— Това, което искам, не е пари — прекъсна го Родън. — Не съм дошъл за себе си. Няма значение какво ще стане с мене…

— Тогава какво има? — запита Пит, малко пооблекчен.

— Въпросът е за момчето — каза Родън с прегракнал глас. — Искам да ми обещаеш, че ще се погрижиш за него, когато аз си отида. Твоята мила и добра жена винаги е била нежна към него и той я обича повече, отколкото своята… По дяволите! Виж какво, Пит, ти знаеш, че аз щях да получа парите на мис Кроли. Не бях отгледан като по-млад брат — а винаги бях поощряван да безделнича и прахосвам. Ако не беше това, може би щях да стана съвсем друг човек. Дълга си като военен не изпълних много зле. Знаеш как бях изигран относно парите и кой ги пипна.

— Смятам, че след жертвите, които съм правил, и след подкрепата, която съм ти давал, тези укори са излишни — каза сър Пит. — Женитбата ти беше твое дело, не мое.

— С това сега е свършено — каза Родън. — Свършено е. — Тези думи се изтръгнаха от него със стенание, което накара брат му да се стресне.

— Боже мой! Да не би да е умряла? — запита сър Пит с глас, в който звучеше истинска тревога и съчувствие.

— Бих желал аз да бях умрял — отвърна Родън. — Ако не беше детето ми, щях да прережа гърлото си тази сутрин, а също и гърлото на онзи проклет злодей.

Сър Пит веднага отгада истината и се сети, че лорд Стейн е човекът, чийто живот Родън желаеше да отнеме. Накратко и с несвързани думи Родън разправи на по-възрастния си брат какво се бе случило.

— Това е било предварително нагласен план между нея и онзи мошеник — каза той. Нарочно изпратиха приставите подир мене — те ме пипнаха, когато излизах от неговата къща, и когато й писах да ми прати пари, тя каза, че била болна и лежала и искаше да ме остави да престоя в затвора за длъжници още един ден. А когато се прибрах вкъщи, заварих я накичена с диаманти и седнала сама с онзи злодей. — След това той описа забързано спречкването си с лорд Стейн. Родън каза, че подобна работа, разбира се, можела да има само един край и че след разговора с брат си възнамерявал да вземе необходимите мерки относно срещата, която трябвало да последва. — И тъй, тя може да свърши фатално за мене — каза със съкрушен глас Родън — и понеже момчето няма майка, аз трябва да го оставя на тебе и на Джейн, Пит; за мене ще е голямо утешение, ако ми обещаеш да му бъдеш приятел.

По-старият брат беше много развълнуван и разтърси Родъновата ръка със сърдечност, каквато рядко проявяваше. Родън прокара длан по рошавите си вежди.

— Благодаря ти, братко — каза той. — Зная, че мога да разчитам на думата ти.

— Кълна се в честта си, ще направя каквото искаш — каза баронетът. И тъй, почти безмълвно, те сключиха помежду си съглашение.

Тогава Родън извади от джоба си малкия портфейл, който бе открил в писалището на Беки и от което издърпа снопчето банкноти, намиращи се там.

— Ето шестстотин — каза той, — ти не знаеше, че съм толкова богат. Искам да дам парите на Бригс, която ни ги зае… и която беше тъй добра към момчето… и аз винаги съм се срамувал, че взех парите на бедната стара жена. А ето и още… оставих само няколко лири стерлинги, които да послужат на Беки. — Докато говореше, взе в ръка банкнотите да ги даде на брат си, но ръцете му трепереха и той беше толкова развълнуван, че портфейлът падна от ръката му и от него се показа банкнотата от хиляда лири — последната от печалбите на злочестата Беки.

Пит се наведе и я взе, удивен при вида на такова голямо богатство.

— Не тази — каза Родън, — надявам се да изпратя куршум в тялото на човека, на когото тя принадлежи. — Той си мислеше, че ще бъде чудесно отмъщение да увие куршум в банкнотата и да убие Стейн с него.

След този разговор двамата братя си стиснаха още веднъж ръцете и се разделиха. Лейди Джейн се бе научила за идването на полковника и чакаше съпруга си в съседната столова, а женският й инстинкт вещаеше зло. Случи се така, че вратата на столовата бе отворена и Джейн, разбира се, излезе от нея, когато братята напуснаха кабинета. Тя протегна ръка на Родън и каза, че се радва, задето е дошъл у тях на закуска, макар че от изпитото му небръснато лице и мрачния вид на съпруга си разбираше, че не може и въпрос да става за закуска. Родън измънка извинение за някакъв ангажимент, като стисна здраво свенливата малка ръка, която снаха му бе подала. Умолителният й поглед не можа да прочете по лицето му нищо друго, освен беда; но той си отиде без ни една дума повече. А и сър Пит не я удостои с никакво обяснение. Децата дойдоха да го поздравят и той ги целуна по обичайния си студен начин. Майката прибра и двете близо до себе си, държейки ръцете им, докато коленичеха за молитва, която сър Пит прочете пред тях и пред облечените в неделните си дрехи и ливреи слуги, седнали на столове, от другата страна на съскащия чайник. Този ден закуската бе поднесена толкова късно, поради случилите се събития, че черковните камбани започнаха да бият, докато те седяха на масата. Лейди Джейн каза, че е болна и не може да отиде на богослужение, а и през време на семейната молитва мислите й бяха съвсем другаде.

Междувременно Родън Кроли вървеше бързо по Грейт Гонт Стрийт и като почука по голямата бронзова глава на медуза, намираща се на портата на Гонт Хаус, той призова облечения в червена и сребърна ливрея мораволик Силенус, който играеше ролята на вратар на този дворец. Човекът също се изплаши от размъкнатия вид на полковника и му препречи входа, сякаш се боеше, че той насила ще влезе вътре. Но полковник Кроли само извади визитна картичка и го помоли настоятелно да я предаде на лорд Стейн, да му обърне внимание на написания на нея адрес и да му каже, че след един часа полковник Кроли ще бъде за целия ден в Риджънт Клъб, на Сент Джеймс Стрийт — не у дома си. Дебелият червенолик вратар погледна удивено подире му, когато той си тръгна; същото сториха и празнично облечените хора, които бяха излезли в този ранен час — момчетата от сиропиталището със светнали лица, облегналият се на вратата бакалин и кръчмарят, който затваряше дюкяна си преди черковната служба. Хората на пиацата за файтони започнаха да подхвърлят шеги относно външния му вид, когато той се спря там да вземе файтон и каза на човека да го закара в казармата в Найтсбридж.

Когато стигна там, всички камбани биеха и звъняха. Ако бе погледнал настрани, той би могъл да види старата си познайница Амелия, на път от Бромптън към Ръсъл Скуеър. Възпитаниците на различните лицеи вървяха в редици, запътили се за черква, а светналият паваж и дилижансите от предградията бяха изпълнени с хора, тръгвали за неделните си удоволствия. Но полковникът бе твърде много зает, за да забележи тези неща, и като пристигна в Найтсбридж, бързо се качи в стаята на стария си колега и приятел капитан Макмърдо, когото за своя радост намери в казармата.

Капитан Макмърдо, ветеран от Ватерло, ползуващ се с голяма обич от страна на своя полк, където само липсата на пари му пречеше да заеме по-висок пост, се излежаваше спокойно в леглото си. Той бе прекарал предишната нощ на една доста буйна вечеря, давана от почитаемия капитан Синкбар, в неговата къща на Бромптън Скуеър, в чест на неколцина младежи от полка, на няколко дами от балета и на стария Мак, който се чувствуваше като у дома си с хора от всички възрасти и с всякакво положение и дружеше с генерали, дресьори на кучета, оперни балерини, боксьори — с една дума, с всякакъв вид хора. Сега почиваше след нощните забавления и тъй като не беше дежурен, той се намираше в леглото.

По стените на стаята му бяха окачени картини с боксьорски, спортни и балетни сцени, подарявани му от неговите колеги при оттеглянето им от военната кариера, когато се оженваха и започваха тих и спокоен живот. И тъй като сега беше на около петдесет години, двадесет и четири от които бе прекарал в казармата, той беше събрал същински музей. Мак беше един от най-добрите стрелци в Англия и макар да беше пълен, минаваше също и за един от най-добрите ездачи; нещо повече — той и Кроли си съперничеха, когато последният служеше във войската. И тъй, накратко, мистър Макмърдо лежеше в леглото си и четеше във вестника описанието на същия онзи мач между любимеца на Тътбъри и Баркинг Бъчър, за когото споменахме и по-рано. Той имаше малка, ниско избръсната сива глава с копринена нощна шапчица, червени лице и нос и големи боядисани мустаци.

Когато Родън каза на капитана, че има нужда от приятел, той веднага разбра какъв приятелски дълг го призоваваха да изпълни. Неведнъж бе правил подобни услуги на познатите си, действувайки с най-голямо благоразумие и такт. Негово кралско височество — покойният и твърде много оплакван главнокомандуващ, приживе бе показвал по този повод голямо уважение към Макмърдо; и въобще той беше опората, към която прибягваха нуждаещите се от секунданти джентълмени.

— Кроли, моето момче, за какво е спорът? Запита старият боец. — Нали вече не се занимаваш с хазарт, както по времето, когато застреляхме капитан Маркър?

— Отнася се за… за жена ми — отвърна Кроли, като сведе надолу очи и се изчерви силно.

Другият подсвирна.

— Винаги съм казвал, че тя ще те зареже — започна той. И наистина в полка и в клубовете хората се обзалагаха относно вероятната съдба на полковника — така несериозно гледаха на характера на жена му неговите другари и светът изобщо. Но като видя свирепия поглед, с който Родън посрещна мнението му, капитан Макмърдо не счете за разумно да продължи на тази тема.

— Няма ли начин да се излезе от тази работа, стари приятелю? — продължи със сериозен глас капитанът. — Само за някакво подозрение ли се отнася, или… или, какво изобщо е станало? Някакви писма? Не можеш ли да потулиш случилото се? Най-добре е да се мълчи за такова нещо, ако можеш да се сдържиш. «Та чак сега ли я е уловил?» — мислеше си капитанът и си спомни стотици разговори в полковата столова, в които репутацията на мисис Кроли бе разкъсвана на парченца.

— Има само един начин за разрешение — отвърна Родън — и за един от нас има също само един-единствен изход. Нали разбираш, Мак? Поискаха да се отърват от мене; арестуваха ме; намерих ги заедно сами. Казах му, че е лъжец и страхливец, съборих го и го напердаших.

— Така му се пада — каза Макмърдо. — Кой е той?

Родън каза, че човекът е лорд Стейн.

— Я виж ти! Маркиз! Казват, че той… впрочем, че ти…

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — изрева Родън. — Нима си чул някой да хвърля подозрения върху жена ми и не си ме предупредил, Мак?

— Хората са склонни да съдят много строго, момчето ми — отвърна другият. — Имаше ли смисъл да ти казвам какво са разправяли някакви глупаци?

— Не си постъпил приятелски, Мак — каза Родън, силно развълнуван. И като покри лице с ръцете си, той тъй се затресе от вълнение, че видът му накара коравия стар офицер да потръпне от съчувствие.

— Дръж се, момчето ми — каза той. — Благородник или не, ние ще му пратим куршум в тялото, дявол да го вземе. А пък що се отнася до жените, всички са такива.

— Ти не знаеш колко я обичах — каза Родън, едва разбираемо. — Пусто да остане, следвах я като паж. Отказах се от всичко заради нея. Сега съм просяк, защото се ожених за нея. Бог ми е свидетел, залагал съм и собствения си часовник, за да й взема каквото е пожелавала — а тя… тя си събирала скришом пари през всичкото време и й се досвидяло да даде сто лири, за да ме освободи от затвора. — А след това, ядосано и несвързано, сведен под тежестта на вълнение, каквото приятелят му никога по-рано не бе виждал у него, той разкри на Макмърдо подробностите на случилото се. Съветникът му се хвана за някои отделни положения.

— И все пак може да е невинна — каза той. — Сама твърди това. Сто пъти по-рано Стейн е оставал насаме с нея вкъщи.

— Може да е така — отвърна тъжно Родън, — но този път работата не ми изглежда толкова безобидна. — И той показа на капитана банкнотата от хиляда лири, която бе намерил в портфейла на Беки. — Ето какво й е дал той, Мак, и тя не ми го е съобщила. При наличността на тези пари вкъщи тя отказа да ме подкрепи, когато бях затворен. Капитанът не можеше да не признае, че това скриване на парите хвърля много грозна светлина върху всичко.

Докато се съвещаваха какво трябва да направят, Родън изпрати прислужника на капитан Макмърдо на Кързън Стрийт с нареждане до слугите там да му дадат една чанта с дрехи, от които полковникът имаше голяма нужда. И докато човека го нямаше, с голямо усилие и с помощта на Джонсъновия речник, който много им послужи, Родън и неговият секундант съчиниха писмо, което Макмърдо трябваше да изпрати на лорд Стейн. В него се казваше, че капитан Макмърдо има чест да се обърне към маркиз Стейн от името на полковник Родън Кроли и се заявяваше най-любезно, че е овластен от полковника да направи необходимите нареждания за срещата, която той не се съмнява, че негово сиятелство ще поиска и която става неизбежна поради случилото се предишната нощ. Капитан Макмърдо умоляваше лорд Стейн, с възможно най-голяма учтивост, да определи някой свой приятел, който да влезе във връзка с него (капитан М.), и изразяваше желание срещата да стане колкото е възможно по-скоро. В послепис капитанът заявяваше, че държи на разположение банкнота, възлизаща на доста голяма сума, за която полковникът има основание да предполага, че е собственост на маркиз Стейн. И той се чувствува длъжен, заради полковника, да предаде банкнотата на собственика й.

Докато съчиняваха това писмо, прислужникът на капитана се върна от поръчението си на Кързън Стрийт, но без чантата и куфара, за които го бяха изпратили. Лицето му имаше доста особен и озадачен изглед.

— Не искат да ги дадат — каза слугата. — Вкъщи всичко беше надолу с главата. Хазаинът дошъл и се установил там като собственик. Слугите пееха в приемната. Те казаха… казаха, че вие, господин полковник, сте си отишли и сте задигнали сребърните прибори — прибави слугата след кратко мълчание. — Една от прислужниците вече е избягала. А Симсън, който вдигаше голям шум и се беше напил, каза, че нищо нямало да излезе от къщата, докато не получел заплатата си.

Описанието на тази малка революция в Мейфеър смая двамата приятели и придаде малко веселост на иначе доста тъжния разговор. Те се разсмяха на неудобното положение, в което бе изпаднал Родън.

— Радвам се, че малкият не е вкъщи — каза той, като хапеше ноктите си. — Ти си го спомняш, нали, Мак, когато го учехме да язди? Ех, как стройно седеше на коня, нали?

— Да, великолепен беше, момчето ми — каза добродушният капитан.

В този момент малкият Родън, едно от петдесетте облечени в тоги момчета, седеше в параклиса на лицея Уайтфрайърс, като мислеше не за проповедта, а за това как следната неделя ще си отиде вкъщи, когато баща му непременно ще му даде пари и може би ще го заведе на театър.

— Той е чудесно дете — продължи бащата, като продължаваше да размишлява за сина си. — Слушай какво, Мак, ако се случи нещо лошо… ако падна… бих желал да отидеш да го видиш, знаеш; и да му кажеш, че много съм го обичал, и тъй нататък. И… виж… приятелю… дай му тези златни копчета за ръкавели — те са едничкото нещо, което притежавам. — Той покри лице с черните си ръце, върху които се търкаляха сълзи и правеха бели пътечки. Мистър Макмърдо също свали копринената си нощна шапка и потърка с нея очите си.

— Слез долу и поръчай закуска — каза той на прислужника си с висок, весел глас. — Какво ще вземеш, Кроли? Хайде, да кажем, пържени бъбреци и една херинга. И виж какво Клей, приготви дрехи за полковника. Родън момчето ми, ръстът ни винаги е бил почти еднакъв, а и двамата вече не яздим така леко, както когато постъпихме в казармата. — С тези думи и като остави полковника да се преоблече, Макмърдо се обърна към стената и продължи да преглежда вестника, докато приятелят му завърши тоалета си и стана време и той да се залови със своя.

И понеже щеше да се срещне с лорд, капитан Макмърдо се натъкми особено грижливо. Напомади така мустаците си, че те светнаха, и си сложи стегната вратовръзка и спретнат велурен жакет. Всички млади офицери от столовата, където Кроли бе изпреварил приятеля си, похвалиха Мак за външния му вид и го запитаха, да не би да е решил да се жени.

(обратно)

Глава LV В която продължаваме със същия въпрос

Беки се съвзе от вцепенението и тревогата, в които събитията от предишната нощ бяха хвърлили неустрашимия й дух, едва когато камбаните на черквите на Кързън Стрийт забиха за следобедната служба. Като стана от леглото, тя започна да дърпа шнура на собствения си звънец, за да повика камериерката си, която я бе оставила преди няколко часа.

Много пъти звъни мисис Родън Кроли, но напразно. И макар последния път да бе дръпнала шнура така буйно, че го бе скъсала, мадмоазел Фифин не се появи — не, въпреки че господарката й, силно раздразнена и с шнура на звънеца в ръка, излезе на площадката, с разпусната по раменете коса, и няколко пъти изкрещя за прислужницата си.

Истината е, че тя бе напуснала къщата преди много часове, като бе сторила това по френски маниер, както казваме в нашата страна. След като събра накитите от столовата, мадмоазел се качи в своята стая, нареди и завърза сандъците си, изтича да повика файтон, свали багажа със собствените си ръце, без да получи помощта на другите слуги, която сигурно биха й отказали, тъй като я мразеха най-искрено и без да се сбогува с никого, напусна къщата на Кързън Стрийт.

Според нея играта в това малко домакинство вече беше свършена. Фифин си отиде с файтон — както знаем, че и други, по-високопоставени личности — нейни съотечественици, са вършили това при подобни обстоятелства. Но понеже беше по-предвидлива или по-щастлива от тях, тя можа да изнесе не само собственото си имущество, но и част от това на господарката си (ако изобщо можеше да се каже, че тази дама имаше някакво имущество) — и не само прибра споменатите вече накити, но и някои рокли, които бе харесала и на които отдавна бе хвърлила око, четири богато позлатени свещника в стил Людовик XIV, шест позлатени албума, златна емайлирана емфиена кутийка, принадлежала някога на мадам дю Бари, една прекрасна малка мастилничка със седефена преса за попивателна хартия, с които Беки си служеше, когато съчиняваше прелестните си писъмца на розова хартия. Всички тези неща изчезнаха от Кързън Стрийт заедно с мадмоазел Фифин — както и всички сребърни прибори, сложени на масата за малкия festin [95], който Родън бе прекъснал. Мадмоазел не взе порцелановия сервиз, тъй като той беше доста тежък. По същата причина навярно остави и машите, огледалата над камината и пианото от полисадрово дърво.

Една дама, твърде прилична на нея, впоследствие държеше шивашко ателие на Рю дю Елдер в Париж, където живееше доста нашироко и се радваше на покровителството на лорд Стейн. Тази личност винаги приказваше за Англия като за най-коварната страна в света и заявяваше на младите си помощнички, че била affreu se ment vole от туземците на този остров. Безсъмнено, съчувствие към бедите й бе накарало лорд Стейн да проявява такава любезност към мадам де Сент Амарант. Нека преуспява, тъй както заслужава — тя вече няма да фигурира в нашето описание на Панаира на суетата.

Като чу долу шум и врява, възмутена от дързостта на слугите, които не отговаряха на повикванията й, мисис Кроли хвърли отгоре си своята сутрешна роба и слезе величествено в приемната, откъдето се чуваше шумът.

Там беше готвачката, с изчернено лице, седнала на красивия диван до мисис Реглс, и я черпеше с ликьор. Момчето с лъскавите копчета, което разнасяше розовите писъмца на Беки и скачаше така пъргаво от малкия й екипаж, сега бе заето да потопява пръстите си в една чиния с каймак. Лакеят говореше с Реглс, по чието лице се четеше смайване и тревога — и при все че вратата беше отворена и Беки изкрещя десетина пъти само на няколко крачки от тях, нито един от слугите не се отзова на виковете й.

— Хайде, мисис Реглс, пийнете си мъничко — подканваше готвачката, когато Беки влезе с развяна около тялото й бяла кашмирена роба.

— Симсън! Тротър! — крещеше яростно господарката на къщата. — Как смеете да стоите там, когато чувате, че ви викам? Как смеете да седите в мое присъствие? Къде е камериерката ми?

Момчето извади пръсти от устата си, обхванато от мигновена уплаха. Готвачката взе чашката с ликьора и впери поглед в Беки, докато изпразваше съдържанието й. Питието, изглежда, вдъхна смелост на омразната бунтовничка.

— Вашият диван, а! — каза тя. — Аз съм седнала на дивана на мисис Реглс. Мисис Реглс, да не сте се помръднали. Аз седя на дивана на мистър и мисис Реглс, който те са купили с честно спечелени пари и за който при това са платили доста скъпо. И ми се струва, че ако седя тук, докато си получа заплата, това ще продължи доста дългичко, мисис Реглс; но въпреки това ще си седя — ха, ха! — с тези думи тя си наля от питието и го изпи с още по-насмешлив и отвратителен вид.

— Тротър! Симсън! Изпъдете тази пияна мизерница! — изкрещя мисис Кроли.

— Няма да го направя — каза Тротър, лакеят — Изпъдете я вие. Дайте ни заплатите и изпъдете и мене. Бързичко ще си отидем всички.

— Нима сте се събрали тук, за да ме обиждате? — извика яростно Беки. — Когато полковник Кроли си дойде, аз…

При тези думи слугите избухнаха в груб смях, към който Реглс, все още с твърде печално изражение, не се присъедини.

— Той няма да се върне — продължи мистър Тротър. — Изпрати за нещата си, но аз не ги дадох, макар че мистър Реглс се съгласи. И съм положителен, че мъжът ви е полковник толкова, колкото съм и аз. Той се измъкна и предполагам, че и вие ще отидете подир него. И двамата не сте нищо друго, освен мошеници. Не се опитвайте да ме тормозите. Подобно нещо няма да търпя. Повтарям, дайте ни заплатите! Дайте ни заплатите!

От зачервеното лице на мистър Тротър ставаше ясно, че и той беше прибягнал за вдъхновение към ликьора.

— Мистър Реглс — каза Беки, обхваната от силно раздразнение, — предполагам, че няма да позволите да бъда обиждана от този пиян човек.

— Слушай, Тротър, дръж си езика, моля ти се — каза младият прислужник. Той изпитваше съчувствие към господарката си за нейното отчаяно положение и успя да възпре лакея, който се готвеше да се възпротиви буйно на прилагателното «пиян».

— О, госпожо — каза Реглс, — никога не съм мислил, че ще доживея този ден. Познавам семейство Кроли още от рождение. Служил съм като лакей на мис Кроли в продължение на тридесет години; и никога не съм могъл да си представя, че някой от семейството ще ме разори — да, ще ме разори — каза клетият човечец със сълзи на очи. — Няма ли да ми платите? Живеете в тази къща вече четири години. Служите си с мебелите ми, със сервизите ми, с чаршафите ми. Дължите ми двеста лири стерлинги за мляко и масло, а непрестанно искате и пресни яйца за омлетите си, и каймак за кучето си.

— А за собственото си дете пет пари не даваше — намеси се готвачката. — Ако не бях аз, колко пъти щеше да си легне гладно!

— Сега то е в сиропиталище — каза мистър Тротър с пиянското «ха-ха!», а клетият Реглс продължи да изрежда бедите с плачевен глас. Всичко, което казваше, беше вярно. Беки и съпругът и го бяха разорили. След няколко дни идваше срокът за плащането на няколко полици, а той нямаше с какво да ги посрещне. Щяха да продадат имуществото му и да го изпъдят от дюкяна и къщата, защото се бе доверил на семейство Кроли. Неговите сълзи и оплаквания дразнеха Беки повече от всичко друго.

— Изглежда, че всички сте против мене — каза горчиво тя. — Какво искате? Не мога да ви платя в неделя. Елате утре и ще си получите всичко. Мислех, че полковник Кроли е уредил сметките. Той ще стори това утре. Кълна ви се в честта си, че тази сутрин той излезе с хиляда и петстотин лири стерлинги в джоба си. Не ми остави нищо. Обърнете се към него. Дайте ми шапка и шал и аз ще отида да го намеря. Тази сутрин между нас имаше спречкване. Както изглежда, това е известно на всички ви. Давам ви честната си дума, че на всички ще бъде платено. Той е назначен на хубава служба. Оставете ме сега да изляза и да го намеря.

Дръзките й думи накараха Реглс и другите присъствуващи да се изгледат един друг с много голяма изненада и с това Ребека ги остави. Тя се качи горе и този път се облече без помощта на камериерката си. После влезе в Родъновата стая и видя там приготвените чанта и куфар, както и една написана с молив бележка, в която се казваше да бъдат предадени, когато бъдат поискани. След това Ребека отиде в таванската стая на французойката; там всичко беше прибрано и всички чекмеджета бяха изпразнени. Тя се сети за оставените на земята накити и предугади с положителност, че жената е избягала. «Боже мой! Как можа да ми се случи такава голяма беда! — каза тя. — Да бъда толкова близко до целта и да загубя всичко! Дали е вече късно?» Не, имаше още една възможност.

Облече се и този път излезе необезпокоявана, но сама. Часът беше четири. Тя вървеше бързо по улиците (нямаше пари за файтон) и не се спря, докато не стигна до вратата на сър Пит Кроли на Грейт Гонт Стрийт. Къде беше лейди Джейн Кроли? Отговориха й, че е на черква. Беки не съжаляваше. Сър Пит се намираше в кабинета си и бе дал заповед да не го безпокоят, но тя трябваше на всяка цена да го види и се промъкна покрай облечения в ливрея портиер, като се намери в стаята на сър Пит, преди дори смаяния баронет да бе могъл да остави вестника си.

Той се изчерви и се отдръпна от нея с уплаха и ужас.

— Не гледайте така — каза тя. — Аз не съм виновна, Пит, скъпи Пит; едно време вие ми бяхте приятел. Бог ми е свидетел, не съм виновна. Изглеждам такава. Всичко е против мене. И, ох, при това в такъв момент! Тъкмо когато всичките ми надежди щяха да се осъществят — точно когато ни чакаше щастие.

— Вярно ли е това, което виждам във вестника? — запита Пит, като посочи един пасаж, който много го бе учудил.

— Вярно е. Лорд Стейн ми го каза в петък вечерта, на онзи фатален бал. От шест месеца вече му обещават да дадат на Родън служба. Мистър Мартир, министърът на колониите, му казал вчера, че работата е свършена. След това дойде онова нещастно арестуване и ужасната среща подир него. Виновна съм само в това, че вземам прекалено присърце Родъновите работи. Стотици пъти съм приемала насаме лорд Стейн. Признавам, че притежавах пари, за които Родън не знаеше нищо. Не го ли познавате колко е разпилян? Как смеех тогава да му доверя, че ги имам? — И така, тя продължи да разправя една напълно свързана история, която изля в ушите на смаяния си роднина.

Историята беше следната: Беки си призна с най-голяма откровеност, но с дълбоко разкаяние, че като забелязала слабостта на лорд Стейн към нея (при споменаването на което сър Пит се изчерви) и като била сигурна в силата на своята добродетелност, твърдо решила да използува привързаността на знатния велможа за свое собствено добро и за доброто на семейството си.

— Мислех да ви осигуря графска титла, Пит — каза тя (деверът й отново се изчерви). — Приказвали сме за това. Вашите дарби и застъпничеството на лорд Стейн го правеха повече от вероятно, ако това страшно нещастие не беше сложило край на всичките ни надежди. Но аз признавам, че преди всичко целта ми беше да спася милия си съпруг — този, когото обичам въпреки всичките му подозрения и грубости, — да го спася от бедността и разорението, които ни застрашаваха. Виждах слабостта на лорд Стейн към мене — каза тя, свеждайки очи надолу. — Признавам, че правех всичко, което беше по силите ми, да му бъда приятна и доколкото е позволено на една честна жена, да спечеля неговото… неговото уважение. Едва в петък сутринта пристигнала новината за смъртта на губернатора на остров Ковънтри и милордът веднага поискал освободената от него длъжност за милия ми съпруг. Искахме да му направим изненада — той трябваше да види съобщението днес във вестника. Дори след онова ужасно арестуване (като лорд Стейн обеща най-великодушно, че ще уреди дълга му, така че по този начин ми беше попречено да се притека на помощ на мъжа си) милордът се смееше и казваше, че миличкият ми Родън ще се утеши, когато прочете във вестника за назначението си, в затвора, в онази отвратителна къща на съдебния пристав. И тогава… тогава той се прибра у дома. Подозренията му се събудиха; между милорда и моя жесток, жесток Родън избухна сцена и, о, боже мой, какво ще стане сега? Пит, скъпи Пит! Съжалете ме и ни сдобрете! — И докато говореше, тя се хвърли на колене и като избухна в плач, сграбчи ръката на Пит и я целуна горещо.

Когато на връщане от черква лейди Джейн изтича в кабинета на мъжа си, веднага след като научи, че мисис Родън Кроли е там, завари баронета и етърва си точно в това положение.

— Удивена съм от дързостта, която тази жена проявява да влиза в нашия дом — каза лейди Джейн, цяла разтреперана и съвсем бледна. (Веднага след закуска нейно сиятелство бе изпратила прислужницата си при Реглс и при слугите от домакинството на Родън Кроли, които й разправиха всичко и много повече от това, което знаеха за тази история, както и за много други.) — Как се осмелява мисис Кроли да влиза в дома на… на едно почтено семейство!

Сър Пит се сепна и се обърна назад, смаян от разпалеността на жена си. Беки продължаваше да стои коленичила и държеше ръката на сър Пит.

— Кажете й, че тя не знае всичко. Кажете й, че съм невинна, скъпи Пит — хленчеше тя.

— Честна дума, любов моя, струва ми се, че вие сте несправедлива към мисис Кроли — каза сър Пит, Тези думи много облекчиха Ребека. — Дори съм уверен, че тя…

— Уверен сте в какво? — извика лейди Джейн, а ясният й глас трепереше от възбуда и сърцето й биеше буйно. — Че тя е лоша жена — безсърдечна майка, невярна съпруга! Никога не е обичала милото си малко момченце, което често тичаше при мене и ми разправяше за жестокостта й към него. Никога не е влязла в някое семейство, без да се опита да му донесе нещастие и да разклати най-светите чувства с ласкателствата и лъжите си. Мами съпруга си тъй, както мами всички други; душата й е почерняла от суета, лицемерие и всякакви пороци. Треперя, когато се допра до нея. Махам децата си далеч от погледа й. И…

— Лейди Джейн! — извика сър Пит, като се изправи. — Такъв ли език…

— Сър Пит, аз съм ви била вярна и предана съпруга — продължи безстрашно лейди Джейн. — Пазила съм брачната си клетва тъй, както я дадох пред бога, и съм била послушна и добра, както подобава на една съпруга. Но справедливото послушание има своите граници и аз заявявам, че няма да позволя на тази… тази жена да влезе още веднъж в къщата ми. Ако тя стори това, аз и децата ми ще си излезем. Тя не е достойна да стои в една стая с християни. Вие… вие, сър, трябва да избирате между нея и мене. — И с тези думи милейди излезе бързо от стаята, разтреперана от собствената си смелост, като остави Ребека и сър Пит не малко удивени от нея.

А що се отнася до Беки, тя не се засегна; нещо повече — това дори я зарадва.

— Всичко е заради диамантеното украшение, което ми подарихте — каза тя на сър Пит, като му протегна ръка. И преди да го остави (което, можете да бъдете уверени, лейди Джейн чакаше да види от прозореца на тоалетната си стаичка в горния етаж), баронетът обеща да потърси брат си и да се опита да ги сдобри.

Родън завари някои от младежите на полка да закусват в столовата, като без особена трудност го накараха да вземе и той участие и да похапне от пържените пилешки кълки и газираната вода, с които младежите се подкрепяха. После те поведоха разговор, подхождащ на деня и на годините им: за предстоящия бой на гълъби в Батърси, за мадмоазел Ариана от френската опера и за това кой я бе напуснал и как сега тя се утешаваше с Пантър Кар; а също и за боксовия мач между Бъчър и Любимеца. Младият Тандимън, седемнадесетгодишен герой, който правеше голямо усилие да си пусне мустаци, беше видял борбата и говореше за нея и за състоянието на борците по твърде научен начин. Той бе отвел Бъчър с файтончето си и бе прекарал цялата минала нощ с него. И Тандимън твърдеше, че ако не е имало някаква шмекерия, Бъчър в никакъв случай е нямало да бъде победен и поради това той, разбира се, не възнамерявал да плати изгубения облог. Беше изминала само една година от времето, когато този всезнаещ специалист по бокса все още имаше слабост към бонбоните и ядеше бой в Итън…

И тъй, те разговаряха за танцьорки, мачове, пиене и леки жени, когато Макмърдо слезе в столовата и се присъедини към разговора на младежите и докато свърши с обилната си закуска, повечето от останалите бяха вече приключили с яденето. Младият лорд Варинас пушеше огромна лула, капитан Хюджъс бе зает с пурата си, а буйният младок Тандимън, с малкото куче между краката си, хвърляше най-унесено зарове с капитан Дюсис (той винаги играеше на нещо); а Мак и Родън се запътиха към клуба, като, разбира се, нито един от двамата не намекна за работата, която го занимаваше. От друга страна, и двамата взеха най-живо участие в разговора. Защо трябваше да го прекъснат? Пируването, пиенето, сквернословието, смехът си продължават заедно с всичко друго, което се случва в Панаира на суетата. Хората излизаха на тълпи от черква, когато Родън и приятелят му минаха по Сент Джеймс Стрийт и влязоха в клуба си.

Обичайните посетители, които обикновено стоят зяпнали и ухилени пред големия преден прозорец на клуба, още не бяха заели поста си — читалнята беше почти празна. Там се намираше един човек, когото Родън не познаваше; друг, на когото дължеше малко пари от карти и с когото следователно не искаше да се срещне; трети, пред масата, четеше неделния вестник «Роялист» (известен със слабостта си към скандалните истории и с привързаността си към черквата и краля) и като погледна към Кроли с известно любопитство, каза:

— Кроли, поздравявам ви.

— Какво искате да кажете? — запита полковникът.

— Писано е във вестник «Обзървър», а също и в «Роялист» — каза мистър Смит.

— Какво? — извика Родън, като се изчерви силно. Той си помисли, че случката с лорд Стейн се е вече появила във вестниците. Смит го погледна усмихнато, като се чудеше на вълнението, с което полковникът взе вестника и разтреперано го зачете.

Мистър Смит и мистър Браун (джентълменът, на когото Родън дължеше пари от карти) бяха разговаряли за полковника точно преди той да влезе.

— Дошло му е твърде навреме — каза Смит. — Сигурен съм, че Кроли няма ни един шилинг в джоба си.

— Вятърът, който е задухал, е благоприятен за всички — каза мистър Браун. — Той не може да замине, преди да ми изплати дълга си.

— Каква е заплатата? — запита Смит.

— Две или три хиляди — отвърна другият. — Но климатът е толкова отвратителен, че не могат да й се радват дълго. Ливърсидж умря, след като престоя там осемнадесет месеца, а губернаторът преди него си отишъл за шест месеца, както чувам.

— Някои казват, че брат му бил много умен. На мене винаги ми е бил страшно досаден — възкликна Смит. — Изглежда обаче, че се ползува с голямо влияние. Сигурно той е намерил тази служба на полковника.

— Той ли? — каза подигравателно Браун. — Ами! Лорд Стейн е наредил работата.

— Какво искаш да кажеш?

— Добродетелната жена е украшение на съпруга си — отвърна загадъчно другият и продължи да чете вестника.

Родън, от своя страна, прочете следния смайващ пасаж в «Роялист»:

«Губернаторството на остров Ковънтри. — Комендант Джондърс е донесъл на борда на кораба на негово величество „Йелоуджак“ писма и документи от остров Ковънтри. Съобщава се, че сър Томас Ливърсидж е станал жертва на върлуващата треска в Соумитън. Тамошната преуспяваща колония, чувствува остро неговата загуба. Научаваме се, че губернаторската служба е предложена на полковник Родън Кроли, носител на орден за храброст, отличил се в битката при Ватерло. Ние се нуждаем не само от хора, притежаващи общопризната смелост, но и от служители с административни дарби, които да ръководят управлението на колониите ни; и не се съмняваме, че джентълменът, избран от Министерството на колониите, да запълни мястото на оплаквания от всички покойник, е напълно достоен за службата, която ще заеме»

Остров Ковънтри! Къде се намира той? Кой го бе посочил на министъра?

— Трябва да ме вземеш като секретар, момчето ми — каза със смях капитан Макмърдо.

И докато Кроли и приятелят му гледаха съобщението учудени и удивени, един прислужник донесе на полковника визитна картичка с името на Уенъм, който молеше да се срещне с полковник Кроли.

Полковникът и адютантът му се запътиха да се видят с джентълмена, като правилно отгатнаха, че той е пратеник на лорд Стейн.

— Здравейте, Кроли. Радвам се, че ви виждам — каза мистър Уенъм с любезна усмивка и стисна Родъновата ръка с голяма сърдечност.

— Предполагам, че идвате от страна на…

— Да, точно така — каза мистър Уенъм.

— В такъв случай да ви представя моя приятел, капитан Макмърдо, от… гвардейски полк.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, капитан Макмърдо — каза мистър Уенъм, като протегна ръка и се усмихна на секунданта по същия начин, както бе сторил това и с полковника.

Мак подаде единия си пръст, облечен в кожена ръкавица, и направи много студен поклон на мистър Уенъм над стегнатата си вратовръзка. Той, изглежда, бе недоволен, че го бяха поставили във връзка с някаква си цивилна гарга, като смяташе, че лорд Стейн би трябвало да му изпрати най-малко полковник.

— Тъй като Макмърдо действува от мое име и знае какво искам — каза Кроли, — най-добре ще е да се оттегля и да ви оставя сами.

— Разбира се — каза Макмърдо.

— Нищо подобно, драги полковник — каза мистър Уенъм. — Срещата, която имах честта да ми възложат, беше лично с вас, макар че присъствието на капитан Макмърдо ми е също много приятно. Нещо повече, господин капитан. Надявам се, че разговорът ни ще доведе само до много добри последици, твърде различни от онези, които, изглежда, приятелят ми полковник Кроли очаква.

— Хм! — възкликна капитан Макмърдо. «Дявол да ги вземе тези цивилни — мислеше си той, — много обичат да приказват и да се увличат в подробности.»

Мистър Уенъм взе стол, който не му бе предложен, извади от джоба си вестник и продължи:

— Видяхте вече това радостно съобщение във вестника тази сутрин, нали, драги полковник? Правителството си е осигурило най-достоен служител, а вие, ако приемете поста, което, вярвам, ще направите, ще си осигурите прекрасна служба. Три хиляди лири годишно, приятен климат, прекрасна държавна квартира, свобода на действие и възможност за повишение. Поздравявам ви от цялото си сърце. Предлагам, господа, вие знаете на кого дължи приятелят ми това покровителство.

— Да ме обесят, ако знам — каза капитанът. Приятелят му силно се изчерви.

— На един от най-великодушните и благородни хора в света, а също и най-великите — на моя прекрасен приятел маркиз Стейн.

— Ще го видя мъртъв, преди да приема тази служба — изръмжа Родън.

— Раздразнени сте срещу благородния ми приятел — продължи спокойно мистър Уенъм. — Кажете ми, в името на благоразумието и справедливостта, защо?

— Защо? — извика учуден Родън.

— Защо? Дявол да го вземе! — възкликна капитанът, като удари по пода с бастуна си.

— Да, дявол да го вземе, наистина — каза мистър Уенъм с най-приятна усмивка. — Все пак погледнете на работата като светски човек, като честен човек, и се помъчете да видите дали не грешите. Прибирате се вкъщи, след като сте отсъствували оттам, и намирате — какво? Милордът вечеря у дома ви с мисис Кроли. Това обстоятелство необикновено ли е, или представлява нещо ново? Не се ли е намирал той в същото положение сто пъти по-рано? Кълна се в честта си и ви давам джентълменската си дума, че подозренията ви са погрешни и напълно неоснователни и те обиждат един почтен джентълмен, който е доказал доброжелателството си спрямо вас чрез хиляди добрини. Обиждате също и една най-невинна и безупречна в държането си дама.

— Да не би да искате да кажете, че… че Кроли има грешка? — каза Макмърдо.

— Уверен съм, че мисис Кроли е невинна като собствената ми жена, мисис Уенъм — каза много разпалено мистър Уенъм. — Уверен съм, че заблуден от пъклената си ревност, моят приятел нанася удар не само на един немощен стар човек, заемащ високо обществено положение, негов постоянен приятел и благодетел, но и срещу съпругата си, срещу собствената си чест, срещу бъдещото добро име на сина си и срещу личните си възможности в живота.

— Ще ви кажа какво се случи — продължи с голяма тържественост мистър Уенъм. — Тази сутрин лорд Стейн изпрати да ме повикат и аз го намерих в твърде печално състояние, което няма защо да разправям на полковник Кроли, тъй като в подобно положение би се намерил всеки възрастен и слаб човек след сбиване с мъж, обладаващ неговата сила. Казвам ви най-открито — постъпили сте много жестоко, като сте се възползували по този начин от силата си, полковник Кроли, Вие сте наранили не само тялото на моя благороден и превъзходен приятел — наранено е също и сърцето му. Един човек, когото той е обсипвал с благодеяния и на когото е гледал с добри чувства, го е подложил на най-голямо унижение. Какво представлява самото това назначение, за което четете във вестника, ако не доказателство за предаността му към вас? Когато видях тази сутрин негово сиятелство, аз го заварих наистина в плачевно състояние, но той, подобно на вас, искаше най-настоятелно да отмъсти с кръв за нанесената му обида. Предполагам, полковник Кроли, вие знаете, че той е дал доказателства за това.

— Той е достатъчно смел — каза полковникът. — Никой не твърди обратното.

— Първата му заповед към мене беше да напиша писмо с покана за дуел и да го занеса на полковник Кроли. «Един от нас — каза той не трябва да преживее снощното оскърбление.»

Кроли кимна.

— Най-после дойдохте на въпроса, Уенъм — каза той.

— Положих всички усилия да успокоя лорд Стейн. «Боже мой, сър — казах му аз, — как съжалявам, че мисис Уенъм и аз не приехме поканата на мисис Кроли да вечеряме у дома й!»

— Тя ви е канила на вечеря? — каза капитан Макмърдо.

— След операта. Ето и писмената покана… не… чакайте това е друга бележка… мислех си, че е у мен, но това няма значение. Давам ви честната си дума, че беше точно така. Ако бяхме отишли — и едничкото, което ни попречи да го сторим, беше главоболието на мисис Уенъм — тя много страда от главоболие, особено през пролетта, ако бяхме отишли и вие се бяхте прибрали, нямаше да има никакви разправии, никакви подозрения. Така че само защото клетата ми жена страда от главоболие, вие ще причините смърт на двама почтени мъже и ще потопите две от най-издигнатите и най-стари семейства на кралството в скръб и позор.

Мистър Макмърдо погледна приятеля си с вид на крайно озадачен човек и Родън почувствува ярост, че жертвата му избягваше. Той не вярваше ни една дума от тази история и все пак как можеше да докаже неистинността й?

Мистър Уенъм продължи да ораторствува със същото красноречие, което така често бе практикувал в парламента:

— Прекарах повече от час край постелята на лорд Стейн, като го увещавах и молих да се откаже от намерението си да иска дуел. Обясних му, че обстоятелствата действително са изглеждали подозрителни. Посочих му, че всеки на ваше място би се подвел. Казах, че един побеснял от ревност човек е все едно луд и на него трябва да се гледа именно като на такъв — че дуел между вас двамата ще донесе позор на всички засегнати — че човек, притежаващ високото положение на негово сиятелство, няма право да създава повод за клюки тъкмо днес, когато най-отвратителните революционни принципи и най-опасните тенденции се разпространяват между простолюдието, че колкото и да е невинен, хората от народа ще хвърлят вината върху него. Най-после успях да го убедя да не праща поканата.

— Не вярвам нито дума от цялата тази история — каза Родън, скърцайки със зъби. — За мене тя е най-подла лъжа, в която и вие сте замесен, мистър Уенъм. Ако поканата за дуел не дойде от него, тя ще дойде от мене, бога ми.

При това яростно прекъсване от страна на полковника мистър Уенъм пребледня смъртно и погледна към вратата.

Но той намери подкрепа в лицето на капитан Макмърдо. Този джентълмен се изправи ядосан и укори Родън за езика, с който той си служеше.

— Ти слагаш работата в моите ръце и ще действуваш както аз смятам за подходящо, бога ми, а не както ти си намислил. Нямаш никакво право да обиждаш мистър Уенъм с такива приказки; и дявол да го вземе, мистър Уенъм, вие заслужавате извинение. А що се отнася до покана за дуел за лорд Стейн, нека друг да я занесе — аз няма да го направя. Ако след като са го напердашили, милордът предпочита да си кротува, по дяволите — нека си кротува. А пък колкото до работата с… с мисис Кроли, аз поддържам, че няма нищо доказано, че жена ти не е виновна, както и мистър Уенъм твърди това, и че изобщо ти ще се проявиш като най-голям глупак, ако не приемеш службата и не си държиш езика.

— Капитан Макмърдо, вие говорите като благоразумен човек — извика мистър Уенъм, извънредно много облекчен. — Ще забравя всичко, което полковникът ми е казал в моментното си раздразнение.

— И аз тъй мисля — каза Родън подигравателно.

— Затваряй си устата, глупчо такъв — каза добродушно капитанът. — Мистър Уенъм не е от тези, които обичат да се бият; и си е напълно прав.

— Според мене тази работа трябва да се покрие с най-голямо забвение — каза пратеникът на лорд Стейн. — Нито дума, свързана с нея, не трябва да излезе от тази врата. Казвам го за доброто на приятеля ми, както и за това на полковник Кроли, който продължава да ме счита за свой враг.

— Предполагам, че лорд Стейн няма да приказва много за нея — каза капитан Макмърдо; — а не виждам защо и ние да не правим това. Работата не е много хубава, както и да я погледнете; и колкото по-малко се говори по въпроса, толкова по-добре. Вашият довереник е изял пердаха, не моят; и ако вие сте доволни, не разбирам защо и ние да не сме.

След тези думи мистър Уенъм взе шапката си, а капитан Макмърдо го последва до вратата, като я затвори зад себе си и остави разгорещения Родън вътре. Когато двамата се намериха сами, Макмърдо погледна втренчено другия пратеник, като по кръглото му весело лице се четеше всичко друго, но не и уважение.

— Вие действувате много изкусно, мистър Уенъм — каза той.

— Много ме ласкаете, капитан Макмърдо — отвърна с усмивка другият. — Давам ви честната си дума, че мисис Кроли действително ни беше поканила на вечеря след представлението в операта.

— Разбира се; и мисис Уенъм получи едно от обичайните си главоболия. Вижте какво, тук имам една банкнота от хиляда лири стерлинги, която ще ви предам, ако получа за нея разписка от вас; и ще я сложа бланката в плик, надписан за лорд Стейн. Приятелят ми няма да излезе на дуел с него. Но ние предпочитаме да не задържаме тези пари.

— Станала е голяма грешка — много голяма грешка, скъпи господине — каза другият с най-голяма невинност в гласа си.

Капитан Макмърдо го изпрати с поклон по стъпалата на клуба тъкмо когато сър Пит Кроли се изкачваше по тях. Тези двама джентълмени бяха далечни познати; и като влезе с баронета в стаята, където се намираше брат му, капитанът каза доверително на сър Пит, че е оправил работата между лорд Стейн и полковника.

Разбира се, сър Пит остана много доволен от това известие и поздрави сърдечно брат си за благополучния изход на работата, като направи подходящите забележки за злото от дуелирането и незадоволителното естество на този начин за разрешаване на споровете.

След това предисловие той употреби всичкото си красноречие, за да постигне споразумение между Родън и съпругата му. Повтори пред него думите на Беки, изтъкна вероятността за тяхната истинност и изрази собствената си увереност в невинността й.

Но Родън не искаше и да чуе.

— През всичките тези десет години тя е крила от мене пари — каза той. — А снощи се кълнеше, че не е получавала нищо от лорд Стейн. Щом ги намерих, тя веднага разбра, че всичко е свършено. Дори и да не е виновна, стореното от нея зло тежи също толкова и аз никога вече не ще я видя — никога! — Докато изричаше тези думи, главата му се отпусна на гърдите, а видът му беше съвсем съкрушен и тъжен.

— Клетото момче! — каза Макмърдо, като поклати глава.

Известно време Родън Кроли се противопоставяше на мисълта да приеме службата, която бе получил благодарение на такъв омразен покровител, и искаше също така да махне момчето от лицея, където то се намираше поради застъпничеството на лорд Стейн. Но увещанията на брат му и на капитан Макмърдо го принудиха да приеме тези благодеяния, особено когато последният му изтъкна, че лорд Стейн ще изпадне в голяма ярост при мисълта, че забогатяването на неприятеля му се дължи на самия него.

Когато маркиз Стейн беше в състояние да излиза след сполетялата го злополука, министърът на колониите му се поклони и изрази задоволството си, че правителството си е осигурило такъв превъзходен служител. Можем добре да си представим признателността, с която лорд Стейн посрещна тези поздравления.

Както бе казал и Уенъм, тайната на спречкването между него и полковник Кроли се покри с най-голямо забвение — от страна на засегнатите страни и на секундантите им. Но преди още денят да бе изминал, случката се разискваше на петдесет трапези в Панаира на суетата. Малкият Кахлби отиде на седем вечерни приема и навсякъде разправи историята с необходимите коментари и поправки. Какво наслаждение достави тя и на мисис Уошингтън Уайт! Съпругата на епископа на Йилинг бе поразена до крайна степен, а епископът отиде още същия ден да впише името си в книгата на посетителите в Гонт Хаус. Малкият Саутдаун бе изпълнен със съжаление — можете да бъдете уверени, че същото беше и със сестра му, лейди Джейн. Лейди Саутдаун веднага писа на другата си дъщеря, намираща се на нос Добра Надежда. В продължение най-малко на три дни историята бе злободневието на цял Лондон и можа да избегне от вестниците само благодарение усилията на мистър Уог, действуващ под влиянието на Уенъм.

Съдебните пристави и кредиторите се нахвърлиха върху клетия Реглс на Кързън Стрийт, а къде междувременно се намираше хубавата бивша обитателка на тази злополучна малка къща? Нима това засягаше някого? Нима след един-два дни някой питаше за нея? Беше ли виновна, или не? Ние всички знаем колко е милостив светът и каква присъда се издава в Панаира на суетата, когато върху някого се хвърли съмнение. Едни казваха, че отишла в Неапол подир лорд Стейн; други уверяваха, че негово сиятелство напуснал този град и избягал в Палермо, когато научил за пристигането на Беки. Някои твърдяха, че живеела в Бирщат и че станала придворна дама на българската царица; други поддържаха, че се намирала в Булон, а трети разправяха, че отишла в някакъв домашен пансион в Белтнъм.

Родън й остави задоволителна годишна рента и можем да бъдем сигурни, че тя беше жена, способна дълго да кара с малко пари. При напускане на Англия той би платил дълговете си, ако можеше да накара някое застрахователно дружество да му направи застраховка, но климатът на остров Ковънтри беше толкова лош, че Родън не можеше да заеме никакви суми срещу заплатата си. Но той редовно изпращаше пари чрез брат си и с всяка поща пищеше на своето малко момче. Снабдяваше Макмърдо с пури и изпращаше на лейди Джейн кайенски пипер, лютиви туршии, плодови желета и други колониални продукти. Изпрати на брат си съответния брой на тамошния «Суомп Таун Газет», в който новият губернатор се възхваляваше с голям възторг; докато пък вестник «Суомп Таун Сентинъл», съпругата на чийто редактор не бе поканена в правителствения дом, заяви, че негова светлост е тиранин, в сравнение с когото Нерон бил просветен филантроп. Малкият Родън много обичаше да получава вестници и да чете в тях за негова светлост.

Майката никога не направи постъпки да се види с детето си. В неделя и през ваканциите то отиваше при леля си; скоро опозна всички птичи гнезда в Куинс Кроли и яздеше с хрътките на сър Хъдлстън, от които така много се бе възхищавал при първото си посещение в Хампшир.

(обратно)

Глава LVI Правят Джорджи джентълмен

Джорджи Озбърн се беше настанил добре в дядовата си резиденция на Ръсъл Скуеър. Той заемаше бащината си стая и стана наследник на всичкия намиращ се там разкош. Хубостта, галантното държане и джентълменският вид на момчето спечелиха сърцето на стария. Мистър Озбърн се гордееше с него също тъй, както едно време се бе гордял с по-възрастния Джордж.

Детето бе заобиколено с по-голям лукс и прищевките му се удовлетворяваха повече, отколкото тези на баща му едно време. През последните години търговията на Озбърн бе процъфтяла твърде много. Богатството и тежестта му в Сити бяха много нараснали. В миналото той беше доволен да даде по-възрастния Джордж в някое добро частно училище; и военната служба на сина му беше за него източник на не малко гордост. Но за малкия Джорджи и неговите бъдещи възможности старият човек гледаше много по-нависоко. Мистър Озбърн постоянно повтаряше, че ще направи джентълмен от малкото момче. Във въображението си той го виждаше ученик в някой от прочутите колежи, член на парламента, а може би и баронет. Старецът си мислеше, че ще умре доволен, ако види внука си на път да осъществи тези въжделения. Той държеше да му вземе само най-първокласен колежки учител — а не някакъв си обикновен даскал — не, не. Преди няколко години той ругаеше и се опълчваше против всички свещеници, учени и тям подобни, като заявяваше, че те не били нищо друго, освен тълпа шарлатани и измамници, годни да си изкарват препитанието единствено като зубрят латински и гръцки — шайка надменни песове, даващи вид, че презират британските търговци и джентълмени, всеки един от които можел да купи петдесетина от тях. Но сега той говореше с най-голямо съжаление за това, че собственото му образование е било пренебрегнато, и в своите надути проповеди пред Джорджи постоянно му изтъкваше необходимостта и преимуществата на класическото образование.

Когато се срещаха на масата за вечеря, дядото имаше обичай да разпитва момчето какво е учило през деня и проявяваше голям интерес към отчета, който внукът му даваше относно уроците си, като се преструваше, че разбира какво му обяснява Джорджи. Той правеше стотици грешки и неведнъж показваше невежеството си. Това не увеличаваше уважението, което детето изпитваше към него. Проницателният му ум и полученото другаде по-добро образование много скоро подсказаха на момчето, че дядо му е тъпак. То започна да го командува и да гледа отвисоко на него. Защото предишното образование на Джорджи, макар и скромно и непълно, бе направило от него много по-добър джентълмен, отколкото можеха да сторят това плановете на дядо му. Той бе отгледан от една добра, слаба и нежна жена, чиято единствена гордост беше самият той, чието сърце беше толкова чисто, а държането й толкова скромно и смирено, че тя не можеше да бъде друго, освен истинска лейди. Всичките й занимания бяха кротки, а главната й работа беше да изпълнява безшумно дълга си; и ако никога не казваше блестящи неща, тя никога не мислеше и не говореше груби такива; безизкуствена и простодушна, любеща и нежна, как можеше нашата клета малка Амелия да бъде друга, освен истинска благородница!

Малкият Джорджи господствуваше над тази мека и отстъпчива натура; и контрастът между нейната простосърдечност и деликатност и грубата надутост на намусения стар човек, в близост с когото след това го постави животът, го накара да господствува и над него. Дори и престолонаследник да беше, той нямаше да има по-силно развито самочувствие.

Докато майка му го чакаше вкъщи всеки час от деня и през повечето часове на тъжните самотни нощи, като мислеше непрестанно за него, този млад джентълмен бе заобиколен от най-различни удоволствия и развлечения, които го караха да понася раздялата с Амелия доста леко. Малките момчета, които плачат, когато ги изпращат в лицея, вършат това, защото отиват на неприятно място. Твърде малък брой от тях плачат само от вълнение. Драги ми приятелю и братко, като си помислиш, че когато си бил дете, очите ти са се изсушавали при вида на парче козунак и че плодовият сладкиш те е обезщетявал за раздялата с милите ти майка и сестри, ти няма защо да имаш прекалено голямо доверие в собствените си благородни чувства.

И тъй мастър Джордж Озбърн се радваше на целия разкош и удобства, които един богат и щедър дядо считаше за редно да му доставя. Кочияшът получи нареждане да му намери най-красивото пони, което можеше да се купи с пари; и на него Джордж се научи да язди — най-напред в училището за езда, а след като овладя изкуството да кара без стреме и да прескача огради, заведоха го в Риджънт Парк и сетне в Хайд Парк, където той яздеше церемониално с кочияша Мартин зад себе си. Старият Озбърн, който сега не се притесняваше толкова с работите си в Сити, като оставяше това на младшите си сътрудници, често отиваше на разходка с екипажа, придружен от мис О., и двамата се отправяха към същото място, посещавано от модния свят. Когато малкият Джорджи се приближаваше в лек галоп, с контешкия си вид, с изящната си стойка, дядото смушкваше лелята на момъка и казваше: «Погледнете, мис О.» И той се разсмиваше, а лицето му светваше и се изчервяваше от удоволствие, докато кимаше от прозореца на момчето, и придружникът му поздравяваше екипажа, а лакеят се покланяше на мастър Джордж. Тук беше и другата му леля — мисис Фредерик Булък (чиято карета всеки ден можеше да се види в парка, украсена с гербове и емблеми, с три бледолики булъкчета, натруфени с пера и кокарди, зяпнали от прозорците), — мисис Фредерик Булък хвърляше изпълнени с омраза погледи към малкия парвеню, докато той минаваше, яздейки, край каретата, с ръка на кръста си, с накривена над едното си ухо шапка, горд като лорд.

Макар и да беше едва единадесетгодишен, мастър Джордж носеше дълги панталони и чудесни мънички мъжки обувки. Той имаше позлатени шпори, камшик със златна главичка и прекрасна игла на вратовръзката; а на ръцете му се виждаха най-хубавите малки кожени ръкавици, които можеха да се доставят от Кондюит Стрийт. Майка му беше дала две вратовръзки и грижливо му бе ушила и поръбила няколко ризки. Но когато нейният Самуил дойде да я види, те бяха заменени с много по-изискано бельо. На колосания нагръдник на ризата му имаше малки брилянтни копчета. Нейните скромни подаръци не се употребяваха — предполагам, че мис Озбърн ги бе дала на момчето на кочияша. Амелия се помъчи да си внуши, че тази промяна я радва. Да, тя наистина се чувствуваше щастлива и се възхищаваше, като виждаше момчето си толкова красиво.

Беше поръчала да му направят с молив скица на профила, за един шилинг; и тази рисунка висеше до един друг портрет над леглото й. Един ден момчето дойде да й направи обичайното си посещение, като галопираше надолу по малката уличка в Бромптън и караше всички обитатели на съседните къщи да изтичат до прозорците и да се възхитят от прелестния му вид. С голямо нетърпение и с възторжено лице той извади от джоба на палтото си (спретнато бяло палто с кадифена яка) една червена велурена шапка и й я подаде.

— Поръчах го със собствените си пари, мамо — каза той. — Вярвам, че ще го харесаш.

Амелия отвори шапката и като нададе кратък радостен вик, сграбчи момчето и го целуна много пъти. В шапката се намираше един негов портрет, много красиво нарисуван (макар и, разбира се, вдовицата да го смяташе за недостатъчно хубав). Дядо му бе пожелал да го нарисува един художник, чиито произведения, изложени на една витрина на Саутхамптън Роуд, бяха харесали на стария човек; и Джордж, който си имаше достатъчно пари, реши да попита художника колко ще струва копието на малкия портрет, като каза, че ще го заплати със собствени средства и че иска да го подари на майка си. Поласканият художник извърши поръчката, като поиска за нея малък хонорар; а старият Озбърн, когато научи за случилото се, изрази с ръмжене удоволствието си и даде на момчето двойно повече пари, отколкото то бе платило за портретчето.

Но какво беше удоволствието на дядото в сравнение с Амелиния възторг? Проявеното доказателство за привързаността на момчето така я очарова, че това я накара да сметне своето дете за най-доброто в света. Мисълта за любовта му я поддържаше щастлива в продължение на дълги седмици подир това. Тя спеше по-добре с портрета под възглавницата си; и колко много, много пъти го целуваше и плачеше, и се молеше над него! И най-малката добрина от тези, които обичаше, правеше това плахо малко сърце благодарно. След раздялата си с Джордж тя не бе изпитвала подобна радост и утешение.

В своя нов дом мастър Джордж господаруваше като лорд. На вечеря подканваше дамите да пият с най-голяма сериозност и изгълтваше шампанското си по начин, който възхищаваше стария му дядо.

— Погледнете го — казваше той, като смушкваше съседа си с изписано по моравото му лице удоволствие, — виждали ли сте друго такова момче? Божичко, божичко, остана само и бръснач да си поръча! Бас държа, че ще го направи.

Но лудориите на Джорджи не доставяха такова удоволствие на приятелите на мистър Озбърн както на стария джентълмен. Съдията, мистър Кофин, не оставаше много доволен, когато Джорджи се намесваше в разговора и разваляше разправяните от него истории. Полковник Фоги не се забавляваше много, когато виждаше малкото момче полузамаяно от виното. Съпругата на сержант Тофи не изпита особена благодарност, когато с едно извиване на лакътя си той разля чаша вино над жълтата й копринена рокля и се разсмя над нещастието, нито пък се зарадва повече, макар, и това да достави голямо удоволствие на стария Озбърн, когато Джорджи «напердаши» третото й момче (млад джентълмен, една година по-голям от него, който по една случайност беше дошъл за ваканцията от лицея на доктор Тиклеус) на Ръсъл Скуеър. Дядото на Джордж му даде два суверена за този подвиг и обеща, че и по-нататък ще го награждава за всяко по-високо и по-голямо от него момче, което той би напердашил по същия начин. Трудно е да се разбере какво добро виждаше старият човек в тези побоища; той имаше някаква смътна идея, че сбиванията правят момчетата издръжливи и че за тях е полезно да се приучат да бъдат тирани. От незапомнени времена английските младежи се възпитават в този дух и у нас има десетки хиляди застъпници и почитатели на несправедливостта, потисничеството и жестокостта между децата. Замаян от похвалите и от победата си над мастър Тофи, Джордж искаше естествено да продължи и по-нататък завоеванията си. Един ден, когато се разхождаше важно и надуто, облечен в крайно контешки нови дрехи, едно фурнаджийско чираче направи някои подигравателни забележки относно външността му; младият патриций съблече енергично елегантния си жакет и като го подаде на приятеля си, който го придружаваше (мастър Тод, син на младшия съдружник на предприятието «Озбърн и сие»), опита се да напердаши малкия фурнаджия. Но този път бойната сполука беше на другата страна и фурнаджийчето наби Джорджи, който се прибра вкъщи с посиняло око, а цялата предница на украсената му с къдри риза бе изцапана с кръв от собствения му малък нос. Той разказа на дядо си, че се е бил с някакъв гигант и изплаши клетата си майка в Бромптън с дългия си и съвсем недостоверен доклад относно битката.

Този Тод, от Коръм Стрийт, Ръсъл Скуеър, беше най-големият приятел и почитател на мастър Джордж. И двамата имаха слабост към имитирано на героите от театъра; към малиновите сладкиши; към пързалянето с шейна и кънки в Риджънт Парк, когато времето позволяваше това; и към драматичните представления, където те често отиваха, по нареждане на мистър Озбърн, придружавани от Роусън, телохранителя на мастър Джордж, с когото удобно се разполагаха в партера.

В компанията на този джентълмен те посещаваха всички по-главни театри на столицата — знаеха имената на всички актьори от Дръри Лейн до Седлърс Уелс; като дори представяха много от драмите пред семейството на Тод и пред другарчетата си в пригодения от тях театър с картонени декори. Роусън, лакеят, който беше щедър по природа, когато имаше пари, нерядко черпеше младия си господар със стриди и чашка подсладен плодов сок с ром след театъра. Можем да бъдем уверени, че и мистър Роусън, от своя страна, се радваше на щедростта и благодарността на своя млад господар, който му беше признателен за доставяните от него удоволствия.

Един прочут шивач от Уест Енд (мистър Озбърн не признаваше друг шивач за Джорджи, макар и за самия него шивачите от Сити да бяха достатъчно добри) бе повикан да се занимае с разкрасяването на малкия Джорджи и получи нареждане да не се скъпи в работата си. Така че мистър Улзи, от Кондюит Стрийт, даде свобода на въображението си направи на момчето какви ли не модерни панталони, жилетки, жакети — толкова много, че биха стигнали за цял пансион млади контета. Джорджи си имаше малки бели жилетки за вечерни приеми, кадифени жилетки за официални обеди и прекрасен фланелен халат като на същински джентълмен. Всеки ден той се преобличаше за вечеря, «подобно истинско конте от Уест Енд», както се изразяваше дядо му. Един от прислужниците беше оставен на негово разположение. Той му помагаше при обличането, отиваше при него, когато го повикваше със звънеца, и винаги поднасяше писмата му на сребърна табличка.

След закуска Джорджи имаше обичай да сяда в кресло в столовата и да чете вестник «Морнинг Пост», също като голям господин.

«Как се държи и ругае като възрастен!» — провикваха се слугите, възхитени от преждевременното му развитие. Тези, които си спомняха неговия баща, капитана, заявяваха, че мастър Джордж приличал цял-целеничък на татко си. Той оживяваше къщата с лудориите си, с властвуването си, с караниците си и с добродушието си.

Образованието му бе поверено на един живеещ в близко съседство учен и частен педагог, който «подготвяше млади благородници и джентълмени за университетите, сената и свързаните с науката професии; в чиято образователна система нямаше място за унизителни телесни наказания, все още практикувани в прочутите ни образователни институти, и в чието семейство възпитаниците му можеха да намерят изискаността на доброто общество, съчетана с домашна уютност и топлота». Този беше начинът, по който преподобният Лорън Вийл, от Харт Стрийт, Блумсбъри, домашен свещеник на граф Берейкърс и неговата съпруга, се стараеха да привлекат ученици.

С умението си да се нареждат и с усърдното си рекламиране домашният свещеник на графа и неговата съпруга обикновено успяваха да си осигурят по някой и друг ученик, който плащаше голяма такса и смяташе, че се намира при изключително добри условия. При тях живееше един едър обитател на Западноиндийските острови, когото никой не посещаваше, с махагонов тен на лицето, с вълнистокъдрава коса и крайно контешка външност; имаше и друг един момък — тромав младеж на двадесет и три години, чието образование досега бе пренебрегвано и когото мистър и мисис Вийл трябваше да въведат в доброто общество. Там бяха и двамата сина на полковник Бенглс от Източноиндийската компания. Тези четирима седяха на изисканата трапеза на мисис Вийл, когато Джорджи постъпи като ученик у дома й.

Подобно на още дванадесетина други момчета, Джорджи беше само полупансионер. Той пристигаше сутрин, придружен от приятеля си Роусън, и ако времето биваше хубаво, следобед си отиваше с понито, следван от лакея. В училището се говореше, че богатството на дядо му е много голямо. Преподобният мистър Вийл лично бе поздравявал Джорджи по този повод, като му предвещаваше, че съдбата му е отредила голямо положение; заявяваше, че с прилежание и усърдие на младини той е длъжен да се подготви за високите задължения, които ще бъде призован да изпълнява в зряла възраст; и следователно той молеше Джордж да не носи в училище бонбони, за да не поврежда здравето на господа Бенглс, които получават всичко необходимо на изисканата и обилна трапеза на мисис Вийл.

По отношение на учението програмата на мистър Вийл беше твърде обширна и младите джентълмени в лицея му можеха да научат по нещо от всяка позната наука. Преподобният мистър Вийл притежаваше планетарий, уред за получаване на електричество, въртящ се струг, театър (в пералнята), химически апарат и онова, което той наричаше избрана библиотека от всички произведения на най-добрите автори от древни и модерни времена и езици. Той водеше момчетата в Британския музей и тълкуваше разпалено намиращите се там антики и предмети из областта на естествената история, така че, докато говореше, около него се събираше цяла група хора и всички от квартала Блумсбъри му се възхищаваха като много образован човек. Когато и да говореше (което той вършеше почти винаги), мистър Вийл се постараваше да употреби най-изисканите и най-дълги думи, които речникът можеше да му предложи, като с право считаше, че е еднакво евтино да си послужиш с някое красиво, голямо и звучно прилагателно, както и с малко и обикновено.

Така например той казваше на Джорджи в училището:

— Когато снощи си позволих разкоша да се отдам на научен разговор с моя превъзходен приятел, доктор Бълдърс — истински археолог, господа, истински археолог, — на връщане вкъщи аз забелязах, че прозорците на приличната почти на дворец резиденция на вашия многоуважаем дядо, на Ръсъл Скуеър, бяха осветени като за празненство. Прав ли съм в предположението си, че снощи мистър Озбърн е дарил с гостоприемството си общество от отбрани духове около обилната си трапеза?

Малкият Джорджи, чието чувство за хумор бе доста развито и които имаше обичай да имитира мистър Вийл в лицето му с голяма разпаленост и ловкост, отговаряше, че мистър В. е напълно прав в предположението си.

— В такъв случай, господа, обзалагам се на каквото искате, че приятелите, които са имали честта да се насладят на гостоприемството на мистър Озбърн, не са имали никакво основание да се оплачат от поднесената им храна. Самият аз неведнъж съм получавал това благоволение, (Между другото, мастър Озбърн, тази сутрин вие дойдохте малко късничко, като вече няколко пъти проявявате същата немарливост.) Да, господа, повтарям ви — колкото и да съм скромен, не са ме намерили за недостоен да вкуся от изисканото гостоприемство на мистър Озбърн. И макар да съм имал възможност да пирувам с хора знатни и благородни — тъй като смятам, че мога да си позволя да сложа в тяхното число и моя превъзходен приятел и покровител, многоуважаемия граф Берейкърс, — все пак ви уверявам, че трапезата на британския търговец е също тъй богата и гостоприемството му също тъй ласкаво и благородно. Мистър Блък, ако обичате, да продължим, моля, с превеждането на онзи пасаж от Ютропий, който бе прекъснат от късното пристигане на мастър Озбърн.

На този велик мъж бе поверено за известно време Джорджовото образование. Изразите му смайваха Амелия, но тя го смяташе за същински извор на знания. Клетата вдовица си имаше собствени основания да се сприятели с мисис Вийл. Правеше й голямо удоволствие да се намира в къщата й и да вижда там Джордж, когато той идваше на училище. Правеше й удоволствие да я канят на следобедните журове на мисис Вийл, които се устройваха веднъж месечно и за които се получаваха покани на розови картички, с напечатани на тях старогръцки изрази. Тогава професорът приемаше възпитаниците си и техните приятели и ги черпеше със слаб чай и научни разговори. Клетата малка Амелия не пропущаше нито едно от тези забавления и ги смяташе за много приятни, щом като на тях Джорджи можеше да седи до нея. И тя беше готова да извърви пътя от Бромптън, в каквото и да е време, като прегръщаше мисис Вийл със сълзи от благодарност за хубаво прекараната вечер, когато след оттеглянето на гостите и на Джорджи, който си отиваше придружен от мистър Роусън, клетата мисис Озбърн си слагаше връхната дреха и шала, преди да си тръгне за вкъщи.

А що се отнася до учението, което той поглъщаше под ръководството на този безценен преподавател на сто науки, ако се съди по седмичните сведения, които занасяше вкъщи на дядо си, напредъкът му беше забележителен. На една таблица бяха напечатани имената на двадесет или повече клона от науката и професорът отбелязваше напредъка на ученика по всеки един от тях. По гръцки Джорджи беше «аристос», по латински «оптимус», по френски tres bien и т.н. А на края на годината всички получаваха награди по всичко. Дори и мистър Шварц, младият джентълмен с коса като вълна и полубрат на почитаемата мисис Мак Мул, както и мистър Блък, двадесет и три годишният младеж с пренебрегнатото образование от земеделските области на страната, а също и онзи малък нехранимайко, споменатият преди мастър Тод, получиха малки книжки за по осемнадесет пенса, върху които се виждаше надут латински надпис от професора за неговите млади приятели. Родителите на този мастър Тод бяха нещо като храненици на семейство Озбърн. Старият джентълмен бе повишил Тод от чиновник на младши съдружник в предприятието.

Мистър Озбърн беше кръстник на младия мастър Тод (който по-късно в живота си пишеше на визитните си картички името мистър Озбърн Тод и стана човек на модното общество), докато пък мис Озбърн покровителствуваше мис Мария Тод и всяка година подаряваше на протежето си по един сборник от черковни химни, томче религиозни стихове или даваше друг подобен израз на добрите си чувства. От време на време мис О. водеше семейство Тод на разходка с екипажа си, а когато биваха болни, нейният лакей, с плюшени бричове и жилетка, занасяше желета и други деликатеси от Ръсъл Скуеър на Коръм Стрийт. Коръм Стрийт трепереше и гледаше с благоговение към Ръсъл Скуеър; и мисис Тод, която умееше доста добре да изрязва цветя, патета и други такива от цвекло и от моркови, имаше обичай да отива «на площада», както го наричаха, и да помага при приготовленията за някоя голяма вечеря, като дори и през ум не й минаваше да вземе и тя участие в банкета. Ако в последния миг някой от гостите биваше възпрепятствуван да дойде, повикваха мистър Тод. При тези случаи мисис Тод и Мария се появяваха след вечерята, промъкваха се в къщата с леко почукване и се озоваваха в приемната точно когато мис Озбърн и предвожданите от нея дами стигаха в това помещение и бяха готови с дуетите и песните си за идването на господата. Клетата Мария Тод, клетата млада девойка! Как трябваше да се упражнява и да повтаря сонатите на Коръм Стрийт, преди да се появи с тях на Ръсъл Скуеър!

Изглежда, съдбата беше предопределила Джорджи да господствува над всеки, който се доближи до него, и всичките му приятели, роднини и прислужници превиваха коляно пред малкия джентълмен. Трябва да се признае, че той охотно се приспособяваше към това положение. Така е с повечето хора. И Джорджи обичаше да играе ролята на господар и може би имаше естествена склонност към нея.

На Ръсъл Скуеър всички се страхуваха от мистър Озбърн, а мистър Озбърн се страхуваше от Джорджи. Блестящите обноски на момчето, импровизираното му бърборене за книги и наука, приликата с баща му (умрял непростен, далеч в Брюксел), всичко това внушаваше благоговение у стария джентълмен и осигуряваше господството на малкия. Старият човек се стресваше, когато забелязваше някоя наследена от бащата гримаса или извивка на гласа, проявени несъзнателно от Джорджи, и за миг си представяше, че големият Джордж стои отново пред него. Като глезеше внука си, той се стараеше да се отплати за суровостта си към неговия баща. Всички се учудваха на нежността му към момчето. Той ръмжеше и ругаеше мис Озбърн както обикновено, но се усмихваше, когато Джорджи слизаше късно за закуска.

Мис Озбърн, лелята на Джорджи, беше повехнала стара мома, съсипана от повече от четиридесетгодишно робуване и скука. Лесно беше за едно енергично момче да господствува над нея. И когато Джорджи искаше нещо — от бурканите със сладко в бюфетите й до напуканите и изсъхнали бои в кутията й (старата кутия с боите, които бе употребявала, когато беше ученичка на мистър Сми и все още бе млада и цъфтяща), — той винаги успяваше да получи обекта на желанието си, след което не обръщаше никакво внимание на леля си.

Приятели и другари му бяха неговият надут стар учител, който го ласкаеше, и подлизуркото Тод, който, макар и по-възрастен, ядеше бой от него. Милата мисис Тод много обичаше да го оставя да играе с най-малката й дъщеря, Роуз Джимайма, миличко осемгодишно дете. Двамата изглеждаха толкова хубави заедно, че тя имаше обичай да казва (но не, разбира се, на хората от «площада»): «Не са ли чудесна двойчица?» «Кой знае какво би могло да стане!» — мислеше си грижливата майка.

Сломеният стар дядо по майчина линия също бе жертва на малкия тиранин. Той не можеше да не изпитва уважение към един момък, който имаше такива прекрасни дрехи и яздеше с лакей зад гърба си. Джорджи, от своя страна, постоянно слушаше разни груби обиди и просташки насмешки, насочени срещу Джон Седли от неговия безжалостен стар неприятел мистър Озбърн. Той наричаше другия стар просяк, стар въглищар и с много други подобни оскърбителни названия. Как можеше малкият Джорджи да уважава такъв унизен човек? Няколко месеца след като той се премести в дома на дядо си, мисис Седли се помина. Между нея и детето не бе съществувала много голяма обич и то не прояви кой знае каква скръб. Джорджи посети майка си, облечен в чудесни жалейни дрехи, и много се ядоса, че не можа да отиде на една драма, която бе чакал с нетърпение.

Болестта на старата жена бе послужила на Амелия за занимания и може би за защита. Какво ли знаят мъжете за мъченичеството на жените? Ние бихме подлудели, ако трябваше да търпим и една стотна част от тези всекидневни мъки, които множество жени смирено понасят. Безспирно робуване, което не получава никаква награда; непрестанна нежност и доброта, посрещани от също тъй непрестанна жестокост, любов, усилия, търпение, грижи, без ни една признателна дума — колко от тях трябва да понасят мълчаливо всичко това, като навън се показват с весели лица, сякаш нищо не чувствуват! Покорни робини, те са длъжни и да лицемерят.

От стола си майката на Амелия се премести на леглото, което вече не напусна и от което дъщеря й също не се махаше, освен когато изтичваше да види Джордж. Старата жена роптаеше дори и срещу тези редки посещения. Тя, която едно време в дните на благополучието бе мила, усмихната и добросърдечна майка, сега бе сломена от беднотията и физическите страдания. Болестта и отчуждаването й не повлияха на Амелия. Те по-скоро й дадоха сили да понася другото нещастие, под чиято тежест страдаше; и непрестанните грижи около болната я избавяха от тягостните й мисли. Амелия понасяше търпеливо грубостите; оправяше неудобната възглавница; винаги бе готова да отвърне с нежна приказка на сърдития, дебнещ я глас; утешаваше страдащата с изпълнени с надежди думи — такива, каквито простичкото й набожно сърце можеше най-добре да почувствува и промълви; и затвори очите, които някога я бяха гледали с такава нежност.

След това тя отдаде всичкото си време и цялата си преданост, за да облекчи и утеши опечаления си стар баща, който бе сломен от сполетелия го удар и бе останал съвсем самичък в света. Жена му, честта му, богатството му — всичко, което най-много бе обичал — го бе напуснало. Останала беше само Амелия, която да подкрепя с нежните си ръце тътрещия се и със сломено сърце стар човек. Няма да разправяме по-нататък тази история — тя е твърде мрачна и отегчителна. Предварително виждам Панаира на суетата да се прозява над нея.

Един ден, когато младите господа се бяха събрали в занималнята на преподобния мистър Вийл и домашният свещеник на почитаемия граф Берейкърс ораторствуваше както обикновено, една елегантна карета спря пред украсената със статуята на Атина врата и двама джентълмени излязоха от нея. Двамата господа Бенглс се втурнаха към прозореца със смътната надежда, че може би баща им е пристигнал от Бомбай. Едрият, тромав, двадесет и три годишен учен, които тайно плачеше над един пасаж от Ютропий, прилепи пренебрегнатия си нос на прозоречното стъкло и загледа екипажа, когато лакеят скочи от капрата и отвори вратичката на тези, които бяха вътре.

— Един дебел и един слаб човек — каза мистър Блък, когато на вратата се чу гръмовито почукване.

Любопитството бе обхванало всички — от самия оптимистично настроен професор, който се надяваше, че това може да са бащи на бъдещи ученици, до мастър Джорджи, доволен от всеки повод, който би му позволил да остави книгата си.

Момчето с поопърпаната ливрея, с овехтелите пиринчени копчета, което винаги нахлузваше тесния жакет, за да отвори вратата, влезе в кабинета и каза:

— Двама джентълмени желаят да видят мастър Озбърн.

Сутринта професорът бе имал леко пререкание с този джентълмен поради разликата в мненията им относно внасянето на пищовчета в класната стая, но лицето му придоби обичайния си любезен израз, когато каза:

— Мастър Озбърн, давам ви позволение да отидете и се видите с пристигналите с екипажа ваши приятели, на които моля да предадете моите почитания и тези на мисис Вийл.

Джорджи влезе в приемната и видя двама непознати, които погледна с вирната глава, по своя обичаен надменен начин. Единият беше дебел, с мустаци, а другият бе мършав и дълъг, със син фрак, загоряло лице и прошарена коса.

— Боже мой, колко прилича на него! — каза със сепване дългият джентълмен. — Можеш ли да отгатнеш кои сме, Джордж?

Лицето на момчето поруменя, което ставаше винаги, когато то изпитваше някакво вълнение, и очите му светнаха.

— Не познавам другия джентълмен — каза той, — но предполагам, че вие сте майор Добин.

Действително това беше нашият стар приятел. Гласът му потрепваше от радост, докато поздравяваше момчето, и като взе и двете му ръце в своите, той го притегли към себе си.

— Твоята майка ти е разправяла за мене, нали? — запита той.

— О, да, хиляди пъти — отвърна Джорджи.

(обратно)

Глава LVII Завръщане

Едно от многото основания за лична гордост, с които старият Озбърн намираше за добре да се забавлява, беше, че Седли — неговият отдавнашен съперник, неприятел и благодетел — през последните си дни беше толкова смазан и унизен, щото се принуди да приема парична помощ от ръцете на човека; който най-много го бе наранил и обидил. Преуспелият в живота джентълмен проклинаше стария просяк и от време на време му даваше милостиня. Когато пращаше пари по Джорджи за Амелия, той даваше на момчето да разбере — посредством груби и жестоки намеци, — че неговият дядо по майка е само един клет стар окаяник, останал на чужди ръце, и трябва да бъде благодарен на човека, комуто вече дължи толкова много пари, за помощта, с която сега благоволява да го дарява неговата щедрост. Джордж занасяше парите на покрусения стар вдовец и на майка си, чиято главна длъжност в живота сега беше да утешава и се грижи за баща си. Малкото момче се отнасяше покровителствено към немощния и разочарован стар човек.

Може би Амелия проявяваше липса на «гордост», като приемаше тези парични благодеяния от ръцете на бащиния си неприятел. Но между «гордостта» и тази клета жена никога не бе имало нищо общо. Естествено проста и нуждаеща се от защита природа, дълги години, изпълнени с бедност и унижения, всекидневни лишения и груби думи, мили услуги без никаква награда — това бе участта й едва ли не от влизането й в зрялата възраст или, по право, от злощастната й женитба с Джордж Озбърн. Вие, които виждате по-достойните от вас всеки ден да понасят тежестта на този срам, смирено страдащи под ударите на съдбата — бедни, непожалени, презирани заради нищетата им, — слизате ли някога от висините на вашето благополучие, за да измиете краката на тези окаяни просяци? Дори и мисълта за тях е досадна и омразна. «Трябва да има класи, трябва да има богати и бедни» — казва богатият благородник, отпиващ глътка от виното си. (Добре ще е, ако той изпраща поне трохите от трапезата си на седналия под прозореца му Лазар.) Много право; но помислете си колко е чудна и дори доста често колко е необяснима тази житейска случайност, която дава на едни богати дрехи, а на друг изпраща парцали за облекло и кучета за утешители!

И тъй, трябва да призная, че без роптания — напротив, дори с нещо близко на благодарност — Амелия приемаше трохите, които свекърът й изпускаше от време на време от ръката си, и тя хранеше с тях собствения си баща. Щом й ставаше ясно, че дадена работа е неин дълг, в природата на тази млада жена беше (дами, тя е все още само на тридесет години и ние я наричаме млада дори и на тази възраст) да се пожертвува и да захвърли всичко, което има, пред нозете на този, когото обича. През колко дълги нощи се беше съсипвала от работа за малкия Джорджи, докато той беше у дома при нея; каква нищета, какви лишения и унижения бе понасяла заради майка и баща! И сред всички тези скритом принесени жертви и тайно изтърпени несгоди тя не се уважаваше повече, отколкото я уважаваше светът. Но уверен съм, че и самата тя в себе си се считаше за слабо, презряно малко същество, чието щастие в живота беше дори повече от онова, което заслужаваше. О вие, клети жени! О вие, клети мъченици и жертви, чийто живот е тайно мъчение, които нощем спите сякаш на уреди за разпъване, а денем все едно, че подавате главата си за посичане върху масата в приемната. Всеки мъж, който наблюдава болката ви и наднича в онези мрачни места, където изпитвате мъченията си, трябва да ви съжали — и да благодари на бога, че има брада.

Такава беше участта на клетата малка Амелия. Животът й, започнал в охолство, бе стигнал до това — да заприлича на мрачен затвор и на дълго и унизително робство. Малкият Джорджи я посещаваше понякога в изгнаничеството й и я утешаваше със слаби проблясъци на надежда. Ръсъл Скуеър беше границата на затвора й — тя можеше понякога да отива дотам, но нощем винаги трябваше да се връща да спи в килията си — да изпълнява безрадостните си задължения, да бди край неблагодарни постели, да страда под теготата и тиранията на роптаещата старост. Колко хиляди хора, и повечето от тях жени, са обречени да понасят тази дълга робия! Те са безплатни болногледачки милосърдни сестри, ако искате, без романтиката и чувството за самопожертвователност. Те се мъчат, недояждат, грижат се и страдат, без някой да ги жали; и увяхват непознати и в мизерия.

Скритата и непонятна Мъдрост, която определя участта на хората, изпитва удоволствие така да унизи и смаже нежните, добрите и мъдрите и да възвиси себелюбивите, глупавите или лошите. О, братко, бъди смирен в благоденствието си! Бъди добър към тези, които са по-малко щастливи от тебе, ако не по-достойни. Помисли си дали имаш някакво право да гледаш на тях с презрение — ти, чиято добродетел се заключава в липсата на изкушение, чиято сполука може да се дължи на случая, чийто висок пост може да е последици от потеклото ти, чието благоденствие навярно е само външно.

Погребаха майката на Амелия в черковния двор в Бромптън; през един също такъв дъждовен, мрачен ден, какъвто Амелия си спомняше, когато за пръв път беше там и се венчаваше с Джордж. Малкото й момче седеше до нея в разкошни нови жалейни дрехи. Тя си спомняше за старата черковна прислужница и за чиновника в канцеларията. Докато пасторът четеше, мислите й се носеха в миналото. Ако не държеше Джорджовата ръка в своята, може би тя би пожелала да смени мястото си с… Но тогава, както обикновено, тя се засрами от себелюбивите си мисли и се помоли в себе си да придобие сили, за да изпълни дълга си.

Така тя реши твърдо да се опита с всички сили да направи стария си баща щастлив. И се трудеше, работеше, кърпеше, пееше и играеше дама, четеше на висок глас вестника, приготовляваше гозби за стария Седли, редовно го разхождаше в Кенсингтън Гардънс или в бромптънския парк, слушаше историите му с неуморна усмивка и породено от обичта й лицемерие. Или пък седеше унесено край него, потънала в собствените си мисли и спомени, докато старият човек, немощен и мърморещ, се припичаше на слънце по скамейките в градините и бръщолевеше за своите беди и мъки. Колко тъжни и безплодни бяха мислите на вдовицата! Децата, които тичаха нагоре-надолу по хълмчетата и широките алеи на градината, й напомняха за Джордж, когото й бяха отнели. Първият Джордж също й бе отнет. И в двата случая нейната себична любов бе горчиво наказана. Тя се мъчеше да мисли, че това наказание й е справедливо наложено. Беше такава окаяна грешница. Беше съвсем сама в света.

Зная, че разказът за подобно самотно затворничество е непоносимо скучен, ако в него няма някой весел или смешен епизод, който да го оживи — например някой добър тъмничар или шеговит комендант на крепостта; или някоя мишка да дойде и си поиграе наоколо; или подземен тунел, прокопан с нокти и зъбна клечка. Но повествователят няма такива ободряващи историйки, свързани със затворничеството на Амелия. Представете си я, ако обичате, през този период много тъжна, но винаги готова да се усмихне, когато я заговорят; заемаща много ниско, бедно, да не кажем просяшко, положение в живота; заета да пее песни, да прави сладкиши, да играе на карти, да кърпи чорапи на стария си баща. И тъй, не гледайте дали тя е героиня, или не; и дано вие или аз — колкото и да сме стари, навъсени и съсипани, — дано през последните си дни да имаме меко и състрадателно рамо, на което да се облегнем, и нежна ръка, която да оправя болничната ни възглавница.

След смъртта на жена си старият Седли много се привърза към своята дъщеря и Амелия имаше с какво да се утешава, като изпълняваше дълга си към стария човек.

Но ние няма да оставим за дълго тези двама души на подобно ниско и просто житейско стъпало. По-добри дни, доколкото се отнася до житейско благоденствие, бяха отредени за тях. Може би досетливият читател е отгатнал кой беше пълният джентълмен, който направи посещение на Джорджи в лицея заедно със стария ни приятел майор Добин. Той също е наш стар познайник, завръщащ се в Англия и то тъкмо по това време, когато присъствието му там би могло да донесе голяма подкрепа на роднините му.

Майор Добин лесно успя да вземе отпуск от добродушния си командир, за да замине за Мадрас и оттам навярно за Европа по неотложна лична работа. Той не спря да пътува ни денем, ни нощем, за да може по-скоро да стигне до целта си, и разви такава скорост, че пристигна в Мадрас със силна треска. Придружаващите го прислужници го заведоха в безсъзнание в дома на приятеля, при когото беше решил да остане до тръгването си в Европа. И в продължение на дълги-дълги дни смятаха, че той никога не ще отиде по-далеч от гробището на черквата «Сент Джордж», където войниците щяха да дадат оръдейни залпове над гроба му — там, където мнозина смели офицери лежат далеч от родината си.

Тук, докато клетият човечец се мяташе трескаво в леглото си, хората, които се грижеха за него, биха могли да го чуят как бълнува за Амелия. Мисълта, че никога вече не ще я види, го потискаше в часовете, когато беше в съзнание. Той мислеше, че сетният му час е настъпил и направи тържествени приготовления за последното си заминаване, като подреди житейските си работи и остави малкото си имущество на онези, които най-много искаше да облагодетелствува. Приятелят, в чиято къща се бе настанил, стана свидетел на завещанието му. Той пожела да го погребат с едно медальонче с къдрица коса в него, което носеше около шията си и което, ако трябва да разкрием истината, той бе взел от прислужничката на Амелия в Брюксел, когато отрязаха косата на младата вдовица през време на боледуването й след смъртта на Джордж Озбърн.

Добин оздравя, посъвзе се, отново се разболя, като понесе толкова кръвопускания и такива количества каломел, които показаха голямата издръжливост на организма му. Беше заприличал на скелет, когато го сложиха на борда на кораба «Рамшундър», който идваше от Калкута и бе спрял за малко в Мадрас; и толкова бе отслабнал и изтощен, че приятелят му, който се бе грижил за него по време на болестта му, предричаше, че добрият майор не ще преживее пътуването, а ще го обвият в знамето и ще го спуснат в океана, където ще отнесе със себе си реликвата, която носеше до сърцето си. Но дали под въздействието на морския въздух и на надеждата, която отново разцъфна в сърцето му, когато корабът разпери платна и потегли към дома, нашият приятел започна да се съвзема и скоро се почувствува съвсем добре, макар и да бе мършав като хрътка. «Този път Кърк ще се разочарова, че няма да добие майорски чин и да ме наследи — казваше с усмивка той. — Сигурно се е надявал, че преди да стигне в Англия, вече ще е получил новата служба.» Защото трябва да кажем, че докато майорът лежеше болен в Мадрас, след като той много бе бързал да отиде там, смелият… полк, прекарал много години в чужбина и чийто престой в отечеството му след завръщането от Западноиндийските острови бе прекъснат от похода към Ватерло, след Фландрс беше получил заповед да потегли за Индия и сега вече се прибираше в родината си; и ако майорът беше предпочел да чака пристигането на другарите си в Мадрас, сега щеше да бъде с тях.

Може би в това свое изтощено състояние той не беше склонен да се постави отново под попечителството на Глорвина.

— Мисля, че мис О’Дауд би ме свършила окончателно, ако беше при нас на кораба — каза той със смях на един свой спътник, — и тогава, след като ме спусне в океана, тя ще се нахвърли върху тебе, бъди уверен в това, и ще те отнесе в Саутхамптън като трофей. Да, Джоз, мое момче, точно така щеше да стане.

Защото наистина този негов спътник беше не друг, а нашият дебел приятел, който също пътуваше на борда на «Рамшундър». Той бе прекарал десет години в Бенгалия. Постоянните обеди, угощения, светла бира и кларет, както и усилието да се справя с ножа и вилицата, и честите почерпки с бренди, в които бе принуден да участвува, бяха оказали влиянието си върху Седли Ватерло. Лекарите се произнесоха, че му е необходимо едно пътуване до Европа — и тъй като бе служил достатъчно в Индия и бе заемал много добри постове, които му бяха дали възможност да спести значителна сума пари, той беше свободен да се прибере в отечеството си с хубава рента или да се завърне и да поеме такава служба в Източно индийската компания, която му се следваше благодарение на старшинството му и на големите му дарби.

Сега той беше малко по-слаб, отколкото по времето, когато го видяхме последния път, но пък държането му бе придобило по-голяма величественост и тържественост. Беше пуснал отново мустаците, които имаше право да носи поради заслугите си при Ватерло, и се разхождаше наперено по палубата във великолепна кадифена шапка с козирка и златен галон и цял украсен със скъпоценности. Той закусваше в кабината си и се обличаше за излизането си на палубата по такъв тържествен начин, сякаш се готвеше за разходка по Бонд Стрийт или по корсото в Калкута. Със себе си водеше един прислужник — туземец, който му служеше за лакей и му приготовляваше чибука и носеше сребърния герб на семейство Седли в тюрбана си. Този ориенталец влачеше окаяно съществование под тиранията на Джоз Седли. По отношение на външността си Джоз беше суетен като жена и тоалетът му отнемаше толкова време, колкото е нужно на някоя увяхваща красавица. Младежите измежду пасажерите, младият Чафърс от сто и петдесетия полк и клетият малък Рикетс, който се прибираше в отечеството си след третата си треска, имаха обичай да привличат Седли на масата си в каютата и да го карат да им разправя разни невероятни истории за себе си и за подвизите си срещу тигрите и Наполеон. Беше знаменит, когато посети гроба на императора в Лонгууд и когато пред тези джентълмени и пред младите офицери от кораба (майор Добин не беше с тях) той описа цялата битка при Ватерло и едва не заяви, че ако не е бил той, Джоз Седли, Наполеон едва ли е щял да отиде на остров Св. Елена.

След като напуснаха Св. Елека, той се показа много щедър, като черпеше наляво и надясно с разни корабни припаси, кларет, консервирани меса и бутилки сода, приготвени специално за него. На кораба нямаше дами и майорът даде първенството на цивилния, така че той беше най-важното лице на трапезата, а мистър Браг, капитанът на кораба, и офицерите от «Рамшундър» се отнасяха към него с онова почитание, което му се полагаше поради ранга му. Той изчезна малко нещо изплашен през време на двудневната буря, когато помоли да обковат с летви прозорчетата на каютата му; и остана в леглото си, като четеше «Перачката на Финчли Комън», оставена на борда на «Рамшундър» от почитаемата лейди Емилия Хорнблоуър, съпруга на преподобния Сайлъс Хорнблоуър, когато двамата бяха на път за нос Добра Надежда, където мъжът й бе мисионер. Но той беше донесъл със себе си други книги — романи и драми, които раздаваше на пасажерите и ставаше приятен на всички с любезното си и снизходително държане.

През много и много вечери, докато корабът пореше вълните на тъмния ревящ океан, а луната и звездите светеха отгоре и камбаната отброяваше напевно часовете, мистър Седли и майорът седяха на палубата, приказвайки за отечеството си, докато майорът пушеше лулата си, а цивилният дърпаше наргилето, което слугата му приготовляваше.

Удивително беше с какво постоянство и умение майор Добин успяваше да сведе разговора до Амелия и нейното малко момче. Джоз се дразнеше малко от нещастията и безцеремонните молби за помощ на баща си, но майорът го успокояваше, като му изтъкваше, че всичко това се дължи на бедите и напредналата възраст на стария джентълмен. Той загатваше, че Джоз може би няма да иска да живее при двамата стари, чиито навици едва ли ще се съгласуват с навиците на един по-млад човек, свикнал с друго общество (цивилният се поклони при този комплимент), но, продължаваше майорът, колко изгодно би било за него да си има собствена къща в Лондон, а не някаква си обикновена ергенска квартира както по-рано; как сестра му Амелия би била най-подходящото лице, което да домакинствува в нея; колко е тя изискана и нежна и какви хубави и благородни обноски има. Той разправи много случаи, които показваха какъв успех бе имала мисис Джордж Озбърн в Брюксел и Лондон, където много се бяха възхищавали от нея хора от най-финото общество. Сетне той загатна колко редно би било от страна на Джоз да изпрати Джорджи в някое хубаво училище и да направи от него истински мъж; защото майка му и неговите родители сигурно ще го разглезят прекалено много. С една дума, този хитър майор накара цивилния да обещае, че ще се погрижи за Амелия и нейното лишено от подкрепа дете. Той още не знаеше какви събития се бяха случили в семейство Седли и как смъртта отнесла майката, а богатството бе грабнало Джордж от Амелия. Но едно е вярно, че винаги и всеки ден този поробен от любовта джентълмен на средна възраст мислеше за мисис Озбърн и цялото му сърце бе изпълнено с желанието да й помага. Той увещаваше, умилкваше се и ласкаеше Джоз Седли с постоянство и сърдечност, които навярно сам дори не съзнаваше. Има някои мъже с неомъжени сестри или дори дъщери, които може би си спомнят колко необикновено любезни се показват към тях господата, когато ухажват близките им жени; и сигурно този мошеник Добин бе подтикван от точно такова лицемерие.

Истината е, че когато майор Добин се качи на борда на «Рамшундър» много болен, той не се съвзе, а и дори видът на стария му приятел мистър Седли на кораба не го ободри особено, докато един ден той не поведе разговор с положения на легло на палубата майор. Тогава той каза, че се смята за обречен на смърт; заяви, че е оставил нещичко в завещанието си за своя кръщелник и изрази надеждата, че мисис Озбърн ще си спомни с добри чувства за него — и ще бъде щастлива в брака, който възнамерява да сключи.

— Да сключи брак ли? Нищо подобно — отвърна Джоз. — Неотдавна получих писмо от нея, в което не се споменава нищо за женитба. Впрочем чудно е, тя казва, че тъкмо вие ще се жените и се надява, че ще бъдете щастлив.

Добин поиска да види датата на писмата, които Джоз бе получил от Европа, и цивилният ги донесе. Те бяха пратени два месеца по-късно от тези на майора; и корабният лекар се поздрави за лечението, което бе приложил спрямо новия си пациент, предаден му от мадраския колега с много малка надежда за оздравяване. Защото от него ден, от деня, когато бе сменил лекарството, майор Добин започна да се поправя. И така именно се случи, че онзи достоен офицер, капитан Кърк, не можа да получи повишение в службата.

След като отминаха остров Св. Елена, бодростта и веселостта на майор Добин станаха такива, че удивиха всички пасажери. Той се шегуваше с мичманите, фехтуваше се с помощник-капитана, тичаше по палубата като момче и една вечер изпя една комична песен за голямо забавление на цялата компания, събрала се след вечеря на чашка грог. Изобщо той беше толкова весел, жив и приятен, щото дори капитан Браг, който отначало го смяташе за доста скучен човек, бе принуден да признае, че майорът е сдържан, но образован и достоен за похвала офицер.

— Дявол да го вземе, той няма кой знае колко изискани маниери — казваше Браг на помощника си — и няма да се представи добре в правителствения дом в Ропър, където негово сиятелство и лейди Уилям бяха толкова любезни и се ръкуваха с мене пред очите на всички гости, като ме поканиха да пия с тях бира на вечерята, заедно със самия главнокомандуващ; да, няма маниери, но в него има нещо, което…

И по този начин мистър Браг показа, че е проницателен човек, също както и способен капитан.

Но когато останаха десет дни до пристигането им в Англия и поради липсата на попътен вятър трябваше да почакат, Добин стана толкова нетърпелив и настроението му така се развали, че това удиви спътниците му, които по-рано се бяха възхищавали от веселостта му, и приятния му нрав. Той се оправи чак когато попътният вятър отново задуха и беше много възбуден, когато пилотът пое кормилото. Боже мой, как биеше сърцето му, когато двете мили камбанарии на Саутхамптън се показаха на хоризонта!

(обратно)

Глава LVIII Нашият приятел майорът

Нашият майор беше станал толкова симпатичен на всички от кораба «Рамшундър», че когато той и мистър Седли слязоха в бреговата, лодка, дошла да ги посрещне и да ги вземе от кораба, целият екипаж — моряци и висш персонал, начело със самия велик капитан Браг, извикаха три пъти «ура» за майор Добин, който се изчерви силно и няколко пъти кимна с глава в знак на благодарност. Джоз, който навярно смяташе, че поздравите са за него, свали шапката си със златните галони и я размаха тържествено към приятелите си, след което ги изтеглиха на брега с голяма тържественост и те се отправиха към хотел «Роял Джордж».

Макар и величественият вид на печеното говеждо и на сребърната висока бирена чаша, загатваща за домашно приготвена бира, които вечно поздравяват окото на завърналия се от чужбина пътник при влизане в трапезарията на хотел «Джордж», да действуват много освежително и приятно, така че човекът, който влиза в тази удобна и уютна английска странноприемница, с радост би могъл да пожелае да остане там няколко дни, все пак Добин започна веднага да приказва за пощенска кола и щом се намери в Саутхамптън, изрази намерението си да тръгне незабавно за Лондон. Джоз обаче не искаше и да чуе за тръгване още същата вечер. Защо трябва да прекара нощта в пощенската кола вместо в голямото и широко меко пухено легло, готово да замести отвратителното тясно корабно легло, в което внушителният бенгалски джентълмен бе затворен през време на пътуването? Той не можеше да помисли за местене, докато не се разчистеше багажът му. Така че майорът бе принуден да чака до другия ден и изпрати писмо на семейството си, с което съобщаваше, че е пристигнал, и изтръгна обещание от Джоз и той да пише на близките си. Джоз обеща, но не го направи. Капитанът, лекарят и един-двама от пасажерите дойдоха да вечерят в хотела с двамата ни приятели. Джоз много се прояви при поръчването на великолепната вечеря и даде дума на майора, че на следния ден ще потегли заедно с него. Собственикът на странноприемницата каза, че му правело истинско удоволствие да гледа как мистър Джоз изпива първата си чаша бира. Ако имах време и ако се осмелявах да се отклоня от разказа си, можех да напиша цяла глава относно първата чаша бира, изпита на английска земя. Ах, колко е сладка тя! Заслужава си да бъдеш далеч от дома цяла година само за да изпиташ удоволствието от тази първа глътка.

На другата сутрин майор Добин се появи много спретнато облечен и гладко избръснат, какъвто си му беше обичаят. Но той излезе от стаята си толкова рано, че никой още не беше станал, освен момчето, което се грижеше за обущата и което, изглежда, никога не се нуждаеше от сън. И докато вървеше със скърцащи стъпки по тъмните коридори на хотела, майорът можеше да чуе как хъркаха различните му обитатели. После се надигна и туземецът-прислужник на Джоз и се залови за твърде сложните приготовления за тоалета и наргилето на господаря си. След него станаха и слугините, които, като срещаха тъмния човек в коридорите, изпищяваха и го вземаха по погрешка за дявола. Той и Добин се спъваха в кофите им, докато вървяха насам-натам из хотела. И когато първият необръснат слуга се появи и отключи външната врата на странноприемницата, майорът реши, че вече е дошло време за тръгване и веднага поръча пощенска кола, за да могат незабавно да потеглят.

Сетне той се отправи към стаята на мистър Седли и разтвори завесите на голямото семейно легло, в което хъркаше мистър Джоз.

— Хайде, Седли! — каза майорът. — Време е да тръгваме; пощенската кола ще бъде пред вратата след половин час.

Джоз запита с ръмжене изпод юргана колко е часът; но когато най-после изтръгна от смутения майор (който никога не лъжеше, макар и това да не бе в негова полза) кое време е, той изсипа такива ругатни, които няма да повторим пред вас, но чрез които даде на Добин да разбере, че ако станел по това време, щял да обрече душата си на гибел; че майорът можел да отиде да се обеси; че нямал намерение да пътува с него; и че било много грубо и невъзпитано да се безпокои по такъв начин сънят на един джентълмен. След всичко това майорът се принуди да се оттегли, като остави Джоз да продължи прекъснатия си сън.

След малко пристигна пощенската кола и майорът не желаеше да чака повече. Ако той беше английски благородник, пътуващ за удоволствие, или вестникарски куриер, носещ важни новини (правителствените съобщения обикновено се пренасят много по-безшумно), не би пътувал по-бързо. Момчетата от колата се чудеха на бакшишите, които им подхвърляше. Колко весело и зелено изглеждаше полето, докато колата летеше от един крайпътен камък до друг, край спретнатите градчета, където съдържателите на странноприемниците излизаха да го приветствуват с усмивка и поклони; край хубавите ханчета, чиито табелки висяха по брястовете, и конете и каруцарите пиеха под пъстрата сянка на дърветата; край старите замъци и паркове; край малки селца, събрани около древните сиви черкви — и през прелестния и дружелюбен английски пейзаж! Има ли друг в света като него? На завърналия се в родината пътник той изглежда толкова мил — и сякаш се ръкува с вас, докато минавате през него. И тъй, значи, майор Добин измина пътя между Саутхамптън и Лондон, като едва ли забеляза нещо повече от крайпътните камъни. Защото, знаете, той чакаше с такова нетърпение да види родителите си в Кембъруел. Свидеше му за времето, изгубено между Пикадили и неговото старо свърталище в хотел «Слотърс», накъдето се отправи. Дълги години бяха изминали, откакто го видя за последен път, откакто той и Джордж, младежи тогава, се бяха веселили и гуляли толкова пъти. Сега той беше вече встъпил в съвсем зряла възраст. Косата му бе прошарена и през това време много младежки увлечения и чувства бяха също посивели. Пред вратата обаче стоеше все същият стар прислужник, със същия мазен черен костюм, със същата двойна брадичка и отпуснато лице, със същия огромен сноп ключове, подрънкващ парите си в джоба както по-рано. Той посрещна майора така, сякаш бе заминал само преди една седмица.

— Сложете нещата на майора в номер двадесет и три — тя е неговата стая — каза Джон, без да проявява никакво учудване. — Предполагам, че ще искате печена кокошка за обед. Не сте ли се оженили? Говореха подобно нещо за вас — тук беше онзи ваш шотландски лекар. А, не, не, това беше за капитан Хъмби, от тридесет и трети номер, който също замина с полка си за Индия. Ще искате ли топла вода? Защо пристигате с пощенска кола? Дилижансът не е ли достатъчно удобен за вас? — И с тези думи верният прислужник, който познаваше и си спомняше всеки офицер, свикнал да отсяда в хотела, и за когото десет години бяха като един ден, поведе Добин към старата му стая, с голямото легло с вълнени завеси, с овехтелия килим, овехтял още повече, и със старите черни мебели, покрити с избелял кретон — точно каквито майорът си ги знаеше от младини.

Той си спомни как в деня преди сватбата си Джордж се разхождаше нагоре-надолу из стаята, като хапеше нокти и се заклеваше, че старият трябвало да се примири, но ако не го направел, той нямало да промени решението си. Представи си го как бе влязъл в стаята му, затваряйки с трясък вратата, както и тази на своята собствена стая…

— Не сте се подмладили — каза Джон, като оглеждаше спокойно стария си приятел.

Добин се засмя.

— Десет години и една треска не могат никога да ни подмладят, Джон — каза той. — Ти винаги изглеждаш млад; не ти си винаги стар.

— Какво стана с вдовицата на капитан Озбърн? — запита Джон. — Какъв прекрасен младеж беше той! Боже мой, и как пилееше парите си! И вече не се завърна след деня, когато се ожени. И още ми дължи три лири стерлинги. Ето, погледнете, имам го записано в тефтерчето си. «Десети април, 1815 година, капитан Озбърн, три лири.» Интересно дали баща му ще ми плати — и като каза това, Джон извади от джоба си същото кожено тефтерче, в което бе отбелязал заема си на капитана, върху пожълтялата и зацапана страница, която още съществуваше и върху която се виждаха надраскани и други бележки относно старите посетители на хотела.

След като заведе клиента си в стаята му, Джон се оттегли с превъзходно спокойствие; и майор Добин, като се изчерви и ухили на собствената си абсурдност, избра най-елегантния си и най-хубав цивилен костюм и се разсмя на собственото си загоряло лице и сива коса, докато ги разглеждаше в очуканото малко огледало на тоалетната масичка.

«Радвам се, че старият Джон не ме е забравил — каза си той. — Надявам се, че може би и тя ще ме познае.» И той излезе от хотела, като се отправи по посока на Бромптън.

И докато вървеше към къщата й, и най-дребната случка от последната му среща с Амелия се въртеше в паметта на този верен човек. След като бе минал през Пикадили за последен път, там бяха издигнали арката и статуята на Ахил; бяха станали стотици промени, които умът и окото му само бегло забелязаха. Той цял се разтрепери, когато тръгна по тъй добре познатия му булевард в Бромптън, който водеше към улицата, където живееше тя. Дали се готвеше да се омъжи, или не? Ами ако я срещнеше с малкото й момче — боже мой, какво трябваше да направи? Той видя една жена с петгодишно дете, идваща насреща му — Дали беше тя? Самата мисъл за това го накара да се разтрепери. Когато най-после стигна до редицата къщи, където тя живееше, и до портата, той се хвана за нея и се спря. Можеше да чуе ударите на собственото си сърце. «Да я благослови бог, каквото и да се е случило» — каза си той.

— Пък може и да не живее вече тук — промълви и мина през портата.

Прозорецът на стаята й беше отворен и вътре нямаше никой. Стори му се обаче, че разпозна пианото, с картата над него, както бяха разположени едно време, и тревогите му се възвърнаха. Медната табелка на мистър Клеп продължаваше да стои на вратата и той хвана чукчето и почука.

Една напета шестнадесетгодишна девойка със светли очи и розови бузи дойде да му отвори и погледна изпитателно майора, докато той стоеше облегнат на малкия парапет.

Беше бледен като призрак и едва можа да промълви:

— Тук ли живее мисис Озбърн?

Тя го погледна вперено за миг и като също пребледня, каза:

— Милостиви боже, та това е майор Добин! — Разтреперана, тя подаде и двете си ръце. — Не ме ли помните? — каза тя. — Едно време ви наричах майор Бонбонков.

При тези думи — и вярвам, че за първи път в живота си постъпваше така — майорът взе девойката в обятията си и я целуна. Поли започна да се смее и плаче истерично и като завика баща си и майка си с все глас, доведе тези достойни хора, които вече оглеждаха майора от прозорчето на кухнята и много се учудиха, когато завариха дъщеря си в коридорчето в прегръдките на един висок човек със син фрак и бели панталони.

— Аз съм стар ваш приятел — каза той, като пак се изчерви. — Не ме ли помните, мисис Клеп, и онези хубави сладкиши, които приготовлявахте за чая? Не се ли сещате кой съм, Клеп? Аз съм кръстникът на Джордж и току-що се завърнах от Индия. — Последва буйно ръкуване. Мисис Клеп много се развълнува и зарадва; на няколко пъти тя призова небето в малкото коридорче.

Хазаинът и хазайката на къщата поведоха достойния майор към стаята на Седли (където той помнеше и най-малката мебел, и най-дребното украшение) и като го сложиха да седне в празното кресло на техния наемател, бащата, майката и дъщерята с хиляди прекъсващи разказа им възклицания разправиха на майор Добин подробностите от живота на Амелия, които ние вече знаем, но които не бяха известни на майора — а именно за смъртта на мисис Седли, за одобряването на Джордж с дядо му Озбърн, за начина, по който вдовицата понасяше раздялата със сина си и за други подробности от живота й. Два или три пъти той се приготви да запита по въпроса около омъжването й, но нямаше сърце да го направи. Той не искаше да разкрие чувствата си пред тези хора. Най-после го осведомиха, че мисис О. отишла на разходка с баща си в Кенсигтън Гардънс, където винаги придружавала стария джентълмен (който сега бил много немощен и вечно намусен и правел живота й много тежък, макар и тя да се държала към него като ангел, разбира се) рано следобед, когато времето било хубаво.

— Имам на разположение много малко време — каза майорът — и довечера ме чака важна работа, но бих желал да видя мисис Озбърн. Нека мис Поли дойде с мене и ми покаже пътя.

Мис Поли се удиви и възхити от това предложение. Тя знаеше пътя и с удоволствие щеше да придружи майора. Често бе ходила в градината с мистър Седли, когато мисис О. отиваше — отиваше на Ръсъл Скуеър; и знаеше скамейката, на която той обичаше да сяда. Тя изтича до стаята си и след малко се появи с най-хубавото си боне и с майчиния си жълт шал и голяма брошка, които бе заела, за да стане достойна спътница на майора.

И тогава облеченият със син фрак и кожени ръкавици офицер подаде ръка на младата дама и те тръгнаха много весели. Той беше доволен, че ще има край себе си близък човек за сцената, от която някак си се боеше. Добин й зададе още хиляди въпроси относно Амелия — доброто му сърце се свиваше от болка при мисълта, че тя е трябвало да се раздели със сина си. Как понасяше тя това? Виждаше ли го често? Мистър Седли добре ли беше в парично отношение? Поли отговори на всички тези въпроси на майор Бонбонков колкото можеше най-добре.

И докато вървяха, случи се нещо, което, макар и дребно само по себе си, достави най-голяма радост на майор Добин. Един бледен мъж с редки бакенбарди и корава бяла яка се показа по алеята срещу тях, хванал под ръка две дами. Едната беше висока и с властен вид, на средна възраст, с черти и цвят на лицето, прилични на тези на свещенослужителя, до когото вървеше, а другата беше дребничка жена с мургаво лице, с чудесно ново боне с бели панделки, с елегантна пелерина и красив златен часовник, окачен на кордон на шията й. Господинът, окован от двете си страни от дамите, носеше освен това чадър, шал и кошница, така че ръцете му бяха напълно заети и затова, разбира се, му беше невъзможно да докосне шапка и да отвърне на реверанса, с който мис Клеп го поздрави.

Той само кимна с глава в отговор на поздрава й, на който двете дами отговориха с покровителствен вид и едновременно с това хвърлиха строг поглед към индивида със синия фрак, който придружаваше мис Поли.

— Кой е този? — запита майорът, развеселен от гледката, която представляваха тримата, като им направи път да минат.

Поли го погледна малко закачливо.

— Това са нашият пастор, преподобният мистър Бини (майорът леко трепна), и неговата сестра, мис Б. Божичко мили, как ни тормозеше тя в неделното училище! А другата дама, дребничката, с малко кривогледото око и хубавия часовник, е мисис Бини — бившата мис Гритс, чийто баща е собственик на магазина за чай. Ожениха се миналия месец и току-що са се върнали от Маргет. Тя има пет хиляди лири стерлинги, но вече се скараха с мис Б., която направи сватлъка.

Ако преди майорът бе трепнал, сега той се сепна и така удари бастуна си по земята, че мис Клеп възкликна и се разсмя. Той постоя за миг безмълвен, с отворени уста, като погледна след отдалечаващите се младоженци, докато мис Поли му разправяше историята им, но той не чу нищо повече от това, че преподобният джентълмен се бе оженил и цял се стопи от щастие. След тази среща удвои крачките си; и все пак пристигнаха прекалено скоро (защото той страшно трепереше при мисълта за срещата, за която бе жадувал през всичките тези десет години) и влязоха вътре през старата малка портичка в оградата на Кенсингтън Гардънс.

— Ето ги — каза мис Поли и отново почувствува ръката му да потрепва под нейната. Тя веднага разбра цялата работа. Историята й беше тъй добре известна, сякаш я беше чела в някой от любимите й романи — «Сирачето Фини» или «Шотландските първенци».

— Хайде сега изтичай и й кажи — каза майорът.

Поли изтича напред, а жълтият й шал се развяваше от лекия ветрец.

Старият Седли седеше на една скамейка с носна кърпичка върху коленете си, като бръщолевеше според обичая си все същата история за едно време, която Амелия бе слушала и бе дарявала с търпелива усмивка толкова много пъти. Напоследък тя можеше да мисли за собствените си работи и едновременно с това да се усмихва или да потвърждава по такъв начин, сякаш внимава в бащините си приказки, като едва ли чуваше и една дума от историите на стария човек. Когато Поли се зададе тичешком и Амелия я зърна, тя скочи от скамейката. Първата й мисъл беше, че нещо се е случило с Джорджи; но светналото и нетърпеливо лице на вестителката разпръсна страха в гърдите на боязливата майка.

— Новина! Новина! — извика пратеничката на майор Добин. — Той си дойде! Той си дойде!

— Кой си е дошъл? — запита Еми, като продължаваше да мисли за сина си.

— Погледнете там — отвърна мис Клеп, като се обърна и посочи; Амелия погледна нататък и видя мършавата фигура на Добин и дългата му сянка, движеща се плавно по тревата. И Амелия на свой ред се стресна, поруменя и, разбира, се започна да плаче.

Той я гледаше — о, с каква обич! — докато тя изтича към него с прострени напред ръце, готова да му ги подаде. Не се беше променила. Беше малко бледна, малко понапълняла. Очите й бяха същите — добрите, доверчиви очи. Едва ли имаше повече от две-три сребърни нишки в меката й кестенява коса. Тя му подаде и двете си ръце и усмихната, и поруменяла погледна през сълзи честното му, приятелско лице. Той пое двете малки ръце в своите и ги задържа. За миг постоя безмълвен. Защо не я взе в прегръдките си и не се закле, че вече никога не ще я остави? Тя сигурно щеше да отстъпи — невъзможно бе да не го послуша.

— Трябва… Трябва да ви съобщя за пристигането и на друг човек — каза той след малко мълчание.

— Мисис Добин? — каза Амелия, като направи крачка назад. — Защо не отговаряте?

— Не — каза той, като пусна ръцете й. — Кой ви е разправял тези лъжи? Думата ми беше за брат ви Джоз. Пътувахме на един и същи кораб; той ще се прибере вече вкъщи и ще ви направи всички щастливи.

— Татко, татко — провикна се Еми. — Чуй новината! Брат ми е в Англия. Дошъл е да се погрижи за тебе. Ето и майор Добин.

Мистър Седли се сепна, разтрепери се силно и се опита да събере мислите си. Сетне пристъпи напред и направи старомоден поклон на майора, когото нарече мистър Добин и изрази надеждата, че неговият достоен баща сър Уилям Добин е добре. После каза, че възнамерявал да посети сър Уилям, който неотдавна му бил направил честта да му гостува. Сър Уилям не бе ходил при стария джентълмен от преди осем години — и това посещение той смяташе да върне.

— Много е съсипан — прошепна Еми, когато Добин сърдечно се ръкува със стария човек.

Вечерта, макар да имаше особено важна работа в Лондон, майорът се съгласи да я пренебрегне, щом мистър Седли го покани да остане у тях за чая. Амелия взе под ръка младата си приятелка с жълтия шал и тръгна начело на компанията, когато се запътиха за вкъщи, така че на Добин се падна да придружи мистър Седли. Старият човек вървеше много бавно, като му разправяше множество стари свои историйки за клетата си Бетси, за миналото си благополучие и за своето разорение. Мислите му, както това се случва със загубващите силите си стари хора, се въртяха само около миналото. За настоящето, с изключение на последното нещастие, което го бе сполетяло, той знаеше много малко. Майорът с радост го остави да си приказва. Очите му бяха отправени към фигурата пред него — милата малка фигура, която винаги преизпълваше въображението му, молитвите му и се появяваше в сънищата му и когато спеше, и когато беше буден.

През цялата вечер Амелия беше много щастлива. Усмихната и енергична, на Добин се струваше, че тя изпълнява задълженията си на домакиня с голяма грация и умение. Очите му я следваха, докато седяха в здрача. Колко пъти жадуваше той за този миг и си мислеше за нея, докато беше далеч под горещите ветрове и през изморителните походи — нежна и усмихната, грижеща се мило за старите си родители, украсяваща беднотията със сладостното си подчинение — точно каквато я виждаше сега. Не казвам, че вкусът му беше кой знае колко изискан, нито че големият интелект трябва да се задоволява с домашния рай, както това беше достатъчно за нашия простосърдечен стар приятел; но за добро или за зло, желанията му бяха от този род; и с Амелия край себе си, той беше готов да изпие толкова чаши чай, колкото доктор Джонсън.

Като забеляза тази негова склонност, Амелия със смях я насърчаваше; и видът й беше крайно закачлив, докато му подаваше чаша подир чаша. Вярно, тя не знаеше, че майорът не е обядвал и че в хотел «Слотърс» му бяха запазили маса, като бяха сложили върху нея чинийка, за да се покаже, че е заета — маса в същото онова сепаре, в което майорът и Джордж бяха пирували много пъти, докато тя беше още почти дете, току-що излязла от училището на мис Пинкъртън.

Първото нещо, което мисис Озбърн показа на майора, беше портретчето на Джорджи, за което тя изтича веднага щом се прибраха в къщи. Разбира се, то не беше и наполовина толкова красиво, колкото самото момче, но не беше ли мило от негова страна да й го подари? Докато татко й беше буден, тя не приказваше много за Джорджи. За стария човек не беше приятно да слуша за мистър Озбърн и за Ръсъл Скуеър и навярно той не знаеше, че в продължение на много месеци живееше почти само от щедростта на богатия си съперник; и избухваше, когато се заговаряше за него.

Добин му разправи всичко и може би малко повече от всичко, което се бе случило на борда на «Рамшундър»; и преувеличи благородните намерения на Джоз към баща му и решението му да облекчи старите му години. Истината е, че през време на пътуването майорът бе внушил най-настоятелно на своя спътник какъв е дългът му и бе изтръгнал от него обещания, че ще се погрижи за сестра си и нейния малък син. Той успокояваше раздразнението на Джоз относно парите, които старият джентълмен бе теглил за негова сметка, и със смях му разправи собствените си патила по същия повод, както и за знаменитата пратка вино, с която старият човек го бе удостоил. И постепенно успя да накара Джоз, който съвсем не беше коравосърдечен, когато се чувствуваше доволен и когато го ласкаеха умерено, да погледне с благосклонност на роднините си в Европа. И най-после, срамувам се да го кажа, но майорът толкова разтегна истината, че каза на стария мистър Седли как най-вече желанието да види баща си било докарало Джоз в Европа.

В обичайния за него час мистър Седли задряма в стола си и това даде възможност на Амелия да започне разказа си, което тя стори с голямо нетърпение. Той се отнасяше изключително за Джорджи. Тя не споменаваше нищо за собствените си страдания при раздялата с него, защото, макар и да бе почти смазана от мъка, тази достойна жена смяташе, че е грешно от нейна страна да роптае за това, че го бе загубила; но тя изля всичко относно него — добродетелите му, дарбите му, както и бъдещите му възможности. Описа ангелската му красота; разказа десетки случки, показващи неговото благородство и великодушие; разказа как една дукеса от кралския род се спряла и се възхитила от него в Кенсингтън Гардънс; в какъв разкош живеел сега и как си имал пони и собствен лакей; колко бил находчив и умея и колко начетен и приятен човек бил неговият учител — преподобният Лорънс Вийл.

— Той знае всичко — каза Амелия. — И устройва такива забавни чайове. Вие, който сте толкова учен и сте чели толкова много, и сте толкова умен и образован — не поклащайте глава и не отричайте, той винаги казваше това за вас, — и вие ще останете очарован от приемите на мистър Вийл. Те стават в последния вторник на месеца. Той казва, че нямало пост в юридическото поприще или сената, за който Джордж не би могъл да аспирира. Ето, погледнете — и тя отиде до чекмеджето край пианото и извади едно от съчиненията на Джорджи, което все още пазеше и в което той говореше против себелюбието.

— Вижте само почерка му и как цитира старогръцки още на тази възраст! — каза изпълнената с доволство майка. — О, Уилям — прибави тя, като хвана ръката на майора, — какво съкровище ми е дал господ в лицето на това момче! То е утехата на живота ми — и самият образ на… починалия!

«Нима трябва да й се сърдя за това, че му е вярна? — мислеше си Уилям. — Трябва ли да ревнувам от приятеля си в гроба, или да се огорчавам, че сърце като нейното може да обича само веднъж и завинаги? О, Джордж, Джордж, колко малко ценеше съкровището, което притежаваше!» Това бяха чувствата, които преминаха бързо в сърцето на Уилям, докато държеше ръката й в своята, а кърпичката закриваше очите й.

— Драги приятелю — каза тя и стискаше ръката, която държеше нейната, — колко добър и благороден сте били винаги към мене! Ето, татко се размърда. Ще отидете утре да видите Джорджи, нали?

— Не утре — каза клетият добър Добин. — Имам работа. — Той не искаше да признае, че още не беше отишъл да види родителите си и скъпата си сестра Ана — опущение, за което съм сигурен, че всеки човек на реда би обвинил майора. Сетне си взе сбогом, като остави адреса си, да го предадат на Джоз, когато пристигне. И тъй, първият ден от пристигането му се свърши и той я бе видял.

Когато се прибра в хотел «Слотърс», печената кокошка, разбира се, беше студена и той я изяде за вечеря. И като знаеше колко рано си лягаха родителите му и че е безсмислено да обезпокоява съня им в такъв късен час, майор Добин отиде на театър, където — нека се надяваме — представлението му хареса.

(обратно)

Глава LIX Старото пиано

Посещението на майора остави стария Джон Седли много възбуден и развълнуван. Тази вечер дъщеря му не можа да го убеди да се залови с обичайните си занимания и забавления. През всичкото време той се ровеше из писалището и папките си, като развързваше книжата си с разтреперани пръсти и ги разпределяше и нареждаше за пристигането на Джоз. Те се намираха в отличен порядък — квитанциите, документите, писмата с адвокатите и кореспондентите; книжата, отнасящи се до виненото предприятие (което пропадна поради едно съвсем необяснимо обстоятелство, след като бе започнало с такива блестящи обещания), въглищното предприятие (на което само липсата на капитал попречи да се развие най-блестящо), както и едно-две други подобни начинания. До много късно вечерта той нареждаше тези документи, като се разхождаше от стая в стая с разтреперани ръце и клатеща се свещ.

— Ето документите за виното, ето за въглищата; ето писмата ми до Калкута и Мадрас и отговорите на майор Добин и на мистър Джоузеф Седли относно същите. Той не ще намери никаква нередност от моя страна, Еми — каза старият джентълмен.

Еми се усмихна.

— Не мисля, че Джоз ще се заинтересува да види тези книжа, татко — рече тя.

— Ти не разбираш нищо от търговия, миличка — отвърна бащата, като поклати важно глава.

И трябва наистина да признаем, че в това отношение Еми беше много невежа. Жалко, има хора, които разбират от всичко. След като нареди тези документи на една странична масичка, старият Седли ги покри внимателно с голяма носна кърпа (от онези, които майор Добин му бе изпратил) и поръча най-тържествено на прислужничката и на хазайката да не разместват книжата, приготвени за мистър Джоузеф Седли, който щеше да пристигне на другия ден. Мистър Джоузеф Седли, от Бенгалския отдел на почитаемата Източноиндийска компания.

На следното утро Амелия го завари, станал много рано, по-нетърпелив от всякога.

— Спах много малко, Еми, миличка — каза той. Мислех си за клетата ми Бетси. Как бих желал да беше жива, още веднъж да се повози в екипажа на Джоз. Едно време тя си имаше собствен и колко много й подхождаше! — И очите му се изпълниха със сълзи, които се търколиха по сбръчканото му старо лице. Амелия ги избърса, целуна го усмихната, завърза елегантно вратовръзката му и сложи брошка на най-хубавата му риза с къдрички. В нея и в неделния си траурен костюм той седеше от шест часа сутринта, очаквайки пристигането на сина си.

Когато по-късно раздавачът се появи, неизвестността, която тегнеше над нашите приятели, се прекрати от едно писмо на Джоз до сестра му, в което се казваше, че е малко изморен след пътуването си и няма да може да тръгне веднага, но рано на другия ден ще напусне Саутхамптън и вечерта ще бъде при родителите си. Когато четеше писмото пред баща си, Амелия премълча последната дума; ясно беше, че брат й не знае какво се е случило в семейството им. А и не можеше да го узнае. Макар и майорът да предполагаше с право, че неговият спътник в никакъв случай не би могъл да се размърда и да тръгне в толкова късо време — двадесет и четири часа — и положително ще намери някакво извинение за забавянето си, той не писа на Джоз да го осведоми за нещастието, което бе сполетяло семейството му, тъй като бе зает с разговора си с Амелия дълго след отминаването на раздавача.

Същата сутрин и майор Добин получи писмо в хотел «Слотърс» от приятеля си в Саутхамптън. С него той молеше милия Доб да го извини за яростта, в която бе изпаднал, когато го беше събудил предишния ден (имал ужасно главоболие и тогава тъкмо бил заспал пръв сън), и му поръчваше да ангажира подходящи стаи в хотел «Слотърс» за мистър Джоузеф Седли й слугите му. През време на пътуването майорът бе станал много необходим за Джоз. Той не можеше без него. Другите пътници вече бяха заминали за Лондон. Младият Рикетс и дребничкият Чафърс си тръгнаха още същия ден с пощенската кола; докторът беше при семейството си в Портси; Браг отиде в града при колегите си, а първият му помощник беше зает с разтоварването на «Рамшундър». Мистър Джоз беше много самотен в Саутхамптън и покани собственика на хотел «Джордж» на чашка вино в същия час, когато майор Добин седеше край масата на баща си, сър Уилям, където сестра му откри (защото за майора беше невъзможно да лъже), че е ходил вече да види мисис Джордж Озбърн.

Макар и да се бе снабдил с няколко от най-изисканите жилетки които можеха да се доставят от Калкута, Джоз реши, че не е редно да се появи в Лондон, без да прибави още нещо към гардероба си. Защото предишната му свенливост и плахост бяха отстъпили мястото си на по-открито и по-смело проявяване на чувството за лично достойнство. «Няма защо да крия — казваше Седли Ватерло на приятелите си, — аз съм човек, който държи на облеклото си.» И макар да се чувствуваше малко неловко, ако на баловете в правителствения дом дамите го гледат, и да се изчервяваше, и да извръщаше очи изплашено от погледите им, той ги избягваше главно от страх да не започнат да го ухажват, тъй като бе враждебно настроен към всякаква мисъл за женитба. Но аз съм чул да казват, че в Калкута нямало друго конте като него; притежавал най-хубавия екипаж, давал най-изисканите ергенски вечери и имал най-красивия сервиз в цялата колония.

За да се направят поръчаните жилетки за човек с неговата големина и представителност, беше нужен най-малко един ден, част от който той употреби да си намери слуга, да се грижи за него и туземеца му; а също и да даде необходимите нареждания на служителя, който трябваше да разчисти багажа му — куфарите, книгите, които изобщо не беше прочел; сандъците му с южни плодове и кутиите с лютив прах от индийски шафран; и всичко останало от неговия Persicos apparatus.

Най-после, на третия ден, той се запъти с широко сърце за Лондон, облечен в новата си жилетка. Туземецът, с тракащи зъби и увит в шал, зъзнеше на капрата до новия слуга. Джоз седеше в пощенската кола, смучеше от време на време чибука си и изглеждаше толкова величествен, че малките момчета го поздравяваха с «ура» и много хора го мислеха за някакъв губернатор. И мога да ви уверя, че той не отказваше на съдържателите на странноприемниците, които го канеха раболепно да спре и да се подкрепи в спретнатите крайпътни градчета. След като в Саутхамптън изяде обилна закуска, състояща се от риба, ориз и твърдо сварени яйца, в Уинчестър той започна да мисли, че се нуждае от чаша шери. В Алтън слезе от колата, по желанието на слугата си, и си пийна от прочутата за това място бира. Във Фарнам спря, за да разгледа Бишопс Касъл и да хапне лек обед, състоящ се от варени змиорки, телешки котлети и френски зелен фасул, заедно с бутилка кларет. Стана му студено, когато минаваха през Бегшът Хийт, където туземецът тракаше със зъби все повече и повече, а Джоз Сахиб си пийна малко бренди с вода. А когато най-после стигна в Лондон, той беше изконсумирал толкова вино, бира, месо, туршии, шери-бренди и тютюн, че стомахът му заприлича на корабен килер. Беше вечер, когато колата прогърмя по улицата и спря пред малката врата в Бромптън, където този добър син отиде най-напред и преди да види стаите, наети за него в хотел «Слотърс» от мистър Добин.

Всички, които живееха на тази улица, бяха по прозорците; малката слугиня изтича до дървената портичка; госпожи Клеп гледаха от прозорчето на кухнята; Еми, силно развълнувана, стоеше в коридорчето между шапките и палтата, а старият Седли седеше вътре в приемната цял разтреперан. Джоз слезе величествено по скърцащите стъпала на пощенската кола, подкрепян от новия лакей и зъзнещия туземец, чието кафяво лице бе станало зелено от студ и чиято кожа беше заприличала на гъша. Той направи огромна сензация в коридорчето, където мисис и мис Клеп, дошли навярно за да подслушват на вратата на приемната, намериха Лол Джауб да седи и трепери на скамейката, под палтата, да стене жално и да показва жълтите си очни ябълки и белите си зъби.

Виждате, нали, че ние затворихме ловко вратата, за да не се види срещата между Джоз и стария баща и клетата малка сестрица. Старият човек беше много развълнуван; такава беше, разбира се, и дъщеря му, пък и на Джоз не липсваха чувства. През това дълго десетгодишно отсъствие и най-себелюбивият ще си помисли за дом и роднини. Разстоянието придава светост и на двете. Дългото мечтание за тези загубени удоволствия преувеличава тяхното очарование и сладост. Джоз истински се радваше да види и подаде ръка на баща си, отношенията му с когото бяха изобщо хладни — радваше се, че се вижда със сестра си, която си спомняше така мила и засмяна, и изпита болка, като видя промяната, наложена от времето, мъката и бедите у разстроения стар човек. Еми бе дошла до вратата в черните си дрехи и му прошепна за смъртта на майка им, като го помоли да не приказва за нея с бащата. Но тази предпазливост беше излишна, защото старият Седли веднага започна сам да говори за споменатото събитие, като бърбореше и плачеше. Това доста развълнува индийския джентълмен и накара клетия човек да мисли за себе си по-малко, отколкото имаше обичай.

Срещата трябва да е имала много добър резултат, защото когато Джоз се качи отново на пощенската кола и потегли към хотела си, Еми прегърна нежно баща си, обгърна го с ликуващ поглед и го запита дали не е била права, когато е поддържала, че брат й има добро сърце.

И наистина, развълнуван от нищетата, в която намери близките си, с разчувствувано от тази първа среща сърце, Джоузеф Седли заяви, че те вече няма да търпят никакви нужди и лишения и че той се е прибрал в отечеството си поне за известно време, когато домът му и всичко, което има, ще бъде тяхно и че Амелия ще изглежда много хубава на челното място на трапезата му, докато приеме да седне на собствена.

Тя поклати тъжно глава и както обикновено започна да рони сълзи. Много добре знаеше какво искаше да каже той. Тя и малката й довереница мис Клеп бяха разговаряли най-обстойно по въпроса вечерта, когато бе дошъл майорът. Поривистата Поли не можеше да се стърпи повече да не й разправи за откритието, което беше направила, и описа сепването и радостното разтреперване, чрез което майор Добин се бе издал, когато мистър Бини бе минал с жена си — майорът бе разбрал, че няма защо да се бои от някакъв съперник.

— Не го ли видяхте как цял се разтрепери, когато го запитахте дали е женен и каза: «Кой ви е разправял тези лъжи?» О, госпожо — продължи Поли, — той просто не си маха очите от вас и съм сигурна, че косата му е побеляла от мисъл по вас.

Амелия обаче, като погледна към леглото си, над което висяха портретите на съпруга и сина й, каза на младата си приятелка никога, никога вече да не й говори по този въпрос; майор Добин е бил най-близкият приятел на мъжа й, както и на самата нея; той е най-мил и грижлив кръстник на Джорджи; тя го обича като брат — но жена, която е била омъжена за такъв ангел и тя посочи към стената, никога не може да мисли за друг брак. Горката Поли въздъхна; мина й през ума какво би правила, ако младият мистър Томпкинс, от аптеката, който винаги в черква я гледаше така и който само с тези нападателни погледи бе накарал плахото й сърчице тъй да затрепери, че бе готова веднага да се предаде — какво би правила, ако той умреше? Тя знаеше, че той страда от туберкулоза — бузите му бяха толкова червени и кръстът му беше необикновено тънък.

Когато страстта на добрия майор й стана ясна, Еми нито го отблъсна по някакъв начин, нито се ядоса на него. Такава преданост, от такъв истински и верен джентълмен, не можеше да разсърди никоя жена. Дездемона не се е сърдила на Касио, макар че несъмнено е виждала слабостта на лейтенанта към нея (и колкото се отнася до мене, аз съм положителен, че в тази тъжна история са ставали много повече неща, отколкото е знаел достойният мавритански воин). Та дори и Миранда е била много мила към Калибан, и то поради същата причина. Не че го е насърчавала — клетият тромав човечец, — разбира се, че не. Също така и Еми не поощряваше своя обожател, майора. Тя реши, че ще го дари с онези приятелски чувства, които той заслужено бе спечелил с превъзходствата и верността си; ще се отнася към него с истинска сърдечност и прямота, докато той й направи предложение; и тогава ще дойде време тя да говори и да сложи край на надеждите, които никога не биха могли да се осъществят.

Следователно тя спа много добре след разговора си с мис Поли и беше щастлива повече от друг път, въпреки забавянето на Джоз, «Радвам се, че той няма да се ожени за онази мис О’Дауд» — мислеше си тя. Сестрата на полковник О’Дауд никога не би могла да бъде подходяща за такъв изискан мъж като майор Уилям. Коя от малкия й кръг познати би била достойна негова съпруга? Не мис Бини — тя е твърде стара и с лош нрав. Мис Озбърн? Също много стара. А малката Поли е прекалено млада. И преди да заспи, мисис Озбърн не можа да намери никоя, която да е подходяща за майора.

Джоз се беше настанил в хотела така добре, можеше с такова удоволствие да си пуши чибука и така спокойно да отиде на театър, когато му се поиска, че вероятно щеше изобщо там да остане, ако приятелят му майорът не беше постоянно до главата му. Този джентълмен просто не остави бенгалеца на мира, докато последният не изпълни обещанието си да устрои дом за Амелия и баща си. Джоз беше меко тесто в ръцете на всекиго; Добин се грижеше за работите на всички други, освен за своите собствени и следователно цивилният лесно стана жертва на безхитростните машинации на този добродушен дипломат и беше готов да купи, да наеме или да отстъпи всичко, каквото приятелят му сметнеше за необходимо, Лол Джауб, на когото момчетата от квартала се подиграваха най-жестоко, когато покажеше мургавата си физиономия на улицата, бе изпратен обратно в Калкута с кораба «Лейди Киклбъри», след като предварително научи новия слуга на Джоз да му приготовлява индийските подправки, пилафите и чибука. За Джоз беше голямо удоволствие да надзирава построяването на елегантната карета, която той и майорът поръчаха в близката работилница. Купиха и чифт красиви коне, които да возят тържествено Джоз в парка или когато отива на гости на индийските си приятели. При тези разходки Амелия нерядко сядаше до него, когато и майор Добин се виждаше на задното седалище на екипажа. Друг път старият Седли и дъщеря му сами го използуваха, а мис Клеп, която често придружаваше приятелката си, изпитваше голямо удоволствие, когато младият джентълмен от аптеката я виждаше седнала в екипажа, наметната с прочутия жълт шал, и я поглеждаше през витрината, когато минаваше край магазина.

Наскоро след първото появяване на Джоз Седли в Бромптън, в тази скромна къщичка, където семейство Седли беше прекарало последните десет години от живота си, се разигра тъжна сцена. Екипажът на Джоз (временният такъв, а не каретата, която сега се строеше) пристигна един ден и отнесе стария Седли и дъщеря му — за да не се върнат вече. Сълзите, които хазайката и дъщеря й проляха при този случай, бяха едни от най-искрените сълзи на скръб, проливани през време на настоящата история. През цялото си дълго познанство и близост с Амелия те не бяха чули нито една груба дума от нея. Тя беше самата доброта и нежност — винаги благодарна, винаги мила, дори и когато мисис Клеп бе избухвала и бе настоявала за наема. Когато доброто същество си отиваше завинаги, хазайката горчиво се укоряваше, че се е случвало да се обърне грубо към нея. Как плака тя, когато залепиха на прозореца обявление, че малките стаи, които тъй дълго бяха заети, сега се дават под наем! За нея беше ясно, че никога вече няма да имат такива наематели. И наистина следващите месеци доказаха правотата на това тъжно пророчество и мисис Клеп си отмъщаваше за израждането на човечеството, като налагаше най-жестоки контрибуции на кутиите с чая и на агнешките бутчета на квартирантите си. Повечето от тях се караха и роптаеха; някой не плащаха; и никои не се застояваха дълго. Хазайката имаше пълно право да съжалява за онези стари приятели, които я бяха напуснали.

А що се отнася до младата мис Клеп, мъката при раздялата с Амелия беше такава, че дори няма да се опитвам да я обрисувам. Още от дете беше свикнала да бъде по цял ден с нея и тъй силно се бе привързала към тази мила и добра жена, щото, когато голямата карета дойде да я отнесе към охолството, тя припадна в ръцете на приятелката си, която едва ли беше по-малко развълнувана от добродушната девойка, Амелия я обичаше като своя дъщеря. От единадесет години момичето й беше предана приятелка. Раздялата и за нея беше много болезнена. Разбира се, уговориха, че Мери често ще й гостува в голямата нова къща, където мисис Озбърн сега отиваше и където Мери беше сигурна, че тя далеч няма да бъде толкова щастлива, колкото в скромната им колиба, както мис Клеп я наричаше с езика на обичните си романи.

Нека се надяваме, че това нейно твърдение няма да се окаже вярно. В тази скромна колиба клетата Еми бе прекарала много малко щастливи дни. Мрачна участ я бе потискала там. Тя не искаше никога вече да се върне в къщата, след като я напусна, нито пък да се срещне с хазайката, която я бе измъчвала, когато се намираше в лошо настроение или когато не й плащаха, а щом биваше доволна, се беше отнасяла към нея с груба фамилиарност, която едва ли беше по-малко омразна. А и пресилените й комплименти и раболепието й, проявявани сега, когато за Еми бе настъпило благоденствие, никак не се нравеха на вдовицата. Тя се възхищаваше от всичко в новата къща, като възхваляваше всяка мебел и всяко украшение; опипваше роклите на мисис Озбърн и пресмяташе цената им. Заявяваше най-категорично, че нищо не било достатъчно хубаво за прекрасната Амелия. В лицето на тази вулгарна ласкателна обаче, която сега й се подмазваше, вдовицата виждаше грубата тиранка, която толкова пъти й бе причинявала мъка, на която биваше принудена да се моли, когато наемът беше просрочен; която се възмущаваше от разточителството й, когато купуваше някакъв деликатес за болната си майка или баща; която я бе видяла в унижението й и я беше потъпквала.

Никой никога не я бе чул да се оплаква от тези страдания, станали част от съдбата й. Криеше ги от баща си, чиято непредвидливост беше станала причина за много от мъките й. Тя трябваше да понася вината на всичките му грешки и беше до такава степен добра и смирена, сякаш самата природа я беше създала да става жертва.

Надявам се, че няма вече да бъде принудена да страда толкова. И както се казва, че във всяка мъка има някаква утеха, мога да спомена, че когато мис Клеп припадна при раздялата си със своята приятелка, тя бе оставена на грижите на младия човек от аптеката, благодарение на чиято медицинска помощ скоро се оправи. На тръгване от Бромптън Еми подари на Мери всичките мебели в къщата, като взе със себе си само двата портрета над леглото си и пианото — онова старо малко пиано, което вече бе навлязло в печална старост, но което тя си имаше собствени причини да обича. Амелия беше дете, когато родителите й го подариха и за първи път бе започнала да свири на него. Беше й подарено и втори път, както читателят си спомня, когато баща й се разори и когато го бяха спасили от крушението.

Майор Добин остана извънредно много доволен, когато надзираваше нареждането на новата къща на Джоз, за която настояваше да бъде много хубава и удобна, и видя да пристига колата от Бромптън с багажа на преселниците и в нея — старото пиано. Амелия пожела да го сложат във всекидневната й, спретната малка стаичка на втория етаж, в съседство със стаята на баща й, където той обикновено седеше вечерно време.

Когато носачите се появиха със стария музикален инструмент и Амелия даде нареждане да го сложат в споменатата вече стая, Добин изпита силна радост.

— Радвам се, че сте го запазили, Амелия — каза той с голяма нежност в гласа си. — Боях се, че не държите много на него.

— Ценя го повече от всичко, което имам на този свят — отвърна Амелия.

— Наистина ли, Амелия? — извика майорът. Понеже сам той го беше купил, макар и никога да не беше казал нещо за това, и през ума му не беше минало, че Амелия може да смята друг някой за дарител и предполагаше като нещо напълно естествено тя да знае от кого е дошъл този подарък. — Наистина ли, Амелия? — каза той и въпросът, най-важният от всички въпроси, трептеше на устните му, когато Еми отговори:

— Би ли могло да бъде иначе? Нима не ми го подари той?

— Не знаех това — каза клетичкият добър Добин и лицето му се помрачи.

В тоя миг Амелия не забеляза това, нито пък й направи впечатление много тъжното изражение, което прие лицето на Добин, но за това й дойде на ум по-после. И тогава й стана ясно, с неописуема болка и смущение, че Уилям й бе подарил пианото, а не Джордж, както си бе въобразявала. Той не беше подарък от Джордж; едничкият, който бе получила от любимия си, както си мислеше — предметът, който обичаше най-много, най-скъпата й реликва и спомен. Тя му беше говорила за Джордж; бе свирила на него любимите му мелодии; през дълги вечерни часове бе седяла пред него и бе изтръгвала, доколкото скромната й дарба позволяваше, тъжни мелодии от клавишите му, като мълчаливо бе ронила сълзи върху тях. То не беше реликва от Джордж. Сега вече то нямаше никаква цена. Следния път, когато старият Седли я помоли да посвири, тя каза, че вече съвсем е загубила гласа си, че я боляло глава, че не можела да свири.

После, според обичая си, започна да се укорява за своята дребнавост и неблагодарност и реши да се извини на добрия Уилям за пренебрежението, което не бе проявила към него, но което бе почувствувала спрямо пианото му. Няколко дни след това, докато седяха в приемната, където Джоз бе задрямал блажено след вечеря, Амелия каза с разтреперан глас на майор Добин:

— Трябва да ви искам извинение за нещо.

— За какво? — попита той.

— За… за онова малко пиано. Не съм ви благодарила за него, когато ми го дадохте — преди много, много години, преди да се омъжа. Мислех си, че някой друг ми го е подарил. Благодаря ви, Уилям. — И тя му протегна ръка; но сърцето на клетата малка женица се свиваше от болка: а що се отнася до очите й, разбира се, те ронеха сълзи.

Но Уилям не можеше вече да се сдържа.

— Амелия, Амелия — каза той, — действително аз го купих за вас. Тогава ви обичах тъй, както ви обичам и сега. Трябва да ви го кажа. Обикнах ви от първия миг, в който ви видях, когато Джордж ме доведе у дома ви, за да ми покаже девойката, за която бе сгоден. Тогава бяхте съвсем младо момиче, в бяло, с големи къдрици; слизахте по стълбата и пеехте — спомняте ли си? — и след това отидохме във Воксхол. Оттогава насам в мисълта ми е имало само една жена и тази жена сте вие. Не е имало нито час през тези дванайсет години, когато да не съм мислил за вас. Дойдох да ви кажа това, преди да тръгна за Индия, но разбрах, че то ви беше безразлично и не ми даде сърце да проговоря. Беше ви все едно дали щях да остана, или да замина.

— Бях много неблагодарна — каза Амелия.

— Не, само безразлична — продължи отчаяно Добин. — У мене няма нищо, което да събуди у една жена друго чувство. Зная какво изпитвате сега. Сърцето ви боли, задето пианото е подарено от мене, а не от Джордж. Бях забравил, иначе никога нямаше да продумам за него. Аз трябва да ви помоля да ми простите, гдето сглупих за миг и си въобразих, че толкова годишната ми преданост би могла да събуди някакви чувства у вас.

— Сега вие сте жестокият — заговори с известна възбуда Амелия. — Джордж е моят съпруг — тук и на небето. Как мога да обичам друг, освен него? И сега съм негова, както когато ме видяхте за пръв път, скъпи Уилям. Именно той ми разправи колко сте добър и благороден и ме научи да ви обичам като брат. Не сте ли били всичко за мене и за момчето ми? Нашият най-скъп, най-верен, най-добър приятел и покровител? Ако бяхте дошли няколко месеца по-рано, може би щяхте да ми спестите тази… тази ужасна раздяла. О, Уилям, тя едва ли не ме уби — но вие не дойдохте, при все че желаех това и се молих да се върнете и тогава ми го взеха и него. Не е ли той прекрасно момче, Уилям? Продължавайте да бъдете негов приятел и мой — и тук гласът й пресекна и тя скри глава на рамото му.

Майорът я обви с ръцете си, като я държеше до себе си като някакво дете, и я целуна по главата.

— Аз няма да се променя, скъпа Амелия — каза той. — Не искам нищо друго, освен любовта ви. Мисля, че иначе не бих могъл да я имам. Оставете ме само да стоя близо до вас и да ви виждам често.

— Да, често — каза Амелия.

И тъй, Уилям бе свободен да гледа и чака, както бедното момче в лицея, което няма пари, може само да въздиша подир сладкишите в таблата на продавачката.

(обратно)

Глава LX Връщане в доброто общество

Благополучието започна да се усмихва на Амелия. Радваме се, че можем да я изведем от ниското житейско равнище, в което тя креташе досега, и я въведем в доброто общество — не толкова блестящо и изискано, както това, в което нашата друга приятелка, мисис Беки, се движеше, но все пак с не малки претенции за благородство и изтънченост. Приятелите на Джоз бяха все от колониите и новата му къща се намираше в удобния англо-индийски квартал, чийто център е Мойра Плейс, Минто Скуеър, Грейт Клайв Стрийт, Уорън Стрийт, Хейстингс Стрийт, Октерлони Плейс, Пласи Скуеър — кой не познава тези почтени свърталища на прибралата се от Индия аристокрация — с една дума, квартал, който мистър Уенъм нарича Черната дупка? Положението на Джоз не беше достатъчно високо, за да му даде право да се засели в Мойра Плейс, където могат да живеят само висши правителствени чиновници от колониите и съдружници на индийски фирми, затова той нае една удобна второразредна къща на Гилеспи Стрийт и я мебелира с килими, скъпи огледала и хубави и подходящи мебели от предприятието на Фогл, Фейк и Краксмън.

Домът му беше скромен. Лакеят изпълняваше и длъжността на камериер на Джоз и никога не биваше по-пиян, отколкото трябва да бъде лакеят в едно малко семейство, който изпитва необходимата почит към виното на господаря си. Еми си имаше прислужница, отраснала в имението на сър Уилям Добин; тя беше добро момиче, чиято любезност и смирение обезоръжиха мисис Озбърн, изплашена отначало от мисълта, че притежава собствена прислужница. Еми съвсем не знаеше как да я направлява и винаги говореше на прислугата с най-почтителна вежливост. Но тази девойка беше много полезна на семейството, като умело се грижеше за стария мистър Седли, който почти през всичкото време седеше в стаята си и никога не вземаше участие във веселбите, устройвани в дома.

Доста хора идваха на гости на мисис Озбърн. Лейди Добин и дъщерите й много се радваха на настъпилата в живота й промяна и с удоволствие я посещаваха. Мис Озбърн от Ръсъл Скуеър пристигаше с грандиозния си екипаж, украсен с гербове. За Джоз се говореше, че бил извънредно много богат. Старият Озбърн нямаше нищо против, ако Джорджи наследи вуйчовото си имущество, както и неговото собствено.

— Дявол да го вземе, ще направим от него човек на място — казваше той. И преди да умра, ще го видя в парламента. Вие, мис О., можете да отидете на гости на майка му, макар че моите очи никога няма да я видят. — Можете да бъдете уверени, че Еми я посрещаше с радост, като по този начин се приближаваше до Джорджи. А този млад момък получаваше позволение да отива при майка си много по-често, отколкото по-рано. Веднъж или два пъти седмично той обядваше на Гилеспи Стрийт, където тормозеше слугите и роднините си, също както правеше това и на Ръсъл Скуеър.

Но към майор Добин той винаги се държеше с уважение и в негово присъствие поведението му биваше по-скромно. Джорджи беше умно момче и се боеше от майора. Не можеше да не се възхищава от естествените обноски на приятеля си, от добрия му нрав, от голямата му начетеност и от обичта му към истината и справедливостта. Досега той не бе срещал такъв човек и изпитваше инстинктивна обич към истинския джентълмен. Имаше голяма слабост към своя кръстник и с голямо удоволствие се разхождаше в парка, като слушаше приказките на Добин. Уилям разправяше на Джорджи за баща му, за Индия, за Ватерло, за всичко, освен за себе си. Когато Джорджи биваше по-високомерен и по-самонадеян от обикновено, майорът си правеше с него шеги, които мисис Озбърн намираше много жестоки. Веднъж, когато го заведе на театър и момчето отказа да отиде в партера, защото там било просташко, майорът го придружи до една ложа, остави го там, а самият той слезе в партера. Не след дълго почувствува една малка ръчичка, облечена в елегантна ръкавица, да го хваща за лакътя. Джорджи бе разбрал колко е смешен и бе слязъл при него. Нежна усмивка светна на лицето на Добин, когато погледна малкия разкаял се грешник. Той обичаше момчето, както всичко, което принадлежеше на Амелия. Колко очарована остана тя, когато научи за тази проява на Джорджовата доброта! Очите й погледнаха Добин помило от когато и да било. И нему се стори, че след като го погледна, тя се изчерви. Джорджи никога не се изморяваше да го хвали пред майка си.

— Обичам го, мамичко, защото той знае толкова много неща и никак не прилича на стария Вийл, който все се перчи и употребява такива дълги думи. Момчетата в училище го наричат Дългоопашатко. Аз му изнамерих този прякор. Не е ли чудесен? Но Добин чете латински като английски, а знае и френски, и какво ли не. И когато излизаме заедно, той ми разправя разни неща за баща ми, но никога за себе си, макар и да чух полковник Бъклър да казва веднъж у дядови, че той е един от най-храбрите офицери в армията и страшно много се е отличил там. Дядо много се учуди на това и каза: «Този човек! Ха, та аз мислех, че той не може и една муха да убие.» Но аз зная, че може да го стори, нали, мамичко?

Еми се засмя. Тя смяташе, че майорът може да извърши поне това.

Ако между Джорджи и майора съществуваше искрена привързаност, трябва да признаем, че момчето и вуйчо му не изпитваха голяма обич един към друг. Джорджи имаше обичай да издува бузите си, да слага ръце в джобовете на жилетката си и да казва: «Я гледай, нима?» — тъй прилично на начина, по който Джоз правеше това, че човек не можеше да не се разсмее. Слугите избухваха в смях, когато на обед момчето поискваше нещо, което липсваше на масата, и тогава правеше описаната гримаса и употребяваше любимия израз на вуйчо си. Дори и Добин се изсмиваше гръмогласно, когато момчето така го имитираше. Ако Джорджи не се подиграваше на вуйчо си пред него самия, това се дължеше само на укорите на Добин и на майчините му изплашени молби. И тъй като достойният цивилен имаше смътно усещане, че момчето го смята за глупак и е склонно да му се подиграва, той беше крайно стеснителен и, разбира се, двойно по-важен и по-надут в присъствието на мастър Джордж. Когато се съобщаваше, че очакват младия джентълмен да дойде на обед при майка си, мистър Джоз обикновено откриваше, че има някакъв ангажимент в клуба. Може би никой не съжаляваше много за отсъствието му. Тогава обикновено успяваха да накарат мистър Седли да излезе от убежището си на горния етаж и устройваха малка семейна компания, в която почти винаги участвуваше и майор Добин. Той беше ami de la maison [96]; приятел на стария Седли, приятел на Еми, приятел на Джордж, а също така и съветник на Джоз.

— Ако се съди по това колко често ние го виждаме, все едно, че още е в Мадрас — забелязваше сестра му Ана в Кембъруел.

Джоузеф водеше живот на благородно лентяйство, както подобава на човек с неговото високо положение. Разбира се, първата му цел беше да стане член на ориенталския клуб, където той прекарваше сутрините си в обществото на своите събратя от Индия, където обядваше или откъдето водеше гости за обяд.

Амелия трябваше да посреща и забавлява тези господа и техните съпруги. От тях тя научаваше кога Смит ще стане съветник; колко слуги си е довел Джоз от Индия; как банката на Томсън, Кибобджи и сие е пред фалит; колко неразумно (ако не и нещо повече) е било поведението на мисис Браун с младия офицер Суонки, като седяла с него на палубата до късно вечерта, а след това се загубили при разходка с коне на нос Добра Надежда; как мисис Хардймън повикала при себе си в Индия своите тринадесет сестри, дъщери на провинциален пастор, негово преподобие Феликс Рабите, и омъжила единадесет от тях; как Хорнби просто побеснял за това, че жена му продължавала да стои в Европа, а Тротър бил назначен за данъчен началник в Умерапура. Подобни разговори се водеха на обедите у всичките им познати. Чуваха се все едни и същи приказки; виждаха се все едни и същи сребърни блюда; поднасяха се все едни и същи гозби: агнешки бутчета, печени пуйки, гарнитури. Скоро след десерта започваха политическите разговори, когато дамите се оттегляха в горния етаж, където разговаряха за болестите и за децата си.

Но нима не е така във всяко общество? Нима адвокатските съпруги не говорят за хората от съда? Нима дамите на военните не клюкарствуват за полка? Нима жените на пасторите не разискват за неделните училища? Нима и най-високопоставените дами не говорят за малкия кръг хора, към които се числят? Защо тогава и нашите индийски приятели да нямат свой собствен разговор? Но трябва да се признае, че това е доста скучничко за външния човек, чиято съдба е да седи понякога при тях и да слуша.

Не след дълго Еми имаше вече книга за вписване на гостите и визитите, разхождаше се редовно с екипажа и правеше посещение на лейди Блъдиър (съпруга на генерал-майор сър Роджър Блъдиър от бенгалската армия); на лейди Хъф, съпруга на сър Дж. Хъф; на мисис Пайс, съпруга на директора Пайс, и т.н. и т.н. В определени часове Еми отиваше с екипажа да вземе Джоз от клуба и да го заведе на разходка; и като слагаше стария Седли в превозното средство, тя го водеше в Риджънт Парк. Собствената прислужничка, екипажът, книгата за гостите и малкият лакей с копчета на ливреята скоро й станаха тъй добре познати, както скромният й живот в Бромптън. Тя се приспособи към едното, както и към другото. Ако съдбата й беше отредила да стане графиня, тя би изпълнила дори и тази длъжност. Дамите от обществения кръг на Джоз я намираха приятна — не нещо особено, но все пак доста приятна.

Мъжете както обикновено харесваха безизкуствената й доброта и простичкото й изискано държане. Галантните млади индийски контета, дошли си в отпуска, с мустаци и златни верижки за часовник, които се возеха в препускащи екипажи, живееха в хотелите на Уест Енд и се смятаха за подпорите на театрите, се възхищаваха от мисис Озбърн, с удоволствие се покланяха на екипажа й в парка и се радваха да бъдат удостоени с честта да й правят сутрешни посещения. Самият Суонки от гвардейския полк, този опасен младеж, най-голямото конте от всички дошли си в отпуска офицери, бе открит един ден от майор Добин да седи tête-à-tête с Амелия и да й описва много духовито и красноречиво как се ловят тигри. След това той дълго разправяше за някакъв проклет офицер, който постоянно се навъртал около къщата — един дълъг, тънък, възстаричък човечец, с малко особена физиономия, който въпреки това засенчвал всички с разговора си.

Ако майорът притежаваше поне малко суетност, той щеше да почувствува ревност спрямо такъв опасен млад кавалер, като този привлекателен бенгалски капитан. Но Добин беше прекалено естествен и благороден, за да изпитва каквито и да било съмнения към Амелия. Той се радваше, че младежите й оказват внимание и че има и други, които да се възхищават от нея. Та нали от моминските си години досега беше непрекъснато преследвана и подценявана. Правеше му удоволствие, като виждаше как доброто отнасяне събужда добрите й качества и как самочувствието й пораства заедно с благополучието. Всеки, който можеше да я оцени, изтъкваше и справедливата преценка на майора — ако, разбира се, може да се каже, че един попаднал под влиянието на любовта човек е изобщо годен да има справедлива преценка.

След като Джоз отиде да се представи в двореца, което той направи като верен поданик на своя владетел (показвайки се в пълно дворцово облекло в клуба, откъдето Добин дойде да го вземе в изтърканата си униформа), той, който винаги бе отявлен лоялист и разпален поданик на Джордж IV, сега стана такъв упорит консерватор и подпора на обществото, че настояваше Амелия да се появи пред негово величество. По някакъв начин той бе успял да си внуши, че е важен фактор за общественото благосъстояние и че владетелят няма да се чувствува щастлив, ако Джоз Седли и семейството му не покажат своите верноподанически чувства в приемните зали на двореца Сент Джеймс.

Еми се разсмя.

— Ще трябва ли да нося семейните диаманти, Джоз — каза тя.

«Бих желал да ми позволите да ви подаря такива — помисли си майорът. — Бих искал да видя скъпоценностите, които ще са достатъчно красиви за вас.»

(обратно)

Глава LXI В която изгасват две светлини

Настъпи ден, когато благопристойните забавления и тържествените веселби на семейството на мистър Джоз Седли бяха прекъснати от едно събитие, което се случва в повечето къщи. Да, драги мой събратко от Панаира на суетата, ще настъпи ден, когато и за нас докторът ще дойде за последен път. Болногледачката ще надзърне през завесите на леглото, но вие няма да забележите това, а после ще разтвори широко прозорците, за да влезе малко въздух. Ще спуснат всички транспаранти на прозорците от лицевата страна на къщата и ще се оттеглят в задните стаи; ще изпратят за адвоката и за други облечени в черно мъже и т.н. и т.н. Тогава вашата комедия и моята ще са завършени и ние ще бъдем отведени далеч-далеч от шума на барабаните, от крясъците и от кълченията. Ако сме от благородно потекло, ще сложат траурен герб на жилището ни, е позлатени херувими и надписи, които гласят, че «На небето владее мир». Синът ви ще пренареди къщата или може би ще я даде под наем и ще отиде да живее и някой по-модерен квартал; името ви ще фигурира между имената на «починалите членове» на клуба ви следващата година. Колкото и да скърбят за вас, вдовицата ви ще пожелае да й направят добре жалейните дрехи; готвачката ще приготовлява, както обикновено, обедите; наследникът ви скоро ще има достатъчно сили да погледне портрета ви над камината, който не след дълго ще бъде преместен от това почетно място, за да стори път на портрета на сина, встъпил във вашите права.

Кои от умрелите биват най-нежно и най-дълго оплаквани? Струва ми се, онези, които най-малко обичат останалите подир тях живи. Смъртта на детето, което след едноседмично отсъствие би ви забравила напълно, причинява такава горчива скръб и остра мъка, каквито вашата кончина, братко читателю, никога не ще породи. Смъртта на детето, което едва ви познава, ще ви покруси повече от загубата на най-близкия ви приятел или от смъртта на първородния ви син — вече голям мъж като вас, със свои собствени деца. А ако е стар, какъвто може би е или ще стане моят читател, ако сте стар и богат или стар и беден, може би някой ден ще си помислите: всички тези хора около мене са много добри, но едва ли ще скърбят много, когато си отида. Аз съм много богат и те жадуват за наследството ми — или много беден и вече им е омръзнало да ме поддържат.

Траурният период за смъртта на мисис Седли едва бе изминал и. Джоз бе махнал черното си облекло и се бе появил с обичните си разкошни жилетки, когато стана ясно за намиращите се около мистър Седли, че идва ред на друго събитие и че старият човек се готви да търси жена си в света на сенките, където тя го бе изпреварила.

— Състоянието на бащиното ми здраве — тържествено заявяваше Джоз Седли в клуба — не ми позволява да давам големи приеми през този сезон, но ако дойдете тихичко в шест и половина, за да участвувате в скромната вечеря с един или двама от старата компания, ще ми направите голямо удоволствие, мое момче.

И така, Джоз и познатите му вечеряха тихичко и си пиеха кларета, докато песъчинките на живота изтичаха от стъклото на стария човек горе. Лакеят им носеше вино с тихи стъпки; и след вечеря те се разполагаха за игра на карти, в която понякога участвуваше и майор Добин; а от време на време при тях слизаше и мисис Озбърн, когато болният горе беше вече приготвен за нощта и започваше една от онези леки, неспокойни дремки, които посещават постелята на старостта.

През време на болестта си старият човек се държеше здраво за дъщеря си. От ничия друга ръка не приемаше храната и лекарствата си. Да се грижи за него, стана едва ли не главната цел на живота й. Сложиха леглото й съвсем близо до вратата, която се отваряше към неговата стая, и тя се будеше от най-слабия шум или безпокойство, идещи от леглото на мърморещия болник. За да бъдем обаче справедливи към него, трябва да кажем, че той лежеше буден дълги часове, тих и без да помръдне, като не желаеше да събужда добрата си и грижлива милосърдна сестра.

Сега той като че ли обичаше дъщеря си с по-голяма преданост от когато и да било по-рано. Това простичко същество блестеше особено при изпълнението на нежните си грижи и синовните си задължения. «Тя влиза в стаята безмълвно като слънчев лъч» — мислеше си мистър Добин, когато я виждаше да влиза и излиза от стаята на баща й със светнала на лицето й сладостна благост, докато се движеше насам-натам, грациозна и безшумна. Кой не е виждал какви ангелски лъчи на любов и състрадание осветяват лицата на жените, когато се грижат за децата си или за някой болник?

По този начин заглъхна тайната вражда, съществуваща вече от няколко години — заглъхна с мълчаливо сдобряване. През тези свои последни часове, трогнат от нейната любов и доброта, старият човек забрави всичката тегота, която изпитваше срещу нея и постъпките й, които той и жена му бяха разисквали през толкова дълги нощи; как тя бе изоставила всичко заради момчето си; как бе нехайна към родителите си в тяхната старост и злополука и мислеше само за детето си; в каква смешна и глупава, а дори и грешна скръб бе изпаднала, когато отделиха Джордж от нея. Когато правеше последните си сметки с живота, старият Седли забрави тези обвинения и погледна справедливо към нежната и безропотна мъченица. Една вечер, когато влезе крадешком в стаята му, тя го завари буден и тогава покрусеният стар човек направи своето признание.

— О, Еми, мислех си колко лоши и несправедливи сме били към тебе! — каза той и протегна старата си немощна ръка към нейната. Тя коленичи и започна да се моли край постелята му, което и той стори, като все още държеше ръката й в своята. Когато дойде нашият ред, приятелю, дано и ние имаме такъв другар в молитвите си!

Може би докато лежеше буден, животът му премина пред очите му — неговите ранни, изпълнени с надежда усилия, неговият успех и благополучие, сгромолясването му през старческите години и настоящата му безпомощност — без възможност да си отмъсти на съдбата, която го бе сломила, — без име или пари, които да остави след себе си — само един безцелен живот на поражение и разочарование, дошъл вече до своя край! Чудя се, братко, каква участ е по-добра — да умреш знаменит и в благополучие или беден и разочарован? Да имаш и да си принуден да оставиш богатството си или пък да се оттеглиш в смъртта, след като си изиграл и загубил играта? Навярно се изпитва много особено чувство, когато настъпи денят и ние си кажем: «Утре успехът и падението няма да имат никакво значение; слънцето ще изгрее и милиардите хора ще подхванат обикновените си задължения или удоволствия, но аз ще бъда вън от борбата.»

И тъй, настъпи утро, когато целият свят се пробуди и се залови със своята работа и забавления, с изключение на Джон Седли, който нямаше вече да се бори със съдбата, нито да се надява и прави планове, а щеше да потегли към непознатото си място на покой в гробището на Бромптън, край старата си съпруга.

Майор Добин, Джоз и Джорджи придружиха останките му до гроба в черна, драпирана със сукно колесница. Джоз пристигна нарочно за тази цел от Ричмънд, където отново се оттегли след печалното събитие. Не му се искаше да остане вкъщи при тези обстоятелства, знаете. Но Еми остана и както обикновено се отдаде на дълга си. Тя не изпита много силна скръб; обхваната беше по-скоро от някаква тържественост, отколкото от мъка. Молеше се и нейният край да е тъй спокоен и безболезнен и си мислеше с благоговение за думите, отправени към нея от баща й през време на болестта му, с които той изразяваше своята вяра, примирение и бъдещи надежди.

Да, в края на краищата мисля, че този край е за предпочитане пред другия. Представете си, че сте особено богат и знатен и при последния си час кажете: «Аз съм много богат; доста съм известен; през целия си живот живях в най-доброто общество и, слава богу, произхождам от най-почтено семейство. Служих с чест на своя крал и отечеството. В продължение на няколко години бях в парламента, където мога да кажа, слушаха речите ми и ги посрещаха доста добре. Никому не дължа нито шилинг; тъкмо обратното, дадох на заем на стария си приятел от колежа Джек Лазаръс петдесет лири стерлинги, за които изпълнителите на завещанието ми няма да го съдят. Оставям на всяка една от дъщерите си по десет хиляди лири, което за една девойка е доста добра сумичка. Завещавам сервизите и мебелите си, както и къщата си на Бейкър Стрийт на моята вдовица; а земите си, освен акциите и зимника с отбраните вина — на сина си. Оставям двадесет лири стерлинги годишно на лакея си; и нека видим дали някой може да каже нещо против мене след смъртта ми.» Или пък предположете, от друга страна, че лебедът ви изпява съвсем друга песен и вие си кажете: «Аз съм беден, покрусен, разочарован стар човек и целият ми живот не е друго, освен едно поражение. Не съм надарен нито с ум, нито с добра сполука и си признавам, че съм извършил стотици грешки и глупости. Признавам също, че много пъти съм забравял дълга си. Не мога да изплатя задълженията си. На смъртното си легло лежа съвсем безпомощен и смирен; и моля за прошка за слабостта си, като се оставям с покаяно сърце пред нозете на божествената милост.»

Коя от тези две речи предпочитате да произнесете при собственото си погребение? Старият Седли изрече втората. И обхванат от смирение, хванал ръката на дъщеря си, той си отиде завинаги от разочарованията и суетата.

— Видиш ли — каза старият Озбърн на Джорджи — как се награждават заслугата и трудолюбието, а също и благоразумните сделки и тъй нататък. Погледни мене и моята банкова сметка. Погледни бедния си дядо Седли и неговото поражение. И все пак той беше по-добър човек от мене — да, по-добър — и струваше десет хиляди пъти повече.

Освен тези хора и семейството на мистър Клеп, които дойдоха от Бромптън да изкажат своите съболезнования, никой друг не се сети за Джон Седли, нито пък си спомни за съществуването на подобен човек.

Когато старият Озбърн научи за пръв път от своя приятел полковник Бъклър (както малкият Джорджи вече ни осведоми) какъв забележителен офицер е майор Добин, той прояви доста силно недоверие и се учуди как е възможно подобна личност да притежава ум и известно име. Но той чу за славата на майора и от други членове на своето общество. Сър Уилям Добин имаше много голямо мнение за сина си и разправяше много случаи, които разкриваха знанията, смелостта и благоприятната хорска преценка, на която се радваше майорът. Най-после името му се появи и в списъците на един-два от най-големите приеми, давани от благородниците, и това обстоятелство оказа огромно въздействие върху стария аристократ от Ръсъл Скуеър.

Поради положението на майора като настойник на Джорджи, която длъжност сега бе пренесена върху неговия дядо, наложи се двамата джентълмени да се срещнат на няколко пъти. При една от тези срещи старият Озбърн, който беше проницателен делови човек, като преглеждаше сметките на майора, се натъкна на едно обстоятелство, което го смая твърде много и едновременно с това му причини болка и радост. Това беше фактът, че част от сумите, с които се бяха издържали бедната вдовица и детето, излизаха от джоба на Уилям Добин.

Когато го принудиха да говори по въпроса, Добин, който не обичаше да лъже, се изчерви, започна да заеква и накрая призна всичко.

— Женитбата — каза той (при което лицето на събеседника му се смръщи) — беше до голяма степен мое дело. Смятах, че приятелят ми е отишъл толкова далеч, щото, ако се откаже, това ще донесе на него безчестие, а на мисис Озбърн смърт; и когато тя остана без средства, аз не можех да направя друго, освен да давам парите, които бях в състояние да отделя, за да може тя да се прехранва.

— Майор Д. — каза мистър Озбърн, като го погледна изпитателно и също се изчерви, — вие ми причинихте голяма беда, но нека да ви заявя, сър, че сте честен човек. Ето ръката ми, сър, макар и да не съм подозирал, че собствената ми кръв и плът е живеела с ваша помощ! — И двамата си стиснаха ръцете, с голямо смущение от страна на мистър Добин, чието скривано милосърдие бяха открили по този начин.

Той се помъчи да смекчи стария човек и да го примири към паметта на сина му.

— Той беше такъв благороден момък — каза Добин, — че ние всички го обичахме и бяхме готови да сторим всичко за него. Аз, като млад човек тогава, се чувствувах извънредно поласкан от предпочитанието му спрямо мене; и се радвах повече да ме видят в неговото общество, отколкото в обществото на главнокомандуващия. Не съм срещал друг, който да е равен нему по смелост и самоотверженост, както и по останалите качества на един войн. — И Добин разправи на стария баща колкото случаи си опомняше, които разкриваха храбростта и блестящите качества на сина му. — И Джорджи толкова прилича на него — прибави майорът.

— Той тъй много прилича на него, че понякога това ме кара да треперя — каза дядото.

Един или два пъти майорът отиде на вечеря у мистър Озбърн (това беше по времето на болестта на мистър Седли) и докато седяха край масата след вечеря, двамата приказваха само за починалия герой. Бащата се хвалеше с него, какъвто си му беше обичаят, като възвеличаваше себе си, когато разкриваше постиженията и смелостта на сина си, но сега настроението му към клетия младеж беше по-добро и по-благосклонно от преди; и християнското сърце на добрия майор се изпълваше с радост при тези признаци на възвръщащия се мир и доброжелателство. Втората вечер Озбърн нарече Добин Уилям, също както когато той и Джордж бяха приятели в младежките си години, и честният джентълмен изпита голямо доволство при тази проява на близост.

Следния ден на закуска, когато със свойствената за възрастта и характера й рязкост мис Озбърн се осмели да направи една пренебрежителна за външния вид и поведението на майора забележка, господарят на къщата я прекъсна:

— Вие ще бъдете много доволна, ако можете да го пипнете, мис О., но гроздето е зелено. Ха! Ха! Майор Уилям е прекрасен човек.

— Точно такъв е, дядо — каза одобрително Джорджи и като се приближи до дядо си, дръпна единия от неговите дълги сиви мустаци, изсмя се добродушно в лицето му и го целуна. Вечерта той разказа това на майка си, която напълно се съгласи с момчето.

— Наистина е такъв. Милият ти баща винаги твърдеше това. Той е един от най-добрите и най-благородни хора.

Случи се така, че много наскоро след този разговор Добин се отби у дома им, което може би накара Амелия да се изчерви, а малкият пакостник увеличи смущението, разказвайки на Добин другата част на разговора.

— Знаеш ли какво, Доб — обърна се той към него, — има една чудесна девойка, която иска да се омъжи за тебе. Има си достатъчно парички и се кара на слугите от сутрин до вечер.

— Коя е тя? — запита Добин.

— Леля О. — отвърна момчето. — Така каза дядо. Ех, Доб, чудесно би било да ми станеш чичо.

В този миг от съседната стая се чу треперливият глас на стария Седли, който викаше Амелия, и смехът спря.

Беше много ясно, че настроението на стария Озбърн се променя. Понякога той питаше Джорджи за вуйчо му и се смееше, когато момчето имитираше как Джоз казва: «Да ме поживи господ» — и как гълта супата си. Тогава той заявяваше:

— Не е прилично малките момчета да се подиграват на роднините си. Мис О., когато днес излезете с екипажа на разходка, оставете визитната ми картичка на мистър Седли. Поне между мене и него няма никаква разпра.

Отвърнаха на картичката с друга и Джоз и майорът бяха поканени на вечеря — на най-тържествената и може би най-глупавата вечеря, която дори мистър Озбърн бе давал някога. Беше показано всяко парче от скъпия семеен сервиз и беше поканено най-отбрано общество. На трапезата мистър Седли кавалерствуваше на мис О. и тя беше много любезна към него; но не каза почти нито една дума на майора, който седеше настрани от нея, до мистър Озбърн, и се държеше много свенливо. Джоз заяви с много голяма тържественост, че това била най-хубавата супа от костенурка, която е вкусвал в живота си, и запита мистър Озбърн откъде взема мадейрата.

— Това е част от виното на Седли — прошепна лакеят на господаря си. — Имам я много отдавна и хубавички пари съм платил за нея — каза високо на гостенина си мистър Озбърн; а след това се обърна към съседа си отдясно и му прошепна как я взел «на разпродажбата на стария».

На няколко пъти той заговори на майора за… за мисис Озбърн — тема, на която майорът можеше да бъде много словоохотлив, когато пожелаеше. Той разправи на мистър Озбърн за страданията й; за страстната й привързаност към нейния съпруг, чиято памет още обожавала; за нежната й преданост към родителите й; за това как се отказала от момчето си, когато разбрала, че е неин дълг да стори това.

— Вие не знаете какво е трябвало да понесе тази жена — каза честният Добин с разтреперан глас — и вярвам и се надявам, че ще се сдобрите с нея. Тя ви отне сина, но ви даде собствения си; и колкото и да сте обичали вашия Джордж, вярвайте, че тя обичаше своя десет пъти повече.

— Бога ми, сър, вие сте много добър човек — беше едничкото нещо, което мистър Озбърн отговори. Той никога не си бе помислял, че вдовицата може да почувствува някаква мъка при раздялата с момчето или че голямото му богатство би могло да й причини скръб. Разбира се, сдобряването беше неизбежно и щеше да стане много наскоро; и сърцето на Амелия започна да бие при мисълта за страшната среща с бащата на Джордж.

Но това не беше съдено да стане… Дългата болест и смъртта на стария Седли попречиха, известно време, след което не можеше да се мисли за никаква среща. Това нещастие и други някои случки повлияха може би на мистър Озбърн. Напоследък той беше много разстроен, остарял и умът му работеше тайно. Той изпрати за адвоката си и изглежда, че промени нещо в завещанието си. Лекарят, който се грижеше за него, заяви, че е много слаб, загатна, че било нужно да му се пусне малко кръв и да се изпрати на морския бряг, но той не прибягна към нито едно от тези лечебни средства.

Веднъж, когато трябваше да слезе за закуска и закъсня, слугинята влезе в стаичката му за обличане и го намери в безсъзнание пред тоалетната масичка. Повикаха мис Озбърн, изпратиха за лекари и спряха Джорджи от училище; дойдоха хората, които трябваше да пуснат кръв. Озбърн се свести отчасти, но му беше невъзможно да проговори, макар че един или два пъти направи отчаяни опити да каже нещо, и след четири дни умря. Лекарят слезе по стълбата, а погребалният разпоредител се качи и всички капаци на прозорците, обърнати към градината, се затвориха. Булък се втурна бързо от Сити. «Колко пари е оставил на онова момче — сигурно не половината, нали? Навярно е поделил имуществото си наравно между тримата?» Моментът беше вълнуващ. Какво се помъчи напразно да каже клетият стар човек? Надявам се, че е искал да види Амелия и преди да напусне света, да се сдобри със скъпата и вярна съпруга на своя син. Навярно е било това; защото завещанието му показа, че омразата, която толкова дълго подхранваше, е изчезнала от сърцето му.

В джоба на халата му намериха писмото с големия червен печат, което Джордж му бе писал от Ватерло. Той бе преглеждал и другите книжа във връзка със сина си, тъй като ключът на кутията, където ги пазеше, беше също в джоба му и откриха, че печатите са счупени, а пликовете — разтворени. Изглежда, това бе сторено вечерта преди удара, когато лакеят му бе занесъл чая в кабинета и го бе заварил да чете голямата червена семейна библия.

Когато отвориха завещанието, видяха, че половината от имуществото е оставено на Джордж, а другата половина — разделена между двете сестри; мистър Булък трябваше да продължи в тяхна полза работата на предприятието или да се оттегли, ако сметне това за необходимо. Рентата от петстотин лири стерлинги беше оставена на Джорджовата майка, «вдовицата на обичния ми син Джордж Озбърн», която отново ставаше настойница на момчето.

Майор Уилям Добин, приятел на обичния ми син, бе назначен за изпълнител на завещанието, и тъй като — продължаваше завещателят — той е поддържал моя внук и вдовицата на сина ми със свои собствени средства, поради голямата си добрина и щедрост, когато те не са имали други доходи, аз му благодаря сърдечно за неговата любов и грижи за тях и го умолявам да приеме такава сума, каквато би била достатъчна, за да откупи службата си на полковник-лейтенант или да я употреби тъй както сметне за най-добре.

Когато Амелия научи, че свекърът й е простил, сърцето й се изпълни с топлота и благодарност за парите, които той й бе оставил. Но когато разбра, че Джордж отново се връща при нея и откри на кого се дължи това, когато разбра, че именно щедростта на Уилям я е спасила от лишенията — когато й стана ясно, че Уилям й е дал нейния съпруг и син — о, тогава тя коленичи и отправи топли молитви за доброто на човека с това благородно и предано сърце, смири се и се преклони пред тази прекрасна и нежна преданост.

Да, и благодарността й беше едничкото нещо, с което заплащаше цялата му привързаност и всичките му благодеяния — само благодарността й! Ако през ума й минаваше мисълта за друга някаква отплата, образът на Джордж се надигаше от гроба и казваше. «Ти си моя и само моя — сега и завинаги.»

Уилям знаеше чувствата й. Нима не бе прекарал целия си живот да ги отгатва?

Когато светът разбра какво е завещанието на мистър Озбърн, просто облагородяващо беше да се види как мисис Джордж Озбърн се издигна в очите на хората от нейния кръг. Слугите от дома на Джоз, които по-рано бяха склонни да пренебрегват скромните й заповеди и имаха обичай да казват, че «ще питат господаря» дали да я послушат, или не, сега и не помисляха за подобно нещо. Готвачката забрави да се надсмива над скромните й стари рокли (които действително биваха засенчвани от облеклото на тази дама, когато се готвеше да отива на вечерна неделна служба), а и другите не мърмореха при звука на звънеца й, нито пък се забавяха да отидат при нея, когато ги повикаше. Кочияшът, който роптаеше, «че конете му ще окуцеят, а екипажът му се превърнал на болница за онзи болен старец и за мисис О.», сега я возеше с най-голяма готовност, като трепереше да не бъде изместен от кочияша на мистър Озбърн и искаше да му кажат «дали онези кочияши от Ръсъл Скуеър познават града така добре като него и дали са достойни да седят на капрата пред една дама». Приятелите на Джоз, жени и мъже, изведнъж много се заинтересуваха за Еми и съболезнователните картички се сипеха върху масата й. Самият Джоз, който досега гледаше на нея като на някаква добродушна и безвредна просякиня, на която беше негов дълг да дава подслон и храна, сега проявяваше най-голяма почит към сестра си и към богатото малко момче, своя племенник. Грижеше се да й създава развлечения и промяна след мъките и изпитанията на «клетото, бедно момиче» и започна да се явява на масата за закуска и да я пита как желае да прекара деня.

В качеството си на настойница на Джорджи, със съгласието на майора, другия му опекун, тя помоли мис Озбърн да остане да живее на Ръсъл Скуеър, докато желае; но мис Озбърн й поблагодари и заяви, че за нищо на света не желаела да живее самичка в тази тъжна къща и тръгна в дълбок траур, за Челтнам, с двамина от старите си слуги. На другите платиха щедро и ги уволниха. Верният стар лакей, на когото мисис Озбърн предложи да остане, предпочете да се оттегли от служба и да вложи спестяванията си в една кръчма, където, нека се надяваме, му е провървяло. След като мис Озбърн пожела да напусне Ръсъл Скуеър, мисис Озбърн също се отказа да заеме мрачната стара къща. Богатите мебели и украшения, тържествените свещници и мрачните огледала бяха опаковани и сложени настрани. Обвиха в слама разкошната салонна гарнитура от палисандрово дърво; навиха и завързаха килимите; малката отбрана библиотека от добре подвързани книги прибраха в два сандъка за винени бутилки и всичко това откараха с огромни коли до едно хранилище, където трябваше да стои до Джорджовото пълнолетие. А големите и тъмни сандъци със сервизите бяха занесени в банката на Стъмпи и Рауди, където щяха да лежат в подземията на тези прочути банкери до изтичане на определения период.

Един ден, облечена в пълен траур и хванала Джорджи за ръка, Еми посети напуснатата къща, в която не бе влизала от моминството си. Плочите отпред бяха посипани със слама — там бяха товарили колите. Влязоха в големите празни стаи, по чиито стени се виждаха местата на картините и огледалата. После се качиха по широката мрачна каменна стълба за горните стаи, в една от които бе умрял дядо, както каза шепнешком Джорджи, а сетне още по-горе, в стаята на самия Джордж. Момчето все още държеше ръката й, но освен за него тя си мислеше и за другиго. Еми знаеше, че в миналото тя бе обитавана от баща му.

Еми се приближи до един от отворените прозорци (един от онези, в които впиваше очи с наболяло сърце в първите дни, когато й отнеха детето) и оттам, като отправи поглед през дърветата на Ръсъл Скуеър, видя старата къща, в която бе родена и където бе прекарала щастливите дни на юношеството си. Те се върнаха в паметта й — приветливите лица, веселите празници, безгрижните изминали часове и горчивите мъки и изпитания, повалили я след това. Сега си мислеше за тях и за човека, който беше нейният постоянен покровител, нейният добър гений, нейният щедър и нежен приятел.

— Я виж, мамо — каза Джорджи, — на стъклото са изрязани с диамант инициалите «Дж. О». Аз не съм сторил това. Не съм ги виждал дори.

— Тази стая беше на баща ти, дълго преди да се родиш, Джорджи — каза тя и поруменя, докато целуваше момчето.

Еми беше много мълчалива, докато екипажът ги носеше към Ричмънд, където временно си бяха наели една къща и където усмихнатите адвокати имаха обичай да идват запъхтени да я видят и после вписваха посещенията си в сметката, и където, разбира се, имаше стая и за Добин, който често пристигаше с кон, тъй като му се налагаше да върши доста работа, свързана с интересите на малкия му кръщелник.

По това време бяха прекъснали учението на Джорджи у мистър Вийл за неопределен срок и бяха помолили този джентълмен да приготви надпис за чудесната мраморна плоча, която трябваше да бъде сложена под паметника на капитан Джордж Озбърн.

Мисис Булък, лелята на Джорджи, макар и благодарение на това зверче да бе лишена от половината от сумата, която очакваше от баща си, все пак показа всеопростителния си дух, като се сдобри с майката и момчето. Роухамптън не е далеч от Ричмънд и един ден украсената с гербове каляска, с бледните деца в нея, спря пред къщата на Амелия. Семейство Булък нахлу в градината, където Амелия четеше книга. Джоз седеше в една беседка и спокойно потапяше ягоди във вино, а майорът, облечен в един от индийските си жакети, се навеждаше пред Джорджи, с когото бяха решили да играят на прескочикобила. Джорджи прелетя над главата му и тупна точно пред Булъкови, с огромни черни панделки на шапките и с грамадни черни колани, заобиколили облечената си в траур майчица. «Той е точно на възраст за Роуз» — помисли си добрата майка и хвърли поглед към скъпото си дете, седемгодишна кекава госпожица.

— Роуз, върви и целуни милия си братовчед — каза мисис Фредерик. — Не ме ли познаваш, Джордж? Аз съм твоя леля.

— О, познавам ви много добре — отвърна Джордж, — само че не обичам да ме целуват — и се отдръпна от милувките на братовчедка си.

— Заведи ме при милата си майка, смешно дете такова — каза мисис Фредерик. И двете дами се срещнаха, след като не се бяха виждали повече от петнадесет години. Когато Еми беше бедна и нещастна, другата нито веднъж не се сети да отиде да я види; но сега, когато беше станала заможна, зълва й дойде да й се представи, като нещо, което се разбира само по себе си.

Започнаха да я посещават и доста други хора. Нашата стара приятелка мис Шварц и съпругът й дойдоха с препускащ екипаж от Хемптън Корт. Мис Шварц прояви все същата буйна любов към Амелия. Тя би я обичала винаги, ако имаше възможност да я вижда — трябва да й отдадем тази справедливост. Но — que voulez-vous [97]? — в този огромен град човек няма време да ходи и да издирва приятелите си, ако те изчезнат от редовете на обществото, в какъвто случай ние вървим напред без тях. Нима в този Панаир на суетата се чувствува отсъствието на когото и да било?

И тъй, с една дума, преди още траурът по случай смъртта на мистър Озбърн да бе изтекъл, Еми се озова в средата на едно твърде изискано общество, чиито членове не можеха да си представят, че числящите се към техния кръг хора не се чувствуват особено поласкани от това. Едва ли имаше някоя от дамите, която да не притежава за роднина граф или барон, макар съпругът й да не е търговец в Сити. Някои от госпожите бяха с големи интелектуални претенции. Те четяха мисис Съмървил и посещаваха Кралския институт. Други пък изповядваха строги евангелски възгледи. Трябва да признаем, че Еми се чувствуваше крайно смутена в тяхната среда и изпита доста големи страдания, когато веднъж или два пъти беше принудена да приеме гостоприемството на мисис Фредерик Булък. Тази дама най-упорито я покровителствуваше и най-великодушно реши да я превъзпита. Тя й намираше шапкарки и направляваше домакинството и обноските й. Постоянно идваше с екипажа си от Роухамптън и гощаваше приятелката си с банални бръщолевици и дворцови клюки. Това правеше удоволствие на Джоз, но майорът излизаше с ръмжене при появяването на тази жена и нейната евтина изисканост. Той заспа под самата плешива глава на Фредерик Булък, когато господата останаха около трапезата на един от най-хубавите приеми на банкера (Фред все още желаеше Озбърнови да прехвърлят парите си от банката на Стъмпи и Рауди в тяхната), докато в същото време Амелия, която не знаеше латински, нито пък кой е написал последната уводна статия във вестник «Единбургски преглед», а и нямаше никакво отношение към последното вероотстъпничество на мистър Пийл във връзка фаталния законопроект за подобрение положението на католиците, седеше безмълвна сред дамите във величествената приемна, отправила поглед към кадифените моравки, спретнатите, постлани с чакъл пътечки и блестящи топлилници.

— Тя изглежда добродушна, но блудкава — каза мисис Рауди. — Онзи майор ми се струва особено epris [98].

— Много й липсва светска изтънченост — каза мисис Холикок. — Скъпа моя, вие никога не ще успеете да я образовате.

— Ужасно е невежа или безразлична — каза мисис Глаури с глас, който сякаш излизаше от гроб, и с тъжно поклащане на главата и тюрбана си. — Запитах я дали смята, че папата ще бъде сменен през 1836г., според предвиждането на мистър Джаулс, или през 1839, според предсказанията на мистър Уошпот, а тя каза «Клетият папа! Надявам се, че изобщо няма да го сменят — какво е сторил, горкият?»

— Тя е вдовица на моя брат, приятелки — отвърна мисис Фредерик, — и смятам, че като такава ние всички сме длъжни да й окажем всякакво внимание и да й дадем всяка възможна поука при влизането й в доброто общество. Сами можете да си представите, че в случая не съществуват никакви парични подбуди за онези, чиито разочарования са добре известни.

— Клетата мила мисис Булък — каза Рауди на Холикок, когато се качиха заедно в екипажа, — тя все гласи разни работи и крои някакви планове. Много й се иска парите на мисис Озбърн да се прехвърлят от нашата банка в тяхната. А пък как се умилква на момчето и как го кара да сяда до онази бледолика нейна Роуз — просто смешно!

— Дано Глаури се задави с тоя неин «Човек на греха» и с нейната «Армагедонска битка» — извика другата. И екипажът мина по Пътни Бридж.

Но това общество беше прекалено изискано за Амелия и всички подскочиха от радост, когато се предложи да заминат на разходка в чужбина.

(обратно)

Глава LXII Пътуване в чужбина

Няколко седмици след описаните вече случки, през едно прекрасно утро, когато парламентарната сесия бе закрита, лятото бе в разгара си, а цялото изискано лондонско общество се готвеше да напусне града и да потегли на ежегодното си пътешествие, за да търси удоволствия или укрепване на здравето си, корабът «Батавие» напусна брега, изпълнен с отбрана английска публика. Сенниците на палубата бяха вдигнати, скамейките и стълбите гъмжаха от десетки розовобузести деца, забързани възпитателни, дами с прекрасни розови бонета и летни рокли, джентълмени с пътнически шапки и ленени жакети, чиито мустаци тъкмо поникваха за предприетото пътуване. Виждаха се и спретнати едри ветерани с колосани широки вратовръзки и грижливо изчеткани шапки, които бяха започнали да нахлуват в Европа още след свършването на войната и да оставят националната монета във всеки град на континента. Колекцията от кутии за шапки и най-различни куфари беше огромна. Имаше весели студенти от Кеймбридж, пътуващи с възпитателя си, тръгнали на научно пътешествие към Нонпеверт и Кьонигвинтер; имаше ирландски джентълмени с най-изящни мустаци и скъпоценности, които непрестанно разговаряха за коне и се държаха крайно учтиво към младите дами на парахода, отбягвани от младежите от Кеймбридж и от възпитателя им с девическа свенливост; имаше обичайни посетители на клубовете от Пел Мел, отправили се за Емс и Висбаден да пречистят с минералните води стомасите си от обедите и вечерите на изминалия моден сезон и да поиграят малко рулетка за развлечение. Там беше и старият Метусалем с младичката си съпруга, чийто чадър за слънце и пътеводители се намираха в ръцете на капитан Папийон. Виждаше се и младият Мей, който водеше невестата си на летуване (бивша мис Уинтър, която бе учила в лицея с бабата на Мей), и сър Джон с милейди и цяла дузина деца със съответните им гувернантки; и величественото семейство Берейкърс, чиито членове седяха уединени близо до кормилото, гледаха вперено останалите пътници и не разговаряха с никого. Екипажите им, украсени с гербове и коронки, се намираха на предната палуба, заключени в определеното за карети място заедно с около десетина други такива превозни средства, така че беше много трудно да се мине помежду тях, и клетите обитатели на предните каюти едва можеха да се движат. Това бяха неколцина разкошно облечени господа от Хаундсдич, които си носеха собствени провизии и можеха да сложат в джоба си половината от веселите пасажери в големия салон; няколко скромни господа с мустаци и папки в ръце, които започнаха да рисуват, преди още да се бе изминал и половин час от потеглянето кораба; както една или две френски femme de chambre [99], които, преди още корабът да бе минал Гринич, бяха вече повалени от морската болест. Наблизо до големите дървени кафези с конете се виждаха няколко кочияши, насядали наоколо или облегнати на парапета край кормилото, да разговарят за поверените им животни и за спортни състезания.

Всички придружители, наети за пътуването, след като настаниха господарите си в кабините или на палубата, се събраха на едно място и започнаха да бъбрят и пушат, а израилтянските джентълмени се присъединиха към тях и започнаха да оглеждат каретите. Там беше големият екипаж на сър Джон, който можеше да побере тринадесет души, екипажът на лорд Метусалем, както и каретата, екипажът и файтонът на лорд Берейкърс. Просто беше чудно откъде можеше милордът да вземе готови пари, за да заплати разноските по пътуването. Израилтянските джентълмени знаеха откъде идват тези средства. Известно им беше точно колко пари има негово сиятелство по това време в джоба си, кой му ги е дал и каква лихва плаща той за тях. Най-после виждаше се и един много хубав пътнически екипаж, за който господата разговаряха.

— Aqui cette voiture la [100]? — запита един от придружителите с голяма кожена кесия за пари и обеца на ухото си, като се обърна към друг такъв с обеца и голяма кожена чанта.

— Мисля, че за нея се грижи Кирш, когото току-що видях да носи сандвичи — отвърна събеседникът му на прекрасен немско-френски език. В този миг се показа и Кирш, който крещеше нещо на моряците, които нареждаха долу багажа на пътниците, като изпъстряше изреченията си с проклятия на различни езици, и се опря пред колегите си придружители, за да им даде необходимите сведения. Той ги осведоми, че екипажът принадлежал на един набоб от Калкута и Ямайка, много богат, който го е наел за пътуването; и в този миг един млад джентълмен се показа на горното мостче, скочи оттам върху екипажа си и се промъкна вътре през прозорчето му, за голям възторг на наблюдаващите го куриери.

— Nous allons avoir une belle traversee, monsieur George [101] — каза с широка усмивка куриерът, като повдигна опасаната си със златни галони козирка.

— По дяволите френският ти език! — каза младият джентълмен. — Къде са сухарите, а? — И тогава мистър Кирш му отвърна на английски, или по-право, на тази имитация на споменатия език, която владееше, тъй като, макар и да беше запознат с всички езици, мистър Кирш не знаеше добре нито един и говореше всички еднакво енергично и неправилно.

Властният млад джентълмен, който загриза сухарите (и наистина вече беше време да се подкрепи с нещо, понеже беше закусил в Ричмънд преди цели три часа), беше нашият приятел Джордж Озбърн. Вуйчо Джоз и майка му се намираха на задната палуба с един джентълмен, с когото постоянно се виждаха, и четиримата бяха предприели лятното пътешествие.

В този миг Джоз седеше на палубата под платнения сенник, почти срещу граф Берейкърс и семейството му, чиито движения едва ли не напълно занимаваха бенгалеца. И двамата благородни съпрузи изглеждаха по-млади, отколкото през забележителната хиляда осемстотин и петнадесета година, когато Джоз си спомняше, че ги бе виждал в Брюксел и в Индия (и той всякога даваше да се разбере, че е техен много близък познат). Косата на лейди Берейкърс, която тогава бе тъмна, сега бе червеникаво златиста, а мустаците на лорд Берейкърс, едно време червени, сега бяха черни, с морави и зеленикави оттенъци на светлината. Но колкото и да бяха променени, движенията на тази благородна двойка привлякоха вниманието на Джоз. Присъствието на един лорд винаги го обайваше и той не можеше да погледне нищо друго.

— Изглежда, че тези хора страшно много ви интересуват — каза Добин, като го наблюдаваше смеешком. Амелия също се засмя. Тя беше със сламена шапка с черни панделки и бе облечена в жалейни дрехи, но възбудата и промяната от пътуването й доставяха удоволствие и трепет и тя изглеждаше особено щастлива.

— Какъв прекрасен ден! — каза Еми и прибави с голяма оригиналност: — Надявам се, че преминаването ще бъде спокойно.

Джоз махна с ръка, като погледна високомерно изпод вежди към високопоставените хора отсреща.

— Ако си направила толкова пътешествия, колкото нас — каза той, — времето няма много да те интересува. — Но въпреки това, колкото и голям пътешественик да беше, той прекара нощта в екипажа си, страшно разстроен от морската болест, където придружителят му го черпеше с бренди и вода и го заобикаляше с всички удобства.

В определеното време тази щастлива компания спря на пристанището на Ротердам, откъдето с друг параход бяха пренесени в Кьолн. Там екипажът и семейството потеглиха към брега и Джоз почувствува голямо удоволствие, като видя, че за пристигането му кьолнските вестници са съобщили така: «Herr Graf Lord von Sedley nebst Begleitung aus London» [102]. Той носеше със себе си своя дворцов костюм и беше настоял пред Добин да вземе и той полковнишката си униформа, като заяви, че възнамерявал да се представи в някой от чуждестранните дворове и да изрази почитанието си към владетелите, чиито страни щеше да удостои с посещението си.

Навсякъде, където спираха и имаха възможност, мистър Джоз оставяше своята визитна картичка и картичката на майора в дома на «нашия министър». Трябваше да употребят големи усилия да го спрат да не слага цилиндър и официален костюм в чест на английския консул в свободния град Юденщат, когато този гостоприемен правителствен чиновник покани нашите пътници на вечеря. Той си водеше дневник и щателно отбелязваше преимуществата и недостатъците на различните странноприемници, в които отсядаха, и на вината и ястията, които му поднасяха там.

Що се отнася до Еми, тя беше много щастлива и доволна. Добин й носеше столчето и блокчето за рисуване и се възхищаваше от картините на добродушната малка художничка така, както никой досега не се беше възхищавал от тях. Тя седеше на корабните палуби и рисуваше замъци и скали или яхваше магаре и се отправяше към разни древни разбойнически кули, следвана от двамата си адютанти — Джорджи и Добин. Тя се смееше, а и майорът се подиграваше на смешната фигура, която той представляваше, качен на магарето, с тътрещите се по земята дълги крака. Той беше преводачът на компанията, понеже знаеше добре немски език; двамата с веселия Джорджи мислено се сражаваха в рейнските битки. В продължение на няколко седмици, като усърдно водеше разговори с хер Кирш на капрата, Джорджи направи огромен напредък в немския и можеше да разговаря с кочияшите и хотелските прислужници по начин, който възхищаваше майка му и забавляваше настойника му.

Мистър Джоз не вземаше участие в следобедните екскурзии на своите спътници. Той спеше твърде много, след като се нахранеше, или се приличаше на слънце в приятните хотелски градини. Колко прелестни бяха тези рейнски градини! Красиви пейзажи, облени в слънчева светлина и потънали в мир — благородни морави планини, чиито гребени се оглеждат във величествения поток, — видял ли ви е някой, който да не храни благодарен спомен за сладко спокойствие и красота? Човек се чувствува щастлив, дори когато остави перото и само си помисли за тази, прекрасна рейнска област. В летните надвечери кравите слизат по склоновете на планината с мучене и с подрънкващи звънци и се прибират в стария град със стари крепостни окопи, порти, камбанарии и кестенови дървета, а дългите сини сенки се стелят по тревата; небето и реката долу пламтят в алени и златни цветове, а луната, изгряла вече, гледа бледолика към залеза. Слънцето потъва зад високите планини, с издигнати по склоновете им замъци, нощта се спуща изведнъж, реката става по-тъмна и по-тъмна, а по нея блещукат светлинки от прозорците на старите крепостни стени и трептят спокойно в селото под хълмовете на отсрещния бряг.

И тъй Джоз прекарваше голяма част от времето си в сън, легнал удобно с носна кърпичка върху лицето си, или пък четеше английски вестници. Но, буден или заспал, приятелите му не чувствуваха много отсъствието му. Да, те бяха много щастливи. Често ходеха на опера — на тези приветливи, скромни, мили стари опери в германските градове, където благородничеството седи и аплодира, и се разполага на една страна, а буржоазията върши същото на друга; а негова светлост маркизът и неговото светлейно семейство, всички много дебели и добродушни, пристигат и заемат голямата ложа в средата. Партерът е изпълнен с най-елегантни тънкокръсти офицери със сламеноруси мустаци. Тук Еми намери своето най-голямо удоволствие и за първи път откри прелестта на Моцарт и Чимароза. И по-рано сме загатвали за музикалния вкус на майора и сме хвалили свиренето му на цигулка. Но може би най-главното му удоволствие от тези опери беше да наблюдава възторга, който Еми изпитваше, когато ги слушаше. Един нов свят на любов и красота се разкри пред нея чрез тези божествени композиции. Толкова чувствителна и деликатна, как можеше тя да остане равнодушна, когато слушаше Моцарт? Нежните пасажи на «Дон Жуан» събуждаха у нея такъв сладостен възторг, че вече, когато прочиташе молитвите си, тя се питаше дали не е грешно да изпитва такова удоволствие, каквото изпълваше крехката й душа при изпълнението на някои арии. Но майорът, до когото тя се допита по този въпрос, като неин съветник из областта на теологията (и който също притежаваше набожна и благоговейна душа), каза, че колкото се отнасяло до него, всяка красота в изкуството и природата го изпълвала с признателност и щастие; а удоволствието да се слуша хубава музика и да се съзерцават небесните звезди или да се любуваш на някой красив пейзаж или картина е благодат, за която трябва да благодарим на небето също тъй искрено, както и за всяко друго житейско благо. И в отговор на някои слаби възражения от страна на мисис Амелия (взети от известни геологически произведения, като например «Перачката на Финчли Комън» и други от тази школа, които мисис Озбърн бе чела по време на престояването си в Бромптън) той й разказа една източна приказка за бухала, който не можел да понася слънчевата светлина и смятал славея за твърде надценявана птица. «В природата на единия е да пее, а на другия да кряска грубо — каза той със смях — и с вашия сладък глас вие без друго трябва да принадлежите към семейството на певците.»

Обичам да разказвам за този период от живота й и да си мисля, че тогава тя беше весела и щастлива. Видяхте, нали, че досега не беше водила подобно съществуване и не бе имала възможност да усъвършенствува своите вкусове и интелигентност. Досега тя бе направлявана само от хора с по-груб ум. Такава е участта на много жени. И тъй като всяко същество от нежния пол е съперник на своите подобни, в техните милостиви преценки свенливостта минава за глупост, нежността — за тъпота, а мълчанието — което представлява само плахо отрицание на нежеланите твърдения на онези, които обичат да се налагат — в много случаи не събужда никаква милост в сърцето на женската инквизиция. Така, скъпи ми и културен читателю, ако вие и аз някоя вечер се намерехме в обществото, да кажем, на бакалина, вярно разговорът ни няма да е блестящ; ако, от друга страна, някой бакалин се отзове край вашата изискана маса за чай, където всички сипят остроумия и всеки от намиращите се там изтънчени и елегантни хора по най-приятен начин разкъсва на парченца приятелите си, твърде е възможно чужденецът да не бъде много разговорлив и да не е интересен или заинтересован в разговора.

Трябва също да не забравяме, че до тоя миг тази клета жена не бе срещала никакъв джентълмен. Може би този вид личности са много по-редки, отколкото си мислят някои от нас. Защото колцина могат да посочат подобни хора в собствения си кръг — мъже с благородни цели, верни на истината, и не само постоянни във великодушието си, но и издигнати нравствено; чиято липса на подлост ги прави безизкуствени; които честно могат да погледнат света право в лицето, с еднакво мъжествено съчувствие както за великите, така и за нискостоящите? Познавам стотици с добре скроени дрехи, двадесетина, които имат прекрасни обноски, и едно или две щастливи същества, които се смятат за членове на най-изисканото общество, но колко от тях са джентълмени? Нека вземем по едно листче и всеки от нас да си състави списък.

Без никакво двоумение аз написвам на листчето името на майора. Той има много дълги крака, жълто лице и леко заеква, което отначало го прави малко смешен. Но мислите му са честни, умът му е доста пъргав, животът му — благороден и чист, а сърцето му — топло и смирено. Вярно, че има големи стъпала и длани, на които двамата Джорджовци Озбърн доста се подиграваха; и техните насмешки подведоха клетата малка Еми в преценката й на неговата стойност. Но нима ние всички не сме били заблуждавани по отношение на героите си и не сме променяли мненията си стотици пъти? През тези щастливи дни Еми, откри, че нейното собствено мнение за достойнствата на майора е претърпяло много голяма промяна.

Може би наистина това беше най-щастливото време в живота и на двамата, но те не го знаеха. А и кой ли знае това? Кой от нас може да посочи известен момент и да каже: «Това е върхът на човешката радост?» Но най-малкото тези двама изпитваха доста голямо доволство и лятното им пътуване беше толкова приятно, колкото на която и да било двойка, напуснала Англия тая година. Джорджи винаги присъствуваше на представленията, но не той, а майорът слагаше шала на раменете на Амелия след забавлението. А при разходките и екскурзиите момчето вървеше напред, като се катереше по върховете на дърветата или стълбищата на кулите, докато по-възрастната двойка седеше долу — майорът пушеше спокойно пурата си, а Еми рисуваше пейзажа или развалините пред тях. Тъкмо през това пътуване авторът на настоящия разказ, всяка дума от който е самата истина, има удоволствието да ги срещне най-напред и да се запознае с тях.

За пръв път видях капитан Добин и компанията му в малкия удобен херцогски град Пъмперникъл (същото онова място, където сър Пит Кроли така много се бе отличил като аташе; но това бе станало много по-отдавна преди новината за битката при Аустерлиц да бе стигнала до ушите на английските дипломати в Германия). Те бяха пристигнали с екипажа и придружителя в «Ербпринц», най-хубавия хотел в града, и цялата компания бе седнала на вечеря. Всички забелязаха величествеността на Джоз и умението, с което гълташе или по-право, смучеше поднесената им бира. Направи им впечатление, че и малкото момче имаше знаменита охота за ядене и погълна печеното, задушеното, картофите, сладкото от червени боровинки, салатата, пудинга, пържените пилета и сладкишите с такава галантност, която правеше чест на отечеството му. След като изяде около петнадесет порции, той завърши вечерята с десерт, част от който взе със себе си. После всички се запътиха към театъра на този весел, гостоприемен немски град. Дамата в черно, майката на момчето, се смееше и изчервяваше през време на вечерята, като изглеждаше крайно доволна от лудешките прояви на сина си. Спомням си, че полковникът — той щеше да стане такъв много наскоро след това — се шегуваше с момчето, като най-сериозно му посочваше ястията, които още не беше опитало, и го насърчаваше да не потиска апетита си, а да си вземе повторно от това или онова блюдо.

В дворцовия театър на Пъмперникъл тази вечер имаше гастрол; и мадам Шрьодер Девриен, тогава в разцвета на своята красота и дарба, изпълняваше ролята на героинята в прекрасната опера «Фиделио». От местата си на балкона ние виждахме нашите приятели от ресторанта, седнали в ложата, която Швендлер от хотел «Ербпринц» пазеше за най-добрите си клиенти, и аз не можех да не забележа въздействието, което внушителната актриса и музиката оказаха на мисис Озбърн (както чухме да я нарича едрият господин с мустаците). Докато се носеше мелодията на удивителния хор на затворниците, над който прелестният глас на певицата се издигаше и извисяваше в очарователна хармония, по лицето на английската дама се изписа такова изражение на почуда и удоволствие, което направи впечатление дори на отегчения от всичко дребен Фипс, аташе от легацията, който отправи към нея бинокъла си и каза провлачено:

— Боже, човек просто се облагородява, като види как една жена е способна да изпадне в подобна възбуда!

А при сцената в затвора, когато Фиделио, спущайки се към съпруга си, извика: «Nichts, nichts, mein Florestan» [103] — тя просто се забрави и покри лице с носната си кърпичка. Жените от публиката хлипаха на това място, но предполагам, че аз забелязах тъкмо тази дама, защото ми е било предопределено да напиша именно нейната история.

На следната вечер представиха симфоничната фантазия от Бетховен «Die Schlacht bei Vittoria» [104]. В тази опера се рисува бързото напредване на френската армия. Сетне прозвучават барабаните, тромпетите, трясъкът на артилерията и стоновете на умиращите и най-после мощно и триумфално се понасят звуците на «Боже, краля пази».

В залата може би имаше около двадесетина англичани, но при започването на тази обичана и добре позната мелодия всеки един от тях — ние, младежите на балкона, сър Джон и лейди Бълминстър (които бяха наели къща в Пъмперникъл за образованието на деветте си деца), дебелият джентълмен с мустаците, дългият майор с белите сукнени панталони и дамата с малкото момче, към която той така мило се отнасяше, дори и Кирш, съпроводителят в галерията — всички се изправихме и изразихме принадлежността си към скъпата стара британска нация. А що се отнася до Тейпуърм, легационния съветник, той скочи прав в ложата си и се поклони усмихнато, сякаш представляваше цялата империя. Тейпуърм беше племенник и наследник на стария маршал Типтоф, за когото се спомена в настоящия разказ под името генерал Типтоф, точно преди битката при Ватерло, тогава помощник на… полк, в който служеше майор Добин, и който маршал умря същата година, заобиколен с почит. След това негово величество великодушно даде полка на полковник сър Майкъл О’Дауд, който го предвождаше в много славни битки.

Тейпуърм навярно се бе срещал с полковник Добин в дома на маршала, защото той го позна тази вечер в театъра и с най-голямо благоволение министърът на негово величество излезе от своята ложа и публично се ръкува с новооткрития си приятел.

— Погледнете онзи хитрец Тейпуърм — прошепна Фипс, като наблюдаваше своя шеф от балкона. — Винаги успява да се промъкне там, където има някоя хубава жена. — Но, мисля си аз, нима дипломатите са създадени за нещо друго.

— Към мисис Добин ли имам честта да се обърна? — запита легационният секретар с най-многозначителна усмивка.

Джорджи избухна в смях и каза:

— Бога ми, това беше сполучливо. — Еми и майорът се изчервиха — това видяхме от местата си на балкона.

— Тази дама е мисис Джордж Озбърн — каза майорът, — а това е нейният брат, мистър Седли, виден чиновник от бенгалското цивилно управление. Позволете да го представя на ваше сиятелство.

Милордът едва не смути Джоз с очарователната си усмивка.

— Ще останете ли повече в Пъмперникъл? — запита той. — Тук е доста скучно, но ние имаме нужда от някои по-симпатични хора и затова ще се постараем да направим престоя ви приятен. Мистър… хм… мисис… аха. Утре ще имам честта да ви посетя в хотела. — И той си отиде широко усмихнат, като хвърли такъв поглед, който смяташе той, бе напълно сразил мисис Озбърн.

След представлението младежите се пръснаха из коридорите и всички си тръгнаха. Вдовствуващата херцогиня се качи в раздрънкания стар екипаж, придружена от две верни и сбръчкани придворни дами и един дребен тънкокрак джентълмен със зелен жакет, покрит с ордени, между които най-ясно личаха звездата и величественият жълт кордон на ордена «Св. Михаил». Барабаните забиха, войниците от караула отдадоха чест и старият екипаж отмина.

След това се появи негова светлост херцогът и светлейшото му семейство с тяхната величествена свита. Той се поклони спокойно на всички. И сред блясъка на факлите, на облечените в алени ливреи лакеи и поздравите на караула светлейшите екипажи потеглиха към стария замък с неговите кули и бойници. В Пъмперникъл всички се познаваха. Веднага щом пристигнеше някой чужденец, министър на външните работи или друг някой висш или низш чиновник отиваше в хотел «Ербпринц» и откриваше името на новодошлия.

Видяхме как си тръгна и Тейпуърм, обвит в наметката си, с която го чакаше огромният му лакей, твърде много приличен на Дон Жуан. Съпругата на министър-председателя току-що се бе наместила в своята карета заедно с дъщеря си, прелестната Ида, която тъкмо бе сложила шапката си, когато от театъра излезе и английската компания. Момчето се прозяваше сънливо, майорът полагаше големи усилия да задържи шала на мисис Озбърн върху главата и, а мистър Седли, с величествен вид, с кривнат на глава цилиндър, бе сложил ръка на корема си върху огромната си бяла жилетка. Ние свалихме шапка на познатите си от ресторанта и дамата ни отговори с мила усмивка и реверанс, за които всеки би почувствувал благодарност.

Екипажът под надзора на суетящия се насам-нататък мистър Кирш чакаше да откара компанията, но дебелият джентълмен каза, че предпочитал да върви и пуши по пътя пурата си, така че останалите трима кимнаха, усмихна ни се и си тръгнаха без мистър Седли. Кирш, с кутия за пури в ръце, последва господаря си.

Всички потеглихме вкупом и заприказвахме на едрия господин за местните развлечения. Градът беше много приятен за англичаните. Устройваха се хайки и ловни компании; в гостоприемния дворец се даваха балове и приеми; обществото беше изобщо добро, театърът — превъзходен и животът евтин.

— А нашият министър изглежда много приятен и любезен човек — каза новият ни приятел. — С такъв дипломатически представител и… и при наличността на добър лекар, предполагам, че градът би бил доста приятен. Лека нощ, господа. — И Джоз се изкачи със скърцащи стъпки към стаята си, следван от Кирш със свещ в ръка.

Всички се надявахме, че хубавичката дама ще се реши да поостане известно време в града.

(обратно)

Глава LXIII В която се срещаме със стари познати

Вежливото държане на лорд Тейпуърм не можа да не окаже най-благоприятно въздействие върху мистър Седли и на следното утро, на закуска, той изрази мнение, че Пъмперникъл е най-приятното местенце от всички, които бяха посетили при пътуването си. Мотивите и хитростите на Джоз не бяха трудни за отгатване; и Добин, това лукаво създание, се усмихна многозначително, когато разбра от самоуверения вид на цивилния и от небрежния начин, по който той говореше за замъка Тейпуърм и другите членове на семейството, че Джоз е прегледал пътническия си благороднически алманах още рано сутринта. Да, той бе виждал негово сиятелство, граф Гагуиг, бащата на лорд Тейпуърм; беше сигурен, че го е срещал на един дворцов прием — нима Добин не си спомня? И когато, верен на обещанието си, дипломатът им направи посещение, Джоз го посрещна с такива почести, каквито малкият управляващ легацията рядко бе получавал. При пристигането на негово превъзходителство Джоз смигна на Кирш и последният, който предварително бе получил нужните заповеди, излезе, за да надзирава нареждането на студените закуски и желета, с които Джоз най-настоятелно покани благородния си гостенин.

Щом това можеше да му даде възможност да се възхищава от светлите очи на мисис Озбърн (чийто свеж тен на лицето се погаждаше чудесно с дневната светлина), Тейпуърм беше наклонен да приеме всяка покана за по-дълго престояване в жилището на мистър Седли. Той му зададе един-два ловки въпроса относно Индия и тамошните балерини; попита Амелия за красивото момче, което бе видял с нея, и поздрави смаяната малка женица за удивителното впечатление, което направила в театъра; а след това се опита да очарова Добин, като заговори за последната война и за подвизите на пъмперникълския полк под предводителството на престолонаследника, сегашния херцог на града-държава.

Лорд Тейпуърм бе наследил не малка част от семейната галантност и беше щастливо уверен, че почти всяка жена, към която хвърля мил поглед, е вече влюбена в него. Той си отиде с впечатлението, че Еми е поразена от неговото остроумие и привлекателност и се прибра в жилището си, за да й напише едно малко мило писъмце. Тя не се очарова, а само се озадачи от усмивките му, от напарфюмираната му кърпичка, от лакираните му и с високи токове обувки. Емн не разбра и половината от направените й от него комплименти. В своя мъничък житейски опит тя досега не беше срещала нито един професионален поклонник на жените и погледна на милорда като на нещо по-скоро особено, отколкото приятно. И ако не се възхищаваше от него, най-малко се удивляваше Джоз — тъкмо обратното — беше във възторг.

— Колко изключително любезен е негово сиятелство — каза той — и колко е мило от негова страна, че ще ми изпрати лекаря си! Кирш, веднага да занесеш визитните ни картички на граф фон Шлюселбек — майорът и аз с голямо удоволствие ще изкажем почитанията си в двореца колкото е възможно по-скоро. Приготви и униформата ми, Кирш — униформите и на двама ни. Учтивостта налага на всеки английски джентълмен, който посещава една страна, да окаже нужната почит на съответните владетели, също както и на представителите на собственото си отечество.

Когато дойде доктор фон Глаубер, медицинският съветник на Тейпуърм и придворен лекар на негово височество херцога, той бързо убеди Седли, че минералните извори на Пъмперникъл и специалното лекуване, което самият той ще приложи, без друго ще върнат бенгалеца към младостта и елегантността на фигурата.

— Миналата година тук дойде английският генерал Бълкли — каза докторът на своя немско-английски език — и той беше двойно по-пълен от вас, сър. След три месеца го изпратих отслабнал, а в края на втория месец вече можа да танцува с баронеса Глаубер.

Джоз беше взел решение. Минералните води, докторът, дворецът и управляващият легацията го бяха убедили да остане и той възнамеряваше да прекара есента в това приятно място. Верен на думата си, на следния ден лорд Тейпуърм представи Джоз и майора на Виктор Аурелиус XVII, като аудиенцията се предвождаше от граф де Шлюселбек, маршал на двореца.

Веднага ги поканиха на вечеря и след като англичаните заявиха, че имат намерение да останат в града, всички най-високопоставени дами направиха посещение на мисис Озбърн и тъй като нито една от тях, колкото и бедна да беше, не притежаваше по-долна от баронска титла, удоволствието на Джоз беше неописуемо. Той писа на Чътни в клуба, за да му каже, че цивилната служба в Индия се ценяла тук много, че той щял да обясни на приятеля си граф де Шлюселбек как се пече прасе по индийски и че височайшите му приятели, херцогът и херцогинята, били самата доброта и любезност.

Представиха и Амелия на височайшето семейство и тъй като през известни дни жалейни дрехи не се допускат в двореца, тя се появи в розова копринена рокля, с диамантено украшение на корсажа, подарено от брат й, и в този тоалет изглеждаше толкова хубава, че херцогът и целият двор (като не говорим за майора, който едва ли я бе виждал някога във вечерно облекло и се закле, че не изглеждала повече от двадесет и пет годишна) се възхитиха много от нея.

В тази рокля тя игра полонеза с майор Добин на един дворцов бал, в който лесен танц мистър Джоз има честта да кавалерствува на графиня Шлюселбек, стара попрегърбена дама, но от най-благородно потекло, роднина с половината германски дворове.

Пъмперникъл се намира в средата на една прелестна долина, през която искри напоителната река Пъмп, която се влива някъде си — в Рейн. На някои места реката е достатъчно голяма, за да може по нея да минава ферибот, а другаде — за да кара воденица. В самия Пъмперникъл великият и всеизвестен Виктор Аурелиус XIV построил величествен мост, на който се издига собствената му статуя, заобиколена от водни нимфи и емблеми на победата, мира и изобилието. Стъпил с единия си крак на врата на един повален турчин — историята казва, че промушил един турчин при обсадата на Виена от Ян Собиески, — но необезпокоен от агонията на издъхващия мохамеданин, който най-ужасно се гърчи в краката му, принцът се усмихва любезно и сочи с жезъла си по посока на Аурелиус Плац, където на времето започнал да строи нов дворец, който би бил чудото на века, ако, разбира се, великодушният принц бе притежавал достатъчно средства да го завърши. Но довършването на Монплезир (а хорицата там го наричат Монблезир) трябвало да се спре поради липса на пари и както той, така и паркът му са сега запустели и дворецът на настоящия владетел може да се побере там десет пъти.

Градините трябвало да бъдат устроени по подобие на Версай и сред терасите и беседките все още се виждат няколко грамадни водоскока, които се пущат в действие, когато има празненство, и плашат посетителя с грамадните си струи. Там се намира една пещера, в която, посредством някакъв механизъм, оловните тритони не само изпущат от устата си вода, но и издават най-страшни стонове. Вижда се също банята на нимфите, както и Ниагарският водопад, на който хората от околността се възхищават извънредно много, когато идват за откриването на ежегодния панаир или на увеселенията, с които щастливата малка държавица все още празнува рождените и сватбени дни на своите царствени владетели.

Тогава от всички градове на графството, разположени по протежение от десет мили — от Болкум, който лежи на западната граница, поглеждайки предизвикателно към Прусия, от Грогвиц, където принцът има ловен павилион и където владенията му се отделят посредством реката Пъмп от тези на съседния владетел, принц Потцентал, от всички селца, от всички чифлици и воденици край Пъмп пристигат тълпи — с червени фусти и кадифени бонета или с трироги шапки и лули в уста. Те заливат столицата и вземат участие в забавленията на панаира и в празненствата. Тогава в театъра се дават безплатни представления, водоскоците на Монблезир се пущат в действие (добре е, че човек ги наблюдава заедно с други хора, тъй като самичък би се уплашил от тях) и на радостното множество се позволява да обиколи една по една стаите на големия херцогски дворец и да се възхищава от хлъзгавия под, от богатите драперии и от плювалниците при вратите на всички тези безброй стаи. В Монблезир има един павилион, подреден от Аурелиус Виктор XV — велик принц, обаче с преголяма склонност към удоволствията, — за който съм чувал, че представлявал истинско чудо на разпуснатата елегантност. По стените му е нарисувана историята на Бакхус и Ариадна и масата се движи посредством макари, така че пируващите вътре са могли да бъдат обслужвани без намесата на каквито и да било прислужници. Павилионът обаче е бил затворен от Барбара, вдовицата на Аурелиус XV, строга и набожна принцеса от рода Болкум и регентка на графството през времето на славното непълнолетие на сина й, след смъртта на съпруга й, починал в разцвета на своите удоволствия. Театърът на Пъмперникъл е добре познат в тази част на Германия. Той позападнал малко, когато на младини сегашният херцог настоял да се играят там неговите собствени опери, и се говори, че веднъж, когато присъствувал на една репетиция, обзет от ярост, той счупил от мястото си в оркестъра един фагот в главата на диригента, защото дирижирал прекалено бавно. По същото време и херцогиня София пишела домашни комедии, които трябва да са били доста скучни. Сега обаче принцът се занимава с музика насаме, а херцогинята чете драмите си само пред високопоставените чужденци, които посещават нейния малък приветлив дворец.

Животът там се води сред много удобства и разкош. Когато се дава бал, макар и на вечерята да присъствуват четиристотин души, на всяка четворка се пада по един лакей облечен в багреници и дантела, и на всички гости се сервира в сребърни блюда. Непрестанно има различни празненства и забавления; и херцогът си има свои шамбелани и управители на конюшнята, а херцогинята разполага с главна горнична и придворни дами, също както всички други и по-големи от тях владетели.

Управлението, подчинено на конституция, представлява или е представлявало управление на умерен деспотизъм, смекчен от парламент, който може да бъде избран, а може и да не бъде избран. Поне докато аз бях в Пъмперникъл, не чух нито веднъж той да заседава. Министър-председателят имаше жилище на втория етаж на една къща; а министърът на външните работи заема удобна квартира над една сладкарница. Войската се състои от величествен духов оркестър, който, покрай другото, взема участие и в миманса на театралните представления, където е много приятно да видиш тези достойни хора да маршируват преоблечени като турци, с начервени лица и дървени ятагани, или като римски войници с брони и тромбони. Да, повтарям, интересно е да ги наблюдава човек вечер на сцената, след като те е слушал цяла сутрин на Аурелиус Плац, когато свирят срещу кафенето, където обикновено закусваме. Освен от духова музика армията се състои от многоброен щаб прекрасно облечени офицери и, предполагам, от неколцина войници. Също така има трима или четирима мъже, които редовно служат за караул, облечени като хусари, застанали на пост пред двореца, ала никога не съм ги виждал на кон, пък и нима е необходима кавалерия в такива мирни времена? А и къде ли ще яздят хусарите?

Всички — разбира се, всички благородници, тъй като от нас не може да се очаква да си губим времето с буржоазията — много обичат да ходят на гости на близките си. Нейно сиятелство мадам де Бурст приема веднъж седмично, нейно сиятелство мадам де Шнурбарт също има соаре веднъж в седмицата — театърът е отворен два пъти седмично, дворецът любезно посреща гости веднъж, така че животът в този град представлява същинска поредица от удоволствия, устройвани по непретенциозния пъмперникълски начин.

Никой не може да отрече, че там имаше и вражди. Политическият живот в Пъмперникъл беше много бурен и партиите бяха доста враждебни една към друга. Съществуваше фракцията на Щрумф и партията на Ледерлунг, едната подкрепяна от нашия дипломатически представител, другата — от френския управляващ легацията, господин де Макабо. Достатъчно беше нашият министър да вземе страната ни мадам Щрумф, която безспорно беше по-добрата певица и гласът й стигаше три ноти по-високо от този на съперницата й, мадам Ледерлунг — повтарям, достатъчно беше нашият министър да изрази каквото и да било мнение относно нея, и то веднага биваше опровергавано от френския дипломат.

Всеки жител на града се числеше към едната или другата от тези две партии. Наистина мадам Ледерлунг беше възхубавичко малко създание и гласът й (доколкото го имаше) беше много сладък, докато несъмнено мадам Щрумф не беше вече в първата си младост и хубост и действително беше доста пълна. Когато например се появяваше в последната сцена на «Сомнамбула», в нощница и с лампа в ръка, и трябваше да излезе през прозореца и да мине по една дъска над потока, тя едва успяваше да се промъкне през прозореца, а дъската се огъваше и пращеше под тежестта й — но как изливаше тя финала на операта! И с какъв порив се втурваше в прегръдките на Елвино — като едва не го смазваше! Докато пък дребничката Ледерлунг… но стига сме клюкарствували. Работата е там, че тези две жени бяха всъщност знамената на френската и английската партия в Пъмперникъл и обществото бе разделено на две в зависимост от привързаността си към тези две велики народности.

На наша страна бяха министърът на вътрешните работи, главният шеф на дворцовите конюшни, частният секретар на херцога и възпитателят на принца, докато към френската партия се числяха министърът на външните работи, съпругата на главнокомандуващия, който бе служил при Наполеон, както и хофмаршалът и неговата жена, която беше доволна, че може да поръчва модите си от Париж и да ги получава чрез куриера на господин де Макабо. Секретар на канцеларията му беше дребничкият Гриняк — млад човек, злобен като дявол, който рисуваше карикатурата на Тейпуърм във всички албуми в града.

Главната им квартира и мястото им за хранене бяха установени в «Паризер Хоф», другия хотел на града; и макар, разбира се, тези господа да се чувствуваха длъжни да се държат любезно пред хората, все пак си отправяха язвителни епиграми, остри като бръсначи. Нито Тейпуърм, нито Макабо можеха да изпратят в отечеството си доклад до своето правителство, без да има в него най-яростни нападки срещу съответния противник. Така например ние от наша страна пишехме; «Интересите на Великобритания тук и в цяла Германия са застрашени от присъствието в това място на френския дипломатически пратеник. Този човек е толкова безчестен, че не е в състояние да се спре пред никаква лъжа и пред никакво престъпление, за да постигне целите си. Той трови душата на двореца против английския представител, представя поведението на Великобритания в най-лоша светлина и, за нещастие, получава поддръжката на един министър, чието невежество е толкова добре известно, колкото фатално е и влиянието му.» От своя страна те пък казваха: «Господин Тейпуърм продължава да провежда своята система на глупава островитянска арогантност и вулгарни измами срещу най-великата нация в света. Вчера са го чули да говори пренебрежително за нейно кралско височество мадам дукеса де Бери; при един друг случай обиди храбрия граф Ангулем и се осмели да загатне, че негово кралско височество Орлеанският граф подготвял заговор против величествения трон на лилиите. Златото му прониква навсякъде, където глупавите му заплахи ще успяват да окажат своето въздействие. По единия или другия начин той е съумял да спечели на своя страна някои от дворцовите хора тук — и, с една дума, Пъмперникъл няма да е спокоен, Германия — мирна, Франция — уважавана и Европа — доволна, докато тази отровна змия не бъде смазана» и т.н. и т.н. Когато едната или другата страна напишеше някой по-цветист доклад, извадки от него непременно ставаха достояние на публиката.

Преди да бе изминала зимата, Еми избра една вечер в седмицата, за да приема и посреща гости с голяма скромност и приличие. Тя имаше учител по френски, който я хвалеше за ясното й произношение и лекотата, с която учеше. Истината е, че тя бе учила този език още в миналото и бе минала основно граматиката му, за да може да я преподава на Джорджи; а мадам Щрумф идваше да й дава уроци по пеене, при които тя така се отличи и пееше така вярно, че прозорците на майора, които бяха отсреща под жилището на министър-председателя, бяха винаги отворени, за да може да слуша урока. Някои от германските дами, които са много сантиментални и имат семпъл вкус, се влюбиха в нея и веднага започнаха да й говорят на «ти». Това са дребни подробности, но те подсказват за щастливи дни. Майорът стана учител на Джорджи и му преподаваше математика и латински. Те имаха и учител по немски, а вечер яздеха край екипажа на Еми — тя беше много страхлива и винаги, когато яздеше кон, вдигаше голяма олелия дори и при най-дребното сътресение. Така че Амелия се возеше в екипажа с някоя от милите си германски приятелки, а Джоз спеше на задното седалище.

Той обръщаше особено внимание на графиня Фани де Бутерброд — много мило, нежносърдечно и скромно създание, — графиня по рождение, макар и доходът й да не надминаваше десет лири стерлинги годишно. Тя от своя страна казваше, че да бъде сестра на Амелия, е най-голямата благословия, която небето можело да й даде, и Джоз би могъл да сложи графския щит и коронка до собствения си герб на екипажа и вилиците си; когато… когато се случиха известни събития и започнаха големите празненства по случай сватбата на престолонаследника на Пъмперникъл с прелестната принцеса Хумбург Шлипен-шлопен.

Великолепието на тези тържества беше такова, че подобно на него не беше виждано в тази малка германска държавица от времето на разгулния Виктор XIV. Всички съседни принцове, принцеси и велможи бяха поканени за празника. Цената на леглата в Пъмперникъл се покачи на половин крона за една нощ и цялата армия трябваше да се ангажира, за да се вземат от нейните редове членовете на почетната стража за всички височества, сиятелства и светлейшества, които бяха пристигнали от цялата страна. Принцесата бе венчана по делегация, в бащината си резиденция, като ролята на кум бе поета от граф де Шлюселбек. Емфиени кутийки се раздаваха в изобилие (както научихме от придворния бижутер, който ги продаваше, а след това отново ги изкупуваше) и цели сандъчета с ордена «Св. Михаил Пъмперникълски» се изпращаха на благородниците в двореца на младоженката, докато пък пълни кошници с кордона на ордена на «Св, Катерина Шлипеншлопенска» пристигаха в нашия. Френският дипломатически представител получи и двата. «Покрит е с панделки като награден каруцарски кон» — казваше Тейпуърм, който според правилата на службата си не можеше да получава никакви декорации и отличия от подобен характер. «Нека той получи всички кордони; но у кого всъщност е победата?» Истината е, че цялата работа беше победа на английската дипломация. Френската партия беше предложила и бе употребила всички усилия да се сключи брак с една принцеса от рода на Потцтаузенд Донерветер, на която пък ние се противопоставяхме.

Всички бяха поканени на сватбените празненства. Гирлянди и триумфални арки бяха издигнати по пътя, за да приветствуват младата булка. От големия фонтан на Св. Михаил бликаше удивително кисело вино, докато пък във военния клуб се пенеше бира. Големите шадравани бяха пуснати, а в парка и градините бяха поставени стълбове за развеселените селяни, по които те можеха да се изкачват за удоволствие и да откачват завързаните на върха с розови панделки часовници, сребърни вилици, салами и други предмети. Джорджи откачи една наденица, след като се бе покачил на върха на стълба, за голямо удоволствие на зрителите, и се спусна надолу с бързината на падаща вода. Но той направи това само заради славата. Момчето даде наденицата на един селянин, който бе успял почти да я докосне и стоеше в подножието на стълба, като се окайваше за неуспеха си.

Във френската легация имаха шест лампи повече от нашите, обаче нашата пък беше украсена с една картина, представляваща пристигането на младата двойка и бягството на раздора, представен в човешки образ, твърде много приличен на френския дипломатически представител. Така нашата украса се оказа по-сполучлива от френската и не се съмнявам, че това именно спечели на Тейпуърм последва, лото повишение и награждаването му с Ордена на Банята.

Тълпи от чужденци — и, разбира се, от англичани — пристигнаха за празненствата. Освен дворцовите балове такива се даваха и в кметството, и в казармата, а в един от салоните бяха наредени маси за рулетка и тридесет и едно — само за през седмицата на увеселенията. На офицерите и на жителите на града беше забранено да вземат участие в тези игри, но салонът беше отворен за чужденци, селяни и дами и изобщо за всички, които са решили да печелят или губят пари.

Онзи малък немирник Джорджи Озбърн, чиито близки бяха на голямото тържество в двореца, пристигна на бала в кметството с мистър Кирш, вуйчовия си куриер. Джорджи само бе надникнал в една игрална зала в Баден-Баден, хванал се за ръката на Добин, и, разбира се, не му бяха позволили да играе, така че сега с нетърпение се приближи до масите за хазарт, като се навърташе около крупиетата и играчите. Залагаха и жени; някои от тях носеха на лицата си маски — това беше позволено в тези бурни дни на тържества и забавления.

Една жена със светла коса, с деколтирана рокля, доста поизносена вече, и с черна маска, през чиито дупчици проблясваха очите й, седеше пред една от игралните маси с един-два флорина до нея. Тя играеше много внимателно, като залагаше само след като черният и червеният цвят излизаха определено число пъти. Тя представляваше доста особено зрелище.

Но въпреки своето внимание и усърдие тя отгатваше погрешно и последните два флорина отидоха един подир друг в лопатката на крупието, когато то извикваше с неумолим глас печелившия цвят и номер. Тя въздъхна и вдигна рамене, които и без това се издигаха доста над деколтето на роклята й. После се огледа наоколо и видя честното лице на Джорджи, вперено в нея. Я го виж ги малкия безделник! Какво търси той тук?

Когато видя момчето, което изгледа изпитателно със святкащите си очи през маската, тя запита:

— Monsieur n’est pas joueur [105]?

— Non, Madame [106] — каза момчето, но тя трябва да бе разбрала по произношението му от коя страна иде то, тъй като отвърна с лек чуждестранен тон:

— Никога ли не сте играли? Ще ми направите ли малка услуга?

— Каква? — каза Джорджи, като отново се изчерви. Мистър Кирш беше зает при една маса и не поглеждаше към младия си господар.

— Изиграйте това за мене, ако обичате; сложете го на коя и да е цифра. — И тя извади от деколтето си кесийка, а от нея една златна монета, единствената, която се намираше там, и я сложи в ръката на Джорджи. Момчето се засмя и направи каквото му бяха поръчали.

Избраното от него число спечели. Казват, че има някаква сила, която помага на начинаещите.

— Благодаря ви — каза тя, като прибра парите към себе си. — Благодаря ви. Как се казвате?

— Името ми е Озбърн — каза Джорджи и тъкмо започна да бърка в собствените си джобове за долари, за да опита щастието си в играта, в залата се появиха майорът в униформата си и Джоз в официално облекло. Те се връщаха от дворцовия бал. Навярно се бяха прибрали вкъщи и бяха забелязали отсъствието на момчето, тъй като майорът сега отиде веднага при него и като го улови за рамото, дръпна го бързо от мястото на изкушението. После, като огледа залата, той забеляза Кирш, вдаден в описаното вече занимание. Приближи се до него и го запита как е посмял да заведе мистър Джордж в такова място.

— Laissez-moi tranquille [107] — каза мистър Кирш, твърде много възбуден от играта и виното. II faut s’amuser, parbleu. Je ne suis pas au service de Monsieur [108].

Като видя състоянието му, майорът предпочете да не спори с него, а се задоволи само да дръпне Джорджи със себе си и да запита Джоз дали не иска да се прибере. Последният беше застанал близо до дамата с маската, която сега имаше доста голямо щастие в играта, и я наблюдаваше с голям интерес.

— Джоз, няма ли да е по-добре да се приберете с мене и Джорджи? — каза майорът.

— Ще остана и ще се върна с онзи мошеник Кирш — каза Джоз и поради същата необходимост от скромност, която той смяташе, че трябва да бъде спазвана пред момчето, Добин намери за добре да не възразява на Джоз и затова го остави и се отправи към хотела с Джорджи.

— Игра ли? — запита го майорът, когато бяха вече навън, на път за вкъщи.

— Не — каза момчето.

— Дай ми джентълменската си дума, че никога не ще играеш.

— Защо? — каза Джорджи. — Изглежда много забавно. Красноречиво и внушително майорът му обясни защо не трябва да върши това и би подсилил наставленията си, като даде за пример бащата на самия Джордж, обаче не желаеше да затъмнява с нищо паметта му. Когато го остави в жилището му, той отиде да си легне и видя светлината в прозореца на стаичката до тази на Амелия да угасва. Половин час след това угасна и нейната лампа. Не зная какво накара майора да забележи това.

Джоз обаче остана край игралната маса. Той не беше картоиграч, ала нямаше нищо против да се позанимае малко с този възбудителен спорт от време на време; а и в бродираните джобове на дворцовата му жилетка подрънкваха няколко наполеона. Той сложи един над хубавото рамо на малката картоиграчка пред него и те спечелиха. Тя му направи място до себе си, като отдръпна роклята си от намиращия се до нея празен стол.

— Елате и ми донесете щастие в играта — каза тя пак с чуждестранен акцент, съвсем различен от искреното й напълно английско «благодаря ви», с което бе изказала признателността си на Джорджи за сполучливия му удар в нейна полза. Едрият джентълмен се озърна да види дали не го гледа някое високопоставено лице и седна. След това промълви:

— Ах, знаете, честна дума, голям щастливец съм. Положително ще ви донеса щастие.

— Много ли играете? — запита го чуждестранната маска.

— От време на време.

— Вие не играете, за да печелите — каза Ребека. — А също и аз. Аз играя, за да забравя, ала не мога. Не мога да забравя миналото, господине. Малкият ви племенник е същински образ на баща си, а вие — вие не сте се променили — впрочем, да, променили сте се. Всички се променят, всички забравят, всички са безсърдечни.

— Боже мой, коя сте вие? — запита възбудено Джоз.

— Не можете ли да отгатнете, Джоузеф Седли? — каза малката жена и като свали маската си, тя го погледна. — Забравили сте ме.

— Велики боже! Мисис Кроли! — възкликна задъхано Джоз.

— Ребека — каза събеседничката му, като сложи ръката си върху неговата; тя обаче продължаваше да играе, като през цялото време го гледаше.

— Отседнала съм в хотел «Слонът» — продължи тя. — Попитайте за мадам де Родън. Днес видях моята мила Амелия; колко хубава изглеждаше и колко щастлива! Такъв изглеждате и вие. Всички са щастливи, Джоузеф Седли, освен аз, злочестата. — И тя премести парите си от червеното на черното, сякаш със случайно движение на ръката, докато бършеше очи с носната си кърпичка, поръбена със скъсана дантела. Този път тя изгуби цялата заложена сума. — Хайде да ставаме — каза тя. — Елате малко с мене, ние сме стари приятели, нали, скъпи мистър Седли?

Тъй като до това време мистър Кирш беше изгубил всичките си пари, той последва господаря си на лунната светлина навън, където всички рампи от илюминациите вече мигаха на угасване.

(обратно)

Глава LXIV Една бохемска глава

Трябва да проследим част от биографията на мисис Ребека Кроли с онази деликатност и пренебрегване на подробностите, които се изискват от света — от моралния свят, който може би няма някаква особена ненавист към порока, но изпитва неописуемо отвращение, когато порокът се назове с истинското му име, В Панаира на суетата има известни неща, които вършим и които ни са много добре познати, макар и никога да не говорим за тях. И също както последователите на Ариман се кланят на дявола, без да го споменават, така и доброто общество не може да понесе едно достоверно описание на порока, подобно на истински изисканата американска или английска дама, която никога не би позволила да се произнесе думата «гащи» пред целомъдрения й слух. И все пак, госпожо, и двете се разкриват пред очите ни всеки ден, без това да ни шокира особено много. Ако вие поруменявахте всеки път, когато ги видите, какъв хубав цвят щеше да има лицето ви! Вашата скромност има възможност да се смути и възмущава само когато отвратителните им имена се произнесат високо и желанието на автора на този роман е да се подчини смирено на преобладаващата сега мода и само да загатне за съществуването на злото по един лек и приятен начин, така че да не накърни ничие чувство за приличие. Нима някой от вас ще посмее да каже, че нашата Беки, която положително си има известни пороци, не е била представена на публиката в напълно безобидна и подходяща за възпитано: то общество светлина? Когато авторът описва тази сирена, с нейните песни и усмивки, с нейните умилквания и ласки, той пита със скромна гордост всичките си читатели дали поне веднъж е забравил законите на приличието и дали е показал отвратителната опашка на чудовището над водата? Не! Онези, които желаят, могат да надникнат под вълните, които са доста прозрачни, и да видят как тя се извива и огъва, лигава и дяволски гнусна, как пляска между костите и се върти около труповете. Но, питам ви аз, нима над водата всичко не е било прилично, приятно и благопристойно и дали и най-педантичният моралист от Панаира на суетата има право да се възмущава? Когато обаче сирената изчезне и се гмурне на дълбоко между удавниците, разбира се, водата над нея се пени и размътва и е безполезно да се надниква любопитно в дълбините й. Тези сирени изглеждат доста хубави, когато седят на скалата, свирят на арфа и пеят, докато решат косите си и ви кимат да отидете да им държите огледалото; но когато се спуснат долу в собствените си сфери, бъдете уверени, че русалките не са никак добри, и по-хубаво ще бъде да не се вглеждаме много в тези пъклени морски човекоядци, които си устройват пирове и с настървение изяждат клетите си удавени жертви. И тъй, когато Беки не се намира пред погледа ни, бъдете сигурни, че не е заета с нищо особено добро, и колкото по-малко се говори за делата й, толкова всъщност е по-добре.

Ако дадяхме пълна картина на живота й в продължение на двете години след катастрофата на Кързън Стрийт, хората биха имали основание да кажат, че тази книга е неприлична. Делата на много суетни, безсърдечни и жадни за удоволствия хора твърде често са много непристойни (каквито са и много от вашите дела, приятелю — вие, със сериозното лице и неопетненото име; — но това е казано само между другото). А какви ли пък ще са делата на една жена без вяра, без любов, без характер? И аз съм наклонен да мисля, че в живота на мисис Беки имаше един период, когато тя бе обхваната не от угризения, а от някакво отчаяние и напълно пренебрегна външността си, като не се грижеше дори и за репутацията си.

Това принизяване и падение не станаха изведнъж; те настъпиха постепенно, след нещастието й и след много усилия да се държи също както давещият се хваща за сламка, докато все още има някаква надежда, и най-после я захвърля и потъва надолу, когато разбира, че борбата е напразна.

Тя се покайваше из Лондон, докато съпругът й се приготовляваше да замине за новия си пост; направи няколко опита да се види с девера си и да повлияе на чувствата на сър Пит Кароли, когото едва ли не бе спечелила на своя страна. Веднъж, когато сър Пит и мистър Уенъм отиваха към Камарата на, общините, последният зърна мисис Родън, с черен воал, да дебне край сградата на парламента. Тя се измъкна настрани, когато очите й срещнаха очите на Уенъм, и изобщо не успя в плановете си за среща с баронета.

Изглежда, тук се беше намесила лейди Джейн. Чух, че тя много удивила съпруга си с енергичността, която проявила в този спор, както и с твърдото си намерение да свали мисис Родън от висотата, на която дотогава я бе държал сър Пит. По свое собствено желание тя покани Родън да поживее на Гонт Стрийт до заминаването си за Ковънтри Айлънд, при условие — когато той е там, мисис Беки никога да не се опита да влезе насила в дома й. И Джейн оглеждаше с любопитство почерците на адресите на всички писма, които пристигаха за сър Пит, за да види дали той и снаха му не си кореспондират. Не че Ребека не би му писала, ако решеше да стори това, но тя не направи опит нито да види сър Пит, нито да му пише у дома му и след един-два опита възприе искането му кореспонденцията относно семейните й недоразумения да се води само между адвокатите на двете страни.

Истината е, че бяха повлияли на сър Пит да стане неин противник. Наскоро подир случката с лорд Стейн Уенъм отиде при баронета и му разправи такива неща за живота на Беки, които удивиха представителя на графството Куинс Кроли. Той знаеше всичко за нея: какъв е бил баща й, в коя година майка й е танцувала в операта; каква е била предишната й история и какво поведение е имала, докато бе омъжена за брат му. Но тъй като не се съмнявам, че по-голямата част от тази история е невярна и е била продиктувана от заинтересовано зложелателство, аз няма да я повтарям тук. Сега обаче Беки имаше вече лоша слава в очите на един провинциален благородник и роднина, който едно време бе проявявал доста голяма слабост към нея.

Доходите на губернатора на Ковънтри Айлънд не са големи. Негово превъзходителство отделяше част от тях за плащането на своите дългове, а и високото му положение му налагаше значителни разходи, и в края на краищата се оказа, че той не може да отдели за жена си повече от триста лири стерлинги годишно, затова заяви, че ще й ги плаща при условие да не го безпокои никога. В противен случай ще последва скандал и бракоразводно дело. Но всички — лорд Стейн, мистър Уенъм, Родън, — всички имаха грижата тя да напусне Англия и да потушат тази твърде неприятна история.

Навярно тя беше толкова заета да урежда работите си с адвокатите на своя съпруг, че забрави да направи каквото и да било за своя син, малкия Родън, и дори не намери за нужно да отиде да го види. Този млад джентълмен бе предоставен напълно на грижите на своите чичо и леля, която винаги се бе радвала на обичта на детето. Неговата майка, след като напусна Англия, му написа хубаво писъмце от Булон, в което го умоляваше да учи уроците си и му казваше, че е предприела обиколка из Европа, откъдето ще има удоволствието отново да му се обади. Но тя стори това след една година, точно когато вечно болнавото единствено момче на сър Пит умря от магарешка кашлица и шарка. Тогава Родъновата майчица изпрати най-нежно писмо на любимия си син, който паради това събитие сега ставаше наследник на Куинс Кроли и още по-силно се привърза към добрата жена, чието сърце вече го бе осиновило. Когато Родън Кроли — вече висок и красив момък — получи това писмо, той се изчерви.

— О, лельо Джейн, вие сте моята майка — каза той, — а не… а не онази.

Все пак той отговори с любезно и вежливо писмо на мисис Ребека, която тогава живееше в семеен пансион във Флоренция. Но нека не избързваме толкова много в разказа.

След бягството си милата ни Беки не се установи да живее много далеч. Тя кацна на френския бряг в Булон — това прибежище на толкова английска невинност, отишла в изгнание. Там водеше благоприлично вдовишко съществуване със своята femme de chambre [109], като си бе наела две стаи в един хотел. Тя се хранеше в ресторанта на хотела, където хората я намираха много приятна и където забавляваше сътрапезниците си с приказки за своя девер, сър Пит, и за високопоставените си лондонски познати. Разговорът й имаше този лек, светски характер, който прави силно впечатление на известни ограничени хорица. Пред много от тях тя минаваше за важна личност. Ребека устройваше малки следобедни приеми в собствената си стая и вземаше участие в невинните забавления на града — морски бани, возене в открити екипажи, разходки по пясъка и ходене на театър. Мисис Бърджойс, която прекарваше лятото в хотела със семейството си и чийто съпруг отиваше там в края на седмицата, заявяваше, че мисис Кроли е очарователна, докато онзи мошеник Бърджойс започна да й обръща прекалено много внимание. Но в тази работа нямаше нищо сериозно, Беки беше винаги много приятна, любезна и добродушна — особено с мъжете.

Както обикновено в края на сезона много хора отидоха в чужбина и Беки имаше достатъчно възможности да отгатне от държането на познатите си от висшето английско общество какво е мнението на хората относно нейното поведение. Един ден тя срещна на пътя си лейди Партлет и дъщерите й, когато се разхождаше скромно по пристанището на Булон, а скалите на Албион блестяха в далечината на отвъдния бряг на дълбокото синьо море. С енергично движение на чадъра си лейди Партлет събра около себе си всичките си дъщери и се оттегли от пристанището, като стрелкаше свирепи погледи към клетата малка Беки, която стоеше там сама.

На следния ден пък пристигна корабчето от Англия. Вятърът беше доста силен и на Беки винаги й правеше удоволствие да наблюдава смешните и жални лица на хората, които слизаха от кораба. Случи се, че този ден на борда беше лейди Слингстоун. Нейно сиятелство беше прекарала извънредно зле в екипажа си в кораба и едва можа да мине по мостчето от плавателния съд до пристанището. Но цялата й енергия се събуди в момента, когато видя Беки да се усмихва дяволито изпод розовото си боне. Като и хвърли такъв презрителен поглед, който би смазал повечето жени, тя влезе в митницата без ничия помощ. Беки само се изсмя, но не мисля, че това й хареса. Тя почувствува, че е сама, съвсем сама, а далечните бляскащи скали на Англия бяха недостъпни за нея.

И поведението на мъжете беше претърпяло някаква промяна. Гринстоун показваше зъбите си и се изсмиваше в лицето й с фамилиарност, която не беше приятна. Малкият Боб Съклинг, който преди три месеца стоеше в краката й и беше готов да извърви цяла миля под дъжда, за да повика екипажа й след някой прием в Гонт Хаус, един ден разговаряше с Фитцуф от гвардейския полк (син на лорд Хихо) на пристанищното мостче, когато Беки се разхождаше там. Малкият Боби й кимна над рамото си, без да свали шапка, и продължи разговора си с наследника на Хихо.

Том Рейк се опита да влезе във всекидневната й в хотела с пура в уста; тя затвори вратата в лицето му и би я заключила, ако пръстите му не бяха отвътре. Почувствува се съвсем самотна. «Ако той беше тук — каза си тя, — тези страхливци никога нямаше да се осмелят да ме обиждат.» Тя си помисли за него с голяма мъка и може би жадуваше за честната му, глупава, постоянна доброта и вярност; за непрестанното му послушание; за приятното му настроение; за смелостта и храбростта му. Твърде възможно беше тя да е плакала, защото, когато слезе за вечеря, беше особено оживена и бе сложила малко повече червило на бузите си.

Сега редовно се червеше; и… и камериерката й купуваше коняк, вън от този, който се вписваше в хотелската сметка.

Може би обидите на мъжете не бяха толкова непоносими, колкото съчувствието на известни жени. Мисис Крекънбъри и мисис Уошингтън Уайт минаха през Булон на път за Швейцария. (Компанията се намираше под защитата на полковник Хорнър, младия Боморис и, разбира се, стария Крекънбъри и малката дъщеря на мисис Уайт.) Те не я избягваха. Кикотеха се, бъбреха, възклицаваха, утешаваха я, жалеха я и я покровителствуваха, докато най-после едва не я накараха да полудее от ярост, «Да бъда покровителствувана от тях!» — мислеше си тя, след като те я целунаха и си заминаха ухилени. И тя чу смеха на Боморис да кънти по стълбата и много добре знаеше какво означава тази негова веселост.

След тяхното посещение Беки, която си бе платила седмичната сметка, която бе успяла да стане приятна на всички в хотела, която се усмихваше на хотелиерката, която викаше на келнерите «господине» и плащаше на камериерките си с усмивки и извинения онова, което щедро компенсираше пестенето й на парите (по отношение на които Беки винаги си бе малко скъперница), тази именно Беки получи съобщение от собственика на хотела да напусне, тъй като някой му казал, че не била подходяща гостенка на заведението му, в което английските дами отказвали да седнат на една маса с нея. И тя се принуди да избяга в частна квартира, в която скуката и самотата бяха съсипателни.

Въпреки тези беди тя все още се държеше, като направи опит да си създаде добро име и да победи клюките. Ходеше много редовно на черква и пееше химните по-високо от всички. Прегърна каузата на рибарските вдовици и работеше и рисуваше в полза на една африканска мисия; абонира се за едно религиозно списание и отказваше да танцува валс. С една дума, вършеше всичко, което бе почтено, и затова ние се спираме на тази част от историята й с по-голяма готовност, отколкото върху по-нататъшния й живот, който не е толкова приятен. Тя виждаше как хората я избягват и въпреки това продължаваше да им се усмихва; никога не можехте да отгатнете от външния й вид какви мъки и унижения преживяваше вътрешно.

Все пак историята й беше загадка. Общественото мнение за нея беше разделено на две. Някои хора, които си правеха труд да се занимават с тази работа, казваха, че тя била виновната; докато другите се заклеваха, че е невинна като агънце и че цялото обвинение трябвало да падне върху отвратителния й съпруг. Беки спечели мнозина на своя страна, като избухваше в плач за сина си и изпадаше в най-страшна скръб, когато споменаваха името му или виждаше някой като него. По този начин, като се разплака, когато мастър Олдърни дойде да прекара ваканцията при майка си, Ребека спечели сърцето на добрата мисис Олдърни, която беше нещо като царица на британската колония в Булон и даваше повече вечери и приеми от всички живеещи там англичани. «Той и Родън са на една възраст и толкова много си приличат» — казваше Беки със задушен от мъка глас; докато всъщност във възрастта на момчетата имаше разлика от пет години и те си приличаха толкова, колкото уважаемият читател и наша скромност. Когато Уенъм мина през Булон на път за Кисинген, където трябваше да се присъедини към лорд Стейн, той осветли мисис Олдърни по този въпрос и й каза, че е в състояние да опише Родън по-добре от майка му, която открито го мрази и никога не се интересува от него. Разправи й, че той е тринадесетгодишен, докато малкият Олдърни беше на не повече от девет; рус е, докато другият е мургав — и, с една дума, накара въпросната лейди да се разкае за проявеното добро разположение.

Когато с неописуеми мъки и усилия Беки успяваше да си събере мъничък кръг приятели, някой идваше и грубо разваляше всичко, след което тя трябваше да почне отново. Труден беше животът й — много труден, самотен и отчайващ.

За известно време под свое покровителство я взе мисис Нюбрайт, която бе привлечена от сладкото й пеене в черква и от правилните й възгледи по известни сериозни въпроси, относно които в миналото, в Куинс Кроли, мисис Беки бе получила доста солидна подготовка. И тъй, тя не само вземаше религиозни и философски трактати, но ги и четеше. Шиеше долни дрехи за едно африканско племе; памучни нощни шапчици за някакви индианци; работеше за покръстването на евреите — слушаше проповедите на мистър Раулс в сряда и на мистър Хъглтън в четвъртък, посещаваше две неделни служби, но всичко това беше напразно. Стана така, че мисис Нюбрайт трябваше да кореспондира с графиня Саутдаун относно една подписка в полза на туземците на остров Фиджи и след като й спомена за своята «мила приятелка» мисис Родън Кроли, старата графиня й написа в отговор такова писмо за Беки, с такива подробности, загатвания, факти, лъжи и общи сведения, че близостта между мисис Нюбрайт и мисис Кроли се прекрати изведнъж и целият сериозен свят на Тур, където се случи това нещастие, веднага започна да отбягва грешницата. Тези, които познават английските колонии в чужбина, знаят, че ние навсякъде носим със себе си нашата надменност, нашите хапчета, предразсъдъци, консервирани сосове, кайенски пипер и други деликатеси, като правим една малка Британия навсякъде, където се заселим.

Беки бягаше плахо от една колония в друга. От Булон отиде в Диеп, от Диеп в Кан, от Кан в Тур — и с всички сили се стараеше да се държи като почтена жена, но, уви, някой и друг ден винаги я откриваха и гаргите изпъждаха от гнездото нежеланата гостенка.

На едно от тези места под свое покровителство я взе мисис Хук Иглс. Тя беше жена без нито едно петно на репутацията си и с къща на Портмън Скуеър. Беше отседнала в хотела в Диеп, където Беки бе избягала, и те се запознаха най-напред на морето, когато плуваха заедно, а след това се видяха и в ресторанта на хотела. Мисис Иглс бе чула — пък и кой ли не бе чул? — нещичко от историята със Стейн; но след един разговор с Беки тя заяви, че мисис Кроли е ангел, а съпругът й — грубиянин, лорд Стейн — безпринципен негодник, както на всекиму е известно, и цялото безобразно обвинение срещу мисис Кроли е само един отвратителен и подъл заговор от страна на онзи мошеник Уенъм.

— Ако си човек с дух, ти би издърпал ушите на този клетник, когато го видиш следния път в клуба — каза тя на съпруга си. Но мистър Иглс беше само кротък стар човек, мъж на жена си, със склонност към геология и не достатъчно висок, за да достигне чиито и да било уши.

Тогава мисис Иглс взе мисис Родън под своя защита, настани я в собствената си къща в Париж, скара се със съпругата на посланика, защото последната не искаше да приеме протежето й, и стори всичко, което е по силите на една жена, за да се държи Беки в правия път на добродетелта и доброто име.

Отначало Беки се държеше много благопристойно и прилично, но не след дълго монотонният добродетелен живот започна да й досажда. Всеки ден имаше една и съща програма — една и съща скука, едни и същи удобства, едни и същи разходки в една и съща глупава Булонска гора, една и съща компания вечер, едни и същи проповеди в неделя вечер — като опера, която непрестанно се повтаря. Беки умираше от еднообразие, когато, за нейно щастие, младият мистър Иглс се завърна от Кеймбридж и когато майка му забеляза какво впечатление му е направила малката й приятелка, тя веднага отпрати Беки.

След това Беки се опита да живее с една приятелка, но не след дълго членките на това двойно домакинство започнаха да се карат и да изпадат в дългове. Тогава Ребека реши да живее в някой семеен пансион и известно време прекара в прочутия дом на мадам дьо Сент Амур, на Рю Роаял в Париж, където започна да въздействува с прелестите си върху изтърканите контета и повехналите хубавици, които посещаваха салоните на хазайката й, Беки страшно много обичаше да бъде в общество и просто не можеше да съществува без него също тъй, както и пушачът на опиум не може без всекидневната си доза, така че през този период от живота си се чувствуваше сравнително щастлива.

— Жените тук са толкова забавни, колкото в Мейфеър — каза тя на един свой стар лондонски приятел, с когото се срещна случайно, — само роклите им не са толкова модерни. Мъжете носят вехти ръкавици и са нехранимайковци, горкичките, но не са по-лоши от Джек този или Том онзи. Съдържателната на пансиона е малко вулгарничка, но не мисля, че е толкова вулгарна, колкото лейди… — и тук тя спомена една известна дама от модния свят, но аз по-скоро бих умрял, отколкото да кажа коя е тя. И наистина, когато видехте осветените вечер стаи на мадам дьо Сент Амур, мъжете с ордени и кордони при масите за карти и жените малко по-настрани, вие направо бихте повярвали, че сте в доброто общество и че мадам е истинска графиня. Много хора действително си представяха това и за известно време Беки беше една от най-блестящите дами в салоните на графинята.

Навярно обаче старите й кредитори от 1815 година я бяха открили и бяха я принудили да напусне Париж, защото клетата малка жена реши да избяга внезапно и да отиде в Брюксел.

Как добре си спомняше тя това място! Ребека се ухили, когато погледна към малките стаи на приземния етаж на хотела, които заемаше, и се сети как семейство Берейкърс надаваше писъци за коне и бягство, докато екипажът им стоеше в двора на хотела. Тя отиде във Ватерло и Лекен, където паметникът на Джордж Озбърн й направи силно впечатление. «Този нещастен Купидон! — каза си Беки. — Колко силно се бе влюбил в мене и колко беше глупав! Чудно дали малката Еми е жива? Какво добро мъничко същество беше тя! И онзи дебел неин брат! Между книжата ми все още се намира смешният му портрет. Какви добри, простодушни хорица бяха те!»

В Брюксел Беки бе препоръчана от мадам дьо Сент Амур на една нейна приятелка, графиня дьо Бородино, вдовица на Наполеоновия генерал граф дьо Бородино, която бе оставена от починалия герой без никакъв друг доход, освен стаите за семеен пансион и масичката за карти. Второразредни контета и roues, вдовици, които винаги водят някакви съдебни дела, и наивнички англичани, които си представят, че виждат «континентално общество» в тези стаи, слагаха парите си или ядяха обедите си на масите на мадам дьо Бородино. Галантните младежи черпеха компанията с шампанско, ходеха на езда с дамите или наемаха коне за излети навън от града, заемаха пари, за да купят билети за ложа в операта, залагаха монети над хубавите рамене на жените пред игралната маса и пишеха на родителите си в Девъншир за щастието да бъдат въведени в чуждестранното общество.

Тук, както и в Париж, Беки беше царицата на отбраните семейни пансиони. Тя никога не отказваше шампанското, нито букетите, нито разходките вън от града, нито ложите в театъра; но това, което предпочиташе, беше играта на карти вечер — и тя играеше наистина дръзко. Отначало залагаше само малко; после по пет франка, после наполеони, после банкноти. После не беше в състояние да плати таксата си за пансиона; после сключваше заеми от младите джентълмени; после отново напълняше кесията си и тормозеше мадам дьо Бородино, на която преди това се бе умилквала; после пак играеше на по десет стотинки, изпаднала в грозна бедност; после идваше тримесечната й издръжка от Родън и тя заплащаше сметката на мадам дьо Бородино и отново вземаше в ръце картите срещу господин дьо Росиньол или Шевалие дьо Раф.

Когато Беки напусна Брюксел, тъжната истина е, че тя дължеше на мадам дьо Бородино такса за пансиона за три месеца, за което обстоятелство, както и за хазарта и за пиенето, а така също и за това как паднала на колене пред преподобния мистър Мъф, английски свещеник, и заела от него пари, как се умилквала и флиртувала с милорд Нудл, син на сър Нудл и възпитаник на мистър Мъф, когото викала в стаята си и от когото печелила големи суми на карти — за всички тези обстоятелства, както и за стотици други нейни безобразия, графиня дьо Бородино разправя на всеки англичанин или англичанка, които отсядат в нейния пансион, и заявява, че мадам Родън е същинска усойница.

Така нашата малка скитница блуждаеше от място на място, като построяваше палатката си в различни градове на Европа, неспокойна като Одисей. Вкусът й към непочтения живот ставаше все по-силен. Преди да измине много време, тя се превърна на истинска бохемка, като се събираше с хора, с които, ако се срещнехте, косите ви щяха да настръхнат.

Всеки по-големичък град в Европа си има своята малка колония английски нехранимайковци — често пъти това са джентълмени от много добри семейства, само че близките им са се отказали от тя; постоянни посетители на билярдните зали и кафенетата, покровители на чуждестранни спортни състезания и игрални маси. Те населяват затворите за длъжници; пият и се шляят; побойничат и се карат; избягват, без да плащат; бият се на дуел с френски и германски офицери; измамват мистър Спуни на екарте; пипват парите и потеглят за Баден в хубави екипажи; опитват обичайните си двойни залагания на карти и се навъртат около игралните маси с празни джобове — одърпани крамолници, останали без петаче контета, докато успеят да измамят някой еврейски банкер с подправен чек или намерят друг Спуни, когото да ограбят. Промените между разкош и бедност, които тези хора преживяват, са просто удивителни. Животът им е пълен с възбуда. Беки — трябва ли да признаем това? — се отдаде на това съществуване, и то не без радост. Тя ходеше от град на град сред тези бохеми. Щастливата в играта мисис Родън беше позната на всеки германски град. Тя и мадам Крюшкасе водеха общо домакинство във Флоренция. Говори се, властите я изпъдили от Мюнхен; и моят приятел мистър Фредерик Пиджън уверява, че тъкмо в нейния дом в Лозана той бил упоен на вечеря и загубил осемстотин лири стерлинги в полза на майор Лодър и на почитаемия мистър Дюсис. Очевидно ние сме длъжни да хвърлим известна светлина върху живота на Беки, но колкото по-малко разправяме за този негов период, толкова по-добре.

Казват, че когато мисис Кроли имала особено големи парични затруднения, тя давала тук-таме концерти и уроци по музика. Говореше се за една мадам дьо Родън, която веднъж дала matinee musicale във Вилдбад, акомпанирана от хер Споф, главен пианист на владетеля на Валахия; и моят дребничък приятел мистър Ивс, който познаваше всички и беше пътувал навсякъде, винаги имаше обичай да заявява, че е бил в Страсбург в 1830 година, когато някоя си Madame Rebecque пяла в операта «Бялата дама», като по повод на това в театъра избухнал голям скандал. Публиката я освирквала и изпъдила от сцената, отчасти поради неспособността й да пее, а главно поради нетактично проявените към нея симпатии от някои лица в партера (където обикновено седели офицерите от гарнизона); и Ивс беше положителен, че злополучната въпросна дебютантка не била друга, а мисис Родън Кроли.

Всъщност тя беше същинска скитница-бохемка. Когато получеше издръжката си, препитаваше се както можеше, и кой знае по какви начини вършеше това! Мълвата разправя, че веднъж я видели в Петербург, обаче полицията бързо я изгонила оттам, така че едва ли има нещо вярно в твърдението, според което след това тя била руска шпионка в Тьоплиц и Виена. Казвали са ми, че в Париж Беки открила някаква си своя роднина, и то не другиго, а своята баба по майка, която не била никаква Монморанси, а отвратителна стара ключарка на ложите в един булеварден театър. Както се разбра от другаде, срещата им, изглежда, била доста трогателна. Авторът на настоящия роман не може да даде никакви положителни подробности относно тази случка.

В Рим веднъж стана така, че половингодишната издръжка на мисис Родън тъкмо беше изпратена в главната тамошна банка, и тъй като всички, които притежаваха банкова сметка, възлизаща на повече от петстотин скуди, биваха канени на баловете, които директорът на споменатата банка даваше през зимата, Беки бе удостоена с честта да получи покана и така се появи на един от разкошните вечерни приеми на принц и принцеса Полония. Принцесата беше от рода Помпили, чиито членове са потомци на втория цар на Рим, докато дядото на принца, Алесандро Полония, продаваше тоалетен сапун, одеколони, тютюн и носни кърпички, изпълняваше разни поръчки за джентълмените и даваше назаем дребни парични суми. Цялото висше римско общество се тълпеше в салоните му — принцове, херцози, посланици, актьори, цигулари, монсиньори — хора от всякакъв вид и занятие. Салоните му блестяха от светлина и разкош; по стените имаше много позлатени рамки (съдържащи картини) и съмнителни антики; а огромният позлатен герб на принца — коронка и златна гъба на алено поле (цветът на носните кърпички, които продаваше) — и сребърният фонтан на семейство Помпили блестяха по таваните, вратите и облицовката на стаите и над големите кадифени балдахини, приготвени за посрещането на папи и императори.

И тъй, Беки, която пристигна с пощенската кола от Флоренция и отседна в доста скромен хотел, успя да си намери покана за приема на принц Полония и прислужничката й я облече с особено голяма грижливост, след което тя отиде на този изискан бал под ръка с майор Лодър, с когото случайно пътуваше по това време (същият човек, който застреля принц Ровали в Неапол на следната година, а сър Джон Бъкскин го бе пердашил с бастуна си, защото в шапката си носеше четири карти повече, освен тези, с които играеше екарте). Когато тази двойка влезе в салоните, Беки забеляза някои лица, познати от по-щастливи времена, когато също не бе невинна, но тогава хората не бяха открили това. Майор Лодър познаваше доста чужденци, хора с остър поглед и бакенбарди, с изцапани лентички от ордени на петлиците и оскъдно бельо; обаче трябва да се отбележи, че собствените му съотечественици избягваха майора. Беки също познаваше някоя и друга от дамите — вдовици французойки, съмнителни италиански графини, чиито съпрузи се бяха отнесли зле с тях — ха, какво можем да кажем за този измет на обществото ние, които сме се движили между най-изисканото общество на Панаира на суетата? Ако играем, нека вършим това с чисти карти, а не с тази мръсна сбирщина.

И тъй, тя беше хванала под ръка майор Лодър и двамата минаха заедно през салоните, като изпиха доста голямо количество шампанско на бюфета, където хората се нахвърляха върху закуските. Когато нашите двама приятели хапнаха достатъчно, продължиха напред, докато стигнаха до розовия кадифен салон на принцесата (със статуята на Венера и големите венециански огледала в сребърни рамки) и където благородното семейство проявяваше гостоприемството си към своите най-високопоставени гости, които вечеряха около една кръгла маса. Беки си спомни, че и тя бе участвувала точно в такъв отбран малък банкет у лорд Стейн — и ето го, той седеше край масата на Полония и тя го видя.

Белегът от диаманта на бялото му плешиво лъскаво чело образуваше пламтяща червена рязка; червеникавите му бакенбарди сега бяха боядисани с възморава боя и това правеше бледото му лице още по-бледо. Той носеше яката и кордона на различните си ордени, както и синята панделка и Ордена на жартиерата; Той беше най-големият велможа там, макар че в салона се намираха един властвуващ херцог и едно кралско височество, със своите принцеси, а до негово сиятелство беше седнала красивата графиня Беладона, родена де Гландие, чийто съпруг (граф Паоло Беладона), твърде добре известен с прекрасните си ентомологически сбирки, отдавна беше отишъл с мисия при императора на Мароко.

Когато Беки съзря познатото и прославено лице, колко вулгарен й се видя изведнъж майор Лодър и как онзи омразен капитан Рук миришеше на тютюн! В един миг тя отново възприе, държането си на изискана дама и се помъчи да изглежда и да почувствува, че пак се намира в Мейфеър. «Онази жена ми се вижда глупава и с неприятен нрав — помисли си тя. — Уверена съм, че не умее да го забавлява. Да, той сигурно се отегчава с нея — а с мене никога не се отегчаваше.» Стотици такива трогателни надежди, страхове и възпоминания накараха малкото й сърце да се разтупа, когато тя погледна със светнали, очи (червилото, което бе сложила чак до клепките си, ги караше да бляскат) към високопоставения благородник. Когато носеше високите си ордени и отличия, лорд Стейн възприемаше също така и най-величествените си маниери и изглеждаше и говореше като същински знатен сановник, какъвто си беше всъщност. Беки го гледаше с възторг как се усмихва широко и как се държи едновременно с лекота и величественост. Ах, bon Dieu [110], какъв превъзходен събеседник беше, той, колко остроумен и приятен бе, какви благородни обноски имаше! И тя го бе заменила с майор Лодър, вмирисан на пури и на бренди, с капитан Рук, — с неговите файтонджийски шеги и тарикатски говор, и с техните подобни. «Чудя се дали ще ме познае» — помисли си тя. Лорд Стейн разговаряше и се смееше с една високопоставена дама до него, когато вдигна поглед и видя Беки.

Тя цяла се разтрепери, когато очите им се срещнаха, й му изпрати най-хубавата усмивка, която можа да сложи на лицето си, след това му направи мъничък, плах, умолителен реверанс. Вцепенен, той я погледна вперено за миг, също както Макбет сторил това при внезапното появяване, на Банко на лира, и остана да я гледа с отворена уста, когато онзи отвратителен майор Лодър я дръпна и отведе настрани.

— Елате в банкетната зала, мисис Р. — каза й той. — Като гледам как тези важни персони лапат, и аз огладнявам. Нека опитаме шампанското на стария. — Беки смяташе, че майорът и без това беше вече пил твърде много.

Следния ден тя отиде да се разхожда на хълма Пинчио — Хайд Парк на римските безделници, — като навярно се надяваше отново да зърне лорд Стейн. Но там тя срещна друг познат. Това беше мистър Фиш, довереното лице на негово сиятелство, който приближи и й кимна фамилиарно, като допря с пръст шапката си.

— Знаех, че мадам е тук — каза той, — проследих я от хотела й. Трябва да дам един съвет на мадам.

— От името на маркиз Стейн? — запита Беки, като възприе предишното си благородно държане, доколкото това й бе възможно, и не малко се развълнува, изпитвайки надежда и очакване.

— Не каза Фиш, — съветът е от мене. Рим е много нездравословно място.

— Не през този сезон, господин Фиш, Той става такъв едва След Великден.

— Казвам на мадам, че той е нездравословен и сега. За някои хора винаги има малария. Онзи проклет блатен вятър убива мнозина през всички сезони; Вижте какво, мадам Кроли, вие винаги сте били bon enfant [111]; и аз говоря за ваше добро, parole d’hanneur. Предупреждавам ви. Напуснете. Рим, казвам ви — иначе ще се разболеете и ще умрете.

Беки се разсмя, макар че бе обладана от гняв и ярост.

— Какво, да убиете мене, клетата! — каза тя. — Колко романтично! Нима лорд Стейн води със себе си убийци и носи ками в куфарите си? Ха! Ще остана само за да го дразня. Имам кой да ме защищава, докато съм тук.

Сега беше ред на господин Фиш да се изсмее.

— Да, ви защищават — каза той, — и кой? Майорът? Капитанът? Всеки един от тия картоиграчи, с които мадам дружи, е готов да вземе живота й за сто луидора. Ние знаем някои неща за майор Лодър (той е толкова майор, колкото аз съм маркиз), които биха го изпратили на каторга или на още по-лошо място. Знаем всичко и имаме приятели навсякъде. Знаем с кого сте се видели в Париж и какви роднини сте открили там. Да, мадам може да гледа вперено, но така си е — ние всичко знаем. На какво се дължи това, че никой британски посланик на континента не пожела да приеме мадам? Тя е обидила някого, който никога не прощава — чиято ярост се удвои, когато ви видя. Снощи той беше като луд, когато се прибра вкъщи. Мадам дьо Беладона му направи сцена заради вас и изпадна в ярост както обикновено.

— Аха, значи, всичко това идва от страна на мадам Беладона? — каза — Беки, пооблекчена малко, тъй като сведенията които току-що получи, я разтревожиха.

— Не, тя не е от значение — тя винаги е ревнива. Монсеньор заповяда това. Вие сбъркахте, че му се показахте. И ако останете тук, ще се разкайвате. Послушайте ме. Махнете се. Ето екипажа на милорда — и като дръпна Беки за ръка, той се втурна в една алея на градината, докато каретата на лорд Стейн, покрита с гербове и карана от великолепни коне, мина по булеварда, приютила мадам дьо Беладона, отпуснала се на възглавниците — мургава, сърдита и блестяща, с малко кученце на скута си и бял чадър за слънце над главата й, а изтегнат до нея се виждаше старият Стейн с позеленяло лице и широко отворени очи. Омраза, яд или желание все още ги караха да святкат; но обикновено, те бяха без блясък и гледаха изморено един свят, чиито удоволствия и красота вече бяха станали блудкави за изморения разгулен стар човек.

— Монсеньор още не се е съвзел от онова, което се случи тогава — прошепна господин Фиш на Ребека, докато каретата профуча край тях и тя надзърна иззад храстите, между които се беше скрила. «Това поне е утеха» — помисли си Беки. Дали милордът наистина имаше пагубни намерения спрямо мисис Беки, както й загатна Фиш, и последният бе отказал да се забърква в убийство; или просто му бе възложено да изплаши мисис Кроли и да я принуди да напусне града, където негово сиятелство възнамеряваше да прекара зимата, и нейното присъствие там в такъв случай щеше да му бъде крайно неприятно — това е въпрос, който никога не се разясни напълно, обаче заплахата оказа своето влияние върху малката женичка и тя не се опита да се натрапва на своя стар покровител.

Всекиму е известен печалният край на този благородник, който дойде за него в Неапол, два месеца подир френската революция през 1830 година, когато най-почитаемият Джордж Густавус, маркиз Стейн, граф Гонт, от ирландското благородничество, виконт Хелбъро, барон Грилзби, носител на най-благородния Орден на Жартиерата, на испанския Орден на Златното руно, на руския орден «Св. Николай» първа степен, на турския Орден на полумесеца, първи лорд на барутните складове, полковник от кралската милиция, член на управителния съвет на Британския музей, почетен член на управата на колежа Тринити Хаус, председател на клуба на белите монаси и доктор по юридическите науки почина след няколко удара, причинени, както се произнесоха лекарите, главно от вълнението, което негово сиятелство изпитал след падането на древната френска монархия.

В един от седмичниците се появи красноречива статия за него, в която се описваха добродетелите, величието, дарбите и добрите му дела. Чувствителността му, привързаността му към благородното кралско Бурбонско семейство, с което покойният се намираше в далечно сродство — това бяха неща от такова естество, че той не можа да понесе бедите, сполетели царствените му родственици. Тялото бе погребано в Неапол, а сърцето му — онова сърце, което винаги бе движено от най-великодушни и благородни чувства бе донесено в замъка Гонт в сребърна урна. «В негово лице — казваше мистър Уог — бедните и изкуството губят един свой най-благороден покровител, обществото — едно от най-блестящите си украшения, а Англия — един от най-преданите си патриоти и политици» и т.н. и т.н.

Завещанието му бе оспорено и се направи опит да се изтръгне от мадам Беладона прочутият диамант, наречен «европейско око», който негово сиятелство винаги носеше на показалеца си и за който се говореше, че тя го извадила от пръста му след многооплакваната му кончина. Но неговият доверен приятел и чиновник, господин Фиш, доказа, че пръстенът бил подарен на казаната мадам дьо Беладона два дни преди смъртта на маркиза, също както и банкнотите, скъпоценностите, неаполитанските и френските ценни книжа, намерени в бюрото на негово сиятелство, които неговите наследници се опитаха да изискат от тази пострадала жена.

(обратно)

Глава LXV Изпълнена с работа и удоволствия

В деня след срещата край игралната маса Джоз се облече и нагласи с особено усърдие и без да сметне за необходимо да каже каквото я да било на някого от близките си за случилото се предната вечер, а също и без да ги покани да го придружат в разходката му, излезе рано от къщи и не след дълго се намери пред вратата на хотел «Слонът». Поради празненствата той беше изпълнен с посетители, а масите на улицата вече бяха заобиколени от хора, които пиеха слаба бира — националното питие, и салоните за публиката бяха потънали в дим от цигари. По своя важен начин и с тромавия си немски език Джоз запита за лицето, което търсеше, и бе отправен под самия покрив на хотела, над стаите на първия етаж от горе на долу, където обитаваха търговски пътници, изложили своите скъпоценности и платове; над втория етаж, заеман от главния директор на игралното казино; над третия етаж, чиито стаи бяха изпълнени с банда прочути акробати и циркови артисти; и тъй нататък — чак до малките стаички най-горе, където, между студенти, пътуващи търговци, дребни продавачи и селяни, пристигнали за празника, Беки беше намерила едно малко гнезденце.

Ребека обичаше живота. Тя се чувствуваше като у дома си с всички от това място — акробати, търговски пътници, студенти, дребни артисти. Притежаваше необузданата природа на скитница — наследена от баща й и майка й, и двамата бохеми, станали такива по наклонност и поради обстоятелствата. Ако наблизо нямаше някой лорд, тя би разговаряла с най-голямо удоволствие и с лакея му. Възбудата, шумът, пиенето, пушенето, бърборенето на евреите търговци, надутите и важни обноски на бедните циркови артисти, професионалните приказки на уредниците на хазартни игри, песните и лудориите на студентите — цялата врява и олелия на това място радваше и възбуждаше малката жена дори тогава, когато нямаше щастие в играта и се чудеше с какво да заплати сметката си. А колко приятно й беше всичко това сега, когато кесията й беше пълна с парите, спечелени за кея миналата вечер от малкия Джорджи!

Със скърцане и пухтене Джоз най-после се изкачи по най-горните стъпала и като стъпи задъхан от умора на площадката, започна да изтрива лицето си и да се оглежда за стая, № 92, където му бяха казали, че се намирала личността, която търси. Вратата на отсрещната стая, № 90, беше отворена и един студент с високи ботуши и нечиста вратовръзка лежеше на леглото и пушеше дълга лула, докато друг студент е жълтеникава дълга коса, също така с елегантен, но нечист жакет, беше коленичил пред № 92, като викаше през ключалката и умоляваше за нещо лицето, което се намираше вътре.

— Махни се — каза един добре познат глас, който накара Джоз да трепне. — Очаквам някого; очаквам дядо си. Той не трябва да ви види там.

— Прекрасна англичанко — крещеше коленичилият студент със светлокафявите къдрици и големият пръстен, — съжалете се над нас. Обещайте, че ще ни правите компания. Вечеряйте с мене и Фриц в ресторанта в парка. Ще поръчаме печени фазани, пудинг със сливи и френско вино. Ще умрем, ако не го направите.

— Наистина ще умрем — каза младият благородник от леглото си. Този беше отговорът, който достигна до ушите на Джоз, но той не го разбра по простата причина, че никога не бе учил езика, на който се водеше.

— Номер деветдесет и две, моля — каза Джоз по най-надут начин на развален френски език, когато му беше възможно вече да проговори.

— Деветдесет и две! — възкликна студентът, като скочи на крака и изтича в стаята си, където заключи вратата и където Джоз го чу де се смее с приятеля си на леглото.

Бенгалският джентълмен стоеше смутен от тази случка, когато вратата на № 92 се отвори и малката главичка на Беки, с изписана на лицето й дяволитост надникна навън. Тя зърна Джоз.

— О, това сте вие — каза тя, като излезе. — С какво нетърпение ви очаквах! Чакайте! Не влизайте още, след една минутка. — И в тази минутка тя сложи една кутийка червило, едно шише с коняк и една чиния с парчета студено месо в кревата, пооглади косата си и най-после покани вътре гостенина си.

Беше облечена със сутрешна роба, малко поизвехтяла и зацапана, с петна от помада тук-таме. Но белите й хубави ръце се показваха привлекателно от широките ръкави на дрехата, която беше стегнато опасана около кръста, за да подчертае хубавата фигурка на тази, която я носеше. Тя хвана Джоз за ръка и го въведе в таванското помещение.

— Влезте — каза му тя, — влезте да си поговорим. Седнете на онзи стол там — и стисна леко ръката на цивилния джентълмен и със смях го бутна към стола. Самата тя седна на леглото — не върху бутилката и чинията, можете да бъдете уверени в това, на които Джоз би могъл да се намести, ако бе избрал да седне там. И тъй, тя започна да разговаря със своя стар обожател.

— Колко малко са ви променили годините! — каза тя с нежно любопитен поглед. — Бих ви познала навсякъде. Каква утеха е да види човек искреното честно лице на някой стар приятел, когато се намира между чужди хора!

Откровено казано, искреното честно лице в този миг имаше всяко друго изражение, но не и такова на искреност и честност; тъкмо обратното — видът му беше смутен и безпокоен. Джоз оглеждаше скромната малка стаичка, в която бе намерил старата си любов. Една от роклите й беше просната на леглото, друга висеше на една кука на вратата; бонето й закриваше половината от огледалото, до което се виждаха чифт прелестни бронзово боядисани обувки. На масичката край леглото лежеше един френски роман.

— Бих ви познала навсякъде — продължи тя. — Има някои неща, които една жена никога не забравя. И вие бяхте първият мъж, когото… когото видях.

— Наистина ли? — каза Джоз. — Боже мой, нима, нима наистина е така?

— Когато напуснах Чизик със сестра ви, аз бях още почти дете — каза Беки. — Как е това мило създание? Ах, нейният съпруг беше лош човек и тя горкичката много го ревнуваше от мене. Като че ли той много ме интересуваше, тъй като всъщност имаше друг човек, който… но… нека не говорим за миналото — и тя потърка очи с носната кърпичка със скъсаната дантела. — Не е ли чудно, че в тази стая намирате една жена, която е свикнала да живее в съвсем друг свят? Преживяла съм толкова мъки и разочарования, Джоузеф Седли, карали са ме така жестоко да страдам, че понякога съм просто като луда. Не мога да се удържа на едно място, а скитам тук и там неспокойна и нещастна. Всичките ми приятели се показаха неверни към мене — всички. В този свят няма нито едни честен човек. Аз бях най-вярната съпруга, която някога е съществувала, макар че се омъжих за съпруга си напук, защото имаше един друг, който… но това няма значение. Бях му вярна — и той ме потъпка й изостави. Бях най-нежната майка. Имах едно-единствено дете, едно съкровище, една надежда, една радост, над която треперех с искрена майчина обич, която беше моят живот, моята молитва, моето… моето благословение; и… и ми го отнеха. — Тук тя сложи ръка на сърцето си с горчиво отчаяние, като зарови за миг лице в леглото.

Шишето с коняка под одеялото се чукна в чинията със студената наденица. Изглежда, и двете се трогнаха от проявата на толкова скръб. Макс и Фриц стояха вън до вратата, като слушаха смаяни въздишките и стоновете на мисис Беки. И Джоз също така доста се изплаши и трогна, като видя в какво положение се намира бившата му възлюбена. След това тя започна да му разправя историята си — такава простичка и безизкуствена история, от която на човек му става съвсем ясно, че ако някога някой белоснежен ангел е избягал от небето, за да бъде подложен на пъклените машинации и злодейства на лошите хора тук на земята — то именно това непорочно същество, тази мъченица седеше сега на леглото пред Джоз — на леглото върху коняченото шише.

Те прекараха доста време в дълъг, приятелски, доверителен разговор, през време на който на Джоз дадоха да разбере (но по начин, който ни най-малко не го уплаши, нито обиди), че сърцето на Беки най-напред се научило да тупти в неговото очарователно присъствие; че Джордж Озбърн действително я ухажвал най-неоснователно, което обстоятелство може би станало причина за ревността на Амелия и за скъсването на отношенията им; но че Беки никога не насърчавала този нещастен офицер и никога не преставала да мисли за Джоз още от първия ден, когато го видяла, макар, разбира се, задълженията й на женена жена да са стояли на първо място — задължения, които тя винаги спазвала и които ще пази до смъртния си час или докато пословично лошият климат, в който живее полковник Кроли, я освободи от едно иго, което жестокостта му бе направила тъй омразно за нея.

Джоз си отиде убеден, че тя е една най-добродетелна, както и най-очарователна жена, и той прекара през ума си какви ли не благородни планове за нейното благоденствие. Преследването, на което беше подложена, трябваше да спре — тя трябва да се върне в обществото, на което бе истинско украшение. Той ще види какво може да направи в тази насока. Тя трябва да напусне това място и да се настани в някаква тиха квартира. Амелия трябва да я посещава и отново да я дари с приятелството си. Той ще нареди всичко това и ще се посъветва с майора. Когато се разделяха, тя пророни сълзи на най-сърдечна благодарност и стисна ръката му, когато галантният едър джентълмен се наведе да целуне нейната.

И тъй, Беки изпрати Джоз от малката си таванска стаичка с такава грация, сякаш беше в някакъв дворец; и след като този пълен джентълмен изчезна надолу по стълбата, Макс и Фриц излязоха от дупката си, и двамата с лули в уста, и тя се забавляваше, като им имитираше Джоз, докато дъвчеше своя студен хляб и наденица и си пийваше от любимата си бутилка бренди с вода.

Джоз отиде много тържествено в жилището на Добин и там му предаде трогателната история, която току-що бе научил, но без да спомене нещо за играта на карти предната вечер. И тогава двамата джентълмени започнаха да се съветват относно начина, по който можеха да бъдат най-полезни на мисис Беки, докато в същото време тя довършваше прекъсната си студена закуска.

Как бе станало тъй, че тя бе дошла в този малък градец? Как се бе случило тъй, че беше останала без приятели и скиташе сама? Лесен, е пътят, който води надолу, и нека прескочим тази част от историята й, в която се говори за спускането й в низините. Сега тя не беше по-лоша, отколкото през дните на благополучието си — само че понастоящем щастието й не работеше.

А що се отнася до мисис Амелия, по природа тя беше толкова мекушава и глупавичка, че когато научеше как някой е нещастен, сърцето й веднага се смекчаваше към страдалеца; тъй като самата никога не бе извършила някакъв смъртен грях, тя не изпитваше онова отвращение към злото, с което се отличава много по-опитният моралист. Ако разглезеше всеки, който се приближаваше до нея, с добрината си и с ласкавите си думи; ако искаше извинение от слугите за това, че ги безпокоеше, когато позвънеше за тях; ако искаше прошка от продавача, който й показваше парче коприна, или правеше реверанс на уличната метачка, като я хвалеше за добре изметения плочник — а тя беше способна едва ли не на всяка една от тези глупости, — мисълта, че една стара позната сега е нещастна, изпълваше сърцето й с жал, и тя надаваше да се издума, че човек може заслужено да страда. Ако светът се управляваше според нейните закони, в него нямаше да царува кой знае какъв ред, но не съществуват много жени, особено по върховете на обществото; които да приличат на нея. Уверен съм, че тя би премахнала, всички тъмници, наказания, белезници, побоища, всяка сиромашия, болест, глад — ако имаше сила за това; и беше такова мекушаво създание, че — трябва да признаем — бе способна дори да забрави и смъртната обида.

Когато майорът научи от Джоз за сантименталното му приключение, то далеч не го развълнува толкова, колкото бе развълнувало джентълмена от Бенгалия. Тъкмо обратното — чувствата, които изпита, бяха всичко друго, но не и приятни.

— Я виж ти — каза той, — значи, онази лисичка пак се е появила, така ли? — Той никога не бе изпитвал и най-слаба симпатия към нея и се бе отнасял с най-голямо недоверие още от първия миг, когато зелените й очи бяха погледнали и се бяха отвърнали от неговите.

— Това малко дяволче носи беда, където и да отиде — каза непочтително майорът. — Кой знае какъв живот е водила напоследък! И какво я е докарало сама в чужбина? Ме ми разправяйте за преследвачи и неприятели; една честна жена винаги има приятели и никога не се отделя от семейството си. Защо е напуснала съпруга си? Той може да е бил нехранимайко и лош, както вие твърдите. Винаги си е бил такъв. Много добре си спомням този негодник, и как мамеше и лъжеше клетия Джордж! Нямаше ли някакъв скандал във връзка с раздялата им? Мисля, че чувах нещо подобно — каза майорът, който нямаше голяма слабост към клюките. И Джоз напразно се мъчеше да го убеди, че мисис Беки е една злочеста и добродетелна жена.

— Добре, добре; нека питаме мисис Джордж — каза този голям дипломат, майорът. — Нека отидем да се посъветваме с нея. Предполагам, ще признаете, че тя поне съди справедливо и знае кое е право при подобни случаи.

— Хм! Еми не е лоша — каза Джоз, който не беше влюбен в сестра си.

— Не е лоша? Боже мой, сър; тя е най-прекрасната лейди, която съм срещал в живота си — сопнато каза майорът. — Нека веднага да отидем при нея и да я попитаме дали е редно да се правят посещения на онази жена, или не — аз ще се съглася с нейната присъда, каквато и да е тя. — Този хитър наш майор беше уверен в себе си, че и Амелия ще възприеме неговото становище. Той не бе забравил, че по едно време тя бе изпитвала най-жестока ревност към Ребека, и то с пълно право, и че никога не споменаваше името й, без чувство на уплаха и ужас. «Ревнивата жена никога не прощава» — помисли си майорът и с тази мисъл той тръгна с Джоз към къщата на мисис Джордж отсреща, където тя чуруликаше пред мадам Щрумф, която бе дошла за урок по пеене.

Когато тази дама си отиде, Джоз започна да говори по въпроса е обичайните си надути изрази.

— Амелия, миличка — каза той, — току-що ми се случи едно най-необикновено — да, бог е свидетел, — най-необикновено приключение; една стара приятелка — една интересна стара твоя приятелка току-що е пристигнала и аз бих желал ти да се видиш с нея.

— Я виж! — каза Амелия. — Коя е тя? Майор Добин, моля ви, няма защо да чупите ножиците ми. — Майорът ги въртеше в ръцете си около малката верижка, която понякога стоеше окачена на кръста на притежателната им, и по този начин излагаше на опасност собственото си око.

— Става дума за една жена, която аз много ненавиждам — каза упорито майорът — и която и вие нямате основание да обичате.

— Това е Ребека, положителна съм, че е Ребека — рече Амелия силно развълнувана, като поруменя.

— Права сте. Вие винаги сте права — отвърна Добин. И Брюксел, Ватерло, минали времена, мъки, страдания, възпоминания нахлуха в нежното сърце на Амелия и му причиниха остра болка.

— Не ме карай да се виждам с нея — продължи Еми. — Не бих могла да я погледна.

— Нали ви казах — обърна се Добин към Джоз.

— Тя е много нещастна и… и тъй нататък — каза Джоз. — Много е бедна и беззащитна и е била болна — много, болна — и онзи мошеник, мъжът й, я напуснал.

— Ах! — възкликна Амелия.

— Няма никакъв близък — продължи Джоз не без известна хитрост. — И каза, че вярва в тебе. Тя е толкова нещастна, Еми. Едва ли не е подлудяла от скръб. Това, което ми разправи, много ме трогна, честна дума. И така ангелски понася всички тези беди. Цялото й семейство се е показало ужасно жестоко към нея.

— Клетото същество! — каза Амелия.

— И ако не си намери някоя приятелска душа, тя казва, че ще умре — продължи Джоз с нисък, треперлив глас. — Боже мой, знаеш ли, че е правила опит за самоубийство? Винаги носи със себе си лауданум — видях шишето в стаята й — такава мизерна малка стаичка в треторазреден хотел — чак горе под покрива. Аз ходих там.

Това, изглежда, не оказа въздействие върху Еми. Тя дори се поусмихна. Навярно си бе представила как Джоз се е задъхвал по стълбите.

— Просто не е на себе си от скръб — подхвана отново той. — Ужасни са страданията, които тази жена е трябвало да понася. Имала едно малко момче, на възраст колкото Джорджи.

— Да, да, спомням си такова нещо — забеляза Еми. — Е, и какво?

— Най-хубавото дете, което някога се е раждало — продължи Джоз, който беше много дебел и лесно се трогваше, и разказът на Беки много го бе развълнувал. — Същинско ангелче, което обожавало майка си. Онези грубияни го откъснали разплакано от майчините му обятия и нито веднъж не му позволили да я види.

— Скъпи Джоузеф! — извика Еми, като скочи изведнъж. — Нека отидем да я видим още сега. — И тя изтича в спалнята си, сложи развълнувано бонето си, излезе с шала си на ръка и заповяда на Добин да я последва.

Той отиде и я наметна с шала — бял кашмирен шал, който й беше донесъл от Индия. Майорът виждаше, че няма какво друго да прави, освен да я послуша; тя го взе под ръка и тръгнаха.

— Стая № 92 в хотел «Слонът», на четвъртия етаж — каза Джоз, който може би нямаше голямо желание още веднъж да се изкачва по стълбата; но застана на прозореца на всекидневната си, откъдето се виждаше «Слонът», и забеляза как двамата минаха през пазара.

Добре беше, че и Беки ги видя от своя таван; защото тя и двамата студенти бъбреха и се смееха там — тъкмо се подиграваха на външния вид на Ребекиния дядо — на чието пристигане и отиване те бяха станали свидетели, — но тя има време да ги отпрати и да оправи стаята си, преди съдържателят на хотела, който знаеше, че в двореца много обичат мисис Озбърн и поради това много я уважаваше, да я бе повел заедно с майора нагоре по стълбите.

— Любезна госпожо, любезна госпожо! — каза съдържателят, като почука на вратата на Беки; предишният ден той я бе нарекъл «мадам» и съвсем не се беше показал особено любезен към нея.

— Кой е? — попита Беки, като показа глава навън и нададе малък писък. Пред вратата се виждаше Еми, цяла разтреперана, и Добин, високият майор, със своя бамбуков бастун.

Той стоеше отстрани и наблюдаваше интересната сцена. Еми се хвърли с протегнати ръце към Ребека, като в миг й прости и я прегърна и целуна от цялото си сърце. Ах, малка клетнице, кога по-рано устните ти са били дарявани с такива чисти целувки?

(обратно)

Глава LXVI Любовно недоразумение

Добротата и откровеността на Амелия бяха в състояние да трогнат дори и такава закоравяла малка грешница като Беки. Тя отвърна на ласките и нежните думи на Еми с нещо много прилично на благодарност и с чувство, което, ако не беше трайно, за миг поне беше почти искрено. Историята с детето, «откъснато разплакано от обятията й», беше много сполучлива измислица от нейна страна. С това именно страшно нещастие Беки спечели отново приятелството на Амелия и можем да бъдем уверени, че този беше едни от първите въпроси, за който клетата добродушна Еми заговори на новонамерената си позната.

— И, значи, те ти отнеха скъпото детенце, така ли? — извика, нашата малка наивница. — О, Ребека, бедна ми изстрадала приятелко, аз зная какво значи да изгубиш детето си и мога да съчувствувам на тези, които са преживели подобно нещо. Но дано небето ти помогне да си го възвърнеш, също както милостивото провидение ми възвърна и моето.

— Детето, моето дете? О, да, страданията ми бяха ужасни — призна Беки и може би не без известно угризение на съвестта. Неприятно й беше, че трябваше веднага да започне да лъже в отговор на толкова голямо доверие и искреност. Но това е нещастието да си служиш с този вид измама. Когато силата на една лъжа се изчерпи, човек трябва да изкове друга, за да я измести; и така числото на лъжите, които сме пуснали в движение се увеличава и опасността да ни заловят се увеличава всеки ден.

— Страданията ми — продължи Беки — бяха ужасни (дано не седне върху шишето), когато ми го взеха; мислех си, че ще умра; но за щастие получих мозъчна треска, през време на която докторът ме смяташе за загубена, но… но оздравях и… и ето ме сега, бедна и самотна.

— На колко години е той? — запита Еми.

— Единадесет — каза Беки.

— Единадесет! — възкликна другата. — Но, но нали той се роди в една и съща година с Джорджи, който е…

— Зная, зная — извика Беки, която, откровено казано, съвсем беше забравила Родъновата възраст. — Мъката ме накара да забравя толкова неща, скъпа ми Амелия. Много съм се изменила. Понякога съм просто като луда. Беше единадесетгодишен, когато ми го отнеха. Господ да благослови сладичкото му личице — нито веднъж не го видях след това.

— Светъл ли беше или тъмен? — продължи нашата наивна Еми. — Покажи ми косата му.

Беки едва не се изсмя на простодушността й.

— Не днес, миличка, друг път, когато пристигне багажът ми от Лайпциг, откъдето се запътих за тук. Ще ти покажа и портретчето му, което нарисувах в по-щастливи дни.

— Клетата Беки, клетата Беки! — каза Амелия. — Колко благодарна, колко благодарна трябва да бъда! — И после тя започна да мисли, както обикновено, как нейното момче е най-хубавото, най-доброто и най-умното в целия свят.

— Ти ще видиш моя Джорджи — бяха единствените думи, които тя сметна за най-подходяща утеха за Беки. Ако нещо беше в състояние да я подкрепи, само това можеше да го стори.

И тъй, двете жени продължиха да говорят още около един час и повече, през което време Беки разправи на приятелката си пълно и подробно своята история. Разкри й как женитбата й с Родън Кроли винаги била гледана от семейството с най-голяма ненавист; как етърва й (страшно хитра жена) настроила съпруга й против нея; как той завързал разни нежелателни връзки, които охладили отношенията им; как тя понасяла всичко — бедност, незачитане, студенина от съществото, което най-много обичала — и всичко това само заради детето, как, най-накрая, поради една крайно жестока несправедливост, тя се видяла принудена да поиска да се разделят, когато онзи клетник — съпругът й, не се посвенил да поиска от нея да пожертвува доброто си име, за да може той да получи служба благодарение на влиянието на един много високопоставен, но напълно безпринципен човек — не друг, а самият маркиз Стейн. Това отвратително чудовище!

Тази част от изобилната си със случки история Беки предаде с най-голяма женска деликатност и със силно чувство на наранена добродетелност. Принудена да избяга от покрива на съпруга си поради тази обида, тя била преследвана от отмъстителността на страхливеца Родън, който й отнел детето. И тъй, Беки заяви, че сега е само една скитница — бедна, беззащитна, нещастна и без приятели…

Еми прие тази история, разправена й доста надълго, по начин, който хората, запознати с характера й, могат добре да си представят. Тя се разтрепери от възмущение, като научи за поведението на отвратителния Родън и безпринципния Стейн. В очите й проблясваше възмущение при всяко едно от изреченията, с които Беки описваше преследванията от страна на аристократичните й роднини и неверността на съпруга й. (Беки не се нахвърляше върху него. Тя говореше повече с тъга, отколкото с яд. Нали толкова го бе обичала по-рано и нали той беше бащата на детето й?) А що се отнася до сцената на раздялата с момчето — докато Беки я описваше, Еми се разплака най-неудържимо, така че изкусната малка актриса трябва да е била очарована от въздействието върху зрителката, оказано от представлението й.

Докато дамите водеха този разговор, постоянният придружник на Амелия — майорът (който, разбира се, не искаше да прекъсне тяхната беседа и се измори да скърца напред-назад по тясното коридорче на стълбата, чийто таван докосваше шапката му), слезе в приземния етаж на странноприемницата и влезе в общата зала, откъдето започваше стълбата. Това помещение винаги е обвито в дим и напръскано с бира. На една нечиста маса се виждат десетки медни светилници с лоени свещи за пътниците, чиито ключове висят в редици над свещите. Еми бе преминала поруменяла през това място, където бяха събрани най-различни хора: тиролски продавачи на ръкавици и търговци на бельо от дунавските страни, с техните товари стока; студенти, които се подкрепяха с хлебчета с масло и месо; безделници, които играеха карти или домино на изцапаните с бира маси; циркови артисти, които се освежаваха през антрактите на представленията — с една дума, целият измет на един немски хан по време на панаир. Келнерът донесе на майора глинена кана с бира, като нещо, което се разбира само по себе си; и той извади пура и започна да се забавлява с това вредно удоволствие и с вестника, докато дамата му слезе и го повика.

След малко Макс и Фриц слязоха долу, с килнати шапки, с дрънкащи шпори и украсени с гербове и пискюли лули. Те окачиха ключа си на № 90 и си поръчаха необходимата порция хляб с масло и бира. Двамата студенти седнаха на масата на майора и се впуснаха в разговор, части от който той не можеше да не дочуе. Приказките им бяха главно за жени, за дуели и за гуляи в близкия университет на Шлопенхаузен, от който прочут източник на знания те бяха току-що дошли с дилижанса, заедно с Беки, както стана ясно, за да присъствуват на сватбените тържества в Пъмперникъл.

— Малката англичанка изглежда, че има доста приятели — обърна се Макс на френски към своя другар. — След като дебелият й дядо си отиде, при нея дойде една миличка нейна съотечественичка. Чух ги как бъбреха и хленчеха заедно в стаята на малката женичка.

— Трябва да вземем билети за концерта й — каза Фриц. — Имаш ли пари, Макс?

— Ами — каза другият, — концертът е само празни приказки. Ханс каза, че тя обявила един в Лайпциг и гражданите взели много билети. Но тя офейкала, без да пее. Вечерта в дилижанса каза, че пианистът й се разболял в Дрезден. Уверен съм, че тя не може да пее. Гласът й е прегракнал като твоя — о ти, потънало в бира същество!

— Да, наистина, че е прегракнал. Чух я как се опитва да пее на прозореца си една ужасна английска балада, наречена «Розата на балкона».

— Пиенето и пеенето не могат да вървят ръка за ръка — забеляза Фриц с червения нос, който очевидно предпочиташе първото забавление. — Не, няма да вземаш никакви билети. Снощи тя спечели доста на карти. Видях как накара едно англичанче да играе заради нея. Ще похарчим парите си тук или в театъра или пък ще я почерпим с френско вино и коняк в парка на Аурелиус, но никакви билети няма да купуваме. Какво ще кажеш, да пийнем ли по още едно канче бира? — И след като един след друг потопиха русите си бакенбарди в съответните канчета, те ги засукаха и излязоха навън.

Майорът, който беше видял как окачиха ключа на № 90 на мястото му и чу разговора на двамата студенти, лесно разбра, че думите им се отнасяха за Беки. «Този дявол отново е почнал стария си занаят» — помисли си той и се усмихна, като си спомни как в миналото тя отчаяно бе флиртувала с Джоз и колко смешно бе завършило това приключение. Той и Джордж често се бяха смели на тази случка, докато няколко седмици след женитбата на Джордж и той също бе хванат в мрежите на тази сирена, когато приятелят му подозираше, че двамата добре са се разбрали, но предпочиташе да не обръща внимание на това. Уилям се чувствуваше твърде засрамен и засегнат, за да се опитва да разгадава тази срамна мистерия, макар че веднъж, изглежда, под натиска на угризенията си, Джордж му бе загатнал за нея. Това стана сутринта на битката при Ватерло, когато двамата млади хора стояха на предната линия и оглеждаха черната тълпа французи, които се движеха на отсрещните височини, а дъждът валеше. «Забърках се в глупаво приключение с една жена — бе казал Джордж. — Радвам се, че тръгнахме на поход. Ако падна, надявам се, че Еми никога не ще узнае за тази работа. Как искам никога да не я бях започвал!» И Уилям с радост си бе мислил и неведнаж бе утешавал клетата Джорджова вдовица, като й бе разправял, че след като си взел сбогом с жена си и след битката при Катр Бра Озбърн му говорил с любов и нежност за баща си и жена си. Това обстоятелство той бе подчертал особено силно и при разговорите си със стария Озбърн и по този начин бе сдобрил стария джентълмен с паметта на неговия син в края на живота му.

«И, значи, това дяволско създание продължава старите си интриги — мислеше си Уилям. — Бих желал да е на сто мили далеч оттук. Тя носи нещастие, където и да отиде.» И тези неприятни мисли се ронеха в главата му, склонена между ръцете, а вестник «Пъмперникъл Газет» от миналата седмица стоеше непрочетен под носа му, когато някой го потупа със слънчобрана и като погледна, той видя мисис Амелия.

Тази жена имаше обичай да тормози майор Добин (тъй като и най-слабото човешко същество може да господствува над някой друг) и го пращаше тук-там, заповядваше му това-онова, сякаш той беше някакво голямо нюфаундлендско куче. Картинно казано, той обичаше да се хвърля във водата, ако тя му кажеше: «Добин, дръж!» — и да подскача подире й с чантичката й в уста. Напразно ще сме писали този роман, ако читателят не е доловил, че майорът беше един глупаво влюбен човек.

— Защо не ме чакахте, сър, да ме придружите надолу? — каза тя, като тръсна леко глава и му направи най-ироничен реверанс.

— Таванът беше много нисък за моя ръст — отвърна той със смешен, търсещ милост поглед. Радостен, че може да й подаде ръката си и да я отведе от това отвратително опушено място, той би си отишъл, без дори да си спомни за келнера, ако този младеж не бе изтичал подир него и не бе го спрял на прага на «Слонът», за да го накара да плати бирата, която не бе изпил. Еми се разсмя. Тя му каза, че бил лош човек, който искал да избяга, без да заплати дълга си, и дори направи няколко шеги във връзка със случката и с бирата изобщо. Тя беше весела и в повишено настроение и бодро пристъпваше по пазарния площад. Искаше още веднага да се види с Джоз. Майорът се смееше на бурните чувства, проявени от мисис Амелия, тъй като, откровено казано, не й се случваше много често да иска да види брат си «още веднага».

Намериха цивилния в неговия салон на първия етаж. Той се разхождаше из стаята, хапеше нокти и поглеждаше през площада към хотел «Слонът», както бе вършил това най-малко сто пъти през последния един час, докато Еми седеше уединена с приятелката си в таванската стаичка, а майорът барабанеше с пръсти по мокрите от бира маси на общата зала долу, крайно нетърпелив да види мисис Озбърн.

— Е? — каза той.

— Милото клето създание, колко много е изстрадало! — възкликна Еми.

— Милостиви боже, да — каза Джоз и поклати глава, така че бузите му потрепериха като желе.

— Тя би могла да вземе стаята на Пейн, която ще се качи горе — продължи Еми. Пейн беше личната прислужница на мисис Озбърн, която куриерът се чувствуваше длъжен да ухажва и която Джорджи забавляваше със страшни разкази за германски разбойници и духове. Тя прекарваше времето си главно като мърмореше, даваше заповеди на господарката си и заявяваше, че още на следната сутрин ще се завърне в родното си село Чапам. — Тя би могла да вземе стаята на Пейн — каза Еми.

— Какво? Да не би да искате да кажете, че възнамерявате да настаните онази жена тук, вкъщи? — сопна се майорът, като скочи.

— Разбира се, точно така — каза Амелия с вид на най-голяма невинност. — Не се ядосвайте и не чупете мебелите, майор Добин. Разбира се, че ще я настаним тук.

— Разбира се, миличка — потвърди и Джоз.

— Горкото създание, след всичките й страдания — продължи Еми. — Ужасният й банкер фалирал и избягал; съпругът й — проклетникът такъв — я напуснал и й отнел детето (тук тя сви малките си юмручета и ги разтърси заканително, така че майорът с удоволствие наблюдаваше безстрашната малка жена) — милото, клето същество! Съвсем сама и принудена да дава уроци по пеене, за да си изкарва прехраната — и да не я приемем тук ли?

— Вземайте от нея уроци, скъпа ми мисис Джордж — извика майорът, — но не я довеждайте вкъщи. Умолявам ви да не го правите.

— Ами, ами — каза Джоз.

— Вие, който сте винаги толкова добър и милостив — поне такъв бяхте по-рано, — наистина ме учудвате, майор Уилям — извика Амелия. — Нима не трябва да й се помогне тъкмо сега, когато е толкова злочеста? Тъкмо сега е времето да я подкрепим. Най-старата приятелка, която съм имала, и…

— Тя невинаги е била ваша приятелка, Амелия — каза майорът, който се беше много ядосал. Това загатване беше твърде много за Еми, Тя погледна почти гневно Добин и каза:

— Как не ви е срам, майор Добин! — и след като изпрати този изстрел, излезе от стаята с най-наперен вид и затвори шумно вратата на стаята си, изпълнена с възмущение.

— Да прави намек за това! — възкликна тя, когато вратата беше затворена. — Колко жестоко беше от негова страна да ми напомня за тази работа — и тя погледна портрета на Джордж, окачен, както обикновено, с портретчето на момчето под него. — Много беше жестоко. Ако бях простила всичко, защо трябваше той да заговори?! И тъкмо от неговите собствени устни научих колко неоснователна е била ревността ми; и че ти беше невинен — да, ти беше невинен, мой светецо на небето!

Тя се заразхожда из стаята разтреперана и възмутена. После отиде и се облегна на скрина, над който беше окачен портретът, и дълго стоя там с поглед, вперен в образа на Джордж. Очите му сякаш я гледаха с укор, който се усилваше, колкото по-дълго го гледаше тя. Скъпите ранни възпоминания за краткотрайния разцвет на любовта им нахлуха в паметта й. Раната, която годините едва бяха затворили, започна отново да кърви и, о, с каква остра болка! Тя не можеше да издържи укорите на съпруга си там пред нея. Не, това беше невъзможно! Невъзможно!

Клетият Добин! Клетият добър Уилям! Онази злощастна дума бе съборила построеното през толкова много години — сградата на толкова годишна любов и преданост, издигната върху толкова тайни и скрити основи, където лежаха притаени страсти, неразказани никому мъки, неоткрити жертви, — една малка думица бе изречена и изграденият от надежди дворец се сгромоляса, една думичка, и тя пропъди птичето, което той цял живот се бе мъчил да примами!

Макар и от вида на Амелия Уилям да разбра, че е настъпила голяма криза, той все пак продължи да моли Седли с най-силни изрази да се пази от Ребека; и ревностно, едва ли не безумно заклеваше Джоз да не я приема. Той умоляваше мистър Седли поне да разпита за нея; разправи му как бе научил, че тя се движи в обществото на картоиграчи и хора с лошо име; разкри му какви беди бе носила в миналото — как двамата с Родън бяха подвели клетият Джордж към провала — как сега сама признаваше, че е разделена със съпруга си и навярно съществуваше сериозно основание за това. Каква опасна приятелка ще бъде тя на сестра му, която не познава живота! Уилям молеше Джоз с всичкото си красноречие и с много по-голяма енергичност, отколкото този тих джентълмен обикновено проявяваше, да държи Ребека далеч от дома си.

Ако не беше толкова настоятелен или ако бе проявил по-голяма ловкост, той може би щеше да успее с молбите си към Джоз; но цивилният джентълмен се дразнеше не малко от превъзходството, което той си въобразяваше, че майорът постоянно показва спрямо него, така че сега започна да му държи гръмка реч, в която заявяваше, че бил способен сам да защищава своята чест, че не желаел никой да му се бърка в работите и, с една дума, прояви намерението си да се възпротиви на майора, когато разговорът им — доста дълъг и бурен — се прекрати по възможно най-простия начин, а именно от появяването на мисис Беки с един носач от хотел «Слонът», натоварен с доста скромничкия й багаж.

Тя поздрави домакина на къщата с нежна почтителност и се здрависа плахо, но любезно с майор Добин, който, както инстинктът й веднага подсказа, беше неин неприятел и бе приказвал против нея. Шумът и тропотът от пристигането й доведоха Амелия от нейната стая. Еми прегърна гостенката си с най-голяма топлота и не обърна никакво внимание на майора, като само му хвърли ядосан поглед — най-несправедливия и презрителен поглед, който бе отправян от клетата малка жена през целия й живот. Но тя си имаше собствени причини за това и беше твърдо решила да му се сърди. И Добин, възмутен от тази несправедливост, но без да се чувствува победен, си излезе, като се поклони със също тъй надменен поклон, какъвто беше и презрителният реверанс, с който малката жена бе благоволила да му каже сбогом.

След като той си отиде, Еми се показа особено оживена и мила към Ребека, шеташе насам-натам из жилището и настани гостенката си в определената за нея стая с такова усърдие и пъргавина, каквито нашата кротка малка приятелка рядко проявяваше. Но когато се върши нещо несправедливо, и то от слаби хора, най-добре е това да се направи бързо; и Еми си мислеше, че показва голяма твърдост и истинско зачитане към паметта на капитан Озбърн с това си държане.

На обед Джорджи се прибра от увеселенията и видя на масата сложени четири прибора както обикновено; но едно от местата вместо от майор Добин бе заето от една дама.

— Я виж! Къде е Доб? — запита младият джентълмен с обичайната си краткост в изразите.

— Предполагам, че майор Добин ще обядва навън — каза майка му. И като привлече момчето към себе си, тя го целуна много пъти, отмахна косата му от челото и го представи на мисис Кроли. — Това е моето момче, Ребека — каза мисис Озбърн, все едно, че казваше: «Нима в света има някой друг, подобен на него?» Беки го погледна с възхищение и стисна с обич ръката му.

— Милото момченце — каза тя, — то е също като… — Вълнение задуши по-нататъшните й думи, но Амелия разбра какво искаше да каже приятелката й и знаеше, че Ребека мисли за собственото си мило момченце. Обаче присъствието на обичната й Амелия утеши мисис Кроли и тя изяде обеда си с голяма охота.

По време на обеда тя имаше твърде голяма възможност да говори и Джорджи я гледаше и слушаше любопитно. При поднасянето на десерта Еми излезе да види нещо във връзка с домакинството. Джоз се беше отпуснал в голямото си кресло и дремеше над вестника, а Джорджи и гостенката седяха близо един до друг. След като я изгледа продължително няколко пъти, той най-после остави клещите за чупене на орехи.

— Я виж ти! — възкликна Джорджи.

— Какао да видя? — запита Беки, като се засмя.

— Вие сте дамата с маската, която видях снощи пред игралната маса.

— Шт, хитро малко създание! — каза Беки, като взе ръката му и я целуна. — И вуйчо ти беше там, но мамичка не трябва да узнае това.

— О, не, не, в никакъв случай — отвърна малкият джентълмен.

— Виж какви добри приятели станахме вече! — каза Беки на Амелия, която току-що беше влязла в стаята; и трябва да се признае, че мисис Озбърн бе въвела в дома си много подходяща и симпатична гостенка.

Уилям, обхванат от силно възмущение, макар и още да не знаеше каква друга несправедливост го чака, тръгна да се разхожда неспокойно из града, докато срещна случайно Тейпуърм, секретаря на легацията, който го покани на обед. Докато разискваха за менюто, той намери случай да запита дипломата дали знае нещо за някоя си мисис Родън Кроли, за която той чул, че била вдигнала доста шум в Лондон, и тогава Тейпуърм, който, разбира се, знаеше всички лондонски клюки и освен това беше роднина на лейди Гонт, разправи на смаяния майор такива неща за Беки и съпруга й, които удивиха събеседника му и доставиха всички подробности на настоящия разказ, тъй като тази именно беше масата, на която авторът има щастието да чуе историята. Тъфто, Стейн, семейство Кроли и техният живот — всичко свързано с Беки и нейното минало бе разправено от жлъчния дипломат. Той знаеше всичко — и повече от всичко — из живота на обществото. С една дума, той направи най-удивителни разкрития пред простодушничкия майор. Когато Добин каза, че мисис Озбърн и мистър Седли са я взели в дома си, мистър Тейпуърм избухна в силен смях, който шокира майора, и запита дали няма да е по-добре, ако те поканят неколцина от обитателите на затвора, с бръснати глави и жълти жакети, които метат улиците на Пъмперникъл, оковани по двама във вериги, за да служат за възпитатели на онова хлапе Джорджи.

Тези сведения учудиха и ужасиха майора не малко. Сутринта (преди срещата с Ребека) бяха уговорили Амелия да отиде на дворцовия бал същата вечер. Там той щеше да й разправи всичко. Майорът се прибра вкъщи и се облече в униформата си, след което се появи в двореца, надявайки се да срещне там мисис Озбърн. Но тя не дойде. Когато се прибра в жилището си, всички светлини в квартирата на семейство Седли бяха изгасени. Той нямаше да може да я види преди сутринта. Просто не зная каква е била почивката му в леглото с тази ужасна тайна.

Сутринта, в най-ранния удобен час, той изпрати отсреща слугата си с една бележка, в която казваше, че желае да говори с нея по много важна работа. Отговориха му с друга бележка, в която се съобщаваше, че мисис Озбърн не се чувствува никак добре и ще пази стаята.

И тя също бе лежала будна цяла нощ и си бе мислила за нещо, което я бе тревожило стотици пъти по-рано. Стотици пъти тя беше почти готова да отстъпи, но не се бе решавала да направи жертвата, която й се струваше прекалено голяма. Не можеше да направи това въпреки неговата любов и постоянство, въпреки собствените си добри чувства, уважение и благодарност. Какво са получените облаги, какво са постоянството или заслугите? Една къдрица от главата на някоя девойка, един косъм от нечии бакенбарди натежават в миг на везните срещу тях. За Еми те не тежаха повече, отколкото за другите жени. Тя се бе опитала; бе се старала да мисли само за тях; но не бе успяла; и безмилостната малка жена бе намерила сега предлог и бе решила да остане свободна.

Когато най-после след обеда майорът успя да получи достъп до Амелия, вместо сърдечния и нежен поздрав, на който бе свикнал от дълго време насам, той получи само един реверанс и една малка, облечена в ръкавица ръка, която се отдръпна в мига, когато му бе подадена.

Ребека също беше в стаята и се приближи да го поздрави с усмивка и протегната ръка. Добин се отдръпна смутен.

— Аз… аз моля да ме извините, госпожо — каза той, — но съм длъжен да ви кажа, че не идвам тук като ваш приятел.

— Ами, ами! Дявол да го вземе — да нямаме такива работи! — извика Джоз, изплашен и загрижен да се избегне всякаква сцена.

— Интересно какво има да каже майор Добин против Ребека — каза Амелия с нисък ясен глас, който леко потрепваше, и с много решителен израз в очите.

— Не позволявам подобно нещо в дома ми — отново се намеси Джоз. — Повтарям, че не позволявам и затова, Добин, моля ви да не продължавате. — И той се огледа наоколо разтреперан и силно поруменял, след което изпухтя тежко и тръгна към вратата.

— Драги приятелю — каза Ребека с ангелска сладост в гласа си. — Моля ви настоятелно, чуйте какво има да каже майор Добин срещу мене.

— Не, няма да го чуя — изцвъртя Джоз и като сбра полите на халата си, излезе.

— Сега сме само две жени — каза Амелия. — Вече можете да говорите, сър.

— Държането ви към мене никак не ви подхожда, Амелия — отвърна високомерно майорът, — нито пък предполагам, че можете да ме обвините в грубо отнасяне към жените. Не изпитвам никакво удоволствие да изпълня дълга си, за който съм дошъл.

— Моля, майор Добин, побързайте да го изпълните по-скоро — каза Амелия, чието раздразнение се усилваше все повече и повече. Докато тя говореше по този властнически начин, изражението на лицето на майора никак не беше приятно.

— Дойдох да кажа — и тъй като вие останахте, мисис Кроли, аз трябва да го кажа във ваше присъствие, — че не смятам за подходящо вие да играете ролята на член на семейството на мои приятели. Една дама, която е разделена от съпруга си, която пътува не под собственото си име, която посещава публични игрални домове…

— Аз бях отишла там за бала — извика Беки.

— … не е подходяща компания за мисис Озбърн и нейния син — продължи Добин. — И мога да прибавя, че има хора, които ви познават и които заявяват, че знаят за вашето поведение неща, за които не искам дори да споменавам пред… пред мисис Озбърн.

— Вашият начин на клеветничене е много скромен и удобен, майор Добин — каза Ребека. Оставяте ме под тежестта на едно обвинение, което не разкривате. Какво е то? Дали е това, че съм невярна на мъжа си? Отхвърлям всяко подобно твърдение и предизвиквам всеки да го докаже — да, повтарям, предизвиквам ви. Честта ми е ненакърнена също тъй, както и тази на най-големия ми неприятел, който някога е злословил против мене. Дали пък не ме обвинявате в това, че съм бедна, изоставена, нещастна? Да, аз съм виновна във всичко това, за което всеки ден получавам наказанието си. Остави ме да си вървя, Еми. Ще трябва само да си внуша, че не съм те срещнала, и тогава днес няма да бъда по-зле, отколкото съм била вчера. Ще трябва само да си кажа, че нощта е изминала и че клетата скитница отново е поела пътя си. Не си ли спомнящ песента, която пеехме през доброто старо време? Оттогава насам аз постоянно скитам — бедна изгнаница, презирана за това, че е нещастна и обиждана поради това, че е сама. Нека да си вървя — стоенето ми тук пречи на намеренията на този джентълмен.

— Да, действително им пречи, госпожо — каза майорът. — Ако имам някаква власт в тази къща…

— Власт ли? Никаква! — избухна Амелия. — Ребека, ти ще останеш при мене. Аз няма да те напусна, защото си преследвана, или да те обиждам, защото… защото майор Добин благоволявал да върши това. Хайде, миличка, ела. — И двете жени се отправиха към вратата.

Уилям я отвори. Но когато те излизаха, той взе ръката на Амелия и каза:

— Останете за малко, да ви кажа нещо.

— Той иска да ти говори без мене — каза Беки с вид на мъченица. В отговор Амелия стисна ръката й.

— Честна дума, не за вас искам да й говоря — каза Добин. — Елате, Амелия.

И тя отиде. Добин се поклони на мисис Кроли, докато тя затваряше вратата зад себе си. Амелия го погледна, а лицето и устните й бяха съвсем бледи.

— Бях смутен, когато говорех преди малко — каза майорът след кратко мълчание, — и не употребих на място думата «власт».

— Да, точно това направихте — каза Амелия с тракащи зъби.

— Най-малкото имам право да искам да бъда изслушан — продължи Добин.

— Много е благородно от ваша страна да ми напомняте за всичко онова, което ви дължим — отвърна Амелия.

— Правата, за които говоря, са ми оставени от бащата на Джорджи — каза Уилям.

— Да, вие обидихте паметта му. Сторихте го вчера. Знаете това много добре. И аз никога не ще ви простя. Никога! — каза Амелия. Всяко едно от тези изречения излизаше като залп от устата на силно развълнуваната и разтреперана жена.

— Нима това искате да кажете, Амелия? — каза тъжно Уилям. — Нима тези думи, изречени прибързано, трябва да се противопоставят на предаността на цял един живот? Не мисля, че паметта на Джордж е била осквернена от отношението, което съм имал към нея. И ако трябва да си подхвърляме укори, аз поне не заслужавам да бъда укоряван от неговата вдовица и от майката на сина му. Размислете после, когато… когато ще бъдете по-свободна, и съвестта ви ще отхвърли това обвинение. Тя прави това дори и сега.

Амелия наведе глава.

— Не са вчерашните ми думи, които ви карат да се държите така — продължи той. — Това е само предлог, Амелия, иначе напразно съм ви обичал и наблюдавал в продължение на петнадесет години. Нима в това време не научих да отгатвам всичките ви чувства и да разбирам мислите ви? Зная на какво е способно сърцето ви: то може вярно да обича спомена и с любов да се привърже към нещо въображаемо; но то не е в състояние да изпита любовта, с която моята заслужава да й се отвърне и каквато бих спечелил от някоя по-великодушна от вас жена. Не, вие не сте достойна за любовта, която изпитвах към вас. Знаех си през всичкото време, че наградата, за която бях посветил живота си, не си струва усилието за спечелването й. Знаех, че бях само един глупак, предаден на някаква фантазия, заложил цялата си страст за вашите малки останки от любов. Няма повече да се боря. Оттеглям се. Не ви обвинявам. Вие сте много добросърдечна и направихте всичко, каквото беше по силите ви; но вие не можахте не можахте да достигнете висотата на привързаността, която изпитвах към вас и която една по-благородна от вашата душа би била горда да сподели. Сбогом, Амелия! Аз наблюдавах борбата ви. Нека тя се прекрати. И двамата сме изморени от нея.

Амелия стоеше изплашена и смълчана, докато Уилям счупи тъй внезапно веригата, с която тя го бе водила, и прокламира своята независимост и своето надмощие. Той бе стоял при краката й тъй дълго, че клетата малка жена бе свикнала да стъпва отгоре му. Тя не желаеше да се омъжи за него, но искаше да си го пази. Не желаеше да му даде нищо, но чакаше той да й дава всичко. При любовта този данък нерядко се плаща.

Неговото избухване я бе сломило напълно. Нейното нападение бе отдавна отблъснато и прекратено.

— Трябва ли тогава да разбирам, че вие… че вие си отивате, Уилям? — каза тя.

Той се засмя тъжно.

— Веднъж в миналото аз пак си отидох — каза той — и се върнах след дванадесет години. Тогава ние бяхме млади, Амелия. Сбогом. Тази игра отне доста от живота ми.

Докато те разговаряха, вратата на стаята на мисис Озбърн се беше отворила мъничко. Беки бе хванала дръжката й в момента, когато Добин я пусна, тя чу всяка дума от разговора между двамата. «Какво благородно сърце има този мъж — помисли си тя — и как безсрамно си играе тя с него!» Ребека се възхищаваше от Добин; тя не изпитваше ненавист за нападението, което бе предприел срещу нея. Това беше открит ход в играта, изигран честно. «Ах — мислеше си тя, — ако бих имала такъв съпруг като него — човек със сърце и с мозък! Нямаше да имам нищо против големите му крака.» И като изтича в стаята си, тя бързо намисли нещо и му написа кратко писмо, с което го умоляваше да остане още няколко дни — да не мисли за заминаване, защото тя ще му помогне във връзка с А.

Раздялата бе настъпила. Клетият Добин още веднъж отиде до вратата и излезе. И малката вдовица, причината за всичко това, постигна каквото искаше, спечели свободата си и остана да й се радва както намери за добре. Нека дамите й завиждат за победата.

В романтичния обеден час мистър Джордж се появи и пак забеляза отсъствието на «стария Доб». Всички се хранеха и мълчаха. Охотата на Джоз не се беше намалила, но Еми не яде нищо.

След обеда Джорджи се изтегна на възглавниците на дивана край широкия трикрилен прозорец на еркера, който гледаше към пазарния площад, където се намираше хотел «Слонът», Майка му се суетеше наоколо, когато той забеляза, че от къщата на майора отсреща се изнася багаж.

— Я гледай! — каза той. — Ето возилото на Доб, изкарват го от двора.

Въпросното «возило» беше едно малко файтонче, което майорът бе купил за шест лири стерлинги и за което всички много го закачаха.

Еми се сепна, но не каза почти нищо.

— Я виж! — продължи Джорджи. — Франсис изважда куфарите, а Кунц, едноокият кочияш, се приближава с конете си. Е, какво ли е пък това? Впрягат конете в Добиновото файтонче. Отива ли той някъде?

— Да — каза Еми, — отива.

— И кога ще се върне?

— Той… той няма да се върне — отвърна Еми.

— Няма да се върне ли? — извика Джорджи, като скочи.

— Момче, стой тук! — изрева Джоз.

— Джорджи, остани — каза майка му с много тъжно лице.

Момчето се спря. После започна да подритва мебелите и да се катери и слиза от дивана пред прозореца, като показваше всички признаци на безпокойство и любопитство.

Впрегнаха конете и привързаха багажа. Франсис излезе със сабята на господаря си, бастуна му и чадъра, завързани заедно, а едно сандъче и старата тенекиена кутия за цилиндър сложи под седалището. После изнесе и старата синя връхна дреха с нейната подплата от червен вълнен плат, която бе служила на собственика си в продължение на петнадесет години. Тя беше нова по време на похода към Ватерло и бе покривала Уилям и Джордж през нощта след битката при Катр Бра.

Старият Бурке, собственикът на къщата, където майорът бе живял, излезе вън, след това Франсис се появи отново с последните пакети, а най-после видяха и майор Уилям. Бурке поиска да го целуне. Всички, които имаха някаква връзка с майора, го обожаваха. И сега той едва успя да се отърве от тази проява на привързаност.

— Бога ми, ще изляза на всяка цена! — изкрещя Джорджи.

— Дай му това — каза Беки развълнувана и сложи една хартийка в ръката на момчето. Той изтича по стълбата и прекоси за миг улицата. Уилям се бе качил в екипажа, освободен от прегръдката на хазаина си. Джордж се втурна при него и обви ръце около врата му (както видяха това през прозореца), след което започна бързо да му задава въпроси. После бръкна в джоба на жилетката си и му подаде една бележчица. Уилям я грабна нетърпеливо, отвори я разтреперан, но лицето му в миг измени изражението си и той скъса хартийката и я хвърли през прозореца на екипажа. Добин целуна Джорджи по челото и момчето слезе от файтона, като триеше с юмруци очите си. Кочияшът плесна с камшика си, Франсис скочи на капрата и конете тръгнаха. Добин бе обронил глава на гърдите си. Той не вдигна очи, когато минаха под прозореца на Амелия, а Джорджи, останал самичък на улицата, избухна в плач пред всички, които се бяха насъбрали наоколо.

Камериерката на Еми го чу да плаче отново през нощта и му донесе няколко консервирани праскови да го утеши. И тя прибави своите оплаквания към неговите. Всички бедни, всички смирени и честни, всички добри хора, които го познаваха, обичаха този добросърдечен и простодушен джентълмен.

А що се отнася до Еми, нима тя не бе изпълнила дълга си? Най-после тя си имаше и портрета на Джордж, който да й послужи за утеха.

(обратно)

Глава LXVII Която съдържа раждания, женитби и погребения

Какъвто и да беше частният план на Беки относно успешния край на Добиновата вярна любов, малката жена реши, че тайната й може да почака, и тъй като за ничии други интереси не се грижеше толкова, колкото за своите собствени, тя трябваше да се заеме с доста лични свои работи, които я засягаха много повече, отколкото щастието на майор Добин в този живот.

Внезапно и неочаквано тя се бе озовала в уютна и удобна квартира — заобиколена от приятели, окръжена с любезност и добродушни, простосърдечни хора, каквито отдавна вече не бе срещала. И макар по наклонност и по силата на обстоятелствата да беше скитница, имаше моменти, когато и почивката й беше приятна. Също както най-закоравелият арабин, който прекосява пустинята, качил се на камилата си, обича понякога да си почине под стволовете на фурмите край водата или да влезе в градовете да се разходи из базарите, да се освежи в банята и да прочете молитвите си в джамията, преди отново да се заеме с обирите си — така и палатките, и пилафът на Джоз бяха приятни за тази малка бедуинка. Тя завърза коня си в конюшнята, окачи оръжията си и се разположи уютничко край огъня му.

Почивката в този неспокоен, бурен живот беше за нея неописуемо приятна.

И тъй, самата доволна, Беки се опита с всички сили да направи доволни и всички други; а ние знаем, че тя е добре позната с умението си да доставя удоволствие. Колкото се отнася до Джоз, дори и през време на кратката им среща на тавана на хотел «Слонът», тя беше намерила начин да си възвърне голяма част от доброто му разположение. След една седмица цивилният бе станал неин роб и най-ревностен обожател. Следобед той не лягаше да си подремне, какъвто му бе обичаят в по-малко интересната компания на Амелия. Разхождаше се с Беки в открития екипаж. Канеше гости и устройваше приеми в нейна чест.

Секретарят на легацията Тейпуърм, който така жестоко се бе нахвърлил срещу нея, дойде веднъж да вечеря при Джоз, след което всеки ден идваше да изкаже почитта си към Беки. Клетата Еми, която никога не бе много разговорлива, а след Добиновото заминаване стана още по-мрачна и мълчалива, беше съвсем забравена, когато това по-висше същество се появи. Френският министър бе също тъй очарован от нея, както и неговият английски съперник. Германските дами, които изобщо не са много големи педантки относно морала на хората, особено пък на англичаните, останаха възхитени от духовитостта и остроумието на прелестната приятелка на мисис Озбърн. И макар тя да не бе пожелала да се появи в двореца, все пак височайшите и светлейши владетели на Пъмперникъл научиха за привлекателните й качества и бяха много любопитни да я видят. Когато се узна, че тя е от благородно английско семейство, че съпругът й е полковник от кавалерията и управител на един остров, като е разделен от жена си само поради някакво маловажно недоразумение, на което не може да се отдаде никакво значение в една страна, където «Вертер» все още се чете и книгата «Сродство на душите» на Гьоте се смята за високо нравствено произведение, никому не мина през ума да не я приемат в най-висшето общество на малкото графство. И дамите се обръщаха към нея на «ти» и й се кълняха във вечно приятелство дори с още по-голяма готовност, отколкото вършеха това спрямо Амелия. На любовта и свободата тези простодушнички германци гледат по начин, който честните английски провинциалисти малко разбират; и в някой философски и цивилизован град една жена може да се е развеждала с няколко съпрузи подред и все пак да се ползува с добро име в обществото. Домът на Джоз никога не беше толкова приятен, колкото през времето, когато Ребека го направи такъв. Тя пееше, свиреше, смееше се, разговаряше на два или три езика и привличаше всички вкъщи, като караше Джоз да вярва, че именно собствените му качества на добър домакин събират у дома му толкова много хора. А колкото се отнася до Еми, която никак не се чувствуваше господарка в собствената си къща, освен когато трябваше да се плащат сметките, Беки скоро откри начин да я накара да се чувствува спокойна и доволна. Тя непрестанно й говореше за изпъдения майор Добин, като най-открито изразяваше възхищението си от този прекрасен, благороден джентълмен, и заявяваше на Еми, че се е отнесла много жестоко към него. Еми защищаваше поведението си и обясняваше, че то е било подтиквано само от най-чисти религиозни принципи; че щом една жена е била веднъж омъжвана и т.н., и то за ангел като този, за когото тя е имала щастието да се омъжи, то такъв брак трае вечно. Но тя нямаше нищо против това да слуша как хвалят майора, тъй като Беки го възхваляваше и по десет пъти на ден докарваше разговора за Добин.

Лесно се намериха начини да се спечели благоразположението на Джорджи и на слугите. Споменахме вече, че Амелината камериерка беше предана от сърце и душа на благородния майор. Отначало тя ненавиждаше Беки поради това, че бе станала причина за неговото заминаване, но впоследствие подобри отношението си към мисис Кроли, тъй като последната стана най-запалената привърженица и бранителка на интересите на Уилям. При редовните вечерни съвети, които дамите устройваха след приемите си, докато мис Пейн решеше жълтите къдрици на едната и меките кестеняви кичури на другата, девойката винаги казваше по някоя добра дума за онзи мил джентълмен Уилям Добин. Нейните добри чувства към майора не ядосваха Еми, също както не правеше това и възхищението на Ребека. Тя караше Джорджи непрестанно да му пише, като в послеписа на всяко писмо момчето изпращаше много здраве от майка си. И когато вечер поглеждаше портрета на съпруга си, той вече не я укоряваше — и може би тя го укоряваше — сега, когато Уилям си беше отишъл.

След своята героична жертва Еми не беше много щастлива. Тя беше много разсеяна, нервна, мълчалива и мъчно й се угаждаше. Близките й никога не я бяха виждали толкова раздразнителна. Започна да побледнява и да линее. Понякога се опитваше да пее някои песни, към които майорът бе имал особена слабост; и докато ги чуруликаше в здрача на приемната, тя спираше изведнъж по средата на песента, като влизаше в спалнята си и там безсъмнено се утешаваше с портрета на съпруга си.

След заминаването на Добин все още се виждаха някои книги, върху които бе написано неговото име. Еми ги прибра и ги сложи на скрина си, където стояха работната й кутия, библията и молитвеникът, под портретите на двамата Джорджовци. И понеже при заминаването си майорът беше забравил ръкавиците си в дома им, веднъж след това, когато тършуваше между майчините си неща, Джорджи ги намери спретнато сгънати и сложени в тайното чекмедже на писалището й.

Тъй като не беше много общителна и присъствието на много хора я отегчаваше, главното удоволствие на Еми през летните надвечери беше да прави дълги разходки с Джорджи (докато Ребека оставаше в компанията на мистър Джоузеф) и тогава майка и син разговаряха за майора по начин, който караше дори и момчето да се усмихва. Тя му разправяше как считала майор Уилям за най-добрия човек в света — най-благородния и най-нежния, най-смелия и най-скромния. Постоянно му повтаряше как всичко, което имали в този свят, те дължали на добрината и щедростта на Добин и на неговите грижи; как той ги е подкрепял с приятелството си през време на тяхната бедност и нещастия; как се е грижил за тях, когато никой не ги е поглеждал; как всичките му приятели се възхищават от него, макар той никога да не говорел за добрите си дела; как бащата на Джорджи е имал в него доверие повече, отколкото във всички други хора, и как благородният Уилям му е бил най-преданият приятел.

— Знаеш ли, баща ти често ми казваше, че когато бил момче, Уилям го защитил пред един тиранин — техен съученик; и приятелството им продължило до деня, когато скъпият ти баща падна на бойното поле.

— Добин уби ли човека, който уби татко? — запита Джорджи. — Сигурен съм, че го е направил или би го направил, ако е могъл да го хване, нали, мамо? Ех, как ще мразя французите, когато постъпя във войската!

Майката и детето прекарваха доста време в подобни разговори. Простодушната женица беше направила момчето си свой довереник. Той беше толкова приятел на Уилям, колкото и всеки друг, който го познаваше добре.

Между другото, за да не остане назад по отношение на нежността, мисис Беки също окачи един портрет в стаята си, за учудване и забавление на повечето хора и за голяма радост на оригинала, който беше не друг, а нашият приятел Джоз. Когато за пръв път дойде да почете с присъствието семейство Седли, малката жена, която бе пристигнала с удивително скромен багаж, може би се срамуваше от старите си и одърпани куфари и кутии за шапки и често говореше за оставените си в Лайпциг вещи, които трябвало да пристигнат от този град. Започне ли някой пътник да ти разправя постоянно за своя разкошен багаж, който в момента не е при него, ти, синко, се пази от подобен човек! Той положително е мошеник.

Нито Джоз, нито Еми знаеха тази важна максима. За тях беше без значение дали Беки имаше множество прекрасни рокли в невидими куфари; но тъй като понастоящем гардеробът й беше крайно беден, Еми й даде от собствените си дрехи и я заведе при най-добрата шивачка в града, където й поръча необходимото. Сега вече тя не носеше скъсани яки, нито пък от рамото й провисваха парчета извехтяла коприна. С промяната на положението си в живота Беки промени и навиците си — скри кутийката с червилото, а се лиши и от едно друго възбудително удоволствие, към което имаше слабост или най-малкото отдаваше се на него тайно, когато например Джоз я увещаваше в летните вечери да си пийнат по малко бренди с вода, докато Еми и синът й се разхождаха навън. Но ако тя не пиеше, това се вършеше от съпроводителя. Просто не можеха да накарат онзи мошеник Кирш да се откаже от бутилката, нито пък той можеше да каже колко от съдържанието й изгълтва, когато я допре до устата си. Понякога той истински се учудваше на начина, по който конякът на мистър Седли се изчерпваше. Да, да, това е доста болезнен въпрос. Твърде е възможно сега Беки да не си попийваше толкова, колкото преди да бе дошла при това почтено семейство.

Най-после прословутите куфари пристигнаха от Лайпциг — три куфара, и то не особено големи, нито разкошни. А и когато те дойдоха, Беки не извади кой знае какви дрехи и украшения от тях. Но от единия куфар, който съдържаше книжата й, тя измъкна с голяма радост една картина, която закачи в стаята си и която показа на Джоз. Тя представляваше портретът на един джентълмен, рисуван с молив, чието лице имаше преимуществото да е боядисано в розово. Той яздеше слон близо до няколко какаови дървета и една пагода. Пейзажът имаше източен характер.

— Божичко, та това е моят портрет! — извика Джоз. И наистина той беше, грейнал от младост и красота, в плюшен жакет по модата от 1809 година. Това беше старата картина, която висеше окачена на Ръсъл Скуеър.

— Купих я на разпродажбата — каза Беки с разтреперан от вълнение глас. — Отидох да видя дали мога да бъда полезна в нещо на добрите си приятели. Никога не съм се разделяла с този портрет — никога не ще се разделя от него.

— Наистина ли? — извика Джоз с поглед, в който се четеше неописуем екстаз и доволство. — Наистина ли я цените заради мене?

— Много добре знаете, че точно затова я ценя — каза Беки. — Но има ли смисъл да приказваме? Да мислим? Да поглеждаме назад в миналото? Сега е вече твърде късно!

Вечерта разговорът беше особено приятен на Джоз. Еми се прибра само за да си легне, изморена и болна. Джоз и неговата хубава гостенка имаха очарователен tête-à-tête и докато лежеше будна в съседната стая, сестра му чуваше как Ребека пее старите песни от 1815 година. Чудно наистина, но тази нощ и той не спа повече от Амелия.

Беше месец юни. Джоз, който всеки ден четеше несравнимия вестник «Галиняни» (най-добрия приятел на намиращия се в чужбина англичанин), благоволяваше да прочита на глас някои извадки пред дамите през време на закуска. Всяка седмица в този вестник се дават пълни сведения за движението на отделните полкове, които Джоз — видял какво значи военна служба — преглеждаше с особен интерес. При един случай той прочете: «Пристигането на… полк. Грейвсенд, 20 юни. Корабът „Рамшундър“ пристигна тази сутрин от Индия. На борда му имаше четиринадесет офицери и 132 войника. Те са отсъствували от Англия четиринадесет години, като са заминали за там след похода към Ватерло, в която славна битка взеха живо участие, а впоследствие се отличиха във войната в Бирма. Ветеранът полковник Майкъл О’Дауд, със своята съпруга и сестра, пристигна тук вчера с капитаните Поски, Стъбл, Макро, Малони; поручиците Смит, Джонс, Томсън, Ф. Томсън; поручиците Хйкс и Греди. Военната музика на пристанището свиреше националния химн, а тълпата поздравяваше с „ура“ храбрите ветерани, докато те се отправяха към хотел „Уейт“, където беше устроен пищен банкет в чест на защитниците на стара Англия. През време на угощението приветствията продължиха така възторжено, че лейди О’Дауд и полковникът се появиха на балкона и пиха наздравица за своите съотечественици с най-хубавия кларет на хотел „Уейт“.»

При друг случай Джоз прочете кратко съобщение, в което се казваше, че майор Добин се е присъединил към… полк в Четъм; след което се описваше как в двореца са били приети полковник сър Майкъл О’Дауд, лейди О’Дауд (представена от мисис Мълоуни от Бали-мълоуни) и мис Глорвина О’Дауд (представена от лейди О’Дауд). Почти веднага след това името на Добин се появи в списъка на новопроизведените полковник-лейтенанти, тъй като старият маршал Типтоф бе умрял по време на пътуването на… полк от Мадрас и негово кралско величество бе благоволил да повиши полковник сър Майкъл О’Дауд в чин генерал-майор при неговото пристигане в отечеството му, като бе дал да се разбере, че той ще бъде командир на отличилия се полк, който тъй дълго бе предвождал.

Някои от тези неща бяха известни на Амелия. Кореспонденцията между Джорджи и неговия кръстник не беше се преустановила. Уилям дори й бе писал веднъж или два пъти след заминаването си, но толкова студено, че клетата жена сега на свой ред почувствува, че е изгубила властта си над него и че, както сам той беше казал, вече е свободен. Беше я напуснал и тя се чувствуваше много нещастна. Споменът за безбройните му добрини и за благородното му почтително държане се изправяше сега пред нея и я укоряваше денем и нощем. И какъвто беше навикът й, непрестанно прекарваше в мисълта си тези спомени; виждаше чистотата и красотата на чувството, което бе пренебрегнала, и сипеше сама върху себе си обвинения за това, че е захвърлила такова съкровище.

Да, съкровището наистина бе разпиляно. Уилям го бе изразходвал цялото. Той си мислеше, че не я обича вече тъй, както я обичаше в миналото. Никога вече нямаше тъй да я обича. Тези чувства, с които я даряваше в продължение на многобройните изпълнени с вярност години, не можеха да бъдат захвърлени и разбити и да се поправят така, че да не се показва никакъв белег. Толкова ги беше повредила малката небрежна тиранка. «Не — мислеше постоянно Уилям, — аз мамех самия себе си и непрестанно се самоизлъгвах. Ако тя беше достойна за любовта, която й поднасях, тя щеше отдавна да ми отвърне със същото. За мене това беше измама, към която се бях привързал. Нима целият живот не се състои от подобни грешки? Ами ако я бях спечелил, нямаше ли да се разочаровам още в деня след победата си? Защо да роптая или да се срамувам от поражението си?» Колкото повече мислеше за този дял от своя живот, толкова по-ясно осъзнаваше заблудата си. — Отново ще се впрегна в хомота — каза си той — и ще изпълнявам дълга си в службата, която бог ми е отредил. Ще се грижа копчетата на новобранците да са достатъчно лъскави и фелдфебелите да не правят грешки в сметките си. Ще обядвам в полковата столова и ще слушам вечните шеги на лекаря шотландец. Когато остарея и грохна, ще се оттегля от действителна служба и ще остана на половин заплата, а старите ми сестри ще ми мърморят. С мене е вече свършено. Франсис, плати сметката и ми приготви пура и виж също така какво дават довечера в театъра. Утре ще потеглим с кораба «Батавие».

Той изрече горния монолог, от който Франсис чу само последните две изречения, докато вървеше по една от улиците на Ротердам. «Батавие» беше хвърлил котва на пристанището. Той виждаше мястото на палубата, където двамата с Еми бяха седели през време на щастливото пътуване насам. Какво ли имаше да му казва онази малка мисис Кроли? Ха, няма никакво значение! Утре ще отплуваме и ще се върнем в Англия — ще се върнем у дома, където ни чака дългът ни!

Според германския обичай след изтичането на месец юни всички членове на малкото дворцово общество се разделяха и тръгваха за стотици курортни места с минерални извори, където пиеха лечебната вода; яздеха магарета; втурваха се със стотици тям подобни лакомници към масите на ресторантите и безделничеха през цялото лято. Английските дипломати отидоха в Тьоплиц и Кисинген, техните французки съперници затвориха легацията си и побягнаха към любимия си булевард де Ганд. Височайшето семейство също се отправяше към някои минерални бани, като, разбира се, биваше придружавано от доктор Глаубер и неговата баронеса. Курортните сезони бяха най-плодотворните периоди за практиката на доктора — той съчетаваше работата с удоволствието и главното му местожителство през лятото беше Остенде, който град много се посещава от германци и където той и съпругата му правеха морски бани.

Неговият интересен пациент Джоз беше за доктора същинска дойна крава и той лесно увеща цивилния както заради неговото здраве, така и за здравето на очарователната му сестра, която наистина никак не се чувствуваше добре, да прекара лятото в този отвратителен морски град. За Еми нямаше особено голямо значение къде ще отидат. Джорджи подскочи при мисълта за ново пътуване. А що се отнася до Беки, разбираше се от само себе си, че тя ще заеме четвъртото място в каретата, която мистър Джоз беше купил, докато пък двамата слуги се качиха на капрата. Може би през ума й минаваха зли предчувствия относно приятелите, които навярно щеше да срещне в Остенде и които сигурно щяха да разправят грозни неща — но какво от това! — тя беше достатъчно силна да се брани. Сега Беки беше хвърлила такава котва у Джоз, че само някаква много силна буря можеше да я разклати. Тя свали картината си, представляваща джентълмена на слона, и я сложи в кутията, която Амелия й беше подарила толкова отдавна. Еми също тръгна с двете си съкровища — двата портрета — и най-после цялата компания се настани в една крайно скъпа и неудобна квартира в Остенде.

Там Амелия започна да прави бани и да извлича от тях полза, доколкото това й беше възможно, и макар че десетки познати на Беки я срещаха и пренебрегваха, мисис Озбърн, която обикновено се разхождаше с нея и която не познаваше никого, не разбираше на какви унижения беше подложена приятелката, която така благоразумно си беше избрала. А и Беки никога не счете за редно да й каже какво става под невинния й поглед.

Някои от познатите на мисис Родън Кроли обаче я поздравяваха с голяма готовност — може би дори по-голяма, отколкото й беше приятно. Между тях бяха майор Лодър и капитан Рук, които всеки ден се виждаха по булеварда край пристанището, където пушеха и зяпаха жените. Те скоро успяха да се вмъкнат в гостоприемния дом и в отбраното общество на мистър Джоузеф Седли. Двамата мъже просто не разбираха от откази нахлуваха вкъщи, независимо от това дали Беки беше там, или не. Влизаха в приемната на мисис Озбърн, която парфюмираха с дъха на ботушите и вмирисаните си на тютюн жакети, наричаха Джоз «стари друже» и се нахвърляха върху обедната му маса, като дълги часове подред се смееха и пиеха.

— Какво ли може да искат тези хора? — запитваше Джорджи, комуто тези джентълмени не се нравеха. — Вчера чух майорът да казва на мисис Кроли: «Не, Беки, няма да те оставим да пазиш дойната кравичка само за себе си. Трябва и за нас да има по някое и друго кокалче, иначе, дявол да го вземе, ще си развържа езика.» Какво искаше да каже с тези думи майорът, мамичко?

— Майорът! Недей нарича него майор — каза Еми. — Нямам понятие какво е искал да каже.

Неговото присъствие, както и на приятеля му изпълваха малката жена с непоносим ужас и отвращение. Те й правеха пиянски комплименти и й се хилеха мазно на масата за вечеря. А капитанът й се умилкваше, което я караше да изпитва гадно чувство, така че тя никога не се явяваше пред него, ако Джорджи не беше при нея.

За да бъдем справедливи към Ребека, трябва да кажем, че тя никога не позволяваше на когото и да било от тези двама джентълмени да остават насаме с Амелия. Майорът се кълнеше, че на всяка цена ще я спечели. Двама грубияни се бореха за това невинно създание, като играеха хазарт за нея на собствената й маса; и макар да не долавяше плановете на тези мошеници, в тяхно присъствие тя все пак чувствуваше неспокойствие и ужас и жадуваше да избяга.

Тя увещаваше Джоз и го молеше да се махнат от това място. Но той беше муден и се държеше за полите на доктора, а може би и за други нечии поли. Най-малкото Беки нямаше особено голямо желание да отиде в Англия.

Най-после тя взе съдбоносното решение: писа писмо на един приятел, на другия бряг на морето — писмо, за което никому не каза нито думица и което сама занесе до пощата под шала си. Не намекна нищо за него, само че когато след това Джорджи я видя, тя изглеждаше силно развълнувана и поруменяла и дълго го прегръща и целува. След като се върна от разходка, Амелия не излезе от своята стая, Беки си помисли, че майор Лодър и капитанът са я изплашили.

«Тя не трябва да стои повече тук — казваше си Беки — Глупава малка наивница, трябва на всяка цена да се махне от това място. Все още хленчи за онзи вятърничав неин съпруг, умрял (тъй му се пада) преди петнадесет години. Не трябва да се омъжи за нито един от тези двама мъже. Колко лошо постъпва Лодър! Не, тя ще се омъжи за бамбуковия бастун — ще наредя това още тази вечер.»

И тъй, Беки занесе чаша чай на Амелия в нейната спалня и я намери в компанията на портретчетата и в най-печално и нервно състояние. Тя остави на масичката чашата чай.

— Благодаря ти — каза Амелия.

— Слушай какво ще ти кажа, Амелия — започна Беки, като се разхождаше напред-назад из стаята и наблюдаваше другата жена с презрителна нежност в погледа си. — Искам да ти говоря. Трябва да се махнеш оттук и от нахалното държане на тези двама мъже. Няма да позволя да ти досаждат, а останеш ли, те ще продължават да те обиждат. Казвам ти, че са нехранимайковци, достойни за затвора. Няма значение откъде ги познавам. Аз познавам всички. Джоз не може да те брани. Той е твърде слаб, така че сам се нуждае от защитник. Ти можеш да се оправиш в света толкова, колкото и едно бебе в пелени. Наложително е да се омъжиш, иначе и двамата със скъпоценното ти момче ще пропаднете. Трябва да имаш съпруг, глупачко такава. И един от най-прекрасните мъже, които някога съм виждала, ти е предлагал стотици пъти, а ти го изпъди — ти, глупаво, безсърдечно, неблагодарно малко същество!

— Опитах, опитах с всичките си сили, Ребека — каза с умолителен тон Амелия, — но не можах да забравя… — и тя довърши изречението си, като погледна към портрета.

— Не можа да забравиш него! — извика Беки. — Този себичен фалшив аристократ, този надменен еснафски франт, този наконтен простак, който нямаше нито ум, нито маниери, нито сърце и който можеше да се сравни с твоя приятел с бамбуковия бастун толкова, колкото ти с кралица Елизабет. Ха, та ти му беше омръзнала и той щеше да се откаже от тебе, ако не беше Добин, който насила го накара да удържи думата си. Той ми го призна. Никога не те е обичал. И колко често ти се подиграваше пред мене; и ме ухажваше една седмица след като се оженихте.

— Това е лъжа! Лъжа е, Ребека! — извика Амелия, като скочи.

— Погледни тук, глупачко такава — каза Беки с все същото дразнещо добро настроение, като извади от пазвата си едно малко парче хартия, което отвори и захвърли в полата на Амелия. — Ти познаваш почерка му. Той ми написа това… искаше да избягам с него… даде ми го под носа ти… в деня, преди да го убият… тъй му се пада! — повтори Беки.

Амелия не я слушаше; тя гледаше писмото. То беше същото, което Джордж беше сложил в букета и бе дал на Беки на бала на дукеса Ричмънд. Глупавият млад човек наистина я увещаваше да избягат.

Еми оброни глава и почти за последен път, когато ще я видим да плаче в този роман, тя започна да прави това. Главата й падна на гърдите и тя закри очи с ръце; Еми се отдаде на чувствата си, докато Беки стоеше настрана и я гледаше. Кой ще анализира тези сълзи и кой ще каже дали те бяха сладки или горчиви? Дали тя страдаше, защото идолът на живота й се бе сгромолясал и счупил пред краката й, или се възмущаваше, че с такова презрение се бяха отнесли към любовта й, или се радваше, че беше премахната границата, която скромността бе сложила между нея и едно ново, истинско чувство? «Сега няма нищо да ми пречи — казваше си тя. — Вече мога да го обичам с цялото си сърце. О, да, ще го обичам само ако той ми позволи и ми прости.» Мисля, че това беше чувството, което надви всички други, които в този миг вълнуваха нежното й малко сърце.

И наистина тя не плака толкова, колкото Беки очакваше. Тя я утешаваше и целуваше — рядка проява на съчувствие от страна на мисис Беки. Държеше се към Еми като към дете и галеше главата й.

— А нека сега вземем перо и мастило и му напишем да тръгне веднага — каза тя.

— Аз… аз му писах тази сутрин — каза Еми, като се изчерви силно.

Беки се разкрещя от смях:

— Un biglietto [112] — запя тя арията на Розина — eccolo qua [113]! — и цялата къща проехтя от дрезгавия й глас.

Две сутрини след тази малка сцена, при все че денят бе мъглив и дъждовен и Амелия почти не беше спала през нощта, заслушана в ревящия вятър, изпълнена с жал към всички пътници — по суша и по вода, — тя стана рано и настоя да се разходи край пристанището с Джорджи. И там тя крачеше напред-назад, докато дъждът удряше по лицето й, и поглеждаше на запад, над грамадните вълни, които се пенеха и удряха о брега. Нито един от двамата не приказваше много, освен от време на време, когато момчето изричаше по някоя думичка на плахата си събеседничка, към която изразяваше своето съчувствие.

— Надявам се, че няма да потегли в такова време — каза Еми.

— Хващам се на бас, че ще потегли — отвърна момчето. — Виж, мамо, ето пушекът на някакъв параход. — И наистина така беше.

Макар корабът да пристигаше, може би той не беше на борда му; може да не е получил писмото й; може да не иска да дойде. Стотици съмнения обхващаха малкото сърце едно подир друго също тъй бързо, както вълните заливаха брега.

След дима се показа и самият параход. Джорджи имаше малко телескопче и ловко хвана с погледа си парахода, като правеше подходящите за случая моряшки забележки.

Еми се опита да го погледне през телескопа над рамото на Джорджи, но не успя. Тя виждаше само два ограничени с черно кръга, които подскачаха нагоре-надолу пред очите й.

Джорджи отново взе телескопа и зашари с поглед по посока на парахода.

— Ех, как се мята! — каза той. — Ето една вълна залива носа му. Освен кормчията на палубата има само двама души. Ето, единият легна, а другият — облечен в… — ура! — това е Доб, бога ми! — Той затвори телескопа и обви с ръце майка си. А тя? Какво правеше тя? Еми беше сигурна, че човекът беше Уилям. Не можеше да бъде друг. Това, което бе казала, че се надява да не е тръгнал, беше само лицемерие. Разбира се, че ще дойде — какво друго можеше да направи? Тя си знаеше, че ще дойде.

Корабът се приближаваше все повече и повече. Когато отидоха да го посрещнат на кея, краката на Амелия така трепереха, че едва й беше възможно да тича. Искаше й се още там да коленичи и изрече благодарствените си молитви. «Ах — мислеше си тя, — цял живот ще ги повтарям!» Времето беше толкова лошо, че когато параходът спря на кея, там нямаше никакви празноскитащи. Не се виждаха дори и придружители, които да причакват пътници. Онзи малък мошеник Джорджи също беше избягал. И когато джентълменът със старата връхна дреха, подплатена с червена вълнена материя, стъпи на брега, едва ли имаше някой, който да види какво стана там. А ето какво беше то:

Една дама с бяло боне, от което капеше вода, и с мокър шал, с прострени напред ръце, се приближи към него и следния миг напълно изчезна под гънките на старата наметка, като с всичка сила целуваше едната му ръка, докато, предполагам, другата я притискаше до сърцето си (до което главата й едва стигаше) и я придържаше да не падне. Тя мърмореше нещо неясно, което сякаш беше: «Прости… скъпи Уилям… миличък… миличък, прости…» — И пак целувка, и пак, и пак…

Когато Еми изскочи изпод наметката, тя продължаваше да държи здраво едната ръка на Уилям и да го гледа в лицето. По него се четеше тъга, нежна любов и жал. Тя разбра укора му и наведе глава.

— Беше време да ме повикаш, скъпа Амелия — каза той.

— Нали никога вече няма да си отиваш, Уилям?

— Не, никога — отвърна той и още веднъж притисна милата малка жена до сърцето си.

Когато излязоха от митническото помещения, Джорджи се хвърли към тях с телескоп на очите и със силен приветствен смях; той танцуваше край тях и правеше какви ли не лудории, докато ги водеше към къщи. Джоз още не беше станал. Беки не се виждаше никаква (макар че ги наблюдаваше през цепките на транспаранта си). Джорджи изтича да види какво става със закуската. Еми, която свали в коридора шала и бонето си и ги подаде на Пейн, сега влезе вътре да разкопчае наметката на Уилям и ако обичате, нека сега да отидем подир Джорджи, за да се погрижим за закуската на полковника. Корабът е пристигнал в пристанището. Той е спечелил наградата, към която е простирал ръце през целия си живот. Най-после птичката е в ръцете му. Ето я, с глава на рамото му как гугука и го целува с човчицата си, с разперени, меки, пърхащи крилца. Това беше, което той желаеше денем и нощем в продължение на осемнадесет години. Това беше, за което жадуваше. Ето — най-високата точка, края, последната страничка на романа. Сбогом, полковник! Господ да те благослови, честни Уилям! Сбогом, мила Амелия! Отново се разцъфни, нежен мъничък паразит, около якия стар дъб, до който си се прислонила!

Може би от угризения на съвестта спрямо доброто и простосърдечно същество, което първо я бе защитило в този свят, може би от ненавист към всякакви сантиментални сцени — но Ребека, доволна от ролята си в цялата тази работа, не се появи пред полковник Добин и пред дамата, за която той се ожени. «Неотложна работа», съобщи тя, я викала в Брюж, закъдето се упъти; и само Джорджи и вуйчо му присъствуваха на венчалния обред. След сватбеното пътуване, когато Джорджи отново се присъедини към родителите си, мисис Беки се върна (само за няколко дни) да утеши самотния ерген Джоузеф Седли. Той предпочиташе да живее на континента и отказа да води общо домакинство със сестра си и нейния съпруг.

В дъното на сърцето си Еми беше много доволна, че е писала на съпруга си, преди да беше прочела онова Джорджово писмо.

— Знаех за тази работа през всичкото време — каза Уилям, — но нима можех да употребя това оръжие срещу паметта на клетия човечец? Това беше, което ме караше толкова да страдам, когато ти…

— Никога не ми говори за този ден — извика Еми, толкова разкаяна и смирена, че Уилям промени разговора, като започна да разправя за Глорвина и за добрата стара Пеги О’Дауд, у която беше отишъл на гости, когато получи писмото на Еми. — Ако не ми беше писала — прибави смеешком той, — кой знае какво щеше да е сега презимето на Глорвина!

Понастоящем то е Глорвина Поски (сега мисис майор Поски); тя го пипна след смъртта на първата му жена, тъй като беше решила в никакъв случай да не се омъжва вън от полка. Лейди О’Дауд също така е толкова привързана към този полк, че според признанията й: «Ако нещо се случи с Мик — бога ми, — непременно ще се омъжа за някой от офицерите му.» Но генерал-майорът е много добре и си живее разкошно в О’Даудстаун със своите малки ловджийски кучета и (може би, с изключение на техния съсед Хогарти от замъка Хогарти) той е първият човек в графството си. Нейно сиятелство все още играе народни танци и настояваше да се надиграва с един младеж на последния бал, даван от лорд-лейтенанта. Както тя, така и Глорвина заявиха, че Добин се отнесъл срамно към последната, но след като Поски падна в капана, Глорвина се утеши, а един разкошен тюрбан от Париж смекчи гнева на лейди О’Дауд.

Когато полковник Добин напусна войската, което стори веднага след женитбата си, той нае хубава малка вила в Хампшир, недалеч от Куинс Кроли, където, след влизането в сила на закона за реформите, сър Пит и семейството му живееха постоянно. Всяка мисъл за добиване на перска титла вече беше вън от дневния ред, тъй като баронетът загуби двете си места в парламента. Това нещастие сломи духа му и поизпразни джоба му. Здравето му се влоши и той започна да предрича бърза разруха на империята.

Лейди Джейн и мисис Добин станаха големи приятелки. Между имението и вилата на полковника файтоните на двете семейства сновяха непрестанно. Нейно сиятелство стана кръстница на детето на мисис Добин, което носеше нейното име и бе кръстено от преподобния Джеймс Кроли, който наследи бащиното си право върху черковния имот. Между двете момчета — Джорджи и Родън — се породи голямо приятелство. Те ходеха заедно на лов през ваканциите, постъпиха в един и същи колеж в университета на Кеймбридж и се скараха за дъщерята на лейди Джейн, в която, разбира се, и двамата бяха влюбени. И двете майки възнамеряваха да свържат с брак децата си, но аз чух, че мис Кроли проявявала предпочитание към братовчеда си.

Името на мисис Родън Кроли не се споменаваше нито от едното, нито от другото семейство. Всички имаха основание да мълчат относно нея. Където и да отидеше мистър Джоузеф Седли, тя винаги го придружаваше; и този попаднал в мрежите й човек й беше станал пълен роб. Адвокатите на полковника го осведомиха, че братът на жена му осигурил живота си за голяма сума, от което можеше да се извади заключение, че той сключва заем за изплащане на дългове. Той взе безсрочен отпуск от службата си в Индия, като здравето му всеки ден се влошаваше.

Когато научи за осигуровката, Амелия, изпълнена с уплаха, помоли съпруга си да замине за Брюксел, където тогава се намираше Джоз, и да разучи в какво положение се намират работите му. Полковникът напусна неохотно дома си (където той цял се беше вдълбочил е книгата си «История на Пенджаб», която все още заема времето му, и беше доста разтревожен за малката си дъщеря, която той обожава и която тогава тъкмо оздравяваше от шарка) и отиде в Брюксел; там намери Джоз да живее в един от грамадните хотели на този град. Мисис Кроли, която си имаше собствен екипаж, даваше приеми и живееше като почтена жена от доброто общество, заемаше друг апартамент в същия хотел.

Разбира се, полковникът не искаше да се срещне с тази дама, нито дори смяташе за необходимо да разгласи за пристигането си, като съобщи това само на Джоз с една бележка по лакея си. Джоз помоли полковника да отиде при него още същата вечер, когато мисис Кроли щеше да отива на някакво соаре, и те щяха да се видят сами. Той намери Джоз в доста плачевно здравословно състояние, ужасно наплашен от Ребека, макар че с жар я възхваляваше. Тя го гледала през най-различни заболявания с просто възхитителна вярност. Държала се към него като същинска дъщеря.

— Но… но… ох, за бога, елате да живеете някъде близо до мене и… и… идвайте понякога да ме навестявате — хленчеше нещастният човечец.

Полковникът смръщи вежди при тези думи.

— Не можем, Джоз — каза той. — Като се вземат предвид обстоятелствата, Амелия не може да идва при тебе.

— Кълна ти се… кълна ти се в библията — простена Джоз, като дори искаше да целуне тази книга, — че тя е невинна като дете и безукорна като собствената ти жена.

— Може и така да е — каза мрачно полковникът, — но Еми не може да дойде при тебе. Бъди мъж. Джоз, скъсай тази срамна връзка. Ела в родината си при своите близки. Работите ти не са в ред.

— Не са в ред! — извика Джоз. — Кой ти е говорил такива клевети? Всичките ми пари са вложени на много добри места. Мисис Кроли — искам да кажа — вложени са при много добра лихва.

— В такъв случай, значи, ти нямаш дългове, така ли? Защо тогава си осигурил живота си?

— Мислех си… един малък подарък за нея… в случай че нещо се случи, а ти знаеш, че здравето ми е деликатно… от най-обикновена благодарност, знаеш… и възнамерявам да оставя всичките си пари на вас… а другото мога да отделя от доводите си… да, наистина, че мога — извика слабохарактерният роднина на полковника.

Добин настоятелно замоли Джоз да избяга веднага — да се върне в Индия, където мисис Кроли няма да може да го последва; да направи всичко възможно, за да скъса една връзка, която може да му донесе най-фатални последици.

Джоз стисна ръце и извика:

— Ще се върна в Индия. Ще направя каквото кажеш, само че ми трябва малко време. Не трябва да казваме нищо на мисис Кроли. Тя… тя ще… ще ме убие, ако узнае. Просто не знаеш каква ужасна жена е тя — каза клетият човечец.

— Тогава защо не си дойдеш с мене? — каза му в отговор Добин, но Джоз нямаше тази смелост.

— Утре сутринта пак ще се видим; в никакъв случай не казвай, че си бил тук. А сега трябва да си вървиш. Беки може да се върне всеки миг. — И Добин го остави, изпълнен със зли предчувствия.

Той не видя Джоз никога вече. Три месеца след това Джоузеф Седли се помина в Екс-ла-Шапел. Стана ясно, че цялото му имущество е било вложено в разни тъмни сделки и е било превърнато в неструващи нищо ценни книжа на разни съмнителни дружества. Едничката парична наличност бяха двете хиляди лири стерлинги, за който бе осигурен животът му и които бяха разделени по равно между «Любимата ми сестра Амелия, съпруга на и т.н., и моята добра приятелка и безценна другарка през време на болест, Ребека, съпруга на полковник-лейтенант Родън Кроли, назначена за изпълнителка на завещанието.»

Адвокатът на осигурителното дружество се закле, че това бил най-тъмният случай, който е трябвало да разрешава; загатна, че възнамерявал да изпрати комисия в Екс-ла-Шапел, за да се установят подробностите около смъртта, и компанията отказа да заплати осигуровката. Но мисис или лейди Кроли, както тя сама се наричаше, веднага пристигна в града (придружена от адвокатите си, господа Бърк, Търл и сие) и настоятелно поиска от компанията да даде обяснения защо отказва плащането. Поиска да се направят нужните разследвания; заяви, че била жертва на най-подъл заговор, с който била преследвана цял живот, и в края на краищата излезе победителка в спора. Парите се платиха, доброто й име възтържествува, но полковник Добин изпрати своя дял обратно на осигурителната компания и най-категорично отказа да влиза в каквато и да било връзка с Ребека.

Тя никога не стана лейди Кроли, макар че продължи да се нарича така. Негово превъзходителство полковник Родън Кроли умря от жълта треска на остров Ковънтри, дълбоко обичан и оплакван, шест седмици преди кончината ма своя брат, сър Пит. Имението тогава премина върху сър Родън Кроли младши, баронет.

И той също отказа да се среща с майка си, на която обаче даде щедра рента. Той, изглежда, е доста богат. Баронетът живее постоянно в Куинс Кроли с лейди Джейн и нейната дъщеря, докато Ребека се навърта главно около Бат и Челтнам, където множество превъзходни хора я считат за много пострадала жена. Тя има своите неприятели. Кой ли ги няма? Животът й може да им послужи за отговор. Постоянно е заета с благотворителни работи. Редовно ходи на черква, винаги придружена от лакей. Урежда павилиони във всички базари, устроени за подпомагане на сираци, бедни и нуждаещи се. Когато преди известно време Еми, децата й и полковникът отидоха в Лондон, те се озоваха внезапно пред нея на една подобна разпродажба. Тя сведе скромно очи, когато те се отдръпнаха от нея; Еми забърза настрани, хванала под ръка Джорджи (вече блестящ млад джентълмен), а полковникът дръпна своята Джейни, която той обича повече от всичко друго на света — повече дори от своята «История на Пенджаб».

«Повече, отколкото обича мене» — помисли си с въздишка Еми. Но той никога не е казал на Еми нито една дума, която да не е мила и любезна; нито е имало някое нейно желание, което да не е удовлетворил.

Ах! Vanitas vanitatum [114]! Кой от нас е щастлив на този свят? Кой е получил това, което желае? Или след като го е получил, се е почувствувал доволен?

А сега, деца, нека затворим кутията и приберем марионетките, защото представлението е свършено.

(обратно)

Информация за текста

© Нели Доспевска, превод от английски

William Thackeray

Vanity Fair, 1847

Сканиране, корекция и форматиране: filthy, 2010

Бележки под линията и допълнителна корекция: Петър Енчев (haripetrov), 2010

Издание:

Уилям Мейкпийс Текери. Панаир на суетата

Английска, четвърто издание

Редактор на трето издание: Жени Божилова

Редактор от издателството: София Василева

Художник: Людмил Чехларов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Виолета Славчева

Издателство: «Христо Г. Данов», Пловдив, 1985

Свалено от «Моята библиотека»

Последна редакция: 2010-05-29 23:50:00

Примечания

1

Госпожице, аз идвам да кажа сбогом.

(обратно)

2

Да живее Франция! Да живее императорът! Да живее Бонапарт.

(обратно)

3

Гордост.

(обратно)

4

Копнеж за любов.

(обратно)

5

Сълзи, въздишане и щастие.

(обратно)

6

Ах, красивият ми господин!

(обратно)

7

Прислужница.

(обратно)

8

Лакомник.

(обратно)

9

Неравен брак.

(обратно)

10

Овнешко с ряпа.

(обратно)

11

от шотландски овце.

(обратно)

12

от натурални картофи.

(обратно)

13

карфиол с вода.

(обратно)

14

Супа.

(обратно)

15

Овнешко с ряпа.

(обратно)

16

Ах калпазанин! Ах чудовище!

(обратно)

17

скандален английски.

(обратно)

18

Алчен за нечие друго владение.

(обратно)

19

Господин Crebillon

(обратно)

20

Мосю дьо Волтер.

(обратно)

21

Остроумие.

(обратно)

22

Нови тоалети.

(обратно)

23

Пълен с дългове.

(обратно)

24

Малко смачкано лице.

(обратно)

25

Връзка.

(обратно)

26

Компаньонка.

(обратно)

27

Прислужница.

(обратно)

28

Възкръсвам (лат.). — Б.пр

(обратно)

29

Протеже.

(обратно)

30

Но много.

(обратно)

31

Лов на Орел.

(обратно)

32

Мосю дьо Волтер.

(обратно)

33

Река Тежу.

(обратно)

34

Афера.

(обратно)

35

Рокля, която се носи преди обличане или по време на почивка.

(обратно)

36

Пиле.

(обратно)

37

Мис Amenadie

(обратно)

38

Какво правите?

(обратно)

39

Карти.

(обратно)

40

Скука.

(обратно)

41

Безопасно пътуване.

(обратно)

42

Не е толкова глупав.

(обратно)

43

Влезте.

(обратно)

44

на етажи.

(обратно)

45

много хубав.

(обратно)

46

сандвичи.

(обратно)

47

госпожица.

(обратно)

48

тока.

(обратно)

49

господин.

(обратно)

50

Настоявам, мадам, не е ли същото, в армията, с мъжът ми?

(обратно)

51

Сбогом.

(обратно)

52

Това е пожар!

(обратно)

53

своя син.

(обратно)

54

Безопасно пътуване.

(обратно)

55

Няма коне, по дяволите!

(обратно)

56

Моята добра дама.

(обратно)

57

Нарежете мен.

(обратно)

58

Нарежете ме, бързо!

(обратно)

59

Мустаците.

(обратно)

60

Копирай, прическа, бързо.

(обратно)

61

прислужницата.

(обратно)

62

компаньонка.

(обратно)

63

връзка.

(обратно)

64

духовна.

(обратно)

65

луд.

(обратно)

66

пакостлива.

(обратно)

67

протежето.

(обратно)

68

очарователна Mees

(обратно)

69

пречка.

(обратно)

70

Мило е и е подходящо да умреш за своята страна.

(обратно)

71

карти.

(обратно)

72

мецанин — полуетаж, разположен между партера и първия етаж. ()

(обратно)

73

английски Milor

(обратно)

74

тази очарователна милейди.

(обратно)

75

със съпругата си — една малка дама, много духовна.

(обратно)

76

военен.

(обратно)

77

лудории.

(обратно)

78

меню, което има неограничен избор на ястия, всяко с отделна цена.

(обратно)

79

главен слуга.

(обратно)

80

обяд.

(обратно)

81

Ах! Божествено същество!

(обратно)

82

Кралицата на любовта.

(обратно)

83

бяло вино.

(обратно)

84

Боже!

(обратно)

85

просто кюлоти.

(обратно)

86

малки апартаменти.

(обратно)

87

Очакваме на два пъти.

(обратно)

88

пазете се жени.

(обратно)

89

малка дама.

(обратно)

90

аз говоря за вас.

(обратно)

91

най-добрите.

(обратно)

92

Моят беден скъп малък.

(обратно)

93

изобилие.

(обратно)

94

моят лош затворник.

(обратно)

95

празник.

(обратно)

96

семеен приятел.

(обратно)

97

какво правите.

(обратно)

98

заслепен.

(обратно)

99

прислужници.

(обратно)

100

Бихте ли извикали кола.

(обратно)

101

Ще ви глобя, господин George

(обратно)

102

Брой Властелинът на Sedley, заедно с подкрепата на Лондон.

(обратно)

103

Нищо, нищо, моя Florestan

(обратно)

104

Битката за Витория.

(обратно)

105

Джентълменът не е комарджия?

(обратно)

106

Не, госпожо.

(обратно)

107

Оставете ме на мира.

(обратно)

108

Трябва да бъде забавно, разбира се. Аз не съм в услуга на господинът.

(обратно)

109

прислужница.

(обратно)

110

Боже.

(обратно)

111

добро момче.

(обратно)

112

Един билет.

(обратно)

113

Ето това е!

(обратно)

114

Суета на суетите.

(обратно)

Оглавление

Преди вдигането на завесата

Глава I Лицеят на мис Пинкъртън

Глава II В която мис Шарп и мис Седли се приготовляват да започнат борбата

Глава III Ребека в присъствието на неприятеля

Глава IV Зелената копринена кесия

Глава V Нашият Добин

Глава VI Воксхол

Глава VII Кроли от Куинс Кроли

Глава VIII Тайно и поверително

Глава IX Семеен портрет

Глава X Мис Шарп започва да си създава приятели

Глава XI Простотата на Аркадия

Глава XII Една доста сантиментална глава

Глава XIII Малко сантименталност и малко други неща

Глава XIV Мис Кроли у дома си

Глава XV В която съпругът на Ребека се появява за кратко време

Глава XVI Писмото върху игленичето

Глава XVII Как капитан Добин купи пиано

Глава XVIII Кой свиреше на купеното от капитан Добин пиано

Глава XIX Как болногледачката на мис Кроли се грижеше за нея

Глава XX В която капитан Добин играе ролята на брачен пратеник

Глава XXI Свада за една наследничка

Глава XXII Женитба и част от меден месец

Глава XXIII Капитан Добин продължава да играе ролята на агитатор

Глава XXIV В която мистър Озбърн взема от шкафа семейната библия

Глава XXV В която всички действуващи лица решават за благоразумно да напуснат Брайтън

Глава XXVI Между Лондон и Четъм

Глава XXVII В която Амелия се присъединява към своя полк

Глава XXVIII В която Амелия отива на поход в Белгия

Глава XXIX Брюксел

Глава XXX «Девойката, която оставих след себе си»

Глава XXXI В която Джоз Седли се грижи за сестра си

Глава XXXII В която Джоз побягва, а войната стига до своя край

Глава XXXIII В която роднините на мис Кроли проявяват голяма загриженост към нея

Глава XXXIV Лулата на Джеймс Кроли угасва

Глава XXXV Вдовица и майка

Глава XXXVI Как може да се живее добре без никакъв доход

Глава XXXVII Продължаваме със същия въпрос

Глава XXXVIII Скромният живот на едно семейство

Глава XXXIX Една цинична глава

Глава XL В която семейството признава Беки за свой член

Глава XLI В която Беки отново посещава имението на прадедите си

Глава XLII В която се разправя за семейство Озбърн

Глава XLIII В която читателят трябва да отпътува доста далеч

Глава XLIV Която се занимава със случки в Лондон и в Хампшир

Глава XLV Между Хампшир и Лондон

Глава XLVI Борби и изпитания

Глава XLVII Гонт Хаус

Глава XLVIII В която запознаваме читателя с най-доброто общество

Глава XLIX В която ни се поднасят три яденета и десерт

Глава L В която се говори за обикновени хорица

Глава LI Сред вихъра на светския живот

Глава LII В която лорд Стейн се показва в най-благоприятна светлина

Глава LIII Спасяване и катастрофа

Глава LIV Неделя след сражението

Глава LV В която продължаваме със същия въпрос

Глава LVI Правят Джорджи джентълмен

Глава LVII Завръщане

Глава LVIII Нашият приятел майорът

Глава LIX Старото пиано

Глава LX Връщане в доброто общество

Глава LXI В която изгасват две светлини

Глава LXII Пътуване в чужбина

Глава LXIII В която се срещаме със стари познати

Глава LXIV Една бохемска глава

Глава LXV Изпълнена с работа и удоволствия

Глава LXVI Любовно недоразумение

Глава LXVII Която съдържа раждания, женитби и погребения