«Тайната книга»

Женевиев дьо Монгри, божем благородничка, божем господарка на замъка Монгри с всичките села наоколо, пластеше сено ведно с крепостните си селянки, облечена като тях в груба конопена риза, препасана с връв, нахлузила същите дървени обувки като тях. С кикот и закачки жените пристъпваха по изпръхналите откоси и събираха сеното с дървени вили. На отсрещния хълм пък проблясваха размаханите коси от мъжете, наредени като отлитащи жерави. И само понякога, когато бризът полъхнеше откъм тях, довяваше откъслечните им подвиквания и гърлести смехове. Невидими в синия простор, чучулигите заливаха света със звънката си песен. Стопленият въздух ухаеше на прясна трева и полски билки, на изорана пръст и пролетна свежест. Бухнала в зеленина, земята се гънеше в кадифени дипли на юг, където в далечината искреше морето, и на север, към нагиздените с къдрави дъбрави ридове. И там, сякаш орел, кацнал върху стръмната скалиста грамада, надигаше яките си зидове замъкът Монгри — заплашителен, настръхнал с редките си зъбери, е изшилените кули и втренчените като зли очи амбразури.

Изправила за малко снага за отмора, внезапно една жена засенчи очи с ръка. Сподириха погледа й и другите. Смутени. Размирно време — всичко става. И видяха прахуляка, що се надигаше по пътя откъм Стария манастир. Видяха това, от което най се бояха — лъснали под руменината на подранилото слънце, сякаш оплискани с кръв, брони, шлемове и алебарди.

Пластачките се засуетиха, отпуснали вилите, скупчиха се като стадо, подушило близостта на вълк.

— Боже, опази! — пошепна някоя. — Кръстоносците!

Пребледняла, с разтуптяно сърце, Женевиев дьо Монгри опита да се покаже твърда. Длъжна беше.

— Дойде часът! — рече тя. — И ние да докажем достойни ли сме за истинската вяра!