«Златокосият великан»

Замъкът Клайдън, Англия, 1192 година

Тряс! И отново — тряс! Мощният тътен на тарана заглушаваше гълчавата зад защитния насип, писъците на бойците във външния двор, улучени от стрелите, както и пулсиращата болка в главата на Рейна дьо Шампани. И ето, пак същото: Тряс!

Нападението ги изненада. Рейна се събуди внезапно от викове „На оръжие!“. В резултат на предателството се очакваше противникът всеки миг да превземе външния двор. Мнимият поклонник, когото подслониха предната нощ, се оказа измамник. В утринния сумрак той бе разтворил външната порта и вражеският отряд навлезе в територията на замъка. За щастие Рейна не бе спуснала подвижния мост към вътрешния двор с жилищното крило и все още можеше да направлява отбраната от насипа, разположен над къщичката на вратаря. Но това бе и единственото й предимство.

Нападащите бяха не повече от стотина, но в този момент Клайдън, макар и голям замък, разполагаше с двадесет и пет бойци — едва една десета от общия им брой; а и от тях не всички се намираха в замъка. Голямата част бяха поели на кръстоносен поход с баща й. Позицията се удържаше от двадесет въоръжени бойци, както и десет стрелци с лък и арбалет. От тях пък поне шестима бяха или загинали, или обградени пред външния насип. Нападателите не се и стараеха да се предпазват, тъй като срещу себе си нямаха сръчни стрелци с лък, който да застрашат фланговете им.

— Наливай още масло в огъня! — изкрещя Рейна на един от слугите, призовани също да участват в защитата на замъка. — Врялата вода ни е нужна сега, а не когато портата отстъпи на техния напор.

Наведе се над насипа и успя да види как едър скален къс се стовари на метър от тарана и като не нанесе никакви поражения, се претърколи безславно в сухия ров точно под стената. Рейна изгледа страховито Теодрик, доверения си слуга. След като й донесе ризница и й я облече, тя поиска да го изпрати долу, но високият, непохватен осемнадесетгодишен момък бе настоял да участва в битката.

— Идиот такъв! — изкрещя тя. — Работата ти е да унищожиш тарана, а не да вдигаш прах!

— Тези скални отломъци са доста тежки — отвърна Теодрик сърдито сякаш думите му можеха да извинят пропиляната възможност.

— Да, обаче си слабосилен и затова по-добре се занимавай само с неща, които умееш, Тео. Трябва ни повече вода, както и още едно огнище, за да завира по-бързо. Няма време!