«Сянката на бурята»

Май, 1856 г., Ню Йорк Сити

Дъбовият клон простена под тежестта на момичето — това скръбно предупреждение, донесено от шепота на вечерния ветрец, се сля с лекото шумолене на листата. Но за Сабрина О’Нийл вече бе твърде късно. Клонът се скърши с трясък, тя хвръкна като птичка и се понесе към чакъла точно в средата на градинския лабиринт.

Умираше — при мисълта за това всяка фибра от тялото й потрепери, сърцето й заблъска в гърдите, въздухът й секна. Разпери ръце и ги запляска около себе си, сякаш бяха непохватните крилца на новородено пиле — с всички сили се бореше да се хване за нещо. Всеки от клоните беше като яростен демон, който я шибаше, впиваше ноктите си в краката, раменете, ръцете й и накрая й се изплъзваше. Листата, които бе отскубнала, се посипваха във въздуха с остро свистене.

Някъде отдолу Сабрина чу женски писък. Тя долови дълбокия, тътнещ глас на Ийън, но думите му се изгубиха в собствения й панически вик.

Вече нямаше как да се спаси, въздухът внезапно я обля като нежна струя. Тя размахваше ръце в безпомощни опити да се добере до последния клон, който сякаш се отдръпна. Въпреки ужаса безредни мисли проблясваха в съзнанието й и я изгаряха като огън… Ийън… сега той щеше да разбере какво е направила… ще умре унизена… като натрошена купчина кости и локва кръв в краката му.

Край нея просвистя нещо твърдо. Преди да достигне земята, тя се удари в някаква грамада и плачът й се примеси с нечий скръбен стон. За известно време остана да лежи така със затворени очи: пулсът бучеше в ушите й. Жива! Все още беше жива!

Мирис на дафинов лист, подправки и нещо много особено подразни обонянието й. Когато дойде на себе си, Сабрина усети твърдата опора на мъжко тяло и почувства силна прегръдка. О, небеса! Беше паднала върху Ийън.

Докато се обръщаше в ръцете му, тя го ритна силно с коляно и той изстена.

— Как се чувствате?

Ийън издиша през стиснати зъби и я погледна — сенките и лунната светлина играеха в зелените му очи.

— Чудесно.

Дрезгавият шепот звучеше неубедително. Какво ли си мислеше за нея? Май не искаше да знае, молеше се Господ да й е на помощ.

— Извинете. Аз изобщо не…

— Но ти май ни шпионираше, а? — настоя Фелисити Бартън.

Сабрина се изправи на крака, чакълът бодеше петите й. Макар и само на тринадесет, тя беше с десетина сантиметра по-висока от гневната блондинка — лека жена, която бе успяла да съблазни Ийън и да го отведе от сватбеното тържество.