«Пенелопа на XX век»

Елисавета БагрянаПенелопа на XX век 1 ИЗМЕСЕНИ СМЕ от утайките на миналото.Незнайно напластени с вековете в нас,те оцветяват алената или синя наша кръв,те отсеняват светла или тъмна нашата душа.И ето — има ли костица в моя череп,овал на мойта плът, на пръстите ми нокът,полет на моя дух и порив в моето сърце —които нямат своята прамайка или праотец?О, минало! Ти — неизбежно зло или добро,ти — бреме тъмно или светъл дар —скъперник, сбиращ купища от смет и злато,неуморим, неумолим, безсънен архивар —живееш въпреки протеста или волята ни в нас —натрупал стари инвентари в нашето сърце,записал равносметката на нашите победии каталозите на нашите омрази и любов!И ние — алчущи или творци на свобода, —ний само сме марионетки в твоите ръце:жестикулираме, вървим напред-назад,крещим и борим се, и падаме, и ставаме…О, тези страшни и невидими конци,които ти отпущаш или дръпваш, но не скъсваш,които теглят нашите съдби и свързват нис умрелите прапрадеди и се неродените правнуци!Бих искала с един безумен скок в безкраяда скъсам всички възли — и да видясама, освободена — себе си — лика сибез минало, без родословия, без възраст, име!2 НЕ СЪМ аз древноелинската Пенелопа —смирено да тъка и разтъкавами чакам двадесет години Одисея —зареян по море и суша, запленяванот нимфите на острови незнайни, —за да се върне някога при мене, но тогава,когато дори кучето едва го би познало.Не искам да мъждея и трептя като кандилцев монашеска килия,да се топя като забравена свещицав безплодния си пламък,да плача над разпънатата картакато над плащеница,да гоня с мислите си ширинитеи странни заливи,да се боя от всички Еви по земята —от бялата студена северянкадо тъмната и пламенна южнянка…Не ми са доста всичките открития,безкрайнита антени, кабели,уплели въздуха, земята и водата,за да ми тракат лаконическите телеграмина твоята разнесена любов!Аз искам да я сещам тук, животрептяща,с най-първобитните изобретения —петте с живота дадени нам сетива —като последния човек на туй кълбо,като най-бедното създание в света,като последната и първата жена!3 О, ПОЕМЕТЕ МЕ, безбройни пътища,змии извити, съскащи в небетои по земята, и в моретата.Вземете моя непокой и светла жаждаи понесете ги от край до край в света,и разлюлейте океаните,от бреговете да излязат и залеятна масите човешки океаните,и да измият от земята тинята,от дъно да разтърсят вкорененотои вкостененото бездушиена този век, потънал в тъмна алчност!И в тоя земетръс да видя — в гръм победен