Колко често в хода на моите разкази съм подчертавал и сега отново ще го сторя, че не съм привърженик на теорията за случайността. Аз храня по-скоро непоклатимото убеждение, че ние хората сме ръководени от ръката на Всемогъщия, Всезнаещия и Вселюбещия, без чиято воля — според Светото писание — и един косъм от главите ни не пада. Които са се откъснали от тази ръка, странстват по свои собствени пътища и отричат съществуването на един по-висш промисъл, не могат да ме забъркат в моето убеждение. Моят опит за мен стои по-високо от твърденията на тези «преучени» люде, които не забелязват влиянието на небесното провидение само защото са се отрекли от него.
Много често ми се е случвало някое станало преди много години, само по себе си незначително събитие, за което отдавна вече не си спомням, да прояви неочаквано своите последици и така решаващо да се намеси в моите действия, че само като духовен слепец бих могъл да твърдя — тогавашните ми мисли и решения са били вдъхновени от някаква случайност.
Така бе също със срещата ми с персиеца Джафар в Дивия Запад, заемаща в моя бурен живот само част от мимолетно събитие, за което твърде рядко се сещах.
Откровено ще призная, ханджарът постепенно за мен бе изгубил качеството си на «спомен». Аз го вземах в ръка, без да ми припомня за по-раншния си притежател, и от време на време го носех със себе си при моите пътешествия, без да мисля за възможността, че някога би могъл да има за мен по-голямо значение освен като оръжие. И все пак този позабравен случай щеше след години да разкрие своите последици. Събитията, за които сега ще разкажа, ще го докажат…[1]
Комментарии к книге «Край развалините на Вавилон», Карл Май
Всего 0 комментариев