«След полунощ»

Тереза Медейрос След полунощ

ПРОЛОГ

Лондон, 1820 година

Мъжът бродеше през забулените в мъгла улици в търсене на плячка. Стъпките му по паважа бяха само шепот, развяващото се палто се плъзгаше от сянка към сянка. Макар че на минаване привличаше жадните погледи на главорези, улични крадци и евтини проститутки, дебнещи в тъмните входове, той не им обръщаше внимание. За него нощта не криеше ужаси. Или поне не такива, които идваха от живите.

В последно време мракът беше станал любимото му време от деня — и същевременно най-големият му враг. Часове, за които копнееше и от които се стремеше да избяга. Когато вятърът нахлу в тясната уличка и довя мъгла и облаци, той вдигна лице към луната. Сетивата му се разкъсваха от жажда за светлина. Но дори под мътно-сребърните лъчи не можеше да се освободи от жаждата за кръв, завладяла душата му. Може би вече беше късно. Може би вече се бе превърнал в един от онези, които гонеше. В хищник без милост и разкаяние.

И тогава го чу — тих женски смях, последван от мърморене на мъж, дрезгаво и заклинателно. Той се оттегли в сянката, мушна ръка под палтото си и зачака плячката да се приближи.

Мъжът вероятно беше някой от младите светски лъвове, опиянен от победата си в игралните салони на Ковънт Гардън или от постиженията си в един от многото вертепи в квартала. Бобровата шапка беше нахлупена накриво върху модната му фризура. Жената, която висеше на ръката му, изглеждаше съвсем млада. Елегантната, но овехтялата рокля и начервените бузи издаваха, че е една от многото проститутки, които се мотаеха пред вертепите и игралните салони с надеждата да си намерят покровител за повече от една нощ.

Мъжът очевидно беше пиян. Запя някаква модна песничка и завъртя жената в пародия на валс, после я притисна към най-близкия стълб. В пронизителното й кискане зазвучаха отчаяние и упоритост. Негодникът мушна ръка в корсажа и започна да мачка гърдите й. После нави гъстата тъмнокестенява коса на другата си ръка и дръпна главата й назад, за да разголи тънката, нежно извита шия под лунната светлина.

При вида на женската шия — толкова крехка, толкова грациозна и лесно ранима — във вътрешността му лумна неестествен глад.

Той излезе от сянката и пристъпи към мъжа. Сграбчи го за рамото и го завъртя. Момичето видя дивия блясък в очите му и красивото лице се сгърчи от страх. Проститутката направи няколко крачки назад и се отпусна на колене, като придържаше с две ръце разкъсаното си деколте.

Той стисна жертвата си за гърлото и я запрати към уличния стълб. Вдигна мъжа с лекота и го хвана здраво, докато краката му заритаха безпомощно във въздуха и бледосините очи изскочиха от орбитите. В зениците им светеха и гняв, и страх. Ала най-доброто беше безутешното разпознаване, което дойде твърде късно и остана безполезно.

— Прости ми, приятелче — изръмжа той и на устните му заигра измамна усмивка. — Знаеш, че не ти се бъркам в работата, но съм убеден, че дамата обеща този танц на мен.

(обратно)

1

— Нашата сестра ще се омъжи за вампир! — оповести драматично Порция.

— Това е чудесно, скъпа — отговори с отсъстващ вид Каролайн и написа още няколко цифри в сметководната книга, която лежеше разтворена на малкото й писалище.

Отдавна се беше научила да не обръща особено внимание на бликащата фантазия на седемнадесетгодишната си сестричка и на склонността й да театралничи. Не можеше да си позволи да занемарява задълженията си всеки път, когато Порция виждаше в купчината с боклук вълк-единак или се просваше на дивана и заявяваше, че се е заразила от чума.

— Трябва незабавно да пишеш на леля Мариета и да изискаш да върне Вивиан вкъщи, преди да е станало твърде късно. Ние сме единствената й надежда, Каролайн!

Голямата сестра вдигна очи от редиците числа и с изненада установи, че скъпата й сестричка е искрено загрижена. Порция стоеше в средата на прашния салон и държеше в треперещата си ръка писмо. Тъмносините й очи изглеждаха стъписани, а винаги розовите бузи бяха загубили цвета си, сякаш някой негодник беше изсмукал всичката кръв от младото й тяло.

— Какво се е случило пак, за бога? Какво си измисляш? — С нарастваща загриженост Каролайн остави молива и скочи от стола. Беше седяла над сметководната книга почти три часа, за да намери начин да извади месечните разходи на малкото си домакинство от приходите, без накрая да стои нула. Раздвижи рамене, за да прогони сковаността, и взе писмото от ръката на сестра си.

— Сигурна съм, че не е чак толкова лошо. Дай да видя.

Каролайн веднага позна почерка на средната си сестра. Вивиан пишеше с много завъртулки, които правеха буквите трудно разбираеми. Като прибра една досадна къдрица от русата си коса зад ухото, младата дама прегледа бегло полученото писмо. Мина набързо през безкрайните описания на прекрасни бални рокли и чудни излети в Хайд Парк. Не й трябваше много време, за да намери мястото, което бе накарало Порция да побледнее.

— О, небеса — пошепна изненадано тя и вдигна вежди.

— Нашата скъпа Вивиан е прекарала в Лондон само месец, а вече си има обожател.

Докато четеше, Каролайн се опитваше да прогони от сърцето си добре познатото пробождане на завистта. Когато леля им Мариета предложи да въведе Вивиан в обществото, голямата сестра дори не помисли да възрази. След като родителите им загинаха при злополука с каретата в деня, преди да представят първата си дъщеря в двора, това важно събитие се отложи за неопределено време. Още тогава Каролайн прогони решително всички чувства, които поне малко приличаха на завист, и изпрати Вивиан в Лондон с всички красиви неща, които майка им беше избирала за нейния дебют. Беше само губене на време да тъгува за нещо, което беше в миналото и вече не можеше да се промени — а времето беше скъпоценно. Представянето й в обществото беше мечта, която никога нямаше да стане действителност. Междувременно Каролайн беше навършила двадесет и четири години и се чувстваше стара мома. Чувството беше толкова окончателно, че бе необходимо чудо, за да промени нещо в живота й.

— Обожател ли? Чудовище, искаш да кажеш! — Порция надникна над рамото й и една от черните й къдрици я по-гъделичка по лицето. — Още ли не си прочела името на негодника?

— Разбира се, че го прочетох. Вивиан го е изписала с най-красивия си почерк и даже го е украсила с любов. — Каролайн обърна втората страница и изкриви лице. — Велики боже, наистина е нарисувала сърчице над главната буква!

— Щом споменаването на името му не събужда в сърцето ти страх и ужас, значи нямаш ни най-малка представа кой е този мъж и с какво се е прославил.

— Мисля, че вече знам що за човек е. — Каролайн продължаваше да чете писмото. — Скъпата ни сестричка е изброила подробно всичките му предимства. От пламенните й думи мога само да заключа, че този джентълмен е по-богат на добродетели дори от епископа на Кентърбъри.

— Да, да, прочетох. Вивиан описва многословно кройката на фрака му и елегантно завързаното шалче, споменава за щедростта му към вдовици и сираци, но никъде не пише, че обожателят й е вампир.

Каролайн се обърна рязко към сестра си. Търпението й свършваше.

— Стига, Порция! Откакто прочете онази смешна книга на доктор Полидори, виждаш вампири зад всяка завеса и зад всяко стайно растение. Ако знаех, че „Вампирът“ ще те завладее така и ще окрили фантазията ти, щях да хвърля книгата на боклука още при пристигането й. Тогава поне някой от върколаците, които според теб се ровят всяка нощ в нашия боклук, щеше да я грабне и да я зарови някъде далеч.

Порция се изправи в целия си ръст от метър и петдесет и осем, смръщи носле и заяви:

— Всички знаят, че историята не е написана от доктор Полидори. Самият той е признал, че я публикува по поръка на своя най-прочут пациент — някой си Джордж Гордън Байрон.

— Обаче лорд Байрон отрича твърденията на лекаря, ако позволиш да ти напомня.

— Можеш ли да го обвиниш за това? Какво друго би могъл да каже, след като безогледният, винаги мрачен Рутхевън е едва прикрита версия на неговия характер? Може да отрича, колкото си ще, но „Вампирът“ разкри истинската му същност пред всички хора, които искат да я видят.

Каролайн въздъхна и мускулчетата на слепоочията й запулсираха.

— Значи според теб истинската му същност е на кръвожадно нощно същество?

— Как можеш да се съмняваш в това, след като прочете „Неверника“? — В очите на Порция се появи отнесеност, твърде добре позната на сестра й. Момичето вдигна ръка, зае драматична поза и издекламира:

Ала едва когато бе изпратен на земята като вампир, едва когато изтръгнаха от ковчега живото му тяло, тогава тръгна да броди из своята родина. Жаждата за кръв го мъчи страшно, все едно дали е от майка, сестра или жена. Той жадува да изпие сока на живота — след полунощ.

Когато гласът на Порция заглъхна с подходящата за случая тайнственост, Каролайн разтриваше с два пръста пулсиращите си слепоочия.

— Това изобщо не доказва, че Байрон е вампир. Показва само, че като всеки голям поет и той понякога пише безсмислици. Мога само да се надявам, че имаш и по-убедителни доказателства, за да обвиниш обожателя на Вивиан. Ако не, ще си помисля, че постъпваш както преди няколко години, когато ме събуди преди разсъмване и се развика, че между гъбите в градината живее семейство елфи. Сигурно можеш да си представиш колко бях разочарована, когато минах боса по влажната трева и установих, че твоите елфи са всъщност гъсеници и нито една от тях няма прозрачни крилца, посипани със златен прах.

Порция се изчерви, но изобщо не изглеждаше убедена. Нацупи се и обърна гръб на сестра си.

— Тогава бях глупаво десетгодишно момиченце. Мога да те уверя, че това, което ти казвам, не е моя измислица. Не си ли спомняш слуховете в клюкарските вестничета при последното му пребиваване в Лондон? Обожателят на Вивиан е прекарал няколко месеца в столицата и нито веднъж не е бил видян на дневна светлина.

Каролайн изпухтя презрително — съвсем не като дама.

— Това изобщо не е поведение, което може да се припише само на вампирите. Повечето млади джентълмени от столицата прекарват дните си в сън, след като са гуляли някъде цяла нощ. Излизат от спалните си едва когато слънцето залезе и отново започват да пият, да играят карти и да обикалят вертепите в съмнителните квартали.

Порция я сграбчи за ръката.

— Не ти ли се струва малко странно, че той е пристигнал в градската си къща под закрилата на мрака и си е заминал също по тъмно? Че е заповядал на слугите да спуснат всички завеси и да не ги вдигат през деня? Че е покрил всички огледала с черен креп?

Каролайн вдигна рамене.

— Може да е бил в траур. Може би наскоро е загубил скъп на сърцето му човек.

— Или нещо, което му е било скъпо. Като например безсмъртната си душа.

— Ако наистина се говорят такива неща за него, надали е желан гост в салоните на дамите и на другите вечерни забавления.

— Напротив, напротив — възрази бурно Порция. — Доброто общество много харесва скандалите и загадките. Миналата седмица четох във вестника, че този сезон обожателят на нашата сестра ще даде бал с маски в своето имение. Лондончани се бият да получат покана. Ако съдя по всичко написано за него, той е един от най-желаните ергени в града. Затова трябва да освободим Вивиан от ноктите му, преди да е станало твърде късно. На всяка цена.

Тя се вкопчи още по-силно в ръката на сестра си и Каролайн недоволно се освободи от хватката й. Не можеше да си позволи да се поддаде на мрачните фантазии на сестра си. Тя беше най-голямата. Разумната голяма сестра, принудена от обстоятелствата да се грижи за двете по-малки момичета. След ранната смърт на двамата им родители преди осем години тя стана и майка, и баща на Вивиан и Порция. Никога нямаше да забрави как утешаваше двете неудържимо хълцащи малки момичета, макар че собственото й сърце се разкъсваше от болка.

— Не искам да ставам лоша, Порция, но е крайно време да се научиш да обуздаваш фантазията си. В крайна сметка не се случва всеки ден един виконт да ухажва момиче без зестра.

— Значи не те е грижа, че Вивиан ще се омъжи за вампир, само защото той е виконт? Нима не разбираш, че той обикаля салоните на доброто общество в търсене на невинна душа, която да открадне?

Каролайн ощипа сестра си по бузата и с радост видя как кожата порозовя.

— Ако зависи от мен, няма да му продам душата на Вивиан за по-малко от хиляда фунта годишно.

Порция въздъхна театрално.

— В толкова ли голям товар се превърнахме за теб? Толкова ли се стараеш да се отървеш от нас?

Усмивката на Каролайн моментално угасна.

— Естествено, че не. Но ти знаеш не по-зле от мен, че не можем вечно да разчитаме на великодушието на братовчеда Сесил.

След смъртта на баща им вторият му братовчед моментално поиска полагащото му се наследство. Братовчедът Сесил беше много горд с християнската си добродетел, когато пресели момичетата от просторния им родителски дом в мрачната вила, построена в най-пустата, най-влажната част на имението. Трите живееха тук вече осем години с нищожна издръжка и двама стари слуги.

— Когато ни посети миналата седмица — напомни Каролайн на сестра си, — ходеше напред-назад в салона и през цялото време пускаше намеци, че много искал да преустрои вилата в ловна хижа.

— Знаеш, че щеше да прояви повече щедрост към нас, ако преди години не беше отхвърлила предложението му толкова категорично и с такава явна погнуса.

Като си припомни нощта, когато петдесет и осемгодишният стар ерген великодушно я покани да се премести в господарската къща и да му стане жена, Каролайн се разтрепери. Тогава беше само седемнадесетгодишна…

— Предпочитам да отдам душата си на вампир, отколкото да се оженя за онзи страдащ от подагра стар скъперник!

Порция се отпусна на старата отоманка, която беше започнала да губи памучния си пълнеж много преди момичетата да се нанесат във вилата. Опря брадичка на дланите си и погледна обвинително Каролайн.

— Исках да кажа, че можеше да му откажеш учтиво. Вместо това ти го избута навън и той затъна в снежната пряспа.

— Според мен приложих най-доброто средство, за да охладя страстта му завинаги. Между другото — отбеляза полугласно Каролайн.

След като се бе опитал да я убеди с думи, че ще е много внимателен съпруг, братовчедът Сесил я сграбчи с дебелите си пръсти и я привлече към себе си с намерението да сломи съпротивата й с целувка. Като усети горещия, жаден език върху здраво стиснатите си устни, Каролайн се потърси от отвращение. И малкото роднинска привързаност към Сесил изчезна завинаги. При спомена за тази целувка всеки път изпитваше диво желание да измие устата си със сапун.

Въздъхна тежко и се отпусна на отоманката до Порция.

— Не исках да безпокоя нито теб, нито Вивиан, но при последното си посещение на учтивост братовчедът Сесил намекна също, че достатъчно дълго сме злоупотребявали с великодушието му. Че ако не му разреша известни… свободи… — Тя преглътна и извърна глава, неспособна да понесе невинния поглед на Порция. — При което изрично подчерта, че този път трябва да стане без благословията на свещеник… Та ако не го допусна близо до себе си, много скоро щяло да се наложи да си потърсим нова квартира.

— Отвратителен тип! — изсъска вбесено Порция. — Ловна хижа, ама че глупост! Трябваше да му отрежеш грозната глава и да я препарираш, за да я окачим в салона!

— Дори ако това е единствената ни възможност да останем в Еджъли, не знам още колко време ще мога да посрещам разходите с малката ни издръжка. Миналата седмица например трябваше да реша дали да купя гъска за вечеря или да дам на поправка обувките ти. Зимните ни палта са се прокъсали, покривът тече и вече нямаме съдове, за да ги слагаме под дупките.

Каролайн отмести поглед от възмутеното лице на Порция и го плъзна по роклята й. Първо тя беше носила избледнелия поплин, после Вивиан, а сега — Порция. Пълната гръд на сестричката й опъваше отеснелия корсаж, многократно пришиваният подгъв се триеше в износените ботушки.

— Нима понякога не ти липсват многото излишни дреболийки, които ти и Вивиан обичахте толкова силно, докато мама и татко бяха живи? Водни бои, свирене на пиано, копринени панделки, седефени гребени за красивата ти коса…

— Мисля, че не ми беше трудно да се лиша от тях, докато трите бяхме заедно. — Порция облегна глава на рамото на сестра си. — Но винаги забелязвах как ти слагаш в чинията си по-малка порция, за да има достатъчно за нас.

Каролайн помилва меките й къдрици.

— Един ден ти ще бъдеш обожавана млада дама, скъпа сестричке. Ала не забравяй: Вивиан е красавицата в нашето семейство и именно тя може да си намери богат съпруг, който да ни освободи от скъперничеството и интригите на братовчеда Сесил и да подсигури бъдещето ни.

Порция вдигна глава и я погледна втренчено. По гъстите тъмни мигли бяха надвиснали сребърни сълзи.

— Нима не разбираш, Каролайн? Ако Вивиан попадне под властта на онзи дявол, може би няма да има бъдеще. Ако му дари сърцето си, ние ще я загубим завинаги!

В погледа на сестричката й светеше пламенна молба и Каролайн усети как се зарази от тревогата й. Ако Вивиан успееше да си намери съпруг, нямаше да мине много време и между многобройните му приятели и роднини щеше да се намери мъж и за Порция. Някой от двамата сигурно щеше да прояви великодушие и да покани голямата сестра да живее в дома му. Ако не, тя щеше да прекара остатъка от живота си в тази мрачна вила, напълно зависима от милосърдието на братовчеда Сесил. При тази мисъл по гърба й пробягаха студени тръпки. Беше достатъчно възрастна, за да знае, че има мъже, които са много по-страшни от вампири.

Ала преди да се опита да разсее грижите на Порция, в салона влезе Ана. С влачещи се стъпки и сведена белокоса глава.

— Какво има? — попита учудено Каролайн и стана от дивана.

— Това току-що пристигна за вас, мис.

Каролайн взе писмото от сбръчканите ръце на Ана, без да попита от кого е. Старите очи на вярната прислужница отдавна не виждаха добре.

Младата жена предпазливо плъзна пръсти по скъпата хартия с цвят на слонова кост и се възхити на качеството й. Сгънатият лист беше запечатан с червен восък и неволно й напомни капка кръв.

— Мислех, че сутрешната поща вече мина? — попита със смръщено чело.

— Вярно е, мис — кимна Ана. — Това писмо бе донесено от частен пратеник. Хубаво, яко момче в яркочервена ливрея.

Когато Каролайн счупи печата и отвори писмото, Порция стана от дивана.

— Какво е това? Да не е от леля Мариета? Да не би Вивиан да се е разболяла? Сигурно слабее с всеки изминал ден?

Каролайн я изгледа укорително и поклати глава.

— Не, мила, писмото не е от леля, а от него.

Порция вдигна вежди, но не каза нищо.

— Ейдриън Кейн, виконт Тревелиън. — Когато устните й оформиха името за първи път, Каролайн усети странна тръпка.

— Какво иска от нас? Може би трябва да му платим откуп за душата на Вивиан?

— О, за бога, Порция, няма ли най-после да престанеш? Вече не си малко момиче. Разбира се, че не иска откуп — отговори сърдито Каролайн, докато четеше писмото. — Напротив, кани ни да отидем в Лондон и да се запознаем с него. Надявам се, че тази покана ще успокои глупавите ти страхове. Ако този непознат виконт имаше непочтени намерения спрямо Вивиан, сигурно нямаше да си направи труда да потърси благословията ни, преди да почне да я ухажва, права ли съм?

— Защо не дойде тук, в Еджъли, и да ни се представи, както би постъпил всеки почтен млад джентълмен? О, не, почакай! Бях забравила. Вампирът не може да влезе в къщата на жертвата си, освен ако не е поканен. — Порция наклони глава и за момент стана по-възрастна и по-мъдра от своите седемнайсет години. — Защо всъщност ни кани в Лондон?

Каролайн се взираше внимателно в енергичния мъжки почерк. След няколко секунди вдигна глава и погледна сестра си, макар да не й се искаше да види триумфалния блясък, който неизбежно щеше да се появи.

— Кани ни на среднощна вечеря.

(обратно)

2

— Ами ако това не е покана, а капан? — пошепна Порция в ухото на Каролайн, докато старата карета на леля им Мариета трополеше по пустите лондонски улици.

— Предполагам, че тогава ще се събудим приковани за стената в подземието, изложени на тъмната похот на негодника — пошепна в отговор Каролайн. Изненадана от внезапната горещина, която предизвикаха собствените й думи, тя отвори ветрилото и се опита да разхлади зачервените си бузи.

Порция се нацупи и отново се загледа през прозореца. Малката сестра беше единственият човек, който можеше да побеснее от гняв и да изскочи от стаята, без да промени лицето си. Каролайн знаеше, че Порция все още е сърдита, задето й беше поискала да обещае, че няма да спомене нито дума за слуховете, които се носеха в града за тайнствения виконт Тревелиън. Ако Вивиан не знаеше нищо за тях, Каролайн не виждаше причини подобни глупости да хвърлят сянка върху щастието на сестра й, камо ли пък да застрашат надеждите й за бъдещето.

Леля Мариета хвърли неодобрителен поглед към Каролайн и Порция.

— Не е ли връх на учтивостта от страна на лорд Тревелиън да включи и сестрите ти в поканата си, Вивиан? — Тя извади от деколтето си кърпичка и потупа пълните си бузи, които блестяха въпреки дебелия пласт оризова пудра. С разкошните къдрици и пищните си телеса леля Мариета винаги напомняше на Каролайн за недопечен сладкиш. — Това е още един блестящ пример за великодушието на джентълмена. Ако продължаваш да го очароваш, скъпа моя, се надявам да получим дори покана за бала с маски, който ще се състои в имението му.

Леля Мариета не си направи труда да разясни, че тази покана няма да включва Каролайн и Порция — според нея това беше съвсем естествено. Лекомислената сестра на майка им открай време смяташе Порция за твърде изморителна, а Каролайн за прекалено скучна и начетена, за да бъде приятна компания. След смъртта на родителите им дори не бе предложила да вземе момичетата при себе си, а ако не беше поканата на виконта, изобщо нямаше да й хрумне да сподели със сестрите просторната къща в Шрусбъри, наследена от покойния й съпруг — дори само за една седмица.

Без да се интересува от нищо друго, леля Мариета продължи да изброява безбройните добродетели на виконта. Междувременно Каролайн се бе наситила на този мъж, още преди да се запознае с него.

За да мисли за нещо друго, тя погледна Вивиан, която седеше насреща й в каретата. По устните на сестра й играеше лека усмивка, докато се вслушваше с дължимото внимание в хвалебствената реч на леля Мариета. Нищо не беше в състояние да угаси блясъка на Вивиан и Каролайн веднага се почувства по-добре. Когато гледаше сестра си, сърцето й винаги се смекчаваше.

С вдигнатата на тила златноруса коса и сметаново-светлата кожа, толкова ценена в доброто общество, Вивиан беше несравнимо красива. Още като дете беше невъзможно да я извадиш от равновесие. Един ден, само петгодишна, Вивиан бе отишла при майка си, която режеше рози в градината на Еджъли, и я бе подръпнала за полата. „Не сега, Виви — рече укорително майката, без да прекъсва работата си. — Не виждаш ли, че съм заета?“ „Добре, мамо. Ще дойда по-късно.“ Стресната от странния тон в гласа на дъщеричката си, майката се обърна и установи, че Вивиан куца. В крачето й беше забита стрела, изстреляна от бракониер. В прегръдката на баща си момиченцето изчака, без да гъкне, докато селският лекар извади стрелата. Само бледото му личице издаваше, че страда. През това време истеричното хълцане на Порция едва не оглуши присъстващите.

Тъй като собственият й темперамент беше по-скоро избухлив, Каролайн винаги беше завиждала на Вивиан за спокойствието. И за блестящите златни къдрици. Ръката й неволно се вдигна и попипа собствената й пшеничноруса коса. В сравнение с косите на Вивиан изглеждаше почти безцветна. Тънките кичури упорито отказваха да се накъдрят и не й оставаше нищо друго, освен да ги четка назад и да ги вдига на кок. За нея нямаше предизвикателни къдрички, които да украсят и смекчат по-скоро ръбестото, с нищо невпечатляващо лице.

— Мисля, че друг път не съм те виждала да носиш косата си така — каза тя на Вивиан. — Изглеждаш много красива.

Вивиан вдигна ръка към водопада от блестящи къдрици.

— Вероятно ще ти прозвучи странно, но именно лорд Тревелиън ми предложи тази фризура. Каза, че ще отива на очите ми и ще подчертае класическата форма на скулите.

Каролайн смръщи чело. Наистина беше странно един джентълмен да прояви такъв интерес към прическата на дамата. Може би обожателят на сестра й беше денди като Бо Брумел, който се интересуваше повече от качеството на дантелата по яките на дамите, отколкото от мъжки занимания като политика или лов?

— Как всъщност се запозна с лорд Тревелиън? — попита тя. — В писмото си ни писа, че си го срещнала на бала на лейди Норбъри, но не влезе в подробности. А именно те са интересни.

Усмивката на Вивиан изрази копнеж.

— Танцът тъкмо беше свършил и гостите се готвеха да отидат на вечеря. — Тя смръщи крехкото си носле и добави: — Мисля, че часовникът току-що бе ударил полунощ.

Порция смушка сестра си в ребрата и Каролайн изохка тихо.

— Погледнах през рамо и открих най-необикновения мъж, когото бях виждала някога. Стоеше небрежно облегнат на рамката на вратата. Преди да осъзная какво става, той бе изместил джентълмена, който трябваше да ме придружи на вечерята, и ме водеше към залата. — Вивиан сведе плахо глава. — Нямаше кой да ни представи официално и ме е страх, че запознанството ни е… нередно.

Леля Мариета се засмя весело и вдигна ръка към устата си.

— Точно така. Нередно. Джентълменът изобщо не беше в състояние да откъсне очи от момичето. Никога не съм виждала мъж да се захласне така! Когато срещна Вивиан за първи път, лорд Тревелиън така побледня, сякаш беше видял призрак. Оттогава двете гълъбчета са неразделни. Разбира се, аз съм постоянно до тях. Вивиан има нужда от компаньонка, както изисква приличието — добави тя с превзет тон.

— Излизали ли сте на разходка през деня? — Порция изправи гръб и се наклони към сестра си. На лицето й играеше изкуствена усмивка. — Излизали ли сте с карета в Хайд Парк? Или може би сте посещавали слоновете в Тауър? Или пък сте пили чай в някоя слънчева градина?

Вивиан гледаше сестра си с нарастващо учудване.

— Не, никога. Затова пък лордът ни придружи в Кралската опера. Бяхме заедно на две музикални вечери, както и на среднощната вечеря на лейди Туикънхем в градската й къща на Парк Лейн. Боя се, че лорд Тревелиън води градски живот. През повечето дни не става от леглото преди залез слънце.

Този път Каролайн беше подготвена. Преди Порция да я смушка в ребрата, тя хвана ръката й и я ощипа.

— Ау!

След неволния вик на Порция леля Мариета вдигна лорнета си и огледа неодобрително младото момиче.

— За бога, дете, овладей се. Защо викаш така? Все едно някой е настъпил куче по опашката.

— Съжалявам — промърмори смутено Порция, изправи рамене и хвърли зъл поглед към Каролайн. — Сигурно някоя от безопасните игли на роклята ми се е отворила.

Каролайн се обърна към прозореца и се загледа към спокойните улици на Мейфеър. Доверчивата й усмивка беше като тази на Вивиан. Каретата зави към Баркли Скуеър и под меката светлина на уличните фенери се появиха редица елегантни градски къщи от червени тухли.

Когато каретата забави ход и най-сетне спря, Каролайн протегна шия, за да види по-добре целта на пътуването им. Четириетажната къща в грегориански стил не се отличаваше почти по нищо от другите, издигнати около площада — никакви пръскащи вода ангелчета по шиферния покрив, никакви фигури в черни наметки по балконите с железни парапети, никакви приглушени викове от килера за въглища.

Вместо да са закрити от тъмни завеси, големите прозорци сияеха в ярката светлина на стотици свещи и посрещаха гостите с добре дошли.

— Пристигнахме! — оповести леля Мариета и взе чантичката и ветрилото си. — Да побързаме, Вивиан. Сигурна съм, че твоят лорд Тревелиън вече те очаква нетърпеливо.

— Той не е моят лорд Тревелиън, лельо — поправи я спокойно Вивиан. — Все още не е направил дори намек за намеренията си.

Нежните бузи на момичето се обагриха в розовина и Каролайн въздъхна. Имаше ли на света мъж, който да не се влюби през глава в сестра й?

Тя протегна ръка и стисна окуражително лакътя на Вивиан.

— Леля Мариета е права, скъпа. Ако си завладяла сърцето на този мъж, значи е само въпрос на време, докато ти предложи името си.

Слязоха една след друга от каретата, подкрепяни от чакащия лакей. Когато дойде редът на Порция, момичето се поколеба. Лакеят се покашля многозначително и протегна ръка по-навътре в каретата.

Каролайн почака малко, после посегна покрай него и издърпа сестра си навън. Когато Порция се спъна и падна в прегръдките й, Каролайн пошепна в ухото й през здраво стиснати зъби:

— Нали чу какво каза Вивиан! Няма нищо страшно да си канена на среднощна вечеря у някой джентълмен.

— Особено ако е…

— Не смей да го кажеш! — изсъска предупредително Каролайн. — Ако чуя думата от устата ти, ще те ухапя.

Леля Мариета и Вивиан вече бяха влезли в къщата. Каролайн стисна лакътя на нацупената си сестричка и се запъти към вратата. Малко преди да стъпят на стълбището, от сянката се отдели тъмна фигурка и се отдалечи с тих плясък на крилете. Порция сви глава между раменете си и нададе оглушителен писък.

— Видя ли, видя ли? — изплака тя и заби нокти в дългите бели ръкавици на Каролайн. — Това беше прилеп!

— Не ставай глупава. Сигурна съм, че беше някаква друга нощна птица. — Докато се опитваше да разсее опасенията на сестра си, тя поглеждаше скришом към покрива и за повече сигурност нахлупи качулката на наметката по-дълбоко над очите си.

Много скоро влязоха в ярко осветената входна зала. Мелодичният звън на чаши, приглушени смехове и благозвучните тонове на соната от Хайдн изпълваха помещението. Паркетът беше излъскан до блясък и Каролайн видя съвсем ясно отражението си върху дървото. Стараейки се да не зяпа като провинциалистка, тя подаде наметката си на едно пълнобузо момиче. След като я пое, прислужницата се обърна с очакване към Порция.

— Не, благодаря — поклати глава девойката. — Мисля, че съм настинала, и предпочитам да си остана с наметката. — Тя се уви по-плътно в черната пелерина и се изкашля, за да потвърди думите си.

Каролайн се усмихна извинително на прислужницата и протегна ръка.

— Не ставай глупава, скъпа. Ако ти стане горещо, настинката ти може да завърши смъртоносно.

Порция видя стоманения блясък в зениците на сестра си и разбра предупреждението. Макар и колебливо, свали наметката. Стройната й шия беше увита в дебел вълнен шал. Каролайн го дръпна, но Порция не й позволи да го свали. В крайна сметка Каролайн спечели недостойната битка и откри под вълнения тънък копринен шал.

Отвърза го, опитвайки се да се пребори с желанието да удуши с него сестра си, и внезапно усети хапеща миризма. Наведе се и подуши шията на Порция.

— Каква е тази воня, за бога? Да не е чесън?

Порция изправи рамене.

— Със сигурност не. Това е новият ми парфюм. — Вирна нос и мина покрай Каролайн, носейки след себе си облак от миризма на чесън. Каролайн връчи шала на зяпналото момиче и последва сестра си в салона.

Докато оглеждаше елегантната компания, тя почти си пожела да си беше останала с наметката. Вивиан изглеждаше прекрасно в роклята от небесносин поплин, Порция, издокарана в най-хубавата си неделна рокля, също беше очарователна. Тъй като в последно време полите се носеха по-къси и новата мода изискваше големи деколтета, Каролайн се надяваше никой да не заподозре, че роклята на Порция е на повече от две години.

За разлика от сестрите си тя беше принудена да разрови сандъците на майка им, за да намери дрехи за пътуването до Лондон. Можеше само да бъде благодарна, че Луиза Кабът е била висока и стройна като нея и бюстът й не е бил особено пищен. Вечерната рокля от бледа индийска коприна, която бе избрала за тази вечер, беше със скромна кройка в гръцки стил: с квадратно деколте, висока талия и без никакви рюшове. Май нямаше нищо общо с най-новата мода.

Осъзнавайки болезнено любопитните погледи, които им хвърляха дузината присъстващи в салона, Каролайн наложи на лицето си принудена усмивка. Ако съдеше по самодоволните изражения и диамантите, които блестяха по ръцете на мъжете и жените, Порция е била права. Славата на Ейдриън Кейн очевидно не беше навредила на общественото му положение. Някои от жените гледаха Вивиан почти сърдито.

Леля Мариета и Вивиан вървяха бавно през помещението, разменяха поздрави с присъстващите или учтиво накланяха глави. Порция вървеше зад тях, сложила ръка на шията си.

Концертният роял в ъгъла замлъкна. От столчето стана тъмна фигура. При вида на младия мъж събраните в салона си зашепнаха с очакване. Явно Каролайн и семейството й бяха дошли точно навреме за представлението. Облекчена, че вече не е в центъра на вниманието, Каролайн се скри в една ниша в дъното на помещението, откъдето можеше да наблюдава случващото се, без да я зяпат. Близкият френски прозорец извеждаше в градината и обещаваше бързо измъкване при нужда.

Само по начина, по който се запъти към камината и застана пред нея, облеченият в черно непознат превърна мястото в сцена, а събраните в салона гости — в своя захласната публика. Модната му бледност подчертаваше меланхоличните тъмни очи и черните къдрици, падащи дръзко по челото му. Широки рамене, тесни хълбоци, елегантен орлов нос и пълни, чувствени устни. Ако се съди по нежната усмивка на Вивиан, това беше домакинът им.

В салона се възцари задъхано мълчание. Младият мъж вдигна крак на решетката на камината. Каролайн забеляза едва след известно време, че и тя е затаила дъх, когато мъжът издекламира с толкова мелодичен баритон, че ангелите сигурно плачеха от завист:

Ала едва когато бе изпратен на земята като вампир, едва когато изтръгнаха от ковчега живото му тяло, тогава тръгна да броди из своята родина. Жаждата за кръв го мъчи страшно, все едно дали е от майка, сестра или жена. Той жадува да изпие сока на живота — след полунощ.

Каролайн позна стиховете от легендарния турски фрагмент на Байрон и очите й се разшириха. Същите думи, които Порция бе произнесла преди няколко дни с подобна драматичност. Тя се озърна към малката си сестра. Порция вече не стискаше шията си. Ръката й бе паднала на сърцето и тя се взираше в младия Адонис с неподправено възхищение. Велики боже, помисли си Каролайн. Само това й оставаше — Порция да се влюби безнадеждно в обожателя на сестра им!

С мрачната линия около устата и прорязаната брадичка декламаторът много приличаше на лорд Байрон. Ала цял Лондон знаеше, че в момента поетът се намира в Италия, в обятията на новата си метреса графиня Гуичоли.

Когато момъкът продължи с нов куплет и завъртя глава така, че всички в салона да се възхитят на класическия му профил, Каролайн затисна с ръка устата си, за да не избухне в смях. Това ли беше скандално известният виконт? Нищо чудно, че правеше предложения на Вивиан как да среши косите си. Нищо чудно, че обществото го смяташе за вампир. Той се наслаждаваше на мрачната си слава и се стараеше да я поддържа, както се грижеше за възела на вратовръзката си или за излъсканите до блясък кожени ботуши. Този емоционален денди можеше да открадне сърцето на сестра й, но душата й със сигурност не беше заплашена от сериозна опасност.

Каролайн изпита такова облекчение, че направо й се зави свят. Имаше силно желание да се засмее, но трябваше да се пребори с пристъпа на веселост. Дори часовникът, който удари полунощ, не беше в състояние да я стресне.

— Прощавайте.

Каролайн буквално подскочи, когато някой пъхна под носа й кърпичка.

— Опитвам се винаги да съм подготвен. Не за пръв път се случва изпълнението му да трогне някоя дама до сълзи. По-чувствителните дори припадат.

Развеселеният мъжки глас, не по-висок от леко ръмжене, я прониза до кости. Защо беше такава глупачка да се притеснява за някакви си вампири, след като този леко дрезгав, изкусителен глас принадлежеше на самия дявол?

Тя прие предпазливо предложената й кърпичка и макар че главата й остана добродетелно сведена, успя да хвърли поглед към мъжа до себе си. Той се бе облегнал небрежно на стената и сякаш бе изникнал от нищото — въпреки че сигурно бе влязъл през френския прозорец, докато тя следеше рецитацията. Нелека задача за един толкова едър мъж.

Макар да беше готова да се закълне, че само до преди секунда е усещала погледа му върху себе си, сега той гледаше към камината, където домакинът рецитираше поредната строфа от майсторското произведение на Байрон.

— Вашето кавалерство ви прави чест, сър — отвърна тихо тя и попи овлажнелите си очи с кърпичката от фин лен. — Но мога да ви уверя, че няма никаква опасност чувствата да ме надвият и да падна в несвяст в прегръдката ви.

— Жалко — отговори той, без да отмести поглед.

— Какво казахте? — изохка изненадано Каролайн.

— Прекрасна балада — увери я той и кимна на младия мъж.

Каролайн присви очи и безсрамно се възползва от обстоятелството, че цялото му внимание беше посветено на ставащото пред камината, за да го огледа. Гъстата му коса беше с цвят на липов мед, прошарена с по-светли, почти златни кичури, и достатъчно дълга, за да се докосва до впечатляващите рамене в ръждивочервен жакет. Ако стоеше изправен, вместо с подвити колене и скръстени ръце, щеше да я надвишава с цяла глава. Въпреки това явно се чувстваше добре със своя ръст и не смяташе за нужно да го прилага, за да сплашва други хора или да ги подчинява на волята си.

— Исках да кажа, сър — пошепна тя, макар да не разбираше защо е толкова важно този непознат да не я смята за сълзлива глупачка, — че не бях надвита от емоциите си, а се развеселих.

Мъжът й хвърли бърз поглед изпод гъстите си мигли. Очите му не бяха нито зелени, нито сини, а някакъв неопределим тон между двата цвята.

— Значи вие не сте от обожателките на Байрон?

— О, не поетът е, който ме развеселява, а младият джентълмен, който изпълнява стиховете му. Виждали ли сте някога толкова неприкрито позиране?

Една от жените пред тях се обърна, изгледа злобно Каролайн и сложи пръст на устните си.

— Шшшт!

Докато Каролайн се стараеше да изобрази на лицето си стъписване, мъжът до нея заяви с понижен глас:

— Вие очевидно сте единствената жена в салона, която не се поддава на чара му.

В това нямаше никакво съмнение. Порция продължаваше да се взира като в транс в лицето на непознатия джентълмен. Повечето от присъстващите дами бяха извадили кърпичките си и попиваха сълзите от очите си. Даже няколко господа следяха представлението с отворена уста и стъклен поглед.

Каролайн едва не се изсмя с глас.

— Може да ги е омагьосал със свръхестествените си сили. Доколкото знам, съществата от неговия вид притежават способността да хипнотизират хората със слаб дух и да ги подчиняват на волята си.

Сега вече мъжът се обърна и я погледна втренчено. Чертите на лицето му не можеха да бъдат определени като младежки, защото челото му беше смръщено, носът — счупен, а на брадичката се бе образувала бразда. Суровото лице беше смекчено единствено от фино изрисуваната, изразителна уста.

— И какъв вид същества са те?

Всъщност Каролайн мразеше клюките, особено когато разговаряше с напълно чужд човек, но у този мъж имаше нещо — може би прямия му поглед, което я канеше да му се довери.

Тя се наклони напред и зашепна съзаклятнически:

— О, сър, нима не знаете? Говори се, че нашият домакин е вампир. Не ми се вярва да не сте чували слуховете за тайнствения и опасен Ейдриън Кейн. Казвали са ми, че напуска леглото си едва след залез слънце. Че нощем броди по улиците на града и търси жертви. Че примамва невинни девойки в лоното на порока, прелъстява ги с тъмното си изкуство и прави от тях безволни, подчинени същества…

Слава богу, в очите на мъжа светнаха развеселени искри.

— Доколкото разбирам, домакинът ни е коварен негодник. Как тогава посмяхте да влезете в леговището му в тази тъмна нощ? Нима не държите на невинността си?

Каролайн небрежно вдигна рамене.

— Както виждате, той не представлява заплаха за мен. Аз съм напълно нечувствителна към романтичните меланхолици, които постоянно цитират Байрон. Освен това не ми харесва, че прекарват твърде дълго време пред огледалото, за да заучават позите и да разресват къдричките на челото си.

Мъжът я гледаше с все по-голямо внимание.

— Трябва да призная, че събудихте любопитството ми. Какъв ли трябва да е джентълменът, който може да стане опасен за вас? Какви тъмни сили трябва да притежава един мъж, за да прелъсти такава специална млада дама като вас? Щом красивото лице и красивите слова не предизвикват желание да припаднете, какво тогава?

Каролайн вдигна глава към него и в съзнанието й изникнаха цяла поредица невъзможни картини. Какво, ако това не беше сезонът на Вивиан, а нейният? Какво, ако беше мечтаещо младо момиче на деветнадесет години вместо разумна застаряваща девица на двайсет и четири? Какво, ако не беше твърде късно да вярва, че някой мъж като този ще се опита да я изведе в обляната от луната градина, за да остане насаме с нея — може би дори да си открадне целувка? Обзета от див копнеж, Каролайн с мъка откъсна поглед от прекрасната уста на непознатия мъж. Тя беше възрастна жена. Не можеше да си позволи да се храни с глупавите фантазии на младите момичета.

Тя наклони глава и се усмихна. Очевидно най-умното беше да приеме думите му като шега — той надали говореше сериозно.

— Би трябвало да се засрамите, сър. Ако ви издам какво желая, ще се изложа безпомощно на милостта ви, не е ли така?

— Може би вие сте тази, на чиято милост съм изложен — прошепна той и се наведе към нея. Гласът му беше дълбок и опияняващ като забранена глътка шотландско уиски.

Каролайн рязко вдигна глава и погледна право в очите му. Не знаеше какво е очаквала да види там — само не копнеж и желание. Мина цяла вечност, преди двамата да забележат, че рецитацията е свършила и присъстващите в салона ръкопляскат въодушевено.

Мъжът до нея се отблъсна от стената и се изправи в целия си ръст.

— А сега ви моля да ме извините, мис… Боя се, че дългът е корав и безмилостен господар.

Той й обърна гръб, но тя извика подире му:

— Забравихте си кърпичката, сър!

Без да съзнава какво прави, Каролайн размаха парчето лен като бял флаг. Той се обърна и устните му се изкривиха в многозначителна усмивка.

— Задръжте я, моля. Може би, преди вечерта да свърши, ще намерите и друг повод да се посмеете за сметка на домакина.

Докато той си пробиваше път между гостите, тя го следеше с поглед, а пръстите й несъзнателно приглаждаха кърпичката. Трябваше да се пребори с глупавия напор да я вдигне до бузата си, за да открие дали и тя излъчва миризмата на сандалово дърво и лавър, която бе усетила да струи от него.

Върхът на показалеца й се плъзна по инициалите, избродирани в ъгълчето на кърпичката, и точно в този момент неговият дълбок, властен глас стигна до нея въпреки шума в салона.

— Браво, браво, Джулиън! Великолепно изпълнение. Можем ли да се надяваме на бис след вечеря?

Стройният, елегантен сатир, който все още стоеше с небрежна грация пред камината, се засмя доволно.

— Само ако скъпият ми брат и домакин го поиска.

Пръстите на Каролайн се вцепениха.

Тя вдигна бавно кърпичката, за да види инициалите. В този момент мъжът, който бе разговарял с нея, потупа изпълнителя по рамото, а сияещата Вивиан пристъпи към него и се опря на ръката му, сякаш мястото й беше точно там. Каролайн вече знаеше какво е избродирано на тънкия лен. Красиво извито Е и до него К с много заврънкулки.

— Каролайн! — извика Вивиан. На лицето й сияеше щастлива усмивка. Стройните й пръсти стиснаха лакътя на мъжа, изправен до нея. — Защо се криеш там, в ъгъла? Ела тук и ми позволи да те представя на нашия домакин.

Каролайн усети как цялата кръв се отдръпна от лицето й. Вдигна глава и видя същото стъписване в очите на Ейдриън Кейн, виконт Тревелиън.

(обратно)

3

— Желаете ли малко вино, мис Кабът?

Макар че въпросът беше напълно невинен, веселите искри в очите на домакина говореха съвсем друго. Начинът, по който разклати рубиненочервената течност в чашата си, преди да я вдигне към устните, беше многозначителен.

Чашата червено вино би подхождала повече на бледи, аристократични пръсти. Странно, но Ейдриън Кейн имаше ръцете на мъж, който се занимава с физически труд — силни, широки, корави. Зъбите му бяха прави и бели, без нито една черна точка, да не говорим за издължени кучешки зъби. Тъй като седеше отдясно на домакина на дългата, покрита със скъпа дамаска маса, Каролайн имаше предостатъчно възможности да го гледа от непосредствена близост, особено когато я даряваше с някоя от загадъчните си усмивки.

Трудно и беше да си представи, че някой би бил толкова глупав да повярва, че този мъж се отдава с готовност на мрака и смъртта. Надали имаше друг човек в тази зала, който да изглежда така жизнен и силен. В противовес на слуха, че избягва дневната светлина, тя беше готова да се закълне, че златните кичури в косата му са избелени от слънцето. Даже остана с абсурдното впечатление, че ако се наведе към него, ще чуе как сърцето помпа кръв в тялото му.

Преди Каролайн да е успяла да отклони предложението, Порция, която седеше точно насреща й, отляво на домакина, вдигна чашата си и заяви:

— Но разбира се, милорд, благодаря ви. С удоволствие ще изпия чаша вино.

Каролайн изгледа сърдито малката си сестричка. Явно беше забравила напълно страха си, че Кейн може да се наведе и да захапе крехката й шийка. В момента беше твърде заета да протяга същата тази шийка и да поглъща с очи брата на Ейдриън Кейн, който седеше до Вивиан. Все едно как бе възприела театралното му поведение и преувеличеното позиране по време на рецитацията, Каролайн трябваше да признае, че Джулиън Кейн е съвършено красив младеж. Жалко, че нямаше кой да изсече профила му на някоя римска монета.

Домакинът махна на лакея да донесе бутилка вино от скъпата масичка за сервиране от орехово дърво, ала с едва забележимо поклащане на главата го предупреди да не сипва на младото момиче повече от една глътка.

Леля Мариета беше безмилостно заточена в другия край на масата и тъкмо обясняваше многословно на един посърнал баронет как спечелила последната си победа на карти. Тъй като не беше редно да си пререже вените с ножа, за да й избяга, нещастният мъж прибягна до обичайното средство — бавно, но сигурно да се напие до безсъзнание. Докато поднесат десерта, ще падне под масата, помисли си Каролайн и се усмихна злобничко. Леля Мариета сигурно няма да го забележи. А дори и да го забележи, просто ще се обърне към тъпо усмихващата се маркиза от другата й страна, без дори да си поеме въздух.

Каролайн се запита дали леля им нарочно беше сложена чак в другия край на дългата маса. Може би Кейн не проявяваше търпимост към непрестанните й дрънканици — също като нея. Ала след глупостите, които му беше наговорила в салона, сигурно я смяташе за двойно по-глупава и ограничена от леля Мариета.

Всеки път, когато се сещаше за неволно изпуснатите думи, тя беше готова да се наведе и да удря чело в масата, докато потече кръв. Не знаеше от какво да се чувства по-неловко: дали че е обидила брат му, или че е споменала безвкусните слухове за нощните му „занимания“. Но най-лошото беше друго: би могла да си прости и двете прояви на недискретност, ако не се беше впуснала в безсрамен флирт с обожателя на сестра си.

— Мис?

Благодарна за промяната, Каролайн обърна глава. До нея стоеше лакей и й предлагаше от сребърна табла парче полуопечен ростбиф, плуващо в червен сос. И без това раздразненият й стомах се преобърна, тя преглътна мъчително и промърмори:

— Не, благодаря.

— О, аз обаче ще си взема. — Без да чака лакеят да се приближи, Джулиън посегна през масата и набоде на вилицата си най-голямото парче. Отхапа една хапка и задъвка с наслада. Изведнъж обаче спря, подуши месото и отвратено изкриви аристократичния си нос.

— Ейдриън, предупреди, ако обичаш, уважаемия Гастон, че не бива да слага толкова чесън в печеното. Днес наистина е прекалил.

Каролайн беше единствената, която забеляза как Порция натопи ъгълчето на салфетката си в кристалната купичка за вода и започна усилено да трие шията си.

Или поне вярваше, че е единствената, докато не погледна към домакина си и не установи, че той я наблюдава с неприкрито веселие — не Порция, а нея.

— Трябва да извините готвача ми — проговори отмерено той. — Французин е, а както може би знаете, французите много обичат чесън.

Каролайн реши да го накаже за нахалството.

— Какво ще кажете за себе си, милорд? И вие ли обичате чесън?

— О, да. Намирам, че създава приятна изненада, дори при най-простите ястия.

Каролайн го изгледа високомерно.

— О! За разлика от вас обаче други хора не обичат особено изненадите. Някои дори гледат на тях като на досада и мъчение… или поне на неща, които трябва да се избягват.

Кейн се облегна на стола си и замисленият блясък в очите му стана по-силен.

— Според мен това зависи от вида на изненадата. Вие какво ще кажете?

— Да, мисля, че сте прав — отговори тя и срещна открито погледа му. — И от това, дали изненадата почива върху просто недоразумение или върху съзнателна измама.

Мъжът отпи още глътка червено вино.

— Трябва да призная, мис Кабът, че вие сте за мен нещо като изненада. Откакто Вивиан ми довери, че сте отгледали нея и Порция практически сама, аз очаквах човек, който изглежда много по…

— Възрастен? — предложи коварно тя.

— Опитен — поправи я тактично той.

— Тогава съжалявам, че ви разочаровах, милорд. Ако знаех, че се надявате да видите в дома си крехка стара дама, нямаше да си направя труда да извадя старите си дървени зъби.

— Каролайн беше едва на шестнадесет, когато мама и татко загинаха — обясни Вивиан и погледна с обич сестра си. — Оттогава тя ни е и майка, и баща. Ако не беше тя, братовчедът Сесил щеше да ни бутне в някое сиропиталище.

Каролайн усети как се изчерви. Кейн наклони глава, за да я огледа по-внимателно.

— Убеден съм, че никак не ви е било лесно да се грижите за две малки момичета, след като вие сте била още наполовина дете.

Джулиън вдигна вилицата си.

— Аз пък си мисля, че е дяволски скучно да прекараш целия си живот в дълбоката провинция с две хлапачки, които трябва да възпитаваш. Това не е обида, малката — допълни бързо той и се облегна назад, за да намигне на Порция зад гърба на Вивиан.

Момичето се задави с хапката си и се изчерви до корените на косата.

Каролайн си припомни безкрайните дни, които беше прекарала над сметководните книги, пръстите, сковани от студ и умора; безсънни нощи, през които се измъчваше от мисълта, че сестрите й ще отидат в някое работническо общежитие или ще работят като гувернантки в семейство с похотлив господар и жестока господарка. Мисли, които все още можеха да станат действителност, ако не им намереше подходящи съпрузи. Ала сега не биваше да забравя къде се намира. Затова каза само:

— В противовес на това, което смята обществото, спокойният селски живот, посветен изцяло на радостите на семейството и дома, предлага много предимства.

Очакваше домакинът да й отговори с язвителна забележка, затова остана много изненадана, като го чу да казва с мек, почти меланхоличен глас:

— Да, мога да си представя.

— Искам да ви попитам нещо, мис Кабът — намеси се отново Джулиън и съсредоточи цялото си очарование върху нея. — Вярно ли е, че на село си лягате с кокошките и ставате пак с тях? Нали така се казва?

— Ако бяхме в Еджъли, отдавна щях да съм в леглото — призна с усмивка тя.

— Колко интересно — промърмори Кейн.

Каролайн установи, че не е в състояние да го погледне в очите. Как беше възможно простото споменаване на леглото в присъствието на този мъж да я накара да се изчерви като младо момиче?

Джулиън потрепери театрално.

— Боя се, че няма да издържа там повече от две седмици.

Кейн избухна в тих смях.

— Не повече от една нощ, бих казал. Трябва да простите на малкия ми брат, мис Кабът — отбеляза той и дрезгавият глас й вдъхна чувството, че двамата са сами в огромното помещение. — Бедният Джулиън не е особено въодушевен от завръщането ни в имението следващата седмица. Ако не му бях обещал голям бал по случай пристигането ни, съмнявам се, че щях да успея да го отдалеча от предпочитания му игрален салон. Боя се, че радостите на селския живот не означават нищо за него. Той предпочита задушаващите облаци дим от пури или въглищния прах пред чистия селски въздух. Освен това отбягва слънцето, защото го е страх да не развали модната бледност на лицето му.

Джулиън се облегна назад и се ухили.

— И ти знаеш като мен, скъпи братко, че преди полунощ не се случва нищо интересно.

Сякаш за да подкрепят думите му, в салона изведнъж се чуха викове и шумове като от борба.

Макар че виконтът дори не трепна, изведнъж въздухът около него замириса на опасност. Неизречената заплаха беше достатъчно силна, за да накара Каролайн да настръхне.

Вратите на салона се отвориха с трясък и на прага застана едър мъж. Млад лакей се беше вкопчил в ръката му и напразно се опитваше да го издърпа назад. Напудрената му перука се бе килнала настрана и разкриваше медночервена коса. Измачканата ливрея показваше, че е положил смели, но напразни усилия да спре натрапника.

Уплашените гости замръзнаха по местата си, както бяха вдигнали вилици или чаши, и зяпнаха непознатия с отворени уста.

Лакеят приглади ливреята си и удостои влезлия с мрачен поглед.

— Съжалявам, милорд — изрече задъхано той. — Опитах се да обясня на този господин, че не приемате посетители, но той реагира… доста бурно.

Въпреки небрежната поза и хладния поглед на Кейн Каролайн усети, че появата на непознатия го е изненадала, и то не особено приятно.

— Добър вечер, констабъл — поздрави той и се изправи в стола си само колкото да изобрази подигравателен поклон. — Ако се бяхме сетили, че тази вечер ще ни почетете с присъствието си, щяхме да изчакаме с вечерята. Поздравителното ви послание вероятно се е изгубило някъде в пощата.

— О, стига, Тревелиън — отвърна мъжът и приглади ръкава си с преувеличена грижливост — на мястото, за което лакеят се опитваше да го задържи. — Харесва ми да си представям, че добри стари познати като нас не се интересуват от обществените условности. Когато бяхме заедно в Оксфорд, не им обръщахме внимание, нали?

С дългото, тромаво тяло, лошо скроения и доста измачкан жакет и разбърканата светлокафява коса непознатият изобщо не беше на мястото си сред официално облечените гости. Няма да изглежда на място дори вечерта да е съвсем обикновена, помисли си Каролайн. Интересно защо имаше чувството, че е разрошен от вятъра, след като навън беше абсолютно тихо. Лицето му може би не беше очарователно, но изглеждаше характерно. Устните му бяха тесни, носът — орлов, но в карамелено-кафявите очи светеха хумор и интелигентност. Той обходи с поглед гостите по дългата маса и бързо намери, когото търсеше.

— Мис Вивиан — промълви той и гласът му моментално омекна. Кимна на сестрата на Каролайн и в очите му светна копнеж.

— Констабъл Ларкин — отвърна тихо тя и разбърка с лъжицата кремсупата от омар, която почти не беше докоснала, без да го удостои с поглед.

Порция погледна смаяно сестра си и Каролайн й отговори по същия начин. Никоя от тях не беше виждала винаги любезната им сестра да се отнася така грубо със свой познат.

Домакинът очевидно бе забелязал тази размяна на погледи, защото в погледа му прозвуча лек смях, а жестът, с който представи дамите вляво и вдясно от себе си, беше преувеличено театрален.

— Мисля, че все още не сте имали удоволствието да се запознаете със сестрите на мис Вивиан — мис Кабът и мис Порция. Останалите ми гости са ви познати. Сигурен съм, че вече сте им досаждали с въпросите си.

Гостите на виконта все така зяпаха натрапника — някои любопитно, други враждебно. Красивите устни на Джулиън Кейн се нацупиха презрително. По изключение дори леля Мариета мълчеше.

Без да се впечатлява от враждебното посрещане, Ларкин се отпусна на едно празно място в средата на масата и хвърли подканващ поглед към лакея.

Младият мъж се намръщи и направи крачка напред, но виконтът въздъхна шумно и поклати глава.

— Хайде, Тимоти, предложи на констабъла нещо от нашата вечеря. Ако не му дадем нищо за ядене, сигурно никога няма да се отървем от него. Единственото, което обича повече от неочакваната поява на чужд прием, е да яде.

Под мрачния поглед на лакея Ларкин показа, че Кейн е бил съвсем прав в твърдението си. Сервира си големи порции печени пъдпъдъци и зеленчуков пудинг и започна да яде с видима охота. Каролайн неволно си помисли, че ще му е необходима повече от една такава вечеря, за да се поналеят мършавите му бузи и тесните рамене да се разширят. Съвсем естествено беше да се запита какво е накарало младия мъж, завършил Оксфорд, да избере кариера при пазителите на реда, вместо да се заеме с по-доходоносни занятия като църквата или армията.

Ларкин се справи бързо с пъдпъдъците, изпи чаша вино и въздъхна доволно.

— Каквито и пороци да имаш, Тревелиън, трябва да призная, че кухнята ти е отлична — може би най-добрата в цял Лондон. Предполагам, че това не би трябвало да ме учудва, защото за теб се говори, че си човек с многобройни и разнообразни… желания.

При тази дума по гърба на Каролайн пробяга студена тръпка.

— Това ли е причината да дойдете в дома ми посред нощ? — осведоми се любезно Кейн. — За да ме обиждате и да обсипете готвача ми с похвали?

Констабълът се облегна назад и изтри уста със салфетката.

— Тази нощ съм тук, защото си мислех, че ще ти е интересно да научиш една новина. В Чаринг Крос имаме още един странен случай на изчезване.

Ейдриън Кейн дори не трепна. Ако изобщо беше възможно, погледът му стана още по-сънлив и незаинтересован.

— Защо смяташ, че тази новина ме интересува? Като се има предвид колко беден е кварталът, там сигурно всеки ден изчезват длъжници, които се опитват да избягат от кредиторите си. Всеки ден и всяка нощ…

Ларкин вдигна чашата си и лакеят я напълни неохотно.

— Може и да си прав, но както вероятно знаеш, откакто с брат ти се върнахте от далечното си пътешествие, вече има половин дузина случаи на мистериозно изчезване. — Той хвърли многозначителен поглед към домакина и добави: — В повечето от случаите няма свидетели. Много подходящо, нали? Дойдох да ти кажа, че вчера в ранните утринни часове при нас се яви млада жена и ни разказа необикновена история.

— Сигурно породена от истерия и евтин джин — отбеляза Джулиън и сложи ръка на облегалката на стола, на който седеше Вивиан.

Ларкин вдигна рамене.

— Може би. Ще излъжа, ако кажа, че момичето е извън всяко съмнение в морално отношение. Но мога да ви уверя, че както историята, така и страхът й бяха много убедителни.

— Продължавайте — окуражи го Кейн и потисна една прозявка. — Моите гости се надяваха, че след вечеря Джулиън ще ни ощастливи отново с рецитаторското си изкуство, но аз съм сигурен, че вашият разказ ще се окаже също така забавен, ако не повече.

Полицаят пренебрегна удара отстрани.

— Момичето каза, че малко след полунощ излязло на разходка с един джентълмен по улиците на Чаринг Крос и тогава станало нещастието.

— Да предполагам ли, че джентълменът е бил неин стар познат? — попита меко Кейн.

— За да съм точен — призна Ларкин, — тя се запознала с него същата вечер пред един от игралните салони на пасажа Пикпокет. Двамата спрели под един уличен фенер, за да… — той млъкна за миг и погледна скришом към Вивиан — …за да си поприказват, когато ги нападнал непознат мъж в дълга черна наметка.

— Нападнал ги? — повтори Джулиън. — Как така? С какво е заплашил момичето — с нож или с тояга? А може би с пистолет?

— Момичето не е видяло оръжие. Твърди, че нападателят бил дяволски силен. Буквално изтръгнал джентълмена от нея и го притиснал към уличния стълб. После само с една ръка на гърлото му го вдигнал във въздуха.

За да не се взира в широките рамене на Кейн, Каролайн зачовърка яденето в чинията си.

— Момичето толкова се уплашило, че паднало на колене и скрило лице в ръцете си. Когато най-сетне се осмелило да вдигне глава, придружителят го нямало.

— Изчезнал? — попита с пронизителния си глас леля Мариета и притисна месеста ръка към сърцето си.

Ларкин кимна.

— Изчезнал. Сякаш се разтворил във въздуха.

— Простете, констабъл Ларкин, но ако нямате труп, за да докажете, че се е случило нещо ужасно, откъде знаете, че онзи мъж просто не си е отишъл?

Каролайн нямаше представа какво я бе накарало да се обади. Знаеше само, че всички гости са затаили дъх и са я зяпнали.

Включително и домакинът.

Полицаят се покашля и я измери с внимателен поглед, сякаш я виждаше за първи път.

— Въпросът ви е оправдан, мис Кабът, но този случай идва след цяла редица подобни изчезвания, станали в същия район, и ние нямаме друг избор, освен да се отнесем към него със същото подозрение. Особено след онова, което е направил нападателят.

— И какво е то? — попита колебливо Каролайн, надявайки се, че не е много късно да се пресегне през масата и да затисне ушите на Порция, за да не чува.

Гостите проточиха вратове и наостриха уши. Всеки искаше да чуе отговора на полицая. Даже устните на Вивиан затрепериха и тя хвърли скрит поглед към Ларкин. Той сведе глава и дългото му лице изрази искрена загриженост.

— Младата жена твърди, че нападателят отишъл при нея и й помогнал да се изправи. Лицето му било в сянка, но тя го описа като човек с поведение и маниери на джентълмен. Сложил в ръката й един златен суверен и й казал да се прибере вкъщи при майка си, защото нощем в квартала бродели много по-страшни чудовища от него. После се обърнал и изчезнал в мрака с развяваща се наметка.

Кейн се изправи и ясно показа че и търпението, и гостоприемството му са на изчерпване.

— Благодаря, констабъл. Беше много любезно от ваша страна да наминете и да ни разкажете забавната си история. Мога да ви уверя, че ще вземем присърце предупреждението ви и ще се постараем да избягваме Чаринг Крос след залез слънце.

Ларкин се надигна също и го погледна втренчено през масата.

— Наистина ви съветвам да го направите. — Когато на вратата се появиха двама силни лакеи, той се усмихна сухо. — Благодаря ви за любезно предложената свита, но предпочитам сам да намеря пътя навън. — Отиде до вратата и спря на прага, сякаш бе забравил нещо маловажно, например ръкавица или салфетка. — За малко да забравя. Дойдох също да ви кажа, че наскоро случайно срещнах още един приятел от годините в Оксфорд. Засякохме се случайно в Ковънт Гардън. Говоря за Виктор Дювалие.

Джулиън пребледня като смъртник, но Кейн остана абсолютно спокоен.

— Доколкото разбрах, наскоро се е завърнал от дълго пътуване в Карпатите. Помоли ме да ти предам поздрави и да ти кажа, че се надява пътищата ви отново да се пресекат.

— И аз се надявам — промърмори Кейн и нещо в загадъчния израз на лицето му отново предизвика студени тръпки по гърба на Каролайн.

Преди да излезе, Ларкин направи лек поклон в посока към Вивиан.

— Мис Вивиан…

— Мистър Ларкин — отвърна сухо тя и продължи да бърка вече пресечената крем-супа, сякаш цялото бъдеще на Англия зависеше от нея.

Заобиколен от двама лакеи, констабълът излезе. В салона се възцари неловка тишина.

— Вместо да се лишаваме от удоволствието да правим компания на дамите, за да се насладим на чаша порто, по-добре всички заедно да отидем в салона за десерта — предложи Кейн и се наведе към Порция. — Ако изобразите на лицето си най-хубавата си усмивка, мила моя, със сигурност ще убедите Джулиън да ни рецитира още нещо от Байрон.

Порция веднага стана и приглади полата си. Останалите гости също наставаха и се запътиха бавно към салона, като разговаряха полугласно.

— Ще позволите ли да ви кажа две думи, мис Кабът? — попита Кейн, когато Каролайн стана от стола си.

— Разбира се, милорд. — Тя се обърна и леко се уплаши от големината му. Самата тя не беше дребна, затова не беше свикнала да гледа толкова нагоре, за да погледне мъжа в лицето. Винаги й беше доставяло злобно удоволствие да гледа братовчеда Сесил отвисоко.

Не разбра как точно е станало, но изведнъж двамата бяха сами в салона. Даже слугите се скриха някъде. В ясните очи на виконта не остана нито капчица веселост.

— Исках само да ви кажа, че съм напълно в състояние да се справя сам с Ларкин и обидните му подозрения. Нямам нужда от вашата защита.

Ядосана от укора, Каролайн упорито вирна брадичка.

— Никого не съм защитавала. Просто зададох въпрос. Всеки, който притежава поне искрица здрав разум, би го задал, не мислите ли?

Мъжът се наведе леко към нея и дрезгавият му баритон отново прозвуча като гальовно ръмжене:

— Ако притежавате искрица здрав разум, мис Кабът, по-добре не се намесвайте в моите дела.

Тя отвори уста, но преди да измисли подходящ отговор на безсрамието му, той направи кратък поклон, завъртя се на токовете си и излезе от стаята.

Каролайн затвори уста. Констабъл Ларкин бе изразил предупреждението си доста учтиво, докато прямите думи на Ейдриън Кейн не оставяха място за съмнение.

Трябваше да се смята за предупредена.

(обратно)

4

Луната беше вече съвсем ниско на небето, когато сестрите Кабът най-сетне се сбогуваха и напуснаха градската къща на виконта. Фина мъгла висеше над тревата и в короните на дърветата и отнемаше от угасващата нощ всички остри ъгли и ръбове. Даже стъпките на винаги забързаната Порция отекваха по-бавно. Каролайн очакваше малката сестра да заспи на рамото й още преди каретата да потегли. Самата тя едва потисна една прозявка, когато леля Мариета се опря тежко на ръката на лакея и се качи в овехтялата си карета.

— Мис Кабът? — И трите сестри се обърнаха рязко, когато от ниския каменен зид до тротоара се отдели мъжка фигура. Кафявите очи бяха устремени към Каролайн. — Моля да ме извините, ако съм ви уплашил, но се питам дали ще намерите минутка за мен?

Констабъл Ларкин застана пред каретата с шапка в ръка. Очевидно беше седял на стената в продължение на три часа и беше чакал да излязат. Ако се съдеше по сенките под очите, това не беше първата му безсънна нощ и сигурно нямаше да е последната.

За изненада на Каролайн думата взе Вивиан.

— Аз на твое място не бих говорила с него, Каролайн. Не е прилично мъж да заговори млада дама на улицата.

— Той е полицай, мила, не сериен убиец — отговори меко Каролайн. — Защо вие двете просто не ме почакате с леля Мариета в каретата? Няма да трае дълго.

Вивиан се забави, колкото да хвърли гневен поглед към мистър Ларкин, после изкриви неодобрително меките си розови устенца и се качи в каретата.

Каролайн се отдалечи на няколко крачки, за да не чуват разговора й с мистър Ларкин. Отдавна знаеше, че Порция е в състояние да подслушва интересни разговори, които изобщо не са предназначени за ушите й, от сто стъпки разстояние.

— Ще ви бъда благодарна, ако не ме забавите, констабъл. Трябва незабавно да отведа сестрите си в дома на леля ни. Те не са свикнали да остават навън до ранни зори.

Макар да се стараеше много, Ларкин не можа да скрие копнежа в очите си, когато бегло погледна към каретата.

— Виждам, че се отнасяте много сериозно към отговорността си за доброто на момичетата, мис Каролайн. Тъкмо поради тази причина реших да говоря с вас. Правя го, за да ви помоля да внимавате много за мис Вивиан. — Той въртеше шапката в ръцете си и избягваше погледа на Каролайн. Силните пръсти се плъзгаха несъзнателно по ръба. — Макар че познавам сестра ви едва отскоро, тя заслужи най-дълбокото ми уважение и никога няма да си простя, ако й се случи зло.

— Мога да кажа същото и за себе си, констабъл. Точно поради тази причина ви моля да престанете със загадъчните намеци и просто да ми кажете: имате ли доказателства, че лорд Тревелиън представлява заплаха за моята сестра или за някоя друга жена? Истински, убедителни доказателства, не предположения.

Мъжът рязко вдигна глава. Очевидно не беше очаквал тя да заговори направо и това го извади от равновесие.

— Може би трябва да попитате него какво се случи с младата жена, която ухажваше. Впрочем, тази жена учудващо прилича на сестра ви.

„Когато видя Вивиан за първи път, той побледня, сякаш бе видял призрак.“

Като чу в главата си кресливия глас на леля Мариета, Каролайн усети как по гърба й пробяга студена тръпка.

— Предпочитам да попитам вас.

— За съжаление аз не знам отговора. Елоиза Маркъм изчезна безследно преди повече от пет години. Загадката около изчезването й никога не бе разгадана. В крайна сметка семейството й реши, че не е била благосклонна към ухажването на Кейн и е избягала с някой беден безделник в Гретна Грийн.

Беше трудно да си представи, че някоя жена няма да отговори с радост на ухажването на Кейн.

— Но вие не вярвате в това, така ли?

Мълчанието на констабъла беше достатъчен отговор. Каролайн въздъхна.

— Имате ли някакво доказателство, че лорд Тревелиън може да бъде държан отговорен за изчезването на младата дама? Или за някое от другите изчезвания, за които споменахте?

Ларкин не се помръдваше. Погледът му беше устремен право в лицето й.

— Вместо да ме разпитвате, мис Кабът, по-добре се запитайте защо се чувствате задължена да го защитавате?

Каролайн вирна брадичка. За втори път през последните няколко часа я обвиняваха в това.

— Аз не го защитавам. Просто отказвам да унищожа надеждите на сестра си за светло и безгрижно бъдеще, след като вие нямате никакви доказателства в подкрепа на подозренията си.

— Как да събера доказателства срещу фантом? — Ларкин улови тревожния поглед на Каролайн към каретата и понижи глас. — Как да преследвам мъж, който се движи като сянка в нощта?

Каролайн избухна в смях, опитвайки се да си внуши, че само умората й е виновна за този почти истеричен изблик.

— Какво искате да кажете, констабъл? Нима вие — човек, очевидно решил да посвети живота и делата си на всевластната логика и търсенето на истината — също вярвате, че виконтът е вампир?

Ларкин вдигна поглед към един от тъмните прозорци на третия етаж на къщата и лицето му помрачня още повече.

— Не знам точно какъв е. Знам само, че където и да отиде, смъртта го следва по петите.

При нормални обстоятелства думите му щяха да предизвикат смях. Но тя се намираше в непознат град, ранните утринни часове бяха студени и неприятни, стоеше пред къщата на мъж, който бе завладял сетивата й… Каролайн потръпна и се уви в наметката си.

— Изказването ви подхожда по-скоро на фантастичното перо на Байрон, мистър Ларкин.

— Може би Байрон просто иска да покаже, че не всяка загадка се решава единствено с помощта на логиката. Ако наистина сте загрижена за доброто на сестра си, настойчиво ви съветвам да направите същото.

Той нахлупи шапката си и се обърна да си върви.

— Не мога другояче, освен да се запитам дали зад вашите подозрения не се крие личен мотив, мистър Ларкин. Споменахте, че сте били в университета заедно с виконт Тревелиън. Може би това е просто вашият начин да си отмъстите на един стар неприятел.

— Неприятел? — повтори полицаят и рязко се обърна към нея. Устните му се накъдриха в меланхолична усмивка, в очите се появи тъга. — Точно обратното, мис Кабът. Аз обичах Ейдриън като брат. Той беше най-добрият ми приятел.

Той вдигна ръка към шапката си и се отдалечи. Каролайн остана сама в мъглата.

— По дяволите този Ларкин! — изруга Ейдриън и проследи как констабълът се отдалечи, сякаш не го измъчваха никакви грижи.

Каролайн Кабът стоеше в средата На улицата и изглеждаше като изоставено малко момиче. Мъглата се виеше около нея и жадно лижеше полите на палтото й. Докато Ейдриън я наблюдаваше от сянката на покрива, тя се обърна и устреми загрижен поглед към къщата му. Сивите й очи бяха толкова ясни, толкова остри, че той едва не се скри зад един тухлен комин, преди да осъзнае, че мракът го поглъщаше — както винаги.

Каролайн се извърна и се качи в чакащата карета. Раменете й бяха приведени от изтощение. Докато каретата се отдалечаваше, Ейдриън отиде до ръба на покрива и я проследи, докато зави зад следващия ъгъл.

Стана точно както се беше опасявал. Ларкин я бе издебнал като коварен паяк, надявайки се тя да се заплете в мрежата му. Като се изказа в негова защита, тя се опетни със същото грозно петно на подозренията, развалящи всичко, до което се докосваше. Още преди много време беше свикнал с нервния шепот и страничните погледи, които го придружаваха навсякъде. Не искаше и тя да ги преживее.

— Ето къде си бил! — извика Джулиън и изскочи от един тавански прозорец като тромав дявол. Ейдриън го видя да се олюлява, видя и полупразната графа в ръцете му, пълна с най-доброто му уиски. — Мислех, че си излязъл.

— За какво? — Ейдриън погледна към хоризонта. През последните няколко години беше станал истински експерт в различаването на нюансите от черно към сиво. — Слънцето ще изгрее след по-малко от два часа.

Джулиън се приближи до него и седна на перваза на един комин. В движенията му липсваше грацията, която само преди няколко часа беше омагьосала гостите на Ейдриън.

— И нито миг по-рано, що се отнася до мен — промърмори той и се прозя. — Не знам какво ме изтощи повече — да изричам безкрай помпозни стихове, или да търпя момичето да ме зяпа, сякаш държа в ръце луната.

Суха усмивка заигра на устните на Ейдриън.

— А ти не я ли държиш?

— Не — отвърна Джулиън и вдигна гарафата в подигравателен тост към небето. — Само звездите.

Над главите им постепенно угасваха последните звезди. Изчезващите сенки подчертаваха бледността на Джулиън и тъмните петна под очите му. Ръката, която държеше гарафата, трепереше все по-силно.

Сърцето на Ейдриън се сви от болка. Отдавна познаваше тези признаци.

— Смяташ ли това за умно?

— Във всеки случай е за предпочитане пред алтернативата — отвърна сухо Джулиън и отпи още една глътка. — За една нощ мога да погълна само определено количество полусуров ростбиф. Освен това имам същото право като теб да празнувам. Не чу ли какво каза Ларкин? След като търсихме Дювалие по цялата земя, най-сетне го намерихме. Ще влезе право в нашия грижливо заложен капан.

Ейдриън изпухта невярващо.

— Или сам ще ни заложи капан.

Джулиън се опря на лакти и кръстоса дългите си крака.

— Мислиш ли, че вече я е видял? Или само слуховете за новото ти щастие са го привлекли в Лондон?

— Сигурен съм, че самата представа да намеря щастие в прегръдките на някоя жена го подлудява от гняв. Опитах се да уредя нещата така, че до бала да не може да хвърли повече от бегъл поглед към нея. Това е причината, поради която посещавахме тъмни театри и частни вечерни забави. Искам да го раздразня, а после да го хвана здраво в мрежата, за да не може да ни се изплъзне.

— Какво те кара да вярваш, че ще глътне стръвта и ще ни последва в Уайтшайър?

— Защото половин Лондон ще ни последва в Уайтшайър. Ти знаеш не по-зле от мен, че балът с маски на тайнствения виконт Тревелиън е най-желаната покана на сезона. А Дювалие никога не е можел да устои на перспективата да има голяма публика.

Джулиън се наведе да изтрие някакво петно от ботуша си и избра следващите си думи с голяма грижливост.

— Имам пълно доверие в способността ти да опазиш Вивиан от ноктите на Дювалие, но не те ли е малко страх, че ще разбиеш сърцето на момичето?

Ейдриън се усмихна разкаяно.

— Това би могло да се случи, ако тя ми го беше дарила. — Джулиън смръщи неразбиращо чело, ала преди да е успял да зададе някакъв въпрос, брат му продължи: — След като заговорихме за Вивиан, ще ти кажа, че голямата й сестра не е очарована от теб като малката Порция.

Джулиън направи гримаса.

— Непревзимаема крепост. И на всичкото отгоре хаплива.

— Не си прав — възрази Ейдриън и се постара лицето му да остане безизразно. — Аз съм на мнение, че най-голямата мис Кабът е възхитителна.

Вивиан беше говорила за голямата си сестра с толкова обич и уважение, че Ейдриън беше очаквал да види съсухрена стара дева, а не стройна красавица със сиви очи, облечена като самата Афродита. Ако Вивиан беше като слънчевата светлина, Каролайн беше луната — сребърно руса, хладна, неразгадаема. Ако бе посмял да я докосне, сигурно щеше да се изплъзне между пръстите му като лунна светлина.

Джулиън изпи уискито и избърса уста с опакото на ръката.

— Тя не изглеждаше особено впечатлена и от теб. Ако искаш благословията й, ще преживееш разочарование.

— Отдавна съм престанал да искам нечия благословия. Всичко, което ми е нужно, е да знам, че тя няма да се намесва между мен и сестра й. За съжаление Ларкин избра много лош момент да направи някои разкрития и се боя, че тази нощ успях да събудя любопитството й.

Джулиън изправи рамене и челото му се набръчка загрижено.

— След като вече знаем, че планът ни е на път да успее, не можем да си позволим да изпуснем Дювалие за пореден път. Не мислиш ли, че тя би могла да ни създаде проблеми?

Ейдриън си спомни за първия си разговор с Каролайн, когато тя не знаеше кой е той. Бе заслепен от дяволитите искри в очите й, от едва забележимите лунички по нослето и бузите, от пълните устни и невероятните трапчинки. Скулите й бяха високи, а малкото остро носле — направо възхитително. Той не беше имал намерение да развие шеговитата си забележка в истински флирт, ала благородните му намерения излетяха през отворения френски прозорец веднага щом тя вдигна очи към него и сякаш поиска да я погълне.

Ейдриън устреми поглед към просветляващия хоризонт и си пожела да може да поздрави слънчевата светлина с радост, вместо с боязън.

— Не. Дори да се опита, ще намеря начин да го предотвратя.

(обратно)

5

— Въпреки факта, че е вампир, по моето скромно мнение лорд Тревелиън е любезен и великодушен джентълмен — отбеляза възхитено Порция. — Човек с голяма душа.

— Аз пък си мислех, че вампирът няма душа — отвърна Каролайн, която ходеше напред-назад в тесния салон на леля Мариета като в кафез.

Лелята и Вивиан бяха поканени от лейди Мерилбоунс да играят карти, а Каролайн и Порция бяха оставени да се забавляват сами. Слугите се бяха оттеглили, зарадвани, че поне за малко са се отървали от тираничните изисквания на господарката си.

Каролайн рязко промени посоката и за малко не се спъна в едно тапицирано столче. Помещенията на леля им се простираха на три етажа и заемаха половината от тясната градска къща. Салонът беше също така претрупан и разпилян като самата леля Мариета. Щом протегнеше ръка за чаша чай, Каролайн неизбежно закачаше с ръкава си гегата на някой тъпо усмихващ се порцеланов овчар или събаряше друго декоративно препятствие. Безброй дивани, тапицирани с объркващо многообразие от цветен шинц и брокат. Разхвърляните между тях масички задължително бяха покрити с бродирани покривчици.

Порция се бе сгушила в едно от тапицираните кресла, босите крака бяха пъхнати под полата на простата ленена нощница. Книгата с Байронови стихове почиваше в скута й. Тъмните къдрици бяха прибрани в дантелено боне с рюшове.

— Не мислиш ли, че Джулиън би бил много по-красив вампир от брат си? Има толкова елегантни ръце и такива изразителни очи… — Тя притисна томчето до гърдите си и на лицето й изгря замечтана усмивка. — Не е твърде стар за мен, нали? Едва двайсет и двегодишен, пет години по-млад от виконта. Ако Вивиан се омъжи за лорд Тревелиън, мислиш ли, че ще може да убеди Джулиън да ми направи предложение?

Каролайн се обърна и изгледа сестра си отвисоко.

— Как да разбирам това, момиче? Възможно ли е, след като се запозна с красивия и желан брат на вампира, да си готова да пренебрегнеш този факт?

Порция примигна и отговори хитро:

— Тъкмо ти постоянно ме подтикваш да бъда по-практична, сестричке.

Когато момичето отново заби носле в книгата, Каролайн поклати глава и пак започна да се разхожда напред и назад. Май нямаше никакво право да се кара на Порция за глупавите й подозрения, след като самата тя постепенно се убеждаваше, че Ейдриън Кейн я е омагьосал. От мига, когато й предложи кърпичката си, тя не мислеше за нищо и за никой друг. Естествено, нямаше да признае пред Порция, че след завръщането им от дома на виконта бе скрила издайническото парче лен под възглавницата си. А сутринта го извади веднага след събуждането си, за да се увери, че тънката материя е запазила слабия аромат на сандалово дърво и лавър.

Макар че през по-голямата част от вечерта Кейн се бе държал като съвършен джентълмен, в съзнанието й постоянно изникваше споменът за мига, когато учтивата маска падна и разкри, че в крайна сметка той е много по-опасен, отколкото подозира Порция. Ако можеше да вярва на констабъл Ларкин, виконтът беше достатъчно опасен, за да скрие от лицето на земята една млада жена, която смайващо е приличала на сестра й.

Каролайн се опита да диша дълбоко и равномерно, ала задушаващата сладост на лавандуловия парфюм на леля й беше запълнил всички ъгълчета на и без това препълнената градска къща.

Ами ако тази Елоиза Маркъм наистина е приличала на Вивиан? Толкова ли ужасно беше да си представи, че мъжът може да се почувства привлечен от жена, която му напомня за изгубената любов? Особено ако я е загубил заради друг мъж…

Каролайн беше прекарала цялата вечер в наблюдение, за да открие признаци на голяма страст между Вивиан и виконта. Дълги, пламенни погледи, скрито докосване на ръцете, когато са убедени, че никой не ги вижда, опити да се скрият в някое ъгълче зад високо и разперено стайно растение за бърза целувка… Не видя нищо подобно. Двамата се държаха като образец на приличие. Кейн се смееше на остроумните забележки на сестра й, похвали със силни думи не дотам доброто й свирене на арфа, няколко пъти посегна да я потупа по ръката, когато казваше нещо особено умно, но навреме се отдръпна. Отнасяше се към Вивиан със същата дружелюбна привързаност, с каквато би се отнасял към любимата си братовчедка.

Или към домашното си кученце.

Каролайн разтърка челото си. Ами ако чувствата на Вивиан бяха по-дълбоки от тези на Кейн? За разлика от Порция, Вивиан не беше човек, който излага чувствата си на показ. Каролайн не можеше да понесе мисълта, че някой ще разбие мекото, нежно сърчице на сестра й, макар че единствените й опорни точки бяха глупави слухове и недоказани обвинения. Много добре знаеше, че не само сърцето на Вивиан е в опасност. Не и когато братовчедът Сесил заплашваше да ги изхвърли на улицата, ако тя не обещае за в бъдеще да се държи „по-мило“ с него.

Каролайн с мъка потисна треперенето си. Още не беше готова да осъди Кейн без доказателства. Не и след като със сигурност знаеше, че братовчедът Сесил е чудовище.

Ала не можеше другояче, освен да се запита какъв е този страшен грях, който е превърнал най-добрия приятел на Кейн в негов заклет враг. И кой всъщност е тайнственият Виктор Дювалие? Констабълът очевидно беше използвал името като целенасочен удар. Вкамененото лице на Кейн само потвърди виновността му. Особено пък когато брат му пребледня като смъртник след споменаването на името.

Каролайн отиде до прозореца. Само след няколко дни двете с Порция щяха да се върнат в студената малка вила в Еджъли. Да се завърнат с убедеността, че са оставили сестра си в ноктите на един злодей?

Докато се взираше в нощните сенки и размишляваше какви тъмни тайни биха могли да крият, тя си припомняше предупреждението на Ларкин: Не знам точно какъв е. Знам само, че където и да отиде, смъртта го следва по петите.

— Смъртта няма да е единствената, която ще го следва тази нощ — промърмори тя. Щом констабъл Ларкин не можеше да й достави доказателството, което й беше необходимо, за да осъди или да оневини Кейн, щеше да си го достави самата тя. Трябваше веднага да проведе свое разследване.

— Каза ли нещо? — осведоми се Порция и вдигна глава от книгата.

— Да, казах — потвърди Каролайн и обърна гръб на прозореца. — Иди да се облечеш и си вземи наметката. Излизаме.

Порция моментално усети, че сестра й е намислила нещо прекрасно, истинско приключение. Захвърли книгата и скочи с искрящи очи.

— Къде отиваме?

Погледът на Каролайн падна върху двете прашни полумаски от картон, сложени на перваза на камината, и на устните й заигра мрачна усмивка.

— На лов за вампири.

Когато двете с Порция слязоха от наемния файтон, Каролайн трябваше да признае, че вечерта е идеална за лов на вампири и други нощни същества. Те обичаха такова време — ветровито и необичайно топло за сезона. Вятърът, който свиреше в короните на дърветата и разтреперваше напъпилите листа, обещаваше скорошен дъжд. Плахият полумесец надничаше между накъсаните облаци, гонени от вятъра. Е, тук поне няма върколаци, помисли си Каролайн.

Бе изхарчила последните си пари, за да наеме файтон. Сега щяха да се върнат в Еджъли и да молят братовчеда Сесил за пари, за да има какво да ядат до края на месеца. Той щеше да твърди, че са изхарчили издръжката си за светски забавления в Лондон. Вместо това бяха чакали почти час в евтин файтон, вонящ на цигари и евтин парфюм, докато лорд Тревелиън излезе от дома си.

Каролайн вече беше готова да се откаже, когато каретата със семейния герб на виконта зави иззад ъгъла, където бяха оборите. Тя побутна задрямалата Порция и даде знак на файтонджията да следва виконта на дискретно разстояние. След като стигнаха до целта, двете останаха във файтона само колкото да затворят наметките си и да сложат на лицата си позлатените полумаски. Напуснаха без съжаление задушния файтон и излязоха в топлата, ветровита нощ.

— О! — пошепна невярващо Порция и се огледа възхитено.

Каролайн се изкуши да повтори възклицанието й. Очакваше Кейн да ги отведе в някоя тъмна уличка, а вместо това се озоваха в едно от приказните кралства на Порция, събудено за живот от прашец на фея и махване с магическа пръчица.

Докато се учудваше на трепкащите фенери в клоните на брястовете и се вслушваше в мелодиите, изпълнявани от виолини и мандолини, Каролайн разбра, че се намират пред портите на Воксхол Гардънс. Най-известният — и най-скандалният — увеселителен парк в Лондон.

Сърцето й спря, като забеляза Ейдриън Кейн да слиза от каретата си, застанала в редицата пред тях. За разлика от фантастичните истории на Порция, тук заедно с магията дебнеше и опасност.

Виконтът не носеше шапка и топлите медни тонове на косата му блещукаха под светлината на фенерите. Втората яка на наметката му стигаше до хълбоците и правеше раменете му още по-широки и застрашителни. Той погледна в тяхната посока и пронизващият му поглед се плъзна търсещо в навалицата. Каролайн стисна лакътя на Порция и бързо я скри зад една пищна матрона, тласкана от смешната представа, че той ей сега ще дойде при нея и ще й издърпа ухото.

Ала когато се осмели да надникне над рамото на жената, Ейдриън вече се бе обърнал и крачеше бавно към портата, размахвайки бастуна си.

— Тръгвай! Трябва да го настигнем. — Каролайн хвана Порция за ръка и забърза напред, за да не го изгуби от очи.

Въпреки предупрежденията на констабъл Ларкин, в движенията на Кейн нямаше нищо скрито. Крачеше през нощта, сякаш тя му принадлежеше, и тъй като беше по-висок от повечето стремящи се към входа, главата му стърчеше над човешката маса.

— Надявах се Джулиън да го придружи — призна Порция, задъхана от тичането.

— Доколкото знам, повечето хищници ловуват сами — отбеляза сърдито Каролайн.

Порция се закова на място и Каролайн се обърна към нея, за да и се скара. Ала като видя, че сестра й я гледа с разширени от ужас очи, гневът й се стопи.

— Мислех, че сме дошли тук да се забавляваме — пошепна Порция. — Наистина ли ми казваш, че не е било на шега, когато заяви, че отиваме на лов за вампири? Наистина ли вярваш, че виконтът може да е вампир? Честно?

— Вече не съм сигурна в какво да вярвам — призна мрачно Каролайн и я потегли за ръката, за да продължат напред. — Но тази нощ смятам да открия нещо.

Почти бяха минали през портата, когато плешив мъж в прост вълнен костюм протегна ръка от дървената будка и им препречи пътя.

— Стоп, дами.

Макар да ги нарече „дами“, скептичният блясък в очите му говореше друго. Каролайн не можеше да го обвини, че си мисли най-лошото за две млади дами, излезли без придружител в този късен час. Болезнено осъзна факта, че излага на риск доброто име на сестра си — и своето. Но нима доброто и име беше по-важно от бъдещето на Вивиан? Можеше само да се моли да не ги срещне някой от обществения кръг на леля Мариета и да ги познае въпреки маските.

Без да удостои пазача с поглед, тя се надигна на пръсти, за да не изпусне от очи Кейн.

— Много бързаме, сър. Бихте ли ни освободили пътя?

— Не и преди да получа по четири шилинга на човек.

Когато тя го погледна неразбиращо, мъжът въздъхна и извъртя очи.

— За влизане във Воксхол се заплаща вход.

— О! — Каролайн се отдръпна стреснато. Не беше предвидила този разход. Той щеше да я остави само с няколко пенита в кесията. Но ако не искаше да се върнат с празни ръце в къщата на леля Мариета, не й оставаше нищо друго. Кейн вече бе изчезнал в навалицата.

Тя извади копринената кесийка от наметката си, изброи монетите и ги пъхна в протегнатата ръка на мъжа.

Хванати за ръце, двете с Порция влязоха в парка. Нощните мечтатели бързаха към Гранд Уок. Фенери святкаха като звезди между величествените клони на брястовете от двете страни на настланата с чакъл алея. Любовни двойки вървяха подръка и поемаха жадно ухаещия на жасмин и печени кестени въздух.

Покрай тях мина дебела дама, следвана от паж в ливрея и бяло напудрена перука. Черната му кожа блестеше като абанос. Десетина деца тичаха между възрастните като весели елфи и всяко стискаше в ръка паста или нещо друго, за което бяха успели да убедят родителите си да им купят. Тъмноок мъж с цигулка под брадичката стоеше пред мраморен фонтан и свиреше нежна, меланхолична мелодия.

Докато Порция се оглеждаше възхитено, крачките й все повече се забавяха. Каролайн не обвиняваше сестричката си. Самата тя беше в голяма опасност да се поддаде на магията на парка. Слава богу, група пияни млади мъже, които на минаване се зазяпаха неприкрито в големия бюст на Порция, я върнаха рязко в действителността. Само преди няколко дни беше чула леля Мариета да разказва на най-добрата си приятелка как някакво нещастно младо момиче било отделено от майка си и отвлечено от няколко млади безделници в една от безбройните странични алеи, очевидно с лоши намерения.

— Побързай, Порция — почти извика Каролайн и притисна сестра си по-близо до себе си. — Не бива да го оставяме да се отдалечи твърде много. — Погледът й оставаше неотстъпно устремен в гърба на Кейн. Странно, но гледката на могъщите му рамене я изпълваше по-скоро с утеха, отколкото със страх.

Бяха минали само няколко крачки, когато Порция отново я принуди да спре.

— О, виж, Каролайн! Там продават сладолед!

Каролайн се обърна. Сестра й се взираше с копнеж в будката на италианския продавач, който тъкмо подаваше на елегантно облечена млада дама горе-долу на нейната възраст фунийка лимонов сладолед.

— Моля те, Порция! В момента нямаме нито време, нито пари за такива глупости. — Каролайн повлече сестра си по-нататък, ала когато претърси с очи алеята пред тях, осъзна, че е станало твърде късно. Кейн бе изчезнал.

— О, не! — изсъска тя и пусна ръката на Порция. Остави сестра си сама и бързо си запробива път сред навалицата, като пътем смъкна маската от лицето си, за да вижда по-добре. Безсмислено. Кейн се бе скрил сред масата от посетители.

Посетители или плячка? — запита се неволно тя и изведнъж й стана студено.

Студът се превърна в лед, когато чу зад гърба си добре познат смях и се обърна като ужилена. Леля Мариета и Вивиан се разхождаха по алеята и вървяха точно срещу нея. Бяха минали покрай Порция, твърде заети с разговора си, за да забележат маскираната млада жена, която стоеше като статуя в средата на пътя.

Каролайн размени ужасен поглед с Порция и отчаяно задърпа панделките на маската си. Само след няколко секунди двете щяха да застанат пред нея.

— Лельо Мариета! — извика Порция и бързо свали маската си. Двете жени моментално се обърнаха. Каролайн изпита огромно облекчение и в същото време я обзе нов страх.

— Порция? Наистина ли си ти? — попита смаяно Вивиан. Лицето на момичето помрачня.

— О, Вивиан, лельо Мариета, какво щастие да ви видя! Едва не умрях от страх. Толкова се радвам, че ви срещнах! — Тя се хвърли към леля си, обви ръце около пищната й талия, скри лице в украсения с рюшове бюст.

Зад гърба на леля си Порция сърдито замаха на Каролайн да изчезва. Без да се поколебае, сестра й се скри зад колоните на малкия античен храм в края на пътя.

— Какво, за бога, търсиш тук, дете? — осведоми се с гръмък глас леля Мариета и с недоволно изражение се освободи от устремната прегръдка на Порция. — По това време би трябвало да си отдавна в леглото.

Порция се изправи, но не и без да си обърше нослето с един от рюшовете на леля си. Подсмръкна жално и започна признанието си:

— Боя се, че се държах недопустимо, лельо. — Играта й беше много убедителна. — Ужасно се ядосах на двете ви, че ме оставихте сама вкъщи, а като си помислих, че само след няколко дни трябва отново да се върна в провинцията, побеснях. Отдавна исках да видя Воксхол, затова изчаках Каролайн да заспи, взех си няколко монети от кесията й и се измъкнах от къщата. Но щом се озовах тук, разбрах, че съм направила ужасна грешка. Едва не умрях от страх и сега искам само да се върна вкъщи! — Гласът й пресекна и премина в хълцане.

Каролайн извъртя очи. За първи път беше благодарна, че малката й сестра е толкова добра лъжкиня. Човек трябваше да има сърце от камък, за да не се разчувства от пълните със сълзи очи и треперещите устни.

— О, небеса! Глупаво момиче! Би трябвало още утре сутринта да те изпратя обратно в Еджъли. — Когато леля Мариета вдигна месестата си ръка, сякаш щеше да удари сестра й, Каролайн се напрегна цялата, готова всеки миг да изскочи от скривалището си.

— А вие двете какво правите тук? — попита в този миг Порция и обвинителният й тон до такава степен изненада леля Мариета, че тя отпусна ръка. — Защо не сте в салона на лейди Мерилбоунс и не играете карти?

— Лейди Мерилбоунс внезапно се разболя и нямахме четвърти играч — обясни леля Мариета.

— Нощта е прекрасна и леля предложи да се поразходим в градините, преди да се приберем вкъщи. — В гласа на Вивиан звучеше трудно прикриван смях. — Мога да те уверя, че това няма нищо общо с факта, че видяхме герба на лорд Тревелиън на една от чакащите отпред карети.

Леля Мариета въздъхна тежко.

— Сега вече не можем да променим нищо, нали? Тръгвай с нас, момиче. Няма да позволя на една малка непослушница да ми развали хубавата вечер. Не е моя вината, че блаженопочившата ми сестра не те е научила на маниери. Цяло щастие е, че не тя, а аз наследих добрия външен вид и ума в семейството.

Леля Мариета вирна чипото си носле, хвана под ръка Вивиан и продължи разходката си. Порция нямаше друг избор, освен да последва двете дами. За миг се обърна назад и намигна съзаклятнически на Каролайн, сякаш й даваше благословията си да изведе докрай мисията на днешната вечер.

Каролайн се подаде бавно иззад колоната. Сърцето й преливаше от благодарност. Артистичното изпълнение на малката сестра й осигури време и възможност да продължи разследването си.

Тя наложи отново маската си, стегна панделките и забърза по алеята, в която беше изчезнал Кейн, решена да го намери преди другите.

Досега Каролайн не беше осъзнавала, че човек може да се чувства безкрайно самотен сред толкова много хора. Докато обикаляше по препълнените алеи на градините, тя се взираше изпитателно в лицата и фигурите на джентълмените, които срещаше — но напразно. Два пъти беше готова да се закълне, че е видяла на метри пред себе си добре познатата наметка, но когато се доближаваше до него, откриваше чужд човек.

Нощта напредваше и тълпата намаляваше. Група кискащи се млади жени и обожателите им мина покрай нея и всички бяха маскирани. Под разпръснатата светлина на фенерите скритите зад маските очи и ухилените устни изглеждаха някак злокобно. Един от мъжете размаха пред лицето й камшика си за езда и се засмя като безумец. Каролайн рязко се отдръпна назад и стисна зъби. Вече й се искаше тя, а не Порция, да е паднала в обятията на леля Мариета и да моли през сълзи за прошка. Точно тогава забеляза между дърветата самотна мъжка фигура да върви по алеята, успоредна на нейната.

Пулсът й се ускори. Мушна се под клоните на един кедър и се промъкна към съседната алея. Озова се на напълно пуст път. Мъжът, когото бе забелязала преди минута, вече го нямаше.

Алеята беше тясна, лампите висяха на голямо разстояние една от друга. Дърветата бяха засадени нагъсто и короните им оформяха мрачен балдахин над главата й, който не допускаше избледняващата лунна светлина. Каролайн с ужас осъзна, че е попаднала на скандално известната „Алея на влюбените“, легендарното място за срещи в Лондон.

Скандалната слава на мястото бе стигнала дори до Еджъли. Хората си шепнеха, че в тази част от градините, по скрити пътеки и сенчести полянки, обикаляли дамите, които са се омъжили за пари и жадуват за любов. Тук идвали и джентълмени, прогонени от студените легла на съпругите си, за да се постоплят в нежни обятия. Идвали още развратници, между тях дори уважавани членове на Горната камара, за да задоволят апетита си за забранени и деликатни забавления — толкова деликатни, че никой не смееше дори да си шепне за тях.

В този миг от мрака пред нея се чу тих стон и Каролайн се стресна. Неволно направи крачка към шума, защото се бе уплашила, че някой може да е попаднал в беда. Оказа се, че се е излъгала. Това беше съвсем различна форма на беда, отколкото предполагаше.

Само на няколко стъпки от алеята един мъж беше притиснал една жена към гладкото стъбло на един бряст, фактът, че двамата изобщо не се съобразяваха с обстановката и бяха полусъблечени, я шокира повече, отколкото ако бяха голи. Жакетът и ризата на мъжа висяха от силните рамене, полите на жената бяха вдигнати и разкриваха копринени чорапи и млечнобели бедра. Мъжът обсипваше с нежности пищните гърди, извадени от корсажа, целуваше ги и ги мачкаше, докато другата му ръка беше скрита под полите й.

Каролайн изобщо не можеше да си представи какво караше жената да се извива и да стене задавено. Въпреки това дъхът й се ускори, обля я странна горещина. В този миг жената отвори очи и видя Каролайн над рамото на приятеля си. Подутите от целувки устни се изкривиха в самодоволна усмивка, сякаш знаеше скъпоценна тайна, която оставаше недостъпна за Каролайн.

Младата жена вдигна качулката на наметката, за да скрие пламналите си бузи, и мина с бързи стъпки покрай любовната двойка. Искаше й се да се обърне и да тръгне обратно, но не понесе представата, че ще трябва да мине още веднъж покрай мъжа и жената. Ако продължи напред, сигурно ще намери начин да излезе от този объркващ лабиринт от алеи.

В продължение на няколко минути не срещна жива душа. Неловкостта й нарастваше с всяка крачка, а ритмичното шумолене на листата зад нея все повече я плашеше.

— Това е само вятърът — каза си тя, но въпреки това ускори ход.

В храсталака отдясно се счупи клон. Каролайн се обърна рязко и вдигна ръка към лудо биещото си сърце. Макар че напрегна очи, не успя да различи дори най-леко движение. Въпреки това не можеше да се отърси от чувството, че някой — или нещо — я наблюдава от сянката. Усещаше някакво зло, което изчакваше бдителността й да отпадне. Много бързо се бе превърнала от ловец в дивеч.

Обърна се и побягна. Ала едва бе направила и три крачки, когато се удари в твърда мъжка гръд. Ако сблъсъкът не й бе отнел дъха, миризмата, която идваше от устата на мъжа, със сигурност щеше да го стори. Очевидно беше погълнал солидна порция от популярния воксхолски пунш, толкова хвален от редовните посетители на градините. Миризмата на алкохол беше толкова силна, че очите й се напълниха със сълзи.

Тя примигна, за да вижда по-ясно, и откри, че мъжът пред нея е със светла коса, тромава фигура и първи наченки на брада. Носът му беше обсипан с лунички. Ако се съдеше по високата боброва шапка и елегантната кройка на жакета, принадлежеше към висшата класа.

— Простете, сър — прошепна Каролайн, обзета от облекчение, и пое дълбоко дъх. — Очевидно съм сбъркала пътя. Ще бъдете ли така добър да ми покажете как да се върна на Гранд Уок?

— Я да видим какво имаме тук — изръмжа завадено непознатият, хвана я с едната си ръка, а с другата свали качулката й. — Червената шапчица на път към къщичката на баба си…

От дървото зад него скочи втори мъж и се приземи на краката си с котешка гъвкавост. Шапката върху тъмните къдрици беше накривена.

— Никой ли не ви е казвал, че тези гори са пълни с големи, зли вълци, които само чакат да погълнат някое малко сладко момиченце като вас?

Докато местеше уплашен поглед от единия към другия, Каролайн осъзна, че на тези двамата не им трябваха маски. Израженията им бяха достатъчно зловещи. Без да се бави, тя заби лакът в гърдите на мъжа, който я държеше, и той се принуди да я пусне.

— Не съм на път към къщичката на баба и не съм малко момиче. — Постара се гласът й да звучи спокойно, макар че ръцете й трепереха, и добави: — Виждам, че и двамата сте джентълмени. Надявах се, че сте готови да помогнете на една дама.

Тъмнокосият млад мъж пъхна палци в джобовете на жилетката си и изпухтя пренебрежително.

— Никоя млада дама не би тръгнала сама по този път, ако не си търси забавление.

— Търсех един човек — извика Каролайн в отчаян опит да обясни как се е озовала на това скандално място.

Светлокосият младеж се ухили и отново я побиха тръпки.

— Ето че срещнахте двама. Това означава двойно по-голямо удоволствие.

Когато се запътиха бавно към нея, като леко се олюляваха, Каролайн заотстъпва назад. Спомни си нещастното момиче, отделено от майка си, за което беше говорила леля Мариета, и за малко не изпадна в паника. Според леля й никой не се притекъл на помощ, макар че много хора чули виковете на момичето. Помощта дошла, когато било вече много късно.

Съзнавайки, че все пак трябва да опита, Каролайн отвори уста, за да нададе отчаян вик, когато попадна в ръцете на трети мъж. Силна ръка обхвана рамото й, върховете на пръстите докоснаха изтръпналите гърди.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, момчета — изрече дълбок, леко дрезгав глас. — Но тази нощ не само вълците са тръгнали на лов.

(обратно)

6

Каролайн усети как от облекчение й се зави свят. Чувстваше се сигурно и уютно в ухаещата на сандалово дърво и лавър прегръдка на Ейдриън Кейн. Беше заявила, че не е от типа жени, които припадат при най-малкото вълнение в мъжките обятия, но неговата непоколебима сила изведнъж направи тази представа странно привлекателна. Особено когато се сблъска пряко с властната му самоувереност. Не можеше да се отърве от впечатлението, че той принадлежи към типа мъже, които знаят много добре какво да правят с жената, попаднала случайно в обятията им.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита сърдито светлокосият младеж и ухилената му физиономия се смени с обидено смръщване на челото.

Гласът на Кейн прозвуча съвсем спокойно, почти приятелски.

— Аз съм онзи, който си хапва големи зли вълци и не оставя от тях нищо освен няколко кокалчета.

Момчето хвърли несигурен поглед към тъмнокосия си спътник. Той излезе напред и двамата опряха рамене, за да си дадат опора.

— В тази прекрасна пролетна нощ сме тръгнали да си потърсим малко забавление — обясни тъмнокосият и свали шапка. — Не искаме да се караме с вас, сър.

— Ако казвате истината, предлагам двамата с приятелчето ви да се махате оттук и да забравите, че някога сте минавали по тази алея.

— Това е несправедливо! — извика русият и се изпъчи с глупавата дързост на младостта. — Ние я намерихме първи. Тя е наша!

Преди Каролайн да отвори уста, Кейн отсече властно:

— Вече не. Сега принадлежи на мен.

Това собственическо заявление, произнесено с непоколебима убеденост, накара Каролайн да потрепери. Хватката му стана поздрава, сякаш за да й покаже, че е усетил трепването й.

— Можете да я имате след нас, ако желаете — включи се в пазарлъка тъмнокосият момък, който очевидно планираше дипломатическа кариера във външното министерство. — Ние двамата знаем как трябва да се отнасяме към хубава млада дама. — Той прокара език по устните си и измери Каролайн с дързък поглед. — Отначало може би ще моли за милост, но когато свършим с нея, ще иска още.

Тялото на Кейн се напрегна, сякаш се готвеше за скок. Ала гласът му прозвуча все така спокойно:

— Не, благодаря. Винаги съм имал предпочитание към прясно месо.

Отблъсната от съзнателната му грубост, Каролайн се скова. Опита се да се обърне, за да го погледне в лицето, но той го предотврати с безмилостна хватка.

— Това са глупости — заяви светлокосият. — Ние сме двама, а той е сам. Аз казвам да си я върнем.

Когато двамата си размениха многозначителни погледи, Кейн прошепна в ухото й:

— Извинете ме, мила моя. Няма да трае дълго. — И меко, но решително я бутна настрана.

Оказа се напълно прав. Двамата младежи се хвърлиха дружно върху него, но само след секунди вече лежаха на земята и стенеха. От обсипания с лунички нос на русия капеше кръв. Другият изплю един избит зъб, а спуканата му устна се подуваше със застрашителна бързина.

Кейн застана в средата на алеята и завъртя елегантно бастуна си. На челото му нямаше нито една капчица пот.

Направи крачка към нападателите и двамата младежи моментално запълзяха назад на задните си части като изхвърлени на сушата раци.

— Следващия път, когато ви се доще да ловувате, ви предлагам да си купите хубави кучета и да станете членове на някой клуб за лов на лисици. В противен случай скоро ще намерите собствените си кожи като трофеи на стената в кабинета ми.

Макар че го пронизваха с унищожителни погледи, младежите се надигнаха с мъка и се запрепъваха между дърветата, ругаейки тихо под нос.

Кейн се обърна към Каролайн. Макар че по лицето му не трепваше нито мускулче, намеренията му бяха ясни.

Беше свършил с момчетата. Сега идваше нейният ред.

Тя намести маската си и въпреки уверенията на здравия разум си позволи да се надява, че той не я е познал.

— Много ви благодаря, сър. Рицарската ви постъпка ме спаси.

— О, така ли?

Обезпокоена от неразгадаемото му изражение, тя заотстъпва бавно назад.

— Не знам какво щях да правя, ако не се бяхте появили в точния момент.

— Точен и за двама ни, както изглежда — отвърна сухо той, като я следваше стъпка по стъпка.

Въобразяваше ли си, или погледът му беше устремен към бледата й шия? Към пулса, който биеше неспокойно под тънката й кожа! Без да съзнава какво прави, тя сложи ръка на мястото, но веднага разбра, че това беше твърде недостатъчна защита.

„Винаги съм предпочитал прясно месо.“

Думите му отекнаха злокобно в главата й. Ами ако беше говорил за съвсем различен вид глад?

Докато се стараеше да прогони тази глупава представа, тя направи още една крачка назад и попадна точно в едно петно лунна светлина. Това изобщо не го спря. Той продължи да крачи напред в такт с ударите на далечна църковна камбана, която възвестяваше полунощ.

— Мисля, че е крайно време да се върна при компанията си — заяви задъхано Каролайн. Безпокойството й растеше с всяка крачка. — Разделиха ни и те вероятно вече се безпокоят за мен и ме търсят.

— И с право, скъпа моя…

Тя се обърна рязко, за да побегне, очаквайки силната му ръка отново да посегне и да я прегърне. Голямата топла длан ще обхване брадичката й, ще наклони главата й назад и ще разголи ранимата свивка на шията, за да може да се наведе и да…

— …мис Кабът — завърши той.

Каролайн се вцепени. После се обърна и го погледна с гняв — несправедливо, както съзнаваше, — че е разгадал глупавия й малък маскарад.

— Как ме познахте?

Мъжът остави бастуна си до близкото дърво и преодоля малкото разстояние, което ги разделяше, само с две крачки.

— По косата. Според мен нито една жена в Лондон няма коса с такъв цвят. — Протегна ръка и извади един кичур от стегнатия кок. Плъзна фината коса през пръстите си с такава предпазливост, сякаш беше най-скъпа коприна. — Прилича на втечнена лунна светлина.

Стресната от неочакваната милувка, Каролайн бавно вдигна поглед. Въпреки нежността на докосването в очите му светеше гняв.

Поведението му изпрати предателски тръпки по тялото й. Стъписана, тя се отдръпна назад и вдигна качулката, за да скрие косата си.

Той прие без коментар неизречения укор и скръсти ръце под гърдите.

— Може би ще благоволите да ми обясните защо ме преследвате и как успяхте да загубите малката си сестра? А, да, и да се озовете в това неловко положение? Мислех, че вие сте най-разумният човек в семейството.

— Разбира се, че съм! Или поне бях. Докато… — Тя млъкна и прехапа долната си устна. — Откога знаете, че ви следвам?

— От мига, когато файтонът ме последва от Баркли Скуеър. Съветвам ви никога да не опитвате кариера във военното министерство. Очевидно ви липсват необходимите способности да се движите скрито и да заличавате следите си. Накратко, вие нямате качества за шпионка, скъпа.

— А вие как успяхте да изчезнете толкова бързо? — попита тя. — Само за миг отместих поглед и вас вече ви нямаше.

Мъжът вдигна широките си рамене.

— Никога не знам кога Ларкин и хората му ме следят. Затова отдавна съм се научил, че да се скриеш в навалицата е най-добрият начин да се отърсиш от евентуални преследвачи. — Той наклони глава. — Това ли е причината да ме преследвате? Констабълът ли ви нареди да вървите след мен? Да не ви е предложил място в полицията?

Каролайн сведе глава, за да избегне пронизващия му поглед. Едно беше да стои в препълнен салон и да обясни със смях, че много хора в Лондон го смятат за вампир, и съвсем друго да стои срещу него на абсолютно пуста алея във Воксхол, докато белите му зъби святкат под лунната светлина в непосредствена близост до шията й. Как да му каже, че въпреки здравия си разум е започнала да се пита дали пък хората не са прави?

— Носят се слухове — пошепна задъхано тя.

— Такива има винаги, нали?

Каролайн преглътна мъчително и отчаяно си пожела да беше същата сръчна лъжкиня като Порция.

— Тези слухове станаха причина да се усъмня в предаността ви към сестра ми. Тази нощ тръгнах след вас, защото помислих, че имате среща с друга жена.

— О, да, имам среща с друга жена. — Той обхвана брадичката й с два пръста, за да не й позволи да отмести поглед. — С вас.

Неприкритото предизвикателство в очите му събуди в сърцето й въпроса какво би станало, ако се бяха срещнали на тази тъмна и пуста алея при други обстоятелства, в друго време.

Отговори смело на погледа му и лъжите и полуистините излязоха по-лесно от устата й.

— Сега разбирам колко е било глупаво да давам ухо на слуховете. Не е трябвало да се съмнявам в привързаността ви към сестра ми. И най-вече да излагам на риск доброто си име, като тръгна да ви шпионирам.

Изразителната му уста се опъна в тънка линия.

— Ако не се бях обърнал да видя къде сте, двамата млади негодници щяха да се погрижат да загубите много повече от доброто си име.

Каролайн се изчерви до корените на косата.

— Не може да се твърди със сигурност. Ако имах повече време, със сигурност щях да ги вразумя. В крайна сметка двамата не бяха някакви престъпници, а джентълмени.

— Може би е крайно време вие, мис Кабът, да се научите, че под копринената жилетка на всеки джентълмен бие сърце на звяр.

Както стърчеше над нея, облян от лунната светлина, и изричаше дръзки думи с прекрасния си леко дрезгав глас, той изглеждаше много убедителен и тя веднага повярва на твърдението му.

— Дори под вашата ли, лорд Тревелиън?

Той се наведе над нея и тя усети лекия аромат на бренди в дъха му.

— Най-вече под моята.

Сигурно щеше да се наведе още малко, да се приближи до устните й, ако точно в този миг не бяха прозвучали три добре познати женски гласа.

— Трябва ли да продължаваме? Проклетите обувки ме стискат. Вече имам мехури и на двете пети.

— Бедната леля! Не разбирам какво става. Сигурна съм, че видях виконта да завива в тази посока.

— Не можеш винаги да имаш право, не разбираш ли? Откога се опитвам да ви кажа, че преди четвърт час го зърнах близо до Хармитс Уок!

— Защо да ти вярваме? Веднъж ми се закле, че си видяла крокодил на тавана в Еджъли. А какво ще кажеш за годините, когато обясняваше на всеки срещнат, че си джудже, намерено под една голяма зелка в градината на мама?

— О, не! — пошепна ужасено Каролайн. — Това са леля Мариета и сестрите ми!

Кейн я погледна мрачно.

— Значи тази нощ цялото ви семейство върви по следите ми. Поне придружава ли ви някой стар, немощен прачичо? Или може би някой трети братовчед?

Без да съзнава какво прави, тя се вкопчи в ръката му.

— Шшт! Ако не мърдаме, може да се обърнат и да си отидат.

Ала гласовете станаха още по-високи. Дамите се движеха право към завоя и само след миг щяха да ги видят. Нямаше връщане назад. За нито един от двамата.

— Сигурна ли си, че това е правилната алея? — Недоволният глас на леля Мариета ги предупреди, че е въпрос само на секунди, преди достойната дама да стъпи на алеята, следвана от двете спорещи сестри.

— Искате ли да обясните на сестра си защо сме си уговорили среща на Алеята на влюбените? — осведоми се с мрачно лице Кейн. — Или аз да го направя?

Внезапно Каролайн си спомни една друга среща, един чувствен поглед, пламтящ от страст и удоволствие, който я бе накарал да побегне като подплашено зайче. Точно когато пищната фигура на леля Мариета изникна зад завоя, тя се вкопчи в жакета на Кейн и го бутна към сянката на близкото дърво. Погледна го умолително и пошепна настойчиво:

— Целунете ме!

(обратно)

7

— Какво казахте, моля? — попита изумено Кейн и се опита да се освободи от отчаяната й хватка.

Тя заби нокти в реверите му.

— Те ще си помислят, че сме любовна двойка, и ще продължат напред, без да ни погледнат. Не искам да ме познаят, не разбирате ли? Затова трябва да се престорите, че ме любите. Бързо!

Той поклати глава и дишането му се ускори.

— Мис Кабът, наистина не смятам, че това е най-умното…

Съзнавайки, че нямат никакво време, Каролайн пое дълбоко въздух, събра цялата си смелост, надигна се на пръсти и впи устни в неговите. Няколко секунди той остана студен като камък, устоя на непохватната й целувка. После измърмори нещо неразбрано и я обгърна с две ръце. Устата му, допреди малко непоколебима, се сключи нежно около пълните й устни. Изведнъж и двамата престанаха да се преструват.

Макар и потънала в магията на целувката, Каролайн чу как леля й извика:

— Велики боже! — И остро нареди на Порция: — Веднага си затвори очите, момиче! И не смей да гледаш през пръстите!

Порция изохка задавено. Последва шум от силна плесница.

— Олеле! — извика сърдито Порция. — Поне не нахлупвай качулката на главата ми! Вече не виждам къде стъпвам.

В следващия миг езикът на Ейдриън се плъзна нежно по устните на Каролайн и ги подмами да се отворят. Тази сладка покана усили до безкрайност бученето в ушите й, пулсирането на кръвта във вените и неравното биене на сърцето.

Когато братовчедът Сесил се опита да пробие защитата на здраво стиснатите й устни, тя не усети нищо друго освен отвращение. Ала Кейн щурмува същите порти с безкрайна нежност и я изкуши да се поддаде. Може би тя не знаеше нищо за целувките, но той беше готов да я научи на всичко необходимо. Устните му милваха нейните, плъзгаха се напред и назад и триенето изпращаше тръпки по цялото й тяло. Устата й лумна в пламъци, когато езикът му внимателно проникна в девствената сладост на устата й, помилва тайните ъгълчета и подмамващо се отдръпна, за да изкуши езика й да го последва.

Тя го направи и ръцете му я обгърнаха още по-здраво. Той я притисна силно до себе си, докато меката й гръд се опря в могъщия му гръден кош. После задълбочи целувката, впи се жадно в устните й, сякаш нищо друго нямаше да го задоволи, освен да вкуси най-съкровеното от нея. Каролайн се вкопчи в него, защото й се зави свят от желание.

Толкова години сестрите й бяха разчитали на нея, бяха търсили опора в нея, че тя бе забравила колко е прекрасно да имаш до себе си здрава опора. Почувства се божествено, когато се облегна на него и се разтопи в горещината му, предаде се на силата му. Без да забележи, тя въздъхна в устата му — сладка, безпомощна въздишка на самозабрава.

Ейдриън простена дрезгаво и едва успя да се откъсне от нея. Направи крачка назад и я погледна. В очите му имаше примитивен глад и тя осъзна, че леля Мариета и сестрите й отдавна са се отдалечили и двамата са останали сами в осветения от луната рай.

За първи път в живота си Каролайн осъзна защо мъжете и жените предпочитаха да се любят в усамотение. Разбра желанието им да се изплъзнат от бдителните очи на обществото, да се скрият в сянката и да вкусят от забранените удоволствия. Забраненото излъчваше неустоимо очарование. Тази единствена целувка я бе накарала да загуби волята си. Дали беше готова да пожертва още нещо, за да опита и други, още по-вълнуващи преживявания? Какво да пожертва? Самоуважението си? Щастието на сестра си? Ако останеше още малко в прегръдката на този мъж, сигурно щеше да разбере. Това изпълни сърцето й със страх.

Бързо сведе поглед и отстъпи крачка назад.

— Мисля, че се отдалечиха достатъчно. Можем да престанем с маневрата за заблуда.

В първия миг Кейн не се помръдна и тя осъзна колко безполезна би била съпротивата й срещу неговата сила. Ала после бавно отпусна ръце и я освободи от прегръдката си.

Когато се отдалечи на крачка от нея, под дървото нахлу вятър, разроши косата му и вдигна яката на наметката. Погледът му стана още по-загадъчен отпреди.

— Много убедително представление, мис Кабът. Не сте ли мислили за кариера на сцената?

— След като ме уверихте, че не ставам за шпионка, може би ще се замисля за театъра. — Каролайн намести маската си. Можеше само да се надява, че сенките ще скрият нервното треперене на ръцете й. — Ако не съм в леглото си, когато леля Мариета се върне в къщата си, сигурно утре ще ме видите да продавам палачинки на някой уличен ъгъл.

— Надявам се, че няма да се стигне чак дотам…

Пращене на клон наблизо пресече отговора му. Каролайн трепна уплашено. Първата й мисъл беше, че леля Мариета и сестрите й са се върнали и са ги видели. Със светкавична бързина и безшумна грация Кейн грабна бастуна си и я бутна зад себе си. Жестът му издаваше, че няма да търпи съпротива. Докато я защитаваше с тялото си, той се огледа търсещо. При такъв безобиден звук бдителността му се стори на Каролайн малко преувеличена.

Тя се хвана с една ръка за наметката му и надникна иззад рамото му. Отново си спомни как преди малко, докато вървеше по алеята, усещаше надвиснала заплаха. Тогава бе предположила, че Кейн я следва, но може би се беше излъгала. Може би в мрака дебнеше нещо друго, чакаше и ги наблюдаваше? Нещо опасно. Нещо гладно.

Тя потрепери и се запита откъде й идваха тези невъзможни мисли.

— Какво има? — пошепна в ухото му. — Мислите ли, че онези типове от преди малко са се върнали?

Вместо да й отговори, Кейн я стресна още повече, като я издърпа в дълбоката сянка и затисна устата й. Очите й се разшириха от уплаха, но като позна мъжа, излязъл на алеята, дори не помисли да се съпротивлява. Констабъл Ларкин с лошо скроеното му палто и тромавата походка, придружен от четирима мъже със скромни палта и шапки. Един от тях се приближи само на няколко метра от Каролайн и Ейдриън, но не ги забеляза.

Когато полицаите се отдалечиха достатъчно, Кейн я пусна. Свръхвъзбудената й фантазия я накара да повярва, че ръката му е останала върху устните й малко по-дълго, отколкото беше необходимо.

— Какво правят тук Ларкин и хората му? — пошепна тя.

— Същото, каквото правят всички във Воксхол тази вечер — отвърна тихо Кейн и я изгледа подигравателно. — Търсят мен.

Улови ръката й и я изведе бързо на алеята. Тръгна в противоположна посока, като често-често поглеждаше през рамо. Каролайн трябваше да подтичва, за да върви в крак с него.

Тъй като все още не беше сигурна дали не е попаднала от трън, та на глог, тя не можа да се удържи и попита:

— Къде ме водите?

— А вие как мислите, мис Кабът? — Той я изгледа отстрани и си разреши кратък ироничен смях. — В леглото.

— Будна ли си? Каролайн, събуди се! Хайде де!

Каролайн се опита да пренебрегне възбудения шепот, както бе постъпила при тихото отваряне на вратата и издайническото скърцане на дъските на пода. Сложи възглавницата на главата си и се сви на кълбо под завивките. Знаеше, че е невъзможно да се преструва дълго на заспала. Порция беше невероятно упорита. Обикновено мушкаше сестрите си в ребрата, измъкваше перо от първата шапка, която видеше, и ги гъделичкаше под носа или по петите. Веднъж, когато много държеше да изложи пред Каролайн новата си теория за русалката, която според нея живеела в градинския фонтан, направо изля на главата й леген студена вода. Тогава Каролайн скочи и й залепи такава плесница, че момичето цяла седмица се оплакваше от бучене в ухото си.

Този път обаче Порция бе избрала много по-коварна стратегия. Повдигна кранчето на възглавницата и приближи устни до ухото на Каролайн. Понижи глас до подигравателен баритон и зашепна сладникаво:

— Не бъдете толкова плаха, мис Кабът. Хайде, дайте ми една целувчица.

Каролайн скочи толкова бързо, че двете едва не си чукнаха главите.

— О, небеса! Каква ужасна хлапачка си! Значи си ни познала, така ли?

Порция се отдръпна назад и седна в другия край на леглото като доволно малко котенце. Леля Мариета бе настанила момичетата в таванска стая, оскъдно обзаведена. Вътре имаше само две железни легла и няколко стари, издраскани мебели, донесени тук от другите помещения, след като модата им беше отминала. На масата за миене гореше лоена свещ и светлината й се отразяваше в дяволито святкащите очи на Порция.

Момичето изтърси обувките от краката си и размърда пръстите, обути в копринени чорапи.

— Повярвай, не беше лесно да те позная, след като леля Мариета ми затискаше очите и на всеки две секунди ме пляскаше с ветрилото. За малко да се ударя в едно дърво и да загубя съзнание!

Каролайн се облегна удобно на възглавниците и изгледа мрачно дръзката си малка сестричка.

— Жалко, че не е станало така. Тогава поне щях да прекарам една спокойна нощ.

Докато Порция сваляше внимателно ръкавиците си, лицето й отново светна и тя заговори с нарастващ плам:

— Отначало си помислих, че виконтът те хапе. Не можех да разбера защо не се отбраняваш. Вече поех въздух, за да изкрещя, но тогава внезапно осъзнах, че той… те целува! — Последните две думи бяха произнесени, сякаш това беше прастар ритуал, тъмен и забранен, и много по-неприличен от всичко, което би могъл да направи един вампир.

— Той само се престори, че ме целува — опита се да обясни Каролайн и отчаяно се постара да не мисли за нежното притискане на устата му върху нейната и за мекото плъзгане на езика му.

Порция изпухтя скептично — съвсем не като възпитана млада дама.

— Тогава явно има изразен артистичен талант, защото отстрани изглеждаше, че те целува с цялата си нежност.

— Нямаше друг избор — отговори Каролайн, осъзнавайки болезнено факта, че нейното собствено отдаване е било много по-силно. — Ако леля Мариета ни беше познала, последствията за всички ни щяха да бъдат катастрофални — особено за Вивиан.

При мисълта за сестра й угризенията на съвестта отново се обадиха — този път буквално изкрещяха. Почти си пожела да може да повярва, че Кейн я е омагьосал. Тогава щеше да има извинение, че се е държала така безсрамно в прегръдката му. Че беше готова да пожертва всичко, на което държеше и което ценеше — включително доверието на Вивиан, — за толкова бегло удоволствие като една целувка.

— Не се притеснявай за Вивиан — увери я Порция, сякаш бе прочела мислите й. — Тя не храни и най-малкото подозрение. Леля Мариета беше твърде заета да ме отдалечи колкото може по-бързо от мястото на позора, че не забеляза нищо. Достатъчно й беше да хули нравствеността ти. Е, не твоята, а тази на безсрамната мръсница в прегръдката на виконта. Тя си помисли… — Порция разтърси глава и разкъса мрежата на собствените си объркани обяснения. — О, стига толкова! Как, за бога, успя да се прибереш преди нас? Нима файтонът те чакаше пред портите?

— Лорд Тревелиън ме докара с каретата си.

Не беше точно така. След кратка заповед към кочияша той я бутна в луксозното превозно средство и конете препуснаха като вихър. Само след минути лакеят я свали пред вратата на къщата.

— Той… беше ли с теб?

Каролайн поклати глава, благодарна, че не се беше наложило да сподели с него затворената карета.

— Съмнявам се, че би искал да прекара дори само още минута в моята компания, след като се държах така… глупаво.

Порция слушаше в захлас, докато Каролайн й разказа за двамата млади безделници, които я бяха нападнали, и за навременната намеса на виконта. Накрая се отпусна на леглото и въздъхна учудено.

— Колко странно. Питам се защо един вампир прекарва вечерите си във Воксхол Гардънс, за да спасява млади момичета.

— Ако не беше абсолютно невъзможно, бих била склонна да повярвам, че наистина е вампир. Само да беше видяла как се разправи с двамата млади негодници. Никога не бях виждала мъж да се движи толкова бързо и с такава сила. — Каролайн поклати глава. Споменът все още я караше да трепери. — В това имаше нещо… почти неестествено.

Порция погледна внимателно сестра си, събра смелост и попита тихо:

— А как беше целувката му? И в нея ли имаше нещо неестествено?

Каролайн бързо сведе глава, проклинайки светлия си тен.

— Няма с кого да го сравня — отговори сърдито тя, когато червенината нахлу в бузите й. — Сигурна съм, че това беше една съвсем обикновена целувка.

Съвсем обикновена целувка, при която й се зави свят от желание. Съвсем обикновена целувка, която помете всичките й съмнения и я разтопи от наслада. Която пропъди от главата й всички разумни мисли, включително и факта, че мъжът, когото целуваше, принадлежеше на сестра й.

Знаещият поглед на Порция я уплаши. Плъзна се под завивката и се завъртя към стената.

— Крайно време е да легнеш в собственото си легло и да ме оставиш на мира. Искам да се върна към съвсем обикновените си сънища.

* * *

Камбаните удариха полунощ.

Тя стоеше на паважа и стъпалата й сякаш бяха враснали в камъните. Той излезе от мъглата и се запъти към нея. Косата му блестеше под лунната светлина, дългата наметка се увиваше около глезените му. Тя знаеше, че е дошъл заради нея, но не беше в състояние да изтръгне вик от парализираните си устни, нито да помръдне ръка или крак.

Лунната светлина изчезна, остави я да стои изгубена в сянката. Той я привлече в прегръдката си и мекотата му беше неустоима като силата му.

Зъбите му заблестяха, когато сведе глава. Твърде късно тя осъзна, че не устните й бяха целта му, а шията й. Въпреки това доброволно наклони глава, за да го покани — не, за да го помоли да я вземе, да утоли жаждата си с нея, да изпие жизнения й сок, който пулсираше под нежната коприна на кожата.

Той й даваше всичко, което беше искала, за което отдавна тайно беше копняла.

Да се предаде.

Когато зъбите му разкъсаха тънкото було, в тялото й се разля вълна на блаженство. Камбаните продължиха да звънят, възвестявайки вечния среднощен час, когато тя завинаги щеше да му принадлежи.

* * *

Каролайн се стресна насън и скочи. Седна в леглото и се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото й. Мина доста време, докато осъзна, че виновна е собствената й ръка, която притискаше мястото с все сила. Сърцето й биеше неравномерно и я задъхваше. Тя отпусна бавно ръка и се загледа в треперещите си пръсти, сякаш принадлежаха на друга жена.

Още по-ужасна от уплахата й беше необяснимата горещина, която бе обхванала цялото й тяло. Устата й бе пресъхнала, кожата тръпнеше, гърдите я боляха. Между краката си усещаше странно теглене — повече наслада, отколкото болка.

Тя се огледа в стаята и отново се опита да се отърси от опиянението на съня. Тясното легло на Порция беше празно, в таванската стаичка цареше здрач и й беше невъзможно да каже кое време е. Неспокойният й сън беше примесен с парчета от други сънища, в които бягаше по мрачни алеи пред маскирани нападатели с похотливо раззинати уста.

Тя разтърка уморените си очи. Ами ако цялата нощ не е била нищо друго, освен сън? Безумното й решение да отиде във Воксхол Гардънс и да вземе Порция със себе си, прекрасните мигове в обятията на виконта, опияняващият вкус на целувката му… Ами ако всичко това беше просто една трескава фантазия, родена от угризенията на съвестта и развихреното й въображение?

Беше готова да повярва, че все още сънува, защото среднощните камбани продължаваха да звънят.

Тя се намръщи и се опита да се съсредоточи. Най-сетне позна пронизителния звън на входния звънец. Отметна завивките, скочи от леглото и изтича до прозореца. На улицата чакаше елегантна лека карета, теглена от двойка расови жребци. Каролайн протегна шия и успя да зърне бегло мъжката фигура, застанала на входната стълба. Макар че периферията на бобровата шапка скриваше лицето, могъщата фигура и палтото с дълга пелерина не оставяха съмнение кой е дошъл.

Ейдриън Кейн искаше да направи визита на леля й. И това на дневна светлина.

Коленете на Каролайн омекнаха. Облекчението й беше огромно. До този момент не беше забелязала колко здраво са заседнали в ума и фантазията й глупостите на Порция.

Тя разтърси глава, засрамена от глупостта си, и хвърли поглед към небето. От сивите облаци падаше дъжд. Сипеше се с такова постоянство, сякаш слънцето никога нямаше да се покаже.

Тя присви очи и се опита да проникне с поглед зад злокобните облаци. Наистина ли дневната светлина убиваше вампирите?

Или беше слънчевата светлина?

Тя разтърка чело, обзета от внезапното желание да е слушала по-внимателно обясненията на Порция. Звънецът прозвуча отново. Леля Мариета не беше вампир, но рядко ставаше преди обяда и обикновено не приемаше посетители преди два следобед. Въпреки това Каролайн чу как един етаж по-долу започна трескава суетня. До ушите й стигнаха задъхано произнесени заповеди. Очевидно леля Мариета и Вивиан тичаха като обезумели от стая в стая и се стараеха да се приведат в приличен вид.

Каролайн погледна отново към стълбището. В същия този миг Кейн бутна назад бобровата си шапка и погледна нагоре. Точно към прозореца, зад който стоеше тя. Каролайн побърза да се скрие зад завесата. Силата на погледа му не можеше да се отрече. Даже прашното дантелено перде не можеше да я опази от магията на този мъж.

Звънецът престана да звъни. В оглушителната тишина, която последва, Каролайн си припомни още едно от изреченията, казани от Порция по отношение на вампирите.

„Един вампир не може да влезе неканен в дома на жертвата си.“

Каролайн се опита да се отърси от глупавата представа, ала сънят беше още жив в паметта й. Ами ако тя отхвърляше приказките на Порция просто по навик, а този път наистина беше дошъл кръвопиец и чакаше отвън, пред къщата на леля й? Възможно ли беше да е сбъркала?

Тъй като не можеше да изтича долу по нощница, да заключи вратата и да изкрещи, че внезапно се е разболяла от ужасна заразна болест като холера или бубонна чума, тя надникна предпазливо през прозореца.

Входната врата вече бе отворена. Ала вместо стария лакей на леля Мариета на прага застана сияещата Порция и учтиво покани виконта да влезе.

Каролайн зяпна смаяно.

— И ти ли, Бруте? — пошепна тя и поклати невярващо глава.

След няколко минути Каролайн се плъзна безшумно по стълбата, облечена в скромна светлосиня утринна рокля, която не стоеше особено добре на стройната й фигура. Колосаните рюшчета, които изпълняваха ролята на яка, бяха по-подходящи за кралица Елизабет. Косата й беше строго опъната назад и навита на тежък кок на тила. Нито едно кичурче не подскачаше около ушите й. На всичкото отгоре си бе сложила дантелено боне. Беше твърдо решена да заличи всички следи от безсрамното същество, което се беше вкопчило със страстно отдаване в обожателя на сестра си.

Каролайн спря насред стълбата и се залови здраво за парапета. Дрезгавият баритон на виконта може би разтапяше задръжките на жените, но и ужасно затрудняваше всеки, който беше решил да го подслушва. Тя се напрегна да разбере нещо, но успя да долови само откъслеци от разговора. Порция говореше, без да спира. От време на време се чуваше звън на чаши за чай. Вивиан правеше учтиви забележки, леля Мариета се кискаше пронизително.

Внезапно в салона се възцари страхопочтително мълчание. Даже Порция замлъкна. Когато виконтът заговори, Каролайн бързо слезе още няколко стъпала по-надолу. Ала всичко, което можа да чуе, беше:

— …днес дойдох, за да… знам, че не е редно да разчитам на съгласието ви… въпросът е много важен…

Каролайн отново се вкопчи в парапета и кокалчетата на пръстите й побеляха. Кейн бе дошъл да направи предложение. Искаше да попита Вивиан дали ще стане негова жена. Тя щеше да каже „да“ и тогава вече никога нищо нямаше да е както преди. Младата жена усети странен натиск в областта на сърцето, сякаш непозната дотогава вена бе смъртоносно прободена.

Без да си даде време да помисли по-обстойно над тези чувства, тя се спусна като вихър по стълбата и влезе устремно в салона.

— В никакъв случай! Аз не позволявам!

(обратно)

8

Всички в салона се обърнаха към нея и я зяпнаха, сякаш си беше изгубила ума. Къдриците на Порция подскачаха весело около пухкавото лице. Бузите на леля Мариета бяха покрити с дебел пласт оризова пудра. С вдигнатата си коса Вивиан изглеждаше свежа като пролетно утро. Крехката, закръглена фигура на средната сестра беше стегната в рокля от яркозелен копринен креп на дребни цветенца. Цветът щеше да подчертава по съвършен начин сериозните сиви очи на Каролайн, ако бе имала възможност да носи предназначената за нея утринна рокля.

Кейн внимателно остави чашата си на масичката и се надигна. Изправен сред хаоса в препълнения салон на лелята, той изглеждаше още по-висок и двойно по-опасен от вчера. Ако наистина беше вампир, можеше да изпие кръвта и на трите жени и да не се насити.

— Надявам се да ми простите за дързостта, мис Кабът — заяви той и в погледа му се бореха веселие и недоверие. — Нямах представа, че ще реагирате така бурно на намерението ми да поканя сестра ви в своето провинциално имение.

Каролайн замръзна на мястото си.

— Във вашето… имение?

Той я погледна право в очите.

— Естествено. А вие какво си помислихте, че сте чули?

Невинната му физиономия не я излъга нито за миг. Той знаеше много добре какво си е помислила.

Облекчението беше толкова силно, че краката й поддадоха. Тя се отпусна във високото кресло, тапицирано с яркоцветен брокат. После бързо изправи гръб.

— Аз… помислих си, че сте предложили разходка в това ужасно време. Вивиан винаги е била с крехко здраве и аз, естествено, съм загрижена за нея.

Вивиан извъртя очи.

— Моля ви, не се сърдете на сестра ми, лорд Тревелиън. Винаги се държи така, сякаш е кокошка, а ние с Порция сме пиленцата й.

Кейн седна отново на стола си и посегна към чашата. В голямата му длан финият порцелан изглеждаше двойно по-крехък.

— Мога да ви уверя, мис Кабът, че никога не бих изложил на риск здравето на сестра ви. — Да не би да си въобразяваше, че вижда в очите му подигравателен блясък? Не, малко вероятно. — Както вероятно сте чули, следващата седмица давам бал с маски в Тревелиън Касъл. Тъй като трябва да се направят необходимите приготовления, сметнах, че е най-добре да замина няколко дни преди бала. Затова дойдох да поканя сестра ви да ме придружи. — Кимна на леля Мариета и додаде: — Разбира се, вашата леля ще дойде с нас като компаньонка.

Значи той имаше замък? Естествено. Замък, чиято господарка щеше да стане Вивиан. Натискът в гърдите й се усили до тъпа болка.

— Къде се намира замъкът ви, милорд? — попита тя. — Да не би в Трансилвания?

Порция се задави с чая си и леля Мариета незабавно я цапна по гърба, за да престане да кашля. Целият свят знаеше, че малката източноевропейска страна криеше безброй истории за върколаци, вампири и други ужасяващи нощни същества. Там бяха живели дори истински чудовища като Влад Дракула, скандално известният трансилвански княз, чието тиранично господство се бе превърнало в легенда и кошмар.

Кейн прие намека с лека усмивка.

— Боя се, че е на много по-скучно място. Тревелиън Касъл се намира в Уайтшайър, западно от Солсбъри.

Каролайн се запита дали внезапното му желание да напусне Лондон има нещо общо със случилото се между двамата през нощта. Дали искаше да изтръгне Вивиан от влиянието й? Или самия себе си? Но каквито и да бяха намеренията му, тя не можеше да допусне да се увенчаят с успех. Трябваше й повече време, за да се увери, че той не представлява заплаха за сестра й.

Пое пълна чаша чай от ръцете на смаяната прислужничка и с учудване установи, че ръцете й вече не треперят.

— Много мило от ваша страна да включите леля Мариета в поканата, милорд, но не е нужно да й създаваме повече затруднения, отколкото и без това направихме. Аз съм напълно в състояние да играя ролята на компаньонка на сестра си.

Сега беше ред на леля Мариета да се задави с чая си. Порция се изсмя злобно и започна да я тупа по гърба, употребявайки повече сила, отколкото беше нужно.

Докато лелята кашляше, очите на виконта се присвиха едва забележимо.

— Прощавайте, мис Кабът, но бях останал с впечатлението, че вие и мис Порция смятате да си заминете за Еджъли в близките дни.

Каролайн отпи глътка чай.

— Няма причини за бързане. Братовчедът Сесил няма да усети липсата ни. Освен това съм чувала, че по това време на годината въздухът в Уайтшайър е извънредно полезен за белите дробове.

— Не мога да си представя какво те кара да се държиш така особено, дете — намеси се леля Мариета и попи сълзите от очите си, предизвикани от кашлицата. — Все едно някой слепец помага на другаря си да пресече улицата.

— Боя се, че леля ви е права. Аз не смеех да ви напомня, че вие също сте млада неомъжена дама. — Шеговитият тон в гласа му я ядоса и развесели едновременно. — Не е редно да влезете като компаньонка в дома на един заклет ерген, какъвто съм аз, и да се изложите на съмнителната чест да сте зависима от него.

Каролайн махна пренебрежително с ръка и избухна в смях.

— Мога да ви уверя, че няма за какво да се притеснявате. Отдавна минах възрастта, когато вярвах, че всеки срещнат мъж има намерение да ме прелъсти или да ми натрапи вниманието си.

— Каролайн! — извика ужасено Вивиан и се изчерви до корените на косата.

— Виж ти, вече се питах как ще хрупкате бисквитки, след като отдавна сте достигнали старческа възраст — отбеляза сухо Кейн, когато Каролайн си взе няколко захаросани бисквити от чинията.

Тя отхапа малко парче и обясни високомерно:

— Нямам никакво намерение да нося титлата „стара мома“, без да използвам предимствата й. Като жена, която вероятно никога няма да живее под закрилата на съпруг, имам право да се движа в обществото, както ми харесва. Така прави и леля Мариета. — Тя му хвърли бърз поглед изпод полуспуснати мигли, неспособна да устои на изкушението да му се подиграе. — Освен това съм сигурна, че мога да разчитам на вашето безукорно поведение, милорд. Ако се вярва на писмото на Вивиан, вие сте светец между мъжете — самопровъзгласили сте се за спасител на вдовици и сираци… да не забравяме и заблудените улични котенца!

— И на лекомислени млади жени, които настояват да ходят там, където не им е мястото.

Каролайн отговори на предизвикателния му поглед и изведнъж изпита чувството, че двамата отново се намират в осветената от луната градина на Воксхол, отдалечени само на една целувка от мига, когато ще паднат в обятията си. Лицето на Кейн остана все така усмихнато, ала ледените искри в очите му бяха достатъчно предупреждение. Този човек явно не беше свикнал някой да се противопоставя на волята му. Поведението й не му харесваше.

Протестите на леля Мариета заглъхнаха във въодушевеното ръкопляскане на Порция.

— Господи, бал с маски! Какво вълнуващо преживяване! Горя от нетърпение да си събера багажа. Моля ви, милорд, кажете ми: брат ви също ли ще се присъедини към нас още от началото?

— Щом разбере, че ще замина заедно с цялата компания от възхитителните мис Кабът, няма да мога да го задържа даже с бастуна си. — Кейн кимна и стана. — А сега ви моля да ме извините, дами. Мисля, че достатъчно дълго злоупотребявах с гостоприемството ви. Трябва да се прибера вкъщи и да се подготвя за заминаването.

Когато леля Мариета даде знак на прислужничката да донесе още влажното палто и бобровата шапка, Вивиан се надигна.

— Много се радвам, че решихте да ни посетите днес, милорд. За мен беше голямо удоволствие да ви видя в дома си.

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна тихо той и вдигна ръката й до устните си.

Същите устни, които я бяха милвали така нежно. Същите устни, които се плъзгаха по нейните, галеха ги и ги предизвикваха да се отворят и да пропуснат езика му. Същите устни, които я завладяха и я накараха да се почувства, сякаш му принадлежи завинаги и за вечни времена.

— Неочаквано удоволствие, наистина — проговори сковано Каролайн и тонът й показваше, че мисли точно обратното. — До днес бях убедена, че почти не напускате дома си преди залез слънце.

Кейн пусна ръката на Вивиан и се обърна към нея. Без да иска, тя се възхити на самообладанието му.

— Наистина го правя рядко. Само при особени поводи, какъвто е например компанията на четири възхитителни дами. — Той се поклони в посока към леля Мариета, която се изкиска като ученичка.

Каролайн се намръщи още повече.

Ейдриън пое палтото и шапката си от ръцете на прислужничката.

— Надявам се да не ви стане много топло в това палто, милорд — отбеляза невинно Каролайн. — Докато се обличах, видях слънцето да пробива стената от облаци, сигурна съм.

За момент Кейн остана напълно неподвижен. Ала по лицето му не потрепна нито едно мускулче. После, без да чака момичето, закрачи към вратата и я отвори. От сивото небе все така се лееше дъжд.

Мъжът се обърна и впечатляващата му фигура се очерта на фона на сребристите дъждовни капки. Усмивката, отправена към Каролайн, беше неочаквано мека.

— Оценявам загрижеността ви, мис Кабът, но дъждът явно е предпочел да остане по-дълго.

Ейдриън буквално влетя в градската си къща и затръшна вратата зад гърба си. Нито един лакей не го посрещна, нито една прислужница не притича да поеме мократа шапка и палтото му. Слугите в тази къща не бяха свикнали някой да влиза и излиза на дневна светлина. Повечето вероятно спяха или се бяха измъкнали, за да прекарат следобеда в града. Завесите бяха спуснати, кепенците на прозорците бяха здраво затворени. Така беше наредил господарят. Даже последният лакей и младите момичета в кухнята знаеха, че едно единствено нарушение на това специално правило ще доведе до незабавно уволнение.

В продължение на един предателски миг Ейдриън си разреши да се запита какво ли ще бъде да се прибере и да го посрещне жена, която го е очаквала. Мило същество, което да излезе от сянката, за да му помогне да свали мокрото палто, да му предложи чаша горещ чай и нежна целувка, докато той се ядосва, че е излязъл от къщи в такъв ужасен ден. Ала когато това мило същество прие образа на стройно сивооко момиче с водопад от бледоруса коса, разпусната свободно по гърба, Ейдриън изруга ядно и решително прогони тази представа в най-далечния ъгъл на съзнанието си.

Свикнал да се движи в полумрак, той свали мокрото палто и хвърли шапката си на масата. Разтърси влажната си коса и се обърна към стълбата, откъдето се чуваха стъпки. Джулиън слизаше с леко олюляване. Тъмните къдрици стърчаха на всички посоки — също като по времето, когато двамата бяха още деца и Ейдриън се будеше нощем, защото уплашеното му братче стоеше до леглото му. Макар че мърмореше недоволно и дори му се караше, той винаги напускаше топлото си легло, за да убие поредното въображаемо чудовище, промъкнало се в стаята на Джулиън.

— По дяволите, братко! — извика Джулиън и затегна колана на копринения черен халат. — Защо вдигаш такъв шум? Този трясък ще събуди и мъртвите.

Ейдриън му хвърли мрачен поглед и се запъти решително към масичката с напитките. Крачките му кънтяха по мраморния под. Наля си солидна порция бренди, разклати сърдито почти празната гарафа и я остави на подноса. Беше готов да се закълне, че икономът я бе напълнил едва вчера.

Брат му седна на едно от долните стъпала, прозя се и разтърка очи. Като забеляза калната локвичка под закачалката, примигна учудено. През процепа между тежките завеси се виждаше тясна ивица дневна светлина.

— Нима си бил навън? В това време?

Ейдриън се обърна и се облегна на масичката. Разтърка схванатия си тил и се опита да не мисли колко часа беше прекарал без сън.

— Да.

— Какво те е прихванало, та си напуснал уютния ни дом в такъв нехристиянски час? Лоша нощ ли прекара? Да не би ловът да е бил неуспешен?

— О, не, напротив. Ловът беше дори много успешен. — Ейдриън изпи брендито на един дъх и отново си припомни колко прекрасно беше да усеща Каролайн в обятията си. — Улових едно птиченце, което не очаквах.

Джулиън го измери с подигравателен поглед.

— Като знам колко си отдаден на дълга си, вярвам, че не си пипнал френската болест. Или не съм прав? Но съм сигурен, че ако някои път се позабавляваш с едно от момичетата, които издебваш в тъмните улички, настроението ти ще се подобри.

Незнайно по каква причина перспективата да потърси облекчение в обятията на някоя пълногърда проститутка изобщо не заинтересува Ейдриън. Не и докато неустоимо сладката уста на Каролайн беше жива в спомена му.

Наля си още малко бренди и по тялото му се разля приятна горещина. Но дори тя не беше в състояние да изтрие вкуса й от устните му.

— Единственото, което би могло да повдигне настроението ми, е бързото завръщане на една известна мис Кабът в дома й в Съри.

— Ако съдя по мрачното ти изражение, отпътуването на мис Кабът към провинциалната й къщичка не е непосредствено предстоящо.

— Точно така. Много скоро и тя, и очарователните й сестри ще тръгнат с нас към Уайтшайър. Още тази седмица.

Джулиън изправи гръб и примигна смаяно.

— Тази седмица? Не мислиш ли, че е твърде рано? Аз смятах да заминем следващата седмица. Ами Дювалие? Как можеш да си сигурен, че ще ни последва?

— Сигурен съм, че сме събудили интереса му. — Ейдриън погледна брат си в очите и нанесе удара, без да се колебае. Макар да го заболя сърцето. — Той беше там. Във Воксхол. Тази нощ.

Джулиън замръзна на мястото си и пошепна с едва движещи се устни:

— Видя ли го?

Ейдриън поклати глава. Не можеше да признае на брат си, че бе изпитал див ужас, когато видя Дювалие да преследва нищо неподозиращата Каролайн.

— Не беше нужно. Усетих го. Възприех го със сетивата си. В мига, когато се приближих до него, той се стопи в сянката.

Едва по-късно Ейдриън бе осъзнал, че изчезването на Дювалие е било благословия. Ако врагът им беше станал свидетел на целувката между него и Каролайн, целият им план щеше да отиде по дяволите.

— Смятам, че нямаме друг избор, освен да напуснем Лондон колкото може по-скоро — заяви мрачно Ейдриън. — Тази нощ Дювалие не беше единственият във Воксхол. Ларкин става все по-упорит и нахален. Ако не успея да го отклоня от следата, ще ни затвори в Нюгейт още преди бала. Сигурно не е нужно да ти казвам, че това ще е катастрофа. — Той потърка брадичката си и въздъхна уморено. — И без това трябва да отида по-рано в Уайтшайър. Имам работа там. Днес получих вест от Уилбъри. Някой — или нещо — тероризира селяните и краде добитък — обясни той. Оплакването беше дошло от Нетълсхем, малко село в близост до имението.

— Не съм аз — отговори полу на шега Джулиън. — Никога не съм харесват овце. — Той извърна поглед, но Ейдриън въпреки това видя искрите на съмнение в очите му. — Знам, че е много трудно за теб, братко. Но се надявам, че няма да ме изоставиш, нали? — Колкото и да се стараеше да говори с лекота, брат му знаеше какво му бе струвало да зададе този въпрос.

Ейдриън прекоси залата и застана пред стълбата. Първият му импулс беше да разроши буйните къдрици на Джулиън, но вместо това само сложи ръка на рамото му и леко го притиска, докато Джулиън се принуди да го погледне.

— Никога няма да те изоставя, братле. Никога. И бог да е на помощ на онзи, който се опита да се изпречи на пътя ми.

Джулиън вдигна едната си вежда.

— Включително мис Каролайн Кабът?

— Особено мис Каролайн Кабът — отговори твърдо Ейдриън и не допусна брат му да забележи каква болка му причини този отговор.

(обратно)

9

Дъждът плющеше по прозорчетата на каретата и скриваше всичко освен замисленото отражение на Каролайн в стъклото. Тя напрегна зеници, за да хвърли поне бегъл поглед към минаващите покрай тях местности на Уайтшайър, но напразно. Онова, което дъждът не можеше да скрие, бе скрито от нощта.

По небето се стрелкаха светкавици, за миг заливаха местността със свръхестествена светлина и заслепяваха неподготвените очи на Каролайн. В продължение на един ужасяващ миг тя беше готова да се закълне, че е видяла безформена фигура да препуска редом с каретата. После всичко отново потъна в мрак и тя остана само с ужасеното си отражение в прозорчето.

Разтревожена, тя спусна махагоновата завеска пред прозорчето и се облегна на кожените възглавници. Елегантната карета на виконта не миришеше на евтин парфюм и застоял цигарен дим, а на кожа, лавър и нещо друго, много мъжко. Блестящите месингови обкови и кълбовидните лампи от млечно стъкло допълваха сдържаната елегантност на превозното средство.

Порция беше полегнала на отсрещната седалка и главата й почиваше на рамото на Вивиан. Равномерното падане на дъжда и лекото люлеене на добре конструираната карета скоро я бяха приспали.

Е, поне сестрите й и тя бяха на топло и сухо. Каролайн изпита съжаление към кочияша и охраната. От ранния следобед, когато каретата на виконта дойде да ги вземе от дома на леля Мариета, непрекъснато валеше. За разочарование на Вивиан и за радост на Каролайн Кейн беше заминал за Уайтшайър предишния ден, за да подготви всичко за пристигането им.

Спряха два пъти, за да сменят конете. Втория път трите млади дами слязоха и едва успяха да прецапат през гъстата кал до пощенската станция, за да поседят пред камината и да се стоплят с чаша ароматен чай. Ако продължаваха с това темпо, вероятно нямаше да пристигнат в Тревелиън Касъл преди полунощ.

Може би домакинът им го беше планирал точно така.

Каролайн побърза да отхвърли тази глупава представа. Ейдриън Кейн излъчваше авторитет от всяка пора на кожата си, но влиянието му не стигаше чак дотам — да определя и времето.

Тя хвърли бърз поглед към Вивиан, която търпеливо бродираше на гергефа си под мътната светлина на лампата. Вероятно това беше единствената й възможност да разбере дали Кейн наистина е завладял сърцето на сестра й. Порция отвори уста и в равномерното й дишане се примеси тихо похъркване.

— Сигурно много се радваш на бала в имението на виконта — започна колебливо Каролайн.

— О, да, радвам се. — Вивиан продължи да боде с иглата, без да си даде труд да вдигне поглед.

Каролайн издиша доста шумно. Знаеше колко е трудно да изтръгне някаква информация от Вивиан. Все едно да се опита да накара Порция да не издрънква на мига всичко, каквото й дойде на ума.

— Лорд Тревелиън изглежда много привлечен от теб.

Скромна усмивка накъдри устните на сестра й.

— Тогава трябва да съм щастлива, нали? Той е всичко, което едно момиче може да очаква от обожателя си — учтив, интелигентен, образован, с добро сърце…

И прекрасно целува.

Каролайн прехапа устни. Отново си представи примамващата горещина на устните му върху своите и я замъчиха угризения на съвестта.

Хвърли още един бърз поглед към Порция, за да се увери, че малката й сестра наистина е заспала, а не подслушва разговора.

— Кажи ми, Вивиан… знаеш, че не мога да обуздавам любопитството си… Случвало ли се е през времето, което сте прекарали заедно, виконтът да си е позволил… как да кажа… някои непозволени неща?

Най-сетне Вивиан вдигна поглед от бродерията си. Бузите й се обляха в червенина и създадоха ярък контраст с бялата роза в косите й. Тя се наведе напред и главата на Порция падна на възглавницата. Момичето реагира с протестиращо хъркане.

Господи, пощади ме, помоли се Каролайн. Сега сигурно щеше да чуе, че Кейн прекарва цялото си свободно време в прелъстяване на неопитни млади жени.

— Веднъж — призна шепнешком Вивиан и прекрасните й сини очи се разшириха от уплаха, — когато слизахме от каретата, аз се спънах и лорд Тревелиън сложи ръка на гърба ми, за да ми даде опора. При тези обстоятелства обаче смятам, че той просто не е имал друг избор, затова веднага му простих това… интимно докосване.

Обзета от чувство, което за съжаление много приличаше на облекчение, Каролайн кимна.

— Много великодушно от твоя страна. — Трябваше да подбере следващите си думи много грижливо. — А споменавал ли е някога пред теб за предишни романтични истории?

Вивиан я погледна с неподправен ужас.

— Разбира се, че не! Той е истински джентълмен.

Каролайн се опита да намери формулировка, която да не предизвика такъв бурен протест, и точно в този момент забеляза някакъв златен блясък. Наведе се и дръпна верижката, която висеше на шията на сестра й. Извади красиво изработена камея с профил на жена, обграден в рамка от изкусно навита златна тел. Каролайн се смая. Когато ги изхвърли от господарската къща, братовчедът Сесил настоя да оставят всички скъпоценности — дори перлените обици, които Каролайн бе получила от баща си за шестнадесетия си рожден ден. Оттогава трите сестри носеха само евтини бижута.

— Прекрасна камея — отбеляза тихо тя и я поднесе към светлината на лампата. — Никога не съм те виждала да я носиш. От къщи ли си я взела?

Вивиан сведе поглед и доби толкова виновен вид, че Каролайн си припомни колко виновна се беше чувствала тя след целувката на виконта.

— Ако искаш да знаеш съвсем точно, това е подарък от лорд Тревелиън. Не казах на леля Мариета, защото ме беше страх, че ще ми заповяда да я върна. — Тя погледна умолително Каролайн. — Моля те, не ми се карай! Знам, че не е редно да приемам толкова личен подарък от джентълмен, но той много се зарадва, когато му обещах да я нося. Виконтът е много великодушен, Каролайн.

— Права си — отговори тихо голямата сестра. Отново разгледа камеята със смръщено чело и погледът й бе привлечен от елегантната шия на жената, изработена от блестяща слонова кост.

Някъде съвсем наблизо отекна гръм и Порция се събуди. Камеята се изплъзна от пръстите на Каролайн. Вивиан бързо я прибра в деколтето си, на сигурно място от любопитни очи.

— Какво става? — попита сънено Порция. Разтърка очи и се огледа с надежда. — Това май беше пистолетен изстрел. Нападат ли ни? Сигурно са ни дебнали разбойници. Сега ще ни отвлекат и ще ни опозорят.

— Боя се, че няма да се случи нищо такова, скъпа — отговори с усмивка Каролайн. — Ще си запазим това приключение за друг път.

Порция се прозя и се протегна, като, без да иска, заби лакът в ребрата на Вивиан.

— Умирам от глад. Не запазихте ли поне едно парченце от сладкиша, който ни поднесоха в пощенската станция? — Тя се наведе, за да отвори брокатената пътна чанта на сестра си, но Каролайн я избута настрана с крак, вдигна я и я сложи в скута си. Порция се изправи и я изгледа обидено. — Не е редно да си такава егоистка, Каролайн. Няма да изям всичко, обещавам.

— Вижте, каретата забавя ход — намеси се Вивиан. — Мислите ли, че пристигнахме?

След минута каретата спря. Каролайн остави пътната чанта на седалката до себе си, благодарна за спирането.

— Надявам се наистина да сме пристигнали. Ако продължаваме така, ще се удавим.

Вратичката на каретата се отвори и трите момичета видяха лакей в ливрея.

— Добре дошли в слънчевия Уайтшайър!

Никой не се усъмни в склонността му към ирония. От небето все така се изливаха потоци дъжд, вятърът ги гонеше във всички посоки, неравномерното плискане бе придружено от далечни гръмотевици.

Мина доста време, преди сестрите да съберат ръкавиците, книгите и бродериите си. Никоя не желаеше да напусне топлата суха карета. Когато най-сетне не остана нищо за прибиране и всички нахлупиха качулките над лицата си, Каролайн слезе първа, стиснала под мишница пътната си чанта.

Появи се втори лакей и протегна ръка да я вземе.

— Благодаря, не! Предпочитам да я нося сама — извика тя, за да надвика воя на вятъра — или поне се надяваше, че е вятърът.

Порция и Вивиан слязоха след нея. Тревелиън Касъл се издигаше гордо в мрака пред тях. Внушителният замък, изграден от сив камък, вероятно беше скромен в сравнение с известните стари крепости на Уайтшайър, но изглеждаше в много добро състояние. Никъде не се забелязваха следи от упадък. През вековете, откакто беше построен, бяха направени безброй подобрения, но толкова сръчно, че средновековието, готиката и ренесансът се сливаха в едно цяло. Замъкът имаше всичко, което липсваше на градската къща на виконта. Цистерни за събиране на дъждовна вода, кули и бойници и със сигурност огромно подземие с вериги по стените и железни уреди за мъчение.

Когато Каролайн вдигна глава към наблюдателната кула, от муцуната на една озъбена риба се изля поток вода. Обзе я мрачно предчувствие. Ами ако се беше излъгала? Ами ако беше направила огромна грешка, като бе довела сестрите си тук? Грешка, която нямаше да се поправи с новите цифри в сметководната книга!

Дощя й се да ги натовари обратно на каретата и да заповяда на кочияша да препусне колкото може по-бързо обратно към Лондон. Точно тогава обкованата в желязо дъбова врата на замъка се отвори широко и гостенките бяха въведени вътре.

Влязоха в огромна входна зала с каменен под. И трите бяха мокри до кости. Студ сковаваше въздуха и Каролайн потрепери. Препарирана глава на елен я зяпаше от отсрещната стена и в стъклените й очи светеше див блясък. Порция мушна топлата си ръка в нейната и пошепна:

— Чувала съм, че къщата отразява духа на собственика си.

— И аз съм чувала същото — отговори шепнешком Каролайн и продължи да оглежда прастарите стенни килими, на които бяха изобразени сцени с кръвопролития и убийства.

Някои показваха битки в цялото им страховито великолепие, други възвеличаваха ловни сцени. На най-близкия гоблен беше избродиран озъбен елен, готвещ се за скок към една грациозна сърна.

Даже Вивиан се оглеждаше със съмнение, макар да заяви:

— Сигурна съм, че на дневна светлина помещението ще изглежда много по-приветливо.

Всички се стреснаха, когато от сянката изникна достолепен иконом с гърбица и снежнобяла коса. Скованите му от подагра пръсти стискаха свещник. Беше толкова възрастен, че когато се запъти към тях, Каролайн беше убедена, че чува скърцането на костите му.

— Добър вечер, дами — извика той и гласът му беше ръждив като старата броня в алкова отдясно на Каролайн. — Предполагам, че вие сте сестрите Кабът. Очаквахме ви. Надявам се, че пътуването ви е било приятно.

— Направо божествено — отговори развеселено Порция и направи грациозен реверанс.

— Аз съм Уилбъри и ще бъда на ваше разположение по време на пребиваването ви в замъка. Сигурен съм, че бързате да свалите мокрите дрехи. Моля, последвайте ме, ще ви покажа стаите ви.

Икономът се обърна и се затътри към широката каменна стълба, която водеше нагоре към неизвестния мрак. Каролайн не беше готова да се остави в немощните му ръце.

— Извинявайте, но къде е лорд Тревелиън? Надявах се, че ще дойде да ни поздрави с добре дошли в дома му.

Уилбъри се обърна към нея и й хвърли кисел поглед изпод полуспуснати вежди. Няколко косъма стърчаха от веждите му като мустаци на котка.

— Господарят е навън.

Каролайн хвърли бърз поглед към огромния прозорец над вратата. Точно в този миг по небето премина назъбена светкавица и силен порив на вятъра раздруса стъклата.

— Навън? — повтори тя със съмнение. — В това време?

— Господарят има много здраво тяло — отвърна икономът и се нацупи обидено, сякаш тя се бе осмелила да намекне нещо друго. Без да каже дума повече, започна да се изкачва по стълбата.

Вивиан се приготви да го последва, ала Каролайн я хвана за ръката, за да я спре.

— А какво ще кажете за мастър Джулиън? И той ли е навън?

Уилбъри се обърна още веднъж и въздъхна толкова дълбоко, че Каролайн очакваше от устата му да излезе облак прах.

— Мастър Джулиън ще пристигне едва утре вечер. — По лицето на Порция се изписа разочарование. — Ако не искате да дочакате пристигането му в залата, предлагам да ме последвате.

Каролайн вдигна глава към стълбата. Икономът беше прав. Не можеха да останат тук цяла нощ, да треперят в мокрите си наметки и да чакат да се разболеят от пневмония. Нямаха друг избор, освен да го последват към мрака.

Уилбъри отведе Порция и Вивиан в две съседни стаи на първия етаж. Каролайн обаче трябваше да изкачи още три стълби след трепкащата светлина на свещта му и краката й затрепериха, а куражът я напусна. Най-сетне последната извита стълба завърши пред тясна врата. Очевидно Кейн имаше намерение да я накаже, че се е самопоканила, като я заточи в някоя задушна таванска стаичка, още по-неудобна и безрадостна от стаята в къщата на леля Мариета.

Когато икономът отвори вратата, тя се подготви за най-лошото.

Пристъпи прага и зяпна смаяно.

— Сигурно е станала грешка — пошепна невярващо. — Тази стая вероятно е предвидена за сестра ми Вивиан.

— Господарят не прави грешки. Аз също. Указанията му бяха еднозначни. — Уилбъри понижи глас и изимитира Ейдриън Кейн учудващо добре. — „Мис Каролайн Кабът ще се настани в северната кула.“ Нали вие сте мис Каролайн Кабът? — Той я огледа отгоре до долу с присвити очи. — Не правите впечатление на измамница.

— Разбира се, че не съм — отговори ужасено Каролайн. Беше й невъзможно да каже дали искрите в очите на стария иконом изразяват злоба или смях. — Просто не очаквах това… не очаквах да получа такава стая. — Тя направи широко движение, което включваше цялото помещение.

Докато стаите на сестрите й бяха обзаведени удобно и приятно, нейният апартамент беше направо луксозен и се намираше в най-високата точка на замъка. В камината с рамка от бял мрамор гореше буен огън и веселите му пламъци се отразяваха във високите прозорци от оловно стъкло. Восъчни свещи в стенни свещници от ковано желязо разпространяваха приятна светлина. Помещението беше кръгло, каменните стени бяха боядисани в бяло и украсени с бордюр от преплетени бръшлянови клонки. Огромното легло с балдахин беше до стената, красиво надиплените завеси бяха от сапфиреносиня коприна.

Уилбъри си отиде, след като обеща да изпрати лакей с багажа й и камериерка, за да й помогне за вечерния тоалет. Останала сама, Каролайн започна да разглежда великолепната стая в кулата, все още стиснала под мишница износената си пътна чанта. Под един от прозорците беше поставена полукръгла масичка от лимоново дърво. Върху нея имаше леген и кана с гореща вода. Пред камината беше сложено огромно високо кресло, а до него — масичка, на която я очакваше табла с месо и сирене. На леглото беше разпрострян смарагдовозелен халат от меко кадифе и я канеше да свали по-скоро студените, мокри дрехи.

Очевидно стаята беше приготвена специално за уморена пътничка, без да пестят удобствата. Всичко беше направено така, че обитателят да се чувства добре дошъл и защитен — чувство, което Каролайн не беше изпитвала след смъртта на родителите си.

Погледът й се плъзна към френските прозорци на отсрещната стена на стаята. След като пъхна чантата си под леглото, тя взе една свещ и отиде да ги отвори. Точно както беше очаквала, излезе на мокър от дъжда каменен балкон. Макар че реката не се виждаше, вятърът носеше металическата и миризма.

Погледът й се плъзна търсещо по забуленото от облаци небе. Наистина ли Кейн беше някъде там, съвсем сам, мокър до кости? Каква отчаяна задача би тласнала мъж като него да се опълчи срещу тази дива, опасна нощ?

Пламъчето на свещта трепереше от поривите на вятъра. Каролайн въздъхна, вдигна ръка, за да го предпази, и се върна в стаята. По-добре да се порадва на удобствата и сигурността, които домакинът беше предоставил на нейно разположение.

Ейдриън препускаше като бесен в бурната нощ. Подплатената наметка отдавна беше мокра, а качулката не го предпазваше от ледения дъжд, който се сипеше в лицето му. В костите му бавно проникваше влажен студ.

Беше изминал трудния път до Нетълсхем само за да открие, че тайнственото същество, уплашило до смърт селяните, не е нищо повече от един жалък пес — наполовина вълк, наполовина куче, полудяло от глада и от жестокото отношение на хората. Не му оставаше нищо друго, освен да застреля бедното животно. Малко преди да изпрати куршум в главата му, погледна в дивите, самотни очи и с ужас установи, че се чувства странно свързан с нещастната твар.

Когато изкачи едно стръмно, обрасло с жълтуга възвишение, видя пред себе си Тревелиън Касъл. Искаше му се сърцето му да забие по-силно при тази гледка, както по-рано. Ала откакто двамата с Джулиън обиколиха половината свят, за да търсят Дювалие, замъкът беше за него само една студена купчина камъни, която никога не излъчваше топлина и не се радваше на завръщането му.

Тъкмо стигна до външната стена, когато му направи впечатление, че старият му дом все пак не е напълно лишен от топлина, както предполагаше. Изтри дъжда от очите си и вдигна поглед към северната кула. Прозорецът насреща му сияеше в светлина от няколко свещи. Тази светлина сякаш му махаше, поздравяваше го с добре дошъл, обещаваше му почивка и забрава след дългата, самотна нощ.

Ейдриън спря коня под един стар, изкривен от времето дъб и скочи на земята. Кобилата отметна глава назад и едва не изтръгна юздите от ръцете му. Въпреки изтощението си тя потропваше нервно и излъчваше безпокойство, което му беше добре познато.

Докато живееше като джентълмен, обвързан с тесните граници на лондонското общество, той съумяваше да го потиска. Ала тук, в този прастар замък, когато вятърът свиреше в ушите му и миризмата на реката се усещаше навсякъде, безпокойството заплашваше да го надвие.

Каролайн Кабът се появи на прозореца на кулата и той усети как целият се напрегна, финото и лице беше осветено от пламъчето на една единствена свещ. Косата й беше разпусната и падаше по крехките рамене. Беше облякла топлия халат, оставен на леглото по негова заповед. Кадифето се увиваше около стройната й фигура и разкриваше мекотата, която тя с много усилия криеше под строгата си външност.

Ейдриън въздъхна. Очевидно не беше в състояние да избяга от омаята на тази жена. Нито в тълпата във Воксхол, нито дори тук, в единственото сигурно пристанище, което му беше останало. Не можеше да избяга от нея даже в сънищата, които го преследваха след онази невероятна целувка.

Целунете ме, бе пошепнала тя само преди една нощ. Когато се прибра вкъщи, той си легна, но не можа да заспи, само се мяташе и мачкаше чаршафите. Гласът й не звучеше отчаяно, а настойчиво. Бе вдигнала очи към него и сивите й очи бяха овлажнели от копнеж. Ръцете й нежно милваха лицето му, коприненомеките устни се отваряха подканващо.

Ейдриън изруга и прокле развинтената си фантазия. Животът му щеше да бъде много по-прост, ако в сънищата му влизаше Вивиан, не Каролайн. Ако сега Вивиан стоеше на прозореца в кулата и се взираше с копнеж в нощта, сякаш търсеше нещо. Или някого.

Него…

Каролайн закри с ръка пламъчето на свещта, обърна се и си влезе в стаята. Балконът потъна в мрак.

Доскоро Ейдриън беше абсолютно уверен в себе си, в умението си да се владее, но гладът, който го измъчваше тази нощ, беше твърде силен, за да го остави без внимание. Нави юздите на коня около китката си и закрачи към замъка, потънал в мрачни размишления.

Каролайн отвори очи и се огледа сънено. За няколко мига повярва, че е отново в таванската стаичка в дома на леля Мариета, заедно с Порция, която похърква в другото легло. После осъзна, че се е събудила не толкова от някакъв звук, колкото от пълната и абсолютна липса на звуци. Дъждът бе престанал и правеше тишината още по-оглушителна.

Тя се надигна и седна в леглото. Огромният балдахин над главата й я караше да се чувства съвсем мъничка. Когато си легна, в стаята беше приятно топло и тя не си направи труда да спусне завесите. Но сега огънят в камината беше догорял и вътре ставаше хладно.

Каролайн посегна към завесите, но ръката й замръзна насред движението. Един от френските прозорци от другата страна на кулата беше отворен и пропускаше в стаята тясна ивица лунна светлина и сребристи облачета от мъгла.

Каролайн отдръпна ръка и пръстите й затрепериха. Огледа се нервно и разбра, че всички свещи са угаснали. Стаята тънеше в мрак.

На балкона отекна някакъв шум и вниманието й отново се устреми натам. Дали е вятърът? — запита се с трепет. Или някой е направил крачка? Но как е възможно някой да крачи по балкона й, след като се намираше поне на четири етажа от земята?

Тя навлажни сухите си устни, изненадана, че чува и друго освен лудото биене на сърцето си. Беше готова да се завие презглава и да остане така, докато настъпи утрото, но успя да овладее страха си.

В нощта, когато загинаха родителите й, Каролайн се отказа окончателно от лукса да крие глава под завивките. Порция и Вивиан можеха да се крият в леглата си, когато ги заплашваха трудности, но тя не. Тя беше длъжна да става от топлото си легло в бурните нощи, да затваря отворилите се прозорци или да слага нови дърва в огъня.

Събра цялата си смелост, отметна завивката, стъпи на пода и бавно закрачи по каменните плочи към ивицата лунна светлина. Беше на половината път, когато през балкона прелетя сянка. Каролайн се отдръпна стреснато и от гърлото й се изтръгна тих вик.

— Не ставай глупачка — наруга се тя и се опита да се стегне, макар че зъбите й тракаха. — Сигурно облак е минал пред луната. — Направи няколко колебливи стъпки към балкона и продължи: — Просто си забравила да затвориш вратата и вятърът я е блъснал.

За миг си представи как някоя от каменните фигури ще разпери огромните си крила и ще се хвърли към нея, пое дълбоко въздух и премина останалото разстояние с три решителни стъпки. Отвори широко френския прозорец и излезе на балкона, предизвиквайки невидимото чудовище да я нападне от мрака.

Ала балконът беше пуст.

От мокрите камъни се издигаше пара и лунната светлина посребряваше облачетата. Каролайн отиде до парапета и се залови с треперещи ръце за грапавите камъни. Разкъсвана между облекчение и гняв заради глупавите си страхове, тя погледна надолу и се опита да прецени колко метра има до земята. Който и да искаше да я нападне в стаята й, имаше нужда от крила, за да се качи дотук.

— Добър вечер, мис Кабът.

Като чу подигравателния глас от сянката на балкона зад нея, придружен от облак сяра, Каролайн се обърна стреснато и нададе тих вик.

(обратно)

10

Каролайн политна назад. Когато грапавият камък на бруствера се удари в гърба й, светът се обърна с главата надолу и тя загуби равновесие. В следващия миг ръцете на Кейн я уловиха и я стиснаха, първо грубо, после много по-меко, когато дръпна треперещото й тяло към своето.

Силните му пръсти се заровиха в косата й, помилваха я успокоително. Бузата й се притисна в широката, топла, обещаваща сигурност мъжка гръд.

— Недейте така, мадам — изрече той дрезгаво. — Какво правите? Нима искате да ме уплашите до смърт?

Когато светът отново се върна в правилната си позиция и треперенето отслабна, Каролайн си пожела с внезапна сила да потъне завинаги в топлината на тялото му. Да вярва, че докато той я държи здраво, никой няма да посмее да й стори зло. Да забрави поне за малко, че това глупаво желание представлява най-голямата опасност.

Тя опря ръце на гърдите му и се изтръгна от прегръдката с отчаяние, което изненада и самата нея.

— Аз ли ви уплаших до смърт? Вие сте този, които изникна от сянката и се нахвърли върху мен! Ако бях полетяла от балкона, утре бедният Уилбъри щеше да прекара половин ден да събира жалките ми остатъци и да мие кръвта от камъните на двора. Почти ми се иска това да беше станало, защото си го заслужавате. Как смеете да се промъквате така в стаята ми? — Тя се отдръпна и го огледа подозрително. — Как всъщност се озовахте тук?

Той проследи отдръпването й без видимо вълнение. Очите му святкаха развеселено.

— Качих се пеша.

Каролайн спря и учудено смръщи чело. Проследи протегнатата му ръка и откри, че онова, което бе сметнала за балкон, в действителност е покрита галерия, която обикаля цялата кула. Вероятно някъде имаше стълба или преход към следващата кула и към долния етаж.

Кейн скръсти ръце под гърдите и се осведоми тихо:

— А вие какво си помислихте? Как според вас съм стигнал до балкона ви, мис Кабът?

Каролайн преглътна.

— Аз… ами… — Вече не беше сигурна какво си е помислила. Беше невъзможно той да се е превърнал в прилеп и да е долетял до балкона, за да се промъкне в стаята й и да застане до леглото, за да я покрие със сянката си. Като си го представи да стърчи над леглото й в мрака, в съзнанието й изникна и друга картина, още по-объркваща… и по-предизвикателна. Замига сърдито и се опита да я прогони. — Аз… предположих, че… може би…

Кейн се смили над мънкането й и махна с ръка.

— Не исках да ви уплаша. Мислех, че отдавна сте си легнали. Боя се, че ми е трудно да свикна с живота в провинцията. Не можах да заспя, затова излязох да се поразходя по галерията и да изпуша една пура.

Едва сега Каролайн забеляза тънката пура, хвърлена на каменния под, която още димеше. Сигурно я е хвърлил, когато се е втурнал напред, за да я спаси от падане. Сега й стана ясно и защо бе усетила миризма на сяра малко преди появяването му.

След като видя пурата, забеляза и други неща. Например скандалната липса на жакет, жилетка и шалче на врата. Домакинът й беше облечен само в тънка ленена риза, напъхана в панталон за езда от сърнешка кожа, който стягаше стройните хълбоци и подчертаваше силните мускули на бедрата. Ризата беше отворена на шията и разкриваше бронзова кожа и медноцветни косъмчета на гърдите. Косата беше вързана на хлабава опашка на тила, но няколко влажни кичурчета бяха нападали по лицето му.

Видът му моментално й напомни, че и тя не е прилично облечена. Не бе помислила да наметне халата, така великодушно предоставен й от него, и сега стоеше тук боса, облечена само в старата си нощница, косата й падаше в безредие но гърба. Излинелият памук не скриваше нито една извивка на тялото й. Това я накара да се изчерви и тя скръсти ръце под гърдите си. За първи път изпитваше благодарност, че природата не я е надарила особено богато на това място. За разлика от нея Порция имаше пищен бюст.

— Дано само викът ми да не е вдигнал на крак цялото домакинство.

— Убеден съм, че слугите си спят най-спокойно — увери я Кейн и устреми поглед не към гърдите й, а към крехката извивка на шията. — Все пак те би трябвало да са свикнали с такива шумове — сърцераздирателни викове, молби за милост, измъчени стонове от подземията…

Пак ли? Отново се надсмиваше и над нея, и над себе си. Но лицето му оставаше напълно безизразно. Дори не вдигна светлите си вежди.

Каролайн се усмихна хладно и отвърна:

— Това не ме изненадва. Знаех си, че този внушителен замък не може да няма добре оборудвано подземие.

— Ама разбира се! Там са затворени най-красивите девици от селото. Ако желаете, ще отидем да ги видим, преди да си заминете.

— Ще се радвам да ви придружа.

Кейн се облегна на парапета.

— Боя се, че занемарих по осъдителен начин задълженията си на домакин. Надявам се да ми простите, че не бях тук, за да посрещна вас и сестрите ви с добре дошли.

— Уилбъри ни уведоми, че сте „навън“. — Погледът й оставаше прикован в гърдите му, където влажната риза беше залепнала за впечатляващи мускули. Странно защо, от тази гледка й олекна. Неволно вдигна ръка към челото си, защото имаше чувството, че от неуспялото падане през балкона й се вие свят. — Вероятно случаят е бил много спешен, след като е трябвало да излезете в такава ужасна нощ.

— Напротив, напротив. Според мен бурята не е толкова застрашителна, колкото една препълнена бална зала или някой задимен театър. Винаги съм предпочитал да се опълча срещу природните стихии, отколкото да се изправя пред неуморимите езици на клюкарките. Но съжалявам, че не можах да се прибера навреме, за да ви кажа добре дошли.

Съзнавайки факта, че той бе избегнал сръчно незададения й въпрос, Каролайн посочи френските прозорци, които все още бяха отворени и разкриваха гледка към осветеното от луната легло с измачкани чаршафи.

— Не мога да ви се сърдя, че сте занемарили задълженията си на домакин, след като ме настанихте в такова луксозно помещение.

Той изпухтя тихо и стисна здраво зъби.

— По-луксозно, отколкото у леля ви, без съмнение. Изненадвам се, че тя не ви е изпратила в килера за въглища.

Каролайн смръщи чело.

— Откъде знаете…? — Ала веднага си припомни как бе чакал на стълбището пред къщата на леля й и бе вдигнал поглед към прашното прозорче на таванската стая. Очевидно беше спуснала завесите една секунда по-късно.

Фактът, че той знае за пренебрежителното отношение на леля Мариета, беше ужасно смущаващ. Това я накара да вирне брадичка.

— Почетната гостенка е Вивиан. Тя трябваше да получи тази стая. Ние с Порция сме свикнали да си делим една спалня.

— Аз пък си помислих, че това разпределение ще ви хареса. Сега никой няма да се осмели да каже, че съм се промъкнал в спалнята на сестра ви и съм й отнел добродетелта, докато Порция стои на стража, прав ли съм?

А кой ще бди над моята добродетел? Каролайн не посмя да зададе този въпрос. Не и след като изрично беше заявила, че отдавна е минала възрастта, в която е вярвала, че всеки срещнат мъж се стреми да я прелъсти и опозори. Дори този, който стоеше посред нощ на вратата на спалнята й, оскъдно облечен и миришещ на вятър, дъжд и неустоима смес от лавър и тютюн.

— Според мен Порция е по-скоро териер, отколкото дог — уточни тихо тя.

Кейн успешно изимитира треперене.

— Тогава е още по-опасна противничка. Предпочитам да ме нападне дог, отколкото някой джафкащ териер да се закачи да крака ми.

Каролайн се засмя. Описанието на малката й сестра беше наистина подходящо.

— Обикновено е достатъчно да я цапнеш с утринния вестник.

— Ще го запомня. — Той наклони глава и я изгледа с един от онези пронизващи погледи, за които копнееше и от които се боеше. — Е, мис Кабът, какво мислите за моя скромен стар дом? Харесва ли ви?

Каролайн се поколеба.

— Гостните стаи са прекрасни, милорд, но трябва да призная, че входната зала е доста… застрашителна. Там има твърде много препарирани животни и кръвожадни ловни сцени за моя вкус.

— Предполагам, че на къщата липсва топлината, която само ръката на една жена може да придаде — отвърна той и думите му бяха като милувка.

— О, но това е липса, която лесно може да се отстрани, нали?

За момент погледите им се срещнаха, впиха се един в друг и Каролайн изпита ужасното чувство, че никой от двамата нямаше предвид Вивиан.

Това прозрение я извади от равновесие и тя заотстъпва назад към стаята си. Очакваше той да я следва крачка по крачка, както бе направил на усамотената алея във Воксхол.

— Моля да ме извините, милорд, но е крайно време да се върна в леглото си. Утрото ще дойде по-скоро, отколкото го очакваме.

— Да, права сте. — Вместо да отиде при нея, Кейн се обърна и се опря с две ръце на парапета. Погледът му се устреми към далечния хоризонт, където все още се стрелкаха светкавици и трещяха гръмотевици, а вятърът гонеше кълбестите облаци. — Мис Кабът?

Каролайн спря. Ръката зад гърба й стискаше бравата.

— Да?

Той заговори, без да се обърне, загледан в нощта.

— Отсега нататък затваряйте грижливо вратата към балкона. Не можете да разчитате, че природна стихия, капризна като вятъра, се показва винаги от най-добрата си страна.

Каролайн преглътна и отговори тихо:

— Както желаете, милорд.

Тя се прибра в стаята си и внимателно затвори вратата. Поколеба се само за миг, после спусна желязното резе. Когато вдигна глава, Кейн бе изчезнал. Балконът беше празен.

Тя беше сама.

— Какво е това, за бога? Кой е умрял и те е направил кралица на Англия?

Каролайн не можеше да каже кое е по-лошо: да я събуди високият, весел глас на Порция, или сестра й да дръпне с все сила завесите на леглото и ярката слънчева светлина да падна право върху лицето й. Тя вдигна ръка към очите си и изпита чувството, че ей сега ще се подпали.

Дълго след като Ейдриън Кейн бе изчезнал от балкона, тя се мяташе неспокойно в леглото си, питайки се дали наистина е бил само вятърът — или друга, първична и опасна природна стихия. Как се бе отворила вратата й? Много пъти се запита и защо всяка среща с Кейн започваше и свършваше с прегръдка. Наистина ли беше непочтена и развалена, щом толкова й харесваше да е в обятията му, макар че нямаше никакво право да е там?

Когато Порция се тръшна на матрака и заподскача като дръзко малко кученце, Каролайн простена и се зави презглава.

— Махай се! Отказвам да повярвам, че вече е сутрин.

— Сутрин ли? — облещи се Порция. — За бога, вече е почти обед! Само защото си настанена като кралица в кулата, това не ти дава право да мързелуваш цял ден като член на кралското семейство. Ако очакваш от мен да играя ролята на придворна дама и да позвъня, за да дойде камериерката с чаша горещ шоколад, ще има да чакаш, Ваше височество!

— Обед? — Каролайн въздъхна и отметна завивката. При това уж неволно я метна върху главата на Порция. — О, небеса! Не може да е обед! Готова съм да се закълна, че е още ранна сутрин, малко след зазоряване.

Двойно смутена поради това допълнително доказателство за моралния й упадък, Каролайн скочи бързо от леглото. До бала оставаше само една седмица и тя трябваше непременно да открие дали Кейн е приятел или враг. А вече бе пропиляла цял предиобед…

Порция се освободи от завивката, изтегна се в топлото легло на сестра си и въздъхна блажено.

— Мисля, че не мога да те обвинявам за желанието да помързелуваш. Ако и аз имах такава великолепна стая, щях да остана в леглото си до вечеря.

Каролайн отключи пътническия сандък и вдигна капака, стараейки се да не мисли за други, много по-привлекателни причини да си остане в леглото.

Порция скочи от матрака и започна да обикаля стаята, за да открие и други съкровища.

— Сега знам защо Вивиан винаги твърди, че виконтът е много щедър. Я ми кажи — какво си направила, за да заслужиш такава награда?

— Нищо! — изсъска Каролайн по-гневно, отколкото беше нужно. Наведе се, за да скрие издайническата червенина по бузите си, и повтори: — Съвсем нищо!

Извади от сандъка няколко износени долни ризи и фусти, докато намери скромната, строго затворена утринна рокля от фин муселин. Не беше нужно да викат камериерка. Порция с готовност й помогна да затегне корсета. Повдигнала косите си, за да не се заплетат в шнуровете, Каролайн попита:

— Какво прави Вивиан?

Порция извъртя очи.

— Сигурно си е намерила някое удобно ъгълче и бродира стихове от Библията върху парче муселин. Нали знаеш, че не й трябва много, за да се забавлява.

— Да бяхме и ние като нея… — Все още решена да използва по най-добрия начин последните минути на утрото, Каролайн изми лицето си и почисти зъбите с кърпичка, натопена в ментов прах.

— Не разбирам защо си се разбързала — отбеляза Порция. — Ако мога да вярвам на киселия иконом, Джулиън в никакъв случай няма да пристигне преди вечерта. А и лорд Тревелиън няма да се покаже преди залез слънце.

— Не мислиш ли, че е крайно време да престанеш с детинските си фантазии? — Каролайн седна на тапицираното столче пред тоалетката, вдигна капака и потърси кесийката с фуркети. Докато събираше дългата си гладка коса на тила, продължи сърдито — Да повярвам, че лорд Тревелиън е вампир, е все едно да повярвам в другите ти глупави измислици. Помниш ли как си беше въобразила, че си незаконна дъщеря на Прини и законна наследница на трона? — Тя млъкна изведнъж и се загледа като замаяна в капака на скрина.

— Какво има? — полюбопитства Порция и се приближи. — Наистина не изглеждаш толкова зле. Но ако искаш, ще отида да донеса заешката лапичка и оризова пудра, за да скрием тъмните сенки под очите ти.

Когато Каролайн не отговори, Порция надникна над рамото й. Трябваше й цяла минута, за да разбере какво вижда Каролайн. Или по-добре — какво не вижда.

Двете сестри се обърнаха бавно и се погледнаха в очите. Истината се отразяваше в погледите им. Макар че старото дъбово дърво на скрина беше обрамчено с овална рамка, там нямаше огледало.

В Тревелиън Касъл нямаше огледала, закрити с тъмни кърпи. Защото изобщо нямаше огледала. Пухкавите ръчички на позлатени ангелчета не държаха крехки овали. Между прозорците не висяха високи стенни огледала. Нито едно огледало не красеше камината в салона, за да позволи на гостенина да се направи, че се взира в огъня, докато всъщност се възхищава на собственото си отражение. В спалните не беше поставено нито едно елегантно стоящо огледало, за да даде възможност на дамата или господина да провери тоалета си, да упражни някои интересни жестове или просто да си направи прическата.

Каролайн и Порция прекараха голямата част от следобеда в старания да избягват лакеите и прислужниците, за да могат да влизат и излизат незабелязано от пустите стаи на замъка. Търсенето им не даде резултат — не намериха дори малко ръчно огледало, забравено в някоя стая.

— Може би следващия път ще си по-склонна да ми повярваш, когато се опитвам да ти обясня, че съм законната наследница на английския трон — заяви самодоволно Порция, докато бързаха към южното крило.

— Сигурна съм, че има разумно обяснение — настоя Каролайн. — Може би огледалата са били свалени, за да ги излъскат за бала. Или двамата братя Кейн не са ни най-малко суетни.

Порция въздъхна с копнеж.

— Ако бях красива като Джулиън, щях по цял ден да седя пред огледалото и да се възхищавам на образа си.

— Ти и сега го правиш — напомни й Каролайн.

Точно тогава зад тях прозвуча мелодичният глас на Вивиан и ги стресна до смърт:

— Къде, за бога, бяхте през целия следобед?

Двете момичета се обърнаха виновно. Сестра им стоеше под една арка в другия край на широкия коридор, настлан с каменни плочи.

— Избродирах две салфетки, поръбих дузина кърпички и изпих чая си сама — оплака се Вивиан. — Мистър Уилбъри не е най-добрият събеседник, когото мога да си пожелая. Собствената ми компания вече започна да ми омръзва.

— Не сме те изоставили нарочно — извини се Каролайн. — Само предприехме едно малко изследователско пътешествие. — Тя хвърли поглед към масивната дървена врата, която охраняваше южното крило, и побутна Порция към сестра й.

— Защо не идеш при Вивиан да й правиш компания, скъпа? Аз ще дойда след малко.

Порция се подчини с нежелание и изпрати Каролайн с предупредителен поглед.

— А ти бъди предпазлива, скъпа, обещаваш ли ми? Човек никога не знае какви твари се крият в старите, пълни с прах стаи.

Каролайн махна пренебрежително. Не само, че не бяха намерили нито едно огледало, ами и не бяха открили следи от своя домакин. Въпреки мрачните предсказания на Порция Каролайн упорито отказваше да повярва, че Кейн спи в ковчег в семейната гробница.

Тя проследи с поглед сестрите си, които се отдалечиха ръка за ръка, после се огледа намръщено. Вивиан никога не се оплакваше и не хленчеше като днес. И не изглеждаше ли малко по-бледа от обикновено? — Каролайн побърза да отхвърли тази мисъл. Може би постепенно удължаващите се сенки бяха виновни, че цветът беше изчезнал от бузките на сестра й. През прозореца в края на коридора се виждаше лавандуловата светлина на настъпващата вечер, която бавно обгръщаше стария замък.

Чувството, че трябва да бърза, се засили. Тя се обърна и натисна бравата. Вратата се отвори със заплашително скърцане и Каролайн се озова в абсолютно тъмен коридор без прозорци. Намери свещта в джоба на полата, която предвидливо бе взела със себе си, и бързо я запали.

Когато сиянието на трепкащото пламъче се плъзна по стените, Каролайн се успокои. Вдигна високо свещта и се озова лице в лице с Ейдриън Кейн. Срещата беше толкова неочаквана, че я извади от равновесие. Тя отстъпи назад и изпищя. Олюля се и за малко не изпусна свещта. Минаха няколко мига, преди да разбере, че пред нея не стоеше самият виконт, а негов портрет в естествен ръст в позлатена рамка. Каролайн се укори за уплахата си и се опита да нормализира дишането си. Свещта описа колеблив полукръг. Значи това не беше коридор, а картинна галерия със семейни портрети.

Всеки от някогашните обитатели на замъка бе застинал в своето време, увековечен на платното от четката на майстор художник.

Макар да се колебаеше, тя пристъпи по-близо до образа на Кейн, знаейки, че вероятно никога няма да има случай да изследва необезпокоявано реалния му образ. Мъжът стоеше на фона на бурно небе, едната ръка на хълбока, другата върху сребърната дръжка на бастуна. Двойка скучаещи спаниели лежаха в тревата в краката му.

Каролайн огледа лицето му и с уплаха установи колко близък го чувства след толкова кратко познанство. Много добре знаеше как се задълбочават бръчиците около очите му, когато се смее. Как между светлокафявите очи се образува отвесна бразда, когато го изненадваше или предизвикваше. Как изразителната уста се опъва в мрачна линия, но веднага омеква, а очите заблестяват…

Тя попипа устните си и отново си припомни нежността, с която тази уста бе завладяла нейната. Предупредена от надигащия се в сърцето й копнеж, откъсна поглед от лицето му и едва тогава забеляза, че нещо с облеклото му не е наред.

Вдигна свещта и пристъпи по-близо. Мъжът на картината беше облечен в тъмносин жакет, чиито поли бяха обшити със злато. Огромна дантелена яка скриваше жилестата му шия, силните китки също бяха скрити под дантелени маншети. Панталонът беше до коленете, под него носеше опънати чорапи. Беше обут в черни обувки с токи — стил, излязъл от мода преди повече от едно поколение.

Може би го е рисувал някой от онези ексцентрични художници, които държаха да обличат моделите си в одежди от минали времена. Само преди десетилетие на мода беше Древна Гърция — тогава бяха създадени безброй семейни портрети с тромави матрони, нагиздени с тоги, които бягаха от крилати кентаври, подозрителни приличащи на страдащи от подагра съпрузи.

С последен поглед към картината Каролайн продължи бавно към следващата. Спря пред нея и зяпна смаяно. Отново Кейн, този път с шапка с перо, елизабетианска яка и широка наметка, загърнала широките рамене. Дългата коса падаше по раменете му, а тънките мустачки и елегантната козя брадичка го превръщаха в същински дявол. Нямаше да повярва на очите си, ако не бяха подигравателно усмихващата се уста и смелата извивка на главата.

За неин ужас следващата картина също беше портрет на Кейн. Тук беше самоуверено ухилен, облечен в подплатен с кожи жакет и тесен тъмнозелен чорапогащник. Каролайн смутено отмести поглед от интимните му части.

— Сигурно носи торбичка — промърмори тихо тя и учудено поклати глава. Отново вдигна свещта и премина към следващата картина. Дъхът й спря. Пред нея стърчеше воин в пълно бойно снаряжение, стиснал в юмрук грамаден двуостър меч. Ръждивочервените петна по острието несъмнено бяха от кръв — само това беше останало от мъжа, осмелил се да застане между воина и онова, което той беше пожелал.

Без дори да се раздвижи, той изглеждаше страшен, а погледът на присвитите очи сякаш предизвикваше света да се опълчи срещу него. Това беше Кейн без тънкия лак на учтивост и цивилизованост, наложен от обществото. Това беше мъжът, когото бе срещнала във Воксхол Гардънс. Мъжът, който отблъсна мъчителите й, без дори да се изпоти. Неприкритата му мъжественост беше колкото застрашителна, толкова и неустоима.

Див глад светеше в очите му — апетит към живота, който не можеше да остане незабелязан. Тя разпозна този глад, защото го беше изпитала на собствен гръб, когато той я прегърна под лунната светлина. Беше го вкусила в целувката му, докато устата му изследваше нейната и езикът му изискваше тя да му се отдаде. И тя го направи с готовност… Каролайн протегна ръка и леко помилва бузата на воина, макар да не беше убедена, че едно толкова леко докосване може да укроти това диво същество.

Въпреки приглушените цветове и огромната повърхност, мъжът изглеждаше така, сякаш всеки момент ще захвърли бронята и ще я прегърне.

Затова Каролайн почти не се изненада, когато от мрака зад нея прозвуча глас:

— Забележителна прилика, нали?

(обратно)

11

Каролайн отдръпна ръката си, сякаш картината я беше опарила, и бавно се обърна. Кейн се бе облегнал на стената със скръстени под гърдите ръце. Този път не можеше да го обвини, че се е промъкнал към нея изотзад. Беше потънала в съзерцание на картината и се съмняваше, че щеше да чуе нещо дори ако в галерията беше влязъл цял полк гайдари.

Днес отново беше облечен като джентълмен. Вярно, не носеше жакет, но жилетката от бургундско-червена коприна на златни ивици беше прилично закопчана. В дълбокото деколте се виждаше избродирана бяла риза. Колосаната яка и грижливо завързаното шалче не й позволяваха да види светлите косъмчета по гърдите му. Каролайн се запита откога стои зад нея и я наблюдава. Дали бе видял как тя помилва дивия воин на портрета, макар че никой не й беше дал право да го докосва.

— Забележително съответствие, вероятно искате да кажете, милорд — възрази тя и кимна към мрачния рицар. — Тъкмо се възхищавах на щрихите. Трудно ми е да си представя къде сте намерили толкова талантлив художник. По нищо не отстъпва на Гейнсбъро или Рейнолдс.

Кейн се изправи в целия си ръст и вродената му гъвкавост й напомни, че нито един художник — все едно колко талантлив — не би могъл да улови необузданата му жизненост.

— Боя се, че художникът е умрял много отдавна. Както и моделът му. Картината е всичко, което е останало от двамата.

Когато пристъпи към нея, Каролайн се опита да избегне пронизващия му поглед, като се обърна отново към картината.

— Не ви разбирам. Нима това не сте вие? — Посочи портрета и поясни: — Мислех, че на всички картини в галерията сте изобразен вие.

— Значи си помислихте, че съм си поръчал портрети в различни костюми от отдавна минали времена? — Ейдриън избухна в тих смях и косъмчетата на тила й настръхнаха. — Мога да ви уверя, мис Кабът, че макар да съм човек с много пороци, суетността не е един от тях.

Каролайн вдигна рамене и се опита да си представи какви са пороците му.

— Някои ще ви нарекат суетен, други обаче ще видят в портретите само желанието за безсмъртие.

Макар че стоеше зад нея, тя усети съвсем ясно внезапното му сковаване.

— Не всеки е склонен да плати цената на безсмъртието. То може да е много скъпа и на всичкото отгоре съмнителна привилегия.

Кейн посегна и внимателно взе свещта от ръката й. Поднесе пламъчето към малката месингова плочка в долния край на картината. Каролайн прие неизречената покана и се наведе. Трябваше да присвие очи, за да разчете надписа.

— 1395 година — пошепна невярващо тя, изправи се и се обърна бавно към него.

Той посочи картината.

— Позволете да ви представя сър Робърт Кейн, мис Кабът. Построил този замък през 1395 година, след като отсякъл няколко дузини френски глави през Стогодишната война. Бил достатъчно умен да не поиска право на строеж от крал Ричард III, но скоро му било простено. Боя се, че ние сме наследили от него навика да молим за прошка след извършеното деяние, вместо първо да попитаме за разрешение. Това е причината, поради която повечето мъже на тази стена са били смятани за негодници или дори престъпници.

Като мен. Макар да не бяха изречени, думите увиснаха почти доловимо във въздуха.

Каролайн погледна в стоманените очи на рицаря.

— Бях готова да се закълна, че сте вие. Приликата е необикновена.

Домакинът й огледа редицата мъже и въздъхна.

— Фамилната прилика е неизбежна. Предполагам, че и моите синове ще я наследят. Бедните дечица…

Синовете му. Синовете, които щеше да му роди Вивиан. Високи, силни момчета със синьозелени очи и медноцветна коса, които щяха да я наричат леля Каро, да й слагат скакалци в леглото и тайно да я съжаляват, че си няма собствени деца. Макар че дори не трепна, Каролайн имаше чувството, че могъщият воин от картината е забил острието на меча си право в сърцето й.

— А брат ви как избегна тази ужасна съдба? — попита тя, стараейки се гласът й да звучи леко.

— За щастие се е паднал на майка ни. Според мен това е доказателство за здрав човешки разум. — Кейн се обърна и светлината на свещта падна върху картината от другата страна на коридора. Каролайн проследи светлината и видя овален портрет на крехка жена със светло кестенява коса и засмени тъмни очи. Веселостта й беше толкова заразителна, че Каролайн неволно се засмя.

— Много е красива. Жива ли е още?

Кейн кимна.

— Откакто баща ни почина преди шест години, живее на континента. Като момиче е преживяла тежка треска и италианският климат се отразява добре на дробовете й. Никога не е обичала този студен, влажен замък. Едва бях постъпил в Оксфорд, когато ми изпрати Джулиън, за да живее при мен.

— Аха. Значи и вие знаете какво е да си родител, макар и временен.

— Точно така. Бих казал обаче, че за разлика от мен вие сте постигнали значителен успех. В началото, когато дойде в Оксфорд, Джулиън настояваше да ме придружава навсякъде. Където аз, там и той. Напразно му напомнях, че е доста по-млад от мен. Утешавах го, опитвах се да го отпратя. За да ми отмъсти, той се включи в банда съмнителни хлапаци с горещи глави.

— Въпреки това е станал добър човек — отбеляза Каролайн.

— Да, доколкото е възможно при тези обстоятелства.

Изненадана от горчивия тон, тя се обърна към него. Сякаш пред лицето му бе паднала завеса и бе затворила прозореца към миналото. Направи й впечатление, че между портретите имаше празно място, и попита:

— Защо не виждам ваш портрет и портрет на брат ви като деца?

Ейдриън вдигна рамене.

— Мама винаги твърдеше, че не успяла да ни задържи неподвижни повече от три минути.

Каролайн се върна към първата картина. Мъжът с бастун и спаниел сигурно беше бащата на Кейн. Смелата грация в позата му и дяволитите искри в очите й дадоха да разбере защо майката на Кейн се е влюбила в него. Дори малко й завидя за щастието да обича такъв мъж. Но не и за болката да го загуби.

Неспособна да устои на магията на властния поглед, тя отиде още веднъж до портрета на средновековния воин. Хвърли скришом поглед към Кейн и се приближи плътно до картината, обзета от невъзможно подозрение.

— Приликата е толкова силна, че чак те хваща страх. Бях готова да се закълна, че сте вие. Господи, та вие имате дори същата бенка над дясната…

Свещта угасна и галерията потъна в черен мрак.

— Милорд? — пошепна несигурно Каролайн.

Кейн изруга дрезгаво.

— Извинете несръчността ми. Мисля, че изпуснах свещта.

Под вратата в края на коридора не се процеждаше дори слаба ивица светлина и Каролайн разбра, че навън е настъпила вечерта. В кадифената чернота сетивата й се събудиха с болезнена острота. Чуваше неравномерното дишане на Кейн, усещаше миризмата на лавър по прясно избръснатите бузи, горещината на тялото му я пареше.

Макар че напълно бе загубила ориентация и не вярваше, че ще намери дори собствения си нос, ръката му бързо намери нейната. Големите, топли пръсти се преплетоха с нейните и нежно я издърпаха към него. Първата й мисъл беше да се отбранява, но някакъв примитивен нагон я накара да се подчини. Да влезе доброволно в обятията му. Или да тръгне с него, все едно къде ще я отведе.

— Следвайте ме и се не страхувайте от нищо — изрече тихо той. — Аз ще се погрижа за вас.

В този миг, каза си неволно Каролайн, съм готова да го последвам дори в ада. Ала коленете й бяха омекнали и тя се спъна. Ръката му моментално се уви около талията й, за да я подкрепи, дъхът му се плъзна като милувка по бузата й и я предупреди за опасната близост на устата му.

Устните й изсъхнаха и тя ги навлажни с върха на езика. Чувстваше ги някак си чужди — подути и чувствителни, сякаш болезнено копнееха за целувка, която не биваше да се случи.

Изведнъж блесна светлина. Каролайн видя само за миг очите на Кейн, потъмнели от чувство, което може би беше желание, преди да забележи, че имаха зрител.

Двамата се обърнаха едновременно и видяха Джулиън да стои в рамката на вратата. Гъста кестенява къдрица падаше небрежно над дясната му вежда. В ръка стискаше многораменен свещник.

— Ако държиш да покажеш на мис Кабът телата в подземията на замъка — заяви провлечено той, — не забравяй да вземеш свещи.

Ейдриън знаеше, че би трябвало да благодари на Джулиън за навременната му поява, но вместо това беше готов да го удуши. Не за първи път му се искаше да стисне малкия си брат за гърлото. И вероятно не за последен.

Каролайн се скова в ръцете му. Вече не беше мека и мила, а парализирана от подозрение и устните й бяха здраво стиснати. Беше му трудно да повярва, че само до преди секунди същите тези устни бяха подканващо отворени, блещукаха влажни и безмълвно молеха за целувка.

Когато се предаде с готовност в прегръдката му, той полетя неудържимо към пропастта. Напълно незаслуженото й доверие събуди в тялото му глад, който беше по-дълбок от чисто физическото желание. Аз ще се погрижа за вас — бе казал. Тези безобидни думи, изречени небрежно, му показаха съвсем ясно, че е изключено да спази даденото обещание. Духът на последната жена, която беше достатъчно глупава да му повярва, го преследваше и днес.

С няколко крачки се озова пред брат си и изтръгна свещника от ръката му.

— Отново идваш в точния момент. Боя се, че мис Кабът стана невинна жертва на моята тромавост. Изпуснах единствената ни свещ.

— Колко трагично — отвърна подигравателно Джулиън. — Направо се разтрепервам, като си помисля какво можеше да се случи, ако не бях минал случайно оттук.

— И аз се разтрепервам — добави констабъл Ларкин и излезе от сянката зад Джулиън.

Ейдриън го изгледа невярващо, обърна се рязко и мрачно поклати глава към брат си.

— Какво търси той тук?

Джулиън кръстоса дългите си крака в глезените и въздъхна.

— Ако непременно искаш да знаеш, аз го поканих.

Кейн съзнаваше, че Каролайн стои плътно зад него, и успя да запази самообладание, за да не изкрещи.

— Какво си направил?

— Не бъди твърде строг с брат си. — Усмивката на Ларкин беше подчертано любезна. — Аз го поставих пред избор. Или ще дойда с него в Уайтшайър, или той ще дойде с мен… в Нюгейт.

— С какво обвинение?

Ларкин тъжно поклати глава.

— Боя се, че високите залози на игралната маса и празните джобове никак не си подхождат. Откакто се завърнахте от пътешествието си, брат ти обикаля игралните салони и градските вертепи. Вчера очевидно имаше намерение да обърне гръб на Лондон и да остави куп неплатени дългове и десетки разбити сърца. А знаеш ли колко джентълмени го обвиняват, че е загубил пари от тях, но вместо това е спечелил сърцата на годениците им?

Ейдриън се обърна като ужилен към Джулиън.

— Не те ли предупредих да се пазиш? Много добре знаеш, че нямаш достатъчно ум да играеш карти и да се забъркваш с разни дамички. Особено когато си пил. — Стисна здраво зъби, за да се пребори с напора да си оскубе косата… или да се нахвърли върху Джулиън. — Миналата седмица ти дадох двеста фунта. Какво направи с тях?

Джулиън сведе смутено глава и се опита да изглади несъществуваща гънка на френския си жакет.

— Платих сметката при шивача.

Ейдриън знаеше, че много скоро отново ще му се доще да удуши брат си. Но не подозираше, че този миг ще дойде толкова скоро. Или че ще поиска да го направи със скъпата му копринена вратовръзка.

— И защо, когато забеляза, че си затънал до гуша в дългове, не дойде при мен? Вярно, няма как да излекувам разбитите дамски сърца, но поне щях да ти дам пари да си платиш дълговете.

Джулиън вдигна глава. Горчивината в дълбоките тъмни очи беше очевидна.

— Вече ти дължа повече, отколкото съм в състояние да ти плата до края на живота си.

Ейдриън усещаше острия поглед на Ларкин като нож, опрян в гърлото му. Зарови ръка в косата си и преглътна отговора и гордостта си. Полицаят обаче бе открил пробива в бронята му и се възползва от предимството си.

— Когато чух, че си поканил очарователните сестри Кабът да ви погостуват в Тревелиън Касъл и да вземат участие в бала с маски, реших, че няма нищо лошо, ако и аз се включа в малката ви компания. Когато бяхме в Оксфорд, всяка година прекарвах ваканцията си тук. Веднъж ти дори ме помоли да смятам замъка за свой втори дом, прав ли съм?

Преди Ейдриън да е успял да го предотврати, годините се стопиха и Ларкин отново стоеше във входната зала, тромав, с разбъркана коса, толкова плах, че едва изрече името си пред мрачния Уилбъри.

„Не се притеснявай — успокои го през смях Виктор и го смушка приятелски в ребрата. — Уилбъри яде само ученици от Кембридж.“

Неканеният спомен отново му припомни, че тримата бяха неразделни. Той, Ларкин и Дювалие. Докато не се намеси Елоиза.

Все още се опитваше да се отърси от спомена, когато Каролайн се мушна покрай него и улови ръката на Ларкин. Недоверието, което бе показала към него в Лондон, по някакъв странен начин се бе изпарило във въздуха. Когато му се усмихна и показа трапчинките си, даже непоколебимият Ларкин се смекчи и стана любезен.

— Що се отнася до мен, аз съм възхитена, че ви виждам тук, констабъл. Сигурна съм, че и сестрите ми ще се зарадват.

— Трябва да призная, че съм зажаднял за цивилизована компания, мис Кебът — отвърна той. — Докато пътувахме насам, младият Джулиън беше доста скучен. Цял следобед спа и всеки път, когато се опитвах да вдигна завеските на каретата, крещеше до бога.

— Може би, докато сте тук, ще успеете да ми разкажете всичко за приятелството си с лорд Тревелиън, докато сте били в университета. — Тя поведе констабъла по коридора и хвърли през рамо загадъчен поглед към Ейдриън. — Кажете ми, много ли се е променил виконтът през изминалите години? Или винаги е бил толкова… страховит?

Отговорът на Ларкин се чу съвсем ясно.

— Не може да бъде другояче, защото той внимава много за себе си и външността си. Готов съм да се закълна, че не е остарял с нито един ден, откакто напуснахме Оксфорд.

— Хубава двойка са, нали? — отбеляза Джулиън, без да сваля поглед от брат си, който се взираше мрачно в двамата отдалечаващи се по коридора. — Често съм си мислил, че нашият Ларкин има нужда от хубава млада съпруга, за да отклони мислите му в друга посока.

Ейдриън се обърна и изгледа брат си със заплашително събрани вежди.

— Нямаш ли си работа, момче? Защо не идеш да лъскаш ботушите си или да колосваш шалчетата?

Джулиън се правеше на шут, но не беше глупак. Взе свещника от ръката на Ейдриън и се отдалечи с небрежна походка, като си тананикаше весела салонна песничка. Брат му остана сам в тъмнината.

Може би в подземието на Тревелиън Касъл наистина имаше средновековен затвор, затова пък рицарската зала беше преустроена в удобен приемен салон. Турски килими в топли червени и златни тонове покриваха пода и студът, лъхащ от каменните плочи, не се усещаше. Въпреки високия сводест таван, откритите греди и дървената галерия, която минаваше по четирите стени, всички се чувстваха уютно. За това се грижеха многото дивани, шезлонги и красиво тапицирани кресла. Стоящи лампи с млечнобели абажури бяха поставени върху многобройните масички и разпространяваха мека светлина. Тежките кадифени завеси бяха спуснати и изключваха нощта. Каролайн веднага забеляза, че скритите по този начин прозорци правят невъзможно да се огледаш в стъклата.

След спокойно преминалата вечеря всички се събраха в салона. Лорд Тревелиън и констабъл Ларкин явно бяха сключили безмълвно примирие и не размахваха оръжията, за да не улучат някой невинен зрител. Тъй като Кейн разговаряше с Вивиан, а Порция обръщаше нотите на Джулиън, който свиреше на пианото различни произведения на Хайдн, Каролайн се настани на гръцкия диван до Ларкин, много доволна от възможността да го разпита за домакините.

Решително заби иглата в парчето лен, опънато на гергефа, и си каза, че е крайно време да довърши салфетката, започната преди половин година. Предпочиташе да се занимава със сметководните книги: едно сметало, една нова мастилница — и щеше да сметне държавния бюджет на Англия и да осигури достатъчно запаси. Бродериите и плетките бяха съвсем друго — там непрекъснато се объркваше. Но поне ръцете й щяха да бъдат заети с нещо, а погледът й нямаше да се прокрадва непрекъснато към арфата в ъгъла на салона, където Вивиан слушаше обясненията на виконта. Точно когато погледна за пореден път към тях, Кейн се засмя, наведе се над рамото на сестра й и помириса бялата роза в косата й, после внимателно поправи положението на пръстите й върху струните.

Не беше трудно да си представи как ще изглеждат двамата след тридесет години: с леко посивели коси, заобиколени от весело играещи внуци, с непроменена привързаност в погледите. Каролайн изпита ревност и веднага се засрами от себе си. Овладя се и си заповяда отново да се съсредоточи върху работата си. Забиваше иглата с такава сила, че дървената рамка едва не се счупи.

Тъй като не можеше да се захване с някоя бродерия, констабъл Ларкин беше в много по-лошо положение от нея. Макар че съсредоточено отпиваше от чая си и се взираше замислено в огъня, погледът му отново и отново търсеше профила на Вивиан и очите му бяха пълни с копнеж.

— Ако продължавате да зяпате така сестра ми, сър — принуди се да го предупреди Каролайн, — лорд Тревелиън ще се почувства задължен да ви извика на дуел.

Ларкин подскочи виновно и я погледна в лицето.

— Нямам представа за какво говорите. Тъкмо се възхищавах на венецианската изработка на камината.

— Откога я обичате?

Ларкин я погледна изненадано, после въздъхна, проумял, че няма смисъл да отрича. Внимателно остави чашката от скъп свърски порцелан в чинийката и отчаяният му поглед отново отлетя към Вивиан.

— Не мога да кажа точно. Но съм готов да се закълна, че всеки път, когато ме накаже с презрение, миговете стават дълги колкото цял един живот. Видяхте ли я на вечеря? Не ме удостои дори с поглед. Почти не докосна яденето си. Готов съм да повярвам, че самото ми присъствие й разваля апетита.

Каролайн го погледна учудено и се намръщи.

— Сестра ми винаги е била изключително мека и уравновесена. Никога не съм я виждала да показва такава открита враждебност.

Мъжът приглади нападалите по челото му кестеняви къдрици.

— Може би трябва да се почувствам поласкан? Може би целта ми трябва да бъде да будя враждебност у всяко нежно същество, което ми се изпречи на пътя?

Каролайн избухна в смях и виконтът я изгледа учудено. Беше готова да се закълне, че погледът му я търсеше също толкова често, колкото нейният — него. Не беше честно от негова страна да се сърди, че тя разговаря приятелски с констабъла, докато той се старае да спечели благоразположението на сестра й.

Тя се обърна съвсем съзнателно към Ларкин и съсредоточи цялото си внимание върху пазителя на закона.

— Може би Вивиан се смущава от мисълта, че сте дошли, за да я предпазите да не извърши някоя глупост.

Ларкин изпухтя презрително.

— Как може да се очаква дори от най-практичната жена да запази ума си бистър, когато Кейн пусне в ход скандално известния си чар?

Каролайн преглътна мъчително. Опита се да развърже възела на конеца и заговори утешително:

— Иска ми се да можех да ви вдъхна смелост, констабъл, но както чувствата на сестра ми, така и надеждите й за бъдещето явно са насочени на друга страна. Затова бих ви посъветвала да не си губите времето да гоните празна мечта, която никога няма да се осъществи. — Хвърли пореден скрит поглед към Кейн и си каза, че и тя би трябвало да се възползва от този съвет. — И след като заговорихме за домакина ни, ще се радвам да ми разкажете как се запознахте с него.

Ларкин с нежелание извърна поглед от Вивиан и очите му придобиха нормално изражение.

— Срещнах Ейдриън през първата си година в Оксфорд. Той ме откри в Крайст Чърч Медоу, тъкмо когато бях заобиколен от банда грубияни, които крещяха и ме блъскаха. Разбирате ли, аз бях сирак и имах само стипендия, а те не харесваха начина ми на говорене, вехтите ми дрехи, книгите, купени на старо… — На устните му се появи колеблива усмивка. — Докато те се интересуваха единствено от хазарт, жени и пиене… да, и от възможността да се подиграват жестоко на необлагодетелстваните от съдбата, Ейдриън прекарваше времето си в тренировки в боксовия салон на Джаксън. Събори ги един по един, с много добри удари. От този ден нататък се обяви за мой ангел-хранител и вече никой не смееше да ми се подиграва.

— Мисля, че това е ролята, която изпълнява с най-голямо въодушевление — промърмори Каролайн, припомнила си Воксхол и спасението си в последната минута. — А какво ще кажете за Виктор Дювалие? И той ли е бил, така да се каже, подопечен на Кейн?

В очите на констабъла блесна нещо, което при не толкова овладян мъж, би могло да се вземе за веселие.

— Вие сте много внимателна слушателка, мис Кабът. Не мечтаете ли за кариера в полицията?

— Само ако ми позволите да продължа с разпита си — отвърна тя, без да крие самодоволната си усмивка.

Мъжът въздъхна.

— Щом настоявате. Бащата на Виктор бил богат граф, загинал на гилотината по време на френската революция. Майката също изгубила живота си. Една от лелите успяла да доведе Виктор в Англия. За нещастие никога не успя да преодолее акцента си и съучениците ни много му се подиграваха. Имайте предвид, че тогава бяхме във война с Франция. Кейн го взе под крилото си и момчетата престанаха да превръщат живота му в ад.

Каролайн го слушаше с нарастващо любопитство.

— Спомням си как в Лондон ми казахте, че Кейн е бил не само ваш закрилник. Бил ви е приятел.

Усмивката на Ларкин угасна.

— Оттогава мина много време.

— Още преди Елоиза Маркъм да изчезне? — отгатна тя и понижи глас. Не искаше никой да чуе разговора им.

— След изчезването на Елоиза Ейдриън престана да ми се доверява — обясни Ларкин, неспособен да скрие горчивината си. — Държеше се, сякаш никога не сме били приятели.

— А какво стана с Виктор? Кейн продължи ли да му се доверява?

— Виктор се върна във Франция. Малко след изчезването на Елоиза.

Каролайн усети тръпки и интересът й нарасна още повече.

— Откъде знаете, че тя не е заминала с него?

— Защото тъкмо разбитото сърце го накара да напусне Англия. Вижте, мис Кабът, ние тримата бяхме добри приятели и от нас тримата Виктор обичаше Елоиза най-силно. Мисля, че никога не прости на Ейдриън, когато тя избра да отговори на любовта му.

— А вие? — попита Каролайн, макар да съзнаваше, че постъпва нетактично. — Вие простихте ли му? На него и на Елоиза — добави бързо тя.

Ларкин бавно отпи глътка чай.

— Ако имах нещо общо с изчезването й, смятате ли, че щях да се откажа от мечтата си да стана свещеник и да посветя живота си на залавянето на престъпниците?

Каролайн знаеше, че чувството за вина тласка мъжете да вършат странни неща, и не възрази.

— Това е било голяма загуба за църквата, сър — рече тя и се усмихна опрощаващо. — Мисля, че от вас щеше да излезе чудесен свещеник.

Ларкин отново отпи глътка чай и една упорита къдрица падна на челото му. Каролайн устоя на желанието да я приглади назад, но толкова години се беше разправяла с панделките и фльонгите на Порция, че не можа да пренебрегне лошо вързаната му вратовръзка.

Остави гергефа в скута си, протегна ръце и внимателно върза тясната ивица плат, както беше редно. Сама се учуди на искрената привързаност, която изпитваше към този почти непознат мъж.

— Според мен, констабъл Ларкин, вие имате спешна нужда от съпруга. Или поне от камериер.

— И за кое от двете работни места ще се кандидатирате, мис Кабът?

При звука на дълбокия, леко дрезгав глас Каролайн погледна пред рамо и откри зад себе си Ейдриън Кейн. Той я гледаше мрачно и от уж скандалния му чар нямаше и следа. Вивиан свиреше някаква мелодия на арфата и това му бе позволило да обиколи салона. Каролайн веднага се запита откога стои зад нея и каква част от разговора й с Ларкин е могъл да чуе.

Дръзкият въпрос предизвика червенина по бузите й. Ала преди да му отговори по същия начин, Ларкин се усмихна и заяви:

— Боя се, че с оскъдните си доходи не мога да си позволя нито камериер, нито съпруга.

Погледът му отново потърси Вивиан. Нежните й пръсти се плъзгаха по струните на арфата и изтръгваха тихи звуци. Трепкащата светлина на лампите сякаш изсмукваше цвета от бузите й и тя изглеждаше въздушна, като златокос ангел, който всеки момент ще полети обратно към небето.

Кейн скръсти ръце зад гърба си, наведе се над облегалката на дивана и наклони глава, за да огледа бродерията на Каролайн.

— Благослови нашите елфи — прочете високо той. — Виж ти, колко хубаво житейско мото.

— Благослови нашия живот — поправи го Каролайн и огледа с присвити очи кривите букви на благословията. Когато Кейн се отпусна на отсрещния диван, подигравателният му поглед я накара да се залови с ново усърдие за бродерията си. Размаха иглата като копие, което се готвеше да забие в черното сърце на виконта, и заяви:

— Нямах ни най-малка представа, че следите разговора ни, виконте. Ако знаех, щях да говоря по-ясно, за да чувате всичко, което ви интересува.

Кейн се усмихна надменно.

— Не е нужно. Слухът ми е отличен.

— Така се говори — отвърна тя по-високо, отколкото възнамеряваше, и нарастващият гняв я накара да забрави предпазливостта. — Освен това съм чувала, че виждате отлично в тъмното и страстно обичате кървавица.

— Казват го само, защото всички в Лондон го мислят за вампир — обясни делово Вивиан и спря да свири на арфата.

(обратно)

12

Ларкин шумно остави чашата си в чинийката. Порция зяпна смаяно. Пръстите на Джулиън удариха фалшив акорд по клавишите. Каролайн се убоде в палеца. Всички се обърнаха към Вивиан, но никой не посмя да погледне Кейн.

— Значи ти знаеш? — пошепна Каролайн сред неловката тишина, възцарила се в салона.

— Естествено — отговори Вивиан и извъртя очи. — Човек трябва да е сляп и глух, за да не забележи кривите погледи и да не чуе шепота… всеки път, когато той влиза в помещението.

— И това не те смущава? — осведоми се предпазливо Каролайн.

Вивиан вдигна рамене и плъзна пръсти по струните на арфата.

— Защо да обръщам внимание на подобни глупости? Нали тъкмо ти ми говореше да не слушам клюкарките.

— Така е. — Каролайн се отпусна на дивана, засрамена от думите на сестра си. — Твърде вероятно е да съм била аз.

До този момент не беше осъзнала колко силно се е повлияла от глупавите, злобни приказки в салоните. При това нямаше никакви извинения. Порция можеше да се оправдае с младостта си и с развинтеното си въображение. Но тя, тя нямаше никакво оправдание за готовността, с която бе заподозряла невинен мъж, който досега беше изключително любезен към нея и семейството й.

Когато Порция обърна нов лист, за да може Джулиън да продължи да свири, Каролайн хвърли смутен поглед към гергефа си и видя, че белият лен е оцапан с кръв. С отсъстващ вид пъхна палец в устата си и погледна Кейн. Едва сега бе събрала достатъчно смелост да види реакцията му след изказването на Вивиан.

Той не наблюдаваше Вивиан, а нея. Жадният му поглед беше прикован в устните й, докато изсмукваше кръвта от палеца. Учтивата маска, която винаги носеше, бе изчезнала и беше заменена от диво желание, което й отне дъха.

Почти почувства как устните му се сключиха около палеца й. Как устата му нежно овладя болката, докато мъчението изчезна и остана само удоволствие. Сърцето й сякаш се забави — с всеки удар ставаше по-тежко и пълно, докато не усети примитивния ритъм в долната част на тялото си.

Кейн бавно вдигна поглед от устните към очите й. Вместо да развали магията, това я направи още по-силна.

Ела. Ела при мен.

Тя чу думите така ясно и отчетливо, сякаш ги бе произнесъл високо. И двете, заповед и молба, правеха невъзможно да устои на хипнотичната сила на волята му. В продължение на един дълъг, ужасяващ, но и възбуждащ момент Каролайн си помисли, че ей сега ще стане, ще прекоси помещението пред очите на всички и ще се хвърли в прегръдката му. Почти се виждаше как се намества удобно в скута му, заравя пръсти в блестящата коса, за да му отдаде устата си — и всичко, което поиска. Включително и безсмъртната си душа.

Тя стана рязко и изпусна гергефа си на пода. Ларкин остави чашата си и учтиво се надигна, за да го вземе. Подаде й го и я погледна загрижено. Тя стисна до болка дървената рамка и си заповяда да спре треперенето на пръстите си.

— Много ви благодаря, констабъл Ларкин. Моля да ме извините, но смятам да се оттегля. Доста се уморих днес. — Тя избегна съзнателно втренчения поглед на Кейн и се запъти към вратата, като по пътя едва не преобърна една масичка. — Моля, не ме смятайте за неучтива, но дълбоко в себе си оставам провинциално момиче, което е свикнало да си ляга рано.

— Желая ви приятни сънища, мис Кабът — извика подире й Ларкин.

Каролайн му кимна бегло и напусна салона почти бежешком. Макар да се опитваше да се успокои, тя беше сигурна, че дълго няма да може да заспи.

Каролайн крачеше неспокойно в огряната от луната стая в кулата. Трескавите движения подхождаха съвършено на хаоса, който цареше в мислите й. Великолепно обзаведената стая вече не й изглеждаше като сигурно пристанище, а по-скоро като кафез. Ако не избягам скоро от позлатените решетки, повтаряше си тя, никога няма да успея. Даже ако събере нещата си, повика двете си сестри и избягат още тази нощ, сърцето й ще си остане тук, пленено от мъж, който въпреки цялата си сила не беше в състояние да скрие, че я желае.

Но какво можеше да иска от нея мъж като Кейн? Дали гладът в погледа му бе пламнал, като видя кръвта на пръста й? Или нещо друго, непредставимо?

И друг път беше виждала този поглед. От лицето на средновековния воин на портрета в галерията. На воина, за когото Кейн твърдеше, че му е само далечен прадядо, макар че двамата си приличаха като две капки вода. Даже имаха същата бенка над лявата вежда, която сякаш канеше за целувка.

Ако онзи мъж я бе пожелал, той щеше да я вземе и никаква сила на света не би била в състояние да го спре.

Каролайн уви ръце около тялото си и затрепери в тънката си нощница — от студ, но и от страх. Чувстваше се, сякаш тялото й гори в огън — една минута пареше, една минута мръзнеше до кости. Ясният й, винаги логичен ум я бе изоставил на произвола на съдбата. Ами ако Кейн я бе излъгал за портретите? Ами ако Порция през цялото време е била права и той наистина беше някакво безсмъртно същество, съществуващо от стотици години?

Не искаше да вярва, че на земята живеят чудовища. Но как беше възможно един нормален мъж да завладее таза безмилостно сърцето и ума й? Ако наистина беше обикновен мъж, как беше възможно да я изкуши само с един пламенен поглед да предаде доверието на сестра си?

Каролайн забеляза с ъгълчето на окото си някакво движение — сякаш пред луната бе прелетяла крилата сянка. Тя потрепери и се обърна към френския прозорец.

„От днес нататък по-добре заключвайте тази врата. Не може всеки път да разчитате, че една толкова капризна природна стихия като вятъра винаги ще се показва откъм най-добрата си страна.“

Като си припомни отново думите на Кейн, Каролайн се сети и колко самотен бе изглеждал той в онзи миг, когато опря ръце на парапета и обърна лице към нощта. Ужасно, неизмеримо самотен…

Тя отиде до вратата, решена да изпълни нареждането му. Ала когато протегна ръка, се поколеба. Пръстите й останаха върху бравата.

Той беше там, отвън.

Знаеше го със сигурност, която беше повече от женска интуиция. Усещаше го като неизбежна сянка върху душата си. Може би в действителност изобщо не се боеше, че Кейн ще мине през тази врата? Може би се боеше, че самата тя ще я отвори за него? Може би се боеше не от неговата воля, а от своята собствена? В крайна сметка тя беше тази, която бе живяла осем дълги самотни години в затвор от дълг и отговорност и беше потискала всички свои желания, копнежи и страсти. През тези осем години беше остаряла, защото не мислеше за себе си, а само за доброто на Вивиан и Порция. Чудно ли беше тогава, че копнееше да отвори широко вратата и да посрещне нощта с добре дошла?

Каролайн бавно вдигна глава и отвори очи.

Балконът беше празен. Само сребърната лунна светлина танцуваше по каменните плочи.

Тя спусна резето с треперещи пръсти, после провери и вратата на стаята. Най-сетне се пъхна в леглото, спусна завесите на балдахина и се постара да се изолира от нощта с всичките й тъмни изкушения.

Ейдриън се скри още по-навътре в сянката на балкона. Вече не копнееше за лунната светлина. Някога вярваше, че тя пази тайните му, но сега безмилостните лунни лъчи само осветяваха тъмнината на душата му.

Луната бе станала свидетелка как той чакаше тук, отделен само от тънко, прозрачно стъкло от бузата на Каролайн, светла като алабастър, от пълните й устни, от примамливата стройна шия. Луната видя как той сложи пръсти върху хладното стъкло с безкраен копнеж да милва меката й кожа.

Знаеше, че ако в този момент тя отвори очи, луната вече няма да е единствената му любима. Затова се стопи в сянката и зачака да чуе затварянето на резето.

Ако тя не вземеше под внимание предупреждението му, той щеше да се промъкне в стаята й и да я гледа, докато спи. Нали така беше направил миналата нощ? Или някаква тъмна сила щеше да го тласне да се наведе над нея, да я вкуси, да покрие устата й със своята и да пие от нея на жадни глътки, докато утоли глада си?

Ейдриън се облегна на стената и затвори очи. Чак му се виеше свят от желание. Знаеше, че една целувка няма да му е достатъчна. Тя щеше да причини още по-силна жажда. Твърде дълго си беше отказвал това удовлетворение. Ако си позволеше само една единствена глътка от нейната сладост, щеше да отиде по-нататък, да иска още и още, докато гладът ги погълне.

— Каролайн! Каролайн! Отвори вратата! Имам нужда от теб!

Когато викът на Порция стигна до замъгления й мозък, Каролайн се претърколи по гръб и с мъка отвори очи. От умора крайниците й тежаха като олово. Когато най-сетне потъна в тежък сън без сънища, навън вече се развиделяваше. Приятното удряне на дъждовните капки в стъклата на прозореца събуди у нея желанието да проспи целия ден. След изминалата нощ не беше сигурна, че ще има сили да застане очи в очи с Кейн или Вивиан.

Скри глава под възглавницата и заметна завивката отгоре.

— Каролайн! — Сестра й забарабани с юмруци по вратата. — Отвори! Пусни ме да вляза!

Каролайн въздъхна тежко. Порция често изпадаше в истерия и обикновено по глупави поводи.

— Махай се! — извика тя и затисна ушите си с възглавницата. — Ако не са ни нападнали французите или ако замъкът не е в пламъци, искам да ме оставиш на мира.

— Моля те, Каролайн! Имам нужда от теб. Сега, точно в този миг! — Жалната молба бе придружена от ново тропане по вратата.

— Стига толкова! — каза си Каролайн. Захвърли възглавницата, отметна завивките и скочи от леглото. Прекоси с две крачки кръглата стая и стигна до вратата. Отключи, отвори с трясък и едва не се сблъска със сестра си, която тъкмо бе вдигнала юмрук и го размаха заплашително под носа й.

— Какво има този път, Порция? — попита Каролайн през здраво стиснати зъби. — Русалки в рова около замъка? Джуджета, танцуващи по моравата? Призраци, които излизат от семейната гробница на Кейн? Или бяла дама, която се носи по коридора с главата на Уилбъри под мишница? — Тя се наведе напред и носът й се опря в този на Порция. — Ако непременно искаш да знаеш, изобщо не ме е грижа дали си видяла цяла глутница вампири да летят към моята стая в кулата, за да ме направят своя безсмъртна избраница. Казвам ти просто и ясно: ако най-после не ме оставиш на мира, аз ще започна да хапя хората, и то от чиста злоба. И ти ще си първата ми жертва.

Тя стисна бравата, за да тръшне вратата под носа на сестра си, когато Порция се обади с треперещ глас:

— Става въпрос за Вивиан.

Каролайн присви очи. За първи път забеляза разбърканите къдрици на сестра си, пепелявосивата кожа на лицето, треперещите устни.

— Какво има? — попита тя и сърцето й натежа от лошо предчувствие.

— Не иска да се събуди.

(обратно)

13

— Кога за първи път забеляза, че нещо не е наред? — поиска да узнае Каролайн, докато тичаше надолу по стълбата и пътем връзваше широкия колан на кадифения халат, великодушно предоставен и от виконта. На минаване погледна големия стенен часовник. Утрото беше наполовина отминало.

— Първо си помислих, че още й се спи — призна Порция и се затича след Каролайн по дългия коридор, облицован с махагон. Трябваше да прави по две крачки за всяка една на сестра си, за да не изостане. — Защото Джулиън ни държа будни почти до три сутринта. Играхме фараон, залогът беше фуркет. Поисках да я събудя за закуска, но тя не се помръдна. Кашлях в ухото й, гъделичках я с перо под носа, даже поръсих челото й със студена вода. Позвъних на прислужничките, но и те не можаха да я събудят. Тогава ме хвана страх и дойдох да те повикам.

Каролайн се обърна за миг и се усмихна успокояващо, стараейки се да скрие собствения си страх.

— Много добре си се справила, миличка. Сигурна съм, че Вивиан е просто уморена и не иска да стане от леглото. Ей сега ще я вдигна на крака.

Когато влезе в удобния салон пред спалнята на сестра си, Каролайн се помоли от сърце да се окаже права. Отвори вратата към стаята на Вивиан и видя три прислужнички да стоят в долния край на леглото, да кършат ръце и да си шепнат загрижено.

Приближи се да елегантното легло с балдахин и лошото й предчувствие се засили. Нежно-розовите бузи на Вивиан изглеждаха бледи, златните къдрици, разпръснати по възглавницата, бяха загубили блясъка си — хубавата й сестра изглеждаше така, сякаш се подготвяше за ролята на Снежанка в една от пиеските, които изпълняваха като деца. За сцената в ковчега…

Каролайн приседна на ръба на леглото и попипа челото на Вивиан. То не гореше в треска, както бе очаквала, а беше студено като смъртта. Тази мисъл я улучи право в сърцето. Първата й реакция беше да насочи поглед към гърдите на заспалата. Равномерното вдигане и отпускане на обшитата с дантели нощница я успокои. Вивиан изглеждаше като улучена от зло проклятие.

Каролайн улови сестра си за раменете и я сложи да седне, после внимателно я раздруса.

— Събуди се, поспаланке! Утрото почти отмина. Не може да спиш толкова дълго.

Ресниците на Вивиан изобщо не трепнаха. Тя увисна безсилно в ръцете на Каролайн и главата й падна назад. Каролайн погледна умолително към прислужничките.

— Има ли някоя от вас шишенце с амоняк подръка?

След кратка размяна на думи две от жените напуснаха стаята. Едната се върна след минута с мъничко шишенце. Каролайн извади тапата и размаха шишенцето под носа на Вивиан. Силната миризма на амоняка я накара да се отдръпне отвратено, но Вивиан изобщо не реагира.

След отчаян поглед към Порция Каролайн положи сестра си отново на възглавницата. Разтри нежно ледените й ръце и се укори горчиво, че снощи не беше обърнала повече внимание на бледността на Вивиан и на липсата на апетит, спомената от Ларкин по време на вечерята. Трябваше да знае, че Вивиан никога няма да се оплаче от някакво неразположение. Ала голямата сестра беше твърде заета да зяпа Ейдриън Кейн, вместо да обърне внимание на момичето, което очевидно е имало нужда от нея. Дано само не беше твърде късно.

Внезапно през ума й мина абсурдна мисъл и студенината на Вивиан проникна в сърцето й. Колебливо пусна ръката на сестра си, надигна се и отиде до прозореца в северната стена. Точно както се беше опасявала, той не беше затворен, резето не бе спуснато. Едно леко побутване — и двете крила се отвориха навън. Тя подаде глава навън и примигна, за да отстрани дъждовните капки. Тук нямаше балкон. Само тясна издатина на стената.

— Миналата нощ чу ли нещо, след като си легна? — попита Каролайн и се обърна към Порция. — Нещо от стаята на Вивиан, имам предвид. Например вик?

Порция поклати безпомощно глава.

— Нищо не съм чула.

Каролайн нямаше причини да се съмнява в думите на сестра си. Порция открай време спеше дълбоко и не чуваше нищо.

Върна се до леглото и впи поглед в лицето на сестра си. Усещаше изпитателните погледи на слугините, но в момента си имаше други грижи. Приседна отново на ръба и посегна да развърже нощницата на Вивиан, за да оголи шията й. В този миг чу твърди стъпки зад гърба си и се обърна.

Обърна се и видя Кейн на прага, по риза и бричове, с разпусната коса. Ларкин, Джулиън и едно от слугинчетата стояха зад него. Сигурно щеше да се изненада да го види толкова рано сутринта, ако не беше дъждът навън и равномерното трополене на капките по стъклата.

— Какво е станало, Каролайн? — попита разтревожено Ейдриън, като за първи път я нарече по име. — Момичето ми каза, че нещо с Вивиан не е наред. — И направи няколко крачки към леглото.

Каролайн с мъка потисна издайническото желание да се хвърли в прегръдките му, надигна се и застана на пътя му.

— Вашето присъствие не е необходимо, милорд — заяви сковано. — Сега ни трябва лекар.

Кейн застина на мястото си. Всички останали се спогледаха ужасено. Макар че той беше с една глава по-висок от нея, Каролайн не се отдръпна нито на сантиметър. Ръцете й бяха стиснати в юмруци. Кейн отговори на погледа й с безизразно лице, ала мускулите на челюстта му се раздвижиха, сякаш му беше нанесла неочакван удар. Каролайн дори не беше сънувала, че има силата да нарани мъж като него. Или че цената за използването на тази сила е толкова висока.

— Мати! — изрече най-сетне той, без да откъсва поглед от лицето на Каролайн.

Младата прислужница излезе напред и повдигна колосаната бяла престилка в нервен реверанс.

— Да, милорд?

— Веднага изпрати един лакей в Солсбъри при Кидуел. Да каже на лекаря, че една от гостенките ми се е разболяла внезапно и той трябва да дойде незабавно.

— Както желаете, милорд. — Момичето приклекна отново и изскочи от стаята.

Ларкин мина покрай Кейн и застана пред Каролайн. Сърцето не й позволи да отхвърли неизречената му молба. Отстъпи и го пусна да мине. Когато той се отпусна на колене до леглото и нежно улови увисналата ръка на Вивиан, Каролайн трябваше да отмести поглед, защото се боеше, че сълзите й ще потекат неудържимо.

Порция неволно се премести по-близо до Джулиън, който стоеше на прага с каменно лице. Кейн се обърна рязко, отиде при брат си и заяви:

— Искам да ти кажа няколко думи, ако нямаш нищо против.

Джулиън кимна и последва брат си в коридора с ентусиазма на мъж, когото водят към бесилката.

Ейдриън влезе в библиотеката, неспособен да се отърси от спомена как Каролайн бе погледнала към него и ясните й очи бяха потъмнели от грозно подозрение.

Макар че без усилия можеше да я отстрани от пътя си, тя застана срещу него със смелостта на лъвица майка, която защитава малкото си. Изправени рамене, упорито вирната брадичка… Никога не се беше чувствал такова чудовище както днес.

Отиде до високия пулт за писане в ъгъла и разбута нахвърляните в безредие книги и документи, докато намери гарафата с бренди. Измъкна тежката стъклена запушалка и изля голяма глътка в гърлото си. Паренето го ободри. Едва след като алкохолът стигна в стомаха му и потуши да известна степен безпомощния гняв, който бушуваше в него, се обърна към брат си.

Джулиън седеше в едно кожено кресло пред студената камина. Свитата му фигура беше почти толкова обезпокояваща колкото тази на Вивиан. Не беше останало нищо от елегантния денди, който снощи беше забавлявал компанията с весели разкази за последното си посещение при модния шивач на Бонд стрийт. Махагоновата коса беше несресана, бялата риза измачкана и цялата в петна от вино. Шалчето на шията се бе развързало. Тъмните сенки под хлътналите очи и силно опънатата кожа над скулите го правеха с десетина години по-стар.

Ейдриън не каза нито дума. Само гледаше брат си, без да трепне.

— Защо ме гледаш така? — попита най-сетне Джулиън. Гласът му прозвуча остро, в тъмните очи блесна упоритост. — Знам какво си мислиш, но аз нямам нищо общо с това.

— Предполагам, че е чиста случайност, дето Вивиан е припаднала, след като е прекарала вечерта с теб.

— Цяла вечер играхме фараон — уточни Джулиън. — Спечелих от момичето само няколко фуркета, кълна ти се. Когато часовникът удари три, двете със сестра й се прибраха в стаите си, аз също се оттеглих. Не съм ги виждал, докато не чух момичето да вика и не те последвах. Това е истината.

— Щом сте престанали да играете карти в три, значи до разсъмване са оставали още три часа. Къде беше? С какво си уби времето?

Джулиън отпусна глава в ръцете си, упоритостта изчезна и отстъпи място на дълбока потиснатост.

— Знам, че непременно държиш да узнаеш, но аз не мога да си спомня.

Ейдриън поклати глава, твърде гневен, за да направи поне опит да скрие отвращението си.

— Пак си се наливал с алкохол, нали?

Мълчанието на брат му беше достатъчен отговор.

— Никога ли не ти е минавала през ум мисълта, че може да е малко опасно да се напиваш до състояние, в което вече не можеш да си спомниш къде си бил и какво си правил.

Джулиън скочи.

— А на теб никога ли не ти е минавала през ум мисълта, че ще бъда по-опасен, ако не пия?

Двамата застанаха един срещу друг и сякаш никой нямаше намерение да отстъпи. Джулиън се отказа пръв и в очите му светна болка.

— Защо ми е Вивиан? Не тя, а малката ме следва като кученце по петите и проси за вниманието ми. Гледа ме предано с прекрасните си дълбоки очи, сякаш съм отговорът на всичките й молитви. Ако ми се случи нещо непредвидено, ще го направя с нея, не със сестра й. Не мислиш ли, че съм прав?

Самообладанието на Ейдриън се прекърши. Сграбчи Джулиън за яката на ризата и изръмжа:

— Ако дори само косъм падне от главата на детето, аз ще те…

Не завърши заплахата. Не беше и нужно.

Остави треперещия си брат — само за да открие, че собствените му ръце не са никак спокойни. Джулиън се постара да възвърне достойнството си, като приглади ризата си, разреса косата си с пръсти и върза вратовръзката на приличен възел. Без да погледне Ейдриън в очите, закрачи към вратата.

— Къде отиваш? — извика братът подире му.

— В ада вероятно — отговори кратко момъкът и отново не се обърна.

— Ако дъждът престане и слънцето се покаже, преди да успееш да се върнеш, със сигурност ще си пожелаеш да си в ада.

Джулиън спря на прага и се обърна бавно.

— За теб и за твоята скъпоценна мис Кабът ще е много по-лесно, ако изобщо не се върна, нали?

Ейдриън поклати неразбиращо глава.

— Ако нямаш нищо общо с припадъка на Вивиан, защо ми говориш по този начин?

Джулиън се усмихна и Ейдриън неволно си припомни някогашния му ведър смях. Сърцето му се сви от болка.

— Не говорех за Вивиан.

Ейдриън отвори уста, за да отрече, но преди да е казал и една дума, Джулиън бе излязъл.

— Джулиън! Джулиън! Къде отивате?

Нежният гласец отекна в каменните стени на стария вътрешен двор, където някога се бяха провеждали турнири за крале, рицари и дамите им.

Джулиън се направи, че не чува, изтри дъжда от очите си и продължи с бързи крачки към оборите. Не знаеше къде отива. Макар че небето беше натежало от облаци и валеше като из ведро, той знаеше, че няма място, където би могъл да се скрие. Да избяга от онова, което беше станал. Въпреки смелите думи, които беше хвърлил в лицето на брат си, сега се съмняваше, че е добре дошъл дори в ада.

— Джулиън! Защо не ми отговаряте? Няма да ви позволя да ме пренебрегнете, затова изобщо не се опитвайте.

Младият мъж простена задавено. Нямаше никакво съмнение: Порция Кабът беше още по-упорита от брат му. И безкрайно по-прелъстителна.

Обърна се толкова бързо, че тя едва не се блъсна в него. Автоматично протегна ръка да я подкрепи, но се уплаши от последствията и остана на разстояние. Порция се подхлъзна по мократа трева, но успя да запази равновесие.

Тя беше с ръкавици и стискаше в едната ръка чадър — смешно съоръжение от коприна и дантели, което много скоро щеше да се счупи под тежестта на дъжда. С блестящите тъмнокафяви очи и влажните къдрици, които всеки момент щяха да се разпилеят по гърба й, приличаше на попаднала под колелата елфа.

— Защо не бдите до леглото на сестра си? — попита остро той.

Порция смръщи дръзкото си носле, очевидно засегната от строгия му тон.

— Сигурна съм, че ще се оправи скоро. Нали Каролайн е при нея. Сега съм загрижена за вас. Преди малко в стаята на Вивиан изглеждахте така, сякаш много скоро и вие ще се разболеете. Уплаших се за вас.

Джулиън изпухтя пренебрежително.

— Боя се, че за моята болест няма лек. Или поне някой от онези, които предписват лекарите.

— Затова ли се скарахте с брат си?

— Откъде знаете, че сме се карали? — Той присви очи и плъзна поглед по полите й. Както очакваше, откри по светлосиния муселин няколко кръгли петна от прах. — Да не сте подслушвали пред вратата на библиотеката?

Порция се изчерви виновно и сърдито изтръска полата си.

— Тъкмо щях да почукам, но си изпуснах кърпичката. Наведох се да я взема и чух как си викахте…

Джулиън веднага разбра, че тя не е доловила нищо от караницата им. Ако беше чула как я бе нарекъл „кученце“, сега нямаше да е тук и да му досажда.

— Брат ми отново ми държа стандартната си проповед. Смята, че прекалявам с пиенето — обясни Джулиън, сам изненадан, че остава толкова близо до истината. През изминалите години беше станал сръчен лъжец — особено когато трябваше да лъже самия себе си.

— Наистина ли пиете много? — осведоми се любопитно Порция.

Младият мъж зарови пръсти в косата си и откри, че му е трудно да я погледне в очите.

— Понякога съм склонен да прекалявам.

— Защо?

Той вдигна рамене.

— Защо пие мъжът? За да утоли жаждата си за нещо друго, което желае отчаяно, но никога няма да има.

Порция направи крачка към него и го погледна безстрашно в очите.

— Винаги съм вярвала, че когато човек иска нещо много силно, ще преобърне земята и небето, за да го постигне.

Джулиън погледна в лицето й, възхити се на извитите вежди и пълните устни и си каза, че по ирония на съдбата тъкмо това ангелско лице му причинява жестоки мъки. Със самообладание, каквото не бе вярвал, че притежава, протегна ръка и братски я ощипа по нослето.

— Бъдете благодарна, малката, че не изповядвам същата философия.

Обърна се рязко и се запъти към оборите. Порция остана сама под дъжда с жалкия си чадър.

Каролайн седеше на стола, който бе придърпала към леглото, и нежно милваше златните къдрици на сестра си. През дългия ден и последвалата го нощ състоянието на Вивиан не се беше подобрило, но и не се беше влошило. Тя продължаваше да спи и изглеждаше така, сякаш ще спи вечно.

Лакеят, изпратен при доктора, се върна в замъка точно когато падна нощта и дъждът отслабна. Съобщи, че лекарят има трудно раждане и вероятно няма да пристигне преди зазоряване. Порция си легна в стаята си. Констабъл Ларкин седеше в салона, който свързваше двете спални, и никой не беше в състояние да го помръдне оттам. Последния път, когато отиде да го види, Каролайн го завари задрямал над чашата с изстинал чай. Беше вдигнал краката си на отсрещния стол, в скута му почиваше стар екземпляр на „Тайбърн Галоу — илюстрирана история“.

Вивиан въздъхна насън и Каролайн се запита дали сестра й сънува. Сигурно сънуваше синьозелените очи на Кейн, искрящи под слънчевата светлина, и звъна на сватбените камбани… А може би сънуваше мрак и подчинение — и камбани, които вечно възвестяват полунощ? Както беше направила вече десетина пъти, Каролайн се наведе и разголи безупречната сметаново-бяла шия на сестра си.

— Предполагам, че не сте намерили, каквото търсите.

При тези мрачно изречени думи младата жена се обърна и откри тъмната фигура на Кейн, очертана на фона на лунната нощ. Защо изобщо не се изненада, че той е влязъл не през вратата, а през отворения прозорец?

— Не знам за какво говорите — излъга Каролайн и бързо завърза панделката. Беше претърсила внимателно бледата кожа, но не откри нито една следа от ухапване или нещо подобно, никакво доказателство за извършено престъпление.

Кейн се приближи. Каролайн се изправи и както преди застана между него и леглото. Този път обаче мъжът не спря, а се приближи достатъчно, за да може да я докосне.

— Защо не ми позволявате да видя Вивиан, мис Кабът? За сестра си ли се страхувате или за самата себе си?

— Имам ли причини да се страхувам, милорд?

Търсещият му поглед помилва лицето й.

— Ако ме смятате за отвратителен негодник, защо не повикахте констабъл Ларкин? Сигурен съм, че с радост ще дотича, за да ви спаси от лапите ми. — Почти неохотно, сякаш не беше в състояние да се противопостави на желанието си, той вдигна ръка и съвсем леко плъзна пръсти по бузата й.

Отначало Каролайн си помисли, че измъченият звук е излязъл от нейните устни. Ала в следващия миг разбра, че е дошъл от Вивиан. Веднага остави Кейн и се наведе над спящата.

Вивиан шепнеше неспокойно насън, размахваше ръце и крака, бузите й вече не бяха бледи, а зачервени и на петна.

Каролайн сложи ръка на челото й и се обърна безпомощно към Кейн:

— Тя гори в треска!

— Трябва да я охладим. — Кейн я избута настрана и без много церемонии вдигна тежките завивки. Взе на ръце отпуснатата фигурка и я отнесе до прозореца.

Каролайн отвори уста да протестира, но веднага я затвори. Беше разбрала, че той иска само да изложи горящото тяло на хладния нощен въздух. Кейн се опря с хълбок в перваза на прозореца. Силните му ръце държаха Вивиан с толкова нежност, че нещо я прободе в сърцето и трябваше да извърне глава.

Видя Ларкин да стои на прага, видя и погледа му, устремен към мъжа на прозореца. Лекият укор в очите му, когато се обърна към нея, вероятно беше плод на собствената й нечиста съвест.

— Пристигна пратеник — уведоми я кратко той. — Лекарят е тръгнал насам.

Събрани в салона пред спалнята на Вивиан, всички чакаха лекарят да приключи прегледа. Мътната светлина на утринния здрач вече осветяваше хоризонта, небето пред прозорците просветляваше. Порция се бе свила на кълбо в ъгъла на тапицирания с коприна диван и лицето й беше необичайно замислено. Ларкин неспокойно ходеше напред-назад. Дългите крака го носеха неуморно от камината до затворената врата на спалнята и обратно. Каролайн седеше сковано в един стол с висока облегалка, скръстила ръце в скута. Кейн се бе облегнал на стената до прозореца и изглеждаше потънал в мислите си.

Всички освен Кейн подскочиха, когато вратата най-сетне се отвори и лекарят излезе, следван от младата прислужница, наречена от Кейн Мати.

Макар че въпросителният поглед на лекаря се отправи първо към виконта, Каролайн излезе напред. Ларкин застана непосредствено зад нея.

— Аз съм Каролайн Кабът, сър — голямата сестра на Вивиан.

Доктор Кидуел имаше и фигурата, и поведението на дребна, сърдита жаба. Огледа я мрачно над рамката на очилата си, паднали почти до върха на кръглия нос.

— Сестра ви излагала ли се е скоро на природните стихии? Била ли е дълго време в контакт с влага?

Каролайн въздъхна изтощено и се опита да размисли.

— Преди три дни, когато пристигнахме в замъка, валеше. Предполагам, че Вивиан…

— Аха — прекъсна я тържествуващо лекарят. — Точно както си мислех! Значи намерихме виновника.

Каролайн събра цялата сила на волята си, за да не погледне към Кейн.

Доктор Кидуел щракна с пръсти. Прислужницата излезе плахо напред, той изтръгна нещо от ръцете й и го вдигна високо. Каролайн примигна смаяно. Една от кожените полу ботушки на сестра й. Лекарят промуши пръст между върха на ботуша и подметката и показа голяма дупка.

Порция и Каролайн простенаха. Когато леля Мариета покани Каролайн в Лондон, всички хубави рокли и новите обувки от козя кожа, предвидени за дебюта на Каролайн, заминаха с нея. Ала оскъдната издръжка не им позволи да й купят нови ботушки.

— Втората, която остана под леглото, също е с дупка — обяви лекарят. — Намерихме там и чифт смачкани чорапи, все още влажни.

Каролайн си припомни как бяха прецапали през калта, за да влязат в пощенската станция, и стъписано поклати глава.

— Типично за Вивиан. Пътувала е няколко часа в каретата, без да се оплаче, че обувките и чорапите й са мокри.

Ларкин сложи ръка на рамото й и я притисна утешително.

— Вечерта, когато пристигнах, мис Вивиан изглеждаше в добро състояние. Беше малко бледа, но иначе нямаше признаци на неразположение.

Леко изпъкналите очи на лекаря светнаха дружелюбно.

— Понякога тези болести дебнат няколко дни в дробовете, изчерпват силите и апетита, а после се показват с цялата си сила.

Каролайн пое дълбоко въздух и зададе най-трудния въпрос.

— Вивиан ще оздравее ли?

— Разбира се. Тя е млада и силна. Уверен съм, че много скоро ще е отново на крака. Ще й слагате синапени лапи. Ще ви оставя съставките и ще дам указания как да се приготвят.

Каролайн кимна. Облекчението беше толкова силно, че коленете й омекнаха. Ларкин сложи ръка на кръста й и я подкрепи.

Порция се изправи и попита с надежда:

— А какво ще кажете за бала, сър? След по-малко от седмица предстои бал с маски. Ще дойдат гости от Лондон. Сестра ми ще бъде ли достатъчно здрава, за да вземе участие?

— Мисля, че да — засмя се лекарят. — Слагайте синапените лапи два пъти дневно и я обличайте добре, ако пожелае да излезе навън. — Размаха палец пред лицето на Каролайн и добави заплашително: — И се погрижете момичето да получи нови ботушки!

— Разбира се — кимна Каролайн. Щеше да купи нови ботушки на сестрите си, дори ако трябва да стои на колене пред братовчеда Сесил.

— О, моля ви, сър, може ли да я видим, ако е будна? — попита Порция.

Лекарят я изгледа строго.

— Ако обещаете, че няма да се кискате и да се друсате на леглото, млада госпожице.

— О, разбира се, че няма, сър! Ще бъда тиха като мишленце — обеща Порция и едва не го блъсна, когато се втурна към вратата.

Ларкин също направи крачка към спалнята, но веднага спря и погледна въпросително Каролайн. Тя кимна и му даде благословията си. Когато констабълът последва Порция при сестра й, Мати изведе лекаря навън и Каролайн и Ейдриън останаха сами в салона.

Каролайн вдигна поглед и видя, че той я наблюдаваше. Синьозелените му очи бяха по-неразгадаеми от всеки друг път. Тя прехапа устни и решително потисна чувството, което много приличаше на угризения на съвестта. Беше показала, че е склонна веднага да помисли най-лошото за него. Но какво можеше да направи, когато той упорито отказваше да се защитава срещу абсурдните обвинения? Как смееше да я осъжда, че е предала доверието му, след като изобщо не я беше удостоил с доверие?

Решена да се извини, макар и с малко думи, Каролайн се покашля и заговори:

— По всичко изглежда, че бях несправедлива с вас, милорд. Мисля, че ви дължа…

— Лъжете се, мис Кабът. Нищо не ми дължите.

С тези думи Ейдриън се завъртя на токовете си и напусна салона. Точно когато първите лъчи на утринното слънце се показаха над хоризонта.

(обратно)

14

Слънчевата светлина струеше над каменния зид, който обграждаше старата градина, и превръщаше прашинките във въздуха в блещукаща златна паяжина. Под зелените клони на голямата липа подскачаха червеношийки, цвърчаха и усърдно събираха сухи клонки и топчета мъх за гнездото си. Мек пролетен бриз повяваше от изток и носеше тежкия, сладък аромат на разцъфнал орлов нокът.

Каролайн крачеше бавно по настланата с плочи алея, която се виеше през моравата, и копнееше да обърне лицето си към слънцето. Ала погледът й като с магия оставаше привлечен към прозореца на кулата, който беше обърнат към градината. Разделяше ги само едно стъкло, но обляната от слънце градина със сочна зелена растителност и пърхащи пеперуди сякаш принадлежеше към друг свят, много далеч от мрачните сенки на замъка. Някъде зад заплашително стърчащите каменни стени спеше господарят на замъка и само той познаваше сънищата и тайните си.

След срещата до леглото на Вивиан Кейн не бе дал с нищо да се забележи дали й е простил. Просто беше разсякъл невидимата нишка, която ги свързваше, и толкоз. Ако все още усещаше неустоимо привличане, когато тя влизаше в стаята, съумяваше да го скрие зад маска на равнодушна учтивост. Вече не водеха остроумни разговори, в очите му не святкаше дяволитост, когато я поглеждаше. Поведението му беше безукорно, сякаш вече й беше станал зет. Каролайн беше готова да повярва, че никога не е имало среднощна среща във Воксхол, камо ли пък разтърсваща целувка.

Макар че всяка вечер, преди да си легне, зарезваше вратата, Каролайн предполагаше, че вече изобщо не е необходимо да го прави. Спеше дълбоко и се пробуждаше с чувството, че нещо й е отнето — че е починал някой близък на сърцето й човек.

— Моля, сър, бихте ли позвънили за още чай?

Когато до ухото й достигна гласът на Вивиан, Каролайн спря в сянката на една липа и сложи ръка върху гладката кора.

Сестра й почиваше на кушетка в подножието на хълма, стройните й крака бяха завити с топло одеяло. Констабъл Ларкин вече беше станал и бързаше към къщата. Ако се съдеше по оставената на пейката книга, досега беше чел на сестра й на глас. Въпреки настроението си, Каролайн се усмихна, като си представи, че книгата е или „Бесилките на Тайбърн — илюстрирана история“, или „Бесилката в Халифакс: танцът на посветените на смъртта“.

След заболяването си Вивиан вече не се задоволяваше да страда безмълвно. Явно й харесваше да командва констабъла и да му възлага всевъзможни дребни задачи. Ала го правеше само когато виконтът не беше наблизо. Непрекъснато се чуваше „Моля, донесете ми шал“ или „Бъдете така добър и позвънете да ми донесат друга гореща тухла, но да я увият хубаво в кърпи“. Бедният Ларкин не си позволяваше да отслаби бдителността си нито за миг.

— Ето те и теб, Каролайн! — извика зарадвано Вивиан, като забеляза сестра си. — Няма ли да дойдеш да ми правиш компания, докато мистър Ларкин донесе пресен чай? — Тя й махна с величествената грация на млада кралица и Каролайн нямаше друг избор, освен да се подчини.

— Виждам, че си напълно възстановена. Цяло чудо е колко бързо се оправи — отбеляза Каролайн и се настани на мястото на Ларкин.

Вивиан се намести удобно на меките възглавници и неуспешно се опита да се изкашля.

— Да, чувствам се доста добре, но не бива да стоя на течение.

Огряна от следобедното слънце, със златни искри в косата и зачервени от лекия бриз бузи, тя буквално сияеше от здраве. Ако беше Порция, Каролайн непременно щеше да я обвини, че се преструва.

— Балът на лорд Тревелиън е утре вечер — напомни й Каролайн. — Сигурна ли си, че се чувстваш достатъчно добре, за да участваш?

Вивиан сведе поглед, за да скрие израза на очите си, и се заигра с верижката на шията си. Камеята беше на сигурно място в деколтето й.

— Абсолютно сигурна. Не бих понесла да разочаровам виконта, след като беше толкова любезен към нас.

В този момент се появи Порция. Тичаше по алеята от къщата, превита под тежестта на кутия, голяма почти колкото нея.

— Няма да повярваш какво донесе едно от момичетата в салона ни, Вивиан! Не можех да чакам, докато се върнеш. Знаех, че ще искаш да го видиш веднага.

Обзета от любопитство, Каролайн стана и даде възможност на Порция да остави товара си на пейката.

— Най-красивата рокля, която съм виждала! — заяви задъхано Порция и с величествен жест вдигна капака.

Каролайн и Вивиан въздъхнаха страхопочтително, когато от кутията се показа тюл в най-нежния розов цвят. Прозрачната материя беше драпирана върху долна рокля от блещукаща бяла коприна.

Порция извади копринената рокля от кутията и я сложи под брадичката си, като много внимаваше да не влачи полата по тревата. Дълбоко изрязаната рокля завършваше с разкошен рюш.

— Не е ли прекрасна?

— Права си — кимна възхитено Каролайн. Не устоя и плъзна пръсти по редицата перлички, които красяха копринения розов ешарп.

— Само принцеса има право да носи такава рокля — пошепна Вивиан с отнесена усмивка.

Порция притисна роклята до гърдите си, сякаш не й се щеше да я пусне, и извади от кутията картичка от най-фина хартия. Поднесе я на Вивиан с думите:

— Вярно е, че отворих кутията, но не си позволих да прочета какво пише в картичката.

— Много се радвам да чуя, че не си изгубила всичките си скрупули — отбеляза сухо Каролайн и Порция се изплези обидено.

Вивиан прочете картичката.

— Роклята е подарък от виконта — обясни тихо тя и усмивката й угасна. — Иска да я нося утре вечер на бала.

Каролайн отдръпна ръката си, сякаш роклята се бе запалила, и сама се учуди на безмерния гняв, който я обзе.

— Как смее? Какво си въобразява този човек? Не знае ли, че така престъпва всички правила на приличието? Достатъчно лошо е, че ти е подарил нещо толкова лично като верижката, но това вече е прекалено. Ако беше ветрило или чифт ръкавици, може би щях да извиня нахалството му, но това… — Тя посочи с пръст балната рокля, неспособна да намери подходящите думи, за да изрази чувствата си.

Порция стисна роклята още по-здраво, сякаш се боеше, че Каролайн ще я изтръгне от ръцете й.

— О, моля! Не забранявай на Вивиан да я приеме, Каролайн! Не разбираш ли, че ще изглежда с нея като кралица!

— Знам това, но просто не мога да й позволя. Ако някой разбере откъде се е взела роклята, с доброто име на Вивиан е свършено. Завинаги. По дяволите, това е подарък, какъвто само съпругът може…

Гласът на Каролайн заглъхна. Вивиан бавно вдигна глава и я погледна в очите. След малко заговори шепнешком:

— Може би съм твърде дръзка или прибързвам, но ще ти кажа, че през последната седмица лорд Тревелиън се държа доста… странно. Според мен балът ще бъде добър повод да ми направи предложение за женитба.

В първия момент Каролайн си помисли, че шумът от чупещ се порцелан идва от невъзможните й мечти, които се разкъсват на хиляди късчета. После обаче вдигна глава и видя констабъл Ларкин да стои на алеята. Таблата в ръцете му беше празна, безброй парченца севърски порцелан покриваха чакъла около него. Макар че лицето му беше замръзнало в каменна маска, стъписаният израз в очите му беше огледално отражение на собствените й чувства.

Мъжът сведе глава, коленичи точно в локвичката чай и засъбира парченцата върху таблата.

— Боя се, че бях твърде несръчен, дами. Две леви ръце, нали разбирате? Поне така казваше майка ми, когато бях още момче. Ужасно съжалявам. Ще отида да повикам прислужничките, за да почистят.

Без да погледне някоя от тях, констабълът прибра в джоба си мократа носна кърпичка и се запъти обратно към къщата с табла в ръце.

Каролайн се обърна и забеляза, че Вивиан гледа намръщено след него.

— Ужасен, ужасен човек! — извика сърдито тя и неспокойно задърпа одеялото в скута си. — Щом виконтът обяви годежа ни, вече няма да има право да ми досажда.

Въпреки че изражението на Вивиан беше безмилостно, Каролайн беше сигурна, че е открила в очите й издайническо блещукане.

— Какво има, Вивиан? Да не би да плачеш? — попита тихо тя, безкрайно учудена от необичайните настроения и още по-необичайните капризи на сестра си. В последно време и двете не бяха на себе си.

Вивиан примигна няколко пъти, за да прогони напиращите сълзи, вирна брадичка и се усмихна слънчево.

— Разбира се, че не плача. Очите ми са чувствителни към светлината, това е. Ако се бях разплакала, бъди сигурна, че щеше да е от радост. Лорд Тревелиън ще бъде чудесен съпруг, не смяташ ли и ти? Да знаете, че всички жени в обществото ще ми завиждат!

Порция помилва нежно тюлената рокля и погледна умолително сестра си.

— Като те видят с тази прекрасна рокля утре вечерта на бала, направо ще позеленеят от завист.

Каролайн погледна в изпълнените с надежда лица на сестрите си и въздъхна. Гневът й бе отлетял, заместен от много по-тъмно и по-опасно чувство.

— Не мога да се боря с вас. Докато никой не знае, че роклята е подарък от виконта, всичко ще е наред. Поне така се надявам.

Трябваше веднага да се отдалечи от Вивиан. За миг се почувства като Ларкин, но бързо отхвърли глупавата мисъл. Обърна се към къщата и заяви през рамо:

— По-добре да изтичам до кухнята и да проверя дали констабълът се е сетил да поръча пресен чай.

Улови загрижения поглед на Порция, махна й сърдито и забърза към сигурността на къщата. Парченцата порцелан изскърцаха под тънките подметки на обувките й.

Каролайн се скри в стаята си и без да губи нито миг, отиде до леглото. Коленичи и извади облечената с брокат пътна чанта, която бе скрила там през първата нощ след пристигането в замъка. Вдигна я на леглото и я отвори. Извади малко шишенце и го поднесе към светлината.

— Какво е това? Да не си почнала да пиеш тайно?

Каролайн се обърна стреснато. На прага стоеше Порция.

— Никога ли не чукаш? — попита с треперещ глас голямата сестра.

— Не и когато си оставила вратата отворена — отвърна Порция и прекоси помещението. — Разтревожих се за теб — призна тя. — Защо се държа така странно в градината? Нямах представа, че си дошла в стаята си, за да се подкрепиш с една глътка.

Преди Каролайн да е успяла да възрази, Порция изтръгна шишенцето от ръката й и извади тапата. Помириса внимателно течността и вдигна шишенцето към устните си.

— Не! — изкрещя Каролайн и се опита да й го отнеме.

Порция спря насред движението. Ала течността вече бе намокрила устните й.

— Няма причина да ме плашиш до смърт. Това е само вода.

Макар че Порция беше тази, която би трябвало да се засрами от любопитството си, Каролайн се изчерви засрамено. Сестра й присви очи.

— Или не?

Порция затвори грижливо шишенцето и го остави на близката масичка. Наведе се над чантата и извади сребърна верижка, на която беше окачено разкошно украсено сребърно разпятие.

— Много интересно — отбеляза доволно момичето и огледа изпитателно сестра си. — Да не би, преди да заминем от Еджъли, да си доверила на местния свещеник, че смятаме да станем католички?

— Харесах верижката — отговори не особено убедително Каролайн.

— Я да видим какво има тук! — Порция бръкна отново в чантата и извади дълго, гладко парче дърво, заострено от единия край. — Ти да не си решила да подобриш умението си да бродираш?

Каролайн се разтрепери, защото знаеше, че сега ще последва най-уличаващото — измачканият екземпляр на „Ново месечно списание“ от април 1819 година, в което беше публикувана много оспорваната история „Вампирът“ на доктор Полидори.

— Виж я ти коварната лицемерка! — Порция прелисти няколко страници от списанието, които издаваха често четене, и погледна обвинително сестра си. — Цяла седмица го търсих къде ли не. Бях го скрила под дюшека в къщата на леля Мариета. Откраднала си го, нали?

Каролайн въздъхна и кимна. Знаеше, че няма смисъл да се оправдава и да лъже.

Порция хвърли списанието на леглото и опря ръце на хълбоците си.

— „Не ставай глупава, Порция! Вампири няма“ — повтори тя думите на сестра си. — „Нито върколаци. Нито призраци. Да не говорим за русалки в градинския фонтан. Няма и красиви принцове, които те спасяват от беда, качват те на коня и те отвеждат в замъка на дедите си, за да живеете щастливо до края на дните си.“ — Вдигна ръка и заплашително размаха пръст пред лицето на Каролайн. — Ти си лъжкиня, Каролайн Мили Кабът! Би трябвало да се засрамиш!

— Ти не разбираш — пошепна Каролайн, мина покрай сестра си и грижливо прибра светената вода, разпятието и списанието в чантата си.

— До днес бях убедена, че ти си най-практичното същество на земята.

— Нима не е практично да си подготвен за всяка евентуалност? — попита вразумително Каролайн. Поколеба се за миг и пъхна подостреното колче в джоба на полата си.

Порция следеше действията й с нарастваща изненада.

— Какво по-точно възнамеряваш?

Каролайн си поигра за миг с мисълта да излъже, но разчиташе сестра й и този път да й помогне в заблуждаващите маневри. Обърна се към Порция и обясни:

— Ще претърся всяка стая от този замък и ще намеря виконта. Ако го открия, преди слънцето да е залязло, веднъж завинаги ще сложа край на опасенията си.

— Какво говориш, Каролайн?

— Ако Кейн наистина възнамерява да направи предложение на Вивиан в нощта на бала, това е последният ми шанс да докажа, че той е просто мъж — обикновен смъртен като всички нас. — Опитвайки се да пренебрегне потискащото стягане в гърдите, тя добави: — Трябва да направя това, за да мога да му дам благословията си. Искам да съм сигурна за Вивиан.

— Сигурна ли си, че точно това искаш? — попита Порция, подбирайки внимателно думите си.

— Какво искаш да кажеш?

Момичето прехапа долната си устна, но бързо се реши.

— Видях лицето ти в градината, когато Вивиан съобщи за намерението на лорд Тревелиън. Страх ме е, че си започнала да се влюбваш с в него.

— Разбира се, че имам чувства към него — отговори рязко Каролайн. — Нормално е да не съм безразлична към мъжа, който ще спаси семейството ми от гибел.

Порция видя решителните искри в очите на сестра си и се предаде с въздишка.

— Какво ще правя аз? Искаш ли да те следвам, да размахвам разпятието и да пръскам навсякъде със светена вода?

— Просто се погрижи да развличаш Вивиан, за да не ми се пречка.

— Трябваше да възложиш тази задача на констабъл Ларкин. Съмнявам се, че дори глутница виещи върколаци ще успеят да го откъснат от нея. Май трябва да съм благодарна, че поне Джулиън не е влюбен в нея. — Порция вдигна рамене, но не успя да скрие болката в очите си. — За съжаление той не остави и капчица съмнение, че не е влюбен и в мен.

Каролайн безпомощно поклати глава. Пожела си да има сили да разкъса веригите, които оковаваха сърцата им, но това беше невъзможно.

— Не смятам, че днес следобед констабълът ще прави компания на Вивиан. Поради тази причина си ми нужна ти, за да я държиш под око, докато се върна.

Тя се запъти към вратата, но Порция улови ръката й.

— Пази се, чуваш ли! Даже ако се установи, че виконтът не е вампир, може да е много опасен.

За място с толкова много тайни в Тревелиън Касъл имаше твърде малко затворени врати. Обиколката на Каролайн продължи цяла вечност — поне така й се струваше. Вървеше по вити стълби и настлани с плочи коридори и се чувстваше като принцеса от любимите приказки на Порция. Все още не знаеше дали замъкът е омагьосан или прокълнат. Дали невидимият й пазач е принц или звяр.

Замъкът беше препълнен със слуги, които се трудеха да подготвят гостните стаи. Някои от очакваните утре гости щяха да се настанят в близките страноприемници, но повечето щяха да отседнат в замъка. Между многото прислужнички, които тичаха забързано насам-натам, тя не правеше впечатление и това й даде възможност да претърси щателно всеки етаж. При това откри няколко помещения, които бяха останали незабелязани при първата обиколка, когато с Порция търсеха огледала. След безрезултатно претърсване на горните етажи най-сетне се озова пред вратата на картинната галерия.

Сложи ръка върху бравата, обзета от желание да влезе и да провери дали все още има смелост да застане лице в лице с безогледния воин, който носеше чертите на Кейн.

Обърна глава и скрито погледна през рамо към високия, тесен прозорец в другия край на коридора. Времето напредваше. Дневната светлина гаснеше, скоро щеше да изгрее луната. Затова обърна гръб на картинната галерия, прихвана полите си и забърза към стълбата, която водеше надолу. Не можеше да се отърве от чувството, че трябва да побърза, и крачките й се ускориха от само себе си.

Не беше чак толкова трудно да се промуши незабелязано покрай многото слуги, които се трудеха в кухнята на партера. Те си подвикваха някакви указания и тракаха с тенджери и тигани. Други белеха и стържеха зеленчуци, трети печаха хляб за екстравагантната вечеря, която щеше да се сервира в ранните утринни часове след танците. Каролайн се промуши под един свод и направи гримаса, като видя изкривения меден казан, в който се оттичаше кръвта от огромно парче месо. Съмняваше се, че ще намери нещо интересно в лабиринта от помещения, които принадлежаха към кухнята, но вече беше претърсила всички други. С последен поглед назад, за да е сигурна, че не са я видели, тя се мушна в тесния коридор и остави веселата бъркотия зад себе си.

Подът беше от утъпкана глина. Дебели дъбови греди крепяха ниския таван. Когато се промуши под една от тях, по тила й се полепиха паяжини и тя потрепери. Ако не бяха ръждивите железни поставки за факли, поставени на равни разстояния по нацепените, осеяни с мокри петна стени, щеше да си помисли, че никой не е влизал в коридора от столетия. Късите лоени свещи хвърляха повече сенки, отколкото светлина. Каролайн изобщо не бе забелязала, че коридорът е направил завой, докато не се огледа и не установи, че входът вече не се вижда. Зад нея вече имаше само мрак, а отпред — трепкащи сенки.

Нещо притича по пода, остри малки нокти задраскаха по утъпканата глина. Каролайн изписка задавено, направи скок напред и се удари в една врата. В отчаян опит да избяга от тлъстия нагъл плъх — както си го представяше — тя натисна бравата и установи, че най-сетне бе намерила онова, което търсеше отдавна — заключена врата.

Веднага забрави за плъха и отново натисна бравата с надеждата този път да поддаде. Ами ако случайно беше попаднала на вратата към семейната гробница? Или към добре оборудваната изба, с която се хвалеше Кейн?

Коленичи, за да погледне през ключалката, когато внезапно от мрака зад нея прозвуча глас, сух като въздуха в гробница.

— Мога ли да ви помогна с нещо, мис?

Каролайн скочи и се обърна. Уилбъри стоеше зад нея като току-що излязъл от семейната гробница. Под светлината на свещите лицето му беше бледо и сковано като мъртвешка маска.

В ръката си стискаше връзка железни ключове и всичките бяха ръждиви.

— Добър ден, Уилбъри — поздрави Каролайн и се усмихна любезно, — наистина е много добре, че се появявате точно сега. Тъкмо си мислех колко хубаво би било да се появи някой, който да ми отключи тази врата.

— Наистина ли?

Отговорът му не й остави друг избор, освен да настои.

— Вашият… господарят ви ме изпрати да взема нещо от това помещение за сестра ми.

— О, така ли? И защо не е позвънил за мен?

— Защото знаеше, че смятам да мина оттук, и не искаше да ви безпокои. — Икономът вдигна снежнобелите си вежди. Каролайн се наведе към него и пошепна съзаклятнически: — По-добре помогнете на господаря си да услужи на сестра ми, Уилбъри. Твърде възможно е Вивиан много скоро да стане господарка на този замък.

Мърморейки нещо неразбираемо, което подозрително прозвуча като „дрън-дрън“, Уилбъри затърси между ключовете си. Най-сетне намери правилния и го пъхна в ключалката. Каролайн грабна една свещ от най-близката поставка на стената и дъхът й се ускори.

Уилбъри отвори вратата и старите му кости изскърцаха също като прастарите панти. Каролайн влезе и бавно вдигна свещта. Искаше й се той да си отиде, но нямаше как да го отпрати. Вместо вериги и белезници, в които да висят изгнилите остатъци от невинни девици, скромното помещение беше оборудвано с прости дървени етажерки, по които бяха подредени безброй панички, бутилки и платнени чувалчета. На всяко имаше табелка с надпис: „мускатово орехче“, „джинджифил“, „мащерка“ и т.н. Каролайн въздъхна разочаровано. Почти беше очаквала да прочете „вълча млечка“ или „татул“.

Очевидно беше попаднала в склада за подправки. Тук нямаше нищо уличаващо.

— При нас още важат старите правила — уведоми я гордо Уилбъри. — През средновековието е било обичай господарят да държи под ключ скъпите и редки подправки.

А оттогава бяха минали само триста или четиристотин години. Сигурно тогава е бил дете, помисли си Каролайн и се укори за жестокостта си.

— Ах, ето го! — Внимавайки да крие разочарованието си, тя грабна от етажерката първото шишенце, което й попадна, и го пъхна в джоба на полата си. — Точно това липсва в чая на сестра ми.

Когато мина покрай стария иконом, той проговори с обичайната си сухота:

— Не е зле да добавите малко повече захар, мис.

Каролайн се обърна изненадано и го дари със сияеща усмивка.

— И защо?

Старецът посочи с глава към джоба й.

— За да скриете вкуса на лауданума.

Каролайн седеше с подвити крака на леглото и се взираше в огромното червено кълбо на слънцето, което бавно се скриваше зад хоризонта. Последният ден преди бала отминаваше, а претърсването на Тревелиън Касъл бе прибавило нови въпроси, вместо да даде отговори на предишните. Въпреки рискованото начинание тя не беше по-близо до целта да открие истината за Ейдриън Кейн, отколкото през първата нощ, когато се беше запознала с него.

— Ейдриън — пошепна тя и си представи какво би било да има право да го нарича с малкото му име. — Искаш ли още малко пудинг с кръв, Ейдриън? Какво ще кажеш, ако тази година организираме среднощна вечеря за рождения ти ден, Ейдриън? Как ще се казва първият ни син, Ейдриън?

При мисълта за виконта Каролайн усети пробождане в сърцето. Чувството за самота стана непоносимо. Тя сложи буза на коляното си и проследи как сенките на здрача пълзяха към вратата на балкона. Може би тази нощ ще предизвика съдбата и няма да спусне резето…

Изведнъж я осени идея. Вдигна глава и погледът й се изостри. Спомни си тихи стъпки, сянка върху нощното небе и посребрени от луната изпарения на мъгла. Скочи от леглото и се плъзна към вратата като в транс.

Когато през първата й нощ в замъка се появи на балкона й, Кейн твърдеше, че не можел да заспи. Че е станал е излязъл навън, за да се поразходи и да изпуши една пура. А после изчезна също така внезапно, както се беше появил.

Каролайн отвори широко балконската врата и излезе навън. Хладният нощен въздух се плъзна като милувка по голите й ръце под късите буфан-ръкави на батистената рокля и по тялото й пробягаха тръпки. Беше прекарала цял следобед в безплодно търсене и изобщо не й мина през ума да тръгне по пътя, по които Кейн твърдеше, че е дошъл.

Погледна към хоризонта и разбра, че няма време за губене. Слънцето почти бе изчезнало зад далечните планини. Надигащите се облаци блестяха в златно великолепие.

Каролайн вървеше бързо по галерията, която опасваше целия замък, плътно притисната до стената, за да не я види някой отдолу. Можеше само да се надява, че Порция е намерила с какво да забавлява Вивиан.

От другата страна на кулата, вече потънала в здрач, тя откри, каквото търсеше — къса каменна вита стълба. Слезе бързо по изтритите стъпала и се озова пред тясна каменна пътечка с парапет, която минаваше над пропастта между северната и южната кула. Мина бързо по мостчето, като се опитваше да пренебрегне внезапно появилия се вятър, който развя тънките й поли и я накара да съжалява, че не си е взела наметката.

В нощта, когато пристигнаха, Уилбъри ги уведоми, че господарят му е дал съвсем точни указания: Мис Каролайн Кабът ще се настани в северната кула. Докато стигна до другия край на мостчето и изкачи стълбичката към южната кула, тя се опитваше да не мисли какво биха могли да означават тези думи на иконома. Да не мисли колко лесно би било за обитателите на двете кули да се забъркат в пламенна афера, без никой в замъка да не разбере. Може би желанието на Кейн е било напълно безобидно. Нали беше видяла какво правеха днес прислужниците. Вероятно в деня на пристигането им северната кула е била едно от малкото подготвени помещения.

Скоро се озова пред двойка френски прозорци, почти идентични с нейните. Засенчи очи с двете си ръце и се притисна към стъклото, за да надникне в стаята. Ала тежките завеси й пречеха. Огледа се и видя, че слънцето още не е залязло напълно, но на изток вече са изгрели първите бледи звезди. Небето се бе обагрило в индиговосиньо.

Не можеше да си позволи да чака. Сложи ръка върху месинговата брава и запита дали Кейн спазва съвета, който и беше дал, и затваря вратата си с резето. Ако да, нямаше друг изход, освен да се върне в спалнята си и да прекара още една нощ в мъчителна несигурност.

Събра угасващата си смелост и внимателно натисна бравата. Вратата се отвори, без дори да изскърца протестиращо, и я покани да влезе в бърлогата на звяра.

(обратно)

15

Каролайн мина предпазливо през прага и притвори вратата зад себе си. Имаше чувството, че сърцето й бие достатъчно силно, за да събуди и мъртвите. Тази мисъл я разтрепери и тя побърза да я прогони.

Спря и изчака очите й да привикнат с полумрака. Макар че пред всеки прозорец бяха спуснати дебели кадифени завеси, стаята не беше съвсем тъмна. В железния свещник на отсрещната стена догаряше една единствена восъчна свещ.

Когато сенките бавно се оттеглиха, погледът й се устреми към огромната мебел, която владееше помещението. Изпита безкрайно облекчение, че не е видяла затворен ковчег върху мраморен подиум, а високо махагоново легло с балдахин и завеси от рубиненочервена коприна. Завесите бяха спуснати и придаваха на леглото тайнствен вид.

Тя се придвижи бавно напред и едва не се спъна в крака на друга мебел в долния край на леглото. Тя беше дълга и тясна и също закрита от копринена драперия. Каролайн тъкмо повдигна единия край на завесата, за да провери какво има вътре, когато чу някакво движение зад завесите на леглото.

Обърна се рязко и последната й тайна надежда, че леглото е празно, угасна. Бръкна в джоба на полата си и треперещите й пръсти се сключиха около колчето. Мина на пръсти покрай леглото и застана от страната, която беше най-близо до свещта. Безшумно плъзна пръсти по коприната и предпазливо издърпа завесата, за да види кой спеше в леглото.

Вместо да лежи по гръб със скръстени под гърдите ръце, Ейдриън спеше по корем под червените копринени завивки.

Гладката материя се беше свлякла опасно и разкриваше почти целия мускулест гръб — чак до хълбоците. Беше й невъзможно да каже, дали носеше поне пижама — сигурно не.

Каролайн с мъка отмести поглед от голия мъжки гръб и го устреми към лицето му. Трябваше да преглътне няколко пъти, за да прогони внезапната сухота в устата си.

Мъжът спеше дълбоко и лицето му бе обърнато към единствената свещ в стаята. Дългите ресници почиваха спокойно върху бузите. Досега Каролайн не беше забелязала, че връхчетата им са позлатени, както не беше забелязала и дължината, и гъстотата им. Сънят бе прогонил бръчката от средата на челото му и бе свалил товара на отговорностите от силните му рамене. Както лежеше заспал пред нея с разрошена гъста коса и леко отворени устни, той приличаше много на момчето, каквото е бил някога.

Когато заспалият мъж изхърка леко — съвсем човешки звук, — Каролайн поклати глава. Връхлетя я вълна на нежност. Беше дошла тук да си докаже веднъж завинаги, че той е съвсем обикновен мъж. Ала всичко, което виждаше в тази стая, й доказваше само колко голяма глупачка е. У Ейдриън Кейн нямаше нищо обикновено. Както и в нейните чувства към него.

Той не я беше заблудил, не, тя сама се беше заблуждавала. Упорито вярваше, че Кейн представлява опасност за сестра й, докато той беше опасен единствено за сърцето й. Докато можеше да се вкопчва в глупавата представа, че е вампир, можеше да го държи далече от Вивиан. Каролайн затвори за миг очи и се опита да запази самообладание. Когато отново ги отвори, те пареха, но бяха сухи.

Знаеше, че сега трябва да си отиде, но не беше в състояние да се помръдне. Никога вече нямаше да има шанс да се приближи до него под закрилата на мрака, да го погледа как спи и за миг да си представи, че сънува нея.

Колко егоистично…

Трябваше да го докосне. Това беше всичко, което можеше да си разреши. После щеше да се измъкне тихо, както беше влязла, и да го остави сам със сънищата му. Да се върне в стаята си и да стиска здраво зъби, докато той почука на вратата й и я помоли за ръката на Вивиан. Тогава ще го поздрави като брат, какъвто заслужаваше да й бъде.

Каролайн протегна ръка, напълно наясно, че това не беше картина, а човек от плът и кръв. Пареща горещина, сила и живот.

В следващата секунда връхчетата на пръстите й докоснаха гладката, блещукаща кожа на гърба му. В по-следващата вече лежеше по гръб върху мекия матрак, ръцете й бяха вдигнати над главата. Силна мъжка ръка притискаше гърлото й.

Смутена до дън душа, Каролайн вдигна очи към него, прикована от дивия блясък в очите му. Дишането й беше мъчително, но не беше в състояние да каже дали причината е в тежестта му, която я притискаше към леглото, или в това, че с всяко поемане на въздух вдъхваше божествения аромат на стопленото от съня тяло. В обичайния мирис на сандалово дърво и лавър се примесваше нова, силна подправка — опасност.

В полузатворените му очи бавно блесна разбиране, последвано от подозрение. Хватката около китките и гърлото й се разхлаби, но той не направи опит да я пусне.

Каролайн не беше сигурна дали, ако все пак я пуснеше, би могла да избяга. Крайниците й тежаха от сковаваща леност, а времето се забави до валс в такта на ударите на сърцето й. Усещаше тялото му върху своето, горещината му, дългите, мускулести крайници, които я притискаха. Дори в невинността си Каролайн осъзна, че ръката на гърлото й съвсем не представлява най-голямата опасност.

— Не — пошепна тя, като видя как погледът му се устреми към устните й. Не можеше да говори, не можеше да мисли, не беше в състояние дори да диша, защото всеки дъх беше изпълнен с горещия аромат на желанието му. — Моля, недейте…

Още докато произнасяше думите, тя знаеше, че вече е твърде късно. Още от първия миг, когато погледите им се срещнаха, знаеше, че устните им ще се докоснат.

Ръката му се плъзна от шията към бузата й. Погледът му я прикова. Палецът се плъзна като на игра по устните и започна да ги изследва с нежност, която стопи цялата й съпротива.

Главата му се наведе над нея и закри светлината на догарящата свещ. Устните му се раздвижиха върху нейните и внимателно ги разделиха, за да я направят пленница на горещия търсещ език. Той буквално опустоши устата й, завладя я без остатък — както и сърцето й. Езикът му я ухажваше, убеждаваше, даваше безмълвни обещания, които никога не би могъл да изпълни.

Каролайн не разбра кога бе пуснал ръцете й. Знаеше само, че пръстите й внезапно се заровиха в косата му, помилваха тила му и го привлякоха още по-дълбоко в целувката и в тялото й.

Твърде късно осъзна, че и неговата ръка е свободна. Свободна да милва копринената й коса и да я освободи от фуркетите, за да я разпръсне по възглавниците. Свободна да се плъзга по чувствителната кожа в свивката на шията. Свободна да милва набъбналите й гърди през тънката батиста на роклята. Не беше подготвена за шока, който топлите му пръсти предизвикаха върху голата й кожа, когато пъхна ръка в деколтето й и под корсета. Обхвана гърдата й и с много нежност и внимание плъзна палец по втвърденото зърно. Първата интимна милувка в живота й изпрати мощни вълни на наслада към долната част на тялото. Макар че тя беше тази, която бе подложена на сладко мъчение, той също простена, сякаш търпеше болки.

В продължение на осем години си беше отказвала буквално всичко. Сега имаше чувството, че се дави в буря от емоции. Всяка въздишка, всяка целувка, всяка ласка я тласкаха по-дълбоко в прегръдката му. Когато ръката му се плъзна надолу, погали корема й и се насочи към меко извитите хълбоци, тя не се възпротиви, а само отметна глава назад, за да погълне още повече от забранения нектар, който той така щедро й предлагаше.

Вкусът му беше като на топли сладки в снежно коледно утро; като хладни ягоди със сметана в задушен летен следобед; като димящо ябълково вино в свежа есенна вечер. За първи път в живота си, за първи път след смъртта на родителите си, Каролайн изпита чувството, че празнотата в нея се запълва и че никога вече няма да си ляга гладна.

Сякаш решен да я изпълни по всеки възможен начин, той разтвори леко бедрата й с коляното си, притисна го в топлото място между тях. Натискът я накара да изпъшка под устните му и да се надигне насреща му. Не знаеше какво прави той с нея. Знаеше само, че иска още и още.

Иска го целия.

Когато устата му се отдели от нейната, тя извика протестиращо, ала викът й бързо премина във въздишка, когато устните му оставиха пърхащи целувки по брадичката и бузите й, по нежната кожа зад ухото.

Каролайн изви глава, неспособна да устои на меките устни, които търсеха пулса на шията й. Пулс, излязъл извън контрол, както всичко в нея. Тя цялата трепереше в ръцете му като малка птичка, пленена от човешка ръка.

Изгубена във вихрушка от наслада, тя почти не усети зъбите му, когато я ухапа.

— О! — Каролайн рязко отвори очи. Вдигна ръка към леко болезненото място и го погледна обидено. — Ти ме ухапа!

Той отговори на погледа й и очите му светнаха като екзотични скъпоценни камъни.

— И защо не? Ти очакваше от мен точно това, нали? — Вдигна колчето, което беше измъкнал от джоба на роклята й, докато тя се беше носила по вълните на насладата. — Ако не беше така, нямаше да донесеш това в леглото ми.

Каролайн преглътна и виновно отмести поглед от колчето към лицето му.

— Предполагам, няма да ми повярваш, ако кажа, че ми е необходимо, за да подобря умението си да бродирам?

— Какво смяташе да направиш? Да избродираш в сърцето ми „Благослови нашите елфи“? — Кейн изпухтя презрително, захвърли колчето и се отдели от нея. Вдигна копринената завеса и стана от леглото. Каролайн седна и го зяпна с отворена уста. Вече знаеше, че под чаршафа е бил съвсем гол.

Отзад изглеждаше като Микеланджеловия Давид. Великолепен, събуден за нов живот. Всяка жила и всеки мускул бяха издялани от изкусната ръка на велик майстор. Той прекоси помещението с толкова несъзнателна мъжка грация, че тя напълно забрави да отмести поглед, докато той не изчезна зад позлатения параван.

Чак тогава Каролайн се изчерви до корените на косата и сведе глава.

— Не можеш да ме обвиняваш, че вярвам в най-лошото за теб. Защо поне веднъж не се опита да оспориш грозните приказки, които се носят зад гърба ти, където и да отидеш?

Краткият отговор прозвуча приглушено иззад паравана.

— Мислех, че ти си човекът, който не обръща никакво внимание на глупави приказки.

— Нямам друг избор, освен да им обръщам внимание, когато ухажваш сестра ми!

Кейн се появи отново, облечен в тъмносив панталон. Погледът й магично бе привлечен от пръстите му, които тъкмо стягаха шнура. Обичайно беше много сръчен, но днес закопчаването явно му създаваше трудности.

— До тази нощ давал ли съм ти повод да мислиш, че намеренията ми спрямо сестра ти са непочтени?

О, да — искаше да изкрещи Каролайн. — Когато във Воксхол ме целуна, сякаш съм единствената жена, която някога ще обичаш. Но не посмя да го изрече гласно. Не той я беше целунал. Тя го целуна, тя поиска тази целувка.

— Твоите намерения спрямо сестра ми може да са извън всяко съмнение, но твоите намерения спрямо мен току-що не могат да се определят като невинни.

Кейн нахлузи през главата си смачкана риза и бързо закопча няколкото копченца на шията.

— А ти какво си въобразяваше, като влезе с такова безгранично доверие в леглото ми? Представяш ли си как се почувствах, когато усетих докосването ти, още замаян от съня и силно възбуден?

Каролайн се изчерви още по-силно, но той не я видя. За първи път, откакто се познаваха, не беше в състояние да я гледа в очите. Тя усети, че той лъже не само нея, но и себе си, и отвърна:

— Не съм влязла доброволно в леглото ти. Ти ме принуди.

— Какво друго можех да направя? Не ми се случва всяка нощ в спалнята ми да се промъкне жена с намерение да ме убие. — Той разтърси глава и зарови пръсти в разрошената коса. — Какво си мислеше, за бога? Ако някой от слугите те бе видял да влизаш, край на доброто ти име.

— Погрижих се никой да не ме види — отговори тихо тя.

— Значи си още по-глупава, отколкото си мислех. — Гласът му се понижи заплашително, докато вървеше към нея с неумолимата грация на бенгалски тигър.

Каролайн стана, готова да се опълчи срещу него. Разтърси косите си, за да ги освободи от последните фуркети, и вирна брадичка. Проследи подигравателния поглед на Кейн и забеляза, че е стиснала в ръка подостреното колче. Пъхна го бързо в джоба си и заяви:

— Не съм дошла да те убия. Дойдох, за да разбера истината. Веднъж завинаги. И няма да отида никъде, преди да я чуя. — Пое дълбоко въздух, решена да говори с твърд глас, и най-сетне произнесе думите високо и ясно: — Ти вампир ли си или не?

Въпросът го изненада толкова много, че отстъпи крачка назад. Наклони глава и я измери с невярващ поглед.

— Ти не преставаш да ме учудваш. При първата ни среща бях готов да се закълна, че си твърде практично същество, за да вярваш в такива небивалици.

Каролайн вдигна рамене.

— Никой не отрича съществуването на Влад Дракула или на Елизабет Батори, скандално известната трансилванска графиня, която окачвала селските девойки за краката и разпаряла гърлата им, за да пие от кръвта им и да остане вечно млада.

Коприненият тон в гласа му се усили.

— Мога да те уверя, мис Кабът, че аз използвам девиците по много по-приятен начин.

Макар че светлата й кожа пламна от срам, тя реши да подмине подигравателната забележка.

— Не можеш да отречеш, че притежаваш инстинктите на роден воин. Преди да съм успяла да поема въздух, за да изпищя, вече лежах по гръб и ръката ти беше върху гърлото ми.

Мъжът вдигна вежди.

— Ако си спомням добре, ти изобщо не направи опит да се отбраняваш. — Вдигна ръка, приглади косите й назад и продължи: — Почти повярвах, че бягството е последното, за което мислеше.

Лекото докосване на пръстите му до чувствителната кожа зад ухото предизвика нова вълна на желание. Кейн оттегли ръката си, сякаш докосването го бе опарило.

— Значи ме смяташ за роден воин?

— Не знам какъв си — призна тя и гласът й затрепери. — Знам само, че от първия миг, в който те видях, не мога да мисля за нищо друго — и за никого другиго. Знам, че всеки път, когато влизаш в стаята, ме обзема чувството, че корсетът ми е станал твърде тесен и не мога да дишам. Знам, че не е редно да имам такива безсрамни мисли и мечти за мъжа, който е практически сгоден със сестра ми, и си го обяснявам с някаква зла магия, която е твое дело…

— При първата ни среща заяви, че само хора със слаб разум се излагат на опасност да се подчинят на волята ми.

Каролайн се засмя отчаяно.

— Значи и аз съм със слаб разум, макар че до днес не го вярвах.

— Ако това е истина, какво ще направиш, ако сега ти заповядам да дойдеш в обятията ми? — Той застана толкова плътно пред нея, че тя усети горещината, която излъчваше тялото му, еротичния мъжки аромат на кожата му. Ала той не я докосна. — Ще бъдеш ли в състояние да ми се противопоставиш, ако поискам да сложиш ръце на гърдите ми? Да ме целунеш? — Гласът му се понижи до изкусителен шепот. — Да ме любиш?

Каролайн искаше да му обърне гръб, но той я хвана за раменете и я принуди да отговори на парещия му поглед.

— Какво ще стане, ако си права, Каролайн? Ако наистина съм те омагьосал? Какво ще правим, ако това е най-страшната от всички магии? Ако си се влюбила в мен?

Тя поклати глава, неспособна да каже дори една дума. Изпитваше ужас, че той е открил тъмната й тайна. Нямаше такава светена вода на света, която би могла да измие това петно от нея. Нямаше лекарства, нито мехлеми, нямаше магия, която би могла да бъде развалена. По-добре да забие подостреното колче в собственото си предателско сърце.

— Вие ме обиждате, милорд. Никога не бих причинила това на Вивиан. Не съм от този тип жени.

Натискът върху раменете й отслабна, заприлича на милувка.

— Не мислиш ли, че знам от кой тип жени си? Ти си от онези, които са готови да се откажат от всяка своя мечта, за да осъществят мечтите на сестрите си. Но може би сърцето ти не е толкова безскрупулно и самопожертвователно като остатъкът от теб. Може би то егоистично настоява на правото си да обича, макар че ти не му позволяваш.

Каролайн вдигна поглед към него, борейки се със сълзите.

— Тогава сърцето ми заслужава да бъде разбито, не мислиш ли?

— Не от мъж като мен — отговори мрачно Кейн и я пусна. Грабна една огромна наметка от облегалката на стола до вратата и загърна раменете й.

— Къде ме водиш? — попита тя, когато той хвана ръката й и я бутна към вратата.

— Връщам те в спалнята ти. Освен ако не предпочиташ да позвъня за някой слуга, за да те придружи.

Без да чака отговор, той отвори френския прозорец и я изведе навън в нощта. Вятърът се бе усилил и гонеше призрачни облаци към сребърния сърп на новата луна.

— Нима мислиш, че ще ти позволя толкова лесно да се отървеш от мен? — попита Каролайн, докато той бързаше надолу по стълбата и я теглеше към мостчето. Когато прекосиха разстоянието между двете кули, тя осъзна на каква замайваща височина се намират и коленете й омекнаха. Задъха се от напрежението да върви в крак с големите му стъпки, но вироглаво продължи: — Ако не си вампир, тогава искам да знам защо цял ден спиш и отказваш да се покажеш под слънчевата светлина. Искам да знам защо всичките ти прадеди изглеждат точно като теб. Искам да знам защо с готовност позволяваш обществото — и аз — да мислят най-лошото за теб, вместо да се защитаваш срещу обвиненията. Искам да знам и защо в този проклет замък няма нито едно огледало!

Кейн потисна едно грозно проклятие и я обърна към себе си, за да я принуди да го погледне в очите. Стърчеше над нея и тя изобщо не виждаше гонените от вятъра облаци по тъмното небе. Зъбите му бяха здраво стиснати, лунната светлина позлатяваше изсечените черти и той изглеждаше по-опасен от всякога.

Преди да е успяла да каже нещо, той бръкна в джоба на полата й и извади подостреното колче. С другата си ръка обви талията й, за да не може да избяга, пъхна колчето в ръката й и сключи пръстите й около студеното дърво. Макар че тя се отбраняваше, не му беше трудно да обърне примитивното оръжие и да насочи острието към гърдите си.

— Ако сериозно мислиш, че съм някакво чудовище — изсъска той с див поглед, — тогава замахни и ме пронижи. Откакто те видях за първи път, сърцето ми вече не ми принадлежи. Затова ме прободи и край.

Каролайн го изгледа смаяно. Признанието му й отне дъха. В този момент й беше все едно дали е мъж или чудовище. Искаше само той да й принадлежи. Неспособна да крие повече безпомощния копнеж в очите си, тя протегна ръка и нежно помилва скованата му буза. Хватката му бавно се разхлаби и колчето падна на камъните.

Най-сетне Ейдриън се предаде. Простена задавено и я привлече към себе си. Завладя устата й с целувка, тъмна и сладка като самата смърт. Макар че вятърът хвърляше косата в лицето й и развяваше голямата наметка, времето за двама им спря. Каролайн забрави миналото и бъдещето. Не мислеше за Вивиан и не изпитваше съжаление. Съществуваше само този миг, този мъж, тази целувка.

След цяла вечност той изтръгна устата си от нейната и я погледна дълбоко в очите. Разтърси глава и придоби съвсем безпомощен вид. Тя се чувстваше по същия начин.

— Какво ще правя сега с теб, скъпа моя мис Кабът?

— Каквото искаш, милорд — прошепна замечтано тя и се сгуши на гърдите му, докато устните му милваха косата й.

— Ейдриън — пошепна той и я прегърна по-здраво.

— Ейдриън — въздъхна тя.

Беше като упоена от наслада и й трябваше време, за да осъзнае, че ритмичното тупане под бузата й е неговото сърце. Погледна го уплашено, отвори ризата му и притисна ръка към леко окосмената топла кожа на гърдите. Това леко докосване беше достатъчно, за да удвои темпото. Както всичко в него, сърцето му беше топло, изпълнено с живот и смъртно.

— През цялото време знаех, че не си толкова безсърдечен, колкото искаше да ме накараш да вярвам — пошепна тя и поклати глава.

— Предполагам, че откри тайната ми. Аз не съм вампир.

— Разбира се, че не си. — Каролайн се засмя и изпита такова облекчение, че й се зави свят. — Защото такива същества няма! Не мога да повярвам как допуснах да се заразя от детинските фантазии на Порция. Сигурно ме смяташ за абсолютна глупачка. Никога не бих…

Ейдриън я притисна до сърцето си и тя млъкна. Погледна надолу към нея и Каролайн се изуми от сериозността в очите му.

— Аз не съм вампир, мила моя. Аз съм ловец на вампири.

(обратно)

16

Каролайн облещи огромните си очи и му напомни за малка, стъписана сова.

— Ти не си вампир — повтори тя бавно.

— Правилно.

— Ти си ловец на вампири.

Ейдриън кимна.

— Човек, който гони вампири.

Ейдриън кимна повторно.

— И ги убива.

— Не съвсем. Нали знаеш, че те са живи мъртъвци — обясни той меко. — Аз ги разрушавам и изпращам празните обвивки на телата им в ада, за да не причиняват повече вреди.

Каролайн се изплъзна предпазливо от ръцете му и заотстъпва назад по тясното мостче. При това кимаше, сякаш казаното от него имаше някакъв смисъл.

— Значи затова спиш през деня. Защото нощем ловиш вампири.

— Права си. Те не обичат слънцето.

Ейдриън буквално виждаше как умът й работи трескаво.

— Предполагам, че не споделяш и някои от другите им особености. Да кажем… безсмъртие?

Ейдриън вдигна вежди.

— Имаш предвид картинната галерия?

Тя кимна.

Мъжът скръсти ръце под гърдите си. Трудно му беше да си спомни кога за последен път ги е усещал толкова празни.

— Фамилната прилика е ясно изразена. Не те излъгах. Някога пра-пра-вуйчо ми направил дете на камериерката на жена си, но упорито отричал, че той е бащата. До деня, когато малкото момченце се появило на бял свят с издайническата бенка над лявото око.

— И какво станало тогава? — попита тя, като забави ход, но не спря да отстъпва.

— Пра-пра-леля ми стреляла по него. За щастие на наследниците му се прицелила лошо и го улучила в глезена. После създал още петнадесет деца, седем от тях с леля ми. Още два пъти била принудена да стреля по него, докато накрая умрял в леглото си на достойната възраст от деветдесет и две години.

Каролайн наклони глава.

— Какво ще кажеш за огледалата? Ако си ловец на вампири, а не вампир, защо в замъка няма нито едно огледало? Би трябвало да можеш да се гледаш в огледалото.

Ейдриън изду бузи и сложи ръка под брадичката си. Това беше въпросът, от който най-много се страхуваше.

— Щом непременно искате да знаете, ще ви кажа. Ейдриън заповяда да махнат огледалата заради мен — изрече провлечено Джулиън и излезе от сянката зад нея.

Ейдриън изруга полугласно. Каролайн изписка тихо, сложи ръка на сърцето си и се обърна към натрапника.

— Защото ви е неприятно да виждате образа си в огледалото?

— Не — отговори Джулиън и направи крачка към нея. — Защото вече нямам такъв.

Каролайн пое дълбоко въздух и попита:

— Права ли съм в предположението си, че нямате и душа?

Джулиън се потупа по джоба на плътно прилепналия към тялото му жакет и съжалително поклати глава.

— Боя се, че в момента нямам нищо такова.

Каролайн се обърна бавно към Ейдриън и топлината в очите й замръзна.

— Колко време ви трябваше, за да измислите тази жестока малка шега? Вие и брат ви! Сигурно сте си казали, че ще се забавлявате великолепно с глупавото селско момиче. Вероятно сте изковали плана си на бутилка портвайн и няколко ароматни пури? — Тя вирна брадичка, ала не успя да предотврати треперенето й. — Изглежда, че все пак съм се излъгала във вас, милорд. Вие сте точно толкова безсърдечен, колкото искахте да ме накарате да повярвам.

Ейдриън вдигна безпомощно ръка.

— Моля те, Каролайн, трябва да ме изслушаш…

— О, не — прекъсна го тя и поклати глава. — Мисля, че чух достатъчно за една нощ. Ако сте се забавлявали достатъчно за моя сметка, господа, позволете ми да се оттегля в стаята си.

Каролайн изпъна крехките си рамене, загърна се в тежката наметка на Ейдриън и се запъти към края на мостчето, блокирано от Джулиън.

Ейдриън разбра много късно какво е намислил брат му.

Когато Каролайн се приближи, Джулиън изръмжа заплашително. При това облещи белите си зъби и зениците на очите му се разшириха, докато бялото изчезна почти напълно.

Каролайн изписка ужасено и отстъпи назад. Джулиън я следваше крачка по крачка и смъртоносните му кучешки зъби бляскаха в мрака. Не престана, докато тя не се озова в прегръдката на Ейдриън.

Ейдриън притисна треперещата млада жена до гърдите си и мрачно изгледа брат си над главата й.

— Проклятие, Джулиън! Не беше особено учтиво от твоя страна.

Младият мъж вдигна рамене и ангелското му лице отново доби съкрушеното изражение, с чиято помощ винаги успяваше да се отърве леко от извършената беля.

— Може би не беше учтиво, но имаше необходимия ефект.

Ейдриън трябваше да признае, че се радва отново да държи Каролайн в обятията си. Хвърли още един смъртоносен поглед към Джулиън и помилва меката й коса.

— Няма нищо, няма нищо, мила. Няма да позволя лошото момче да ти стори зло.

Докато Каролайн все още го зяпаше с отворена уста, Джулиън се усмихна, както добродушен чичо се усмихва на малкото момиче, след като го е уверил, че чудовището под леглото е победено или прогонено.

— Нямате причини да се страхувате от мен, мис Кабът. Макар да ви смятам за апетитна хапка, аз не съм като брат си, който не е в състояние да сдържа низките си инстинкти.

Каролайн осъзна, че младежът намеква за безсрамната прегръдка, в която се намираше. Че е забелязал разрошената й коса и подутите от целувките устни. Въпреки това не се отдръпна.

— Знам какво си мислиш, но не си прав — отговори мрачно Ейдриън.

— Престани, за бога! — изфуча Джулиън. — Можеш да я лъжеш, щом искаш, можеш да лъжеш и себе си. Но мен не можеш да излъжеш. Тя е точно това, което искаш.

— Направете го още веднъж — помоли неочаквано Каролайн. — Онова с очите. И със… — Ейдриън усети как отново я побиха тръпки и утешително помилва гърба й. — Със зъбите.

— Обикновено не изпълнявам бисове, но за вас… — Джулиън погледна към брат си, искайки съгласието му. Макар да знаеше, че по-късно ще съжалява, Ейдриън въздъхна и кимна.

Този път преобразяването на Джулиън беше истинско. Никой не би го приписал на добре заучен трик или на въздействието на лунната светлина. Когато мракът обхвана очите му и го превърна в нещо нечовешко, дори Ейдриън се разтрепери. Ала в следващия миг мракът изчезна също така бързо, както се бе появил, и пред тях застана отново малкият му брат.

— О, небеса! Истина е нали? Той наистина е вампир — пошепна с пресекващ глас Каролайн. Макар да бе уверила Ейдриън, че не е от жените, които припадат, тя явно беше близо до загуба на съзнание.

— Боя се, че да — отговори глухо той и я държа, докато престана да се олюлява.

Каролайн не беше в състояние да откъсне поглед от Джулиън.

— А можете ли… — Лишена от способността да говори свързано, тя направи няколко движения, сякаш че лети. — Можете ли да се превърнете в прилеп и да отлетите към кулата?

Джулиън я погледна обидено.

— Велики боже, мадам, нима вярвате в глупостите на Порция? Наистина трябва да внимавате повече какво чете малката ви сестра. Ако си е напълнила главата с глупостите на доктор Полидори, скоро ще вижда вампири зад всяка завеса и зад всяко стайно растение. Може наистина да спя в ковчег, но ви уверявам, че…

— Наистина ли спите в ковчег? — попита Каролайн.

Любопитството започна да взема връх над ужаса.

Ейдриън извъртя очи.

— Трябва да знаеш, че брат ми винаги е имал предпочитание към драматичните изпълнения. Още преди да стане вампир.

— Не разбирам — прошепна Каролайн и се обърна да го погледне. — Ако Джулиън е вампир, защо оставяш всички да вярват, че си ти?

— Така е по-просто — обясни той. — Подозират мен, но не могат да докажат нищо.

Джулиън разпери ръце и вдигна рамене.

— Докато избягвам слънцето, обличам се изцяло в черно и при всеки удобен случай рецитирам в обществото ужасни стихове за кръв и смърт, кой ме взима на сериозно?

Подозрителният й поглед се върна към него.

— А какво ще кажете за тайнствените изчезвания в Чаринг Крос? Вие ли сте отговорен за тях?

— Не — отговори Ейдриън. — Аз. — Когато Каролайн го погледна смаяно, добави: — Те бяха вампири, скъпа. Всеки един.

— И ти си ги… разрушил — изрече шепнешком тя, повтаряйки думите му от преди малко. — И си изпратил празните обвивки на телата им в ада.

— Ей! — извика Джулиън. — Не е редно да говорите така безогледно за съдбата на хората без душа.

— Джулиън не е като другите — увери я Ейдриън. — Никога не е пил човешка кръв.

— Само защото през изминалите пет години скъпият ми голям брат похарчи цялото си богатство в месарниците.

Макар да се стараеше, Каролайн се успя да скрие отвращението си. Джулиън въздъхна театрално.

— Вие, жените, се възхищавате на романтичното у вампирите, но изобщо не мислите за дребни подробности като мирис на кръв от устата, нали?

— Пет години — повтори Каролайн, все още малко замаяна. — Станало е по времето, когато майка ви е заминала на континента, а Джулиън е дошъл при теб в Оксфорд.

Ейдриън кимна.

— Нали ти казах, че се захвана с банда диви младежи. За нещастие водачът им беше човек, който искаше да ми стори зло.

— Дювалие — пошепна Каролайн, преди той да каже името.

Мъжете си размениха учудени погледи, после едновременно изръмжаха:

— Ларкин!

— Мислех, че Дювалие ти е бил приятел — продължи Каролайн.

— И аз мислех същото — отвърна Ейдриън и лицето му помрачня, когато старите спомени и чувството за вина оживяха. — Едва когато беше твърде късно, разбрах, че винаги ме е ревнувал тайно.

— Само защото ти беше по-силен, по-умен и по-богат, защото изглеждаше по-добре и умееше да се боксираш, защото момчетата те уважаваха, а дамите те обожаваха. — Джулиън го изгледа мрачно. — Като погледна назад, трябва да призная, че беше непоносимо съвършен.

Ейдриън го изгледа остро, за да го накара да замълчи.

— Виктор криеше умело лошите си чувства към мен, докато не стана така, че му отнех любимата. Не съм го направил нарочно, уверявам те.

— Вероятно става дума за Елоиза Маркъм? — попита Каролайн и внимателно, но категорично се освободи от ръцете му.

Макар да съзнаваше, че не е почтено, Ейдриън изпита гняв.

— Има ли нещо, което добрият констабъл не ти е разказал, докато си шушукахте така интимно онзи ден?

Каролайн отстъпи няколко крачки назад и отговори спокойно на предизвикателния му поглед.

— Не успя да ми каже какво се е случило с Елоиза Маркъм.

Ейдриън й обърна гръб и опря ръце на стария каменен парапет, който отделяше тясното мостче от нощта. Хладният бриз, смесен с аромат на нощен жасмин, разроши косата му.

— След като Елоиза му разби сърцето, Виктор се промени. Започна да прекалява с пиенето и посещаваше най-гадните кръчми и бордеи в Уайтчепъл. Ларкин и аз нямахме представа, че там е ад в истинския смисъл на думата.

— Гнездо на вампири — поясни тихо Джулиън.

— След като аз получих най-ценното, което той искаше, Виктор реши да постигне нещо, за което беше убеден, че никога не мога да го имам: безсмъртие. Стана един от тях. Доброволно се отказа от душата си, предостави я на онези чудовища, за да се сдобие със силата да ме унищожи. Да разруши всичко, което обичам. — Ейдриън се обърна и впи поглед в Каролайн. Нямаше намерение да се оневини за случилото си. По-добре да й каже цялата истина. — Когато се скарах на Джулиън, че е крайно време да престане да ходи подире ми като кученце, Виктор съзря удобния случай. Взе брат ми под крилото си и започна да се отнася с него като с равен. Водеше го даже в игралните салони. Когато Джулиън дойде при мен и се опита да ми каже, че в Лондон има вампири и че Виктор вероятно е един от тях, аз го потупах по рамото и го обвиних, че има развихрена фантазия.

Каролайн потръпна едва забележимо и той разбра, че бе улучил една от болезнените й точки.

— На следващия ден Елоиза и Джулиън изчезнаха. Не знаех към кого да се обърна, затова отидох в клуба. В наивността си вярвах, че Виктор ще ми помогне да ги намеря. Клубът беше пуст. Дювалие и съучастниците му бяха избягали. А Елоиза… — Ейдриън затвори очи. Никога нямаше да забрави стройната, бледа шия с две дупчици, от които течеше кръв, красивите сини очи, застинали завинаги в празен поглед. — Никога не бих помислил, че Виктор е в състояние да разруши нещо, което толкова е обичал. — Той отвори очи и отговори на стъписания поглед на Каролайн. — Пристигнах твърде късно, за да спася Елоиза, но намерих Джулиън свит на кълбо в един ъгъл. Пъшкаше и се държеше за шията. Когато посегнах към него, изръмжа насреща ми като див звяр. Виктор убил хладнокръвно Елоиза, но решил, че още по-добро наказание за мен е да превърне брат ми в нещо, от което се отвращавам.

— Какво говориш? — попита Каролайн и Ейдриън разбра, че в момента тя се чувства точно така, както той се беше чувствал тогава.

Джулиън погледна към далечния хоризонт. Луната потопи безупречния му профил в мека светлина.

— В момента, когато сърцето ми спря да бие, той ме ухапа отново и изтръгна душата ми от тялото. Често съм си казвал, че Елоиза имаше повече късмет от мен. Тя умря, но душата й остана свободна.

— Защо полицията не откри тялото й?

Ейдриън очевидно се почувства неловко.

— В онзи момент не можех да зная дали Елоиза е наистина мъртва или ще се… ще се превърне в нещо друго. Затова, след като настаних Джулиън в каретата, се върнах и подпалих завесите. — В очите му заблестяха сълзи, ноздрите му отново усетиха миризма на дим. — Стоях на улицата и гледах как проклетата сграда изгоря до основи. Твърде късно осъзнах, че по този начин съм изгорил всички доказателства за невинността си. И за вината на Дювалие.

Каролайн безпомощно поклати глава.

— Защо не се довери на Ларкин? Нали е бил най-добрият ти приятел. Нима нямаше да ти помогне?

— Не можех да рискувам. Умирах от страх, че като узнаят какво се е случило с Джулиън, ще ми го отнемат… или ще го убият.

Той приседна на парапета и скръсти ръце под гърдите. Джулиън го гледаше с безкрайна обич.

— Ако не беше ти, през онези дни със сигурност щях да посегна на живота си. — Обърна се към Каролайн и заразказва: — Ейдриън трябваше да ме връзва и да ме държи затворен, поне през първия месец. Борех се с него. Удрях го, опитвах се да го ухапя. Ако се бях освободил от въжетата, сигурно щях да му разкъсам гърлото. Но той се прояви като дяволски упорит глупак и не се отказа от мен. Носеше ми храна, за да мога да оцелея, и стоеше по цял ден в таванската ми стая. Крещеше ми, докато останеше без глас… Непрекъснато ми напомняше кой съм, какъв съм бил, докато си възвърнах част от човешкия облик и се вкопчих в него. Оттогава всеки ден ми напомня за това.

Ейдриън погледна право в сивите очи на Каролайн, които плуваха в сълзи.

— Не ме гледай така — помоли той. — Може да не съм негодникът, за какъвто ме смяташе, но не съм герой.

— Как можеш да говориш така, след като си пожертвал толкова много, за да спасиш брат си?

— Не съм го спасил — възрази мрачно виконтът. — Още не.

— През последните пет години Ейдриън не само гонеше вампири — обясни Джулиън. — Постара се да научи всичко за тях. Така откри, че има начин да си възвърна душата.

— Как е възможно? — попита невярващо Каролайн.

Очите на Джулиън засвяткаха възбудено.

— Ако разруша вампира, който ме е създал, и си върна откраднатото, ще мога отново да живея нормално. Затова трябва да намерим Дювалие и да го затворим на сигурно място. Тогава ще го пресуша.

— Ще го пресушите? — повтори Каролайн и преглътна мъчително. — Наистина ли е това, което си представям?

Джулиън кимна.

— Боя се, че ще трябва да се откажа от изискания си вкус по отношение на храната — но само за един ден.

— Какво ще стане, ако някой преди вас го унищожи? Сигурно душата ви ще бъде загубена завинаги.

Ейдриън размени поглед с брат си и отговори предпазливо:

— Не непременно. Но това ще усложни задачата ни, защото душата на Джулиън и всички други души, които Дювалие е откраднал през последните пет години, ще отидат при вампира, който е създал Дювалие. И той ще стане много могъщ. Имаме няколко заподозрени, но все още не можем да кажем със сигурност кой е създателят на Дювалие.

Каролайн леко поклати глава. Беше й много трудно да преработи всичко, което бе чула тази вечер.

— Значи вампирите не са просто същества, които пият кръв, за да оцелеят. Те нямат собствени души, но съхраняват душите на онези, които са направили като тях.

— Много точно определение — кимна Ейдриън. — Те се хранят от тях и всяка нова душа ги прави по-силни.

Каролайн разтри изтръпналите си пръсти. Изведнъж й стана студено.

— Значи през изминалите години Дювалие е станал по-силен…

— По-силен, но не непобедим — уточни Ейдриън. — През последните пет години го следвахме по целия свят, но досега беше винаги една крачка пред нас.

— А сега положението се е променило, така? — попита тихо Каролайн.

Ейдриън посегна към нея. Вече не беше в състояние да устои на желанието да я докосне. Особено като знаеше, че може да е за последен път. Обхвана лицето й с две ръце и палците му нежно се плъзнаха по копринено-гладката кожа на бузите.

— Да, защото най-после намерихме нещо, на което той не може да устои.

Джулиън вдигна единия си крак на парапета и започна да чисти с кърпичката си невидимо петно от ботуша. Видът му показваше, че много иска да се превърне в прилеп и да отлети надалеч.

Каролайн объркано поклати глава.

— Но как бихте могли да примамите това чудовище…?

Ейдриън безпомощно проследи как в очите й блесна разбиране… и гняв.

— О, божичко — пошепна задавено тя и цялата кръв се отдръпна от лицето й. — Имаш предвид Вивиан, нали? Леля Мариета ми каза, че при първата ви среща си пребледнял като мъртвец. Сякаш си видял призрак. А Ларкин се опита да ме предупреди, че сестра ми смайващо прилича на Елоиза, но аз не исках да го чуя. Само поради тази причина си я помолил да промени прическата си. Камеята… балната рокля… всичко това е било на Елоиза, нали? За бога! Обзалагам се, че тя е носила дори бели рози в косата си и е свирила на арфа, нали?

— Като ангел — призна колебливо Ейдриън.

Ужасена, Каролайн се откъсна от него. Когато той отново посегна към нея, на лицето й се изписа отвращение.

— Велики боже! — извика гневно тя и направи още една крачка назад. — Искаш да използваш сестра ми като примамка. Никога не си бил влюбен в нея.

— Не съм влюбен в нея, но много я ценя. Тя е чудесно момиче.

— Чудесно момиче, защото е в състояние да подмами чудовището да излезе от скривалището си? Чудесно момиче, което ще бъде отведено като жертвено агне пред олтара? — Гласът на Каролайн подрезгавя и се пречупи. — Ти й даде роклята на една мъртва! Нима искаш да я погребем с нея?

Ейдриън поклати глава и положи отчаяни усилия да прогони болката от очите й.

— Каролайн, кълна се в живота си, че няма да допусна да й се случи нещо лошо. Никога не бих се доближил до нея, ако не бях убеден, че съм достатъчно силен, за да я закрилям.

— Да, разбира се. Колкото си успял да опазиш Елоиза.

Ейдриън затвори за миг очи.

— Сега съм много по-силен, отколкото преди пет години. Всеки ден тренирам уменията си и ставам все по-добър. Имам предвид както физиката, така и ума си. Мисля, че и тогава щях да я спася, ако по-рано бях осъзнал, че е изложена на смъртна опасност.

— Но не можа да я спасиш.

Ейдриън не можа да го отрече. Каролайн се обърна като вихрушка и се запъти през мостчето, стиснала ръце в юмруци. Този път Джулиън не направи опит да я спре.

— Къде отиваш? — извика подире й Ейдриън.

— Ще разкажа на Вивиан за грозния ти план.

— А ще й разкажеш ли и за нас?

Каролайн спря изведнъж. Ако не беше вятърът, който развяваше диплите на наметката й и заравяше невидими пръсти в сребърнорусата коса, Ейдриън щеше да каже, че се е вкаменила.

Каролайн се обърна бавно. В погледа й светеше презрение, но не то го улучи най-силно. В очите й имаше копнеж. Съжаление. Гласът й беше съвсем тих, но ясен като кристал.

— Тъкмо когато започнах да вярвам, че не си чудовище, ти се постара да ме убедиш в противното.

Макар че гореше от желание да се втурне към нея, да я грабне в прегръдките си и да я умолява да го разбере, Ейдриън остана неподвижен и само проследи с поглед как Каролайн изчезна по витата стълба в кулата и отнесе със себе си, каквото беше останало от сърцето му.

Каролайн влезе безшумно в салона между спалните на сестрите си. След като беше плакала с часове, сълзите й най-сетне бяха пресъхнали и подутото й лице се усещаше празно и сухо като сърцето й.

Очакваше да намери сестрите си по стаите им, но и двете бяха заспали в салона. Порция се бе свила на кълбо в едно меко кресло, нощното боне се беше смъкнало над очите й. Вивиан лежеше на дивана пред камината, пъхнала ръце под бузата си, завита с избеляло одеяло. Догарящият огън огряваше зачервеното й от съня лице. Като видя двете полупразни чаши и чинията с бисквити на камината, Каролайн разбра, че Порция беше сдържала обещанието си да не се отделя от Вивиан цялата вечер.

Откритието, че Джулиън е вампир, а Ейдриън — ловец на вампири, все още я занимаваше. Но колкото и шокиращо да беше, то беше нищо в сравнение с най-изненадващото разкритие: Ейдриън не желаеше Вивиан, а нея.

Години наред беше изпълнявала ролята на принца в пиеските, които измисляха за родителите си, само защото беше най-голямата и по-висока от сестрите си. Сега най-сетне беше намерила мъжа, който искаше да я види в ролята на своя принцеса — само за да осъзнае с горчивина, че за тях няма да има щастлив край.

Ейдриън беше също толкова коравосърдечен и безогледен като Дювалие. Вампирът крадеше души, докато Ейдриън се промуши зад защитните и бариери и открадна сърцето й. Трябваше да затвори очи, защото копнежът заплашваше да я надвие. До края на живота си нямаше да забрави кратките мигове в обятията му, в леглото му — защото никога нямаше да има други.

Тя обиколи тихо просторното помещение. Меките й домашни обувки почти не вдигаха шум по обюсонския килим. Кутията с роклята беше оставена отворена на най-хубавия диван, сякаш беше почетна гостенка. Сигурно й се бяха възхищавали, преди да заспят. Само преди няколко часа Каролайн беше поразена от красотата й като сестрите си, но сега мисълта, че тюлът и коприната ще се докоснат до кожата на Вивиан, будеше отвращение. Ако роклята беше саван, но кутията беше ковчег, който чакаше да бъде закован — и всичките й мечти да останат затворени вътре.

Въпреки това розовото великолепие я привличаше неустоимо. Колебливо протегна ръка и пипна блещукащия тюл. Много искаше да узнае каква е била младата жена, която я е носила. Как се е чувствала, когато Ейдриън е влизал при нея? Дали сърцето й е биело по-силно? Дали е копнеела за него, когато я е дарявал с една от редките си усмивки? Вярвала ли е, че той ще дойде и ще я спаси — до момента, когато е загинала в ръцете на мъжа, на когото е вярвала, но не го е обичала…

Каролайн отдръпна ръка от роклята и отново се обърна към сестрите си. Сякаш беше вчера, когато бяха още малки момичета с издраскани колене и разплетени плитки. Сега и двете бяха млади жени. Спяха с усмивка на устните и сънуваха красиви рокли, балове с маски и прекрасни принцове, които щяха да ги избавят от всички несгоди.

Каролайн протегна ръка, за да хване Вивиан за рамото и да я събуди от сладкия сън. Трябваше да я отведе оттук, преди сънят да се превърне в кошмар. Но нещо я задържа.

Отново видя Ейдриън да стои на мостчето с развяна от вятъра коса. Макар че не беше мъж, който се моли, тя бе видяла в очите му пламенна молба. Представи си как дни наред е преследвал Дювалие и други чудовища като него, представи си огромната жертва, която беше направил, за да опази тайната на брат си. Докато други мъже на неговата възраст и с неговото обществено положение танцуваха до зори, пилееха състоянието си на игралната маса и прелъстяваха омъжени жени, той бе живял пет години в мрак, далече от себеподобните си — също като зверовете, които гонеше.

Какво би направила тя на негово място? Помилва нежно косата на Вивиан, погледна към Порция и въздъхна. Колко далеч беше готова да стигне, за да спаси живота на сестрите си? Да спаси душите им?

Беше повярвала, че сълзите й са пресъхнали, но се оказа, че не е така. Те отново запариха в очите й, когато й стана ясно какво трябваше да направи.

И щеше да го направи. Без колебание.

(обратно)

17

— Какво значи това, че не мога да ида на бала? Наистина ли ми забраняваш? Как може да си толкова подла?

Каролайн погледна отвисоко малката си сестра и се въоръжи срещу болката и обидата в очите й. Чувстваше се отвратително, но трябваше да й нанесе този удар. Двете се намираха в спалнята на Порция, заобиколени от колосани фусти, пъстри панделки и дантели. Само по долна риза и пантофки, тъмната коса навита на книжки, Порция приличаше на дванайсетгодишно момиченце. Отворената кутия оризова пудра на тоалетката сякаш беше пълна с прашец от фея, който щеше да превърне тромавото младо момиче в красива млада жена, готова за първия си бал.

— Не съм подла — отговори търпеливо Каролайн. — Просто съм разумна. Още не си представена в двора, което означава, че не си въведена официално в обществото. Няма да е редно да се появиш с вдигната коса и във вечерна рокля на бал с маски, в който ще участват повечето от важните личности в доброто общество.

— Но аз съм на седемнадесет! — почти изплака Порция. — Ако скоро не ме представиш в обществото, после ще ме изхвърлят, защото съм твърде остаряла! — Присви обвинително очи и продължи с нарастващ гняв: — Освен това ти също не си представена в обществото, а ще отидеш на бала.

Момичето огледа трескаво стаята си, търсейки аргумент, с който би могла да умилостиви Каролайн.

— Не бива да се страхуваш, че ще те поставя в неудобно положение. Една от прислужничките ми помогна да превърна старата си неделна рокля в напълно приемлива бална роба. — Тя показа на сестра си добре познатия муселин на сини и бели ивици и зачака да чуе възхищението й. В усмивката й имаше такава надежда, че сърцето на Каролайн се сгърчи от болка. — Не е ли хубава? Пришихме й нов ешарп и още един ред дантела на деколтето, за да прикрием колко много са пораснали гърдите ми през последната година. А я погледни това! — Тя вдигна от тоалетката картонена полумаска с малко розово носле и дълги котешки мустаци и я сложи на лицето си. — Джулиън я намерил на тавана. Каза ми, че е тъкмо за мен.

Каролайн се скова. Отчаяно искаше да вярва, че Джулиън се бори срещу съдбата си, но като си спомни мрака в очите му и блесналите под лунната светлина дълги зъби, цялата се разтрепери.

Въздъхна, взе маската от ръцете на Порция и я хвърли обратно върху тоалетката.

— Роклята е прекрасна и съм сигурна, че много скоро ще имаш случай да я облечеш. Но не тази нощ.

Изпълнената с надежда усмивка на Порция угасна. Лицето й потъмня, между веждите се вряза дълбока бръчка. Захвърли роклята на леглото и се обърна към сестра си.

— Не разбирам какво ти стана изведнъж. Не си на себе си, откакто вчера отиде да търсиш лорд Тревелиън. Доскоро беше убедена, че той е дявол в човешки образ, после ми каза, че сме направили глупава грешка, а сега ми забраняваш да отида на бала!

Каролайн вдигна оставеното на масичката парче дантела, нави го на пръста си и избягна погледа на Порция.

— Казах ти само, че виконтът и аз изяснихме всички недоразумения. Той не е вампир и аз смятам, че ще бъде добър съпруг.

— На Вивиан? — Порция скръсти ръце под гърдите си и я погледна втренчено. — Или на теб?

Каролайн усети как бузите й се обляха в червенина, вдигна глава и погледна упоритата си сестричка право в очите. Трябваше да го очаква. Въпреки разликата във възрастта, Порция и тя бяха много по-близки, отколкото с Вивиан. Много трудно щеше да й бъде да я излъже.

— За Вивиан, естествено, малко глупаче! Не разбирам защо си измисляш разни фантастични истории, след като още не знаеш какво става между мъжа и жената.

— Ако не ме пуснеш да отида на бала, сигурно никога няма да узная. Моля те, Каролайн! — Порция вдигна ръце и умолителният й поглед разби сърцето на голямата сестра. — Когато разказах на Джулиън как сме се упражнявали да танцуваме в Еджъли, той обеща да ме покани на валс.

Като си представи как сестра й се носи по паркета в обятията на Джулиън, как острите му зъби са само на сантиметри от нежната й шийка, страхът на Каролайн се превърна в неистов ужас.

Преди да е успяла да се спре, тя сграбчи Порция за раменете и я раздруса.

— Тази нощ няма да излизаш от стаята си, госпожице. Нито крачка навън, разбрахме ли се! Ако утре сутринта разбера, че си се осмелила дори да отвориш вратата, моментално ще те пратя обратно в Еджъли и никога вече няма да видиш Джулиън Кейн. Да не говорим за други мъже. Разбра ли ме добре?

Порция се освободи от хватката на сестра си и отстъпи няколко крачки назад. Очите й се напълниха със сълзи.

— Ти си ужасна егоистка! Нарочно го правиш! Искаш да стана суха стара мома като теб, за да не си сама, когато Вивиан се омъжи за човека, когото обичаш! — С тези думи тя се обърна сърдито, хвърли се по лице на леглото си и захълца сърцераздирателно.

Вчера думите на Порция щяха да я наранят дълбоко. Ала не и днес. Каролайн знаеше, че сестра й е с меко сърце, но и импулсивна. Порция много скоро щеше да съжали за лошите си думи… ако не съжаляваше още сега.

Макар че изпитваше диво желание да седне на леглото до плачещото момиче и да го милва нежно, докато се утеши, Каролайн обърна гръб на Порция и излезе от спалнята.

— Съжалявам, миличка — пошепна тя и внимателно затвори вратата. — Надявам се един ден да ме разбереш.

В този миг Порция запрати обувката си към вратата и глухият удар напомни на Каролайн, че денят сигурно няма да настъпи толкова скоро, колкото се надяваше.

— Камериерката ми донесе писъмцето ти. Защо искаш да ме видиш?

Каролайн се обърна бавно от столчето пред тоалетката и видя Вивиан да стои на прага на стаята й в кулата. Сестра й бе облякла подарената от виконта рокля и изглеждаше прекрасно.

Бледорозовата бална роба беше обагрила бузите й в нежна розовина, камеята в деколтето подчертаваше безупречността на кожата с цвят на слонова кост. Обичайната бяла роза беше затъкната зад дясното ухо. При втория оглед Каролайн реши, че Вивиан изглежда прекалено сияеща. Очите й блестяха трескаво, бузите бяха зачервени. Вивиан срещна изпитателния поглед на сестра си и неволно вдигна ръка да поправи златните къдрици, вдигнати на темето с розова копринена панделка и украсени с бяло щраусово перо.

— Защо не си облечена? — Вивиан огледа с присвити очи кадифения утринен халат на Каролайн и сплетената на плитки коса. — Нямаме никакво време. Балът ще започне много скоро.

Каролайн стана от столчето и се запъти към сестра си с учудващо спокойствие.

— Не се притеснявай. Имаме достатъчно време. Порция още ли се цупи?

Вивиан въздъхна.

— От около час в стаята й цари пълна тишина. Иска ми се да се смилиш и да й позволиш да слезе в балната зала поне за един танц.

— Бих го направила, но ще е ужасно неприлично. — И непредпазливо, добави наум Каролайн. Отново си представи как малката й сестра танцува с Джулиън Кейн и потрепери. — Порция е млада. Убедена съм, че ще преживее тази ужасна трагедия. Следващата седмица вече ще е забравила защо е била толкова бясна. Освен това днес е твоята нощ, не нейната.

Вивиан сложи ръка на корема си.

— Сигурно това е причината да се чувствам така, сякаш съм погълнала цяло ято пеперуди.

— Знаех, че ще си много развълнувана, и поръчах нещо успокоително.

Каролайн обърна гръб на Вивиан и й наля чаша чай от каната, която стоеше на табла до леглото й. Ръката й беше напълно спокойна. Загрижеността й, че Вивиан ще откаже чая, изчезна, щом сестра й благодарно пое чашата и я изпразни на един дъх.

— Не мога да си представя защо съм толкова развълнувана. — Вивиан й подаде чашата да я напълни отново. — И друг път съм посещавала балове с маски.

— Но никога преди това не си получавала предложение за женитба от един красив виконт. — Каролайн внимателно взе чашата от ръцете на сестра си и я остави на таблата. Точно до отвореното шишенце с лауданум.

Само след минута Вивиан се отпусна на леглото и трескавият блясък в очите й бе заменен от скованост. Внезапно протегна ръка, улови пръстите на Каролайн и я привлече до себе си на леглото. Голямата сестра се уплаши не на шега.

— Мислиш ли, че някога ще можеш да ми простиш, Каролайн? — Пълната й долна устна затрепери, очите й се напълниха със сълзи.

— Какво да ти простя? — попита объркано Каролайн, смаяна от тона на сестра си. Не Вивиан, а тя беше тази, която трябваше да моли за прошка.

— Ами за всичко, което става! — Вивиан плъзна ръка по блестящата розова рокля. — Докато аз бях в Лондон и водех живот, който в действителност беше определен за теб, ти остана в Еджъли като в затвор и продължи тайно да слагаш повече картофи в чинията на Порция и да водиш сметка за всяко пени. Аз ти откраднах привързаността на леля Мариета. Откраднах ти дебюта. Откраднах всички красиви рокли и обувки за танци, които мама бе избрала за теб. Мисля, че ако беше отишла в Лондон вместо мен, тази нощ виконтът щеше да направи предложение на теб, а не на мен!

В продължение на един дълъг, мъчителен миг Каролайн не можа да си поеме въздух. Не беше в състояние да говори.

— О, стига — успя да прошепне най-после. — Не е редно да пълниш хубавата си главица с такива неприятни мисли.

Вивиан облегна глава на рамото й и гласът й се превърна в неясен напев.

— Милата, сладката Каролайн. Надявам се да знаеш, че за теб винаги ще има място в сърцето ми и в дома ми. — Отпусна се на възглавницата, прозя се и сложи ръка на устата си. — Когато се омъжа, ще помоля лорд Тревелиън да ти намери съпруг. — Миглите й запърхаха. — Някой самотен вдовец с две или три деца, който търси… майка… — Тя замлъкна и се отпусна. След малко изхърка тихо. С тези зачервени бузи и замечтаната усмивка на устните прилича досущ на омагьосана принцеса, каза си с болка Каролайн, която спи спокойно и очаква целувката на принца да я събуди за нов живот.

— Спи, миличка — пошепна задавено тя и я целуна по челото, преди внимателно да измъкне бялата роза от косите и камеята от деколтето й. — Сънувай.

Доброто общество обича баловете с маски повече от всичко на света. В продължение на една омагьосана нощ жените и мъжете са свободни да забравят строгите правила, които иначе им налагат, и да станат други личности или други същества — изцяло по своя воля. Облечени в екзотични костюми и маскирани, те стават деви и викинги, агнета и лъвове, селяни или принцове. Докато бродят сред навалицата в рицарската зала, поведението и веселото им настроение напомнят за езическите празненства по случай лятното слънцестоене, когато всеки мъж е бил пират и е заплашвал добродетелта на всяка жена.

Домакинът наблюдаваше веселата суетня от галерията с чаша шампанско в ръка. Точно под него една маскирана овчарка се мушна в навалицата, преследвана от дръзко ухилен кентавър. Когато успя да я хване и я привлече в обятията си, тя изписка превзето. Кентавърът я преви назад и я зацелува с дива страст. Околните възнаградиха спектакъла с бурни ръкопляскания и одобрителни викове. Кентавърът се изправи и се поклони елегантно, докато овчарката умело изимитира припадък. Ейдриън отпи голяма глътка шампанско. Завиждаше на гостите си за безгрижието.

С изключение на няколко реда столове покрай южната стена, всички мебели бяха отстранени и старата рицарска зала сияеше в цялото си средновековно великолепие. По нареждане на господаря лакеите бяха навили разкошните ориенталски килими и на каменния под имаше достатъчно място за танцуване. Десетина музиканти, костюмирани като бенедиктински монаси с грубо тъкани туники и тонзури седяха на подиума в ъгъла и свиреха Моцартов концерт.

Меката светлина на лампите беше заменена от десетки катранени факли в железни поставки. По гредите на тавана танцуваха сенки и още повече засилваха тайнствената аура на опасност в залата.

Ейдриън оглеждаше внимателно всяка маска и всяко лице в търсене на своята жертва. Трепкащата светлина на факлите превръщаше блещукането на очите в хищнически блясък, усмивките — в мрачни гримаси, всеки мъж — в чудовище.

— За бога, съвсем бях забравил, че даваме бал с маски — отбеляза зад гърба му Джулиън. Разпери черната си наметка, завъртя се в кръг, отвори уста и показа двойка восъчни зъби.

— Не го намирам смешно — изсъска Ейдриън. Единственото му признание за повода на събирането беше черно домино. В разрез с традицията той бе изоставил обичайния жакет в кехлибарен цвят и светлобежовите панталони и носеше черен фрак с черна ленена риза и черен панталон, нарочно избрани, за да може лесно да се слива със сенките.

Мина един лакей и Джулиън си взе чаша шампанско от таблата му.

— А ти какъв костюм би ми предложил? Крилат херувим? Или архангел Гавраил?

Ейдриън взе чашата от ръцете му и я остави на таблата. Лицето му беше толкова мрачно, че лакеят се отдалечи бързо.

— В случай, че Дювалие се появи тук тази нощ, ще бъде добре главата ти да е ясна. Да го примамим тук е само половината от плана ни. Трябва да го хванем.

— Не се притеснявай. Казвали са ми, че съм извънредно изобретателен, след бутилка шампанско… или две. — Джулиън застана до брат си зад парапета и се вгледа в навалицата долу с присвити очи. — Съмнявам се, че има за какво да се тревожим. Дювалие няма да дойде. Без Вивиан, която би могла да събуди в сърцето му някакви спомени, сигурно ще се обърне и ще се запъти обратно към ада, откъдето е дошъл. — Той хвърли поглед към Ейдриън и въпреки всички усилия да я скрие под цинизма, в зениците му пламна надежда. — Много добре знам, че сестрите Кабът още не са избягали от страшните ти нокти. Мислиш ли, че все още имаме шанс твоята мис Кабът да позволи на Вивиан да ни помогне?

— Цял ден не чух нищо за нея — отговори Ейдриън и се потърси от горчивината на шампанското. — Тя не е моята мис Кабът. След случилото се миналата нощ сигурно никога няма да стане.

— Много съжалявам — промълви Джулиън и гласът му прозвуча неочаквано сериозно.

— Защо ти е да съжаляваш? Само аз съм виновен за всичко. — Ейдриън вдигна чашата си в подигравателен тост. — Даже като вампир ти си по-добър човек от мен. Ти успяваш да обуздаваш поривите си, докато аз се поддадох на желанието да притежавам една сивоока млада дама с остър език и застраших всичко, за което съм работил през последните пет години — включително душата на собствения си брат.

— Какво е душата на един мъж в сравнение с уникалните богатства в сърцето на една жена? — Джулиън измъкна чашата от ръцете на Ейдриън и я изпразни на един дъх.

Ейдриън изпухтя пренебрежително.

— Говориш като истински романтик. Би трябвало да престанеш да четеш онзи проклет Байрон. Ще ти размекне мозъка.

— О, не знам — промърмори Джулиън и устреми смаян поглед към двойната врата в другия край на рицарската зала, където Уилбъри съобщаваше тържествено името на всеки новодошъл. — Нали тъкмо Байрон написа:

Тя върви, красива като нощта, по небето, безоблачно и ясно; великолепието на мрака и светлината се отразява в очите й в такава фина смес, с такава нежност, каквато никога не е била дневната светлина.

Ейдриън проследи погледа на брат си към вратата, където се бе появила стройна фигура в рокля от розов тюл и със златна полумаска, с бяла роза зад ухото, и търпеливо чакаше Уилбъри да се дотътри до нея.

Господарят на замъка изпита благодарност, че вече не държи чашата шампанско, защото със сигурност щеше да я смачка между пръстите си. Той се вкопчи в парапета, сякаш се намираше на потъващ кораб.

— Какво ти става, скъпи братко? — попита развеселено Джулиън. — Изглеждаш, сякаш си видял призрак.

Точно там беше проблемът. Ейдриън никога не би сбъркал жената на вратата с трагичната сянка от миналото си. Тя не бе дошла да го преследва, а да го подиграе с едно бъдеще, което никога нямаше да стане реалност. Носеше роклята на мъртвата, но всяка частица от тялото й излъчваше живот, от фините бални обувчици до гордо изправените рамене и решително вирнатата брадичка. Младата дама се огледа с кралска грация и сивите й очи заблестяха като на котка зад златната маска.

Той и Джулиън не бяха единствените, забелязали пристигането на омагьосващото същество. Сред гостите се надигна тих шепот, засили се и накрая заглуши последните гръмки тонове на концерта.

Кръвта бучеше в ушите му и мина доста време, докато забележи, че брат му се смее. Смее се дръзко и весело, както пет години не го беше чувал да се смее. Обзе го гняв. Защо хлапакът се държеше така?

— Какво смешно има тук, по дяволите? Джулиън изтри насълзените си очи.

— Нима не разбираш какво е направила дръзката мис Кабът? Никога не си гледал Вивиан така, както зяпаш нея.

— Сякаш с най-голямо удоволствие бих я удушил? — изръмжа вбесено Ейдриън.

Джулиън престана да се смее и изрече с понижен глас:

— Сякаш ей сега ще я грабнеш в обятията си и никога няма да я пуснеш да си отиде. Никога, докато в тялото ти има и искрица живот.

Ейдриън се опита да отрече, но не можа.

— Не виждаш ли? — попита тихо Джулиън. — Дювалие иска да разруши всичко, което обичаш. Ако се намира някъде наблизо и чуе за нея, няма да устои на изкушението. Със самата си поява на бала Каролайн удвои шансовете ни да го хванем.

Ейдриън се обърна отново към залата и в гнева му се примеси ужас. Ако Джулиън беше прав, неговата любов можеше да струва живота на Каролайн. Както беше струвала живота на Елоиза. Най-сетне бе успял да заложи капан с подходяща стръв — само за да установи, че стоманените пипала са се сключили около собственото му сърце.

Врътна се рязко и забърза надолу по стълбата към залага.

— Къде отиваш? — извика подире му Джулиън.

— Ще й сваля тази проклета рокля.

— Пия за това — засмя се Джулиън и махна на лакея да му донесе още шампанско.

— Името ви? — осведоми се кратко Уилбъри, който в яркочервената ливрея и мухлясалата перука изглеждаше така, сякаш едва се е отървал от гилотината.

— Мис Вивиан Кабът — отговори Каролайн, гледайки право напред.

Уилбъри се приближи и се опита да надникне зад цепките на маската.

— Сигурна ли сте? Готов съм да се закълна, че сте голямата сестра.

Каролайн се извърна и го погледна мрачно.

— Не мислите ли, че аз знам най-добре коя съм, сър?

Отговорът му се състоеше от скептично хъмкане.

Тя го погледна подканващо и старият иконом се покашля, пое дълбоко въздух, сякаш му беше за последен път, удари токове и обяви гръмогласно:

— Мис Вивиан Кабът!

Каролайн вирна брадичка, докато множеството я зяпаше любопитно, и си пожела да изпитва спокойствието и увереността, които излъчваше. За пореден път се запита дали Дювалие е вече в залата и крие злокобните си намерения зад умна маскировка. Огледа отново любопитните лица и погледът й спря в двойка добре познати карамелено кафяви очи.

Беше уверена, че костюмът й е достатъчно убедителен, за да заблуди хората, които познаваха сестра й бегло от Лондон. Ала бе забравила, че на света има един мъж, който няма да й позволи да го води за носа. Констабъл Ларкин присви очи, но скоро учудването в зениците му се втвърди до подозрение. Той се извини на господата, с които разговаряше, и се запъти право към нея през множеството.

Каролайн побърза да се скрие в навалицата, мислейки единствено за бягство. Избегна една циганка, която предсказваше бъдещето, мина покрай Мария Антоанета, която носеше главата си под мишница, и закачи едно пауново перо, което погъделичка носа й и я принуди да спре, за да кихне.

Преди да е успяла да продължи, Ларкин протегна ръка и я сключи около китката й като белезници. Принуди я да се обърне и да го погледне. Тясното, строго лице не беше маскирано, но това не го правеше по-приятно.

— Какво сте намислили, мис Кабът? И какво, по дяволите, сте направили със сестра си?

— Нищо не съм направила — отговори Каролайн, стараейки се да не мънка виновно. — Вивиан се почувства зле и реши, че няма да слезе на бала.

— Велики боже — пошепна мъжът и плъзна поглед от розата в косата към роклята. — Познавам тази рокля… тази камея… — Протегна ръка и попила с треперещи пръсти сребърната верижка. — Елоиза носеше тази рокля в Олмакс, в нощта, когато я видяхме за първи път. Ейдриън й подари камеята за осемнадесетия й рожден ден. Когато я видях за последен път, накитът беше на шията й. Никога не го сваляше. Беше се заклела, че ще го носи до сърцето си до деня, когато… — Погледът му се върна на лицето и. — Откъде имате тези неща? Той ли ви ги даде?

— Уверявам ви, че вдигате прекалено много шум заради една стара рокля и за някакъв си накит. Сестра ми ги намери на тавана.

— Сигурно вдигам прекалено много шум и за начина, по който той помилва бузата ви в нощта, когато Вивиан внезапно се разболя? Как ви гледа, когато си мисли, че никой не забелязва? — Ларкин я дръпна към себе си и Каролайн потрепери от стоманената решителност в очите му. — Ако през цялото време сте били в заговор с Кейн и планирате да сторите нещо на Вивиан, тогава, кълна се, лично ще се погрижа и двамата да изгниете в Нюгейт.

Каролайн се огледа скришом и болезнено осъзна, че сцената бе привлякла вниманието на доста хора. Затова се усмихна през здраво стиснати зъби.

— Няма причина да ставате груб, сър. Ако желаете да танцуваме, трябва само да ми кажете.

— Да танцуваме? — повтори изумено Ларкин. — Да не сте си загубили ума, мис?

Каролайн се опита да освободи китката си от желязната му хватка, когато между двамата падна заплашителна сянка.

— Извинете, драги — изръмжа Ейдриън. — Мисля, че дамата обеща този танц на мен.

(обратно)

18

Ликуваща мелодия на виенски валс, опасно завъртане — и Каролайн отново попадна там, където се беше опасявала, че никога вече няма да бъде: в прегръдката на Ейдриън. С ъгълчето на окото си забеляза как Ларкин отвратено поклати глава и се отдалечи, като решително си проправяше път през тълпата.

Облекчението й не трая дълго. Когато отметна глава назад, за да погледне Ейдриън, онова, което откри в очите му, направи заплахата с Нюгейт да изглежда като лятна почивка в Бат.

— Къде е сестра ти? — попита ледено той. — Обезвредена с добре прицелен удар в главата и вързана за някой стол?

— Говори тихо, ако обичаш! Никога не бих прибягнала до такива груби средства. — Тя се поколеба малко и обясни: — Щом непременно искаш да знаеш… дадох й лауданум.

Ейдриън отметна глава назад и избухна в луд смях. Султанът и харемската дама, които танцуваха наблизо, го изгледаха учудено.

— Скъпа моя мис Кабът, напомняй ми никога да не подценявам твоята безскрупулност, когато си решила да пренебрегнеш неуморната си съвест и да наложиш волята си.

— Сигурна съм, че изобщо не може да се мери с твоята, милорд — отвърна сладко тя. — Не забравяй, че е възможно Дювалие да ни наблюдава — отбеляза тя, докато той я въртеше без усилие в ритъма на валса, сложил силната си ръка на гърба й. — Гледай ме, сякаш искаш да ме любиш, не да ме удушиш.

— Ами ако искам и двете? — изръмжа той и тези думи изпратиха гореща тръпка по тялото й.

Естествената му гъвкавост му помагаше също толкова добре в танца, колкото и при сблъсъка във Воксхол, когато прогони нападателите й. Макар че ръката й едва докосваше рамото му, Каролайн усещаше гладките движения на мускулите под фината материя на жакета.

Той огледа смръщено златните къдрички, които се подаваха изпод розовия тюрбан, навит на главата й.

— Това не е твоята коса.

Каролайн смръщи носле.

— Сестра ми има изобилие от къдрици. Позволих си да заема няколко.

Погледът му се плъзна към дълбокото деколте на роклята.

— Това не са твоите…

— О, напротив, напротив! — Каролайн беше искрено възмутена. — Ще се изненадаш, като разбереш какво може да се постигне чрез едно просто затягане на корсета. Нали разбираш, нямах друг избор — допълни смутено тя. — Ако още не си забелязал, не съм особено надарена в тази област. Виж, сестрите ми…

— Разбира се, че съм забелязал — изръмжа той и пламенният му поглед й напомни, че миналата нощ топлите му ръце бяха милвали голите й гърди. — И те уверявам, че единственото, което ти липсва, е порция здрав човешки разум. Ако имаше поне малко ум в главата си, нямаше да започнеш тази опасна малка игра.

— Ти организира днешния маскен бал с определена цел. Тази нощ всички хора в залата се представят за нещо, което не са. — Тя му хвърли предизвикателен поглед. — Тази нощ мога да бъда за теб Вивиан или Елоиза. Коя от двете предпочиташ да съм, ако смяташ, че Дювалие е тук и ни наблюдава?

Без да излезе от такта, Ейдриън се наведе и пошепна в ухото й:

— Предпочитам само теб.

Ларкин прекоси залата и фоайето с нарастващ гняв и изкачи стълбата към първия етаж. Тоновете на валса го оглушаваха. Все още беше замаян от постъпката на Каролайн. Да се яви на бала като Вивиан! Да носи роклята и камеята на Елоиза! Никога нямаше да забрави как красивото лице на Елоиза засия, когато Ейдриън й подари камеята вечерта на осемнадесетия й рожден ден. Като видя как Ейдриън окачи верижката на грациозната й шия, Ларкин моментално прибра обратно в джоба си своя подарък — антикварно издание на сонетите на Блейк.

Стигна до вратата на салона, който свързваше спалните на Вивиан и Порция, и се разколеба. След като бе стигнал толкова близо до целта, осъзна, че е безкрайно неприлично да се мотае пред вратата на една млада дама без присъствието на икономка или поне на камериерка.

Покашля се няколко пъти и почука на вратата.

— Мис Вивиан? — повика тихо. — Мис Порция? Аз съм констабъл Ларкин. Искам да говоря с вас, ако нямате нищо против. Само за малко.

Отговори му мълчание.

Ларкин огледа коридора и решително натисна бравата. Вратата се отвори без скърцане. Салонът беше празен, огънят догорял, камината студена. Вратата към спалнята на Порция беше затворена, но тази на Вивиан бе открехната. Неспособен да устои на тази покана, Ларкин прекоси помещението и внимателно я отвори. Макар че на тоалетката гореше свещ, стаята изглеждаше пуста.

Ларкин знаеше, че няма право да влиза тук, но изкушението беше неустоимо. Финият аромат на люляк — предпочитаният парфюм на Вивиан — го примами в помещението като силен афродизиак. Като съдеше по реакцията на тялото си, си каза, че все едно се е промъкнал в забранения султански харем.

На тоалетката бяха наредени кутийки и шишенца с пудри и мехлеми и с други тайнствени тинктури, които според общественото мнение бяха недопустими за младите момичета, но издаваха и неутолимия стремеж на жените към красота. Според Ларкин Вивиан не се нуждаеше от нито едно от тях. Един копринен чорап беше захвърлен небрежно на облегалката на стола. Мъжът плъзна пръсти по фината материя и се опита да не си представи как Вивиан сяда на столчето и опъва чорапа на изваяния си крак. Опита да не си представи как устните му следват ръцете й, докато стигнат до чувствителната колянна ямка…

Ларкин оттегли ръката си, ужасен от липсата на самообладание. Беше готов да си отиде, когато забеляза на масичката сгънато писъмце. Беше написано с ясен, строг, но еднозначно женски почерк.

Този път вземаше по две стъпала наведнъж, защото изпитваше ужас от онова, което щеше да намери. Влезе като вихър в стаята в северната кула, без да си даде труд да почука.

Приближи се до леглото на Каролайн с леки стъпки, целият напрегнат. Завесите бяха вдигнати като в театъра, готови да се спуснат след последното действие. Увита в халат от смарагдовозелено кадифе, Вивиан почиваше на възглавниците, мушнала съвсем по детски ръка под бузата си. Постепенно дишането на Ларкин се успокои, когато видя, че гърдите й се повдигат и спускат равномерно.

Обзе го безкрайно облекчение. Облегна се на таблата и попипа лицето си с трепереща ръка. Май трябваше да се извини на Каролайн. Може би Вивиан наистина се е почувствала неразположена и е решила да не слиза на бала. Може би се е отзовала на молбата на Каролайн да отиде при нея, за да избяга от шума и суетнята на долния етаж. Може би наистина е намерила роклята и камеята на тавана и е настоявала Каролайн да ги сложи, без да подозира, че някога са принадлежели на друга жена, която Кейн е обичал.

Докато поглъщаше с поглед ангелската чистота на чертите й, Ларкин въздъхна дълбоко. Би бил доволен да остане тук до края на нощта и да бди над съня й. Но някой от слугите можеше да го види и тогава… Не можеше да си позволи да рискува доброто й име.

Зави я внимателно, решен да не остава по-дълго, отколкото е необходимо, и се изправи с намерението да хвърли една лопата въглища в огъня.

На масичката до леглото беше оставена празна чаша за чай и шишенце без надпис. Полицейският му инстинкт веднага се пробуди. Извади тапата и помириса подозрително съдържанието. Едва усетил пронизващата, сладникава миризма, разбра за какво става дума.

— По дяволите! — изрече задавено той, стисна здраво зъби и остави шишенцето на масичката. — Ще пратя и двамата по дяволите!

Отпусна се на копринения матрак до спящото момиче, без изобщо да го е грижа какво ще си помислят прислужниците, ако го видят в тази поза.

Хвана Вивиан за раменете и я раздруса внимателно.

— Вивиан! Вивиан, любов моя, събуди се! Трябва да се събудиш. Достатъчно дълго си спала.

Момичето се размърда, от устните му се изтръгна протестиращ стон. Клепачите запърхаха. Всичко стана много бързо и Ларкин нямаше време да си наложи равнодушно изражение. Затова примирено зачака ужасения вик, който без съмнение щеше да последва, когато Вивиан се събуди и го види до себе си в леглото. В погледа, устремен към нея, беше вложено цялото му сърце.

Мина цяла минута, преди да разбере, че тя продължава да сънува, защото, вместо да изпищи, Вивиан вдигна ръка да помилва бузата му и устните й оформиха красива, нежна усмивка.

— Порция винаги е казвала, че един ден моят принц ще дойде при мен — пошепна тя и отново потъна в сън.

Каролайн затвори очи. Стана й горещо, задъха се, зави й се свят. Но не от вихрените завъртания на танца, а от многото кръв, която се оттече от главата й и нахлу в други, лекомислени, неподдаващи се на контрол части на тялото. Почти си пожела да загуби свяст в прегръдката на Ейдриън — тогава той ще я изнесе от залата и ще направи с нея всички онези нежни, неприлични неща, за които тайно копнееше, но които никога не би посмяла да поиска.

Нито един от момичешките й сънища не я беше подготвил за този момент. Вече не беше разумната сестра, която се задоволяваше да стои отстрани и да наблюдава с копнеж как сестрите й се запознават с живота. Тази вечер тя, а не друга, привличаше всички погледи в залата и се носеше като вихър в прегръдката на един прекрасен мъж.

Ръката му се плъзна по гърба й, притисна я по-силно към тялото му, толкова силно, че гърдите й пожелаха да се изтръгнат от тесния корсет — всеки път, когато се докосваха да колосаните ревери на фрака му.

— Ако непременно държиш Дювалие да види нещо, трябва да се държим както във Воксхол, нали така? — промърмори Ейдриън и гласът му подрезгавя от страст. Палецът му започна да описва кръгчета по дланта й, а устните му се приближиха до ушната й мида и предизвикаха сладостни тръпки по цялото и тяло. — Не съм забравил колко убедителна артистка можеш да бъдеш. Все още си спомням какви звуци издаваше, докато те целувах. Помня въздишките ти, вкуса на устните ти, помня как се вкопчи в мен, сякаш никога вече няма да ме пуснеш.

Другите танцуващи ги заобикаляха отдалече. Някои дори бяха спрели да танцуват и протягаха шии, за да видят всяка подробност от безсрамния спектакъл, който им предлагаха Каролайн и Ейдриън. Гостите бяха дошли в Тревелиън Касъл с очакването да им предложат нещо интересно и възбуждащо, но не бяха се надявали чак на такава сцена.

— Гостите ти… — успя да прошепне Каролайн. — …наблюдават ни.

— Нали това искаше да постигнеш? Появи се на бала с роклята на Елоиза, защото искаш Дювалие да те забележи, да го примамиш в капан с хубостта си. Да събудиш нечистите му помисли и да го накараш да те пожелае. Да го подлудиш от желание.

Когато кадифените му устни се плъзнаха по шията й, тя разбра, че вече нямаше предвид Дювалие. Истината беше друга: никой вампир, колкото и коварен да е, не би бил в състояние да стане опасен за нея колкото този мъж. Дювалие можеше само да спре сърцето й, докато Ейдриън притежаваше силата да го разчупи на хиляди парченца и да я обрече да прекара остатъка от живота си с тези късчета в гърдите си.

Тя се вкопчи в раменете му, за да не загуби равновесие и да падне на гърдите му, и каза:

— Тази нощ дойдох да помогна на Джулиън. И на теб.

Ейдриън вдигна глава. В очите му светеха жажда и гняв.

— И как точно смяташ да го направиш? Като му позволиш да те убие? Малка глупачка! Носиш роклята на Елоиза. Трябва ли и ти да имаш същата съдба като нея?

— Разбира се, че не! Знам, че ти ще ме пазиш. Ще ме защитаваш с всички сили. Не помниш ли, че се закле да опазиш Вивиан? Така ли беше или не? Защо обеща да опазиш сестра ми, а сега заявяваш, че не гарантираш за моята сигурност?

Музиката се извиси в кресчендо. Макар че продължаваше да я притиска до мускулестото си тяло, Ейдриън вече не се преструваше, че танцуват.

— Защото с нея не си губя ума всеки път, когато влиза в стаята. Не се мятам по цяла нощ в леглото си и не сънувам, че я любя. Тя не ме докарва до лудост с безброй въпроси и не си пъха носа в неща, които не я засягат. Нито пък ме измъчва с все нови и нови безумни идеи. — Гласът му се повиши. — Знаех, че ще опазя сестра ти, защото не я обичам!

Думите му се удариха в тавана и ехото твърде късно ги предупреди, че музиката е престанала и валсът е свършил. Каролайн погледна смутено към другите танцуващи, очаквайки да види десетки двойки очи, устремени към тях. Странно, но вниманието на гостите беше привлечено от нещо друго.

В залата се понесе шокиран шепот, който ставаше все по-гръмък. Каролайн последва посоката на погледите и когато стигна до вратата, сърцето й падна в петите. На прага бе застанал едър мъж и държеше в прегръдката си стройна женска фигура. Присвитите му очи й обещаваха справедливо наказание и разплата.

Тя зърна бегло обърканото, леко засегнато лице на Вивиан, преди констабъл Ларкин да скрие лицето й в рамото си, за да й спести гледката на безвкусния спектакъл, който разиграваше сестра й.

(обратно)

19

Мълчанието в библиотеката на замъка беше по-страшно от всички шумове, които беше чувала някога. Каролайн крачеше напред-назад пред вратата и мачкаше кърпичката си с изтръпнали пръсти. Когато Ейдриън отведе бледата Вивиан в помещението и грижливо затвори вратата, Каролайн очакваше да чуе сърцераздирателно хълцане, писъци и горчиви обвинения. Но макар че вече беше минал почти час от влизането им, от библиотеката не се чуваше нито звук. Може би Вивиан беше решила да понесе предателството мълчаливо — както понасяше всичко в живота си досега.

— Не биваше да я оставяте сама с него. Трябва да има компаньонка — повтаряше с изтънял глас Ларкин и я поглеждаше обвинително. Това й напомняше, че не е изпълнила задълженията си на голяма сестра. Вместо да опази чувствителното сърце на сестра си, тя го бе разбила със собствените си ръце.

Констабълът се бе облегнал на отсрещната стена, в привидно небрежна поза, но очите му святкаха бдително. Когато Ейдриън настоя да му отнеме Вивиан и да я отведе в библиотеката пред смаяните погледи на гостите, двамата едва не се сбиха, но Ларкин бе принуден да отстъпи.

— След всичко, което ви разказах, надали още вярвате, че той ще й стори зло — възрази уморено Каролайн. — Не той й сложи лауданум в чашата, а аз. Решението беше само мое.

Ларкин поклати глава.

— Нали не очаквате от мен да повярвам, че Виктор е убил хладнокръвно Елоиза и е превърнал Джулиън в нещо като чудовище? Че Кейн е ловец на вампири и че двамата с Джулиън вече пета година преследват Виктор до края на света и обратно? По дяволите! Никога не бях чувал толкова абсурдна история.

— И аз си помислих същото, когато Ейдриън ми я разказа, но после Джулиън ми показа… — Каролайн млъкна и отново започна да мачка кърпичката си. Съзнаваше, че не може да очаква помощ от тази посока. Беше изпратила десетина слуги да търсят Джулиън, но след внезапния край на бала той бе изчезнал. Сякаш земята го бе погълнала.

В отчаян опит да убеди Ларкин, че говори истината, както за Ейдриън, така и по отношение на собствената си роля, тя го погледна право в очите.

— Не бяхте ли вие човекът, който ме помоли да не съдя за нещата с обикновената логика?

Мъжът отговори на погледа й с каменно изражение.

— Сигурно за вас е по-просто да вярвате, че принадлежа към типа жени, които дават лауданум на сестра си, за да й откраднат обожателя и да преживеят с него страстно, макар и кратко интермецо?

Ларкин я погледна, без да промени изражението си, но после въздъхна и се предаде.

— Предполагам, че това е още по-абсурдно.

Вратата на библиотеката се отвори без предупреждение. Каролайн се обърна стреснато и проследи как Ейдриън излезе от сянката. В едно ъгълче на сърцето си се беше надявала, че той ще мине през тази врата, ще я грабне в прегръдките си и ще заличи с целувки всичките й грижи и опасения, ужасното й чувство за вина.

Ала като видя лицето му, надеждата й умря с бърза смърт. Страстният любовник от балната зала бе изчезнал, сякаш беше съществувал само във фантазията й и не беше по-действителен от водните човечета и приказните принцове на Порция. На негово място стоеше недостъпен чужденец.

— Разказах й за Дювалие — съобщи той и докосна Каролайн с неразгадаем поглед. — Казах й всичко.

Ларкин се изправи, сякаш искаше да му поиска сметка, но Ейдриън мина безмълвно покрай него и закрачи по коридора. Стъпките му се чуваха още известно време, после заглъхнаха.

Каролайн изобщо не се замисли за обидното му поведение. Не и докато вратата на библиотеката беше така примамливо отворена.

Ларкин я погледна несигурно.

— Ако искате, аз ще…

Преди да е завършил изречението, Каролайн поклати глава. Последното, което заслужаваше, беше подкрепата или съчувствието на констабъла. Неспособна да отлага повече мига, от който й причерняваше, тя влезе в библиотеката и тихо затвори вратата зад себе си.

Вивиан седеше на кожената отоманка пред камината, смарагдовозеленият халат на Каролайн беше разпрострян около нея. Седеше напълно неподвижна, абсолютно тиха, скрила лице в ръцете си.

Каролайн втренчи поглед в неподвижните рамене на сестра си. Искаше й се те да се тресат, искаше Вивиан да ридае силно, да хвърли по нея нещо чупливо, да я укори с остри думи. Да я нарече безсрамна флиртаджийка, която й е откраднала обожателя. Защото това беше истината.

Приближи се, доколкото можеше, и прошепна:

— Вивиан?

Сестра й изобщо не промени позата си. Не свали ръце, не я погледна. Отказа да регистрира присъствието й.

Каролайн протегна ръка към сведената й главица. Копнееше да помилва великолепната руса коса, но бързо оттегли ръката си, защото се боеше, че докосването ще нарани още повече и без това наранената й сестричка.

— Представям си какво мислиш за мен — започна тя, като с мъка прокарваше всяка дума покрай дебелата буца в гърлото си. — Искам да знаеш, че съм готова да направя всичко по силите си, за да бъдеш щастлива. Готова съм да си отсека дясната ръка, ако това ще подсигури щастието и бъдещето ти. — Очите й се напълниха с горещи сълзи. — Той е единственото, което не бях готова да ти отстъпя, защото… защото твърде силно го исках за себе си.

За ужас на Каролайн раменете на Вивиан затрепериха. Беше се надявала, че ще почувства облекчение, ако сестра й се разплаче, но се оказа, че не е така. Тихото й хълцане разкъса сърцето й.

Тя коленичи пред отоманката и по бузите й потекоха едри сълзи.

— Трябваше да се махна оттук веднага щом усетих, че се влюбвам в него. Трябваше да помоля леля Мариета да ми намери място като гувернантка или компаньонка в някое добро семейство и да замина толкова далеч, че никой да не знае къде съм. Ако в душата ми имаше поне мъничко чувство за приличие, щях да се върна в Еджъли и да приема предложението на братовчеда Сесил. Да се събуждам всяка сутрин до една грозна костенурка — това е най-малкото наказание, което заслужавам за стореното.

Гласът и се пречупи в дрезгаво хълцане. Неспособна да понася повече тежестта на вината си, тя сложи глава в скута на Вивиан, опря ръце в полите й и заплака горчиво от срам.

Случи се последното, което беше очаквала — нежна ръка започна да милва главата й. За момент изпита чувството, че се е върнала назад във времето и ръката на майка й се опитва да облекчи душевната й болка. Вдигна бавно глава и погледна невярващо сестра си. Бузите на Вивиан бяха облени в сълзи, но усмивката й беше сърдечна както някога.

— Няма да се омъжиш за братовчеда Сесил — изрече твърдо Вивиан. — Не искам да бъда леля на банда грозни и нагли хлапаци.

Каролайн не повярва на ушите си.

— Не искаш ли да бъда наказана за отвратителното си поведение? Как би могла да ми простиш, че ти отнех мъжа, когото обичаш?

Вивиан отново поглади косата й и отговори вразумително:

— Няма какво да ти прощавам, защото не го обичам, Каролайн. Никога не съм го обичала.

Каролайн поклати глава, неспособна да проумее чутото.

— Не разбирам. Как можеш да твърдиш такива неща? Какво ще кажеш за писмото, което ни изпрати? На няколко страници описваше безукорните му добродетели и неустоимия му чар. За бога, ти дори беше нарисувала над името му сърчице!

При спомена за писмото Вивиан видимо трепна.

— Всичко, което съм написала за него, е вярно, но тогава се опитвах да убедя себе си, че се влюбвам в него. Защото той е точно такъв мъж, от какъвто имахме нужда — богат, аристократ, влиятелен. Знаех, че ако успея да заведа пред олтара джентълмен като него, ще се избавим от ужасния си живот. Той беше средство да спася семейството ни от гибел. Опитвах се да направя нещо за теб и за Порция, разбираш ли? — Тя улови ръката на Каролайн и в сините й очи светна нежност, която сестра й беше смятала за безвъзвратно загубена. — Особено за теб, скъпа Каролайн, след всичко, което пожертва за нас. Не е редно все ти да си силната, не разбираш ли? Порция и аз щяхме да ти помогнем. Трябваше да ти помогнем.

Каролайн поклати разкаяно глава, все още опитвайки се да проумее думите на сестра си.

— Страхотна двойка сме, нали? Всяка се опитва да направи жертва за другата и ето какво се получава — пълна бъркотия! — Стисна ръката на Вивиан и продължи: — Даже ако трябваше да просим по улиците, нямаше да те принудя да се омъжиш за човек, когото не обичаш.

— Да не мислиш, че не знам? — Вивиан освободи ръката си, стана и се заразхожда пред камината. — Бях убедена, че няма да съжалявам за избора си. Да съм жена на виконта не беше най-лошата съдба, която си представях. Той е много мил и много красив. Възхищавам му се повече, отколкото съм в състояние да изразя с думи, а след като ми разказа за съдбата на Джулиън… — Тя се обърна и погледна Каролайн с разкривено от болка лице. — Сега знам, че не мога да се омъжа за него, защото сърцето ми принадлежи на Алистър.

— Алистър? — повтори слисано Каролайн. Сестра й никога не беше говорила с такава страст. Кого ли имаше предвид? Порови се в паметта си, потърси между момчетата в селото, дори между красивите млади градинари, но не откри никого. — Кой, за бога, е Алистър?

— Как кой? Констабъл Ларкин, естествено. Обичам го, откакто на музикалния следобед у лейди Мерилбоунс разсипа шери върху полата ми и се опита да избърше петното с вратовръзката си. За съжаление знаех, че е абсолютно неподходяща партия. Практически няма семейство и ако в доброто общество няма отвличания и големи кражби на бижута, му е трудно да живее само от заплатата си, камо ли да издържа жена и семейството й. Освен това няма никакъв усет към модата.

— Тук си права — кимна Каролайн и си каза, че констабълът сигурно много ще се зарадва, ако няма да има нужда от камериер, който да връзва вратовръзките му.

— А най-лошото беше — продължи замислено Вивиан, — че той нямаше нито един познат, който би могъл да се ожени за теб или за Порция. Нито един приятел, нито брат, нито дори трети братовчед!

— Нима няма дори стар, немощен и дяволски богат чичо? — попита Каролайн, готова да се засмее.

Вивиан сърдито поклати глава.

— Не, няма. От самото начало знаех, че той не е подходящ кандидат, затова се опитвах да го обезкуража, като се държах грубо, дори жестоко. — В очите й блесна нежност и Каролайн отново се усмихна. — Ала колкото по-зле се държах, толкова повече ме обожаваше той.

— Така стоят нещата с истинската любов — пошепна Каролайн, която вече не мислеше за констабъла. Внезапно й хрумна една мисъл и тя наклони глава, за да погледне изпитателно сестра си. — Ако не си побесняла от гняв, че ти откраднах любимия мъж, защо тогава преди малко се разплака?

— Защото бях безкрайно облекчена да узная, че ти наистина го обичаш и че не съм направила съдбоносна грешка. — Вивиан засия. — Сега, след като уредих нещата, ти и Порция сте осигурени, а аз най-сетне мога да се омъжа за Алистър.

— Уредила си нещата? — Каролайн стана и се изправи пред сестра си, обзета от недобро предчувствие. Последния път, когато Вивиан беше „уредила нещата“, любимата й парцалена кукла остана с три крака и без коса.

— Реших, че е време всяко нещо да отиде на мястото си. През всичките тези години ти се грижеше за мен. Сега е време аз да се погрижа за теб.

— Какво искаш да кажеш?

Вивиан вирна брадичка с високомерието на истинска виконтеса, макар че никога нямаше да стане.

— Уведомих лорд Тревелиън, че поведението му спрямо нас двете е безсрамно и недостойно. За истинския джентълмен има само една възможност да се поправи. Точно такива бяха думите ми.

Каролайн затрепери с цялото си тяло.

— И как ще се поправи?

— Като се ожени за теб. Колкото може по-скоро.

Коленете на Каролайн омекнаха и тя падна на отоманката.

— Нищо чудно, че на излизане изглеждаше сякаш го преследват цяла банда дяволи. — В очите й светна дива болка. — О, Вивиан, какво си направила?

Сестра й я погледна с все същото самодоволство.

— Нима не е очевидно? И ти, и аз ще се омъжим за онези, които обичаме.

— Но ти знаеш, че твоят констабъл Ларкин… че Алистър иска да се ожени за теб. Нима виконтът ти е дал някога повод да мислиш, че има подобни намерения спрямо мен?

— Ами… — започна провлечено Вивиан и прехапа долната си устна. За разлика от Порция тя не беше добра лъжкиня. — Той не посрещна враждебно предложението да те направи своя съпруга. В началото малко се поколеба, но след като му напомних за задълженията му, хареса идеята ми.

Каролайн зарови лице в ръцете си и простена.

— Освен това — продължи Вивиан, — ние с теб нямаме избор. Той те компрометира в балната зала. Пред очите на поне сто души. — Тя притисна ръка към гърдите си и гласът й прозвуча пискливо — почти като на леля Мариета. — Лично аз никога досега не бях виждала подобно нещо! Хората сигурно са си помислили, че се намирате във Воксхол, на Алеята на влюбените. След като Кейн отпрати гостите си, без да се извини, клюките още утре ще се разпространят в цял Лондон и ще избухне скандал.

— А какво ще си помислят хората, когато виконтът се ожени не за тази сестра, за която трябва? Не смяташ ли, че ще реагират още по-зле, когато разберат, че е бил принуден да се обвърже? Може би ще шокирам чувствителната ти душа, но ще ти кажа, че далеч не всички мъже са благородни като твоя Алистър. Мъж като Ейдриън Кейн е способен да отиде в леглото с една жена, без да има намерение да се ожени за нея.

— Не и докато тази жена е моя сестра.

Каролайн въздъхна. Търпението й беше на изчерпване.

— Ти изобщо не разбираш за какво става дума. Как ще се омъжа за него, като знам, че го прави само защото ти си опряла пистолет в слепоочието му?

Вивиан я погледна намръщено.

— Не смятам, че ще има нужда от пистолет, но ако желаеш, ще попитам Алистър. Сигурна съм, че той има оръжие.

Този път от гърлото на Каролайн се изтръгна не въздишка, а възмутен вик. Вратата на библиотеката се отвори с трясък и Ларкин влетя в помещението с обезумял поглед. Очевидно беше очаквал да види Каролайн и Вивиан да се търкалят по пода, да се бият като шимпанзета и да си скубят косите.

Ала щом плъзна поглед по лицето на Вивиан, изражението му веднага се смекчи.

— Простете, че нахълтах така, мис Вивиан. Уплаших се, че не се чувствате добре.

Вивиан скръсти ръце и го дари с очарователна усмивка.

— Чувствам се много добре, сър, защото вие сте тук.

Ларкин зяпна изумено. Нямаше да изглежда по-стъписан дори ако тя го беше цапнала с машата.

Смаяният му поглед се премести от едната сестра към другата и обратно. Накрая спря върху Каролайн.

— Добре ли сте, мис Кабът? Изглеждате така, сякаш някой е прекрачил върху гроба ви.

— Много подходящо сравнение. — Каролайн се облегна тежко на камината и се изсмя истерично. — Защото ми предстои да се омъжа за ловец на вампири.

Слугите не бяха успели да намерят Джулиън, защото той се бе качил на покрива и седеше между два зъбера на бруствера, който опасваше целия замък. Знаеше, че има само един човек, който ще го потърси там, затова си спести усилията да се обърне, когато чу стъпки.

Ейдриън и Джулиън бяха прекарали на това място голяма част от детството си. Играеха на пирати, викинги и кръстоносци. Поляните и хълмовете около замъка бяха техните бойни полета и морета. Във фантазиите им селската каруца, която трополеше по неравния път долу, се превръщаше в екзотичен сарацински керван, защитаван от тъмнооки воини с криви ятагани. Измъчените кранти ставаха горди арабски коне, а селските кучета — глутници диви вълци, които щурмуваха замъка. Някога побеждаваха невидимите врагове само с пронизителни бойни викове и няколко удара на дървените мечове. Джулиън вдигна бутилката с шампанско към устните си и си пожела да се върне във времето, когато животът беше толкова прост.

Тази нощ неравният път беше препълнен с карети и блещукащи светлини. Гостите си заминаваха един след друг, а с тях изчезваха и надеждите му.

— Съжалявам — заяви Ейдриън и спря плътно зад него, загледан в отдалечаващите се карети. — Исках да ги помоля да останат, но не можах да го направя. Дори за теб.

— Ако имах поне половин душа, нямаше да те помоля за това — отговори Джулиън и вдигна рамене.

— Отказвам да повярвам, че опитът да го примамим в капана с помощта на въображаемата Елоиза е бил последният ни шанс.

Джулиън изпухтя пренебрежително.

— Това беше единствената ни надежда.

— Кълна ти се, че ще намерим друг начин. Аз ще намеря друг начин. Трябва ми само малко време.

Джулиън се обърна и го дари с крива усмивка.

— Време е единственото, което имам в излишък. Ще ти дам цяла вечност… ако това е, което ти трябва.

Още докато изричаше думите, Джулиън осъзна, че блъфира. Времето му бързо отминаваше. Човешкото у него изтичаше като зрънца пясък от счупен пясъчен часовник.

Ейдриън го потупа по рамото и се обърна да си върви.

— Ейдриън?

Големият брат се обърна и за момент заприлича на момчето, което беше някога.

— Ако можех да ви дам благословията си, щях да го направя.

Ейдриън кимна и изчезна в сянката.

Джулиън обърна лице към вятъра и поздрави хапещата му хладина. Нощта можеше да бъде негово царство, негова империя. Вместо това седеше тук, заклещен между два свята, и разполагаше само с една бутилка шампанско, за да утоли глада, който бушуваше на мястото, където някога се намираше душата му.

Тъкмо вдигна бутилката към устните си, когато от нищото се появи тънка желязна верига и се уви брутално около шията му. Бутилката се изплъзна от пръстите му и се счупи. Джулиън задърпа отчаяно железните брънки, за да се спаси от задушаващата им мощ, ала свръхестествените му сили го изоставиха, опадаха от него като увехнали листа на умираща роза.

Очите му изпъкнаха, той се погледна и откри сребърното разпятие в края на веригата, преди то да си пробие път през ризата и да опари гърдите му. Миризма на изгоряла плът го удари в носа.

Още докато се опитваше да изтръгне от гърлото си вик на гняв и болка, до слуха му достигна дрезгав шепот:

— Не биваше да лъжеш братчето си, мон ами. Твоето време току-що изтече.

Когато Дювалие безмилостно го свали на колене, в главата на Джулиън заседна една мисъл: колко позорно би било, ако Ейдриън никога не узнае, че планът им все пак е успял.

(обратно)

20

— Разбирам, че сестра ми е мислила само за моето добро, и съм ви дълбоко благодарна за готовността да изпълните изискванията на приличието — говореше Каролайн с хладен, отмерен тон. — Ала след като ви приведох своите аргументи, мисля, че стана ясно защо нямам друг избор, освен да отклоня предложението ви.

Тя завърши малкото си слово с високо вдигната глава и чинно скръстени ръце — въплъщение на здравия разум.

Поне така се надяваше. Тъй като нямаше пред кого да изпълни добре заучената реч, а само замъгленото си отражение в големия прозорец на стаята в кулата, за да прецени как изглежда, й беше трудно да определи какво е въздействието й. Макар че с прибирането си от библиотеката бе запалила всички свещи в помещението, мастиленочерната нощ от другата страна на стъклото буквално всмукваше ясните линии на образа й и тя изглеждаше неясна и зловеща като призрак.

Силен порив на вятъра раздруса вратата и Каролайн се стресна. През последните часове вятърът се бе засилил и пред ярко светещата пълна луна вече имаше плътна стена от облаци. Трепкащата светлина на свещите не й позволяваше да идентифицира сенките, които се стрелкаха по балкона й.

Някъде в замъка часовникът удари полунощ. Всеки от глухите тонове разкъсваше опънатите й нерви. Единственото й желание беше да свали проклетата рокля на Елоиза, да се пъхне в леглото и да се завие презглава. Вместо това си заповяда да се приближи до призрачното отражение в стъклото и да провери дали наистина е спуснала резето.

Минутите минаваха, съмненията й се увеличаваха. Може би Ейдриън изобщо няма да дойде. Може би я обвинява за провалянето на плана си. Сега сигурно никога няма да му се удаде да примами Дювалие в капан и да го унищожи. Вероятно е толкова отвратен от перспективата да се ожени за нея насила, че съжалява за всеки миг, който са прекарали заедно — за целувките, за ласките…

Каролайн направи няколко крачки към леглото, после се върна обратно. Той не можеше да я обвини, че го принуждава да се ожени за нея. Той беше този, който я компрометира пред очите на всички свои гости. Той е мъжът, който ми отне любовта на сестрите ми и я използва като оръжие, каза си сърдито тя и се ядоса на тази несправедливост.

Нямаше никакво намерение да прекара остатъка от живота си в очакване да чуе стъпките на съпруга си по стъпалата към стаята й. Щом той не иска да дойде при мен, аз ще отида при него, каза си гневно тя.

Тъкмо се обърна към вратата, когато френският прозорец се отвори. Каролайн резличи неясен мъжки силует в мрака, в следващия миг в кулата нахлу вятър и угаси всички свещи.

Тя затаи дъх и зачака облаците да се разнесат, тънък лунен лъч да посребри косата му и да огрее острите черти на лицето.

Тогава видя лицето на воина от портрета. Тази нощ беше дошъл за нея. Каролайн неволно направи крачка назад. Куражът я напусна. Ейдриън все още носеше черен панталон и риза и те пасваха съвършено на мрачното му изражение. Колкото по-дистанциран и недостъпен изглеждаше, толкова по-силно биеше издайническото й сърце за него.

— Учудвам се, че не си спуснала резето — отбеляза тихо той.

— Нима то би могло да те спре?

— Не — призна той и направи крачка към нея.

— Тогава явно имаш повече прилика с предните си, отколкото съзнаваш.

— Опитах се да те предупредя, че всички са били негодници и бандити, така ли беше или не? Сигурен съм, че поне половината от тях са откраднали дамите на сърцето си.

Каролайн толкова се ядоса на арогантността му, че забрави добре заучената реч.

— Докато ти и сестра ми самодоволно решавахте бъдещето ми, нито един от вас не помисли, че би трябвало поне да ме попитате.

— В тази ситуация просто нямаш друг избор. Доброто ти име е унищожено. Никой почтен мъж няма да поиска ръката ти.

Значи той се смяташе за непочтен? Това не би трябвало да я учудва.

— Ето как виждам аз нещата — продължи Кейн. — Имаш само две възможности. Първата е да станеш моя съпруга. — Дрезгавият глас предизвика тръпки по тялото й. — А втората е да ми бъдеш метреса… разбира се, с всички задължения, които се пораждат от тази позиция.

Каролайн си заповяда да не се изчерви и вирна брадичка.

— Съпругата има същите задължения, права ли съм? Само че не получава срещу тях цветя и скъпоценности. Или поне не редовно.

Очите му се присвиха.

— Това ли е, което искаш? Рози и диаманти?

Каролайн захапа здраво долната си устна, за да не изкрещи какво искаше от него. Искаше отново да я докосва чака унищожително нежно. Искаше дълги, разтапящи целувки под лунната светлина. Искаше той да зарови пръсти в косата й и да я нарече „любима“.

— Не искам нищо от теб — излъга тя. — Сестра ми се изрази съвсем ясно: ти се жениш за мен само от чувство за дълг. Само че тук не е Воксхол и аз няма да допусна отново да изиграеш ролята на мой спасител. Не е нужно да ме спасяваш, защото нямам намерение да съм една от многото похитени девици, на които си помогнал. Не искам съжалението ти. Може да си унищожил доброто ми име, но все още имам гордост.

— Сестра ти е абсолютно права — кимна спокойно той. — Да се оженя за теб е последното, което искам.

Каролайн простена задавено. Колкото и лоши неща да мислеше за него, в каквото и да го подозираше, никога не беше вярвала, че може да бъде умишлено жесток.

— Не искам да се оженя за теб. Не искам да те желая — продължи той все по-гневно и направи крачка към нея, после още една. — И със сигурност не искам да те обичам. Но, небето да ми е на помощ, просто не мога да престана! — Преодоля оставащото между тях разстояние с една единствена крачка и я сграбчи за раменете. Пламтящият му поглед се плъзна по лицето й, сякаш искаше да запечата в паметта си всяка подробност. — Не искам да се оженя за теб, защото те обичам твърде силно, за да те помоля да прекараш остатъка от живота си в мрак, макар и с мен.

Сърцето й се препълни с ново, великолепно чувство. Каролайн вдигна ръка и помилва бузата му.

— Предпочитам да прекарам живота си в мрак с теб, отколкото да ходя сама под слънцето. — Забравила гордостта си, тя попита през сълзи: — Ще се ожениш ли за мен?

Ейдриън сведе глава и целувката му й даде единствения отговор, който желаеше. Устата му помилва устните й, притисна ги, сякаш искаше да я убеди, езикът му нахлу навътре. Без да прекъсва целувката, той я притисна до себе си и я вдигна, сякаш беше лека като перце.

Когато я понесе към вратата, тя попита тихо:

— Къде отиваме?

Прегръдката му стана по-силна, собственическа.

— В леглото ми. Там ти е мястото.

Той я пренесе по стълбата и по тясното каменно мостче, като я пазеше с тялото си от силните пориви на вятъра.

Прозорците под тях бяха отдавна тъмни. Нямаше любопитни очи, които да следят пътя им. Каролайн прегърна любимия си и зарови лице на топлите му гърди. Вдиша дълбоко мъжествения аромат на сандалово дърво и лавър и си каза, че никога няма да му се насити.

Все още целуваше шията му, когато той я сложи да стъпи на пода. Очакваше веднага да я хвърли на леглото, но когато отвори очи, стоеше в средата на стаята, точно пред високата, обвита в коприна мебел, която бе събудила любопитството й при последното посещение в тази стая.

Ейдриън отиде до френския прозорец и вдигна тежките кадифени завеси, за да пусне в стаята лунната светлина.

После, безшумен като сянка, застана зад нея. Извади розата от косата й и накъса кадифените листенца, докато сладкият им аромат изпълни въздуха. Докато те се стелеха по пода, той свали сатенения тюрбан и освободи косата й, която се спусна по раменете като копринен водопад. Повдигна гладките кичури и притисна устни в тила й. По гърба й пробягаха сладостни тръпки. Едната му ръка се уви около талията й, за да я подкрепи, и тя усети навсякъде горещината на тялото му.

Ейдриън нави косата й на ръката си, за да разголи шията й.

— Ти си абсолютно права по отношение на мен, знаеш ли? — пошепна дрезгаво в ухото й. — Още от първия миг, когато те видях, горя от желание да те погълна. — Устните му намериха лудо биещия пулс на шията й и той облиза внимателно мястото, където миналата нощ я беше ухапал. — Искам да пия от устните ти, да вкусвам меката ти кожа. — Устата му се плъзна към ухото и настойчивостта на дрезгавия шепот беше като разтопен мед. — Искам да изпия всяка капка от нектара, който може да ми предложи сладката ти плът.

Устните му помилваха ухото и спряха в чувствителното му крайче. Докато грапавият език изследваше ушната мида, между бедрата й в отговор на нежността му се събираше течна горещина. Коленете и поддадоха. Тя затвори очи и се отпусна на коравото му тяло. Чувстваше се мека и податлива като платнена кукла в ръцете му.

Усети как ръката му се протегна и изведнъж разбра какво има зад коприненото платно. Стисна здраво очи, защото някъде дълбоко в главата си все още се страхуваше, че като ги отвори, ще види само себе си, обгърната от ръцете на ужасен любовник, на когото нямаше нито сили, нито воля да се противопостави.

Чу шумолене на коприна, когато завесата падна на пода.

— Погледни ме, любов моя — помоли дрезгаво Ейдриън. — Погледни нас двамата.

Неспособна да му откаже, Каролайн се подчини и погледна в блестящите очи на мъжа, когото обичаше. Отражението на Ейдриън във високото огледало със златна рамка личеше съвсем ясно, като нейното, двамата бяха свързани с много повече от нежна прегръдка. За първи път в живота си Каролайн остана шокирана от онова, което я гледаше от огледалото. Не заради блестящата бална рокля или заради сиянието на сребърнорусата й коса под лунната светлина. Вярно, всичко това я правеше красива, но най-прекрасното беше желанието в очите на Ейдриън.

— О, небеса — пошепна тя и се обърна в ръцете му.

Той я бутна към леглото, изрече гърлено името й и двамата се търкулнаха на копринените чаршафи. Той се намести върху нея и устата му завладя нейната. Тя го обгърна с ръце и се наслади на прекрасното чувство да лежи в прегръдките му. Той никога нямаше да принадлежи на Вивиан или на друга жена. От този момент нататък принадлежеше на нея. Само на нея.

Хипнотичните движения на езика му я изкушиха да му отговори със своя, да го привлече по-навътре и да му позволи неограничен достъп до устата си. Той се подчини с радост, докато и двамата се задъхаха от желание. Плахостта й изчезна и тя задърпа тънката му ленена риза.

Ейдриън се засмя тихо, възхитен от смелостта й. Захвърли ризата настрана и със същата бързина се освободи от панталона, ботушите и чорапите. После внимателно свали от гърба й роклята на Елоиза и се зае да развързва корсета й.

— Ти… обичаше ли я? — попита Каролайн, когато свали камеята през главата си и я остави на масичката до леглото.

Междувременно тъгата, чувството за вина и разкаянието до такава степен се бяха смесили в сърцето на Ейдриън, че той изобщо не беше в състояние да каже какво е изпитвал към Елоиза. Затова само целуна нежно Каролайн по рамото и обясни:

— Мислех, че я обичам. Докато не срещнах теб.

Камеята се изплъзна от пръстите й. Тя се обърна устремно към него и устните им се сляха в страстна целувка. Когато се отдели от нея, той го направи само за да свали корсета и ризата й. Вятърът прогони и последните облаци от луната и кръглата стая в кулата се потопи в сребърна светлина.

— Мили боже — пошепна възхитено той, впил поглед в нея. Очите му я поглъщаха жадно. Тя беше по-красива, отколкото беше очаквал — фини, елегантни линии и меки закръглености. Когато вдигна глава към него, сивите очи заискриха, а косата се разсипа като паяжина по червените възглавници. Неволно си я представи как лежи върху постеля от мъх в омагьосана гора и очаква белия еднорог. Не. Тя беше тук и чакаше него.

Погледът му спря върху нежните розови пъпки на гърдите й, после се плъзна към копринения триъгълник между бедрата. Беше готов да се закълне, че това е невъзможно, но русите косъмчета там бяха още по-светли от косата й.

— Слава богу, че има луна — изрече дрезгаво той. — Мракът беше започнал да ми омръзва.

— На мен не ми пречи — пошепна Каролайн и нежно плъзна пръсти по косъмчетата на гърдите му, — стига ти да си до мен.

Каролайн още не можеше да повярва, че двамата са голи и лежат в обятията си, но не изпитваше смущение. Най-учудващото беше, че милувките на този великолепен, силен мъж могат така да я извадят от равновесие. Когато ръката й се плъзна надолу и опипа напрегнатите мускули на корема му, цялото му тяло потръпна като улучено от светкавица.

Той хвана ръката й, погледна я дълбоко в очите и я плъзна по-надолу. Когато пръстите й напипаха втвърдения член, Каролайн простена задъхано. Толкова голямо, значи, беше желанието му. Той беше голям мъж — в повече от едно отношение. Пръстите й инстинктивно го обхванаха. Как можеше нещо толкова силно и кораво да се усеща така кадифено меко?

Ейдриън отметна глава назад, стисна здраво зъби и се опита да запази самообладание. Каролайн веднага отдръпна ръката си.

— Какво има? Сбърках ли нещо?

Той сплете пръсти с нейните, повдигна ръката й към устните си и нежно я целуна.

— Не, ангеле мой, ти направи точно каквото трябваше. Но ако го направиш още веднъж, тази нощ ще свърши, преди да е започнала.

Сведе глава, но този път не се насочи към устните й, а към розовите зърна на гърдите. Първо духна едното, после нежно го взе в устата си. Когато помилва с език леко подутото връхче, в тялото й се разля горещина и тя се изви като струна. Макар че гърдите и изобщо не можеха да се мерят с тези на Порция, неговите умели милувки ги направиха по-пълни и по-тежки. Когато посвети вниманието си на другата й гърда, тя се заизвива под него, пленница на примитивно желание, което не можеше да се опише с думи.

Ейдриън вдигна глава и впи жаден поглед в лицето й.

— Когато те видя за пръв път, брат ми заяви, че цялата си направена от прах за пране и оцет.

— И ти ли беше на това мнение? — попита тя, все още пленница на милувките му. Дъхът й беше накъсан и измъчен.

Той поклати глава и на устните му изгря дяволска усмивка.

— Аз знаех от самото начало, че си направена от мед.

Посегна между краката й и помилва влажните кичурчета.

Каролайн отметна глава и изохка задавено. Вече не смяташе, че той има ръце на мъж, занимаващ се с тежък физически труд. Ръцете му бяха широки и силни, но и сръчни като ръце на творец. Всяка милувка на пръстите я оформяше според желанието му. Движенията му ставаха все по-настойчиви, докато намери най-чувствителното й място.

— О, да — пошепна той и грапавият му палец се плъзна подканващо по нежната пъпка. — Достатъчно дълго си се грижила за другите, любов моя, затова сега се остави на мен. Аз ще се погрижа за теб.

Като че ли имаше избор. Тя лежеше в обятията му, почти загубила свяст, безпомощна, оставена на произвола на бушуващите в тялото й усещания. И за всичко беше виновен той.

Докато палецът му продължаваше да разпространява тъмната си магия, той плъзна още два пръста в нея и започна да я милва ритмично, сякаш искаше да я подготви за безименното блаженство, с което само той можеше да я дари.

— Моля — почти извика тя, без да знае за какво го моли. Знаеше само, че го иска повече от всичко друго на този свят. Главата й се мяташе по възглавницата. Желанието я правеше неспособна да говори свързано. — О, моля те…

Дори в най-смелите си мечти не си беше представяла до какво ще доведе молбата й. Ейдриън се плъзна по нея с мъчително бавно движение и устата му се озова там, където до преди малко беше палецът му.

Макар че простена от смущение, тя разтвори крака и го покани да влезе, позволи му да прави с нея, каквото иска. Веднъж го бе обвинила, че покорява жените с тъмна изкусителна сила, но в невинността си не беше в състояние да си представи, че и тя самата ще се подчини с готовност и ще изпита безумна наслада.

Езикът му запърха по чувствителната плът и той я погълна, сякаш беше единствената храна, от която имаше нужда. Срещу такъв могъщ глад тя не можеше да се бори. Всичко, което можеше да направи, бе да се вкопчи в копринената му коса и да му се отдаде с душа и тяло. Движенията на езика му станаха по-бързи, силните му пръсти отново проникнаха в нея.

Първата вълна на екстаза, сладка и гореща като божествен нектар, заля треперещото й тяло. Тя се надигна, притисна се към лицето му, извика името му. Той легна върху нея и задуши дрезгавия й вик с устата си, зацелува я диво.

После премести тежестта си и внезапно пръстите му изчезнаха. На тяхно място дойде нещо друго.

— Каролайн — пошепна той до устните й. — Моята сладка Каролайн… не искам да ти причиня болка. Никога не съм искал да ти причиня болка.

— Тогава не го прави — пошепна тя, взе лицето му между двете си ръце и го принуди да отговори на умолителния и поглед. — Просто ме люби.

Не беше нужно да го помоли втори път. Той се потри между чувствителните й гънки, докато се намокри с росата й, и се мушна в отвора, който жадуваше да го приеме. Събра цялото си самообладание и проникна навътре сантиметър по сантиметър. Едва когато охкането й премина в сладостен стон, той се заби дълбоко в нея, разкъса последната бариера на тялото й и кадифената й мекота го обгърна.

Когато Каролайн вдигна крака и ги уви около кръста му, Ейдриън се разтрепери с цялото си тяло. Смяташе я за лунна светлина, но в действителност тя беше ярко слънце, което изпълваше със светлина и топлина всички тъмни и самотни ъгълчета на сърцето му. Той зарови лице в свивката на шията й и остана така, докато напорът в слабините му стана непоносим. Знаеше, че трябва да даде на недокоснатото й тяло време да свикне с безогледния натрапник.

Когато болката премина, очите на Каролайн се разшириха от плашещото чувство, че е станала изцяло негова. Той лежеше върху нея, беше в нея. Самообладанието му беше смайващо. В същото време тя притежаваше силата само с едно повдигане на хълбоците, с лека милувка на пръстите по гърба му да го тласне към ръба на лудостта.

Ейдриън прие поканата й с дрезгав стон и започна да се движи дълбоко в нея. Отне й невинността и същевременно й даде нещо безкрайно по-ценно. Плъзгаше се навън и навътре, идваше и си отиваше като прилива и отлива, които се подчиняват на волята на луната. Това беше друг вид удоволствие, различно от дивото блаженство, което беше изпитала преди минута. Удоволствие, много по-силно и първично. Тя даваше, той вземаше. Той я правеше жена, тя него — свой мъж.

Каролайн се вкопчи в раменете му и извика името му. Той й отговори с ускоряване на движенията — забиваше се в нея все по-бързо и по-дълбоко и прогони от главата й всяка разумна мисъл, за да останат само усещанията.

Тъкмо когато Каролайн повярва, че няма да издържи нито секунда повече на това сладко мъчение, той повдигна хълбоците й и я изпълни цялата. Тя изпищя, тялото й експлодира от блаженство. Ейдриън усети неустоимия водовъртеж и я последва. От гърлото му се изтръгна дрезгав стон и семето му се изля в нея, предаде го изцяло в ръцете й.

Коленичила в края на леглото, Каролайн наблюдаваше отражението си в огледалото. Макар че жената с разбъркани коси и подути от целувките устни й беше чужда, тя беше виждала израза в очите й и друг път — на Алеята на влюбените във Воксхол. Вече знаеше каква е тайната, която кара любовните двойки да се срещат на усамотени места в парка. Беше вкусила от сладостта, за която жадуваха, беше преживяла пълното удовлетворение. Въпреки това копнееше за още.

Сякаш бе прочел мислите й, Ейдриън се надигна и застана зад нея. Силните му ръце я обгърнаха и тя притисна до гърдите си чаршафа, с който се беше увила, обзета от внезапен срам.

— Мислех, че спиш…

— Поспах малко — промърмори той и потърка топлите си устни в шията й. — Докато ти се измъкна от ръцете и от сънищата ми.

Тя се сгуши в него и повдигна глава, за да усети милувката по нежната кожа зад ухото си.

— Какво сънува?

— Това. — Той мушна ръце под чаршафа и напълни шепите си с голите й гърди.

Каролайн простена, когато ръцете му я притиснаха и започнаха да разтриват зърната между палеца и показалеца. Под докосването му те се втвърдиха моментално. Тя пусна чаршафа, остави го да падне и посегна назад. Уви ръце около тила му и завъртя глава. Отчаяно жадуваше да получи целувка от горещите му устни.

— Щом толкова искаш да знаеш, ще ти кажа — пошепна той и помилва с език ъгълчето на устата й. — Точно когато заспах, се сетих, че съм забравил да те претърся за оръжия. Съвсем спокойно можеше да ме пронижеш с някое подострено колче, докато спях.

Каролайн се потърка в него и усети натиска на еректиралия член в дупето си.

— Доколкото мога да преценя, вие, милорд, сте единственият тук, който е въоръжен.

Ейдриън се изсмя тържествуващо.

— Значи ли това, че имам право да те пронижа?

— Нали вече го направи? — Каролайн отдели устни от неговите и потърси погледа му в огледалото. — Точно в сърцето.

Ейдриън простена и притисна ръка в сърцето на женствеността й, за да й напомни безмълвно, че вече му принадлежи. Тя наблюдаваше движенията му в огледалото и изохка тихо, когато пръстът му се плъзна в нея. Пленница на удоволствието, което само той можеше да й достави, го подкани да навлезе по-дълбоко. Той изпълни желанието й с готовност, коленичи зад нея и нахлу във влажната й горещина.

Каролайн изстена и леката рана от първото им любене засили невероятното чувство да го има в себе си. Чувственото същество в огледалото й беше чуждо — влажните устни бяха леко отворени, очите като стъклени от възбуда.

Ейдриън си помогна с палец — докато движеше хълбоците си напред и назад, грапавото връхче на пръста му милваше най-чувствителното й място. Много скоро тя започна да определя ритъма, да контролира дългите, дълбоки тласъци. Този акт прогони и последните остатъци от плахостта й, превърна я в изкусителка. В смела магьосница, която не просто молеше за задоволяване, а искаше и настояваше. Под докосването му в тялото й се разпространи пулсираща наслада, засилваща се с всяко трепване на пръстите му, с всяко движение на хълбоците.

— Точно така, любов моя — изохка той до ухото й. — Вземи си, каквото искаш. Поеми водачеството.

Когато удоволствието в нея се устреми към върха, тя изхълца името му. Той сключи ръце около пълните, меки гърди и се скова, цялото му тяло потрепери под напора на същото удоволствие, което изпитваше тя.

Каролайн падна в ръцете му, упоена от преживения екстаз. Мина доста време, преди да забележи, че той вече не се тресе от екстаз, а от смях.

— Защо се смееш? — попита тя. Ни най-малко не беше развеселена от мисълта, че е била глупава и несръчна, за да предизвика подобни чувства.

Той я прегърна още по-здраво и в очите му блесна нежност, когато погледите им се срещнаха в огледалото.

— Спомних си как Джулиън ме укоряваше, че съм запазил това огледало в стаята си, и аз му обяснявах, че имам две леви ръце и не мога да си вържа връзката, без да се гледам. Само ако знаеше…

Доволна като котка, Каролайн лежеше в прегръдките на Ейдриън и наблюдаваше как първият блед лъч утринна светлина пълзи по леглото. Докато Ейдриън разресваше косата й с пръсти, тя въздишаше, за да не замърка от блаженство. Притисна буза в силната му гръд и се вслуша възхитено в равномерното биене на сърцето му.

Смехът му беше като далечна гръмотевица.

— Какво има, любов моя? Пак ли търсиш да доловиш биенето на сърцето ми? Още ли не си убедена, че го имам?

Тя помилва златнорусите косъмчета по гърдите му и нави едно кичурче на пръста си.

— Много се радвам, че Вивиан не разби сърцето ти, когато те остави заради констабъл Ларкин.

Ейдриън се покашля.

— Е, трябва да призная, че чувствата на сестра ти към добрия констабъл не бяха особена изненада за мен.

Каролайн се опря на лакти и го изгледа с присвити очи. Макар да си наложи изражението на невинно момче, той не успя да скрие напълно нрава си на хищник от джунглата, който току-що е погълнал тлъста птичка.

— Негодник! — изсъска възмутено тя. — През цялото време си знаел, че Вивиан е влюбена в Ларкин, нали? — Припомни си чувството за вина, което я бе измъчило до смърт, и попита сърдито: — Защо, за бога, не ми каза нищо?

— Ако ти бях казал, преди да разбереш истината за Джулиън, сигурно щеше да й дадеш благословията си и да си заминеш. — Той сложи ръка на бузата й и я погледна дълбоко в очите. — Тогава щях да загубя не само Вивиан, а и теб.

Каролайн отблъсна ръката му, уплашена, че ще се подчини на силата на втренчения му поглед.

— А ако ми беше казал, след като разбрах за теб и Дювалие, нямаше да имаш средство, с което да ми попречиш да разкажа на Вивиан за грозния ти план. — Тя се отпусна на възглавниците и поклати глава, разкъсвана между възмущение и възхищение. — Ти си завършен негодник, милорд.

Ейдриън се наведе над нея и очите му засвяткаха дръзко.

— Ти изобщо нямаш представа за най-ужасния ми план.

— И какъв е той?

Строгият тон не беше в състояние да скрие задъхването й, когато той започна да обсипва лицето й с пърхащи целувки. Устните му се плъзнаха надолу по шията й и всяка дума беше последвана от целувка.

— Моят дяволски план беше да ти сваля проклетата рокля, преди Дювалие да те е видял в нея. — Обхвана гърдата й и я размачка, после повдигна връхчето към устата си.

Каролайн простена. Нарастващото желание смекчи гнева й.

— Може да не одобрявам мотивите ти — заяви задъхано тя и зарови пръсти в копринената му коса, — но не мога да отрека ефективността на методите ти.

Устните му се сключиха около зърното на гърдата й. Точно тогава някой почука на вратата. Каролайн простена сърдито.

— Ако Порция ме е проследила чак дотук, имаш позволението ми да я хвърлиш в подземието.

Ейдриън вдигна глава.

— Ами ако е Уилбъри? Той е неподкупен пазител на приличието и традицията. Ако разбере, че си ме компрометирала, ще настоява да направиш от мен почтен мъж.

Тя се усмихна нахално.

— Това ще бъде приятно разнообразие, нали?

— Дръзка хлапачка — изръмжа Ейдриън и започна да я гъделичка.

Ала смехът й не успя да заглуши новото чукане по вратата.

Ейдриън промърмори нещо не особено прилично, отдели се от нея и се запъти към позлатения параван в ъгъла, за да се увие в халата си. Навлече дрехата от рубиненочервено кадифе и върза здраво колана, което позволи на Каролайн да се възхити на мускулестите му крака.

Тя вдигна завивката до брадичката си и се опита да приглади разрошената си коса назад, за да не й влиза в очите. Ейдриън отиде до вратата и я отвори широко. Не видя нито Порция, нито Уилбъри, а констабъл Ларкин. Това го накара да зарови ръка в косата си и да въздъхне.

— Ако си дошъл да ме предизвикаш на дуел заради мис Кабът, Алистър, позволи ми да те уверя, че това не е необходимо. Имам намерение да се оженя за нея веднага щом получа специално разрешение от архиепископа. Няма да ми е особено приятно, ако наследникът ми се роди седем или осем месеца след сватбата, нали разбираш?

Каролайн сложи ръка върху корема си и се запита дали пък детето на Ейдриън вече не расте в нея. Твърде възможно, каза си тя и се усмихна зарадвано.

Ала когато Ейдриън отстъпи настрана и тя видя лицето на Ларкин, радостта изчезна в един миг. Обзе я недобро предчувствие.

— Не идвам заради Каролайн, а заради Порция — обясни Ларкин. Лицето му изглеждаше бледо и сбръчкано. — Изчезнала е. Вивиан смята, че е избягала.

(обратно)

21

Спалнята на Порция беше пуста, но прозорецът, който беше най-близо до леглото, зееше широко отворен и пропускаше свободно мекия пролетен бриз и песента на чучулигите. Каролайн без усилие си представи как снощи през прозореца са прониквали тоновете на валса, колко неустоимо е звучала веселата мелодия…

Докато Ларкин остана на вратата и се опита да утеши разстроената Вивиан, Ейдриън и Каролайн проследиха вързания за крака на леглото навит чаршаф до прозореца. Импровизираната стълба минаваше през перваза и изчезваше надолу. Каролайн приглади назад един кичур, изплъзнал се от набързо навития кок, и се издаде навън. Стаята на Порция беше на първия етаж. Краят на навързаните чаршафи висеше точно над яркозелена градинка, блеснала под слънчевата светлина. Миналата нощ обаче там са дебнели сенки, очаквали са онзи, който е бил достатъчно смел да се спусне по чаршафите.

— Не намерих следи от борба или престъпление — съобщи глухо Ларкин. — Обаче на рамката на прозореца открих това. — Той протегна към Каролайн нещо, което много приличаше на сламка от метла.

— Това е единият мустак на котешката маска, която й даде Джулиън — обясни Каролайн и страхът й нарасна. — Порция беше много възбудена. Искаше непременно да я носи… за него.

— За всичко съм виновна аз — заяви Вивиан, без да пуска ръката на Ларкин. — Ако се бях върнала в стаята си преди разсъмване, щях веднага да забележа, че нещо не е наред.

Докато Каролайн гледаше изумено сестра си, Ейдриън се обърна към стария си приятел:

— Трябва ли сега аз да те извикам на дуел, констабъл?

Ларкин изпъна жилетката си, лицето му пламна и изведнъж стана много очарователен. Каролайн забеляза едва сега, че сестра й беше по халат, но пък връзката на Ларкин беше вързана на безупречен френски възел, който би накарал Брумел да позеленее от завист.

— Не мисля, че е нужно. Мога да ви уверя, че намеренията ми са напълно честни и почтени. Ако зависеше от мен, вече щяхме да сме на път към Гретна Грийн. Ала Вивиан категорично отказа да избяга с мен. Настоява, че първо трябва да се омъжи най-голямата сестра.

Ейдриън проследи нежното движение, с което Ларкин привлече Вивиан към себе си, и му каза тихо:

— Трябва бързо да свикнеш с това, стари приятелю.

— С какво? — попита неразбиращо Ларкин.

— Че нещата вече няма да стават, както ти ги искаш.

— Не разбирам — заговори Вивиан, когато Ейдриън се издаде навън, за да огледа земята под прозореца. — Ако Порция се е измъкнала навън, за да вземе участие в бала въпреки изричното желание на Каролайн, защо още не се е върнала? Алистър разпита слугите, разбира се, съвсем дискретно. Всички казват, че не са я виждали от вчера следобед.

Каролайн поклати глава. Споменът за последната среща с Порция беше мъчителен.

— Тя се ядоса ужасно, когато й забраних да слезе на бала. Може би се е скрила някъде, за да ме накаже. Иска да ни накара да я търсим.

Още докато изричаше тези думи, Каролайн осъзна, че звучат невероятно. Порция никога не се цупеше дълго. Бързо се разгневяваше и също така бързо се успокояваше. Стотици пъти се беше карала със сестра си, но винаги искаше прошка за изблика на гняв или злобните думи, като я прегръщаше и целуваше. Беше готова на всичко, за да преживее отново този миг. Но къде беше сестра й?

Спомни си също как нарочно се смееше и шегуваше с фантазиите и страховете на Порция и я заболя още по-силно. Как се бе провалила в опитите си да я закриля, като я уверяваше, че не я заплашват истински опасности. Заради нея Порция беше единствената между тях, която не знаеше, че в нощта наоколо наистина бродят кръвожадни вампири.

Подръпна Ейдриън за ръкава, защото вече не беше в състояние да пренебрегва напиращия в гърдите й страх.

— Мислиш ли, че може да е Дювалие?

Той се дръпна от прозореца и бавно се обърна към нея. Погледна я и гневно стисна устни. Тя бе прекарала нощта в обятията му, в леглото му, и вече знаеше почти всичко за безграничната му страст. В противен случай изобщо нямаше да забележи, че очите му я гледат без всякакво чувство.

Каролайн отстъпи крачка назад и вдигна ръка към устата си. Твърде късно си бе спомнила, че Дювалие не беше единственото чудовище наблизо.

Каролайн следваше Ейдриън през кухненското крило към мазето. Трябваше при всяка негова крачка да прави по две, за да не изостава. Когато той зави по тесния, влажен коридор към килера с подправките, тя трябваше да събере в едната си ръка полите на розовата рокля, за да не се спъва постоянно. Вече мразеше дрехата с цялото си сърце, но не бе намерила време да се върне в стаята си и да се преоблече. Не и докато обикаляше замъка след Ейдриън.

Когато точно пред краката на виконта изскочи огромен плъх и се стрелна настрана с уплашено цвърчене, Каролайн нямаше време дори да изпищи. Преди да е успяла да си поеме дъх, вече стояха пред вратата на килера.

Каролайн си припомни железния пръстен с ключове, който Уилбъри носеше на колана си, и попита:

— Не ти ли трябва…

Ейдриън вдигна крак и изрита с все сила старата врата.

— …ключ? — все пак завърши въпроса си тя и издуха надигналия се облак прах.

Той извади една от големите лоени свещи от желязната поставка на отсрещната стена. Преди Каролайн да е успяла да го настигне, сигурната му ръка беше намерила тумбестата стъклена бутилка на задната редица.

— Какво е това? — попита тя. — Светена вода?

Без да й отговори, той завъртя бутилката. Цялата стена с етажерката се премести навътре и разкри коридор, още по-влажен и по-тъмен от този, по който бяха дошли.

— Знаех си! — извика тържествуващо Каролайн. — Обзалагам се, че и Уилбъри знае.

Ейдриън се мушна под ниската рамка на вратата.

— Вероятно някой от предците му е помагал в строежа на скривалището. Неговото семейство служи на моето от няколко века. Тъкмо поради тази причина той е единственият, на когото поверих тайната на Джулиън. — Той погледна през рамо и в очите му блесна топлина. — Докато не се появи ти.

Когато изчезна в сянката, Каролайн се втурна да го догони. Тесни каменни стъпала се виеха надолу в мрака. Докато двамата слизаха под трепкащата светлина на свещта, Каролайн се приближи плътно до Ейдриън и се залови за ризата му. Той се пресегна назад и хвана ръката й. Дълго слизаха към царството на вечната нощ. Царство на сенките, завинаги лишено от слънчева светлина. Каролайн чуваше отнякъде да капе вода, както и тихо цвърчене… дано само не бяха други плъхове.

Когато стъпалата свършиха, Ейдриън поднесе свещта към окачената на стената факла. Катранът засъска и щом се запали, трепкащите пламъци превърнаха сенките в безформени чудовища.

— Добре дошла в подземието на замъка — рече тихо той и извади факлата от железния пръстен.

Каролайн пусна ръката му и влезе в помещението пред тях. За момент страхът й отстъпи място на дълбоко учудване. Макар да не видя нито една окована девица, каменното помещение изглеждаше точно както си го беше представяла. Ръждиви вериги и белезници се люлееха на куките, забити на определено разстояние в стената.

Каролайн улови един чифт белезници и ги разгледа с едва прикрито възхищение.

— Някой ден може да ги изпробваме, ако желаеш — отбеляза Ейдриън.

Тя отговори на нежната му усмивка.

— Само ако ти се съгласиш да си ги сложиш.

Мъжът вдигна едната си вежда и дрезгавият му глас предизвика тръпки на възбуда в тялото й.

— За теб, любов моя, съм готов да направя и много други неща.

Веригата се изплъзна от ръката й и се удари в камъните с лек звън. Докато разглеждаше мрачната стая, Каролайн внезапно избухна в тих смях.

— Какво има? — попита загрижено Ейдриън.

— Представих си как щеше да реагира Порция, ако беше на моето място. Сигурно много щеше да й хареса. Един човек изчезва при тайнствени обстоятелства. Тайни коридори. Истинско подземие. Почти като в глупавата история на доктор Полидори.

В очите и запариха сълзи.

Ейдриън отиде при нея и силно я притисна до себе си.

— Аз ще я намеря — обеща той и я целуна по челото. — Кълна се в живота си.

Каролайн изтри сълзите си и го дари с трепереща усмивка.

— Ще направим всичко тази история да свърши добре, нали?

Ейдриън кимна и тя се направи, че не е забелязала леката сянка на съмнение в очите му. Той се обърна и вдигна факлата. Едва тогава Каролайн забеляза дървената врата в ъгъла, която вместо прозорче имаше дървена решетка.

Очакваше, че Ейдриън ще разбие и тази врата, но той просто я отвори. Каролайн извика тихо от учудване.

Вместо в пълен с плъхове килер двамата влязоха в просторна стая, която можеше да се намира навсякъде в замъка.

Кашмиреното одеяло, оставено на креслото, стените, покрити с китайски копринени килими, и недовършената игра на мраморния шах върху салонната масичка свидетелстваха, че помещението е обитавано от човек, обичащ комфорта. Ако не беше едно нещо, Каролайн щеше да си представи, че се намира в покоите на някой индийски раджа.

На подиума в средата на стаята бе положен дървен ковчег.

Каролайн преглътна мъчително. Гледката я изпълни с неловкост. Хвърли бърз поглед към Ейдриън и видя, че лицето му е затворено, а зъбите — здраво стиснати. Разбра, че случващото се е много тежко за него, и го хвана подръка.

Той я погледна втренчено.

— Трябваше да те предупредя. Брат ми не обича да го смущават. Пази строго личната си сфера. Още като момче беше много груб, когато го будеха.

Тя застана плътно до него.

— Ако започне да се цупи, ще позвъним на Уилбъри да му донесе бисквити и чаша мляко.

Макар и с огромна неохота, Ейдриън пристъпи към ковчега. Каролайн вървеше с него и се опитваше да прогони нарастващия страх.

Когато Ейдриън протегна ръка и вдигна тежкия капак, тя спря да диша. Ала когато трепкащата светлина на факлата освети вътрешността, разбра, че има и по-ужасни неща от това да види как вампирът спи в ковчега си.

Ковчегът беше празен. Джулиън също беше изчезнал.

Джулиън лежеше свит на кълбо на студения каменен под и тялото му се гърчеше от мъчителни спазми. Бяха минали повече от петнадесет часа, откакто се бе нахранил за последен път. Гладът го гризеше отвътре, жаждата изсмукваше всяка капка течност от вените му, докато цялото му тяло изсъхна като безкрайната пустиня под безмилостно парещото слънце. Макар че кожата му беше леденостудена, той гореше в треска. Ако пламъците продължаваха да горят в тялото му, скоро щяха да погълнат последните остатъци от човешкото у него и да остане само един див звяр, готов да разкъса дори най-обичаните си хора, за да се нахрани.

С дълбоко ръмжене, повече животинско, отколкото човешко, той раздруса веригите, с които ръцете му бяха приковани към стената. Само преди няколко часа би могъл да ги изтръгне от зидарията без особено напрежение. Ала разпятието, което Дювалие бе оставил на шията му през дългата нощ, бе ускорило загубата на силите му. Врагът му дойде на разсъмване и го махна, но печатът на кръста все още личеше на гърдите му. В своята безгранична злина Дювалие бе превърнал един символ на надеждата в грозно оръжие.

Разтърси го нов спазъм, толкова силен, че зъбите му затракаха неудържимо. Той рухна на камъните и веригата се изплъзна от безсилните му пръсти.

Джулиън осъзна, че умира. Много скоро вече нямаше да принадлежи към зловещите редици на живите мъртъвци, а щеше да бъде само мъртвец. Без душата си не можеше да се надява на спасение на небето. Просто щеше да угасне и да се разпилее на прах, вятърът щеше да разнесе пепелта от костите му във всички посоки.

Джулиън присви очи. Светлината на единствената факла беше твърде ярка, за да може да я понесе. Молитвите, които двамата с Ейдриън бяха произнасяли всяка вечер в детството си, минаваха през главата му като мъчителен рефрен. Никоя молитва не можеше да го спаси от жаждата за кръв, която бушуваше в тялото му въпреки разума и волята. Напорът да търси храна беше по-силен от всеки друг инстинкт и почти беше надвил последните остатъци от човещина у него, за които Ейдриън се беше борил така упорито.

Младият мъж простена и обърна лице към каменния под. Даже ако Ейдриън дойдеше навреме, той не би понесъл брат му да го види в това състояние. Почти си пожела Дювалие да го беше оставил на място, където безмилостните слънчеви лъчи бързо да сложат край на жалкото му съществуване, преди изобщо някой да забележи, че го няма.

Внезапно видя пред себе си лицето на Порция Кабът. Дръзка малка хлапачка, изкусително невинна. Дали поне тя ще тъгува за него? Дали ще пролива сълзи и ще мечтае за онова, което можеше да бъде? Опита се да си спомни как тя седеше до него пред пианото, но всичко, което видя, беше крехката й шия, огряна от свещите, трепкането на пулса, когато обръщаше глава и му се усмихваше. Видя се да се навежда, да докосва с устни коприненомеката кожа… а после да забива зъби в меката плът и жадно да пие кръвта й…

Да я лиши от невинността й…

Никога!

Джулиън скочи с див рев и отново задърпа веригите си, докато най-сетне се предаде и потъна в съня на изтощението.

Изобщо не чу скърцането, когато вратата се отвори. Не разбра, че вече не е сам, когато мелодичният глас на Дювалие нахлу в съня му като сладка отрова.

— Разочароваш ме, Жюл. Очаквах повече от теб.

(обратно)

22

„Нали малката е тази, която ме следва навсякъде като кученце и моли за внимание. Тя ме гледа предано с красивите си, дълбоки очи, сякаш съм отговорът на невинните й молитви. Ако все пак ми се случи да се забравя, не мислиш ли, че ще е с нея?“

Ейдриън провери с няколко движения заряда на пистолета си и го пъхна в колана на панталона. Думите на брат му го преследваха също като очакващия поглед на Каролайн.

Докато тя го наблюдаваше от прага на спалнята му, той отвори стария сандък, който беше пропътувал с него половината свят и безкрайния океан, и извади черна наметка. Сложи я на раменете си и я затвори с медна брошка.

Порови се в сандъка и напълни вътрешните джобове с половин дузина смъртоносно подострени колчета от бял трън и елша, добави няколко ножа с различна големина и форма, три шишенца светена вода и миниатюрен арбалет.

Когато мушна последния сребърен нож в кончова на ботуша си, Каролайн се приближи и погледна в сандъка.

— Сестра ми ли ще търсиш или отиваш на война?

Ейдриън хлопна капака и се обърна към нея. Не искаше да гледа леглото зад себе си. Все още не беше оправено след любовната им игра и той не можеше да се отърве от чувството, че инструментите на смъртта лишават това място от светостта му. Като видя ръждивочервените петна по чаршафите — всичко, което беше останало от невинността на Каролайн, — изведнъж изпита чувството, че е едно от чудовищата, които отиваше да гони.

— Ако Дювалие е замесен в изчезването й, ще се наложи да се разправя и с него — обясни кратко той.

Обърна се към вратата, но тя го сграбчи за ръката, преди да е излязъл.

— Ами ако не е Дювалие? Какво ще правиш тогава?

Ейдриън издърпа ръката си и отговори на погледа й с мрачна решителност.

— Ще се справя.

Едва когато бе прекосил половината кула, забеляза, че тя го следва. Обърна се рязко и я изгледа втренчено.

— Къде си тръгнала, за бога?

— Идвам с теб.

— В никакъв случай.

— Разбира се, че идвам с теб. Тя ми е сестра.

— А той ми е брат.

Двамата се погледнаха дълбоко в очите. Ехото на гневния му отговор увисна помежду им, тежко като олово. След малко Каролайн вирна брадичка и рече:

— Не можеш да ми казваш какво да правя. Не си ми съпруг.

Очите на Ейдриън се разшириха невярващо.

— Значи ли това, че когато се оженим, ще изпълняваш всяка моя заповед?

Каролайн отвори уста, но веднага я затвори и той изпухтя.

— Така си и мислех.

Прокара пръсти през косата си, хвана я за ръка и се върна при сандъка. Мърморейки тихи проклятия, извади втора, по-къса наметка и я сложи на раменете й. Тя стоеше търпеливо, докато напълни джобовете й с оръжия.

След като добави и две шишенца светена вода, Ейдриън каза:

— Искам да запомниш, че вампирите се боят не от самите осветени предмети, а от твоята вяра в тях. Вярата е единственият враг, когото не могат да победят.

Каролайн кимна послушно, той се обърна и тръгна към вратата. Едва когато тя се опита да го последва, той осъзна, че толкова я бе натоварил с оръжия, че тя не можеше да върви.

Въздъхна, върна се при нея и я освободи от най-тежките. Избягвайки погледа й, изрече задавено:

— В деня, когато намерих Елоиза в игралния салон, се опитах да я целуна. Вероятно съм си мислил, че мога да я стопля с тялото си, да й вдъхна живот. Ала устните й бяха студени, сини и корави. — Неспособен да устои на изкушението, докосна устните на Каролайн с върха на показалеца и мина по фините очертания. — Ако с прекрасната ти уста се случи нещо подобно…

Тя взе ръката му и я притисна до бузата си.

— Аз може да нося роклята й, Ейдриън, но не съм Елоиза. Ако си знаел, че тя е в опасност, си щял да я спасиш, сигурна съм. Сега обаче ще спасиш сестра ми и брат си. — Устните й се извиха в трепереща усмивка. — Вярвам го с цялото си сърце, защото вярвам в теб.

Когато сянката на Дювалие падна връз него, Джулиън се нахвърли върху врага си с оголени зъби.

— Това вече е по-добре — похвали го Дювалие и се усмихна злобно. — Предпочитам да ми ръмжиш като бясно куче, вместо да се криеш в ъгъла като настъпено улично псе.

Джулиън стисна здраво зъби, за да не затракат отново, и процеди:

— Единственото бясно куче тук си ти, Виктор.

Дювалие свали качулката си, разтърси блестящите си черни къдрици и отговори небрежно:

— Всичко зависи от гледната точка. — През годините, които беше прекарал извън Англия, френският му акцент беше станал по-ясен и съгласните се размиваха в дрезгаво мъркане. — Някои го приемат като подарък. Представи си: да бъдеш безсмъртен!

— За мен е проклятие! — изсъска Джулиън.

— Тъкмо поради тази причина съм много по-силен от теб. По-могъщ. През последните пет години приемах с готовност това, което съм, докато ти през цялото време си бягал.

— От моя гледна точка ти си този, които бяга.

Усмивката на Дювалие не стигна до очите.

— Вероятно вината е изцяло моя. Най-после разбрах, че съм подценил упоритостта на брат ти. Мислех си, че ще се види принуден да те убие, което от своя страна щеше да убие него.

— Не, Виктор. Ти подценяваш любовта му към мен. И решителността му да те преследва до края на света.

— Ако наистина те обичаше, щеше да те приеме, какъвто си, нали? — Дювалие въздъхна и поклати глава. — Знаеш ли, почти те съжалявам. Не искаш да си вампир, но не можеш да си и човек. Кажи ми: за какво мислиш, когато се любиш с жена? За аромата на кожата й, за мекотата на гърдите, за удоволствието, което ти доставя с ръцете и устата си, със сладкото малко гнездо между краката си? Или се вслушваш в биенето на сърцето й под твоето, когато я вземаш, в шепота на кръвта й, която тече във вените, докато я водиш към върха?

Джулиън простена задавено. Нов пристъп на глад го прониза като с нож. Отпусна се и се обърна настрана. Дювалие коленичи до него и гласът му прозвуча меко, но безмилостно:

— Ти си мъж, който обича жените, нали? Но през всичките тези години не си разрешаваше девица. Защо ли? Сигурно си мислиш, че си недостоен да омърсиш такова съкровище? Или те е страх, че мирисът на невинната кръв ще те подлуди? Страх те е, че ще се събудиш, окъпан в кръв, и няма да си спомниш как бледото момиче със затворени очи и отворена уста се е озовало до теб в леглото?

Джулиън затисна ушите си с две ръце и едва потисна един мъчителен стон.

Дювалие го помилва по косата и докосването му беше почти нежно.

— Бедното ми момче. Аз те създадох, знаеш ли? Докато брат ти се правеше на ловец на вампири и си играеше с новата си курва, какво правеше ти? Никога ли не си помисли, че бих могъл и да те разруша?

Джулиън лежеше напълно неподвижен. Боеше се да мисли, да чувства, да се надява. Без да бърза, Дювалие го освободи от белезниците. Когато железните пръстени паднаха от ръцете му, момъкът въздъхна облекчено.

В мига, когато Дювалие се изправи, Джулиън се нахвърли върху него с оголени зъби. Ала беше надценил силите си. Дювалие отскочи без усилие и той не можа да го достигне. Направи втори опит, но само след две крачки падна на колене. Даже без веригите белегът от разпятието на гърдите му и парещият глад му отнеха силите за борба. Беше твърде слаб. На всяка цена трябваше да се нахрани. Ако не, оставаше му само да умре.

Дювалие цъкна съчувствено.

— Може би е време да ти покажа, че дори чудовище като мен е способно на милост.

Той нахлупи качулката на главата си, за да се предпази от слънцето, и излезе навън. Скоро след това се появи отново, метнал на рамо голям, мърдащ чувал.

Джулиън облиза пресъхналите си устни. Може би Дювалие му носеше овца или друго животно, което да му послужи за храна. Копелето беше достатъчно садистично да го задържи жив — дори само за да удължи мъченията му.

Ала когато Дювалие остави товара си и развърза чувала, безпомощната радост на Джулиън се превърна в див ужас.

Пред него застана Порция. В устата й беше втъкнат копринен парцал, ръцете й бяха вързани. Прекрасните къдрици падаха в безредие по раменете, по бузите се виждаха мръсни вадички от сълзи. Синята муселинена рокля беше разкъсана и цялата на петна. Очевидно се беше отбранявала ожесточено при похищението.

Като го видя, тя нададе задавен вик и в очите й пламна надежда. Нямаше представа, че гледа в очите на убиеца си.

Макар че това му струваше последните сили, Джулиън се изправи на крака.

— Не! — изпъшка той. — Няма да допусна да я убиеш като Елоиза.

Дювалие му се усмихна като нежен любовник.

— О, аз няма да я убия. Ти ще го направиш.

Вампирът се ухили триумфално и блъсна Порция в ръцете на Джулиън. Сетивата на младия мъж бяха толкова изострени от глада, че веднага усети миризмата на страха й, силните удари на сърцето, което помпаше кръв към вените й. Когато тя се притисна, треперейки, към него, тялото му реагира с прилив на желание, каквото не беше изпитвал никога преди.

— Не — пошепна той, защото буквално усещаше как зъбите му растат и стават по-остри.

— Снощи видях тази млада девойка да се измъква през прозореца на стаята си. Помогнах й и тя ме помоли да я отведа при теб. Направих го. Както ти казах, аз не съм немилостив.

Дювалие се уви в наметката си и се обърна да си върви. Джулиън преглътна последните остатъци от гордостта си и извика подире му:

— Не прави това, Виктор, моля те! Умолявам те, недей!

Дювалие вдигна рамене, сякаш думите бяха без значение.

— Ако не искаш да я убиеш, можеш да изчакаш прекрасния момент, когато сърцето й удари за последен път, и да изсмучеш душата от тялото й. Така малката ще стане една от нас и ти ще имаш удоволствието да се радваш вечно на компанията й.

Извърна се, погледна Джулиън в очите и леко кимна.

— Оставям това на теб.

Вратата се затвори с трясък и завъртането на ключа в ключалката отекна злокобно в подземието.

Когато Ейдриън и Каролайн излязоха от стаята за закуска през френския прозорец, за да избегнат любопитните погледи на слугите, завариха Вивиан и Ларкин да ги чакат на терасата.

Вивиан носеше красива шапчица и тъмнозелена наметка. Ларкин беше затъкнал в колана си пистолет със седефена дръжка. Изражението му издаваше желязна решителност.

— Надявам се, че се шегувате — рече Ейдриън, скръсти ръце под гърдите и ги измери с присвити очи.

Каролайн застана до него и удостои сестра си с мрачен поглед.

— Ако дори само за минута си си въобразила, че ще ти позволя да тръгнеш с нас, мила моя, ще ти кажа, че тази красива малка шапка вероятно е спряла притока на кръв към мозъка ти.

Вивиан изпъна рамене.

— И защо да не дойда? Порция е и моя сестра.

След като той се бе провалил в същия спор, Ейдриън си позволи да се наслади на заплашващото поражение на Каролайн — повече, отколкото беше редно, както сам много добре знаеше.

— Сестра ти е абсолютно права, скъпа — не можа да се удържи той.

Каролайн го изгледа обвинително.

— Защо се намесваш?

Съзнавайки, че тя е въоръжена, Ейдриън разпери успокояващо ръце и направи няколко крачки назад, без да отговори на уморената усмивка на Ларкин.

Двете сестри стояха една срещу друга и никоя не даваше вид, че смята да отстъпи.

— Порция вероятно е в опасност — каза Каролайн. — Затова няма да позволя и ти да се изложиш на опасност. Нямам нито време, нито желание да спасявам и двете ви.

— Изобщо не те моля за разрешение — отвърна Вивиан. — Ти си ми сестра, не майка.

Ларкин изведнъж се закашля и Ейдриън трябваше да го потупа по гърба.

След минута учудено мълчание Каролайн изфуча:

— Ти, неблагодарно малко зверче! След всичко, което направих за теб, след всичко, което пожертвах, ти се осмеляваш…

Вивиан я прекъсна без колебание.

— Никой никога не те е принуждавал да играеш ролята на майка или мъченица. Ако не беше толкова горда и ограничена, сигурно щеше поне от време на време да молиш за помощ. Трябваше само да ми кажеш „Вивиан, ще бъдеш ли така добра да вържеш косата на Порция?“ или „Вивиан, би ли отишла набързо до пазара, за да купиш едно хубаво…“

— Казвала съм го поне сто пъти, но ти беше заета да седиш пред огледалото и да разресваш дългите си руси къдрици. Или да се упражняваш в рисуване на сърчица. Или да изпробваш всички хубави рокли, които мама беше поръчала за мен!

— Ти ревнуваш! — извика възмутено Вивиан. — Вярно е, че от време на време вземах по някоя твоя рокля, но поне не оставих неволно любимата ти кукла пред камината, за да изгоря дългите й руси къдрици!

Каролайн се наведе и носът й докосна този на сестра й.

— Кой казва, че е било неволно?

Когато се впуснаха в нови тиради, за да изброят и последните си грешчици в детайл, Ейдриън потупа Ларкин по рамото и посочи с глава към края на гората.

Тъкмо бяха навлезли между дърветата, когато Каролайн се обърна и ги видя.

— Ехей, къде отивате?

Ейдриън въздъхна тежко.

— Да намерим Порция и Джулиън. Или поне така се надявам.

— Никъде няма да отидете без нас! — Каролайн улови ръката на Вивиан и двете хукнаха към гората.

— Мъжете са невъзможни! Една нощ в леглото им и вече си мислят, че след като са те дарили с няколко часа неописуемо удоволствие, през остатъка от живота ти ще решават кое е най-доброто за теб.

Вивиан кимна в знак на съгласие.

— Наистина са невъзможни. Знаеш ли, Алистър отказа да ме вземе със себе си, ако не се съглася да обуя неговите ботуши! — Тя повдигна полата си и се потърси отвратено. — Сложила съм половин дузина чорапи, за да не ги изгубя някъде по пътя. Но дори така са огромни и грозни като свински бутове.

— Бедното ми агънце — промърмори утешително Каролайн и стисна ръката й. — Щом намерим Порция и Джулиън, ще ти приготвя хубава гореща баня пред камината.

Когато настигнаха мъжете и ги задминаха, крякайки като възбудени кокошки, Ейдриън и Ларкин си размениха невярващи погледи.

— По всичко личи, че са намерили общ неприятел — обясни тихо Ларкин.

— Прав си — кимна смутено Ейдриън. — Нас.

След като изкачиха едно възвишение и прекосиха тясна долина, минаха през няколко студени поточета и претърсиха всички скривалища от детството на Ейдриън и Джулиън, Каролайн си пожела и тя да е обула чифт от ботушите на любимия си. Подметките на леките й обувки бяха толкова износени, че усещаше болезнено всяко камъче и дори всеки стрък трева.

На няколко пъти щеше да рухне от изтощение, но всеки път, когато се спъваше, Ейдриън протягаше ръка и я подкрепяше. Всеки път, когато силите й застрашително отслабваха, решителното му изражение я подканваше да бърза.

Когато й помогна да се прехвърли през едно паднало стъбло, зад което започваше стръмен, скалист склон, той се осведоми тихо:

— Неописуемо удоволствие, значи?

Каролайн сведе глава, за да скрие усмивката си.

— Не ме гледай така самодоволно, ако обичаш. Мога да кажа, че като цяло беше… приятно.

— Приятно? — Ейдриън я дръпна и тя падна на гърдите му. Меката й гръд се притисна към коравия му гръден кош. Ейдриън я погледна отвисоко и в замъглените му очи блесна обещание. — Тогава не ми остава нищо друго, освен тази нощ да удвоя усилията си.

Тази нощ… Но само след като намерят Порция и Джулиън и ги върнат в замъка. Тази нощ щяха да лежат в огромното легло на Ейдриън и да коват планове за сватбата. И да се смеят на страха, който са изпитали заради глупавите си брат и сестра. Когато го погледна в очите, Каролайн разбра, че и двамата много искаха да вярват в общото си бъдеще.

Ала денят минаваше, а заедно с него угасваха и надеждите им. Слънцето се скри зад пелена от облаци, заваля лек дъжд, падането на мрака се ускори. Красивата шапчица на Вивиан се намокри и увисна тъжно. Когато формата й окончателно се развали, тя я свали от главата си и я захвърли отвратено. Вместо това скри косите си под качулката на наметката.

Най-сетне излязоха на голяма поляна в гората. В средата се издигаше четириъгълна сграда. Старите камъни бяха обрулени от ветровете, обрасли с мъх и папрати. Над входа бдеше каменен ангел и строгото лице ги предупреждаваше, че това не е убежище за уморени пътници.

— Какво е това? — попита шепнешком Каролайн.

Неестествената тишина я разтревожи.

— Семейната гробница — отговори също така тихо Ейдриън.

Тя потрепери и си каза, че не е чудно, дето се чувстваше така неловко. Гласовете на живите не бяха добре дошли тук.

Ейдриън мина решително през лехата от увехнали, мокри цветя и се приближи предпазливо до гробницата. Другите го последваха колебливо. Ала щом стигна до вратата, той застана пред от нея и се вгледа мълчаливо в желязната брава.

— Какво има? — попита тихо Ларкин и бутна Вивиан зад себе си.

Ейдриън вдигна глава. Каролайн си каза, че сигурно е изглеждал точно така, когато е стоял пред игралния салон и го е гледал как гори — заедно с трупа на Елоиза.

— Вратата към гробницата обикновено не се заключва с катинар. Никой не се страхува, че обитателите й ще избягат.

Каролайн изпита недобро предчувствие и фините косъмчета на тила й настръхнаха.

— Отстъпете назад — нареди Ейдриън и извади пистолета от колана си.

Даде пример, като направи няколко крачки назад, и другите го последваха.

Той се прицели и натисна спусъка. Само с един изстрел разби катинара на хиляди парченца. Трясъкът на изстрела отекна в цялата гора. Докато димът от пистолета се разсея, вратата на гробницата се отвори със скърцане.

(обратно)

23

На прага застана Джулиън и се олюля. Порция беше сгушена като дете в ръцете му. Главата й висеше безсилно на гърдите му, черните къдрици стигаха почти до хълбоците му. Очите й бяха затворени, кожата изглеждаше смъртнобледа. Толкова по-ясно личаха двете дупчици на алабастровата й шия. Беше изключено да ги сбъркат.

Каролайн извика тихо и затисна устата си с ръка. Коленете на Вивиан поддадоха и Ларкин я грабна в прегръдката си. Притисна я до гърдите си и скри лицето й, за да заглуши тихите й хълцания.

Лицето на Ейдриън беше красиво и ужасно като това на ангела, който бдеше над вратата. Без да бърза, той бръкна в джоба си и извади подострено колче. Направи крачка към Джулиън, но Каролайн го сграбчи за ръкава и го спря.

— Не, Ейдриън — пошепна настойчиво тя и заби нокти в ръката му. — Погледни гърдите й. Тя диша!

Макар че движението почти не личеше, гърдите на Порция се вдигаха и спускаха равномерно.

Джулиън се запрепъва към тях и сълзите по лицето му се смесиха с дъжда. Каролайн шумно пое въздух — едва сега забеляза, че той изглеждаше по-близо до смъртта, отколкото Порция. Очите му бяха дълбоко хлътнали, кожата — бледа като пергамент. Зад сините устни зъбите му изглеждаха призрачно бели. Гласът му прозвуча дрезгаво и безсилно:

— Взех само колкото ми беше необходимо, за да оцелея. — Той погледна Порция с трогателна нежност. — Нямаше да го направя, но тази упорита малка глупачка настоя. Опитах се да я предупредя, че е опасно, че не съм господар на себе си и може би няма да престана. Казах й дори, че мога да я убия, но тя не пожела да ме чуе!

Когато Джулиън падна на колене, без да изпусне Порция от прегръдката си, другите най-сетне се отърсиха от вцепенението си и се раздвижиха. С помощта на Вивиан Ларкин внимателно взе от ръцете му припадналото момиче, а Ейдриън изправи Джулиън и го притисна до гърдите си.

— Не исках да ме видиш отново в това състояние — изрече Джулиън с тракащи зъби. Вкопчи се в ръката на Ейдриън, докато тялото му се разтърсваше от неконтролирани тръпки, и обясни — Не искам никой да вижда какво е направил от мен Виктор. Не искам никой да знае какво чудовище съм.

— Не си чудовище. — Ейдриън приглади назад влажните му коси, без да се срамува от треперенето на ръцете си. — Ако беше, сега Порция щеше да е мъртва.

Джулиън го погледна неразбиращо.

— Ако не съм чудовище, тогава какво съм?

— Онова, което винаги си бил и ще бъдеш. — Ейдриън сведе глава, притисна чело в косата на Джулиън и затвори очи, преди Каролайн да види сълзите му. — Моят малък брат.

— Как е той? — осведоми се шепнешком Каролайн от прага на стаята в кулата. Междувременно бяха минали няколко часа от срещата в гробницата.

Само по риза и панталон, Ейдриън седеше във високото кресло до леглото. Беше протегнал дългите си крака, брадичката почиваше върху ръката му. Очите му изглеждаха уморени и изтощени, но под светлината на свещите ясно личеше, че не са загубили бдителността си.

Той бе настоял сам да пренесе Джулиън по стълбите и да го настани в собственото си легло. Скоро щеше да настъпи утро и тежките кадифени завеси бяха спуснати, за да изключат и най-малкия риск от влизането на първия слънчев лъч.

— Вече спи спокойно — отговори тихо Ейдриън, докато Каролайн вървеше към леглото. Той погледна брат си и продължи с леко треперещ глас: — Няма да мине много време и пак ще започне да ме укорява за лошо завързаните вратовръзки и да ме бие непрекъснато на шах.

Устните на Джулиън бяха загубили синия си цвят, бузите му бяха обагрени в лека розовина. Като видя на масичката до леглото чаша с червена течност, Каролайн бързо отмести поглед. Знаеше, че няма смисъл да пита дали е червено вино.

— Как е Порция? — попита Ейдриън.

— Направо е непоносима. — Каролайн се усмихна и заразказва: — На всеки пет минути иска чаша вода или пастет от бъбреци и е много въодушевена от факта, че в крайна сметка тя и доктор Полидори са се оказали прави за съществуването на вампирите. Вивиан настоя да се погрижи за нея и аз не посмях да възразя. — Тя направи гримаса и прихвана мръсните поли на розовата рокля. — Освен това нямам търпение да сваля това нещо и да позвъня за хубава гореща вана.

— Сигурна ли си, че не трябва да повикам доктор Кидуел да я прегледа? Нали знаеш, че мога да издържа на няколко неприятни въпроса. Особено когато Алистър е до мен. Тукашната власт ще се впечатли много от присъствието на един лондонски констабъл.

— Не, благодаря — отговори Каролайн и неволно потрепери. — Добрият доктор сигурно ще реши да й пусне кръв, а аз не искам това.

Ейдриън я погледна въпросително.

— Порция каза ли какво се е случило в гробницата?

Каролайн поклати глава и отговори едва чуто:

— Съмнявам се, че някога ще го направи. — Тя се вгледа в красивото лице на Джулиън, който в съня изглеждаше млад и невинен. — Тя обожава земята, по която стъпва брат ти. Готова е на всичко заради него.

Каролайн се приближи и сложи ръка на рамото на Ейдриън. Не можеше да забрави ужасния миг, когато всички повярваха, че неговият брат е убил сестра й… и е разрушил надеждите им за общо бъдеще.

Очакваше Ейдриън да сложи ръка върху нейната, ала той стана и ръката й увисна безсилно.

Той отиде до френския прозорец и вдигна кадифената завеса, за да погледне в отиващата си нощ.

— Ами Дювалие? — попита той и името излезе от устните му като проклятие. — Какво каза Порция за него?

Лицето на Каролайн се вкамени.

— Каза, че я хванал, когато се спуснала по чаршафите, за да дойде на бала. Вързал я, запушил устата й и я държал цяла нощ в някаква пещера, преди да я хвърли при Джулиън в гробницата като парче сурово месо…

Ейдриън изруга ядно.

— Откакто направи това с брат ми, проклетото копеле не смее да застане лице в лице с мен. Вече пет години! Трябваше да се сетя, че и този път няма да е различно. Сигурно вече е на много мили оттук…

— Денят на разплатата ще дойде, Ейдриън. Той ще плати за всеки живот, който е разрушил, за всяка душа, която е откраднал. Двамата заедно ще се погрижим за това.

Ейдриън продължи да се взира в нощта.

— Щом Порция се възстанови, искам да вземеш нея и Вивиан и да се махнеш оттук.

— Сигурна съм, че констабъл Ларкин с радост ще приеме да се погрижи за Вивиан и Порция и ще ги върне в дома на леля Мариета.

— Алистър вече даде съгласието си да отведе и трите ви в Лондон.

Каролайн се усмихна знаещо.

— Пак ли сте правили планове зад гърба ни? Много мило от ваша страна. Тогава бъди добър да обясниш на смелия констабъл, че без теб никъде няма да отида.

— О, напротив, ще отидеш. Ще се върнеш в Лондон и ще продължиш живота си, сякаш последните две седмици не ги е имало.

Усмивката й угасна.

— Не можеш да ме молиш за това.

— Не те моля. — Ейдриън се обърна и я погледна за първи път, откакто беше влязла в стаята. Онова, което видя в безрадостните дълбини на очите му, я смрази.

Въпреки нарастващата си неловкост, Каролайн успя да се засмее.

— Мислех, че вече сме изяснили този въпрос. Ти нямаш право да ме командваш. Още не си поискал специалното разрешение на архиепископа.

Той поклати глава и изрече тихо:

— Боя се, че не мога да си позволя да поискам такова разрешение. Не и като знам, че ще ни струва много скъпо.

— Аз съм готова да платя цената. С удоволствие.

— Аз обаче не съм. Когато Джулиън излезе от гробницата с Порция на ръце, и двамата повече мъртви, отколкото живи, осъзнах какъв наивен глупак съм бил да смятам, че мога да ви закрилям. Това е причината, поради която трябва да си отидеш… сега… преди да е станало много късно.

— Как смееш да твърдиш, че ме обичаш, а в следващия миг да искаш да те напусна?

Той посочи с пръст спящия Джулиън.

— Защото в това легло можеше да си ти. Или още по-лошо — да лежиш в гроба. Дювалие ще преследва всички хора, които обичам, и няма да се откаже, докато не го унищожа. Трябва да съсредоточа всичките си сили в това начинание. Не мога да си позволя нищо да отклонява вниманието ми.

— Това ли е всичко, което бях за теб? — попита с пресекващ глас Каролайн. — Отклоняване на вниманието?

Той прекоси помещението с мрачно изражение и застана пред нея.

— Ако кажа да, ще си отидеш ли? Какво ще направиш, ако ти кажа, че нощта, която прекарахме заедно, е била за мен само забавно малко приключение? Че съм те прелъстил много по-лесно от всички други жени досега? Че съм се уморил от неопитността ти и че предпочитам опитните ласки на уличници и оперни танцьорки пред несръчните ти нежности и постоянните ти уверения в любов?

Каролайн се отдръпна, неспособна да остане спокойна пред жестоките му думи. Той я сграбчи за раменете и я раздруса грубо.

— Това ли е, което искаш да чуеш от мен? Ако ти кажа, че още от началото не съм искал друго, освен да те прелъстя и да те захвърля като стара дреха, ще ме намразиш ли достатъчно, за да ме напуснеш?

— Не — пошепна тя и вдигна поглед към него, без да изтрие сълзите от очите си. — Това ще ме накара да те обичам още по-силно. Защото ще знам, че ме обичаш достатъчно, за да изложиш на риск душата си, като ми наговориш подобни крещящи лъжи.

Ейдриън изруга гневно, пусна я и се отдалечи на няколко крачки.

— Знам, че си готова да рискуваш живота си, за да останеш с мен, но какво ще стане, ако родиш дете — сред тази лудост? Нима си готова да рискуваш и неговия живот — или душата му?

Каролайн неволно попипа корема си.

— Може би вече нося детето ти…

Досега Ейдриън успяваше да крие любовта си зад неподвижно изражение, но когато погледна тялото й, не успя да скрие безнадеждността в очите си. Едва тогава Каролайн осъзна, че е направила ужасна тактическа грешка.

— Това е още една причина да те отпратя — изрече тихо той и я погледна в очите.

По бузите й отново потекоха сълзи.

— Ако го направиш, Ейдриън, значи Дювалие вече е спечелил.

А тя — загубила. Съзнанието за това се разсипа по езика й като горчива пепел.

Решена да докаже, че и тя може да бъде безогледна като него, Каролайн вирна брадичка.

— Ако бях уличница или оперна танцьорка, щях да имам право поне на последна целувка. — Взе лицето му между двете си ръце, надигна се на пръсти и впи устни в неговите. Точно така беше постъпила и през онази омагьосана нощ във Воксхол, когато му даде целувка, а с нея и сърцето си, без да забележи.

Сега той не беше в състояние да устои на това изкушение — също както тогава. Когато устните му се отвориха, за да пропуснат меденосладкия й език, ръцете му се вдигнаха от само себе си и я прегърнаха, притиснаха меките й контури към коравото му тяло. Той заотстъпва назад и я поведе към паравана в другия край на стаята. Каролайн го последва с готовност.

Зад паравана Ейдриън се отпусна на един стол и я взе в скута си, без да отделя устни от нейните. Каролайн усети настойчивостта на целувката му, защото чувството беше същото, което бе завладяло и нея. Отчаян глад за любов. Глад за търсещи ръце, горещи въздишки и неустоимото пулсиране на мястото, където телата им искаха да се слеят. Борба със смъртта, с мрака и ужасите, които разпространяваха чудовища като Дювалие.

Когато той отвори деколтето на роклята й, тя притисна устни към брадичката му и вкуси с безкрайно удоволствие солената му кожа, наболите косъмчета на брадата му погъделичкаха чувствителните й устни.

Каролайн вдигна глава и забеляза, че той е разголил гърдите й и ги гледа жадно. Зърната им бяха твърди и червени като череши.

— Брат ти… — пошепна задавено тя и зарови пръсти в косата му.

— Ще спи още много часове като камък — увери я той и засмука едното зърно с нарастваща страст. Каролайн простена сладостно. Когато желанието заплаши да я надвие, стисна безпомощно бедра.

Той я повдигна леко и я побутна да разтвори бедра и да го възседне. Каролайн се намести точно върху издутината на панталона му и отново простена. Лекият натиск беше достатъчен да разпространи в тялото й изпълнена с очакване горещина. Потрепери, когато ръката на Ейдриън изчезна под полите й, плъзна се нагоре по меката кожа на бедрата и се потопи в отвора на бельото й. Когато видя влюбената двойка във Воксхол, тя се запита какво търсеше ръката на мъжа под полите на жената и защо тя се извиваше и стенеше така безсрамно. Сега знаеше.

Ейдриън разбра, че не е нужно да я подготвя — тя беше повече от готова за него. Въпреки това не престана, докато не се принуди да улови вика й с устни.

Целувката й беше единственият предвкус на небето, който щеше да усети някога. Отвори панталона си и проникна в нея, без да сваля бельото й.

Този път не й позволи тя да определя темпото. Обхвана дупето й с две ръце и я повдигна. Тя уви крака около кръста му, вкопчи се здраво в него. Той я облегна на стената и ускори тласъците, без да откъсва устни от устата й.

Точно когато Каролайн повярва, че няма да издържи нито секунда по-дълго на това безумно удоволствие, без да изкрещи с такава сила, че да събуди и мъртвите, Ейдриън се заби в нея с последен могъщ тласък и двамата заедно стигнаха до върха.

Тя се отпусна в ръцете му, но той не излезе от нея. Желанието й беше двамата да останат вечно в тази поза, със слети тела, треперещи от преживяната наслада. Ейдриън бавно се свлече надолу по стената, без да я изпуска от ръцете си.

Вече не можеше да се преструва на равнодушен. Когато заговори, гласът му беше подрезгавял от разкаяние:

— Сега ще се прибереш на сигурно място в Лондон, а аз ще взема Джулиън и ще тръгнем отново да преследваме Дювалие. Обещавам, че ще ти пиша. Ще ти пращам пари, за да живеете спокойно. Не искам вече да зависиш от благодеянията на други хора. Възложих на Алистър да се погрижи за делата ми в Лондон, така че Вивиан също ще живее спокойно и няма да се притеснява дали ще може да сложи ядене на масата.

Каролайн усети как малкото останала топлинка в душата й замръзна. Внимателно се отдели от него и се изправи. С цялото достойнство, на което беше способна в този миг, подреди полите си и закопча корсажа на роклята. Когато се огледа нерешително, Ейдриън й подаде една кърпа от близката етажерка, за да се почисти.

Тя се обърна отново към него и лицето й беше напълно овладяно. Това му напомни как преди две вечери беше влязла в рицарската зала, облечена като Вивиан.

— Ако си мислиш, че ще те чакам, много се лъжеш — заяви твърдо тя. — Боя се, няма да мога да се преструвам, че тези две седмици не ги е имало. Ти беше така добър да ми покажеш какво удоволствие може да изпита жената в мъжките обятия и аз няма да се задоволя да прекарам остатъка от живота си в студено, празно легло. Не е нужно да ми изпращаш пари. Ще се опитам да си намеря съпруг — или някой мил, великодушен джентълмен, който да ме направи своя метреса.

Ейдриън закопча панталона си. В очите му светнаха опасни искри, каквито не беше виждала досега.

— Е, кой от двама ни ще иде в ада заради лъжите си?

Каролайн отново приглади измачканите поли на розовата рокля и продължи, сякаш той не бе казал нищо:

— Много ми се иска да хвърля тази рокля на боклука, но няма да го направя. Ще помоля слугите да я изперат и ще ти я върна. Надявам се да те утешава, когато останеш само с призраците си и няма кой да те топли нощем.

С тези думи тя се обърна и го напусна. Тъй като Джулиън спеше, не посмя да си достави удоволствието да затръшне вратата зад гърба си.

Каролайн слезе като хала по стръмната каменна стълба и мина по мостчето между двете кули, обляна в горещи, гневни сълзи. Звездите вече избледняваха, дъждът бе престанал преди доста време и утрото обещаваше да бъде добро. Ала без Ейдриън в душата й винаги щеше да цари черен мрак.

Когато стигна до средата на мостчето, Каролайн забави крачка. Не й се щеше да се прибере в самотната си спалня. Там нямаше какво да прави, освен да се измие набързо, за да се освободи от миризмата на Ейдриън, и да започне да си събира багажа.

— Невъзможен мъж, упорит като магаре! — изсъска тя, обърна се настрана и сложи ръце на парапета. Заби нокти в грапавия пясъчник и се зарадва на болката, която я прониза. Вятърът развя косата й и почти пресуши сълзите й. — Трябваше да му забия колчето в сърцето, когато имах този шанс.

— Е, чак пък толкова… В последно време Ейдриън явно показва предпочитания към кръвожадни жени.

Каролайн се обърна стреснато и откри пред себе си едра фигура, увита в наметка, със скрито под качулката лице, която и препречваше пътя към спалнята. Беше готова да се закълне, че преди няколко секунди мъжът не е бил там.

— Как стигнахте дотук? — попита тя, опитвайки се да успокои лудото биене на сърцето си.

Мъжът свали качулката и тя видя гладка тъмна коса. Пълните устни бяха изкривени в усмивка, едновременно чувствена и жестока.

— Може би съм долетял.

Каролайн се постара да прикрие нарастващия си ужас.

— Надявам се, не очаквате да повярвам в тази глупост, мосю Дювалие. Благодарение на Джулиън знам, че вампирите не могат да се превръщат в прилепи.

(обратно)

24

Утрото настъпи — но не и за Ейдриън.

Каролайн си беше отишла и бе отнесла със себе си цялата светлина на света. Той седеше отново до леглото на спящия Джулиън и се отдаваше на болката си. Без блещукането на косата й под светлината на свещите, без нежния блясък в очите й, без топлината на усмивката й той беше осъден да живее в сянката и да се превърне в едно от съществата, които преследваше.

Ейдриън затвори очи и отново видя пред себе си Каролайн. Как размаха кърпичката му в градския му дом в Лондон, как във Воксхол се надигна на пръсти и смело се притисна до него, как лежеше в леглото му и кожата й блестеше под лунната светлина като кехлибар, как протягаше ръце, за да го посрещне с готовност. Ейдриън разтърка пулсиращото си чело и проумя, че тя щеше да го преследва със сила, която дори не беше подозирал. Някога с Елоиза беше съвсем различно.

Джулиън се раздвижи и му даде възможност да отвори очи и да избяга от мисълта за Каролайн поне за няколко минути.

Джулиън отвори очи, облиза устни и пошепна:

— Жаден съм.

Ейдриън повдигна с едната си ръка главата му, с другата поднесе чашата към устните му. Джулиън пи жадно. Както винаги, първият импулс на големия брат беше да се извърне отвратено, но още преди много време се беше научил, че не може да си го позволи. Нямаше право да се възмущава от предпочитанията на Джулиън към определени храни. За него кръвта не беше само храна, тя означаваше живот.

Когато Джулиън утоли жаждата си, Ейдриън изтри устните му и го положи обратно на възглавницата.

— Планът ни — пошепна Джулиън и го погледай сънено. — Проработи.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ейдриън и веднага застана нащрек.

— Планът ни — повтори Джулиън. — Елоиза… Дювалие знае.

— Какво знае?

— За Каролайн… Нарече я… — Джулиън затвори очи и гласът му заглъхна в уморена въздишка. — Нарече я новата ти курва.

Ейдриън се изправи бавно. Изобщо не забеляза, че е наклонил чашата, докато не видя червената локва в краката си.

— Ейдриън — проговори отново Джулиън, без да отваря очи.

— Какво? — попита остро Ейдриън, обзет от паника.

Джулиън отвори очи, погледна го втренчено и пошепна:

— Не можеш да живееш само с призраците си. Трябва ти нещо повече… да топли леглото ти нощем.

— О, значи е излишно да се представям? — Дювалие говореше с лек акцент, което му придаваше особено излъчване. Той направи крачка към Каролайн и тя изведнъж разбра колко тясно беше мостчето. Невъзможно беше да мине покрай него. — Много добре. Винаги съм намирал тези неща уморителни. Обикновено научавам всичко за жената или мъжа от виковете и писъците им, когато ме молят за милост. Така е много по-приятно.

— Прав сте — отбеляза кратко Каролайн, решена да крие страха си. Знаеше, че той цели да я уплаши. Спомни си за тежката наметка, пълна с оръжия, и въздъхна примирено. Защо беше отишла при Ейдриън само по рокля от тюл и коприна? В нея се чувстваше по-безпомощна, отколкото ако беше гола. — Откъде знаете, че съм жената на Ейдриън?

Ноздрите му потръпнаха с отвращение.

— Защото усещам миризмата му върху вас, както я усещах върху Елоиза. — Забеляза сянката, паднала в очите й, и продължи с усмивка: — О, той може би я обичаше, но двамата не бяха любовна двойка, скъпа. За съжаление това не го спираше да я докосва, да я целува…

— Сигурно не ви е било лесно.

Мъжът вдигна рамене.

— Мисля си, че за нея е било по-трудно. Накрая се погрижих да умре като девица. Това беше най-страшното ми отмъщение. Че тя умря, без да познава мъжката ласка. Без да е преживяла удоволствието, което той може да й достави. Само болката.

Каролайн бавно заотстъпва назад. Крачка по крачка, обратно към стаята на Ейдриън, към сигурните му ръце.

Дювалие я следваше неотстъпно. Полите на наметката се увиваха около ботушите и това движение беше странно заплашително.

— Изобщо не можете да си представите как се чувствах с вкуса на кръвта й в устата си. Стоях и гледах как копнежите, надеждите и мечтите й постепенно угасват. Наблюдавах как сърцето й бие все по-бавно. Въздъхна, пошепна нещо и накрая умря. Исках да я взема, знаете ли, но той се появи и развали всичко.

Каролайн потрепери.

— Как можете дори да си помислите подобни неща? А аз си мислех, че сте я обичали.

Равнодушното му изражение се пропука.

— Тя не беше достойна за любовта ми. Това ли е причината, поради която носите тази глупава рокля? Защото Ейдриън си е въобразил, че като ви видя, сърцето ми ще трепне и ще се провикна: „Моя любима Елоиза, винаги съм знаел, че ще се върнеш при мен!“ — Той извъртя очи. — Не мога да повярвам! Наистина ли си е въобразявал, че след толкова години все още копнея за проклетата малка мръсница? Ейдриън винаги е бил безнадежден романтик.

— Точно така — изрече спокойно Ейдриън откъм стълбата зад Дювалие и излезе напред с арбалет в ръка. — И още съм такъв. Това е причината, поради която веднъж ти казах да оставиш на мира жената, която обичам.

Каролайн неволно извика и в сърцето й заби нова надежда. Ейдриън явно беше минал през къщата, за да отиде в спалнята й.

Дювалие се обърна бавно и на устните му заигра леденостудена усмивка.

— Bonjour, mon ami. Или може би трябва да кажа mon frere?

— Ти не си ми приятел, копеле. И със сигурност не си ми брат — отвърна Ейдриън. Вятърът развяваше гъстите му къдрици. — Пропиля правото си да ме наричаш така, когато по своя воля се включи в братството на чудовища и убийци.

— А пък ти взе жената, която трябваше да принадлежи на мен.

— Това е всичко, което означаваше за теб Елоиза, нали? — попита Ейдриън и за пръв път рискува да хвърли поглед към Каролайн. — Собственост. Красиво украшение, нещо като блестящ нов бастун за разходка.

Следвайки неизреченото предупреждение на Ейдриън Каролайн се обърна бързо, за да побегне.

Ала Дювалие протегна ръка и я уви около талията й като тънка верига. Дръпна я към себе си и брутално обхвана лицето й с другата си ръка. Дългите му нокти се впиха в нежната кожа на шията й. Пръстите му бяха учудващо силни. Само с едно движение можеше да й прекърши врата.

— Елоиза беше глупаво, празноглаво агънце — заяви той с неприятна усмивка. — Тази ми харесва повече. Обзалагам се, че ще се бие като тигрица, ако се опитам да забия зъби в плътта й.

— Предупредих те, Виктор — изрече тихо Ейдриън и направи крачка напред, после още една. — Само веднъж ще ти кажа да я оставиш на мира.

— И какво ще направиш после? Ще забиеш стрела в сърцето ми със смешния си арбалет? Ако ме унищожиш, скъпият ти брат никога няма да си възвърне безсмъртната душа. Ние всички знаем, че няма да рискуваш душата на Джулиън само за да спасиш най-новата си курва. Защо не го помолиш за живота си, сладката ми? — изсъска той в ухото на Каролайн. — Много ми харесва, когато жените се молят…

Сграби част от косата й и я нави на ръката си така брутално, че Каролайн едва не изпищя. Коленете й поддадоха и тя падна на грапавите каменни плочи. В очите й запариха сълзи от болка и унижение.

— Сигурно не за първи път коленичиш пред него — изсмя се Дювалие. — Но ти обещавам, че този ще е последният.

Каролайн се обърна към Ейдриън през пелена от сълзи. Знаеше, че животът й е единственото, за което не може да го помоли. Не и след като той се бе отказал от толкова много неща, след като беше принесъл толкова жертви, опитвайки се да спаси душата на брат си. Завладяна от желанието да му каже с поглед колко много го обича, тя се усмихна през сълзи.

— Това е мое решение, Ейдриън. Ти нямаш вина. Все едно какво казва или прави той, не забравяй — той е чудовище, не ти.

Ейдриън я погледна с безкрайна нежност. В това време мъчителят й дръпна главата й назад и разголи крехката шия. Когато се наведе и блестящите бели зъби, дълги и остри, се приближиха до нежната кожа, където пулсираше вена, Ейдриън затвори едното си око, за да се прицели по-добре, и стреля.

Смъртоносната стрела полетя право към сърцето на Дювалие. Той изрева гневно и Ейдриън можа да види смайването му, преди стрелата да го улучи право в сърцето и тялото му да се разтвори в облак прах.

Наметката му падна върху главата на Каролайн и тя не можеше да вижда нищо. Когато успя да я смъкне, Дювалие беше изчезнал и вятърът носеше праха от костите му във всички посоки. Стрелата улучи стената в другия край на мостчето и падна със звън на камъните.

Ейдриън захвърли арбалета, изтича при Каролайн и я вдигна в обятията си. Тя го погледна невярващо, но шокът скоро отстъпи място на див гняв. Хвана с две ръце ризата му и го дръпна към себе си.

— Защо стреля, по дяволите? След като унищожи Дювалие, как ще върнеш душата на Джулиън? След всичко, което направи, след всичко, което пожертва, за да го опазиш! Как можа да предпочетеш моя живот пред неговия?

Ейдриън нежно взе лицето й между ръцете си и внимателно изтри с палци сълзите от очите й. Погледна дълбоко в сивите й очи и каза:

— Веднъж един много мъдър човек ми каза: Какво е душата на мъжа в сравнение с уникалните богатства, скрити в сърцето на жената?

Когато сля устни с нейните, сърцето на Каролайн преля от любов и радост. Тя го целуна тъкмо когато първите лъчи на слънцето се показаха над хоризонта на изток и ги потопиха в светлината на идващия ден.

(обратно)

ЕПИЛОГ

— О, небеса! Чувал ли е някой някога за среднощна сватба? Какво ще си помислят хората, като чуят, че съм присъствала на такава дяволска церемония?

Леля Мариета беше застанала насред рицарската зала в замъка, вееше си трескаво с ветрилото и пронизителният й глас привличаше любопитните погледи на гостите. Същите гости, които преди две седмици бяха набързо отпратени от тази зала, когато балът с маски на виконта намери своя неочакван край и предложи на клюкарите материал за дълги разговори. Жълтите вестници все още се занимаваха с подробностите от онази забележителна вечер.

Ветрилото не беше в състояние да изсуши капките пот, които се стичаха по шията на леля Мариета и изчезваха между пищните й гърди. На път към месестата плът те отнасяха част от дебелия пласт оризова пудра и лелята приличаше на топяща се марципанова тортичка.

— Не само, че венчавката е среднощна, ами и няма да се състои в църква! Не знам дали доброто ми име някога ще се възстанови от този скандал. Цял свят знае, че почтената сватба се прави в слънчева неделна сутрин и след нея канят гостите на богата закуска…

Порция се сви на стола си и се опита да не се засмее. Знаеше, че леля й се интересува повече от богатата закуска, отколкото от сватбата.

— Вече ти обясних, че е петък вечер, лельо Мариета. Което означава, че в минутата, когато удари полунощ, вече ще е събота сутрин.

Лелята затвори ветрилото си и цапна Порция по ръката.

— Не ставай безсрамна. И ти ще свършиш като сестра си.

— О, да, бедната Каролайн — въздъхна Порция. — Принудена да прекара остатъка от живота си с един красив и супербогат виконт, който я обожава. Не знам как ще издържи, горкичката.

— Говорех за другата ти сестра. — Леля Мариета извади от ръкава си смачкана кърпичка и си избърса очите. — Милата, сладката Вивиан. Такива надежди хранех за момичето… Дори насън не бих си помислила, че един ден ще избяга в Гретна Грийн с някакъв си констабъл. — Тя изрече думата „констабъл“, сякаш беше най-ужасната ругатня, която можеше да си представи.

— Той е полицай, леличко, не сериен убиец. Освен това двамата нямаше да избягат, ако Каролайн не им бе дала благословията си. Каза ми, че й омръзнало да вижда захласнатите им погледи през масата. — Порция се обърна към Вивиан и прясно изпечения й съпруг, застанали до красиво аранжирана маса с цветя. И сега се гледаха влюбено.

— Ах, ето го и братовчедът на баща ти! — Леля Мариета моментално скри кърпичката в ръкава си. — О, Сесил, Сесил! — извика тя и махна на новодошлия да отиде при тях. После се наведе и съзаклятнически обясни на Порция: — Много пъти съм се чудила защо един толкова приятен мъж не се е оженил досега.

Порция се извърна, неспособна да скрие знаещата си усмивка.

— Надявам се лорд Тревелиън също да му зададе този въпрос.

— О, вие трябва да сте братовчедът Сесил! — извика Ейдриън и се изстъпи заплашително пред слабичкия мъж. — Каролайн ми е разказвала много за вас.

— Така ли? — Не знаейки дали да се чувства поласкан или да се уплаши, братовчедът Сесил наклони дебело намазаната си с помада глава. С черните си, малки като копчета очи той огледа залата, сякаш търсеше път за бягство. — Аз винаги съм харесвал много момичето, наистина. Разбира се, никога не съм престъпвал правилата на приличието — добави нервно.

Ейдриън го дари с окуражителна усмивка.

— Каролайн често споменава любезността и великодушието, с което сте се отнасяли към нея и сестрите й през изминалите години.

— Така ли? — повтори глупаво Сесил. Увереността му нарасна и той се изпъчи като горд фазан. — Надявам се в скоро време да имаме случай да си поговорим, милорд. Дойде ми на ум, че може би имате желание да се отървете от най-малката сестра. Ако зестрата е достатъчно голяма, може би ще изявя готовност да ви помогна. Младата Порция има своенравен характер, понякога е дори безсрамна, затова смятам, че е необходима здрава ръка, за да я вразуми.

Ейдриън се усмихна още по-широко. Сложи ръка на рамото на Сесил и го поведе към вратата.

— Идеята ви е отлична — заяви ведро. — Защо не излезем за малко в градината, за да я обсъдим веднага?

Ейдриън се върна скоро, но беше сам. Набързо изтупа прахта от жакета си и изпъна брокатената жилетка. Огледа съжалително раничките по кокалчетата на пръстите си и си пожела бъдещата му съпруга да не ги забележи.

— Наистина ли имаш намерение да се ожениш с толкова зле вързана вратовръзка? — попита Джулиън, който се появи сякаш от нищото, и веднага се зае да направи най-сложния възел, който познаваше.

Ейдриън го изгледа укорително.

— Проклятие! Иска ми се да престанеш да се промъкваш така зад гърба на хората. Щях да получа сърдечен удар.

Джулиън кимна ухилено.

— Упражнявах се. Дювалие беше прав поне в едно. Може би наистина е време да използвам особените си дарби — поне полезните от тях.

Ейдриън сложи ръка на рамото му и го притисна до гърдите си с искрена привързаност.

— Съгласен съм, стига да не те заловя как се превръщаш в прилеп и обикаляш около полилеите.

— Каролайн ми каза, че си отиваш.

Двамата братя се обърнаха заедно и се озоваха лице в лице с Порция, която също се беше приближила безшумно. Тъмните й къдрици бяха вдигнати на темето, а високата яка на бялата муселинена рокля беше почти в тон с новата мода и не даваше повод за коментари.

Ейдриън хвърли остър поглед към брат си, извади джобния си часовник от жилетката и щракна капачето.

— Почти полунощ. Трябва да вървя. Не бива да оставям невестата си да чака.

Той щипна с обич бузката на Порция и се запъти към огромната камина, чийто перваз трябваше да послужи за олтар, Джулиън и Порция останаха сами. Тя се огледа, за да е сигурна, че никой не ги подслушва, и заговори решително:

— Каролайн ми каза, че искаш да отидеш в Париж и да намериш вампира, който е създал Дювалие.

Джулиън кимна.

— Точно така. Дювалие вече го няма, Ейдриън се жени и аз реших, че е крайно време да взема живота си в свои ръце. Може би няма да остарея, но това не означава, че няма да стана възрастен. А, ето го и викарият — прекъсна се той, видимо облекчен, че може да смени темата. — Време е да се върнем в залата. Дълбоко съм благодарен на Каролайн и Ейдриън, че не се венчават в църква — осветена земя и тям подобни, — но всички тези свещи и одеждите на свещеника будят у мен желанието да скоча през най-близкия прозорец.

Той се обърна да си върви, но в следващия миг изруга беззвучно и се обърна. Привлече Порция в прегръдката си и нежно я целуна по челото. Устните му потръпнаха от допира с коприненогладката кожа.

— Не ме забравяй, малката — пошепна дрезгаво.

— Как бих могла. — Когато той се отдели от нея, Порция неволно попипа яката си. В очите й вече не светеше детска невинност, а женска мъдрост. — Винаги ще нося белези, които ще ми напомнят за теб.

— Порция! — извика леля Мариета. — Трябва да заемеш мястото си. Остават само три минути до полунощ.

— Идвам, идвам — извика момичето с поглед през рамо. Когато се обърна отново, Джулиън беше изчезнал. Смръщила чело, тя претърси с поглед минаващите наблизо гости, но не откри никъде стройната, елегантна фигура.

Въздъхна с копнеж и се върна на мястото си, без да забележи сянката, която се плъзна покрай огромния полилей в средата на залата.

— Коя мис Кабът ще бъдете днес? — осведоми се сухо Уилбъри, когато Каролайн застана на прага, готова да отиде при съпруга си пред импровизирания олтар, за да изрекат брачните клетви и да станат мъж и жена.

Тя се засмя и игриво потупа по ръката стария иконом с букета от бели рози, които ухаеха зашеметяващо.

— Не се шегувайте така безсрамно, Уилбъри. След тази нощ ще трябва да ме наричате лейди Тревелиън.

Мъжът въздъхна и костите му изпукаха.

— Предполагам, че сте права. Само след една минута ще станете господарка на замъка. — И се покашля многозначително.

— Една минута — пошепна задъхано Каролайн, колкото уплашена, толкова и учудена.

Ала уплахата се разтвори във въздуха, когато надникна в залата и видя, че Ейдриън я чакаше пред камината. Косата му светеше под светлината на безбройните свещи, в очите му грееха любов и нежност. Беше невъзможно да устои на поканата в погледа му.

Каролайн извади едно цвете от букета си и го затъкна зад ухото — безмълвна дан на благодарност към жената, която ги беше събрала. Вдигна букета си и закрачи сама към бъдещия си съпруг. В този момент всички часовници в замъка забиха едновременно и възвестиха идването на новия ден.

(обратно)

Информация за текста

© 2005 Тереза Медейрос

© 2008 Ваня Пенева, превод от английски

Teresa Medeiros

After Midnight, 2005

Сканиране: ???

Разпознаване и начална редакция: Xesiona, 2009

Редакция: maskara, 2009

Издание:

Тереза Медейрос. След полунощ

ИК „Ирис“, 2008

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN-13: 978-954-455-051-5

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-11-18 12:01:10

Оглавление

ПРОЛОГ

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21

22

23

24

ЕПИЛОГ.

Реклама на сайте