«Билка против страх»

В петък вечерта, докато стотици поклонници, пристигнали от близо и далеч в небесното царство на Кръстова гора търсеха подслон за нощувка, старата каменна църква на хълма беше вече препълнена. На пода досами олтара, върху спални чували заспиваха и се пробуждаха малки деца с тежки страдания. Те бяха доведени тук с нескрита надежда на родителите си, че биха могли да получат изцеление от неизлечимата болест както това се е случвало по Божия милост на това място в миналото. Затова до децата се бяха прислонили и техни близки. В каменодялания храм беше полуздрачно, тъй като светлина идваше само от двете големи свещи на свещниците пред олтара с иконите.

Седнала до вратата, млада жена беше прегърнала в скута си 7–8 годишно дете. Бяха майка и син. И без видимата прилика човек би разбрал, че са от едно тяло, защото само сърцето на майка притиска с толкова нежност към себе си друго сърце. Късно след полунощ, когато и литургията в новия храм беше заглъхнала с последно „Амин!“, момчето в скута на майката извика в плач: „Да бягаме!“… Едва когато го събуди и го утеши от кошмарния сън, след двайсетина минути детето заспа отново.

— Какво му е? — възрастна жена с парализирано внуче, легнали до иконата на Света Богородица попита.

— Лоши сънища — тихо отвърна младата, без желание да разказва подробности.

— Трябва да е преживял нещо? — без любопитство, но с грижа попита бабата на болното, което също се разбуди сякаш да се види, че страда от сковаване на тялото.

— Казаха, че само времето може да излекува белега върху паметта на моя син… Все пак успяхме да избягаме. — Тя се спря, защото не искаше да изговори спомена за кошмара: — Водих го при лекари, но лекарствата не помогнаха. Няколко пъти четох за Кръстова гора и реших да опитам…

— Катастрофа ли? — млад мъж, около 35 годишен, с тригодишно дете в ръцете беше заел място до бабата с внучето: — Нашата пострада при катастрофа преди година…

Майката го погледна ядосано, явно не искаше някой да рови в тайната й, но отговори дръзко:

— По-лошо от катастрофа… Баща му поиска да ни убие преди четири месеца… Сега разбирам, че съм виновна, защото създадох семейство с него и години търпях — тя не скри и гнева си, и мъката си. Мъжът притисна своето дете и поклати глава: „Бог няма да остави такъв злодей без наказание“. След думите му бабата с внучето се прекръсти: