«Съкровището в Сребърното езеро»

Около обед в един много горещ юнски ден «Догфиш» ((англ.) — акула. Б. пр.), един от най-големите пътнически и товарни параходи по Арканзас, пенеше яростно с колелата си водите на голямата река. Беше тръгнал от Литъл Рок рано сутринта и скоро трябваше да пристигне в Луисбърг, където щеше да хвърли котва. Това разстояние срещу течението на реката не беше малко и параходът се клатушкаше и пухтеше усилено, като че ли искаше със старанието си да задоволи претенциите на пътниците, намиращи се на борда му.

Голямата жега беше прогонила по-заможните пътници в техните кабини и каюти. Повечето пасажери обаче лежаха на борда зад бъчви, сандъци и друг багаж, който им осигуряваше поне малко сянка. За тях капитанът бе заповядал да се направи на палубата някакво подобие на бар, над който беше опънато ленено платнище. Там бяха наредени най-различни чаши и шишета, чието съдържание съвсем не беше подходящо за изнежени гърла и езици. Със затворени очи и изтощен от жегата, зад тезгяха седеше келнерът, а главата му клюмаше от време на време. Когато клепачите му се повдигнеха, от устата му се отронваше тихо проклятие или някоя друга неприлична дума. Причината за лошото му настроение бяха двадесетината мъже, които бяха насядали в полукръг на земята пред тезгяха и предаваха от ръка на ръка чаша със зарове. Играеше се на така наречения «дринк», т.е. изгубилият плащаше в края на играта на всеки участник по чаша бренди. Вследствие на това келнерът можеше само да мечтае за дългоочакваната дрямка.

Във всеки случай тези мъже не се бяха запознали едва тук, на парахода, защото се държаха много интимно помежду си, а от откъслечните фрази можеше да се разбере, че вече се познават много добре. На фона на тази всеобща приятелска атмосфера сред тях се открояваше един мъж, към когото останалите се отнасяха с известно уважение. Наричаха го Корнъл, едно твърде разпространено произношение на думата «полковник» или «предводител».