«Вълкът и гълъбицата»

28 октомври 1066 година

Шумът от битката заглъхваше. Писъците и стоновете на ранените замираха. Нощта бавно се спусна над полето и времето сякаш спря. Кървавочервената есенна луна уморено освети забуления хоризонт. Някъде далеч воят на ловуващ вълк прониза нощта и още повече подчерта призрачната тишина. Парцалива мъгла се стелеше над блатистата местност и закриваше пронизаните и смазани тела на мъртвите. Момче на по-малко от дванадесет години лежеше до баща си. А отзад се издигаше тъмната, масивна сянка на Даркенвалд Хол и единствената й наблюдателна кула стърчеше в небето като връх на копие.

В голямата зала Айслин беше коленичила на тръстиковия под пред грамадния стол, от който баща й, загиналият в битката господар на Даркенвалд, беше ръководил делата му десетки години. Около нежната й шия беше преметнато дебело въже, което завършваше около лявата китка на грамаден чернокос норманин с желязна ризница, изтегнат удобно в господарския стол на лорд Ерланд.

Рейнър де Март наблюдаваше хората си, които бясно се бяха нахвърлили да грабят. В търсене на всичко по-ценно, те тичаха нагоре-надолу по стълбите към господарските спални, блъскаха тежките врати, ровеха в ракли и ковчежета. Най-ценните предмети се трупаха на разстланата пред краката му кърпа. Айслин позна украсената си с бисери кама и изработения от тънък златен филигран колан, който само преди минута бяха издърпали от кръста й.

Бирата се лееше в изобилие. Изгладнелите мъже поглъщаха лакомо хляба, месото и всичко, което откриваха в долапите. Облеченият в желязо рицар от ордата на Вилхелм, който държеше като пленница Айслин, също често-често вдигаше до устата си рога с вино. Изливаше го в гърлото си, без дори да помисли за това, че кръвта на баща й още лепнеше по нагръдника и ръкавите на ризницата му.

От време на време норманинът с доволна усмивка подръпваше конопеното въже и то се впиваше болезнено в меката бяла кожа на врата й. Лицето й потръпваше от болка, ала още повече от унижението, което беше принудена да изтърпи. Всеки път мъжът гръмогласно се изсмиваше, макар че много му се искаше жената пред него да се свие на пода и да плаче за милост.