«Отвличане в пустинята»

Връщах се в Мурзук от едно излизане из планините на Судах. Пред нас вече се простираха крайградските градини от палми, маслини, смокини, праскови и зарзали. Моят слуга Али спря храбрия си кафяв жребец, за да развие лъвската кожа, която беше пристегнал зад себе си. Жителите на селището трябваше да видят, че сме дръзнали да предизвикаме на битка Господаря с голямата глава, както арабинът има навика да нарича лъва.

Усмихнато го оставих да действа, защото, макар и малко суетен, Али беше слуга, какъвто само можех да си пожелая. Издръжлив и силен, хитър като лисица, но същевременно верен и предан на своя господар, вещ във всички наречия и обичаи на пустинните жители… въобще можех да разчитам на него във всяко отношение. Беше ми го препоръчал съдържателят на известния с доброто си име „Отел д’Ориент“ в Алжир. Оттам ме бе придружавал през Тунис, Триполи и Сокна до Фесан и беше твърдо решен да дойде с мен и по-нататък през Ауджила и Сива до Кахира. Беше привързан с истинска любов към мен и сигурно щеше да остане до мен чак до Сибир, ако в главата ми бе залегнал планът за такова пътешествие.

Боязливите и удивени погледи, които срещаните сега от нас жители хвърляха на нашия ловен трофей, му даваха повод да се поперчи.

— Виждаш ли кахшефа[1], дето се задава там, сихди? — попита. — От дивене очите ще му изпаднат от главата, а? Да-а, имам си аз господар, който е голям талеб[2] и ефенди и не се бои дори от Асад, Размирника[3]! А пък аз, Али ел Хакеми бен Аббас бен Ер Руми бен Хафс Омар бен Назафи, наследих от бащата на моя брат кремъклийката на мъдрия султан Сюлейман[4] който разговарял с животните и не се страхувал даже от черната пантера, дето е къде-къде по-опасна от лъва, наричан от нас Абу ел Селселе, Баща на земетръса!