«Вярност»

Мария Аштън стоеше до входа на жилището на енорийския пастор в очакване да отворят вратата. Колкото по-скоро — толкова по-добре; искаше да свърши по-бързо с цялата тази омразна работа. Какво си бе въобразявала, като бе отговорила на обявата? Отчаянието и измамата можеха да превърнат в глупаци и най-непреклонните души. О, тя обаче щеше да плати скъпо и прескъпо за тази измама! Твърдата като четина материя на полата, която жулеше кожата й, щеше да й се стори милувка, сравнена с онова, което щеше да последва в резултат на „нарушаването на приличието и доверието“, както би се изразил баща й, викарий Аштън.

Младата жена бръкна в джоба на полата си и извади измачканата статия, която бе изрязала от вестник „Лондон Таймс“ преди цели шест седмици. „Предлагам работа и жилище. Компаньон и възпитател. Област Йоркшир. Заплащане — според опита. За предпочитане здрав, силен мъж. Отговорете на адрес…“

Стиснала несъзнателно хартията, Мария се приближи до прозореца и едва сега забеляза колко неприятно бе времето навън. Оттук виждаше стръмния покрив на дома си. Той се издигаше през мъглата в далечния край на селото. Плочите, които го покриваха, бяха в рязък контраст със скромните къщички със сламени покриви, наобиколили добре обзаведеното жилище на викарий Аштън. Този факт се дължеше на десятъка, който вземаха последователите на църквата.

Единствената забележителност в селото бе домът й. Между камъните на тротоара бе набола трева и дори гаргите по голите дървета изглеждаха заспали. Всичко беше спокойно и тихо като местното гробище и в това нямаше нищо чудно; баща й използваше всеки повод, за да бичува лекомислието и веселието. Като капак на цялото това мрачно настроение, над земята се бе спуснала бяла мъгла, нещо наистина рядко за това селце, кацнало високо на хълма. А с мъглата бе дошъл и голям студ, който проникваше до мозъка на костите.

Странно, но тя не го чувстваше. Изобщо не усещаше нищо друго, освен вцепененост.

— Забранявам това! — изграчи внезапно викарият.

Мария се сви страхливо и погледна към вратата, загубила ума и дума. Къде да отиде? Така неминуемо щеше да стане обект на гнева му. Най-добре да се стегне и да изтърпи спречкването… както бе правила винаги. От малка бе разбрала, че е по-добре да изтърпи за кратко злобното бащино наказание, отколкото да живее непрекъснато, стисната за гърлото от ледените лапи на страха от едно евентуално разкритие.