Беше в Багдад, преди отпътуването ни за Персия. Седях с моя дребен, храбър хаджи Халеф Омар, шейха на хаддедихните, в едно кафене. Вън продавачите огласяваха стоките си. Един от тях влезе; беше провесил едно сандъче, пълно с малки глинени похлупца. Спрял на вратата, той дигна нависоко едно от тези илаб[1] и се провикна:
— Иа Летафет, иа Джамал, иа Абед ес Са’ад! (О, прелест, о, красота, о, безпределност на щастието!) Младостта се връща! Намажете ли си челото и страните, всички бръчки, всички петна побягват и нищо не остава!
Той явно предлагаше за продан някакво средство за разкрасяване и тъй като аз не се интересувах от такива неща, човекът ми бе безразличен. Но видях, че другите посетители на кафенето не са така безразлични. Мнозина от тях купиха похлупца и ги прибраха, за да ги занесат на «харема» си. Търговецът, както забелязах, беше не само известен, но и търсен мъж. Халеф също го дари за мое удивление с едно съвсем необичайно внимание, което трябва да си имаше някоя определена причина. Когато таджирът (търговец) предложи и на него една кутийка, той го попита явно напрегнато:
— Би ли ми казал от кого си доставяш това средство за красота?
— Защо да не ти разкажа? — отвърна търговецът. — Аз съм горд, че съм единственият, който го получава за продажба от неговата прочута създателка. Имам право да я посещавам годишно само два пъти. Тогава вече ме чакат всички харимат[2] и ето защо моят Мархем ед Джамал[3] се разпродава много бързо.
— Ти каза преди малко, че не оставало нищо. Какво имаш предвид с това?
Комментарии к книге «Една загадка», Карл Май
Всего 0 комментариев