«Сезони»

Елисавета БагрянаСезони 1 КАКВА УМОРА — да живееш вечно тук —като болник да чакам чудо на вратата да почука,от прозореца да гледам само слатинския рид,вечно спрелия часовник стар на пощата,същото парче небе — денем или нощем —над същите керемиди и комини.Отдавна зная всяка улица, къща и зид,а мене ме познават и кучетата…Заковани са тук сякаш годините,а смяната на сезоните улучвампо това дали са червени, или бели, сухи или мокрипо къщите покривите…Да изчезна — за година, две, три.Следите на стъпките ми да се изтриятот пясъчните пътеки на всекидневносттаи като суха шума вятъра на забравата да издухаот паметта за мене спомена и слуховете.Да съблека от себе си, веднаж завинаги вече,тези стари дрипи на условността —отдавна за дарака на времето обречени!…Да отида накрай света, сред непознати хора,да не води към мене врата, ни прозорец,да живея като странница,за която няма ни цветя, ни патрони.Додея ми вече сърцето ми да е открита страницаза любителите на произшествията и хрониката…Искам за гледам как годишните времена завъртат колелаи отвозват натоварените снопи на моите мисли.Тъмна или светла, добра или зла,но чудни словеса е на дланта ми съдбата написала!2 ПАК МЕ ПОДГОНИ камшикът на скитничеството,заплющяха отново над главата ми трите сухи жилина спомена, мъката и жаждата.Но този път моите стъпки не ме подведохакъм водовъртежни градове и центробежни кейове,по задръстени площади и неми катедрали,над които летят куршуми или ракети…Потегли ме пътеката в планината бяла,дето метеорите се пръскат наместо ракетитеи мълниите падатнаместо снаряди.Тази катедралакоято алени светипод фойерверка на слънцето — сутрин и вечер,дето кънти неосквернения мрамор на глетчеритеи трептят вечните кандила на звездитенад главите на скиталците и мъдреците.3 БУХТЯХЯ НАПРОЛЕТ в сливенския боаз тепавиците —като сърцето мипод напора на зашумялата млада кръв.Връхлетя любовта като пролетния вятъри събори оградите и скелите, и вековните постройкина традициите и на разума.Придойде мътна реката на животаи отнесе и тепавиците, и моя дом…Всичко минава.        Мъдростта постепенно огрява душата,както слънцето — планината.Слушам нощем как се трошат ледовете,свличат се лавините,придошлите води бучат като възбуял народи мъкнат сухите трупеи откъртените канари.А сутрин над земята се носят —като тамян след литургия,като въздух след оплодение —тежки млечни пари.Свято материнство!Снегът се топи — като мъката в сърцето ми,ледните капчуци капят