«Бащите и децата на Арбат»

— Строго беше,но не можеше иначе с нас.Ред цареше,с нас без ред не можеше, знаем.Този бе нашият път, нашият час —е истината на криеница не сииграем.С вас е същото. И когатопод ярка звезда счетоводството строго на господа богапромени значенията: радост — беда, —знайте: с вас ще постъпят също тъй строго.Борис Слуцки, „Строго беше…“

— Излиза, че и синът не е син, и бащата не е баща…

Анатолий Рибаков, „Децата на Арбат“

Има Време, а има и „времена“. Романът на Рибаков не само изследва това „двойно счетоводство“, той свидетелствува за него. Книгата е писана в „тъмните времена“, а излезе в „светлите“. Писана е през 1966–1983 години, а успя да си пробие път до читателя през 1987-а: в момент, който дълго, почти обезверена, очакваше нашата култура и който не ще се забрави скоро. Именно този е случаят, когато мечтаното за миг съвпада с реалното. И не е нужно да доказваме, че сме свидетели на литературно събитие с огромно значение, не е нужно да обещаваме на читателя, че „след време“ тази значимост ще стане очевидна: тя е очевидна още сега. Мълвата лети, изпреварвайки книгата: романът се чете от милиони хора; не е нужно ние да им обясняваме какво е сензационното в него, те сами го виждат и го знаят. Откъде е намерил Рибаков достатъчно вяра и упорство да пише такива неща в „онези времена“? — това е отделен въпрос; да го оставим на биографите; аз искам да кажа друго. Фактът, че такава книга е „износена“ и написана в така наречените времена на застоя, говори, че не съществуват епохи на пълен застой, както не съществуват и абсолютно „черни времена“. Последното словосъчетание, завършващо романа на Рибаков и произнесено от един сибирски заточеник през декември 1934 година веднага след съобщението за злодейското убийство на другаря Киров, има пряко отношение към темата на романа: към отразените в нея времена и към въпроса как човек може да живее в тези времена.

А трябва да се живее и трябва да бъдеш човек. Всеки път по новому. Всеки път рискувайки. Всеки път „без да знаеш брода“. Защото „времената“ не се повтарят, а черното и бялото сменят местата си, или, казано с думите на поета, щастието и нещастието променят значението си в очите на господ бог. В господ не е вярвал твърде нито този поет, нито Рибаков. Но за човека, за неговото достойнство, за неговото Лице, за въздаването и за възмездието се налага да се мисли независимо от онзи, който е на небето.