«Кюрдският кръст»

— Ти си побъркан, ефенди, десет пъти побъркан сто пъти побъркан и никой не може да те изцери, ако си останеш на намерението. Вдовица ли искаш да направиш моята жена и сираци децата ми? Трябва ли и твоите жени и деца да се задушат в талази от сълзи и се удавят във водите на горестта? Ако настояваш да следваме и по-нататък тази река на нещастието, след късо време ще бъдем погребани в търбусите на лешояди, чакали и хиени.

— Аз нямам много жени, нито деца — обясних на говорещия. — Така че за мен няма кой да тъжи.

— Аллахи, валлахи, таллахи! Ако теб няма кой да те оплаче, то това хич не е причина да допусна моята душа да отлети и да бъде оплаквана! Знаеш, че съм дързък мъж, ама да тръгна към тия кюрди, е все едно да се втурна направо в пастта на сигурната смърт.

— Тогава остани, бъзливецо! — извика гневно моят дребен, мил хаджи Халеф Омар. — Ти си син на страха и внук на малодушието. Наричаш се дързък, ала сърцето ти се кандилка от ужас в тялото, когато понечим да се отклоним и на крачка от широкия друм. Беше ни присаден за да ни закриляш, а пък тракаш зъби от уплах, колчем мернеш някоя чужда кремъклийка. Засрами се! Хайде, сихди да си продължим ездата и да оставим тук тоя дядо на страхливостта!

В Кернук бях с Халеф гост на мютесарифа, който се отнесе много радушно с нас и на тръгване ни натрапи един гаваз. Аз нямах никакво желание, наистина да се ангажирам с един такъв «закрилник», защото никога не пътувам като някои други и предварително знаех, че ще имам задачата да бъда закрилник на нашия закрилник но мютесарифът заяви, че без гавазин съм изгубен при кюрдите. Той дълго настояваше, докато накрая казах «да» само за да не се покажа неблагодарен.

Каквото бях предвидил, стана. Касем, така се казваше гавазът, се прояви като страхлив човек, който при това едва се оправяше в Кюрдистан. Ако не говорех така добре наречията заса и курманджи, щеше да се наложи да се откажем от по-нататъшната си езда. За щастие придружителят ни притежаваше едно качество което компенсираше споменатите недостатъци. Той имаше добро сърце и приемаше толкова спокойно усмихнат упреците, с които моят хаджия го обсипваше от време на време, сякаш не се отнасяха за него.