«Полунощ в стаята на сенките»

Смъртта, с цялата си жестока красота, живееше в блатото. Обгърнат от сенките, лекият шепот сред папура и заплетените храсти означаваше спасение или гибел. Дъхът й беше тежък и зелен, жълтите й очи блестяха в тъмнината.

Тиха като змия, реката лъкатушеше в зловеща линия, черна вода под пълната бяла луна. Корените на кипарисите изскачаха над повърхността като кости, проболи кожата.

Дългото, грубо туловище на алигатор профуча през тъмната вода, без да направи и вълничка. Заплахата му беше безмълвна като тайна. Когато нападна и стисна изненадания воден плъх в могъщите си челюсти, хищникът запляска триумфално с опашка. Кратък агонизиращ писък отекна в блатото.

Алигаторът се спусна към калното дъно заедно с плячката си.

И други познаваха жестоките, тихи дълбини на тази река. Знаеха, че дори в свирепите летни жеги тя бе студена.

Пълно с тайни, блатото никога не бе абсолютно неподвижно. Нощем, под ярката луна, смъртта имаше доста работа. Комарите, проклетите вампири на блатото, жужаха енергично. Бръмченето им се смесваше със сепнатите писъци на жертвите им.

Във високите клони на стар дъб, засенчени от мъхове в листа, едър бухал забуха погребалните си тонове. Уплашен заек се втурна да спаси живота си.

Лек ветрец раздвижи въздуха, но изчезна бързо като тъжна въздишка на призрак.

Бухалът размаха бързо криле.

Близо до реката, където бухалът се спусна и заекът загина, стара сива къща спеше в сенките. Отвъд нея, издигнат на голяма тучна поляна, се виждаше огромен бял палат.

Пред тях, кипящо от живот и внезапна смърт, блатото залагаше капаните си.

Мане Хол, Луизиана

30 декември 1899

Бебето плачеше. Абигейл го чу в съня си: мекото, неспокойно хленчене, мърдането на малките крайници под леките завивки. Усети глада, копнежа в корема си, сякаш детето все още бе в утробата й. Млякото й потече, преди да се събуди напълно.

Тя се надигна бързо. Тежестта и нежността на гърдите й й доставяше огромно удоволствие, както и предназначението им. Бебето й се нуждаеше от мляко и тя му го осигуряваше.

Абигейл отиде до стола и взе бялата роба, закачена на облегалката му. Вдъхна аромата на лилиите — любимите й цветя, който се носеше от кристалната ваза, получена като сватбен подарък.

Преди да се омъжи за Люсиен, тя слагаше набраните диви цветя в шишета.