«Дива кръв»

Ребека Брандуейн Дива кръв

ПРОЛОГ ЛУНА НАД ПРЕРИЯТА

В прерията, Канзас, 1880

Едва ли има на този свят нещо по-хубаво от нощното небе над безкрайните равнини на Средния запад, наричани Хартланд. На хоризонта небосводът обгръща като катраненочерен вихър леко полюшкващата се земя, така че небе и равнина се сливат в една безкрайна пустота. Човек изпитва чувството, че ако върви достатъчно дълго, ще стигне някъде в далечината до края на света и ще престъпи в нищото. Защото в този преход от тъмно към тъмно са останали единствено звездите. Те блещукат като безброй сребърни шпори и са толкова ниско, че ти се струва, само да протегнеш ръка и ще ги докоснеш. Окото вижда много надалеч, чак до небесните порти, където месецът е само прашинка в огромната божия зеница, най-широко отворена тъкмо тук, над тази земя, която Всевишният държи като в огромна люлка в широката си длан.

За такива неща си мислеше жената по име Рейчъл, която се беше излегнала, замечтана, върху сладостно дъхтящия килим от диви цветя и треви, покрил цялата прерия. Беше приказна нощ… съвършена нощ. Тя погледна нагоре към безкрая, черен като абаносово дърво, и благодари със смирена молитва на бога, че не я е отминал с благослова си, отреден и на нейната бедна, но чудесна страна. Рейчъл знаеше, че в нейния живот — след всяка буря има и дъга, а тя повече и не искаше.

От тези мисли в гърлото й застана буца, от очите й потекоха сълзи на радост и намокриха кичурите по слепоочията й. Господи, дали имаше на този свят човек по-щастлив от нея? Може да звучеше неправдоподобно, но тя беше истински щастлива. Рейчъл затвори очи и въздъхна дълбоко. Пълните й гърди се повдигаха учестено като приливни вълни, притеглени от огромната луна, сияеща като току що изсечена монета. Тялото й, голо и влажно от нощния въздух, светеше в матовия здрач. Дългата й руса коса се развяваше като зряло жито на свежия, шепнещ ветрец.

Тя беше едно цяло с Хартланд, сякаш беше родена и израснала тук. Така се чувстваше вече и мъжът, в чиято сигурна прегръдка лежеше сега. Неговото яко, бронзово тяло беше все още слято с нейното, меко и бяло.

Сега и жената, и мъжът бяха задоволени, но преди малко актът беше бърз и болезнен, почти брутален, толкова нетърпеливо се бяха пожелали. Рейчъл се наслаждаваше на успокоението, мислите й се рееха, тя не преставаше да се учудва, че и след толкова години двамата с мъжа й си принадлежаха все така пълно и в съвършена хармония. Нейната любов беше по-безбрежна от дивите, безпощадни равнини, покорени от тукашните хора. А колко ли трудно е било за него, мрачния единак, да се покори на непреодолимото привличане, което ги свързваше сега. Въпреки това нямаше кътче от тялото му, което тя да не познава, нито потайна ниша в съзнанието му, в която да не е проникнала. Макар да знаеше — там има мрачни и болезнени спомени, които не бива да се пробуждат.

Заради тези спомени любовта към него, макар да я стопляше и да я възбуждаше, будеше в нея понякога и страх. Като всяка жителка на Хартланд, знаеше че тази земя може и да си вземе обратно онова, което е дала, да си го върне по най-жесток начин и най-често без предупреждение. Мъжът й беше заровил миналото си веднъж завинаги и все пак някаква малка суеверна част от нейното съзнание напомняше, че отпъдените призраци могат един ден отново да се появят и да я намерят.

Въпреки това никога не си бе пожелавала да обикне друг. Нейният мъж беше за нея единственият, както и тя беше за него единствената жена. Беше сигурна, че ако можеше отново да избира, той щеше да пожелае само нея. Само тя бе успяла да прескочи стената, ограждаща неговото сърце и да заеме в него сигурно и закътано място. Каквото и да й готви бъдещето, този мъж й принадлежи завинаги. Само смъртта може да ги раздели. А хората, преминали суровата школа на Хартланд, не се бояха от смъртта. Тя беше част от тях, както сянката, която хвърляха под безмилостно палещото слънце на степното лято.

Рейчъл пропъди от съзнанието си всички сенки от миналото на своя съпруг. Някъде в нощта самотен койот виеше срещу луната. Гласът му беше призрачен и болезнен. Изкрещя бухал, чу се ястреб, някакво мъничко създание се шмугна в тревата. Вятърът въздъхна и раздвижи леко безбройните цветя и треви, които се зеленееха и цъфтяха тук от пролетта, а сега, с наближаването на есента, придобиваха мекия златист цвят на сламата.

В далечината, в малкото, нарочно направено за това прозорче на фермерската къща, вече гореше свещта, приканваща окъснелите пътници. Високият ярък пламък се олюляваше — изглежда някой беше отворил вратата и беше пуснал вечерника. През един от високите комини се заиздига пушек и загадъчно изчезна, сякаш се стопи в нощното небе.

Бяха вдигнали едноетажната къща преди година. Тя беше много стабилна, изградена от масивни греди и с покрив от шиндра. Наглед беше малко тромава и неугледна, но пък една от малкото дървени къщи в Канзаската прерия, където имаше само тополови гори. Всеки друг дървесен вид се докарваше с влака или с конски каруци до най-близкия град, до Уйчито и затова дървеният материал беше тук много, много скъп. За Рейчъл новият й дом беше лукс, с който още не можеше да свикне. Та нали години наред бе живяла в къщи от глина и само за кратко в постройка от тополово дърво. Съпругът й беше изградил новия им дом с любов и гордост. Бяха варосвали стените, докато станат бели като изпран памук. Сега те блестяха на лунната светлина. Пред къщата просторна веранда с парапет приканваше за отдих в двата стола-люлки, които се поклащаха и поскърцваха на лекия ветрец. Колкото и да беше привързана към новия си дом, в момента Рейчъл не искаше да се прибира.

Тя обичаше всички обитатели на къщата, но знаеше, че макар да е голяма, тя вече пращи по шевовете, защото дава подслон на всички — от дядото до най-малкия внук. Затова рядко успяваше да остане насаме с мъжа си. Ценяха малкото време, с което разполагаха и сега тя не искаше да загубят нито миг.

Рейчъл се гушна в него и сложи глава на рамото му. Ръката й си играеше с гъстите косми на гърдите му. Беше чудесно усещане — кожата му беше гладка като кадифе, а къдриците под дългите й тънки пръсти като току що колосано бельо. Възможно ли беше да се е раждал друг мъж като него?

— Обичам те — пошушна тя.

Мъжът й трудно изговаряше такива думи, но за радост и гордост на Рейчъл той ги изрече, а тихият му, малко дрезгав глас още пазеше акцента, останал от езика на отдавна починалата му майка.

— И аз те обичам, Рейчъл… мила моя Рейчъл — прошепна той. — О, господи, толкова те обичам!

И за да потвърди думите си, той протегна ръка, приближи лицето й към своето и впи жадни, сладострастни устни в нейните. Отначало я целуваше нежно, много нежно, както се целува млада, още неразцъфнала девственица, която мъжът трябва да ухажва и примамва. Но само след миг, окуражен от нейната податливост, той взе да става все по-настойчив. Езикът му повтаряше с наслада контурите на разтворените й уста, после проникна бавно в нея, за да изпие цялата й сладост, той сякаш поглъщаше див мед, топъл и ароматен. Мъжът не можеше да му се насити. Езикът му заобвива жадно нейния език, той се въртеше и поемаше всяка влажна капка в нейните уста.

Жаравата на нейната страст припламна с нова сила и тя отново го пожела. Изстена тихо. Ръцете й се сключиха на тила му, заровиха се в гъстите къдрици, привлякоха го по-силно. Тя се притискаше сладострастно към него, тя го желаеше, жадуваше го, любеше го. Тя сякаш черпеше сили от земята, за да ги отдаде, заедно със сърцето си, на своя съпруг. Ръцете му обгърнаха нейното лице. Целувката му стана по-силна, по взискателна и почти болезнена върху нежните й устни. Сега неговата страст подхранваше нейната и тя плъзгаше ръце по цялото му тяло. Нейният език се преплиташе с неговия и го възбуждаше още повече. Неговите устни смучеха жадно нейните, той пиеше дъха й, хапеше устните й. Тялото му имаше вкуса на скъпи пури и хубаво уиски, приятен мъжки вкус, за нея вече привичен и сладък. Сега й беше странно да си помисли, че някога го беше хокала заради този дъх на пури и уиски. А той само й се подиграваше, защото още не й беше показал на какво са способни устни с вкуса на такива пороци…

Рейчъл усети как пулсът й се ускорява при тези еротични спомени. Тялото й потръпваше от желание и предвкусвана наслада. Когато мъжът усети този трепет на подплашена сърна, пръстите му загалиха копринените кичури, които се спускаха, по слепоочията й, а после той я грабна, като да беше пленница на неговата воля и неговата страст. Устните му опариха бузата й като нажежено желязо, той потопи лице в разкошната й коса и вдиша дълбоко замайващия й парфюм. Люляк.

Откакто я помнеше, Рейчъл винаги беше дъхтяла на люляк. Миналата пролет насадиха много люлякови храсти около къщата. Бледолилавите им кичури цъфтяха чак до лятото, насищайки въздуха наоколо и цялата къща с благоухания. Особено по времето, когато Рейчъл изсипваше купчини люляк върху кухненската маса и започваше да вари есенцията си. Мъжът вдиша още веднъж нейния аромат и тогава нахлуха спомените му за Рейчъл, само за Рейчъл, за безбройните й лица, винаги и навсякъде. Той познаваше всеки израз на лицето й, всеки неин навик, сякаш бяха собствените му. След толкова години самота друго същество му бе станало толкова близко, сякаш бяха две половинки от едно цяло.

Мъжът отвори очи, за да се наслади на лицето й. Според някои Рейчъл беше по-скоро невзрачна, но за него тя беше най-красивата жена на света. Чудесната й коса обрамчваше сякаш със слънчеви лъчи необичайно, сърцевидно лице, а сега всеки кичур беше като полско цвете под галещата му длан. Той хвана дълга къдрица и я обви около шията си, докато й шепнеше в ухото страстни любовни думи. Топлият му дъх върху кожата й я накара да потрепери. Сега той целуваше нежно клепачите й, сърповидните сенки, които дългите й мигли хвърляха върху нейните издадени, обсипани с лунички скули. Прокара пръст по вирнатото носле, по пълните устни и захапа нежно долната. Тя отвори очи, погледна го закачливо и ухапа пръстите му с подканваща усмивка.

Щом срещна погледа й, мъжът се засмя, после смехът му се превърна в тихо ръмжене, защото погледът му се замъгли, устата му отново овладя нейната, а езикът му се впи дълбоко в нея. Рейчъл отговаряше на целувките му, езикът й се извиваше около неговия, докато най-сетне и двамата, и мъжът и жената, задишаха тежко, а тя усети между бедрата си коравото доказателство за страстното му желание и тялото му покри нейното тяло. Ръцете й обвиха по-силно шията му, после се плъзнаха бавно по широкия му гръб. Тя тръпнеше от докосването на неговата кожа, гладка и лъщяща от пот, радваше се на играта на мускулите му под нейните длани, когато той я привличаше с целувки все по-близо до себе си. Кожата му миришеше на мащерка и на мускус, беше солена на вкус. Грапавите белези по лицето му, които тя докосваше с устни и език, също бяха вълнуващо доказателство за неговата мъжественост.

Тя ухапа леко ухото му, целуна го по врата. Ръцете й бяха навсякъде. Но този път нейният съпруг очевидно не беше склонен да прекъсне така бързо любовната игра. На Рейчъл й спря дъхът, когато той награби изведнъж косата й, отметна главата й назад и впи в нея сладострастен поглед през полуспуснати клепачи. Тя потрепери от този поглед, обещаващ чувствена наслада. Пулсът й заби учестено. Той беше толкова силен, а тя толкова крехка. Не му струваше нищо да я подчини с бавна целувка върху нейната шия, оголена беззащитно като врат на жертвено агне. Устните изгаряха огнена диря върху лебедовата й шия чак до вдлъбнатинката под брадичката. Езикът му заблиза тази трапчинка, а после зъбите му захапаха чувствителната кожа между рамото и врата. Ухапването се превърна в целувка. Рейчъл потръпна от нарастващата възбуда, която ставаше все по-силна под шарещите ръце на нейния съпруг, опитни, пъргави ръце, които събуждаха за живот всеки нерв и го караха да вибрира, та всяко негово докосване да е като допир до оголена жица. Сигурни, стоманени, но и така чудесно галещи бяха ръцете на нейния Macho Hombre, ръцете, с които я покоряваше. Тя се остави изцяло в неговата власт.

Кръвта шумеше в ушите й с песен стара като света, когато ръцете му обгърнаха алчно нейните зрели, заоблени гърди, набъбнали, преливащи от граничеща с болка чувствена наслада. Той описваше с палци кръгове около розовите й зърна, играеше си с тях, докато станаха червени и корави, копнеещи да бъдат погълнати. Той чу безмълвната й молба, обгърна с устни първо едното, после другото зърно, засмука ги жадно, като ги докосваше внимателно със зъби, за да ги остави пак на лакомия си език. Рейчъл изстена от тръпката, пронизала тялото й. Усещаше се като комета в нощното небе, пламтяща, падаща, или отново устремена към огнения си зенит…

Главата й беше замаяна, а от устните й се изтръгна още един потиснат стон.

— Любими — изстена тя и се притисна още по-силно към съпруга си. Ноктите й се впиваха в гърба му. — О, любими.

— Рейчъл — шепнеше той — Рейчъл… любима моя…

В неговите ръце гърдите й бяха като две златни топки с нежни сини жилки, по които течеше нейната кръв.

Между гърдите беше прекрасната долина, през която пътуваше неговият език и пиеше жадно росата на нейната пот. Сега дланите му кръжаха бавно над зърната, притискаха ги, докато набъбнат под ръцете му до краен предел. Устата му отново потърси и намери двете розови пъпки и езикът му отново затанцува край тях. Цяла тръпнеща, Рейчъл се огъваше под него, притискаше се все по-силно към мъжа. Дълбоко в сърцето й пламъкът на страстта лумна като пожар в степта, премина през цялото й тяло и я опустоши. Мъжът й знаеше много добре как да угаси пожара, но все още нямаше намерение да го стори. Предпочиташе да продължи любовната игра, съзнателно засилваше с това забавяне желанието й.

— Сладката, сладката ми… — мърмореше той, долепил лице към корема й, а устните му заслизаха все по-надолу и сега кинжалът на езика му изгаряше болезнено кожата й.

Беше изследвал всяко кътче от тялото й, но не се насищаше да наднича в тях отново и отново: бедрата, които сутрин настойчиво гъделичкаше, кръста й, толкова тесен, че лесно го обгръщаше с двете си длани. Пръстите му се плъзгаха отново и отново по краката й, после по вътрешната страна на бедрата и я караха да стене, защото той нарочно не докосваше тъкмо онова местенце, което най-силно тръпнеше за тях. Тя нададе слаб вик, издаващ нетърпеливото й желание, но мъжът й сякаш изобщо не го чу.

— Търпение, скъпа — дразнеше я той, усмихнат, със сладък глас. Търпението се възнаграждава.

— Може би искаш да кажеш добродетелта?

— О, не — отвърна той с тих подигравателен смях. — Защото тогава край на удоволствието.

Изобщо не би го имало — помисли си Рейчъл и си спомни за самотния си живот на девственица, преди да се появи той и да я нарече своя.

Тя отстъпи, предаде се и се покори на неговите желания. Допреди време тя се боеше от него, ужасена от силните чувства, които беше събудил в нея. Боеше се, защото, колкото и да беше опасно, тя беше застанала на неговия път. Сега това беше минало. Сега го обичаше от душа и сърце, а интимните докосвания на ръцете и устните му я докарваха до състояние на екстаз. Но и тя имаше свои основания да триумфира, защото беше го опитомила, та макар и не докрай.

Сега мъжът й беше като наскоро обуздан кон, останал дълбоко в сърцето си все още див и волен, и затова опасен. Но Рейчъл не би искала мъжът й да се промени. Години наред беше яздил по най-трудните, а не по най-леките житейски пътища. В долнопробните бордеи на кварталите с червени фенери беше придобил навици, които все още я плашеха понякога, въпреки че не беше докосвал друга жена, откакто я облада за пръв път.

Сега той коленичи пред нея и зацелува нозете й, после повдигна единия й крак към устните си. Езикът му докосваше грациозно извитото й стъпало. После заблиза едно по едно пръстчетата на краката й, които имаха вкуса на полски треви и цветя, на тъмната плодородна пръст, по която беше стъпвала допреди малко.

За миг очите му спряха, изпълнени със желание, върху лицето на Рейчъл. Главата й беше отметната назад, устните полуотворени, дъхът й пресеклив. За част от секундата сърцето на мъжа престана да бие, а после затуптя в гърдите му като чук на ковач върху наковалнята. Това лице, на което беше изписано желанието да го има, накара кръвта му да кипне.

Той усети как силна болка пронизва слабините му. Този израз на лицето й беше само негов и никой друг мъж нямаше никога да го види. Беше готов да убие всеки, който би се осмелил дори да помисли за нея.

Рейчъл усети ревнивия му поглед на граблива птица. Тя вдигна вежди. Погледът й срещна погледа на мъжа й, сля се с него. Времето сякаш спря и те бяха негови пленници. Тогава той бавно се наведе, без да я изпуска от поглед, вдигна високо коленете й, разтвори широко бедрата. Ръката му потърси топлината й, за да облекчи най-сетне болката, съпътстваща желанието й да го притежава. Той галеше мекото гнездо между нейните бедра, кадифените хълмчета и гънки, които никой мъж преди него не бе докосвал и друг мъж никога нямаше да докосне. Тя беше топла и влажна от пробуденото желание, той го усети и вече не можеше да се владее.

Пое си дълбоко дъх, за да се поуспокои. Преди появата на Рейчъл животът му беше пустинен и студен като равнината през зимата. А тя бе изпълнила живота му докрай, беше му дала не само себе си, а още толкова много неща, въпреки че той можа да й предложи само името си и своята закрила. Тя можеше да има всеки мъж, наистина всеки. Знаеше, че в своята скромност и непретенциозност, тя би му възразила, още повече, че не си даваше сметка за чувствената си притегателна сила. Въпреки това бе избрала него. И не биваше, до края на живота си, да съжали за този избор. Затова щеше да полага всички усилия да я задоволява както във всичко друго, така и в любовта.

Той пъхна нахално търсещ пръст в нея, после два пръста, извади ги, отново ги вмъкна, повтори движението и го потрети, за да нарасне желанието й да го приеме. В същото време големият му пръст описваше кръгови движения около малката, пулсираща пъпка, която се притискаше отчаяно към него, защото жадуваше да се разтвори. Но въпреки пресекливото й дишане, въпреки сладострастното извиване на шията й, въпреки, че тялото й се огъваше под пръстите му, той още не бързаше да я задоволи.

Рейчъл му се отдаваше без да изпитва капчица срам, замаяна от чувствата, които той събуждаше в нея, неспособна да му заповяда да спре атаките си, защото искаше не да ги прекъсва, а да ги поощри. Тялото й се бе разтопило, беше отпаднало и покорно като кукла от парцали. В него нямаше вече нищо друго освен преливаща чувственост.

Усети върху кожата си полъх на вятър, неочакван след топлото дихание на мъжа. За разлика от грапавата кожа на ръцете му, тревата под нея, мокра от вечерната роса, беше мека като пух. Буйната зелена трева беше вече обагрена от първия полъх на есента и дъхът й на пръст се смесваше с аромата на хилядите цветя, пръснати като конфети из прерията и с острия дъх на кожата на нейния съпруг.

Рейчъл обичаше този дъх на мъж. Понякога оставаше сутрин по-дълго от него в леглото, заровила глава във възглавницата му, и вдишваше аромата, който той бе оставил, сякаш още не вярваше докрай, че той наистина е неин съпруг. Един ден, когато той беше далеч от дома, тя излезе гола от старата си чугунена вана и облече една от ризите му. Беше сякаш негова прегръдка и в този миг й се стори, че той е съвсем близо, а не някъде далеч в прерията.

При този спомен я обзе ужас, възникна някъде дълбоко в нея и я погълна като дълбоки води. Изведнъж празнината в нея, която можеше да запълни само нейният съпруг, стана толкова непоносима, че в съзнанието й затуптя една единствена мисъл: час по-скоро да се слее с мъжа, за да изчезне зейналата празнина. Притисна се лудо към него, изкрещя високо желанието си, готовността да му се отдаде и изведнъж тялото му бързо покри нейното тяло. Пулсиращата му мъжественост се плъзна между бедрата й, после проникна могъщо и дълбоко в нея и тя усети как дъхът й спира, как губи съзнание.

Колко черна беше нощта, обгърната от магията на всички земни, прастари чувства, съпътстващи този ритуал, по-стар от човечеството и нямаше за него място по-подходящо от тази прастара равнина под прастарата луна. Беше прекрасно и Рейчъл се наслаждаваше с всяка фибра на тялото си. Тялото на мъжа й тежеше, но то беше сладък товар. Бяха толкова близо един до друг, че бяха се слели в едно, без разстояние между тях, без кътче в сърцата или в съзнанието им, което да принадлежи на чужд, нито сега, нито за в бъдеще.

Дъхът му проникваше в гърлото и в гърдите й, докато той не откъсна най-сетне устни от нейните и не ги долепи, очарован, към пламтящата лава на кожата й. Той отново смучеше зърната на гърдите й, овлажняваше ги с език. Ноктите й се впиха в гърба му и оставиха болезнена резка чак до задника му, когато той почна да се движи бавно и неумолимо в нея, а тя да отговаря ненаситно на всеки негов тласък. За него сега съществуваше само тя, а за нея само той.

Кой кого обладаваше? Никой не знаеше и не питаше. Те се сливаха в съвършена хармония, в стародавната традиция на всички влюбени. Като лек степен вятър, който се превръща постепенно в ураган и помита всичко по пътя си, така опустошаваше страстта нейното тяло, покоряваше я безмилостно и я отнасяше със себе си.

Тя беше неукротима като буря и сякаш се взриви сред гръм и мълнии, когато достигна, в луд възторг, върховния миг. Сега дори мъжът, който я беше изнесъл до върха на сладостното изживяване, се оказа отпратен в някакво тъмно ъгълче на съзнанието й. Само с подсъзнанието си усети как ръцете му обхванаха яко нейните бедра, а после ги вдигнаха високо, притиснаха ги към себе си и тя сякаш се вкамени и нададе вик — пронизващ и ликуващ като вика на самотно животно в прерията. А той, нейният партньор, сега и завинаги, откликна на нейния зов, той проникваше сега с първичната сила на тигър във влажната, тясна пещера, бързо, все по-бързо, докато не се изля целия в нея с тих, но триумфиращ стон.

Отпусна се с дълга въздишка върху тялото й. Сърцето му биеше учестено до нейното. Дъхът им се издигаше в нощта сякаш от едни устни, докато се отдалечаваха бавно, съвсем бавно от късчето небе, до което се бяха издигнали, за да се върнат отново в скута на земята.

Той й се усмихна, после отметна влажните къдрици от лицето й. Погледите им се срещнаха, спокойни, наситени. Устните му докосваха нейните, а после той се откъсна с нежелание от нея, но само след миг я привлече грубо, властнически към себе си, сякаш никога нямаше да я пусне. Сложи главата й на рамото си, затвори очи и въздъхна, доволен.

Мъжът не продума, той мечтаеше. А Рейчъл, вече свикнала с неочакваните му мълчания, почиваше спокойна в прегръдката му, вслушваше се в дъха му, който ставаше все по-лек и ритмичен, докато той най-сетне заспа. Сега лицето му я възбуждаше не по-малко от любовната игра допреди миг, макар и по различен начин. Това, че бе заспал, гол и беззащитен, така спокойно до нея, беше по-красноречиво от всякакви уверения в любов и доверие.

Сърцето й ликуваше. Рейчъл го целуна нежно, после се освободи внимателно от прегръдката му, за да събере дрехите си, които беше разхвърляла в безредие по тревата. Докато се обличаше, се любуваше с радост и без капчица свян на спящия си съпруг.

— Същински бог — помисли си тя, — едър и мускулест.

Позлатената от слънцето кожа блещукаше на лунната светлина, корава като рог, гладка като щавена кожа, изключение правеха само светлите белези, избледнели с времето свидетелства на силна воля за живот.

Спомни си, че когато го зърна за пръв път, реши, че това е дяволът, долетял със степния вятър и среднощните сенки. Тогава се беше вцепенила, не само от страх, но и от онова тъмно и диво, неизпитвано дотогава чувство, което той отключи в дълбините на нейното същество и което тя никога не можа да обуздае. Като див пес я беше преследвал този мъжкар, докато не я направи своя, докато не му отдаде с радост девственото си тяло. И в най-лудите си сънища не си бе представяла всичко това така. След малко щеше да го събуди, за да се върнат, ръка за ръка във фермата, по сребърната лунна пътека, проточена през равнината. Но сега, във властта на спомените, мислено се връщаше назад във времето.

Изведнъж й се счу далечния тътен на гръмотевица, плисък на дъжд, звънтене на шпори. Зърна на хоризонта конник, нахлупил дълбоко шапка над красивото си лице и закопчал до брадичката черното си наметало. Сякаш изскочил от миналото, той препускаше сега към нея. Конят, който яздеше, се наричаше Щастие, а името на мъжа беше Съдба.

(обратно)

КНИГА ПЪРВА

ГЛАВА ПЪРВА

В прерията, Канзас, 1874

Канзас, трудна, непокорена страна. Страна, в която слънцето свети, сякаш нажежено, в безкрайното лазурносиньо небе, страна, върху която дъждовете се изливат на стремителни потоци от тъмни, клокочещи облаци, които могат да се появят на хоризонта само за минути, страна, в която вятърът не стихва и препуска безпрепятствено през пустинните прерии, чийто безкрай е нарушен само от редките тополови горички. Страна, която щади малцина и унищожава мнозина. Както толкова много мъже и жени преди нея, след дълга и упорита борба, тя бе повалила и Индия Бийчъм.

Последния удар й нанесоха скакалците. През август 1874 година (запомнена за всички времена като година на скакалците), те нахлуха на огромни облаци. Подобно нещо не беше виждала: този мощен, лъскав, бяло-зелен облак, от който милиони и милиарди отвратителни, съскащи насекоми се сипеха като градушка. Ден след ден те покриваха земята с достигнал десет сантиметра слой и преди да благоволят да продължат пътя си, унищожиха всичко. Плодородната, цъфтяща земя бе станала пустинна и гола, сякаш бе зима. Под тежестта на насекомите клоните на дърветата, отглеждани с толкова труд и разходи тук, в Запада, се бяха прекършили, царевицата беше повалена на земята, тревата сякаш изпотъпкана. В бостаните, скакалците бяха изяли дори дебелите кори на дините, в градините бяха унищожили леха подир леха и след тях бяха останали само люспите на лука. Бяха изгризали дори още зелените плодове и по дърветата висяха само семките. Скакалците бяха надупчили одеяла, покривки, дрехи и дори ютените чували, с които хората се опитваха да защитят в отчаянието си, плодовете на тежкия си труд.

След като пометоха всяка зеленинка, скакалците се нахвърлиха върху дървото, кожата, платовете. Нападнаха мекото тополово дърво на плевните и къщите, грубо одяланите колци на плетищата, фасадите на дюкяни и кръчми. Изгризаха дръжките на инструментите, оградите и дори пропитата с конска пот кожа на седлата. След залез слънце те нахлуха и в къщите, за да унищожат оскъдните припаси в зимници, килери, делви, изплетените бавно на една кука пердета и докараните срещу толкова много пари от Изтока мебели. Индия беше гледала безпомощно как плодовете, зеленчуците, житото, садени и поливани с толкова мъка от нея и мъжа й, бяха унищожени само за часове.

Спомняше си, отчаяна, за месеците изнурителен труд, докато очистят нивите от камъни и хвърлят семената, от които зависеше изхранването, бъдещето на семейството й. Почти луда от мъка, тя не мигна цялата нощ, заслушана в шумоленето, с което скакалците опустошаваха килера и мазето, напълнени с цената на толкова лишения, а също и скъпоценното за нея съдържание на сандъка със зестрата й, пропътувал целия път от Луизиана до Канзас. Ужасните насекоми не пощадиха дори леглото, в което се беше свила, потънала в сълзи. Плачеше тихичко, за да не я чуят Джонатан и децата. От този миг Индия престана да се бори с тази страна, загубила надежда и кураж.

В този късен следобед на циганското лято тя стоеше пред малката, струпана от плет и глина къщурка, стоеше, изнурена и бледна от бременността и изглеждаше много по-възрастна от своите тридесет и четири години. Стоеше, загледана в пълната пустош, която скакалците бяха оставили след себе си. От деня на тяхното нашествие беше минало доста време и би трябвало да е свикнала с тази гледка, но Индия сякаш още не можеше да проумее размерите на бедата. Още не можеше да приеме, че сухите стъбла, покриваща сега равнината докъдето поглед стигне, са всичко, което бе останало от нейния свят и мечтите й.

Ненаситните насекоми се махнаха, но отвратителната им смрад остана. Кладенци, поточета и езерца бяха отровени от техните изпражнения и водата не ставаше вече нито за хората, нито за животните. Кокошките, прасетата и птиците бяха яли толкова ненаситно от неочаквано появилите се насекоми, че те самите вече не можеха да се ядат. Сега хората се хранеха с царевичен хляб, сосове и подсладено със сироп кафе. Мъжете трябваше да пушат вместо тютюн лозови листа.

Индия въздъхна, капнала, когато извади последното парче мокро, но, слава богу, вече чисто пране от старата вана, закрепена криво-ляво върху сандък. Залови се с мъчителното за нея изстискване на дрехите. Внимаваше капещата вода да пада във ваната, защото в прерията всяка капка беше с цената на златото и тя трябваше да носи кофа след кофа от доста отдалечения кладенец. Но човекът, който откри водата с пръчката си, им каза, че имат късмет, защото кладенците на други фермери са още по далече от къщите.

Тогава съпругът на Индия бе нарекъл този водотърсач, човек с индианска кръв в жилите, когото поканиха по съвет на съседите, луд, или шарлатан. Беше сигурен, че търсенето е било чисто и просто представление, с което се изнудват пари, убеден беше, че вода има навсякъде. Джонатан изгуби тогава много време, за да изкопае кладенец по-близо до къщата. Но старият човек се оказа прав и оттогава мъжът й хранеше безпричинна омраза към индианци и водотърсачи. Индия и Джонатан често се караха и затова, че Рейчъл Уайлдър, най-близката им съседка и най-добра приятелка на Индия, беше възприела от стареца изкуството да открива вода. Индия и Джонатан скоро разбраха, че в прерията не бива да се пролива нито капка. Дори с вода от прането можеше да се полее например зеленчуковата градина.

При тази мисъл тя хвърли поглед към опустошената си градина и си даде сметка колко безсмислено е да пести водата и сега. Истеричният й смях беше сякаш вик на смъртно ранено животно. Един безкраен, ужасен миг изпита страх, че ще припадне. Затвори очи и впи пръсти в ръба на ваната, докато главозамайването попремине.

Стреснато от внезапната болка, изпитана от майката, детето се раздвижи в утробата й, ритна я с краче. Тя сложи инстинктивно успокояваща ръка върху изпъкналия си корем, докато припрените движения на малкото не се успокоиха и тя разбра, че то пак е заспало. Тогава вирна брадичка и се накара да продължи работата си. Въпреки всички беди и напасти животът продължаваше. Прошарената коса на Индия, която беше прибрала сутринта на кок, се разпиля по раменете й. Тя отметна кичурите от лицето си, избърса изобилната пот от челото, изпоцапано от саждите и сапунените пари, които се вдигаха от сложения върху силен огън черен казан. После се наведе и се опита да вдигне на хълбок голямата кошница с чисто пране — нещо, което и при нормални обстоятелства съвсем не беше лесно. А сега, затруднена от бременността и от двете малки деца, вкопчени в полите й, задачата беше за Индия почти непосилна.

Стенеща и плувнала в пот, тя се опита да вдигне кошницата. За миг усети, че би предпочела да падне на колене и на заплаче на висок глас.

— Майко, нека ти помогна — чу тя гласа на Ева и видя угриженото лице и очите на детето, прекалено тъжни и знаещи за тринайсет годишно девойче. Индия се опита да се усмихне на най-голямата си дъщеря, но можа само с мъка да потисне сълзите си.

Толкова млада е още — помисли си Индия с горчивина. Прекалено млада, за да разбира вече толкова неща. Не, не е справедливо едно дете да е принудено да носи товара на възрастните. Но без Ева едва ли щеше да намери сили да продължи. О, Ева, какви планове кроях за тебе. Не исках да стане така, не исках животът ти да е толкова тежък, та да те накара толкова бързо да пораснеш…

Индия си спомни с тъга за собственото си детство в богатата плантация на нейните родители. Сайприс Хил беше разположена на брега на Мисисипи, в Луизиана и там роби й прислужваха от сутрин до вечер. Там масата се огъваше от богатите ястия и единствената й работа беше да бродира, да плете дантели и да шие. Божичко, как се бе озовала тук? От тревожните мисли на майката детето в утробата й отново се събуди и зарита. Това беше тринайсетата бременност на Индия за шестнайсет години. Беше родила седем живи деца, две мъртвородени бяха погребани в Луизиана, а беше имала и три преждевременни раждания. Това изисква скъпа дан от всяка жена и Индия беше на края на силите си. Не се радваше на идването на това дете, защото я гнетеше предчувствие, че този път няма да издържи.

Докато простираха заедно дрехите, тя хвърли поглед към Ева. Какво щеше да стане с нея и с другите деца, ако тя умре? Индия знаеше, че Джонатан няма да се справи сам. Беше лишен от практически усет и не беше човек, на когото може да се разчита. Когато разбра, че деспотичният й баща е решил да я омъжи за богатия единствен син на семейството, чиято ферма граничеше с тяхната, тя се опита да протестира, за съжаление, напразно. Знаеше, че Джонатан е егоист и разглезен, но въпреки нежеланието й, сватбата стана.

Наложи се тя да бъде силният човек в семейството, за да компенсира слабостта на Джонатан, а той я намрази за тази сила, въпреки че не можеше без нея. Бог му е свидетел, той наистина не беше роден за войник и въпреки волята си участва във войната между Юга и Севера. Не бе създаден и да гние в затвора на янките в Рок Айланд, той, свикналият да бъде задоволявано всяко негово желание, всеки негов каприз. Индия се беше надявала, че след преживяната ужасна война, съпругът й ще се промени. Не е възможно — мислеше си тя, — такова изпитание да не наложи отпечатъка си.

И то наистина го промени, но, за съжаление, не към добро. Джонатан беше станал капризен, навъсен, вечно мърмореше, а най-лошото беше, че се озлоби. Родителите му починаха при обсадата на Ню Орлиънс от треската, бушувала в цялата страна, а янките бяха бомбардирали толкова силно Бийчъмс Ландинг, наследствената ферма на Джонатан, че някога великолепната къща бе станала необитаема. Треската отнесе и мащехата на Индия, а баща й беше разстрелян заради упоритата му съпротива срещу победителите. Те бяха налетели като лешояди откъм Севера и бяха конфискували Сайприс Хил, защото баща й не можеше да плати безмилостно високите данъци. Джонатан и Индия, чиито родители и роднини или бяха мъртви, или се бяха разпилели кой накъдето види, потеглиха, след поражението на Юга, към Западните земи.

Индия се бе надявала, че могат да почнат всичко отначало в този мирен рай, който не носеше раните от робството и глада. Но когато в Канзас едно от колелата на фургона им налетя на камък и оста стана на парчета, за Джонатан това се оказа капката, от която чашата преля. Той отказа да продължи. Това бе причината тези голи, безкрайни равнини, които намрази от пръв поглед, да станат нейна втора родина. Беше се противила напразно на това нежелано, отблъскващо място но в края на краищата се видя принудена да прекара тук остатъка от клетия си живот.

Джонатан, който никога не се беше занимавал с физически труд, който беше изкарал войната като офицер, изкопа с несръчните си ръце едно мазе и струпа криво — ляво плевнята и неугледната къщурка, измазана с кал. Подът беше пръстен, прозорчето малко и залепено със свински мехур, по покрива напролет избуяваше трева, при буря и дъжд той протичаше и през него навлизаха не само мокър студ, но и змии, и гризачи.

За учудване на Индия, щом вдигна новото им жилище, Джонатан стана сякаш малко по-добър. Той беше горд с положения тежък труд, първото истинско усилие през целия му живот. А тя беше сравнила мислено богатите плантации на своята младост с примитивната грозна колиба пред нея и от очите й бяха потекли сълзи. Но Джонатан не разбра, че тя плаче за онова, което бяха притежавали и загубили завинаги, той реши, че я е разочаровал с несръчността си и я намрази заради тези сълзи. Тогава почна и много да пие. Най-лошото беше, че внезапните му груби пристъпи на ярост, ужасяващи Индия и децата, ставаха все по-чести.

Напиеше ли се, Джонатан биеше и нея, и децата, защото прехвърляше върху тях вината за собствените си страхове, за своите грешки и неспособността си да се справя с трудностите. После плачеше като дете и молеше Индия за прошка. Тя беше само жена в един свят на мъже, тя трябваше да нахрани гладните си деца, затова преглътна гордостта си и се остави, мълчаливо и сякаш вцепенена, на пиянските му нежности, на това, че той нерядко грубо я изнасилваше в леглото.

Индия беше толкова отчаяна и изтощена, че й беше все едно дали ще остане жива, знаеше само едно — чашата беше преляла. Беше сигурна, че Рейчъл, нейната приятелка, ще й помогне. Но Рейчъл беше едва на осемнайсет, макар да се грижеше вече като възрастна за семейството си и за фермата. Освен това тя не понасяше Джонатан, а Индия не искаше в никакъв случай която и да било жена, а най-малко Рейчъл да бъде принудена да слуша пиянските му тиради. Освен един по-малък полубрат Индия нямаше близки или приятели, към които да се обърне за помощ.

Брат си не беше виждала от години, за последен път се бяха срещнали малко след войната. Но като деца бяха много свързани, обединени от деспотизма на бащата.

Дори след толкова години, от време на време получаваше от брат си по някое писмо, няколко набързо надраскани реда и малко пари. Макар да обичаше много своя брат, Индия знаеше, че не са честно спечелени пари. Но те доказваха, че продължава да я обича.

Погледна нарасналия си корем, а после малките Андрю и Нейоми, вкопчени в полата й, Ева, вече така неестествено сериозна и пораснала. Зад къщата, Гидиън, Кейлеб и Филип се мъчеха да очистят близката нива от измрели скакалци. От къщата долиташе тракането на тенджери и тигани: дъщеря й Сюзън приготвяше вечерята и слагаше масата. В сянката на плевнята Джонатан се беше излегнал с шише в ръката и ревеше някаква песен, научена през войната, навярно в някой бордей, защото той от край време изневеряваше на жена си.

Индия присви презрително устни, когато чу непристойните думи на песента. Не, на такъв баща тя не можеше да повери децата си. Каквото й да се бе случило с нейния полубрат, той щеше да се погрижи за децата, ако тя не оживее след раждането. Още пазеше негов стар адрес. Още днес ще му пиша, обеща си тя, да е предупреден за в случай, че умра при раждането. Отдавна трябваше да му разкрия истината за брака си, вместо да го уверявам, че всичко е наред. Сега мога само да се надявам, че не е твърде късно… О, простете ми, простете ми, мили мои деца, че не мога да сторя нищо повече за вас. Направих всичко, което беше по силите ми, а сега съм толкова уморена, така безкрайно уморена…

Индия повдигна бавно и с неосъзната въздишка празната кошница и тръгна с провлачена стъпка към къщата, която не наричаше нито свой дом, нито свое гнездо.

ХАРТЛАНД

Един сив зимен ден на 1875 година той влезе в град Уйчито. Всички разбраха, че е чужденец, макар че беше нахлупил шапката си ниско, за да скрие лицето си и блясъка на стоманените очи. Сребърните му шпори иззвънтяха, когато скочи от седлото и стъпка пурата с ботуш.

Черната, закопчана догоре, дълга пелерина трябваше да го пази от хапещия вятър на прерията. На бедрата му висяха два пистолета, с които си служеше чудесно. Той беше вълк-единак, скитник, мъж корав като стомана, със сърце обградено с каменна стена. Когато върза коня си за стълба, не подозираше, че град Уйчито е неговата съдба.

Нейната коса беше руса като зряло жито, очите й зелени като изумруди, беше смела и целеустремена като неговите куршуми. Но както дивата хубост на прерията, която тя толкова обичаше, беше и трудно уловима, и трудно укротима, защото искаше мъжът или да е всецяло неин, или да се маха. Не искаше в сърцето и в душата му да има та макар и една единствена плътно затворена врата, през която да не прониква светлината на нейната любов. Защото можеше да ту даде много повече от тялото си.

Тя можеше да го научи да открива съкровища: среброто на луната и диамантените звезди в нощ с цвета па оникс, бисерната мъгла, която се издига над сапфирено-синьото езеро, рубиненочервения изгрев, обагрящ бледия топаз на хоризонта. Такива съкровища го учеше да открива и с нейните очи да съзира неща, които дотогава не бе виждал. Оловносивите облаци, от които падаха кристалчетата на дъжда, опаловата дъга, която няма край нито начало, кървавопурпурния залез, подпалващ равнината.

(обратно)

ГЛАВА ВТОРА

Драй Гълч, Тексас, 1874

Лудият Син северен вятър духаше от височините на Тюлъс през дълбокия каньон Паоло Дуро, свиреше над Лано Естакадо и все по-нататък, натам, където градчето Драй Гълч беше приклекнало като бездомно псе, изложено на безмилостната ярост на бурята. Въпреки, че градчето се състоеше от купчина жалки къщурки, магазинчета и кръчми, славата на Драй Гълч се разнасяше надалеч. То беше същинско свърталище на порока и престъпността, любимо място за пияници, паднали жени, насилници и главорези. Мнозина от жителите се издирваха, живи или мъртви, във всички щати и краища на страната.

Въпреки това нито един полицай, комуто беше мил животът, не смееше да стъпи в това дяволско място. Последният, който се бе решил да го стори, се намери обесен без много-много церемонии на самотното дърво, което стърчеше, високо и почти изсъхнало, като предупредителен сигнал, в началото на града. Даже тексаските конни полицаи заобикаляха отдалече града. Чужденец, дошъл тук от неосведоменост, или самонадеяност, ако не носеше на гърдите си металната звезда, можеше за нула време да бъде застрелян и никой нямаше нито да протестира, нито да си мръдне пръста, за да му помогне. По-скоро обратното, при такива произшествия проститутките прилепяха начервосани лица към стъклата на кръчмите, а които упражняваха занаята си и се кикотеха при мисълта, че наивен клетник ще намери след малко неочаквания си край.

Ако убиеха някого, не разпитваха престъпника. Гражданите, все декласирани типове, си мълчаха, както и укрилите се тук главорези.

Обикновено животът в Драй Гълч вреше и кипеше с веселост, подклаждана от евтина ракия и евтини жени, придружена от честите изстрели на пияни нехранимайковци. Но този ден по главната улица нямаше жива душа, въпреки че сивият зимен ден щеше да трае още два часа. Жалките магазинчета в разкривените къщи вляво и вдясно на улицата бяха затворили, за да избягат стопаните им от хапещия студ и виещия вятър. Вихрушка шибаше опустялата улица. Самотна мишорка се блъскаше между два коневръза, докато силен порив на вятъра я качи върху разнебитения дървен тротоар. Мишорката се отърколи по заледените хлъзгави дъски и спря пред две тесни, заключени врати. От малките им, мръсни и заскрежени прозорчета проникваше единствената светлинка по цялата улица. Зад вратите, в рязък контраст с тишината, притиснала целия град, дрънчеше разстроено пиано и навън се изтръгваше дрезгав смях. Вятърът го подхващаше и го отнасяше надалеч.

Дори Синият северен вятър не можеше да принуди „Червената жартиера“ да затвори.

В кръчмата дива сбирщина мъже беше наобиколила бара, други бяха насядали върху скърцащите столове около масите, целите в резки от ножове. Проститутките флиртуваха и се кикотеха, мъчеха се да склонят посетителите да им платят по някое питие. Няколко момичета се препъваха с пияните си клиенти по разкривената стълба, водеща към тъмен и мръсен коридор с бедно мебелирани стаи от двете страни.

В единия ъгъл на кръчмата пианистът блъскаше по клавишите, без да обръща внимание на фалшивите звуци, които силно повреденият вехт инструмент продължаваше да издава. И мъжете около масата за игра на карти не обръщаха внимание на какофонията.

Слейд Меверик беше единственият, който се сви вътрешно, когато „музикантът“ пропусна няколко ноти от песента, която се опитваше да изсвири. Никой нищо не забеляза, защото Слейд Меверик беше сякаш изцяло погълнат от покера, подхванат рано сутринта и ставал с напредването на деня все по-ожесточен. Въздухът около играчите беше толкова мръсен и гъст, че Слейд имаше чувството, че може да го разреже с острия си нож.

Той не беше единственият, който се подготвяше мълчаливо за яко сбиване. Повечето клиенти в кръчмата вече се бяха оттеглили на сигурно разстояние от масата за игра. Само Лоли, една от местните проститутки, беше останала, но не от чувство за дълг, или защото беше безстрашна и непредпазлива. Причината беше, че и със сила не можеха да я откъснат от Слейд Меверик.

Меката светлина на лампите в „Червената жартиера“ беше благосклонна към грубото лице на Лоли, правеше го да изглежда по-младо, тя беше и по-чиста от другите проститутки, които можеха да се купят за пет долара във всяка от многобройните кръчми в града. Лоли беше от добро семейство, но лош човек се беше погаврил и подиграл с нея, беше я въвлякъл в калта, а после я беше изоставил. Въпреки всичко, доброто й възпитание все още си проличаваше от време на време.

Кестенявата коса на Лоли беше вдигната нагоре в изкусна прическа на букли, над лявото си ухо беше затъкнала червено щраусово перо. Гримът й не беше толкова ярък, като на другите момичета, но и тя си беше лепнала бенка на едната буза и се беше постарала да подчертае пищните си гърди. Носеше обеци, огърлица и гривни от топаз — черният камък правеше роклята й в крещящо розово да изглежда по-елегантна. С една дума, Лоли беше курва, но малко по-свястна от мърлите, които сновяха из Драй Гълч. А Слейд Меверик й се беше сторил толкова привлекателен, навярно защото и той беше малко нещо по-приличен от нехранимайковците в този град.

Сега Лоли стоеше, вдигнала крак върху един стол и дръпнала нагоре пола, за да се види и стройния крак, и бедрото с червената жартиера. Беше подпряла брадичка с длан и наблюдаваше как мъжете разглеждат току що раздадените карти, а после обявяват мизите. Погледът й се връщаше отново и отново към Слейд, към високата му стройна фигура, която я караше сладострастно да въздиша.

Тя дълбоко съжаляваше, че този мъж се вестява само нарядко в Драй Гълч, защото беше малко влюбена в него, въпреки че той никога не беше насърчавал надеждите и чувствата й. Наистина, не я вземаше брутално, както другите мъже, но дълбоко в себе си Лоли добре знаеше, че му е необходима само, за да задоволява страстите си. Когато идваше в града, избираше само нея, но причината беше, че е по-чиста, по-угледна от другите проститутки. Според разбиранията в Драй Гълч, Слейд беше превземко, но човек, комуто е мил животът, не би се осмелил да му го каже в очите. Вярно, че беше смешно спретнат, но пък можеше от петдесет метра да улучи средата на асо, а всички знаеха, че е ужасно сприхав.

Слейд беше известен майстор на револвера и платен убиец, но и един от малцината мъже в града, за чиято глава не беше определена награда. Той се движеше свободно и от двете страни на закона (по-често откъм добрата, по-рядко откъм лошата). Обстоятелството, че пазителите на закона и преследвачите на платени убийци не бяха по петите му, се дължеше по-скоро на неговата ловкост, отколкото на неговия морал. Ако обстоятелствата го налагаха, той нямаше никакви задръжки да използува двата си, изработени специално за него, шесткуршумни колта 45 с дръжки украсени със слонова кост и инкрустирани със сребро. Изстрелите им поразяваха със смъртоносна сигурност.

Лоли се чувстваше сигурна близо до него, но когато Слейд направи едва забележимо, но недвусмислено движение, тя тутакси се приготви да изчезва. Знаеше от опит, че е глупаво да се противопоставяш на заповедта на мъж и тя се заотдалечава, колкото може по-незабелязано, от масата.

Слейд играеше вече от часове и през цялото време беше сигурен, че го мамят. Беше наблюдавал внимателно всички мъже край масата и сега знаеше кой е мошеникът.

Този тип, известен в Драй Гълч като Декана, беше раздавал непрекъснато карти под масата и беше скрил няколко в ръкава си.

На този свят Слейд Меверик най-много мразеше нечестните играчи. Даже в Драй Гълч мъжете играеха честно покер, или изобщо не играеха.

Когато алчните ръце на Декана посегнаха отново да приберат печалбата, Слейд протегна мълниеносно лява ръка и удари по купчинката пари в средата на масата. Доларите се разхвърчаха като ориз на сватба. Няколко сребърни монети се отърколиха със зловещо потракване по мръсния под.

— Какво значи това, Меверик? — попита Декана и черните му очи засвяткаха недоверчиво и злобно на светлината на лампите. Зъбите му захапаха силно дебелата пура, която пушеше от сутринта. — Фулът е по-силен от три дами, нали знаеш?

— Така е — каза спокойно Слейд, — но само ако фулът е бил раздаден честно.

— Твоят тон никак не ми харесва, Меверик. Да не би случайно да ме обвиняваш в нечестна игра?

— Много добре си ме чул — каза тихо Слейд. — Я си запретни ръкавите, Декане, та да видим и момчетата, и аз какво има в тях.

— Правиш голяма грешка, Меверик. Такива като тебе съм ги очиствал с дузини, още преди да си бил роден. Но не съм и толкова стар, че да не…

В същия миг Декана скочи на крака и блъсна с все сила масата, та да събори и Слейд. В тишината, настъпила в кръчмата, изкънтяха изстрели. Свинските очета на Декана се разшириха от смайване, когато бърза поредица от куршуми се заби в масивното му тяло. Кръвта бликна толкова силно от разтворените рани на Декана, че наоколо му всичко се обагри в червено. С яростни удари наляво и надясно, той отстъпи назад и успя да изпразни револвера си, но куршумите се забиха в стените и в прекатурената маса. Той изстена, оръжието се изплъзна от ръката му. Деканът се сви целият, притисна отчаяно ръце към гърдите и корема, от които по ръцете му закапа кръв. Направи, разкривен и присвит, още две несигурни крачки и се стовари върху един стол, който се строши под тежестта му. Най-сетне падна върху посипания със стърготини под. Очите му се впериха в нищото, последният дим от пурата се изви над жълтите му зъби.

Слейд се обърна мълниеносно и притисна гръб към стената. Държеше двата си револвера със силни, сигурни ръце, единият дълъг сребърен ствол още пушеше. Тъмносините му очи затърсиха из бара евентуални противници, но не откриха нито един. Въпреки това Слейд продължаваше да е нащрек. Краставите магарета през девет баира се подушват — знаеше той, — а сега беше като ястреб в гнездо на лешояди, сред които Декана беше от най-грабливите.

— Запретнете му ръкавите! — кресна Слейд на мъжете около падналата маса, посочвайки с ръка мъртвия Декан.

След кратко колебание двама мъже се приближиха с мърморене към трупа и запретнаха ръкавите на убития. На пода се изсипаха три карти.

— Мръсна свиня! — изсъска единият от мъжете и подритна трупа. — Сви ми сто и петдесет долара, а сега разбирам, че през целия ден е шмекерувал. — Ти комай ни направи добра услуга, Меверик.

— И аз така мисля — каза сухо Слейд и пъхна пистолетите в кобурите — очевидно нямаше да му се наложи да се брани от нехранимайковците в „Червената жартиера“.

Той вдигна парите от пода, подреди грижливо банкнотите и ги пъхна в джоба си. Монетите остави. После нахлупи енергично черното си сомбреро, сложи черното наметало, наведе се с гримаса и стовари върху раменете си тежкото тяло на Декана. Фактът, че човекът е бил убит, нямаше никакво значение, в Дъдж Сити цената на един мъж беше 250 долара и Слейд не искаше да изтърве такива пари. Без да хвърли поглед към някого, или поне към Лоли, той се запъти, без да каже нито дума, към затворената врата на „Червената жартиера“ и сребърните му шпори издрънчаха в тишината.

Пред кръчмата вятърът заудря Слейд с ледени юмруци. Той нахлупи още по-ниско шапката, вдигна яката и пое по безлюдната главна улица.

— Господин Меверик, господин Меверик!

Като чу гласа, който викаше името му, Слейд се обърна и видя едно момче да се втурва към него от вратата на тъмна съборетина. Беше Тимъти, незаконен син на проститутка. Той припечелваше джобни пари като разсилен, метач и изобщо с каквото му паднеше. Едно от доброволно поетите му задължения беше да ходи всеки ден до дървото за бесене и да взема от там чувала с пощата, която дори чиновниците от щатската поща не се решаваха да разнасят лично из града.

— Господин Меверик — каза задъхано, почервенял от студа, Тимъти, когато настигна Слейд. Това, че момчето не съзря нищо необичайно в трупа върху раменете на мъжа, говореше достатъчно красноречиво за морала в този град. — Току що се получи писмо за вас — обясни Тимъти. — Пътувало е с месеци, личи си по плика, — та си помислих, че трябва да го получите час по-скоро.

— Благодаря ти — каза Слейд — сложи тежкия труп на земята и хвърли на момчето четвърт долар, а то го улови, въпреки вятъра, с наистина завидна сръчност.

Когато Тимъти си тръгна, Слейд разкъса писмото и прочете обърканото и изцапано от сълзи послание. После изпсува продължително и люто. Сви на топка плика с двата листа и ги пъхна в джоба на наметалото. После стовари трупа върху якия кон на Декана, отвърза своя жребец и го яхна. Хванал юздите на втория кон, Слейд пришпори своя и препусна срещу подивелия Син северен вятър.

От малкото горно прозорче на „Червената жартиера“ Лоли го видя, с отпуснати рамене и свито сърце, как напусна града. После се обърна и започна да се съблича за поредния мръсен и брутален кретен, който вече се беше изтегнал върху почернялото от времето месингово легло.

Беше Коледа, а коледното настроение в Драй Гълч беше наистина твърде своеобразно.

(обратно)

ГЛАВА ТРЕТА

Прерията, Канзас, 1875

Денят беше оловно сив и мрачен, тъмните облаци и снегът, който не спираше да вали, го правеха още по-потискащ. Белите снежинки контрастираха с черните дрехи на шепичката хора, събрали се в прерията, за да отдадат последна почит на Индия Бийчъм. Те се трупаха, треперещи, край гроба и си пожелаваха час по-скоро земята да я затрупа, а те да се приберат на топло.

Беше толкова студено, че дългите вълнени шалове на опечалените изпращачи бяха замръзнали пред устите им и те с мъка можеха да дишат. Ръцете на мъжете, които носеха Индия, бяха станали на чуканчета въпреки ръкавиците, когато спуснаха бедняшкия й ковчег в плиткия гроб, който бяха изкопали с мъка тази заран в замръзналата земя. За миг им се стори, че ще изтърват ковчега от безчувствените си пръсти, но ето че той най-сетне опря дъното и свещеникът подхвана заупокойната молитва. Трябваше да вика, за да го чуят въпреки виещия вятър.

Честите вихрушки шибаха безмилостно хората, свличаха кожата от лицата им, вдигаха роклите на жените и показваха безсрамно бельото и чорапите им. Но мъжете изобщо не го забелязваха, бяха твърде заети с усилията да се запазят от враждебната стихия.

— В ръцете на всемогъщия Бог предаваме душата на нашата починала сестра, а тялото й на земята. От пръст си направен и на пръст ще станеш — гърмеше с прегракнал глас свещеникът. Сега гробарите можеха най-сетне да посегнат към лопатите и да почнат да засипват ковчега с купчината пръст до гроба.

Звукът на яко подковани кожени ботуши, тъпчещи зловещата купчина пръст, на замръзналите буци, трополящи по капака на ковчега, зазвънтяха като погребални камбани в главата на Рейчъл Уайлдър и тя направи несъзнателно крачка назад. Значи така свършва животът, мислеше си тя тъжно. Не, наистина не беше справедливо, клетата Индия заслужаваше по-добра съдба.

Едрите буци трополяха безмилостно по набързо скования ковчег, който в това време на годината не беше украсен с нито едно цвете. Рейчъл не можеше да сдържа повече сълзите си, те капеха от очите й, замръзваха по бузите й, а буцата в гърлото й беше толкова голяма, че щеше сякаш да я задуши. Преглътна я с усилие, толкова силно разтреперана от мъка и гняв, че Фремънт Хегърти, нейният дядо, който стоеше до нея, я прегърна закрилнически с ръка и се опита с несръчни потупвания по гърба да я поуспокои.

Но неговата внучка не искаше да я успокояват и Фремънт въздъхна и поклати угрижено глава, когато видя как Рейчъл вдигна упорито брадичка и присви пълните със сълзи очи, за да ги впери с упрек в Джонатан Бийчъм, чиято черна фигура се олюляваше пред нея.

Индия Бийчъм беше най-добрата и всъщност единствената приятелка на Рейчъл. Фремънт знаеше, че внучката му смята Джонатан виновен за смъртта на Индия. Това отвратително копеле наистина беше станало причина жената да умре. Ако не беше мърсувал и пиянствал в Дилейно, квартала на червените фенери, докато съпругата му раждаше, ако не беше я оставил на грижите на децата, от които най-голямата, Ева, беше едва на четиринайсет, Индия можеше да е жива. Но сега беше мъртва, а този негодник се беше осмелил да се появи на погребението залитащ и смърдящ на уиски. Беше същинско чудо, че не падна в гроба на жена си, или че Рейчъл, гневна и отвратена, не го блъсна в него.

Фремънт погледна към внучката си — беше сигурен, че, ако се беше сетила, тя не би се поколебала да го стори. Ако погледите на Рейчъл можеха да убиват, гробарите щяха да заровят още сега Джонатан заедно с Индия. Фремънт познаваше добре този израз на лицето на внучката си, знаеше какво означава. Не се съмняваше, че още преди края на деня Джонатан щеше да се запознае с острия език на Рейчъл. Падаше му се. Фремънт нямаше никакво намерение да се притичва на помощ на Бийчъм. Ако един мъж не носи алкохол, по-добре изобщо да не пие. Беше толкова просто. Неспирните вопли на Джонатан срещу гражданската война, която изкарваше виновна за всичките си несполуки, трябваше да прикрият последиците от пиянството му. Фремънт беше воювал през 1846-та в мексиканската и се бе върнал без един крак, но той не беше пияница. Бийчъм беше слабак. Защо Индия, толкова добра, горда и работлива жена, се беше омъжила за такъв човек, това Фремънт нямаше никога да разбере.

Сякаш доловила лошите мисли на дядо си, Рейчъл притисна по-силно към гърдите си новороденото дете на Индия, за да го предпази колкото може по-добре от безмилостния вятър. Въпреки че го беше увила в няколко одеяла и в пелерината си, Тобиас ревеше без да спира още от началото на погребението. Рейчъл люлееше кърмачето, потупваше го успокоително по гръбчето, а очите й святкаха от гняв при мисълта, че това беззащитно червейче и седемте му братчета и сестричета ще бъдат предоставени на благоволението на Джонатан Бийчъм.

Този мъж имаше осем живи деца, но никога не си беше мръднал пръста за тях. Ако преди три дена Ева не се беше досетила да викне Рейчъл, малкият Тобиас щеше да умре от глад, или, може би, да се задуши, защото Рейчъл беше пристигнала навреме в съборетината на семейство Бийчъм, за да попречи на Джонатан да натика в гърлото на крещящото от глад бебе лъжица студена, лепкава овесена каша.

Само като си спомни, Рейчъл пак пламна от гняв и сериозно се замисли дали шерифът в Уйчито, най-близкия град, ще се реши да я обеси, ако тя чисто и просто застреля Джонатан с пушката си. Колкото и да й беше неприятно, реши, че макар тя да е жена, а Джонатан недостоен баща, шерифът Майк Map щеше да стори онова, което законът повелява при убийство. Но Рейчъл се надяваше, че Джонатан ще си строши в пияно състояние главата в стълбището на някоя кръчма. Тогава децата щяха да останат под нейна опека. Разбира се, че само след миг Рейчъл се кореше за такива греховни мисли. Рейчъл се придържаше към строги, та макар и твърде своеобразни морални принципи. Защото с течение на времето беше установила, че ужасните неща, пожелани другиму, се случват най-често на онези, които са ги пожелали.

И понеже беше много суеверна, тутакси отправи към небето бързата си молитва и каза на господ, че съвсем не иска на Джонатан да му се случи нещо лошо. Пък и какво щеше да стане с децата, ако сега го сполетеше беда?

Нямаше съмнение, че поради близкото й приятелство с Индия, а положително и в съответствие с волята на покойната, щяха да й поверят опекунството над децата. Рейчъл знаеше, че Джонатан няма живи роднини, а Индия само един по-малък полубрат. Но, ако се съди по онова, Което Индия й бе разказвала, той беше черната овца на семейството.

Бащата на Индия не успял да подчини брат й на желязната си воля и го изпъдил от дома си, лишил нехранимайкото от наследство. Но синът продължил, безгрижно и без да се разкайва, разпътния си живот. Строгият им баща не му го простил и зачертал името на сина си от семейната библия, обявил го за мъртъв и забранил на Индия да поддържа каквато и да било връзка с него. Тя пренебрегнала повелята на баща си, но от дълги години не беше виждала своя брат, защото малко след като бил изгонен от бащиния си дом, той постъпил в армията на конфедерацията и напуснал Ню Орлиънс. Върнал се чак след края на войната. Вече в Канзас, Индия беше разбрала, че след шумен дуел брат й трябвало да избяга от Ню Орлиънс в Тексас. Оттогава беше получавала много рядко вест от него.

Рейчъл се успокояваше с мисълта, че случи ли се нещо с Джонатан, сигурно ще се окаже невъзможно полубратът на Индия да бъде открит, но дори и в такъв случай, той положително нямаше да поиска да прибере децата на сестра си и тогава единственият изход беше пак същият — да й ги дадат. Рейчъл допускаше, че обичта й към този брат беше позамъглила очите на Индия. Какво ли можеше да се очаква от един мъж, който беше прекарал, въпреки волята на баща си, цялата си младост из кръчми, бордеи и по корабите по Мисисипи, който през цялата война само беше пил, беше ходил по проститутки и беше играл на карти. Какво можеше да се очаква от мъж, който след срамната капитулация на Юга се бе завърнал в къщи и беше продължил разгулния си живот, докато се стигнало дотам, че убил човек заради някаква проститутка — мулатка от бордей в тъй наречения Френски квартал? Нехранимайкото положително беше свършил зле.

Да, наистина, ако на Джонатан му се случеше нещо, тя нямаше причини да се страхува, че полубратът на Индия ще се появи на хоризонта и ще предяви правата си върху децата. Човек като него едва ли ще прояви загриженост за осем племенници и племеннички, които никога не е виждал. Но дори, ако по някаква случайност, го направи, тя бързо ще го сложи на място, както се канеше да сложи при пръв удобен случай на място и Джонатан. Да, ще го направи в името на децата на Индия, та ако ще да й се наложи със собствените си ръце да върже това пияно копеле и да строши всичките му бутилки с уиски.

(обратно)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Преди години на мястото, където се сливат Голям и Малък Арканзас, дошли хора и вдигнали град в самото сърце на Хартланд, сред безкрайната равнина, наричана Грейт плейн.

С течение на времето станало ясно, че съвсем не са сбъркали, защото заселниците тук ставали все повече и временните пазарища се превърнали в постоянни. Корави и пресметливи хора се оказали онези трапери, търговци и авантюристи, които първи се решили да дойдат чак в Канзас, освен това и достатъчно далновидни, за да си представят бъдещето и достатъчно предприемчиви, за да превърнат мечтата в действителност.

Обладани от желанието да оставят своя диря в историята, да подчинят съдбата на собствената си воля и да оставят на поколенията един град там, където дотогава е било равнина, неговите основатели прогонили индианците уйчито, същите с които дотогава заедно залагали капани и пушели най-приятелски лулата на мира. Трябва да им се признае, че направили възможното, за да избегнат чрез договори големите кръвопролития. Но толкова много индианци загинали от болести, донесени от заселниците, от глад и студ, че по време на прогонването им една река край Чизъм Трейл била кръстена Скелтън Крийк (Реката на Скелетите). По ирония на съдбата основоположниците на града му дали индианско име, Уйчито, което означава Пръснати колиби.

Още от самото основаване на града през 1870 година, Уйчито се прочу с агресивните си жители, но и с богатството си и така стана трън в очите на установените тук по-отдавна съперници, като гражданите на близкия

Парк Сити например. С тези съседи не преставаше борбата за търговията с добитък с Тексас, за стадата, които подкарани към кланиците на Севера и вече преполовили тук пътя си, се нуждаеха от място за почивка. Първенците на Уйчито не се спираха и пред подкупи за джамбазите, та да прекарват стадата си не през Парк Сити, а през техния град. Плащаха им освен това и по петнайсет долара за всяко животно, загубено заради по-дългия път през Уйчито.

Но и вътре в самия град ставаха кавги. „Дъч Бил“ на Уилям, „Дъглас Авеню Фрекшън“ на Графенщайн и „Норт Ендърс“ на Дари Мънгърс се препираха за всичко, като се почне от градостроителния план на Уйчито и мястото на мостовете над Голям Арканзас, та до имената на улиците и всяка групировка беше твърдо решена последната дума да е нейна. Но тъкмо това ревностно противопоставяне допринесе за бързото разрастване на града, защото и търговците в Уйчито се конкурираха безпощадно. Ех, градът може и да изглеждаше все още доста примитивно с неугледните си къщи, набързо скованите дървени тротоари и прашните (или кални) улици, но в него имаше и приятни неща.

Не беше минало много време и Уйчито можеше да се похвали с повече от 175 сгради, между които три черкви, два колониални магазина, шест дърводелски работилници, два ресторанта, три хотела, две билярдни зали и четири бюра за недвижимо имущество. Магазинът за дрехи се наричаше „Ню Йорк“, превозите се осигуряваха от „Саут Канзас Къмпани“ и „Канзас Стейдж Къмпани“. Освен това, по нареждане на управата, бяха насадени много дървета, за преминаващия добитък бяха изградени огромни обори, а „Уйчито енд Саутистън къмпани“ прокара железопътна линия. Всичко това помами Маршъл Мърдок от Бърлингейм да дойде да издава тук ежедневника „Уйчито Игъл“, с който започна по-късно да си съперничи седмичникът „Уйчито Бийкън“.

Градът си имаше, разбира се, и свои лекари, адвокати, учители, но много по-уважавани от тях бяха търговците. Беше разбираемо, защото повечето лекари нямаха университетско образование и, да си кажем правичката, бяха не повече от знахари. Адвокатите честичко се посбиваха по време на процесите, а тъй наречените учители знаеха понякога по-малко от учениците си.

Хаосът не можеше да продължава до безкрайност. Бяха издадени разпоредби, с които да се въведат право и ред. Пиянство, непристойно държане, или използуване на огнестрелно оръжие в чертите на града, както и сбиванията се наказваха с глоби от десет, двайсет и пет и петдесет долара. Продажбата на алкохол в неделен ден беше строго забранена, та трябваше да притежаваш хитрината на койот, ако искаш да си утолиш жаждата в почивния ден.

Въпреки всички мерки и добри намерения, и в Уйчито човек беше изложен на немалко неприятности. Защото прогресът си има и обратна страна и Уйчито не можеше да прави изключение. Така градът се разрастваше, общо взето, според добре обмислен план, но в някои насоки далеч не така, както бяха предвидили основателите. На западния бряг на Голям Арканзас се намираше неизбежният квартал на червените фенери, същински срам за иначе почтения и покорен на законите град. Тъкмо това място бе спечелило на Уйчито съмнителната слава на див разбойнически град, свърталище на джамбази, пируващи денонощно в това гнездо на разврата, където не стихваше и смъртоносната револверна стрелба на пиянските дуели.

„Уест Уйчито“ или „Дилейно“, този квартал на насилието и порока, беше обект на унищожителната критика на всеки политик, който желаеше да си спечели сред обществеността славата на моралист, независимо от това колко пъти се беше наслаждавал, тайничко, разбира се, на забранените плодове. Важното беше да се присъедини към възмущението на почтените и богобоязливи дами в града.

Рейчъл Уайлдър беше една от тях. Затова се почувства обзета от ярост и срам, когато се озова, яхнала кобилата си Сънфлауър, затъваща до глезените в калта, пред кръчмата „Силвър Слипър“ на една от по-широките улици в Дилейно. Зъбите й тракаха от студ, защото дъждът я беше измокрил до кости, гласът й беше дрезгав, защото приканваше високо и съвсем не по дамски, Джонатан Бийчъм веднага да излезе.

Знаеше, че я е чул, защото той отиваше от време на време до някой прозорец на първия етаж, разтваряше го и й изреваваше с пиянски глас веднага да се разкара. Преди малко го беше направил за трети път.

— Я се махай, госпожице Вирнат нос Уайлдър, хайде, изчезвай! — крещеше той и размахваше заканително полупразната си бутилка уиски. — Я си върви в къщи — хлъц — я ме остави на мира! Проклета женска — хлъц — що си вреш гагата, дето не ти е работа? Кой, по дяволите, те е назначил за мой пазач? Да не си ми жена случайно? — Той отпи продължителна, жадна глътка от шишето и си избърса устата с ръкава. — Ти изобщо нямаш мъж, ти си един съдран син чорап! Чу ли ме какво казах, дрислива благодетелко? Нямаш право да ми заповядваш какво да правя и затова се омитай! Пречиш ми да си гукам с хубавата — хлъц — с мъничката Емалу… Той прегърна яко проститутката, която си беше купил миналата вечер и започна безсрамно да я целува и да я съблича. — Тя ни пречи, нали миличка? — смигна той, глупаво ухилен, на момичето и го ощипа по бузата. Беше горд при мисълта за половата си сила и затова как Емалу ще крещи и ще стене от удоволствие, когато я обладае още веднъж. Ами да, срещу седем и половина долара тя трябваше добре да се потруди. После отново се сети за Рейчъл, обърна се пак към прозореца и изрева:

— Ей, чу ли ме, госпожице Почтена Уайлдър? Хайде да ти видя гърба! Върви да си легнеш в студеното празно легло! Ние в Дилейно нямаме нужда от нахални девственици, най-малко от такива луди крави, пасли отровни треви — хлъц.

От яд, от срам след всички тези обиди, Рейчъл се разплака, защото той беше улучил болното й място. Знаеше, че на нейните осемнайсет години за повечето хора тя е стара мома, знаеше, че според някои „й хлопала едната дъска“. Това, че не беше омъжена и навярно никога нямаше да се омъжи, беше факт. А това, че другите приказки бяха лъжливи и злобни измислици, разпространявани преди всичко от Бийчъм, не ги правеха по-малко мъчителни.

След тази не твърде изискана тирада, Джонатан се изсмя садистично, остави шишето и зарови лице между високите, почти голи гърди на Емалу. А проститутката го хвана безсрамно за члена и погледна със самодоволен смях право в очите на Рейчъл, за да е сигурна, че е успяла да шокира младата жена. После притисна сладострастно Джонатан към себе си, дръпна го от прозореца, за да прати от там няколко мръсни думи и жеста, предназначени за Рейчъл, преди да го затръшне с оглушителен шум. За нещастие едно от четирите стъкла беше счупено и след няколко минути през него долетяха весели крясъци и недвусмислени стонове, от които Рейчъл се изчерви от срам.

Ако не трябваше да мисли за клетите сирачета на Индия, които сега трябваше да се оправят сам-сами в полусрутената колиба, тя щеше веднага да пришпори коня и да препусне с все сили към къщи. Но сърцето й се свиваше, само като си представеше изплашените, тъжни детски личица тази сутрин и това й даваше сили. Когато тази заран отиде да ги навести, разбра, че са прекарали нощта сами. Страхът бе превръщал сенките в индианци, койоти и гърмящи змии, във всички ужасни привидения, познати на децата в прерията. Тогава реши да преглътне гордостта си. Рейчъл никога не се беше предавала, а сега бе решила да накара Джонатан Бийчъм да изпълнява дълга си, та каквито ще усилия да й струва това. Беше най-малкото, което можеше да стори за децата на клетата Индия.

При спомена за покойната си приятелка, тя вирна брадичка и се изправи върху коня. Изобщо не я засягаха минувачите, които я зяпаха, защото знаеше, че не са малко нехранимайковците, убедени, че в Дилейно всяка жена, та макар и дама, е доброволна жертва, която те по всяко време могат да награбят и да изнасилят. Затова не сваляше пръст от спусъка на пушката си. Сега ръцете й, изтръпнали от студ въпреки ръкавиците, стиснаха още по-силно оръжието.

— Джонатан Бийчъм! — изкрещя тя, разтреперана от гняв. Джонатан Бийчъм, жалък страхливецо! Излез веднага! Как не те е срам! Няма месец от смъртта на Индия, а осемте ти сирачета са самички в къщи. Джонатан Бийчъм, чуваш ли ме?

Отговор не последва и Рейчъл тихичко изруга. После отново вдигна глас:

— Заклевам се, че ако до няколко минути не излезеш през вратата на кръчмата, много ще съжаляваш, отвратително животно такова, паразит мръсен!

Единственият отговор беше непристойният смях на Емалу и якото и затова много шумно скърцане на желязно легло. Рейчъл отново се изчерви, а устните й се превърнаха в презрително извита резка. Тогава се обърна с войнствено святкащи очи към яхналия дърто муле чернокож, който я придружаваше.

— Поук — заповяда му тя — слез веднага от мулето и изведи господин Бийчъм от кръчмата.

Едрият ратай се намести бавно в седлото и поклати отрицателно глава, покрита с мокра кафява шапка.

— Господ да ни е на помощ, госпойце Рейчъл — изпъшка той. — Знаех си, че ще ми го кажете. Но забравихте ли какво стана миналия път, когато поискахте да измъкнете този мъж от кръчмата? Амче те за малко не ме претрепаха, госпойце Рейчъл и вие и това го знаете. Тук в Дилейно черен по-добре хич да не им се мярка и хич не ми се ще да ми заковат кожата на вратата на някоя плевня заради тоя нехранимайко Бийчъм. А-а-а, не, не ща и това ми е последната дума по въпроса.

Чернокожият поклати енергично глава и се отпусна удобно на седлото, без изобщо да поглежда към разярена та Рейчъл.

— Поук — каза тя ядосано — наистина не зная защо търпя всичко от тебе, много си позволяваш.

— Ами защото с изключение на вашия дядо, аз съм комай единственият човек в Канзас, който не се бои от острия ви език, госпойце Рейчъл — отговори той спокойно.

— Остър език ли? — възкликна тя. — Поук, внимавай какво говориш! Само защото си казвам честно и откровено мнението, така ли? Нямаше ли да е по-добре, ако повече хора го правеха, вместо да го усукват и безсрамно да лъжат, нямаше ли тогава светът да не е в такова плачевно състояние?

— Може и да сте права, госпойце Рейчъл — призна Поук, — ама никой не ще да слуша истината за себе си и това е най-важното. Тя трябва да се дава само по мъничко и само на хора, които могат да я понасят. Зная, че искате да сте винаги справедлива, госпойце Рейчъл, защото сте най-добросърдечният човек, когото познавам, но в очите на света вие сте прекалено смела и туй никому не харесва, а страхливците такива неща не прощават, особено на жена. Затова разправят, че сте злобарка, госпойце Рейчъл.

— Хъм — изсумтя пренебрежително Рейчъл, но разбра, че ратаят е непоколебим в нежеланието си да й помогне. Тя въздъхна и каза: — Добре, Поук, щом не искаш да ми помогнеш, не ми остава нищо друго, освен да измъкна аз господин Бийчъм от кръчмата.

Силен вятър плющеше над подгизналата равнина, от надвисналите набъбналите сиви облаци се изливаше дъжд. От време на време далеч на хоризонта в земята се забиваше кривата вилица на мълния, заканително избоботваше гръмотевица. На пресекливата светлина върху заснежения връх на един хълм се появяваше силуетът на самотен конник. Под широкото поле на сомбрерото си Той гледаше с присвити очи към небето. Идеше буря.

Мъжът дъвчеше разсеяно крайчеца на пурата си, сега той вдигна високо яката на наметалото, загърна се по-добре в него и потрепери от вятъра и студа. Беше уморен от продължителната езда и копнееше да се избръсне, да се изкъпе, да хапне нещо топло и да си легне. Подвикна на коня и го пришпори. Ако побърза, може да стигне в града преди да се стъмни.

Самотният конник вече си помисли, че се е заблудил сред тази пустинна, безрадостна прерия, но в същия миг зърна с облекчение града, който приличаше сега на самотен кораб сред тъмно море. Дългоочаквана гледка сред тази равнина. Конникът препусна натам и намали темпото, чак когато влезе в града. Спокойно пренебрегна предупреждението върху голямата табела известяващо, че носенето на огнестрелно оръжие в границите на Уйчито е забранено. Само разкопча малко наметалото, за да може по-лесно да извади пистолетите.

Както всеки път щом се озовеше в многолюдно място, мъжът беше напрегнат като струна. Озърна се недоверчиво, видя двусмислената светлина на баровете и бордеите от двете страни на улицата, мърлявите дребни мошеници и проститутките, които се мотаеха, въпреки отвратителното време, по тротоарите. Сви презрително устни. Значи това е известното с лошата си слава Западно Уйчито… Или още Дилейно. Ех, не изглеждаше по-зле от други подобни места, които познаваше, може би дори по-добре. Самотният конник усещаше скритите любопитни погледи, които го следваха, докато минаваше със звънтящи юзди и шпори по улицата.

Местните хора го заобикаляха инстинктивно по-отдалеч, защото бързо разбираха що за човек е. Тук, в Запада, само три категории мъже носеха по два револвера: неопитните младоци, глупаците и, много рядко, професионалистите. А този мъж със сякаш изсечено от скала, напрегнато лице, слаб и мускулест, той не беше нито младок, нито глупак. Бяха виждали и други като него, затова и най-големите нехранимайковци предпочитаха да си нямат работа с такива: майстори на пистолета, наемни убийци, те имаха твърде двусмислени отношения със закона. Хора в този град, които нямаха чиста съвест, предпочитаха да се потулят, всеки с надеждата, че този мъж не е дошъл тъкмо заради него. Никой не подозираше, че не беше дошъл да убива.

Конникът се ухили, като видя извърнатите лица. Хъм, дали пък нямаше да е възможно да свърши тук добра работа. Но после си спомни за причината, която го бе довела, и смехът му секна. Ръцете му в ръкавици стиснаха по-яко юздите и това беше единственият жест, който издаде вътрешната му обърканост и гнева му.

В същия миг чу гюрултия малко по-надолу по улицата. Продължи по-бавно и внимателно се огледа. Разбра, че цялата шумотевица я вдига някаква ужасно разярена жена — бас държеше, че е съпруга или любовница на някой изпаднал тип. Реши, че е точно така, защото жената беше яхнала хубава кафява кобила и размахваше пушка, сякаш бе пристигнала в града, решена на всяка цена да си прибере мъжа. В момента ругаеше някаква жалка, изпаднала проститутка, която надничаше през прозореца на първия етаж.

Този спектакъл накара конника да поклати, отвратен, глава. Слава богу, не беше изглупявал дотолкова, че да се остави да го върже жена. О, жените бяха прекрасни, великолепни бяха през дългите самотни нощи, когато на един мъж му се дощяваше нещо меко и топло. Но на другата заран човек трябваше овреме да си продължи по пътя, преди някоя да го впримчи така, че повече да не може да се откачи. С развързани ръце и накъдето ти си ще! Това беше неговото мото. Нали виждаше и сега какво става, ако си се хванал на въдицата. Не можеш да пийнеш спокойно чашка уиски, за друго да не говорим.

— Женоря! — изсумтя той пренебрежително. — О, боже!

Фурнаджийски лопати са тия жени, понеже щом се видят с халка на пръста и в миг се променят. Дори най-скромните и най-сладките се превръщат за една нощ в отвратителни чудовища. Мърморят за всичко наред, ако не за пиенето — за пушенето, или за ходенето по жени. Беше виждал стотици такива случаи. Тежко и горко на непредпазливия съпруг, посмял да пренебрегне желанията на жена си, клетникът си плащаше скъпо и прескъпо, както, навярно, и този тук.

Горкият глупак — помисли си презрително конникът. Личи си, че комай не е много смел. Тая пощуряла кобилка, да беше негова, отдавна щеше да я е научил как да се държи.

Искаше вече да си продължи по пътя, но думите, произнесени от фурията, го накараха да дръпне юздите на коня си. Впери учудено поглед в стройната й, разтреперана от гняв фигура.

— Аз те предупредих, Джонатан Бийчъм — ревеше тя. — Няколко пъти те предупредих пред всичко живо. Да не речеш после, че не съм.

Въпреки бързите си реакции, конникът не успя да стори нищо, а Рейчъл Уайлдър вече беше изпразнила своя Паркър „Дамаск“ модел 1869-та в прозорците на кръчмата.

За голям късмет на Джонатан проститутката Емалу притежаваше безпогрешен инстинкт за самосъхранение и веднага го накара да залегне на пода до нея, само миг преди прозорците и голяма част от рамките да се пръснат на парченца и дъжд от стъкла и трески да се изсипе и вътре, и на улицата. Шумът беше оглушителен, а прикладът удари яко жената по рамото. Но Рейчъл и кобилата й Сънфлауър бяха свикнали с такива неща. Рейчъл се държеше здраво в седлото и наблюдаваше последиците от изстрела си (за които скоро щеше дълбоко да съжалява). Доброто й конче отметна глава и направи няколко танцови стъпки встрани.

За съжаление плашливото муле на Поук не беше толкова спокойно. Уплашено от писъка на жените в кръчмата и последвалата паника, то се задърпа неспокойно и взе да се вдига на задни крака. Едва не хвърли ратая, който се беше вкопчил отчаяно в седлото, но успя да ритне кобилата.

Сънфлауър не беше свикнала с подобни обноски, тя загуби самообладание, изцвили високо, вдигна се на задни крака и препусна. Рейчъл не успя да реагира достатъчно бързо, защото не очакваше подобно нещо от животното, дотогава кротко като агне. Успя само да прибере пушката в калъфа и да се наведе, за да не удари глава в ниската, издадена напред стряха на „Силвър Слипър“, защото само след миг кобилата беше вече на стълбището. Беше набрала такава инерция, че Рейчъл не можеше да я обуздае, а върху малкото пространство между коневръзите и кръчмата нямаше и място за маневриране. Сърцето на Рейчъл биеше лудо в гърдите, не можеше да направи нищо друго, освен да се приведе към шията на коня, когато той мина с трясък през тясната врата на „Силвър Слипър“, изкърти едното й крило от пантите и натроши другото.

Ако не беше всецяло погълната от усилията да си върне контрола над кобилата, Рейчъл щеше да се разсмее при вида на клиентите в бара. Те бяха наскачали бързо на крака и в желанието си да намерят някакво прикритие, бяха преобърнали маси и столове. Но животното беше сякаш полудяло и тя не можа да го спре. Едва се задържаше в седлото и в края на краищата престана да мисли и се остави на инстинкта си за самосъхранение.

Сънфлауър нахлу като пощръкляла в кръчмата, тя трошеше мебели, преобръщаше препълнените пепелници и гадното им съдържание се разхвърча наоколо. На Рейчъл й се повдигаше от смрадта на фасове и от резките движения на коня. Всичко се въртеше и се люлееше като изтръгнала се изпод контрола въртележка. Мократа й шапка изхвърча нанякъде, фуркетите се разпиляха по пода, кичури руса коса се изтръгнаха от кока и сега й пречеха да вижда. В края на краищата и юздите се изплъзнаха от ръцете й. Въпреки студения вятър и дъжда, които проникваха сега през широко отворената врата на „Силвър Слипър“, лицето й беше плувнало в пот. Тя стисна зъби и се вкопчи, колкото можеше по-здраво, в седлото.

За неин голям срам някои от нехранимайковците в кръчмата, намерили сигурно прикритие зад бара, или зад разкривената стълба, сега вече се забавляваха от неочаквания спектакъл. Те крещяха, превиваха се от смях и я обсипваха с обидни възгласи.

— Яхни го, момиче! — викаха те с пиянски гласове и празнеха пистолетите си в тавана, от което Сънфлауър се паникьосваше още повече. — Покажи му къде зимуват раците! Йо-хо-хо!

За кратко време въздухът така се насити с прах от падащата мазилка и от пръснатите по пода стърготини, които кобилата разхвърляше с копита, че Рейчъл се закашля и с мъка си поемаше въздух. Междувременно конят й отново се бе насочил към изхода, където, от двете страни на вратата, имаше по един широк прозорец. Рейчъл разбра с ужас, че Сънфлауър има намерение да скочи през прозореца. Безсилна срещу тази катастрофа, тя зарови лице в дългата копринена грива на кобилата, а щом усети, че тя се готви за скок, затвори очи и почна да се моли. В следващия миг наоколо й се чу звънтене на натрошено стъкло и двете, тя и кобилата, изхвърчаха през прозореца.

Сънфлауър се приземи на тротоара с гръм и трясък, сред дъжд от стъкла, но закачи при скока ъгловата подпорната греда, на която се крепеше покривът на „Силвър Слипър“. Олюляващата се греда поддаде и се прекърши на две, защото основата й се отдели от тротоара. Покривът се срути точно когато кобилата изхвърча на улицата и се подхлъзна в калта.

Един дълъг ужасен миг Рейчъл беше сигурна, че сега ще се врежат във фургона на отсрещната страна на улицата, но изведнъж нечия здрава ръка посегна към юздите на Сънфлауър и накара с рязко движение животното да спре.

— Сто-о-ой! — изръмжа нисък мъжки глас. — Сто-ой! Хайде, стига!

Кобилката направи още няколко стъпки, а после се успокои, с все още треперещи ноздри и хълбоци, сякаш беше признала мъжа за свой повелител. Рейчъл усети, че животното се успокоява, разбра, че е дошъл краят на целия този кошмар, а тя, сякаш по чудо, още е в седлото.

Пребледняла като платно, разтреперана от ужас след случилото се, тя дишаше тежко и с мъка вдигна глава да погледне непознатия си спасител.

Когато го видя, думите на благодарност заседнаха в гърлото й и тя можеше само да го зяпа с отворена уста. Мъжът беше толкова красив, че в състоянието, в което се намираше, Рейчъл реши, че е привидение, едно от онези демонични създания, които суеверни жители на прерията твърдяха, че са виждали в тъмни и мъгливи нощи. Златистите й мигли бяха натежали от капки дъжд и тя виждаше като през тъмна призма мъжа, когото очите й оглеждаха, сякаш хипнотизирани, от глава до пети.

Беше висок и гъвкав като пантера, целият в черно и сребърно, като обсипано със звезди нощно небе. Носеше черно сомбреро с нахлупена широка периферия, хвърляща сянка върху мургавото му лице. Дългата къдрава коса беше синкавочерна, като козината на неговия жребец. Под катраненочерните вежди и тежките клепачи тъмносините му очи светеха като на хищно животно. Рейчъл съзря в тях лека насмешка, но и затаена закана, от която неволно се уплаши. Римският му нос над тежките черни мустаци и чувствените устни беше с безукорна форма. Между белите зъби стискаше тънка черна пура. От пламтящото й крайче се вдигаше призрачен дим и се разтапяше на вятъра и дъжда. Имаше изпъкнали скули, хлътнали бузи, лицето му напомняше хищник. Обраслата с четина брадичка беше горда и арогантна, сякаш беше свикнал да заповядва и да получава каквото пожелае.

На врата си носеше черно вълнено шалче, дългото черно наметало беше закопчано от плоския, стегнат корем чак до брадичката, то обгръщаше широки рамене и гърди. На кръста си беше препасал кожен колан с гравирана сребърна тока и ножница с опасно святкащ нож. На бедрата му се олюляваха две черни кобури с пистолети с дръжки от слонова кост, на които отдалеч личеше емблемата на фирмата Семюел Колт — два коня, вдигнали се на идни крака. Под тесния черен панталон се очертаваха мускулести бедра и прасци. Обут беше в черни кожени ботуши със сребърни шпори.

Беше въплъщение на гъвкавост и изящество, имаше стойка на безукорен ездач. Беше очевидно предпазлив, но и смел. Мъж, който не бяга от опасностите и разчита на собствените си сили, за да се пребори с житейските несгоди, каквито и да са те.

По дрехите и държането му Рейчъл разбра, че е от професионалистите, майстор на оръжието, платен убиец, все неща, които я отблъскваха у един мъж и от които се боеше. Този тук беше хладнокръвен, саркастичен, животински брутален. Сигурен в себе си и в превъзходството си човек, способен да вземе всичко, което пожелае и то без да пита. Беше мъж, който не понася някой или нещо да застане на пътя му.

При тези мисли кожата й настръхна и я обзе някакво странно, всепокоряващо, неизпитвано чувство. То прониза неочаквано цялото й тяло, уплаши я, възбуди я и я обърка. Изведнъж й стана горещо. Устата й пресъхна. Сърцето й затуптя като сърчицето на мъничко колибри. Изведнъж осъзна колко неприлично се е втренчила в мъжа и колко ужасно изглежда след случилото се. Лицето й пламна. Той сигурно е решил, че съм някоя най-обикновена, вулгарна повлекана, — помисли си, потисната, макар да не можеше да каже защо мнението му толкова я интересува, та той не беше за нея нищо, както и тя за него.

Най-лошото беше, че мъжът хвърли поглед към онова, което бе останало от „Силвър Слипър“, а после и към нея, ъгълчето на устните му подигравателно трепна, и той заяви безсрамно:

— Миличка, ако това е представата ти за приятен дъждовен следобед, дума давам, не бих искал да отида някоя хубава събота на разходка с теб.

Това я довърши. Идеше й да потъне в земята от срам. Но и нейният гръбнак беше от стомана, човек или го има от рождение, или го няма, а нейният и този път й беше дал възможност да издържи. Тя се изправи гордо п се опита да си възвърне самообладанието. Как се осмеляваше този арогантен нехранимайко да й говори като на някоя уличница! Не беше никакъв джентълмен, поне това беше вече сигурно. Рейчъл беше убедена, че всяко нещо си има мястото, а този тук трябваше да бъде словен на място.

— Понеже това никога няма да се случи, сър — отговори му тя високомерно — излишно е да си казвате мнението. Но въпреки това, не мога да не ви благодаря за бързата намеса при тези изключителни обстоятелства. Ако бъдете така любезен да пуснете сега кобилата ми, няма да ви отегчавам повече с присъствието си. Уверена съм, че Верн Лънди, собственикът на „Силвър Слипър“, колкото и да избягва подобни решения, този път положително ще прати да викнат шерифа Map, а пък аз нямам никакво желание да се озова в затвора и затова най-добре ще е да изчезвам.

Въпреки намерението си да го сложи на място, беше говорила твърде много и прекалено дълго, даваше си сметка за това. Но просто не можа да се възпре. Проклет нехранимайко! Защо трябваше да има най-сините очи, които бе виждала? Бяха като дълбоки езера под лятно небе. А как само я гледаше! Сякаш, да, сякаш я разсъбличаше. Това беше наистина прекалено, а на всичкото отгоре я изнервяше.

Що се отнася до мъжа, той реши, че е непривлекателна, неприятна жена, която си въобразява без всякакво основание, че е кой знае какво, но без основание. Седеше на коня права като метла и се опитваше да играе ролята на обидена и да го слага на място, въпреки че изглеждаше твърде зле и освен това сякаш изобщо не мислеше за евентуалните последици от държането си. На всичкото отгоре тази шантава идиотка взе че се изчерви, сякаш се е приближил на неприлично разстояние до нея. Върху пламналото й лице изпъкваха доста грозно луничките по скулите, а зелените й очи, единственото хубаво нещо на това лице, бяха станаха още по-зелени, тези очи върху сърцевидното лице приличаше на бездомна котка, която, въпреки гордия си вид си остава просто уличница. Като си спомни и думите, които беше изкрещяла на пияния тип на прозореца, преди да стреля в него, направо го засърбяха ръцете хубавичко да я напердаши.

— Ако ми позволите един въпрос, госпожице — дали не забравихте нещо? — попита той с ледено присмехулен глас. — Какво ще стане с вашия съпруг? — и той посочи долния етаж на разгромената кръчма, където Джонатан Бийчъм продължаваше да псува като хамалин.

— За мое голямо щастие — отговори Рейчъл с гримаса на отвращение, предизвикана от гнева на Джонатан — този пиян идиот не ми е съпруг. Не добави че е в същност доволна, дето не го уби, но съжалява, че не го е ранила. — Аз не съм омъжена, господине — продължи Рейчъл, а след днешния епизод, благодаря на бога, че бях достатъчно благоразумна да не се омъжвам.

Нейният спасител беше пуснал междувременно юздите и с тези думи Рейчъл пришпори Сънфлауър и препусна към края на града, последвана от Поук и неговото разкаяло се муле.

Скитникът я наблюдаваше с присвити, студени като лед, тъмносини очи, чак докато падащият дъжд разми силуета й на хоризонта. После се запъти с решителна крачка към остатъците от „Силвър Слипър“.

(обратно)

ГЛАВА ПЕТА

Рейчъл напразно се опитваше да пришпорва с все сили Сънфлауър, дано преварят наближаващата буря. От време на време хвърляше поглед през рамо, за да се увери, че Поук и Сайдър успяват да я следват. Не препускаше към къщи, както напразно се бе надявал Поук, а към дома на Бийчъм. Сега й беше повече от ясно, че въпреки всички усилия, които бе положила след смъртта на Индия, нямаше да накара Джонатан да осъзнае отговорностите си. Той и не помисляше да се промени и да се погрижи за децата. А тъй като на нея и през ум не й минаваше да ги изостави на съдбата им, единственият изход беше да ги натовари на каруцата на Бийчъм и да ги вземе при себе си.

Да се грижи за собствената си ферма и да притичва да наглежда домакинството на Бийчъм, не, това не можеше да продължава. Преумората беше една от причините да стреля по Джонатан и по безсрамната му повлекана. Сега, когато всичко отмина, Рейчъл разбра, че е ужасно разстроена и юздите треперят в ръката й. Все още нямаше представа и кой беше този дявол, дето я спаси.

Но най-лош беше нарастващият страх, защото Верн Лънди щеше да пусне шерифа Маг по петите й, а тя нямаше никаква възможност да плати причинените щети и положително щеше да се озове в затвора. Какъв позор!

Божичко, защо й трябваше да хуква подир Джонатан чак в Дилейно? В края на краищата тези деца не са нейни, нали? Трябваше да се придържа към най-строгия закон на Запада и да се грижи само за собствените си интереси.

В същия миг си спомни за Индия, за клетата си приятелка и веднага си призна, че ако трябваше да почне отначало, щеше да направи пак същото. С единствената разлика, че нямаше да разговаря с онзи нахален тип.

Макар да беше красив, в негова полза говореше само това, че притежаваше най-хубавия чифт пистолети, които беше виждала. Сигурно бяха изработени по поръчка, Рейчъл веднага го разбра по дръжките от слонова кост, инкрустирани със сребро. Професионалистите често предпочитаха такива пистолети пред „Смит енд Уесън 44 Америкън“. Един „Уесън“ можеше наистина бързо да се зареди, но в тази марка пистолети имаше нещо „европейско“, което отблъскваше мъжете от Запада, свикнали със съвършения баланс на колтовете. Пък и човек с два пистолета няма нужда да се замисля за презареждането.

Рейчъл се доверяваше на вярната си стара пушка, с която нямаше нужда много-много да се цели и която, на близко разстояние, беше смъртоносна. Не веднъж беше отпъждала с нейна помощ неканени гости. Притежаваше и едностволка „Трепдор Спрингфийлд“, калибър 45–70, модел 1873-та. Но я използваше само за по-едър дивеч.

Когато Рейчъл стигна най-сетне къщата на Бийчъм, вече се здрачаваше и небето беше вдигнало шлюзите си. Дъждът се сипеше през покрива на обора като чай през сито, когато двамата с Поук вкараха в него конете и ги оставиха до впрегатните добичета на Джонатан и единствената му млечна крава. Дворът, през който претичаха с чернокожия, се беше превърнал в блато. Рейчъл заудря с развята пелерина с все сили по вратата.

— Ева, аз съм, Рейчъл — аз и Поук — отвори ни, миличка, пусни ни да влезем.

Стори им се, че чакат цяла вечност, докато някой леко открехна вратата. С високо вдигната газена лампа в ръка и широко отворени уплашени очи, Ева Бийчъм надникна предпазливо в тъмното. Единадесет годишният й брат Гидиън стоеше зад нея с насочена вехта карабина „Шарпс“.

Като видяха, че наистина са Рейчъл и Поук, двете деца въздъхнаха с облекчение и направиха път на гостите да влязат.

— Ах, лельо Рейчъл, колко се радваме, че дойде! — изплака Ева. Тя прегърна младата жена и се притисна за миг към нея. После я пусна и попита тихо, без особена надежда: — Татко сигурно не е в плевнята при добитъка, нали?

— Не — поклати глава Рейчъл и отново си помисли, че с най голямо удоволствие би извила врата на Джонатан, когато видя как дъждът прониква през покрива на къщата и мокри муселина, окачен от Индия още преди години, за да падат в него калта и тревата, които се сипеха отгоре. Сега тънкият плат висеше на парцали, а от покрива безпрепятствено падаха змии и гризачи, довлечени от поройния дъжд. Рейчъл беше готова да се разплаче от мъка по Индия, но сподави с усилие сълзите и Каза само:

— Съжалявам, Ева, но баща ти е… по работа… в града и сигурно няма да се прибере тази вечер. Затова дойдохме с Поук. Ще отидем всички у дома. Тъй че побързайте и си стегнете багажа. Не бива да губим време.

Докато говореше, Рейчъл вече събираше едно-друго за децата и особено за бебето Тобиас — дрехи, пелени, гребени, четки за зъби и прочее. Тя нахвърля нещата в големия върбов кош, в който Индия си слагаше прането. Рейчъл Искаше да се махне час по-скоро от дома на Бийчъм, където я преследваха спомените за покойната й приятелка, и само като си помислеше за Джонатан, отново я обземаше гняв.

По многозначителните погледи, които си размениха децата, тя разбра, че не са повярвали на измислицата, че Джонатан е бил задържан по работа в града и се досещат, че баща им се е запил в Дилейно при проститутките. Въпреки това продължиха мълчаливо да събират жалките си дрипи и нито едно не пророни укор.

Тайничко децата се радваха, че баща им няма да се прибере. Надяваха се, че изобщо няма да се върне в къщи, защото се страхуваха от него. Щом се напиеше, ставаше зъл, навикваше ги и ги биеше, най-често без видима причина. Внушаваше им чувството, че по някакъв начин те са виновни за всичките му проблеми и си мислеха, че сигурно би бил по-щастлив и по-доволен без тях, пък и те, макар и с болка, признаваха, че биха били по-щастливи и доволни без него. Да, тяхната майка им беше казвала, че в живота се случвало да не искаш да виждаш даже човек, когото много обичаш. Сега те приготвиха багажа си и заедно с Рейчъл грижливо изгасиха всички лампи и огъня в огнището. Поук изтича в обора да впрегне конете на Бийчъм в каруцата. Своето муле, кобилата на Рейчъл и кравата върза здраво за стърчишката. После се огледа из обора и намери старо платнище, с което да предпази децата от дъжда.

Почака на вратата Рейчъл да му даде знак и щом тя се появи с фенера в ръка, веднага се качи на капрата и подкара към къщи. Рейчъл държеше бебето, Гидиън влачеше кошницата. Децата се качиха и се покриха с брезента. Щом всички се настаниха удобно, Поук изплющя с камшика над главите на конете, а те се втурнаха веднага през дъжда и вятъра. От време на време в наситената с електричество атмосфера между ушите им проблясваха призрачни светлинки и пръсваха в нощта странна, синкава светлина.

Скитникът стоеше сега в коридора на първия етаж на „Силвър Слипър“, на прага на мизерното стайче на Емалу и гледаше зейналата дупка, направена от пушката на Рейчъл, пръснатите по пода парчета стъкла и трески, а после се взря по-внимателно и с дълбоко отвращение в мърлявия тип, който лежеше, мъртво пиян, върху мръсното желязно легло и хъркаше. Самотният конник отиде до умивалника, сипа от порцелановата кана вода в леген и я изля върху главата на силно хъркащия мъж.

Като плюеше, объркан и бесен, на всички посоки. Джонатан Бийчъм скочи от леглото, както изскача петел от кокошарник.

— Какво, по дяволите! — изсъска той, но изведнъж млъкна, защото една груба ръка го хвана за яката на ризата и той се озова лице срещу лице с някакъв тип, който наистина можеше да всее страх.

— Ти ли си Джонатан Бийчъм? — попита мъжът със стиснати устни. Само димящата му пура го отделяше от небръснатото лице на пияницата.

— Ти кой си, бе, та ще ме питаш? — изпелтечи Джонатан и в същия миг осъзна ясно, че е не само невъоръжен, но и без панталон — лоши карти за мъж, който се е озовал пред очевидно много ядосан и много опитен майстор на пистолетите.

— Аз съм Слейд Меверик — изръмжа мъжът. — Това име нещо да ти говори?

— Н-не — изпелтечи уплашено Джонатан, защото както повечето побойници, беше всъщност страхливец, а мъжагата, висок един и осемдесет и пет, който го беше награбил, наистина го плашеше. — И-и трябва ли нещо да ми говори? — доизпелтечи Джонатан.

— Да, трябва — изсъска заканително Слейд и присви очи. И не само защото това име принадлежи на един от най-добрите стрелци на Запада, но и защото е на твоя шурей, копеле мръсно! — Той разтърси Джонатан толкова яко, че онзи се видя с краката във въздуха. — Не ме помниш, нали? Ами нищо чудно, защото бях само на четиринайсет, когато се оженихте с Индия. Но аз много добре те помня. — Слейд замълча и изгледа презрително присвитата жалка фигура на Бийчъм, пребледнялото му лице. После продължи саркастично: — Господи! Как е могла сестра ми да издържи толкова години с тип като тебе! Това никога няма да го проумея.

— Ти си братът на Индия? — изпелтечи Джонатан и сега го обзе вече истински ужас.

— Да, кучи сине! И съм тук, за да те накарам да си платиш за всичко, което си й причинил — изсъска Слейд, а

Бийчъм усети как тръпки му полазват по гърба.

— Облечи се! — заповяда Слейд Меверик и побутна зет си. — Ще направим с конете малка разходка до дома ти.

— Сега? В тази буря? — изпъшка Джонатан и посочи дъжда, който се леете през зейналата дупка в стената. Мъчеше се да измисли, отчаян, по кой начин да се откопчи от Слейд и да избяга от града, преди шуреят му да е разбрал за смъртта на Индия.

— Да, веднага! — отвърна навъсено Слейд. — Хайде, мърдай, или искаш да те насърча? — попита той и сложи недвусмислено ръце върху дръжките на пистолетите.

— Н-не искам — поклати глава Джонатан, но само след миг грабна уплашено панталона и го обу.

Емалу тъкмо влизаше в стаята и беше чула последните реплики. Държеше в ръката си метла и оглеждаше сърдито хаоса в стаята.

— Той никъде няма да ходи — заяви тя злобно и огледа презрително Слейд, облизвайки яркочервени устни. — Дължи ми седем долара и петдесет цента и няма да мръдне оттука, преди да ги е платил.

Слейд изгледа пренебрежително мърлявата проститутка, силно гримираното й лице, тлъстото тяло, стегнато в прекалено тесен корсет.

— Той може и да не знае — каза Слейд, сочейки Джонатан, — но аз се хващам на бас, че и в добри дни не получаваш повече от три долара. — Ако искаш ги вземи, ако щеш — недей — каза кратко, извади няколко банкноти от кесията си и й ги хвърли.

Емалу се понамръщи на арогантното държане на чужденеца, още повече, че той очевидно не проявяваше никакъв интерес към нея, но грабна парите и ги натъпка между олюляващите се гърди.

— Да, ама Лънди, собственикът на тая барака, няма да мине с толкова малко — заяви тя и хвърли отровен поглед на Слейд. Той каза, че или Бийчъм, или нафуканата госпожица Уайлдър ще платят всички щети, или ще си имат неприятности. Вече е пратил да извикат шерифа, а с него няма да се оправите толкова лесно, господине, той може да ви натика в пандиза. И да ви кажа ли нещо? Ако го направи, ще мина да ви видя и да се посмея за ваша сметка.

— Ами направи го — каза Слейд, явно не твърде уплашен и отново се обърна към Бийчъм. — Предполагам, че госпожица Уайлдър е онази нахална особа, която стреля по тебе?

— Да — отговори Джонатан с разкривена гримаса. Беше си обул панталона и вече се усещаше по-смел. — Тая никаквица трябва непременно във всичко да се набърка. Ама аз ще й кажа какво мисля за нея, само да я срещна. По дяволите, не ми е ясно за каква се мисли, та си позволява да стреля по мене! Амче тя за малко да ме убие!

— Вярно — забеляза Слейд и така се ухили, че на Джонатан му полазиха тръпки по гърба. — И аз съм любопитен да разбера коя е, Бийчъм и защо смята, че трябва да се подчиняваш на заповедите й?

Джонатан облиза нервно устни, но преди да се сети за достатъчно задоволителен отговор, Емалу вече беше почнала да ругае:

— Ами че тя е високомерната ни госпойца Морална. Откакто умря Индия, тя се грижи за децата му, затова е толкова наперена. Но това не й дава никакво право да му заповядва, нали така? Нито да се държи с мене, като да съм последна никаквица. На всичкото отгоре ще ме упреква за пари, дето съм ги спечелила с тежък труд, пък и със желанието да облекча малко от малко мъката на тоя нещастник. Луда стара мома! Само да ми се изпречи на пътя, ще я гостя с някой куршум. Да не си въобразява, че в тоя град само тя знае да държи пушка!

Емалу продължи да ругае, но Слейд вече не я слушаше, зашеметен от шока и болката, която се впи, остра като нож, в сърцето му. Индия мъртва? Не, не беше възможно! Образът на млада жена с развети черни коси и весели сини очи беше стоял винаги пред него. Тя беше единствената жена, която го е обичала. Дори неговата красива, но студена майка беше все заета и нямаше време за него. Помнеше, че тя обичаше да се смее, че биваше нежна с него. Този смях и нейният парфюм бяха всъщност единственото, за което си спомняше, а също бързите й целувки и леката стъпка, с която излизаше от стаята му, вече погълната от други грижи. Майка му сякаш не беше нещо реално, а по-скоро ангел, комуто се молеше отдалеч. В разкошната къща на баща му на брега на Мисисипи, толкова огромна, че самотното малко момче си намираше безброй скривалища, в които никой не можеше да го открие, в които, всъщност, никой и не надникваше да го потърси, Индия беше единственото същество, което истински го обичаше. Колко години бяха минали, през които бе живял, сякаш чужд, за своята сестра и дори без да подозира колко зле е тя. Ако знаеше, щеше да й помогне. Сега беше яздил безброй мили по трудния път, за да настигне времето… Не, не беше възможно да е мъртва.

Слейд се втренчи в пребледнялото лице на Джонатан и неговият поглед не оставяше никакви съмнения относно чувствата му. Изразът на лицето на зет му подсказваше ясно: жената бе казала истината. Притъмня му пред очите, стори му се че полудява. С вик на гняв и болка той се нахвърли срещу Бийчъм и го повали на пода.

Емалу изкрещя от страх, изтърва метлата и изхвърча от стаята. Джонатан се опитваше с нескопосни удари някак да се брани. Но беше като дребно животинче в лапите на лъв, беше безпомощен, загубил ума и дума от ужас. Лицето му пламтеше, очите му бяха изхвръкнали от орбитите, защото ръцете на. Слейд стискаха врата му като в менгеме и така силно удряха главата му в дъските на пода, че се чуваше чак долу в бара. Бийчъм се задушаваше и едва успяваше да поеме въздух, напразно се опитваше, отчаян, да разтвори пръстите на Слейд. Но най-сетне, когато Джонатан вече беше сигурен, че е настъпил смъртният му час, нехранимайкото го пусна. Бийчъм си пое въздух като удавник. Но преди да се оправи що-годе. Слейд го вдигна грубо на крака и така го удари, че му остави синина под окото.

В следващите няколко минути братът на Индия, полудял от мъка и гняв, го наби така безпощадно, че Джонатан вече не приличаше на човек, а на нещо, стъпкано от цяло стадо говеда. И двете му очи бяха почти затворени, от строшения му нос бликаше кръв, кръв капеше и от пукнатата му устна, гърдите му, цялото му тяло бяха в кървави отоци. Бяха му счупени поне три ребра. Беше целият в пот и в кръв, мокър и от дъжда, нахлуващ през зейналия прозорец. Олюляваше се, но остатъците от мъжка гордост и безмилостните ръце на противника още го държаха изправен. В някакво тъмно ъгълче на замъгленото му съзнание вече се мяркаше мисълта, че му е дошъл краят.

Изведнъж, привлечени от виковете на Емалу и от опасението, че на кръчмата могат да бъдат нанесени още щети, на прага застанаха собственикът Верн Лънди и шерифът Маг. С опит, придобит от дългогодишни разправии с побойници, двамата мъже награбиха с изпробвана хватка Слейд и го дръпнаха от превития одве Бийчъм миг преди едрият скитник да стовари върху противника си особено опасен удар в брадичката. С широко отворени от страх и изненада очи, Джонатан отстъпи назад, загуби равновесие, изхвърча през широката дупка в стената, направи салто върху полусрутения покрив и се плъзна надолу, за да се озове с лице в уличната кал.

— Господи, божичко! — изкрещя Емалу, изтича до дупката в стената и погледна предпазливо надолу. — Божке, утрепаха го!

— Пада му се на тоя никаквец! — ухили се Слейд и заизтрива изтръпналата си от побоя дясна ръка, но изведнъж си даде ясна сметка, че го заплашва въжето на палача.

За миг помисли за бягство. Но дори да успееше да се изтръгне от яките ръце на двамата мъже, които вече го обезоръжаваха, възпираше го мисълта за децата на Индия, а също и перспективата да види физиономията си по плакатите за издирване на престъпници във всички американски щати. Налагаше се да уреди някак цялата тази отвратителна история, преди да е станало много късно. Нали не му беше първото арестуване, а сигурно нямаше да е и последното.

Шерифът Маг сложи на Слейд белезници и го изведе от кръчмата, а Верн Лънди още вървеше по петите им. На улицата установиха, че претрепаният от бой Джонатан беше жив и въпреки раните от побоя и падането, всъщност си беше здрав и читав.

— Същинско чудо е, че този идиот не си е счупил врата. Сигурно е бил толкова пиян, че изобщо не е проумял какво става с него — изрече злобно шерифът. — Късмет и за тебе, чужденецо, че иначе трябваше да дам в твоя чест празненство с обесване. А сега няма да имаш нищо против, надявам се, да платиш петдесет долара глоба за телесни повреди и да прекараш няколко дена на топло.

— Разбира се, че нямам — отговори сухо Слейд.

— Добре — отсече шерифът и кимна на помощника си, дошъл да подкрепи шефа. — Ърп — заповяда му Map — я прибери и тоя там — посочи му той, проснатия в калта Бийчъм. — И него ще го глобим и ще го приберем в затвора — за пиянство и непристойно държане.

И така Слейд Меверик прекара първата си нощ в Уйчито в тясна килия, съседна на тази, в която затвориха неговия достоен за презрение зет Джонатан Бийчъм. Слейд беше отказал да приказва с вече напълно трезвия и готов на всякакви унижения мъж, но изяде вечерта от една чиния с него порцията си студен, разкашкан безвкусен фасул. После се изтегна върху коравия нар със сплескан дюшек и затвори очи с надеждата да заспи. Но лежа часове буден, заслушан във воя на вятъра и плющенето на дъжда по покрития с ламарина покрив на затвора. В дълбока скръб за Индия понасяше мълчаливо мъката си, сам със своите мисли.

Беше най-дългата нощ в живота му.

(обратно)

ГЛАВА ШЕСТА

Рейчъл не проумяваше защо шерифът Маг още не се е появил във фермата й, за да я арестува. Също като дядо си Фремънт Хегърти и тя беше сигурна, че ще дойде. Нищо че предишната вечер, като чу разказа на Поук за подвизите на внучката му в града, Фремънт се беше смял до сълзи и беше тропал от възторг толкова силно с крака, че за малко не строши протезата, която му заменяше десния крак. Дори по-големичките деца на Бийчъм бяха забравиха тревогите и се смяха, изпълнени с учудване и възхищение пред смелостта на Рейчъл която се бе опитала, с риск за живота си, да върне баща им в къщи.

— По дяволите! — беше възкликнал Гидиън. — Бас държа, че татко е бил луд за връзване!

— Гидиън — беше се изсмял Поук, който вече си бършете сълзите — твоят татко така беше загрял от яд, че върху него можеха да се изпържат яйца! Толкова лют не го бях виждал.

Но при мисълта за възможното арестуване на Рейчъл веселостта им бързо се изпари. За голяма тяхна изненада във фермата не се появиха нито шерифът, нито помощниците му, за да отведат Рейчъл в тъмницата. Не беше изключено бурята да е възпряла снощи представителите на властта, но нямаше обяснение за това, че не дойдоха и тази сутрин. Сега небето беше сиво, но безоблачно и времето достатъчно добро за сезона. Дори слънцето се опитваше да пробие и замръзващият сняг блестеше като захарен.

Рейчъл поклащаше недоверчиво глава, всеки път щом поглеждаше към безлюдния хоризонт и продължаваше пътя си към обора. Да не би този нехранимайко Верн Лънди да беше предпочел да не праща шерифа по петите й, защото и неговата не беше съвсем чиста и щеше да е по-добре да не се среща с Маг. Тя въздъхна и си пожела да няма повече неприятности.

Вървеше, размахала кошницата за яйца и поемаше дълбоко утринния въздух. Като всякога след буря, той лъхаше на свежест и чистота. Така ухаеше и тъмната мокра пръст под ботушите й. Вятърът беше доста силен и студен, но въпреки това на Рейчъл й се струваше, че долавя полъха на пролетта. Дано е вярно, мислеше си тя, защото й беше дошло до гуша от сняг и лапавица, беше и додеяло въпреки огъня в печката и в камината, да трепери от студ под завивките си. Мечтаеше за синьо небе, за първата зеленина в прерията, за цветята, които ще я покрият. Вятърът, който вее безспир над равнината, нежен като люлчина песен през лятото, могъщ като симфония през зимата, ще е тогава топъл и ласкав.

Когато отвори едно от тежките крила на портата на обора, Рейчъл установи с учудване, че Гидиън вече храни и пои животните, а десетгодишният Кейлеб дои кравата. Беше успял даже да сипе топло мляко на малките котета, които вече лочеха пенестото лакомство.

— Нощес, ти като си легна, лельо Рейчъл, ние така решихме — каза Гидиън, когато срещна въпросителния й поглед. — Докато живеем при тебе, да си припечелваме прехраната. — Знаем колко ти беше трудно да се грижиш за нас и… за майка. Не искаме да сме тунеядци.

Като чу това, на Рейчъл й бликнаха сълзи от очите и тя с мъка ги сдържа, защото сякаш Индия й говореше с устата на момчето. Беше трогната от неочакваните думи и си спомняше с дълбока тъга покойната си приятелка. Джонатан навярно би предложил и той помощта си, но пряко воля и с надеждата, че тя ще откаже. А от детското лице на Гидиън лъхаше гордост и сърцераздирателна решителност, но момчето беше и готово да се разплаче, ако Рейчъл отблъсне помощта му, тъй че единствената възможност беше да я приеме.

— Разбира се, прав си — каза тя. — Че кой обича тунеядците, Гидиън? Бях сигурна, че ще постъпиш точно така. Тук има предостатъчно работа, та се надявам, че всеки от вас ще си поеме задачите, с които се е справял в къщи. Откровено казано, благодарна съм ви за помощта.

Беше съвсем вярно, защото откакто родителите й загинаха преди няколко години в едно торнадо, Рейчъл имаше във фермата повече работа, отколкото можеше да свърши. Вярно, Поук се оправяше с най-тежкото, пък и дядото помагаше, доколкото му беше възможно с единия крак. Въпреки това никога не я напускаше чувството, че в деня има прекалено малко часове.

— Като свършиш тук, Гидиън, попитай Поук какво още трябва да направиш. Кейлеб, като издоиш кравата, занеси каната с млякото в къщи и я остави на масата в кухнята.

— Да, лельо — отговориха в хор момчетата и се разсмяха.

В свинарника Рейчъл свари Филип, който се грижеше, преизпълнен с чувство за отговорност, за свинете. В кокошарника деветгодишната Сюзън пръскаше зърно и събираше яйцата, заобиколена от усърдно кълвящите кокошки. Като видя, че всичката й работа е вече свършена, Рейчъл отиде да хвърли на ловджийските си кучета кокалите от снощната вечеря и се върна в къщата. Там Ева вече беше сложила масата за закуска.

— Семейство Бийчъм изглежда е решило да не ми оставя днес никаква работа, нали Ева? — попита Рейчъл.

— Ти ще сготвиш, лельо Рейчъл — отвърна й със смях момичето.

— Не знаех, че дядо Хегърти и Поук са гладни. — Те са винаги готови да унищожат някое прясно заклано пернато — пошегува се Рейчъл и си върза престилката.

После извади няколко плика и кутии от кухненския шкаф. Забърка с дървена лъжица тесто в пръстена паница, Омеси го, поръси го с брашно и го наряза на парчета за хлебчета. Щом ги пъхна във фурната, наряза късчета сланина, за да я позапържи, с надеждата, че след ланското нападение на скакалците сланината няма да е гранясала. Докато сланината цвъртеше върху желязната печка, тя смля кафе и го свари. После забърка тесто от царевичното брашно и го остави да втасва. Докато Ева преповиваше и хранеше бебето Тобиас, Сюзън разля донесеното от Кейлеб мляко в чашите и сложи сиропа на масата.

Най-сетне всички седнаха да закусят. За учудване на набожните деца на Индия, след като каза утринната молитва, за да благодари на всевишния за всичко, с което ги е дарил, Фремънт добави, че и тяхната усърдна работа е допринесла не малко на масата да има всичко. След това си напълниха чиниите и започнаха да се хранят с нескрит апетит. Думи почти не се разменяха. Но въпреки настъпилата тишина, Рейчъл се чувстваше безкрайно ободрена от присъствието на децата. Бяха като истинско семейство. Винаги беше съжалявала, че няма братя и сестри, или свои деца, а сега малките Бийчъм запълвала тази празнина. И те отдавна не бяха се чувствали толкова щастливи.

След закуска Рейчъл се убеди, че Ева, Сюзън и дори двегодишната Нейоми умеят и да раздигат масата, и да мият чинии. Затова облече палтото и тъй като беше загубила вчера в „Силвър Слипър“ зимната си шапка, сложи лятна. Сподели с дядо си, че иска да иде до града и да се опита да разбере дали Верн Лънди е ходил при шерифа. Фремънт знаеше, че реши ли нещо, Рейчъл не се оставя да я разубедят и затова само измърмори няколко думи за проклети идиоти, които по всяка вероятност не си знаят урока.

Въпреки че в очите й светеше любов към любимия дядо, Рейчъл му отвърна нахално, че поне що се отнася до ината, тя е наистина негова кръв. Целуна го мило по бодливата буза и си спечели още нещо измърморено После взе вярната си пушка, зареди я и излезе навън под зимното слънце, смесило в облаците най-сетне и малко светлина. Тя оседла Сънфлауър и потегли към Уйчито.

В града Рейчъл мина по широката кална главна улица, наречена Дъглас авеню, а после по моста над Голям Арканзас, водещ към Дилейно. За разлика от центъра, този квартал беше по това време на деня съвсем безлюден. Тукашните жители си отспиваха след пиянската нощ. Въпреки това слезе от коня едва след като се огледа на всички страни. Завърза коня за колеца пред „Силвър Слипър“ и понеже в Канзас кражбата на коне се наказваше със смърт, дори тук, в Дилейно можеше да не се бои, че някой вагабонтин ще й отмъкне кобилата. Сега се боеше само за собствената си сигурност. Почтена жена не престъпваше прага на кръчма. Но тъй като беше малко вероятно някой да я следи, а тя трябваше на всяка цена да разбере дали са разпратили писмо за нейното издирване, Рейчъл се реши все пак и влезе.

Колкото и да беше напрегната, не можа да не зяпне любопитно. За пръв път виждаше как изглежда кръчма. Беше доста разочарована, че освен силно повредения тезгях, няколко счупени маси и столове (състояние, за което, според нея, не беше виновна само тя) и едно вехто пиано, нямаше нищо друго. След всичко, което беше чувала, тя очакваше да види кристални полилеи, червени кадифени завеси и поне картини с голи жени. Беше очевидно, че „Силвър Слипър“ не може да се сравнява със „Спирит банк“, или с „Голдън Румс“, първокласните заведения в Уйчито.

Въпреки ранния час, Верн Лънди вече беше на крака. Рейчъл не се трогна особено от това, че той явно не беше очарован да я види. Но за нейно учудване, той я поздрави доста любезно, макар и малко кисело, след което я замоли да бъде така любезна и да му обясни повода за посещението си, а после да побърза да се омете, докато поне част от кръчмата му още си е на мястото.

— Както разбирам, идвате да се осведомите за направените снощи от вас поразии, ако мога така да се изразя. Добро намерение, понеже вчера изчезнахте яко дим, без да се извините и без да ми дадете пукната пара. Ех, сега мога ви съобщя, момиче, че всичко е уредено. И няма що да се страхувате за кожата си, понеже няма да подам оплакване, въпреки че си го заслужавахте. Още повече, че и шерифът не гори от желание да ви види. Само едно ще ви река: внимавайте тоя кретен Бийчъм да не стъпва повече тук, ясно, нали? Заради него кръчмата ми отиде по дяволите, момиче, че и най-добрата ми проститутка на всичкото отгоре. То пак добре, че, слава богу, всички жени сте кьопави в стрелбата, инак кой знае какво щеше да стане.

— Господин Лънди, вие забравяте кой стои пред вас. Тъй че дръжте си езика зад зъбите — изръмжа Рейчъл и си спечели саркастично изсмиване. Но след като беше съсипала тази кръчма, реши, че си го е заслужила и побърза да смени темата.

— Ако съм ви разбрала добре, господин Лънди, казахте, че някой вече е платил дълга ми?

— Ако питате дали някой е платил за щетите, които ми нанесохте, отговорът е „да“.

— Но кой? — попита, объркана, Рейчъл.

— Нямам представа, момиче, пък и все ми е едно. Когато го видях за последен път, беше овързан като пуяк на път за затвора, както и приятелят ви Бийчъм. Тъй че питайте шерифа. Или помощник-шерифа Ърп, щото и той беше с него, когато отведоха двамата нехранимайковци. А сега ми се разкарай от очите, момиче! Не мога да стоя тук цял ден на приказки, трябва да работя.

С тези думи Лънди й обърна гръб и изрева:

— Клем, къде са бъчонките с бира? Нали ти рекох да ги внесеш? Я си поразмърдай задника, мързеливо псе, или си търси друга работа! После изглежда му хрумна нещо, той се наведе под тезгяха и хвърли нещо на Рейчъл. — Прибери си шапката, момиче и се омитай!

Рейчъл излезе от „Силвър Слипър“ радостна, че въпреки очакванията си, няма да отиде в затвора и объркана от новината, че някакъв непознат е платил на Лънди за нанесените от нея щети. Тя яхна коня и пое към канцеларията на шерифа да разбере кой е нейният благодетел, на кого трябва да благодари.

Още не беше стигнала, когато зърна случайно помощник-шерифа Ърп, който се разхождаше по улицата. С надеждата да си спести ходенето до отвратителния двуетажен кирпичен затвор, тя спря Сънфлауър и извика Ърп. Нямаше човек в града, който да не го познава. Заради непрекъснатите му скандали, а още и поради това, че две дами от неговото семейство, Беси и Сали Ърп бяха глобявани за проституция и то след като той беше постъпил на работа в полицията.

Рейчъл му обясни коя е и какво иска да знае, а той с готовност й съобщи името, което я интересуваше — Слейд Меверик. Но, за неин ужас, мъжът я осведоми също, че затворникът е опасен главорез и положително ще се опита да избяга, поради което не му бяха разрешени никакви посещения. Според Ърп тя само ще си загуби времето да препуска чак до затвора.

Рейчъл беше толкова смаяна, че непознатият благодетел се оказа същият мъж, който спря вчера Сънфлауър, че побърза да благодари на Уайът Ърп и да си продължи по пътя. Просто не можеше да проумее откъде накъде този главорез е платил за хаоса, който тя беше предизвикала в „Силвър Слипър“, и то след всички безсрамни приказки, които й беше изприказвал на улицата.

Едва на другия ден Рейчъл разбра, ужасена, че Слейд Меверик е не само подозрителен главорез, но и полубрат на Индия Бийчъм, черната овца на семейството и че е дошъл да си иска правата върху децата на своята сестра.

(обратно)

ГЛАВА СЕДМА

Шерифът Маг извади връзката ключове от чекмеджето и тръгна по коридора към килиите, в които бяха затворени Слейд Меверик и Джонатан Бийчъм. Ключовете издрънчаха, когато шерифът ги пъхна един след друг в ключалките, отвори вратите и каза на мъжете да излязат.

— Свободни сте, момчета — обяви им той. — Ако имате намерение да напуснете Уйчито, можете да си приберете долу пушкалата. Ако ли не, помощник-шерифът ще ви даде по една металическа марка, срещу която ще ви ги върнат, когато сериозно решите да напуснете прекрасния ни град. Хич не ни допада мъже да се разхождат из него въоръжени, поне ти трябваше да го знаеш, Бийчъм. Тъй или иначе, не бих искал да ви виждам отново в моя затвор, тъй че не ми създавайте ядове, особено ти, Меверик. Каквито и лоши приказки да си чувал, не са верни, да знаеш, Уйчито е почтен и чист град и аз няма да допусна някакъв новодошъл, някакъв пистолетаджия да ми нарушава реда.

— Разбрано, шерифе — каза спокойно Слейд. — Напълно съм съгласен с вас.

Слейд си сложи пелерината и метна на рамо денкчето със завивките. После измарширува със звънтящи шпори от килията. А тъй като нямаше намерения да остава в Уйчито, отиде да си прибере револверите и всичко останало, което му бяха взели при арестуването. Присви очи срещу яркото слънце и се запъти към конюшнята за коня и седлото. Провери автоматично двата джоба на седлото и калъфа с пушката. После яхна коня и потегли подир Джонатан, който, не ще и дума, щеше да се опита час по-скоро да изчезне някъде в града.

Слейд откри Бийчъм на няколко мили източно от Уйчито. Бързо го беше настигнал. Стана му смешно, когато разбра, че не е нужно дори да вади пистолетите, за да накара Джонатан да го заведе в дома си.

Беше по-зле, отколкото Слейд бе очаквал. Сега разбра, че Индия му беше спестила поне половината истина. Сърцето му кървеше от мъка за нея, докато оглеждаше жалката й колиба. Как е могла тя, израснала в една от най-богатите плантации по Мисисипи, да понесе това тук? Просто не проумяваше. На бузата му нервно затрептя мускул. С най-голямо удоволствие би напердашил още веднъж Джонатан Бийчъм.

— Аз… ами аз… хъм, аз ще вляза — заусуква го Джонатан, — ще вляза да кажа на децата, че сме тук.

— Ами хайде! — изръмжа Слейд.

Той самият не бързаше да влиза. Защото беше зърнал, с нарастваща мъка и гняв, мизерния дървен кръст върху гроба на Индия. Изтръгнат от бурята, вилняла преди два дена, кръстът лежеше на няколко метра от хълмчето. Той бавно се наведе и го вдигна. Присви устни, като видя, че на него нямаше дори надпис. Добре поне, че хълмчето, под което лежеше Индия, още се виждаше. Слейд прокара длан по парещите си клепачи, после заби с дръжката на пистолета жалкия кръст в земята и си даде клетва колкото може по-скоро да купи приличен надгробен камък. Когато Джонатан се появи отново, очите на Слейд блестяха като твърда синкава стомана.

— В къщи няма никой — изпелтечи уплашено Джонатан, като видя смръщеното лице на Слейд. — Жива душа няма, даже конете и кравата са изчезнали.

— А къде смяташ, че са?

— Ами мисля, мисля, че Рейчъл ги е завела у тях — тая никаквица навсякъде си пъха носа. Колко пъти съм й казвал да не припарва тука, не исках да се навърта край Индия и децата. Тая женска е същинска гърмяща змия и дваж по-отровна. Онзи ден в „Силвър Слипър“ не й беше първият опит да ме убие. Тя непрекъснато набиваше на Индия в главата, че не ме бива за нищо и трябвало да ме натири от къщи, а пък аз наистина правех всичко възможно, за да си прехранвам семейството, колкото и труден да е животът по тия места. Уф, пустата завистлива стара мома! Цялата работа беше, че й се зловидеше, дето Индия си има мъж, а пък нея кой ли я иска освен Окс Оксенбърг, ама той е толкова тъп, че се не сеща да си влезе в къщи, когато вали. Щеше ли иначе изобщо да забележи тая дяволска женска!

— Какво искаш да кажеш с това „дяволска женска“? — попита ядосано Слейд.

Очите му се присвиха при мисълта, че децата на Индия може да са отвлечени от опасна луда, а Бийчъм, този опиянчен идиот го е допуснал. Но макар да беше стреляла в Дилейно по Джонатан, Рейчъл Уайлдър не му беше направила впечатление на побъркана, беше само ужасно ядосана. Когато разбра, че след смъртта на сестра му тя се е грижила за неговите племенници и племеннички, Слейд с готовност плати за всички щети, които бе причинила в „Силвър Слипър“, убеден, че вината е всъщност в Джонатан. Но сега виждаше поведението й в Дилейно в съвсем друга светлина и се питаше, уплашен, какво ли може да стори на децата.

— Попитах те нещо, Бийчъм! — изръмжа той. — Какво искаш да кажеш с думите „дяволска женска“?

— Ами точно това, точно това, което казах — отговори, разярен, Джонатан. — Че кой не знае — побъркана е. И не се оставяй да те измами. Представя се за много морална и набожна, но всъщност е ужасно покварена. Има си работа с един безбожник, с един полуиндианец. Коя бяла жена с мозък в главата прави такова нещо? Тя му дава маниста и одеяла и какво ли не още, сигурно и пушки и ракия, никак не бих се учудил. И прави същото, каквото прави и той, обикаля прерията да търси разни корени и треви и кой знае какво още и вари от тях някакви гадни илачи, дявол знае за какво й са, ама аз подозирам за какво. На всичкото отгоре изпада в транс и почва да обикаля с раздвоен клон в ръката и да твърди, че можела да познава къде под земята има вода…

— Искаш да кажеш, че жената просто се среща с някакъв очевидно безобиден знахар? Че е билкарка и я бива да търси извори? — попита Слейд, смаян и ядосан от невежеството и глупостта на зет си. — Та това съвсем не означава, че е „дяволска женска“, Бийчъм. И ти би трябвало да й целуваш ръцете и краката, задето се грижи за децата, което съвсем не може да се каже за тебе, копеле проклето! Без тази жена кой знае какво е могло да се случи с тях в тая пустош. А сега яхвай коня, проклетнико, дето не си бил никога съпруг и още по малко баща. Сега ще направим посещение на госпожица Уайлдър и те предупреждавам: ако не проявиш към нея най-дълбоко уважение, собственоръчно ще ти извия врата.

При тази втора, не по-малко неприятна среща, Слейд бе учуден да установи, че сърцевидното лице на Рейчъл Уайлдър му се видя сега много по-привлекателно. Запита се дори дали тогава погледът му не е бил замъглен след продължителната езда по прашните пътища. Иначе в никакъв случай не би му се сторила непривлекателна. Тази жена наистина не беше грозна. Русата й коса лъщеше като злато на късното следобедно слънце, зелените й очи искряха, а високите скули пламтяха като залязващото над прерията слънце, сладката розова уста потрепери от страх и гняв, когато ги видя. Откровено казано, беше дори твърде привлекателна и въпреки скръбта му по Индия, Слейд оглеждаше с любопитство най-близката приятелка на сестра си. Беше много по-млада от Индия и затова се учуди, че двете жени са били така близки, а дълбоката скръб на Рейчъл от загубата на Индия беше така очевидна, че и Слейд не можеше да не изпита симпатия към тази жена. Може би обстоятелствата са сближили двете жени — помисли си Слейд. Фермите им бяха една до друга и на много мили от най-близките съседи и от града. И все пак, въпреки че Рейчъл беше привлекателна физически, въпреки че беше приятелка на любимата му сестра, Слейд не можеше да не си признае, че тя не му допада. Независимо от идиотските приказки на зет му за държането на Рейчъл Уайлдър, за това че е билкарка и обикаля с пръчка прерията да търси вода, очевидно не това беше причината да остане стара мома. Причината трябва да беше хапливият й език и през последвалия четвърт час той има възможност още веднъж да се убеди в това. Беше ужасна кавгаджийка! Първото му впечатление в тази насока се бе оказало съвсем вярно.

Слейд побесня, защото, щом разбра целта на посещението им, тя не покани нито него, нито Джонатан в къщата си, а насочи срещу тях пушката и ги остави да стоят в разкаляния двор. Отказа дори да извика децата.

Вместо това продължи кавгата, започнала още с пристигането им.

— Господин Меверик, много ви благодаря за помощта в „Силвър Слипър“ и задето сте платили на Верн Лънди моя дълг. Уверявам ви, че при първа възможност ще ви върна всичко до последното пени, но и през ум не ми минава да оставя децата на един пистолетаджия и на един пияница — заяви Рейчъл и очите й засвяткаха заканително. — Може да сте им вуйчо, но не ставате за възпитател. А пък Джонатан е, за съжаление, направо негоден да бъде баща, отвратителното му поведение през последните няколко седмици го доказа. Абсолютно съм убедена, че при създалите се обстоятелства Индия — сега гласът на Рейчъл се разтрепери, защото се мъчеше да овладее сълзите си, но тя се овладя и продължи — да, убедена съм, че Индия би поверила на мен грижата за своите деца.

— Госпожице Уайлдър, не отричам, че нито аз, нито нескопосният ми зет сме много подходящи възпитатели за осем страдащи деца — каза Слейд, прикривайки с мъка яда си, предизвикан от нейното упорство, решил просто да не обръща внимание на аргументите й. — Но при цялото ми уважение към вас, госпожице и дали това ви харесва или не, кръвните роднини сме ние и макар да сте била много близка с моята сестра, не сте от нашето семейство и просто не можете да знаете какви са били намеренията й. Ако бъдете така любезна да хвърлите пушката, госпожице Уайлдър, ще ви покажа писмото, което получих от Индия малко преди тя да умре и в което е казано съвсем ясно и недвусмислено, че, ако й се случи нещо, аз трябва да стана опекун на нейните деца.

— Аз не ви вярвам — заяви Рейчъл, уплашена и обидена, че в труден момент Индия се е обърнала не към нея, най-близката й приятелка, а към своя полубрат.

— Уверявам ви, че е точно така, госпожице, че е самата истина — отговори й меко Слейд. Виждаше колко дълбоко страда Рейчъл и затова не се опита да й отнеме оръжието, което продължаваше да бъде насочено към тях, а просто й подаде писмото.

Тя отвори плика, прочете бързо писмото, после сгъна двата листа и му ги върна. Пое си дълбоко въздух.

— Това не променя нищо — каза тя без заобиколки и предизвика по този начин гнева на Слейд, — Индия просто не е била на себе си, когато го е писала. Преди да умре беше седмици наред болна и потисната, по всичко личи, че не е могла да разсъждава нормално.

— Единствената й грешка беше, че избра вас за своя приятелка, госпожице Високомерна Уайлдър — изсъска Джонатан.

— Дръж си устата, Бийчъм — изръмжа толкова заканително Слейд, че и Рейчъл, и Джонатан направиха, ужасени, крачка назад. — Млъкни, че ще те цапардосам. Ако си беше изпълнявал задълженията, сега нямаше да стоим тук. — И той се обърна отново към Рейчъл, а гласът му беше толкова спокоен, че човек не можеше да повярва, че с на същия мъж, който току що така яростно бе навикал Джонатан. — И все пак това, че сестра ми е написала писмото, си остава факт, както и това, че нямате никакви права върху децата. А сега искам най-сърдечно да ви благодаря, че в мое отсъствие сте се грижили за тях и да ви кажа, че няма причини да ви възлагаме и занапред такава трудна задача. Ще съм ви признателен, ако ми ги дадете още сега. — Настъпи пауза, изпълнена с очакване. А тъй като Рейчъл очевидно нямаше намерение да влезе в къщата, Слейд каза тихо: — Госпожице, би ми било наистина неприятно, ако се наложи да извикам шерифа, той да реши спора ни.

Рейчъл трябваше да се примири. Знаеше, че законът е на страната на Слейд Меверик, независимо от това дали е платен убиец, или не. Беше прав: по закон тя не можеше да има никакви претенции върху малките Бийчъм. На нейна страна беше само любовта й към тяхната майка, но за слепите очи на Темида тя не беше достатъчна. Освен това не смееше да се противопоставя повече на Слейд Меверик. Той сякаш не чу, че е готова да му върне парите, които беше платил за „Силвър Слипър“, но ако продължаваше да му възразява, можеше да поиска да си ги получи веднага, а тя нямаше възможност да му се издължи.

Господи, как би желала Слейд Меверик да е някъде на края на света, в пъкъла, където му беше мястото на тоя дявол! Ако не се беше появил, за да обърка всичките й сметки, положително щеше с течение на времето да се спогоди с Джонатан, беше повече от сигурна. Но сега всичко беше загубено. Не, на този свят наистина няма справедливост, мислеше си тя гневно. Не, просто не беше справедливо!

Едва през последните няколко дена си беше дала сметка колко е самотна след смъртта на родителите си, а сега и на Индия. Едва когато прибра децата на Бийчъм, разбра колко й е хубаво да се чувства част от голямо семейство, в което царят обич и разбирателство. Децата й бяха посочили голямата празнота в нейния живот, която нямаше да се запълни скоро, ако сега те си отидат.

Да, имаше наистина дядо си и Поук. Но те не разбираха твърде от женски проблеми, от онези малки подробности на ежедневието, които беше споделяла с майка си, по-късно с Индия, а напоследък с Ева. Дядо й и Поук бяха единаци и изобщо не можеха да си представят какво означава за нея къщата да е пълна със смях и разговори, та дори и с караници и с плача на малкия Тобиас. Как можеха да разберат копнежа й за майчинство, който се пробуждаше в нея вечер, когато люлееше бебето, за да го приспи, сякаш беше нейно собствено.

Рейчъл беше повярвала, че е свикнала с живота си на стара мома, че е пропъдила всяко чувство, неприсъщо за такова положение на нещата. Но сега вече знаеше, че просто бе потиснала мечтите си, че продължаваше да се вкопчва в надеждите си, въпреки че беше убедена — те никога няма да се осъществят. Защото просто не виждаше как би могла да си намери съпруг.

Баща й беше учител, противник на робството, революционер и идеалист, човек, изпреварил времето си. Беше вярвал искрено, че мъжете и жените са равни и беше внушил тази вяра и на единственото си дете, на дъщеря си Рейчъл. Оказа се, че не й беше направил добра услуга, защото се беше оформила като личност твърде неприспособима към обществото, в което трябваше да живее. Отличаваше се твърде много от другите жени и всеки го долавяше. Жените усещаха инстинктивно, че Рейчъл не е като тях, че просто „не пасва“. Мъжете, по-малко наблюдателни, знаеха само, че не се чувстват добре в нейно присъствие, а по-скоро някак застрашени. Не бяха свикнали почтена жена да ги гледа спокойно право в очите, да прекъсва, макар и учтиво, разговорите им и откровено да изразява, нерядко съвсем противоположно мнение. Още повече, че то често се оказваше по-вярно от собственото им.

Малкото мъже, които я бяха ухажвали, бързо изчезваха, най-често бесни, защото имаха чувството, че са били преценени хладнокръвно и намерени за неподходящи. За мъжкото его нямаше по-голяма обида а още по-лошо беше, че Рейчъл изобщо не си даваше сметка какво е сторила. Баща й я беше възпитавал съвсем иначе и сега й се струваше непонятно и обидно, че заради природната й интелигентност и любознателност, мъжете я имат за непривлекателна.

Не можеше да се каже, че не разбира как една жена може да привлече един мъж. Просто не виждаше смисъл във всички тези правила на играта, не намираше за необходимо да се придържа към тях. В нейните очи те бяха глупави и лицемерни, а защо тъкмо глупостта и лицемерието се ценяха толкова високо, тя просто не можеше да проумее. Тя не искаше това от един мъж, нито би приела един мъж да търси в нея тъкмо това.

Оказа се, в края на краищата, че има един единствен обожател — Густав Оксенбърг, които всички, с изключение на Рейчъл наричаха просто Окс. Този огромен швед беше силен и див като животното, което му беше дало прякора. Беше и упорит като него. Това, което малцина знаеха, беше, че е лоялен, сигурен приятел и много смел човек. Наистина, трудно му беше да говори за нещо друго, освен за времето или земеделието, затова хората си мислеха, че ще продължи да се върти около Рейчъл Уайлдър само защото никое друго момиче не би се зарадвало на упоритото му, но толкова скучно ухажване. Мнозина смятаха Окс за толкова ограничен, че просто не разбира колко непривлекателна е Рейчъл като жена.

Това не беше вярно и той съвсем не беше толкова прост, колкото го мислеха. Този мъж не намираше на Рейчъл недостатъци не само защото беше по природа великодушен и толерантен, но и просто защото се беше влюбил в нея от пръв поглед, а сега я обичаше мълчаливо и предано, от цялото си голямо сърце. Обичта към нея беше за него нещо естествено, както въздуха, който дишаше и той никога не се питаше как е могъл да си избере момиче по природа толкова различно от него, колкото са различни сърната и биволът.

Знаеше, че Рейчъл не споделя любовта му. Мислеше си с отчаяние, че тя навярно никога няма да се омъжи за него. А той беше готов да я вземе такава, каквато е, щеше да е безкрайно горд да я нарече своя съпруга. Рейчъл ценеше високо добротата и жертвоготовността му, обичаше го като приятел, но не беше способна да се омъжи за човек, в когото не е влюбена. Младото й тяло не потръпваше от желание, когато Окс вземаше ръката й в своята. Сърцето й не туптеше лудо, сякаш уловено птиче, когато я притискаше към гърдите си. Не копнееше за него нито с мисъл, нито с чувство, светът не й се струваше тъмен и пуст без него.

Любовните мечти на Рейчъл бяха подхранени от стиховете и романите, които четеше от дете и продължаваше да поглъща. Любовта беше за нея нещо като искрите между рогата на бизоните, когато в прерията се надига буря. Любовта на родителите й един към друг е била толкова силна, че когато разбрали, че не могат да избягат от торнадото, причинило тяхната смърт, те я посрещнали силно прегърнати, единият се опитвал да защити другия от побеснялата стихия. Рейчъл никога не беше изпитвала толкова силни чувства към мъж, а на съпруга си не би искала да даде по-малко, както не би се съгласила да иска от него по-малко. И понеже такава любов явно не й беше отредена, тя се мъчеше да отпъди мечтите си и да държи Густав Оксенбърг, колкото може по-внимателно, на разстояние от себе си. За съжаление, напразно.

Та такъв беше животът й преди Индия да умре, Индия, която знаеше наизуст стихове от Бърнс, Шекспир, Байрон и Тенисън, Индия, която отдавна беше заключила вратата към собствените си мечти и беше захвърлила ключа надалеч. Но сега, когато осиротелите й деца бяха нахлули в живота на Рейчъл, скритото ковчеже с надеждите отново се бе отворило в сърцето й, тя беше издухала предпазливо праха и паяжините и грижливо беше изсипала съдържанието на кесийките с лавандула, наредени между мечтите. Въпреки строгите си правила, беше си позволила отново да се надява на поне част от онова, което отдавна се беше помъчила да забрави.

И ето че сега този убиец, застанал пред нея, този мъж със загадъчни тъмносини като среднощно небе очи, искаше да й вземе всичко и да стъпче безмилостно нейното малко и толкова уязвимо сърце. Рейчъл никога не беше мразила толкова силно човек, колкото мразеше сега Слейд Меверик. Тя го ненавиждаше от плоското му сомбреро до подметките на черните му ботуши. Какво можеше да знае този тип за мечти, за любов, той, корав като стомана и жилав като изсушено биволско месо? Ако изобщо имаше сърце, а Рейчъл много се съмняваше в това, то сигурно беше от кремък. Божичко, ако можеше, щеше да го убие.

Вместо това тя се овладя и свали оръжието. После каза учтиво, но студено:

— Заповядайте вътре, господин Меверик. Хайде, Джонатан, от мен може да не се страхуваш, но би трябвало да внимаваш с този твой шурей. Той си има, изглежда, свои основания да се отвращава от тебе не по-малко от мен — изрече тя и изгледа презрително Бийчъм.

На Джонатан още му личаха следите от боя, който беше изял в „Силвър Слипър“ и от това, както и от държането му, тя правилно заключи, че шуреят сигурно му е чел конско. Ех, поне това можеше да му се зачете на този Слейд Меверик, но и нищо повече и тя още не можеше да приеме, че е способен да възпита децата по-добре от Джонатан. Какво ли разбира един майстор на пистолета от деца!

Мъжете последваха Рейчъл в дървената й къща. Вътре Ева и Сюзън тъкмо привършваха миенето и бърсането на чиниите, а четиригодишният Андрю и малката му сестричка Нейоми си играеха на пода с грубо издялани войничета. Тобиас спеше в люлката, която Рейчъл му беше направила от стар сандък. Четирите деца се вкамениха като солени стълбове, когато видяха баща си. След кратка мъчителна пауза, те поздравиха Джонатан. Но Слейд веднага забеляза, че никак не се зарадваха да го видят, така недоверчиво звучаха гласовете им. Децата явно не бяха очаровани и когато разбраха, че вуйчо им Слейд иска да ги върне в къщи. Малката Нейоми даже се разплака, изтича при Рейчъл и зарови глава в полата й.

Слейд добре разбираше, че външният му вид едва ли внушава доверие. Откакто беше пристигнал в Уйчито, не беше се бръснал и къпал и макар да се беше преоблякъл, дрехите му бяха измачкани и смърдяха на конска пот, защото ги беше увил в денкчето с одеялата. Наметалото му беше изкаляно от дългия път, ботушите — също. Прокара смутено ръка по небръснатото си лице и се огледа виновно за пепелник, в който да угаси пурата си. Откри в единия ъгъл на стаята плювалник и побърза да смачка в него пурата, проследен от строгия поглед на Рейчъл. Обикновено Слейд държеше много на външността си и му беше особено неприятно, че се е появил в такъв вид да прибере децата. И той, и Бийчъм, който изглеждаше още по-зле и целият трепереше от желание да пийне, сигурно не бяха много приятна гледка. Слейд не можеше да вини Рейчъл, че отметна високомерно глава, когато улови погледа му, нито че сбърчи, отвратена, нос.

Що се отнася до Рейчъл, тя наистина реши, че Слейд Меверик прилича на космат бивол, нахлул по някакво недоразумение в къщата й. Тази къща с две стаи никога не беше й се струвала толкова тясна, а таванът толкова нисък, стените толкова тесни. Сякаш редом с огромната му тъмна фигура всичко се беше смалило. Тази мисъл й вдъхна тревога. Би искала дядо й и Поук да са тук, но те бяха отишли с Гидиън, Филип и Кейлеб да проверят какви щети е нанесла бурята.

Рейчъл го съобщи на Слейд и Джонатан, докато прибираше в кошницата вещите, които децата си бяха донесли от къщи. Слейд Меверик не я изпускаше нито за секунда от очи. Рейчъл би предпочела да не я гледа така. Защото втренченият му поглед не само я изнервяше, от него й беше станало изведнъж много горещо и, кой знае защо, усещаше как коленете й се подгъват, сякаш беше тичала дълго и сега не можеше да си поеме дъх. Не можеше да си обясни защо й въздейства по този начин. Смешно, наистина! Да, вярно, мъжът беше хубав, но и невероятно мръсен. Положително цяла седмица не се беше къпал и бръснал. Смърдеше на пот, на пури, уиски, кожа и коне. Все земни и мъжки миризми. За свое учудване Рейчъл долавяше обаче и лек дъх на лавандула.

Колкото по-добре осъзнаваше какви миризми излъчва този човек, толкова по-чевръсто прибираше вещите на децата, докато най-сетне ги нахвърли безредно в коша. После изведнъж разбра, че се държи странно и се запита дали изживените напоследък стресове не са и замъглили разума. И тези странни чувства, и смешното поведение й бяха толкова неприсъщи. Дали нямаше треска? Реши, че ще трябва после да изпие нещо успокоително.

Слейд долови объркаността на Рейчъл, но се излъга относно причината. В един момент вече искаше да сложи ръката си върху нейната и да я увери, че с него децата няма от какво да се страхуват. Но знаеше, че тя няма да му повярва и не можеше да я вини за това. Той беше човек суров и животът, който водеше също беше суров. Беше наистина неправдоподобно един платен убиец, един бездомник изведнъж да реши да пусне корени и да окачи пистолетите си на пирон. Слейд беше решил твърдо да опита, но не беше сигурен, че ще успее.

Той се огледа наоколо си и видя десетки неща, които говореха, че са направени от нея: снопчетата сушени треви, които висяха от гредите, пердетата с колани по прозорците, карираната покривка на масата и чергите на пода. Всичко беше безукорно чисто и подредено. Това му хареса, то говореше добре за нея и му напомняше за плантацията на баща му в Луизиана, където винаги миришеше толкова приятно на сапун и восък.

Слейд обичаше достопочтената им стара къща, но не и деспотичния си баща, неин собственик. Те никога не се бяха разбирали. Баща му беше човек, готов да убие кон или момче, ако се опитат да се противопоставят на волята му и в края на краищата Слейд предпочете да се махне, вместо да се подчини на желязната воля на баща си. Сега старият човек беше мъртъв, както и майка му, хубавица от Френския квартал на Ню Орлиънс. Беше прекалено хубава и много по-млада от баща му, беше му втора жена. Тя би трябвало да живее дълго, защото много обичаше живота, но треската я отнесе. Сега и Индия вече не беше между живите. Слейд беше последният Меверик и тази мисъл странно го тревожеше.

Погледът му отново спря на Рейчъл и той забеляза колко гордо изправен държи гърба и главата си, колко стройна е фигурата й. Напомняше му някак темпераментна, капризна кобилка. Питаше се какъв ли е животът й тук с един възрастен човек и един чернокож. Сигурно не й е никак лесно. Сега очите му спряха върху нейните ръце. Дланите й бяха малки и тесни, но зачервени и загрубели от тежката работа. Кой знае, може би имаше оправдание и за острия й език. Защо жена, която се труди като мъж, да няма правото да изкаже като мъж, свободно и откровено мнението си. Питаше се, защо ли го дразни това? Та нали винаги беше мразил женското лицемерие и фалш, а беше повече от ясно, че на Рейчъл Уайлдър това изобщо не й е присъщо.

Слейд се ужаси, когато забеляза, че децата и багажът им са готови. Заповяда на Бийчъм да отиде в обора да впрегне конете. Джонатан измърмори нещо, но тръгна. Помисли си, че не е изключено Фремънт или Поук да са скрили там някъде бутилка ракия. Бийчъм изпитваше непреодолима нужда да пийне. Нервите му бяха изопнати до краен предел, защото имаше нужда от алкохол и защото шуреят му се държеше толкова зле с него. Как можа този тип да изникне изневиделица и да вземе всичко в своите ръце, сякаш имаше пълно право? Това вбесяваше Джонатан, но все пак не дотолкова, че да предприеме нещо. По време на гражданската война беше останал благоразумно по-далечко от фронта, както подобаваше на офицер. Не беше толкова глупав, да рискува живота си и предпочете да остави ротата без командир. Беше просто голям късмет, че янките го плениха и го пратиха в затвора Рок Айланд. Надзирателите там бяха сурови мъже и Джонатан имаше чувството, че шуреят му е направен от същото тесто. Нямаше никакво намерение да се бие още веднъж с него. Доволен, че може да избегне присъствието му, Бийчъм се запъти към обора.

— Дядо и Поук ще доведат момчетата, когато се приберат — каза Рейчъл и му обърна гръб, за да не види сълзите й при мисълта, че загубва децата.

— Чудесно — отговори й той. — Беше му явно неприятно да й взема децата, въпреки сигурността, че постъпва правилно. Докосна периферията на шапката си и каза: — Довиждане, госпожице Уайлдър.

Стоеше толкова близко до нея, че Рейчъл можа да се увери: сред мъжките миризми си пробиваше път и дъхът на лавандула.

Тя обичаше аромата на тази трева. Напомняше й за прерията през пролетта, когато всичко се раззеленява и цветята почват да цъфтят. Тогава равнината е най-красива, преди горещото лято да я изсуши.

Сега забеляза още, че Слейд говори с лек акцент — френски навярно, защото си спомни, че мащехата на Индия е била от Френския квартал на Ню Орлиънс. Рейчъл не можеше да повярва, че този наемен убиец произхожда от толкова добро семейство, сега не правеше впечатление на особено възпитан, а може и съзнателно да беше скъсал с миналото си.

— Довиждане, господин Меверик — каза тя и, в съгласие със собственото си възпитание, му подаде, макар и колебливо, ръка.

Слейд беше изненадан и странно трогнат от този жест. Той свали бавно кожената си ръкавица и пое ръката й. Докосването беше съвсем кратко, но Рейчъл го усети с цялото си тяло. Ръката му беше толкова топла и силна. Нейната се загуби в дланта му. Но ръкостискането му беше толкова внимателно, сякаш се боеше да не й счупи някой кокал, ако стисне по-силно. Това не беше очаквала. И побърза да дръпне ръката си.

Децата бяха излезли, но тя чуваше как Джонатан ги качва в колата. Сега къщата беше странно тиха, сякаш си беше поела дъх и чакаше. Но какво — това Рейчъл не можеше да каже. Най-сетне Слейд тръгна към вратата и звънтенето на шпорите му прекъсна тишината.

Рейчъл видя, че Джонатан е вързал коня си и кравата за стърчишката. Ева седеше с Тобиас на ръце върху капрата до баща си. Сюзън, Андрю и Нейоми се бяха свили отзад под брезента, за да се запазят от вятъра. Никой не продума нито дума, когато Слейд се метна в седлото и пришпори коня.

Колата се отдалечаваше, а децата гледаха с тъжни, питащи очи към Рейчъл, останала сама на прага на къщата. Тя се накара да им се усмихне и да им помаха с ръка. Но нито едно от децата не отвърна на усмивката й, нито й помаха за сбогом. Рейчъл не можеше да им се сърди. Чувстваше се като предателка.

Гледаше през сълзи подире им, докато малката групичка се превърна в петънце сред прерията. Тогава въздъхна дълбоко и се прибра. Вече се здрачаваше, а тя имаше още много работа.

Но в къщи не похвана нищо. Седна в стола-люлка, но не се люлееше, а само гледаше втренчено празния стар сандък, който беше служил за люлка на Тобиас. Несъзнателно разтри ръката, която беше подала на Слейд Меверик. Сега тя беше студена и странният сърбеж беше изчезнал. В края на краищата може само да се радва — помисли си тя.

След доста време стана разтреперана и постъкна огъня в огнището, а после протегна ръце над пламъците. Изведнъж забеляза, че топлината на пламъците не можеше да се сравни с топлината, която излъчваше мазолестата длан на Слейд Меверик.

(обратно) (обратно)

КНИГА ВТОРА СЪС СМЕЛ И СИЛЕН ДУХ

ГЛАВА ОСМА

Прерията, Канзас, 1875

Рейчъл би предпочела Гюс, както тя наричаше Густав Оксенбърг, да не я беше посетил тъкмо тази вечер, за да я ухажва. Просто нямаше сили да води с него учтив разговор, нещо, което винаги я напрягаше. Още по-лошо беше, че Гюс доведе коза и козле — чул, че за бебета козето мляко е за предпочитане пред кравето. Мъжът направо се разстрои, когато разбра, че с изключение на Гидиън, Кейлеб и Филип, децата са вече при вуйчо си, наемен убиец. Сега и той не знаеше какво да прави с блеещите животни, беше ги докарал, защото на него не му трябваха.

Рейчъл би предпочела шведът да престане да я ухажва, но беше трогната все пак, че е, помислил за малкия Тобиас. Затова му каза любезно да затвори двете живот ни в плевнята, а тя щеше да се погрижи Поук да ги закара след вечеря заедно с момчетата в дома на Бийчъм. Освен това разбра, че няма начин да не покани, макар и без особено желание, поклонника си на вечеря.

Атмосферата беше тягостна. Гюс по начало не беше от приказливите, но пък ядеше като прегладнял. Винаги беше смятал, че разговорите на маса са си чиста загуба на време, защото много по-важно е да се яде. Останалите също едва проронваха дума, потиснати от мисълта, че момчетата на Бийчъм ще последват момичетата и ще ги напуснат. Тъй че Рейчъл искрено се зарадва, когато вечерята приключи.

Момчетата веднага скочиха и почнаха да раздигат, нещо, което вършеха обикновено сестрите им. Правеха всичко колкото може по-бавно, за да поотложат неминуемата раздяла. Рейчъл разбираше, че не трябва да ги поощрява, но не й даваше сърце да ги подканва. Въпреки чувството за вина, работеше по-бавно и от момчетата, движеше се сякаш ръцете и краката й бяха от олово. Фремънт го забеляза, но не каза нищо, той разбираше какво й е. Запали лулата, облегна се на стола и зачете библията си. Поук разбираше, че Рейчъл не е в настроение да занимава Гюс и го подкани да изиграят някоя и друга партия дама. За което Рейчъл му беше безкрайно благодарна.

Въпреки всичко, моментът настъпи: и последните трохи бяха събрани от масата, и последната чиния избърсана и сложена в шкафа, последната кърпа грижливо сгъната И оставена в коша. Рейчъл и момчетата се спогледаха тъжно, в стаята се възцари тишина. Но преди някой да успее да каже нещо, тишината беше прекъсната от тропота на конски копита и скърцането на влизаща в двора кола. — Кой ли може да е? — запита се, изненадана, Рейчъл. С газената лампа в ръка тя отиде да отвори и видя, смаяна и гневна, че на вратата стои Слейд Меверик.

Има толкова лошо мнение за мен, че сигурно се е уплашил да не попреча на Поук да отведе момчетата — помисли си тя ядосано. Тъкмо се канеше да му заяви какво мисли пък тя за него, когато чу радостни викове и смях и видя, смаяна, малките Бийчъм, насядали в каруцата на баща си. Те й махаха и щастливо се смееха. Сърцето й подскочи от радост и тя отправи към Слейд изпълнен с надежда въпросителен поглед, макар да й се струваше толкова малко вероятно мъжът да е променил намеренията си и да е решил да й върне децата. А той се изкашля и каза, явно много смутен:

— Аз… хъм… много се извинявам за ненадейното нападение, госпожице Уайлдър — подхвана той, но понеже бях видял къщата само отвън, аз… аз просто нямах представа колко силно я е повредила бурята. Половината покрив е хлътнал, водата стига до глезените. Вътре гъмжи от змии и плъхове, откровено казано, госпожице, тя е направо необитаема. Не бих държал там свине, та камо ли своите племеннички и племенници. Помислих си дали да не ги заведа на хотел, но е вече късно, пък и без туй им дойде множко днес и… тъй де, искам да кажа, госпожице Уайлдър, че ще съм ви много признателен, ако могат да останат при вас, докато вдигна къща от тухли. — Слейд млъкна, бръкна в джоба си и извади пачка сгънати банкноти. — Ще си платя, разбира се, храната и квартирата.

Като видя парите, на Рейчъл й се подкосиха краката. През живота си не беше виждала толкова накуп. Сега размисляше трескаво какво може да свърши с тези пари: да наеме повече ратаи за фермата, та дядо й да може да се радва спокойно на старините си, да увеличи малкото си стадо, което отглеждаше с толкова мъка, защото можеше да купува само мършави телета, които джамбазите от Тексас изоставяха тук, когато изтощените животни не можеха да продължат пътя. А откога мечтаеше и за хубава нова рокля, божичко, откога не си беше купувала нищо. Но, за бога, как може тъкмо сега да мисли за подобни неща? Въпреки всичко Рейчъл се почувства ужасно обидена от предложението на Слейд да й плаща за грижи те около децата, та нали само от любов към тях ги беше прибрала веднъж и беше готова веднага да ги вземе пак. Имаше чувството, че този убиец иска нарочно да сложи ясна граница между нея и семейство Бийчъм, да й даде ясно и безпощадно да разбере, че колкото и да обича децата, той им е роднина, а не тя. Така радостта й от завръщането на децата се оказа омрачена.

— Разбира се, че ще взема децата — изсъска Рейчъл. — Само че, господин Меверик, аз не съм за тях чужда лелка, която държи пансион. Обичам децата като свои и няма да ви взема пари. — Тя се извърна, за да устои на изкушението да издърпа все пак банкнотите от ръката му. — За каква ме мислите, изобщо? Как можете да ми предлагате пари, след като… след като Индия беше най-добрата ми приятелка… беше ми като сестра, въпреки че нямахме кръвно родство, нещо, което вие така любезно обичате да подчертавате…

— Моля да ми простите, госпожице Уайлдър — каза смутено Слейд. — Не исках да ви обидя, честно слово. Просто си помислих, че това са разходи, които не можете да си позволите… понеже имате само една малка ферма… искам да кажа, че времената са тежки и… — Той млъкна, объркан и си помисли, че не е нищо повече от нетактичен идиот, а опасните искри в очите й му подсказваха, че с неуместни позовавания на нейната бедност само я е ядосал още повече.

Животът на земеделеца беше много труден, особено в Канзас, където зависеше от толкова непредсказуем фактор като времето, или от строежа на почвата. „Тружениците на земята“, както наричаха понякога обитателите на Голямата равнина, бяха богати на надежди и молитви, но бедни на добри реколти и суха пара. От писмото на Индия Слейд знаеше, че миналата година скакалците са опустошили преди всичко малките ферми, като тази на Рейчъл, затова с основание смяташе, че се държи така заради доброто си възпитание, а не защото е надиплила под дюшека си цяло състояние. Долавяше, как зад фасадата от възмущение и гняв се крият гордостта й, нейната обич към децата и съперничеството в борбата за тях. Но тя положително би предпочела да умре, но не и да го признае тъкмо на него, на мъж, когото презираше. Слейд разбираше, че трябва да й помогне по някакъв начин, но още не знаеше как. Нямаше голям опит в отношенията със жени като нея, с дами. Жените, които познаваше, винаги бяха приемали охотно парите му.

— Все още се справям не по-зле от останалите, господин Меверик — каза студено Рейчъл, точно както беше очаквал. — Ще се оправям и занапред — продължи тя. — Освен това, колкото и да ми е неприятно, съм ви задължена за сумата, която платихте за щетите в „Силвър Слипър“. Ще ви я възстановя при първа възможност…

— Нима не съм ви казал, че не е необходимо, госпожице Уайлдър — прекъсна я Слейд и изведнъж му хрумна нещо. — Щом толкова държите на това — предложи й той — съгласна ли сте да ви опростя дълга срещу грижите за децата? В края на краищата причина за неприятната случка в „Силвър Слипър“ е било желанието ви да помогнете на моите племеннички и племенници, обстоятелство, за което не мога да не се чувствам отговорен. И така, съгласна ли сте, госпожице?

— Но да, да… разбира се — отговори Рейчъл, след като поразмисли. Това поне не беше хладнокръвна сделка между чужди хора, беше нещо съвсем различно от онова, което този пистолетаджия й предлагаше преди малко и което така дълбоко я беше обидило. Лицето й изведнъж просия и Слейд си помисли, че със златистата си коса, сияеща като ореол на светлината на газената лампа, тя прилича сега на ангел. — Но заповядайте, господин Меверик, защо не влезете? — покани го тя с усмивка, а той усети как тръпка пронизва цялото му тяло.

Безкрайно учуден от собственото си поведение спрямо тази почтена и сдържана жена, която не беше и негов тип. Слейд свали шапка и се наведе, за да не удари глава в ниската рамка на вратата. Без изобщо да подозира какво влияние има върху този мъж, Рейчъл се отмести, за да го пусне да влезе и миг по-късно децата за малко не я събориха, така неудържимо я запрегръщаха всички наведнъж Беше й невъзможно и да отговори на безбройните им въпроси. Все пак успя да ги успокои и да представи на Слейд Фремънт, Поук и Гюс. Направи й добро впечатление, че майсторът на пистолетите стисна ръка не само на нейния дядо и на шведа, но и на чернокожия. Слейд Меверик отново беше спечелил в очите й червена точка, защото само малцина бели мъже, особено пък от Южните щати, биха го сторили. Дори да го мразеше, трябваше да му признае това достойнство.

На светлината на газената лампа, която Рейчъл сложи на една малка масичка, сега Фремънт мереше Слейд от глава до пети. Изглежда видяното му хареса, защото старият човек кимна кратко и му предложи стол.

— Поседнете малко с нас — каза Фремънт. — Рядко имаме гости и с удоволствие бих послушал какво ново има по белия свят. — Рейчъл, кажи на Бийчъм да закара конете си в обора, а после да дойде при нас — обърна се той към внучката си. — За кой дявол ще стои вънка като проклет идиот на вятъра и студа и ще си мърмори под носа.

— Добре, дядо — отвърна тя послушно, въпреки че изобщо не я интересуваше, дали Джонатан ще замръзне или не.

Въпреки това Рейчъл почти го съжали, когато го видя да седи на капрата. Изглеждаше като прегазен от влак. Но само след миг се увери, ядосана, че той е пил. Навярно беше скрил в къщата си бутилка, която тя не бе успяла да намери, а уж беше сигурна, че е унищожила всичките му запаси.

— Джонатан, господин Меверик знае ли, че си пиян? — попита тя.

— Хабер си нямам — изръмжа той. — Освен това не е негова работа, нито пък твоя! Разкарай се и ме остави на мира! Вие двамата вече направихте всичко възможно, за да превърнете живота ми в ад и да настроите срещу мен собствените ми деца.

— Ти това сам си го направи, Джонатан — присви тя устни. — От години вече си женен само за бутилката си. Ракията е съсипала много мъже, и ти не правиш изключение. Но още не е късно, Джонатан, сложи край, преди алкохолът да те е убил.

— Трогнат съм от грижите ти, госпожице Въздържание — каза той презрително. — Само че покорно благодаря. — После извади най-нахално шишето от джоба си и пое голяма глътка. — Пръждосвай се! — изкрещя той и избърса устни с ръкава. — Не желая да слушам проклетите ти проповеди, нямам нужда нито от тях, нито от идиотското ти гостоприемство. Писнало ми е и от Меверик, и от тебе. Мен ако питаш, можете да се омитате направо за ада!

С тези думи Джонатан изплющя с юздите по гърбовете на кончетата. Рейчъл едва успя да се дръпне встрани, когато те потеглиха и за малко не я оставиха под колелата. Разтреперана от яд, задето Джонатан толкова я мрази, тя тръгна към къщата. На прага затвори за миг очи и се облегна на вратата, за да се овладее, преди да влезе. После натисна дръжката и пристъпи напред.

Ева тъкмо слагаше по-малките да спят. Фремънт и Слейд седяха до огнището, пушеха и си приказваха. Гюс беше загубил повече от обикновеното в партията на дама срещу Поук. Шведът явно не можеше да се съсредоточи върху играта, защото наблюдаваше Слейд Меверик. Като видя смръщеното му чело, Рейчъл тутакси разбра, че за него Слейд е възможен претендент за ръката й. Тя се изчерви, защото до този миг изобщо не се беше замисляла за това как ще погледнат околните на нейните, наложени от обстоятелствата, отношения със Слейд Меверик. Изобщо не й беше минало през ума, че някой може да го види в ролята на неин ухажор. Подобна перспектива я обърка, защото нямаше съмнение, че ако този мъж реши да я ухажва, изобщо няма да го интересува дали отговаря, или не, на нейните изисквания, изобщо няма да се съобразява с каквито и да било норми на поведение. Рейчъл усърдно си повтаряше, че този мъж я отблъсква, но беше достатъчно честна да си признае, че всъщност едва ли е точно така. Затова твърдо реши да внимава никога да не остава с него насаме. Защото, въпреки доброто си възпитание. Слейд Меверик не беше джентълмен и принадлежеше по-скоро към категорията хора от рода на Рей Крипън. Крипън беше един от местните нехранимайковци, когото подозираше освен това и в кражби на добитък. Колкото и да обичаше децата на Бийчъм, тя не биваше да забравя, че вуйчо им е подозрителна личност и съвсем не е изключено за главата му да е определена награда.

Рейчъл не знаеше как става, но срещнеше ли погледа на Слейд, тутакси забравяше всички тези съображения и тайничко си признаваше, че през живота си не беше срещала толкова привлекателен мъж.

— Къде е Бийчъм? — попита той, като я видя да се връща сама.

— Замина си — отговори Рейчъл. — Предполагам, че отиде в града.

Слейд кимна, сякаш не беше и очаквал друго.

— Утре ще се погрижа за всичко това — каза той доста спокойно.

Въпреки тона му, Рейчъл цялата настръхна и си каза, че не би искала да е на мястото на Джонатан, когато шуреят му го намери. За да не покаже внезапния си страх, тя седна в стола-люлка и почна да плете. После си помисли, че съвсем не се държи като домакиня и подхвана разговор с Гюс, който беше отклонил втора партия дама. Но разговорът някак не потръгваше, прекъсван от дълги паузи и тя пламна от яд, като видя неприкритото хилене на Слейд. Изглежда добре се забавляваше, като гледаше колко нескопосно я ухажва Гюс и колко вяло му отвръща тя. Изпита облекчение, когато Гюс погледна джобния си часовник и реши, че му е време да си тръгва. Бързо стана да го изпрати и затвори енергично вратата зад себе си. Но само няколко мига по късно, когато Гюс й подаде ръка за лека нощ (през цялото време, откакто я ухажваше, той не беше намерил смелост да я целуне), тя чу идващи откъм къщата радостни звуци на устна хармоника и ужасно се изчерви, защото някой свиреше песничката „Жабокът станал ухажор“. Нейният дядо и Поук не свиреха на този инструмент, а децата вече спяха, следователно нахалникът можеше да е само Слейд.

Ще го убия — помисли си тя. Направо ще го застрелям. Какво си позволява!

За щастие шведът Гюс не можеше да знае старата шотландска народна песен. Въпреки това беше ужасно ядосана, на шегата на този главорез. Веднага щом Гюс си замина, тя закрачи решително към къщи с твърдото намерение да прочете на Слейд Меверик дълго конско евангелие. Но когато влезе, разтреперана от гняв, трябваше само да стисне устни, защото дядо й весело й смигна, а Поук сияеше от кеф. Причината беше, че, щом тя се появи на прага, нахалникът засвири „Сърничката обича зелената гора“, като се преструваше на всичкото отгоре, че не я вижда. Старата английска песничка направо я вбеси, защото много добре знаеше текста:

Сърничката обича зелената гора, а зайчето пък хълма с храсталака. Обича конникът стоманений кинжал, а всяка дама да си прави кефа.

Разбра колко ще е глупаво да почне сега да му чете конско, въпреки че я сърбеше езикът, затова пренебрегна задълженията си на домакиня, вирна глава и прошумоля с фустите си покрай веселата компания право към кухнята. Най-сетне Слейд стана, скри хармониката и благодари, ужасно сериозен, за приятната вечер, но тя не се съмняваше, че вътрешно й се подиграва и с сега с най-голямо удоволствие би му ударила плесник. Гневът й преля, когато Фремънт, решил очевидно, че неочакваният гост е много симпатичен, взе че го покани да пренощува в плевнята.

— Наистина много мило от ваша страна — каза Слейд. — Мисля, че ще приема поканата.

— Е, чудесно — просия Фремънт, а на Рейчъл й идеше да извие врата на дядо си. — Поук ще ви покаже къде можете да си разстелете одеялото, а утре заран ви чакаме за закуска.

Без мене! — каза си внучката му, извън кожата си от яд.

После изведнъж се сети за нещо много, много злобно. Реши, че би трябвало всъщност да благодари на дядо си за възможността да си отмъсти на Слейд Меверик, на този безсрамен никаквец.

(обратно)

ГЛАВА ДЕВЕТА

На другата заран Рейчъл стана много рано, за да не може никой да я види как осъществява плана си за отмъщение. Отначало реши да даде на Слейд само малък урок заради държането му миналата вечер, но колкото повече се развиделяваше навън, толкова по-сложен ставаше планът й, дотам, че усети даже леко угризение на съвестта. Но само като си помисли за нагло ухилената му физиономия и подигравателните песнички, изсвирени с устната хармоника, забрави скрупулите и се залови, за работа.

Замеси тесто за хлебчета и остави встрани една порция, предназначена за Слейд Меверик. Намачка го безмилостно, докато стане жилаво като гума, после го разточи, направи и от него хлебчета и ги хвърли във фурната заедно с другите. После наряза сланина и я сложи в тигана. От напрежението изгори три парчета, но реши, че е добре дошло, защото изгорените резени ще даде на Слейд и ще се погрижи цялата му закуска да е несмилаема. Свари качамак и отдели в единия край на паницата няколко лъжици, които пресоли. После изпържи бъркани яйца и ръсна върху порцията на Слейд толкова черен пипер, че би отклонил и ловджийско куче от поетата следа. Стигна даже дотам, че изля малко оцет в чаша мляко, за да се вкисне и да й е под ръка, ако гостът не пие кафето си черно. После смели малко кафе, специално за Слейд, та да може и в него да сипе сол.

Като свърши всичко това, натрупа чиниите в единия край на масата, за да е сигурна, че само главорезът ще получи от разваленото ядене. Най-сетне викна, че масата е сложена.

Тя поздрави Слейд толкова мило, че ако я познаваше по-добре, той веднага би се усъмнил, че нещо не е в ред. Но неговите познания по женска тактика се ограничаваха с нацупени устнички, майсторски сложен грим, дантелени жартиери и топли легла. Той не подозираше каква война можеше да се води с тенджери, тигани, точилки и дървени лъжици. Самонадеяността му по отношение на жените беше толкова голяма, че беше уверен — Рейчъл ще му прости наглостта, както я бяха прощавали всички жени в неговия живот.

Просто не разбираше защо му скимна снощи така да я изтормози. Сякаш дяволът го беше побутвал. Но пък и тя му демонстрира такова презрение, така го разиграва, че го бяха засърбели ръцете да й понатрие носа. В едно отношение Бийчъм се оказа прав: Густав Оксенбърг беше прекалено бавен и тромав, за да обуздае чистокръвна кобилка като Рейчъл Уайлдър. Слейд не можеше да си обясни защо го ядоса толкова мисълта, че тя може наистина да се омъжи за шведа. Не беше поощрявала Гюс ни най-малко, но не можеше и да се очаква, че ще прояви чувствата си пред толкова хора. Въпреки всичко Слейд се усети неприятно изненадан, когато разбра, че тя си има ухажор, който е чест гост в дома й, а сега се е разположил преспокойно до камината. Затова просто не можа да устои на изкушението да го подиграе.

Слейд не разбираше какво става с него. Нямаше никакво намерение да си съперничи с когото и да било заради Рейчъл, нали така? Нито женската й привлекателност, нито качествата й на домакиня можеха да го накарат да забрави, че тя е капризна кобилка, която плаче за силна ръка на юздите и за остри шпори. Съпругът й щеше да си има с нея само главоболия. Не, Слейд не проумяваше как някой може изобщо да я иска за жена.

Но Гюс беше едър мъж, по-висок от Слейд и с доста килограми по-тежък. Шведът положително изяждаше огромни количества храна, за да не отслабне, а миризмите откъм кухнята подсказваха, че Рейчъл готви добре. На Слейд му потекоха слюнки само като си помисли, че след седмиците, прекарани на път, след като беше ял най-често манджи от тлъсто месо, най-сетне ще си хапне нещо вкусно.

Той седна на масата до Рейчъл и се позасмя на не особено смирената молитва, произнесена от Фремънт. После разгърна салфетката върху скута си и зачака благовъзпитано, но нетърпеливо Рейчъл да сипе и на него. Тя сложи на него последен и той втренчи гладен поглед в чинията си, докато тя му наливаше кафе, добавяйки скришом от соленото, приготвено специално за него. Когато Слейд каза, че си пие кафето черно, тя наля вкиснатото мляко в една чаша и я сложи до чинията му.

— О, божичко! — няма нужда да ме чакате! — възкликна тя, като видя, че Слейд, а по неговия пример и децата я гледаха с очакване, въпреки че дядото и Поук отдавна се бяха нахвърлили върху закуската.

Рейчъл си сипа с невинен израз пълна чиния, но без да изпуска Слейд от очи. Всички хлебчета бяха толкова меки, че едва не се разпадаха, когато ги разтваряха, за да ги намажат с масло. Само хлебчетата на Слейд бяха толкова корави, че трябваше да ги разреже с нож. Рейчъл с мъка сдържаше смеха си като наблюдаваше учуденото му лице. Охо, той още не подозираше какво му е приготвила. Като намаза хлебчетата си с масло, той отхапа от сланината и чак като задъвка, разбра, че е силно прегоряла от едната страна. Беше май и гранясала. Всъщност от препичането се беше засилил вкусът на скакалци, с които се беше тъпкало прасето. Очите й засвяткаха от удоволствие, когато Слейд пребледня, защото беше принуден да преглътне парчето несдъвкано. Идеше й високо да се разсмее, когато взе да бърка недоверчиво яйцата с вилицата, а като реши, че изглеждат нормално, пъхна едра хапка в уста и за малко не се задави от черния пипер. Всички го зяпнаха, с изключение на Рейчъл, която отчаяно се мъчеше да не се разсмее.

— Задавих се май… — изкашля се Слейд Меверик със сълзящи очи.

Той посегна припряно към кафето, изпи го на две глътки и чак тогава разбра, че е ужасно солено и проумя най-сетне, че Рейчъл хубавичко го е подиграла. Не му беше ясно как го е направила, след като сипваше на всички от една купа, а никой друг не се оплака от закуската.

Тъкмо обратното, всички ядяха с апетит, установи мрачно Слейд. Призля му при мисълта каква чудесна закуска е изтървал, да не говорим за това какво ставаше в стомаха му. Кой беше казал: „Никога не разгневявай жена!“? На собствения си гръб трябваше днес да го разбере. Сега горчиво съжаляваше, че е ядосал Рейчъл с хармониката, защото отмъщението й целеше да го отрови.

Изведнъж си спомни думите на Бийчъм, че е дяволска жена и вари какви ли не отровни напитки. Господи божичко! — помисли си Слейд — дали наистина не го е отровила? Та нали се беше опитала да убие Бийчъм с пушката си! Той я изгледа подозрително. Не, не може да бъде. Наистина, хлебчетата му бяха корави, а сланината прегоряла, но яйцата бяха само поръсени със силен чер пипер, пък и солта в кафето едва ли беше отровна. Видя как ъгълчетата на устните й потреперват и разбра, ядосан, че тя просто му се подиграва.

Проклетата идиотка! Охо, ще я сложи на място. Какво си въобразява? Него ли ще надвие? Той енергично стана, отиде мълчаливо до умивалника, изплакна си една чаша и си наля още кафе. Не искаше да се довери втори път на Рейчъл. После се върна на мястото си и се принуди да довърши отвратителното ядене. Преглъщаше мъчително пресоления качамак и едва не си строши зъб с едно хлебче, толкова кораво, че Югът положително щеше да спечели войната, ако беше използвало такива хлебчето като муниция. Слейд успяваше въпреки всичко да яде, а накрая се накара да изпие и вкиснатото мляко, но това вече го довърши. Стомахът му се раз бунтува и той разбра, че трябва да се предаде. Като ругаеше яростно Рейчъл, той изхвърча навън, подпря се на стената и повърна цялата отвратителна закуска.

А докато повръщаше, чу, за капак, как в къщата Рейчъл най-нахално си подсвирква „Жабокът станал ухажор“.

Ще я убия, с голи ръце ще я удуша! — мислеше си той. Господ да ми е на помощ… ще го направя.

С тази цел пред очи той закрачи към кладенеца да си измие лицето и да си изплакне устата. Водата беше леденостудена, от което ядът му стана безмерен. Целият мокър, с израз, който би накарал дори мъж да пребледнее, Слейд се върна в къщата, твърдо решен да извие врата на Рейчъл Уайлдър.

(обратно)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Рейчъл го видя през прозореца и усети, че през живота си не е изпитвала по-силен страх, отколкото в този миг пред решително крачещия бесен главорез. Коленете й се подгънаха, ръцете й станаха студени като лед. Боже милостиви! Сега се питаше, паникьосана, какво ли ще й стори и защо не се позамисли, преди да пристъпи към отмъщението. Сега щеше най-малкото да я наругае. Можеше да си позволи и да я набие. В края на краищата беше платен убиец, а не джентълмен, а тя беше съвсем сама, закриляна само от шепа деца, защото дядо й и Поук вече бяха излезли. Не, изглежда наистина си е изгубила ума, щом се осмели да поднесе такава закуска на Слейд Меверик.

Рейчъл се озърна като подгонено животно за скривалище, но не можа да намери. Не беше плашлива по природа, но при дадените обстоятелства предпазливостта не беше излишна. Реши да изтича до обора и да избяга с кобилата, преди този тип да я е награбил.

— Връщай се веднага, жено проклета! — изрева Слейд, като я видя. — Върни се, ти казвам! И да знаеш, че ще те откажа от тия твои номера, вещицо недна!

Рейчъл хукна още по-бързо, но само след миг чу зад себе си звънтенето на шпорите му. Успя в последната секунда да затръшне подире си портата на обора. Но преди да се доближи до кобилата, Слейд вече беше дръпнал с такава сила портата, че тя се блъсна с трясък в стената. На жълтеникавата светлина на пролетното слънце, застанал в рамката на портата, той заприлича на Рейчъл на същински ангел на отмъщението.

Рейчъл разбра, че няма да успее да изведе Сънфлауър от обора и се закатери с разтуптяно сърце по стълбата, опряна в балите сено. После се опита, коленичила, да издърпа стълбата след себе си, но за неин ужас Слейд вече се беше вкопчил в първите пречки, а беше толкова тежък, че Рейчъл не можеше да го отблъсне от стълбата. Опита се поне да я отдалечи от балите, но тя само леко се олюля и пак се залепи за ръба на сеновала.

Сега Рейчъл грабна една бала и я тласна с все сили надолу. Пое си дъх, когато тя се стовари право върху главата на Слейд Меверик. Изненадан, той падна на земята. Рейчъл изобщо не надникна да види дали е ранен, а веднага се вкопчи в стълбата и я заизмъква нагоре. Слейд се надигна с мъка и се хвърли върху бавно изчезващата стълба. Успя да хване долната летва и сега двамата почнаха борба за стълбата.

— Само да те докопам! — съскаше той със стиснати зъби, а очите му святкаха от гняв като същински сапфири. — Дълбоко ще съжаляваш, че ти е минало през ума да ме тровиш, вещице проклета!

Тъкмо от това се боеше Рейчъл и тя задърпа още по-упорито стълбата. Колкото и да я беше страх, заплахите на този тип отново я вбесиха и не можа да се сдържи да не му хвърли презрително:

— Не съм имала намерение да ви тровя, иначе щяхте да се стоварите мъртъв под масата. Само ви развалих закуската и не ме убеждавайте, че не си го заслужихте с хармониката снощи, невъзпитано говедо такова!

— Моля за извинение, госпойце — отвърна й саркастично Слейд. — Само се опитах да посвиря на вас и на стария Окс, та белким се поразмърда малко. Поощрението не беше излишно за вашия ухажор. Не че се хваля, но в тази област имам много по-голям опит. Трябваше само да предположа, че няма да сте ми благодарна за малката серенада в подкрепа на унилото ухажване, на което станах свидетел.

— А-а-ах, нахалнико! — изсъска Рейчъл, пламнала от яд.

Беше толкова бясна, че не усети как пусна стълбата. Слейд веднага го използува и я дръпна, а после се заизкачва със светкавична бързина. Рейчъл напразно се опита още веднъж да го блъсне, а после взе да го бомбардира отчаяно с балите сено. Той пазеше с една ръка главата си, псуваше ядно при всяко нейно попадение, но упорито продължаваше да се качва.

Рейчъл изпищя от страх, когато въпреки всичките й усилия, главата му се подаде над ръба и той се качи на сеновала. Понечи да избяга, но Слейд се нахвърли върху нея и успя да се вкопчи в бедрото й.

— Хванах ли те! — извика той победоносно, когато Рейчъл се препъна и падна на пода, покрит със сено.

— Пусни ме, проклетнико! Пусни ме! — извика тя и заудря диво във всички посоки, с надеждата да се отскубне. — Пусни ме, грубиян такъв!

Бранеше се със зъби и с нокти, но Слейд я притисна безмилостно към себе си, после умело я повали по гръб, както конникът поваля биче на родео и коленичи над нея. Рейчъл също се бранеше като тигрица със зъби и с нокти, но всичко беше напразно. На неговата сила просто не можеше да излезе насреща. След кратка борба той сграбчи двете й китки и сега държеше здраво ръцете й над главата.

— И така, госпожице Уайлдър — изсмя се той и тихият му глас я накара да изтръпне от страх, но и от някакво непознато чувство, от което също я побиха тръпки. — Сега, госпожице Уайлдър, ще свършим заедно една работа.

По начало Слейд искаше просто да я напердаши, но сега гневът му постепенно се изпари, изместен от по-различно и по-силно чувство. Той пое дълбоко въздух и изведнъж видя Рейчъл със съвсем други очи.

Докато се боричкаха, косата й се беше измъкнала от кока и Слейд чак сега видя колко е дълга и гъста, същински водопад от мека, лъскава коприна. Стигаше и до коленете, обгръщаше я, обхващаше като позлатена рамка на портрет нахалното й, сърцевидно лице. В този миг наистина беше като портрет, неподвижна, онемяла, с широко отворени зелени очи, уплашена, със зачервени бузи и леко отворена влажна уста. Само гърдите й се повдигаха задъхано и му се струваше, че вижда как сърцето й тупти забързано под корсажа. Въпреки свежия утринен въздух, след боричкането лицето й блестеше от пот, кожата й излъчваше аромата на сапун и люляк, който напомни на Слейд за близката пролет. Изведнъж пред погледа му се появи, невикана, представата за Рейчъл, как тича боса през цъфтящите цветя и треви на прерията, а косата й се развява на вятъра, устните й се разтварят за усмивка.

Беше странно, но си помисли, че би желал да я види такава, дива и свободна като сърна, необременена от грижите на ежедневието. Хартланд изисква прекалено много от своите жени помисли си той. Тази земя беше убила Индия, а сега се усети потиснат при мисълта, че същата съдба може да споходи и Рейчъл, чието младо и жизнено тяло трепереше под неговото.

Той измърмори нещо, сигурно някоя псувня, помисли си Рейчъл, но не беше съвсем сигурна, защото го каза на френски и тя нищо не разбра. Видя само как по красивото му лице преминава сянка.

Беше като хипнотизирана от очите му, беше като малко животинче, което вижда как хищникът се готви за скок. Не можеше да откъсне погледа си от неговия. Никога през живота си не се беше озовавала толкова близо до мъж. Усещаше неговото дълго, мускулесто и кораво тяло върху своето и въпреки страха и унижението, че я е уловил и сега е толкова безпомощна пред него, трябваше да признае, че усещането не беше неприятно. Тялото й тръпнеше, защото неговото беше топло, много по-топло от нейното. Топлината струеше на талази от него, сякаш идваше от огнище, а това беше толкова мъжко.

Рейчъл си представи студената постеля, в която лежеше всяка нощ и изведнъж си помисли колко хубаво би било, ако можеше да я сподели с този мъж. Изчерви се, защото на една дама не биваше да й минават подобни мисли през главата. Въпреки всичко не можа да ги отпъди. Имаше чувството, че се дави в тъмносините води на неговите очи, беше сигурна, че ако сега се потопи в тях още веднъж, никога вече няма да е същата жена.

Сега Рейчъл видя неща, които не беше забелязала, прекалено заета с мисълта да му развали закуската. Може би снощи, или тази заран, той си беше обръснал брадата и беше оставил само черните мустаци, обрамчващи, плътни и меки, чувствени устни. Беше се изкъпал и миришеше на сапун и лавандула, а също и на сеното, върху което лежаха сега и двамата сред почти осезаемата тишина, нарушавана само от учестения им дъх, който се издигаше на облачета в студения утринен въздух и се сливаше над тях като устните на влюбени.

През процепите в тавана проникваше утринната светлина и ги обвиваше в кълбо от слънчеви лъчи и прах, а наоколо им цялата плевня още беше в сянка. Времето сякаш бе спряло и сякаш на този свят бяха само те двамата — един мъж и една жена. Въздухът беше наелектризиран и заредената атмосфера щеше сякаш всеки миг да експлодира и да даде простор на нещо първично, диво и опияняващо, нещо, което не можеше да бъде овладяно. При тази мисъл Рейчъл потрепера и единственото й желание беше да избяга и да се скрие, но Слейд още се колебаеше дали да я пусне.

Вместо това, за огромно учудване и на двамата, изведнъж я попита най-безцеремонно:

— Ще се омъжите ли за Окс Оксенбърг?

— Струва ми се, че това изобщо не ви засяга — отговори тя високомерно, веднага щом преодоля шока от подобен въпрос.

— Госпожице Уайлдър, след като сте поела грижата за моите племеннички и племенници, всичко, което правите ме засяга, — заяви той кратко — и аз не мога да предположа, че плановете ви за брак с този швед могат да включват изграждането на още една стая в неговия дом, която да приюти осем сирачета.

— Аз също не бих могла да си го представя, дори ако имах подобни намерения, само че ги нямам — отвърна тя. Просто не можеше да откъсне погледа си от неговия, а близостта му караше сърцето й лудо да бие.

— Не ви разбирам, какво става? — попита той жлъчно. — Помислих, че Окс ви ухажва от месеци. Или идва тук само за да се натъпче, та гледа да поотложи деня, в който ще поиска ръката ви? Небеса! Ако е така, бас държа, че той още не ви е целунал… или, може би, все пак?

— Господин Меверик! — протестира Рейчъл, но Слейд я прекъсна, широко ухилен:

— Охо, още не го е сторил, нали? Ами че какво чака? Писмена покана? Велики боже, той бил по-голям идиот, отколкото предполагах — същински позор за мъжкия пол. Добре, че се намират все пак и умни мъже. На мен подобно нещо просто не може да ми се случи. Да пелтеча и да се въртя на пета покрай някаква женска, упорита като магаре? Аз да чакам писмена покана, за да я целуна!

— Сигурно не, защото не мога да си представя, че жена, инатчийка или не, може да ви отправи подобна покана! — ухапа го жлъчно Рейчъл, забравила за миг в яда си колко е уплашена.

— Е, това, госпожице Уайлдър, беше наистина глупава забележка, особено от страна на жена в сегашното ви положение — заяви подигравателно Слейд и обгърна с безсрамен поглед тялото й. — Да си призная, исках само да ви напердаша заради вкусната закуска, но вие ме засегнахте на мъжка чест и се боя, че сега ще трябва да настоявам за подобаващо удовлетворение — с или без разрешение.

— Слушайте, само да сте посмял! — изпелтечи Рейчъл и цялата пламна, когато разбра, че той иска да я целуне.

— Не се хващайте на бас, че няма да посмея — каза той и очите му злобно засвяткаха. Въпреки нейния вик, въпреки яростната й съпротива, той хвана със свободната си ръка брадичката й, вдигна я към себе си. — Е, госпожице Уайлдър, искате или не, сега ще бъдете целуната.

Погледът му беше толкова мрачен, че на Рейчъл й спря дъхът, а той я целуна диво, безмилостно. Толкова яростно, че нежната кожа на долната й устна се разкъса и тя усети вкуса на кръв, горчиво-сладък вкус на мед. Все още продължаваше отчаяно да се съпротивлява. Досега мъж не я беше целувал, поне не така и тя не бе предполагала, че изживяването е толкова разтърсващо, че ще събуди в нея чувства, за чието съществуване не беше и сънувала. Те я правеха несигурна, плашеха я, но в същото време я възбуждаха толкова силно, че с недоумение разбра, че не е в състояние да си събере ума в главата. Просто не можеше да знае, че устните на Слейд са толкова горещи и лакоми, че езикът му ще повтаря така майсторски и толкова съблазнително очертанията на нейните устни, докато я накара най-сетне да ги разтвори. Откъде можеше да знае, че езикът му ще проникне толкова нахално и безсрамно и в най-потайните кътчета на устата й, ще я накара да трепери ту от треска, ту от ужасен студ.

Объркана и уплашена от собствената си реакция, тя отново се противопостави отчаяно на устата и езика на Слейд Меверик, но усилията и бяха напразни. Той стисна безмилостно брадичката и шията й и сега тя лежеше спокойно в обятията му, вцепенена и затаила дъх след това нападение срещу всичките й сетива. Сега Слейд я целуваше по-нежно, наслаждаваше се на неволните стонове, с които, за свой ужас и срам, Рейчъл отвръщаше на целувките му.

Божичко, колко сладка е тази жена! — мислеше си той. До този миг не беше подозирал колко може да му хареса, не си беше давал сметка как е жадувал да притежава тази уста, да я научи на език по-сладък от обикновения. Устните й бяха меки и трепереха под неговите, усещаше тялото си обзето от страстно желание.

Сега Слейд вече знаеше, че се е лъгал относно характера на интереса си към Рейчъл Уайлдър. Защото той наистина я желаеше. Пръстите го сърбяха да смъкне тази нейна маска на хладно безразличие и да види какво се крие под нея. Разбираше, че ако беше възможно, щеше да я обладае сега и тук, върху покрития със сено под. Тази мисъл го възбуди още повече и той отново овладя устата й. Насърчен от мълчаливото й поощрение, плъзна свободната си ръка по шията й, а после и по-надолу, обгърна гърдата й през плата на роклята.

Рейчъл изстена, възбудена и тя от интимното докосване. Божичко, идеше й да умре сто пъти от срам, защото това докосване я унижаваше, защото на подобно нещо не би се решил никой джентълмен, а тя изпитваше вместо възмущение нещо непознато, което беше спало до този ден дълбоко в нея. То се надигаше, прекрасно и застрашително като гърмяща змия, готова за смъртоносното си ухапване и, както вече подозираше, беше също тъй смъртоносно. Въпреки, въпреки всичко някаква тъмна, предателска част от съществото й искаше да усеща пръстите му върху кожата си. При тази мисъл тих страстен стон прониза въздуха в плевнята, а тя осъзна смътно, че звукът идва от нейното гърло.

Под опитните пръсти на Слейд зърното на гърдата й набъбна, изпъна плата на корсажа и вълни на удоволствие, каквото не бе изпитвала, сякаш заструиха от пъпката. Шокът беше толкова силен, че Рейчъл направо се вцепени от ужас пред това, което ставаше. Тя не знаеше докъде щеше да я доведе, или, още по-лошо, до къде нямаше да я доведе. Защото Слейд Меверик не беше човек, за когото можеше да се омъжи, дори ако той се изхитри някак да събере парите, даващи възможност на един мъж да направи семейство.

Тази унизителна мисъл сякаш заля Рейчъл със студена вода и я накара да дойде на себе си. Господи, какво й стана, та можа да позволи такива волности на мъж, когото познаваше от два дена. Ако продължи така, той скоро ще се осмели да й запретне полите над кълките, както се постъпва с обикновените курви, с които сигурно си прави кефа из плевните. Не, наистина, какво става с нея? Полудя ли, та му позволи да я целуне, не стигаше това, ами трябваше да си признае, че й беше приятно! Беше достатъчно честна да си го каже, колкото и да беше засрамена.

Ужасена от собственото си държане, Рейчъл почна отново ожесточено да се брани.

— Не се дърпай, миличка — мърмореше успокоително Слейд. — Не се бори с мене, зная, че си темпераментна кобилка, но когато поискам, мога да държа и съвсем нежно юздите. Нека ти покажа…

Устните му отново завладяха нейните и тя изостави протестите и молбите. И понеже не виждаше друг начин да си помогне, сега Рейчъл впи толкова силно зъби в долната му устна, че веднага усети с удоволствие вкуса на кръвта му, бликнала от раничката. Ужасен, Слейд я пусна с вик на болка и скочи на крака. Хвана се за устната и изпсува, когато видя окървавените си пръсти.

— Вещица — изсъска той тихо, а очите му засвяткаха, като погледна пълната й със сено разчорлена коса, бледото й уплашено лице, големите зелени очи и набъбналите й от целувките му устни, разтрепераната й гръд.

Вече не изглежда толкова целомъдрена, тази чудесна госпожица Уайлдър — помисли си доволен, — прилича по-скоро на страстна и многообещаваща жена. Видът й толкова силно го възбуждаше, че Слейд с огромна мъка се сдържа да не се нахвърли върху нея и брутално да я обладае. Беше готов да го направи — призна си той смутено, — ако не беше му разранила така силно устната. Не, изглежда наистина беше загубил всяко присъствие на духа. Защото бранещите се девствени дяволици изобщо не му бяха по вкуса, а изнасилването не беше между неговите начини да съблазнява.

— Госпожице Уайлдър… — подхвана Слейд и й подаде ръка, за да й помогне да стане.

Но тя разбра погрешно намерението му, скочи на крака и му залепи оглушителен шамар. После го отблъсна с все сила, както беше още замаян от удара. Слейд беше толкова изненадан, че политна и се опита инстинктивно да се хване за Рейчъл, за да си възвърне равновесието. Двамата се отърколиха през целия сеновал, а тъй като се озоваха до самия ръб, силата на инерцията ги изхвърли във въздуха и двамата се стовариха върху пода на плевнята.

За щастие няколко от балите, с които Рейчъл бомбардира Слейд, се бяха развързали, те омекотиха удара при падането и двамата не получиха сериозни травми. Слейд пострада повече, беше си навехнал крака, а Рейчъл само си беше натъртила задника и беше сигурна, че поне седмица няма да може да седи. Надигнаха се с пъшкане и се изгледаха ядосано.

— Проклета побъркана женска! — мърмореше Слейд. — Същинско чудо, че не си строших врата! На всичкото отгоре и едва стъпвам.

— Ами аз, ами моя… моя задник — изпелтечи Рейчъл, побесняла от яд. — Сега как ще яздя, бихте ли ми казали? Трябва да се грижа за фермата и за осем деца — забравихте ли, господин Меверик?

— Слейд — подчерта той енергично и не можа да не се ухили, защото тя продължаваше да държи на етикета, въпреки че само допреди малко я беше докосвал повече от интимно. — Името ми е Слейд. След тази сутрин бихме могли, струва ми се, да изоставим формалностите, не си ли съгласна, Рейчъл?

— А-мии… хъм… да-а — мисля, че да — съгласи се тя и цялата пламна, когато погледът й скришом, но толкова непокорно се впери в устата му, напомни й за ласките му и за вкуса на неговата кръв върху устните й. — Съжалявам, че те ухапах и че те удрях — призна си тя разкаяно.

— Аз също съжалявам, че те принудих да го направиш. Нямам навик да… хъм, е, да принуждавам жени, които не желаят… Аз май наистина… хъм, съм се забравил. Млъкна за миг, а после продължи: — Виж какво, Рейчъл, струва ми се, че от самото начало подхванахме всичко не както трябваше, а сега мисля, че поне в името на децата трябва да почнем всичко от начало и да се опитаме, доколкото ни е възможно, да се търпим. Ти какво ще кажеш? Приятели сме, нали?

— Добре — изрече тя бавно, но добави хапливо: — Ако обещаеш, разбира се, че никога няма да ме целуваш.

— Толкова лошо ли беше? — вдигна подигравателно вежди Слейд и безсрамно се захили.

— Мустаците ти ме гъделичкаха — каза Рейчъл, без изобщо да се замисля какво говори.

В същия миг си даде сметка, че прозвуча като признание, че иначе целувките са й харесали. Тя се завъртя на токове и изхвърча от плевнята. Слейд погледна замислено подире й, прокара ръка по брадичката си и се ухили като мъж, който току що е хванал най-хубавата кобилка в стадото.

(обратно)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Когато си влезе в къщи, Рейчъл бе посрещната от осем чифта големи, широко отворени очи, от които седем я гледаха с уважение и страх.

Трудният живот бе направил малките Бийчъм съобразителни и приспособими, те бяха преценили бързо и правилно своя вуйчо. Бяха стигнали до заключението, че най-добрият начин да приемат опекунството му, е да избягват да му противоречат. Не знаеха с какво е предизвикала Рейчъл гнева му, но като го видяха да я гони с крясъци и закани, решиха, че леля няма да излезе от плевнята здрава и читава.

След като се посъветваха какво могат да направят, решиха просто да изчакат. Това не беше намалило, разбира се, страха им за Рейчъл и сега изпитаха огромно облекчение, като я видяха, макар и явно разстроена, но цяла целеничка. И как да не я уважават сега още повече — беше излязла невредима от битка с вуйчо им Слейд. Страхопочитанието им към нея нарасна и те се питаха дали наистина не е дяволска жена, както често я наричаше баща им.

— Какво сте ме зяпнали? — попита ядосано Рейчъл, за да не издаде страха си, че могат да се досещат за безсрамното й поведение в плевнята. — Да ми е израсла случайно още една глава?

— Не, госпожице — отговориха в хор по-големите. По тона й разбраха, че е за препоръчване да не я питат какво се е случило.

Само малката Нейоми, твърде умна за своите две годинки и затова ужасно любопитна, посмя да зададе въпроса, интересуващ всички:

— Вуйчо Слейд напердаши ли те, лельо Рейчъл? — попита тя най-невинно. — Затова ли си толкова сърдита?

— Разбира се, че не! Не, наистина…

— Боже, господи! — прекъсна я развълнувано Нейоми — искаш да кажеш, че ти си го натупала, лельо Рейчъл?

— По дяволите! Разбира се, че не! — отвърна нервно Рейчъл. — Какви глупости ти минават през ума? Но те предупреждавам, че веднага ще натупам една нахална малка лейди, ако не престане да задава глупави въпроси.

— Ама наистина ли съм нахална, лельо Рейчъл? — попита потисната Нейоми, разбрала, че това очевидно не е качество, заслужаващо похвала.

— Да, такава си.

— О-о! — Нейоми поразмисли, а после заяви най-невинно: — Бас държа, че и вуйчо Слейд е нахален и ти затова си толкова ядосана.

Рейчъл си пое дълбоко въздух, преброи до десет и се замисли за това как ли се наказва в Канзас удушаването на двугодишно дете.

— Нейоми — подхвана тя.

— Да, лельо Рейчъл?

— Нито… дума… повече.

— Да, госпожице.

— А що се отнася до всички останали — погледна ги строго Рейчъл — престанете да се хилите така глупаво! Гидиън, Кейлеб и Филип, вървете да попитате вуйчо си дали има нужда от помощ. Може би му трябвате на строежа. А ти, Ева, иди да разбереш дали той и Джонатан предпочитат да си вземат нещо за ядене, или ще се върнат за обяд. Сюзън и Нейоми, вие ще раздигате масата, а ти, Андрю, ще донесеш кофа вода от кладенеца и ще я сложиш да се стопли, за да измием съдовете.

Когато децата излязоха, за да изпълнят поръченията й, Рейчъл се качи по стълбата на дългия тесен таван, който беше служил на родителите й за спалня, а сега беше нейната светая светих в тази къща от само две стаи. Дръпна пердето, което й създаваше донякъде чувството, че си има само свое местенце, наведе се, за да не се удари в тавана и отиде до леглото. Седна върху пъстрото одеяло. Тоалетната масичка, която с мъка беше сместила между таванските греди, беше принадлежала на майка й. Табуретката липсваше, не беше издържала дългия път на нейните родители от Апалачите в Пенсилвания до Канзас, а огледалото беше почти сляпо и с дълга пукнатина. Въпреки това тоалетката беше един от най-скъпите предмети, които Рейчъл притежаваше.

Беше я застлала с красива дантелена покривка, която търпеливо беше изплела. Върху нея беше подредила оскъдните си лични вещи: сребърните ръчно огледало, четка за коса и гребен на майка й, собственото й сребърно ковчеже, в което държеше фиби, няколко хубави гребена от костенурка, красив златен медальон с портретчетата на нейните родители, по една къдрица от косите им и венчалната халка на нейната майка. В него имаше и зелено шишенце люлякова есенция, която дестилираше сама, грижливо пазен за специални случаи тоалетен сапун и трите любими книги на баща й — библията, „Републиката“ на Платон и един речник.

Рейчъл сложи ръка на устните си и се загледа в отражението си в огледалото. Инстинктивно повтори с пръсти контурите на устните, както го беше направил Слейд с език. Беше очаквала, може би, грубите му целувки да са я променили, но нямаше такова нещо. Само дето косата й приличаше на свраче гнездо, а устните й бяха необичайно червени и подпухнали. Как е възможно? — питаше се тя. Не, не, въпреки всичко беше променена и знаеше, че никога няма да е същата жена, която е била преди целувките на Слейд Меверик. Странните усещания, които бе пробудил дълбоко в нея и необяснимият болезнен копнеж продължаваха да я опустошават. Какво е това? Знаеше само, че желае нещо, което преди никога не бе желала.

Ръката й се плъзна бавно по шията, където вече бяха избили малки сини петна, после надолу, до гърдите, които Слейд беше галил. Несъзнателно повтори докосването му, погали с длан, сякаш с леко перце, зърното на гърдата. То веднага се втвърди и същите приятни и топли вълни, които я бяха залели в плевнята, се разляха от него и сега, толкова могъщи, че Рейчъл се уплаши да не изгуби съзнание. Пламнала от срам, тя отмести ръка. Как можа да й скимне да направи подобно нещо? За всичко беше виновен този мъж, този покварен главорез! Нали беше решила никога да не остава насаме с него! Рейчъл грабна, разтреперана, четката и се залови яростно да сресва косата си. Дърпаше толкова силно разрошените къдрици, че очите и плувнаха в сълзи. След като се вчеса и махна и последната сламка, тя прибра косата си на кок и я забоде с фуркети от ковчежето. Дано да й стигнат, защото останалите трябваше да събере после в плевнята. Струваха пари и нямаше лесно да си купи нови. Тази загуба беше още една причина да види Слейд в най-черна светлина.

Рейчъл разбра, че Слейд е отишъл да търси Джонатан и да го върне в къщи, та ако ще и с изваден пистолет — в това поне беше уверена. Трите по-големи момчета, които трябваше да му помагат на строежа, бяха тръгнали пеш към фермата на Бийчъм с надеждата да се качат после в колата на баща си, ако вуйчо им го намери, нещо, в което не се съмняваха. Ева беше отишла в обора да се погрижи за добитъка. Сюзън тъкмо бършеше последните чинии, а Нейоми, качена на стол, се стараеше да ги подреди. Андрю беше донесъл вече втора кофа вода — за сутрешната баня на малкия Тобиас — и сега я слагаше на печката.

— Вуйчо Слейд поръча да ти кажем, че няма да е зле да им занесеш после на строежа кошница с ядене — съобщи Сюзън, — но вуйчо рече — само, ако не си много вкисната, докато готвиш. Аз май не го разбрах какво искаше да каже.

Тези думи накараха Рейчъл широко да се усмихне. След стореното тази заран, развратникът явно се страхува да не бъде отровен. Заслужава си го — помисли си тя, но, разбира се, нямаше да го направи. Сийкс, полуиндианецът, от когото бе научила толкова неща за тревите и цветята в прерията и как да търси вода, неведнъж я бе предупреждавал да не се занимава с „лошо лекуване“. Той й беше обяснил много сериозно, че ако отвори сърцето си за „злите духове“, те положително ще нахлуят в него. Рейчъл дълбоко уважаваше Сийкс, той беше така неразривно свързан със земята и толкова мъдър, че не би сторила нещо, което Сийкс би осъдил. Затова потисна импулса си, колкото и примамлива да беше възможността да забърка нещо в храната на Слейд (ех, не смъртоносно, разбира се). Засега й стигаше задоволството, че той цял следобед ще претичва с присвит стомах до тоалетната.

Като си тананикаше тихичко, Рейчъл изля топлата вода в легена и избърса Тобиас с гъбата, после го преоблече, сложи му чиста ризка и наля топло козе мляко в биберона, който му беше направила от шише и остатъците от гумена ръкавица. Седна внимателно в стола-люлка (по-малко удобен за насинения й задник от леглото) и взе да храни бебето и да го люлее.

Тоби, както тя го наричаше, беше хубаво дете с меки като пух черни косици и тъмносини очи. Като се загледа сега в него, видя, че прилича на майка си и на вуйчо си Слейд. Беше мило дете и откакто го хранеха и го преповиваха редовно, нито плачеше, нито викаше. Въпреки това Рейчъл тайничко се тревожеше за него — не беше пълничко и здраво бебе. Ръчичките и крачетата му бяха като пръчици, телцето толкова слабичко, че му се брояха ребърцата. Не наддаваше толкова бързо, колкото другите бебета. Понякога с мъка преглъщаше млякото си и често го повръщаше. Затова го хранеше много бавно, но това не я притесняваше. Беше й приятно да го люлее в прегръдката си, да му приказва и да му пее. Често си пожелаваше той да е нейно дете, а след смъртта на Индия то си беше точно така. Друга майка Тобиас не познаваше и навярно нямаше да познава. Клетото мъничко мишле.

При тази мисъл Рейчъл си поплака, защото си спомни за своята майка, която вече трета година лежеше под земята. За това време, въпреки всичките й усилия, лицето на Виктория Уайлдър беше почнало да се размива в съзнанието й. Но за много други неща Рейчъл си спомняше толкова ясно, сякаш ги беше видяла или изпитала вчера. Най-ясно си представяше ръцете на майка си, как докосват успокояващо пламтящото й чело, как решат грижливо дългата й руса коса, как шият от стари рокли нови — приказна мечта за всяко младо момиче. Ръцете, които посягаха бързо и пъргаво към тежката кошница, или й сочеха с грациозно движение скривалището на полско мишле, гнездото на чучулига. На Рейчъл толкова й липсваха тези любещи, захабени и зачервени от тежката работа ръце. Години наред те бяха винаги до нея, до онова ужасно лято, когато така внезапно я бяха напуснали, толкова рано и завинаги.

Сега и Индия я нямаше вече. Но бяха останали нейните деца, от които най-малкото беше заело особено място в сърцето й. Обичаше ги всичките, но си признаваше, че най-много обича Тоби. Беше толкова мъничък и крехък, а тъмносините му очи бяха често толкова тъжни, сякаш знаеше, че истинската му майка е починала и от това на Рейчъл й се късаше сърцето. Погледна го и видя, че е заспал. Розовите му устица бяха отворени, в ъгълчетата им имаше мляко, а гуменият биберон беше залепнал за долната устна. Дишаше толкова леко, че понякога й спираше сърцето и тя долепяше ухо до гърдите му, за да се увери, че е жив. Но сега, след като си беше напълнил стомахчето, Тоби дишаше спокойно. Тази заран храненето мина по-лесно и надеждата бързо отпъди всичките й страхове.

Отлепи внимателно и с усмивка биберона от устата му и го сложи на пода. После бавно стана, но тутакси застина неподвижна, защото бебето се размърда в съня си и въздъхна. След малко Рейчъл се приближи на пръсти до стария сандък, която му служеше за люлка, но преди да го остави в нея, притисна още веднъж Тоби към гърдите си, усещайки главицата му, опряна на гърдите й.

Беше странно, че тъкмо в този миг в нея отново се пробуди желанието, което бе изпитала при допира на ръцете на Слейд, само че този път не беше така поривисто и пламенно, а нежно и топло. Изведнъж си помисли, че нали всички бебета започват от една целувка, — не можеше да не го знае, защото беше израснала във ферма и неведнъж беше наблюдавала как животните се съвокупляват.

За неин ужас изведнъж я споходи мисълта, че дете от Слейд би приличало на Тоби, но побърза да отпъди тази представа. Тя вече си има бебе, нищо, че не е истински нейно. Нямаше намерение да се търкаля отново в сеното, за да има още едно, и най-малко със Слейд Меверик.

Целуна нежно Тоби по челото и вдъхна сладкия му дъх на мляко и пудра. Колко обичаше тази свежа, чиста миризма. Бебето миришеше на пръст след пролетен дъжд, на прясно изпрани дрехи, съхнещи на лятното слънце, или на току що ожънатите ниви през есента, на първия силен студ през зимата. Тоби й напомняше всичко това и Рейчъл се радваше, че той е част от нейния живот. Неохотно го сложи в стария сандък и внимателно го зави.

— Спинкай, Тоби, спи, съкровище — прошепна тя. — И сънувай нещо хубаво.

(обратно)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Дните след пристигането на Слейд скоро почнаха да преминават по начин, който никак не харесваше на Рейчъл, защото се беше надявала да го вижда колкото може по-рядко. Поканен от нейния дядо, той живееше сега в плевнята им и щеше да остане, докато вдигне новата тухлена къща във фермата на Бийчъм. Ще не ще, Рейчъл го виждаше твърде често.

Слейд се появяваше, много точен, всяка божа сутрин, измит и сресан, за закуска, поздравяваше я приятелски, но още не се беше отървал от подозрителността си и предпочиташе да си сипва сам яденето от вдигащите пара тенджери, сам да си взема едно или друго от поднесените чинии. Докато се хранеше, поддържаше непринуден разговор с Фремънт, Поук и децата, сякаш ги познаваше от години. Разсмиваше ги с разказите и вицовете си, честичко насочени срещу Рейчъл и това ужасно я дразнеше. Не му отстъпваше, то се знае, слагаше го на място с някоя добре премерена иронична забележка, която нахалният тип сякаш бързаше да си запише на въображаема черна дъска. Фремънт и Поук приветстваха с див възторг подобни двубои и не пропускаха случай да възкликнат, че „Рейчъл най-сетне си е намерила майстора“.

След закуска Слейд отпращаше обикновено Гидиън, Кейлеб и Филип с колата, която беше конфискувал от баща им, до фермата на Бийчъм. А той самият яхваше коня и препускаше към града да търси Джонатан, които, въпреки всички заплахи, отиваше всяка вечер в Дилейно, за да се напие. Рейчъл не разбираше как Слейд все още понася Бийчъм. Попита го, а Слейд й отговори, че този мъж е все пак баща на децата си. Освен това смятал за свой дълг спрямо децата и спрямо Индия поне да се опита да го откаже от пиенето и от другите му лоши навици. Виждаше, разбира се, че усилията му са безполезни, както се бяха оказали безполезни и тези на Рейчъл.

— Хъм, едва ли има смисъл да го измъква човек от някоя мръсна кръчма, само за да го намери следващия път в друга — забеляза тя сухо.

— Така е — отвърна Слейд. — Откровено казано, просто се чудя как още не е избягал от тук, но по всяка вероятност му липсва необходимата смелост. Едно е сигурно: този човек е най-гадното лай… което съм срещал. Само като си помисля, че Индия е била омъжена за това ко… за този нехранимайко, и ми иде да му извия врата.

— Спести си труда, както си го подхванал, скоро ще хвърли топа от преумора. Той изглежда ужасно, Слейд.

— Ами да, защото през деня не получава капка уиски. Съжалявам го всъщност, зная, че е болен човек, но не му съчувствам, Рейчъл. Той е превърнал живота на сестра ми в ад и кой знае какво щеше да стане с децата, ако ти не ги беше прибрала. Много добре знаеш, че след смъртта на Индия той ги е оставил всъщност на улицата.

— Зная, но въпреки това трябва да ти кажа, че си много суров човек, Слейд.

— Вярно, но и ти си корава жена, Рейчъл.

— Не, не съм.

— Как да не си — ухили се той. — Щеше ли иначе да устоиш толкова време на ухажванията на стария Окс? Честно казано, Рейчъл, ако нямаш намерение да се омъжиш за този швед, защо не проявиш състрадание към него, защо не го убиеш, за да го отървеш от мъките му?

Рейчъл вирна презрително глава.

— Ти пък откъде знаеш, че няма да се омъжа за него? — Изсъска тя. — Може да съм променила намеренията си и да съм решила да му дам дума.

Лицето на Слейд помрачня за миг и смехът му секна, но само след миг той вече сумтеше презрително.

— Ами да — изрече подигравателно, присвил очи, за да не види тя израза им — ако прасетата можеха да летят, а кравите да прескачат месечината, тогава, може би. Но ти знаеш не по-зле от мене, Рейчъл, че никой не чифтосва темпераментни кобили с тъпи биволи.

— Гюс не е тъп — възрази тя. — Той е добър човек, всеки случай по-добър от тебе! За твое сведение, Гюс е джентълмен.

— Което навярно трябва да означава, че аз не съм. И какво лошо има в това, ако мога да зная? В края на краищата нали аз съм този, който имаше… който имаше изключително приятното изживяване да те целуне, нали така? А пък той още те обикаля като отчаяно бездомно псе и чака покана, нали? — Погледът на Слейд се разхождаше с удоволствие по тялото й, после спря на нейните устни. Погали със злорад смях мустаците си. — Бас държа, че старият Окс много би искал да знае какво е изпуснал — каза Слейд.

— О-о не-е! — извика Рейчъл. — Как си позволяваш да ми напомняш за този ужасен ден, тип с тип! Боже господи, да можех да стана само за минута мъж, щях да ти покажа къде зимуват раците!

— Виж какво, ако си в такова настроение — прекъсна я Слейд, — комай ще е по-добре да не ни носиш днес храна. Струва ми се, че ще е по-разумно да хапна в Дъглас авеню хаус.

Рейчъл беше поела задължението да ходи всеки следобед до фермата на Бийчъм и да носи на двамата мъже и трите момчета кошница с вечерята им. Така имаше, за свое учудване, всеки ден една малка и приятна почивка, през време на която можеше да наблюдава как напредва строежът, а именно извънредно бавно. Причината беше, че пролетното затопляне превърна почвата в блато. Беше трудно да се изкопае мазе, жизнено важно за съхраняването на припаси, за укритие от летните жеги, а в случай на нужда и от торнадо, ако връхлети насам.

Освен това трудно се доставяха греди от дъскорезниците на Уйчито. А тежките камъни за камината трябваше да бъдат събрани и докарани от далечни поля, ръчно да се натрошат и издялат, преди да бъдат подредени и иззидани със смес от речен пясък и вар (получена чрез изгарянето на мидени черупки и биволски косъм). В този край така запълваха процепите между камъните, така зидаха камини.

Слейд вдигаше благоразумно къщата близо до кладенеца, нещо, което би трябвало да е така от самото начало, а не да се струпва къщата, преди да е изкопан кладенецът.

— Ами да, Джонатан изглежда не е съобразил — забеляза Рейчъл. — И преди да се запие не беше никак практичен. С мъка се оправяше с фермата. Изглежда, че преди да дойде тук не му се е налагало да се бори сам с живота. Нали е израснал в плантация, заобиколен от слуги.

— Права си, никога не се е оправял сам — съгласи се Слейд. — Доколкото си спомням, родителите му винаги са го глезили. Нищо не беше достатъчно добро за единствения наследник на Бийчъмс Ландинг, включително и моята сестра. Но после дойде войната, Северът победи и в Юга вече нямаше какво толкова да се наследи. Много момчета загинаха за „славната кауза“, без да знаят какво точно означава това, а половината от останалите живи… ги сполетя съдбата на Бийчъм… ако не и по лоша. Той поне не е сакат.

— Но и ти си участвал във войната, нали Слейд? — попита плахо Рейчъл — не искаше да я помисли за любопитна.

— Да, бях в армията на Юга. Бях още млад и зелен, представяш ли си, деветнайсетгодишен лейтенант, само защото офицерите от моята рота се бяха оставили да ги убият и аз бях единственият останал жив.

— Там ли се научи да стреляш?

— Не, тоя майсторлък го усвоих в плантацията на моите родители, в Сайприс Хил, преди да се махна от къщи и да замина за Ню Орлиънс, да търся нещо по-добро.

— Аз пък реших, че ти се е наложило, понеже си убил на дуел някакъв човек в Ню Орлиънс. Индия ми разказа, че си избягал от Сайприс Хил, понеже сигурно са щели да те обесят заради това убийство.

— Значи Индия ти е казала такова нещо? — Слейд й хвърли пронизителен поглед и се запита какво ли още й е разказала Индия.

Рейчъл кимна утвърдително.

— Казала ти е истината. Положително щяха да ме обесят, или поне тогава го вярвах. За нещастие по онова време не стрелях толкова добре, колкото сега, бях и доста неопитен, за да постигна каквото исках. Бях млад, загубих ума и дума и избягах, а после се разбра, че не е имало смисъл. Няколко години по-късно научих, че моят противник е бил само ранен и не е умрял. И до ден днешен не зная какво точно е станало, защото от тогава не съм се връщал в Ню Орлиънс. Реших, че така е по-сигурно, а после вече нямаше никакво значение. Бях официално регистриран като З.З.Т. (тоест Заминал За Тексас), та реших, че е по-добре да не ровя.

Слейд замълча за миг и си спомни онази нощ, която беше променила живота му завинаги: Лунна светлина, която все струи през старите брястове. Тичаща жена. Терез в бяла рокля. Вик. Изстрел. Кое най-напред? Вече нямаше значение. Клонче обагрена с кръв нежна гардения. Толкова много кръв. Пурпурно петно, което става все по-широко. Пистолетът в неговата ръка. Смъртта… хладната, вездесъща смърт… и саркастичният смях на Дигърс, ослепително белите му зъби, когато падна на земята…

После Слейд Меверик се върна към действителността. Любопитството на Рейчъл очевидно не му хареса и той каза хладно:

— А сега трябва да се хващам за работа. Ако не държа Бийчъм непрекъснато под око, пак ще намери някое скрито шише и още преди залез слънце ще е вече пиян. Благодаря ти за вечерята, Рейчъл.

Обърна се и си тръгна, а на нея за пръв път й домъчня, че той си отива. Беше потресена от това кратко надничане в неговото минало. Мъката в очите му, когато си спомняше, й помогна да разбере, че той съвсем не е толкова корав, колкото се представя, че е всъщност безкрайно сам с мъката в сърцето си.

Всеки ден, малко преди слънцето да залезе, Слейд прекратяваше работата си във фермата на Бийчъм и се връщаше с момчетата в дома на Рейчъл, обикновено без Джонатан, който почти винаги успяваше да избяга — достатъчно беше Слейд да обърне гръб. Шуреят побесняваше, но беше безсилен да направи нещо, в края на краищата не можеше да го върже, нали? Имаше нужда от помощта на зет си за тежката работа — да изкопаят мазето, да закрепят гредите, да докарат и обработят камъните за камината. С вързани ръце и крака Джонатан не би могъл да помага, той и без туй се размотаваше, но му се налагаше и нещо да свърши, нали вдигаха все пак неговата къща и неговата плевня. Пък и колкото по-дълго изтърпяваше без алкохол, толкова по-голяма ставаше вероятността да се посъвземе, макар Слейд Меверик да си признаваше, че не си прави особени илюзии.

Привършил дневната тегоба при Бийчъм, Слейд се връщаше в дома на Рейчъл, за да свърши куп работа и там. По този начин се отплащаше някак неусетно за гостоприемството на Фремънт и Рейчъл. Ако не бяха те, трябваше да спи във влажната и мръсна къща на Бийчъм или да си наеме стая в хотел. Нямаше особено желание нито за едното, нито за другото, за първото по разбираеми причини, а за второто, понеже не му харесваше мисълта да прекарва дълго време в Уйчито, докато единственият документ, с който разполагаше, беше една металическа пластинка.

Когато се стъмваше съвсем, той се измиваше и влизаше в къщата. Оставаше често и след вечеря за яростни двубои с Фремънт и Поук над дъската за дама. После свиреше на устната хармоника, докато децата заспят, а в това време Рейчъл шиеше, или тихичко пееше, а Фремънт и Поук си смигаха и се мъчеха да подтикват нещата в правилна посока.

Но Слейд не беше единственият, който идваше в тези хладни пролетни вечери да поседи с Рейчъл край камината. Често, според Слейд прекалено често, идваше и „старият Окс“, както наричаше той шведа и тогава дяволът все си намираше работа. Въздухът беше наелектризиран и сякаш прехвърчаха искри, въпреки че Гюс упорито се опитваше да не забелязва Слейд, а Слейд даваше не по-малко упорито да се разбере, че няма да позволи да бъде пренебрегван. Като две псета, зърнали сочен кокал, те се оглеждаха недоверчиво, от време на време изръмжаваха и дори излайваха, когато един от двамата изведнъж решаваше, че другият се е приближил твърде много до жадуваната плячка.

Фремънт и Поук ужасно се забавляваха с всичко това, но Рейчъл се измъчваше. Знаеше, че Гюс ужасно се притеснява, а за Слейд е само игра. Наистина, поне що се отнася до нея, изобщо не виждаше в Слейд претендент за ръката й, но по всичко личеше, че той твърдо е решил да й докаже, че далеч превъзхожда шведа във всичко, което се подразбира под поведение на джентълмен. С нескрито злорадство доказваше при всеки удобен случай превъзходствата си над Гюс.

Ако Гюс почваше да разказва, с надеждата да й се хареса, някоя интересна новина, Слейд веднага се намесваше най-нахално в разговора с нещо още по-занимателно. Ако Гюс съумяваше все пак да й направи сдържан, но приятен комплимент, Слейд тутакси го надминаваше с най-безсрамно подмазване. Ако Гюс й донесеше някоя вечер букетче ранни цветя, на другата вечер Слейд се появяваше с огромен букет, ухилен до уши и без изобщо да се признава за победен, когато тя изхвърляше безсърдечно неговите цветя в кошчето за боклук, но грижливо потапяше във ваза тези на шведа.

Но най-безсрамен беше според Рейчъл, начинът, по който двамата мъже скачаха едновременно, за да й приближат стол да седне за вечеря. Никой не отстъпваше нито сантиметър, тъй че се чувстваше като кралица, носена от двама неотлъчни роби.

Една вечер, когато напрежението беше особено силно, мъжете така се вкопчиха, всеки откъм своята страна, в облегалката на стола, че тънките дъсчици се счупиха и тя падна. Рейчъл беше принудена да седи върху табуретката, в която се превърна нейният стол. Беше бясна, задето я направиха за смях и гневно отказа предложените тутакси от двамата мъже здрави столове. Още повече я ядоса това, че дядо й се превиваше от смях и така силно се залюля на своя стол, че загуби равновесие и се просна на пода. На всичкото отгоре, сякаш това не беше достатъчно, Поук, който също се смееше до сълзи, се наведе да изправи падналия стол на Фремънт, но сбърка дървения крак на дядото с крака на стола и така го дръпна, че старият човек падна още веднъж.

Побесняла от яд, Рейчъл скочи от масата, пожелавайки от все сърце на всеки от присъстващите мъже да го яхнат поне дузина дяволи. Няколко минути по-късно Гюс се приближи към нея толкова засрамен и смутен, че не й даде сърце да го наругае.

— Донесох ти шала — изпелтечи той и й го подаде. — Още е хладно вечер, нали?

— Да, благодаря ти — отговори тя спокойно и се загърна благодарно в мекия шал.

Един миг между двамата царуваше потискаща тишина, защото никой не знаеше какво да каже. На черното небе светеше тънък лунен сърп, обвит в нежна димна пелена, каквато се разстила понякога над прерията, когато умиращата зима почне да отстъпва пред идващата пролет. Звездите блестяха, все още редки и самотни. Някъде в далечината вик на кукумявка прониза вечерния въздух. Гюс пристъпваше смутено от крак на крак и кашляше.

— Още е рано, но по-добре ще е да си тръгна, нали? Наистина не исках да те ядосам с този стол. Но понякога си забравям силата… пък и приятелят ти май също. Ама нищо, ще ти направя още по-хубав стол и като дойда другия път, ще ти го донеса.

Нещо в тона му накара Рейчъл да го погледне въпросително и смутено. Какво става с мен? — запита се тя. — Гюс е почтен и трудолюбив човек, който я обича и иска да се ожени за нея, въпреки че още не си е отварял устата нещо да каже. Какво повече може да иска една жена? Но защо на нея това не й стига? Не знаеше, но трябваше да намери отговор на този въпрос.

Тя докосна ръката на шведа и каза тихо:

— Гюс, искаш ли, преди да си тръгнеш, да ме целунеш за лека нощ?

Гюс я зяпна, объркан и учуден. После изпелтечи:

— Да, да… и след кратко колебание я прегърна и я целуна.

Рейчъл не разбираше какво е очаквала — да чуе камбани, да види фойерверки, или нещо подобно, нещо, което да я убеди, че обича този човек и може да прекара с него целия си живот. Но за свое голямо разочарование не изпита нищо подобно на бурните, парещи чувства, които я обзеха, когато Слейд Меверик я целуна брутално в плевнята. Устните на Гюс бяха меки и топли, но някак колебливи: тя си даде сметка колко неопитна беше целувката му и тази неопитност, която не събуди в нея никакъв отклик, превърна всичко в някакво твърде незадоволително изживяване. Не че целувката беше неприятна, но й липсваше нещо, което Слейд инстинктивно беше постигнал, сякаш познаваше Рейчъл от години, не по-зле отколкото се познаваше тя самата.

Гюс я целуна само веднъж, а после я пусна бързо, сякаш се боеше тя да не го обвини, че е използвал разположението й. Но светлосините му очи светеха смутено в тъмното. Възглуповата, щастлива усмивка сияеше на лицето му.

— Мисля, че ти си най-прекрасната жена на този свят, Рейчъл Уайлдър — каза той кратко.

Шведът целият пламна, стреснат от собствената си неочаквана смелост, после рязко се обърна и се запъти към обора, изведе коня си, метна се на седлото и препусна. Рейчъл го проследи с поглед, докато можеше да го виж да. Устните й потрепериха в тъжна усмивка, когато от далечината долетя въодушевен вик — сякаш победният вик на викинг се бе понесъл над равнината.

— О, Гюс — помисли си тя, загледана тъжно в далечината, откъдето долетя викът. — Не, аз съвсем не съм най-прекрасната жена на света, по-лошо дори, аз не съм жената, която ти подхожда.

Докато стоеше така, потънала в мислите си, вратата леко изскърца зад гърба й. Слейд излезе със святкаща пура в устата.

— Да не ни заплашва нападение на индианци? — попита той с престорено учудване. — Стори ми се, че чух боен вик.

Рейчъл се ядоса ужасно, задето наруши самотата й, пък и не беше в настроение да понася закачките му. Вече отвори уста да му каже да върви по дяволите, но после измисли нещо по-добро. Не, нямаше да му позволи да я предизвиква. Има ли смисъл да се кара с него? — запита се Рейчъл. Слейд беше непоносим нахалник и както при Джонатан, всички опити да бъде променен, бяха обречени на неуспех. Най-доброто беше да се мъчи колкото може по-рядко да го среща. Така реши и вече искаше да го отмине и да си^ влезе в къщи, когато той внезапно я хвана за ръката.

Рейчъл му хвърли унищожителен поглед, който ни най-малко не смути Слейд.

— Ако се съди по възторжения крясък, проникнал даже през дебелите стени на тази къща, трябва да приема, че шведът най-сетне е получил толкова желаната покана — забеляза той иронично.

— Не знаех, че ти би имал нещо против — каза сухо Рейчъл. — А сега, ако не възразяваш, искам да си вляза в къщи, тук е вече хладно.

— Разбира се, че имам нещо против — заяви Слейд тихо и дрезгаво. — И то много против. Защото според законите на гостоприемството, би трябвало и аз да получа покана, нали така? Иначе не е честно.

— Няма такова нещо — отвърна Рейчъл и цялата пламна, защото усети, че пулсът й издайнически се ускорява. — Гюс е мой… мой поклонник, а ти не си.

— Виж ти какво било! — Сатанинските вежди на Слейд се вдигнаха високо, а тъмносините му очи заблестяха на сумрачната лунна светлина. — И как стигна до подобно заключение? — попита той. — Да съм казвал някога, че не съм претендент за ръката ти? — продължи Слейд. Неговите думи и докосването му я накараха да потрепери от страх, когато той я привлече внимателно, но решително към себе си. — Не идвах ли всяка вечер с букет в ръка, нищо, че ти предпочиташе цветята на другия?

— Да, така е — съгласи се Рейчъл, но веднага побърза да добави: — Само че ти правеше всичко с единственото желание да ядосаш Гюс, и много добре го знаеш.

— Сигурна ли си? Или освен че си вещица, можеш и да четеш мисли? Питам се какво ли ще направиш, ако падна изведнъж пред тебе на колене и ти се закълна в любов и те помоля за ръката ти? — попита той със странен смях и полуспуснати клепачи, за да не може тя да види израза на очите му.

В настъпилата внезапно тишина Рейчъл го гледаше като хипнотизирана и едва се решаваше да диша, дланите й бяха влажни, сърцето й биеше лудо, устата й пресъхна. Тя облиза нервно устни и преглътна. Не, невъзможно беше да говори сериозно. Беше поредната ужасна шега на този отвратителен човек. Странно, не можеше да си обясни защо, но някаква малка частица от нея копнееше да му повярва, въпреки че се колебаеше да вземе думите му на сериозно, от страх, че той ще се подиграе на глупостта й. Пое си дълбоко въздух и отвърна студено:

— Бих била много доволна да те видя на колене, Слейд и бих се разсмяла, че ме смяташ за толкова лековерна и способна да се хвана в капана на лъжите ти.

— Откъде знаеш, че ще са лъжи? — попита той тихо и захвърли изведнъж пурата, а после притегли отново Рейчъл и я притисна към себе си. Вдигна лицето й към своето: — Е-е? Откъде знаеш, че ще са лъжи?

— Чисто и просто зная — отговори тя и се опита да и; върне глава, защото сега устните му бяха много близо до нейните, прекалено близко, според нея. — Моля те, Слейд, пусни ме. Късно е вече и съм уморена и… и ми е студено.

В същия миг разбра, че последното не е вярно. Напротив, беше й даже топло в сигурната му прегръдка. Да, усещаше се сигурна и защитена, сякаш той беше достатъчно силен, за да излезе насреща на целия свят, да поеме и нейния тежък товар. За миг нощта остана безмълвна. Само изсъскването на неговата пура, която угасна върху влажната земя, наруши тишината, която ги обгръщаше.

После Слейд измърмори:

— От мен да мине, Рейчъл, можеш да се прибереш, щом искаш. Но преди това трябва все пак да ми отправиш поканата.

— Ами ако… ако не го сторя? — прошепна тя със спуснати клепачи, неспособна да издържи по-дълго погледа му. И сякаш независимо от желанието й, устните й се разтвориха, бавно и очакващо.

Неговият отговор беше целувка — както бе очаквала, а, трябваше да си признае — и както несъзнателно го бе желала. Той я целуваше страстно и бавно, сякаш искаше да се наслади на един безкрайно приятен миг, езикът му галеше изкусително нейните устни, после навлезе рязко между тях и затърси тъмните, влажни ниши на нейната уста.

Рейчъл изстена тихо, а ръцете й, опрени дотогава на гърдите му, се заиздигаха нагоре, сякаш се подчиняваха на собствена, независима воля. Те обвиха шията му и го привлякоха по-близо. Тънките й пръсти се разтвориха, заровиха се инстинктивно в гъстите черни къдрици на тила му и някъде дълбоко в нея отново се пробуди онова палещо и диво нещо, което бе изпитала за пръв път в плевнята и което я изгаряше в пламъците си.

Сърцето й туптеше лудо, виеше й се свят, коленете й трепереха и тя сигурно щеше да падне, ако той не я държеше толкова здраво. Тя беше като течен живак, костите й сякаш се топяха и нейното гъвкаво, младо тяло инстинктивно се притискаше към Слейд. Той не беше толкова висок и едър като Гюс, но Рейчъл вече знаеше, че техните две тела са създадени едно за друго. В мускулестата прегръдка на Гюс тя се бе усетила малка и загубена, а и той я държеше така, сякаш беше нежна и чуплива фигурка от порцелан, която по невнимание можеше да счупи. Но Слейд нямаше подобни задръжки. Той я притискаше към жилавото си тяло, сякаш искаше да я прекърши, извиваше гърба й назад и я придържаше с ръце.

Пръстите му потънаха във вдигнатата й високо коса, ужасно му се искаше да извади фибите, за да види как златните й къдрици ще се разпилеят, как ще се увият около него, ще го вържат за Рейчъл. Но си даваше сметка, че тя не можеше да се прибере в къщи, ако изглежда, сякаш се е търкаляла с него в сеното. Една целувка на лунна светлина не беше кой знае какво. Но за всичко друго положително щеше да отговаря пред насочените пушки на Фремънт и Поук, колкото и благосклонни да бяха към него и двамата.

Той беше скитник, наемен убиец, не беше подходящият съпруг за жена като Рейчъл и не си правеше никакви илюзии. Впрочем и тя не беше неговият тип. Въпреки това с всеки изминат ден се чувстваше все по-силно привлечен, както пеперудата е привлечена от светлината, макар да не разбира какво означава тя. Когато Гюс я последва на двора, най-голямото му желание беше да ги последва и да свали шведа на земята, въпреки че беше готов да си признае — той всъщност обичаше и уважаваше Гюс. А щом разбра, че шведът наистина я е целунал, изпита желание да го убие. От триумфиращия вик на шведа косата му настръхна и вече беше готов да издърпа револвера от кобура, но осъзна, че не може ей така, чисто и просто да го настигне с коня и да го застреля. Само веднъж беше извършил нещо необмислено заради жена, той, обикновено толкова спокоен и хладнокръвен.

Но той беше влюбен в Терез, в чудесната, красива Терез, а стана така, че любовта му я уби. Сега тя беше зазидана завинаги в каменна крипта, а с нея и неговото сърце, така вярваше поне доскоро. Но не можеше да отрече, че изпитва дълбоки чувства, когато устните му срещат устните на Рейчъл, а после целуват бузата й, слепоочието й, косата й. Сега хапеше леко ухото й, шепнеше й думи, които тя не разбираше, защото беше заговорил инстинктивно на френски, език, звучащ много по-мелодично, по-хубаво от английския и много по-подходящ при ухажването на жена на лунна светлина.

Думите му заляха Рейчъл, както реката залива пясъка и заличиха дори слабата съпротива, която му оказваше досега. Той я целуваше отново и отново, тя усещаше топлия му дъх върху кожата си, гъделичкащите му мустаци и тези устни, които се плъзгаха по шията й, сякаш разтопен метал, изпълващ вече и сърцето й, пулсиращо в падинката между гърдите. През плата на роклята усещаше върху бедрата си коравото доказателство на страстното му желание да я има, а дълбоко в себе си палеща болка, каквато никога не беше изпитвала и която не можеше да проумее. Знаеше само, че жадува, сякаш изпаднала в транс, за целувките на Слейд, но и те не можеха да утолят жаждата й, а само стопляха, както залязващото слънце, кожата й, изгаряха като сол устата й, и само засилваха треската и жаждата. Изведнъж проумя, че иска от него повече, много повече.

Тази мисъл я шокира, уплаши я и тя успя най-сетне да се откъсне от него, толкова рязко, че политна и едва не падна.

— Не, моля те, не ме докосвай — помоли тя, когато Слейд протегна ръка да й помогне. — За бога, недей!

После повдигна фустите си и изтича към къщата. Спря на прага да пооправи разрошената си коса и да си поеме дъх, преди да влезе. Слейд я последва малко по-бавно, остави й време да се овладее. Впрочем и той имаше нужда от това, след като си даде сметка колко ясно е почувствала тя възбудата му.

Божичко, какво толкова имаше в тази жена, та така силно го възбуждаше? Не беше хубава, като някои от жените, които бе притежавал. Предполагаше дори, че повечето мъже биха я намерили не повече от миловидна, а що се отнася до темперамента й, очевидно беше, че животът с нея няма да е лек. Въпреки всичко притежаваше странна притегателна сила, на която не можеше да устои. Тя го привличаше както не го бе привличала никоя жена след Терез.

За бога, Слейд, като те гледам какви ги вършиш, готов съм да реша, че си едва ли не влюбен в нея — помисли си той. — А я познаваш едва от месец! Я по-добре внимавай, че току виж, докато да се обърнеш, и си се хванал на въдицата. А ти съвсем не го желаеш, нали?

Но за миг, при спомена за сладкия вкус на устните на Рейчъл разбра, че не е чак толкова сигурен. Поклати глава и се запита какво ли би казала Индия. Нали не му е писала да се погрижи за децата с надеждата веднага да го ожени за „леля“ Рейчъл? Или е било, може би, точно така? — ухили се Слейд.

Божичко, Индия — каза си той, — като поразмисля и ми става ясно, че си искала тъкмо това. Решила си навярно, че достатъчно дълго съм се скитал по света, нали? Хъм, впрочем може и да си била права. Знам ли? Трябва да поразмисля. Тъй или иначе, ако се омъжи за Окс, тая жена направо ще се затрие. Ами, ами, като го гледа колко е лаком, и тя скоро ще поиска да го разкара. Като почне да я дразни с непрекъснатото си дъвкане. Цяло щастие за нас, че вечерята беше готова, когато й строшихме стола.

Слейд влезе, захилен, в къщата с искрената надежда, че Рейчъл не крои планове как да му отмъсти със закуската.

Рейчъл се беше промъкнала тихичко с надеждата да не я забележат. Но не беше толкова лесно да се излъже човек като дядо й. Той й хвърли изпитателен поглед, острите му стари очи видяха и пламналите й бузи, и разпилените къдрици. Причината можеше да е и нощният вятър, разбира се, но някак не му се вярваше. Проницателният му поглед се насочи сега към Слейд Меверик, който влезе малко след Рейчъл. Лицето на Слейд беше като маска безизразно, непроницаемо. Само тъмносините му очи възбудено святкаха, но не като очите на мъж, утолил току-що страстта си. Фремънт беше сигурен, че не е имало нищо повече от една целувка на лунна светлина, затова се облегна кротко на стола и запафка с удоволствие и вътрешно напълно успокоен, лулата си.

На Рейчъл няколко целувки не са й никак излишни — помисли си той, — че както е тръгнало, току виж останала стара мома. А някак инстинктивно имаше чувството, че в това отношение Гюс едва ли може да предложи много на внучката му. Е да, но пък Слейд… хъм, той наистина беше от съвсем друг калибър. Фремънт подозираше, че това момче не е свикнало да изтървава което му е в ръцете и неведнъж е пил мляко от крава, която после не е купувал. Тъкмо това караше Фремънт да бъде нащрек. През изтеклите няколко дена имаше възможност да наблюдава отблизо Слейд Меверик и беше решил, че дали е майстор на пистолетите, или не, тъкмо той е най-подходящият съпруг за Рейчъл.

Момъкът не се боеше от острия й език, нито обръщаше внимание на гнева й, а това беше според Фремънт предостатъчно, за да го направи подходящ за споменатия пост. Беше освен това интелигентен и образован (благодарение на произхода си беше ходил на училище може би дори по-дълго от Рейчъл), на всичкото отгоре притежаваше и чувство за хумор. Беше силен и готов да се притече на помощ. Не се плашеше нито от тежка работа, нито от сбивания, не пушеше и не пиеше пряко мяра, а досега не беше давал повод да мислят, че не издържа без курви. От всичко това Фремънт заключи, че момчето отдавна се е набесняло и сега няма постоянна нужда от жени. Не можеше да не сложи в сметката и отвращението на Слейд от непрекъснатото пиянство на Джонатан, неприязънта му към зетя и заради всичко, с което беше докарал смъртта на Индия. Всичко това водеше Фремънт до заключението, че ако Слейд Меверик реши да се ожени и да направи семейство, той ще остане верен на жената, на която е дал дума. Беше вълк-единак и затова трудно уловим, но Рейчъл положително бе способна да се справи и с такава задача. Ако внучката му остави този нехранимайко да й се изплъзне, това би означавало само, че е най-глупавата жена на този свят. Е, в такъв случай тя ще си е виновна, ако остане стара мома.

Той погледна към люлеещия се стол, в който тя беше седнала, за да приспи бебето. Това дете трябваше да е нейно, а не на Индия — помисли си той, въпреки че не възрази нито дума, когато тя прибра сирачетата. И все пак къщата беше сега направо претъпкана. Фремънт въздъхна, защото му липсваха спокойствието и тишината, с които беше свикнал. Сега тук кънтеше от смях и глъчка, беше шумно и човек едва намираше къде да стъпи, когато децата разстилаха, както в момента, одеялата си на пода. Фремънт забеляза, че нито едно не беше заспало. Очакваха очевидно Слейд да им посвири на хармониката, но вуйчото още беше погълнат от поредната игра на дама с Поук.

— Аха, край, бих те! — извика победоносно негърът и привлече вниманието на Фремънт към дъската. — Сега внимавай, Слейд, още един ход и си аут!

— Така ти се струва, Поук. Да не си въобразяваш случайно, че играеш срещу Олд Окс?

— Хъм — изсумтя ядосан негърът. — Олд Окс съвсем не е толкова глупав, колкото ти се струва, всеки случай и двамата трябва да станете сутрин много рано, за да успеете до вечерта да ме победите.

Но още преди Слейд да успее да каже на Поук какво мисли по въпроса, малката Нейоми се обади най-неочаквано и попита с любопитно гласче:

— Ти ще се омъжиш ли за Олд Окс, лельо Рейчъл?

— Преди всичко ще те моля да не го наричаш Олд Окс, ако обичаш — ядоса се Рейчъл. — Дали ще се омъжи за него, си е само наша работа, а сега заспивай, чу ли ме?

— Е да, ама… ти нали? — не се предаваше толкова лесно Нейоми.

— Не, няма да се омъжа за него, ако ми строши още един стол — каза сухо Рейчъл с надеждата да сложи край на въпросите на детето, преди да е продължило да пита — Тихо, че ще събудиш бебето. То тъкмо заспа.

И тя погледна нежно Тобиас, който се беше гушнал в нея.

Нейоми мълча близо минута, замислена за нещо, после на лицето й се изписа ужасна гримаса. Като я видя, Рейчъл си помисли изведнъж как е възможно деца да вършат толкова грозни работи. Можа да заключи само, че момиченцето ще продължи да пита и не се излъга.

— Лельо Рейчъл? — чу се отново тънкото гласче.

— Да, Нейоми? — попита тя с колкото спокоен, толкова и предупреждаващ глас.

— Ако не се омъжиш за стария… за Гюс, искам да кажа, ще се омъжиш ли тогава за вуйчо Слейд?

— За бога, Индия, защо не удуши това дете още при раждането му? — запита се Рейчъл с издайнически зачервено лице.

Искаше подът да се провали под нея, земята да я погълне, когато видя, че Слейд едва се сдържа да не прихне, като я гледа толкова притеснена, а дядото и Поук се хилят съвсем неприкрито. Сега разбираше защо и любещи майки са готови понякога да напердашат дечицата си, — досега просто не можеше да го проумее.

— Нейоми, съкровище — процеди тя през зъби и хвърли унищожителен поглед на дядо си и на ратая. Не се решаваше да погледне Слейд в очите, защото знаеше, че е готова да скочи и да го удуши, ако види, че той се хили. — Единственият мъж, когото бих взела за съпруг, е този, който може да докара петстотин глави добитък за обора ми. Сега разбра ли?

— Да, лельо.

— Добре, хайде, заспивай.

— Да, да. — Нейоми млъкна за миг, а после каза със съжаление: — Лельо Рейчъл, извинявай, че отново бях толкова нахална.

— Наистина беше нахална — отговори ядосано Рейчъл. — А сега, млъкни най-сетне, за бога!

— Да, лельо, обещавам, гък няма да кажа. — Но въпреки това измърмори тихичко: — Да бях на твое място, щях да взема вуйчо Слейд. Харесва ми много повече от Стария… от Гюс де. Понеже вуйчо Слейд е нахален като мене.

Сега Слейд, Фремънт и Поук избухнаха в истеричен смях, без изобщо да обръщат внимание на Рейчъл, онемяла от гняв. Търпението й се беше изчерпало, тя стана рязко и отиде да сложи бебето в сандъка му. Единственото хубаво през тази ужасна вечер беше, че Поук обра Слейд на дама. Тя пожела със стиснати зъби на всички лека нощ, качи се по стълбата в спалнята си и дръпна пердето. Напипа в тъмното кибрита, запали свещта и се приготви за лягане.

Долу смехът постепенно стихна. Слейд наблюдаваше силуета й върху пердето и видя как вади фибите от златната си коса, която бавно се разпиля по раменете й. За миг се попита какво ли ще е да се пъхне до нея в леглото и да навие къдриците й около врата си, а после да я притисне и да я люби.

Вдигна бавно хармониката към устата си и тихичко засвири.

(обратно)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Няколко дена по-късно Рейчъл се събуди посред нощ от долитащо отдалеч тревожно мучене на добитък. Отначало не му обърна особено внимание, помисли, че е вятърът. Но после изведнъж се изправи рязко в леглото. Разбра, че вятърът е донесъл мученето и затова го е чула. Скочи, ругаейки, от леглото и навлече набързо под нощницата само чорапите и ботушите.

Дръпна бързо пердето и слезе по стълбата, после се промъкна внимателно между спящите деца и изскочи навън. Там се наметна с палтото и хвана здраво пушката.

Скърцането на вратата на плевнята събуди Слейд. Години наред беше спал нащрек, затова веднага отвори очи. Свикнал с непрекъснатите опасности, бързо пъхна ръка под седлото, което му служеше за възглавница, издърпа внимателно пистолетите. Само за миг препаса колана, а после се примъкна тихичко по корем до ръба на сеновала и слезе предпазливо по стълбата, готов да посрещне нашественика с крайно неприятна изненада. В сумрака не виждаше почти нищо, но въпреки силното хъркане на Поук, чу звънтенето на юзда и нервното цвилене на Сънфлауър.

Някой проклет конекрадец се опитва да отмъкне кобилата на Рейчъл! — помисли си ядосано. Е да, но тук има човек, който ще му строши главата.

Запристъпва по чорапи през плевнята, докато стигна до бокса на Сънфлауър. Там се обърна рязко и се озова точно пред вратичката на бокса.

— Не мърдай! Остани където си! — изсъска той. — И горе ръцете! Иначе си мъртъв!

Рейчъл изкрещя и подскочи от ужас. Беше се придвижил толкова безшумно, че не го беше чула. За миг реши, че чужд човек иска да я нападне. Насочи колкото може по-бързо пушката към едрия силует, който се приближаваше в тъмното към нея.

В следващия миг Слейд прибра е ръмжене пистолетите си, а тя позна гласа му и наведе е облекчение пушката.

— За бога, Рейчъл! — каза той сърдито и влезе в бокса. Защо се моткаш тук като коне крадец, глупачко такава! И това повече да не се повтаря, разбра ли? — разтърси я той гневно. — Нали можех да те застрелям!

— Ами не исках да те будя — измърмори тя, разтреперана от страх и от изненада, защото той беше гол до кръста и вече я държеше в обятията си.

Тъмната му кожа беше гладка и блещукаше меко на светлината на месеца, проникваща през процепите в покрива. Тук-таме по тялото му просветваше белег от стара рана. Черни къдрици покриваха гърдите му, както и стегнатия корем и изчезваха в панталона. Рейчъл вдигна глава, засрамена, че го беше разглеждала така любопитно, прехапа устни и го погледна в очите:

— Съжалявам, просто не помислих. Трябваше ми кобилата…

— По това време? И за какво? — попита Слейд и прие ви очи, като забеляза, че под палтото тя е само по една тънка нощница. — По дяволите, Рейчъл! Та ти си почти гола. Закъде се беше запътила в този вид? — Изведнъж някакво подозрение му мина през ума и дъхът му секна. — Не отиваш на среща с Гюс, нали?

— Разбира се, че не — отвърна тя, ядосана и засрамена че изобщо е могъл да си помисли подобно нещо. — Боя се за добитъка си. Чух мучене, което ме събуди. Нещо ги е уплашило и трябва да отида да видя какво става. Изглежда, в този момент някой проклет крадец ми отмъква половината стадо. Предполагам, че е пак онова смърдящо животно Рей Крипън! Да, да, сигурна съм. Ще го спипам на местопрестъплението и ще го откарам при шерифа, а той ще го обеси.

— Мили боже, акълът ти е колкото на Нейоми — изкрещя Слейд, бесен, че е могла изобщо да си науми подобно нещо. — И какво, ако смея да попитам, щеше да направиш, ако беше срещнала там четирима или петима въоръжени мъже? Щеше да ги изпозастреляш до един? По дяволите! Та те сигурно биха те смъкнали от седлото и биха ти прерязали гръкляна, ех, обзалагам се, че първо щяха да те изнасилят, всичките под ред. Да си помислила за това, малка глупачке? Крадците на добитък, както и убийците, са изметта на обществото. А сега марш обратно в къщи, докато не съм ти насинил задника! Остави останалото на мен.

— Но ти не знаеш даже къде е стадото — протестира упорито Рейчъл. Страхът й за животните беше по-силен от страха от Слейд.

— Ще ги намеря — отговори той кратко. — А сега изчезвай!

Той я изтласка от бокса, убеди се, че е тръгнала към вратата и се качи да си вземе останалите дрехи. Докато обуваше ботушите, чу изведнъж долу в обора звънкото тракане на подкови. Скочи и успя да види как Сънфлауър изчезва през вратата с Рейчъл на гърба. Слейд изруга, натъпка ризата в панталона, нахлупи шапката и се загърна в наметалото. После слезе светкавично по стълбата, оседла жребеца си и препусна с главоломно темпо подир нея.

Рейчъл имаше значителна преднина, но на светлината на месеца той я виждаше отдалече, благодарение на бялата нощница, която беше вдигнала до над коленете. Слейд Я зърна върху един хълм и препусна, кипнал от гняв, подире й. Докато я настигаше, трябваше да признае, че ездата й е майсторска. Като ангел на отмъщението се носеше тя през прерията и разпиляната й коса се развяваше на вятъра като знаме. Най-сетне я настигна, но само защото Жребецът му, Форчън, беше много по-бърз от нейната кобила и много по-издръжлив. Когато се изравни с нея, той се наведе, грабна юздата на Сънфлауър и накара кобилата да спре.

— Ха кажи сега, да ти насиня ли хубавичкото дупе? — изръмжа той. — Не ме ли чу? Казах ти да се прибираш в къщи, казах ти, че аз ще се погрижа за останалото.

— Да, каза — отговори сдържано Рейчъл. — Само че добитъкът е мой, а ти не си ми ратай, Слейд.

— По дяволите, Рейчъл, защо трябва да си такъв инат? И бодлива като кактус, на всичкото отгоре. Не можа ли поне да ме почакаш, щом си толкова твърдо решена да изпълниш налудничавия си план?

— Ами защото се боях, че няма да ме вземеш, а пък ако там не е оня тип Рей Крипън, ако наистина са цяла банда въоръжени мъже, ще имаш нужда от помощта ми. Стрелям доста добре, а ти, макар и да си голям майстор, Слейд, нещо, в което съм напълно убедена, все пак не можеш да се справиш сам с четирима или петима мъже.

— Е да, нямаше да имам кой знае какви шансове, така е съгласи се той. — И въпреки това не искам да ти се случи нещо, Рейчъл. А сега, предполагам, няма да проявиш благоразумие и няма да се прибереш в къщи, така ли е?

— Разбира се, че е така и това е последната ми дума.

— Трябва да ти се признае, че си поне откровена. Е, хубаво, ела тогава с мен. Но ще правиш каквото аз ти кажа, разбрахме ли се? Не искам да ми тежи на съвестта, че си си свършила живота с куршум в тялото, само защото си била глупава, упорита и не си следвала съветите ми. Е, казвай, къде е това стадо?

— Зад ей този хълм — посочи му Рейчъл.

— Е, тогава пълен напред!

Продължиха мълчаливо да яздят, като се стараеха да стигнат до хълмчето колкото може по-безшумно. После се спешиха и се запромъкваха през високата трева, дока то най-сетне видяха добитъка.

— Това ли е стадото ти? — изтръгна се от искрено изненадания Слейд. Ако не се боеше, че може да привлече крадците, щеше високо да се разсмее. — Амче то, ако има повече от дузина парчета, готов съм да изям цяла метла!

— Да съм твърдяла някога, че стадото ми е голямо? — прошепна му ядосано Рейчъл. — Но си е мое и аз ще го браня.

— Но Рейчъл, скъпа, ами че това твое стадо не си заслужава да стоим тук — опита се да й обясни Слейд и, за съжаление, беше прав. Пък и ядосан, че го накара да препуска посред нощ за нищо и никакво. — Обясни ми сега, кой ще си сложи главата в торбата, за да открадне най-жалкото, най-мършавото стадо, което съм виждал?

— Ами Рей Крипън например, ако искаш да знаеш! Тази смърдяща твар! Освен това животните ми не са мършави и жалки! Джамбазите изоставят телета, които нямат сили да продължат по дългия път към Севера. Аз ги прибирам и им изгарям на левия хълбок марката си. Джамбазите обикновено ги колят, но се случва и да ги оставят на някой фермер. Аз вземам колкото ми дадат, защото не плащам пари, а не мога да си позволя да си купя нещо по-добро. Храня ги със суроватка, а после ги отбивам и ги пускам да пасат. Още са млади, но аз ще ги угоя. Един ден ще имам хубаво стадо и тогава ще мога да не се притеснявам, ако реколтата не е добра, тогава ще имам достатъчно храна на масата си и достатъчно пари в касичката върху кухненския шкаф.

На светлината на месеца Рейчъл изглеждаше толкова млада и толкова сериозна, че на Слейд не му даде сърце да продължи да я подиграва. Да, той забравяше понякога колко й е трудно, сама, без родители. Нейният дядо и ратаят Поук бяха единствените й близки хора на този свят. Нищо чудно, че прибира осиротели същества — изоставени деца, изоставени животни и един изоставен наемен убиец — помисли си той. — Получаваше толкова малко любов, че раздаваше със шепи собствената си, за да уравновеси някак всичко това. Не беше допуснала самотата и мъката да заключат сърцето й, както беше станало със Слейд.

— Но кой, моля те, е този Рей Крипън? — попита той.

— Един отвратителен вагабонтин от града. Повечето време се мотае в Дилейно, пие и играе. Подозирам, че играе нечестно, че е дребен мошеник, който краде, изглежда, от време на време и добитък. Видях го веднъж в ливадата с желязо за белязване на животни в кончова на ботуша. Не си правеше дори труд да го крие. Казах му, че само за притежание на такова желязо, могат да го обесят, а той ми отговори с вулгарни закани и се омете. Разказах, разбира се, всичко на шерифа Маг, ама Рей не е толкова глупав, та да язди през Уйчито с желязото в ботуша. Оттогава непрекъснато ми изчезва добитък, теле след теле. Мисля, че само от злоба ми ги краде.

— Това наистина на нищо не прилича — да крадеш за отмъщение добитъка на една жена. Само че виж какво, Рейчъл, даже да е бил тук, този вагабонтин очевидно си е отишъл. Аз виждам само говеда. Ех, да пообиколим за по-сигурно, ако искаш.

Яхнаха конете и препуснаха край животните, които вече спокойно спяха, или доволно преживяха. Рейчъл бързо ги преброи и взе да ругае.

— Знаех си аз! Сигурна бях! Бътербийн е изчезнал.

— Бътербийн ли? — Слейд вдигна високо вежди и изцъка доволен с език. — Рейчъл, да не би да искаш да кажеш, че измисляш за тези жалки създания имена?

— То се знае!

— А какво, ако смея да запитам, означава симпатичната малка марка на левия им хълбок? Не, излишно е да ми отговаряш. Господи, такова нещо може да измисли само жена! Сърце! Ами какво ти рече чиновникът, когато трябваше да запише в тефтера си твоя знак?

— Тази земя тук се нарича, както знаеш, Хартланд, тоест Сърцевинна земя и един ден земята, върху която си застанал сега, ще се нарича Хартланд Ранч, а ей това сърце, моята марка, ще бъде известна в цялата страна. Затова не мога да допусна Рей Крипън да ми отвлича добитъка! Той е моето бъдеще, онова, за което отдавна си мечтая. — Рейчъл замълча, защото изведнъж осъзна, че разкрива пред този майстор на пистолетите най-съкровените си желания, мечтите, които не беше доверявала дори на дядо си или на Индия. Миг по-късно каза тихо: — Ти сигурно ме смяташ за побъркано момиче, защото желанията ми са може би точно толкова осъществими, колкото ако си бях пожелала месечината.

— Не, не е вярно. Мисля, че ти си една много смела и много хубава жена — каза той и в гласа му нямаше подигравка.

Рейчъл не знаеше как да реагира. Още никой не й беше казвал, че е смела и хубава и тя просто не можеше да повярва, че Слейд Меверик наистина мисли така, въпреки че в момента не беше ухилен. И все пак, сигурно я вземаше на подбив. Най-добре щеше да е веднага да забрави думите му.

След като установиха, че тази нощ няма да успеят да заловят Рей Крипън, препуснаха, всеки потънал в мислите си, към къщи. При вратата на плевнята Слейд каза, че ще се погрижи за кобилата на Рейчъл, за да може тя да поспи още малко. Каза още, че му изглежда уморена, защото се претрепва от работа. Нали утре отново ще стане в зори, за да успее да свърши куп неща, преди да ги викне за закуска. Не, наистина, не беше мързелива жена.

— Рейчъл — попита той любопитно — Откога не си имала свободен ден? Нямам предвид неделите. Защото да заведеш осем деца на църква съвсем не означава да си починеш, нали?

— Ами и аз не зная. Може би денят, в който погребахме Индия.

Слейд можеше добре да си го представи: Рейчъл, която се опитва да приведе що-годе в ред занемарената къща на Бийчъм, та Индия да не се притеснява, че има да я разнасят, защото къщата можеше не само всеки миг да се срути, но беше и ужасно мръсна. Представяше си Рейчъл, как готви за всички гости, които ще се съберат след погребението да похапнат безплатно. Рейчъл, която се е погрижила осем деца да бъдат измити, вчесани и облечени и ги е завела след това на гроба, за да изпратят достойно майка си и да я заровят както подобава. Рейчъл, която стиска ръка на свещеника и му плаща…

(обратно)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Снегът се стопи навсякъде. Само по сенчести места беше останало малко. Пролетните кълнове вече се подаваха от тъмната, тлъста почва и се олюляваха на вятъра, препускащ диво през прерията. Според стара поговорка месец март пристигал в Канзас като лъв, а си отивал като агне. Повечето години тя напълно се оправдаваше. Канзаският вятър беше известен с това, че докарва жители на равнината, най-често самотни жени, до лудост и самоубийство. Духаше без умора и беше капризен като човек. Той шепнеше, стенеше, пееше и виеше. Понякога беше толкова силен, че поваляше хората Въпреки всичко Рейчъл страстно го обичаше. Той я замайваше, даваше й чувството, че е неукротима и жизнена като него.

Зелените й очи блестяха. Тя седеше със зачервени бузи на капрата до Слейд и се държеше здраво, за да не я отвее вятърът. Пред тях се развяваха дългите гриви и опашки на впрегатните коне на Джонатан. Рейчъл беше вкопчила едната си ръка в покривалото от биволска кожа, за да не запретне вятърът фустите й, а искрите от пурата на Слейд бързо политаха нагоре.

За да се чуят, трябваше да викат и за щастие на Рейчъл беше всъщност невъзможно да разговарят. След снощната словоохотливост, сега внимаваше да не се разкрие още повече пред Слейд Меверик. Мисълта, че през последните няколко седмици е била в неговите очи смешна и достойна за съжаление, беше унизителна и Рейчъл не искаше да губи повече дистанция. Твърдо беше решила да се скрие зад стена от хладна учтивост. Тази заран го придружи само защото не измисли благовиден предлог да откаже.

Слейд усещаше едва доловимата промяна в нейното държането и се питаше за причината. Днешната строга и нравствена мис Уайлдър никак не му харесваше. Искаше да се върне снощната Рейчъл, която препусна храбро срещу опасността и му разказа толкова красноречиво и страстно за мечтите си, онази Рейчъл, чието сърцевидно, покрито с лунички лице, сияеше така красиво на лунната светлина. Нейното малко стадо го беше разсмяло, но в никакъв случай не и надеждите й за бъдещето.

От доста време му беше съвсем ясно, че не може да скита до безкрайност, че майстор на пистолетите има малко шансове да доживее до преклонна възраст. А тъй като нямаше желание да нахрани червеите по-рано, отколкото е необходимо, напоследък честичко се замисляше за бъдещето си, но не беше стигнал до по-определено решение.

Писмото на Индия беше повлияло в много отношения върху начина му на живот, беше го принудило да пусне преждевременно корени. Въпреки че нямаше намерение да става „труженик на земята“, трябваше да си признае, че не намира новия си живот за неприятен. От доста време се замисляше дали да не купи някъде малък чифлик. Беше израснал в плантация, разбираше доста от земеделие, беше прочел много книги по животновъдство, но и романи за крадците-барони на Запада, водили будещи възхищение войни за пасбищата си. Освен това Канзас допадаше на Слейд. След толкова дни, прекарани в Тексас, той обичаше откритите просветва, харесваше му да гледа на мили надалеч. В такава страна мъжът не се чувства затворен, обграден с плет, а свободен да стигне докъдето го отнесат краката. За човек като Слейд това беше важно и Канзас с неговите безкрайни вълнообразни равнини наистина му подхождаше. След неочакваната й откровеност снощи, сега се питаше дали и Рейчъл Уайлдър не е за него най-подходящата жена. В нея имаше нещо толкова… смело, да, точно така, и въпреки че понякога ужасно го ядосваше, желанието му да я има ставаше все по-силно, както и желанието му да я закриля, да я пази.

Той погледна крадешком към нея, седнала спокойна и мълчалива, до него. Вятърът развяваше златистите й къдрици, хвърляше ги в лицето й, зелените очи блестяха, озарени от някакво безименно чувство, сладките й устни едва забележимо се усмихваха.

Хартланд Ранч — името съвсем не беше лошо.

Сега от прерията бе изплувал Уйчито и Рейчъл отново бе поразена от бързината, с която този град се разрастваше след основаването си. Сега се разстилаше по бреговете на Голям и на Малък Арканзас, все повече и повече на Изток, с изключение на Дилейно, който се беше устремил на Запад. Вътре в града, спрян от сградите, вятърът не беше чак толкова силен и Рейчъл се зарадва, че не трябва да се държи за колата.

Слейд подкара през града, надолу по Дъглас авеню до пресечката с Мейн стрийт и спря точно срещу едноетажната каменна сграда, известна като „Игъл Блок“, защото в нея се помещаваха редакцията на вестник „Уйчито Игъл“, различни правителствени учреждения, зала за събрания, Уйчито Севингс банк и няколко магазина. Той си проправи път между другите коли, спрели пред „Морис Коне Ню Йорк стор“, най-голямата търговска къща в града, чийто годишен оборот, благодарение на бързото му разрастване, беше стигнал до шестдесет хиляди долара. Слейд дръпна спирачката, скочи от колата и помогна на Рейчъл да слезе от капрата. После я хвана за ръка и я поведе към стълбата, задръстена с бъчви и сандъци с най различни големина и форма. Пристъпиха под надвисналата стряха на първия етаж, а после той отвори вратата и я пусна да мине пред него. Остави я в магазина с думите, че ще се върне след около час.

Рейчъл вече едва го чуваше, привлечена сякаш от магнит от облечените върху манекени готови рокли, от топовете плат, пъстрите панделки, шапките, шаловете и ръкавиците по рафтовете, от кожените ботуши и обувките, наредени по пода. Слейд се засмя на откровеното й възхищение и се запъти към „Кимерле стоун енд монюмънтс уоркс“, фирма, която продаваше мрамор и вар за надгробни камъни. Трябваше му вар за новата тухлена къща и за плевнята на семейство Бийчъм, а камъкът за гроба на Индия беше поръчал преди няколко седмици. После тръгна по Форт стрийт към „Планинг енд Мил къмпани“, където купи една кола летви. От магазин за железария си набави различни сечива, пирони и няколко рула бодлива тел. Рей Крипън нямаше да докопа вече нито едно от животните на Рейчъл, Слейд щеше да се погрижи за това.

В това време Рейчъл успя да разгледа всичко в „Ню Йорк стор“ и реши най-сетне да се спре на една нежна, небесносиня коприна, която стоеше чудесно на русата й коса. Реши да я купи и да си ушие хубава нова рокля, та да има какво да облече за националния празник на 4 юли. Свободното й време беше толкова малко, че сигурно щеше да я шие седмици.

Тя отвори чантичката, пресметна бързо колко пари ще й трябват за плата, за конци и подходяща панделка за косата, отиде до тезгяха и помоли да й отмерят и отрежат плата. Продавачът пресметна всичко на касата си, после й зави покупката в кафява хартия. Рейчъл се запъти с пакета в ръка към входа на магазина, да изчака там връщането на Слейд.

Най-сетне се появи и той. Рейчъл мислеше, че веднага ще си тръгнат за в къщи, но за нейна изненада, Слейд я покани на обяд в „Емпайър хаус хотел“. След това се разходиха по крайбрежния булевард, да погледат патиците, които се сушаха на слънце, щастливи, че пролетта с дошла. Над тях ята гъски вече летяха на север към летните си квартири. Пронизителните им викове кънтяха в следобедния въздух и се смесваха с шума на разлюлените от вятъра зелени клони на крайбрежните тополи с вече наболи пъпки. Беше чудесен малък излет, който прекараха доволни и мълчаливи.

Въпреки че си беше обещала отсега нататък да държи Слейд на разстояние, Рейчъл се натъжи, когато денят превали и той колебливо й каза, че е време да се прибират.

Както винаги, когато времето го позволяваше, Фремънт закара в неделя Рейчъл и децата на църква в града. Рейчъл всеки път изпитваше угризения на съвестта, защото тя принадлежеше към Епископалната църква, а Индия беше баптистка. Може би трябваше да води децата в голямата, импозантна каменна църква на ъгъла на Първо авеню и Маркет стрийт, а не в своята малка и скромна дървена църквица на Лаурънс стрийт. Но Индия щеше да се радва, че децата изобщо могат да ходят на църква, защото Джонатан от години не беше стъпвал на литургия, а също и Слейд. Поук беше вярващ, но откакто забраниха на чернокожите да влизат в храмовете, той си оставаше обикновено в къщи.

„Сейнт Джон“ беше най-старата църква в Уйчито и съществуваше от 1869 година. Но първата, дървена сграда, служила и за училище, бе съборена само след две години, защото обраслият с трева тежък покрив беше огънал стените и постройката можеше всеки миг да се срути.

Новата църква също не беше голяма, но много по-красива от старата, с готически портал и пъстри стъклописи на прозорците. Бяха я изградили сред ливада с дървета.

Рейчъл изслуша с радост литургията. Едва по-късно съжали, че е дошла, защото свещеникът и няколко учителки я заприказваха, за да й напомнят строго, че децата на Бийчъм, като се изключат още съвсем малките Андрю, Нейоми и Тобиас, трябва да ходят на училище. Рейчъл също беше загрижена за възпитанието на децата, но никак не й се искаше да ги праща на училище. Училищата в Уйчито бяха в ужасно състояние, мръсни и лошо отоплени. Не бяха снабдени дори с най-необходимите пособия — не достигаха учебници, черни дъски географски карти. Някои се помещаваха в кръчми и бордеи. Поради тежките условия и ниските заплати учителите се сменяха по-често от годишните времена. Какъв срам! — мислеше си Рейчъл. Но пестеливите уйчитски търговци продължаваха да гласуват против нов закон за училищата от страх, че високите данъци могат да уплашат инвеститорите и така да бъде застрашено разрастването на града.

Що се отнася до църквите, в усилията си да подобрят състоянието на училищата, те имаха точно толкова успех, колкото и в борбата срещу пороците и корупцията в Дилейно. Но сега, вече близо три месеца след смъртта на Индия и при настъпващата пролет, Рейчъл наистина не знаеше как ще продължи да оправдава отсъствието на децата от училище.

— Ще говоря с вуйчо им — обеща тя на свещеника и на мис Корбет. Тази учителка изпълняваше, въпреки ужасните условия за работа, много добросъвестно задълженията си и затова беше особено упорита.

Тази вечер Рейчъл сдържа думата си и подкани Слейд да решат някак въпроса. Обясни му защо не е пращала досега децата на училище.

— Индия ги занимаваше в къщи, бих могла да го правя и аз, поне вечер. Баща ми беше учител в Пенсилвания.

— Да, зная — отвърна Слейд. — Но ти и без туй си претоварена, особено сега, по време на сеитба. Фремънт и Поук вече ми разказаха колко тежко работиш всяка пролет в полето. Ще ти помагам, разбира се, колкото ми е възможно, но въпреки това вечер ще си капнала от умора. — Той я погледна загрижено, защото и в този миг Рейчъл изглеждаше преуморена. Малкият Тобиас беше прекарал неспокойна нощ и тя почти не беше спала. Имаше сини кръгове под очите, гърбът й беше приведен. — Не можеш да се товариш с толкова неща, Рейчъл — каза той най-сериозно.

Тя се усмихна насила.

— Не говори така — За разлика от тебе не съм опъвала цял ден телени огради. Наистина много ти благодаря, но не биваше да си правиш толкова труд.

— Добре, добре и не си въобразявай, че няма да си пиша рано или късно надницата — каза той закачливо, вперил недвусмислено поглед в устните й. Тя се изчерви и сведе очи. — До края на седмицата оградата ще е готова. Ще видим тогава, дали онзи вагабонтин Рей Крипън ще се осмели още веднъж да ти краде добитък. — Слейд помълча малко, а после продължи:

— Що се отнася до училището, ще се погрижа при следващото си отиване в града. Може да намеря училище с поне що-годе прилични условия. Откровено казано, вече се питах какво ще правя с децата, когато се пренесат в новата къща. Трябва да изора нивите на Бийчъм, да ги засея, та, да си призная, доста съм притеснен как ще се оправя с осем хлапета, между които една двегодишна многознайка и едно бебе. Понякога се питам ти как се справяш, Рейчъл?

Тя се засмя, навярно за пръв път от сърце и на Слейд този смях много му хареса.

— Ами имам си начини — отговори.

— Изглежда, че е така. — Той стана и протегна като дива котка дългото си мускулесто тяло. — Капнал съм. Днес ще си легна май по-рано. Лека нощ, Рейчъл.

— Лека нощ, Слейд — отвърна тя тихо и сърцето й се сви при мисълта, че новата къща на Бийчъм скоро ще е готова и Слейд Меверик ще й вземе в края на краищата децата. Беше неизбежно.

Когато този ден настъпи, животът й ще стане много самотен и празен — знаеше го. Рейчъл се качи бързо по стълбата, за да не видят дядото и Поук сълзите й.

(обратно)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Няколко дена по-късно Гюс дойде по залез слънце на гости и докара на Рейчъл нов стол вместо онзи, който бяха счупили без да искат двамата със Слейд. Когато шведът пристигна с впрегнатата в муле каруца, Слейд Меверик тъкмо се миеше на чешмата. Гюс беше вързал грижливо новия стол и го беше покрил с одеяло.

— Здравей, Меверик! — поздрави той не особено радостно Слейд.

— А, Окс! — Слейд кимна и продължи да се бърше с парче от брашнян чувал, което прехвърли после небрежно през рамо. Гледаше с любопитство одеялото върху колата на шведа.

Гюс въздъхна и си пожела Слейд да не се мотае още дълго из къщата на Рейчъл. След появата на този главорез, тя се бе променила. Не приличаше на себе си, беше някак объркана и отсъстваща, непрекъснато се изчервяваше и почти не му обръщаше внимание. Докачаше се повече от когато и да било, и от най-малкото. На Гюс през ум не му минаваше да я обижда, но тя очевидно така беше възприела счупването на стола. Е да, ама да не беше Слейд, това никога нямаше да се случи.

Така де, вината беше изцяло на Слейд! — мислеше си, ядосан, шведът. Ако не беше задърпал стола така гадно ухилен, Гюс също нямаше да се вкопчи толкова силно и нищо нямаше да се случи. Този хлапак си вре гагата навсякъде и непрекъснато се опитва да го изкара глупак в очите на Рейчъл. За съжаление обикновено успяваше.

Защо ли не побърза с проклетата нова къща на Бийчъм? — питаше се подозрително Гюс. Доста отдавна я почна. Аз откога да съм я вдигнал. Ама тоя тип май нарочно се разтакава, та да поостане тук при Рейчъл, пък мене да ме разкара. Много му се ще да й сложи марката си. Да, ама аз не съм някое тъпо говедо и няма да се оставя. Както гледам, ако продължи да ме ядосва, ще му прочета една лекция по добро държане, пък тогава да видим.

С такива мисли Гюс натисна спирачката и скочи от капрата. Без да обръща внимание на Слейд, заобиколи колата и свали капака. После смъкна одеялото от стола и се залови да развързва въжетата, с които го беше закрепил.

— Какво си донесъл, Окс? — попита Слейд и се приближи към колата, за да задоволи любопитството си.

— Новия стол, който направих за Рейчъл — отвърна кратко Гюс без да вдига очи.

— Не е ли доста семпъл? — попита Слейд, оглеждайки дървения стол. Както повечето скандинавски мебели, той беше много функционален, но без каквато и да било украса. — Откровено казано, грозен е — заяви Слейд.

Подаръкът на шведа за Рейчъл ужасно го ядоса. Вещ, в която Гюс явно беше вложил много време и старание, не можеше да не допадне на Рейчъл, освен това и да й напомни, че за превръщането на стария й стол в табуретка, вината е преди всичко на Слейд. Сега му идеше да натроши новия стол на хиляди парчета, още преди да го е видяла Рейчъл.

— От буково дърво е — обясни Гюс. Той не искаше да се остави да го провокират. — Вярно, че столът ми е семпъл, но пък е много стабилен.

— Както всички шведи, нали? — захили се злобно Слейд.

— Не съм толкова глупав, колкото си мислиш — заяви шведът и усети как, въпреки твърдото си решение да не допуска Слейд да го изкара от кожата му, почва да се ядосва.

— Брей, наистина ли? — възкликна иронично Слейд — ами тогава за кой дявол още се влачиш тук, не разбра ли, че никой не е приритал за тебе?

— Това ще го решава Рейчъл, а не ти, ясно ли е? И вярвам, че тя ще избере мен, а не теб. Пистолетаджия не й подхожда, защото с него няма да стане уважавана от всички стопанка, каквато ще я направя аз. Рейчъл добре го разбира, ако не със сърцето, то поне с разума си. Тъй че в края на краищата нежеланият тук ще си ти.

— Виж го ти дървоглавия кучи син! — изруга Слейд. — А защо си пък толкова сигурен, че не искам да се оженя за нея?

— Да не би да искаш?

— Може би. И съм сигурен, че с това ти слагам май пръти в колелата, нали Окс? — завърши той подигравателно.

— Ще ти покажа аз едни пръти в колелата! — изръмжа Гюс, извън себе си от гняв и от страх, че този арогантен тип наистина може да му отнеме Рейчъл. Той запретна ръкави и се заприближава заканително към Слейд. — Сега ще ти покажа какви са шведите — закани се той. — И още днес ще ми се разкараш от пътя. Хайде, хвърли пищовите и се бори като мъж — изрева той. — Ще видиш колко бързо ще ти мине меракът да се подиграваш с Густав Оксенбърг, черна змийо. И ще се откажеш да ми заставаш насреща. Ей сега ще забърша двора с тебе! Ей сега ще те направя на шведско кюфте. Аз…

— Мисля, че те разбрах, Окс — прекъсна го саркастично Слейд и очите му засвяткаха при мисълта, че сега ще даде на шведа добър урок и ще го прати веднъж завинаги по дяволите. Той дръпна пешкира от рамото си и го захвърли настрана, после откопча бавно колана с пистолетите и го пусна на земята. Вдигна юмруци и закръжи с пренебрежително сумтене около шведа, който сякаш още се колебаеше. — Е, хайде де, или чакаш покана? Що се моткаш? Давай! Боже милостиви, колко години чака, докато се решиш да целунеш Рейчъл, глупако? Виж аз… не бях чак толкова учтив.

На Гюс това вече му дойде много. Той нададе гневен вик и се втурна, навел глава като побеснял бик, срещу Слейд. Улучи противника си право в корема. От силата на сблъсъка и двамата паднаха на земята. Но Слейд беше по-пъргав от шведа и бързо се изправи, докато Гюс още се надигаше. Сега Слейд улучи с прав десен брадичката на Гюс, който пак се намери в прахта. Шведът седна, раз кърши тяло, потърка внимателно брадичката си, но в това време Слейд го улучи с ляв прав и отново го повали. Този път, докато се изправяше, Гюс не изпусна Слейд от очи, а когато противникът му се приближи, шведът отхвърли в краката му и го събори.

Докато Слейд се надигаше, залитайки, Гюс го удари право в лицето и му остави огромна синина под окото. Последва удар в корема, от който Слейд политна е такава сила срещу стената на къщата, че тя цялата се разтърси. Поук чу шума, стана ругаейки от стола и излезе да види какво става.

— Господ да ни е на помощ! Фремънт! — извика той идвай бързо, Слейд и Окс се бият като побеснели! Излез на двора, че както са се вкопчили, не знам какво има да става!

— Вярно ли, Поук? Искам да видя! Искам да видя! — развика се, ужасно възбудена, малката Нейоми, скочи от масата и изприпка навън.

След миг Фремънт, Поук и осемте деца, включително и Тобиас, в ръцете на Ева, бяха вече на двора и подкрепяха с викове двамата борци. Само Рейчъл, която беше слязла в мазето да вземе картофи за вечерята, още не знаеше нищо.

Междувременно Слейд беше докопал Гюс за яката на ризата и сега му стоварваше поредица яростни къси удари в лицето, от които устата и носът на шведа почнаха да кървят. За да се спаси някак, Гюс хвана дясната ръка на Слейд, посегна и към лявата и му откъсна целия ръкав, раздирайки ризата отгоре до долу. В следващия миг шведът блъсна противника си встрани и го повали с такава сила на земята, че Слейд заора с нос в прахта, като си ожули и лицето, и двете ръце.

Но само миг преди шведът да се нахвърли върху него Слейд вече беше скочил на крака и с мълниеносно движение удари яростно Гюс под кръста. Превит о две и стенещ, шведът се строполи на земята, а Слейд се озова с един скок над него. Потни, окървавени и псуващи, двамата мъже се търкаляха през двора и безмилостно си разменяха удари.

— Дръж го, вуйчо Слейд! — крещяха в един глас Гидиън, Кейлеб и Филип. — Давай, вуйчо! Дай му да се разбере!

Двамата противници се пуснаха и се изправиха на крака, но Слейд не изтърва възможността да удари на Гюс още един ляв прав. С широко разперени ръце, шведът се блъсна в задната част на колата си. Слейд го награби мълниеносно за яката и заудря главата му в дъската.

Гюс изруга, протегна, стиснал зъби, дебелата си ръка с широко разтворени пръсти и награби с нея лицето на Слейд, не я отлепи, докато Слейд не го пусна. Сега Гюс го блъсна яко и Слейд политна заднешком. На шведа му притъмня пред очите, той смъкна, без много да му мисли, от колата тежкия стол и го стовари с все сила върху главата на Слейд. Столът се пръсна на парчета, а Слейд за малко не предаде богу дух.

Слейд Меверик лежеше сега на земята като заклан бик.

— Този стол… не беше май… толкова здрав,… колкото ти си мислеше… нали, Окс? — изпъшка той с крива усмивка, а после затвори очи и загуби съзнание.

— Слейд! — прозвуча изведнъж в настъпилата тревожна тишина гласът на Рейчъл, която тъкмо в този миг се зададе иззад къщата. — О, божичко, Слейд! Слейд!

Тя пусна кошницата с картофите, изтича и коленичи до него. После се наведе, пребледняла, към гърдите му, да чуе дали още диша.

— О, господи — простена тя още веднъж, стана и загледа, безпомощна, окървавената му глава, насиненото око, пукнатата устна и безбройните рани по цялото му тяло.

Огледа укоризнено присъстващите.

— Кой го направи? — попита тя рязко. — Кой го направи?

Погледът й падна върху Гюс, който не изглеждаше много по-добре от Слейд.

— Ти ли, Гюс? — извика тя, сякаш не можеше да повярва. — Но защо, Гюс, защо?

От срам, шведът не се решаваше да признае пред Рейчъл, че се сбиха заради нея и той измърмори нещо за кавга заради някакъв стол, който направил за нея.

— Какъв стол? — попита рязко Рейчъл и се озърна. — Какъв стол? Зърна дървените парчета, разпилени около изпадналия в безсъзнание Слейд, разбра, че са го удряли с тях и награби един от строшените крака на стола. Тръгна бавно към Гюс и го размаха заканително пред лицето му. — За този стол ли говориш, Гюс? С него ли за малко не уби Слейд?

— М-ми да — изпелтечи той потиснато и я изгледа недоверчиво, защото Рейчъл беше като луда от гняв и болка, беше готова да го цапардоса с дървото.

Рейчъл наистина изкрещя изведнъж яростно нещо, нахвърли се като луда върху него и го заудря с крака на стола, готова сякаш и да го убие. Всички я гледаха безмълвни, шокирани и вцепенени, а Гюс се опитваше да се прикрие с вдигнатите си ръце. Най-сетне дядото се отърси от вцепенението, хвана Рейчъл и яко я разтърси.

— Рейчъл! Рейчъл! — викна й строго Фремънт. — Престани! Престани! Слейд не е мъртъв, не виждаш ли?

— Не е, още не е, но сигурно ще умре — изхълца тя, когато най-сетне се опомни. Ридания разкъсваха гърдите й, когато захвърли дървото и известно време го гледаше втренчено, сякаш не можеше да повярва, че е удряла Гюс с него. А после, засрамена от истеричния си припадък, отново се върна при Слейд. Помогнете ми да го внеса в къщи — каза тя. — Не, не ти, Гюс! Ти, дядо и Поук.

Тримата вдигнаха изпадналия в безсъзнание мъж и го внесоха в къщата. Там се натъкнаха на непредвидени трудности. Нямаше къде да го сложат, освен върху леглото на Рейчъл. На пода нямаше място, защото там спяха децата, а на Фремънт нямаше да му е приятно да отстъпи леглото си на Слейд и да спи на пода. С Рейчъл не можеха да се сменят, защото с дървения си крак дядото не можеше да се качва по стълбата.

— Аз ще се опитам да кача Слейд, госпожице Рейчъл — предложи Поук.

— Не — поклати глава Рейчъл. Тя се боеше, че напрежението ще е прекалено голямо за стария ратай. — Боя се, че дори за тебе ще е много тежък, можеш да се подхлъзнеш, да се нараниш, и тогава какво ще правя без теб? Не, ще трябва да отидеш да помолиш Гюс — каза тя неохотно. — Само той е достатъчно силен, за да качи Слейд.

Няколко минути по-късно чернокожият се върна заедно със шведа, който вдигна, без дума да каже, Слейд на рамото си и го качи по стълбата, а после го сложи внимателно върху леглото, както му нареди Рейчъл.

— Благодаря ти, Гюс — измърмори тя, засрамена от държането си преди малко. Разбираше, че шведът не е наранил нарочно Слейд Меверик и че сега искрено съжалява. — Много ти благодаря за помощта, особено след всичко, което ти изприказвах преди малко. Държах се ужасно и те моля да ме извиниш.

— Аз трябва да ти се извиня. Не исках отново да ти създавам неприятности, наистина не исках и да причинявам болка на Слейд. Но той така ме вбеси, че загубих самообладание. На всичкото отгоре строших и новия ти стол. — Гюс помълча малко, а после попита: — Мислиш ли, че ще се оправи?

— Надявам се — отговори тихо Рейчъл. После седна на ръба на леглото и сложи на нощната масичка шишето с карболова киселина и легена с топла вода.

Потопи в легена кърпа, изстиска я и се залови да чисти внимателно раните на Слейд, отмяташе встрани черните му къдрици, за да разбере сериозни ли са раните по главата му.

— И аз се надявам — каза Гюс. — Той се би честно, като мъж. Сигурен съм, че е добър човек, иначе… иначе ти нямаше да го харесваш. Струва ми се, че… че ти си се влюбила в Слейд, прав ли съм, Рейчъл? И съм много тъжен… сърцето ми се свива, защото ти не ме… обичаш, но аз… аз те обичам и не искам да те направя нещастна. Ако, ако Слейд Меверик те направи щастлива и аз ще се опитам да бъда щастлив, заради тебе, Рейчъл. Та, да знаеш, че като дойда другия път, ще дойда вече само като приятел. Разбира се, ако… ако не си престанала да ме обичаш даже само като приятел…

— Разбира се, че те обичам! — възкликна тихо Рейчъл със сълзи в очите, защото беше трогната от думите на шведа, изречени явно с толкова усилия. Тя стана, сложи ръка върху неговата. — Надявам се, че ти ще си винаги мой приятел, Гюс — каза тя сериозно.

Той я гледаше известно време е разкривено от болка лице. После каза с тъжна усмивка:

— Ти си единственият човек, който винаги ме нарича Гюс.

След това се обърна и си тръгна. Рейчъл гледаше тъжно подире му. После се обърна отново към Слейд и продължи да промива раните по главата му. Едната беше доста дълбока и тя си помисли, че навярно от нея беше загубил съзнание.

Рейчъл знаеше, че никога няма да забрави как Слейд лежеше неподвижен на земята. Цяла ужасна вечност беше сигурна, че е мъртъв, сигурна, че и нейното сърце ще спре да бие. Беше обзета от една единствена мисъл: — Божичко, мили боже, не позволявай той да умре. Ще направя каквото поискаш, само го върни към живот. Облекчението й беше безгранично, когато разбра, че Слейд Меверик още диша. Непозната безмерна радост я обзе, последвана от ужасната, истерична омраза към Гюс, към злодееца. При спомена за всичко това трябваше да се замисли и върху думите на шведа: — Струва ми се, че ти си се влюбила в Слейд…

Истина ли е? — запита се Рейчъл и усети как сърцето и се разтуптя. Наистина ли беше влюбена в Слейд Меверик?

Не можеше да си представи нищо по-лошо, защото той положително нямаше да отвърне на любовта й, нещо повече, щеше да реши, че това е не само забавно, но и достойно за съчувствие. Рейчъл знаеше, че няма да го понесе. Не, не, тя не го обича, самата мисъл е просто смешна. Гюс просто е стигнал до погрешно заключение.

Въпреки това тънките ръце на Рейчъл трепереха, когато отвори шишето с карболова киселина, изля върху чиста кърпа няколко капки и се залови да дезинфекцира раните на Слейд. После взе от нощното си шкафче ножица, игла и здрав конец, отряза няколко къдрици и заши дълбоката рана на главата му. Радваше се, че е в безсъзнание и не усеща болката.

После стана и при това движение отрязаните къдрици паднаха на пода. Тя импулсивно се наведе, вдигна ги и ги пъхна в джоба на престилката. После взе замърсените кърпи и легена и слезе по стълбата. Ева и Сюзън, които бяха сготвили в нейно отсъствие вечерята, тъкмо слагаха масата.

— Рейчъл, как е Слейд? — попита Фремънт, седнал до печката.

— Като се изключи една дълбока рана на главата, която трябваше да зашия, другото не е опасно — отговори тя. — Но се боя, че има силно сътресение на мозъка и още е в безсъзнание. В момента не мога да направя за него нищо друго, освен да го държа на топло, докато дойде в съзнание и да се надявам, че няма да го втресе.

Тя отвори вратата, за да плисне кървавата вода от легена, а после го изми старателно на кухненската чешма. Качи се на малка стълба, избра няколко снопчета от билките, които висяха от гредите, счука ги в хавана и ги накисна в легена с вряла вода. Взе чисти кърпи и ги качи заедно с легена в спалнята си.

Рейчъл събу ботушите и чорапите на Слейд, покри го и сложи ръка на челото му: то беше хладно и тя се поуспокои. Въпреки това потопи кърпа в топлата отвара, изстиска я и я сложи на челото му.

Дълго след като всички в къщата си бяха легнали, Рейчъл продължи да будува до леглото на изпадналия в безсъзнание мъж. Беше слязла само за малко долу да хапне от вечерята, която Ева й беше приготвила и да налее прясна отвара. Най-сетне след дълги часове Слейд отвори очи и хвърли на меката светлина на лампата недоумяващ поглед върху лицето й, което тъкмо се навеждаше към него, докато тя сменяше кърпата на челото му.

— Рейчъл? — прошепна той, объркан, след няколко секунди.

— Да — каза тя и въздъхна облекчено, че я е познал. — Как се чувстваш, Слейд?

— Ами, като… да съм умрял… и да съм на небето. Помислих си за миг, че ти си… че си ангел. — Можа дори да се усмихне, но веднага изпъшка и докосна предпазливо дълбоката рана, която Рейчъл беше зашила и която се беше подула като гъшо яйце. — О господи! Ама това… се… казва удар! — Бива си го наистина тоя Гюс. Сигурно… не трябваше… така да го ядосвам.

— Наистина — скара му се тя меко. — А сега се опитай да не говориш повече, Слейд. Необходимо ти е спокойствие. Искаш ли да ти донеса нещо?

— Само глътка вода.

Рейчъл му наля чаша от гарафата на нощната масичка и му помогна да изпие няколко глътки. След което той пак се отпусна върху възглавницата и веднага заспа. Но този път беше здрав сън и тя докосна още веднъж челото му, което си оставаше хладно. Сътресението на мозъка очевидно не е било чак толкова силно, колкото се боеше. Един-два дена почивка щяха да го изправят отново на крака.

Рейчъл беше капнала, но понеже се боеше, че Слейд може да се събуди жаден и да не разбере къде е, предпочете да остане до него. Както беше обичай в прерията, когато леглата не достигаха, тя сложи в средата на широка та си постеля една възглавница, за да я разделя от Слейд Меверик, после си легна, облечена, откъм нейната страна, убедена, че в това няма нищо непристойно.

Въпреки това изпитваше странното чувство, че споделя леглото си със Слейд, сякаш са женени и доста време не можа да се отърве от мисълта какво ли щеше да е, ако беше истина. Изчерви се, защото знаеше, че нямаше само да спи в общото им легло, но да върши и други неща. Беше сигурна, че Слейд е мъж, който би си искал правата, щом му скимне. Мъж, комуто нищо не пречи да целува без съгласието й млада жена, за която не е сгоден, сигурно нямаше да се съобразява дали го е дала собствената му съпруга. При тази мисъл сърцето й взе лудо да бие. Неволно се питаше как ли ще се държи, ако Слейд поиска не само да я целува? Дълбоко в нея пак се пробудиха, неповикани, разтърсващите чувства, които вече бе изпитала веднъж и които караха цялото й тяло да се гърчи от желание.

Изведнъж си представи как Слейд се събужда през нощта, разбира, че са в едно легло, отмества възглавницата, притиска я, въпреки нейните протести, към леглото и страстно я люби. Срамуваше се от лошите шеги, които й играеше собствената й фантазия. Нещо с нея не е наред, щом може да си представя подобни сцени и дори да желае те да са действителност. А че го желаеше, в това Рейчъл вече нямаше съмнения.

Цялото й тяло пламтеше от срам и от някакво още по-тъмно, примитивно чувство, което не искаше да си признае. Дишаше учестено, но тихо, от страх спящият Слейд да не се събуди, да не прочете някак мислите й и да задоволи тук и сега срамното й желание.

Но Слейд Меверик, който положително с най-голямо удоволствие би заситил желанието й, продължаваше дълбоко да спи и изобщо не подозираше за присъствието на Рейчъл в леглото. Едва на разсъмване, когато отвори бавно очи и почна постепенно да проумява къде е, забеляза, че тя лежи до него. Без да обръща внимание на болките в главата, ухилен при вида на възглавницата помежду им, той се вдигна на лакът и мълчаливо я загледа. Тя спеше много дълбоко и в сивкавата светлина на разсъмването изглеждаше толкова млада и невинна. Лицето й беше обрамчено от кичурите, които се бяха измъкнали от кока. Устните й бяха полуотворени, гърдите й се повдигаха и отпускаха леко при всяко бавно и спокойно вдишване и издишване.

Значи това щеше да означава да се събужда всяка сутрин редом с нея. Мисълта дойде неканена. Хъм, можеше да имаш и много по-малко късмет, Слейд — реши той.

Хвърли поглед към дръпнатото перде на таванчето, а после надолу, към вътрешността на къщата. Фремънт не се виждаше никакъв, но Слейд го чу да хърка в малката стаичка под таванчето. И децата още спяха на пода и положително нямаше скоро да се събудят. Слейд протегна внимателно ръка над възглавницата, много бавно, за да не изскърца пружината на леглото и да не събуди Рейчъл. После се наведе над отпуснатото й в съня тяло и целуна сладката й, нищо не подозираща уста.

(обратно)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Рейчъл сънуваше. Знаеше, че сънува, защото Слейд я целуваше, а тя отговаряше на целувката му, отваряше му с наслада устните си, протягаше към него ръце, искаше всичко, което той можеше да й даде и дори повече.

В съня той се навеждаше над нея, мускулест крак покриваше бедрата й, а езикът му ближеше нежните й устни, после той ги разтвори и се заразхожда из податливата мека вътрешност на устата й. Езикът му потъваше все по-навътре в нейната тъмна, влажна и сладка като мед уста, кръжеше, ближеше, пиеше меда, проникваше жадно във всяка ниша, сякаш се боеше да не изгуби та макар и една единствена сладка капка.

Докато устните му поглъщаха нейните, в Рейчъл се пробуди набъбналата пъпка на страстта, сякаш той беше пролетното слънце, което я събуждаше с топлината си, а тя напъпил цвят, който отчаяно иска да се разтвори. Изпита страстно желание, което нарастваше с всяка негова пламенна целувка. Той я целуваше все по-силно, дъхът му се сля с нейния, устата и езикът му бяха като нажежено желязо, което й налагаше отпечатъка си и дълбоко в себе си Рейчъл знаеше, че го желае…

Езикът му се сля с нейния, заобвива се около него. Сега и нейните зъби се впиваха в устата му, както неговите се впиваха в нейните уста. Усети, че й се завива свят. Силата на изживяването нарасна, когато той заби внезапно зъби в долната й устна и я разкървави, а тя усети горчивосладкия вкус на мед и сол. Болката и насладата я изпълваха цялата, засилваха желанието й да го има, докато той целуваше яркочервената роса по устните й.

— Това беше заради плевнята — измърмори Слейд, без да се откъсва от устните й. — А пък това… това си е за мене, понеже те желая… Божичко, как само те желая!

Това е сън, увещаваше се Рейчъл, когато усети устните му отново да вземат нейните. Да, да, чудесен, красив сън, породен от странните чувства, които ме измъчват откакто той е тук. Толкова силно съм го желала, че сега сънувам, че е действителност. Но не бива да се притеснявам, защото не е нищо повече от сън.

Спокойна, че не няма защо да се замисля за безсрамното си поведение, тя се вкопчи като удавница в него и изпита удоволствие от допира на гладкия му гол гръб под нейните ръце и от начина по който силните му мускули се изпъваха под пръстите й, докато ги прегръщаше и галеше. Най-сетне можеше и тя веднъж да не укротява чувствата си, да го целува и гали без да мисли, да го прегръща както го беше желала, дълбоко в себе си, от първия миг, в който го видя. Сега най-сетне си го позволяваше.

Езикът му изследваше нахално устата й и тя усети тръпки на ужас по гърба си. Защото й се стори, че той иска да я целува до края на света, да изсмуче душата й от тялото, а после да я захвърли. Устните му се плъзнаха по бузата й до слепоочието, чак до косите. Дъхът му топлеше кожата й, караше я да се разтапя от удоволствие, а през тялото й сякаш мина ток, когато той ухапа леко ухото й. Той й шепнеше думи на страст и копнеж, думи, които тя едва чуваше и само наполовина разбираше, обзета от поглъщащите я бурни чувства, които бушуваха в тялото й, отнасяха я като могъщ ураган.

Пръстите му потъваха в косата й, издърпваха фибите и ги разпиляваха по пода, както беше попилял по вятъра присъщия й здрав разум. Дългата й руса коса вече обвиваше, освободена, и двамата, на лунната светлина, проникваща през малкото прозорче, тя беше като сияен, изтъкан от злато воал. Слейд поемаше дълбоко дъха на люляк, който се излъчваше от кожата й, заравяше лице в разкошната й коса, галеше кичурите, полепнали по устните, обвили шията й.

— Рейчъл, Рейчъл… любима — шепнеше той.

Устата му оставяше огнена диря по шията й, караше я да трепери от възбуда и страх, когато ръката му се сключи около тъничкия й врат и го стисна властно, преди да почне да разкопчава едно след друго копченцата на роклята й. Беше толкова сръчен, че Рейчъл почти не забеляза какво прави. Знаеше само, че никога досега мъж не бе събуждал в нея подобни чувства, диви и страстни като вятъра. Изведнъж й се стори, че той единствен може да ги обуздае, да успокои мъчителната болка, която я терзае, да свали бронята около така дълго потисканите й чувства.

Чак когато Слейд дръпна разкопчаните страни на корсажа й, когато посегна нетърпеливо към презрамките на ризата, Рейчъл изведнъж се събуди. Най-сетне разбра, че не е сън, а действителност. Изпъшка от ужас и сигурно би извикала, ако Слейд, забелязал внезапната промяна, не й беше затворил устата.

— Шшт — прошепна той предупреждаващо. — Или искаш да събудиш цялата къща, та да ни сварят тук заедно в леглото?

Тази мисъл накара Рейчъл да се вцепени от ужас. Тя поклати глава, а тялото й продължаваше да трепери, преливащо от усещанията, които бе взела за сън.

— Тогава кротувай! — изсъска Слейд и махна ръка от устата й.

Рейчъл се опита да извърне глава, да го отблъсне, но той беше толкова силен. Той сграбчи разпилените й коси и накара потръпващите й устни да се покорят на желанието му, тялото му я притискаше към мекия пухен дюшек, отнемаше й всяка възможност да избяга.

— Не се противи, миличка — мърмореше той, докато ръката му се спускаше по врата й и развързваше презрамките на ризата. — Нали знаеш, че и ти ме желаеш не по-малко, отколкото аз тебе.

— Не е вярно — изпъшка тихо Рейчъл. — Не е вярно. — Но тя знаеше, че лъже, знаеше го и той.

— А защо бие толкова силно твоето сърчице? — подигра й се тихичко той, преди да обладае отново устните й и да задуши отговора.

Докато я целуваше, ръката му се плъзна под ризата и тя изстена, когато той хищно награби кръглата, гола, напрегната от желание гърда. На Рейчъл й секна дъхът, когато ръката му се плъзна нежно, но изкусно по меката, наляна пъпка и превърна пламенната й страст в непоносима болка. Палецът му описваше с наслада кръговидно движение около тъмната пъпка, силно набъбнала и корава. Вълни на екстаз заливаха сега тялото й като водопад от искри. Тя трепереше цялата.

Пръстите й се заровиха от само себе си в гъстата му черна коса. Ръцете и обвиха по-яко врата му, за да го приближат още повече, а устните му се разхождаха сега по шията й, отметната назад в порив на неописуема наслада. Той я обсипваше с целувки, хапеше нежните й рамене и караше тялото й да трепти като от електрически удари. Със сладостно удоволствие ближеше езикът му потта във вдлъбнатинката между гърдите, а после устните му всмукаха розовата пъпка, станала корава от милувките му.

Рейчъл изстена, когато той засмука жадно малките твърди пъпки, усети как в корема й се разлива топлина, миг по-късно изместена от нарастващата болка между бедрата. Болката стана мъчителна, някаква непоносима празнота я измъчваше и крещеше, настояваше да бъде запълнена. Коравият член на Слейд се притискаше през роклята към бедрата й. Искаше й се да изкрещи, да го по моли да уталожи болката й, но не смееше и можеше само да мята безмълвно глава от една на друга страна и да хапе устни, когато зъбите му се впиваха в пъпките на гърдите й, а нажеженият му език лакомо ги ближеше.

Рейчъл разбираше, че само след няколко мига тя ще се отдаде доброволно и дори с радост на този скитник, подмамена от непрекъснатите му пламенни милувки. Само гладният плач на малкия Тобиас се оказа в състояние да й върне разсъдъка.

— О! — изхлипа тя тихо и разочаровано, когато го чу. А после още веднъж, по-високо, по-силно и с широко отворени очи: — О-о!

Когато погледите им се срещнаха и той също се върна към действителността, Слейд изруга тихо, после по-високо и я пусна бавно и колебливо от обятията си. Продължи да ругае и докато се изтърколи на своята половина на леглото и върна възглавницата на предишното й място, а Рейчъл връзваше в това време, объркана и забързана, презрамките на ризата и закопчаваше роклята, готова да крещи от ярост, че е станала изведнъж толкова несръчна. Скочи от леглото, грабна четката, прокара я бързо по разрешената си коса, бързо я заплете. Не се решаваше да погледне Слейд в очите и се спусна бързо по стълбата, за да вдигне плачещото дете от сандъка му.

— Тихо, тихо — опита се тя да го успокои. — Не плачи, ей сега ще ти напълним коремчето.

Изтича навън, изтегли от кладенеца кофата, в която предишната вечер беше пуснала да изстива шише козе мляко. Извади шишето, върна се в къщата, разрови жаравата в печката, хвърли малко сух биволски тор и сложи млякото и вода да се греят. След малко Тоби вече гукаше доволен, докато Рейчъл го люлееше на ръце.

Междувременно взеха да се събуждат и да се протягат сънливо и другите деца, шум долиташе и откъм стаята на Дядо й.

Тъкмо навреме! — мислеше си Рейчъл. Тя още дишаше тежко и беше съвсем объркана, лицето й пламтеше, сърцето й туптеше в гърлото от срам за онова, което щеше да се случи, ако Тоби не си беше поискал закуската.

По дяволите! Сега ли трябваше да се разреве! — мислеше си ядосано Слейд.

После се ухили. Кой знае, нежеланото прекъсване може да беше дошло тъкмо навреме. В противен случай можеше да стане още по-тягостно, защото само след броени минути той щеше да запретне фустите на Рейчъл и да я обладае тук, на таванчето. И ако ги бяха спипали… можеше да е сега, с нечий револвер, опрян в гърдите му, на път за църковния олтар. Ех, не че щях кой знае колко да се оплаквам — заключи Слейд, след като хвърли поглед към Рейчъл, която вече усърдно шеташе из къщата.

Божичко, колко хубава беше! Сладка и топла като котенце, въпреки острите нокти и зъбки, а зад студената външност се криеше същинско съкровище от сластолюбие, което само чакаше да бъде открито. Бавно, но сигурно, тя свикваше с него и все повече му се доверяваше, как иначе щеше да му позволи всички волности тази сутрин? Беше само въпрос на време и тя щеше да му принадлежи.

И какво тогава? — запита се Слейд. Тя не е от жените, които се дават толкова лесно. Ще иска да се оженят, ще иска да има дом и деца и ги заслужаваше. Ако я обладая, а после не се оженя за нея, ще погубя живота й. Но аз не съм толкова коравосърдечен и зъл. Терез е мъртва и погребана. Тя никога вече няма да ми принадлежи. Но аз съм жив, а също и Рейчъл…

Рейчъл щеше да му е добра съпруга, въпреки острия език, въпреки избухливостта. След дългите седмици, прекарани заедно, беше вече сигурен, че е така. Беше привлекателна, интелигентна, чувството й за хумор му допадаше, беше работлива, грижовна и поемаше върху плещите си повече отколкото й се полагаше. Освен това в нея имаше нещо диво, земно. Възхищаваше го силната й връзка със земята, сякаш й беше дадено да разбира езика на първичните елементи, да разговаря с тях. В много отношения беше като вятъра, духащ над прерията, ту нежен, ту буре носен, но винаги трудно уловим. Дълбоко в нея спеше сладострастие и жажда за наслада, Слейд го долавяше и инстинктивно, въпреки опитите й да ги потиска. Беше примамлива смесица от наивност и опитност, наполовина дете, наполовина жена, очакваща със затаен дъх да се раз гърне докрай. А той жадуваше да й помогне да го стори.

Той я желаеше, тя беше предизвикателство за него. Желаеше я от мига, в който я беше видял, ръцете го сърбяха да смъкне строгите й дрехи, да освободи налятото тяло и сладострастната жена, които, не се съмняваше, бяха скрити под тях и да й обясни какво значи да притежаваш един мъж. Изглежда подсъзнателно отдавна искаше да се ожени за нея, иначе защо щеше миналата вечер отново да я дразни с полуобещания, защо беше положил толкова усилия да разкара Гюс. Значи мисълта, че може да се ожени за нея трябваше само да го радва.

Тъкмо обратното, тази мисъл го натъжаваше, защото изведнъж осъзна, че, за разлика от Гюс, не може да й предложи нищо освен самия себе си. Нямаше нищо освен един кон, седлото и чифт колтове „Пийсмейкърс“. Сайприс Хил, имението, което трябваше да получи, ако баща му не го беше лишил от наследство, и без туй беше конфискувано от победителите, заради неплатени, наложени от тях високи данъци.

Макар да беше строил седмици наред къщата на Бийчъм, сякаш вдигаше своя, този дом принадлежеше по закон на пияницата Джонатан, който се губеше кажи — речи денонощно в Дилейно. Като попривърши най-тежката работа по къщата и плевнята, Слейд се отказа от намерението да връща зет си в правия път. Не изключваше Бийчъм да е проиграл междувременно имението на карти, да го е заложил или продал. Все още вярваше, че Джонатан не е толкова коравосърдечен, та да остави осемте си деца без покрив, въпреки че след смъртта на Индия изобщо не се грижеше за тях, сигурен, че Рейчъл го прави вместо него.

Тъй или иначе си оставаше факт, че имението е на Бийчъм, а не на Слейд.

При това положение как да иска от Рейчъл да го обича и да се омъжи за него, та нали не можеше нищичко да й предложи? Тя притежаваше повече от него. Ферма и добитък. Освен това, благодарение на дядо си и на Поук, можеше да мине и без неговата помощ, въпреки че не криеше — радваше се, когато я получаваше.

Гюс можеше да й предложи поне десет пъти повече, но тя въпреки това не желаеше да се омъжи за шведа. Как ли изглеждаше, в такъв случай, в очите й един скитник? Такива, каквито бяха сега, обстоятелствата не говореха в негова полза.

Слейд помнеше добре какво бе казала Рейчъл. Помнеше какво заяви онази нощ, когато се опитаха да заловят крадеца Рей Крипън. Тогава му довери мечтата си да уголеми малкото стадо. Може и да не беше шега, когато заяви, макар и с ирония, че изисква от претендента за ръката й да докара стадо от петстотин глави. Защо не приеме, че го казала съвсем сериозно.

На Слейд му стана пределно ясно, че трябва незабавно да предприеме нещо, ако иска да спечели Рейчъл Уайлдър за себе си. В това, че я желае, вече не се съмняваше нито за миг. Беше му дошло до гуша от проститутки, които държаха на него точно толкова, колкото и той на тях. Сега желаеше в леглото под него да е Рейчъл, русокоса и гола, искаше тя да му се отдаде с топлина, и радост, да го поеме дълбоко в себе си. Ако му беше съпруга, можеше да я обладава когато и колкото пъти пожелае. Такава перспектива му харесваше. Е да — помисли си той, женитба е решението на проблема.

Въпреки настойчивите протести на Рейчъл, Слейд реши да стане от леглото и да отиде в града. Излъга, че има само леко главоболие, пък и си беше кажи-речи така. Чувстваше се само малко замаян, както някога, през бурната си младост.

Рейчъл беше все още твърде развълнувана от онова, което се случи горе в спалнята и се зарадва, че той няма да лежи целия ден тук и да чака тя да го обслужва, но продължаваше и да се тревожи за него. Подутината беше понамаляла, но още беше като кокоше яйце, лявото му око беше синьо, устната спукана, от кръста нагоре беше целият в рани и синини. Според нея беше все още тежко болен и не вярваше, че е редно да става.

Но беше безсилна и да го върже за леглото, наложи се да го пусне да върви, с надеждата, че ако из пътя му стане лошо и падне от коня, някой добър човек ще го намери и ще го доведе в къщи.

Когато той препусна след закуска към Уйчито, Рейчъл се върна в спалнята, за да се измие и да смени дрехите, с които беше спала. Докато сваляше престилката, откри в джоба й къдриците на Слейд. Извади ги бавно и ги допря, без да се замисля, до устните си. Черните като катран къдрици бяха меки и ухаеха на мащерка, дъхът, който излъчваше кожата на Слейд. Погледът й спря на леглото, което той беше оправил и в което беше лежал върху нея само преди няколко часа, в което страстно я беше целувал и реше притискал пламтящата си уста към гърдите й.

При този спомен лицето й пламна. Тялото й гореше като в треска. Седна на ръба на леглото и зарови лицето си в ръце. Какво прави той с мене? — попита се, разплакана и смутена. Никога не се беше чувствала толкова объркана, разкъсана между строгите си разбирания за морал и срамните чувства, за чието съществувание не беше и подозирала.

Рейчъл разбираше, че след онова, което се случи тази таран, една достойна за уважение жена трябва да изпъди Слейд Меверик от дома си и повече да не го вижда. Но как да го обясни на дядо си и на Поук, които го уважаваха и се радваха на присъствието му. За разлика от нея, всички в този дом обичаха Слейд, всички имаха чувството, че той от край време живее тук и е едва ли не е член на семейството. Дядото и Поук щяха да се почувстват дълбоко обидени и дори ужасени, ако разберяха как е лежала под този мъж и колко близо е бил той до нея. Положително щяха да се опитат да го принудят да се ожени за нея, след което той пък сигурно щеше да я бие.

Но още по-ужасно беше чувството на празнота в корема й, което възникваше при мисълта, че той може да изчезне завинаги от нейния живот. Изведнъж се вслуша в себе си и разбра, че Гюс е разгадал тайната на сърцето й, това, което отдавна знаеше, но досега все не искаше да признае: тя беше влюбена в Слейд Меверик.

А това… това си е за мене, защото аз те желая… божичко, как само те желая!

С тъга и копнеж си спомняше думите на Слейд, когато я взе тази заран в силната си прегръдка. Да, знаеше че го привлича. Беше мъж с плътски желания и, както подразбираше, вече доста време не бе имал жена, по всяка вероятност откакто беше пристигнал преди няколко седмици в Уйчито. Но дали беше само това, дали мислеше само как да си прекара времето, или я съжаляваше? Защото за любов или женитба не беше споменавал ни дума.

Рейчъл стана, посегна, дълбоко разстроена и извади от ковчежето върху нощната масичка златния медальон. Отвори мъничката ключалка, вдигна капака и сложи грижливо, с плувнали в сълзи очи, черните къдрици на Слейд до тези на любимите си родители. Дори да й беше писано това да е единственото, което ще притежава от скитника, дори ако всички желания и мечти, изпълващи сега гърдите й, останат неосъществени, една частица от него щеше да остане запазена в този медальон, сякаш изсушено цвете между страниците на нейните спомени.

Ако й е писано, ще живее само с това до края на живота си. По бузата й се отърколи сълза, защото знаеше, че може би наистина няма да го види никога вече.

(обратно) (обратно)

КНИГАТРЕТА AD ASTRA PER ASPERA

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Уйчито, Канзас, 1875

Щом стигна в града, Слейд намери мис Корбет, за да говори с нея. Зад пансиона, в който живееше учителката беше и съборетината, в която тя преподаваше. Слейд искаше да види и училището. Дървената сграда наистина се нуждае от ремонт, обясни му мис Корбет, но въпреки това не е в онова окаяно състояние, в което са другите къщи, служещи за училища. С мизерните средства, които отпускаше училищната управа, тя се бе постарала да приведе помещенията що-годе в ред, а това съвсем не беше лесно.

— Не се съмнявам, че сте направила всичко, което е по силите ви, госпожице Корбет — съгласи се Слейд. Тя му допадна, въпреки че правеше впечатление на малко грубовата и недодялана. Убеден беше, че под непривлекателната външност тупти добро и смело сърце. — Та, значи, тук би трябвало да идват децата, нали? — попита той.

— Да, господине, а за голямото междучасие на разположение им е целият двор. Госпожа Гинти, вдовицата, на която принадлежи пансионът, беше така любезна да ни разреши да сложим там люлка за децата, а имат и достатъчно място да играят на топка и да скачат на въже. Можем наистина да сме щастливи, защото повечето училища в града са без двор, където децата да се налудуват до насита.

Слейд разбра, че госпожица Корбет учителства в Уйчито от основаването на града. Заплатата й беше двайсет и пет долара на месец. Договорът й изтичал в края на април, но положително щял да бъде подновен, защото добрите учители били рядкост в Уйчито. Броят на децата на училищна възраст бил толкова голям, че класните стаи не достигали и затова паралелките били огромни, макар да било взето решение деца под шест години да не се допускат. От друга страна пък учениците не посещавали редовно занятията, особено по време на сеитба и жътва. Госпожица Корбет заяви, че проявява разбиране, защото знае, че по това време децата трябва да помагат на родителите си.

— И все пак, ще се съгласите, господин Меверик, че дори такова, повече или по-малко ограничено образование, е по-добро от никакво, нали така?

— Напълно сте права — съгласи се Слейд. — Откога бихте могли да приемете моите племеннички и племенници, госпожице Корбет?

— Колкото по-скоро почнат да идват, толкова по-добре, господин Меверик, — отвърна тя. — Нашата мизерна сграда е претъпкана, но за деца, които наистина искат да научат нещо, винаги ще се намери място.

— Тогава ще докарам моите племеннички и племенници утре заран точно в осем часа. Довиждане, госпожице — свали учтиво шапката си Слейд.

— Желая ви приятен ден, господин Меверик и ви благодаря. — Госпожица Корбет, която беше получила, очевидно, възпитание не по-лошо от това на Рейчъл, му стисна ръка. — Вече се радвам, че ще мога да уча децата на семейство Бийчъм, — добави тя.

След като уреди всичко това, Слейд отиде да обядва в хотел „Юг“. После препусна към фермата на Густав Оксенбърг, където, след известно мълчание, двамата решиха да забравят сбиването и не само да си помогнат взаимно да изорат и засеят, но да свършат тази работа и във фермата на Рейчъл. След като отдадоха дан на учтивостта и на деловите взаимоотношения, шведът, осведоми, гордо усмихнат, Слейд:

— Получих днес писмо от старата си родина. Добри приятели на семейството ми ще пристигнат скоро в Уйчито, най-късно след три-четири месеца. Познавам ги от времето, когато бях в Швеция малко хлапе. Те имат три чудесни, яки момчета — Ерик, Педер и Харалд и една дъщеря, Ливия. Когато потеглих за Америка, Ливия беше луничаво момиченце, но вече е пораснала. Не зная дали е омъжена и дали ме помни — запита се той на глас, а после се изчерви, защото осъзна колко предателски спрямо Рейчъл звучат въпросите му. Затова обясни: — Ние с Рейчъл решихме да бъдем занапред само приятели.

— Мисля, че така ще е най-добре, Гюс — засмя се Слейд Меверик и потупа шведа по рамото. — Пък и кой знае, може твоята Ливи да не от онези жени, които настояват годеникът да има в обора си петстотин глави добитък.

— Е, аз не вярвам, че Рейчъл не иска да се омъжи за мен само защото в ливадите ми не пасат петстотин глави добитък! — възкликна Гюс.

— Сигурно не — ухили се Слейд. — Но съм почти убеден, че това е причината, поради която няма да иска да се омъжи и за мен, та ако ще да я моля на колене.

— А ти имаш ли намерение да я молиш? — попита недоверчиво шведът. Много искаше да е сигурен, че този майстор на пистолетите има сериозни намерения за Рейчъл.

— Всяко нещо с времето си, Гюс — отвърна му Слейд. — Всяко нещо с времето си. Трябва най-напред да оправя някои неща и тогава ще те поканя за шафер, обещавам ти.

— И внимавай, дръж си на думата, Слейд — засмя се Гюс, но не можеше да има съмнение, че е повече от сериозен. — Рейчъл е чудесна жена и заслужава свестен съпруг. Бъди й добър мъж, ако не искаш следващия път наистина да ти пробия черепа, разбра ли ме?

— А не, покорно благодаря. Честно слово, един път ми стига — заяви Слейд и поразтри цицината на главата си. — Кълна ти се, че ще се държа добре с нея, Гюс, пък в противен случай, нали знаеш къде можеш да ме намериш.

— Разбира се, но пак повтарям, не забравяй какво съм ти казал!

— След удара, който ми стовари, едва ли ще го забравя толкова скоро. Но ще те помоля за една услуга Гюс — ухили се Слейд и се извърна още веднъж в седлото. — Не ни подарявай за сватбата столове. — Докато шведът успее да каже нещо, скитникът вече беше пришпорил коня. Преди да изчезне на хоризонта, успя да извика през рамо: — Бъди щастлив с твоята Ливи!

Посещението при Гюс напомни на Слейд, че Рейчъл все още няма приличен стол. Затова препусна обратно към Уйчито, накупи голямо количество припаси за семейство Бийчъм, а част от останалите пари похарчи за нов стол. Нареди нещата да бъдат доставени във фермата късно след обяд. После се запъти към канцеларията на адвокатите Етууд и Литъл, която напусна след повече от час с два документа в джоба. Сега вече можеше да поеме към Дилейно, за да потърси там Джонатан.

Кварталът на червените фенери беше най-мръсният в целия град, който въпреки разрастването си и бързия напредък, целият беше порядъчно мръсен. Растеше, изглежда, толкова бързо, че управниците не насмогваха на проблемите. Както в цяло Уйчито, така и в Дилейно улиците бяха в катастрофално състояние, същински лабиринт от опасни ровове и ями, който се превръщани при всеки дъжд в кално блато. Огромни купища боклук се трупаха по тротоарите и при всеки порив на вятъра облаци прах се изсипваха върху къщите и магазинни

Поради липса на предписания, тротоарите бяха сковани от най-различни видове дърво и бяха целите в чворове, цепнатини и щръкнали гвоздеи, тук-там липсваха дъски. По издадените над тротоарите фасади висяха толкова много фирми, че не само измъчваха очите, но бяха и същинска опасност за невнимателните минувачи, които се удряха в тях. В този град и кучетата бяха същинска напаст, затова всеки собственик на куче трябваше да плаща от три до пет долара данък, а полицията преследваше наред с престъпниците и бездомните псета. По бреговете на притока имаше толкова много обори и кочини, че питейната вода беше ужасно замърсена (джелепите не случайно я наричаха „биволски чай“). Не беше рядко реката да влачи и труповете на умрели животни.

Както при данъка за училищата, пестеливите бизнесмени на Уйчито се бояха да не отблъснат с висок данък смет възможните инвеститори, затова се бореха с мръсотията точно толкова, колкото и с пороците и престъпността в своя град.

След залез слънце отваряха врати кръчмите, игралните домове и танцовите салони по двата бряга на Голям и Малък Арканзас и тогава в града пълновластни господари ставаха пиянството, хазартните игри, проституцията. Само в чертите на града, (без да се смята Дилейно), кръчмите бяха повече от петдесет. Всяка плащаше по двайсет и пет долара месечен данък. Бирата, която се сервираше в заведението на местния пивовар Вернер, имаше славата да е толкова силна, че някакъв полицай, след като изпил една халба, се прибрал в къщи с мастилница на главата, вместо с фуражката си.

Хазартът беше тук на не по-малка почит от пиенето. Дори Уайът Ърп си беше донаждал известно време полицейската заплата като крупие. Любимите игри бяха фаро, рулетка и покер. Проституцията беше забранена, но понеже местното началство получаваше най-редовно подкупи от всички по-известни проститутки в града, то наказваше, по ирония на съдбата, само курвите без постоянна клиентела. Всъщност с основание можеше да се твърди, че общо взето в по-голямата част от града проституцията беше не само позволена, но и насърчавана. Беше стигнало дори дотам, че когато няколко проститутки решиха да се надбягват посред бял ден голи от бардака си до Голям Арканзас, кметството на Уйчито забрани къпането в реката през деня и предложи за този род удоволствия да бъдат предпочитани нощните часове, та да не се шокират почтените обитатели на града. Докато търговията с говеда и биволи процъфтяваше и запразнили каубои и ловци пилееха пари с широка ръка и не рядко оставяха за няколко часа месечна заплата срещу малкото и твърде непривлекателни атракции, които предлагаше градът, Уйчито нямаше и да помисли да става по-чист.

Само през 1872 година през огромните оградени пасбища на града бяха прекарани осемдесет хиляди глави едър добитък, а депозитите в банките надхвърлиха 5,5 милиона долара, много повече отколкото в други градове на Канзас, някои три пъти по-многолюдни от Уйчито. През последните две години, заради общото лошо финансово положение на страната, както и поради нашествието на скакалците, доходите не бяха чак толкова високи, но донесоха въпреки това достатъчно добри печалби, за да може Уйчито да си остане царицата на търгуващите с говеда градове.

Що се отнася до бизоните, местната фирма „Хейс енд Бръдърс“ закупи само през първите три месеца на 1875 година кожи и козина за над петдесет хиляди долара и зае първо място сред търговците на кожи в Канзас. Дори кокалите се продаваха в Уйчито на цена от пет до десет долара тона и се откарваха с параходи най-често за Филаделфия, където ги превръщаха в торове. Много търсени бяха и бизоновите рога, които се продаваха по трийсет долара чифта. Те се експедираха с влакове за различни градове на изток, където от тях правеха ветрила и разни други неща. От остърганите от кокалите остатъци от кожа се произвеждаше лепило.

Беше повече от ясно, че продължи ли това избиване на бизоните с хиляди, те скоро ще изчезнат от прерията. Животновъдството и земеделието бяха бъдещето на Канзас и Рейчъл го беше разбрала. Но за да отглежда толкова добитък, колкото й се искаше, за да се занимава толкова нашироко със земеделие, на Рейчъл й трябваше земя, ужасно много земя. Онова, което притежаваше, беше крайно недостатъчно. Затова Слейд реши да купи земя, колкото й трябваше, за да реализира мечтите и надеждите си. Беше най-малкото, което можеше да направи, ако искаше да се ожени за нея. Знаеше, че засега поне може да й предложи все още твърде малко.

Чак по здрач Слейд успя да открие непрокопсания си зет, защото се оказа, че Джонатан е не в Дилейно, както бе предположил, а в Уйчито. Слейд много съжаляваше, че е така, защото макар местната полиция и да се появяваше, ако я викнеха, и в квартала на червените фенери, защото не разполагаше отвъд Голям и Малък Арканзас със законна власт, тя предпочиташе да си затваря там при нарушения и двете очи и тъкмо на това беше разчитал скитникът. За разлика от града, в Дилейно не беше забранено и носенето на оръжие, а Слейд бе решил, ако стане нужда, да подкрепи заканите си с двата „Миротвореца“. Сега можеше да се надява само, че заканите ще свършат цялата работа, защото в противен случай трябваше да напердаши Джонатан, с което рискуваше да се озове повторно в затвора.

Джонатан беше заседнал в кръчмата на Емил Вернер, „Лятна градина“, място толкова шумно и долнопробно, че дори собственикът си признаваше, че ще е добре в заведението му денонощно да има пазител на реда. Оркестърът беше толкова шумен, че „Уйчито Игъл“ публикува статия срещу тази безбожната дандания, непристойното поведение на посетителите и посетителките и безкрайните сбивания.

Джонатан седеше сам в един ъгъл, втренчил поглед в Полупразната бутилка уиски пред него. От време на време я надигаше за нова глътка, защото го мързеше да използува сложената до шишето чаша. Като видя, че някакъв човек се приближава към него, той се олюля на стола и се опита да се съсредоточи. Щом позна Слейд, лицето му помрачня.

— Главата си давам, че това е моят знаменит — хлъц — моят прочут шурей! — изрева той. — Брей, това пък какво значи? Насинено око, пукната устна. Изглеждаш, като да те е мачкал товарен влак, или нещо подобно. Какво се е случило? Да не би Рейчъл — хлъц — да те е докопала с точилката?

— Не — отговори ядосано Слейд. — Имах малко спречкване с Гюс Оксенбърг заради един стол. Впрочем това не те засяга. Имаш ли нещо против да седна, Бийчъм?

— Ние сме в свободна страна, нали така? Прави каквото знаеш. Само не ми казвай, че е вече сутрин! Дойдох преди малко — хлъц — по залез. Та не съм тук кой знае откога, нали? Е? Пак ли ще ми проповядваш трезвеност, Меверик?

— Не. За твое сведение, ако не си забелязал, отказал съм се да те превъзпитавам, Джонатан. От няколко дена насам за пръв път съм тръгнал да те търся.

— Брей! И какво искаш от мене, щом вече няма да ме караш да ти работя като негър на постройката?

— Искам да ми подпишеш един документ, Бийчъм, с който да стана законен опекун на моите племеннички и племенници и да получа всички произтичащи от това права.

— Ка-а-акво? — Джонатан се опита да се изправи на стола — напразен опит да си придаде по-достоен вид. Той присви недоверчиво очи. — А защо трябва да го направя? — попита язвително. — Все пак аз съм им баща, а не ти. Освен това, доколкото ми е известно — хлъц — още не съм умрял.

— Не си, но както си я подкарал, денят не е далеч, — процеди гневно Слейд. — Освен това си неспособен да се грижиш за тях. Изобщо не ти пука за горките деца и ти много добре го знаеш. Та преди да си хвърлил петалата, по добре ще е да сме уредили най-законно всичко в моя полза. Не желая да си имам неприятности с някакъв съд, който би се опитал да ми вземе децата, когато теб няма да те има.

— И защо така? Бъз те е, че законът може да не хареса майстор на пистолетите в ролята на опекун?

— Прав си — кимна Слейд, бръкна в джоба си и извади един от документите, с които го бяха снабдили Етууд и Литъл. Кимна на една от барманките и я помоли да донесе мастило и писалка. Когато те се появиха на масата, побутна листа към зет си: — Е, хайде, Бийчъм, подпиши! — каза той.

— Как изобщо ти е минало през ума, че ще го направя? — изсмя се Джонатан, отпи уиски от бутилката и избърса устни с ръкав.

— Ще го направиш, защото в противен случай ще те убия, Бийчъм — каза спокойно Слейд, а очите му заблестяха като синкава стомана.

Джонатан изсумтя презрително, а после избухна в смях.

— Трябва да съм по-пиян, отколко — хлъц — отколкото си мислех — каза той и удари по масата. — Понеже съм съвсем сигурен, че не виждам колана ти с пистолетите, Меверик. — Или си решил да ми прережеш гърлото с някое от тия мексикански търкала, дето ги носиш вместо шпори? Или ще ме пребиеш от бой с шапката си? — Подобна възможност накара Джонатан високо да се разсмее.

— Нито едното, нито другото. И нека липсата на оръжие по мен да не те лъже, Бийчъм, а знаеш ли защо? Защото за случаи като този нося в кончова на ботуша един ужасно симпатичен двустволен пистолет „Деринджър“ — излъга невъзмутимо Слейд. В момента го държа под масата, насочен право към корема ти — продължи той. — От това разстояние е просто невъзможно да не те улуча.

Джонатан се опули от уплаха, а надменният му смях веднага секна. Погледна боязливо към бара, сякаш чакаше някой да му се притече на помощ. После осъзна, че сред невъобразимия шум едва ли някой щеше да забележи, ако той падне мъртъв от стола. Облиза нервно устни и се усмихна пряко сила.

— Блъфираш, Меверик. Зная, че блъфираш и се опитваш да ме изиграеш, копеле проклето!

— Залагаш ли си живота? — провокира го Слейд и след кратка пауза му заповяда: — Вземи перодръжката. Бийчъм, преди да съм ти пробил дупка в стомаха!

След минутно колебание Джонатан хвана, псувайки писалката и надраска името си върху листа, без дори да си направи труд да прочете какво пише на него. Не искаше да се прости със живота си, колкото и жалък да беше, а най-малко заради куп според него ужасно неблагодарни, досадни хлапета. Беше им баща, но се радваше, че се отървава от тях. И без туй едва понасяше тези ревльовци. Бързо пропъди мисълта, че може да има някаква вина към децата си.

— Вземай! — Джонатан побутна писалката и листа към шурея си. — Тези неблагодарни копелета са вече твои! Вземай ги и пукни! А сега се разкарвай! Остави ме на мира! Хайде, остави ме най-сетне на мира!

— По-полека, Бийчъм. По-полека. Ще трябва да си уредим и сметките около строежа на къщата ти. — Слейд пъхна ръка в джоба си. — Ето ти квитанциите за всичко, което съм платил. А сега си искам парите, веднага и до пени.

Очите на Джонатан едва не изхвърчаха от орбитите, той пребледня, като зърна купчината сметки, които Слейд му пъхаше под носа. Не беше забравил също, че под масата има насочен срещу него пистолет.

— Ама, ама ти да не се надяваш случайно, че ще ти платя лайнените сметки! — изпелтечи той гневно. — От войната насам и на сън не съм виждал толкова пари. Пък и не съм те молил да правиш каквито и да било подобрения във фермата ми.

— Уф, колко жалко! — изръмжа Слейд. — Но аз направих подобренията, а ти ще ми ги платиш. И те предупреждавам, Бийчъм: Днес пръстите просто ме сърбят да напъна спусъка, да го знаеш! Тук е толкова шумно, че си залагам главата, никой няма да чуе изстрела на моя „Диринджър“. Той не гърми като „Миротворците“. Тоя прави само едно тихичко… бум.

В този миг на пияния Джонатан му се стори, че вече е чул изстрела и подскочи, ужасен. Загуби равновесие и се стовари на пода заедно със стола си. Още лежеше и пъшкаше, докато Слейд си запали пура и запуши с нескрито удоволствие. Миг по-късно, разбрал, че не е прострелян от куршум, Бийчъм се изправи с мъка на крака, вдигна стола и пак седна. Изпитаният ужас го накара да се почувства унизен и бесен, но и малко го отрезви. Гласът му беше вече много по-ясен, когато каза:

— Не беше никак смешно, Меверик.

— Не съм и искал да бъде. Е, хайде, дай си ми парите, Бийчъм.

— Ама нали ти казах, че… че нямам какво да ти дам. — Джонатан размисляше трескаво, но не намираше решение на дилемата. Изведнъж му хрумна нещо. — Защо не хвърлим едни карти? Друм, или покер? Една игра. Който спечели, получава всичко.

— Нали твърдеше, че нямаш пари? — попита Слейд и пое дим от черната си пура. — Какъв ще ти е залогът?

— Моята ферма — заяви Джонатан, посегна към уискито, но после отмести шишето. Изглежда, беше намислил нещо. — Вярно, че е ипотекирана — каза той, но все още струва поне колкото проклетите ти сметки. Ако спечеля, е ми ги дадеш и ще забравиш за тях, ако загубя, ще ти припиша фермата срещу тези квитанции.

— Звучи доста добре — съгласи се Слейд. Просто не можеше да повярва в късмета си. Зет му предложи онова, което беше намислил и той — да играят покер.

Поръчаха ново тесте карти. Момичето, което го донесе счупи печата и скъса лентата. Слейд му каза как да меси картите, как да цепи, а после да даде на всеки по пет карти. Слейд и Джонатан ги поеха и се спогледаха. Залогът беше предварително уговорен и не поставиха доуточнителни условия.

— Карти, джентълмени? — попита лаконично момичето изгледа нахално майстора на пистолети.

— Три — измърмори Бийчъм.

— Една — каза Слейд и се засмя в себе си, поемайки картата, която момичето му подаде — беше дама пика Добро предзнаменование. — Е, Бийчъм? Играй, или се предавай! Какъв ти е анонсът?

— Три еднакви — ухили се триумфиращ Джонатан и хвърли картите си на масата, сигурен, че е спечелил. — Аса! Виж ги и плачи, Меверик!

— Не тази вечер — каза тихо Слейд и изразът на лицето му накара Джонатан да усети как кожата му настръхва. — Първо правило на фермера: брой пилците, след като се излюпят. — И той хвърли спокойно картите си на масата, обявявайки: — Фул. Доколкото знам, той бие твоите три аса.

Сега Слейд Меверик извади от джоба си втория документ, съставен от Етууд и Литъл, и го хвърли на Джонатан.

— Струва ми се, че ми дължиш една ферма, Бийчъм — заяви той победоносно. — Подпиши над щрихирания ред и аз още утре заран ще съобщя за смяната на собственика.

— Копеле проклето! — изсъска, Джонатан, бесен от яд, когато видя документа. — Нагъл, подъл мръсник! Ти още с пристигането си искал да ми вземеш фермата, нали? А тази вечер си ме проследил като пес, за да ми я свиеш. Как иначе щеше да държиш готовите документи в джоба си, крадецо проклети? Не ти ли стигаше, дето ми сви децата? Но на тебе ти трябва и фермата, така ли? Само че аз няма да подпиша! Чу ли ме добре? Аз просто няма да подпиша проклетата хартия, гадняр с гадняр!

— Значи няма да си удържиш на думата, а, Бийчъм?! — попита Слейд с престорено дружелюбен глас. — Не е много разумно. Сигурно си забравил за моя малък „Диринджър“ под масата. Ако правосъдието разбере, че ти, страхливо псе, си се опитал да не си платиш дълга на карти, много се съмнявам дали ще ми сложат и парична глоба, задето съм те претрепал. Той си пое въздух и продължи: — Аз чакам, Бийчъм и пръстът ми на спусъка става все по-нервен. Размисли добре, а междувременно не забравяй: ако вземеш погрешно решение, то ще ти е последното. Така, а сега казвай, Бийчъм, да, или не?

Джонатан размисляше трескаво как да надникне под масата и да види дали зет му наистина държи пистолет, или, както предполагаше, само блъфира. Трябваше да погледна, като паднах, съобразяваше Джонатан, загубил ума и дума от страх. Чувстваше се както през войната, както преди сражение, сякаш ей сега ще му се наложи или да се предаде, или да напълни гащите. Стомахът му се свиваше, а пикочният му мехур щеше да се пръсне. По челото му беше избил пот, а горната му устна и ръцете му бяха студени и изтръпнали.

Тая смрадлива, въшлива ферма не си заслужаваше да умира заради нея и въпреки съмнението, че зет му само блъфира, не беше изключено тоя вагабонтин да казва истината. Слейд Меверик беше достатъчно смел да рискува да го спипат в Уйчито с пистолет в кончова, освен това мъж с неговата кървава професия положително имаше в джоба си и други номера. В края на краищата реши, както и преди малко, да не се излага на риск. Подписа, псувайки, документа, с който фермата ставаше собственост на Слейд Меверик.

— Мъдро решение, Бийчъм — каза Слейд и мускулестото му тяло видимо се отпусна. Той притегли двата документа към себе си и помоли барманката и нейната приятелка, които не можеха нито да четат, нито да пишат, да сложат по едно кръстче като свидетелки. После попълни грижливо имената на двете момичета под кръстчетата и им даде по два долара за услугата. — Много съм ти задължен, Бийчъм — каза той, сгъна внимателно документите и ги пъхна в джоба.

— Ами квитанциите?

Слейд погледна към купчината сметки на масата.

— А, можеш да ги вземеш, Бийчъм — каза той. — Такава ни беше уговорката, а, за разлика от теб, аз държа на думата си. Вземи ги и прави с тях каквото си пожелаеш. Изхвърли ги, изгори ги, или си избърши задника с тях. Откровено казано, все ми е едно. — Той отмести стола си назад и стана.

— Отговори ми само на един въпрос, преди да си тръгнеш, Меверик. — Гласът на Джонатан беше глух и примирен. — Искам да зная, наистина ли носиш в ботуша си „Диринджър“?

Слейд всмука от пурата си и пусна бавно кълбо дим. После поклати, ухилен, глава.

— Разбира се, че не, Бийчъм. В ботуша пъхам само крака си, нищо друго.

— Проклет мошеник! — изруга Джонатан.

— Смешен си, Бийчъм. Наистина си смешен. И знаеш ли защо? — Усмивката изчезна от лицето на Слейд, а погледът на тъмносините му очи стана ледено студен. — Защото се хващам на бас, че Индия си е мислила за тебе точно това, малко преди да умре.

Като дрънчеше с шпорите, скитникът престъпи прага на „Лятна градина“ и се озова в тъмната нощ. Вратата на кръчмата се затвори подире му и понамали врявата, която долиташе оттам и кънтеше по цялата улица. Слейд усети, че трепери от гняв, затова спря и пое дълбоко хладния нощен въздух, за да се поуспокои.

Няколко последователни изстрела го накараха да скочи встрани. В изпълнен с огромно нервно напрежение миг Слейд реши, че пияният Джонатан е докопал някакво оръжие и е стрелял подире му. Затова долепи тутакси гръб за стената на кръчмата и посегна мълниеносно към „Миротворците“ си. Но трябваше със съжаление да констатира, че не носи колана с пистолетите. Изруга, защото се усети гол и безпомощен, но само след миг вече се подиграваше сам на себе си, защото разбра, че изстрелите идват от едно муле, вързано наблизо.

Любопитен, Слейд тръгна към мулето. Заедно с него към животното се приближи и местният пазител на реда. Доколкото Слейд можа да разбере, един от многобройните тексасци, пребиваващи в града, решил да не предава срещу металическа марка оръжието си на властите и окачил колана с пистолетите на седлото на мулето. Всеки път, когато нервното животно се дръпваше назад, или се вдигаше на задни крака, оръжието стреляше. След разгорещен, а за Слейд ужасно забавен спор между помощник-шерифа и словоохотливия собственик на мулето, помощник шерифът се видя принуден да отстъпи и да даде право на тексасеца, който заяви, че в Уйчито няма закон, забраняващ на едно муле да стреля в пределите на града.

Засмян и радостен, че горещото му желание да отмъсти за смъртта на Индия е най-сетне осъществено, Слейд яхна коня и напусна града. Рейчъл го чакаше във фермата си.

(обратно)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Мартенският вятър беше станал по-топъл и Слейд беше завършил най-сетне новата тухлена къща на Бийчъм и се беше преместил там заедно с децата. Макар те да не бяха вече непрекъснато с нея, Рейчъл не се чувстваше толкова потисната, колкото бе очаквала, защото всяка заран, когато закарваше петте по-големи деца в Уйчито на училище, Слейд й оставяше за през деня Андрю, Нейоми и Тобиас. Вечер, когато идваше да прибере малките, двете семейства се хранеха заедно.

За вечерите, които Рейчъл приготвяше с помощта на Ева и Сюзън, Слейд честичко донасяше ту месо от бизон, ту дивеч — антилопи, зайци, диви патици, пъдпъдъци и прочее, а понякога и риба от Голям или Малък Арканзас, най-често сомове и костури. Откакто се грижеше за децата, на Рейчъл не й оставаше време за лов и риболов. Последицата беше, че запасите й, както и малкото суха пара, с която разполагаше, значително намаляха, защото преди успяваше да продаде излишното месо и риба в Уйчито, било на магазина на Уилям „Буфало“ Бил, или този на Метюсън на Дъглас авеню, в който освен фураж, се продаваше и дивеч.

Но Рейчъл жертваше с готовност и времето си, и скромните си доходи заради децата, а беше и по-удобно двете семейства заедно да вечерят. По този начин на Ева и Сюзън, които вече ходеха на училище, не им се налагаше да се занимават след това и с вечерята, при Рейчъл храната стигаше за всички.

Слейд и децата често оставаха до късно след залез слънце. На меката светлина на газените лампи петте по-големи си учеха уроците, мъжете водеха яростни битки на дама, а Рейчъл си шиеше нова копринена рокля от плата, купен в магазин „Ню Йорк“. После Фремънт си пушеше лулата, Поук дъвчеше тютюн, а Слейд свиреше на хармониката. За голямо облекчение и радост на Рейчъл, всъщност нищо не се беше променило, като се изключи това, че Гюс вече рядко идваше на гости и то, както й беше обещал, само като приятел.

Гюс ходеше напоследък много по-издокаран и разказваше оживено за родната си Швеция, за детските си години и за приятелското семейство Свенсон, което скоро щеше да пристигне в Америка. Най-много говореше за Ливи Свенсон и Рейчъл трябваше да признае, радостна, но и малко тъжна, че е отстъпила на това шведско момиче мястото си в неговото сърце. Защото той вече и дума не споменаваше за женитба и беше престанал да я ухажва.

Гюс беше вече само приятел и Рейчъл се радваше, че нещата взеха такъв обрат. Въпреки това й беше мъчно, че го е загубила като обожател, защото той от дълго време беше последната й надежда да не остане стара мома, ако реши все пак да се омъжи за него. Макар да разбираше, че подобни сметки не са съвсем почтени, беше му давала надежди. Сега трябваше да приеме, че Гюс си отива и за пръв път от много време насам Рейчъл се почувства безкрайно самотна, убедена, че е осъдена да си остане цял живот стара мома. Щом мъж като Гюс можеше да даде толкова бързо сърцето си на друга жена, как да очаква, че човек като Слейд Меверик изобщо ще даде някому своето.

И все пак за всички беше ясно, че той е заел мястото на Гюс и дори шведът се държеше така, сякаш скитникът е неин кандидат. Слейд също не гледаше вече на шведа като на съперник, а като на стар приятел, негов, и на Рейчъл, като че бяха вече сгодени или дори женени.

Това Рейчъл не можеше да го проумее, защото Слейд не беше споменал нито дума за сериозни намерения и не беше променил отношението си към нея. И все пак в държанието му се промъкваше някакво собственическо чувство, сякаш беше я белязал със знак, че е само негова и сякаш това го знаеха всички, с изключение на нея. Можеше ли да предположи, че веднъж решил да се ожени за нея, Слейд смяташе въпроса за приключен. Въпреки че беше влюбена в него, подобно нахалство би я накарало да побеснее от яд. Та той не беше благоволил дори да я попита дали е съгласна! Но на Слейд Меверик подобно нещо не му минаваше през ума. На свой ред и той не беше сигурен дали тя го обича и се боеше да не бъде отблъснат, нещо, което в никакъв случай не искаше да допусне.

Вечер тя често улавяше върху себе си преценяващия му поглед, който се плъзгаше, лаком и похотлив, по тялото й, караше я да се изчервява и да не смее да вдигне към него очи. Но не по-малко я смущаваше и това, че той вече не я закачаше. Което беше право, и тя не му даваше повод, защото нямаше доверие нито в него, нито в себе си и смяташе, че е по-добре да не остават насаме. Знаеше, че, ако се случи, Слейд отново ще я вземе в прегръдките си, а тя ще е неспособна или, което беше още по-лошо, няма да иска да се брани. Тревожеше я и мисълта, че би била щастлива, дори ако той не се ожени после за нея, да й остане поне споменът за любовната игра, да й остане и дете, което ще запълва нейната самота. Трябваше да си признае, че копнее и за това, готова е и на това.

И така, Рейчъл странеше от Слейд и се мъчеше да брани сърцето си. Тя не подозираше, че вече му принадлежи с тялото и с душата си.

Откакто фермата на Бийчъм стана негова законна собственост, Слейд работеше още по-усилено. За оранта и сеитбата освен Гюс му помогнаха Фремънт и Поук, срещу което и той им помогна на свой ред в полската работа. С четирима мъже всичко потръгна по-леко. Щом привършиха с оранта, засяха зимницата, някакъв нов, устойчив на сушата сорт, идващ от Турция и разпространен от руските менонити. Дядото, Гюс и Поук знаеха от дългогодишен опит, че в Канзас е опасно да се разчита на един единствен сорт зърнени храни. Затова тримата насърчиха Слейд да засее и царевица, ръж, овес, ечемик и просо. Зася даже памук, защото предишната година Уилям Графенщайн беше основал своята „Уйчито Котън джининг енд пресинг къмпани“, а Слейд беше запознат с отглеждането на памук още от детството си в Луизиана. За ориз не можеше и дума да става, защото в Канзас нямаше достатъчно вода, но той насади голяма овощна градина и се залови да ашладисва ябълки, праскови, сливи, круши и череши като още една осигуровка срещу непостоянния канзаски климат и нашествията на скакалците. В по-малката градина до къщата насади зеленчуци, ягоди и малини.

Слейд просто не можеше да си позволи лоша реколта, защото когато отиде да уреди смяната на собственика, разбра, че Джонатан не само е ипотекирал фермата, но от два месеца не е плащал лихви и банката го е предупредила, че ще му вземе земята. С последните си пари Слейд погаси дълга към банката. Сега зависеше напълно от фермата и трябваше да се справи с всичко, ако не искаше да поеме отново пътя на наемен убиец и картоиграч.

Със същата решителност, с която беше усвоил изкуството да стреля, сега се залови за фермерската работа. Всяка вечер, щом прибереше децата и ги сложеше да спят, той сядаше над книгите, за да разшири познанията си по земеделие и животновъдство. Така можа да внесе подобрения не само в своята ферма, но и в тези на Фремънт и на Гюс.

Когато с април дойдоха дъждовете, нивите и на тримата бяха вече засети и всеки беше инсталирал новата си напоителна система. Слейд я конструира от железни цистерни и дълги надупчени тръби с надеждата, че тя ще опази реколтата през продължителното, горещо и сухо лято, което скоро щеше да настъпи.

Откакто бяха починали родителите й, Рейчъл първа година можеше да не излиза в полето и тя ревностно се залови за пролетното чистене. Чекмеджета и рафтове трябваше да се изпразнят от скромното им съдържание, да се измият със сапун и отново да се подредят. Желязната кухненска печка трябваше добре да се почисти от петната пръснала мазнина. Зимните дрехи и постелки да се изперат, изсушат и грижливо да се подредят в скриновете от кедрово дърво, а между тях да се сложат кесийки с дъхави треви срещу молците. Летните дрехи и постелки трябваше да се извадят на двора и да се проветрят. Рейчъл с радост разтвори широко всички прозорци, за да влезе слънце, а после се залови да бърше стъклата, докато заблестят. Пепелта от камините трябваше да се изгребе и да се почистят комините. Мебелите да се лъснат, килимите да се изтупат, от подовете да се измете внесеното от обора сено, старателно да се изстържат следите от кални обувки.

От мазето трябваше да се изхвърлят зеленчуци и плодове, които се бяха развалили въпреки студа. Оборът да се изрине, кочината и кокошарникът основно да се изчистят. Градинката на Рейчъл трябваше да се прекопае, за да се насадят зеленчуците и ягодите, от които наесен ще приготвя зимнина.

Андрю и Нейоми й помагаха колкото можеха, а Тобиас наблюдаваше любопитно от сандъка си цялата тази суматоха.

Наред с пролетното чистене Рейчъл си вършеше и всекидневната работа. Тя хранеше и поеше добитъка, готвеше, кърпеше, шиеше, переше дрехите на мъжете и на децата. Но работата не й тежеше. Особено удоволствие й правеше да натовари на колата малките, които бяха целия ден при нея и да откара обеда на мъжете, които работеха в полето. Това беше повод да види Слейд, защото въпреки твърдите си намерения и решения, Рейчъл трябваше да признае, че той продължава да я привлича като магнит.

Тя наблюдаваше тайничко високата му стройна фигура, когато крачеше след плуга, или вадеше от браздите тежки камъни. На мекото пролетно слънце тъмната му кожа се превръщаше в бронз, контрастираше още по-силно с тъмносините му очи и ослепително белите зъби. Не й отбягваше също, че, мокри от потта, ризата и панталонът му плътно прилепваха към якото красиво тяло и под тях ясно се очертаваха силните мускули на ръцете и краката. Когато денят беше много горещ, той сваляше ризата и гладката му гола плът светеше, мокра от потта, на жълтата слънчева светлина.

Тогава Рейчъл си спомняше какво бе изпитала, когато той лежеше върху нея, когато докосваше мускулестия му гръб и го притискаше към себе си. В такива мигове силната пареща болка отново я изгаряше. Понякога усещането беше толкова силно, че едва се сдържаше да не прилепи устни към кожата му, за да изближе потта, избила по гърдите, както той беше близал трапчинката между нейните гърди, преди влажната му уста да погълне пъпката на гърдата, а езикът му да я опари. Неканените спомени бяха често толкова възбуждащи, че трябваше да затвори очи и да прехапе устна, за да овладее чувствата, които я обземаха и да не нададе висок, издайнически вик.

Дори да забелязваше нещо, Слейд не се издаваше.

Когато се появяваше по обяд в прерията, Рейчъл изобщо не подозираше с какво удоволствие Слейд Меверик би дръпнал кърпата от главата й, би разпилял фибите, за да се развеят русите й къдрици свободно на пролетния вятър, да се увият около стройното й младо тяло. Не подозираше как силно мечтае той да я хвърли в избуялата зелена трева, да разкопчае копченцата на блузата, да види пълните й закръглени гърди, голи и златни под слънцето, да целува закопнелите за милувки розови пъпки.

Слейд беше сигурен, че цялото й тяло е златисто, че краката й са дълги и грациозни като на сърна. Представяше си как се преплитат с неговите и се сключват зад гърба му, докато той я люби. Струваше му огромни усилия на волята да не я хвърли още същия миг в тревата и да я обладае. Минаваше му през ума да утоли страстта си при някоя проститутка в града. Но никога не го стори. В сравнение с мекотата и чистотата на Рейчъл тези жени бяха толкова груби и вулгарни с изрисуваните си устни и подканващия смях.

Слейд обичаше дъха на Рейчъл, тънкия аромат на сапун и люляк, който излъчваше кожата й, свежата миризма на колосаните й простички рокли от домашно тъкан плат, украсени с някоя панделка или дантела. Тя заслужава да тъне в коприна — мислеше си Слейд — и съжаляваше, че не може да й купува скъпи дрехи. В такива мигове изпитваше омраза към новия си живот, започнал с писмото от Индия, защото като наемен убиец винаги беше имал достатъчно пари. Сега беше без пукнат грош, а докато не се видеше с пари, гордостта нямаше да му позволи да направи предложение на Рейчъл, та ако ще и сто пъти по-силно да я желае.

Затова не проронваше дума за намеренията си да се ожени за нея, а тя се връщаше от полето с разбито сърце.

Вечер тя седеше пред камината, която продължаваха да палят през хладните пролетни вечери, кърпеше ризите на Слейд, зашиваше изгубените копчета. Понякога върху ризите капеха сълзи, защото си мислеше, че никога няма да върши за него всички тези дребни, но мили ежедневни неща, като за свой съпруг.

Още по-мъчителни мигове изживяваше, когато вземаше Тоби на ръце, за да го нахрани и приспи, защото той с всеки изминат ден заприличваше все повече на своя вуйчо Слейд. Обичаше Тоби с цялото си сърце, обичаше черната му къдрава коса, любопитните сини очи, сладкия му смях и милото гукане. Майчински чувства препълваха Рейчъл, когато гледаше бебето, или го държеше на ръце. То можеше да е нейно дете, нейно и на Слейд. Всъщност именно те двамата бяха единствените родители, които Тоби познаваше.

Не подозираше, че същите мисли вълнуваха и Слейд, когато я наблюдаваше и виждаше с колко любов отглежда Тоби. Понякога, когато светлината на лампата образуваше ореол около златистата й коса, той си казваше, че Рейчъл прилича на мадона с младенеца, а чувствата, които смяташе, че е погребал заедно с Терез, се пробуждаха в него, пускаха корени и даваха плод.

Тези дни откри, че му е вече трудно да си спомни лицето на Терез. То избледняваше все повече, а на неговото място възникваше лицето на Рейчъл, както се наслоява понякога нов образ върху олющените по-стари. Започваше да изпитва чувството, че Рейчъл е била винаги тук до него и за своя изненада трябваше да признае, че не може да си представи живота си без нея.

Така минаваха дните, един след друг, а мечтите и надеждите в техните две сърца бяха като пъпки, които бавно, едва забележимо, но все повече се разтварят, всяка невидима за другия.

(обратно)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

След април дойде май, дъждът, който плющя над полята след оранта и сеитбата, спря и сега тлъстият чернозем на прерията беше влажен и пълен с живот. Безброй треви, високи и ниски, избуяха с всички възможни цветове — от тъмносиньо до златистозелено. Разцъфнаха и цветята и сякаш метнаха над равнината пъстро покривало. Рейчъл обичаше до болка пролетната прерия, многоцветна и напращяла от живот.

Дребните полски врабчета бяха презимували тук, а сега към тях се присъединяваха и прелетните птици, прекарали зимата на юг: тлъсти, червеногърди присмехулници, свадливи синьобели сойки и елегантни червенушки подскачаха по раззеленилите се тополи, които шумоляха по двата речни бряга на лекия пролетен ветрец. Полски чучулиги пееха сред високите треви, самотни ястреби се издигаха стремително в яркосиньото небе. Съсели и къртици се измъкваха от дупките си, стада сърни и антилопи препускаха из прерията.

В утрини като тази, капките роса блестяха сякаш пръснати по земята диаманти и отразяваха неописуемо многообразие от багри. Кремави гъби бяха поникнали толкова изобилно и нагъсто, че Рейчъл беше готова да повярва: тук са танцували героите от детските й приказки. От вратата на дома си виждаше на километри далеч. Безбрежната вълниста прерия се простираше сякаш до края на земята. Тя вдиша дълбоко свежия утринен въздух, а после се залови отново за работа, сияеща от щастието, че живее.

Беше й ден за пране. Тя вдигна на хълбок тежката кошница с мокри дрехи и тръгна към въжето да ги простре да се сушат на топлото слънце. Наблизо Андрю и Нейоми бъркаха с пръчка в една дупчица, където се беше скрил паяк, а Тоби нещо си бъбреше и писукаше върху одеялото, което Рейчъл му беше постлала на земята, оглеждаше с любопитни очета всичко наоколо.

— Виж, Анди! — извика възбудено Нейоми и посочи към земята. — Там има още една дупка. Сигурно е задната врата на паешката къща. Донеси вода, ще я излеем вътре и ще видим дали няма да излезе от другия край.

— Андрю! — извика строго Рейчъл, като видя, че момчето влачи пълна кофа към новооткритата дупка. — Ако там долу има паяк-кръстоносец и ако те ухапе, ще те боли цяла седмица.

— Ние много ще внимаваме, лельо Рейчъл — обеща й тържествено Андрю и се залови предпазливо, но увлечено да налива вода в мъничкия тунел.

Рейчъл поклати неодобрително глава, но се усмихна. В детството си беше прекарвала часове е това занимание: да пропъжда насекоми от скривалищата им, а не беше и толкова стара, че да забрави каква радост е било да ги видиш как изпълзяват откъм другия край. Въздъхна тъжно, залови се отново за прането и се запита защо децата са във възторг от подобни странни занимания. Насекомите никак не я привличаха, особено след миналогодишното нашествие на скакалците. Тази пролет полята бяха осеяни с яйцата им и сега от тях се излюпваха отвратителни скакалци, които безпощадно нападаха зелените млади кълнове. Наложи се да някои ниви повторно да се засяват. Рейчъл можеше само да се надява, че завърналите се ята птици ще изкълват ужасните насекоми, преди да са унищожили и новата реколта.

Вдигна кошницата и се върна към коритото да изстиска още пране. В същия миг зърна далеч на хоризонта конник. Изтърва кошницата, грабна Тоби, викна на Нейоми и Андрю да се прибират и изтича в къщата. Бързо затвори вратата и я залости. После грабна пушката и надзърна предпазливо през прозореца. Нямаше основания да смята, че приближаващият се конник ще й стори зло, но Рейчъл беше сама с три деца и не искаше да рискува. Още се случваше диви индианци да нападат усамотени ферми на преселници, или белокожи нехранимайковци, безотговорни скитници, безмилостни престъпници да ограбват, палят, изнасилват и дори да убиват.

Когато конникът се приближи, видя с облекчение, че е младо момче, седемнайсет-осемнайсетгодишно не повече, навярно само малко по-младо от нея, а тя навърши деветнайсет през март. Момчето яздеше едър кафяв кон и беше въоръжено само с една карабина. Въпреки това Рейчъл предпочете да не излиза от къщата. И младок може да се окаже опасен. Достатъчно беше да си помисли за Хенри Макарти. Истинското му име беше Уилям Бони, беше станал известен в цялата страна като Били Убиеца. Неговата майка държеше допреди няколко години перачница в Уйчито, на Норт Мейн стрийт, но после се пресели в Ню Мексико.

Мъжът спря коня пред къщата и се озърна с любопитство. Когато не се появи никой, извика:

— Ало, госпожице Уайлдър? Ало? Има ли някой тук?

Рейчъл му отговори от полуотворения прозорец и с вдигната за прицел пушка.

— Кой сте и какво искате? — попита тя.

— Аз съм Адам Кейфе, госпожице — отвърна той учтиво. Търся Рейчъл Уайлдър. Моето семейство купи наскоро малко земя недалеч от тук — посочи той с показалеца на изток. Ще ставаме земеделци и трябва да изкопаем кладенец. В града ни казаха, че освен полуиндианеца Сийкс, когото не можахме да открием, госпожица Уйлдър е тук най-голямата майсторка в откриването на вода. Вие ли сте госпожица Уайлдър?

— Да и на двата ви въпроса. Момент моля, идвам.

Рейчъл излезе навън. Продължаваше да държи пушката, но тя вече не беше насочена към младежа. На Адам Кейфе това явно не му направи впечатление, той само огледа с интерес оръжието й. После почна безгрижно да си свирка, слезе от коня и го върза здраво. Остави старата си карабина на седлото. Свали вехтата си шапка, приближи се към Рейчъл и й подаде ръка, очевидно убеден, че тя непременно ще я поеме. Силното му младо тяло и самоувереното му държане толкова й напомниха Слейд, че тя се усмихна.

— Здравейте, госпожице? — поздрави той ухилен и отметна от лицето си тъмнокестеняв кичур. Изненадващо зелените му очи заблестяха, когато срещнаха нейните. — Много се радвам да се запозная с вас.

— Здравейте! — каза Рейчъл и пое ръката му. Ръкостискането му беше силно и дружелюбно, непосредствеността му обезоръжаваща. Трапчинки се бяха появили на усмихнатото му лице и тя реши, че го харесва и няма защо да се бои от него. — Момент само, да взема бебето. — Той кимна, а тя влезе за малко в къщата и се появи с Тоби на ръце и с Андрю и Нейоми, вкопчени в полите й. — Кажете сега добър ден на Адам Кейфе! — заповяда тя на двете деца.

— Здравейте, Адам Кейфе — казаха и двете в един глас.

— О, здравейте! — наведе се към тях младежът. — Ами кои сте вие?

— Аз съм Нейоми — обади се първо момиченцето. — А пък това е брат ми Андрю, а бебето е братчето ми Тобиас. Ний тъкмо щяхме да изпъдим голямата дърта паячка от дупката, ама ти взе че дойде — каза тя недоволно. — Анди тъкмо беше налял вода, за да я накара да излезе от другия край, ама трябваше да се приберем, понеже отде да знаем дали не си лош човек. Пък сега паячката сигурно вече е избягала. — Разочарованието на малката беше повече от очевидно.

— Ех, може пък да не е — засмя се Адам. — Паяците обичат влажни и тъмни места. Може да си е още там.

— Така ли? Ама честно? — зарадва се Нейоми. Тя се обърна и хвана брат си за ръката. — Хайде, Анди, я да идем да видим.

Децата изтичаха към паешкия тунел, а Рейчъл сложи отново Тоби върху одеялото и му даде дрънкалката да си играе.

— Мили дечица — каза любезно Адам и отупа прахта от панталона си.

— Така е — съгласи се Рейчъл — Ще имате ли нещо против да си продължа работата, докато ви слушам? — посочи тя прането. Трябва до обяд да ги извия и да ги просна.

— Нищо против, госпожице. Извинете, госпожо Уайлдър. Моля да ме извините, но вие сте толкова млада, искам да кажа… но понеже разбрахме, че сте много опитна в търсенето на вода, реших, че сте по-възрастна, пък и като ви гледам сега с трите деца, но отначало си помислих… Е, откровено казано, госпожо, представа нямам какво ще рече тате, като ви види, понеже сте още като момиченце, тъй де.

— Очаквахте да видите някоя сбръчкана вещица, така ли? — попита развеселена Рейчъл, извади от джоба на престилката си щипка и закачи на въжето ръкава на ризата. — Няма да твърдя, че съжалявам, задето съм ви разочаровала, господин Кейфе. Както виждате, не съм нито сбръчкана, нито стара, а пък децата не са мои. Те са на една стара приятелка, която почина. Грижа се за тях, докато вуйчо им е в полето. Но не съм и съвсем младо девойче, а жена с твърде голям опит, поне що се отнася до откриването на вода. От четиринайсетгодишна обикалям с пръчката и ако вашето семейство има нужда от кладенец, мога да ви посоча къде да копаете. Но не вземам евтино. Таксата ми е десет долара, ех, може да се спогодим и за по-малко. Като се изключи Сийкс, от когото съм научила всичко, аз наистина съм най-добрата тук Но, ако предпочитате все пак да изчакате индианеца, той идва обикновено към първи юни, за да продаде на „Братя Хейс“ кожите от зимния си лов. Тогава можете да се спогодите с него.

— Не, госпожице — поклати глава Адам. — Кладенецът ни трябва веднага. Тате рече, че няма смисъл да се захващаме за къщата, ако ще трябва да търчим после половин километър до кладенеца.

— Баща ви трябва да е умен човек — забеляза Рейчъл.

— Да, госпожице. Та кога ще можете да наминете госпожице Уайлдър? Искам да кажа… не че ще ви притеснявам, ама тате рече — колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Ами, да речем, утре след обяд? — засмя се тя.

— Ами чудесно!

Докато Адам й обясняваше пътя до имението на неговите родители, в двора изневиделица долетя Слейд. Черният му кон беше плувнал в пот, лицето му беше сериозно и угрижено. Като видя Рейчъл, че стои и разговаря пред къщата с непознат младеж, той дръпна толкова силно юздите, че конят се изправи на задни крака. Слейд стана още по-мрачен и изруга под нос.

— Слейд, какво се е случило? — извика Рейчъл и изтича към него, запретнала поли. Пребледня като платно, защото реши, че на някой му е призляло на нивата.

— Че какво да се случи? — каза той язвително и скочи, дрънчейки със шпорите, от коня. — По дяволите, Рейчъл, знаеш ли кое време е? Виждаш ли слънцето къде е? Като не дойде да ни донесеш обяда, решихме, че или на тебе, или на децата се е случило нещо. Препускал съм като бесен и какво да видя? Ти весело си флиртуваш с някакъв непознат! — Кой е този? — хвърли той мрачен поглед към младия мъж.

— Това е Адам Кейфе и аз не съм флиртувала с него! — отвърна гневно Рейчъл, но всъщност се срамуваше, че е забравила да занесе на мъжете обяда.

— А какво, по дяволите, търси тук? — попита Слейд, сякаш беше длъжна да му дава обяснения. После се обърна към младежа, който беше пъхнал палци в колана и явно не се притесняваше от сърдитите погледа на новодошлия. — Тоя иска да ме предизвика — реши Слейд. — Това нахакано копеле не е комай от ония, дето чакат покана, бъди сигурна, Рейчъл! Господи! Ако си мисли, че може да заеме мястото на Гюс, ако си позволи да те пипне с ръка, с малкото пръстче да те докосне, да знаеш, ще го убия!

— Я не ставай смешен! Няма нищо подобно! — възкликна тя. — Как можа да си го помислиш? Та аз изобщо не го познавам. За пръв път го виждам. Дошъл е да ме моли да намеря кладенец за семейството му. За бога, Слейд, та той е още дете, само малко по-голям е от Ева.

— Той е поне на осемнайсет, достатъчно е голям. Тъй че на възраст е по-близко до теб, отколкото до Ева! — възрази гневно Слейд Меверик — Виж, трябва да му се признае, че има нерви въжета. Как иначе ще си стои преспокойно тук и ще ти прави мили очи, въпреки че току що сте се запознали?

Рейчъл вече кипеше от яд.

— Ако си спомням добре, ти не само ми правеше мили очи, но се осмели и да ме целуваш, въпреки че току що се бяхме запознали.

Слейд беше малко изненадан от подобен отговор, но веднага намери какво да каже:

— Онова беше съвсем друго! — изсъска той през зъби. Не можеше да каже защо да е било нещо друго, просто беше убеден, че е така. Веднага продължи да говори, за да не остави на Рейчъл време да се произнесе за привидната разлика. — Нали знаеш, че тогава ти ме предизвика, Рейчъл! Освен това бях братът на Индия, а не паднал от небето непознат, нагъл нехранимайко. Не знаеш нищичко за него и аз не желая той да се мотка тук, особено като се има предвид, че си през целия ден сама. Така, а сега, понеже много държиш на доброто възпитание, бъди така добра да ни представиш. А после прати младежа по дяволите и не го насърчавай да идва пак.

Рейчъл разбираше, че с аргументите на Слейд нещо не е наред, но понеже се боеше, че може да е прав, побърза да му представи Адам с твърде смесени чувства. Никак не й хареса начина, по който двамата мъже недоверчиво се изгледаха, докато се ръкуваха. Вниманието на Адам беше приковано от „Миротворците“ и очите му святкаха от завист. Рейчъл въздъхна облекчено, когато той заяви, че трябва да тръгва и яхна едрия си кон. Докосна леко периферията на шапката си и изгледа внимателно Рейчъл.

— Ще се видим утре след обяд, госпожице Уайлдър — каза той. После кимна леко на Слейд и препусна.

— Ама че нахално копеле! — изруга Слейд и проследи с присвити очи бързо отдалечаващия се Адам Кейфе.

— На неговата възраст си бил същият, нали? — забеляза язвително Рейчъл. — Бас държа, че с годините не си се променил много, Слейд. Така че не разбирам защо намрази младежа. Впрочем човек често намразва собствените си недостатъци, като ги види у друг, права ли съм? — убоде го тя с медено гласче.

За щастие на Слейд беше му спестено унижението да търси отговор, защото в същия миг Нейоми извика:

— Лельо Рейчъл, удавих без да искам паяка, Анди се сърди и иска да ми го пъхне в гърба!

Щом Адам Кейфе си тръгна, Рейчъл приготви набързо студен обяд. Едва сдържаният гняв на Слейд я тревожеше. Тя подреди всичко в кошницата, затвори капака и я подаде мълчаливо на стрелеца. Предположи, че той ще се върне с яденето на нивата, но за нейно учудване, Слейд настоя да се качи в колата заедно с децата, върза коня си отзад и потегли към прерията, за да обядва там с Гюс, Фремънт и Поук. Настоя след работа да заминат всички заедно за града, за да купят нови гребла и лопати. Той сякаш се боеше, че в негово отсъствие Адам Кейфе може да се върне и отново да се опита да я ухажва.

Рейчъл наистина не можеше да го проумее. Слейд се държеше така, сякаш я ревнуваше от младежа. Да, изведнъж се убеди, че наистина ревнува. Иначе щеше ли да е толкова капризен и ядосан? При тази мисъл бузите й пламнаха, сърцето й заби учестено, защото това можеше да означава само, че държи на нея, въпреки че тя още не смее да повярва. Погледна го крадешком как седи до нея на капрата, и разбра, че още не му е минало. Беше свъсил чело, крайчетата на устните му бяха отпуснати надолу, сякаш току що беше отхапал лимон. Рейчъл с мъка сдържа смеха си. Луда надежда се пробуди в гърдите й и тя притвори, засмяна, очи, сякаш в този миг лъч светлина беше прорязал мрака в сърцето й.

— Какво е толкова смешно? — попита сърдито Слейд, като забеляза внезапната промяна в настроението й.

— Абсолютно нищо, Слейд, не, нищо — отговори Рейчъл.

— Ами тогава защо се усмихваш? — настоя той и се навъси още повече при мисълта, че посещението на хубавеца Адам Кейфе е възможната причина за доброто й настроение.

— О, без особена причина — сви тя рамене. — Просто защото денят е толкова хубав и аз се радвам на живота, това е.

Няма да е излишно да поразпаля ревността му — мислеше си тя. Може би така ще го накара най-сетне да мине към действия, макар да не беше сигурна, че те ще са непременно най-благопристойните.

Неопределеният отговор го накара внимателно да я изгледа, но миглите й бяха спуснати и не можеше да прочете мислите й. Изруга тихичко и шибна силно двата коня с юздите. Никак не му хареса, че сега сладките устни на Рейчъл се усмихваха още по-широко, сякаш й беше известна тайна, за която той и не подозираше.

Едно е сигурно, реши той мрачно: утре след обяд в никакъв случай няма да я пусне да върви сама при тия Кейфе, та ако ще да се наложи да я върже, за да й попречи. Ако Слейд Меверик пожелае една жена, той не отстъпва току-така мястото си на съперник и младият Адам Кейфе щеше скоро да го разбере, ако му хрумне да се увърта край Рейчъл!

Виж го ти това безсрамно хлапе! Ама аз ще му прочета едно конско, дето няма скоро да го забрави! — реши Слейд и за малко не глътна отхапания връх на черната си пура.

Като го видя почернял от яд, Рейчъл прехапа до кръв долната си устна, за да не се разсмее. Не беше по природа нито кокетка, нито пък хитруша, но сега се питаше дали хватките, с които жените омотават мъжете, не са въпреки всичко и полезни. Откакто му пресоли закуската, не беше виждала Слейд толкова гневен. Щом съвсем безобиден разговор с Адам Кейфе можеше да предизвика толкова бурна реакция, какво ли щеше да стане, ако наистина почне да флиртува с младия мъж? Ако надеждата й, че Слейд държи на нея, се оправдае, това би било като да изсича искри до бъчва с барут, защото тя най-добре знаеше колко опасен става този мъж, ако някой реши да му препречи пътя. И все пак любопитството й беше толкова силно, че реши да провери теорията си при пръв удобен случай.

По пътя Рейчъл представи Адам на онези от децата, които той още не познаваше. Тя се оказа съвсем неподготвена за онова, което се случи, щом младежът видя Ева. Той заприлича на прободен бик, миг преди да падне мъртъв. Така зяпна момичето, че Рейчъл се запита дали няма да му изтекат очите. Ако беше приближил още малко коня си до колата, сигурно щяха да го сгазят. Изглежда и той го съобрази, защото изведнъж се усети и поотдръпна коня си от колата. Поизостана малко и сега се озова между Рейчъл и Ева, седнала в колата точно зад леля си. Адам просто се чудеше как да хареса на Ева, флиртуваше с нея и беше безкрайно щастлив, че тя очевидно харесва и хубостта и нахалството му.

— Но тя е още дете! — мислеше си, ужасена, Рейчъл.

Не можа да се сдържи и се обърна леко встрани, уж от учтивост към Адам, който препускаше зад нея, но всъщност за да наблюдава по-добре Ева. Изведнъж я видя сякаш с други очи и разбра защо Адам е толкова очарован. През някой не много отдавнашен хубав ден Ева бе загърбила детството и се бе превърнала в напъпило младо момиче, дочакващо със затаен дъх да прекрачи прага на живота си на жена.

Сега Рейчъл разбра, че Ева е копие на майка си. Имаше дълга, копринена, синкаво-черна коса, сини като сапфири очи и овално бяло лице с изящно моделиран нос и уста като розова пъпка. Тялото й беше стройно и грациозно като на лебед, също като тялото на Индия, закръглените й гърди се повдигаха високо и се подаваха с примамваща невинност от корсажа на отеснялата рокля. Адам беше като замаян и не можеше да й се нагледа. Гъстите черни мигли на Ева бяха скромно спуснати, но тя току поглеждаше тайничко към него. А когато й се усмихваше, бузите й пламваха и сякаш не й достигаше въздух, толкова силно беше изживяването да усетиш за пръв път вниманието на мъж.

Индия, о, Индия — мислеше си Рейчъл със сълзи в очите. Ако можеше да я видиш сега! Колко хубава е станала. Щеше да се гордееш с нея…

Адам вярно беше разпознал жената в нея. На Ева вече й беше време да носи високи прически и рокли до петите. Рейчъл се почувства засрамена, че го е разбрала чак сега. Сякаш беше изоставила момичето в труден миг. То имаше нужда от няколко нови рокли, а, както личеше, и от топли майчински думи и някои съвети за мъжете. В това отношение Рейчъл щеше да е сериозно затруднена. Как да дава съвети на Ева, след като тя самата е толкова объркана. Та нали преди да стане свидетелка на силното увлечение на момчето по Ева, тя самата имаше намерение да пофлиртува с него, не защото я интересуваше, а с надеждата да накара Слейд Меверик да ревнува, да го принуди да й се признае в любов. Това едва ли беше план на жена, способна да помогне на друга жена със съвети за сърдечните дела.

Рейчъл въздъхна покрусено. Как, за бога, можа да повярва, че планът й ще успее. Беше приела силното си желание за действителност. Вече беше сигурна, че не означава нищо за Слейд, че се е лъгала, приемайки гнева му за ревност. Сега присъствието на Адам вече не го дразнеше, не се мръщеше и разговаряше най-дружелюбно с младежа за предимствата и недостатъците на различни марки пистолети, познати и на двамата.

Рейчъл не можеше да знае, че Слейд кипи от ярост, убеден, че Адам зяпа с обожание Рейчъл, а нейните погледи издават възхищение от младия мъж. Струваше му огромни усилия да овладее желанието си да я награби и здравата да я раздруса, а на Адам да даде добър урок за наглостта му. Но Слейд беше решил да не се излага отново пред Рейчъл, показвайки колко го дразни това момче. Ще се разправя с Адам на четири очи и съвсем недвусмислено ще го предупреди. Ако надутият паун и тогава не престане с ухажвания та си, ще вземе и по-сериозни мерки.

Що се отнася до Рейчъл, тя демонстративно пренебрегваше предупреждението му да не насърчава младежа и затова Слейд твърдо реши да я откаже веднъж завинаги от подобни волности.

Ужасно му се искаше още сега хубавичко да й се накара, но изчака все пак Адам неохотно да се сбогува с тях, щом стигнаха до дома й. Слейд дръпна спирачката на колата, скочи от капрата и мина отзад да помогне на децата да слязат. Изобщо не обърна внимание на Рейчъл, която очакваше да й подаде ръка, за да слезе. Вместо това той скочи отново на капрата и подкара към конюшнята.

— Какво значи това, Слейд? — попита тя, малко разтревожена, защото не разбираше какво е намислил. Никога не го беше правил.

— Не се тревожи, Рейчъл — успокои я Слейд. — Искам само да си поговорим малко на четири очи, нищо повече, а в къщи няма да имаме възможност.

— О! — каза тя само, но любопитството й беше събудено.

Мисълта й работеше трескаво. Не беше сторила нищо, което да не му хареса, пък и не изглеждаше сърдит. В града не се бе случило нищо особено, а отношението му към Адам, докато се прибираха, беше по-скоро приятелско. Единственото, за което се досети, беше, че и Слейд е забелязал колко усилено ухажваше момчето тяхната Ева и сигурно с изненада не по-малка от нейната е установил, че момичето вече не е дете. Навярно щеше да й предложи час по-скоро да отиде с Ева в града и да й купи платове за нови рокли. При тази мисъл Рейчъл се изчерви, защото с присъщата си липса на такт, Слейд положително щеше да я обвини, че не е забелязала бързата промяна в момичето, а Рейчъл изпитваше и без това угризения на съвестта заради дрехите на Ева, вече неподходящи за възрастта на момичето.

Слейд пак се намръщи, като видя зачервените бузи на Рейчъл и се запита какво ли може да означава това. Сигурно тъкмо си спомня някоя двусмислена забележка на Адам Кейфе, на този нагъл голобрад глупак — реши той сърдито, докато разпрягаше конете и ги отвеждаше в боксовете им. Затвори вратичките на двата бокса, а после силните му ръце награбиха Рейчъл през кръста и я побутнаха към колата. Не я пусна, а притисна гърба й към колата и опря, вляво и вдясно от нея, ръце в дъските, за да не може да му избяга. На протестите й изобщо не обърна внимание.

— Рейчъл — подхвана той, — лицето му не вещаеше нищо добро, а заканата в гласа я накара да потръпне от страх. — Доколкото си спомням, тази заран ти казах да не поощряваш Адам Кейфе и че не желая той да се мотае тук… и да те ухажва.

— Ка-а-акво? — изпелтечи тя, шокирана. Не, това наистина не беше очаквала.

— Чу ме добре — каза Слейд и я изгледа презрително. — Боже господи, та той флиртува с тебе почти през целия път! А пък ти… ти си седеше преспокойно и го гледаше влюбено като глупава ученичка, ти най-безсрамно го насърчаваше, като проститутка в Дилейно, бих могъл още да добавя. Струваше ми че, че може всеки миг просто да те награби.

Рейчъл беше толкова шокирана и ядосана от подобни обвинения, че за миг загуби дар слово. Той сякаш я беше ударил през лицето. Пребледня като платно и цяла се разтрепери. Най-сетне си възвърна гласа и избухна, без да се замисля:

— Как смееш да разговаряш така с мен! — Беше толкова сърдита, че изобщо не си направи труда да му обясни, че Адам беше ухажвал не нея, а Ева, на Ева се беше усмихвал и възхищавал, а не на нея. — Ти, ти си, не мога да на меря достатъчно лоша дума за теб! И кой си ти, изобщо, ако смея да запитам, и какъв си ми, мога ли да знам? Та да ми нареждаш какво мога да правя и какво не? Ти, ти си никой, разбра ли ме никой! — Гласът й трепереше от яд. — А сега ще ти кажа само едно, Слейд Меверик: ще флиртувам с Адам Кейфе когато си пожелая! — изкрещя тя, въпреки че изобщо нямаше подобни намерения. — Сега чу ли ме? И да знаеш, че той е… той е най-симпатичният младеж, когото съм срещала от много време насам, а пък ти, ти ревнуваш, защото не си нищо повече от една гадна гърмяща змия, дето знае само да размахва револвери. И защо си пъхаш гагата където не ти е работа, а? Какво ти дава това право, Слейд Меверик? Какво ти дава това право? — изкрещя тя и дълбоко си пое въздух за следващото нападение.

— Ей това! — изсъска той във внезапната тишина и сложи съвсем недвусмислено ръка върху пистолета си, за да й напомни, че вече е убивал и може отново да го направи. Очите му святкаха като късчета синьо стъкло върху тъмното лице, пронизваха я, поглъщаха с поглед тялото й, после се втренчваха отново в лицето й. — И това… — Той я привлече към себе си и брутално овладя нейната уста.

Зъбите му ухапаха до кръв устната й, но тя не обърна внимание. Целувката му отприщи в нея ураган от чувства, сякаш земята се разтвори под краката й, за да я погълне. Възбудата бушуваше в тялото й като вятъра в прерията, страховита, но и толкова приятна, разумът й беше безсилен да й подскаже каквото и да било. Сега за нея съществуваше само Слейд. След кратък миг, в който дъхът й секна, тя вече нямаше разсъдък, а само чувства и Рейчъл се разтрепери, радостна и ужасена, от грубата му целувка. Устните му, корави и повелителни, притискаха нейните, езикът му разтвори рязко нейните треперещи устни, опустоши меката вътрешност на устата й, накара я да му се покори.

Рейчъл се опита да се брани, но той беше толкова силен, прегръдката му беше като стоманен обков, устните му запалваха в нея същински пожар. Ръцете й се плъзнаха неволно към шията му, прегърнаха я. Гъвкавото й тяло се прилепи към неговото. Тя беше без воля, без гръбнак, беше като живак, когато Слейд, възбуден от покорността й, я огъна назад и силните му ръце се превърнаха в нейна единствена опора, защото коленете й се подкосяваха. Кръвта пулсираше в главата й, шумеше в ушите й, а после й се зави свят. Мънички светлинни точки се пръскаха като звезди в мозъка й, когато езикът му проникваше отново и отново като пареща мълния дълбоко в тъмната, влажна дълбочина на устата й, пламенна сладост се разливаше по вените й, стигаше чак до връхчетата на пръстите. Сега устните й се отвориха драговолно, тя отвърна на целувката му, езикът й обви лакомо неговия, а пръстите й се заровиха в черната му коса и го привлякоха още по-близо.

Той изстена, откъсна устни от нейните и я притисна към себе си. Зарови лице в рамото й, целуна нежната шия. Неговите пламтящи, изгарящи устни се плъзнаха по врата й до долчинката между гърдите. Те се впиваха трескаво в кожата й, зъбите му захапаха пъпките през плата, накараха ги да се вкоравят от болка и страст. Слейд искаше от нея повече, много повече. Искаше да задоволи с нея лумналата си страст, да уталожи болката разкъсваща слабините му. Но нито му беше времето, нито беше подходящо мястото. Всеки миг можеха да ги сварят и той го съзнаваше. Въпреки това не можа да се възпре и овладя още веднъж устните й. Желанието му стана безпределно и той награби хищно закръгленото й кораво задниче и го притисна със сила към себе си.

Рейчъл изпъшка и извика, усетила мускулестите му крака, яко притиснати към нейните, силните му бедра и напористата мъжественост, която се търкаше сладострастно в нея през дрехите, усети как той ритмично я полюшва в такт с напиращото си желание. Членът му докосваше пулсираща точка между краката й, причиняваше й пареща болка, измъчваше я, а когато езикът му отново потъна в долчинката между нейните гърди и заблиза през плата на ризата коравите пъпки, от устните й се изтръгна силен животински вик.

— Слейд… Слейд…

Щом чу името си, той сякаш си възвърна самообладанието. За миг я вдигна високо, а после така рязко я пусна, че тя за малко не падна. Гледаше го, изненадана, объркана и наранена, с трепереща ръка на устните, за да не я чуе как отчаяно хлипа. Той отвърна, задъхан, на погледа й, тя видя как силно трепери един мускул на бузата му, докато се мъчи да се овладее.

— Хайде, Рейчъл, кажи, че Адам Кейфе може да ти даде това! — прошепна той. — Твърдиш ли, че друг мъж освен мен може да ти го даде? Ако е вярно, кълна се, повече няма да те докосна!

Рейчъл се опита да избегне погледа му, но очите му я бяха уловили и приковали като пеперуда за дъска. Всъщност не искаше да отговори, но думите сами се откъсваха от устните й, тласкани от непозната сила.

— Не мога да го кажа, Слейд — прошепна тя, със съзнанието, че вече достатъчно се е издала. — Не мога, защото няма да е истина. Ти си единственият мъж, събуждал подобни чувства в мен.

— В такъв случай разбираш, че това ми дава особени права — заяви той и се заприближава бавно към нея, като дива котка към плячката си, притегли я още веднъж, неспособна на съпротива, в прегръдките си. Хвана я за брадичката и вдигна лицето й към своето, очите му я пронизваха, разкриваха всички тайни на сърцето и душата й. — Аз те желая, Рейчъл, ти ми принадлежиш, все едно дали ти харесва или не, аз ще те взема, когато пожелая. Добре го знаеш, нали?

— Не — прошепна тя. Думите му я накараха да се разтрепери от радост, но и от страх. Сърцето й силно туптеше. — Не!

Ръката му се плъзна безмилостно по врата й, стисна го, после палците му описаха кръгчета около трепкащия пулс.

— Е, вече го знаеш — каза той тихо и устните му отново, докоснаха нейните, веднъж, два пъти, за да потвърдят думите. — Желая те повече, отколкото съм желал когато и да било, която и да било жена, и аз ще те имам, Рейчъл, бъди сигурна… И още нещо: Ще убия всеки мъж, който се опита да те отнеме! Тъй че направи добро на тоя глупав младок Адам Кейфе и повече не го насърчавай! За негово и за твое добро. Разбра ли ме? Противното няма да е умно.

— Да, Слейд, вече разбрах, — отговори тя, защото не се съмняваше: Слейд Меверик говореше сериозно. — Само че, само че той не се усмихваше на мене, Слейд. Той ухажваше Ева. Просто не сваляше очи от нея.

— Ева ли?… Но тя е още дете!

— Не, Слейд, вече не е. Да си се заглеждал напоследък в нея? Искам да кажа, сериозно. Тя навърши четиринайсет през февруари, а тук, в прерията, това не е детска възраст. Освен това Ева е познала в краткия си живот толкова мъка и труд, че е трябвало по-бързо да узрее. Когато майка ти умре млада, по-бързо остаряваш. Мисля, че тъкмо аз мога да го твърдя.

— Да, зная. Понякога забравям, че и ти си още почти момиченце, полудете, полужена, но и двете половинки принадлежат на мене, Рейчъл, само на мен!

— Как можеш да си толкова сигурен, Слейд! Толкова сигурен, че ти принадлежа? — протестира тя, разгневена и уплашена, въпреки любовта си към него. Защото той не беше споменал нито дума за любов, повтаряше само, че я желае по-силно от която и да било друга жена и това сигурно беше вярно. Но не каза нищо за сватба, само за желанието си да я има. — Може би си прав — продължи тя с разтреперан глас. — Защото ти позволих да… да ме целуваш и… и. — Тя млъкна потиснато и прехапа устна. А после добави тихо: — Аз не съм проститутка, Слейд. Не можеш да ме имаш нито лесно, нито евтино. Не, никога!

— Подобно нещо не съм помислял, нито ще помисля.

Тя помълча малко, за да поразмисли и се запита какво ли иска да каже Слейд, но не зададе въпроса си, от страх, че отговорът няма да е онзи, който така страстно желаеше да чуе. Затова предпочете да смени темата.

— Що се отнася до… до Адам и Ева, Слейд… — подхвана тя колебливо, но млъкна, щом видя, че Слейд Меверик вдигна тъмните си вежди.

— Та какво за тях? — попита той сухо. — Нали те са родили Каин и Авел? — Изгледа я очаквателно, а после се разсмя на угриженото й лице. — Не е смешно, нали? Бас държа, Авел си е мислил същото, докато по-големият му брат Каин се е приближавал към него със секирата в ръка. Защото трябва да знаеш, Рейчъл, независимо от това, дали си съгласна с мен, сладка моя, защото ти наистина си моята сладка Рейчъл, трябва да разбереш, че великият Творец на човечеството не е бил всемогъщият Господ, ами Семюел Колт, въпреки че по времето на Каин и Авел той, за съжаление, още не е съществувал. Защо се плашиш, Рейчъл? Какво има? Нямаше предвид Адам и Ева от Библията, затова ли?

— Бързо схващаш, Слейд.

— Аз съм умно момче. Да продължа ли?

— Да, моля те.

— Това покана ли е? — Слейд я притисна по-силно към себе си, погледът му спря на устните й, а тя се изчерви и сведе клепачи.

— Не, в никакъв случай не е — отвърна тя студено.

— Какъв срам за тебе, безбожна жено! — подигра й се той захилен. — Ако си беше прочела Библията, щеше да знаеш, че всичко живо е създадено на чифтове.

— Това е казано за Ноевия ковчег, а ние говорехме за рая.

— Ах да, раят, приказно място. Там е горещо, там цари насладата. Мога да те отведа в него и ще го сторя — заяви той уверено. — И то много скоро.

— Ще се погрижиш, струва ми се, да бъда пропъдена от рая! Ти наистина си същински сатана! И не бива… не бива да ми говориш така… да си позволяваш такива волности. Аз… аз просто не разбирам как го допуснах! Би трябвало да те изгоня от дома си и повече да не те виждам.

— Защо тогава не го направиш?

— Не зная, наистина не зная. Защото аз — о! Пусни ме, Слейд, моля те. Късно е. Слънцето е на залез, дядо и Поук скоро ще си дойдат, трябва да приготвя вечерята. Децата сигурно са гладни и се питат къде ли се губим ние двамата…

— Ами да се питат! А сега ми отговори на въпроса, чу ли? Защо не ме натириш да вървя по дяволите, а, Рейчъл? попита той тихо, а в очите му затрептяха странни, сякаш гладни пламъчета. — Да си призная, често се чудя защо не го сториш?

Тя извърна глава, неспособна да издържи пронизващия му поглед.

— А как да го обясня на дядо и на Поук? — попита тя. — Да им кажа истината? Ако я разберат, един от двамата ще те извика на дуел, а ти ще го убиеш. Нали преди малко се закани да убиеш всеки мъж, който се осмели да ме ухажва! Освен това би ми отнел децата. А това, това не мога да го понеса.

— Разбрах — каза Слейд и сведе поглед. — Значи понасяш ухажванията ми само от страх, така ли?

— Да.

— Ти лъжеш, Рейчъл, или казваш само част от истината, зад която има много, много повече. Знаем го и двамата. — Пръстът му следваше бавно очертанията на устните й, докосваше ги, после той изведнъж прекъсна еротичната игра. — Хъм, реших да оставя засега нещата каквито са — заяви той, очевидно доволен от отговора й. После изведнъж рязко смени темата: — Та какво искаше да ми кажеш за Адам и Ева?

— Само едно: не ги разделяй, преди да са имали възможност да се опознаят. Моля те, Слейд. Да, вярно е, че са още много млади… но да си влюбен може да бъде и… много мъчително и трудно, особено… особено, ако е за първи път.

— Зная — каза меко Слейд и се запита откъде ли може тя да знае това. Дали е обичала в училището някое момче? Нямаше представа, но изведнъж изпита желанието да научи всичко за нея. Трябваше да почака, разбира се, защото засега достатъчно я беше измъчил. — И аз не бях много по-голям от Адам, когато подарих сърцето си на едно момиче от Ню Орлиънс. — Тези думи му се изплъзнаха някак, още преди да успее да помисли какво казва

— И… какво стана?

— Тя… тя умря.

— О, извинявай — изрече тъжно Рейчъл. — Аз… аз не исках да любопитствам. Аз… наистина съжалявам.

— Много страдах — изрече бавно Слейд, но трябваше, за свое голямо учудване, да признае, че мъката, която изпитваше обикновено при спомена за Терез, беше намаляла и сякаш избледняла, като белег от вече почти зараснала рана. Много по-силна болка му причиняваше сега разстроеното лице на Рейчъл, която горчиво се упрекваше, задето е разтворила стара рана. — Виж какво, Рейчъл, оттогава изтече много вода, това е отминало и приключено — каза той, макар да знаеше, че всичко ще приключи само след като убие Дигър. С усилие на волята Слейд се върна към действителността. — Що се отнася до Адам и Ева, Рейчъл, щом толкова ме молиш, сладка моя, докато не се опитват да вкусят от забранения плод, няма да играя ролята на змията в тяхната райска градина, обещавам ти.

— Благодаря.

— А сега ще е по-добре да се приберем, нали?

— Да, разбира се — съгласи се Рейчъл.

Слейд я изгледа въпросително, ръката му я погали нежно по лицето, сякаш беше сляп и за пръв път го опознаваше с пръстите си. После отметна с въздишка кичур коса от челото й и неохотно я освободи от прегръдката си.

— Жалко — каза той с тъжна усмивка. — С такова удоволствие бих ти предложил една ябълка.

(обратно)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

На другия ден следобед Фремънт и Поук трябваше да пазят трите най-малки деца, защото Слейд и Рейчъл препуснаха към земите на семейство Кейфе.

По пътя почти не размениха дума, но всеки усещаше осезаемо близостта на другия и добре помнеше какво се бе случило предишния ден в плевнята. То беше променило отношенията им, знаеха го добре.

Сега Рейчъл имаше чувството, че му принадлежи и то хем я плашеше, хем я възбуждаше. Въпреки нежеланието да му се покори всецяло, признаваше, че между тях има някакво споразумение и, както той твърдеше, беше само въпрос на време тя да стане негова. Даваше си ясна сметка, че не са официално сгодени, но колкото и да си блъскаше главата, не можеше да определи по друг начин характера на отношенията им. Дори човек като Слейд не можеше да е толкова брутален, та да пропъжда ухажорите й, ако няма намерение да се ожени за нея. В очите на Рейчъл този майстор на пистолетите не можеше да е лош човек, щом се оказа способен, въпреки съмнителната си слава, веднага коренно да промени начина си на живот, за да стане опекун на своите осем племеннички и племенници, които никога не бе виждал. Можеше ли този мъж да е толкова жесток, та да й отнеме съзнателно всяка надежда на брак, да я лиши от девствеността й, а после да а изостави. Не, той положително щеше да се ожени за нея, въпреки че нищо не беше обещал.

Но как можеше да се омъжи за човек, който не я обича, въпреки че я желае? — питаше се, объркана, Рейчъл.

Беше се надявала, че ще означава нещо за Слейд, че ще я желае не само за да си прекарва времето, или от съжаление. Случилото се вчера сякаш потвърждаваше, че чувствата му към нея са много по-силни и по-дълбоки. Въпреки това той не произнесе думи на любов и Рейчъл беше сигурна — защото не я обича. Към отчаянието й се добавяше и спомена за мъката, изписана на лицето му, когато й разказа как е подарил сърцето си на едно момиче от Ню Орлиънс, момиче, което бе умряло.

Той продължава да я обича — мислеше си, потисната, Рейчъл. Обича я и в сърцето му няма място за друга. Затова желае само тялото ми. Ако момичето беше живо, той изобщо нямаше да ме забелязва, бас държа. Но тя е умряла, Индия също е мъртва, а той е жив, той е мъж е гореща кръв и с желанията на мъж е гореща кръв, освен това негов дълг е да отгледа осем останали без майка момчета и момичета. Аз не съм омъжена, той ме желае, освен това и децата вече ме познават и обичат, следователно аз съм решението за всичките му проблеми. Толкова е просто. Как не се сетих по-рано?

Може би Слейд си мисли, че тя отдавна го е разбрала — разсъждаваше Рейчъл. Навярно затова отлага предложението си за женитба? В края на краищата нали и тя не се омъжи за Гюс, въпреки че е ерген, добър и честен мъж, който истински я обича и може да й предложи цяла ферма.

Слейд не я обича, освен това, доколкото знае, той не притежава на този свят нищо освен коня си, седлото и пистолетите. По закон и фермата, и децата са на Джонатан, въпреки, че изобщо не се грижи за тях и сякаш се е зарекъл да изпие всичко, което е за пиене в града. Слейд едва ли ще допусне Джонатан да пропие фермата, ще предпочете навярно да застреля зет си. Но фактът си е факт — законът е на страната на Джонатан. Но как може Слейд да си въобразява, че ще се омъжи за него само защото има желание да спи с нея и защото тя е идеалното решение на проблемите му? О не, Рейчъл беше убедена, че той не е сигурен в съгласието й. Не е глупав и не може да не разбира, че ако не друго, гордостта ще я възпре да се омъжи за него по разум. Тъй че, ако е хитър, ще изчаква и ще направи всичко възможно, за да я накара да се влюби в него. Слава богу, че не му призна чувствата си. Положително щеше да ги използува срещу нея, както беше готов да се възползува и от безразсъдното й влечение. О не, това тя няма да допусне!

Но какво друго можеше да стори? Слейд вече изгони Гюс — трябваше да признае, че скитникът успя да го стори. Ако този нехранимайко не се беше намесил в отношенията им, Гюс и досега щеше да е неин, а когато в живота й неочаквано се появи Адам Кейфе, Слейд даде недвусмислено да се разбере, че ще махне от пътя си всеки мъж, който се приближи към нея. И да иска, Рейчъл не може да му попречи. Любовта й към нейния дядо и към децата й пречеха да предприеме нещо против Слейд. Той го знаеше и очевидно разчиташе на това. Сега трябваше само да изчака да й дойде до гуша от нахалното му държане и да предпочете да се омъжи за него вместо да остане стара мома. Засега правеше всичко, за да я накара да предвкуси сладостите на един брак, от които просто да не може да се откаже.

В този миг Рейчъл беше готова да го намрази. Но не искаше и да се лъже — разбираше, че е хваната в капан, а сърцето й тръпне от желание да го вземе, каквито и условия да й поставя, колкото и да са нетърпими арогантността и самочувствието му. Всичко беше по-добро, отколкото да го загуби.

Рейчъл не подозираше, че Слейд изобщо не е искал да я поставя в толкова ужасно положение. Не би го повярвала, но беше точно така. Той просто си изпусна нервите, като я видя да се изчервява и да се смее като влюбена ученичка на комплиментите на Адам Кейфе. Впрочем реши също, че така е може би даже по-добре, сега тя е изправена пред сериозна дилема и ще трябва да се омъжи за него колкото и да му е ядосана, колкото и противоречиви да са чувствата й към него. Ще трябва да го вземе, та ако ще против волята си.

Слейд беше мъж, който държеше на думата си. Беше й заявил за намеренията си (та макар и доста нетактично и несръчно) и беше твърдо решен, ако Рейчъл не му се покори, да направи необходимото, тя да си остане стара мома, поне докато благоволи да й прости. Не можеше да си представи, че една жена може да му откаже да се омъжи за него, дори с риск да остане стара мома. Не, сигурен беше, че всичко ще свърши добре.

Колкото повече размисляше, толкова повече се убеждаваше, че Рейчъл би трябвало всъщност да се чувства щастлива, че е направила толкова добра сделка. За него тя беше много привлекателна, но повечето мъже биха казали, че не може да се нарече апетитно женче, освен това имаше хаплив език и като се ядосаше, ставаше избухлива. Преди той да се появи на хоризонта, Олд Окс беше най-едрият й улов. Скитникът уважаваше и дори харесваше шведа, но беше убеден, че е далеч по-добра партия от него. Като премисли внимателно всичко, реши, че Рейчъл трябва всъщност да му е благодарна.

Ако Рейчъл можеше да се досети за мислите на Слейд Меверик, щеше толкова да се възмути от самоувереността и безсрамието му, че щеше да му зашие един шамар. Но тя не подозираше нищо и седеше мълчаливо на капрата до него. Усещаше през полата си силното му мускулесто бедро, притиснато до нейното и много добре знаеше какво Иска той от нея, ако наистина имаше намерение да се оженят, ако намерението му беше да я склони да му стане съпруга. Ако се съди по държането му, този самоуверен вагабонтин го приемаше като нещо най-естествено! Изглеждаше толкова самодоволен, че Рейчъл предпочиташе да не се обръща към него, още повече че срещаше всеки път толкова нахален и сладострастен поглед, че не можеше да има съмнение — той гледаше на нея като на своя собственост. Не беше ли го заявил вчера? Само като си спомни и пламна. Но защо пък и да не си го мисли? — запита се тя. Та нали никой, мъж или жена, не иска да завърши живота си в самота и ако Слейд пропъжда със сила всеки съперник, това значи, че, ще не ще, ще трябва да се омъжи за него.

Тогава той ще прави с нея каквото си пожелае, а Рейчъл знаеше, че в главата му се въртят не само целувки. Слейд Меверик ще използува съпружеските си права, когато и както пожелае, а тя ще е безсилна в ръцете му. Такава перспектива я плашеше, но я и възбуждаше. Беше готова да му се отдава драговолно и с любов, но само ако и той я обича. Но той не я обича и с това кръгът от мисли отново се затваряше. Как тогава да се омъжи за него?

О, защо нямаше куп поклонници, между които да избира? Ако Слейд не беше нехранимайко с лоша слава, дълбоко убеден, че може да надвие всеки мъж, готов да ухажва Рейчъл? О, божичко, ако не го обичаше! Ако той я обичаше!

Можеше, разбира се, да откаже да се омъжи за него. Да му каже категорично „не“, ако я попита. Но дълбоко в сърцето си признаваше, че щом го обича и щом единственото, което я очаква, е самотата, отговорът й няма да е „не“.

Седеше до него, сякаш уловена в капан и не знаеше да се смее ли, или да плаче.

Семейство Кейфе още нямаше къща, затова бяха опнали две палатки, в които живееха, в едната Адам, двамата му по-малки братя и бащата, а в другата, трите му сестри и майката му. Семейството тъкмо привършваше обяда си… Когато колата приближи, всички станаха от одеялото, постлано на земята в сянката на палатките, за да посрещнат Рейчъл и Слейд. Слейд спря колата близо до палатките, натисна спирачката, скочи и веднага вдигна на ръце Рейчъл от капрата, за да не остави на бързащия към колата Адам възможността той да й помогне. После младежът представи Рейчъл на семейството си.

— Тате, мамо, това е госпожица Рейчъл Уайлдър, жената, която открива с пръчката си къде има вода. А това е Слейд Меверик, приятел на семейството на госпожица Уайлдър.

— Повече от приятел — поправи го скитникът, докачи стискаше ръка на стария господин Кейфе. — Аз съм годеник на госпожица Уайлдър — заяви той, без да му мигне окото и хвърли на Адам, който го беше зяпнал, хладен, подигравателен поглед.

Рейчъл беше сигурна, че и тя е зяпнала не по-малко глупаво. Как можа Слейд да си позволи да заявява това пред хора, без изобщо да я е питал? Как само я представи! Този мъж имаше железни нерви! Беше наистина непоносим! Сигурно щеше да даде воля на гнева си, ако Слейд не й хвърли предупреждаващ поглед и ако ръката му не пристягаше като със стоманен колан кръста й. Притискаше я така силно, че едва можеше да диша. Рейчъл разбираше, че възражение от нейна страна само би влошило нещата, пък и щеше да я постави в още по-глупаво положение. Затова премълча, принуди се да му се усмихне, сякаш наистина е любимият й годеник. После поздрави двамата братя на Адам и трите му сестри, които лукаво се подсмихваха на нещо. Отклони учтиво любезната покана за обяд, защото вече бяха обядвали в къщи. След като отдадоха необходимото на любезностите, Слейд насочи разговора към същественото.

— Рейчъл, миличка — каза той и нахално се захили, когато от зелените й очи заизскачаха мълнии, — защо не вземеш пръчката от колата, та да могат тези мили хора да почнат да копаят кладенеца си. Аз ще разпрегна конете и ще ги пусна да пасат, докато си свършиш работата.

— Да, разбира се, Слейд — каза тя с толкова сладък глас, че той разбра колко е ядосана — вече я познаваше достатъчно добре. Реши да вечеря в някой ресторант в Уйчито, защото щеше да е рисковано да седне на нейната трапеза.

Рейчъл извади пръчката — както беше обичайно — раздвоено клонче от лешниково дърво, малко по-дебело от палеца й. Някои търсачи на вода предпочитаха други дървесни видове, или дълга, извита под прав ъгъл медна тел, други копринен конец с окачена на края му висулка. Но тя държеше на клончето леска, защото според Сийкс, който я научи да търси вода, най-важното е търсачът да има доверие в инструмента си.

Разбираше, че бащата на Адам гледа твърде скептично на възможностите й, въпреки че не го показваше така явно, както очакваше след чутото от Адам. Може би сдържаността на възрастния човек се дължеше на присъствието на мъж като Слейд, може би затова нищо не възрази. Изглежда, не е съвсем лошо да имаш до себе си известен стрелец.

Рейчъл отдавна беше свикнала хората да я посрещат с недоверие, едно защото е жена и второ, защото е много млада. Молеха я все пак за помощ, защото нямаха друг избор. Затова не обърна внимание на песимизма, изписан на лицето на господин Кейфе, хвана пръчката си за двата края и се залови с приготовленията за ритуала.

Тя пое дълбоко въздух, затвори очи и се съсредоточи, за да събере сили, с които да призове могъществото на природата. Странната сила, която изпълваше в такива мигове на талази цялото й същество, можеше да се сравни само с чувството, което човек изпитва, удряйки с брадва неподвижен предмет. Рейчъл мислеше само за едно — за водата, в тази мисъл беше съсредоточено цялото й същество. Тя си представяше в прекрасни цветове и до последната подробност бистрия извор, избликващата под земята вода, жадуваща да се изтръгне от затвора си и да се устреми към небето. После бавно тръгна, затворила очи. Нямаше нужда да гледа, защото беше едно цяло с тази земя, която я водеше напред, а слънцето озаряваше тъмната нишка на подсъзнанието й, вятърът й шепнеше и ухото накъде да върви.

Слейд беше като хипнотизиран. Това беше една Рейчъл, която той не познаваше, макар да беше усещал дълбоко в себе си свръхестествената й сила, макар да знаеше как страстно и силно е свързана тя, духом и телом, с тази земя. Това го бе привличало инстинктивно. Човек, водил неговия живот, не би могъл да устои без помощта на вътрешни сили. Да, той знаеше накъде хвърля слънцето човешката сянка, имаше око и ухо за дирята върху земята разказваща кой я е оставил, за шумовете, долитащи с вятъра. Обонянието му долавяше и най-тънките миризми

В това отношение те си приличаха е Рейчъл, бяха и двамата много по-мъдри от връстниците си. В този миг я усети по близка от когато и да било. Бяха като двете страни на една монета, еднакви, но и различни и въпреки това — едно съвършено цяло. Сега му се струваше, че гледа с очите й, мирише е носа й, докосва с ръцете й елементите, които я водеха, докато увеличаваше все повече радиуса на земята, която обхождаше. Пролетното слънце превръщаше косата й в ореол, лицето й говореше, че е в транс. Сега тя беше свръхестествено същество, изпълнено със светлина, която не беше земна, а идеше от извечно място, където ангели предопределят съдбата на обикновените смъртни.

Слейд вече знаеше — някои хора тук си шепнеха, че Рейчъл е вещица. Хора, уплашени от онова, което не можеха да разберат, бяха проклинали и него като дявол. Но ето че Рейчъл бе станала за него необходима като въздуха, като храната и водата, сякаш бог ги беше предопределил един за друг от създаването на света. В този миг в сърцето на Слейд се открехна една врата, духът на Терез се появи на прага, сякаш отдавна бе мечтал да напусне своя затвор и да премине в света на сенките, където му беше мястото.

В същия миг клончето в ръката на Рейчъл изведнъж затрептя, все по-силно, по-бързо и тя за малко не го изтърва. Щастлив, възторжен смях озари лицето й и Слейд разбра, че чувството, което я изпълва в този миг е почти сексуално, разбираше интуитивно, че тя ще изглежда така и когато ще я люби, ще я довежда до екстаз. Ще бъде като езическа богиня, златна и триумфираща. Усети възбудата в слабините си, а нейният вик на възторг прозвуча в ушите му като вик на отдаване и екстаз. Когато тя слезе от върха на въображаемата планина и отвори бавно очи, огледите им се срещнаха.

Очите на Слейд потънаха в нейните и Рейчъл прочете в тях глада, страстта му и още нещо, което не можеше да определи въпреки че при всеки друг би го нарекла любов. Сведе очи, бузите й пламнаха, сърцето й силно заби, защото в гърдите й се беше пробудила надежда. Но тя се овладя и се обърна към господин Кейфе:

— Ето тук има вода, господин Кейфе — каза тя триумфиращо и посочи надолу. — Вземете лопати и копайте, ще се убедите, че съм права.

Кейфе остана за миг неподвижен, изпълнен с уважение, може би дори и със страх. После той и синовете му изтичаха за лопати и се заловиха трескаво да копаят. Слейд се зарази от нетърпението им, свали кобура и ризата, залови се да им помага. След малко и той стоеше вече до колене във влажната тъмночервена тиня, която се подаваше изпод чернозема на прерията. Рейчъл го наблюдаваше тайничко и въпреки цялата си добродетел, си мислеше какво ли ще изпита, ако мускулестото му, кораво и голо тяло покрие нейното и си вземе онова, което иска и което тя, дълбоко в себе си, е готова да му даде.

Следобедът мина, а мъжете продължаваха да копаят. Бяха сковали набързо скеле и изхвърляха с кофа и въже пръстта от дупката. Госпожа Кейфе занесе на мъжете студено пилешко и салата от картофи, за да възстановят силите си, наливаше им лимонада, за да утолят жаждата си. Рейчъл седеше на одеялото и наблюдаваше с не по-малко напрежение от трите дъщери на Кейфе, които току надничаха любопитно в дупката и гледаха как добре отъпканите гладки стени я превръщат постепенно в кладенец. Мъжете се радваха, че не са се натъкнали на скала, както се случваше понякога тук в равнината. Нямаше да се налага да копаят много надълбоко. Малко след залез слънце сумрачната вечерна светлина, предвещаваща наближаването на лятото, бе пронизана от триумфиращия вик на Адам и тя разбра, че старият господин Кейфе вече може да е спокоен.

— Тате — крещеше Адам от изкопа — аз съм до глезените във вода! Чу ли ме, тате? Госпожица Уайлдър излезе права! Тук долу има много вода, пък сладка — като коледна сутрин!

С къс предупреждаващ вик младежът изхвърли лопатата си от дупката и се изкатери по въжето. Лицето му сияеше от щастие. Той хвана Рейчъл за двете ръце, привлече я към себе си и затанцува с нея в кръг. Тя се изчерви притеснено, но въпреки това се разсмя и фустите й се развяха като на ученичка, оголвайки красивите й, блестящи от белота глезени, докато Адам, я въртеше все по-силно.

Слейд не беше във възторг от гледката, когато се измъкна на свой ред от изкопа, но не можа да не се зарадва на безгрижната веселост на Рейчъл. Избърса с измачканата си риза калта от лицето и си помисли, че в живота й има толкова малко радост, че може да й подари този миг. Стоеше и я гледаше мълчаливо, докато Адам осъзна непристойността на поведението си и бързо пусна Рейчъл. Извини се смутено на нея и на Слейд.

— Прощавайте, но толкова се зарадвах, че водата бликна точно там, където посочи госпожица Уайлдър. Откровено казано и аз като татко, малко се съмнявах. Не исках да ви обидя, честно слово.

— Няма нищо — каза кратко Слейд, но добре видя, че Рейчъл е задъхана, бузите й зачервени, забеляза, че тя избягва погледа му. Позамълча и заяви: — Е, късно е, тръгваме си, та да можете да поспите. Не се съмнявам, че утре от ранни зори ще сте на крака да копаете кладенеца. Рейчъл, мила, хайде оправете си с господин Кейфе сметките, докато впрягам конете.

— Да, Слейд — каза тя.

Рейчъл взе от господин Кейфе пет долара в пари, а за останалите получи хранителни стоки, от които новодошлите още имаха предостатъчно за разлика от оскъдните запаси на хората от прерията. Особено се зарадва на буркана гроздово желе, което си избра. Струваше й се, че вече усеща вкуса му, толкова хубав и сладък върху филия топъл, прясно изпечен хляб. Рейчъл се сбогува със семейство Кейфе и се озърна за Слейд. Носеше кошницата с продуктите толкова внимателно, сякаш беше Светият Граал. Слейд седеше в колата и си приказваше с Адам. Като ги видя, сърцето й се сви, защото двамата мъже разговаряха толкова тихо, че не можеше нищо да чуе, а само да се надява, че скитникът не се заканва на младежа. Лицето на Адам беше много сериозно.

— Господин Меверик — каза той на Слейд. — Надявам се, не ми се сърдите, че танцувах с госпожица Рейчъл — казвам го не само, защото сте прочут като майстор на пистолетите и наемен убиец.

— О, така ли? — вдигна вежди Слейд.

— Да, господине, а пък аз много се интересувам от пистолети. Опитвам се да науча всичко за хора, които ги владеят. Затова зная, че сте между най-добрите и никак не бих искал с нещо да ви обидя. Зная също, че сте вуйчо на Ева и… и искам да ви помоля да ми разрешите да я посещавам, ако нямате нищо против, разбира се.

— Значи малката Ева много ти е харесала, така ли? — попита Слейд. Младежът му се струваше все по-забавен. Трябваше да признае, че е смел. Малко мъже, стари или млади, биха се решили да танцуват без разрешение с нечия годеница, че на всичкото отгоре и да помолят за разрешение да се срещат с племенницата на този човек. — Хъм, смешно, а пък аз бях готов да се закълна, че ви е харесала Рейчъл.

— Госпожица Уайлдър? О, тя е много мила, приятна и много ми харесва. Но е по-голяма от мен, пък и както разбрах, наистина едва днес, сгодена е за вас. То още вчера ми стана ясно откъде духа вятърът. Надявам се да не съм ви ядосал, господин Меверик. Не искам да нахалствам, но госпожица Ева наистина ми е легнала на сърце и много ми се ще по-честичко да я виждам.

— Тя е само на четиринайсет — изрече сухо Слейд.

— На толкова е била и мама, когато тате е почнал да я ухажва — отвърна Адам. — Съвсем не е малка… господине.

— Е да — съгласи се скитникът и в гласа му изведнъж прозвуча предупреждаваща нотка, а усмивката му изчезна. — Сега чуй какво ще ти кажа, Адам Кейфе: познавам те не по-зле от самия себе си, зная какво мислиш и какво искаш от живота, само че съм по-възрастен и имам много, много по-голям опит. Аз се връщам от там, накъдето си се запътил, тъй че опазил те господ от глупави мисли и не забравяй, че каквото и да се случи, винаги ще те превъзхождам, запомни го добре. Ако го проумееш, ще можеш да посещаваш Ева когато пожелаеш. Но се дръж добре е нея, ако не искаш да застанете пред олтара преди да си преброил до две. Та ако ще с ръката й в твоята и с пистолета ми опрян в тила ти! Изразих ли се достатъчно ясно?

— Да, господине, повече от ясно.

— Добре. В такъв случай трябва да ти кажа и още нещо: стой по-надалечко от Рейчъл, Адам Кейфе. Не понасям някой да си играе с нея, нито ти, нито който и да било друг. Та, ако искаш да идваш при Ева, да е само при Ева! Разбра ли?

— Много добре, господин Меверик.

— В такъв случай ще се разбираме. Лека нощ, Адам Кейфе.

— Лека нощ, господине.

Слейд шибна конете с юздата и те веднага потеглиха. Направи кръг с колата и спря пред Рейчъл. Господин Кейфе й помогна да се качи. Вече убеден, че Рейчъл е седнала удобно, Слейд Меверик свали учтиво шапка на госпожа Кейфе и трите й дъщери и потегли срещу падащия здрач.

На хоризонта вече беше изгряла предвестницата на другите звезди, Вечерницата, и сияеше светло на сребърносивия, бавно почерняващ хоризонт. Право пред тях, като окачен от невидима ръка, все още ниско над хоризонта се олюляваше сърпът на младия месец и сякаш всеки миг щеше да зажъне нивите. Повяваше лек ветрец, прерията сякаш се олюляваше и тихичко мърмореше като спокойно море, колата се носеше като кораб по вълните, а конете, препускащи през високите треви, приличаха на дървени фигури, скулптирани на някоя кърма. Въпреки ветреца въздухът беше тих, спокоен, защото създанията на нощта още спяха, а дневните вече се бяха спотаили в гнездата и леговищата си и не издаваха нито звук, дори ако над тях прелиташе бухал.

Само Рейчъл беше неспокойна, развълнувана от преживения ден, наранена от така небрежно подхвърленото твърдение на Слейд, че е негова годеница, изненадана и объркана от възхищението в погледа му, когато пръчката заподскача в ръката й. Но тя изчакваше да се отдалечат достатъчно, та семейство Кейфе да не може да ги чуе и тогава да нападне скитника и да му каже какво я разтревожи.

— Слейд Меверик — прекъсна тя мирната тишина, — кой дявол те дръпна за езика да заявиш на семейство Кейфе, че си ми бил годеник, нали, да те вземат мътните, много добре знаеш, че е лъжа.

— Там е работата, че съм, сладка моя Рейчъл — каза той сдържано. Тонът му я накара да потрепери. Изпита страх и още някакво, непознато чувство. Той забеляза, че Рейчъл трепери и най-нахално се ухили насреща й. Зъбите му просветнаха в тъмнината, която вече ги обгръщаше с плаща си. — Не разбирам защо си толкова ядосана? Някакъв закъснял припадък на старомомински скрупули, така ли? Нали обсъдихме вчера в плевнята всичко и там ти нямаше възражения, нали? Не стана дума нито за целомъдрието ти, нито за каквото и да било друго. Тъй че бях решил темата е приключена.

— Но ти, ти дума не продума за женитба! — възкликна гневно Рейчъл.

— Може и да не съм. Но Рейчъл, скъпа, а ти какво си помисли? — Погледът на Слейд се разхождаше с недвусмислена безцеремонност по тялото й. Тя сведе очи и се изчерви, а той подигравателно се разсмя. — Непочтени намерения, това ли ми приписа, кажи де? — попита тихо, но злобно. — Не го очаквах от дама като теб — поклати глава Слейд. — Чуй, сладка моя, ако исках само да преспя с теб, а аз наистина го желая, можех да го сторя и край. И ти си повече от сигурна, че можех да го направя, не се съмнявам. Но нали тогава щеше да ми е все едно колко обожатели имаш, стига само аз да съм ти първият. И нямаше да си правя труда да пъдя ухажорите ти с пистолет в ръка.

— Но защо, защо не ми го каза още вчера? Защо изобщо не ме попита дали искам да се омъжа за теб?

— Защото щеше да кажеш „не“, както ще го направиш и сега, а аз не искам да чуя това „не“, не желая да приема такъв отговор. Предпочетох да ти дам време да поразмислиш… Да претеглиш всички последици от подобно решение, преди до го вземеш.

— Аз вече размислих — каза сподавено Рейчъл. Ръцете й се изпотиха, сърцето й биеше лудо. — Размислих и вече реших.

— Е и?

— Отговорът е все още „не“, Слейд. — Уф! — въздъхна Рейчъл. Изрекох го най-сетне… макар и с голяма мъка. Но за неин ужас този главорез сякаш не обърна кой знае какво внимание на колебанията й. Тя не можеше да види как ръцете му стиснаха по-силно юздите, а един мускул на бузата му почна да трепери.

— Макар и със съжаление, но трябва да призная, че това не ме учудва кой знае колко — каза той подчертано делово. — Е да… ти вече заяви, че ще се омъжиш само за човек, способен да ти докара петстотин глави добитък на южната ливада. Но да приемем, че аз вече ги имам, скъпа Рейчъл? Какъв ще бъде отговорът ти тогава? — попита той с присвити очи.

— Хъм — изсумтя тя пренебрежително, макар сърцето й да туптеше толкова силно, че той сигурно го чуваше. Боя се, че има много да чакам, но аз и тогава не бих се омъжила за тебе, Слейд Меверик — излъга Рейчъл.

— Разбира се, че ще се омъжиш за мен — възрази той хладно, дълбоко обиден от упоритата й съпротива. — Да, да, Рейчъл, казах ти го и снощи в плевнята, въпрос на време е ти да ми принадлежиш. — Той й хвърли самодоволен, язвителен поглед и го задържа дълго на устните й.

— Ти си едно самонадеяно, отвратително, арогантно прасе! — изсъска Рейчъл. Тя цялата трепереше от яд и срам, унизена от думите му, от съзнанието, че тя толкова го обича, а той няма никакви чувства към нея. — И защо си толкова сигурен, ако мога да попитам? Вярно, можеш да пропъдиш ухажорите ми, да направиш всичко, за да остана неомъжена, можеш да ме заплашваш, или дори да ме биеш, ако ти скимне, защото наистина си по-едър и по-силен от мен. Всичко това ми е известно. Но си остава фактът, че не можеш да ме принудиш да се омъжа за теб. И аз няма да стана твоя съпруга, чу ли? Защото ти ме искаш само… само защото… добре знаеш защо и защото ти трябва жена да ти пере, да ти чисти и да гледа децата. Въобразяваш си, изглежда, че съм много подходяща за всичко това, нали? Ех, може и да съм. Но, както виждам, означавам за тебе толкова малко, че дори смяташ за излишно да ме попиташ, на мен това достатъчно ли ми е. Не, Слейд, на мен това не ми стига и при тези условия аз за нищо на света няма да се омъжа за тебе, разбра ли ме най-сетне? Никога! И пак повтарям, не можеш да ме принудиш, Слейд Меверик!

— Разбира се, че мога, скъпа ми Рейчъл — отговори той с тиха закана в гласа. Беше бесен от чутите обиди, от нейния отказ, сякаш за нея той е едно нищо, по-малко от нищо.

Луд от страх, че може да я загуби, преди истински да я е притежавал, той дръпна рязко юздите и спря конете. Обърна се към нея и блесналите му от яд очи, тъмното му лице изглеждаха брутални на светлината на месеца Рейчъл прехапа уплашено устни. Той не я докосна, но тя се сви под заплашителния му поглед, убедена, че е отишла твърде далече в опита си да го накара да й се признае в любов.

— Лесно мога да те принудя да се омъжиш за мене Рейчъл — процеди той през зъби. — Само да пожелая и мога да го направя още сега. Мога да те хвърля отзад и колата, да ти запретна полите и грубо да те насиля. Как би могла да ме спреш? Да, да, Рейчъл, безсилна си да се браниш, защото, както сама каза, аз съм по-едър и по-силен от теб, защото сме сами тук, в прерията и на много мили далеч няма жив човек. Никой няма да чуе виковете ти. Впрочем ти няма и да викаш дълго, нали миличка? Защото ти ме желаеш, Рейчъл и аз ще те накарам да си го признаеш. А после ще бъдеш принудена да се омъжиш за мене, нали? За да не останеш обезчестена, на всичкото отгоре, може би и с дете. Виж, тогава ще примреш от щастие, ако те взема, нали? Пак ли съм сгрешил нещо, или казвам истината, отговори де! — разтърся я той грубо.

— Да — каза тя уплашено. — Да.

— В такъв случай, бъди така добра да не ми мътиш главата с приказки за това какво можеш да направиш и какво не, защото представа нямаш на какво е способен мъж като мен. — По дяволите, Рейчъл, — продължи той гневно — нали не си въобразяваш, че лошата ми слава е основана на лъжи? Господ ми е свидетел, че не е. Преди да дойда тук, аз бях наемен убиец, убивах за пари. И бях от най-добрите. Убивах хора, Рейчъл. Така си изкарвах хляба. Да, тези мъже бяха изчадия, заслужаващи да умрат, но това не променя особено нещата. Убивах ги и получавах добри пари. — Той помълча малко, потънал в спомените си. Гневът му поутихна и продължи по-спокойно: — Сега съм само фермер и не се оплаквам, Рейчъл. Фермата е вече моя, спечелих я от Бийчъм на карти, убедих го освен това да ми подпише документ за опекунство над децата. Ти не го знаеше, нали? Но е вярно. Е да, наистина, искам да те взема, за да готвиш и чистиш, да гледаш децата, да вършиш всичко, което върши една добра съпруга. Така е. Да, желая те, както един мъж желае една жена, нощем, гола в леглото, топла и покорна под мен. Ами застреляй ме, Рейчъл, убий ме заради всичко това. Защо, по дяволите, още не си го направила? Убий ме, задето съм мъж, който те желае и не си прави труда да го крие. — Ноздрите му потрепваха, той млъкна, за да си поеме дъх и продължи: — Каквото и да си въобразяваш, Рейчъл, никога не съм искал да вземам без да дам. — И вече по — меко добави: — Разбери, Рейчъл, срещу всичко, което очаквам от добра съпруга, аз също съм готов да бъда добър съпруг, заклевам ти се! И в дъжд, и в пек, аз ще се грижа за тебе, защото съм умен и силен, защото не се боя от работа, а с пистолетите съм бърз като мълния. Това е повече, отколкото твоят мил приятел Гюс, или този голобрад Адам Кейфе, или който и да било друг мъж могат да ти предложат. Какво още искаш, Рейчъл, кажи ми. О, господи! — измърмори той, защото тя продължаваше да мълчи. — Отговори, да те вземат мътните, отговори ми! — разтърси я той още веднъж. — Какво, за бога, искаш от мен?

— Ако сам не се сещаш, арогантни глупако, няма смисъл и да ти го казвам! — изкрещя Рейчъл и изведнъж се разплака.

Слейд най-сетне разбра каква е работата. Беше трогнат, но беше твърде късно. Той я притегли към себе си, зашепна й тихичко, залюля я леко на широките си гърди, загали я успокоително по косата, целуна я нежно по челото. Чувстваше се ужасно виновен, срамуваше се. Не беше я виждал да плаче и сълзите й му късаха сърцето. Тя хълцаше като малко дете.

— Шшт — опитваше се той да я успокои. — шшт… божичко, Рейчъл, миличка, не плачи. Не плачи! Моля те, любима, престани. Толкова съжалявам. Не исках да ти причиня болка. Шшт. Толкова съм виновен… — Изведнъж млъкна, а после каза, потиснато: — Трябва да си призная, ти беше права, Рейчъл, божичко, наистина беше права! Аз съм един арогантен глупак! Толкова години съм имал работа само с проститутки, че съм забравил какво очаква жена като теб. А трябваше да предположа, че очакваш много повече от онова, което ти предложих, трябваше да го зная.

— Искаше да ти държа ръчичката, да надничам дълбоко в очите ти, да правим дълги разходки и да те затрупвам с комплименти, признай си. Искаше да ти подарявам бонбони и цветя, да те целувам нежно на лунна светлина. Рейчъл мълчеше, но когато изхлипа отново, той разбра, че е на прав път. — О, Рейчъл, миличка, аз зная хиляди красиви фрази, хиляди изпитани трикове, с които да те накарам да се влюбиш в мен. Не го ли подозираше? Е да, но… — Слейд отново млъкна, за да потърси думи, с които да й обясни. — Работата е там, че мъж като мен, не вярва в тези думи, дори когато ги казва, не вярва в триковете, даже да ги прилага. Те са като долнокачествено уиски: купуваш го, защото е евтино, пивко и го преглъщаш, без да му усещаш вкуса, защото този вкус е лош. Но нали минава като огън през гърлото ти, нали ти стопля стомаха, мислиш си, че те напива не по-зле от скъпия френски коняк, който си зърнал с помътнели очи на лавицата зад бара. Той те привлича, защото не можеш да си го позволиш и затова си внушаваш, че е все едно какво пиеш.

— А после, един божи ден, когато най-малко си го очаквал, влизаш в кръчмата да си поръчаш обичайния боклук, но още не си продумал и виждаш, този път съвсем ясно, понеже още си трезвен, онзи скъп, добър, отлежал френски коняк върху полицата на бара, той те мами и ти се подиграва, а ти така силно го пожелаваш, че ти се струва сякаш вече го пиеш. Този ден, в този рядък миг от живота ти, се оказва, че имаш и пари в джоба. И така, барманът ти налива чашка и ти го опитваш, и ти става ясно, въпреки всички самовнушения, че това, по дяволите, съвсем не е долнопробното питие, с което си свикнал! Този коняк е мек, сладък, плъзга се като кадифе през гърлото и ти искаш още дълго да отпиваш от него, да му се наслаждаваш колкото може по-дълго, а не веднага да го преглътнеш. Топлината, която слиза бавно в стомаха ти, е чудесна и сладостна, опиянението е съвсем различно, много по-приятно от обичайните наливания…

— Разбираш ли какво искам да ти кажа, скъпа? — попита Слейд Меверик. Рейчъл лежеше сега, мълчалива и поуспокоена, на гърдите му. — Ти си като този хубав, отлежал френски коняк. Не си създадена, за да бъдеш набързо преглътната, човек трябва да отпива от теб по малко и да ти се наслаждава. Но думи, ухажвания, задоволяващи жена като тебе, са много трудни за мен. При моя занаят човек оживява само, ако не допусне чувствата да го ръководят. И аз свикнах да ги потискам. Но така след време изобщо забравяш, че ги има и как се изразяват. Понякога са заровени толкова дълбоко, че сякаш изобщо си ги забравил. Разбираш ли какво искам да ти кажа, Рейчъл?

— Мисля, че да, Слейд — прошепна тя и очите й пак плувнаха в сълзи. — Опитваш се да ми кажеш, че съм по-различна от жените, които си познавал, че ме желаеш достатъчно силно, за да се ожениш за мен, но не знаеш… дали ме обичаш, дали изобщо някога ще ме обикнеш, не искаш и да ми го обещаваш, защото не заслужавам да бъда лъгана. Вярно ли съм те разбрала, Слейд?

— Да, да, точно така е. Това стига ли ти, Рейчъл? — попита той с тих, развълнуван глас. После повдигна лицето й, погледна я дълбоко в очите и избърса нежно сълзите й. — Дори да не ти стига, ще трябва все пак да живееш с мен, защото няма да допусна да си отидеш. Толкова силно те желая, че няма да ти позволя.

После той доближи устните си до нейните и страстната му целувка беше по-красноречива от всички думи, които беше неспособен да изрече.

(обратно)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

През един горещ юнски ден във фермата дойде старият полуиндианец Сийкс. В почти безцветното небе палещото жълто лятно слънце светеше безмилостно над Рейчъл и над ширналата се прерия, сякаш искаше да унищожи всяка следа от живот, или поне да изкорени всичко недостойно да оцелее. Защото, въпреки името си, Хартланд беше през лятото твърде негостоприемна земя и само най-силните можеха да понесат температурите, достигащи в лоши дни до четиридесет и пет градуса на сянка, ако изобщо можеше да се намери сянка. Лятото караше хората да копнеят за люта зимна буря.

Рейчъл беше плувнала в пот, приведена над мотиката, с която ожесточено изкореняваше избуялите бурени, застрашаващи да унищожат зеленчуковата й градина. В слепоочията й пулсираха тъпи болезнени удари, от които й се виеше свят и даже й се повдигаше. Раменете и гърбът я боляха и макар да беше с ръкавици, от дървената дръжка по мазолестите й длани пак бяха наизскачали мехури. Изправи се за миг, опря се на мотиката, отметна кичурите от лицето, избърса потта. Поразтри си уморено гърба, та дано схванатите мускули се поотпуснат. После вдигна длан над челото и хвърли поглед към къщата.

На двора, там, където къщата хвърляше оскъдна сянка и създаваше поне илюзия за прохлада, си играеха Андрю и Нейоми. Залисваха се със стъклените си топчета и пропъждаха от време на време досадните мухи от Тобиас, който лежеше, гол и неспокоен, на одеялото, от което дупенцето и бедрата му се бяха изприщили. Рейчъл му беше махнала пеленките и го беше напудрила с царевично брашно, но това не беше помогнало кой знае колко.

Тя изпъшка и отиде до кладенеца, изтегли кофа вода и загреба малко с окачения встрани калаен черпак. Пиеше много бавно, защото знаеше от опит, че пиеш ли през лятото бързо студена вода, или почваш да хълцаш, или след малко я изпишкваш. Палещото слънце и без туй щеше да превърна водата в пот. Като я видяха, Андрю и Нейоми зарязаха топчетата и дотичаха да пият и те. После Рейчъл напълни и шишето на бебето.

Застана за миг, измъчена и изтощена, неспособна да направи още една крачка. Погледът й се зарея в равнината, където наситеното пролетно зелено на тревите вече бе почнало да избледнява и да отстъпва тук-там на златистите багри, които щяха да залеят през август цялата прерия. Априлските и майските полски цветя бяха прецъфтели, сега цъфтяха димитровчетата, дъхавата мащерка, бодливите тръни и нежната люцерна, а млечката се стрелкаше над мустачките на дивата тиква, в съседство с шипковите храсти, киселеца и кактусите.

Въздухът се олюляваше на лъскави талази, хоризонтът се губеше в мараня. Там Рейчъл съзря самотен ездач, който се приближаваше бавно, последван от две товарни мулета. Кафявобелият кон и мулетата бяха провесили глави но старият човек се държеше стоически изправен върху одеялото, хвърлено на гърба на коня. В едната си ръка държеше вехт сламен чадър, за да се предпази от слънчевите лъчи, а на тила му от косата стърчаха, като рога на антилопа, две орлови пера. Този човек Рейчъл би разпознала веднага и навсякъде.

— Сийкс! — извика тя и се затича към него. — Сийкс!

Рейчъл не знаеше на колко години е Сийкс, той беше вече стар, когато тя беше още дете. Сега движенията му бяха сковани, като на възрастен човек, но макар беше изтощен след изпитанията на изминалата тежка зима, всяко негово движение беше изпълнено с покоряващо достойнство, дори сега, когато просто сгъна чадъра и слезе с известно усилие от коня. Изпърво не каза нищо, само гледаше безмълвно и изпитателно Рейчъл. Кафявите му очи проникваха до дъното на душата и сърцето й.

На мнозина можеше да се стори смешен, застанал така със съдраното си карирано наметало. Но не и на човек, който познаваше Сийкс. Въпреки занемарената му външност и странната смесица от облекло на белокож и на индианец, държането му и чувството му за достойнство бяха всичко друго, но не и смешни.

Светлочервена лента препасваше челото му, а във възлите й бяха закрепени, още от годините на неговата младост, две орлови пера. Дългата му тъмносива, прошарена коса падаше свободно, като се изключат двете плитчици отпред. В тях бяха вплетени ивици кожа, стъклени мъниста и перца. Гордото му лице с орлов нос и високи скули, сухо и прорязано от бръчки, приличаше на географска карта. Беше среден на ръст, набит, мускулест и силен, носеше отпечатъка на трудния и примитивен живот, който водеше. Свободно пуснатата бяла риза с дълги ръкави беше закопчана до горе. На шията му беше вързана весела пъстра кърпа с лъскави месингови топчета в двата края, от врата му висяха кожени ремъчки с мъниста и две пухкави мечи опашки. Обут беше в панталон от еленова кожа и вехти мокасини. Тъкмо такъв си го спомняше от край време Рейчъл, сякаш се сменяха само годишните времена, но не и той.

Тъкмо беше навършила тринайсет, когато го намери, през своята първа, толкова трудна и мъчителна зима в прерията. Някакви безскрупулни и пияни търговци го бяха нападнали и пребили от бой, бяха го обрали и захвърлили, сигурни, че е мъртъв. Но той беше успял да се довлече през прерията до светлинката, зърната някъде далеч. Пламъчето на газената лампа, сложена на прозореца на тъмната, влажна къща, в която живееха тогава, се беше превърнало за него в спасителен фар. Рейчъл го намери полумъртъв върху вкочанената земя, когато излезе да загребе сняг, за да го стопи на печката, защото водата в кладенеца беше замръзнала. Фремънт, Поук и Улис, нейният баща, го внесоха вътре и го настаниха до печката, а майка й, Виктория и тя бързо му приготвиха чай с коняк, супа и дебели вълнени одеяла.

За няколко дена Сийкс се пооправи, а откакто разбра, че го е намерила Рейчъл, вече я наричаше своя спасителка. В знак на благодарност й разкри постепенно всички тайни, които знаеше, тези на индианците, и тези на белокожите. А тя му стана прилежна ученичка.

Рейчъл го обичаше, както обичаше дядо си и Поук, с цялото си сърце и с безкрайно уважение. Но със Сийкс я свързваше още нещо — и двамата бяха сякаш сраснали със земята, бяха неделима част от природата. Сега беше щастлива да го види, защото присъствието му винаги сваляше от раменете й част от тежкия товар. Мъдрият съвет на Сийкс щеше да й помогне и сега. С него можеше да сподели неща, които не можеше да довери нито на Поук, нито на дядо си, защото и двамата само я подиграваха, или я коряха. Сийкс не осъждаше никого, бил той мъж или жена, бил той добър или лош. Той само слушаше и дълго размисляше, преди да даде съвет. На Рейчъл толкова й се искаше да се хвърли на врата му, да разкрие сърцето си. Но се сдържа, защото Сийкс не обичаше такива изблици и той щеше много внимателно, но категорично да я накара да се овладее.

Но Сийкс сякаш отгатна състоянието й. Той протегна бавно ръка и я положи внимателно и с любов на главата й. Макар да я обичаше като своя внучка, това беше единственото докосване, с което й бе показвал привързаността си. Русата й коса го привличаше неотразимо. Тя беше мека като коприна, Сийкс с удоволствие я докосваше и си мислеше, може би, че допирът би му открил тайната на златния цвят. Сега косата й беше бледо руса, избеляла и изтъняла от лятното слънце. То беше дало на кожата й цвета на тъмен мед, беше осеяло носа и бузите й с лунички. Тя затвори очи при докосването му. Усети как в нея сякаш преминават и вътрешната му хармония, и любовта му, сякаш това докосване е като благослова на свещеник. След миг той отдръпна ръка и каза с дълбокия си, звучен глас:

— Радвам се, че си добре, Полско Цвете. Това беше индианското име, с което я беше кръстил още преди години. — Но през погледа ти преминават сенки, — продължи той, — преди многото луни, откакто не съм те виждал, те не забулваха очите ти. Сега твоето сърцето едновременно пее и плаче.

— Да — отвърна Рейчъл точно така е. — През луните, докато те нямаше, се случиха много неща и аз всичко ще ти разкажа. Най-страшното беше смъртта на милата ми приятелка Индия миналата зима, онази, която ти наричаше Гарванова жена.

— Много ми е мъчно да чуя толкова тъжна новина, Полско Цвете и сърцето ми скърби за Индия. Тежко е да загубиш приятел. Тя беше добра жена, беше ти вярна и предана сестра, разбирам, че ти липсва.

— Да, беше ужасна загуба за мене, Сийкс, но осемте й деца, за които се грижа оттогава, са ми голяма утеха. С общи усилия успяваме да се справим, пък и братът на Индия, който пристигна малко след смъртта й, също ни помага. — Рейчъл замълча, потънала в спомени за приятелката си. После успя да потисне болката и го подкани: — Разкажи ми сега за твоите пътувания, Сийкс. Изглеждаш добре и, както виждам, зимният ти лов е бил както винаги, успешен, — посочи тя тежко натоварените мулета.

— Да — кимна индианецът — зимните луни бяха студени, но великодушни, като последните лъчи на умиращото слънце, преди снегът да покрие земята. Взех само колкото ми е необходимо, но дори това изпълни сърцето ми с тъга. Откакто дойдоха белокожите, могъщият бизон е на колене и няма скоро да се изправи. Вятърът разпилява побелелите му кокали из цялата прерия и те разказват какво е станало. Но белокожите са затворили очи и уши, не виждат и не чуват. Сърцето ми кърви, Полско Цвете, защото когато изчезне последният бизон, ще изчезнат и старите ни обичаи. — Сийкс въздъхна и се загледа в далечината, сякаш виждаше вятъра на промените, чието идване беше предрекъл.

Сийкс се върна бързо към действителността и продължи:

— Радвам се само, че това време ще настъпи след моята смърт — каза той. — Хайде, ела Полско Цвете. Ела да си избереш, както всеки път, една кожа, в торбите има и по нещичко за децата.

Сийкс отиде при мулетата, развърза денковете и разстла кожите на земята. Рейчъл видя потвърждението на разказа му. Носеше съвсем малко бизонски кожи, въпреки че в града за тях даваха добра цена. Затова си избра черна меча кожа, от която можеше да ушие елек или ръкавици, защо не и за Слейд, за идната зима. Благодари на Сийкс за подаръка и го покани да влезе в къщата.

Андрю, който дотогава беше изчаквал учтиво, макар и не много търпеливо, сега дотича радостен, да поздрави индианеца. Нейоми беше много малка и не помнеше последното му идване, затова стоеше по-надалечко, почтително, но и малко страхливо. Но Сийкс скоро спечели сърцето й и след като настани коня и мулетата в обора, влезе с децата в къщата, където Рейчъл тъкмо се опитваше да успокои разплаканото бебе.

Сийкс видя колко е загрижена и се взря внимателно в Тоби. Индианецът протегна ръка, пъхна показалец в устата на плачещото бебе, опипа внимателно венците му и широко се засмя.

— Малкото му никне първо зъбче, Полско Цвете — установи той, доволен. — Дай му малко сладник. Не трябва да си учена лекарка, за да разбереш.

Рейчъл се усмихна, засрамена от доброжелателната му шега. Наистина трябваше да се досети. Изтича в кухнята, където имаше голяма кошница набрани рано сутринта пресни треви и цветя. Сладникът тъкмо цъфтеше и тя взе един кафяво-червеникав стрък, отряза и обели сладкото коренче. След малко Тоби вече дъвчеше, забравил за зъбобола, суров сладник.

След залез слънце Слейд, Фремънт, Поук и по-големите деца се върнаха от нивите. Катерача по мачтите и Ловеца на бизони, както Сийкс бе нарекъл Фремънт и Поук, искрено се зарадваха на индианеца. А той се обърна към Слейд, изгледа го продължително с проницателните си очи и каза делово:

— Тебе ще нарека Войника, защото мисля, че си смел воин, спечелил много победи.

Тази вечер, а после още много дълги вечери скитникът и децата оставаха до късно, омагьосани от разказите на Сийкс, седнал на пода със скръстени крака, засмукал дългата си лула, украсена с мъниста и пера. През деня отиваше с коня до града, обикаляше да търси треви и цветя, за да попълни запасите си, или се отдаваше на размисли във вигвама, който беше вдигнал до къщата, тъй че Рейчъл рядко имаше възможност да си поприказва с него насаме.

Най-сетне дойде все пак вечерта, когато, застанали на прага на къщата, двамата можаха да поговорят за онова, което я измъчваше. Гласът на Сийкс беше малко дрезгав на влажния вечерен въздух, а думите, които се отронваха от устните му, идваха от дълбините на мъдростта и на годините. В тишината на лятната нощ, те падаха като скъпоценни камъни в скута й. Тези думи Рейчъл щеше да пази като безценно съкровище до края на дните си.

— Въпреки мълчанието ти, Полско Цвете — подхвана индианецът — аз чух неизречените думи, легнали на езика ти като нестопен сняг по далечните върхове, закопнял да се превърне в шумящ поток. Но като пътя на този поток, стръмен и скалист е и пътят пред тебе, затова те е страх и се колебаеш накъде да поемеш, затова не знаеше дали да ми кажеш онова, което виждам в очите и в сърцето ти. Зная, че си готова да ми разкажеш за надеждите и страховете си. Но за нас двамата думите са излишни, Полско Цвете. Аз съм стар и познавам света. Видях как гледаш вечер Воина, сигурна, че никой не го забелязва, но аз видях сърцето ти в твоите очи. Все едно, че си ми казала всичко, а аз съм го чул и вече съм размислил. Сега аз ще говоря, а ти трябва да ме слушаш мълчаливо и да се учиш. Ако желаеш, чуй сега моя съвет. — Сийкс помълча малко, поразмисли какво да каже и какво не. А после продължи:

— Ти вече си жена, Полско Цвете, но в тези неща си все още като неопитно, оставено на себе си дете. То мисли само за себе си, за своите сълзи и болки. Затова те питам: — Замисляла ли си се за сълзите на Воина? За неговата болка? Мислиш ли, че за един мъж е лесно да търси в сърцето си, без да знае какво ще открие? Повярвай ми — никак не е лесно. Като упорито дете, ти не си поискала да го разбереш, Полско Цвете. Решила си, че ако една жена обича, достатъчно е да носи сърцето в очите си. Но чуй какво ще ти кажа в тази нощ не, не е достатъчно. Защото, ако една жена обича истински един мъж, тя има очи и в сърцето си.

А сега отвори очи и виж. На всяко нещо му идва времето, всяко нещо си намира пътя и както вятърът стига до тази земя, така стига и любовта до сърцата ни. Както тя пожелае и когато пожелае, това всеки човек трябва сам да разбере. Би ли се опитала да озаптиш дивия вятър? Не, нали, той е сила, която не бива да се улавя, защото ще изчезне завинаги. Не бива да се опитваш да се противиш на любовта, Полско Цвете, защото и тя е дух, който трябва да има пълна свобода, иначе умира. И още нещо: сигурен съм, че сърцето ти може да открива верния път, защото си част от първоелементите, защото си неделима част от тази земя.

И тъй, казвам ти: последвай зова на сърцето си, Полско Цвете. Бъди търпелива, както е търпелива всяка божа твар. Ако искаш, си поплачи, защото сълзи, пролети от любов, са по-сладки от най-сладкото вино и знай, че който умее да чака, вижда, в края на краищата, осъществени всичките си желания, защото е устоял на изпитанията. Защото истината е всемогъща и както високите треви се полюшкват само, ако ги погали волният вятър, така и сърцето пее само докоснато от любовта. Всеки, който се вслушва в сърцето си, го разбира рано или късно.

След тези думи Сийкс млъкна и изчезна във вигвама си. Рейчъл беше така потънала в мислите си, че не забеляза как седна на прага и дълго остана там, замислена над мъдрия съвет на индианеца. Трябваше да признае, че наистина е била егоистка и дебелоглава като глупаво дете. О да, така беше! Но сега всичко й стана ясно и тя можеше само безкрайно да съжалява.

Била е всякога обкръжена от любовта на близките си — на Фремънт, на Поук, на Сийкс, на родителите си, преди да умрат, по-късно и на Индия. Бе очаквала и Слейд да я обикне само защото тя го обичаше. Нещо повече, да я обикне, въпреки че тя никога не му призна любовта си. Като разглезено дете беше плакала да й дадат месечината, без да помисли, че и той може да иска месечината, защото и той беше самотен, много повече от нея дори.

Да, Слейд си нямаше жива душа на този свят.

Когато го осъзна, то беше за Рейчъл като гръм от ясно небе и очите й се плувнаха в горещи сълзи. Деспотичният му баща го беше пропъдил без пукнат грош, беше задраскал дори името му от семейната библия, сякаш никога не е съществувал. Майка му беше починала млада…

Когато майка ти умира, с теб става нещо… ставаш по-голям, отколкото си. Божичко, тя ли не го знаеше!

Рейчъл си спомни, че му бе казвала тези думи и отново заплака. Да, зная, беше й отвърнал Слейд. И наистина го знаеше, но тогава тя не беше обърнала внимание, беше отблъснала грубо признанието му, заета твърде много със собствените си чувства. А в дълбоката си мъка по Индия, не беше ли забравила отново за тъгата и мъката на Слейд? Та Индия беше негова любима сестра, а той не бе имал нито веднъж възможност да й каже колко я обича. Сега беше късно. Индия беше мъртва, както всички, които Слейд бе обичал, както и онова момиче от Ню Орлиънс… Божичко, ужасно, ужасно е, че не беше и помислила за него. Мъчително чувство за вина изпълваше сърцето й.

Как, за бога, можеше Слейд да й говори за чувства? Беше получил през живота си толкова малко любов, а онази, която беше познал, му е била брутално отнета. Дали не се боеше да я обича, или, ако я обичаше, да го изкаже с думи, от страх съдбата да не му я отнеме? Дали не беше скрил чувствата си толкова дълбоко, та вече не знаеше какви са? Тези мисли й късаха сърцето, защото нали Слейд се опита тъкмо това да й обясни. Да, да, опита се. По свой начин, защото държеше на нея, защото дълбоко в себе си я обичаше. Опита се, макар да не му беше никак лесно да произнася такива думи.

А сега, когато не гледаше със сърце в очите, а с очи в сърцето, вече можеше да различи под грубото му, арогантно, присмехулно държане, спотаилото се в него объркано, самотно момче, което се молеше, по свой начин, да бъде чуто.

Помислила ли си за сълзите на Воина, Полско Цвете? За неговата мъка?

Рейчъл скри лице в длани и горчиво заплака. Беше си въобразявала, че обича Слейд. Сега знаеше, че го е обичала твърде малко. Сърцето й пееше, но много тъжна песен и тя гледаше, със заслепени от сълзи очи, танца на високите треви под напора на вятъра.

(обратно)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Сияеща пълна луна висеше от катраненочерното небе. За Рей Крипън същинско нещастие, защото беше човек със съмнителни занимания. Предпочиташе да краде добитък при новолуние или когато на хоризонта трепкаше само тъничък сърп. Но тази вечер беше пийнал повечко в „Силвър Слипър“ и за разлика от друг път, беше спечелил на карти доста закръглена сума. Сега се озова, яхнал крантата си, близо до ливадата на Рейчъл Уайлдър. Замаян от лошата ракия и насърчителния късмет на карти, беше сигурен, че и тук ще му провърви! Реши да не обръща внимание на това лошо предзнаменование — пълнолунието.

Плачевният вид на Джонатан Бийчъм, седнал на пианото в „Силвър Слипър“, насочи обърканите мисли на Рей към Рейчъл Уайлдър, към тази отвратителна, устата женска. Ами да, достатъчно беше да видиш превърнатия в жалка дрипа Джонатан Бийчъм, за да разбереш как хапливият й език и командаджийският й нрав могат да съсипят един мъж. Бийчъм беше доскоро собственик на що-годе прилична ферма недалеч от града. Но Рейчъл Уайлдър го беше разорила и сега човекът беше принуден да изтръгва с мъка по някоя и друга нота от разстроеното вехто пиано в кръчмата. Срещу мизерен бакшиш, някое и друго шише яко кръстена ракия и петнайсет минути на ден върху тая подпухнала, начервосана курва Емалу. Какъв позор!

Рей нямаше намерение да свърши по същия начин, но разбираше, че не е изключено, ако ще трябва още дълго да изслушва ден след ден ругатните на свадливата Прюдънс. Всяка нощ отправяше горещи молитви господ да прибере тая гадна дърта вещица, но молбите му не стигаха до божиите уши, а Крипън още не беше паднал толкова ниско, та да посегне на живота й, колкото и да му се искаше да намери кураж и да извие врата на изкуфялата кукумявка. Тя не изпускаше случай да му напомня, че парите, спечелени с кървав пот от нейния баща, са само за нея и той няма право на нито пени от тях. Често имаше чувството, че трябва да разбива с длето закопчалката на кесията й, а вечер и туй онуй в самата нея…

Прюдънс просто не желаеше да проумее, че му е трудно да се задържи някъде на работа. Тя непрекъснато му го натякваше, само се чудеше как да го тормози. Какво лошо има — беше я питал неведнъж, — ако един мъж си сръбва по някоя глътка, или си хвърля вечер по едни карти? Не го ли правят всички мъже? Виновен ли е, че малко да прекали и на другия ден е болен, не може да се измъкне от леглото и да иде на работа? То пък и една работа! Недостойна за човек с изтънчена естетска природа като неговата.

През целия си живот Крипън беше мечтал да стане художник, но, както казваше ядосано покойната му майка, хората са или много нафукани или ужасно глупави, щом не признават гения му. Това е причината синът й да не може да продаде нито една от рисунките си. Да не би вината да е негова? Излиза ли се насреща на хора глупави и без вкус?

Ех, в края на краищата се видя принуден да се откаже от рисуването. После си втълпи, че ще става адвокат. Виновен ли е, че пропадна на изпитите? Милата му майчица продължаваше да вярва в него. Тя поне знаеше колко много беше чел и колко го мразеха завистливите му и зли преподаватели. Бяха му струпали толкова учебници, толкова домашни, че даже умно момче като него не можа да издържи и едва не се поболя.

Майка му винаги беше твърдяла, че Рей е крехко момче. Щом свърши училището, в което безмилостно го бяха изтормозили, тя се залови с все сили да го брани от трудностите на живота, от необходимостта сам да си изкарва прехраната. А Прюдънс посрещаше подобни обяснения с пренебрежително сумтене. Тя просто не желаеше да го разбере, убедена, че Рей е здрав като камък и малко тежък труд няма да му навреди. Не беше справедливо. Ако обожаваната му майка беше жива, тя щеше да вземе неговата страна. Щеше да настоява Прюдънс да си потърси работа, както я беше увещавал стотици пъти и той. Но високомерната идиотка не искаше и да чуе. Къде е казано, че той трябва да се откаже от начина си на живот? — питаше се ядосано Рей. Все още се оправяше криво-ляво, но често си мислеше с тъга колко различно щеше да е всичко, ако майка му беше жива. Тя щеше да намери начин да сложи Прюдънс на място. Че както е тръгнало, ще трябва и повечко да пийва, и по-честичко да хвърля карти, та дано издържи някак на такъв живот.

Една вечер, в „Силвър Слипър“, докато хвърляха с Харлоу Файбърт и Дули Тътъл по едни карти, животът му взе неочаквано по-добър обрат. Бяха доста пийнали, когато посред нощ на едно от приятелчетата му хрумна да откраднат за майтап някое и друго говедо. Обсъдиха идеята на още няколко чашки уиски, стигнаха до заключението, че е блестяща и веднага яхнаха конете. Препуснаха към ливадите на Олд Мен Джесъп и след няколко безуспешни опита отмъкнаха най-хубавата му млечна крава и две телета с големи тъжни очи.

Голям майтап щеше да падне, ама едно от проклетите телета се подплаши и взе така да реве, че Олд Мен Джесъп изхвърча с псувни от къщата си, хванал пушката, заредена със сачми за мечки. Взе да стреля по тях като луд, надупчи им задниците на решето и трябваше а си плюят на петите. Е да, ама, нали нямаше време за мислене, подгониха пред себе си и добитъка. И тримата решиха, че едва са се спасили от смърт. Бая се бяха уплашили. Сега стояха като вцепенени сами сред полето, всеки с по една тъжна крава до себе си и се чудеха как да се отърват от проклетите добичета и да се измъкнат. Олд Мен Джесъп едва ли беше отишъл да си легне и можеше да хукне да ги преследва. Освен това и тримата не можеха да му простят, че посмя да стреля по тях и не желаеха да му връщат дръгливите крави. Дули предложи да се ометат и да зарежат добитъка, но Рей и Харлоу не се съгласиха — щеше да е проява не само на страх, но и на глупост. Толкова зор видяха да откраднат добичетата, въпреки че не бяха мислили какво ще ги правят след това.

Сега се чудеха и маеха какво да измислят. Положението беше напечено, защото кражба на добитък се наказваше със смърт, а такава перспектива не беше никак весела. Тогава Рей (по всеобщо признание единственият от тях с мозък в главата) се почеса по задника и заобмисля задълбочено сериозния проблем. Най-сетне стигна до заключението, че няма накъде да отстъпват и трябва да доведат нещата до край. Преди всичко трябваше да променят някак изгорените с нажежено желязо марки по ушите на животните, а после да продадат кравите час по-скоро на някой балама, който ще си затвори очите и няма да задава въпроси. Така щяха да изкарат и по някоя пара, а Олд Мен Джесъп да си получи заслуженото, задето стреля по хора, които просто си правят шега.

След това Дули накладе огън, а Рей и Харлоу хванаха добичетата. Харлоу и Рей веднага се заловиха, първият с кривия си нож „Грийн ривър“, вторият с остра игла, да заличат марките по ушите на кравите. Пламъците вече се издигаха високо, Рей запретна крачол и измъкна от кончова на ботуша железния прът, негов верен спътник в града, където носенето на оръжие беше забранено. Нажежи края на желязото и сега непризнатият му талант най-сетне свърши работа: Рей превърна знака на Олд Мен Джесъп — „Дж“ в нов знак — „Ду“. Работата беше свършена толкова добре, че никой не би забелязал фалшификацията.

Крипън беше толкова доволен от успеха си, че видя в него знак на провидението, който го насърчаваше да продължи да прилага голямата си дарба, пък и да слага от време на време крак на законите, които го бяха отхвърлили така несправедливо като човек без квалификация. Не му струваше особени усилия да си направи желязо за белязване на добитък и той веднага се залови да го използува с много въображение от единия до другия край на щата Канзас. Вече умееше майсторски да заличава знаци и да изписва нови.

Беше наистина лош късмет, че тая никаквица Рейчъл Уайлдър зърна през един иначе прекрасен ден съвсем случайно желязото в кончова му. Тя не само го навика с присъщото си високомерие, не само най-нахално го заплаши, но наистина съобщи на шерифа Маг за видяното. Рей се погрижи шерифът да не намери доказателство за престъплението, но неканената намеса на Рейчъл принуди Рей да прекъсне за дълги седмици нощната си дейност, защото бдителният шериф нареди внимателно да го следят.

От този ден Крипън не остави на мира Рейчъл, а откакто надуши с муцуна на койот колко много държи тя на жалкото си стадо, почна да краде едно след друго животните й. Те не си заслужаваха нито риска, нито труда, но беше въпрос на принципи. От жена си Прюдънс трябваше, ще не ще, всичко да търпи. Но не и от Рейчъл Уайлдър и всеки път, когато й отмъкваше някоя дръглива стара крава, Рей имаше чувството, че е нанесъл още един удар от името на всички заробени от жените си мъже на този свят.

Вечерта, решил пак да краде, Рей скочи от масата си в „Силвър Слипър“, грабна си шапката и хукна. Пред очите му още стоеше жалката гледка — Джонатан пред пианото, обвит в кълба дим и алкохолни пари. Докато препускаше към фермата на Рейчъл, за да й отмъкне, въпреки пълнолунието, още една крава, беше сигурен, че това ще е за нея напълно заслужен урок.

През тази нощ в края на юни Сийкс дойде в къщата да каже, че някой тревожи стадото на Рейчъл.

— Чух звън на подкови, един кон, един конник — каза той. — Чух мучене на крави. Някой иска открадне, Полско Цвете — бял човек, не индианец, индианец не глупав да вдига толко шум.

Рейчъл и Слейд веднага си помислиха за Рей Крипън. Тримата с Адам Кейфе, който гостуваше на Ева, изведоха бързо конете от обора и препуснаха в галоп към пасбището, на което Слейд наскоро беше сложил ограда, за да опази добитъка, на който толкова държеше Рейчъл. Тъкмо тя попречи на Рей отново да им се изплъзне. При последната му кражба още я нямаше, а сега оградата много го забави. Отначало телената мрежа, обграждаща пасбището, не го смути кой знае колко, нали беше мъж, способен на всичко да излезе насреща. Беше в най-лошия случай неприятно препятствие, което можеше да преодолее. Въпреки това яростно изпсува, когато слезе от коня и отиде до оградата. Щеше да му трябва доста време, за да я пререже, а животните вече бяха неспокойни. Реши, че е все пак по-лесно да пререже телта, отколкото да търси входа — той можеше да е много далеч. Все още в отлично настроение след изпитото огромно количество долнокачествено уиски и късмета на карти, той бръкна в джоба и извади ножицата за тел, с която не се разделяше.

Нежеланата месечина му вършеше сега добра работа — поне виждаше какво прави — и той се залови да реже припряно горния ред. Миг по-късно беше го прерязал и се дръпна назад, та навиващите се краища да не го ударят. Рей хвана единия край и го нави около близкото колче, за да не му пречи, повтори същото и с другия край. После преряза и следващите два реда. Беше толкова погълнат от заниманието си, пък и животните трополяха наоколо и мучаха уплашено, та не чу приближаващите конници.

Пътят беше най-сетне свободен, Крипън пак яхна коня и мина с него между двете колчета. После се залови да отделя една крава от стадото и ядно изпсува, когато, обзети от паника, животните изведнъж хукнаха в различни посоки. Беше много трудно да се отдели едно, защото Рейчъл оставяше добитъка си да пасе на воля и той не беше свикнал да го подкарват. Тая проклета женска разбира от добитък, колкото свиня от кладенчова вода — ругаеше Рей. Тексаските джамбази, които й подаряват по някое мършаво животно, трябва да са си загубили акъла, щом мислят, че жена може да гледа стадо! Рей кипна от яд, когато проклетите животни хукнаха като пощръклели кое накъде види и беше невъзможно да отдели едно и да го подкара. На всичкото отгоре в стадото имаше бик с извити надолу рога, точно толкова опасен, колкото изглеждаше. Той не веднъж бе нападал Крипън и се бе опитвал да го промуши. Рей почти се беше отказал, когато най-сетне успя да отдели от стадото една хубава крава.

— Е, крайно време беше! — изръмжа той под нос. Тъкмо искаше да прекара нещастното добиче през отвора в оградата, когато Рейчъл, Слейд и Адам пристигнаха върху запотените си коне.

— Това е Чернооката Пия — извика Рейчъл, уплашена за кравата си и Рей извърна рязко глава, сякаш беше глава на марионетка. — Опитва се да ми отмъкне Чернооката Пия! Рей Крипън, змийо отровна! Ти си, ти си, от сто километра мога да позная тази шапка като мазна мекица! Да си си мил някога косата? Я да оставиш кравата ми на мира, крадецо мръсен, че ще те застрелям на място!

Рей не изчака да му го повторят. От Рейчъл не му пукаше, но едрият, мрачен, як мъж, който яздеше до нея, му внушаваше страх. Както всички в града и Крипън знаеше, че прочутият наемен убиец Слейд Меверик е в Уйчито и не само се грижи за своите племенници и племеннички, но, както се чуваше, ухажвал тая фукла Рейчъл. Мишите очета на Рей за малко да изхвърчат от орбитите, адамовата му ябълка заподскача като овча опашка, когато видя страховитият мъж да се приближава към него, яхнал черния си жребец, разярен и готов да го пречука. С вик на ужас Рей пришпори крантата си, завъртя се в кръг, шибна я с камшика и препусна през ливадата. Подплашените животни се щураха с рев наоколо и му препречваха пътя.

Слейд беше толкова ядосан на непрокопсаника, който се опитваше да краде добитъка на Рейчъл, че първата му мисъл беше да го застреля от коня. Но после му хрумна нещо по-добро. Той посегна, злобно усмихнат, към въжето, навито на седлото. Разви ласото, хвърли го високо и го развъртя над главата си, за да му придаде необходимата скорост. То изплющя във въздуха и клупът се наниза върху главата и отпуснатите рамене на Рей.

Слейд нави мълниеносно края на въжето за предницата на седлото — твърде опасна техника, защото можеше да си откъсне палеца, но само така беше сигурен, че Крипън няма да се изхлузи. Когато примката се затегна достатъчно, той вдигна жребеца на задни крака и дръпна силно въжето. Рей падна по гръб от коня, който продължи да препуска, а ездачът описа висока дъга и кокалите му изпращяха върху спечената от слънцето земя Рей се отърколи като полска мишка още малко напред, после остана неподвижен.

Ужасен и задъхан, бавно се изправи, страхът му придаваше сили. Хукна, олюлявайки се, през ливадата. Но не стигна далеч, защото въжето стягаше все по-силно тялото му, ръцете му. Увисна на него и усети как безмилостно го дърпат. Успя някак да освободи ръце, но преди да измъкне и тялото, Слейд отново го придърпа както риба, която се е хванала на въдицата.

— Виж ти, виж ти! — каза Слейд, когато Рей се озова, превит и тежко дишащ, пред него. Беше пребледнял като платно и полумъртъв от страх. — Охо, я виж кой бил тук! Прилича на нещо, изпълзяло изпод мокър камък!

— Това е Рей Крипън — изсъска Рейчъл, когато коня й се изравни с този на Слейд. В това време Адам се опитваше да хване коня на крадеца. — Нали те предупредих, гадно, смърдящо животно! — крещеше Рейчъл. — Ама ти си въобрази, че можеш до безкрайност да се промъкваш тук и да ми крадеш добитъка, нали? По дяволите! Знаех, че държиш онова желязо в ботуша не за да си чистиш зъбите с него! Но сега те спипах на местопрестъплението и лично ще те откарам в града и ще те предам на шерифа Маг да те съди за кражба на добитък. А като те осъдят, ще стоя под бесилката и ще гледам как те бесят.

— Рейчъл, мила, просто съм смаян от предложението ти — каза Слейд и изгледа с презрителна усмивка пленника си. — Има ли смисъл да караме шерифа да губи скъпоценното си време с това нищожно насекомо? И него, че и съда. Ще си го обесим сами, за да спестим усилия на закона и на данъкоплатците. — Адам, — обърна се той към младежа, който тъкмо се беше приближил с уловената кранта на Крипън, — я слез от коня и метни на тая измет въжето около врата. — Нали претендира да е почетен гост на малкото тържество на въжените яки, което давам тази нощ.

— Слейд, човече! — каза Адам, побутна шапката към тила и изгледа със злобна усмивка майстора на пистолетите. — Понеже ухажвам вашата племенница, аз съм готов всичко да направя. Но не виждам никъде дърво, нито дори по-висок храст. Наистина ужасно съжалявам, защото не зная по какъв начин бихме могли да го обесим.

— Признавам, че този път имаш право, Адам — отвърна Слейд. Наведе замислено глава и изгледа презрително Крипън. — Това е факт, а всеки знае, че фактите не бива да се оспорват. Въпреки това много съжалявам, че се налага да се откажем от малкото тържество. Толкова му се радвах.

— Дърво наистина няма, пък и не е прилично да се беси мъж в присъствието на дама, — заяви Адам и в зелените му очи проблеснаха дяволски пламъчета. — Обесеният посинява, дамите пребледняват, а когато посинелите умират, пребледнелите дами падат в безсъзнание.

— И в това има нещо вярно — съгласи се студено Слейд. — Но ще ти кажа какво ще направим: Ти ще се върнеш сега в къщи, ще донесеш катран и пера, а в това време аз ще науча тоя въшльо да яде говежди лайна.

— Недей, моля те, недей — извика, ужасен, Рей, въпреки че в момента никой не знаеше от какво най-много го е страх. Лицата на Адам и Слейд бяха толкова сурови, че той се обърна към Рейчъл. — Моля ви, госпожице Уайлдър, спасете ме! Съжалявам, задето ви крадох добитъка. Докато съм жив няма да посегна на чужд добитък, бог ми е свидетел, кълна ви се! Не съм го правил от лошотия, но не съм здрав и трудно си намирам работа, пък нали трябва от нещо да се живее. Аз… аз… — той млъкна, преглътна, дрезгав вик се изтръгна от гърлото му.

За миг Рейчъл се уплаши, че Рей ще припадне, защото мъжът се олюля, коленете му се подкосиха и пот покри мишото му лице. После изведнъж хукна и пак се опита да се освободи от ласото. Слейд го дръпна грубо, Крипън се препъна и падна с глава в калта, замоли, пелтечейки, за милост.

— Направо го закарай в града. — каза Рейчъл на Слейд. Вече й се повдигаше от гадния спектакъл.

— Наистина ли искаш клетата му, нещастна съпруга да овдовее, Рейчъл? — попита Слейд. — Откровено казано, бихме й направили голяма услуга. Но ако го предадем на шерифа, наистина ще бъде обесен. — Помълча, после каза тихо: — Не, не, миличка, не вярвам да искаш да поемеш такава отговорност. Тъй че позволи на нас с Адам да направим каквото ние решим. Иди да събереш говежди тор и запали огън, Рейчъл. Ще си опечем пиленце! Адам, защо си още тук? Хайде, да ти видя петите! Иди и донеси каквото ни трябва. Хайде, побързай!

— Да, господине!

Младежът препусна с радостни подвиквания и преди Рейчъл да разбере какво са намислили, Слейд също пришпори коня и препусна, влачейки безпомощния Рей в калта. Не че съжаляваше Крипън, той беше престъпник и двамата мъже можеха безнаказано да го обесят. Квичеше като прасе, докато Слейд го влачеше безмилостно по неравната почва, беше се вкопчил отчаяно в ласото и се опитваше да прикрива с ръце лицето си от шибащата трева. Въпреки това само след малко беше изподраскан от глава до пети, кожата на ръцете му, прерязана от ласото, сигурно висеше на парцали. Тя видя, че Рей вече не се държи за него, а се търкаля и подскача по земята като детска играчка.

Когато Слейд най-сетне реши, че Крипън е изял заради престъплението си достатъчно кал, той го довлече бавно до мястото, където стояха Рейчъл и Адам. Момчето вече се беше върнало с кофа катран и пухена възглавница. Красивото му младо лице сияеше и Рейчъл разбра, че е направен от същото тесто, от което и Слейд. Меверик спря коня си пред нея и установи, ядосан, че тя не е запалила огън, както й нареди. Слейд се спеши, двамата с Адам събраха малко говежди тор, подпалиха го и сложиха на него кофата с катрана.

— Ама вие… вие да не сте намислили да го залеете с катран и да го оваляте в пера? — попита, пребледняла от ужас, Рейчъл.

Крипън се търкаляше по земята и се проклинаше за мисълта да краде добитък.

— Много вярно си отгатнала, точно това ще направим! — изръмжа Слейд. — И ще има късмет, че лесно се е отървал. Защото, ако един мъж открадне добитъка на друг мъж, или на жена, той й отнема не само животните, но и прехраната, а, може би и надеждите за бъдещето. — Слейд Меверик млъкна и я погледна толкова сериозно, че Рейчъл разбра колко погрешна е била преценката й за него. Не, той не се подиграваше на мечтите й. А Слейд добави, вече по-тихо, но пак така сериозно: — И вече никой няма да руши онова, което си изградила с толкова мъка, Рейчъл, поне докато аз мога да го предотвратя.

На Рейчъл й полазиха тръпки по гърба, в този миг тя копнееше за прегръдката на силните му ръце, в която щеше да е сигурна и защитена, както току що й бе обещал! Слейд разбра вярно израза на лицето й, в очите му затрептя горещият, гладен пламък, който тя познаваше толкова добре. Беше сигурна, че да бяха сами, той щеше да я повали в тревата и да я люби. Но както толкова пъти досега, нито мястото, нито времето бяха подходящи и той пак се залови решително за подхванатата работа.

Слейд и Адам вързаха Крипън с ласото като коледен пуяк, с ръце на гърба, а той ги псуваше и се вайкаше за проклетата си съдба. Въпреки яростните му крясъци, те го намазаха целия с топъл, лепкав катран, а после раздраха с удоволствие възглавницата и изсипаха перата отгоре му. Вдигнаха го на седлото на крантата, вързаха му краката за стремената, на по-късо въженце му обесиха на врата желязото за марки, така че да се вижда отдалеч и всичко живо да разбере как се е докарал до такъв хал. За да са сигурни, че крантата няма да закъса из пътя, Адам и Слейд пъхнаха под седлото едри магарешки бодили и окачиха за опашката й няколко ръждясали тенекии, които Адам предвидливо бе донесъл. После подгониха кончето с диви крясъци. Ужасеното животно препусна като лудо с влачещите се по земята тенекии, право към града. Кихащ и със сълзящи от катрана очи, Рей се опитваше да се държи някак в седлото.

— Ако припариш още веднъж, ще те убия, копеле мръсно! — изкрещя Слейд на Крипън, въпреки че заканата беше явно излишна.

Рей си получи урока и повече нямаше да закачи стадото на Рейчъл, в това можеха да са сигурни. Слейд се смееше, доволен, че е защитил мечтите й, защото това беше важно за него. Тримата препуснаха, успокоени, обратно към къщата. Пълната месечина им осветяваше пътя.

(обратно)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Ева Бийчъм се обърна бавно към огледалото върху тоалетката на „леля“ Рейчъл и дъхът й секна. Тя затвори очи, после пак ги отвори, за да е сигурна, че наистина собственото й отражение й се усмихва от огледалото.

— О, лельо Рейчъл! — прошепна тя и лека руменина обагри страните й. — Наистина ли съм аз? Възможно ли е?

— Само ти, Ева и никоя друга — разсмя се Рейчъл на откровената радост на момичето и на тази хубост на прага на женствеността и любовта.

От ухажването на Адам Ева разцъфтя като цвете след априлски дъжд. Сега, в белоснежната си дантелена рокля, тя беше толкова красива, че Рейчъл я гледаше със затаен дъх и плувнали в сълзи очи. Сякаш Индия се беше събудила за живот, млада и свежа, каквато Слейд я е познавал преди мъките да я състарят и да я пратят без време в гроба.

Дългата копринена коса на Ева беше катраненочерна, като среднощно небе над прерията, меката й кожа — бяла като лилия, с лека руменина по бузите. Черните й вежди бяха като изписани тъмносините очи блестяха като скъпоценни сапфири. Носът беше прав, класически, а устните като розова пъпка.

На тази сутрин на 4 юли, американския национален празник, вчесаната нагоре коса подчертаваше грациозната извивка на шията, а няколко къдрици с вплетени бели панделки, падаха върху раменете й. Тесният, украсен с волани корсаж на роклята подчертаваше младите, закръглени гърди и тънката талия. За пръв път през живота си носеше пола, дълга до земята. Сега Ева изтанцува весело няколко стъпки из стаята и развялата се дреха откри за миг стройните й глезени. Изведнъж смехът й секна, тя се погледна още веднъж в огледалото и лице то й помрачня, очите й бяха пълни с мъка, когато каза: — О, лельо Рейчъл, защо не е жива мама, да ме види! Вярваш ли, вярваш ли, че би се гордяла с мен?

— Да, Ева, да! Как можеш да се съмняваш? — Ева, мила, твоята майка беше най-добрата ми приятелка, беше ми повече от сестра и затова зная, че да беше днес тука, да можеше да те види, тя щеше да се гордее с тебе, щеше да си каже, че си й утехата за всички мъки, които трябваше да изтърпи през живота си.

— Наистина, наистина ли мислиш така, лельо Рейчъл?

— О да! И съм сигурна, че тя седи сега горе на небето, усмихва ни се и си пожелава повече от всичко на света, да може да ти каже колко много те обича.

— О, лельо Рейчъл! — В очите на Ева блестяха сълзи, нежна усмивка се появи на устните й. — Мисля, че това е най-хубавото нещо, което си ми казвала откакто, откакто мама не е жива. Благодаря. Благодаря ти, че си толкова добра към мен и към всички нас. Не зная, наистина не зная какво щяхме да правим без теб и без вуйчо Слейд.

— А пък аз не зная какво щях да правя без вас — каза тихо Рейчъл. — Помогнахме си взаимно и в живота трябва да е тъкмо така. А сега слизай бързо долу, че да мога и аз да се преоблека и внимавай, внимавай да не се изцапаш, преди да те е видял Адам! Сигурна съм, че ще загуби ума и дума, ще забрави коя ръка му е лявата и коя дясната.

Объркана, поруменяла от щастие и радостни предчувствия, Ева слезе по стълбата. Рейчъл се приближи бавно към тоалетката, но с мислите си още беше при Индия. Наложи си да отпъди тъжните спомени и усети, че Ева я е заразила е нетърпението си. Щяха да отидат всички заедно в града за големия празник на печените бизони, който ставаше всяка година на 4 юли на източния бряг на Голям Арканзас. Рейчъл вече губеше търпение.

Тя се огледа критично и си призна, че е много доволна. Дългата й коса беше сресана на път, двете плитки, сплетени с небесносиня панделка, вдигнати на главата й като корона. Свободни къдрици обрамчваха лицето й. Лятното слънце беше изрусило още повече косата й, кожата на лицето беше станала златиста и подчертаваше сиянието на светлозелените очи, примамливото розово на устните.

Но най-много се гордееше Рейчъл със светлосинята си копринена рокля. Беше наистина прекрасна. След като я скрои, майсторски я забоде върху дървения манекен, за да е сигурна, че ще й стои като излята. Търпеливо и старателно се беше трудила над всеки малък бод. Буфан ръкавите и раменете бяха украсени с кремава дантела, в чудесен контраст със скромния корсаж и малкото деколте, което не оголваше почти нищо от красивите й, пищни гърди. Изрезът на гърба беше по-смел и стигаше почти до тънката талия, подчертана още повече от хубавата рокля. Полата се олюляваше като камбана, тя също беше поръбена с дантела, а под нея се подаваха копченцата на ботушките.

Бяха й останали плат и дантели за дълъг шал с ресни и малка чантичка. Наметна шала, за да прикрива гърба й до вечерта, когато щеше да е вече пристойно да го махне. Върза краищата му на кръста, сложи широкополата сламена шапка и върза панделките й под брадичката, взе чадъра, белите ръкавици, ветрилото от паунови пера и слезе долу да помогне на Ева да привърши приготовленията за празника.

Малко по-късно в стаята влезе Слейд. На Рейчъл й секна дъхът. Толкова хубав не го беше виждала. Вместо обичайните риза и панталон, беше сложил черен вълнен костюм. Сакото с хубава кройка му стоеше като излято и подчертаваше широките рамене и мускулестите ръце. Ризата беше от колосана бяла батиста с дъхаво дантелено жабо, на връзката от черен сатен беше забодена карфица с перла. Под сакото носеше раирана жилетка в сиво и черно, от джобчето й се подаваше сребърният ланец на часовник с малко украшение. Панталонът подчертаваше мускулестите му бедра и прасци. От ежедневните дрехи бяха останали само черното сомбреро, ботушите със сребърни шпори и коланът с пистолетите.

Слейд погледна двете жени и лицето му видимо пребледня, колкото и да беше загоряло от слънцето.

— Индия — прошепна той тъжно и сякаш не повярва на очите си. После лицето му просветна от радост. Индия! След миг осъзна, че вижда не сестра си, а Ева и се засмя. — Ева, съкровище, ама че ме уплаши! Не съм те виждал толкова издокарана и за миг помислих, че е майка ти. Не бях си давал сметка колко си приличате.

— Наистина ли, вуйчо Слейд? — попита, просияло, момичето.

— Можехте да сте близначки, толкова си хубава! Адам трябва да внимава, ако не иска да загуби завинаги сърцето си.

Ева се изчерви от щастие, а Рейчъл се усмихна на Слейд — беше му благодарна, задето преодоля предубежденията си спрямо Адам. Беше му признателна и за разбирането и деликатността, проявени към осиротялото девойче, което сигурно мъчително му напомняше покойната му сестра.

— Дядо! — извика Рейчъл, за да не оставя Слейд за дълго с мъчителните му спомени, да не им се отдаде и тя. — Дядо, готов ли си? Тебе чакаме.

— Идвам, идвам веднага — обади се Фремънт от стаята си. — Не почвай да мърмориш, Рейчъл, само минутка още.

След малко се появи и дядото, просто неузнаваем. Толкова добре изглеждаше в празничния си костюм. Беше си подстригал бакенбардите и лъхаше на одеколон. Като го видя, Рейчъл просия от обич и гордост. Дядото направи сърдита гримаса и измърмори нещо за „проклетите жени, дето правят мъжете на маймуни, като ги принуждават да се издокарват“. Но Фремънт изведнъж млъкна, зяпна Слейд и се запревива от смях.

— Хубава двойка сме, няма що! — възкликна старецът и присви подигравателно очи. — Слейд, ама ние приличаме на две градски контета от Изтока, току що слезли от файтона си.

— Нищо подобно — извика Рейчъл, още преди Слейд Меверик да успее да отговори. — И двамата изглеждате чудесно! — добави тя по-тихо.

— О, благодаря ти, Рейчъл — ухили се Слейд. — Ще позволиш ли да кажа, че и аз никога не съм те виждал по-хубава. — В погледа му се четеше нескрито възхищение, а тя се изчерви и сведе очи с разтуптяно сърце. Той й предложи галантно ръка. — Ако сте готова, госпожице, каретата ви чака.

Рейчъл взе от масата кошницата с провизии за пикника, която бяха приготвили с Ева, защото след залез децата сигурно щяха да огладнеят. Подаде я на Слейд, хвана го под ръка и се усети безкрайно щастлива да излезе с него навън, в слънчевия ден. Поук беше докарал колата пред къщата и вече настаняваше част от децата, за да има място за всички. Семейство Кейфе, което щеше да пътува с тях, също беше пристигнало. Адам не отстъпваше на Слейд в кавалерството и веднага скочи от колата, за да помогне на Ева да се качи. Беше така зашеметен при появата й, че брат му се разсмя и го попита дали някой го е цапардосал по главата. Адам изръмжа нещо на брат си, а после малкият керван потегли с весели шеги и закачки по пътя към Уйчито.

Леките изпарения от реката, обвиващи града с тънко було, вече се бяха стопили под юлското слънце. Сега двете реки бяха придобили по криволичещия си път през прерията цвета на непрозрачен топаз, защото бяха затлачени с тиня и небето не можеше да се отразява в тях. Патици и гъски се гмуркаха доволни във водата, а тополите по двата бряга, залюлени от лекия ветрец, приличаха на цветни петна, нахвърляни небрежно от художник върху лененото платно на хоризонта. Сред този мирен декор въздухът ехтеше от шумовете на празненството, което вече беше в разгара си. Глъчката събуждаше любопитството на Рейчъл и тя се озърташе нетърпеливо на всички страни, докато Слейд караше по Дъглас авеню към центъра на града.

Тук свиреха няколко оркестъра, а върху издигнатия подиум вече танцуваха двойки. Наблизо имаше още един, от който хората пускаха в небето балони. По цялата главна и по страничните улици духови оркестри рекламираха удоволствията, които очакваха посетителите на кръчми и игрални домове, представленията на артистите, разпънали палатки из целия град. Улични търговци предлагаха евтината си стока, продавачи се разхождаха с плакати в ръце пред магазините, хвалеха стоките и услугите си. „Най-гладкото бръснене в този град. Горещи и студени бани, цена 50 цента“ — пишеше на един плакат. „Продаваме оригинален тютюн «Бул Дърам» и първокласни хавански пури (пет цента парчето)“ — гласеше друг.

Жителите на града се разхождаха из улиците, тълпяха се край пъстрите палатки и будки, които се точеха от западния край на Дъглас авеню чак до източния бряг на Голям Арканзас. Тексаски джелепи, бързащи да похарчат месечната си заплата от трийсет долара, пълнеха кръчмите и игралните домове, а търговците и фермерите придружаваха съпругите си до сергиите, за да ги почерпят с лимонада, ябълков сладкиш или някое друго лакомство.

Откъм голямата река долиташе апетитната миризма на бизонско, което печаха на огромни шишове над нарочно изровени ями. В тях още вчера бяха напалили огньове и сега дупките бяха пълни с червена жарава. Лютивият, приготвен с ароматни треви сос за печеното, се смесваше с мазнината и сока на крехкото бизонско и капеше върху нажежените въглени, от тях в аквамариненото небе се вдигаха малки, апетитно миришещи облачета. Печен дивеч, пуйки, гъски, кокошки и речна риба също пръскаха аромати, от които устата се пълнеше със слюнка.

Развлечения имаше предостатъчно — от състезания по стрелба и конни надбягвания до хвърляне на топки през обръчи, занимание, увлякло голяма група мъже и жени Те се опитваха да хвърлят топките през обръчи, които едва се виждаха във високата трева. Трупа пътуващи артисти даваше представлението си върху кола. Публиката освиркваше злия герой и щом се появеше, почваше да го замеря с лешници. Пред кукления театър децата крещяха от възторг, а от колата на някакъв лечител хората купуваха хапчета от чер дроб, илачи за сърце и бъбреци, настойка от змийска отрова. По-възрастни господа си вземаха течност за подмладяване.

Поук, Слейд и господин Кейфе най-сетне намериха място за колата, всички слязоха и се смесиха весело с празничната тълпа. Въпреки усилията си да се държи като възрастна, Рейчъл беше не по-малко очарована от децата и ги следваше, зяпнала, от будка на будка, смаяна от невижданите неща и многото примамки, които се предлагаха. Имаше толкова неща за гледане и за правене, че денят отлетя като миг.

Всички ядоха толкова много бизонско печено, че на децата им стана лошо и Слейд трябваше да им купи ментови пръчици, за да им се успокоят стомахчетата. Докато ги ближеха бавно, децата придумаха вуйчо си да вземе участие в едно от състезанията по стрелба. Рейчъл можа лично да се убеди, че той е наистина майстор на пистолетите. Въпреки че няколко от съперниците бяха професионалисти като него, Слейд успя да улучи една след друга сто бутилки и да спечели наградата от петдесет долара. Адам, който отпадна при третия кръг, защото се заинати да размахва вехтия колт на баща си, сега можеше само да завижда на Слейд и да му се възхищава.

— Адам, нагълтал си се с евтини романи — закачи го доброжелателно Слейд. — Револверът не е направен за игра и фукня. Да държиш оръжието в едната ръка и да натискаш спусъка с другата, това може да е забавно и ефектно, но ако нямаш опит, а смея да твърдя, че го нямаш, това не е начин да улучиш. Тази техника е приложима само на къси разстояния. Мини някой следобед да те науча да стреляш.

— Слейд, ти сериозно ли говориш? Много ти благодаря! — отвърна Адам, толкова зарадван от предложението, че забрави за подигравката.

Слънцето беше почти залязло, когато Слейд Меверик успя най-сетне да остане насаме с Рейчъл. Не обърна внимание на полуискрените й протести и я заведе на вечеря в прочутия „Оксидентъл хотел“ на ъгъла на Секънд и Мейн стрийт, може би най-красивата сграда в Уйчито и положително най-големият и най-луксозен хотел в цял Канзас. Фирмата „Милис и Стем“ го беше построила през 1873 година за 29,985 долара. Местната фирма „Хартел и Лонгботъм“ беше доставила за него 600,000 тухли, бяха използувани и четири хиляди фута каменни плочи и 140,000 фута греди. Двуетажният хотел беше боядисан в бяло, разполагаше със 76 стаи и апартаменти, а в приземния етаж имаше пет магазина. Ресторантът беше толкова елегантен, че на Рейчъл й секна дъхът. Слейд наистина ли имаше намерение да вечеря тук? Боеше се да не би цената на вечерята да надмине възможностите му, въпреки парите от наградата в джоба. Но когато изказа опасенията си, Слейд просто не й обърна внимание и я побутна да прекрачи прага.

— Аз те каня, Рейчъл — каза той строго — и — край! Толкова пъти си ме гощавала с чудесните си гозби, че напълно си заслужила една по-специална вечеря. А сега си укроти острото езиче и върви!

Големите овални маси в ресторанта бяха покрити със снежнобели покривки от дамаска, сервизите бяха от скъп порцелан и сребро. По тогавашния обичай, чиниите бяха преобърнати, а приборите кръстосани върху тях, във всяка кристална чаша за вино беше пъхната навита колосана салфетка. В средата на всяка маса имаше въртяща се кръгла поставка с шишенца олио, оцет и подправки, бяха сложени и щипка за захар, каничка е каймак и чинийка с късчета масло в лед от хладилника на ресторанта.

Слейд издърпа един от дървените столове стил „Уйндзор“ и го предложи на Рейчъл. Тя внимателно седна и оправи притеснено полата на роклята си, защото се боеше, че се държи глупаво. Тук се хранеше елитът на Уйчито и не беше си помисляла дори, че може да се озове сред него. Келнерът й подаде менюто и тя се залови да изучава списъка от чудесни супи, ястия от месо, дивеч и зарзават, изредените многобройни студени ястия, пасти, бисквити, пудинги, кремове и сладоледи. Към едно единствено меню от няколко ястия, се сервираха 16 горещи соса. Изобщо не беше чувала за поне половината от ястията, затова предостави на Слейд да направи поръчката.

След като си похапнаха чудесно, танцуваха валс под звуците на оркестъра. Докато се плъзгаха по паркета, Рейчъл не беше в състояние да мисли за друго, освен за ръката му в ръкавица върху нейния гръб. (Един джентълмен не биваше да слага гола ръка върху гърба на дамата си), нито да я притиска прекалено близко до себе си. Слейд не спазваше последното, но и тя нямаше нищо против, беше млада и влюбена, а той чудесно валсираше. Шампанското, което пиха на вечеря, й беше позамаяло главата и сега й се струваше, че би танцувала с него цяла вечност.

Най-сетне излязоха, сгорещени и без дъх, от „Оксидентъл хотел“ и тръгнаха на запад срещу хладния вечерник, повяваш, откъм реката. На брега Рейчъл и Слейд видяха в здрача огромна раирана палатка, която сутринта още не беше тук. Беше така претъпкана с хора, че стените й се огъваха. Двамата решиха, любопитни, да влязат и те. Така се озоваха на проповедта на отец Профит, тъкмо когато нещата вече бяха излезли от всякакъв контрол.

Като разбра, че това е религиозно събиране, Слейд понечи да си тръгне, но междувременно палатката така се беше напълнила, че двамата с Рейчъл не можаха да си проправят път към изхода. Освен това срещнаха толкова злобни погледи, задето пречат на богослужението, че се отказаха от намерението си. Слейд поклати примирено глава.

— Не си представях по този начин завършека на една приятна, прекарана заедно, вечер — извини се той. — Надявам се все пак, че това тук няма да трае цяла нощ.

— Представа нямам, никога не съм присъствала на такова събиране — призна си Рейчъл.

— Тихо, тихо! — изсъскаха хората зад тях. — Мълчете, искаме да чуем какво казва проповедникът Профит.

Двамата направиха гримаса. Наистина не бяха си представяли подобен завършек на вечерта. Бяха мислили по-скоро за разходка на лунна светлина покрай реката и няколко целувки под звездното небе. Рейчъл и Слейд замълчаха учтиво и насочиха по неволя вниманието си към трибуната, където проповедникът Профит пуфтеше като набиращ скорост локомотив.

Откровено казано, Финеас Ф. Профит, не беше посветен в свещенически сан. Беше незаконен син на „доктор“ Профит, пътуващ лечител. До деня, в който Финеас пое пътя на божи човек, библейските му познания се ограничаваха с няколко изопачени цитата, повтаряни от неговия баща, като например: „Любовта към парите е всичко на този свят“ или „По-благословено е да вземаш, отколкото да даваш“.

За тази цел малкият Финеас беше изучил още върху коленете на баща си триковете, с които доктор Профит си изкарваше прехраната: да увива в листа пшенична или царевична каша и да я продава като лек (той не помага, разбира се, на хората, но и не им вреди, — казваше баща му). Знаеше също да смесва алкохол с опиум и царевичен сироп като средство за сън (ако друго не помагаше). Приготвяше плодови сокове с алкохол (хората си въобразяват, че от това питие се чувстват по-добре, даже да не е така — обясняваше баща му). Е да, Профит-младши го биваше да приготвя хапчета, пудри и настойки, които имаха единствената цел — да измъкват на хората парите от кесиите (крив ли им е някой, че са толкова глупави!)

В края на краищата баща му беше линчуван от тълпа разярени мъже, един от които беше загубил преди няколко дена съпругата си. Тя се беше отровила, изпивайки две пълни лъжици от силното успокояващо лекарство на д-р Профит, предназначено, според него, да премахва болката чрез изтръпване на цялото тяло. Оказа се, че въздействието му се дължи на малко, но достатъчно силно количество змийска отрова. За щастие на Финеас, след дълъг спор хората решиха, че е много млад, за да бъде обесен и го пуснаха да си върви след строго предупреждение да не се мярка повече наблизо. Та по този начин беше наследил съмнителната титла и медицинския фургон на баща си.

Въпреки страшния и позорен край на доктор Профит, Финеас продължи да практикува занаята на баща си, докато не избяга един божи ден по чудо от тълпа разлютени мъже, чиито плешивини силно се бяха изринали от препоръчаната от доктор Профит тонизираща течност.

След този провал Финеас стигна до убеждението, че е време да си смени професията. Трябва да му се признае, че добре познаваше човешката природа и по време на пътуванията си беше установил, че мнозина се оставят лесно да бъдат манипулирани в името господне. Затова реши да извлече от това капитал и да стане евангелист. Беше роден проповедник, обичаше да има публика, беше страстен и въздействащ оратор.

За да реализира новия замисъл, Финеас се върна у дома си да прибере пачаврата, за която се бе оженил преди години в пияно състояние и двете курвички, изглежда, негови дъщери. Продаде запасите от сиропи и други илачи, купи боя и пребоядиса яркожълтия медицински фургон. Купи и огромна вехта циркова палатка, която можеше да се сгъва и пренася с фургона. Набави дрехи, подходящи за сериозните роли, които семейството щеше да играе. После дълго ми и три безпощадно в коритото жена си и двете щерки, накара ги да се вчешат и да се облекат прилично, а накрая даже ги гримира леко, за да подчертае естествената хубост, която откри, за щастие, под слоевете мръсотия, пудри и червила. След което потегли за първата си проповед на пробудената съвест. Пришпорен от собственото си сладкодумие и възторжената реакция на пъстрата сбирщина нови енориаши, Финеас хвърляше гръм и мълнии, сипеше закани, призоваваше, бичуваше и обединяваше. Беше успял да събере толкова много хора, че беше сигурен — чул е послание божие и то гласеше: долари! От този ден Финеас стана дълбоко вярващ последовател не само на златния телец, но и на всемогъщата религия, която позволяваше на парите да текат така изобилно и лесно в дискосите, с които дъщерите му обикаляха богомолците.

Сега обгърна с поглед плътната тълпа, която беше събрал на източния бряг на Арканзас и се възпламени от собствената си фанатична проповед. Главата му с дълга, къдрава бяла коса трепереше като глава на ранен бизон, докато крещеше от подвижния си дървен амвон, впил в множеството пронизващи сини очи, целите в кървави жилки и стъклено-прозрачни от непрекъснатото пиене. Така се беше изпотил в задушната палатка, че дългите, засукани краища на мустаците му бяха увиснали, а лицето му беше станало кръв червено. Рейчъл го гледаше и се питаше дали не го стяга яката, та кръвта е нахлула в главата му. За пръв път виждаше толкова силно възбуден човек и ако пастор Профит не беше свещеник, щеше да реши, че е пиян. Той се олюляваше като в транс и сякаш всеки миг щеше да се строполи. Потокът от сантиментално-сълзливи изречения, който се изливаше от устата му, би изпълнил със завист всеки тексасец. Докато крачеше като луд напред-назад, една грозна синя жила пулсираше толкова силно на слепоочието му, че Рейчъл се боеше да не получи удар. Но когато се озърна, разбра, че е очевидно единствената, изпитваща подобни опасения. Всички останали го бяха зяпнали като хипнотизирани, не изпускаха нито една негова дума и така силно му ръкопляска ха, че неколцина също бяха заприличали на луди.

Изглежда от време на време, чувствата завладяваха толкова силно проповедника Профит, че той обръщани гръб на събралите се, навярно за да си избърше потта. В действителност отпиваше глътка от плоската, скрита в огромната му носна кърпа — и този трик беше научил от добрия си баща. После се обръщаше с нови сили към публиката и продължаваше фанатичната си проповед.

— Братя и сестри — крещеше той с пяна на уста и удряше силно с библията по амвона — вярвайте ми, библията не лъже, когато казва, както и евангелието, че ако пълзиш пред друг човек, за да спечелиш благоволението му, ти не си Христов слуга. Затова и аз не търся тази вечер тук никакви облаги за себе си. Искам само едно — да разпростра над вам словото на бога, който ме е призовал за свой верен, предан слуга, за да спасявам грешниците на тази земя. Чуйте! Вие, които сте мързеливи и грешни, вие, които растете сякаш цветя в полето, без да орете и сеете, вие, които се отдавате на пиянство и разпътни жени, вие, които търсите порока, бъдете предупредени: с мързел и пороци няма да постигнете нищо! Отворете ушите си и разберете: всеки ще пожъне каквото е посял. Затова не се уморявайте да вършите добро, трудете се и в уречения час ще приберете жътвата, както ще прибера и аз своята. Той помълча, после посочи, двете си дъщери, застанали до него на подиума. Сестра Джемайма и сестра Орейли ще минат сега с дискосите обяви той, — а сестра Танзи Мий ще ни поведе, за да издигнем към Всевишния радостната си песен. Позволете да ви замоля, братя и сестри, пригласяйте й, пейте: „What a Friend We Have in Jesus“, защото той наистина е наш приятел! — и Профит посочи с патетичен жест към небето.

Когато Танзи Мий (която си въобразяваше, че има глас на славей) запя, публиката ревностно й заприглася, докато проповедникът Профит кресливо подканяше присъстващите да бръкнат по-дълбоко в джобовете си и великодушно да жертват. Събраните очевидно взеха поканата му присърце, защото Рейчъл чуваше как монетите иззвънтяват в двата дискоса, направени от сита за промиване на злато.

Макар да не смяташе, че отец Профит е много подходящ за проповедник на божието слово, Рейчъл бръкна драговолно в кесийката си, да даде нещо и тя, но Слейд задържа ръката й.

— Задръж си парите, скъпа — пошепна й той на ухото, ти имаш много по-голяма нужда от тях, отколкото впиянченият дърт шарлатан на амвона. Готов съм да си изям шапката, ако дава поне една десета от събраното на църква, мисия, сиропиталище или нещо подобно.

— Мислиш, че е измамник?

— О, не бих се изразил толкова категорично. В края на краищата той наистина проповядва божието слово, ако имаш това предвид, съкровище мое. Но въпреки това заслужава да бъде нашибан с камшик, защото внушава на тези честни, отрудени хора, че милостинята, която с мъка отделят, отива за добри дела. Обзалагам се, че от нея ще се възползуват само проповедникът Профит и трите му жени. Готов съм да си изям и ботушите, ако свежият цвят на лицата им не е постигнат с пудра и червило.

Рейчъл се вгледа учудено и недоверчиво в сестра Джемайма и сестра Орейли, които се промъкваха с дискосите между редиците. Трябваше да признае, че майката природа няма нищо общо със свежия им вид, забеляза също, че корсажите на скромните им рокли са скроени толкова изкусно, че всеки път, когато се навеждаха с дискосите напред, те се разтваряха достатъчно, за да привлекат погледите към пищните им гърди. Един по възрастен фермер така се зарадва на сестра Орейли, че за да позяпа по-дълго, бръкна на три пъти в джоба си.

Щом химнът свърши, пастор Профит хвърли тайничко поглед към събраното. После се залови с удвоена ревност за избрания текст и сервира на присъстващите такава майсторска смесица от библейски цитати и собствени измислици, че дори Рейчъл, която знаеше библията почти наизуст, не би могла да каже кое откъде е. Но енориашите очевидно нищо не забелязваха. Хората ръкопляскаха като луди, тропаха с крака и насърчаваха проповедника Профит със свиркането си.

— Братя и сестри! — изкрещя той, сочейки с укоряват показалец полупразните дискоси — това ли е жалкото подаяние, което можахте да откъснете от сърцата си? Срам и позор! Както разбирам, не съм подранил с нито ден да дойда във вашия град. Слуховете не са лъгали — това е на истина град на порока и корупцията, същински Содом и Гомора!

— Но каква е наградата на човека за огромния му труд, за всичките му надежди и усилия тук, на земята? — ще ме попитате вие. — Не е ли най-доброто да ядеш, да пиеш и да се веселиш? Не — отговарям ви аз, защото къде е ползата от всичко това? Парите са отговорът на всички въпроси и да ги пилееш безразсъдно, значи да мамиш господа, защото не е ли казал и той, че го мамите, ако не му плащате онова, което е негово? Ако не отделяте принадлежащата нему дан? Не ни ли е казал той, че проклятие тегне върху всеки, който го лъже. Не ни ли призовава да внасяме данъците си в хазната, всички до един… както ще го сторим и ние сега! Сестра Джемайма и сестра Орейли, обиколете още веднъж с дискосите, а ние ще запеем със сестра Танзи Мий „Bringing in the Sheaves“ и ще се радваме, че проклятието, пратено от бога на жалките и недостойни грешници, ще бъде заличено от тяхната доброта и щедрост!

По време на второто събиране на пари, Рейчъл чу долетял отвън силен трясък. Отначало помисли уплашено, че се вдига буря, но после разбра, че са ракетите, с които завършваше националният празник. Звездите вече бяха обсипали небето и сега хората палеха ракети. Рейчъл много искаше да види фойерверка, но палатката беше така претъпкана, че човек едва можеше да помръдне, та камо ли да си пробие път към изхода.

Но не само тя беше разтревожена. Много от хората в палатката, които си вееха досега с ветрилата, взеха силно да кашлят и да тропат с крака, докато сестра Тензи Мий мяукаше поредната строфа от „Bringing in the Sheaves“. Една млада жена си позволи даже да отблъсне нетърпеливо дискоса на сестра Джемайма и да направи хаплива забележка, навярно много обидна, ако се съди по гневното лице на закръгленката сестричка. Когато сестра Джемайма се отдалечи с яден отговор, Рейчъл можа да разгледа по-добре неучтивата жена и беше малко учудена да види, че тя се впила като пиявица в ръката на Густав Оксенбърг.

Та това трябва да беше Ливи Свенсон, шведското момиче, за което Гюс искаше да се ожени, ако то се съгласи. Рейчъл се наведе леко напред, за да разгледа по-добре младата жена, застанала две редици пред нея. Беше си я представяла съвсем иначе.

Рейчъл беше очаквала някоя едра, руса валкирия. А Ливи Свенсон, (защото наистина беше тя), беше нисичка, закръглена, с дебел кестеняв кок на тила и кръгло като месечина бяло лице. Такива са симпатични при децата, но възрастен с такова лице напомня затлъстял, одъртял гном. Имаше съвсем кръгли кафяви очи с дебели черни мигли, които бързо-бързо примигваха, когато Гюс гледаше към нея, бузите й бяха пълни, червени, обсипани с лунички, носът чип. Приличаше на малко лисиче и Рейчъл нямаше да се изненада, ако от присвитите устица се подаде розово езиче, но те бяха създадени сякаш повече за да се цупят, отколкото за да бъбрят. В момента Ливи фиксираше пастор Профит с престорено набожен поглед и фалшива, уж добродушна усмивка. Но очите й се сториха на Рейчъл жестоки и студени, а в брадичката й имаше нещо, напомнящо упорито муле, Гюс заслужаваше съчувствие. Ако се ожени за Ливи Свенсон, а нещата явно отиваха натам, бракът нямаше да му донесе много радост.

— Братя и сестри! — изрева дрезгаво пастор Профит и върна Рейчъл към действителността. — Сърцето ми е преизпълнено от радост, защото вие чухте словото божие и то ви просветли. Щедрите ви дарения ясно го доказват. Когато дойде ужасният, но неизбежен ден на второто пришествие, онези, които са били щедри тази вечер, със сигурност ще преминат реката Йордан и ще заемат мястото си в небесния дом на Отца, защото всекиму се отдава според заслугите!

Събраните посрещнаха тези думи с високи възгласи „Амин, отче!“ и възбудата достигна своя връх. Рейчъл се питаше тревожно дали тези хора няма да започнат да се търкалят в транс по пода и да говорят на чужди езици. В нейната черква подобна служба никога не бе имало, там всичко беше тихо, сериозно и достолепно. Дори религиозните церемонии на чернокожите в Пенсилвания, на които беше присъствала, бяха наистина весели и оживени, но всякога в рамките на добрите нрави. А тези разюздани крясъци напомняха за бясната, необуздана ярост на въстанали плебеи. Това тук беше бъчва с барут, която можеше всеки миг да експлодира. Но пастор Профит не предприе нищо, за да успокои разбуненото множество. Тъкмо обратното, продължаваше да го разпалва. Рейчъл не подозираше, че в палатката, някъде в задните редици, стоеше и пияният Джонатан Бийчъм, увлечен и екзалтиран като всички.

Бийчъм беше изпил в „Силвър Слипър“ толкова много ракия, че вече не би могъл да каже как е стигнал до брега на реката, още по-малко как се е озовал на тази проповед. Но сега пияницата беше убеден, че бог е водил стъпките му, защото нямаше съмнение, че Всевишният говори с устата на проповедника Профит, а сестра Тензи Мий с червените си коси и зелените очи, с яркочервените устни и млечнобяла кожа е ангел, долетял от небето. В замъгленото съзнание на Джонатан гласът й звучеше като ангелска арфа, пищният й бюст беше по-мек от облак. Той копнееше почтително да я целуне, да я погали и да сложи покорно глава между двете прекрасни кълба.

Сестра Тензи Мий щеше да спаси него, клетия грешник. Да, трябваше да го спаси. Той не иска да свърши като онова жалко прасе Рей Крипън — намазан с катран и облепен с пера, направен за посмешище на целия град. Една нощ се появи в Дилейно върху мършавата си дърта кранта с ръждясали тенекии, вързани за опашката й. Олюляваше се на седлото като пиян. От всички кръчми и игрални домове наизскачаха хора да го видят — да това беше Рей, направен за посмешище от Слейд Меверик и Рейчъл Уайлдър. Щом тези двамата бяха подредили така жестоко Рей, само задето се опитал да открадне — според него на шега едно от мършавите добичета на Рейчъл, какво ли щяха да му сторят на него, на Джонатан, след като открай време го мразеха? Знаеше само едно, — че не иска да си има вземане даване с тези двамата. Трябваше да намери начин да се спаси от тях, преди да е станало твърде късно.

— Братя и сестри! Братя и сестри, въпреки доброволните ви пожертвувания — крещеше проповедникът Профит, — много се боя, че сред вас още има грешници и ви призовавам от все сърце: Разкайте се! Разкайте се! Разкайте се веднага, ви казвам, разкайте се докато не е късно и ще бъдете спасени! Държи ли дъртият демон Уиски и вас в ноктите си? — попита той и отпи голяма глътка от плоската. — Отречете се от дявола, ви казвам! Бягайте от неговите слугини, от тези изписани вавилонски грешници! Защото, не го ли сторите, ще бъдете прокълнати и ще горите в пламъците на ада, ще горите, ще горите до свършека на света, докато пламъците ви погълнат…

По волята на съдбата, тъкмо в този миг един от празнуващите бе запалил ракета. Тя разсече въздуха като артилерийски снаряд и избухна точно над палатката. Ракетата се разпадна на пламтящи късове, които се изсипаха върху покрива на палатката и я подпалиха. Изпърво всички вътре се вцепениха като от гръм, защото никой не знаеше какво се е случило и всички бяха оглушени от ужасния трясък. Но когато пламъците почнаха да проникват през раираните стени, някой посочи нагоре и извика: Божият съд ще ни съди!

Настъпи паника, хората викаха, опитваха се с ръце и крака да си проправят път към изходите. А понеже те бяха задръстени от тълпи, някои се устремиха към платформата, където проповедникът Профит, жена му и двете му дъщери стояха, пребледнели като платно и вцепенени от ужас, сякаш наистина се бояха, че ги е сполетял божият гняв. Мнозина пълзяха на четири крака и се промъкваха под стените на палатката, от което тя застрашително се олюляваше и можеше всеки миг да се срути. Други коленичеха с викове и се молеха, сякаш вярваха, че тях огънят няма да ги стигне, защото молитвите им ще ги спасят. Дъжд от искри валеше от покрива, обхванати от ярък пламък ивици плат се навиваха нагоре, после падаха и подпалваха сухата лятна трева. Лют дим изпълваше въздуха, заслепяваше хората и не им даваше да дишат.

Слейд веднага извади носна кърпа и я сложи пред устата на Рейчъл. После силните му ръце обгърнаха раменете й, той я притисна силно към себе си и взе да я бута грубо през паникьосаната тълпа. Извика й да държи главата си наведена и да не вдишва дима, а после си запроправя със сила път през множеството. В страха си за нея Слейд се бореше като диво животно, крещеше на околните да мируват, за малко не изкълчи ръката на една старица, когато я дръпна, за да не я стъпчат. Но по токът обезумели хора отвлече бабичката и можеха само да се надяват, че е успяла да се измъкне.

Рейчъл не беше изпитвала през живота си такъв страх, но, за разлика от околните, не изпадна в паника, защото дълбоко в себе си беше сигурна, че стига това да е по силите на човек, Слейд ще я измъкне, няма да я остави в този ад. Вярваше го с цялото си сърце и тази вяра беше молитвата, която мълвеше, докато се препъваше, кашляше и се давеше от лютия дим.

Секунди по-късно някакъв мъж блъсна Рейчъл и за малко не я събори. Когато Слейд я задържа, Рейчъл вдигна поглед и видя, ужасена, че мъжът, който се блъсна в нея, е Джонатан Бийчъм. Помътнелите му очи трескаво блестяха. Преди тя да успее да го задържи, Бийчъм вече беше скочил върху обзетия от пламъци подиум и сега крещеше: — Разкайвам се, разкайвам се! Спасете ме! Спасете ме! — Тя хвърли още един поглед през рамо и го видя за последен път; беше коленичил на подиума, стенеше и се вкопчваше отчаяно в сестра Тензи Мий, заровил лице между увисналите й гърди, а тя се опитваше отчаяно да се откъсне от него и да избяга от горящата палатка.

Мигове по-късно Рейчъл зърна Гюс, който дърпаше Ливи през полудялата тълпа. Тя крещеше и хълцаше истерично:

— Густав, биволе проклети, изведи ме от тука! По-бързо! По-бързо! Изведи ме оттук! Побързай, Густав!

Най-сетне той я вдигна на рамо и си запробива грубо път към изхода, при което събори една стена и скъса няколко от поддържащите въжета. Вятърът, духащ откъм реката тутакси изду с див рев палатката и я вдигна като огромно хвърчило, от което се скъсаха и последните поддържащи въжета. Ленената стена плющеше, бълваше огън и дим към нощното небе, в което ракетите продължаваха да се пръскат като бомби. После огромната палатка отново падна на земята. Множеството едва успя да се пръсне, преди палатката да рухне и да погребе всичко под пламтящите си стени.

Слейд успя да измъкне Рейчъл в последната секунда. Но преди да въздъхне с облекчение, зърна, ужасен, че полата на роклята й гори и пламъците вече са плъзнали към гърба. Рейчъл не подозираше, че гори, докато Слейд не се хвърли като луд върху нея и не я повали на земята. Тя вече се задушаваше, когато той почна да я търкаля по земята и да тъпче роклята, докато угаси и последното пламъче. После я притисна към себе си и прошепна: — О, скъпа, скъпа! — Притискаше я така силно, сякаш нямаше никога да я пусне. Тя трепереше в прегръдката му. Шокът, мисълта, че роклята й е изгоряла и че Слейд й е спасил живота — твърде много й се събра.

Сега палатката пламтеше като факла и виковете на болка на останалите под нея кънтяха в ушите на онези, които успяха да се спасят и сега гледаха от няколко метра разстояние този ад, в който и те за малко не оставиха живота си. Рейчъл се питаше, ужасена, дали Джонатан Бийчъм не е сред онези, чиито викове вече преминаваха в стенания, докато замлъкнаха съвсем. Тя не знаеше.

Нещастието дойде толкова бързо, че някои го бяха помислили за част от тържествата. Но хората постепенно разбраха какво е станало и от всички страни тичаха жени, мъже и деца с напълнени от реката кофи с вода. Уйчито разполагаше само с една доброволна пожарна команда, затова гражданите не очакваха помощ и бързо направиха верига от широката река до палатката, за да угасят пламъците, преди пожарът да обземе и други палатки. В този град всеки знаеше какво значи пожар в прерията и се страхуваше от него. Това беше една от най-големите опасности в равнината. Рейчъл и Слейд гасяха наред с другите и не след дълго пред тях останаха само купчина овъглен плат и няколко опушени от дима трупа.

На местопроизшествието се появиха журналисти и пазители на реда. Повечето бяха свидетели на не една такава катастрофа и бяха въоръжени срещу ужаса, обзел останалите. Вестникари и пазители на закона задаваха въпроси на събралите се зяпачи. Какво бе станало причина за ужасната трагедия? Дали някой злодей не е подпалил палатката? Жадните за сензации репортери се тълпяха оживено край хората, опитваха се като ловджийски хрътки да надушат следа. Някакъв нахален репортер забеляза обгарялата рокля на Рейчъл и въпреки че тя се разплака, се опита даже да я снима. Слейд така се разяри, че в края на краищата награби човека за яката и го натири с ритник в задника, а за по-сигурно му строши и фотоапарата. Пазителите на закона бяха малко по-внимателни, но и те упорито искаха да получат отговори на въпросите си. Кой е бил в палатката, когато е пламнала и още по-лошо кой не е излязъл жив от нея — това искаха на научат чиновниците. Постепенно успяха да възстановят всичко, което се беше случило и да идентифицират труповете. Проповедникът Профит и цялото му семейство бяха сред жертвите, а също и Джонатан Бийчъм.

Тази последна новина сложи край на зловещото тържество. Мълчаливи, целите в сажди, Рейчъл и Слейд се запътиха към своите две коли и тази на семейство Кейфе. Питаха се как по-внимателно да съобщят на малките Бийчъм, че баща им е мъртъв.

На другия ден всички вестници излязоха със специални издания с огромни черни заглавия, свеждащи ужасната нещастие към няколко банални фрази от рода на:

АДСКИ ПЛАМЪЦИ ПОГЛЪЩАТ ПАЛАТКАТА НА ПРОПОВЕДНИК,

или

ГРЕШНИЦИ ИЗГАРЯТ ЖИВИ В ДЯВОЛСКИ АД.

Още рано сутринта всички вестници в Уйчито бяха разпродадени за по пет цента броя. Чиновниците предадоха овъглените трупове на семействата на умрелите и градът отново се потопи в ежедневните си грижи. Престъпникът, изстрелял ракетата, запалила палатката и отнела живота на толкова хора, изобщо не бе намерен.

(обратно)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Заради лятната жега тялото на Джонатан бе погребано още на другия ден. Положиха го до Индия, чийто гроб беше недалеч от този на родителите на Рейчъл. Сега тя наблюдаваше със сухи очи как Слейд, Фремънт, Поук, Сийкс и Гюс заравят ямата, в която Джонатан щеше да намери вечен покой. Мислеше си с тъга, че на това парче земя между нейното имение и това на семейство Бийчъм, ще погребат един ден и Фремънт, и Поук, ако го пожелае, и Сийкс, а след това и нея. Но в този горещ летен ден усещаше върху кожата си лъчите на палещото слънце и повяващия лек ветрец, чуваше жуженето на пчелите над цветята в прерията и просто не желаеше да мисли за смъртта. Но си каза все пак, че мястото е спокойно, подходящо за гробище. Тук сред безбрежната равнина се издигаше хълмче, а на него самотно дърво, което беше посадила след смъртта на родителите си. Тук неспирно препускаше неуморният вятър. Нямаше нищо повече, защото Слейд вдигна новата къща малко по-далеч и събори старата къща и вехтата плевня на Индия, откъдето гробовете се виждаха.

Клетият Джонатан — помисли си Рейчъл, когато погребението най-сетне свърши. Животът му мина така хаотично, така безсмислено. Беше само на тридесет и шест. Хартланд е трудна земя и животът тук не е никак лек. Само най-силните оживяват.

Хвърли бърз поглед към децата. Както и очакваше, те плачеха. Въпреки всичко Джонатан беше техен баща, а неговата смърт бе събудила спомена и за майка им, която толкова обичаха. Рейчъл бавно ги поведе към къщи, докато Слейд благодареше на свещеника, стискаше му ръка и му плащаше. Рейчъл си спомни, че при погребението на Индия трябваше тя да го направи, защото Джонатан беше мъртво пиян.

Полека-лека беше прехвърлила част от тежкия си товар върху широките силни плещи на Слейд Меверик. Но едва след случилото се вчера и днес, си даде сметка колко много разчита на него. Миналата нощ Слейд беше идентифицирал трупа на Джонатан, тази заран му беше купил ковчег и беше организирал погребението. Слейд беше пратил Адам да съобщи на съседите, за да не се почувстват децата обидени или засрамени, ако никой не дойде на погребението на баща им. И пак Слейд се погрижи децата да са прилично облечени и да са навреме край гроба. Той беше посрещнал гостите и беше приел съболезнованията им от името на семейството.

Рейчъл трябваше само да сготви яденето за помена. Въпреки че в къщата имаше осем деца, тя блестеше от чистота. И Рейчъл пак си спомни как беше чистила за погребението на Индия тъмната влажна дупка, в която бе живяла приятелката й, та да придобие що-годе приличен вид. Ако Индия беше писала по-рано на Слейд за ужасния си брак и непоносимия си живот, кой знае, може би нямаше да е мъртва.

Не, сега няма да мисля за това — каза си строго Рейчъл. Нито сега, нито когато и да било. Тя е мъртва и аз не мога да я съживя, а животът й беше такъв, какъвто беше. Както и да живеем, всички умираме. Татко и майка починаха, вече го няма и Джонатан. Дядо, Поук и Сийкс също не са безсмъртни. Ще останем само децата и Слейд, и аз, ако го желая. А аз го желая, аз го обичам. Обичам го с цялото си сърце, а той, дори да не ме обича, все пак поне мъничко ме харесва. В това поне съм сигурна. Един мъж не би правил толкова много за мен, ако не държи на мен поне малко. Това не ми ли стига?

Да, стига ми — разбра изведнъж Рейчъл. Досега не ми беше достатъчно, но сега вече ми стига. Колкото и млад да е човек, смъртта може всеки миг да го грабне, както беше грабнала нейните родителите, Индия, Джонатан, както щеше да прибере за малко и нея, ако Слейд не беше изгасил пламъците и не й беше спасил живота. Чудесната небесносиня рокля толкова пострада, че не можеше вече да я сложи, но тя скъта останалите парчета коприна и сатен, за да й напомнят вечерта, когато бе танцувала със Слейд в „Оксидентъл хотел“, малко преди да се разиграе трагедията. Беше най-прекрасната вечер в живота й. Не, тя не искаше да умира, преди да е направила най-доброто от онова, което животът тепърва щеше да предложи на двама им. Ако успее да нарече един ден своя поне част от Слейд Меверик, това ще е за нея повече, отколкото да владее изцяло друг мъж. Рейчъл вече не се съмняваше в това. За щастие още не беше късно.

При първа възможност ще каже на Слейд, че го обича и е готова да се омъжи за него, ако той още го желае.

Малко след смъртта на Джонатан, малкият Тоби се разболя.

Рейчъл разбра, че нещо не е на ред, когато една заран Слейд не й доведе децата. После Гидиън, Кейлеб и Филип пристигнаха с колата, за да кажат, че Тобиас е болен и я молят да иде у тях. Тя веднага напълни кошницата с треви и полски цветя, седна в колата и потегли с трите деца право към дома на Слейд. По пътя се молеше от цялата си душа бебето, което толкова обичаше, да не е сериозно болно.

Камък й падна от сърцето, когато разбра, че Тобиас, изглежда, е понастинал. Нямаше температура, но кихаше и кашляше. Прегледа го внимателно и му даде сладник за възпалението в носа и гърлото и срещу евентуални болки в ушите. После му сипа и лъжица сироп с няколко капки коняк, за да спи по-добре. Отиде и за корени от лилавата ружа, която тъкмо цъфтеше и заръча на Слейд да ги гори в камината под тенджера вряща вода, за да вдишва Тоби лековитата пара.

Слейд изпълни точно указанията и състоянието на бебето сякаш се подобри. Но на другата заран Тоби пак беше зле и Слейд пак прати, разтревожен, да повикат Рейчъл. Този път, като прегледа детето, лицето й помрачил, защото Тоби имаше температура, а свистенето в гърдичките му никак не й хареса. Боеше се, че не е обикновена настинка, а възпаление на белите дробове. Остана целия ден в дома на Слейд, даваше на Тоби ту сладник, ту сироп с коняк, после му направи и силна отвара от мента. Продължи да гори в камината корени от ружа, сложи на гърдичките на бебето загряващ компрес.

Когато късно след обяд то задиша по-леко и челцето му престана да гори, Рейчъл се прибра да сготви вечерята за дядо си и за Поук. После влезе във вигвама на Сийкс, описа му симптомите на бебето и го помоли за съвет.

— Не се тревожи. Направила си каквото трябва, Полско Цвете — успокои я индианецът. — Ако тази нощ по-лошо, дай овча опашка. Изгори стъбла, димът им е лековит, от листата свари чай. Ако пак не олекне, млечка ще дадеш, тя по-силно лекарство, от нея пият и пеперудите. Утре заран и аз дойда да видя какво е на малкото. Няма обида за тебе, Полско Цвете, ти си добра ученичка, добра лечителка. Но аз видял много лета и много зими, а стари очи често виждат по-ясно и по-умни от млади. Любовта ти към малкото може заслепи. Утре ще дойда, двама да го видим.

Преди да се върне тази вечер в дома на Слейд, Рейчъл провери дали има в кошницата си достатъчно овча опашка, с която се лекуваха много болести. Като пристигна, видя, че Тобиас е качил температурата и с настъпването на нощта диша все по-тежко. Направи каквото я посъветва индианецът, смени корените в камината със стъбла овча опашка. После свари от листата й силен чай, а като поизстина, почна да излива лъжица след лъжица във възпаленото гърло на Тобиас. Даде му и малко сварен сладник, сироп с коняк, смени му компреса. До късно през нощта седя до люлката на детето и продължи да хвърля в огъня стъбла от овча опашка, свари пресен чай. Въпреки че всички прозорци бяха отворени, от огъня в камината вътре стана ужасно горещо. По лицето на Рейчъл се стичаха вадички пот, Тоби също се потеше, но въпреки това температурата му не спадна. Най-сетне Слейд заповяда на Рейчъл да иде да си легне, той щеше да будува вместо нея и да я викне, ако потрябва.

— Няма да помогнеш на Тоби, ако и ти се разболееш, скъпа — каза й той. — Хайде, иди да си починеш. Обещавам ти, добре ще го пазя.

Рейчъл трябваше да признае, че е прав, вмъкна се, капнала, в леглото на Слейд и веднага заспа. Но сънят й беше тревожен, защото се вслушваше с едно ухо в мъчителното дишане на Тоби и тихия му хленч. На няколко пъти чу как Слейд приказва тихичко на детето, как го носи на ръце и беше благодарна, че Тоби лежи в силната му, сигурна прегръдка. Странно беше, че това я успокояваше. Още по-странно, че ръцете на Слейд, убийствено бързи при стрелба, можеха да се грижат толкова нежно и внимателно за едно бебе.

Слейд нямаше основания да се съмнява дали ще е добър настойник на децата — мислеше си в полудрямка Рейчъл. Та той стана за тях повече от баща, много повече от Джонатан. Вече не можеше да повярва, че е имало време, когато не е искала Слейд да поема грижата за децата, убедена, че е абсолютно неспособен за такава роля. Беше се лъгала, о, как се беше лъгала. Сега поне го признаваше. Докато Рейчъл потъваше в дълбок сън, Слейд свиреше тихичко с хармоничката стара френска приспивна песен и гледаше лицето й — измъчено, угрижено и все пак толкова хубаво на светлината на огъня. Гледаше я и люлееше детето, за да го приспи.

На сутринта дойде Сийкс, спусна вдървените си крака от коня, извика, та стопаните да го чуят, защото така повеляваше учтивостта на индианците, а после влезе в къщата да прегледа Тоби. Рейчъл и без него беше вече разбрала, че детето е сериозно болно и може би няма да живее. Въпреки всичко, което направиха за него тази нощ Слейд и тя, състоянието на Тоби рязко се бе влошило

Големите му сини очи сълзяха и бяха зачервени, имаше огромни лилави сенки, сякаш някой му бе нанесъл два удара. От носа му непрекъснато капеха мътни сополчета, гърдите му свистяха дрезгаво, а щом се закашляше, повръщаше гъста жълтозелена кашица. Бореше се за всяка глътчица въздух и не можеше да я поеме с малките си дробчета. С всяко вдишване гърдичките му се повдигаха толкова силно, че можеха да му се преброят ребрата. Гореше в треска, а гърдите му хъркаха толкова шумно, че Рейчъл можеше да ги чуе отдалеч. Вече не викаше от болка, а тихичко стенеше. Рейчъл беше като болна от страх за него.

Въпреки юлската жега тримата със Слейд и Сийкс поддържаха огъня със стъбла от овча опашка, за да не престава да се вдига пара от тенджерата. Непрекъснато варяха чай от млечка и наливаха Тоби ту с него, ту с чай от овча опашка, галеха малкото му гърло, когато не искаше да преглъща. Сменяха топлия компрес на гърдите му. Нищо не помогна и в края на краищата Рейчъл и Сийкс вече не знаеха какво да правят. Отчаяна, Рейчъл помоли Слейд да отиде в Уйчито и да доведе лекар.

— Не всички са шарлатани. Има и няколко добри лекари в града. Доведи доктор Фейбрик, ако го няма — доктор Оуенс или доктор Алън. — Не добави, че последният се занимава и с труповете, не искаше да мисли, че и Тоби може да умре.

Слейд препусна с черния си жребец. Сега можеха само да чакат, да се мъчат да облекчат страданията на Тоби и да се молят лекарят по-бързо да дойде.

Най-сетне пристигна доктор Фейбрик, който беше изродил в Уйчито стотици деца и затова имаше известен опит с детските болести. Той прегледа внимателно Тоби, установи, че пулсът му е много слаб и че има бронхит. Доктор Фейбрик направи всичко, което беше по силите му. Но сподели с Рейчъл и Слейд, че почти няма надежда детето да оживее.

— Бебето е много дребно и слабичко, няма нито теглото, нито ръста на седеммесечно кърмаче — обясни им лекарят. Затова бронхитът му е в толкова тежка форма. Детето просто няма сили да се справи с него. Моля ви, не се упреквайте за нищо. Направили сте всичко, което е било по силите ви, както и аз. Сега всичко е в божиите ръце. Много съжалявам. Ако бебето остане живо… — Той помълча малко, после добави: — Ако ви трябвам, ще дойда утре сутрин пак.

Вече по здрач добрият доктор се сбогува, след като отклони поканата им да остане за вечеря. Когато той си отиде, а с него и надеждите на Рейчъл, тя седна до люлката на Тоби. Люлееше го бавничко, бореше се със сълзите и се молеше безмълвно бог да запази живота на малкото. При всяко мъчително вдишване на Тоби сърцето й се свиваше, изпълваше я ужасен гняв срещу собственото й безсилие. Да, тази безпомощност беше най-страшното. Та тя така го обичаше, а той имаше такава нужда от нея.

През дългата нощ устата и ноктите на бебето станаха синкави. После изведнъж, малко след полунощ, Тоби изхърка още веднъж и умря.

Внезапната тишина подсказваше на Рейчъл, че детето е мъртво, но тя не искаше да повярва и продължаваше да се моли. После коленичи до люлката и сложи глава на гърдите му. Вече не чуваше и не чувстваше нищо.

— Тоби — повика тихичко, защото още не вярваше. — Тоби! — Може би се лъже и той още диша. Ужасена, Рейчъл сложи длан над устата му. Нищо! В отчаянието си тя го разтърси, сякаш можеше да го събуди. Но Тоби не даваше признаци на живот. — Не, о, моля те, мили боже, не! — стенеше тя, сложила ръка на устата си, за да сподави риданията. — Не!

Тя коленичи, зарови лице в ръцете си и заплака. Струваше й се, че сърцето й ще се пръсне. Тялото й беше студено като лед, стомахът й се присвиваше, струваше й се, че земята се е отворила под краката й, за да я погълне. Беше й зле, виеше й се свят, боеше се, че ей сега ще припадне. Главата й беше празна, обземаше я странно вцепенение и тя вече не можеше да разсъждава.

— Не, не! Той не е мъртъв! Не е мъртъв! Не е възможно! Не е възможно! О, Тоби, Тоби!

Той беше нейното бебе, нейното дете. Беше го приела с цялото си сърце, а сега нищо и никой не можеше да й го върне. Как беше възможно изведнъж да изчезне? Спомняше си как го държеше на ръце, как го хранеше, как го люлееше, как се чудеше на мъничките му пръстчета, как си играеше с крачетата му, а той се смееше от удоволствие. Спомняше си учудените му кръгли очи, сладкия му дъх на мляко и пудра, малкото му юмруче около пръста й, първия му смях, първото зъбче. Всичко това бе изчезнало, толкова бързо и завинаги. Както бе изчезнала майка й. Рейчъл беше останала без майка, сега остана и бездетна. Това не биваше да става. Тоби трябваше да живее. Тя трябваше да го гледа как расте, как става мъж и на свой ред има деца. Но това никога нямаше да стане и тя се чувстваше изоставена, стара и самотна, толкова самотна.

Не, не беше сама. Рейчъл го разбра, когато усети върху раменете си две ръце, не обичливите ръце на майка си, които уталожваха всяка нейна болка, а ръцете на Слейд. Той пак беше до нея, както всякога в трудни мигове, откакто беше дошъл. Той й помогна да стане и я изведе навън, за да не събуди братчетата и сестричетата на горкото бебе. На тях и без това ще им дойде много, толкова скоро след смъртта на баща им мислеше си Слейд и усети как го изпълва безсилен, страшен гняв срещу този бог, който бе допуснал Тоби да умре.

Слейд заведе Рейчъл в обора да се наплаче там до насита, защото после щеше да й се наложи да се овладее и да се появи сред хората със спокойно лице, въпреки мъката, бушуваща в нея. Да, тя щеше да го направи, защото не би искала децата да я видят разплакана. Рейчъл трябваше да е силна заради тях.

Седнал в сянката до къщата, Сийкс ги видя как прекосяват заедно двора. Слейд беше прегърнал със силна ръка раменете на хълцащата Рейчъл. Детето беше умряло. Сийкс стана и изчезна след миг в мрака. Малко по-навътре в прерията той вдигна ръце към звездното небе и запя индианската молитва за мъртвите.

В обора Рейчъл хлипаше в прегръдката на Слейд. Той я придържаше и я галеше успокоително по косата, защото не знаеше как иначе да я утеши.

— Защо, Слейд, защо? — питаше го тя, недоумяваща, като че ли той знаеше отговора на нейния въпрос. Но той не го знаеше. — Защо трябваше Тоби да умре, защо?

— Не зная, Рейчъл. Не зная защо стават тези неща. Не зная защо Господ го допуска. Много бих искал да зная, но не го зная. Не е справедливо, не е честно. Но такъв е животът, скъпа и ние не можем да го променим. Можем само да го изживеем, да се опитаме да го изживеем добре.

— Но Тоби, Тоби беше толкова малък и невинен! Защо Бог му отне шанса да изживее живота си, защо? Защо нямаше късмет? А сега, сега е мъртъв, а беше толкова мъничък и му беше толкова… толкова рано да умира!

— Ние всички ще умрем, Рейчъл — каза тихо Слейд, — от деня, в който се раждаме, почваме да умираме. Просто едни умират по-рано от други. Кой знае, може би Тоби е един от щастливците. Не зная. Животът е суров, Рейчъл и в края на краищата всички ще умрем. Само че силните се борят по-добре и за тях смъртта идва по-късно, това е всичко.

— Но тогава има ли изобщо някакъв смисъл в живота. Слейд? — попита тя с горчивина и избърса сълзите си. — Ако всичко е напразно, защо изобщо се раждаме?

— И това е тайна за мене, мила. Само Бог знае отговора.

Двамата замълчаха, всеки насаме с мислите си. Откъм прерията долиташе песента на индианеца и изведнъж хиляди спомени нахлуха в душата на Слейд: спомни си за чернокожите, които пееха в неделни дни църковни песни в Сайприс Хил, плантацията на неговия баща, спомни си за Батист Робийар, за майка си, танцуваща в голямата бална зала с врати отворени към Мисисипи, за Терез Дювалие как тича в бяла рокля с гардении в косата по залятата от лунна светлина трева, за любимата си полусестра Индия със смеещи се сини очи и развята черна коса… Всички бяха мъртви, всички, с изключение на жената, която държеше сега в прегръдките си — Рейчъл, жива и топла, с безкрайни сили в привидно толкова крехкото младо тяло и с толкова храброст в смелото сърце. Но дори нея беше прекършила смъртта на Тоби.

— Той ни чу, Слейд — прошепна тя топло и вдигна към него мокрото си от сълзите лице, а той разбра, че говори за детето. — Той ни чу, сигурна съм. Вярно, ние не сме истинските му родители, но той не познаваше нито Индия, нито Джонатан. Тоби беше наше дете! Сякаш родено от нас, от теб и от мен. О, Слейд, люби ме! Тук! Сега! Не искам да мисля повече за смъртта. Иначе ще полудея. Сигурна съм. Обичай ме! Вземи ме, научи ме. Моля те, аз го искам, аз…

Беше сключила ръце на шията му, беше притиснала силно тялото си към неговото и покриваше лицето, устните му с целувки. Дори монах би се поддал на изкушението, но Слейд не беше монах. Възбуден от внезапно избухналата й страст, той я притисна към себе си. Водовъртеж от страст и желание завъртя и двамата, когато устните му докоснаха нейните, а езикът му овладя, парещ, нейната уста. Целуваше я жадно, устните му бяха корави, покоряващи, сякаш с думите си бе събудила в него звяра. Но Рейчъл вече не се боеше, защото пламналата в него брутална страст, беше обхванала и нея. Отговаряше на целувките му с неутолима жажда, сякаш беше празен съд, копнеещ да бъде напълнен, а целувките му бяха само глътка от сладкото лятно вино, за което жадуваше. Езикът й се увиваше около неговия, въртеше се, притискаше се, допираше го с леки бързи докосвания, от които тялото й се изпълваше с наслада. Влажната й уста поглъщаше жадно дъха му, зъбите й се впиваха в устните му. Ноктите й се забиха в голите му гърди и ги разкървавиха.

Това накара Слейд да си възвърне разума. Той я отблъсна толкова грубо, че утре сутринта ръцете й сигурно щяха да са целите в синини. Той беше скитник и знаеше какво изпитва тя, инстинктивното, сляпо желание да създава живот пред лицето на смъртта. Той беше изпитвал това чувство стотици пъти. Тя копнееше да изпълни с него бездната, която се беше отворила със смъртта на Тоби, той трябваше да я накара да забрави, че детето е мъртво, че животът е тежък, трябваше да премахне болката и да излекува болното й сърце. Слейд беше готов да й даде всичко това. Копнееше да й го даде, но не на това място и не сега. Рейчъл не беше жена, готова в един миг да се отдаде, без после горчиво да съжалява и да се презира, а той не беше мъж, способен да използува миг на слабост и мъка. Не, не можеше да й стори това. Не искаше да й го стори. Трябва да си беше загубил ума, та изобщо допусна да стигнат толкова далеч.

— Не, не — каза той студено и си пое дъх. — Не, няма да го направим. Казах вече — не! Аз те желая, Рейчъл, знаеш го. Но не сега. Не по този начин. Чуй ме. После би се намразила, че си ме любила, докато бебето е лежало мъртво в люлката си, би намразила и мен. А аз не бих могъл да го понеса, аз… той млъкна, един мускул трепереше на бузата му. После каза малко по-меко: — Върни се в къщата, Рейчъл, върви, скъпа. Моля те. Там лежи дете, което трябва да бъде погребано, а това между нас трябва да почака, кълна ти се, че ако изчакаме, то после повече ще ни се услади.

Шокирана, ужасена, че е могла до такава степен да се забрави, да се хвърли в мъката си безсрамно на врата му, Рейчъл побърза да излезе от обора. Препъваше се като сляпа. Изглежда, беше си загубила ума. Спря, хълцайки, на прага на къщата, пое си дъх, овладя се, колкото можеше, за да посрещне онова, която я очакваше вътре. После отвори бавно вратата и влезе при бебето, което лежеше, неподвижно и безмълвно в люлката си.

(обратно)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Животът продължи все същият, само че в къщата вече нямаше бебе, а под самотното, посадено от Рейчъл дърво, имаше не четири, а пет гроба.

От време на време, рано сутрин или по здрач, тя отиваше там, за да остане насаме с мислите си и да сложи полски цветя върху хълмчето сред покритата с високи треви безкрайна прерия. Рейчъл се грижеше за гроба на Джонатан не по-малко, отколкото за останалите. Беше простила на мъртвия онова, което не можа да му прости, докато беше жив.

Сийкс си бе отишъл — и без туй този път остана по дълго от обикновено, — а Рейчъл се питаше със свито сърце дали ще го види пак. Изведнъж разбра, че колкото и да вярва, че той никога няма да се промени, Сийкс е стар човек с душа омрачена от предвиждания за бъдещето, в което няма място за него и събратята му. Техният начин да живеят в хармония с природата изчезваше заедно с огромните стада бизони, за които й беше разказвал. Всяка зима смъртта го следваше все по-отблизо по петите и сега вече знаеше, че в душата си Сийкс се радва на идването й.

Тя тъкмо бе коленичила в тревата до гробовете и утринното слънце позлатяваше косата й, когато Сийкс дойде да се сбогува. Приближи се бавно на коня с вързани за седлото два денка и още преди да спре и с мъка да се спеши, тя вече знаеше, че Сийкс си отива и стана, за да изрази уважението си към него. Болка прониза сърцето й, защото знаеше, че един ден ще трябва да понесе и неговата загуба. Питаше се вярно ли е, че бог слага върху плещите на всеки човек само толкова тежест, колкото той може да носи.

Сийкс стоя един миг неподвижен, загледан в самотното дърво на хълма. Въпреки дългото горещо лято, лютата зима и безспирния вятър, то простираше храбро клони към небето, сякаш се молеше, или искаше да стигне слънцето и звездите.

После той каза:

— Добро място за гроб.

— Да — отвърна тя тихо и знаеше, че той който нямаше семейство освен нейното, иска да лежи тук, когато настъпи и неговият час.

— Ти ще се погрижиш. — Беше констатация, не въпрос.

— Да — каза тя.

Той кимна — не беше и очаквал друг отговор. После тъмните му очи се взряха в лицето й, за да го запомнят добре, той протегна ръка да я положи с изпълнен с обич, толкова познат за нея жест, върху косата й.

— Все си мисля — тя е като слънчева светлина — каза той тихо.

— О, Сийкс, Сийкс! — възкликна тихо Рейчъл. С плувнали в сълзи очи тя прегърна приятеля си и го притисна силно към себе си. Един дълъг миг той я държа в обятията си, а разкривените му стари пръсти галеха с любов косата й. После той поклати тъжно глава и отстъпи внимателно, но решително стъпка назад, извърнал глава, за да не види Рейчъл колко е разстроен. Преди да яхне коня, измъкна предвидливо чадъра от товара върху гърба му. Погледна още веднъж към Рейчъл, която стоеше мълчалива и разплакана.

— Другото лято пак дойда — обеща той и се престори, че изобщо не вижда сълзите й — надявам се тогава друсам на колене малкото на Воин и Полско Цвете. Воин мъдър мъж, като Сийкс, а мъдър мъж никога не се опитва заповядва на любовта, но когато тя дойде, слуша песента на сърцето си.

После индианецът отвори с леко изщракване чадъра и препусна — горда, странна фигура на фона на безкрайния хоризонт. Рейчъл гледаше подире му, докато той се изгуби от погледа й, сълзите блестяха върху почернялото й от слънцето лице, сърцето й преливаше от нежност. По свой начин Сийкс току що й бе казал, че я обича, а също, че и Слейд я обича.

Беше краят на юли и август вече навлизаше победоносно в страната. Равнините бяха изпълнени с дъха на прясно ожънати ниви. Мъжете се трудеха от ранно утро до късна вечер, жънеха онова, което бяха посели. По това време работната ръка не достигаше, та и момчетата трябваше да помагат, даже Андрю. А момичетата, дори Нейоми, помагаха на Рейчъл да готви за гладните мъже. В цялата околност мъже обикаляха от ферма на ферма да помагат, а жените ги следваха, за да поемат готвенето. Във фермата на Гюс всички ратаи бяха от Средния запад и той ги задържа след жътва, да помагат и да се веселят на сватбата му.

Рейчъл пожела от все сърце щастие на младоженците. Но вече знаеше, че що се отнася до Ливи, наистина не се е лъгала. Като езическия бог Янус, тя имаше две лица. Привидно беше сърдечна, весела, доброжелателна, но зад тази маска се криеше лош характер. Беше ужасно ревнива и намрази Рейчъл, защото Гюс я е ухажвал, макар да знаеше, че тя никога не му е давала дума. Сега Рейчъл често улавяше враждебните, остри погледи на момичето и се чувстваше като избоден игленик, смаяна от омразата и неприязънта на младата шведка. Ливи умееше майсторски да прикрива злобата си и на сватбата успя да убеди всички, освен Рейчъл, че е сладко и любвеобилно женче, чудесна съпруга за Гюс.

Тя наистина ще е добра съпруга, защо не? — мислеше си Рейчъл. Не се съмняваше, че Ливи много ще работи, за да убеди всички съседи на десет мили наоколо, че е идеална жена и домакиня. Изобщо нямаше да проумее, че тук всеки е така зает с грижите за собствената си ферма, че изобщо не го интересуват успехите или неуспехите на околните. Рейчъл не харесваше шведката, но искрено я съжаляваше, защото според нея Ливи никога няма да е истински щастлива, ще държи само на външния блясък и, което беше още по-тъжно, изобщо няма да забелязва разликата. Още повече съжаляваше Гюс, че се остави така лесно да го измамят. Но може би с течение на времето неговата любов ще помогне на Ливи да се освободи от несигурността и страха, ще я направи по-добра и по-обичлива. Не беше изключено Гюс никога да не прозре колко злоба се таи в душата на съпругата му, кой знае.

Рейчъл имаше предостатъчно собствени проблеми, пък и човешката природа, добра, или лоша, е такава, че собственият настъпен пръст е много по-важен от отрязания крак на съседа и тя скоро престана да мисли за брака на Гюс и Ливи. Беше ги забравила, когато Адам се появи един ден с новина, която трябваше да стане съдбоносна за Слейд.

Рейчъл нямаше да забрави до края на живота си този ден, защото не беше виждала и нямаше да види втори път Слейд така силно разстроен. От очите му сякаш изхвърчаха искри, когато Адам му подаде една нищо и никаква карта за игра, беше толкова страховит, че въпреки безмерната си любов към него, Рейчъл усети как кръвта се смразява в жилите й. Обезумяла от страх, разбра инстинктивно: случило се е нещо ужасно и така е променило всичко между тях двамата, че то едва ли ще стане някога каквото е било преди.

— Играх вчера фаро в една кръчма в Дилейно — започна Адам, за да обясни как се е озовала у него тази карта. Изчерви се при това признание и не смееше да погледне в очите Ева, която настръхна при тази новина и го изгледа укоризнено. — Както и да е, няма значение — продължи младежът. — Важното е, че на същата маса седеше някакъв тип. Не приличаше на обичайните посетители на Дилейно, беше добре облечен джентълмен. Отначало помислих, че е някой глупак, току що пристигнал с дилижанса от Изтока, някой френски франт — не го казвам, за да те обидя Слейд, но се оказа, че не е.

— Пи доста и все от скъпите вина, но изобщо не му пролича, въпреки че трябва да е бил пиян, защото не мога да си обясня по друг начин държането му. Докато играехме, той изведнъж реши, че крупието го мами — може и така да е било, не знам. Не си представям по кой начин, но не е изключено, нали? Стана кавга, крупието измъкна от ръкава си нож и докато някой успее да се намеси, французинът извади мълниеносно от джоба си пистолет „Деринджър“ и улучи крупието точно между очите. През живота си не бях виждал такова нещо, Слейд, кръвта беше изпръскала всичко наоколо. — Адам млъкна, уплашен, когато видя, че Ева пребледня. Но после продължи:

— … Работата е там, че след като всичко свърши, след като отнесоха крупието, а французинът даде на бармана пари, за да не вика шерифа, — имам чувството, че е от издирваните — този тип седна най-невъзмутимо и хладнокръвно на масата, сякаш нищо не се беше случило.

— Уф, нали знаете колко се интересувам от оръжие, та го заговорих и както си приказвахме, споменах между другото, че си имаме в Уйчито един прочут стрелец. — О, че кой е той? — попита французинът и аз рекох: — Слейд Меверик. Той ме изгледа изведнъж много странно и млъкна, да речеш, че го бях цапардосал с нещо по главата. После взе тестето карти, заизмъква ги една по една, докато не намери тази, която ви донесох, Слейд. Той дълго я гледа, като да беше за него нещо съвсем особено. После ми я даде и ме помоли да бъде така любезен да ви я донеса, понеже ви познавал, поръча също да ви попитам, дали още ви бива да играете фаро. Какво значи това, Слейд? — попита любопитно Адам. — Знаете ли какво значи?

Стрелецът мълча толкова дълго, че Рейчъл вече си помисли, че не желае да отговаря на младежа, но Слейд най-после изръмжа:

— Да, зная.

После скочи и излезе от къщата. Никой не каза нито дума, а Рейчъл стана и тръгна да търси Слейд. Отвори тихо вратата и излезе в нощния мрак. Той стоеше неподвижен на лунната светлина, малко по-надалеч, в прерията. Бавно, без да знае какво я очаква, Рейчъл се приближи към него. Сърцето й туптеше в гърлото.

Слейд не я чу да идва, беше сякаш в транс, втренчил поглед в картата в ръката си. Беше тройка купа — картата, с която Дигър Тибо загуби на фаро през онази нощ, когато Слейд му отне неговата възлюбена Терез Дювалие. Тройка купа — символ на преливащия от страст и ревност триъгълник, който бяха образували те тримата преди повече от десет години. Тройка купа, картата, върху която Дигър беше надраскал безсрамното си предизвикателство, отвело и тримата под прочутите брястове, където ставаха дуелите в Ню Орлиънс. Тройка купа, Терез беше мъртва, а Дигър още жив. Още жив! Слейд усети как кръвта нахлува в главата му и трябваше да направи усилие, за да се върне към действителността.

Беше така потънал в спомените си, че дочу шумолящите стъпки на Рейчъл по сухата трева, когато тя беше вече почти до него. Със школувания инстинкт на стрелец, Слейд пусна картата и посегна мълниеносно към колтовете.

— За бога, Рейчъл! — изруга той, когато я видя и прибра пистолетите в кобурите. — Друг път не се промъквай по този начин до мен!

— Не съм се промъквала, Слейд. — Тя се наведе и вдигна картата. — Какво значи това, Слейд? — попита тя и му я подаде с трепереща ръка.

— Не ме питай, Рейчъл! — заповяда той. — Още повече, че изобщо не би искала да знаеш.

— Напротив, искам. Имам право да зная, Слейд!

— Не, нямаш!

— О да, имам. Ти ми даде това право, Слейд. Защото прогони Гюс и разказа на семейство Кейфе, че съм ти годеница. Не биваше да го вършиш, ако не искаш да имам права върху теб, ако не искаш да стана част от твоя живот. Затова те питам: Какво означава тази карта?

— Е добре — отвърна той, след като поразмисли. — Ще ти разкажа. Но това, което ще чуеш, няма да ти хареса. Да не кажеш после, че не съм те предупредил, че не си настоявала. Той си пое дъх, после каза навъсено: — Това е безвкусна шега, съзнателна обида, предизвикателство, на което не мога да не отговоря. Това означава, че ако са ми останали поне капчица гордост и смелост, — а ти знаеш, че те не ми липсват, Рейчъл, — трябва да отида в града и да убия един човек.

Още докато Адам подаваше картата на Слейд, Рейчъл си помисли подобно нещо, но въпреки това сега стана бяла като платно.

— Но… защо? Защо?

Слейд не отговори веднага. После отвори най-сетне заключената врата към спомените за тъмното си минало, разказа й за бурната си младост, за скандалния дуел в Ню Орлиънс и непознатото момиче, което бе обичал. Рейчъл го слушаше мълчаливо, не смееше да го прекъсне, защото усещаше, че е първият човек, комуто той разказва всичко това.

— Спомняш ли си, че ти бях разказвал за едно момиче в Ню Орлиънс, което обичах и, което… което умря — попита той? — Рейчъл кимна и той продължи: — Името й беше Терез Дювалие, беше крупие в игрален дом във Френския квартал. Имаше и черна кръв в жилите си, беше проститутка, защото по онова време за жени като нея нямаше друга възможност, ако искаха да получат нещичко от живота. — Слейд замълча, спомни си какво беше тогава положението на жени като Терез Дювалие. После продължи и сега думите се изливаха като поток, сякаш са били заключени прекалено дълго в него. — О, Рейчъл, тя беше толкова тъмнокоса, колкото ти си руса, с дълга гарваново-черни коси, а кожата й беше почти бяла. Беше толкова хубава и аз толкова я обичах — изповядваше се той и думите му се забиваха като нож в сърцето на Рейчъл. — Обичах я, макар да знаех, че заради черната й кръв, няма да мога да се оженя за нея. Това би убило моя баща. Той нямаше да го преживее и макар да не го почитах, не исках да ставам причина за смъртта му.

— Но аз имах приятел, или поне в началото ми беше такъв. Дигър Тибо също беше влюбен в Терез и тя предпочете изпърво него. Беше пет години по-голям от мен, по-опитен и светски така поне си мисля сега, — всеки случай имаше и повече пари, защото моят баща ме беше изпъдил от къщи без петак в джоба. Но Дигър беше бесен, Рейчъл, по-бесен и от мен, а в семейство Тибо са ставали ужасни неща. Бяха се женили толкова дълго помежду си, че почти всички бяха на границата на лудостта, а Дигър беше измежду най-тежките случаи. Въпреки това привличаше симпатиите на плантаторските синчета.

— Разбира се, Дигър не беше истинското му име, казваше се Доминик. Наричахме го Дигър, защото имаше неприятния навик, излезе ли на дуел, да изпраща съперниците си в гроба. Прякорът беше зловеща шега, защото в Ню Орлиънс мъртвите се погребват над земята, иначе има опасност, когато реките придойдат, водата да ги отвлече.

— Дигър се държеше зверски с Терез, биеше я с камшик, както беше шибал преди войната робите си, унижаваше я по начини, които не искам да ти описвам. Много пъти се опитвах да я склоня да го напусне. Но тя ужасно се боеше от него, от това, което е способен да й стори, въпреки че междувременно се бяхме влюбили един в друг и не изпускахме случай да се срещаме тайно. Уверявах я, че ще я защитя, но тя продължаваше да се бои.

— А после, една нощ, докато играехме фаро в дома, където работеше Терез, Дигър изведнъж почна да твърди, че тя е подменила в моя полза картите в тестето, за да може той да загуби, а пък аз да спечеля. Той стана от масата, разтърси я, удари я и тогава Терез не издържа. Тя се развика, почна да го ругае и не спря, докато не каза всичко: колко го мрази и че ние тайно се обичаме, че ще избяга с мен, че не иска повече да го вижда. Това беше истерия и аз я заведох у дома й. Там дойде вест от Дигър — той ме викаше на дуел, а предизвикателството си беше надраскал на върху тройка купа, картата, с която беше загубил тази нощ. Беше пиян и не искаше да чака дуелът да бъде подготвен както му е редът. А понеже аз също бях пиян, приех, бесен от яд, предизвикателството.

— Въпреки възраженията ми, Терез настоя да ме придружи. Тя чакаше в каретата под брястовете, докато Дигър и аз допряхме гърбове, а после отмерихме крачките, всеки с един от пистолетите на Дигър в ръка. Тогава не можех да си представя какво изживява в този миг Терез. Но в последния миг, когато вече се обръщахме, за да стреляме, тя изскочи от колата и се затича между дърветата към мен. Може би Дигър се бе обърнал измамно по-рано, отколкото трябваше и тя е искала да ме предупреди. Но не е изключено и да се е държал почтено, а тя просто да е полудяла от страх, че няма да го убия — та той беше изпратил толкова хора на онзи свят — и сега се опитваше да ми спаси живота. Казах ти — не знаех и никога няма да го разбера, защото това проклето копеле Дигър, вместо да стреля в мен, просто разстреля Терез. Беше я улучил хладнокръвно и безмилостно. Той уби Терез пред очите ми, защото знаеше колко я обичам. Понякога, понякога си мисля, че никога няма да го забравя… — Слейд млъкна и се опита да се овладее, а после продължи тихо:

— … Никога няма да забравя как стоеше там и се хилеше като луд, продължи да се смее дори когато натиснах спусъка и стрелях, а той падна. Не знаех дали е мъртъв. Вдигнах Терез на ръце, сложих я в каретата и препуснах като луд до първия лекар. Но беше късно. Когато стигнахме, тя беше мъртва. Гласът на Слейд стана зловещо глух. — От тогава прочиствам света от мръсници като Дигър Тибо — каза той, — а сега, когато зная, че е още жив, ще довърша онова, което започнах през онази нощ в Ню Орлиънс. Дължа го на Терез. Дължа го на самия себе си.

Сълзите по лицето й проблясваха като малки призми на лунната светлина и Рейчъл понечи нещо да каже, да протестира — тя го обичаше и се боеше да не го загуби, както се бе страхувала от това и Терез Дювалие. Но Слейд я накара с един само жест да замълчи.

— Не, нито дума, Рейчъл. Губиш си само времето, ако искаш да ме придумаш да не отида. Не мога да не отида. Известни са ми всички разумни доводи за това, че е по-добре да не се срещам с Дигър, но имам и една единствена, но толкова неумолима причина да го сторя, и тя е предостатъчна. Тя натежава над всичко. Затова, моля те, прибери се. Моля те, Рейчъл. Трябва да остана за малко сам и да помисля всичко, за да го видя ясно.

Рейчъл напразно се опита да сподави хълцането си, обърна се и изтича към къщата. Слейд гледаше подире й с буца в гърлото и се опитваше да не се поддаде на чувствата си. След малко тръгна е решителна крачка към обора да впрегне колата и да отведе децата у дома им.

В обора свари Поук. Скитникът го погледна мълчаливо на трепкащата светлина на фенера и пак се обърна рязко към конете. Поук въздъхна. Задачата, която си бе поставил нямаше да е лесна. Но той не се отказа.

— Слейд, имаш ли минутка време за мен? — попита той.

— Да не си решил случайно да се набъркваш в моите работи, Поук? По дяволите, човек не може да остане тук минута спокоен — отряза го грубо Слейд. После попита недоверчиво: — Рейчъл ли те изпрати?

— Не-е-е, не ме е пращала. И бъди, ако обичаш, малко по-учтив, като приказваш с мене, Слейд Меверик. Войната свърши и аз съм свободен чернокож. — заяви Поук. — Не съм един от негрите в плантацията на баща ти. Не го забравяй, освен това не съм и чак толкова дърт, та да не мога да те опердаша. Но все трябва да се намери някой да защити госпожица Рейчъл. Фремънт май вече не може да те понася, понеже си наскърбил момичето и вече е готов да посегне към пушката. Поук си пое дъх, после каза: — Ти добре знаеш, че Рейчъл те обича, Слейд.

Негърът видя със задоволство как Слейд направо се вцепени, но успя да се овладее и да продължи да се занимава с конете си.

— Ти май нещо си сънувал, Поук — измърмори той.

— Ами, няма такова нещо. Човече, помниш ли деня, когато Окс те фрасна със стола по главата, а? Амче аз си рекох, момичето ще припадне, като те гледа проснат на земята. Беше побесняла, награби крак от стола и за малко да претрепе стария Окс. Би го, ти казвам, яко го би. Познавам Рейчъл откакто се е пръкнала на тоя свят, и ти казвам, толкова разтревожена не бях я виждал. Понеже тя тогава помисли, че си умрял. А сега искаш да ходиш да се стреляш с оня французин и да рискуваш той тебе да утрепе, така ли?

— Това Рейчъл ли ти го каза? — попита Слейд, разярен.

— Ами. Трябва ли някой да ми го казва? Нали те гледах как я зяпаше тая карта — като че призрак беше видял. Аз съм от Юга и зная много за дуелите. Туй, дето го разправи Адам и като зная, че преди да дойдеш тука, си бил наемен убиец, то ми стига, няма нужда да съм ясновидец. Нали зная, че картата е предизвикателство за дуел. Но сега съм тук, за да ти кажа, че днес хората вече не се дуелират и миналото е погребано, Слейд. Не можеш вече нищо да промениш. Нито сега, нито когато и да било. Никой не може, това е положението!

— И така да е, но мъж, с поне капчица смелост в сърцето, не се отказва от дуел — отвърна упорито Слейд.

— На времето и аз мислех така — съгласи се Поук, — но Улис ме научи на нещо по-добро. Ти не познаваш Улис, таткото на Рейчъл. Но той и госпожа Виктория, нейната майка бяха добри хора, такива рядко се срещат. Те ме прибраха преди години, още преди войната, преди госпожица Рейчъл да се роди. Бях роб, избягал от Юга и бях стигнал криво-ляво до Севера. Крадях, за да не пукна от глад, спях по улиците, когато Улис ме видя и ме доведе в дома си. Бях се почти побъркал от страх от ловците на избягали роби, а се срамувах, че съм избягал. Все ми се струваше, че е било подло. Но Улис ми каза, че в този живот често се иска повече кураж, за да избягаш, отколкото за да останеш и да се бориш.

— Вече нямах семейство, децата ми ги продадоха нагоре по реката, а жена ми… ами белият човек… ако може да се нарече човек — тоя, дето му бяхме роби, той една вечер се напи и я би и я изнасили, понеже отказала да легне с него и с негови приятели. И тогава й се изредили всичките. Като свършили, тя вече била мъртва. И тогава аз го убих. Затова избягах и затова ме беше толкова страх да не ме спипат ловците на роби. Щяха да ме обесят. Но Фремънт, Улис и Виктория ме скриха и ме запазиха, и после те ми станаха семейството.

— Затова искам да поговорим, Слейд, понеже не понасям да причиняват мъка на щерката на госпожа Виктория, затова. Зная, че на онуй момиченце в къщата ще му се пръсне сърцето, ако ти се случи нещо и не се върнеш. Нали имаш почтени намерения за детето, или? Искам да кажа… както наобикаляш вече от месеци тук и се държиш като да си от семейството, реших, че сте се разбрали с госпойца Рейчъл и ще се жените. Да не би да съм на погрешен път?

— Не, не си — отговори кратко Слейд.

— Защо тогава рискуваш госпойца Рейчъл да овдовее преди да е станала омъжена жена? Не е честно, първо натири стария Окс, а сега ще избягаш и ще я оставиш на сухо, така ли? Нея Окс много не я интересуваше, но тебе те обича, Слейд, а госпойца Рейчъл е от жените, дето си дават цялото сърце на обикнатия мъж. Казвам ти го тук и сега, случи ли ти се нещо, детето няма да те забрави, докато е живо. Според мен, ако един мъж обича една жена, той не рискува да я изостави така.

— Не, Поук, прав си — съгласи се Слейд и се качи на капрата. — Но, дали му харесва или не, един мъж трябва да изпълни дълга си. И не се тревожи за мен или за Рейчъл, чу ли какво ти казах? Тя е силна жена и ако ме обича, както твърдиш, сърцето ще й подскаже, че съм длъжен да загърбя миналото си, да очистя всичко пред себе си, ако искаме да заживеем заедно, както тя си го представя и както си го представям и аз. Щях ли иначе толкова да се замислям какво мога да й причиня. Не бой се! Зная да как да се пазя и ще се върна. Бъди сигурен!

(обратно)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

Тази вечер, дълго след като Слейд, Адам и децата си отидоха, а Фремънт и Поук си легнаха, Рейчъл седя на прага на къщата, потънала в мълчалива молитва. Знаеше, че не може да възпре Слейд да се срещне с Дигър Тибо, че стрелецът би се презрял като страхливец, ако не приеме предизвикателството. По някакъв свой, странен начин, тя също не искаше да попречи на дуела.

Неочакваната поява на Тибо в живота на Слейд беше отворила всички стари рани, беше пробудила предишните му чувства към Терез Дювалие. Досега тези рани и чувства бяха само умиращи, почти забравени спомени — Рейчъл беше сигурна, че е така. Но Дигър им беше вдъхнал нов живот и предишната болка и страст бяха пламнали с нова сила. Рейчъл не се лъжеше: Слейд ще бъде свободен да я обича и да гради с нея новия си живот, само ако погребе миналото и затвори книгата със спомените.

Тя се опитваше да надвие страха си, като си повтаряше, че Слейд е добър професионалист, как иначе би останал толкова време жив. Но доводите на разума не бяха достатъчни. Нещо в разказа му беше я уплашило до смърт, но не можеше да каже какво именно. Знаеше само, че не се ограничава с факта, че Дигър Тибо е хладнокръвен убиец. Рейчъл си припомняше, отново и отново, трагичния разказ на Слейд. Но ужасяващото си оставаше неуловимо. Мислеше си, че Слейд може да умре, а тя никога да не му каже, че го обича. Дълбоката мъка след смъртта на Тоби и тежкият труд по жътва не й оставиха време, а тя все чакаше подходящ момент.

Не беше ли чакала прекалено дълго? Тази мисъл я терзаеше, не я напускаше и вече почти бе решила да препусне към фермата на Слейд. После съобрази, че и той и децата сигурно вече спят, че ще ги събуди и ще трябва да каже на Слейд пред всички какво изпитва към него. Рейчъл реши, че ще му го каже сутринта, още в зори. Господ й дължеше поне това. Нима можеше да е толкова жесток, та да й отнеме Тоби, а сега и Слейд, и то преди да му е признала любовта си. Не, не можеше да се примири, трябваше да намери изход.

В далечината проблясваха светкавици и напомняха фойерверк. Но не се чуваше гръм, не валеше и това уплаши Рейчъл. Нещо ужасно се надигаше в природата и страховете й се засилиха. Тя се прибра и си легна. Но дълго не можа да заспи, а после сънува кошмари, в които Слейд стоеше насред прерията под съвсем черно небе, а някъде наблизо тъмна фигура се смееше сатанински и от пистолета й бълваха пламъци.

На заранта небето беше оловно, дъждовните облаци в далечината носеха мрак, беше задушно и влажно, вятърът беше слаб, някак потискащ и наоколо не помръдваше нищо — беше неестественото затишие преди лятна буря. Яхнала Сънфлауър, Рейчъл се взираше тревожно в хоризонта, защото се боеше от проливен дъжд или дори нещо по-лошо. Въпреки това продължи да язди, решила да изпълни мисията си. Не й беше за пръв път да се прибере мокра от дъжда, положително нямаше да е и последният.

Ева каза на Рейчъл, че Слейд е потеглил още в зори, но не към града, а към далечните ниви. Беше взел два чувала шишета и консервени кутии. Затова момичето предполагаше, че е отишъл да се упражнява в стрелба, за да е готов за срещата си с Дигър Тибо. Рейчъл наистина свари стрелеца да се цели по шишета и кутии, които беше наредил върху една скала сред прерията.

Като я видя да слиза от коня, той я изгледа строго. После наведе сърдито лице към револвера, изхвърли празните гилзи и отново го зареди.

— Само си си губила времето да идваш дотука, Рейчъл — каза той рязко. — Няма да ме склониш да се откажа от намеренията си.

— Зная.

Това го накара да млъкне за миг. Завъртя, за да го провери, барабана на револвера, после пъхна, доволен, оръжието в кобура. Приближи се към нея, скръстил ръце на гърди.

— В такъв случай какво те носи насам? — попита с леден тон.

Рейчъл отдавна не се беше сблъсквала с някои неприятни черти в неговия характер и сега се почувства уязвена. Неприязнената му сдържаност я възпря да му прави тъкмо сега признания в любов. Не знаеше какво да каже, как да се държи. Почти съжали, че беше дошла. Въпреки това не можеше и да яхне коня и да се прибере. Преглътна, а после каза:

— Дойдох да се сбогуваме, за в случай, че… че… — Рейчъл си прехапа долната устна, очите й плувнаха в сълзи: — О, Слейд, Слейд — извика тя с треперещ глас. — Защо трябва да си толкова коравосърдечен тъкмо днес, та нали знаеш колко много, колко много… наистина, не съм го заслужила! Зная, зная, че аз…

— Наистина не си го заслужила — измърмори той и я прегърна, притисна я към себе си, целуна я по косата. — Прости ми, скъпа, съжалявам. Държа се така защото се боя да не отстъпя, страхувам се, че няма да мога да отида в града и да те оставя. Но аз съм длъжен да го направя, Рейчъл, ти трябва да разбереш, че не мога да не отида, още повече, че знаеш причината.

— Да, да, разбирам, че е твой дълг, но не мога да не го мразя, защото не искам да отидеш. О, Слейд, толкова ме е страх. Пази се, моля те, пази се!

— Обещавам ти. — Той помълча малко, притисна треперещото й тяло към своето, сякаш не можеше да понесе раздялата им.

Беше заровил лице в косата й, беше затворил очи и галеше нежно къдриците й. После изведнъж чу жребеца си тревожно да цвили. Слейд вдигна глава и се взря с безмълвен ужас в невероятната, ужасяваща картина пред очите си. — Боже милостиви! — възкликна той. — Какво, по дяволите, е пък това?

Рейчъл се обърна и пребледня като платно. Докъдето поглед стигаше, небето беше като огромен кръвоизлив. Беше бледо, болезнено-зелено, с жълто-сивкави жилки, неумолим, застрашителен черен мрак беше сякаш готов да ги погълне. Той сякаш кипеше в преливащ котел и се разливаше по целия небосклон. Лекият ветрец беше утихнал, всичко беше застинало, неподвижно, а това беше предостатъчно, за да всее страх, защото в прерията винаги нещо се движеше. Не се чуваше нито звук и нищо не помръдваше. Тишината беше зловеща, напрегната, създаваше чувството, че внезапно се е задушила цялата земя.

Рейчъл и Слейд се взираха, затаили дъх, в колоса, затъмняващ небето, двамата бяха като джуджета спрямо невероятната му големина и силата, с която напредваше и поглъщаше хоризонта, сякаш дошла откъм морето гъста мъгла. Не, това не бяха подлудели буреносни облаци, които след малко ще се разкъсат и ще излеят съдържанието си. Мълнии не прорязваха този могъщ облак, не се чуваше и боботещ гръм. Като на котешки лапи се приближаваше титанът, промъкваше се бързо и ловко като пума, готова за скок. Слейд не беше виждал нищо подобно. Но Рейчъл знаеше какво е.

— Това е торнадо — каза тя тревожно и усети изведнъж как тъпанчетата на ушите й се изопнаха. — Трябва да се опитаме да се приберем в къщи и да се скрием в мазето, само там можем да сме на сигурно място.

Изтичаха и двамата към конете, които сега цвилеха високо и тревожно, дърпаха се, кръжаха и се вдигаха на задни крака, показвайки бялото на очите си. Рейчъл и Слейд с мъка успяха да ги яхнат и конете препуснаха като бесни. Рейчъл се озърна и разбра, че въпреки всичко вече е късно. Черният облак почти ги беше настигнал, той се олюляваше и се издуваше, готов да им разкрие скритата си истинска същност — смъртоносна сатанинска смесица от демонична сила и адска ярост. Беше като гигантска чиния, която се въртеше в небето като дервиш, после взе да се издължава и се превърна в тръба, готова да се забие като свредел в земята.

Сега дойдоха и шумовете.

Беше като тътена на милиони и милиони скакалци, като бръмченето на безброй пчели и насекоми. Ставаше все по-силен, докато се сля в ревящ и виещ хор на ужаса, в смразяващ кръвта надгробен вой на безброй дяволски гласове, събрани в грозен, пронизителен крясък, който съпровождаше демоничното сливане на небе и земя, покорило цялата прерия.

Гладното изчадие адово беше разтворило паст, поглъщаше всичко на пътя си, помиташе кал и боклук, угояваше призрачното си тяло, докато то стана тъмно и се превърна в огромна извиваща се змия, а тя пълзеше през равнината, изблизваше с отровния си сатанински език всичко на пътя си, растеше и се издуваше от дяволския си пир.

— По-бързо, Рейчъл, по-бързо! — изкрещя Слейд, надвиквайки ужасния вой, когато се обърна и зърна този отвратителен изрод на природата, който се спускаше от небето и безмилостно ги преследваше. — Бързай, за да си спасиш живота, Рейчъл!

— О не, няма да успеем, Слейд — извика му тя, но силното бучене заглуши думите й. — Такова чудовище уби родителите ми! Те не са потърсили убежище, а са се опитали да избягат. Слез от коня, Слейд, слизай, Слейд!

Рейчъл спря кобилата, нави бързо юздите и скочи. Краката й току що бяха докоснали земята, когато Сънфлауър препусна презглава. Слейд изруга, сигурен, че Рейчъл си е загубила ума и сега неговият жребец ще трябва да носи и двамата. Той обърна коня и препусна обратно, за да вземе Рейчъл. Но тя не му позволи да я качи на седлото.

— Слизай, Слейд — извика тя пак. — Слизай, ако не искаш да умреш!

Стрелецът просто не можеше да я остави на съдбата й, ако не друго, щяха поне заедно да умрат. Той скочи от седлото, нави юздите и пусна Форчън. Бурята беше измъкнала фибите от косата на Рейчъл и сега тя се увиваше край лицето й и го шибаше. Приличаше на луда и Слейд помисли за миг, че е загубила разсъдъка си. С гръб към торнадото и развени поли, тя стоеше като знаме на вятъра. Опита се да се задържи на крака, отметна коса, присви очи, за да се запази от праха, който ги заслепяваше и пареше кожата като въгленчета.

— Натам! — извика тя и посочи с пръст. — Торната яма!

Запрепъваха се, превити о две, натам. Слейд я придържаше, помагаше й, опитваше се да я запази от праха и вятъра. Но дори той нямаше достатъчно сили, за да се противопостави на грубата сила, която ги накара най-сетне да коленичат. Изпълзяха на четири крака последните метри до издълбаната яма и се притиснаха към земята. Слейд почти прикриваше Рейчъл с тялото си.

Сега торнадото беше черно като нощно небе, защото беше погълнало в огромната си зейнала паст тонове черна пръст. То идваше право към тях. Бяха безсилни, както бяха безсилни пред божието могъщество и гняв. Вече се мислеха за мъртви. Сърцата им биеха като едно, гърди до гърди, и двамата бяха изпълнени с ужас, но и с някаква странна, дива, неудържима възбуда, защото ако наистина трябваше да умрат, оставаше им поне утехата, че само на едно торнадо се оказа по силите да ги убие.

Знаеха, че е вече близо. Шумът беше оглушителен, като на останал без машинист локомотив. Той се носеше към тях, свирката му цепеше въздуха, а земята тътнеше под безбройните му колела. След миг беше вече над тях и огромното черно чудовище профуча по ръба на ямата. Натискът беше толкова силен, че тъпанчетата им за малко не се спукаха, торнадото ги притисна към земята и дробовете им се изпразниха в миг. Пясъкът ги заслепяваше, смъкваше кожата им, а те се вкопчваха един в друг в безплодно усилие да си помогнат. Сега не съществуваше нищо освен ужасяващата, необяснима ярост на бруталното, неподвластно на нищо насилие на природата, което ги превръщаше в нищожни прашинки

Очакваха торнадото да ги засипе, или да ги издигне високо във въздуха, очакваха да преминат в царството на забравата. В този кратък миг, който ги отделяше от вечността, сърцата им преливаха от общи спомени и любов и всеки горчиво съжаляваше, че не е споделил чувствата си. Но беше твърде късно.

Но ето че само след миг двамата осъзнаха, че смъртта ги е отминала, пощадила ги е, защото торнадото беше направило капризен скок от края на ямата към близкия хълм. Там спря за малко, сякаш за да огледа околността. После продължи нататък, избрало нов път за поразиите си. Едва на много мили далеч то щеше да загуби силата си, да се откъсне от земя и небе, да падне като отскубнато перо и да почне да се върти все по-бавно, преди да се прекърши и да се превърне в нищо.

Земята отново задиша, отначало съвсем леко. Тъмният хоризонт се проясни, слънцето вече се опитваше да си пробие път през разкъсаните облаци и тънкия слой прах.

Дълго след като торнадото изчезна в далечината, Рейчъл и Слейд продължаваха да лежат, мълчаливи и неподвижни един до друг, още неспособни да повярват докрай, че ги е отминало, че не ги е помел хаотичният му, необуздаем гняв. Смаяна, Рейчъл чуваше как сърцата им продължават да туптят и усещаше върху кожата си топлия дъх на Слейд. Да, бяха останали живи.

Буря от непознати чувства я изпълваше сега, силна и тътнеща като същинско торнадо. Останала жива и невредима, тя се усещаше като богиня! Здрава и читава! Кръвта шумеше в ушите й, подхранваше, като мистична сила, живота в цялото й тяло. Тя се обърна към Слейд и прочете в пламтящите му очи, че и той изпитва същото, мисли по същия начин. Като наемен убиец навярно го е изживявал неведнъж, неведнъж е гледал смъртта в очите. Но за Рейчъл това беше зашеметяващо и ново усещане, което искаше да сподели с него. С цялото си сърце и душа тя го желаеше, искаше го.

Торнадото й показа още веднъж колко бързо и безпощадно може да дойде смъртта — за нея и за онези, които обичаше. Затова имаше само едно желание: ако на Слейд му е писано да загине в предстоящия дуел с Дигър Тибо, да й остане поне споменът, че го е любила в сладостната лятна трева. Искаше да носи в себе си този спомен до края на дните си. Искаше да зае, че макар и за кратко, но е бил изцяло неин, каквото и да се случеше след това.

— Желая те, Слейд — прошепна тя. — Вземи ме. Люби ме. Моля те.

Един миг той я гледа безмълвно. Виждаше сияещото й лице, разрешената коса, заприличала на разпиляна слама и така искаше да зарови в нея лице, да я обвие около шията си. Готов съм да потъна в зелените, мамещи дълбини на очите й — мислеше си той. Ноздрите на хубавото й носле трептяха от радост, че е оживяла, а сега и от чудесното очакване. В нея се надигаше нещо, от което дъхът й се учести, сърцето й биеше все по-лудо…

Страст и желание. Беше така, както го каза Рейчъл. Тя го желаеше. Слейд го усещаше по начина, по който трепереше под него. Беше едно цяло със земята и така тръпнеше от напиращия в нея живот, сякаш той щеше да се излее от нея като буен поток, сякаш тя инстинктивно желаеше тъкмо това. Слейд Меверик я разбра и сега, както бе я разбрал в нощта, когато Тоби умря. Но днес нямаше траур, днес това не беше слабост, нито беше срамно. Този път тя нямаше да съжалява, че е разкрила чувствата си.

Погледът му се помрачи и в този миг Рейчъл разбра, че Слейд няма да се дръпне от нея. Обзе я дива възбуда. Устните й се разтвориха в безмълвно очакване, когато Слейд се нахвърли с тихо ръмжене върху нея и брутално овладя устата й. С всяка фибра на съществото си тя се притискаше към него, отваряше се за него, приемаше го с жадни устни и прострени ръце, притиснала тялото си към неговото. Колко добре си подхождаха телата им, сякаш създадени едно за друго.

Целуваха се, прегърнати, търкаляха се по земята и смъкваха взаимно дрехите си, докато останаха най-сетне съвсем голи и без да изпитват капчица срам. На Слейд му секна дъхът, когато зърна Рейчъл, позлатена като житен клас, по-хубава отколкото бе могъл някога да си я представи. Посегна алчно към нея и тя дойде в обятията му, алчна като него и телата им се сляха. Плът преливаше в плът, — те се вкусваха един друг, докосваха се, обладаваха се и се отдаваха.

Рейчъл не се опитваше да сдържа бликналата страст, желанието си за наслада. Не беше си представяла, че ще бъде така, не беше подозирала колко силно е дивото, лудо желание, което я погълна цялата, помитайки всички отбранителни линии. Сега беше уязвима и беззащитна, но вече й беше все едно. Сърцето й биеше лудо в гърдите, туптеше в ушите й, в шията, виеше й се свят, като след продължително тичане. Впиваше се трескаво в сладостните устни на Слейд, в езика и ръцете му, искаше все повече и повече.

Пръстите му се заровиха в разпилените й коси, повдигнаха лицето й към неговото. Езикът му ближеше нагло устните й, повтаряше очертанията им, задържаше се в ъгълчетата, преди да проникне в устата и да се заиграе в тъмната, влажна долинка, толкова майсторски, че Рейчъл само стенеше и отговаряше радостно на целувките му. Езикът й се обвиваше около неговия, докато и двамата не си поеха, задъхани, въздух.

Устните му пиеха сладостно от нейните, мустаците му я гъделичкаха. Той хапеше устата й, сякаш искаше да я погълне. Божичко, искам да я погълна — помисли си тъкмо в този миг Слейд почти тъжен, че беше чакал толкова дълго този ден. Целуваше я отново и отново, езикът му се наслаждаваше на медения вкус на меките й, покорни устни, между които се потапяше упорито и грубо, за да пробуди в нея омайните чувства и желания, които можеше да събуди единствено той.

Ръцете на Рейчъл се вкопчиха в разчорлените му коси, притеглиха го по-плътно към нея, когато устата му остави пареща диря от бузата до слепоочието й. Той зарови лице в косата й, вдишвайки дълбоко аромата на люляк, който се смесваше сега с потта, покрила тялото й в задушния ден.

— Рейчъл, мила — шепнеше й той пламенно в ухото, а топлият му дъх я караше да тръпне от наслада. — Ма cherie, mon amour!

Той стенеше и шепнеше френски думи, сякаш английските бяха неспособни да предадат чувствата му. Тя не разбираше думите, но това не я смущаваше. Сладките, меки каденци бяха като музика за нейните уши, докато той я целуваше, галеше я, а нейното желание ставаше все по-силно.

Устните му чертаеха пареща пътечка по тънкото й вратле до гърдите, където сърцето й трепкаше като уловена пеперуда. Горещият му език се задържаше там, докато ръцете му се разхождаха мамещо по цялото й тяло и галеха гърдите й. Тя затаи дъх, когато вятърът погали голото й тяло и докосна пъпките на гърдите, както ги бе докосвал Слейд с пръстите си — нежно и леко, преди да ги натисне с палци. Устните му пътуваха смело през долчинката между гърдите и поемаха ту едната, ту другата пъпка. Той ги докосваше леко със зъби, всмукваше ги в топлата, влажна пещера на устата си. Езикът му описваше сладостни кръгове и караше Рейчъл да изгаря от страст. Усещаше как зърното се втвърдява, става кораво като сладка слива и узрява, а той продължаваше да смуче, езикът му продължаваше танца си, до мига, в който тя усети, че повече не може да търпи и се притисна силно в него, вкопчила пръсти в косата му. Като огън горяха устните му върху нейните гърди. Той я притисна силно към себе си.

Тъмните къдрици на гърдите му бяха като копринени под ръцете й, над чувствителните връхчета на нейните гърди. Дланите й се плъзгаха по гладкия му гол гръб и тя усещаше как мускулите му набъбват под пръстите й, тя прокарваше лекичко нокти по кожата му, изстена леко, когато Слейд впи зъби в шията я. Ухапването му се превърна в целувка. После устните му отново завладяха нейните, а ръцете му отново посегнаха към гърдите й. Пръстите му галеха коравите връхчета. Когато ги галеше с ноктите на палците си, пъпките примираха от удоволствие, а членът на Слейд се втвърдяваше от желание. Той погледна още веднъж гърдите й, наведе глава и всмука още веднъж жадно сладките пъпки.

Времето не съществуваше. В неговите прегръдки то нямаше никакво значение и тя го остави да си тече. Не я интересуваше нищо освен чувствата, пронизващи тялото й, откакто той се разпореждаше с него. Той беше като великолепно вино, замайващо, освобождаващо. Задъхани, те се опознаваха взаимно. Тя беше като тревите в прерията, огънати от вятъра, косата й като стръкове диви цветя, които ги примамваха, за да ги обгърнат с копринен пашкул. Като крила не пеперуда трептяха езикът и ръцете й над тялото на Слейд, вкусваха го и го докосваха навсякъде, водени от него и от инстинкта й. Докосванията й доставяха удоволствие, защото кожата му беше гладка като велур, но и корава като рог на бизон там, където се белееха белезите, свидетелства за неговата жажда за живот. Тя беше очарована от неговата сила, от упоритостта, с която я покоряваше, та макар и само в този миг, както го покоряваше сега и тя.

Сливането им беше диво като вятъра, брутално като прерията. Прекалено дълго го бяха чакали и сега грабеха алчно, ненаситни като торнадо, всичко, което можеха да досегнат. Тя не беше подозирала колко много има за другия във всеки от тях. По-силна и от двама им, страстта ги изпепеляваше и те се притискаха един към друг, поглъщаха се един друг, докато нито едно кътче, долчинка, извивка по тялото на единия не останаха непознати за другия.

— О, божичко, Рейчъл, толкова те желая! — шепнеше Слейд. — Прегърни ме, мила, нали разбираш колко те искам, Рейчъл. О да, Рейчъл, да!

Дълбоко в най-потайното кътче на сърцето й пареща страст лумна с високи пламъци. Той я усети и я покри с тялото си. Коляното му проникна между бедрата й, разтвори ги, а пръстите му затърсиха набъбналите гънки под гнездото от руси къдрици между краката й. Той нежно ги загали с длан. Тих, но див вик се изтръгна от гърлото на Рейчъл, после устата му я накараха да замлъкне, а той продължи да я гали, палецът му кръжеше около мъничката пъпка, ключа към нейните наслади. Рейчъл се огъваше, извиваше се със стенания под него, тялото й се мяташе, пленено от сладкия си палач.

Най-сетне той разтвори устата й с език и в същото време пъхна пръст в горещата й, влажна утроба. Рейчъл изстена, когато той започна да повтаря с проникващи пръсти движенията на езика си, въртеше ги, движеше ги, разширяваше я, за да го приеме. А палецът му продължаваше да кръжи около малката пъпка, да засилва до болка желанието, й.

Със свободната си ръка награби косата й. Той я целуваше, изнасилваше я с език. Коляното му принуди бедрата й да се разтворят по-широко. Палецът му не се откъсваше от чувствителното хълмче, а пръстите му засилваха пулсирането му до краен предел. Възбуждаше я все повече и Рейчъл вече не можеше да мисли, а само да чувства, понесена от вихъра на сладострастие безмилостно като торнадо. Струваше й се, че изгаря, снопове от искри танцуваха в нея, жаравата на желанието пареше все по-силно, запалваше фитила, който скоро щеше да причини експлозията.

Тя изкрещя думи на покорство и с извечния мъжки инстинкт Слейд разбра, че жената е близо до върховния миг. Треперещ от страст и от усилието да се обуздава, той легна върху нея. Върхът на члена му проникна така внезапно и яростно в нея че на Рейчъл й се стори, че той ще я прониже и ще я разкъса на две. Но й беше все едно. Дъхът й секна, когато пареща болка и безмерна наслада избухнаха едновременно в тялото й. Тя изви тяло към него и с това инстинктивно му помогна да я обладае. За миг Слейд се дръпна, а после проникна още по-грубо и по-дълбоко в нея.

— Вече го направихме, Рейчъл — прошепна триумфиращо Слейд, — и ти принадлежиш на мен, само на мен, ти си вечно моя, Рейчъл.

Остана да лежи за малко върху нея, за да й даде време да свикне с нашественика, а устните му се наслаждаваха на нейните устни, той целуваше шията и, гърдите, смучеше пъпките им, а тя беше все още само безволна маса, течна като живак, кожата й беше настръхнала от възбуда, а тялото й крещеше да бъде задоволено. После той започна бавно да се движи в нея, със силно изпънати мускули на гърба и ръцете. Тя инстинктивно долепяше до него бедра, а той я люлееше, проникваше отново и отново в нея, все по-бързо и по-бързо, докато целият свят наоколо й изчезна, а тя се усети устремена, сляпо и алчно, към нещо безименно, което трябваше да постигне или да умре. Изведнъж сякаш се вцепени под него, хиляди парещи ракети се пръснаха в нея и тя едва си поемаше дъх.

Усещаше, но сякаш на мили далеч, пръстите на Слейд, впити болезнено в тялото й, за да засилят още повече взаимната им наслада. Той стенеше, тялото му се разтресе и цялото се изпъна, когато той се изля в нея, а после остана неподвижно да лежи.

Бяха го направили. Рейчъл лежеше под него, изморена, изчерпана, сърцето й туптеше на пресекулки, пулсът й още биеше учестено. И тя чуваше ударите на Сърцето му, докато той бавно се отдели от нея, взе я в сигурната си прегръдка и притисна главата й към рамото си. Ръцете му го обгърнаха по-яко, сякаш нямаше никога да го пусне.

Но действителността вече се бе промъкнала незабележимо и Рейчъл си помисли какво ще стане с нея, ако трябва да загуби Слейд, след всичко, което бяха споделили и тя прокле миналото му и неговата гордост, въпреки че тя беше създала мъжа, когото обичаше.

— Обичам те, Слейд — шепнеше тя, ужасена. — Обичам те и не искам да те загубя!

— О, Рейчъл, скъпа — измърмори нежно Слейд. — До този ден бях готов да дам всичко, само за да чуя тези думи от твоите уста. Но не и сега. Сега бих предпочел да ме мразиш, защото не искам да скърбиш за мен, ако бъда убит…

— Не говори така! Не го казвай! Ти няма да умреш! Не, няма! Нали каза, че стреляш с бързината на светкавица, Слейд. Виждала съм те. На 4 юли, в града, те видях как стреляш. Ти не пропусна нито веднъж целта си, ти беше най-бързият.

— Да, аз наистина съм бърз — съгласи се той скептично. — Но Дигър е бил винаги още по-бърз.

Сега Рейчъл разбра какво я беше уплашило толкова в разказа на Слейд за миналото му. Ако Слейд беше стрелял пръв, Тибо щеше да е убит и нямаше да се прицели в Терез Дювалие. Но Дигър беше стрелял по-бързо от Слейд.

— Да, но при онзи дуел с Дигър вие сте се били с обикновени пистолети за дуел, а при тях спусъкът не трябва да се натиска, нали Слейд?

Той я погледна усмихнат и я целуна по носа.

— Скъпа, ти си най-умната жена, която познавам. Имаш пълно право и аз също разчитам на това, че този път Дигър няма да стреля по-бързо от мен.

Но един въпрос си оставаше неизречен между тях: — Какво ще стане, ако той все пак не успее да е по-бърз?

При тази мисъл сърцето на Рейчъл спря да бие. С вътрешния си поглед виждаше как Слейд пада, а земята под него попива кръвта му. Срещу него Дигър Тибо се смееше и въртеше пистолета си в ръка. Нейният сън. Нейният кошмар. Сега за Рейчъл вече нямаше и сянка от съмнение за това какво е изпитала Терез Дювалие през онази нощ под брястовете в Ню Орлиънс: страх за Слейд, страх за мъжа, когото е обичала, страх, че може да бъде убит, да й бъде отнет завинаги. Терез не е разсъждавала, не е искала да бъде разумна. Луда от страх, не си е правила сметки и е платила с живота си, убита от Дигър Тибо. Рейчъл се разтрепери, а Слейд я притисна по-силно към себе си.

Той я целуна нежно. После я облада безмълвно още веднъж, този път по-нежно и тя вече не изпитваше болка, а само горчива мъка, защото лежеше може би за последен път в прегръдката му, може би той за последен път я целуваше, притискаше я към лятната трева и я издигаше до звездите. Когато това свърши, двамата станаха и се облякоха.

— Рейчъл — каза той тихо. — Никога не съм ти го казвал, защото все не можех да намеря подходящите думи. Но сега трябва да знаеш, че те обичам. Обичам те отдавна, а не исках да се откажа от Терез само защото мислех, че съм й длъжник. Но днес дългът ми ще бъде изплатен. — Той млъкна за малко, а после продължи:

— Странно, но от дълго време имам чувството, че тя е тук, в сърцето ми и се опитва нещо да ми каже, а сега разбирам какво. Иска да ми каже, че е мъртва и нищо не може да я върне, каквото и да сторя. Затова трябва да забравя миналото и да започна нов живот с друга жена. Защото когато обичаш някого, искаш той да е щастлив, а не да прекара остатъка от дните си в траур. Разбираш какво искам да ти кажа, нали Рейчъл? Ако не се върна не ме забравяй, но и не се отдръпвай от живота. Не ме превръщай в светец. Обещаваш ли ми го, скъпа?

— О, Слейд, не! Как бих могла?

— Ти можеш да го направиш и ще го направиш. Защото си силна и защото те обичам и искам да си щастлива, дори ако не се върна. Затова те моля да ми обещаеш.

— Добре, Слейд! — изхълца Рейчъл. — Обещавам ти.

Той й се усмихна нежно, а от очите му струеше любов.

Изпи с устни сълзите по бузите й.

— Терез щеше да те хареса, Рейчъл — каза той тъжно. — О да, тя щеше много да те хареса.

После се обърна на пети и тръгна бързо, и я остави разплакана.

През целия си живот не беше изживявал по-трудни мигове.

(обратно)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ Й СЕДМА

Вътрешно Дигър Тибо не се беше променил, но външно изглеждаше стар и похабен. На млади години беше хубав, едър мъж, с широки рамене и тесни бедра, катраненочерна коса и очи, но светла кожа. Не бе имал труден живот, но въпреки това не изглеждаше блестящо. Всеки би му дал четиридесет и пет години вместо неговите тридесет и пет. Безброй бръчици обрамчваха злите черни очи, прорязани от червени жилки и със синкави торбички под тях. Последица от безсънните пиянски нощи. Кожата му беше отпусната, а дълбоките гънки около устата му придаваха нещо зловещо. Дигър се смееше рядко и само когато успяваше да измами някого. Тогава кикотът му караше околните да потръпват. Беше все още строен, защото безредният му живот и пороците се грижеха да не напълнее. Но в него имаше нещо воднисто, призрачно и някои казваха, че приличал на скитащ труп.

Тялото му беше още здраво, но наследствената лудост се засилваше и единственото чувство, което го владееше, беше омразата. Беше издънка на арогантното си френско семейство, в което, за да се запази синята кръв, момчетата се женеха само за братовчедките си от рода Ламартин. Като по чудо беше по-здрав от повечето си роднини, част от които бяха вече мъртви, или по затвори и лудници, където им беше мястото. Но Дигър притежаваше тънък ум и успяваше да внуши, че е само ексцентричен. Това често го бе спасявало от съдбата на роднините, въпреки че на съвестта му тежаха престъпления, за които заслужаваше да бъде затворен, или дори обесен. Но досега беше успявал да се изплъзне от закона.

Терез Дювалие беше най-голямата му любов, или поне така си внушаваше. Беше истина, че в нощта на нейната смърт някаква жизнено важна връзка между неговия мозък и действителността се бе скъсала и лудостта му се бе засилила. В мигове на просветление Дигър разбираше, че най-хладнокръвно я е убил и всеки път този спомен го хвърляше в продължаваща с дни тежка депресия. Но обикновено обвиняваше за ранната й смърт Слейд Меверик. Тъкмо по време на една от зачестилите депресии бе срещнал Адам Кейфе и му беше дал картата-предизвикателство.

Дори в най-лудите си дни Дигър не забравяше какво означава за него тройката купа, защото тя стана повод за дуела, при който Слейд изстреля куршума, раздробил бедрото на Дигърс. Оттогава трябваше да ходи с бастун, но след време му стана забавно да изпраща със скритата в него шпага нищо не подозиращи наивници на онзи свят. Не забравяше, разбира се, че тройката купа беше причината той да си служи с трети крак.

Дълбоката, довела до тези последици рана, го подтикна да прати на Слейд второ предизвикателство. Но сега, в този късен августовски следобед сред прерията, лице срещу лице с истински майстор на пистолетите, той имаше неясното чувство, че идеята му не е била добра. Слейд отдавна не беше щур младок и Дигър трябваше с изненада да признае, че му лазят тръпки по гърба.

И двамата мъже не искаха слънцето да им блести в очите, затова стояха сега, широко разкрачени, и чакаха. С това се изчерпваше общото между тях. Слейд беше спокоен, студен и чакаше, пъхнал палец в колана, Дигър да стреля пръв. Но Дигър сякаш се колебаеше, пристъпваше от крак на крак, като пушач на опиум, закопнял за лулата си и всеки наблюдател би казал, че е твърде нервен, за да се прицели добре. Но Слейд познаваше Дигър откакто се помнеше, та не беше вече толкова глупав да направи грешката, изпратила много хора под земята.

Нищо чудно, че Адам е взел Тибо за градски франт — мислеше си Слейд. Не беше променил вкусовете си и облеклото му правеше впечатление на малко старомодно. Носеше дори копринена кръгла шапка. Но револверът му марка „Смит енд Уесънс Америкън“ съвсем не беше смешен. Носеше го доста високо, леко наведен вляво, с почти извадена дръжка. Беше странен начин да носиш оръжие, но на Слейд тази техника му беше позната и той знаеше, че онези, които я предпочитат, са опасни. Не изпускаше нито за секунда Дигър от очи.

Палещото августовско слънце, засияло след торнадото, сега изгаряше безмилостно прерията и лицата на двамата мъже бяха плувнали в пот. Жегата се надигаше на пробляскващи вълни от земята и правеше неясни контурите на двамата самотни мъже. В маранята силуетите им се размиваха дори в техните очи и в този миг изминалите години изчезнаха, сякаш колелото на времето изведнъж се бе завъртяло обратно и ги бе върнало десет години назад.

Лунната светлина проникваше през клоните на брястовете и пръскаше по известната с печалната си слава поляна сребърни петна. Във въздуха се носеше прашец от мъх. На пътеката стояха двама мъже. Жена в бяла рокля чакаше във файтона под дърветата. Само шумоленето на листата и тихият плисък на Мисисипи някъде в далечината нарушаваха тишината. Въздухът беше наелектризиран от напрежение. Изведнъж жената усети, че не издържа повече. Тя извика, скочи от файтона и се затича през ливадата. Чу се изстрел. Жената се препъна и падна, кръвта обагри в алено бялата й рокля, пръсна червени петна по бялата гардения, забодена в дългата й черна коса. Терез, Терез! Мъжът, който стреля, се смееше, белите му зъби просветваха на лунната светлина и ужасяващ, демоничен кикот се носеше над ливадата…

Налудничавото кискане кънтеше сега над прерията и биеше като камбана на умряло в ушите на Слейд. Дигър започна изведнъж да сипе обиди, за да го ядоса, да го нервира. Бълваше гадни обвинения срещу Терез Дювалие, хвалеше се с ужасните си престъпления, описваше всичко до последната гадна подробност. На Слейд му се повдигаше, почувства се зле, като в онази нощ под брястовете.

Ръцете му трепереха, стомахът му се бунтуваше, коленете му се подкосяваха. Не биваше да пие толкова много в игралния дом. Имаше желание още сега да повърне. Тъмното лице на Дигър се размиваше пред очите му, но отново се проясни, когато си избърса потта от лицето. Отзад, в сянката, стоеше Терез, пребледняла като платно от страх, че той ще умре, че Дигър ще го убие. При тази мисъл пак почваше да му се повдига. Беше виждал през войната мъже да умират в локви кръв, разкъсани от куршумите. Беше млад. Обзе го страх. Не искаше да умре. Чакаше Дигър да натисне спусъка…

Тибо продължаваше да се киска, обсипваше го, бесен, с обиди. Сега Слейд окончателно се убеди, че Дигър е луд, който не отговаря за онова, което върши, но това не го правеше по-малко опасен, тъкмо обратното. Полицията на поне пет щата го издирваше, жив или мъртъв, заради не едно престъпление. За главата му даваха хиляда долара награда — така пишеше в писмото на масата на шерифа Маг. С хиляда долара може да се купи много добитък, — мислеше си Слейд, а после се мразеше за тази мисъл. Дигър беше ненормален. Мястото му беше в лудница, където ще го лекуват. Би трябвало всъщност да го съжалява и да се погрижи да отиде където трябва. Някога, много отдавна, бяха приятели. Но за какво ли си мислеше Дигър сега, така зловещо ухилен?

Да, ще убие Терез. Реши го съвсем спонтанно, когато я видя да тича през ливадата, прилична в бялата си рокля на пеперуда, която се е приближила твърде много до пламъка. Тя заслужаваше да умре, а Слейд, който някога му беше приятел, заслужаваше да живее и да понася болката от нейната загуба, както той, Дигър, я бе понасял. Прицели се с пистолета, натисна спусъка. Терез падна в локва кръв. Тя бликаше от нея като поток, а животът си отиваше. Не след дълго тя щеше да лежи в гроба. Нали затова носеше прякора „Дигър“, зловеща шега! Той се разсмя.

Все още със смях, Тибо изрева:

— Както чувам, намерил си си нова petite cherie, Слейд. Защо не направим както едно време, mon ami, защо не си я поделим, само че този път аз ще ти сложа рога. Добра идея, нали? Зная, че си съгласен, нали ще е срамота и новата ти възлюбена да завърши като Therese?

Therese, падаща в яркочервена локва, с обагрена от кръв гардения в косата, а той коленичил до нея, се взира и вижда, че това е лицето на Рейчъл — Слейд се ужаси от тази картина. Беше обзет от страх и ярост, каквито не бе изпитвал досега. Той е прекалено опасен, за да остане да живее, скъпа. Прекалено опасен е, за да живее — това бяха последните думи на Therese, преди да умре. Прости ми, Therese, че бях тогава толкова млад и наплашен. Сега ще поправя грешката си…

— Никога не си знаел кога е по-добре да си държиш устата, Дигър — каза тихо Слейд и посегна към колтовете.

В къщи Рейчъл чакаше Слейд. Сновеше пред отворената врата и час по час поглеждаше навън. Но все още не се появяваше конник и обзелият я страх я докарваше до ръба на отчаянието. Бяха минали часове, ужасна вечност, през която я преследваха видения, в които Слейд лежеше, жив, но тежко ранен, или студен и мъртъв. Сега разбираше защо в онази съдбоносна нощ Therese е настояла да бъде с него на дуела под брястовете. Всичко беше по-добро от това мъчително очакване.

Фремънт виждаше колко е тревожна, той въздъхна и поклати глава. После изтърси пепелта от лулата си и стана от стола, приближи се към нея и сложи утешително ръце на раменете й.

— Той ще се върне, Рейчъл — успокои я Фремънт, но сърцето му кървеше заради нея. — Дай му време, той ще се върне.

Тя се опита да възпре сълзите си.

— А какво ще стане, ако не се върне, дядо? Толкова го обичам…

— Тогава ще трябва да погледнеш истината в очите и да я приемеш — както би го пожелал Слейд.

— Но аз го обичам, дядо! Толкова го обичам…

— Зная, зная, Рейчъл.

Не си казаха нищо повече, стояха мълчаливи и гледаха към прерията, където сега в далечината се надигаше облак прах. Сърцето й подскочи от радост, сложи длан над чело, за да се защити от слънцето и се опита да различи нещо, но надеждата й отново угасна — облакът беше прекалено голям, за да бъде самотен конник. Горчиво разочарована, тя отиде в кухнята да си намери някакво занимание, напразен опит да мисли за нещо друго освен за Слейд.

Изведнъж отвън долетя силен шум. Ужасен тропот разтърсваше предната стена на къщата, сякаш някой се опитваше да я събори. И тогава Рейчъл чу мъжки вик и мучене на добитък. Сякаш говедата от всички обори в Уйчито стояха сега пред вратата й. Тя изтича навън и остана със зяпнала от смайване уста.

Целият й двор беше пълен с крещящи джамбази и мучащи крави. На всичкото отгоре тъпчеха зеленчуковата й градина. Смайването на Рейчъл се превърна в гняв и тя изскочи на двора. Който и да беше виновникът за този идиотски подкаран добитък, можеше да е сигурен, че ще си получи заслуженото. Но преди да успее да каже дума, шумотевицата се поднови, двама мъже забиваха над вратата на къщата табела с надпис „Хартланд ранч“. Най-сетне почваше да разбира. Заоглежда се с разтуптяно сърце и затърси сред хаоса от прах и крясъци мъжа, който беше виновник за всичко това.

— Слейд! — извика тя, сияеща от радост, когато го видя, яхнал спокойно жребеца си, с обичайната, мила иронична усмивка на лицето. — Слейд!

Опита се да стигне до него, но кравите й препречваха пътя. Най-сетне Слейд стигна със жребеца си до нея, вдигна я на седлото, а тя се вкопчи в него без капчица свян, заповтаря, хълцайки, името му, а лицето й беше мокро от сълзи. Даже очите на Слейд станаха влажни, когато я притисна силно към себе си. Каубоите ликуваха, а Фремънт, Поук и децата, успели да дотичат, пляскаха с ръце.

След известно време Рейчъл си върна дар словото.

— Слейд Меверик! — мога ли да зная какво означава всичко това? — попита тя заядливо, въпреки че едва сдържаше смеха си.

— Ами виж какво, Рейчъл Уайлдър — отвърна той, побутна шапката си към тила и я изгледа с триумфиращия поглед на собственик. — Бива ли изобщо да ме питаш? Както виждаш, докарал съм ти петстотин глави добитък. Надявам се, че с това ставам „единственият мъж, за когото си готова да се омъжиш!“

— Трябва да си призная — каза засмяно Рейчъл, — че това е най-странното предложение за женитба, което съм чувала.

— Така ли го възприемаш, скъпа? — попита подигравателно Слейд.

— Хъм, аз може и да го приема… ах, идиот такъв, нали знаеш защо?

— Тогава си затвори устенцата и си вдигни муцунката, Рейчъл, съкровище мое. Понеже сега ще бъдеш целуната. — И тя бе целуната — и в този миг разбра, че тук, в Хартланд, се бяха осъществили всичките й мечти.

(обратно) (обратно)

ЕПИЛОГ ХАРТЛАНД

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

В прерията, Канзас, 1915

През отворения прозорец на спалнята на горния етаж на къщата, в която бе живяла през последните тридесет и пет години, Рейчъл Уайлдър гледаше към Меверик, застанал долу на двора. С умиление и радост се усмихваше на прекрасната гледка. На широката поляна се беше събрало цялото й огромно семейство — всички викаха, смееха се, говореха, в очакване месото да се опече върху огромния шиш. Бяха наредили маси и столове, играеха на разни игри. Най-сетне се бяха събрали всички, въпреки голямата война в Европа, накарала толкова младежи да прекосят океана и се притекат на помощ на съюзниците на Америка.

Чудесно е наистина, че цялото семейство е тук, когато Слейд и аз празнуваме четиридесетата годишнина от сватбата си мислеше Рейчъл и сърцето й преливаше от щастие. Колко е хубаво, че дойдоха всички до един.

Погледна към Адам и Ева, които бяха женени от тридесет и седем години и бяха довели своите трима, вече големи сина (за щастие не бяха ги нарекли Каин, Авел и Сет)! Тук бяха и съпругите на момчетата, и многобройните им деца. Не липсваше нито едно и от останалите шест деца на Индия Бийчъм, всяко със съпруга или съпруг. Тук бяха и собствените й пет деца — трима сина и две дъщери — и те семейни и с потомство. Рейчъл и Слейд имаха тридесет и осем внучета, четиринайсет правнучета. Тя поклати бавно, сякаш недоверчиво глава. Не, наистина, беше й трудно да повярва!

Как се изниза времето? — питаше се тя. Годините бяха прелетели, всяка по-бързо от предишната. Сякаш бе зърнала за миг в огледалото хубаво девойче, а миг по-късно, докато да се обърне, от него я гледаше зряла жена в есента на живота си. Въпреки това не можеше да повярва, че е на петдесет и девет.

Петдесет и девет! Рейчъл трябваше да признае, че започва да си усеща възрастта, но дълбоко в сърцето си беше все още на деветнайсет, все същото свежо, младо момиче, спечелило толкова отдавна, през 1875-та, сърцето на Слейд Меверик.

Пусна викторианското перде, което бе вдигнала, за да надникне през прозореца и се приближи към голямото въртящо се огледало в хубава рамка, сложено в ъгъла на спалнята, която делеше от толкова години със Слейд. Дългата й руса прибрана на кок коса, беше доста прошарена, а светлозелените й очи обрамчени от безброй бръчици. Златните лунички бяха станали кафяви. Но и сега беше хубава. За свой късмет имаше високи скули и толкова енергична брадичка, че изглеждаше много по-млада от възрастта си. Непрекъснатата шетня в къщи, работата в полето и в градината я бяха запазили слаба и стегната. Днес, заради тържеството, беше сложила бялата си сватбена рокля, придобила от времето цвета на слонова кост. Високата яка и маншетите бяха от дантела, дългите ръкави широки, а богато скроената и украсена с волани пола, стигаше до пода. Корсажът беше украсен с панделки и рюшчета, с копринени розички и късо було. На времето беше подпъхнала под роклята придържаща булото възглавничка. Сега такива неща не бяха модерни, дамските рокли бяха тесни, а полите пълзяха бавно (според Рейчъл — скандално) нагоре. И след толкова години роклята й седеше като излята.

Тя се оглеждаше и положително щеше да се потопи в спомени за сватбения си ден, ако не я беше стреснал силен шум от надут клаксон. Някой й даваше зор. Изтича объркана до прозореца, да разбере кой вдига тая аларма.

— Какво, по дяволите, става там? — извика тя, когато дръпна пердето. — Този проклет дядка ще вземе да се претрепе!

Защото виновникът беше Слейд Меверик от четиридесет години неин съпруг, ухилен като медена питка и седнал в чисто нов автомобил, който беше подкарал като пиян през ливадата, защото никога не беше притежавал такова чудо и нямаше представа от шофиране. Беше възбуден като дете в коледна сутрин и побелелите му коси и мустаци блестяха като сребро на ясното следобедно слънце. Широка усмивка сияеше на почернялото му от слънцето и ощавено от вятъра лице, докато натискаше клаксона, та заглушаваше даже църковната камбана. Сега крещеше на Рейчъл да излезе да го погледа.

Всички тичаха със смях и викове към автомобила, да го разгледат по-отблизо, а после се разбягваха с крясъци, защото той залиташе ту на една, ту на друга страна, подскачаше, пращеше и пушеше. Горките кокошки, които обикновено се разхождаха гордо из ливадата, се пръскаха с кудкудякане, разперили крила, за да си спасят живота. Рейчъл видя, че една от лехите й с цветя можеше всеки миг да пострада.

— Господ да ни е на помощ! — измърмори тя, едновременно развеселена и ужасена, защото въпреки седемдесетте си години Слейд си беше все така безразсъден и смел, както на младини. Вярно е, изглежда, туй, дето казват хората: най-голям щурак е най-дъртият дъртак. Дано е взел това чудо само на заем. Но доколкото познаваше съпруга си, едва ли беше така.

В този миг в спалнята нахлу Тобиас, тригодишният най-малък внук на Рейчъл и така блъсна вратата, че тя за малко не се откачи от пантите. Беше толкова възбуден, че подскачаше като зайче и почти не беше в състояние да каже нещо членоразделно.

— Бабо! Бабо! Ела, ела да видиш! — Той скочи върху леглото и така заподскача, че пружината заплашително заскърца. — Дядо ти е купил автомобил за годишнината от сватбата! — потвърди малкият подозренията й. Той рипна на четири крака от леглото, плъзна се върху килимчето пред него. — Йо-хо-хо! — изкрещя Тобиас и скочи на крака. После задърпа нетърпеливо Рейчъл към вратата. — Ела, бабо! Побързай! Хайде! Хайде! Дядо иска да дойдеш да го видиш.

— Стара съм, не мога да тичам бързо — каза тя, когато момчето пак скочи, упорито и нетърпеливо, върху леглото. — И престани да подскачаш върху леглото ми, че ще го строшиш. Още не съм толкова стара, че да не мога да ти насиня дупето! Чу ли ме, внимавай, Тобиас Меверик! — закани му се тя с пръст, въпреки че с мъка запазваше строго лице, като му гледаше веселата муцунка.

Измежду всички внуци и правнуци, това умно, пъргаво хлапе с нахална усмивка и безцеремонно държане й беше най-любимото. Имаше красиво лице, вечно рошава черна коса, а сините му очи святкаха лукаво под дългите гъсти мигли. Той много й напомняше бебето Тобиас и просто не й беше по силите истински да му се разсърди. Внукът злоупотребяваше безсрамно с нейната слабост и я въртеше около малкото си пръстче, както го правеше от край време и Слейд.

— Щом не си стара да ме напердашиш, значи можеш и да побързаш, бабо — заяви нахално Тобиас, смъкна се от леглото и пак я задърпа за ръката.

— Виж го ти, многознайкото! Я ме остави на мира! — сопна му се тя. — Само като те погледна и капвам от умора. Хайде, върви. Да ти видя гърба! Ей сега ще дойда.

Когато момчето излезе, Рейчъл се върна към прозореца, подаде глава и извика:

— Престани с тоя проклет клаксон, Слейд Меверик, че както си я подкарал, до залез слънце съседите ни на десет мили наоколо ще са оглушели до един! Идвам, идвам веднага! — И заслиза, мърморейки, по стълбата. — Виж го ти, купил ми за сватбения ден автомобил! Хъм! За себе си го е купил, мошеникът! Не ги обичам аз тия дяволски измишльотини, не ми е изтрябвал. Два добри коня и удобна кола са ми открай време предостатъчни. Проклет дъртак! Бас държа, че ще ни пребие и двамата с тая налудничава машина.

Автомобилът беше чудесен, жълт, лъскав „Пакард кабриолет“ с черни кожени седалки, полирани до блясък фарове и бели гуми. Слейд най-сетне успя да спре и като видя Рейчъл, бързо слезе, изтича от другата страна и галантно й отвори врата, без изобщо да обръща внимание на войнственото й настроение.

— Харесва ли ти подаръкът, скъпа? — попита той, сияещ от радост и гордост. — Не е ли красавец? Цветът е по поръчка, за да ти отива на косата. Качвай се, ще направим едно кръгче.

— Не, благодаря, Слейд — отклони предложението Рейчъл. — Вече те видях как караш, или по-точно, как не знаеш да караш.

— Рейчъл, миличка, хайде ела — ухили се той нахално и тъмносините му очи заблестяха от удоволствие. — Онова беше за упражнение. Вече знам кое как става. Качи се да ти покажа.

След продължителни колебания Рейчъл, която имаше доверие само в превозни средства, теглени от коне, най-сетне склони да се качи в дългия, лъскав Пакард и Слейд потегли рязко с ужасен трясък.

Е, не беше чак толкова лошо, особено след като колата престана да се клатушка насам-натам. Но Рейчъл се вкопчи здраво във вратата, от страх да не изхвърчи, защото през живота си не бе пътувала с такава бързина. Погледна спидометъра и от ужас за малко не извика. Скоростта й се стори невероятна. После нададе вик, защото Слейд току що бе прегазил цяла редица тополови фиданки, които насадиха тази пролет, а колата се понесе като пияна право срещу въжето с пране.

Рейчъл едва успя да се наведе, когато Слейд налетя върху чистото пране, което в миг обви превозното му средство. Два чаршафа се бяха откъснали от щипките и сега се развяваха след Пакарда като опашка на дракон. Трети чаршаф се заклещи в месинговата обковка на предното стъкло. За лош късмет, като не й стигнаха щипките, Рейчъл върза сутринта този чаршаф за телта. Пакардът се носеше толкова бързо, че отнесе с чаршафа и телта, а двата колеца, за които беше хваната, се килнаха заплашително на една страна. После Рейчъл чу металически звук, хвърли бърз поглед през рамо и видя, че телта е скъсана и част от прането лежи в калта, а останалата се влачи по тревата.

— Слейд Меверик! — извика тя ядосана, — Слейд Меверик! Виж какво направи, щурчо проклети! Спри веднага това гръмогласно ненужно нещо, чу ли ме? То е опасно! За малко да ни пребиеш…

Но Слейд Меверик беше свикнал за четиридесет години с острото езиче на Рейчъл и беше придобил имунитет. Въпреки това изписа на лицето си съжаление, но отметна глава и след миг вече се превиваше от смях. После натисна толкова силно педала на газта, че Рейчъл подскочи на седалката и се вкопчи във вратата, за да не се озове на пода.

— Ще ти обясня защо става така, Рейчъл — надвика той шума на мотора. — Тук няма достатъчно място. Този двор е като за надбягване с препятствия — деца, животни, растения, накъдето и да… — той спря посред изречението и завъртя кормилото, за да избегне топката за крикет, която едно от внучетата беше запратило със страшна сила през ливадата.

Топката се удари е тъп звук в едно от задните колела. Рейчъл зърна с крайчеца на окото ухиленото, невъзмутимо лице на внука си Блейз Бийчъм, който бе улучил желаната цел. Слейд караше сега към прерията, за да не стане и по-лошо.

— Кое от тия нахални хлапета ни улучи? — изръмжа той, възмутен от подобно отношение към скъпия Пакард. — Блейз беше, нали? Проклет пакостник! Едно ще ти кажа, Рейчъл, наистина не зная как ще свърши всичко това. Новата генерация е направо за срамотите! Никакви маниери, никакво уважение към чуждата собственост. Блейз за малко да смачка някой калник на хубавата ми нова кола и, главата си давам, нехранимайкото се хилеше.

— Доколкото разбрах, колата била за мен — каза язвително Рейчъл и се извърна, за да не види съпругът й, че се смее.

— Какво? Ами да. Разбира се, точно така е. — Само че, само че… тъй де, ама ти наистина ли… искаш да я караш? — Той й хвърли уплашен поглед, сякаш се боеше, че тя наистина може да му отнеме новата играчка.

Рейчъл си прехапа устната до кръв, за да не се разсмее високо.

— Да карам това чудовище? — отвърна тя и му хвърли кос поглед. — Та аз едва склоних да се кача.

Сега трябваше да признае, че не беше чак толкова опасно, напразно се бе страхувала, въпреки че спидометърът сочеше вече ужасяващи петдесет километра в час. Беше й приятно да се вози в Пакарда, с който Слейд почваше очевидно да се справя.

Палещото августовско слънце, светещо на избледнялото небе и вятърът, който свистеше над колата, бяха приятни за кожата, както и бързото препускане през прерията. Равнината беше като море от цветя, разкошен пъстър килим, калейдоскоп от безброй цветове. В далечината виждаше кафявите четириъгълници прясно изорани ниви, вече загубили кехлибареното жълто на житата, а вятърът донасяше острия мирис на прясно окосена люцерна.

По пътя зърна изведнъж стара постройка. Бяха полусрутените остатъци от старата им плевня, от времето, когато Фремънт, Поук и Сийкс още бяха живи. Сега и тримата лежаха под тревата на хълмчето, под старото дърво, което беше станало още по-високо и продължаваше упорито да устремява клони към небето, въпреки че на два пъти го бе улучвала мълния. Старата им къща също беше изчезнала. Не разбираше защо Слейд още не е пратил ратаите да съборят плевнята. В това състояние тя беше вече опасна.

Изведнъж Рейчъл видя как иззад плевнята изскочи едро, охранено животно и хукна право срещу автомобила.

— Чили Пейпър! — извика тя. — Боже милостиви, Слейд, та това е Чили Пейпър!

Представа нямаше какво търси този хитър, стар, получавал премии бик, тук, в прерията, на ничия земя. Сигурно беше строшил преградките на бокса си. В същия миг разбра, ужасена, че Слейд няма никакъв шанс да спре навреме. Те се носеха право срещу бика. Рейчъл извика, когато мъжът й натисна спирачката, а силната му ръка я прегърна и я удържа да не изхвръкне през стъклото, защото колата подскочи, залитна и се завъртя.

Паникьосаният бик изрева яростно и хукна да бяга, автомобилът продължаваше да се върти, а Слейд се опитваше да овладее кормилото. Стори й се, че е минала вечност, а бяха само секунди. За ужас на Рейчъл Пакардът не спря, а продължи, останал без управление, да се носи напред и преди Слейд да направи нещо, колата се блъсна в затворената дървена порта на плевнята и я събори.

В сградата нямаше нищо освен забравена огромна копа сено. Колата се заби в нея и вдигна от гредите ято гълъби, които изхвърчаха шумно през дупка в покрива. Автомобилът рязко спря, сеното засипа предното стъкло и торпедото, за малко не погреба и Рейчъл и Слейд.

Миг по-късно установиха, разтреперани, че са още живи. Като кашляха и кихаха, двамата се заловиха за работа, измъкнаха се изпод сеното и се изгледаха мълчаливо с огромно облекчение. И двамата бяха толкова щастливи, че другият е цял и невредим, че не намериха думи за любовта си, за чувствата, изпълващи сърцата им.

Слейд видя побелялото като вар лице на Рейчъл и каза, разкаяно:

— Ама хубава разходка си направихме, нали скъпа?

— Дъртако проклети! — възкликна тя, бясна и все още уплашена. Лицето й беше облято в сълзи, тя се нахвърли върху него и забарабани е юмруци по гърдите му. — Откачен дядка! За малко да претрепеш и мен, че и най-хубавия ми бик!

После се озова изведнъж в прегръдката на мъжа си, захълца тихичко на гърдите му, а той я галеше успокояващо по косата, шепнеше й на ухото думи на обич и мили извинения. В нейния свят отново всичко беше наред. Най-сетне се освободи от прегръдката му, овладяна и успокоена. — Та значи това беше подаръкът ми за годишнината от сватбата! — изсумтя тя презрително и хвърли осъдителен поглед към натрошения Пакард.

— Ами да… — Слейд се въртеше притеснено на седалката. — Боя се, че трябва нещичко да ти призная, Рейчъл — каза той с най-сладкия си глас. — Откровено казано, този автомобил го купих за себе си, понеже зная, че макар да имаме достатъчно пари, ти не обичаш много-много да харчиш, от страх парите в тенекиената ти кутия в кухнята да не намалеят и това да ти отнеме сигурността. Но аз пък не го разбирам. Имаме четиридесет хиляди морга земя и близо половин милион долара в банката. Защо да не се поотпуснем, докато сме още на този свят и можем да се порадваме на живота! Та си купих Пакарда като подарък от теб за мен, пък от мен за теб е ей това. — Той извади от джоба си малко пакетче и й го подаде. — Всичко хубаво за сватбения ден, Рейчъл, сърчице мое.

Рейчъл развърза с треперещи ръце красивите панделки, разгъна хубавата хартия,(Слейд бе помолил да му опаковат подаръка, защото не би могъл да направи толкова красиво пакетче), вдигна капака, махна и копринената хартия. В кутийката лежеше златна брошка с формата на сърце, украсена по краищата с рубини. В средата беше гравирана една единствена дума Хартланд.

— Божичко! — възкликна Рейчъл, като видя брошката. Очите й плувнаха в сълзи, гърлото й пресъхна.

Взе бавно брошката в ръка и видя, че под нея е сложена картичка с пастелен цвят. Разтвори я и прочете, написаното с решителния едър почерк на мъжа й:

Скъпа моя Рейчъл, въпреки нашите четиридесет морга земя, през всяка от изминалите четиридесет години, съм наричал свой дом само земята, по която стъпваше ти. Защото и днес, и завинаги те обичам от цялото си сърце и душа, любима моя.

Слейд.

— О, Слейд, Слейд! И аз те обичам — прошепна тя, едновременно усмихната и разплакана. Обви ръце около врата му и дълго и страстно го притисна към себе си. После взе брошката и помоли: — Ще ми я забодеш ли? Ръцете ми треперят, не мога сама.

— Разбира се. Харесва ли ти, мила? — попита той, след като закопча брошката за високата яка на сватбената й рокля.

— Дали ми харесва? Аз вече си я обичам! Прекрасна е, Слейд. Това е най-красивото нещо, което съм имала някога.

— Значи нямаш нищо против аз да задържа автомобила?

Рейчъл се разсмя през сълзи и поклати отрицателно глава.

— Горкият Чили Пейпър — въздъхна тя. — Бас държа, че е вече на път за Оклахома и се пита какво ли е туй нещо, дето за малко не го прегази. Поне месец ще му трябва, докато си стане предишният. И да благодарим на бога за колата сено! Ако не беше тя, вече щяхме да сме пред вратата на Свети Петър. Но мирише доста силно на гнило. Откога ли е тук? Трябва да пратиш няколко души да съборят плевнята, Слейд…

— Бъди сигурна, че няма да го направя — възкликна той обидено и я изгледа навъсен. — И да не си ми го повторила още веднъж! Това е последната ми дума!

— Не те разбирам, та плевнята е станала опасна!

— Тя е мястото, където целунах за пръв път жената, която обичам — каза той строго. — И тя ще остане да стои, докато съм жив.

— Да, ти наистина ме целуна за пръв път именно тук — прошепна Рейчъл, трогната от неговата сантименталност.

— Освен това мисля веднага да те целуна тук още веднъж.

Рейчъл реши, че идеята му е блестяща и се изправи в очакване на седалката. Но за нейна изненада и разочарование Слейд не се приближи. Тя гледаше неподвижната му фигура и се питаше какво ли цели с обидното си мълчание. Най-сетне изрече нетърпеливо:

— Е и?

— Какво — и? — измърмори той и сви строго вежди.

— Ще ме целунеш, или не? — попита тя ядосано, леко объркана от странното му държане, пък и малко обидена.

— Аз чакам — изръмжа той, стиснал зъби.

— Чакаш ли? — повтори тя тихо. — За бога, Слейд, но какво?

— Чакам покана — изсъска той с яростен поглед. — Реших, че след като сме загърбили четиридесет години от сватбата, трябва по изключение, да бъда поне веднъж учтив.

— Покана, значи? — Рейчъл най-сетне разбра и се плесна от удоволствие по коляното, смехът и екна като камбана в тихата, огряна от слънцето плевня. — Боже милостиви! Просто не мога да повярвам. Слейд Меверик, сериозно ли говориш? Искаш да кажеш, че за четиридесет години съм успяла най-сетне да те науча на добри обноски?

— Изглежда, че е така, понеже аз наистина чакам покана, при това с огромно нетърпение, ако ми е позволено да го кажа, по дяволите!

— Да не повярва човек! — поклати засмяно глава Рейчъл. — Как само се променят времената!

Тя седеше върху кожената седалка на Пакарда, сякаш потънала в мечтите си. Припомняше си всички тези години, дошли и отминали, откакто Слейд я бе целувал в онова зимно утро, толкова отдавна, в тази плевня. През процепите в покрива проникваше топлото августовско слънце, обгръщаше ги сякаш в златен ореол, сено и прах танцуваха във въздуха, вдигнати от лекия ветрец, нахлуващ през строшената порта. Четиридесет години! Нима е минало толкова много време? — попита се тя още веднъж. Да, бяха минали като един ден, в сянката на една усмивка. Но толкова спомени лежаха като изсушени цветя в книгата на живота й, че едва се побираха. А като си мислеше за съпруга си и семейството, за своя „Хартланд ранч“ (станал междувременно един от най-големите в Канзас), за парите в тенекиената кутия върху кухненския шкаф (и за останалите, вложени на сигурно място в банката), Рейчъл си даваше сметка, че Бог бе препълнил нейния дискос и не можеше да иска от живота повече, отколкото й е дал.

— Е и? — прекъсна Слейд нетърпеливо мислите й.

— И какво? — попита тя, все още изцяло в миналото.

— Какво значи това… и какво? — попита Слейд. — Да не вземеш на стари години да ми се побъркаш? Веднага да си го избиеш от ума! Четиридесет години съм понасял острото ти езиче, Рейчъл и капризите ти, но и всяка секунда им се наслаждавах, защото в края на краищата все аз побеждавах — заяви той, ухилен високомерно и малко злобно. Огледа я някак учудено. — Да, всяка победа ми носеше наслада. И проклет да съм, ако допусна сега да ми полудееш. Така че… да… та какво казвах? А да, все още чакам. Ще получа ли най-сетне покана да те целуна, стара жено?

— Да, разбира се — каза Рейчъл и го погледна засмяно в очите. Сърцето й беше готово да се пръсне от любов към него, четиридесет години любов и благодарност за радостите, които й беше дал. — Да, мисля, че вече можеш. Тя млъкна за миг, а после каза: — Смятай се за поканен, стари мъжо!

А той прие поканата с пеещо сърце.

(обратно) (обратно)

Информация за текста

© 1990 Ребека Брандуейн

Rebecca Brandewyne

Heartland, 1990

Сканиране: ???

Разпознаване и редакция: Xesiona, 2009

Издание:

Ребека Брандуейн. Дива кръв

ИК „Ирис“

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-05-15 20:45:27

Оглавление

ПРОЛОГЛУНА НАД ПРЕРИЯТА

КНИГА ПЪРВА

  ГЛАВА ПЪРВА

  ГЛАВА ВТОРА

  ГЛАВА ТРЕТА

  ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

  ГЛАВА ПЕТА

  ГЛАВА ШЕСТА

  ГЛАВА СЕДМА

КНИГА ВТОРАСЪС СМЕЛ И СИЛЕН ДУХ

  ГЛАВА ОСМА

  ГЛАВА ДЕВЕТА

  ГЛАВА ДЕСЕТА

  ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

  ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

  ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

  ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

  ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

  ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

КНИГАТРЕТАAD ASTRA PER ASPERA

  ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

  ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

  ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

  ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

  ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

  ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

  ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

  ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

  ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

  ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

  ГЛАВА ДВАДЕСЕТ Й СЕДМА

ЕПИЛОГХАРТЛАНД

  ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

Реклама на сайте