«Индия»

Говореше се, че Девлин Джордън Карлайл може да накара всеки благородник, без да се усети, да се раздели и с последната си гвинея, а една монахиня — с последната си броеница.

Мъжете шепнеха помежду си, че когато станал на тринайсет години, жените започнали да го проследяват с поглед… а след това и да го следват не само с погледа си. Лондонското общество го бе обявило за завършен чаровник и изключителен мошеник; измамник, наследил стара семейна традиция, чието начало бе сложено през 1355 година. Тогава първият граф бе дал бойния си кон на своя господар, за да му даде възможност да избяга в безопасност. В последвалото клане Десимъс Карлайл се простил с живота си… и бил възнаграден с благородническа титла от изпълнения с благодарност крал.

В продължение на пет столетия мъжете от рода Торнуд никога не са имали две гвинеи накуп, но винаги са успявали да се харесват — на жени, на мъже или на родината. И най-вече — на самите себе си.

За едно нещо обаче цял Лондон бе напълно единодушен: дванайсетият граф Торнуд беше най-буйният и най-безразсъдният от дългата поредица очарователни, пламенни мъже. Със сребристи очи, поразително лице и смайващ живот, Девлин Карлайл беше разпътна личност, която не беше причинила на никого нищо наистина лошо… но и нищо истински добро.

Уви, повечето от скандалните клюки, които се носеха за него сред висшето общество, бяха верни.

Затова, когато в „Газет“ отпечатаха вестта за смъртта на Торн в една царевична нива на юг от Катр Бра по време на кървавата битка при Ватерло, всички мъже в радиус петдесет мили от Лондон си отдъхнаха с облекчение, докато всички жени в столицата изтриха крадешком по една сълза.

В това число и младата особа на име Индия Деламиър, която бе открила истинската личност под защитната обвивка на хладния чар на Карлайл.

— Излез, негоднико!

Слънчевата светлина обгръщаше в златисто сияние стройната фигура насред полегатите зелени поляни. На пандели върху тициановски тип коси висеше смачкана сламена шапка, а току до десния й крак стоеше среброкос вълк.