«Грешница»

Глава първа

Лондон, Март, 1787 г.

Синджън привършваше със своя тоалет. Бързо и ловко завърза вратовръзката си от фина батиста. В затоплената спалня се разнасяше ухание на току-що приключил любовен сеанс, примесено с аромата на разцъфнал люляк, напомнящ за парфюма на херцогиня Бюкън.

Гола, излегнала се сред изпомачканите чаршафи, херцогинята обмисляше как да попречи на любовника си да напусне спалнята й. Бе й необходим само миг, за да вземе решение. Тя беше разгневена от факта, че си губи времето с най-дръзкия и самоуверен бонвиван и женкар в цял Лондон. Сърцето й се разкъсваше от противоречия. Досега не бе виждала по-красив мъж — висок, сух, същевременно мускулест и жилав, с мургав, загорял тен, сини очи, дръзко подканващи към греховни съблазни. Само от един негов поглед кръвта закипяваше във вените й. В случай че за някоя лейди класическата му красота се окажеше недостатъчно средство за въздействие, то той можеше да предложи превъзходни умения на любовник. В леглото бе неотразим. Никой не й бе доставял такава наслада, такъв бурен оргазъм, какъвто проклетият Синджън!

Гола, херцогинята се обърна в леглото и въздъхна, като се подпря на възглавниците.

— А кога ще се върнеш отново при мен? — попита тя с дълбокия си чувствен глас, като се стараеше да изглежда по-предизвикателна.

Той се сепна. Беше се отказал да търси пелерината си, небрежно запратил я снощи към закачалката в коридора или в някой ъгъл на просторната спалня, когато в онези минути на лудост, задъхани се бяха втурнали към леглото. Изгледа с преценяващ поглед съблазнително излегналата се херцогиня, разкошните й ръце и рамене, пищните й, великолепно заоблени гърди, примамливите й извивки на бедрата. Припомни си как през изтеклата страстна нощ, Касандра не бе го оставила нито за миг. Но вместо да легне отново при нея, той й отвърна кратко:

— След пет дни.

Синджън Сейнт Джон, херцог Сет, маркиз Фаулър, граф Бартън, виконт Карвърнън, обикновено прекарваше целия сезон на конните надбягвания в Нюмаркет. Публична тайна бе страстта му към конете, доста по-силна и по-трайна от иначе силния му интерес към жените. Сега му се беше наложило да се върне за пет дни в Лондон, за да организира превозването на младата ирландска кобила, пристигнала от имението на братовчедите му в Уотърфорд.

Сепнат от неочаквания призив на Касандра, Синджън се усмихна и красивото му лице веднага се озари с младежки чар.

— Много бих искал… но не мога да остана повече.

— Още колко време можеш да ми отделиш?

— Около час.

Касандра бе втората съпруга на херцог Бюкън. Застаряващият благородник бе влюбен в нея до уши. Първата му жена беше починала точно навреме — преди херцогът да застарее дотолкова, че да не е в състояние да оцени напълно сладострастния чар на Касандра.

— Още колко време можеш да ми отделиш? — тихо повтори тя. Отмаляла херцогинята изви гъвкавото си младо тяло в такива еротични пози, че Синджън започна да се разколебава.

— Повече от един час — отвърна той и устните му се изкривиха в дръзка усмивка.

Херцог Бюкън наближаваше седемдесетте. Синджън не можеше да разбере как старият лорд съумява да устои на възбуждащия, неотразим чар на младата си и темпераментна съпруга. Неминуемо щеше да дойде денят, в който нямаше да може да утолява любовните й желания. А можеше и да издъхне, изтощен от жарките й ласки. Тогава Касандра щеше да се окаже една от най-богатите млади вдовици във висшето общество на Лондон.

— И да не забравиш… — промърмори тя и плъзна пръсти по нежната цепнатина между гладките си бедра.

Дъхът му секна от възбуда. За нещастие в този миг погледът му неволно попадна върху порцелановия часовник до камината. Припомни си колко е важно да не закъснее за хиподрума в Нюмаркет и се огледа за пелерината си.

Утре щеше да се проведе първият манш от конните надбягвания. Решителен ден за новата му ирландска кобила. Дали тя ще може да остави след себе си превъзходния сив жребец на Стенхоуп? Дори предизвикателните движения на Касандра в леглото не можеха да го накарат да забрави за важното състезание.

Той смотолеви първото извинение, което му хрумна и се загърна в пелерината си.

— Очаквам утре новата ми червеникава кобила да изпревари коня на Стенхоуп и да спечели първото място.

— Е, тогава ми остава само да ти пожелая късмет… — прошепна младата херцогиня, като пръстът й следваше ритмичните, сладострастни извивки в гласа й. — Не ме забравяй, мили…

„Вероятно няма да мога“ — помисли си той и потръпна от еротичните видения, пронизали мозъка му. Ако Синджън Сейнт Джон не бе фанатичен запалянко по конните надбягвания и ако не притежаваше стоманена воля, през близките часове Касандра нямаше да се лиши от необикновените му любовни умения и нямаше да се нуждае от други средства за утоляване на страстта си.

(обратно)

Глава втора

— Кажи на Арчър да не прекалява с камшика — рече Синджън на своя жокей и отвърза поводите на коня от вълненото покривало, с което го пазеха от студените мартенски ветрове. — Той ще се опита да те ритне, а може и да се нахвърли върху Ромул. — Потупа мускулестия врат на великолепния състезателен кон. Тихо му прошепна нещо, което разбраха само той и животното, обърнало едрата си глава и грива към него. — Стой по-настрана — прошепна Синджън, — за да не ти направи нещо лошо. — Арената е малка и няма да разполагате с достатъчно площ за маньовъра — продължи Синджън към жокея си, които скъсяваше дължината на стремето. — Ромул тази сутрин изглежда великолепно. От теб се иска само да не го преуморяваш и да не го оставяш сам.

— Нима денем и нощем не се грижа достатъчно за този неукротим звяр? Той никак не обича студа. Надявам се скоро да се затопли. — С тези думи Фордхем се качи на седлото и погледна надолу към господаря си.

— Той е в конюшнята на Рендъл, заедно с другия ми жребец. След приключване на конните надбягвания в Роули Мил двамата ще забогатеем. — Синджън пъхна ръката си под юздата, за да провери не е ли прекалено стегната. Ромул не обичаше да препуска със стегната юзда. Бе от онези рядко срещани коне, които изпитват наслада от бясното препускане и почти не се нуждаят от жокей. — А сега го отведи у дома — тихо рече Синджън и потупа ласкаво Ромул за последен път. После се отдръпна, за да може Фордхем да изведе коня от конюшнята към пистата. Спря се за миг, изгледа още веднъж великолепния състезателен кон и сърцето му се изпълни с гордост.

След десетина минути Синджън зае мястото си на трибуната. Пред него се разкриваше пъстроцветна гледка, каквато днес предлагаше хиподрумът Роули Мил в Нюмаркет. Трибуните бяха изпълнени с изискана публика, открояваха се тоалетите на дамите, изпъстрени във всички цветове на дъгата.

Отвъд хиподрума чак до хоризонта се ширеха заоблените зелени хълмове, а яркото слънце весело заливаше с щедрите си лъчи красивата сцена. При вида на оживеното мнозинство, очакващо с нетърпение откриването на новия сезон, добре познатата възбуда отново заля гърдите му. Обичаше тази гледка. Харесваше цветовете и миризмите на Нюмаркет, изящните очертания на расовите коне, глъчката от зрителските скамейки, предизвикателната възбуда около залозите, покоряващата тръпка в очакване на победата.

Първия си състезателен кон купи още когато беше едва шестнадесетгодишен. От години пръскаше много пари и отделяше доста голяма част от времето и силите си за подпомагане на най-добрата конюшня за чистокръвни жребци и кобили в цяла Англия — не, не само в Англия, но и в целия свят. Същевременно не спираше да се оплаква, че неблагодарните участници в залозите не разбират нищо от истински породисти коне и не могат да компенсират разходите, които той, херцог Сет правеше, за да осигури расови състезателни коне за бляскавото зрелище. След като стана пълнолетен и получи правото да разполага с парите на фамилията си, Синджън побърза да купи няколко от най-добрите коне за надбягвания, появили се по английските хиподруми през последните десетина години. Не се наложи да чака дълго, за да спечели рекордни суми от залаганията. Неговите коне неизменно печелеха надбягванията.

Страстната любов към конните надбягвания бе наследил от майка си. Роднините й в Ирландия от десетилетия отглеждаха състезателни коне. Именно тя научи сина си да язди от съвсем малък. Още от втората му година го качваше при себе си в каретата и го повеждаше към хиподрумите на Нюмаркет. Наследил горещата привързаност на ирландците към конете, Синджън отрасна по скамейките на хиподрумите и клетките в конюшните, сред суматохата и възбудата от десетките състезания.

Високата къща на фамилията му, с червеникава тухлена фасада, се извисяваше на хълма Абингдън, недалеч от финалната линия на пистата за надбягвания. Днес покрай парапета на плоския покрив и по всички балкони се бяха натрупали десетки гости. Щедро се лееше шампанско. Бюфетът в ъгъла на залата на втория етаж предлагаше всичко, което би могъл да си пожелае и най-придирчивия посетител. Възможно ли бе след всичко това някой да се усъмни в гостоприемството на херцог Сет? Но Синджън и приятелят му, Николъс Роуз, стояха настрана от шумните гости. Вниманието им бе обсебено от конете, подредени на стартовите позиции.

Двамата чернокоси мъже много си приличаха и по ръст, и по мускулестите си тела. Черните им коси бяха завързани отзад на вратовете им със сини копринени панделки. Орловите черти на лицата им ги отличаваха значително от класическия идеал за мъжка красота. Двамата приятели се различаваха само по цвета на кожата. Макар че Синджън беше загорял от пребиваването на открито, все пак кожата му беше доста по-светла от тази на Сенека — сините очи на херцога никак не приличаха на черните очи на червенокожия му приятел.

Синджън Сейнт Джон беше надарен със забележителни, рядко красиви очи — прекалено хубави за един мъж, според мнението на мнозина завистници. И те бяха дар от майка му, която на времето, с пристигането си в Лондон, бе предизвикала сензация с невижданото си обаяние. Ослепителната мис Бърк беше предизвикала незапомнена суматоха сред майките, загрижени да задомят не особено красивите си дъщери. Русокосата красавица от Уотърфорд за няколко дни бе успяла да привлече интереса на всички лордове.

— Тази година ще спечелим наградите от всички състезания — възкликна Синджън. Щом се усмихнеше, заприличваше на момче, а сините му очи искряха от радост.

— Винаги си се справял много добре — отвърна приятелят му.

Двамата мъже се различаваха и по темперамент. От Синджън се излъчваше покоряваща жизненост. Очите му искряха като сапфири, отразявайки огнената спортна страст, която го изгаряше отвътре. Само жените виждаха в тях нещо съвсем различно — прелъстяваща чувственост, съблазняващ чар, гореща страст.

Едно нещо обаче никога не откриха у него — спокойствие.

— На колко лири ще се обзаложим? — гласът на Синджън прозвуча сухо и делово, като на истински бизнесмен. Залаганията за резултатите от конните надбягвания изискваха тънко познаване както на конете, така и на жокеите, упорито и дългогодишно проучване на всички фактори, които оказват влияние върху класирането.

— На двеста лири.

— Давай по-смело. Аз ще ти покрия разходите — бързо пресметна на ум шансовете за печалба и веднага взе решение. — Нали чу какво ни каза Олим? Ромул е в отлична форма. — Треньорът на Синджън беше заложил сто лири за предстоящото състезание. Нямаше по-достоверно доказателство за увереността му в способностите на Ромул.

— Много добре познавам всеки от конете в твоята конюшня. Затова ще се огранича с този залог. Ще ми стигне, за да си осигуря добра печалба — Николъс винаги се стараеше да бъде умерен при залаганията. Мечтаеше за деня, когато ще се върне при своите сънародници в Северна Америка, а това изискваше да пести всяко пени и да не се впуска в необмислени рискове.

Синджън небрежно сви рамене.

— Щом така си решил…

Както при всичко останало, и при залаганията Синджън си оставаше невъздържан и често се впускаше в опасни рискове.

— Скоро ще имам толкова много пари, че ще бъда по-богат от всеки лорд — шеговито отвърна Николъс.

— По дяволите, Сенека, имам достатъчно пари и за двама ни и ти много добре знаеш това! — изръмжа Синджън. В гнева си нарече приятеля си с прякора, с който Николъс бе известен на всички в Лондон. Още преди години Синджън беше обещал на Николъс, че ще може да разчита на щедри заеми, без да се притеснява за сроковете за погасяване на дълговете.

Николъс Роуз беше дошъл в Лондон заедно със Синджън, след като бе изгубил семейството си по време на клането в неговото село, устроено от британската армия при неуспешната й колониална кампания срещу бунтовниците в Северна Америка. Оттогава за Синджън индианецът беше по-близък от роден брат. Разбираше притесненията му, мъката по опустошеното отечество, моралните скрупули… макар самият той да им беше чужд.

— Трябва да ти напомня, че Стенхоуп смени Арчър в последната минута — отбеляза Николъс, изпълнен с нетърпение да отклони темата и сложи край на безплодния спор.

— Няма съмнение, че го прави поради доста мъгляви, дори потайни съображения — промърмори Синджън. — Остава ни само да се надяваме, че за разлика от Арчър, Фордхем няма да прибягва толкова често до камшика — продължи Синджън. Наведе се напред и се облегна на перилото на балкона, за да огледа по-добре конете, строени зад стартовата линия. Фордхем и Арчър бяха много добри жокеи, но стиловете им бяха съвсем различни. Арчър вярваше в успеха на силовата езди, докато Фордхем предпочиташе да не напряга конете повече от необходимото. Въпреки съмнителната си тактика Арчър често успяваше да изпревари всички жокеи, включително и Фордхем.

Синджън се наведе, за да не се удари в ниския свод. Щом излезе навън, вятърът разроши буйната му коса. Няколко буйни кичура се изтръгнаха от синята копринена панделка и веднага се заплетоха в ресните на кожения му жакет, богато украсен с мънистени нанизи. Херцогът често обличаше екзотичните дрехи на Сенека. Харесваха му пищните, изкусно изтъкани ширити, нанизи и ресни. Този индиански костюм го привличаше не само със странните мотиви и украшения. Кожените дрехи на червенокожите се оказаха изключително удобни за езда. Особено тази комбинация на жакет с ресни по раменете и ръкавите и панталони от еленова кожа, лъснати до блясък хесенски ботуши, белоснежна риза и шалче около врата. Тя го отличаваше рязко от останалите натруфени представители на аристократичното съсловие. Явно този красив и изискан мъж най-малко се тревожеше от преценките на останалите перове на Англия. Сред надменните лордове Синджън биеше на очи не само с екстравагантния си вкус към чуждоземното облекло, но и с поведението си на дързък бохем. Той не обръщаше внимание нито на многобройните си подражатели, нито на още по-многобройните завистници, одумващи безспир дръзкото му поведение и още по-дръзкото му облекло. Въпреки че обичаше родината си, Синджън, след като бе успял да посети повечето от далечните страни, познати на съвременниците му, се беше убедил, че светът не се ограничава само до равнините на южна и централна Англия.

— По дяволите, Арчър потегли преди сигнала! — Синджън присви очи, ослепен от силното слънце. Той концентрира вниманието си върху Фордхем, който отчаяно се стараеше да се измъкне с Ромул от групата ездачи в средата на пистата.

Съдиите веднага отсъдиха фалстарт и жокеите заковаха смутените коне далеч преди първи завой. Въздухът се изпълни с негодуващи викове откъм трибуните и остро цвилене, примесено с яростни ругатни откъм пистата. След няколко секунди гъстото кълбо от коне и ездачи започна бавно да се разплита. Жокеите, озовали се в средата на групата, продължиха напред, но четиримата им колеги по двата фланга навреме успяха да спрат жребците си.

Червеният флаг отново се спусна и осемте жокей се втурнаха напред. Край трибуните заплющяха, опънати от буйния вятър, разноцветни копринени флагове. Всъщност състезанието беше доста скромно, според сериозната публика от запалянковци на надбягвания с двугодишни жребци. Мнозина от собствениците на най-добрите конюшни в Англия предпочетоха да не изпращат най-добрите си състезателни коне в Нюмаркет. Всички очакваха, че купата ще грабне някой от конете на Стенхоуп или на Синджън.

Дорестият жребец на Синджън, Ромул, бързо се провря сред трите коня пред него, задмина някакъв едър петнист кон и след следващите петдесет ярда поведе с решителна преднина. Тогава Фордхем пришпори коня си и рязко се устреми напред. Сивият жребец на Стенхоуп се понесе като вихър. Никога не бяха виждали толкова яростно надпрепускане! Останалите трима жокей от челната група се стараеха с всички сили да не изостават. В бързината конят на граф Съдърленд се отклони прекалено много надясно. Останалите два коня започнаха да изостават, отначало незначително, но с всеки ярд все повече и повече.

Докато се спускаха по нанадолнището на хълма Абингдън Мил Ромул политна, и едва не се препъна за ужас на всички, заложили парите си на него. Фордхем се опита да го пришпори само с помощта на коленете си, без да прибягва до камшика или шпорите, но действията му останаха без особен успех. Зрителите изтръпнаха. Ромул стигна до най-ниската точка в подножието на хълма и изведнъж дръпна силно напред. Явно нещо ставаше с този великолепен жребец. Фордхем се раздруса на седлото. Изглеждаше много нестабилен.

— Сто към две срещу Ромул! — изкрещя един от букмейкърите. Синджън, запомнил отличното препускане на Ромул при сутрешните обиколки, спокойно прие поредното предизвикателство. Тази промяна в курса на залаганията би могла да ядоса някой от по-страхливите и по-скромните собственици на състезателни коне, но не и самоуверения херцог Сет. Само изгледа пренебрежително тълпата от по-ниските скамейки. При тези нечувано ниски залози го очакваше неминуемо разорение, ако… Ромул не спечели това състезание.

— Фордхем изчаква да стигне билото на хълма — отбеляза Николъс.

— Да, виждам, че не бърза да пришпорва Ромул — спокойно отвърна Синджън. — Обаче останалите са по петите им. — При последната дума гласът му леко потрепери, а сините му очи набързо огледаха източеното тяло на Ромул и сивия жребец на Стенхоуп. Двете прекрасни животни се бяха устремили с три дължини пред следващите четири коня. Жокеят на Стенхоуп яростно размахваше камшика, за да ускори темпото, докато Фордхем въобще не посягаше към своя камшик. Само се приведе съвсем ниско над врата на Ромул. Може би му говореше нещо. Поводите висяха съвсем свободно. Синджън затаи дъх, изтръпнал в очакване на реакцията на младия жребец. Познаваше отлично навиците на Ромул. Невъзможно бе конят да не реагира на ласкавия, но настойчив глас на Фордхем:

И чудото стана. Най-после Синджън въздъхна с облекчение. Ромул увеличи дължината на стъпките си, мускулите му се напрегнаха, дългите му изящни крака се замятаха тъй бързо, че очертанията им се преплитаха. Силуетът на запотения жребец излъчваше неудържима мощ. Приличаше на вихър, който не се спира пред нищо. Ромул леко присви уши назад, копитата му зачаткаха като че ли без никакви усилия. Изкачи хълма на десет скока. Конкурентът му, сивият кон на Стенхоуп, започна да изостава. След миг двата жребеца изравниха гърдите си. Тълпата нададе неистов рев. Няколко мига препускаха един до друг. Прекалено близо, опасно близо, помисли си Синджън. От този Арчър може да се очаква всичко. Ромул се понесе по-бързо, още по-бързо, като че ли бе забравил за състезанието, за финала, за нашепванията на Фордхем… След още две секунди сивият ирландски жребец на Стенхоуп изостана. Жокеят му се задъхваше сред праха от задните котим на побеснелия Ромул.

— Спечели! — извика Синджън. — Надмина го! Най-после! Господи, какъв миг…

— Ще спечелим наградата от хиляда гвинеи и доживотна омраза на Стенхоуп — отбеляза Николъс Роуз и се усмихна тържествуващо, когато видя как Ромул се понесе към финалната права с шест дължини преднина.

— Пет хиляди гвинеи, ако добавим и печалбите от залозите — поправи го Синджън. — А пък враждата ни със Стенхоуп няма нищо общо с конните надбягвания.

— Е тогава сигурно се гледате накриво заради някоя лейди — добродушно подхвърли Сенека, добре запознат с втората страст на херцог Сет.

— Много отдавна се обзаложихме кой ще спечели сърцето на мисис Робинсън. Разбира се, Стенхоуп загуби.

Слуховете за покоряващия чар и красота на мисис Робинсън бяха достигнали дори и до ушите на Сенека, пришълецът от северноамериканските колонии. Въпреки че тази достолепна лейди отдавна се беше заклела във вечна любов към полковник Тарлтън.

Всички зрители на хиподрума бяха наясно, че пет хиляди гвинеи е колосална печалба от залози — ненадминат рекорд за онази епоха. Сумата бе много по-голяма от облога, залаган преди години не за някой кон, а за сърцето на прелестната мисис Робинсън. При това съперник на двамата претенденти в тази борба бил не кой да е, а самият Уелски принц. Според злите езици, на следващата сутрин, порядъчно пийналият си Стенхоуп се сблъскал на вратата на къщата на Бъркли скуеър с младия херцог Сет. Синджън с подигравателна усмивка отхвърлил предизвикателството на Стенхоуп — да приеме дуел с неизтрезнялия Стенхоуп. Това за него било равносилно на хладнокръвно убийство.

С щедра усмивка Синджън прие акламациите на публиката, след което бързо се отправи към стълбището. Прескачайки по три стъпала наведнъж, младият херцог най-после с много усилия успя да си проправи път до изхода. Отвсякъде долитаха възторжени приветствия. Трябваше да се покланя и да стиска протегнатите към него ръце, да кима и да се усмихва на всяка крачка, при това с престорена скромност.

Ромул го подуши от десет метра и радостно изцвили. Без да обръща внимание на официалните лица, дори и на самия лорд Бънбъри, понесъл в ръка златната плоча, с която по кралска заповед награждаваха победителите от конните надбягвания, Синджън протегна мъжката си десница първо на изпотения Фордхем. Благодари му за великолепната езда, а после бръкна в джоба си и измъкна три бучки захар за Ромул.

— Отлично се справи, красавецо мой! — прошепна развълнуваният херцог и поднесе на дланта си бучките към муцуната на задъхания кон, а с другата си ръка нежно го погали по челото. — Успя да оставиш зад себе си всичките ти конкуренти.

Подобно на легендарния Иклипс1 и Ромул печелеше с неоспорима преднина всички надбягвания или както обичаха да подчертават запалянковците от онази епоха: „Ромул е пръв, а останалите дишат праха от копитата му.“

Останалата част от този забележителен ден изтече неусетно. При трите следобедни манша конете на Синджън неоспоримо печелеха първите места. Херцогът нито за миг не остана спокоен — скачаше от скамейката, за да слезе долу до парапета пред главната трибуна, изчезваше до конюшнята с последни указания към жокеите, помагаше им при последните грижи за конете, разтриваше потните жребци и кобили след усиленото бягане. Той сам превърза раненото коляно на един от черните жребци. В първия миг се разтревожи дали не е счупен крака на коня, но към края на деня великолепното животно отново се изправи на крака и дори се затича в тръст, макар и с превързан преден ляв крак.

Слънцето клонеше към залез, когато той остави двама от конярите да настанят ранения жребец в конюшнята и тръгна към каретата си. Въздухът беше захладнял, вятърът утихнал. Херцогът уморено изтри потта от челото си и предвкуси блажения миг, когато най-после ще се отпусне в леглото си.

Умората вече се долавяше в походката му, в увисналите му рамене, в спуснатите му клепачи. Беше станал преди развиделяване, за да помогне на жокеите да се оправят с конете и да ги изведат за няколко обиколки за загряване преди решителното състезание. Следобедът бе изтекъл неусетно в суетня, възбуда от поредицата победи. Вечерта в бляскавия му дом щеше да се събере поне половината от елита на аристократичен Лондон. Шумно, пъстро облечено множество от дами, графове и херцози, щеше да се надпреварва да го поздравява за незапомнения успех. Надали щяха да му остане повече от два-три часа за сън.

Видя каретата си, кочияша, хванал в ръце поводите, в очакване на господаря си. Приближи се бавно и в движение отвори вратата.

— Е, най-после може да си вървим у дома, Джъд — усмихна се и извика на кочияша Синджън. — Но карай по-бавно. Днес много се уморих.

Момъкът на капрата отмахна кестенявия кичур от челото си и сънено измърмори нещо в отговор.

(обратно)

Глава трета

Едва бе отворил вратата на каретата, когато забеляза в дъното й някаква фигура.

— Всички говорят, че… не подбирате жените в леглото си — се чу женски глас от вътрешността.

Заинтригуван, той леко се усмихна и влезе в луксозната, лакирана в черно карета. Затвори вратата след себе си и се отпусна върху меките възглавници на мястото срещу нея. Кочияшът веднага подкара конете.

Той винаги се беше гордял с изискания си вкус и разбира се, не лягаше с всяка жена. Същевременно не можеше да пренебрегне факта, че в Лондон отдавна се носеше сливата му на страстен любител на чувствените забавления. Очите му постепенно привикнаха с полумрака в каретата и едва тогава забеляза, че жената на отсрещната седалка е много млада и изумително красива.

— Е, и? — тихо попита младият херцог в отговор на неочакваните, дори провокиращи го думи на непознатата.

— Искам да ме обладаете!

Сигурно така трябва да се разговаря с херцог Сет, за когото мълвата твърди, че е склонен да развратничи със случайно срещнати жени, при това едва ли не всяка нощ.

Каретата премина покрай една от уличните лампи и мънистените нанизи по жакета му просветнаха от отразената светлина.

Досега той не помнеше да е получавал толкова неприкрита покана. Дамите, които ухажваше, обикновено бяха доста изтънчени. Или може би само по-добре възпитани, помисли си херцога, като си припомни не малкия брой свои любовници, които далеч не принадлежаха на аристократичните кръгове.

— Несъмнено вашата покана ме ласкае — развеселено отвърна Синджън. — Но вече закъснявам за приема в дома ми по случай победата на моите коне в днешните конни надбягвания. — Отново на лицето му се появи неотразимата усмивка, с която се опитваше да смекчи огорчението на прекалено агресивната си събеседничка.

— Няма да ви отнеме много време.

Лазурносините му очи се присвиха и в тях проблесна искрица на любопитство. Огледа я отгоре до долу. Явно непознатата беше нащрек, макар че ръцете й лежаха отпуснати в скута. Нямаше вид на жена, която отчаяно се нуждае от него, въпреки това тя се опитваше добре да изиграе ролята на умела съблазнителка. Погледът му се плъзна по чудесно оформените й гърди. Ако не закъсняваше за приема и ако домът му вече не бе изпълнен с момичета, готови да забавляват него и гостите му, може би щеше да се замисли върху това смело предложение.

Независимо от факта, че в този момент скованата й поза не предразполагаше към флирт, по някакъв свой, оригинален, дори забавен начин, тя бе доста съблазнителна. Очевидно репутацията му на сладострастен поклонник на нежния пол отново му бе изиграла лоша шега. Особено го привлякоха заоблените й устни и огромните й черни очи. Външността й му напомняше за най-добрите творби на прочутия портретист Ромни. Непознатата девойка бе надарена със същата женска чувственост въпреки невинното очарование на младостта си.

— Съжалявам, скъпа, но трябва да ви откажа — едва чуто каза той. — В същия миг сякаш някакъв дълбоко спотаен вътрешен глас му прошепна, че може би прави сериозна грешка.

— Не можете да го направите!

Рязко изречените думи увиснаха в напрегнатата тишина, изпълваща полумрака между двамата.

Синджън бе уморен до смърт след дългия ден, прекаран край конете. Петте манша на хиподрума… двата часа, през които трябваше да помага на жокеите и конярите го бяха изтощили. При това един от конете му се прибра накуцващ, с наранен глезен и трябваше веднага да му наложат гореща лапа, след което да го превържат. За щастие не откриха счупени кости, но изминаха два мъчителни часа, докато се убедят в благоприятната диагноза.

— Познаваме ли се отнякъде? — попита той и замислено потърка леко наболата си брада като се мъчеше да си отговори на какво ли може да се дължи необичайната настойчивост на тази непозната красавица?

— Официално не сме представяни един на друг, но аз съм слушала много за вас.

Наистина Сейнт Джон е смешна фамилия за мъж, чието лично име е Синджън2, личност известна в цяла Англия с порочните си склонности. Именно затова Челси бе решила, че той трябва да бъде първият мъж в живота й. Навсякъде се носеше славата му на безгрижен и сладострастен любовник — според злите езици Синджън засенчвал дори скандално прочутия Прини. Освен това да го срещне именно тук, в Нюмаркет беше много удобно за нея.

— Името ми е Челси Еймити Фергюсън.

— Вие сте сестра на Дънкан!? — Гъстите му черни вежди учудено се повдигнаха. Нима наистина тя бе почтена млада дама, макар и от шотландски благороден род? Нима бе възможно едно благопристойно момиче да се реши на такава шокираща постъпка… Изкрящо сините му очи се присвиха още повече, за да я огледа по-внимателно. Независимо двадесет и осемте си години, досега Синджън безброй пъти бе успявал да избегне капаните на брачния живот. Той ставаше доста подозрителен щом се заговореше за женитба.

— Да. Но брат ми нищо не знае.

Естествено, че не знае, помисли си Синджън. В този миг не му се искаше да мисли как би реагирал Дънкан, ако разбере за нечувано дръзката постъпка на сестра си. Младата жена изглеждаше напълно искрена.

— Трябва да се приберете у дома — сърдито започна Синджън и се излегна по-удобно на облегалката. Главата му се плъзна по тапицерията от яркочервено кадифе и черният кичур се измъкна от копринената панделка на врата му.

Добре познатият му вътрешен глас ехидно му напомни, че не е произнесъл последните думи достатъчно убедително и настойчиво. Нима всъщност не желаеше да се разделя с непозната посетителка?

— Да, трябва веднага да си отидете у дома — тръсна глава и повтори с още по-силно изразено недоволство.

— Но може би преди това ще ви е любопитно да узнаете причината ми за странната ми молба, милорд? — Гласът на девойката прозвуча някак сухо, все едно че говореше за времето и за лошите пътища, а не за събитие, което би променило съдбата й. В този миг Синджън зърна очите й. Наситено сини, загадъчни и същевременно екзотични те го гледаха прямо, без страх или задна умисъл.

Естествената мъжка реакция не закъсня. Но не, не, не трябваше да я гледа повече. Не можеше да си позволи да я харесва. Не. Не биваше да се впуска в нова авантюра със сестрата на Дънкан. Но очите му не се подчиниха на разума. С погледа на опитен мъж мигновено прецени женствения чар на непознатата девойка, нейните възхитителни гърди, умопомрачително тясната й талия, възбуждащите извивки на дългите й бедра, очертаващи се под скромния костюм за езда от кафяв шевиот, заслепителната красота на косата й с цвят на старо злато, едва прикрита под шапчицата, увенчана с кокетно перо, съблазнителните сочни като череши, ярки устни…

— Е, да чуем — с любопитство попита Синджън, усетил как умората започва да напуска тялото му. Погледът му не можеше да се откъсне от лицето на мис Фергюсън. Нима у него отново се надигаше сладостната тръпка на блажените първи мигове на всеки нов и многообещаващ флирт?

— Искат насила да ме омъжат за епископ Хетфийлд. А той е такъв подлец, че е позор за църквата. Дори и за такава безбожна църква като англиканската. — Тя заговори бързо, вероятно за да прикрие смущението си. — Всички, всички са против мен, и баща ми, и братята ми. Но най-вече проклетият ми баща! — гневно добави тя щом видя, че херцогът я гледа напрегнато и леко озадачено. — Но ако се окаже, че вече не съм девствена, никога няма да ме накарат да се омъжа насила за онзи надут и превзет епископ. Лицемерно копеле! — последните две думи разярената девойка изрече с такава злоба, че Синджън я изгледа с недоумение.

От вълнението красотата й бе станала още по-ярка. Високите й гърди се надигаха така буйно, като че ли в следващия миг щяха да изскочат от тесния й корсаж. Херцогът си помисли, че епископ Хетфийлд никога и за нищо на света не би се отказал от нея. Дори и той, преситеният ценител на женската красота, никога не бе виждал по-красива жена.

Синджън беше чувал какви ли не слухове за Джордж Прайн, третия виконт Рътлидж, епископ Хетфийлд. Накратко всичките се свеждаха до извода, че е долнопробен негодяй, извратен и отблъскващ.

— Къде, по дяволите, се запознахте с този Джордж Прайн?

— В дома на баща ми.

„Щом един толкова посредствен тип като Джордж Прайн се е опитал да я съблазни, нима не мога и аз да се опитам?“ — помисли си Синджън, като продължи с въпросите си.

— И какво стана след това?

— Ами… онази жаба… епископ Хетфийлд, искам да кажа… започна да ме оглежда като стока за продан.

— Хм! Не бих казал, че вече сте попаднала в тази категория.

„Навярно още не бе представена в обществото и затова досега не я бе срещал. Прелестната мис Фергюсън не би могла да остане незабелязана…“ — не спираше потока на мислите му.

— Ще бъда представена в обществото след една година.

За Бога, та тя бе само седемнадесетгодишна! Но защо трябваше да се притеснява. Да не би слугините и провинциалистките, с които често лягаше, да бяха по-възрастни?

— Моля ви, помогнете ми! Не искам да остана девствена! — тихо го помоли тя. — Ще ви бъда много благодарна.

Когато някоя девойка е надарена с красота като нейната, каза си Синджън, не е необходимо да моли мъжете да й обърнат внимание. Усещаше как кръвта в слабините му запулсира по-бързо.

Въпреки че бе чула за необикновената красота, страстния темперамент и скандалната слава на херцог Сет, девойката се изненада от загадъчното му очарование. В клюките, разпространявани шепнешком от ухо на ухо, нищо не се споменаваше за магнетичен поглед, за внушителната осанка и мускулесто тяло, за дълги фини пръсти, с грижливо поддържани нокти. Нито дума, за изкусителните извивки на веждите му над предизвикателните очи, за острите скули, аристократичния нос, който му придаваше леко пренебрежителен вид. Да не говорим за тъй нежните очертания на устните му. Прииска и се да ги докосне с пръсти. Или с устни… Какъв ли вкус имаха те?

Непринудената й усмивка го порази с топлотата и обаянието си. Синджън си помисли, че му напомня за съблазнителните сирени от древните легенди.

— Хм, значи вие сте сестрата на Дънкан — замислено повтори обърканият херцог, — а той ми е приятел. — С тези думи се опитваше да постави непреодолима преграда между себе си и нея. Но не успя да спре възбуждащото въздействие на парфюма й. Наоколо ухаеше на розово масло и нищо не можеше да ограничи плътния, чувствен и сладък аромат.

— Той не бива да научи за срещата ни! Разчитам на вашия опит с жените, милорд. Навярно няма да ви отнеме много време… Аз ще ви помогна — и тя започна да развързва панделките на корсажа си.

— Не! — Синджън рязко се надигна от седалката и хвана ръцете й. Лицето му почти се допря до нейното, в опасна близост до предизвикателно искрящите й теменужни очи.

— Нима не съм достатъчно привлекателна за вашия вкус, милорд? — смутено промълви девойката, пламнала от срам. — Може би предпочитате красиви брюнетки, като херцогиня Бюкън например?

Мили Боже, нима любовните му похождения са известни на цяла Англия? Сигурно е така, щом това непорочно момиче от северните графства е чувало за връзката му с Касандра. „Не! — Синджън би искал да изкрещи в отговор на лукавото й подмятане. — Аз винаги съм предпочитал скромни момичета от провинцията, със свежи и румени лица, толкова сладки, че ти идва да ги хруснеш. Да, тъкмо такива като теб!“ Но вместо това неуверено промърмори:

— Вие сте прелестна, мис Фергюсън, но още сте прекалено млада. — С тези сдържани думи той отдаваше почитта си към нейното целомъдрие и очарование. Отдръпна ръце от нея и пак се отпусна на седалката, твърдо решен да не нарушава дистанцията помежду им.

— Само след три месеца ще бъда на осемнадесет. На тази възраст майка ми вече е била омъжена — запротестира Челси, без, да обръща внимание на опита му да демонстрира галантността си.

Думата „омъжена“ моментално изплаши херцога и пресече желанието му да пофлиртува с непознатата.

— Ще ви отведа до прага на вашия дом — сърдито рече той. — Къде живеете?

— В една скромна къща, близо до параклиса в имението на херцог Съдърленд, но не искам да се връщам у дома! — Още не изрекла последните думи, младото момиче се хвърли в обятията на смаяния благородник с такъв устрем, че той политна върху тапицираната седалка в каретата.

Можеше, разбира се, да я отмести, при това само с една ръка, но за миг застина под нея, за да се наслади на ухаещата й коса, мека като китайска коприна, галещи лицето му, подсказвайки колко близо до него са прелестните й устни. Ала след секунда се опомни, разтърсен от мисълта, че ако посегне към корсажа й, ще погуби завинаги приятелството си с брат й Дънкан.

Никога не бе изпадал в такава безизходица.

Тогава Челси, изгубила търпение, побърза да го целуне леко, неловко, неопитно. Сякаш криле на пеперуди докоснаха устните му. Но в затаения й дъх се долапите неукротимо желание. Опитният любовник веднага почувства непогрешимите признаци на страстта и на незадоволеното женско любопитство. В следващия миг си припомни, че в Лондон има поне дузина жени, които веднага биха откликнали на повика му и биха задоволили глада му за женска плът. Очевидно Челси Фергюсън му предлагаше нещо съвсем друго — своята невинност, толкова изкусителна, колкото можеше да бъде само забраненият плод.

Тялото му безпогрешно реагира на женствените й форми. Нима бе възможно мъж като него, с гореща кръв и вихрено въображение, да остане безучастен и хладен, когато към него се притискаше едно тъй прелестно и свежо създание? Това не остана незабелязано за младата лейди и тя поднови атаката си.

— Ето, не се ли убедихте, че дълбоко в душата си не желаете да ме отблъснете? — предизвикателно прошепна Челси и топлият й дъх погали като зефир устните му. Почервеняла от първия си успех, девойката побърза още веднъж да изпробва силата на своя чар и притисна бедрото си към слабините му.

Мъжествеността му моментално и безпогрешно реагира на предизвикателното й притискане.

— Обещавам ви, милорд… Няма да крещя… колкото и да ме боли, каквото и да сторите с мен. Кълна се, дори няма да се разплача…

Възбудата му нарасна неимоверно след тази открито похотлива покана. Но щом малката й ръка се спусна между усуканите ресни на жакета от еленова кожа и после към колана на панталона, силната му китка здраво се впи в нейната.

— Не! Не! — извика Синджън. Пръстите им се вплетоха. В каретата се чуваше само накъсаното му дишане. Едва не се задави от вълнение, омаломощен от противоречивите чувства в гърдите си. Инстинктивно усещаше, че тази невинна девственица ще му навлече някаква беда… пред замъгления му поглед се заредиха мрачни сцени на сив брачен живот, тъй потискащи, че сексуалният му апетит мигновено секна. — Не, не… не — задъхано прошепна херцогът, — не трябва…

Отблъсна я рязко от себе си, надигна се запотен, после я хвана с две ръце и я положи на отсрещната седалка. Господи, колко усилия му струваше да се откаже от Челси Еймити Фергюсън, така неочаквано нахлула в живота му! Та тя може би бе най-съблазнителното създание, изпречвало се някога пред погледа му!

— Намерете някой друг, който да ви отнеме девствеността — сухо отсече той. — Не проявявам интерес към предложението ви, лейди, нито се вълнувам дали Джордж Прайн ще бъде изправен пред свършения факт. — Не успя да се сдържи. Издаде го напрежението в гласа, последица от трудно сдържаното му желание да я сграбчи в обятията си.

— Съжалявам… — унило прошепна Челси и блесналите й теменужни очи помръкнаха от първите сълзи. — Не е честно да постъпвате така с мен… — Отново се изправи, зачервена като малко момиче, нахокано след поредната лудория. Два реда сълзи се спуснаха по пламналите й страни.

— Ох, за Бога… само не плачете — промърмори Синджън. Чувстваше се крайно неловко, и странно защо, недоволен от себе си. Къде се дяна прословутата му находчивост в отношенията с нежния пол? Отдавна не бе преживявал такова необяснимо смущение. Може би неприкритото й желание или очароващата й невинност бяха докоснали най-нежните струни в душата му… Или, което бе много по-вероятно, трогателната й миловидност бе успяла да покори сърцето му, макар под нея да избуяваше напъпилата й женственост?

Бързо измъкна батистената кърпичка от джоба си, пресегна се към нея и нежно попи сълзите от красивото й лице.

— Не могат насила да ви омъжат за Джордж, нали? — Но в душата си трябваше да признае, че прелестната непозната няма да бъде нито първата, нито последната девойка, която ще се омъжи според строгата бащина воля. — Ако въпросът опира само до парите… — неуверено започна лордът, затруднен да измисли подходящи изрази, с които да й предложи щедрата си помощ. Херцог Сет бе един от най-богатите благородници в Англия. — Може би ще успея да убедя баща ви да… — Нима от неговите уста излизаха тези думи? Нима се забъркваше, досущ като лекомислен хлапак, в проблемите на някакво непознато семейство? През целия си живот бе бранил независимостта си не само от опитите на най-близките роднини да се намесят в личния му живот, но и от всеки друг. Преди да навърши пълнолетие Синджън бе прекарал години в пътешествия. А сега, когато имаше право сам да се разпорежда с богатството си, не желаеше нищо да наруши безгрижното му съществуване.

Дори и след смъртта на баща си, когато Синджън наследи титлата му, той продължи странстванията си в далечни страни, уверен, че по-малкият му брат ще се справи с управлението на многобройните имения на херцозите Сет. Всъщност на Деймиън повече подхождаше ролята на херцог. Брат му се отличаваше с почтеността си и твърдия си нрав. Вече бе женен, имаше двама сина, които един ден можеха с достойнство да носят благороднически титли пред имената си. Понякога Синджън действително обмисляше възможността да отстъпи титлата на брат си и така да се отърве от досадните задължения, съпътстващи живота на всеки херцог. И в този миг отново пожела да не беше принуден да се ограничава от изискванията, налагани му от знатния произход. Как, по дяволите, да се измъкне от тази деликатна и безизходна ситуация? От един херцог винаги се очакваше да постъпва мъдро и разсъдливо.

А той, Синджън, явно вече си бе спечелил славата на необуздан и ненаситен любовник. И това, за жалост, бе неумолимата истина.

— Не, Ваша Светлост, няма да приема този щедър дар от нас — смутено измънка Челси. — Вие не сте член на семейството ми.

Неволна въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите му. Доста прибързано бе обещал да се притече на помощ на непознатото момиче.

— Уверен съм, че ако успеете да убедите баща си колко силно ненавиждате този Джордж Прайн, може би граф Фергюсън ще бъде принуден още веднъж да обмисли решението си… — И за двамата бе ясно, че това пожелание никога няма да се сбъдне:

— Да, Ваша Светлост.

В този миг херцогът не си зададе въпроса дали тя е така искрена с него, както и той с нея. Сега за него нямаше нищо по-важно от облекчението, че ще избегне нежеланите усложнения с тази натрапчива непозната девойка.

Ако знаеше, че Челси Еймити Фергюсън въобще не възнамерява да се отказва от плана си, в този миг Синджън Сейнт Джон не би бил толкова спокоен. Упоритата девойка твърдо бе решила да пожертва своята девственост — скъпоценния дар на моминската си невинност, която би трябвало да поднесе на своя избраник в първата брачна нощ. Тя беше готова да го направи само и само, за да се спаси от похотливите домогвания на онова богаташко синче, проклетия Джордж Прайн. А сега, след като бе срещнала прославения херцог Сет, вече никаква сила не можеше да я застави да мисли с благосклонност за сър Прайн. И ако ще трябва да пожертва девствеността си, за да откупи свободата си, какво по-прекрасно от това да го извърши с такъв очарователен и галантен благородник?

Можеше ли да намери по-възхитителен изпълнител на страстното си желание от Синджън Сейнт Джон, красив като Аполон?

— При моята… хм… репутация — подметна той, но внезапно се спря и се вслуша в тропота на каретата по самотния път към Оутлендс, имението на херцог Съдърленд недалеч от Нюмаркет. — Може би за вас ще бъде по-добре да не ви виждат с мен. Затова ще наредя на кочияша да спре каретата пред външната врата на имението.

— А може би ще бъде достатъчно само да видят, че двамата сме били сами във вашата карета? — радостно възкликна девойката, зарадвана от внезапното хрумване, че може да постигне целта си, без да стига до крайност. — Само ще подхвърля небрежно на баща си и на епископа, че целия следобед съм прекарала насаме с Ваша Светлост.

— Веднага ще го отрека! — ядосано тръсна глава младият херцог, твърдо решен да не става изкупителна жертва на тази лекомислена хлапачка. — Пък и вашата девственост е недокосната, нали?

— Хм… — замислено промърмори Челси, но предишният решителен израз отново се появи на лицето й. Явно обмисляше как да преодолее и това препятствие.

Нервите на Синджън не издържаха.

— Не искам да участвам в тази игра! Нима никой на този свят не може да се справи с малка хитруша като теб?

— Разбира се, че не, Ваша Светлост, вие сте абсолютно прав! — отвърна тя и го дари с най-сладката си усмивка, която накара младия херцог мигом да настръхне.

— Е, поне започнахме да се разбираме — отговори Синджън, очарован от невинното изражение, което веднага замени дяволитата й усмивка. Никога досега не се бе интересувал от млади момичета. Те не можеха да му предложат това, което винаги бе търсил в жените — достъпност и сексуален опит.

— Много ви благодаря, че ме доведохте у дома — весело изчурулика Челси, щом зърна внушителната порта на имението Оутлендс.

Искаше му се да направи още нещо за нея, да задоволи както нейното, така и своето желание. Въпреки че най-лекомислено й бе позволил да го увлече в тази хлапашка авантюра, въпреки очарователното възнаграждение, което го, очакваше… Не… наистина си бе спечелил подигравателния си прякор Светецът. Заради необуздания сексуален живот, но много отдавна бе взел решение никога да не се докосва до девственица от благородно потекло. Нямаше намерение да се обвързва, затова трябваше да бяга като подгонен от чума щом се сблъска с подобна персона!

Почука на прозорчето на каретата и даде знак на Джъд да спре конете.

Разделиха се вежливо и благовъзпитано.

— Този път краят бе щастлив за мен… — въздъхна Синджън и се облегна на кадифената тапицерия на седалката докато имението Оутлендс бързо изчезваше зад хоризонта. — Слава Богу.

(обратно)

Глава четвърта

Здрачът разпръскваше омайната си пелена над пасторалния пейзаж. Полумракът позволи на Челси да се приближи незабелязано към задната врата на къщата.

Само мисис Маклей видя как девойката крадешком се промъкна в кухнята и се усмихна съучастнически. Двете жени се бяха сприятелили, откакто Челси бе спасила старата котка на мисис Маклей от Макбет. Кучето на Дънкан с огромната си лапа можеше дори на шега да пречупи гръбнака на бедното животно. Мисис Маклей с кимване посочи към конюшнята. Слава Богу, баща й и братята й още не се бяха прибрали в къщата.

Челси се втурна по стъпалата към спалнята си. Веднага започна да съблича костюма за езда, специално избран за отиването до Нюмаркет. Целта й бе да се приближи незабелязано до каретата на херцог Сет. Поради тази причина не биваше да се отличава от тълпата около хиподрума. Беше изминала пеша разстоянието от четири километра между Оутлендс и Нюмаркет, уверена, че след като се справи с нейната девственост, херцог Сет ще бъде така любезен да я върне с каретата си в дома на баща й. Кой би допуснал, че този прочут любовник ще притежава почтеност на истински джентълмен?

След като се преоблече в скромната си домашна рокля на цветчета, Челси слезе по предното стълбище в салона. Седнала пред камината с неразтворена книга в скута си, девойката спокойно поздрави баща си и братята си, нахлули в салона само пет минути след нейното появяване.

— Ред Дъгал се класира втори! — тържествуващо обяви най-младият й брат Колин, който пръв се показа на прага. — И папа спечели петстотин гвинеи от него!

Четиринадесетгодишният Колин се грижеше за жребеца още от раждането му. За съжаление все още бе твърде малък, за да се изявява като жокей по хиподрумите.

— Пред нашия кон беше само ирландският жребец на Сейнт Джон — обади се Дънкан. Шотландският му акцент издаваше неговия произход. Това бе останка от миналото, когато имението на баща им се простираше край толкова оспорваната граница между Англия и Шотландия покрай река Туийд. Земя, която двата народа наричаха просто Границата.

— Този мошеник напоследък печели всички конни надбягвания — сърдито изръмжа баща им и тежко се отпусна в най-близкото кресло. В ръката си държеше бутилка уиски от предпочитаната марка в рода Фергюсън. Взе водна чаша, измъкна тапата със зъби и си наля щедра доза. — Проклет да съм, ако греша, но според мен той отглежда расови коне само за надбягванията — добави графът, като остави бутилката на пода до креслото и отново натика тапата в гърлото й. — Утре отново сме на хиподрума. Има доста шансове да спечелим още петстотин гвинеи. — Вдигна чашата си и гаврътна съдържанието й на един дъх.

Дънкан и Нейл седнаха в креслата от двете страни на Челси. За разлика от Колин, двамата по-големи братя на Челси бяха едри, набити и яки, с кестеняви коси. Такава коса бе имал баща им на младини. Единствено Колин и сестра му имаха руси коси, с лек червеникав оттенък. Те двамата приличаха на майка си, починала при раждането на Колин.

— Трябваше да дойдеш с нас, Челси — обади се Дънкан. — Нали знаеш, че на Глен Уейл му харесва да го галиш по гривата. Жокеят едва го удържа преди старта.

Като всеки великолепен дорест жребец, Глен Уейл беше много чувствителен. Никой не умееше да го успокоява по-добре от Челси. Конят се плашеше от тълпата на хиподрума, но въпреки това пробягваше разстоянието много по-бързо от всички двугодишни жребци, отглеждани в конюшните на семейство Фергюсън.

— На утрешните конни надбягвания непременно ще дойда — обеща Челси. — Днес трябваше да помогна на мисис Маклей за сметките.

— Ако ти позволят да яздиш Глен, може би ще успееш да изпревариш черния ирландски жребец на Сейнт Джон, Челси — кисело промърмори Нейл.

— О, това ще бъде чудесно!

— Не! Само това не! — кресна баща й. Той винаги повишаваше тон, когато темата на разговора засягаше разклатените финанси на семейството.

Челси умееше да язди по-добре от мнозина мъже. Като че ли се сливаше с коня, щом се озовеше на гърба му. Винаги държеше поводите отпуснати, но умело ги придърпваше, когато бе необходимо. Конят под нея бягаше с невиждана лекота и устрем, сякаш се радваше да спечели победата, за да достави удоволствие на прелестната си ездачка. Нямаше жребец в конюшнята на семейство Фергюсън, чиито ездитни качества да не са били проверени от Челси. За съжаление строгите правила да провеждане на конните състезания в онази епоха не и разрешаваха на жените да се състезават по хиподрумите наравно с мъжете.

Това се оказа решително препятствие по пътя към възстановяването на благосъстоянието на семейство Фергюсън, принадлежащо към шотландското графство Дъмфрийс. Те подкрепили бунта на Бони Прайс Чарли срещу англичаните през 1745 г. и оттогава загубили всичките си владения и наследствени титли, въпреки че били графове от ХIII-и век. След потушаването на бунта бащата на Челси заедно с целия си род се беше преселил в единственото семейно имение в Еършир, което англичаните не успели да им отнемат. Именно там се роди и отрасна Челси. Но след трагичната за шотландците 1745 г. семейство Фергюсън бе принудено да живее доста по-оскъдно от преди.

— Може би тези дни ще успеем да продадем няколко коня — намеси се Колин. — Той винаги се опитваше да успокоява обстановката след поредното спречкване между останалите.

— Ще ги купи епископът — поясни Нейл. — Той няколко пъти пита за теб — добави брат й с многозначителна усмивка.

Нейл отлично знаеше, че сестра му не може да понася лицемерния епископ.

— Надявам се да не си забравил да му напомниш, че още не съм се излекувала от сифилиса — сърдито отвърна Челси и сбърчи нос.

— Мери си приказките, дъще! Говориш като коняр! — изръмжа баща й. — Епископ Хетфийлд е изгодна партия за теб.

— Искаш да кажеш, папа, че ако не друго, поне е червив с пари — гневно изсъска дъщеря му.

— Щом си лишена от зестра, нямаш право да си вириш носа — назидателно рече баща й. Въпреки укорителния тон сивите му очи я гледаха с нежност. Челси напомняше за майка си от годините на тяхната младост. Графът я обичаше така горещо, както някога бе обичал съпругата си.

— Благодаря, но предпочитам да си остана стара мома! — отсече Челси и сърдито тръсна глава.

Дънкан и Нейл се усмихнаха. Отново започваше традиционният спор в тяхното шумно семейство. Честно казано те двамата, предпочитаха сестра им да не напуска семейното огнище. Въпреки оскъдицата и ежедневните препирни семейството им беше сплотено и петимата живееха задружно, като споделяха както трудностите, така и радостите.

Нейл и Дънкан — единият на двадесет и две, а другият на двадесет и пет, бяха още млади, за да мислят за женитба. Затова и не проявяваха интерес към темата.

— По дяволите, Челси, колко пъти трябва да ти напомням, че виконт Рътлидж е много по-богат от нас! — изкрещя баща й. — Същевременно е съгласен да струпа значителна част от богатствата си в краката ти!

— За да може ти да се разплатиш с проклетите си кредитори. Не, папа, само това не! Предпочитам да изляза на хиподрума като прост жокей, дори и това да струва репутацията ми. За никого не искам да се омъжвам.

Всъщност Челси бе доволна от досегашния си начин на живот. Не само че се разбираше много добре с братята си, но и доста им помагаше в грижите около конете. Понякога работеше наравно с мъжете. Можеше да изкара цяла седмица в конюшнята без почивка. Освен това дресирането на расовите жребци и кобили й доставяше радост. Не познала досега приятните страни от общуването с други представителки на своя пол, своенравната девойка не страдаше от липсата на приятелки.

— Поканих го на вечеря.

— По дяволите, папа! Не понасям този мъж!

— Скъпа — нежно рече баща й. Погледът му бе изпълнен със загриженост за бъдещето на любимата му дъщеря. Без зестра за Челси имаше само един изход — да се омъжи за някой дребен земевладелец от глухата провинция, а тя бе дъщеря на граф, макар и обеднял, заслужаваше по-знатен жених. — Само, моля те… бъди малко по-учтива. Той с нетърпение очаква срещата с теб.

— Не е ли по-добре, папа, да намерите две дъщери на богати търговци за Дънкан и Нейл, а мен да оставите най-после на спокойствие?

— Е и това ще опитаме, Челси, но когато му дойде времето — напомни й Дънкан. — Обаче Рътлидж не е за изпускане.

— Това е цяло нещастие за мен! Не мога да бъда мила с него, папа, не мога! Не искам да се омъжа за него. Той е блед като жена. Нека Дънкан и Нейл се опитат да очароват някоя от богатите наследнички. Пълно е с бледи щерки на заможни пивовари. А когато се появи първата снаха, обещавам да я посрещна като кралица. Няма да се усмихвам презрително, дори ако богатият и баща се появи в салона с пурпурна жилетка и с еднометров златен ланец за джобния си часовник.

Очевидно баща й не оцени иронията в думите й, защото погледът му стана строг и неотстъпчив.

— Младият виконт ще дойде на вечеря, а ти, като моя дъщеря, ще бъдеш любезна с него и толкова! — В гласа на граф Фергюсън звучеше властна нотка, наследена от петнадесет поколения лордове преди него.

— Да, папа — тихо промълви Челси, безпогрешно отгатнала с женския си усет, че търпението на баща й е на изчерпване.

Оставаха й само двадесет и четири часа, за да изгуби девствеността си.

Надяваше се, че тази вечер херцог Сет ще спи в леглото си.

(обратно)

Глава пета

Блестящата пролетна луна бе окъпала спалнята й в сребърна светлина. Челси лежеше напълно облечена в леглото, погледът й блуждаеше и през две минути се спираше върху стенния часовник над камината. Позлатените стрелки и цифрите на циферблата проблясваха в полумрака. Трябваше да изчака да заспят всички, за да не забележат, че излиза от притихналата къща. За щастие мъжете си легнаха рано. Утре трябваше да са на крак преди съмване, за да отидат в конюшнята. Веднага след това Дънкан щеше да замине за хиподрума.

Десет и половина. Челси не можеше да чака повече.

Дири и Нейл още да не си е легнал и да стои в креслото до камината във всекидневната, тя щеше да се промъкне през задната стълба. Душата й се разтърсваше от вълнение, въпреки че бе измислила как да се отърве от епископ Хетфийлд. Постъпката й бе крайно рискована, напълно безразсъдна и никак не подхождаше на поведението на една истинска лейди. Последната мисъл я накара да се усмихне. Наистина не спазваше свещените и строго очертани правила в живота на всяка благовъзпитана лейди. Нали бе отраснала в къща, заобиколена само от мъже, погълнати от мисли и грижи за конете, конните надбягвания, хиподрумите и печалбите след победите! Чудно ли бе, че доста девойката се отличаваше от своите връстнички, възпитавани от любящи майки, грижовни лели и строги гувернантки? Челси не умееше да бродира, нито можеше да бъбри с часове за качествата на коприната или за рецептите на готвачката си. Не можеше да стои кротко в салоните, притихнала и срамежливо свела мигли. Когато баща й изпаднеше в едно от типичните за него гневни състояния, той не пропускаше случая да й припомни тези недостатъци, непростими за една благонравна девойка.

Рисуваше добре, но това занятие не се смяташе подходящо за една знатна дама. Това, че от дете бе израсла сред конете на баща си, много й помогна. Първите груби и несъвършени скици на коне Челси направи още когато не беше навършила шест години. Въпреки неопитността понякога скиците й се получаваха толкова живи, че след няколко години тя се отказа от акварела и започна да рисува само с маслени бои. Скоро постигна рядко добра техника при сюжети, в които централни фигури бяха дългоногите и стройни жребци от подбрани арабски породи. Стените на дома им все повече се изпълваха с рисунки на прославени шампиони от конни надбягвания.

Отлично умееше да свири на лютня, дарба, която бе наследила от майка си и която баща й поощряваше. Тя често свиреше и той с умиление си припомняше за тъй рано починалата си съпруга.

В момента Челси нямаше време дълго да се замисля дали поведението й не нарушава нормите на възпитание, които от векове са били свещени за всяка истинска лейди. Сега за нея много по-важно бе да измисли как да се добере до спалнята на херцог Сет. Явно не биваше да действа направо. Познанството между херцога и брат й Дънкан неимоверно усложни и без това трудната й задача. След като разпита Нейл, тя разбра, че тази вечер Дънкан и херцогът ще се забавляват в компанията на светски дами. При това доста опитни в леглото.

Как можеше да се конкурира с тях?

Нямаше голям опит като съблазнителка. Седнала в леглото, обляна от сребристата лунна светлина, младото момиче си припомни сладостното усещане от допира до устните на Синджън и топлото му мускулесто тяло. Но сега, когато я очакваше втора среща с този възбуждащ страстта й мъж, в душата й цареше невероятен хаос. Отчаяната девойка едва сега осъзна колко е беден нейния репертоар като съблазнителка. Мисълта за срещата с обаятелно красивия и млад херцог й даде сили и пропъди нерешителността си. За нищо на света няма да се остави да попадне в ръцете на омразния Джордж Прайн. Няма да позволи да я използват като разменна монета. Не понасяше белезникавото му лице и студени ръце.

Красивият херцог Сет щеше да й помогне.

Повтори наум думата „помощ“. Харесваше й тази дума. Звучеше й приятелски, успокояваше я, ласкаеше я. Мисълта, че херцогът ще й се притече на помощ, я ободри и окуражи.

Трябваше да се погрижи и за неговия дял от насладата, да се постарае да му достави удоволствие. Той от своя страна щеше да й помогне да се отърве от омразния епископ Хетфийлд. При тази мисъл девойката скочи от леглото си изпълнена с решителност и енергия. Бързо облече най-хубавата си и най-нова рокля, като сметна, че това би могло да и помогне в опита да съблазни херцога. Надяваше се, че чарът й ще компенсира неопитността. Извади от скрина една черна пелерина, посипана с листенца от рози, кои го бе взела от зимната градина, наметна я върху раменете си и излезе от спалнята, без да се оглежда назад.

Челси се измъкна безшумно от къщата, заобиколи конюшнята, за да не се натъкне случайно на някой от конярите и се озова в обширния парк на имението на херцог Съдърленд. Сикс Майл Ботъм, замъкът, където херцог Сет отсядаше по време на конните надбягвания не беше много далеч.

Тревата бе влажна, със свеж и силен аромат, а въздухът бе топъл и приятно ухаеше на пролетни цветя. Вятърът бе утихнал. Луната грееше ярко и изглеждаше необикновено красива. Челси се усмихна при мисълта, че и те се промъква крадешком под лунна светлина подобно на далечните й предшественици, при нападение на някое вражеско племе. Младата жена отиваше също да завладее нещо, което желаеше. А то бе красивото и мъжествено тяло на херцог Сет.

В нощната тишина до слуха й достигнаха шумове, идващи от къщата на херцога. Звънък женски смях, приглушени, но развеселени мъжки гласове, нежни звуци на цигулка, придружени от мелодични акорди на клавесин отчетливо отекваха сред веселата глъч. През рядката мъгла около приземния етаж изплуваха ярко осветените фантастично уголемени на фона на обкръжаващия мрак прозорци. Когато Челси приближи, тя видя през стъклата канделабрите, отрупани с десетки свещи. Светлината им струеше през многобройните прозорци на обширната двуетажна къща. Разкошното имение на херцог Сет в околностите на Нюмаркет безпогрешно издаваше, че собственикът е баснословно богат. Ергенското му жилище, където той отсядаше само през сезона на конните надбягвания, бе много по-просторно от къщата, обитавана от семейството на Челси.

Смутената девойка се спря за миг и се вгледа в сенките на желязната ограда, опасваща терасата в дъното на градината. Замисли се, как може по най-незабелязан начин да проникне в къщата. Погледът й набързо обходи множеството гости, които ясно се виждаха през широките прозорци. Всички дами бяха красиви — дори и тези, чиито фризури вече бяха поразрошени от настойчивите ласки на кавалерите им. Изглеждаха тъй прелестни и закачливи, безгрижно флиртуващи с младите благородници, че сърцето й се сви. Вгледа се напрегнато и след две-три минути откри брат си Дънкан, който танцуваше унесено с някакво очарователно червенокосо създание. И двамата изглеждаха изцяло погълнати от ритъма на танца. Херцогът се оказа в една от съседните стаи, увлечен в игра на карти. На коленете му се бе настанила някаква доста красива жена. Нейните целувки и нашепвания непрекъснато отвличаха вниманието му от играта, но той с нищо не показваше, че е недоволен от намесата й. Усмихваше й се снизходително, докато тя му шепнеше нещо в ухото. Той от своя страна понякога й отвръщаше с продължителна целувка. Партньорите му търпеливо го изчакваха да обърне отново внимание на картите. Изглежда никой около масата, покрита със зелено сукно, не се дразнеше от нехайния стил на игра на херцога. Купчината златни гвинеи пред него красноречиво свидетелстваше, че има успех в играта. От време на време се обръщаше назад, за да провери дали гостите му се забавляват, дали многобройните му прислужници задоволяват капризите им. Веднъж само даде знак с ръка на най-близкия прислужник да му донесе чиста чаша и още една бутилка. Очевидно тази вечер всички в къщата на Синджън предпочитаха шампанското пред останалите видове напитки.

Как би могла да откъсне херцога от ослепителната брюнетка, която изглежда нямаше намерение да става от скута му. Какво щеше да прави, ако не успее да остане насаме него? Нима старателно замисленият й план ще пропадне? Как ще успее да се отърве от отвратителният Джордж Прайн?

Не! Тя решително стисна устни. За нищо на света няма да се откаже от плана си. Поне не, без да опита още веднъж да осъществи намеренията си. Може би ще успее да остане насаме с херцога, когато по-късно гостите си отидат. Обаче как да се промъкне незабелязано и пищно осветената къща?

Заобиколи ъгъла на къщата и бързо откри входа за прислугата, влезе в полутъмния коридор и започна безшумно да се изкачва към етажа на слугите. Сърцето й едва не се пръсна от страх, когато кракът й напипа края на стъпалата. Очевидно се беше озовала на площадката на втория етаж. Покри главата си с качулката на пелерината, за да скрие лицето и косата си, при случай че случайно срещне някой слуга или готвач. Бе решила да се преструва, че е една от гостенките, пристигнали от Лондон за приема на Синджън. Не биваше да се вживява, прекалено в ролята си на куртизанка, тъй като не притежаваше необходимия опит.

Сви наляво и тръгна по пустия коридор, който я отведе до парадното стълбище на къщата. Бързо се шмугна зад завесата на близкия прозорец с изглед към централната алея. Оттук можеше да наблюдава вратата, през която излизаха гостите на херцога, както и да го проследи незабелязано до спалнята му.

И тогава… дано нищо не й попречи да се озове в неговото легло. Изобщо не мислеше за отказа на Синджън при първата им среща. Нали тялото му незабавно бе реагирало. Когато останат сами в спалнята, тя ще успее да преодолее съпротивата му, скрупулите му… На лицето й внезапно се появи многозначителна усмивка. Мъжете са много по-податливи на женските ласки след изискана вечеря и обилно пийване.

А може би той бе забравил за нея?

За миг тази вероятност превзе съзнанието й, вдъхна й кураж, дори я напуши смях. Колко интригуващо би било той да я обладае, без да разбере коя е тя!

Ами ако се качи в спалнята си, прегърнал през талията привлекателната брюнетка? Този въпрос прониза като с игла мозъка й и рязко я върна към действителната ситуация. Малко е вероятно красивият, млад, богат и щедър херцог да остане сам тази нощ, когато къщата е пълна с ослепителни красавици, дори и да реши да отхвърли домогванията на онази брюнетка. Нима никоя от лондонските куртизанки би се отказала от най-приятната част на вечерта? Сигурно не, при наличието на толкова млад и обаятелен херцог, при това прославен с уменията си превъзходен любовник! Триста дяволи! Кой би могъл да предположи, че обезчестяването на една девица може да се окаже толкова трудна задача?

Винаги си бе представяла, че ще бъде изключително лесно.

Челси бе спряла избора си на херцог Сет заради славата му на донжуан. Освен това още преди откриването на сезона на конните надбягвания знаеше, че задължително ще пристига в Нюмаркет. Тя бе уверена, че много лесно ще успее да го прелъсти, стига да остане, поне за малко насаме с него.

Челси отчаяно въздъхна. Ако не беше притеснена от мисълта за предстоящата вечеря с Джордж Прайн, щеше да избере по-подходящо време и място, за да убеди херцога.

По всяка вероятност някакво древно шотландско божество бдеше над нея. Малко по-късно Синджън се появи на стълбите съвсем сам! Обзе я радост, но след миг надеждите й жестоко рухнаха. В момента, в който той отваряше остъклената врата на площадката на горния етаж една пищна и оскъдно облечена красавица се втурна нагоре по стълбите към него. След миг ръцете им се сплетоха. Устните им се сляха в дълга и бавна целувка, която неусетно премина в любовен шепот. Жената протегна ръка към копчетата на жилетката му, а той я побутна леко към спалнята и затвори вратата между стълбището и площадката.

Такъв развратник навсякъде намира по някоя жена, мислеше си Челси. Нима ще го заваря преситен и уморен, ако изобщо успея да се добера до леглото му преди разсъмване?

Смаяната девойка започна трескаво да обмисля ограничените възможности за действие. Ако познаваше навиците на херцога, може би все пак щеше да успее да се промъкне в спалнята му, независимо от многобройните гости, изпълващи всички стаи на партера. След това може би щеше да й хрумне някаква спасителна идея. Щеше да убеди пищната блондинка, че тя, Челси Фергюсън, непременно трябва да остане насаме с херцога. Ох, само да не беше сестра на Дънкан! В такъв случай Синджън Сейнт Джон можеше да отвори с размах вратата на спалнята си и да я покани с онази неотразима усмивка. Тя нямаше да се подвоуми дори за миг. Беше се наслушала на десетките разкази и клюки, описващи необикновените му способности да доставя любовна наслада. Едва навършил седемнадесет години, Синджън непрекъснато печелеше какви ли не облози благодарение на неизчерпаемите си сексуални възможности, относно продължителността на половия акт, колко пъти го прави, с колко партньорки може да бъде едновременно. Кой знае може би тази нощ ще успее да се справи и с двете?

Какви ли не мисли нахлуха в главата й. Какво да предприеме, по дяволите, когато оставаха броени часове до срещата с проклетия епископ Хетфийлд…

Тъкмо когато бе обхваната от пълно раздвоение, Челси се сепна. Разнежената двойка приближаваше нишата, зад която тя се бе скрила. Смущението й нарасна още повече, когато с ужас разбра, че те се насочват тъкмо към нея. Нима бяха избрали скривалището й за най-удобното място, където могат да задоволят страстите си! Ако херцогът в този момент излезеше от спалнята си, нямаше да може да остане насаме с него.

По дяволите!

Ако бе суеверна, щеше да си признае, че звездите тази нощ не са благосклонни към нея. Или ако вярваше в предопределеността на човешката орис, щеше да се откаже от безумния си план. Но вместо това Челси си припомни девиза на рода Фергюсън: „Колкото са повече препятствията, толкова по-славна е победата“ и не се подаде на моментната слабост. До разсъмване оставаха още няколко часа. Дотогава трябваше да е привела в действие плана си и да се върне в собственото си легло, без никой да я забележи. Щеше да чака с часове дори и в преддверието на ада, само и само да се отърве от непоносимия и отблъскващ Джордж Прайн.

Малката ниша обаче едва ли би могла да се нарече преддверие на ада. Вместо това тя се превърна в любовно убежище за Синджън и компаньонката му. Притисната до прозореца зад завесата, останала без дъх, Челси стана неволен свидетел на бурна любовна сцена.

— Трябваше да те накажа! Трябваше да те накарам да ме чакаш, след като цяла вечер унесен в игра на карти не ми обърна внимание — укорително измърка блондинката.

Челси бе нещастна. Имаше чувство, че гласът прозвуча на педя от ухото й.

— Но спечелих, скъпа! А сега ще спечеля отново.

До слуха й достигна шумоленето на копринената рокля на русокосата.

— Все пак, скъпа, дори твоите прелести не могат да ме накарат да забравя за печалбата от пет хиляди гвинеи. — Настъпи тишина, а след малко се чу звук от целувка. — Доста време чаках…

— Но нали аз ти донесох късмет? — Гласът на жената издаваше незадоволената й страст.

— Хм… — Мърморенето на мъжа се заглуши от шумоленето на дрехите, падащи на пода. — Да, ти ми донесе късмет.

— О, ще видиш сега какво щастие те очаква…

— Готов съм да ти дам хиляда гвинеи, мила, ако ми обещаеш, че и занапред ще ми носиш късмет.

Сенчестата ниша се изпълни с радостните възклицания на куртизанката и едва сега Челси проумя колко е изгодно да се печелят пари по този начин. С хиляда гвинеи баща й би могъл да поддържа конюшнята си цели шест месеца. Излизаше, че ако тя не страда от прекалено много скрупули, лесно би могла да спечели купчина пари, достатъчни да се погасят всички дългове на семейството. Всички знаеха, че херцог Сет бе един от най-богатите мъже в Англия. Ала в този миг си припомни, че все още не е успяла да остане насаме с него. Мечтата за хилядата гвинеи й се видя далечна и неосъществима, независимо дали ще се пребори с моралните си скрупули.

До слуха й достигнаха тежко дишане и приглушени охкания.

— Не толкова силно, скъпи, ще ме заболи — простена куртизанката.

— Нищо ти няма, мила — няколко мига по-късно прозвуча мъжкият глас. — Свикнала си и на по-груби прегръдки, нали? — Той бе преминал във възбуждащ шепот. Челси чу някакво трополене и се досети, че това е шум от събуване на мъжки ботуши и дамски обувки. Девойката затаи дъх, ужасена от мисълта, че ще открият присъствието й. От конвулсиите на разгорещената двойка подът потрепери. На Челси й се стори, че е изтекло безкрайно, много време, когато чу шумния мъжки възглас:

— Ох, Господи, Лиз, ох… Господи… — и мъжкият глас заглъхна в страстни въздишки.

Отново стана тихо. Челси бе затаила дъх, не смееше да мръдне, страхувайки се, че и най-лекия шум би могъл да издаде присъствието й. Колко още ще трябва да чака? Безмълвно отправи гореща молитва към Бога дано нито един от двамата не дръпне завесите пред прозореца, подтикнат от желанието да се наслади на лунната нощ.

— Скъпи, знаеш ли колко красива е тази нощ луната?

По дяволите, очевидно тази нощ Господ я бе лишил от закрилата си! Как да се измъкне незабелязано от този капан? До стълбите имаше не по-малко от десет крачки. Да прескочи излегналите се на пода тела и да се втурне към салона? Не, тази безумна идея само показваше, че е на ръба на паниката. Смелостта й се изчерпваше с всяка изминала минута, по-бързо и от скоростта, с която се изчерпваха запасите от шампанско в избата на херцога.

— Ако поискаш, ще ти купя и луната, скъпа Лиз, и ще я окача да свети над една малка къща на Харли Стрийт.

— А ще ми купиш ли и карета, скъпи? — тихо запита Лиз.

Челси забеляза, че Лиз добре умее да си прави сметката.

— Дори две карети ще имаш, лакомнице моя — захили се той, — при това с най-хубавите коне. Съгласна ли си?

— Ами кочияш и слуги? — сладникаво прошепна тя.

— Ще получиш всичко… и кочияш, и иконом, и колкото искаш слуги… ще ти открия сметка при Бъркли, ще получаваш рента от петстотин златни гвинеи на месец. Само ми кажи обичаш ли ме от сърце, моя сладка Лиз? Искам да се закълнеш, че ме обичаш! — гласът му прозвуча леко предизвикателно, но бе изпълнен със страст и нежност.

В отговор жената безгрижно започна да се смее.

— Цялото ми сърце ти принадлежи — меко прошепна тя, — заедно с всичко останало. Кажи ми само какво искаш и ще изпълня всяко твое желание.

— Искам да се закълнеш още сега, тук, на лунната светлина, че ще ми принадлежиш с цялото си сърце!

Вцепенената Челси чу как тежките мъжки стъпки се приближиха към завесата.

Още миг и щеше да бъде разкрита.

Наблизо се хлопна врата, после още една.

— Разбирам, че си успял да се справиш с всичките си млади любовници — плътен женски глас раздра тишината. От всяка дума на непознатата се долавяше сарказъм. — Той заспа, прекрасният Сейнт Джон. Заспа непробудно, а нощта едва сега започва. Хайде, Лиз, да слезем долу и да продължим да се забавляваме. Знаеш, че Сейнт Джон винаги става сутрин много рано и веднага се отправя към конюшнята си. Следователно утре ще можем да спим до обяд. Хайде, да слезем при гостите. Искам да ти изпея една нова песен.

Като че ли Господ най-накрая се бе смилил над нея, защото след минута Челси остана сама.

Херцог Сет спеше в спалнята си, от която я делеше само една врата.

Наоколо нямаше никой, освен тях двамата.

(обратно)

Глава шеста

Челси безшумно отвори вратата на спалнята на Синджън. Сърцето й биеше до пръсване. Притисна ръка към гърдите си, за да заглуши ударите му. Страхуваше се, че ще събуди спящия херцог.

Ала в следващия миг все се питаше дали въобще ще успее да го събуди? Може би не спеше? Може би бе зашеметен от шампанското или пунша? Какво ще прави, ако херцогът е заспал непробудно?

Девойката потрепери. Нервите, й бяха опънати до скъсване. Струваше й се, че в следващия миг ще я обхване паниката и ще се втурне към изхода за прислугата с насълзени очи.

Няма ли да е по-лесно, ако се съгласи да се омъжи за неприятния епископ Хетфийлд? Може би свещеническият сан и многобройните задължения няма да му оставят много време и сили за любовни преживявания? Ех, ако брачните й задължения щяха да се изчерпат само с присъствието й на официалните вечери, посрещане на гости, следобеден чай с майка му… Но в следващия миг Челси си спомни отчаяните му опити да я прегърне в конюшнята, където баща й ги бе оставил сами за малко, за да поговори с единия от конярите. Джордж Прайн я бе гледал с похот и страст, без следа от набожно благочестие и скромност. А пръстите му бяха тъй неприятно студени и лепкави, когато докоснаха кожата й…

Не, Джордж Прайн бе най-отблъскващият от всички мъже в Англия. За съжаление баща й бе решил да я продаде тъкмо на него и то за цял живот. Независимо от всички оправдания на граф Фергюсън, въпреки всички практични доводи, ставаше дума именно за продажба. Тя трябваше да размени младостта, красотата и свободата си срещу парите на епископа.

Баща й не се бе оженил по сметка, следователно нямаше право да й чете проповеди за ползата от изгодния брак. Той се бе оженил по любов, макар че в онези години, изпълнени с бунтове срещу англичаните, семейство Фергюсън е било по-бедно от всякога.

Баща й можеше и да настоява на своето, ала Челси на всяка цена трябваше да се отърве от противния епископ Хетфийлд. Не я интересуваха изгодите от женитбата с него. След като премине гнева на баща й, заради неподчинението й и опозореното й име тя се надяваше да го убеди, че трябва да й разреши да опита щастието си и да се яви на хиподрума с някой от най-добрите им състезателни коне.

Сега, подредила мислите си, девойката се окопити и успя да потисне трепетите, обзели я още преди да напусне дома си през тази тревожна вечер.

Тази нощ бе първата стъпка от рискования й план за възстановяване на семейното благополучие. Приличаше и на военна хитрост, без която бе невъзможно да се спечели решителната битка.

Предпазливо протегна ръка към свещника с три запалени свещи, оставен върху мраморната масичка. Бързо духна свещите. Ако херцогът се събуди, в мрака можеше и да си помисли, че е в леглото с някоя от многобройните си куртизанки. В дръзкия й план не се предвиждаше да се разгласява името на партньора й от първата й любовна нощ. Достатъчно бе само да се раздели с непорочността си. Ако я притиснат, тя гордо ще откаже да съобщи името на мъжа. За миг се замисли дали да не угаси и огъня в камината, но реши, че светлината от въглените е недостатъчна, за да освети леглото в другия ъгъл на просторната спалня. А и острата миризма на загасената, но тлееща жарава може да възбуди обонянието му и да предизвика ненужни въпроси. Бързо се отдръпна в най-тъмния ъгъл на спалнята и съвсем безумно и бързо се съблече, като внимаваше да не събуди тъмнокосия мъж, заровил лице във възглавницата.

Чаршафите бяха струпани в безпорядък на пода. Челси само трябваше да легне до спящия херцог и да изчака да се успокои бясно биещото й сърце. Опита се да си вдъхне смелост с мисълта, че й предстои да изтърпи участието си в съдбоносна битка, на която е заложила всичко и която трябва да спечели на всяка цена. Оказа се истинско мъчение за нея да лежи неподвижна, напълно гола, до притихналия и дълбоко заспал херцог Сет. Едрото му тяло бе отпуснато в леглото и в мрака смътно се очертаваха красивите му черти.

Челси бе смутена и объркана. Не знаеше каква трябва да бъде следващата й стъпка.

Може би херцогът бе усетил затруднението й или по-скоро раздразнен от уханието на розово масло, излъчващо се от топлата й кожа, бавно вдигна ръка и за неин ужас я плъзна о бедрото й. След което я притисна към себе си.

В просъница Синджън напипа топла и мека женска плът. Прекрасно и добре познато усещане за него. Въздъхна доволно, притисна се по-плътно към нея и отново заспа.

Херцогът лежеше по корем, дишаше ритмично, а дъхът от устните му поклащаше косата на Челси. Лицето му бе обърнато към нейното, а тежката му ръка се бе отпуснала върху корема й. Дългото му горещо тяло изпълваше леглото, а сгряващата топлина, която излъчвате й вдъхна чувство за уют. Нещо напълно неочаквано за смутеното момиче. Уханието на дългата му коса разпиляна в безпорядък върху снежнобялата възглавница, погъделичка ноздрите й. Странно, но този аромат й напомни за горска поляна, застинала в безмълвно очакване на зората.

Мъжът до нея внезапно помръдна крака и прекъсна поетичните видения в съзнанието й. Той се отпусна с цялата си тежест върху бедрата й и здраво я притисна към леглото. Онази част от тялото му, на която херцогът дължеше скандалната си слава, и на която Челси възнамеряваше да поднесе в жертва девствеността си, започна да набъбва и да се уголемява.

Като дете, отраснало в конюшня, сред жребци и кобили, Челси отдавна бе наясно с тайната на оплождането и ето че херцогът започваше да се включва в този съзидателен процес, във вечния капан, заложен от природата във всяко човешко същество.

Все още полузаспал Синджън реагира първо на аромата й. Очевидно уханието на рози, излъчвано от тялото й, оказваше благотворно въздействие.

— Хм… — промърмори той, — разкошно ухаеш, Поли. Пръстите му нежно се плъзнаха по тънкия й кръст. — Ухаеш на лято.

— Благодаря, Ваша Светлост — тихо отвърна Челси, макар да не бе напълно уверена, че обстановката изисква толкова вежлив стил на изразяване. Все пак не се намираха в салона, пълен с дами и кавалери?

— Наричай ме просто Синджън, скъпа… — Гласът му прозвуча дрезгаво, задавен от вълнение, макар очите му все още да бяха затворени. — Не са нужни титли в леглото… — Дланта му погали зърната на гърдите й, които започнаха да се втвърдяват, а сетне пръстите му ги обхванаха целите. — О, ти си съвършена! — въздъхна доволен херцогът.

Ръката му бавно и чувствено се плъзна по бедрото й. Дали трябваше отново да му благодари? Какво означаваха думите му. Комплимент или оценка на познавач? Трябваше ли благоразумно да замълчи? В този миг нежните му дълги пръсти отново докоснаха розовото зърно на заоблената й гърда и огнена вълна се разля по тялото й. Не можеше да мисли за любовната етикеция. Той нежно разтриваше зърното, пръстите му обикаляха около него, докато накрая то се втвърди и щръкна нагоре.

Челси потръпна, разтърсена от силното усещане, което заля сетивата й.

— Вече си будна, любов моя — прошепна Синджън е се усмихна в мрака, а клепачите му най-после се повдигнаха и в очите му проблесна искра на желанието. — Да не съм те събудил? — промърмори той. — Да, сигурно така е станало.

— Поспах малко — промълви Челси, почувствала се задължена да отговори на въпроса му, обаче ръката на херцога се спусна към корема й, а сетне по-надолу, изтривайки, последните остатъци от разум в главата й. Дълбоко в нея се разгоря огън, сладък и пулсиращ, разпръскващ блажени вълни по цялото й тяло. Дишането й се учести. Пръстите му разтвориха копринените косъмчета между бедрата й и се плъзнаха във влажната сърцевина на нейната женственост. Приглушените й, но страстни въздишки отекнаха в мрака.

— Вече си готова да ме приемеш, скъпа моя, Поли — нежно прошепна Синджън и с лекота се настани върху нея. Усмихна се и зъбите му блеснаха в тъмнината. — Хубаво ми е с теб… Намести се между бедрата й твърдата му мъжественост се допря в подножието на венериния хълм, оросен от напиращото желание. Ново и непознато за нея състояние, но по-прекрасно от всичко останало на този свят.

Секунди преди да му се отдаде, Челси си пожела — той да продължи да се заблуждава, че под него е Поли, макар да знаеше, че това е невъзможно.

Той влезе много нежно в нея, но веднага спря.

Помръдна, за да се нагласи в по-удобна поза и отново се опита да проникне по-дълбоко в топлата й плът.

Този път усети ясно бариерата пред члена си.

— Но ти не си Поли! — възкликна озадаченият херцогът, вече напълно буден.

— Не, сър — тихо си призна Челси и потръпна, притисната от мускулестото му тяло, разгорещено, сякаш излъчващо в мрака искри, с все още притисната към девствената й ципа мъжественост. Застиналата му стойка недвусмислено издаваше безкрайно удивление.

— Хариет не ми спомена, че ми е изпратила девственица. — Това бе по-скоро въпрос, отколкото констатация. — Да не си допълнителна премия за стар клиент?

Тонът му бе предизвикателен, гласът му издаваше опита на светски мъж, преситен от чувствени наслади. В същото време пъргавият му ум веднага се пренастрои към новата, девствена партньорка, излетната под него в широкото легло.

Този път Хариет е подбрала момиче с прекрасни рамене, гърди и бедра. Може би се е вслушала в указанията на Сенека относно вкуса и предпочитанията му? Навярно ще ми поиска да доплатя, заради рядкото преживяване да обладая една девственица… Допълнителните разходи не го безпокояха. Деловите отношения между него и Хариет винаги са били безупречни.

— Страхуваш ли се? — внезапно попита херцогът, осъзнал едва сега, че момичето под него лежи странно сковано.

— Не — честно отвърна девойката. Не би могла да се страхува от вълните на насладата, заливащи тялото й. Струваше й се, че се рее, че плува някъде между небето и земята.

— Е, скъпа, болката в първия миг не може да се избегне — тихо промълви Синджън, като се опита да успокои напиращата в гърдите му стръв към свежото и разкошно женско тяло под него. След това съвсем нежно с пръст погали девствената й преграда. — Има само един начин да се справя с това препятствие.

— Разбирам, сър — едва чуто въздъхна Челси, необяснимо разсеяна. В този миг последиците от този съдбоносен акт й се струваха далеч по-маловажни от непознатия за нея пламък, разгорял се в недрата на нейната женственост.

— Надявам се, че Хариет щедро ще те възнагради. Макар че всичко това е доста объркващо… — добави той, възбуден много повече от друг път, жаден да се слее с нея. Ала не бе уверен какво чувства непознатото момиче. Отлично познаваше опитните жрици на любовта. Както неговите, така и техните страсти преминаваха през няколко добре познати кулминации. Дали да й се извини? Сега или като свършат? Дали въобще трябва да й се извинява? Хариет би трябвало да е обучила поне малко тази проститутка. Може би има клиенти, които предпочитат девственици, ала кой би желал компаньонката му в леглото да закрещи от болка или да се залее в сълзи?

Затова просто я попита:

— Уверена ли си, че искаш да го направим?

— О, да!

Разпаленото му от страст съзнание с облекчение долови, че девойката отговори без никакво колебание.

— Целуни ме — нежно й заповяда той, загрижен да заглуши неизбежната болка с някое приятно усещане.

И когато меките й устни се допряха до неговите, някъде дълбоко в подсъзнанието му, една струна бе докосната от странно познато видение. Пронизалият го спомен начаса бе залят и отнесен от надигналата се в него вълна от страст. Тя му се струваше като райско създание, мека, топла и уханна. Дребното й тяло бе съвършено, бедрата широко разтворени, за да го поемат, а прелестните й устни потръпваха от желание.

Дали може да се умре от този див и болезнено сладък екстаз? — запита се Челси, внезапно проумяла защо херцог Сет така стръвно бе търсил чувствени наслади. В тези мигове човек винаги се усеща понесен от вихъра на изгаряща страст, а сърцето му бие до пръсване и крещи за още и още наслади. Нищо чудно това да се превърне в главната цел на живота му.

— Извинявай — неволно промърмори Синджън миг преди да проникне в нея. Думата сама се отрони от устните му — Сега!

Той бързо влезе в нея, ръцете й се впиха в раменете му. Челси извика леко от болката.

— Повече няма да те боли — прошепна херцогът, а пръстите му нежно погалиха лицето й. Отпусна се върху нея и дългата му коса докосна раменете й. Членът му остана в нея.

— Болката премина — тихо въздъхна тя с наслада. Беше смутена и объркана. Дали всички жени така лесно губят девствеността си, дали всички изпитват същото, потопени във вълните на желанието, по-силно от всичко друго, тъй всепоглъщащо, че ти се иска да няма крий? Горещите й ръце останаха вкопчени в раменете му, няколко кичура от косата на херцога се бяха преплели около пръстите й, а силното му и напрегнато тяло я привличаше неудържимо.

Синджън не се движеше. Задоволяваше се само да целува устните и клепачите й, извитите вежди, изящно очертания нос, слепоочията й. За миг Челси се зачуди, объркана от замечтания блясък в очите му дали има намерение да проникне по-дълбоко в нея.

Тогава той се размърда. Отначало се плъзна леко нагоре и тя се задъха от връхлетелия я екстаз. Потръпна, тялото й се напрегна с едно-единствено желание — да го задържи в себе си. Когато, след един безкраен миг, той се отдръпна, Челси заскимтя заради загубата му. От гърлото й се отрони сподавен хлип, от който кожата на гърба му настръхна.

„Какво прави тя?“ — удивляваше се херцогът, възхитен от страстния й отклик. „Кой би очаквал такава жарка реакция от една неопитна девственица?“ Още веднъж се плъзна навътре и тласна силно. Острите нокти, впити в гърба му, го убедиха, че тази странна непозната девойка не се нуждае от уроци в леглото.

Възбудата неусетно го увлече във властния си ритъм. Сега можеше да покаже уменията, които бе усъвършенствал с годините. Достигаше почти до оргазъм, но сетне бързо намаляваше темпото и отново поемаше по върховете на насладата. Младото момиче в обятията му бе създадено сякаш само за него, сливаше се с него с такава страст и лекота, в пълна хармония и синхрон, както никоя друга партньорка досега. Увличаше го в безкраен лудешки ритъм.

Не би го пуснала дори и той да искаше, а той не искаше. Това бе неповторимо, неописуемо преживяване след десетина години, пропилени в любовни игри с хладнокръвни и пресметливи проститутки. Щом започна нейната кулминация, Синджън веднага реагира и я изпълни със семето си, изпразнен, изчерпан, безпаметен… От години не помнеше подобен екстаз.

Почувства се възроден, като юноша, тръпнещ от небивалия оргазъм, забравил за всичко на света. От гърдите му се отрониха доволни стенания. Челси свърши с див крясък, който разцепи мрака на спалнята и се блъсна във високия таван. Никога не бе подозирала, че е способна да извика тъй неудържимо. Мозъкът й пламтеше от възбуда, затихваща в омаята на напълно задоволената женственост. Накрая се отпусна, тръпнеща и задъхана в обятията му, а страстният мъж притисна влажните си устни към нейните.

Лежаха дълго, неподвижно, като корабокрушенци, изхвърлени на пясъка от тропически тайфун. Едва дишаха, изпотени, изтощени до предела на силите от фантастичното сливане на телата си.

Реалността неумолимо се промъкна в тяхната идилия. Челси с леко движение се опита да се измъкне изпод него.

— Не — едва чуто промълви Синджън и стегна прегръдката си около алабастровите й рамене.

— Но аз трябва да си тръгвам… — прошепна тя.

— Къде? — Мъжът бе искрено смаян. Обикновено куртизанките на Хариет оставаха за една, а понякога и за две седмици в имението му. Отлично знаеше това, защото той лично уреждаше сметките, а сега не беше на себе си от щастие след незапомнения екстаз:

Да не би това изключително любвеобилно момиче да възнамерява да сподели жарките си ласки с някой от гостите му в имението? Не, сигурно няма да го направи! Та нали той бе господарят в този дом!

— Сенека ми спомена, че Хариет е повишила таксата с още хиляда гвинеи. Ако трябва да заплатя за отнетата ти девственост и за безкрайното щастие, с което ме дари, може би ще се разделя с доста значителна сума. — Гласът му бе нежен, но ръцете продължаваха здраво да я стискат за раменете. Челси не можеше да отмести силното му тяло, излегнато върху нейното. — Дай ми още няколко мига щастие на раздяла, сладка моя — прошепна той и притисна устни към нейните. — Искам да запомня прелестния ти вкус.

Тя почувства как членът му отново набъбна и се втвърди в нея, изпълни я и отново възбуди неясно желание в гърдите й.

— Кажи ми, че ме желаеш — тихо заповяда херцогът, сам изненадан от искането си, но странно увлечен в любовната игра с очарователната непозната. Може би това се случва само с девствениците? Мъжът ги обладава за пръв път и иска да получи пълната им покорност? Не знаеше отговорите на тези въпроси… Но знаеше какъв отговор очакват от нея в този миг. — Кажи ми! — настоятелно повтори Синджън.

— Искам те… отчаяно… Синджън — прошепна Челси и страстно изохка.

Преситеният от удоволствия мъж се усмихна, щом чу името си.

— Кажи ми как се казваш — промърмори той и яростно се притисна към нежната й плът. Очите му се притвориха в захлас.

— Флора… — прошепна Челси. Повече не можеше да се контролира. От върховното блаженство, разливащо се по вените й, сърцето и дъхът й замряха. Името на майка й неволно се отрони от устните й.

— Трябваше да го отгатна. Ти наистина си като цвете — промълви задъхано Синджън и леко ухапа ухото й. — Сладко и благоуханно цвете, наторено със страст. — Няма да те пусна да си тръгнеш от мен. Поне докато ти се наситя — егоистично си помисли херцогът. — Нека ти покажа ароматните градини на рая… — Гласът трепери от желание.

И той го направи, с умение и нежност, благодарен на Хариет, че му бе изпратила този небесен дар, тази недокосната розова пъпка. Не само че посетиха райските градини, но се забравиха в пълно себеотдаване, сплели тела в огнени прегръдки и безброй ласки. След няколко часа заспаха прегърнати, усмихнати, напълно изчерпани и задоволени, но не пропуснаха да си обещаят, че когато се събудят ще продължат.

Епископ Хетфийлд бе напълно забравен.

(обратно)

Глава седма

Празненството продължи още няколко часа без домакина в същия жизнерадостен стил, но накрая един от гостите, изпил порядъчна доза от шампанското на херцог Сет, предложи да организират импровизирано конно надбягване около къщата. Спешно свиканият съвет от пийнали джентълмени веднага се съгласи, че на Уорик му е хрумнала гениална идея, а някой набързо предложи:

— Повикайте Синджън. Нека се измъкне от кревата. Той винаги е готов да заложи на някой кон.

— Оставете го — обади се друг, малко по-трезвен от останалите. — Преди да си легне, той ми спомена, че на сутринта трябва да става рано, с изгрева на слънцето.

— Само не ми казвай, че Сейнт Джон сега, в този миг, спи горе в спалнята си!

— Красивият любовник тази нощ спи сам. Сигурна съм, защото аз лично положих разкошното му тяло между великолепните чаршафи. — Отлично модулираният контраалт на досегашната компаньонка на Синджън звучеше все така оживено въпреки късния нощен час.

— Ще отида да го събудя. Той обича надбягванията и обича да печели.

— Залагам петдесет гвинеи, че този, който го събуди, ще си изпати. Той държи да присъства на утрешните надбягвания, а те започват много рано.

— А аз залагам петдесет, че той няма да има нищо против да спечели още пари. Нека да го събудим.

— Аз ще го доведа — обади се Дънкан. Гласът му бе дрезгав от изпитото шампанско. — Достатъчно е спал.

— Спал е само няколко часа. Не го безпокойте.

— Доведи го тук — обади се една красива блондинка в кремава копринена рокля. — Искам да го видя как изглежда със сънени очи.

— По-вероятно е да стреля — сърдито се обади друг. — Знаем как яростно избухва, когато го раздразнят.

— Но вече е почти съмнало — рече Дънкан. — Погледнете небето.

Действително на изток небето вече зазоряваше. И докато Синджън и Челси блажено спяха горе в спалнята, долу всички стигнаха до единодушното решение да събудят херцога, с изгрева.

Дънкан се втурна нагоре по стълбите, за да накара Синджън да присъства на поредното забавление.

Няколко минути по-късно една застрашителна сянка се надвеси над леглото му и го изтръгна от блажения покой на съня. Той се събуди и гневно изкрещя:

— Върви по дяволите!

Но ръката на мъжа яко го сграбчи за рамото и с един замах го просна обратно в леглото.

— Събуди се, за да не те пронижа с кинжала си докато спиш в леглото! — изръмжа неканеният гостенин.

Макар и сънен, Синджън разбра, че противникът му е силно разгневен.

Побърза да отвори широко очи.

Над него се извисяваше Дънкан със свещник в ръка. Лицето му бе посивяло от ярост.

Синджън премигна два пъти, опитвайки се да схване какво става в собствената му спалня.

— По дяволите, да не си полудял! — гневно извика той. Та това бе неговият дом, неговото празненство, а щом е решил да спи, никой нямаше право да го безпокои!

— Добре дошъл в нашето семейство, Синджън — саркастично процеди Дънкан. — Или може би предпочиташ да ти пръсна черепа?

Разгорещеният спор между двамата мъже събуди Челси. Гласът на брат й веднага й подсказа, че се е случила непоправима беда. В първия миг не можа да си поеме дъх от изненада, но бързо се окопити. Когато си на седемнадесет, никое нещастие не ти изглежда непреодолимо. Огледа се, все още недоумяваща, бързо прикри голотата си и тръсна глава:

— Той не е виновен, Дънкан. И престани да крещиш.

Синджън се обърна и учудено я изгледа. Думите й го накараха да се замисли.

— Ти! — изръмжа херцогът. Отново погледна към Дънкан, който стърчеше пред него като войнствения бог Тор.

— О, дявол да го вземе — промърмори Синджън. Как, по дяволите бе попаднала в спалнята му. Даяна… Дейна… проклятие, как беше името на това момиче, с което бе споделил леглото си? Макар че това сега нямаше никакво значение. Но в главата му се зароди ужасно подозрение.

Нима са го изиграли?

И всичко е било предварително нагласено?

Значи са го избрали като ангел спасител, който да възстанови разклатените финанси на семейство Фергюсън? Опита се да си припомни всичко, което се бе случило през тази бурна нощ.

— Съжалявам… — прошепна Челси.

— Съжаляваш? — изкрещя Синджън и я изгледа с невиждащ поглед, сякаш бе видял призрак.

— По дяволите, Синджън, та тя е моя сестра! — яростно се намеси Дънкан.

— Не се намесвай в тази история, Дънкан — сърдито отвърна херцогът, без да обръща глава към него. Отново го прониза болезнения въпрос: „Ами ако всичко това е планирано?“

— Не, Дънкан нищо не знаеше… нито някой друг. Всичко стана спонтанно… искам да кажа… не е това, което си мислиш — припряно заговори Челси, опитвайки се да издържи на презрителния вледеняващ поглед на херцога.

— Какво не съм знаел? — озъби се Дънкан. — Дяволите да те вземат, Челси! И теб също, Синджън! И въобще какво става тук? Проклет да съм, ако разбирам нещо!

— И той ли е толкова добър актьор като теб? — Синджън кимна към Дънкан. Гласът му бе леден, а погледът му се заби в лицето й.

— Не — прошепна тя. — Никой тук не играе никаква роля. Сега ще си тръгна и няма да ме видиш никога повече.

— Върви по дяволите! — избухна Дънкан. Младежът не разбираше какво става, но поне в едно бе сигурен, че Синджън Сейнт Джон и сестра му лежаха голи в леглото и той да не се казва Дънкан Фергюсън, ако това не завърши със сватбени камбани! — Ще се ожениш за нея, Синджън, или си прочети последната молитва!

— За никоя няма да се оженя! — процеди Синджън.

— Аз също няма да се омъжвам за никого! — изкрещя Челси, вбесена, че в опитите си да се отърве от женитбата с Джордж Прайн бе попаднала в същото положение, но с мъж, който демонстративно заявява, че не желае да се обвързва с нея. — Ти нищо не разбираш, Дънкан. Не съм те молила да уреждаш живота ми. И въобще не желая никой да се намесва в него. Няма да се омъжа нито за Джордж Прайн, нито за херцог Сет, нито за който и да било друг. А сега се пръждосвай по дяволите или така ще се разкрещя, че ще събера цялата къща и всички гости в тази спалня!

— Ще те чакам долу в салона, Челси — тихо рече Дънкан и излезе от спалнята.

— Наистина ли щеше да го направиш? — нехайно попита Синджън. — Искам да кажа щеше ли да се осмелиш да събереш всичките ми гости с виковете си? — поясни той и се облегна на възглавницата, вече успокоен. Не се притесняваше от голотата си, може би дори съзнаваше очарованието, излъчващо се от мускулестото му тяло. То изглеждаше като бронзово на светлината на свещите.

— Може би — отвърна Челси с безучастен тон и се надигна от леглото.

— Почакай — тихо заповяда той и я сграбчи за китката.

— Защо? — Теменужените й очи го изгледаха въпросително.

Синджън сви рамене, но не пусна ръката й.

— Да не би да се каниш да ми направиш предложение? — запита подигравателно тя.

Херцогът се възхищаваше на дързостта й, а освен това тя все още беше в леглото му.

— Какво ще кажеш, ако искам да те видя отново?

— Искаш отново да спиш с мен, така ли?

— Да — честно отвърна той и стисна ръката й.

— Слушай — въздъхна Челси, — аз дойдох при теб от отчаяние. Не искам да ме омъжат насила за Джордж Прайн, независимо колко изгоден е този брак. Трябваше да намеря някой, който да ми помогне и да отнеме девствеността ми. Сега проблемът ми е решен. Не съм дошла тук, за да ставам твоя любовница. Не мога да причиня такъв позор на семейството си. — Челси се усмихна. — Макар че всички в нашия дом са свикнали да очакват от мен лудории и безразсъдни постъпки. — Сви рамене и белоснежните й ръце грациозно потръпнаха. — А и ти не се нуждаеш от мен. Къщата ти е пълна с жени, готови да задоволят всеки твой каприз. Е, остава само да ти благодаря за услугата… — завърши тя и му подаде ръка, сякаш мъж се ръкуваше с деловия си партньор.

Синджън пое ръката й и се запита защо думата женитба разгневи толкова много Челси Еймити Фергюсън.

— И аз ти благодаря — сърдечно отвърна херцогът и топлата му длан обгърна малката й китка. — Наистина ми беше много приятно с теб!

— Ще се видим на хиподрума.

— Да… на хиподрума.

Челси измъкна ръката си от неговата, усмихна се и стана от леглото.

Синджън я проследи с поглед. Тя пристъпваше като призрачно видение в полутъмната спалня. Огънят в камината озаряваше прелестните й форми, очертаваше нежната извивка на талията й, изящните й крака, заоблените й гърди. Златистата й коса, разпиляна като сияен водопад върху белоснежните рамене, подчертаваше изключителната й красота, предизвикваше го да скочи от леглото и да я сграбчи в прегръдките си. Най-вълнуващите сцени от първата им любовна нощ оживяха в съзнанието му. Господи, какъв сладостен миг бе онзи, когато я държеше в ръцете си. Косите й се стелеха като нежен воал около прекрасното й лице, а допирът до възхитителната й кожа го изгаряше и го довеждаше до безумие.

Докато я гледаше с премрежен поглед, в гърдите му се надигна желание да скочи от леглото, да залости вратата и да я задържи завинаги при себе си. Забравил за многобройните си гости, младият херцог копнееше да остане насаме с това страстно момиче, това своенравно и прекрасно създание, така изненадващо появило се в леглото му сред нощния мрак. Синджън Сейнт Джон я заговори, за да чуе гласа й и да се увери, че не сънува, че очарователната гола жена в спалнята му не е плод на фантазията му.

— Не съм предполагал, че ще останеш при мен.

Тя не му отговори и в първия миг той повярва, че сънува или навярно е омагьосан. Ала след секунди Челси се обърна и му се усмихна. Гласът й достигна до него през сноповете златиста утринна светлина, която вече проникваше през завесите.

— Не предполагам, че Дънкан би го одобрил.

Усмивката й бе открито предизвикателна.

Колко странно бе това непознато момиче! Въобще не му поиска компенсация за отнетата девственост. Нито се разплака до леглото му, нито го заплаши с отмъщението на братята си. Напротив, със закачливата си усмивка сякаш го подканваше да я прегръща и целува.

— Предполагам, че Дънкан ще ни причини доста неприятности — започна Синджън, докато мозъкът му трескаво обмисляше възможните ходове на брат й. — А може би и баща ти. Разбира се, ако научи за случилото се — кисело добави той. Имаше доста богат опит в подобни любовни афери и затова още отсега беше наясно как ще реагира обществото.

— Да, с баща ми ме чака труден разговор — примирено въздъхна Челси и навлече долната риза върху алабастровите си рамене. — Но аз ще поема изцяло отговорността. Имах нужда от мъж като теб и се надявам баща ми да ме разбере, макар че в началото никак няма да ми е лесно.

Разговорът взе неприятна, насока за херцог Сет. Под достойнството му бе да мисли за евентуалните неприятни последици. Доказателство за бъдещите спорове и обиди бе присъствието на Дънкан. От коридора непрекъснато се чуваха нервните му стъпки. Единствената му надежда бе в нея. Навярно любимата дъщеря на граф Фергюсън ще успее да укроти бащиния гняв. Положението допълнително се усложняваше от факта, че Синджън беше знатен английски благородник, докато граф Фергюсън бе в немилост като поддръжник на шотландските бунтовници.

В този миг Челси се наведе, за да вземе фустата си от стола, ризата й се разтвори и разкошните й гърди се залюляха, облени от светлината на огъня в камината. Гледката бе тъй съблазнителна, че Синджън веднага забрави за заплахата от отмъщението на роднините й. Възхитителните извивки на гърдите й го накараха да затаи дъх. Девойката пристъпи напред, застана на един крак, за да се напъха в широката фуста и прелестните й бедра се очертаха. Херцогът стисна зъби, а кръвта запулсира в слепоочията му. Искаше му се този миг никога да не отминава. Полуголото женско тяло очароваше, погледа му, възбуждаше сетивата му.

Без да подозира каква съблазън бе за него в този миг, без да отгатва мислите му, красивата мис Фергюсън нагласи фустата си и се изви, за да пристегне презрамките на раменете си.

Синджън едва се удържа да не скочи от леглото и да не сграбчи в прегръдките си тази чувствена млада дама.

— Не мога да я завържа — промърмори Челси и се изви. Сърцето му отново се разтуптя. От години не бе възпирал сексуалните си желания и сега му бе изключително трудно да се сдържа.

— Не мога да се справя с тези връзки — рече Челси и се обърна с гръб към него. Извърна се и се усмихна през рамо, без да се притеснява от голотата си.

По гръбнака му пробягна гореща тръпка. Ръцете му застинаха на сантиметри от гладката бяла кожа. Едната му ръка предпазливо се плъзна по рамото й, после я притегли в очакващото ги меко легло. В следващия миг напрегнатото му мускулесто тяло вече беше върху нейното, а устните му я целуваха жадно, горещо, съблазняващо…

— Моля те, само пет минути… — прошепна херцогът, когато устните му достигнаха чувствената извивка на нейните устни… — Още пет минути, няма да те задържам нито миг повече… — Измести се леко и притисна топлата си длан към бедрото й. В ласките му прозираше умението на опитен любовник.

— Защо да бързам? Харесва ми да съм с теб — въздъхна Челси. Допирът на мъжественото тяло възбуждаше в нея приказни, непознати досега сладостни усещания.

— Прекрасно! — промърмори Синджън и се усмихна, доволен от успеха си. Устните му обсипаха с леки целувки шията й, а сетне се спуснаха надолу…

Челси долови възбудата му и в гърдите й се надигна силно желание. Този мъж владееше чувствата й както новата играчка изпълваше мислите на едно дете. Въздъхна дълбоко, за да успокои биенето на сърцето си.

— Не, не мога да остана при теб…

Очакваше той да протестира, но за нейна изненада, той само тихо прошепна в ухото й:

— Разбира се, че можеш — и ръката му се плъзна между голите й бедра.

Огненият импулс я накара да подскочи. Нежният и чувствен допир на пръстите му я изпълни с трепет. Не можеше повече да издържа на сладостното дразнене. Този мъж очевидно знаеше отлично къде и как да докосва женското тяло.

— Ох… — От устните й се отрони прелестен стон, изпълнен с тъга и копнеж, от който кожата по ръцете му настръхна.

Какво удоволствие бе да я усеща отново под себе си, мека и топла, очарователна, със събрана на врата долна риза, ухаеща на розово масло. Синджън наведе глава и целуна изящната извивка на веждите й.

— Остани за цял месец — промълви той. — Или за цяла година… — Смъкна ризата от раменете й и я захвърли на пода. Дългите му пръсти се вплетоха в златистата й коса и нежно я разрошиха. На устните й отново се появи очарователна усмивка, от която сърцето му замря. — Или поне докато свърши сезона на конните надбягвания.

Лицето на младия мъж сияеше от щастие. Приличаше й на малко момче, омагьосано от нова играчка. В следващия миг се превърна в галантен прелъстител, който нежно шепнеше на ухото й:

— Искам да съм в теб…

С тези прости, но огнени думи мъжът измести тялото си и проникна в нея в мига, в който ръцете й се сплетоха около врата му.

— И аз! — помисли си девойката, а в следващата секунда всички мисли в главата й отлетяха някъде надалеч. Приливът на чувства заля сетивата й и я зашемети тъй силно, че тя притвори очи. Сега нищо нямаше значение, освен топлите вълни, разбиващи се в гърдите й, допирът на ръцете му, полъхът на косата му, спускаща се върху шията и раменете й. Този мъж бе невероятно жизнен, тръпнещ, горещ… стори й се, че е герой, оживял от детските й мечти. Дори още по-прекрасен, хиляди пъти по-прекрасен. Никога мечтите и сънищата на младото момиче не бяха спохождани от мъж, красив и виртуозен в любовта като Синджън Сейнт Джон, херцог Сет.

Той също не бе бленувал за своята принцеса. Винаги бе стъпвал здраво на земята. Затова предпочиташе бързо и лесно да задоволява страстите си. Нещо, което с готовност му предлагаше всяка от многобройните му любовници. Всички те притежаваха изключителен опит в леглото и отлично схващаха всички тънкости и хитрини в любовната игра. За тях това бе само спорт, за който се изискваше преди всичко умение.

Опитният любовник и този път бе възнаграден за необикновената си сексуална надареност. Ноктите на новата му партньорка оставиха дълбоки следи по широките му рамене. Той се засмя, щастлив и изпотен, когато страстната девойка, излегната под него, стисна устни, а в следващия миг ги разтвори, за да изтръгне от гърдите си стон, издаващ върховно удоволствие. Спря, за да я остави да изпита докрай насладата. Изчака затихването на бесните удари на сърцето й, преди отново да проникне в нея. Бавно, безкрайно бавно. И тогава прелестното й тяло се изви в дъгата на неописуем екстаз.

Синджън обгърна с ръце пламналото й лице и морно въздъхна:

— Още само един миг… — а мускулите по гърба и краката му едва удържаха напора му.

— Не! Сега! Сега! — горещо извика Челси.

— Още миг — прошепнаха влажните му устни и се впиха в нейните. — Сега можеш да ме целуваш до забрава…

И когато устните й се подчиниха на властната заповед, той й даде това, за което копнееше жадното й тяло. Въздишката й обгърна мокрите му устни.

Сякаш нещо изригна в него. Разтърси го необуздан спазъм, след който дълго не може да помръдне, притиснат към нея, застинал между бедрата й; Не усещаше нищо, освен безкрайна лекота и благодарност за неземното щастие, с което го бе дарила.

— Сега разбирам защо всички те смятат за изключителен любовник — прошепна Челси в смълчаната стая.

Херцогът благоразумно не отрече.

— Благодаря ти — просто рече той и вдигна глава, за да се полюбува на теменужените й очи, потъмнели от току-що отминалия вихър на чувствата. — Никой не би могъл да устои на прекрасното ти тяло — галантно добави той.

— Благодаря ви, милорд — закачливо отвърна Челси с тон на невинна селска девойка.

— Наистина ли си сестра на Дънкан? — В тона му се прокрадваше недоверчива нотка. Искаше му се сблъсъкът с Дънкан да е бил плод на някакво досадно недоразумение.

Ако Дънкан не я чакаше пред вратата на спалнята, Челси с радост би спестила неприятната истина.

— Уви, да. Съжалявам за случилото се — промърмори тя и извинително повдигна прелестно заоблените си рамене. Споменаването на името на Дънкан незабавно й напомни за странното стечение на обстоятелствата. Докато брат й гневно крачеше по коридора, тя лежеше гола под Негова светлост херцог Сет. Бързо свали ръце от врата му и внимателно го отмести от себе си. — Трябва да си вървя.

Синджън замислено я изгледа за миг. Егоистичните му желания трудно се подчиняваха на добрите маниери, придобити още от най-ранна възраст. Какво ще стане, ако я задържи при себе си? Тя бе опозорена, и то завинаги. До края на деня всички в Нюмаркет ще знаят, че е прекарала нощта с него. И как да постъпи сега, как да остане верен на кавалерските си принципи. А и семейството й е доста бедно, а той е неописуемо богат.

— Какво ще стане, ако не те пусна да си отидеш? — тихо попита той.

— Защо да не ме пуснеш? — попита тя с изненада.

— Заради страстните ми желания към теб, разбира се.

В ъгълчетата на фино изваяните му устни затрептя едва доловима насмешка.

— О! — За миг лицето й светна от радост, която бързо се скри зад любезна усмивка. — Поласкана съм от поканата ви, Ваша Светлост — подразни го Челси. — Ако живеехме сами на необитаем остров, щях с радост да остана с вас. Но не мога, а ти не можеш да ме задържиш.

— Мога. — Очите му внезапно се присвиха, а в гласа му звънна стоманен тон.

— Не за дълго… — Тя също говореше тихо, но твърдо и той си спомни за първата им среша и за дръзкото й предложение. Мис Фергюсън беше изключително своенравна млада дама.

Въпреки целия й стремеж към независимост, тя бе жена. Той можеше да я задържи при себе си, въпреки всякакви нравствени и морални прегради… но не тук, при тази опасна близост до семейството й, до избухливите мъже от клана Фергюсън. Трябваше да я отведе далеч. Тя бе разпалила страстите и въображението му, бе разбудила отдавна заспалото необяснимо желание да притежава някоя жена. Синджън се замисли върху възможните изходи от необичайната ситуация и в стаята надвисна неловка тишина.

— Ако изпищя, Дънкан веднага ще връхлети тук и ще те убие.

— При условие, че успее да изкърти гази масивна дъбова врата.

— Може и да успее…

Синджън снизходително се усмихна.

— Може и да се справи с вратата, но ще бъде твърде късно, скъпа. През това време ние ще сме изчезнали през тайното стълбище, построено от дядо ми.

— Не мисля, че наистина възнамеряваш да направиш това, което каза — спокойно отвърна Челси. — По-добре ме остави да си отида.

— Откъде си сигурна, че няма да го направя?

— Защото, милорд, само след няколко дни ще се отегчиш от мен. А какъв смисъл има да си създаваш допълнителни главоболия?

По дяволите тази малка палавница е права, със съжаление си помисли Синджън. Тя бе разбрала, че жените много бързо му омръзваха.

— Може би ще мога да те убедя да останеш и да ми помогнеш да преодолея досадата и отегчението? — попита той и съблазнително се усмихна.

— Не е нужно да ме убеждаваш след удоволствието, което изпитах през изтеклите часове… ако не беше семейството ми, бих се радвала да остана, Ваше Благородие.

Във великолепните й очи проблеснаха весели искрици.

Откровеността й го порази.

— Тогава ела да ме посетиш отново. Обещавам ти, че ще бъда много дискретен. Досега не съм отправял подобна покана. Можеш да дойдеш по всяко време, когато ти е удобно. Ако останеш няколко дни ще ти покажа конете си. Те са най-бързите в Англия.

— Моите коне са най-бързите. Ако имах възможност лично аз да ги яздя по време на състезанията, винаги щяхме да печелим!

— Ти яздиш? В надбягванията? Ако е така, щях да съм чул за теб.

— Аз винаги яздя инкогнито и никога не участвам в надбягванията в Нюмаркет.

— Ти наистина си изключително създание.

Усмивката й бе неосъзнато женствена и самоуверена.

— Знам.

— Как мога да те оставя просто така да си отидеш.

Ленивият му говор я привличаше също толкова силно колкото и красотата и усмивката му.

— Ако го направиш ще имаш удоволствието да наблюдаваш как ще яздя Тън срещу твоя Мамелюк в утрешните надбягвания.

Синджън се претърколи през нея. Докосването до тялото й го възбуди, но той се подпря на лакът и лукаво се усмихна.

— Може би ще пожелаеш да се обзаложим?

— Нямам пари за облози.

— Този залог можеш да си позволиш — промърмори той.

— Очаквах подобно предложение, милорд, но отговорът ми е не.

— Знаеш, че твоят кон няма да спечели.

Челси разбираше, че той я предизвиква. Освен това явно не вярваше, че техните коне могат да спечелят. Надбягванията и конете бяха целият й живот. Тя рязко се изправи и измери с поглед младия херцог, разглезен от жените, уверен в красотата и конете си. Гледаше изваяните черти на лицето му, великолепното му тяло, мързеливо отпуснало се на леглото. Цялото му същество излъчваше самоувереност, която я дразнеше и предизвикваше.

— Какъв ще бъде залогът? — попита Челси.

— Ти, естествено — лениво отвърна той.

— Бъди по-точен.

— Бих искал да кажа завинаги, но ти ми напомни, че трябва да бъда по-практичен. А и това е само едно надбягване, така че… — Меката му усмивка изчезна и гласът му прозвуча твърдо, както обикновено, когато обявяват залозите. — Искам да бъда с теб една седмица през този месец. Ти кажи къде, а аз ще се погрижа за останалото.

— А ако ти загубиш?

— Ти ще решиш какво да поискаш — студено отвърна Синджън.

— Предпочитам, да получа пари.

— Както искаш. — Младият мъж наведе леко глава и един черен кичур падна върху челото му. — Колко искаш?

— Петдесет хиляди гвинеи. — Това беше огромна сума. Той можеше да откаже и честта й щеше да бъде спасена. Ако приемеше и спечелеше, с тези пари щеше да плати дълговете на баща си.

— Съгласен съм — тихо рече той и се усмихна.

— Сега мога ли да си тръгна?

— До утре. С нетърпение ще очаквам надбягванията.

— Не бих искала да се разбере, че аз ще бъда жокей…

— Можеш да бъдеш спокойна. Никой няма да узнае. Имаш думата ми.

Синджън я наблюдаваше докато се обличаше и предвкусваше удоволствието, когато отново ще я има. Помогна й да завърже панделките на роклята си и закопча копчетата отзад на гърба й. Помисли си колко различна изглежда тя в бялата си рокля от всички жени, които бяха посещавали спалнята му. Контрастът беше поразителен, както и чувствата, които изпитваше в този миг. Още по-изумителен бе фактът, че въобще изпитваше някакви чувства. Тръсна глава, за да прогони смущаващите мисли и нежно я целуна.

— Ще се срещнем на надбягванията.

— Смятам да спечеля — закачливо отвърна Челси.

— Ще видим — тихо отвърна Синджън.

Тя нямаше шанс срещу Мамелюк и Фордхем. Никой през този сезон не бе побеждавал огромния червеникавокафяв кон.

— Приготви парите — усмихна се Челси и му изпрати въздушна целувка. Завъртя ключа и отвори вратата.

(обратно)

Глава осма

— Защо, по дяволите, се бави толкова дълго? — избухна Дънкан в мига, когато сестра му излезе от спалнята на херцога.

— Няма да се омъжа за Джордж Прайн — отсече Челси. — А сега ще се прибера у дома. Ако искаш, можеш да ме придружиш.

Дънкан се втурна след нея по стълбището за прислугата, без да спира сърдито да мърмори:

— Синджън ще си плати за всичко! Знаеш това, нали?

— Не и след като разкажа на татко какво съм направила. Не и след като кажеш на папа какво мисли херцогът за женитбата. Не ми се вярва, че някой може да го заведе насила пред олтара. Пък и аз нямам намерение да се омъжвам — отсече Челси и продължи с още побърза крачка. Очевидно не желаеше да говори повече по въпроса за женитбата, преди да се изправи пред разгневения граф Фергюсън.

Баща й я засипа с проклятия, ругатни и заплахи. Дънкан и Нейл доляха масло в огъня със забележките си, повечето от които се оказаха неуместни. Но Челси бе непреклонна, не се оправдаваше, не молеше за прошка. Стоеше изправена в средата на стаята с разрошени коси, измачкана рокля и намокрени поли от газенето из поляната.

— Не можете да принудите херцог Сейнт Джон да се омъжи за мен, освен ако не го довлечете с вързани ръце в църквата. Но трябва и моите да вържете. Защото не желая да се омъжвам за него. И не ме е грижа дали ще крещите и ругаете до сутринта!

— Но той съсипа живота ти, мила моя — изсумтя баща й, — и аз не мога да оставя този проклет англичанин да се измъкне безнаказано!

— Той въобще не знаеше, че това съм аз — търпеливо обясни за десети път Челси. — Херцогът си мислеше, че аз съм само една от лондонските проститутки. Казах му, че целта ми е само да се отърва от домогванията на Джордж Прайн и не той, а ти папа, си истинският виновник за всичко останало. Не искам да ме продаваш, заради проклетите си дългове, и то на този противен епископ. И ако не съобщиш вежливо на Джордж Прайн да забрави за мен, аз ще му го кажа, и то без никакви вежливости! — Девойката гневно се обърна и закрачи из стаята подобно на тигрица затворена в клетка. Чувстваше се уморена от безкрайните спорове с тримата разгневени мъже, които цялата сутрин повтаряха едно и също. — Може би някои момичета могат да бъдат заставяни да се омъжат насила, но аз не съм от тях — продължи тя като едва сдържаше гнева си. — Не знам как да ви накарам да го разберете.

Баща й продължително я изгледа. Едва сега думите й достигнаха до съзнанието му. Той внезапно си спомни за младата си съпруга, за нейната гордост и прямота.

— Прости ми — разкаяно промърмори графът, натъжен от спомените. — Прости ми, че бях толкова себелюбив. — Обърна се и мълчаливо приближи до прозореца. Погледна розовеещото се небе. — Съжалявам, че се стигна дотам… че е трябвало да направиш… това, което си сторила, заради моето твърдоглавство — умерено заговори той.

— Не е толкова страшно, папа — тихо отвърна Челси. — Освен Сейнт Джон никой друг не знае, а той ще мълчи.

— Той даде дума, че няма да каже на никого — намеси се Дънкан. — Аз ще говоря отново с него.

— Не е нужно да говориш с никого — рязко го прекъсна Челси. — След като се грижа за цялото домакинство и за всички сметки, за конете, за конюшнята, защо смятате, че не мога сама да се погрижа за себе си?

— По-скоро ме тревожи неговата репутация — тихо отвърна баща й и замислено я погледна. — Той е замесен в безброй скандални истории, свързани с жени. Всички говорят за любовните му похождения.

— Мисля, че мога да му вярвам, татко. — Младото момиче не спомена, че херцогът проявява доста силен интерес към нея, а това едва ли би помогнало за опазване на доброто й име.

— Трябва да го принудим да даде клетва, че няма да сподели с никого случилото се — ядосано повтори графът.

— Предпочитам да разговаряш с епископ Хетфийлд, а аз сама ще разговарям с херцог Сет. Приключението му с мен едва ли има някакво значение за такъв женкар като него. — Девойката дълбоко в душата си се надяваше, че баща й или някой от братята й няма да предизвика Синджън на дуел. — Ако го предизвикаш и той отвърне, името ми със сигурност ще стане предмет на клюки. Моля те… когато се събуди, той дори няма да си спомни за мен. Къщата му е пълна с… жени.

— Дънкан, поговори с него. Искам да ти обещае, че ще мълчи.

Челси трябваше да се примири. Баща й нямаше да отстъпи от убеждението си. За нея по-важно бе, че той ще я извини за отсъствието пред Джордж Прайн и ще му съобщи, че предложението му за женитба не се приема.

Челси въздъхна с облекчение. Повече нямаше да се безпокои за нежелания брак с Джордж Прайн.

— Благодаря ти, папа. А сега, моля да ме извините, но искам да си легна. — Девойката се изчерви, защото си помисли, че всички се досещат, коя е причината за умората й. Промърмори нещо неясно и бързо излезе от стаята.

Щом се озова в коридора, очарователните спомени от първата й любовна нощ бързо изместиха тревожните мисли. Херцог Сет се бе оказал достоен за славата си на изключителен донжуан. Освен това той бе чаровен, забавен и възбуждащ. Това го правеше още по-опасен.

Опасен, защото не успяваше да го прогони от мислите си.

Челси се опасяваше, че няма да може да заспи лесно след страстната нощ и бурното утро, но сънят я обори още щом отпусна глава на възглавницата.

За разлика от нея херцог Сет не успя да заспи. Стана от леглото и бързо се облече. Всеки момент можеше да нахлуе някой разгневен представител на рода Фергюсън. Ако беше на тяхно място, щеше да постъпи по същия начин.

Извика секретаря си и двамата седнаха да закусват в библиотеката, в очакване на пратеника на семейство и Фергюсън.

Случилото се бе доста неприятно, но не и непоправимо. Той нямаше никакво намерение да се ожени за момичето. Реши да продиктува на секретаря си писмо, адресирано до бащата на Челси. Вероятно той щеше да поиска парично обезщетение.

Облогът му с Челси беше нещо съвсем различно… На устните му заигра лека усмивка, щом си спомни за предстоящата среща на хиподрума.

Но не след дълго един слуга доложи за пристигането Дънкан, който, за разлика от Синджън беше в доста мрачно настроение. По негово настояване херцогът освободи секретаря си и двамата мъже останаха сами.

— С теб сме приятели още от Кеймбридж — рязко започна Дънкан, — затова дойдох да се опитаме да уредим нещата възможно най-добре. — Черните му вежди се свиха сърдито. — Челси ни каза, че вината не е твоя.

— Аз изобщо не знаех коя е тя. Беше тъмно, а ти знаеш колко момичета има Хариет… — Синджън извинително вдигна рамене. — Въпреки това не се опитвам да се извиня. Сестра ти… — изкашля се смутено, — е доста решителна млада дама.

— Така е… за съжаление — неохотно се съгласи Дънкан.

— Кажи ми какво искаш да направя — промълви Синджън. Той държеше на приятелството си с брат й и дори бе готов да се откаже от следобедната си среща с Челси. — Ако знаех, Дънкан — започна той и в гласа му прозвуча умора, — щях да я върна у дома, дори ако трябваше да я докарам с вързани ръце. Знаеш, че не бих искал да имам работа с девственици и то от благородни семейства. — Това беше истина, но в същия миг изпита угризение на съвестта, че все още желаеше Челси. А не биваше…

— Същото казах и на баща ми. Но толкова много се говори за любовните ти похождения, че той настоява да се закълнеш, че никога пред никого няма да споменаваш за случилото се през изминалата нощ.

— Разчитай на мен, името на сестра ти няма да пострада!

— Както можеш да очакваш, той е бесен. Аз също, Синджън, ала Челси сама е взела решение и… дявол да го вземе, съм доволен, че Прайн няма повече да се навърта около нея.

— Може би тя просто не е дооценила интересите си, вследствие евентуалния брак с епископа.

— По-скоро баща ми не е дооценил нейната твърда решителност да не се омъжва за него.

— Значи ще съобщите на Прайн, че сватба няма да има?

— Да, и то още днес.

Защо се интересуваше дали епископ Хетфийлд ще получи Челси? Не би трябвало да има значение за него, но Синджън изпита задоволство от думите на Дънкан. Ядоса се на себе си, но бързо намери оправдание за загрижеността си. Навярно би се радвал и за всяко друго момиче, което се спаси от участта да споделя леглото с похотливия виконт Рътлидж. Но ако искаше да бъде искрен, трябваше да признае, че задоволството му няма нищо общо с алтруизма. Просто не желаеше да дели с никого прелестната мис Фергюсън.

— Струва ми се, че трябва да заплатя някакво обезщетение, поради създадената ситуация и последствията от нея — каза Синджън. Искаше да успокои съвестта си. — Тъй като аз съм виновен за осуетяването на брака й с Джордж Прайн, то е редно да компенсирам поне частично тази загуба.

— Господи, Синджън, не е нужно да плащаш заради дръзкото поведение на Челси.

Ако продължаваше да настоява, можеше и да обиди Дънкан и затова Синджън побърза да заговори за друго.

— Сенека ми спомена, че имате великолепен дорест жребец. Продава ли се?

— За Тън ли говориш? Не, не се продава. Той е любимецът на Челси. Но ако искаш можеш да дойдеш да го видиш. Навярно ще те заинтересува, защото той е потомък на легендарния Иклипс. Може да се окаже подходящ партньор за онази кобила Херъд, която купи миналата есен.

След това разговорът продължи на познатите теми за коне и надбягвания. Дънкан бе постигнал целта си. Синджън щеше да мълчи и репутацията на младата и красива мис Фергюсън нямаше да бъде опетнена.

(обратно)

Глава девета

Към обяд трибуните на хиподрума в Нюмаркет бяха изпълнени с изискана публика. Едва проправяйки си път продължаваха да пристигат бляскави карети. Мъже с бирени халби в ръце разгорещено спореха за фаворитите и шампионите. Понякога, при появата на кабриолет или ландо мъжете забравяха за конете и започваха галантно да флиртуват с новодошлите смели дами, решили да не се плашат от капризния мартенски ден. Сред множеството притичваха слуги, за да изпълнят последните поръчки на господарите си. Жокеите мълчаливо изслушваха последните нареждания на треньорите, но си запазваха правото да вземат окончателните решения, когато се озоват на пистата. Букмейкърите бяха заели местата си още от сутринта, за да не изпуснат най-ранобудните желаещи да опитат късмета си. Те непрекъснато променяха курса на залаганията и виковете им отекваха сред гълчавата на тълпата, разбираеми само за посветените.

Синджън се появи на пистата още в седем часа сутринта, за да присъства на първата тренировка и за да помогне на жокеите и конярите си при подготовката на следобедните надбягвания. Двамата със Сенека бяха подремнали половин час върху прясното сено, докарано предната вечер от конюшнята. Всъщност херцогът не успя да заспи. Не можеше да не мисли за прелестната мис Фергюсън. Той с нетърпение очакваше следобедното надбягване, в което щяха да се състезават нейният жребец Тън и неговия, кръстен с екзотичното арабско име Мамелюк.

Херцогът бе заложил голяма сума, защото бе уверен, че конят му ще спечели всички обиколки. Вече бе обсъдил подробно тактиката на препускане с жокея си Фордхем. Синджън все още не бе сигурен кой жокей ще язди Тън, но Фордхем му обеща, че скоро ще научи. Изящната красота на мис Фергюсън не можеше да се прикрие дори с мъжки дрехи и нямаше начин да не я познае.

Първите две състезания с лекота бяха спечелени от конете на херцог Сет. При сутрешните надбягвания конкуренцията бе твърде слаба. Поради малките разлики във времената, постигнати от жребците в челната тройка, Синджън не успя да спечели пълния сбор от залозите, но спортната му стръв бе удовлетворена. До обяд на пистата не се появи нито един кон от конюшнята на граф Фергюсън, макар че един час преди началото на състезанията, Синджън видя пристигането им в помещенията за състезателните коне извън хиподрума. Херцогът не можа да сдържи любопитството си и отиде да види конете, ала Челси не беше с тях.

Вместо нея около конете се суетеше по-малкият й брат Колин, с бял брич и синя копринена риза. Нима тя се бе отказала от техния облог? Или баща й е забранил да язди в надпреварата в Нюмаркет? Жена — жокей би предизвикала неописуем фурор сред трибуните, въпреки че в историята на конните състезания не липсваха подобни прецеденти. Ала това се бе случвало само при второстепенни състезания или за задоволяване прищевките на някой капризен лорд. Очевидно днес мис Фергюсън едва ли щеше да се появи на пистата.

Природата сякаш споделяше мрачното му настроение, защото след по-малко от час гъсти облаци затъмниха небосвода. Вятърът се усили, а във въздуха замириса на буря. Олим смръщено огледа небето, а Синджън даде последните си нареждания на Фордхем. Жокеят се опита да успокои, господаря, си.

— Мамелюк е в отлична форма, дори може да се състезава без жокей. Не се тревожи за него.

— Извини ме, че преди малко бях груб с теб. Сигурно съм уморен — усмихна се Синджън. При тези думи в съзнанието му отново изплува образът на прекрасната мис Фергюсън. Тръсна недоволно глава. Не биваше да мисли толкова много за тази провинциална красавица със златисти коси. Капризна, като всички жени, тя вероятно е променила решението си и се е отказала от техния облог. Е, жените доставяха удоволствие на мъжете, но явно на тях не можеше да се разчита.

Повикаха конете на пистата десет минути преди старта и херцогът за последен път огледа зоната на стартовата линия. Вниманието му бе привлечено от нечии руси къдрици. В следващия миг сърцето му бясно заби. Беше познал кой е жокеят на Тън. На устните му разцъфна тържествуваща усмивка и лошото му настроение моментално се изпари.

— След последното състезание ще замина някъде за цяла седмица, за да си отдъхна след тези напрегнати дни — обърна се херцогът към Сенека. Индианецът бе застанал до него на оградата, разделяща клетките за състезателните коне от зоната за сключването на облозите. — Ще ми направиш ли една услуга, приятелю? Искам да те помоля да заминеш за Лондон вместо мен и да купиш онази ирландска кобила от конюшнята на Боби Уотърфорд. Животното е много чувствително и се нуждае от специални грижи.

— Разбира се. Но защо променяме плановете си? Нали вчера ми каза, че искаш лично ти да заминеш за Лондон. Предполагам, че писмото на Касандра е причина за желанието ти.

— Касандра може да ме почака още една седмица. Преди десетина дни Деймиън ми писа, че се нуждае от подписа на адвоката за някакви документи относно именията. Така че може и той да замине, ако не ти се пътува. — Синджън се стараеше да говори нехайно, но се чувстваше притеснен. За пръв път, откакто се познаваха, не можеше да си позволи да бъде откровен с червенокожия си приятел. Ала беше обещал на Челси, че никой няма да узнае за тайните им срещи. Не искаше за нищо на света да се откаже от една седмица със страстната мис Фергюсън.

— Е, предполагам, че Деймиън няма да има нищо против да замине за Лондон — предпазливо промърмори Сенека, без да откъсва поглед от конете, подредени зад стартовата линия. — Изглежда си заложил доста на това надбягване, така ли е?

— От една година Мамелюк е безспорен фаворит. Смятам, че мога да спечеля доста добра сума. Почти всички залози са разпределени между него и жребеца на Фергюсън, за когото някои букмейкъри твърдят, че бил най-бързият кон, виждали някога по пистите в цяла Англия.

— Може ли да спечели?

— Обзалагам се, че не.

— Толкова ли се вълнуваш от едно обикновено състезание? — учуди се Сенека.

— Имам особени причини — усмихна се Синджън.

— Много ли си заложил?

— Зависи.

— От какво?

— От личната преценка.

— Очевидно криеш нещо от мен.

Синджън поклати глава.

— Явно дамата има много ревнив съпруг.

— Тя не е омъжена.

— Ти си глупак.

— Да, трябва да ти призная, че тази мисъл ми мина през главата.

— Но?

— Не искам да изпускам шанса си. — Синджън замълча, защото вниманието му бе привлечено от суетнята около стартовата линия.

— Мислех, че си достатъчно умен, за да не се обвързваш с която и да било жена в Англия. Всяка би мечтала за богатството и титлата ти.

— Така е. Но в случая се касае за нещо по-различно. Повярвай ми, въпреки че не мога да ти обясня.

— Е, тогава в най-скоро време ще очаквам сватбени камбани.

— Не, не се безпокой. Ние сме се разбрали по този въпрос.

— Значи тази загадъчна дама е много хитра… щом е успяла да те подлъже толкова лесно.

— Надявам се да грешиш… не смятам скоро да се женя.

В този миг стартовият флаг се развя и двамата мъже насочиха вниманието си към пистата.

Между Колин и Челси съществуваше по-особена близост. Може би защото бяха най-малките в семейството. Затова той се съгласи да й помогне да се появи на пистата. Още повече, след като Челси му каза, че залогът е петдесет хиляди гвинеи.

Колин тайно донесе жокейския костюм на Челси. Двамата пристигнаха на хиподрума в последния момент. Челси се яви на стартовата линия, загърната в дълга пелерина, която напълно покриваше жокейския костюм. Зае мястото на Колин минути преди да започне състезанието. Баща й и братята й бяха при букмейкъра и само Рос знаеше за измамата. Младият момък бе на осемнадесет години, влюбен до уши в Челси и готов да изпълни всяко нейно желание.

— Знам, че ти най-добре се справяш с Тън — усмихна се младежът и й помогна да се качи на седлото. — Ама ако баща ти разбере и почне да крещи, шъ кажъ, че нищо не знам. Хвана поводите на коня и го поведе през навалицата към стартовата линия. — Само не го насилвай — посъветва я Рос и погали гривата на жребеца. — Нал знайш, че нашият Тън обича да препуска на воля.

Най-после Челси остана сама върху коня, заобиколена от неспокойните жребци и смълчаните жокей. За десети път нервно оправи поводите да се хлъзгат с лекота между пръстите й. Провери катарамите на стремето. Преброи наум до десет, за да отпусне мускулите на бедрата си. Всеки опитен ездач знаеше колко е важно конят да не усеща напрежението на ездача.

Имаше възможност да спечели достатъчно пари, за да се разплати веднъж завинаги с кредиторите на баща си и да откупи собствената си свобода. Същевременно един вътрешен глас не спираше да й припомня какво ще стане, ако загуби? Наистина ли ще загуби? Една седмица с очарователния херцог Сейнт Джон не би могла да се смята за загуба.

Както обикновено, преди отвеждането на конете към стартовата линия на пистата, въздухът бе изпълнен със закачки, шеговити подмятания и неспирна глъч. Всред тази невъобразима бъркотия Фордхем използва удобен момент, за да огледа крадешком съперника си, гордо изправен върху гърба на Тън. Едва сега жокеят разбра изключителния интерес на херцог Сет към това състезание. Този ездач или е някоя млада лейди, или невероятно красив младеж. Явно първото предположение бе по-вероятно, ако се вземеха предвид добре известните предпочитания на младия херцог. Очевидно непознатата държеше коня си настрани от шумната тълпа, за да го успокои преди старта. Или този жребец бе необикновено спокоен, или тя е първокласен ездач. Обикновено всички коне и жокей реагираха нервно на възбудените ръкомахания и викове, за разлика от тях.

Флагът се спусна и Фордхем с ужас разбра, че Мамелюк изостана на старта.

В първия миг жокеят на херцог Бофор така рязко пришпори коня си, че изтласка Тън надясно. Челси си помисли, че това е неволна грешка в стартовата суматоха, но след три обиколки невъздържаният жокей отново насочи коня си към нейния Тън. Тя рязко се обърна и видя злорадата му усмивка и вдигнатия камшик. Девойката стисна зъби и отби Тън леко вдясно, за да избегне камшика.

— Не щем разни кучки да се мотаят по пистата! — ревна озлобеният жокей и профуча покрай нея.

— По дяволите! Онзи негодник ще я спъне! — изкрещя Синджън, отпусна бинокъла и ядно впи ръка в перилото, безсилен да й помогне.

Челси пришпори Тън и го насочи към Петрънал — коня на херцог Бофор. Настигна го и го задмина, принуждавайки жокея да дръпне поводите, ако не иска да се сблъскат.

— Аз не съм кучка! — извика девойката в мига, в който жокеят стремително отби коня си наляво. Между Тън и Петрънал имаше не повече от тридесет сантиметра. Обърна се и му се усмихна изискано, като истинска лейди.

Най-после Тън се втурна напред по освободената писта в любимия му бесен галоп. Опънал докрай великолепната си снага, едрият жребец профучаваше с такава сила на завоите, че тревата се къдреше от въздушната струя под него. Без да прибягва до шпорите и камшика, Челси препускаше напред, само на четвърт обиколка зад Мамелюк. Арабския жребец на херцог Сет водеше ту с три, ту с четири дължини, заедно с още три коня. Тя често се навеждаше към главата на коня и му прошепваше ласкави напътствия.

Челси бе тренирала Тън от първите дни, когато той бе съвсем младо жребче. Конят винаги постигаше най-добро време, когато Челси го яздеше. Щом чу ласкавия й глас, жребецът присви уши и девойката усети как препусна с всички сили. Тън задмина от външната страна първия кон от челната четворка с такава лекота, сякаш другият стоеше неподвижен. С неотслабващ ритъм застигна следващия. Между нея и Мамелюк оставаше още един състезател. Тън го настигна в подножието на хълма, но неизтощимият Мамелюк вече преваляше билото.

— Дяволите да го вземат! — изръмжа Челси. — Не може винаги неговите коне да печелят! Хайде, Тън, красавецо мой, хайде, можеш да го стигнеш…

— Дяволите да я вземат! — промърмори Синджън. Конят й изкачи хълма с невероятна лекота. Внимавай, Фордхем, безмълвно се помоли херцогът, тя е по петите ти! Триста дяволи, пришпори малко проклетия Мамелюк! Дъщерята на граф Фергюсън язди като ангел. Или като дявол, ако питаме жокея на херцог Бофор. При тази мисъл Синджън тържествуващо се усмихна. Само един слепец можеше да отрича, че мис Фергюсън успя да засрами всички мъже на пистата.

— Фордхем май ще изгуби това надбягване — тихо рече Сенека, щом забеляза как по последното нанагорнище Тън постепенно, но сигурно скъсяваше разстоянието между себе си и Мамелюк.

— Дано го е разбрал — гневно процеди Синджън през зъби и стисна юмруци. Какво не би дал да е той на седлото в тази минута, за да покаже на самозабравилата се мис Фергюсън на какво е способен един истински мъж.

Двамата ездачи излязоха на гладката финална отсечка. Нито Фордхем, нито Челси посегнаха към камшика, нито един от двамата не използваше шпорите. Двата жребеца се носеха като вихър към финала.

Сега всичко зависеше от конете.

Но Мамелюк се оказа по-бърз. С неимоверни усилия арабският жребец финишира пръв, на три метра пред Тън.

Оглушителен рев, изтръгнат от хиляди гърла, отекна високо в посивялото небе. След миг десетки зрители се втурнаха да приветстват победителя.

Челси се възползва от мига, когато всички се струпаха около Мамелюк, за да се измъкне от тълпата. В дъното на площадката я чакаха Колин и Рос.

— Страхотна езда, Чел! — извика брат й със сияещо от щастие лице.

— Чудесно се справихте, мис Челси — обади се Рос и широко се усмихна, протегна ръка и й помогна да скочи на земята.

Колин й подаде нейната пелерина, а Рос отведе Тън.

Челси наметна пелерината на раменете си, свали жокейския каскет от главата си и се отпусна на земята зад навеса за конете. Сърцето й биеше бясно и тя едва си поемаше дъх. Почти бе спечелила… и то срещу Фордхем, най-добрия жокей на Синджън. Почти бе спечелила! А това означаваше, че Тън може да победи всички, ако го язди някой по-опитен жокей. Изгуби ценни секунди, за да се справи с жокея на херцог Бофор, защото не познаваше коварния му маниер на яздене. Ако не беше този инцидент, тя щеше да спечели състезанието. Въпреки загубата Челси бе доволна от себе си и на устните й се появи лека усмивка.

— Ти беше дяволски добра — разнесе се познат глас зад гърба й. Девойката рязко се обърна и теменужените й очи съзряха лицето на мъжа, който от сутринта владееше мислите й. Той бе облечен със същия кожен костюм с ресни и нанизи от мъниста. Лицето му бе толкова красиво, че никоя жена не би могла да му устои. Тя се изчерви като си припомни последната им среща.

— Ала загуби — тихо добави той, наведе се към нея и й помогна да стане. — Дойдох, за да си получа печалбата от облога.

— Дай ми малко време — задъхано прошепна девойката. Допирът до ръцете му и предизвикателният поглед на черните му очи я накараха да потръпне. — Може да ни видят — нервно го предупреди Челси, уплашена да не се появи някой от семейството й.

— Тук никой няма да ни види — спокойно отвърна Синджън. Навесът бе отлично прикритие. А освен това брат й и конярят му вече бяха напуснали площадката, което не бе останало незабелязано от зоркия му поглед. — Кажи кога и къде ще се видим, сладка моя, Челси.

— Не мога веднага да ти отговоря — уклончиво отвърна тя, а умът й трескаво търсеше някаква възможност да се измъкне от капана, в който бе попаднала. Ала нима не бе въпрос на чест да изпълни облога?

— Според правилата на жокей клуба за залозите, си длъжна до понеделник да платиш облога — рече Синджън, сякаш отгатнал мислите й. — Но аз мога и да почакам. — Говореше тихо и спокойно, но тонът му подсказваше, че няма да чака много дълго.

Днес бе едва вторник и Челси имаше почти цяла седмица на разположение, за да измисли как да се измъкне от необмисления облог.

— Къде да те намеря в понеделник? Няма да ме пуснат в жокей клуба.

— Не се тревожи, скъпа — промърмори херцогът, наведе глава и устните му леко докоснаха нейните. — Аз ще те намеря.

Сетне отдръпна ръце от нея и бавно се отдалечи, оставяйки я без дъх, с пламнало лице и жадуваща за нещо, което не би трябвало дори да мисли.

(обратно)

Глава десета

Вечерта Челси изслуша една назидателна лекция от баща си, но гневът на графа бе смекчен от мисълта за парите, които Тън бе спечелил, а и бяха изминали няколко часа откакто се бе прибрал след състезанието.

— Макар да оценявам победата ги, скъпа, няма да ти позволя да се изплъзваш от погледа ми по време на състезанията. Ако беше спечелила първото място, всички щяха да те познаят при почетната обиколка на победителя! — Той въздъхна и посегна към гарафата с шотландско уиски. Наля си внушителна доза, вдигна чашата, задържа я пред устните си и погледна закачливо към непокорната си дъщеря. — Наистина е дяволски несправедливо, че не можеш да участваш в надбягванията, момичето ми. Беше великолепна на пистата.

— Защо да не мога, папа? — Челси побърза да се възползва от промяната в настроението на баща си. — Сам видя колко лесно мина номерът днес… мога дори да се справя и с почетната обиколка, ако си отрежа косата. Освен това мога да имитирам гласа на Колин. Той все още прилича на момичешки. — Видя, че баща й се замисли за миг и енергично добави: — Мога да го направя, папа, мога.

— За Бога, скъпа, така ми се иска да можеше — рече графът и се отпусна в дълбокото кресло. — Ала покойната ти майка никога не би ми го простила. Тя едва ли би одобрила заниманията ти с конете.

— Щеше да го одобри. Дядо ми е казвал, че тя е била най-добрата ездачка в целия род. Сигурна съм, че би го одобрила.

— Но не и на хиподрума в Нюмаркет, скъпа — намеси се Дънкан, който се бе излегнал на софата до прозореца. — Това няма да го бъде. Знам, че пет пари не даваш за репутацията си, но за съжаление хората не мислят като теб.

— Съгласен съм с брат ти — кимна графът. — Последната ти лудория едва не съсипа доброто ти име.

Макар да се изкушаваше от мисълта да използва таланта на дъщеря си като жокей и да спечели в надбягванията, отговорностите му като баща надделяха над желанието.

— Иска ми се да ти разреша, скъпа, но кой ще иска да вземе за жена една мъжкарана, която участва в конните надбягвания в Нюмаркет? Вече е време да помислиш за бъдещето си. Следващия сезон леля ги Джорджина ще те представи в обществото. Това трябваше да стане още сега, ако не бе егоистичното ми желание да те задържа още една година при себе си. — Въздъхна отново и сви устни.

— Папа, аз не искам да се омъжвам. Щастлива съм тук, с теб, момчетата и конете. Повечето от момичетата не дебютират в обществото.

— Това не се отнася до дъщерите на графовете, Чел — гласът на Дънкан прозвуча тихо и неохотно.

— Все едно, никой няма да иска да се ожени за мен, защото нямам зестра. И вероятно ще трябва да любезнича и да понасям всякакви надути глупаци, които си нямат понятие от коне.

— И без това не можеш да разговаряш с джентълмените само за коне, Чел — обади се Колин от креслото до камината. — Това не подобава на една млада дама — добави той и се усмихна на сестра си.

— По дяволите младите дами! — избухна Челси. — Предпочитам да си остана стара мома, да ходя с мръсни ботуши и да пуша лула с конярите. Искам да остана при конете.

Граф Фергюсън не бе толкова наивен като дъщеря си и въпреки че бе отложил с една година представянето й в обществото, бе уверен, че нейната младост и красота ще накарат цял Лондон да падне в краката й. Затова не бързаше да се разделя с нея.

Епископ Хетфийлд бе предложил на баща й не само да се ожени за нея без зестра, но дори и да заплати повечето от дълговете му, веднага след като се подпише брачния договор. Може би в Лондон дъщеря му щеше да си намери по-привлекателен кандидат. Единственото, което баща й бе поискал от нея, беше да вечеря с епископ Хетфийлд. Не бе дал съгласието си за нищо друго. Тринадесетият граф Фергюсън бе прекарал много години в недоимък и лишения. Затова сега не бе странно, че желаеше да осигури по-добър живот за единствената си дъщеря.

Английският парламент бе гласувал през 1782 г. да се върнат отнетите имения на собствениците. Много от тях обаче бяха заграбени от английски благородници, които сега отказваха да върнат плячката си.

Може би грешеше като възнамеряваше да омъжи дъщеря си за пари, но за обществото това бе най-естествения брак. Любовта не беше всичко на този свят. Твърде дълго бе живял в бедност, но помнеше заможните години и затова искаше да осигури на Челси спокоен и охолен живот.

Ала Челси не само не желаеше да се омъжва, но не понасяше дори споменаването на думи като зестра, брачен договор или богат жених.

Не биваше и да й позволяват да прави всичко, което й хрумне. Позорният епизод с херцог Сет бе последното доказателство за необуздания й нрав. Ако продължаваше да живее както досега, независимият й и горд характер ще стане причина да влезе в конфликт с обществените норми на поведение. Една девойка беше длъжна да се омъжи, да роди наследник, а чак след това можеше да си позволи да потърси удоволствия извън дома. Разбира се това трябваше да става изключително дискретно.

— Най-добре е да си намериш някой лорд, който се интересува от коне, Чел, и така ще можеш хем да останеш при конете, хем да имаш съпруг — предложи Колин.

— Не бих искал да го намериш до следващия сезон — рязко се намеси баща й. Макар да не го признаваше, графът бе доволен от оттеглянето на епископ Хетфийлд.

— Сейнт Джон притежава най-добрата конюшня в Англия — ентусиазирано продължи Колин. — Ако успееш да го направиш свой съпруг, Чел, ще бъде чудесна сделка.

Внезапно в стаята стана толкова тихо, че се чу пращенето на дърветата в камината.

— Какво толкова казах? — учуди се Колин, смутен от рязката промяна на настроението и разтревожено огледа лицата на останалите.

Челси пребледня, сякаш бе видяла призрак, а Дънкан и баща й се гледаха намръщено един друг.

— Сейнт Джон е един развратник и негодник, синко — бавно изрече графът — и затова не е подходящ съпруг за сестра ти.

— А и освен това той няма намерение да се жени — промърмори Дънкан.

„Ала това не пречи да е най-желаният мъж в Англия, въпреки лошата му слава“ — помисли си девойката. Сега вече знаеше на какво се дължи тя. Напрегна цялата си воля, за да пропъди спомена за предизвикателната му усмивка, горещите целувки, усещането за тялото му върху нейното, екстаза, породен от умелите му милувки. Този мъж бе най-привлекателният млад херцог в Англия. При тази мисъл по гърба й полазиха тръпки.

— А какво ще кажете за Бонхем? — отново предложи Колин. — Неговите коне също печелят в надбягванията. Освен това живее с майка си, редовно ходи на църква, дори по време на състезанията.

Челси се изкиска като си представи, че може да се омъжи за добродушния и мил Били Бонхем. Той бе деликатен и честен младеж, внимателен с майка си и по-малката си сестра, почитан в неговата енория, но бе непоносимо скучен.

— Ако майка му му заповяда, ще се разведе с мен, преди да е изтекъл медения месец — засмя се Челси.

— Смятам, че доста ще се замисли, преди да изпълни заповедите на майка си — съзаклятнически й намигна Дънкан, — ала все пак накрая сигурно ще се подчини.

— И тогава аз ще бъда опозорена завинаги. Разбираш ли, папа, не искам да приличам на другите млади момичета. Не искам да се омъжвам по сметка, не искам да бъда стока за продан, а освен това едва ли бих понесла задължението да се преобличам по четири пъти на ден. Предпочитам да остана тук, да водя сметките на имението и да се грижа за теб и момчетата.

— Ние всички ще останем с теб, папа — въодушевено се провикна Колин. — Дънкан винаги е казвал, че никога няма да се ожени за дъщерята на някой новобогаташ собственик на пивоварна. А Нейл дори не пие бира. Аз също нямам намерение да се женя. Защо ни са жени, когато Челси се грижи така добре за всички ни?

— Ще видим дали и след една година ще мислиш по същия начин, хлапе — закачливо се ухили Дънкан, — макар че си прав за брака.

— Нима искате да кажете, че докато съм жив няма да се отърва от вас? — засмя се графът.

— Ще трябва да се примириш с мисълта, че нашата кръвна връзка е по-силна от всичко.

Челси изпрати въздушна целувка на баща си.

— Като говорим за нашето сплотено семейство, къде изчезна Нейл? — намеси се Дънкан и лениво се протегна. И той, подобно на херцог Сет, почти не бе спал през изминалата нощ.

— Отиде да види как е Тън и да му даде вечерния тоник. — Обикновено вечер по време на надбягванията на конете се даваше усилващ тоник от бренди, топла вода и малц.

— Значи утре Тън отново ще участва в надбягването? — попита Челси.

— Да, но ще го язди Чифи. Има отлични шансове да победи.

— Колко пари са ти необходими, папа, за да върнеш всичките си дългове?

Въпреки че Челси водеше сметките, баща й винаги отделяше парите за залаганията от разходите за домакинството.

Графът не бързаше с отговора и Дънкан нетърпеливо се обади:

— Кажи й. Ако Тън спечели, ще можеш да платиш по-голямата част от дълговете.

— Осемдесет хиляди.

Челси усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Опита се да прикрие вълнението си, но когато заговори гласът й леко трепереше:

— Възможно ли е в Нюмаркет да се спечелят толкова много пари, че да изплатиш тези осемдесет хиляди?

— Ако Тън излезе на първо място, ще мога.

— А след това ще можем да го продадем много изгодно — добави Дънкан. — Миналият месец О’Донъл получи тридесет хиляди за един от неговите коне.

— Не знаех, че имате намерение да продавате Тън. — Всъщност знаеше, защото всички коне в имението на Фергюсън се отглеждаха за продан, но предполагаше, че ще изчакат още една година с продажбата на тригодишния Тън.

— Ако конят се представи добре, сега ще бъде най-благоприятният момент за продажбата му.

Челси разбираше, че брат й е прав, но Тън бе неин любимец още от раждането си. Новороденото жребче едва се бе изправило на крака, няколко минути след раждането си, когато девойката разбра, че то притежава изключителна жизненост. Винаги й се струваше, че разбира какво му говорят. Можеше да го повика от най-отдалеченото пасище като му изсвири „Момичето от Лохрайън“. И макар че беше много едър, бягаше много леко и грациозно.

— Ще му вплетем две красиви панделки в гривата, за да знаят всички, че притежаваме най-силния състезателен кон в Англия — каза Челси. — А сега отивам да си легна. Утре ще трябва да ставам доста рано.

— Днес язди великолепно, момичето ми, като казачка, и никой не се гордее повече от мен — нежно се усмихна баща й.

Челси се изправи. В избелелите си бричове от щавена кожа и широкия пуловер приличаше на момче.

— Мога да спечеля доста пари, когато заминем за следващите състезания в северните графства. Ако не продадеш Тън, той ще ти се отплати богато на хиподрумите в Йорк и Дънкастър — каза тя твърдо и уверено. На излизане от стаята, ако не се смяташе дългата й златиста коса, приличаше на някое момче от конюшнята. Не се чувстваше сигурна. Осемдесет хиляди, осемдесет хиляди, осемдесет хиляди… — отекваше в главата й. Никога не бе предполагала, че баща й дължи толкова много пари.

Нима бе възможно да ги спечели само от надбягванията?

А какво ще стане, ако не успее?

Щяха да спечелят тридесет хиляди от продажбата на нейния красавец Тън, припомни си тя. Оставаха още петдесет хиляди.

Тази цифра прозвуча като зловещ акорд в съзнанието й.

Само преди една седмица, по-точно преди два дни не би могла дори да си представи откъде би могла да получи подобна сума. Ала сега знаеше. И макар Мамелюк да бе спечелил, а Тън да бе загубил, може би щеше да постигне споразумение със Синджън, приемливо и за двамата.

(обратно)

Глава единадесета

Още щом отвори вратата на спалнята, веднага долови ухание на свежи цветя. Сезонът, през който цъфтяха розите, не беше започнал. Студеният мартенски ден напомняше, че зимата все още не е отминала. Без да пуска дръжката на вратата, Челси бавно огледа просторната си спалня. Малкият букет от нежни бели рози, поставен в притаения ъгъл на масичката до нейното легло, незабавно привлече погледа й.

Девойката плахо се приближи към него и отново си припомни за своя любим. Разкошните бели рози недвусмислено подсказваха, че Синджън наскоро е бил в спалнята й. Към букета бе прикрепена картичка, завързана със зелена панделка и скрита зад свежите цветя.

С нетърпение броя дните до понеделник…

Нямаше подпис, обаче гербът на херцога в ъгъла на картичката бе достатъчно красноречив заместител на подписа му.

„Колко е мил“ — помисли си Челси и на устните й разцъфтя благодарствена усмивка. Нямаше нищо по-хубаво от това да получава такива разкошни подаръци от красивия Сейнт Джон. По природа Челси не беше користна. Досега бе живяла доста скромно, в ежедневни лишения. Но мисълта, че може да помогне на разорения си баща я възбуждаше. Освен това вниманието на херцог Сет й бе много приятно. Ако имаше по-голям светски опит, щеше да се възползва от уменията да сдържа емоциите си. Всяка млада лейди научаваше това, преди да влезе в обществото. Челси не притежаваше такъв опит и затова възприе жеста на Синджън с неприкрита радост.

Тя заспа с щастлива усмивка на прелестните си устни.

За младия херцог Сет времето, прекарано в леглото с Челси също се оказа най-приятният откъс от денонощието. Сейнт Джон въобще не успя да заспи през тази нощ, но причината за това нямаше нищо общо с упойващите копнежи по красивата дъщеря на граф Фъргюсън. Той бе увлечен в приятната компания на едно от многобройните лекомислени, щедро надарени куртизанки в неговия антураж. Херцогът, както и всички негови приятели от висшето общество, отдавна бе привикнал да прекарва по-голямата част от нощите си в сексуални забавления с поредната си партньорка. В момента момичето бе застанало на главата си, изпънало голите си и стройни крака към тавана на спалнята му, а ухиленият херцог се опитваше да изсипе златните гвинеи в най-интимното кътче на тялото й — мястото, което Синджън и приятелите му със смях наричаха „гърнето с мед“.

С много смях, възбудени и радостни викове двамата отпразнуваха поредното рекордно постижение. Още една гвинея изчезна между бедрата на младото момиче, което веднага се закиска буйно. Приятното усещане бе много по-възбуждащо от щедрите подаръци на херцога.

— Умори ли се вече? — прошепна тя, седна в скута на Синджън и побърза да поднесе към устата му розовите си устни и бузите си, осеяни с трапчинки. Струваше й се, че херцогът се държи донякъде странно тази вечер. Не помнеше друг път да е бил толкова замислен и мълчалив.

За миг той я изгледа разсеяно. Думите й сякаш не достигнаха до съзнанието му. Но скоро се опомни, тръсна глава и се усмихна мило.

— Да… много.

— Ще си лягаме ли отново? — Гласът й го подканваше, прелъстяваше, възбуждаше. Ръцете й, увити около врата му, леко се стегнаха и тя повторно му поднесе устните си за целувка.

Синджън инстинктивно се наведе, за да я целуне, обаче устните му не достигнаха до нейните. Вдигна глава и се втренчи в нея с изненада в погледа си, като че ли очакваше да види пред себе си съвсем друго лице.

— Да, наистина се уморих — прошепна той и поклати глава. — Прости ми, скъпа — добави Синджън с грациозна усмивка, — обаче тази вечер бих предпочел да остана сам.

— Аз… ще те сгрея… ще ни бъде много хубаво двамата — въздъхна момичето.

— Може би по-късно, сладка моя — отвърна Синджън и я отмести от скута си. — И затова сега предпочитам да съм сам. — Стана от креслото, погледна към Люси, която, отчаяна от перспективите за нощта, побърза да се утеши с броенето на златните монети. Упъти се към гостите в салона.

— Нямаш право да ни изоставяш така, по никое време — сърдито промърмори братовчед му Рупърт. — Та още няма полунощ… — Рупърт никога не лягаше рано и естествено, никога не ставаше от леглото си преди два следобед на другия ден.

— Според мен тъкмо сега е време за лягане — пошегува се домакинът.

— Уф, по дяволите, тогава лека ти нощ! — озъби се братовчед му.

— Но нали сега е най-хубавия час за веселби и лудории? — недоволно се намеси друг от младите господа, излегнали се по креслата и диваните в просторния салон.

— Е, остава ми само да ви пожелая приятни забавления — елегантно се поклони херцогът, усмихна се иронично и тръгна към спалнята си.

— Ама какво му става тази вечер? — процеди Уорик, втренчил изумения си поглед към вратата на спалнята на Синджън. — Откога Сейнт Джон е започнал да спи сам?

— Според мен нищо му няма, само дето е уморен до смърт — отговори изоставената Люси. — Иначе никога не спи повече от пет-шест часа по време на сезона на конните надбягвания.

— Тъкмо в това е загадката! — възрази херцог Уорик.

— Да не би Сейнт Джон да е кастриран от няколко дни, а ние нищо да не знаем? — злобно се пошегува някакъв плътен, но провлачен мъжки глас. Всички с изненада извърнаха глави по посока на хапливия глас. Пред плътната завеса на високия прозорец се открояваше сухата фигура на епископ Хетфийлд.

— Не ми се вярва, Рътлидж — недоверчиво измърмори херцог Йорк.

— Но сега поне ще има за какво да говорят клюкарките сред висшето общество на Лондон — ехидно се подсмихна една от проститутките на мадам Хариет. — За пръв път се държи така странно. Никога не е оставал без жена откакто е навършил шестнадесет години. Заслужава си да се обзаложим за причината, довела до тази промяна в навиците му.

— Хм, кой е допускал, че ще доживеем такова чудо? — смутено се обади някакъв младеж, очевидно притеснен от помрачената слава на своя кумир.

— Най-добре да го оставим да се наспи. Повярвайте ми, утре Сейнт Джон отново ще се съвземе — отсече Моли. — Пък и не може ли човек да се умори понякога?

Синджън се отпусна в леглото си. Въобще не мислеше за пропуснатите сладострастни развлечения. Освен това не можеше да понася присъствието на досадния Джордж Прайн.

Не бяха врагове, обаче не бяха и приятели. Освен това се познаваха доста добре. Аристократичният кръг бе много ограничен в онези години. И освен това не можеше да разбере каква причина бе заставила виконт Рътлидж да посети дома му тази вечер?

Този въпрос занимаваше мислите му, докато умората постепенно го надви и Синджън се унесе в неспокоен сън. Той бе изпълнен с неясни видения, сред които неизменно се явяваше очарователния силует на Челси Фъргюсън. Веждите му се свиха инстинктивно, дишането му се учести.

Накрая се сепна от кошмарно видение. Проклетият епископ Хетфийлд се бе изправил над леглото му, с ушите и опашката на Луцифер, заливайки се в дяволски смях.

(обратно)

Глава дванадесета

Сутринта беше много студена. Локвите около конюшнята бяха покрити с тънък слой лед. Но слънцето бързо се надигаше от изток и след няколко часа щеше да прогони студа. Лицето на Челси бе поруменяло и тя енергично разчесваше гривата на Тън след първата езда за тази сутрин.

— Днес ще бъде голям ден за теб, красавецо мой — промърмори Челси на любимия си жребец, без да спира да прокарва меката четка през дългите косми на коня. — Дали да ти вплета няколко ленти в гривата? Тогава всички ще ми завиждат, че притежавам такъв великолепен жребец.

Тън изцвили радостно и тръсна глава, обърна се към нея и клепачите му премигнаха. Девойката се взря в умните му очи. Стори й се, че интелигентното животно бе разбрало гальовните й думи.

— Ако спечелиш надбягването с фаворитите на херцога, ще ми помогнеш да се справя с дълговете на папа… — Но дали ще успее Тън да се пребори с расовите коне на Сейнт Джон? Девойката беше уверена, че жокеят Фордхем днес няма да се радва на първото място, особено след последната й тренировка с Тън. Челси замислено сви вежди. Не можеше дори за миг да забрави, че граф Фъргюсън бе задлъжнял общо с осемдесет хиляди гвинеи.

Как да се осмели да заговори на херцог Сет за такава огромна сума? Колко ли получават на седмица или на месец онези… момичета за интимните услуги, които оказват на знатните джентълмени? И възможно ли е да се иска предплата за такива деликатни услуги? Няма ли да прозвучи прекалено дръзко подобно искане от нейна страна? Нима осемдесет хиляди гвинеи могат да бъдат незначителна сума дори и за херцог Сет, най-богатия лорд в Англия? Ех, колко прекрасно би било, ако се окаже, че напразно се е измъчвала… макар че много се съмняваше да се намери толкова щедър благородник. Може би някои от по-малките държави не харчеха толкова пари за цяла година. Още от дете всяка вечер бе слушала в дома си за сметки, разходи, спестявания и дългове. От няколко години водеше счетоводството на имението и конюшните на граф Фъргюсън. Затова не бе чудно, че не можеше да спре да мисли за окаяното бъдеще, което очакваше нея, баща й и братята й.

Увлечена в мислите си, девойката не забеляза появата на епископ Хетфийлд в конюшнята докато Тън не я сепна с изцвилването си. Неволни бръчки прорязаха красивите й вежди щом разбра кой е неканеният гост.

— Помислих си, че… тъкмо тук ще ви намеря сама… сред любимите ви коне — неуверено започна виконтът. Очевидно срещата им насаме никак не го окуражаваше да я заговори открито и непринудено.

Челси бе станала по-рано от останалите членове на семейството, за да изведе Тън на езда, преди да се заеме с останалите коне. Затова сега бе сама в просторното помещение, обаче само след половин час тук щеше да ехти от мъжки гласове на баща й и братята й. В решителен ден като днешния конярите нямаше да закъснеят да се домъкнат в конюшнята. Затова не се страхуваше от епископ Хетфийлд, само се почувства неудобно. Имаше вид на котарак, дебнещ появата на мишката пред дупката на пода. Очите му я пронизваха със студения си поглед, пресметливи и същевременно похотливи, неприятно сивкави, без никакъв намек за топлина в тях. Защо въобще му е дотрябвала съпруга на такъв като епископ Хетфийлд? От къде на къде му е хрумнало да пожертва внушителна сума само и само за да я притежава. Той дори не изглежда влюбен в нея. И защо се е домъкнал чак тук, в толкова ранен час… Нали баща й му забрани да я посещава?

— Доста сте подранили — тихо продума Челси. — Не, всъщност идвате твърде късно — продължи мисълта си тя.

— Мислех си, че мога да си позволя да се отбия за половин час на връщане от имението на Сейнт Джон, за да ви поздравя и да ви пожелая успех през днешния ден.

— Благодаря. — Тя се изправи, настръхнала и предпазлива, без да изпуска юздата на Тън. Още с приближаването на епископа жребецът беше присвил уши, както правеше винаги щом предусещаше някаква опасност. Как бе възможно този тъй неприятен мъж да се числи сред приятелите на Синджън?

— Синджън ви изпраща своите поздрави — промърмори Джордж Прайн.

Нима бе успял да прочете мислите й? Гласът му бе необикновено приглушен. Стоеше само на няколко метра и не откъсваше погледа си от нея. По една случайност вчера епископ Хетфийлд я бе видял на хиподрума в компанията на херцог Сет. Дори успя да зърне как се прегърнаха пламенно и се целунаха, след което си прошепнаха няколко нежни думи, когато те мислеха, че никой не им обръща внимание в суетнята около състезателните коне. Ако Синджън знаеше, нямаше да си задава въпроса защо епископ Хетфийлд се бе появил неканен на снощния прием в имението на херцога.

— Синджън? — уклончиво отговори Челси, чудейки се какво точно е узнал противният епископ.

— Видях, че двамата бяхте заедно на хиподрума.

От ехидната му лукава усмивка сърцето й се смрази.

— Навярно сте ме сбъркали с някоя друга. — Опита се да не позволи на гласа си да се разтрепери, обаче нервите се опънаха до скъсване като каишка на ловно куче, което е надушило дивеча.

— Бяхте облечена с тъмночервената наметка, лейди Фъргюсън, а Сейнт Джон, както обикновено, в един от просташките си костюми за езда.

— Въпреки това, виконт Рътлидж, това не изключва възможността да сте се припознали, нали? — хладнокръвно отговори девойката. Не й оставаше нищо друго, освен да се опита да спаси достойнството си. Пък и защо всъщност трябваше да се черви пред този натрапник? В този миг я прониза ужасяващата мисъл: „Ами ако е подслушал разговора ми със Синджън?“ Нима този тип със студени, змийски очи, е узнал за техния облог? За условията при изплащането на печалбата? Или не трябва да има доверие на Синджън? Ако след всичките обещания все пак не е изтърпял на изкушението и се е похвалил пред приятелите си? Не, това бе невъзможно. Виконт Рътлидж бе последният човек на земята, с когото херцог Сет би споделил толкова интимна тайна!

— Аха… — Въздишката, отронила се от устните му, по-скоро бе признак, че обмисля отговора си, отколкото, че е склонен да признае грешката си. Епископът присви очи и я изгледа замислено, повдигна въпросително вежди и продължи с лицемерна сърдечност: — Моите извинения, лейди Челси, за досадната грешка. На всекиго може да се случи да се припознае в онази навалица. — Гласът му се снижи до шепот. — Следователно херцог Сет не е от най-близките ви приятели, така ли да го разбирам?

— С него сме само бегли познати.

— Да, разбира се. — Вероятно гневният блясък в красивите й очи го бе смутил, защото Джордж Прайн произнесе тези думи с необичайно примирен тон.

— Да, така е — едва чуто промърмори девойката. — Ако желаете да изчакате баща ми или братята ми… — продължи тя, твърдо решена да сложи край на опитите му да продължават да обсъждат качествата и недостатъците на херцог Сет. Въобще не желаеше да разговаря с този противен мъж. — Те скоро ще се съберат в конюшнята. Мисис Маклей ще се радва, ако може да ви предложи кафе или чай, но аз се опасявам, че Тън не може повече да чака. Моля да приемете извиненията ми. — С тези любезни, но хладни думи се изчерпваха задълженията й като домакиня. Челси дръпна поводите на Тън и тръгна с него към вратата на конюшнята.

— Много сте красива тази сутрин, мис Фъргюсън.

В гласа му се прокрадна застрашителна нотка, която помрачи сутрешната зора, блестяща от слънчевите лъчи. В тишината надвисна заплаха, неприсъща на красотата около тях като фалшива нота сред божествена мелодия. Обърна се към неканения посетител, решена да му отвърне с нещо остро, ядосана от нахалството му, но се сепна, защото внезапно й хрумна колко по-топло биха прозвучали тези иначе приятни думи в устата на Синджън. Що за странен, дори перверзен тип трябва да е този Рътлидж, за да я накара да изтръпне от ужас при този невинен комплимент?

Застина на мястото си, доволна, че над нея се извисява мощната фигура на Тън, и любезно отвърна:

— Благодаря ви.

— Баща ви ми съобщи, че нямате намерение да се венчавате в близко бъдеще.

— Баща ми взе решение да изчака още един сезон на конните надбягвания, преди да започне да ми търси съпруг.

— Хм! Доста неприятно… Нима Сейнт Джон знае тази важна новина? — От любопитство гласът му отново се снижи до трескав шепот.

Челси едва се удържа да не побегне веднага навън, по-далеч от този досаден тип. Усещаше как с всеки следващ въпрос неумолимият епископ сякаш я притискаше в ъгъла. Острите му черти се изостриха още повече, изглеждаха дори зловещи. На вратата слънчевата светлина ги заля като водопад и тогава тя осъзна болезнената бледност на лицето му, когато Джордж Прайн се надвеси рязко над нея.

— Днес се държите безочливо, сър — озъби се изплашената девойка. Не можеше повече да понася присъствието на надменния английски епископ, достигна до доходния религиозен сан само благодарение на могъщото влияние на семейството му.

— А вие най-после ще трябва да укротите бесния си темперамент, мила моя. Прекалено лесно се разгорещявате, прекалено предизвикателно се държите в обществото… — Пристъпи още една крачка към нея. — Но сте очарователна… — Ръката му се протегна, за да я докосне, ала Челси рязко се дръпна. Тя се огледа, за да потърси помощта на някой от мъжете в имението. За нейна зла участ наоколо нямаше жива душа, освен тях двамата. Затова здраво стисна юздата на Тън и се метна на гърба му.

Едрият жребец се огъна леко под неочаквания товар, когато Челси се озова на гърба му и опъна юздата. Тя рязко го пришпори и конят се понесе сред вихрушка от чакъл. Епископ Хетфийлд остана смаян, с отворена уста, пред вратата на безлюдната конюшня.

Не възнамеряваше да язди отново с Тън след първата езда рано сутринта. Но студените очи на епископа я пронизваха безжалостно, сухите му ръце вече се протягаха към корсажа й.

— Уф! — извика неволно тя и потупа коня по врата, за да го успокои. — Нали и ти чувстваш същото, миличък мой? Онзи тип е студен и неприятен като мъртвец. — Тън поклати глава в отговор на стона й, а тя избухна в смях. На гърдите й олекна, като се обърна за миг и видя колко много се е отдалечила от натрапчивия епископ. Сега беше сама и препускаше с любимия си жребец сред разкошната пролетна утрин. От малка се бе научила да язди неоседлан кон, а отлично дресираният Тън откликваше на най-леките движения на бедрата й. Гърдите й се изпълниха с наслада от безумната езда. Свежият утринен вятър рошеше косите й. Миризмата на младата трева възбуждаше ноздрите й. Скоростта я опияняваше. Скоро забрави за тревогите, които й причини епископ Хетфийлд.

Днес трябваше да потеглят за хиподрума в Йорк — след конните надбягвания в Нюмаркет там се събираше елитът.

Челси се усмихна, доволна от смелостта си. Припомни си други радостни преживявания. Най-вече блажените мигове, които наскоро бе преживяла в обятията на херцог Сет, с този прекрасен благородник с гальовни ръце, възбуждащ поглед и тяло на млад древногръцки бог… Щастливото момиче се засмя и звънливият й смях отекна в скалите.

Тази епоха бе време на социални промени. Философи като Жан Жак Русо, Лок или Бърк възбуждаха въображението на хората и подтикваха изкуствата, разкрепостяваха нравите. Това бе една от причините Челси да се държи много по-свободно от своите предшественички. Това бе времето, когато консерваторите или торите, както ги наричаха в Англия, бяха принудени да се отбраняват от всеобщите нападки. Епоха на демократични, дори революционни промени, но изопачавани в Британия, здраво вкопчила се в ролята си на световна метрополия. Никой не можеше да твърди, че не е бил повлиян от подема на все по-разрастващото се влияние на романтизма в литературата, особено в поезията и изящните изкуства.

Баща й бе получил своето образование във Франция, спазвайки традицията, следвана от векове от шотландските благородници. Малко след като жена му ражда Колин, граф Фъргюсън отвежда семейството си във Франция, за да забравят кошмарните преживявания. Там прекарват четири години преди графът да събере смелост да се върне на Острова, в дома си, където е преживял младостта си заедно с любимата си съпруга. С тях се връщат и някои от учителите на децата — двама французи, трима шотландци, дори и един италиански лекар от Болоня. Челси чете с наслада най-нашумелите романи и поеми и подобно на братята си познава добре класиците.

Тя бе продукт на своята епоха, но едновременно с това си оставаше своенравна, отличаваща се от връстничките си. Това се дължеше на необикновената й чувствителност към новия полъх на свободата.

За жалост беше жена. Израснала в мъжка среда, с независим дух, който по традиция бе привилегия само на силния пол, затова много често мечтите и стремежите й коренно я отличаваха от останалите млади дами в именията около Нюмаркет.

За нея бе нещо напълно естествено да пренебрегне задръжките, сковаващи жените с по-слаби характери.

— Той е приказно красив, Тън. Прилича на воин, на вожд на древно племе — тихо шепнеше тя, свела глава до врата на жребеца. С никого не можеше така свободно да си споделя както с любимия кон. — А очите му са сини като небосвода… — Наведе се напред, обви с ръце силния врат на Тън и го прегърна както се прегръща любимо дете. — И освен това никой не може така успешно да ме развеселява.

След няколко мили стигна до билото на хълма. Коня спря на най-високото място. Облегна се назад върху широкия гръб на жребеца и огледа с възхитен поглед просторната равнина, простряла се под краката й. Приличаше на пасторален пейзаж от Клод или Лорен, но теренът беше много по-начупен. Преобладаваше свежата зеленина, характерна може би само в ландшафта на Средна Англия през ранната пролет. Слънцето къпеше смълчаните полета с приказните си бляскави струи. Душата й се изпълни с покой и унес, наслаждавайки се на идиличната сцена, вдъхваща увереност и благоговение.

Скоро, много скоро ще напуснат Нюмаркет и тя ще се отърве от нежеланото и натрапчиво фамилиарничене на виконт Рътлидж. Може би днес следобед нейният любим Тън ще я зарадва с победа в конните надбягвания. Без съмнение херцог Сет ще трябва да й плати щедро, защото ще изгуби облога. Но дали ще може да спечели огромната сума от петдесет хиляди гвинеи? Навярно мечтите нямаше да се сбъднат толкова скоро. Както и да е, в този миг бъдещето съвсем не й изглеждаше безнадеждно. Макар и родена и отраснала в имение, в което се отдаваше най-голяма почит на конете, Челси можеше да води светски разговор не по-зле от сладникавите, но безлични млади госпожици, с каквито изобилстваха графствата в Средна Англия. Винаги бе смятала, че отдаването е чисто физически акт, обаче Синджън Сейнт Джон й откри невероятните наслади в любовта. Сега вече разбираше защо толкова много поети през вековете бяха възпявали любовта между мъжа и жената.

При тези сладки спомени от устните й се отрони въздишка, изпълнена с копнеж и тъга. В същия миг от хоризонта се зададе силуетът на някакъв конник. По-скоро това бе едно неясно петно, което се движеше на фона на възвишенията в подножието на високия хълм. Непознатата фигура се приближаваше бързо и Челси успя да разпознае коня. Никога не грешеше при разпознаването на силуетите на конете, които поне веднъж се бяха изпречвали пред острия й взор. Когато едрият дорест кон понесе ездача си по последната стръмнина преди билото, девойката различи блясъка на мънистата и люшкащите се ресни по кожената дреха на конника.

Изчака търпеливо приближаването му, защото непременно трябваше да говори с него.

Без да подозира за тревогите, с които бе изпълнена душата й, Синджън пришпори коня си още щом я зърна на най-високата точка на хълма. Златистите й коси се развяваха на воля от силният вятър и този странен ореол около главата й му помогна да я познае далеч, преди да може да види лицето й. Веднага смушка коня си да ускори трудното изкачване, изплашен, че приказната фея ще изчезне от мястото си.

Но тя не изчезна.

И тогава херцогът разбра, че Челси е взела решение. Опитът му подсказваше, че скоро ще бъде удостоен с радостта от сладострастните им мигове, но не знаеше кога и къде ще се срещнат. Чудеше се също какво ще му струва тази неземна наслада, защото отдавна се бе уверил, че може да притежава всяко момиче, но ако заплати съответната цена. Всъщност Челси му бе описала претенциите си още преди началото на конните надбягвания, припомни си Синджън и се усмихна при мисълта за необикновено голямата сума, която тя му бе споменала. Е, все пак трябваше да очаква, че привилегията да отнеме девствеността на една графска дъщеря ще му струва скъпо.

Изкачи се на билото на хълма и опъна поводите на Мамелюк. Челси веднага го заговори, при това без намек за светски предисловия и лицемерна учтивост.

— Устройва ли те, ако прекараме заедно следващата седмица?

Искаше му се да отговори, че още от утре иска да е с нея. Нетърпението му изненада и самия него. Когато заговори гласът му с нищо не издаваше неговите чувства.

— Следващата седмица е чудесно.

— Вероятно ще искаш да дойда в Сикс Майл Ботъм — спокойно предложи Челси.

Обаче херцогът предпочиташе да прекарат тази седмица в по-уединено място, по-далеч от имението на баща й. Херцог Сет нито за миг не забравяше, че красивата девойка има трима братя и баща, готови още днес да яхнат конете си и да се втурнат към имението му, за да отмъстят за честта й.

— Имам малка ловна хижа в Оукъм. Струва ми се, че там няма толкова да… привличаме вниманието на околните.

— Семейството ми се готви да отпътува за Йорк за следващите конните състезания, затова ще можем по-спокойно да се срещаме в твоето имение. Не бих искала да пътуваме на по-дълго разстояние и да рискуваме да ни видят заедно.

— Но как ще ги убедиш, че не можеш да заминеш за Йорк? — попита Синджън, без да е напълно сигурен, че правилата на вежливия тон му даваха правото да проявява толкова нескромно любопитство.

— Ще им кажа, че трябва да посетя братовчедка си в Ъпингам.

— А защо тогава не се отбием до моята ловна хижа? Може да пътуваме през нощта и тогава никой няма да ни види по пътя.

Челси прехапа долната си устна и младият херцог си помисли, че обмисля отговора си. Но всъщност тя мислеше как по-безболезнено да заговори за най-деликатната тема — дълговете на баща й. За онези проклети петдесет хиляди гвинеи.

Мисълта за тези неимоверно големи дългове тежеше като камък на сърцето й.

Тогава си припомни колко много млади и продажни лондончанки посещаваха херцога в имението му. Херцог Сет със сигурност е свикнал да пръска внушителни суми за своите забавления. Тази мисъл й вдъхна смелост, но все още трепереше.

— Ако предпочиташ… може и в твоята ловна хижа… както ти решиш… обаче… аз не съм сигурна дали… — Заговори отново. Пое дълбоко дъх и огледа красивата панорама около нея, после се обърна към Синджън и заговори припряно, уплашена, че няма да й достигне смелост. — Ще може ли да го считам за делово предложение?

— Колко ще ми струва? — вежливо попита херцогът и леко се усмихна. Много добре разбираше какво се крие под думите делово предложение, но му беше интересно как смутената девойка ще се опита да го убеди. Изглеждаше очарователна, с почервеняло лице, заекваща, на гърба на коня си без седло, само с една износена пола и жакет от онези, които носят конярите. Краката й, напъхани в мъжки ботуши, се подаваха изпод полата. Розовото й коляно бе толкова близо до него, че можеше да го докосне с едно протягане на ръката.

Челси пое дълбоко дъх и за миг сърцето й примря. Гърдите й се надигнаха и опънаха зеления жакет. После въздъхна и сведе очи.

— Не, не мога да го кажа. Толкова много пари! — призна тя с отчаян глас.

— Може би става дума за петдесет хиляди?

Миглите й веднага потръпнаха.

— Откъде знаеш?

— Само си припомних нашия облог, скъпа. Очевидно се нуждаеш отчаяно от тези петдесет хиляди гвинеи.

— Не, не са за мен — буйно протестира Челси. — За баща ми са, ох… не знам дали ще ме разбереш… — Сетне изведнъж бързо заговори за осемдесетте хиляди гвинеи, които баща й дължеше на кредиторите, за възможността да продадат Тън, ако утре спечели състезанието. Ако тя успее да събере поне десетина хиляди на някои от надбягванията, ако…

— Значи „делово предложение“ — деликатно промърмори херцогът, щом видя, че Челси повече не е в състояние да говори.

— Ще ти бъда безкрайно благодарна — тъй трогателно добави тя, че в един кратък миг Синджън се замисли дали да й даде парите и като истински джентълмен да се откаже от компанията й за една седмица в усамотената му ловна хижа.

Този кратък момент много бързо се стопи. В колебанията му се намесиха по-егоистични мотиви. Как можеше да мисли за нещо друго, когато очарователната девойка бе само на сантиметри от него? Можеше ли да гледа спокойно порозовелите й страни, златистите й коси, разпилени от вятъра, неземната й красота, женствената топлина, излъчваща се от всеки неин жест, която го омайваше така, както никоя от най-прославените хубавици сред висшето общество до сега не бе успяла да завърти главата му!

Не, той трябва да я притежава. По дяволите джентълменското поведение! И независимо от цената!

— Искаш ли да ти платя предварително?

— О, не, аз ти вярвам!

Думите й бяха тъй наивни, че Синджън за миг си помисли дали да не се откаже от предложението си. Той бързо преодоля съмненията си.

— В такъв случай считай, че в края на следващата седмицата ще имаш петдесетте хиляди гвинеи.

— Безкрайно съм ви благодарна, Ваша Светлост — тихо промълви девойката и отново сведе очи. Усмивката й, ангелска и в същото време заслепяваща, отново му напомни, че никоя жена не можеше да й съперничи, когато реши да изглежда хем невинна, хем безкрайно прелъстителна.

Едва се удържа да не скочи от седлото, за да я сграбчи в прегръдките си. Овладя се само благодарение на способностите си да сдържа страстните си пориви, както подобава на един джентълмен. Защото херцог Сет беше убеден, че има пълното право да се числи към мъжете от тази почетна категория. Поне бе дал достатъчно доказателства за това. Е, не можеше да се похвали, че с всяка жена се бе държал толкова благородно, но нали всяко правило си има изключения?

— За мен беше удоволствие да се отзова на молбата ти — едва чуто прошепна младият мъж и се усмихна безгрижно. Само се запита доколко е искрен пред себе си и пред нея, но успя да преодолее и това последно препятствие.

Как да му признае, при това, без да наруши благоприличния тон, че е смаяна и безкрайно поласкана от щедростта му? Девойката успя със сетни усилия да потисне надигащия се в гърлото й кикот. Разбираше, че херцогът с мъка обуздава желанието си да я прегърне и да я обладае на високия хълм, виждаше познатия пламък в очите му, потръпването на устните му. Той наистина беше много съблазнителен мъж.

— Ти наистина си изключителен — усмихна се Челси и погледът й предизвикателно се плъзна по тялото му. — Мислиш ли, че ще успееш да издържиш още една седмица?

— О, не, по дяволите, повече не мога да издържам — задъхано измърмори Синджън и я погледна въпросително. — А трябва ли?

Тя се наведе назад и се опря на лакът върху широкия гръб на жребеца. Изглеждаше толкова миниатюрна върху едрия Тън.

— Наистина ме изкушават такива мисли, че не смея да ги споделя с никого — във вълнението заговори на родния си шотландски диалект, а погледът й отново се устреми към мускулестите бедра на херцога.

— Не, не мога да не се възползвам от този миг — промърмори херцогът и гласът му потръпна от сподавено вълнение. — Не помня някога да съм бил толкова изкушен. Признавам, че го съзнавам напълно, но въпреки това… а нали се казваше, че апетитът идва с яденето?

И той отново подкара коня си още по-близо към нейния, за да може да погали с ръка оголеното й коляно.

Докосването му, топло и нежно, накара цялото й тяло да изтръпне.

— Внимавай! Той ни е видял! — рече Челси, като си припомни за натрапчивите опити на епископа. — Говоря за Хетфийлд — добави тя и гласът й отново потрепери, ала този път от гняв и обида.

При споменаването на това име ръката му се закова върху бедрото й. Погледът му се спря върху спуснатите й мигли.

— Къде ни е видял? — тихо попита той. Едва сега си обясни присъствието на Рътлидж в имението му през миналата вечер.

— На хиподрума в Нюмаркет, зад навеса за конете. Аз, разбира се, отрекох всичко.

— Той ли те потърси?

— Да, тази сутрин. Всъщност избягах от него и яздих до тук.

— Да не те е наранил? — нежно попита Синджън и отново протегна ръка към нея, за да я погали по лицето. В тона му се прокрадваше неприкрито желание.

— Не, аз съм по-бърза от него. Препусках дълго из полето. Той никога няма да успее да ме стигне. — Девойката може би не осъзнаваше колко много дължи на инстинкта си за самосъхранение.

— Тън ще остане ли при теб след надбягванията в Йорк?

Челси кимна, а Синджън прехвърли крака през врата на Мамелюк, плъзна се от седлото и скочи на тревата, заобиколи коня си и се приближи към нейния жребец. Не поиска разрешение от нея, нито тя си помисли да го спре. Явно сериозно обмисляше нещо. Синджън внимателно огледа хоризонта, преди да хване ръката й и да я поведе към гладката скала на няколко метра от тях. На камъка се виждаха инициали на влюбени двойки, издълбани от предишните поколения. Той ги изгледа, преди да я вдигне на ръце и да й помогне да се настани върху скалата, след което и той седна до нея.

— Той лош човек ли е? — попита Челси докато херцогът разсеяно стискаше ръцете й.

Синджън познаваше злобния нрав на Джордж Прайн още от колежа в Итън и разбираше по-добре от всички други на какви крайности и извращения е способен епископ Хетфийлд.

— Никога не е бил нормален, искам да кажа човек като мен и теб — продума той след дълго мълчание. — Може би бавачката му го е биела жестоко в ранното му детство… или някой от братята му… не знам точната причина, но може би е преживял нещо страхотно.

— Баща ми нищо няма да узнае за нас.

— Не… не очаквам да ни издаде. — Вдигна поглед към нейните очи и дълго не ги отмести. — Този тип много обича да разваля нещата.

— Какви неща?

— Обича да измъчва животни, а също и хора, които са по-слаби от него.

— Тогава въобще не би трябвало да става епископ.

— Джордж Прайн се преструва, че е загрижен за спасението на душите на хората от паството му, но го интересува само печалбата. Всъщност не е трябвало да го ръкополагат за духовник.

— Всъщност ние няма да останем в Нюмаркет след края на тази седмица.

— Винаги, щом имам възможност, ще идвам при теб. Трябва да съобщиш на баща си и на братята си, че епископ Хетфийлд се е опитал да те насили. Изненадал те е в конюшнята, наоколо не е имало никой, освен вас двамата и… е, останалото ми е толкова неприятно, че не желая повече да разговаряме на тази тема. Аз ще предупредя Дънкан и ще му разкажа още няколко поучителни истории от миналото на преподобния епископ Хетфийлд!

— Искам и аз да ги чуя.

Той поклати глава.

— Не, скъпа, те не са подходящи за ушите на една лейди.

— Нима ти изглеждам като лейди? — засмя се Челси, успокоена, че херцогът е престанал да я смята за хлапачка.

Синджън я изгледа продължително. Погледът му се плъзна по жакета и полата й. В очите му, по-сини дори и от небето, заискряха опасни светлинки.

— О, да, разбира се — едва прозвуча напрегнатият му глас, като се мъчеше да прикрие разгорялата се страст. — Няма съмнение, че си истинска лейди. Та това дори си личи от една миля разстояние.

Гласът му я приласкаваше като лятно слънце, топлеше я, обгръщаше я, принуждаваше кръвта й да заври. Пръстите му не спираха да пулсират, но накрая херцогът ги сви в юмрук, за да прикрие трепета им.

— Нима всички девойки в Шотландия са като теб? — прошепна Синджън. Въпросът му криеше изненада и удивление, напомнящи за трепетите на неопитен гимназист, любопитен и смаян от очарованието на съученичката си.

— Нима всички мъже в Англия са като теб? — прошепна в отговор Челси и повдигна лице към устните му. Усети, че волята й отслабва и не може да обуздава повече чувствата, напиращи в гърдите си.

На устата му още грееше усмивката, когато устните им се докоснаха.

— Всички майки се надяват дъщерите им да не…

Всички млади дами искаха да бъдат обичани, да бъдат пожелани и тук майките с нищо не можеха да помогнат. Тялото й се изви в страстна извивка докато устните му настойчиво се притиснаха към нейните.

Синджън леко се извърна и я прегърна по-здраво през талията, за да не падне върху каменистата земя. Ръцете му нежно обгърнаха раменете й, повдигна устни и промърмори:

— И в ездата си същата… необуздана…

— И много бърза, дори припряна — отвърна тя между две поредни целувки, като протегна ръка към копчетата на панталоните му.

— И дива…

Той вече бе успял да се справи с първите три копчетата на жакета й. Вдигна я на ръце и я положи на тревата в подножието на скалата. Не искаше да останат горе върху каменната плоча, където можеха да ги видят отвсякъде. А може би искаше да предпази и себе си. Нали всички го считаха за най-прославения, най-богатия и най-скандалния ерген в цялото кралство.

Тревата се оказа много мека и веднага ги погълна. Грамадният скален къс над тях им осигуряваше прикритие срещу любопитните погледи. Все пак Синджън набързо огледа околността. В този миг погледът му й напомни за дивите вълци, душещи вятъра, за да усетят миризмата на дивеча или на врага.

— Никой няма наоколо — прошепна тя и разкопча докрай жакета си. Полата й вече се бе вдигнала до гърдите й. Върху яркозелената свежа пролетна трева заблестя младата й предизвикателно омагьосваща плът.

Той отдавна познаваше този особен женски поглед, този нагорещен предхождащ етап, когато жената забравя и за съпруга, и за слугите, и за всичко останало на този свят. В мигове като този от него се искаше само да залости здраво вратата. Опитният любовник никога не забравя това основно правило. При тази мисъл Синджън се усмихна. Едва ли някой щеше да успее толкова бързо да се изкачи по стръмния хълм. Отмести разкопчания жакет от възхитително заоблените й гърди.

— Само да не ти стане студено — загрижено прошепна младият херцог.

— О, тъкмо обратното! — усмихна се Челси. Толкова й бе горещо, че пролетният вятър я разхлаждаше приятно. Желанието изгаряше слабините й. Той трябваше само да се притисне към нея и тя щеше да бъде негова. Трябваше само да се усмихне с онази негова неотразима усмивка и тя щеше да се разтопи.

— Бързаш ли? — Синджън се опитваше да разбере дали тя разполага с достатъчно време за по-продължителна любовна игра. Пръстите му вече не му се подчиняваха, галейки с трепет розовите зърна на гърдите й. Възбудата пролази под настръхналата й кожа.

— Да, бързам… о, не, не бързам… — игрива усмивка затанцува върху извитите й устни. Очите й също се смееха, предвкусвайки вълшебните мигове, които ги очакваха. По страните й се появи руменина, подсилваща дивната й хубост. — Надявам се, че ще се справиш и при двете положения.

— С удоволствие — тихо отвърна херцогът, — ще започна от очите… Тъмните му мигли се докоснаха до нейните докато трескавите му пръсти довършваха последните копчета на панталоните от еленова кожа. — Сега съм изцяло на вашите услуги, лейди, както се казва в такива случаи — засмя се щастливо и безгрижно.

Челси усещаше как в нея се надига ненаситно желание, особено щом бедрото й се притисна към неимоверно набъбналата му мъжественост, вече освободена от стегнатите панталони. Струваше й се, че цялото й тяло се готви да го приеме докато смъкваше панталоните от стройните си крака. Кожата му бе като бронзова, възбуденият му член пулсираше от желание. Той отметна полите на роклята й, намести се между обутите й в ботуши крака и без да я съблича проникна в нея.

Миналата нощ бе бленувала за този миг. Едва сега го разбра, в мига, когато той изцяло я изпълни, бавно и мъчително сладко. Потисканите в паметта й копнежи избуяха като пламъци и задъханото момиче потръпна от изпепеляващото желание.

Синджън никога не бе вярвал на приказките за свръхестествените сили или за загадъчните способности на човешката душа. Този път вълната от дива страст така всепоглъщащо заля съзнанието му от край до край, че усети как сякаш по гръбнака му се спусна поток от лава. Как постигаше това тази неопитна девойка, къде бе научила тази магия? Защо никоя друга от многобройните му партньорки в леглото не можеше да възбуди дори една стотна от този екстаз, плъзващ по жилите му при най-лекия допир до приказната й плът? Да не би да е оживяла от легендите шотландска нимфа или магьосница, прикрита зад външността на непорочна девственица? Но тя вече повдигаше в захлас устните си към неговите, ръцете й се плъзгаха по гърба му, горещите й бедра, се триеха о неговите с бясна скорост. Каквато и да е тази магия, той я желаеше, ох, как я желаеше… Бе готов да пожертва всичко за миг, наситен е този неповторим и неописуем екстаз.

Проникна в нея толкова дълбоко, като че ли това бе единственият отговор, който той можеше да противопостави на нейното предизвикателство и заедно с това да заглуши тревогите и угризенията й. Като че ли мощният ритъм на бедрата му, неспирните му тласъци и отдръпвания щяха да му разкрият нейната загадка, като че ли мъжката му сила бе способна да се справи с омагьосващата й прелест.

Тя го прие, неимоверно мека, гореща и влажна, с глава, отметната назад в безпаметен унес, стенеща в страстните му прегръдки, дори готова да се разкрещи в миговете, когато й се струваше, че повече няма да издържи на могъщия прилив на буйните му тласъци.

Отначало конете им се стряскаха от стенанията й и с настръхнали уши се оглеждаха, забравили за сочната пролетна трева под копитата си. Особено чувствителен бе Тън, може би защото познаваше отлично гласа на господарката си. Благородното животно не можеше да проумее загадъчните хлипове, разтърсващи разголената гръд на Челси, и неспокойно пристъпваше на място.

В един миг Синджън вдигна глава и забеляза смущението на конете, но веднага след това вниманието му отново бе привлечено от необузданото разтърсване на девойката под него. Може би бе достигнала първата си „кулминация“? Той още веднъж проникна в нея докрай и тя изохка, изви се на дъга и го сграбчи за раменете като обезумяла. Повлече го към себе си с неподозирана сила, толкова рязко, че младият мъж се сепна в първия миг. Внезапен стон се изтръгна от гърлото й при последното им сливане. Потърси устните му със стръв, дори го ухапа, но бързо ги разтвори, защото необуздан спазъм разтърси тялото й и я накара да се сгърчи, преди да се отпусне изнемощяла в сладостна забрава.

Синджън прекалено често бе наблюдавал кулминационните мигове, при които жената изпада в захлас и е готова на всичко, за да сгреши в преценката си.

Това момиче не приличаше на нито една от многото му любовници или метреси. Толкова много страст и жар в едно тъй прелестно тяло му се струваше невероятно, фантастично, дори опасно… струваше му се, че вече е изгубил разсъдъка си.

Никога не би повярвал, ако му бяха предсказали, че някой ден ще срещне тази невероятно пламенна и искрена девойка, надарена с гореща кръв и огнен темперамент, подобна на езическа жрица от древно племе.

В този миг херцог Сет забрави за всякакви правила в любовната игра, забрави всичко, което бе научил от многобройните си партньорки. Челси бе успяла да изтрие миналото от съзнанието му.

Трябваше още тогава, в същия миг, каза си Челси, да стане, да отблъсне от себе си неотразимия мъж. Да сграбчи дрехите си и да побегне с все сила от този самец, който подчиняваше тялото й на желанията си, който я довеждаше до лудост… Нали се носеше славата му на най-изкусния любовник в Англия! Ето че сега използваше уменията си, да я превърне в своя безволева играчка! Ала още повече я изненада собственото й поведение. Никога не се бе чувствала тъй леко и свободно, така щастлива и волна. Какво ще си помисли херцогът за нея? Достатъчно бе само веднъж да го посети в леглото му и да го съблазни, да, само един път, не повече… За този отчаян акт имаше оправдание пред съвестта си. Обаче да изпадне дотам, че сама да се натика в ръцете му, да се разтрепери като желе при първия поглед на омайните му небесносини очи, чийто безсрамен взор я караше да се усеща гола и незащитена… Ох, дори и тя, която винаги се бе считала за освободена от всякакви старомодни предразсъдъци, не можеше да не се засрами. Беше се проснала на тревата под тялото му като някаква проститутка, стремяща се колкото може по-бързо да отпрати поредния си клиент. Плътно стисна клепачи и се опита да не мисли повече за този позор. Какво да каже сега, какво да измисли, за да не се изложи окончателно пред този, когото всички наричаха иронично „Светеца“, заради славата му на неуморим и изобретателен донжуан? Същият този мъж, който до преди миг я държеше в обятията си…

Разбира се, в отчаяните й лутания нищо не й дойде на ум, затова се принуди да повдигне клепките си. Не можеше да го лъже в очите, не можеше да се преструва, че не е обсебил не само тялото й, но и душата й. Нищо не каза, само плахо вдигна поглед към лицето му.

— Помислих, че си заспала — заговори Синджън и се усмихна очарователно и обезоръжаващо. Само с тази момчешка усмивка би могъл да спечели сърцето й. Но дали само на нея се усмихваше така?

— Явно си безкрайно опитен в любовта… — Думите й се изтръгнаха неволно от устата й и тя се изчерви, смутена още повече от дързостта си. За Бога, какво става с мен? Той се държеше така непринудено и топло с нея. Въпреки славата си на неотразим покорител на женските сърца.

Херцог Сет успя да сподави импулсивното си желание да се разсмее. Вместо това той, който до вчера се гордееше с умението да се измъква вежливо от женските хитрини заговори с неочаквана и за самия него откровеност.

— Всъщност не съм чак толкова опитен. — Черните му вежди се присвиха неуверено и в този миг разбраха, че изпитват сходни съмнения. — Но ти… ти си истинско чудо, скъпа моя — промълви Синджън и се излетна на тревата, обхвана главата си с двете си ръце и се загледа замислено в синия небосвод.

Никога досега не му се беше налагало да се замисля за свободата си. Винаги се бе чувствал стабилно защитен, имунизиран срещу домогванията на жените да го обвържат, да посегнат на волния му ергенски живот. А ето че сега усети пукнатини в бронята си. На какво можеше да се дължи тази странна неувереност? Унесен в мислите си, младият херцог не забелязваше, че Челси след последните му думи избягваше да срещне неговия поглед. Накрая не изтърпя надвисналата между тях неловка тишина и скришом го изгледа изпод миглите си, като не пропусна да спусне полата си, за да прикрие разголените си колена. Този мъж бе изключително силен и жилав, толкова устремен, кожата му тъй привлекателно загоряла. В мрака на първата им любовна нощ тя не бе успяла да разбере това. Едва сега осъзна, че странният жакет с провесени ресни всъщност му стои великолепно. А какво ли би било, ако не се сдържаше, ако например е в леглото с някоя изкусна прелъстителка, а не с неопитна провинциална девойка като нея? Явно с нея не бе успял да се възбуди докрай. Сигурно не е останал доволен от срещата им на хълма.

— Да не си сърдит? — в гласът й се долавяше колебливост. Сърцето й се сви като го гледаше колко беше замислен, дори застрашително намръщен.

Синджън се извърна към нея, за миг остана неподвижен, после погледът му бавно се спусна по тялото й и я изгледа изненадано, сякаш едва сега я виждаше за пръв път.

— Не знам какво става с мен. В душата ми е истински хаос…

— Да не би да съм сторила нещо лошо? Или да не би да съм пропуснала да направя още нещо? — Девойката се изправи, спусна полата си и се усмихна колебливо.

Синджън остана смълчан толкова дълго, че тя прехапа устни. Погледът му се прикова върху заоблените й гърди, добре очертани под полуразкопчания й жакет.

— Тъкмо обратното. Ти направи нещо много важно — говореше много бавно, като че ли търсеше мъчително всяка дума.

— Аз? Какво съм направила? Искаш да си тръгна ли?

— Не — рязко отсече херцогът и на нея й се стори, че викът му я прикова, към земята.

Опита се да се усмихне неловко. Е, поне се оказа, че му е приятно да е с нея.

— Но какво толкова съм сторила? Да се надявам ли, че постъпката ми не е непростима? — Несъзнателно облиза долната си устна, без да подозира каква съблазън криеше този прост жест.

— О, по дяволите! — възкликна Синджън и внезапно се разсмя. Завъртя се към нея и я хвана през кръста. Притегли я към себе си.

— Никаква вина нямаш, сладка моя. Проблемът си е мой и ти не си виновна. Ох, не, не е точно така, може би и себе си не трябва да укорявам. Виновна е тази приказна пролетна утрин. И ти… най-разкошното създание на Бога върху тази грешна земя. Бях се замислил как ли ще се чувствам, когато стана деветдесетгодишен старец.

— Кой знае? Чувала съм, че понякога най-отявлените любители на женската красота живеят най-дълго… — прошепна Челси, опряла глава на рамото му.

— Е, дори и да не ми се случи това щастие, поне ще умра с усмивка на уста.

И той притисна устни към нейните, много, много пъти, и тя отвърна на целувките му, омаяна от прелестното утро. Мислите се изпариха от главите им, изместени от възпламеняващото чувство за принадлежност един на друг. Има още много време пред тях, реши Синджън, да обмислят как да се справят с всички опасности, които ги дебнеха. Дори и с най-силната заплаха за спокойното му бъдеще, а именно неотразимия чар на предизвикателната мис Фъргюсън. Челси успя да потисне съмненията си, всецяло погълната от сладострастната прегръдка на Синджън Сейнт Джон. Поне сега искаше да не мисли за нищо друго, да се наслаждава на всеки миг, на всеки нюанс от неотразимия му чар, на разкритието на всеки нов слой от нейната чувственост, на всяка негова усмивка, докосване, милувка. Въздъхна с упоение при завладяващата мисъл за насладите, които ги очакваха до края на следващата седмица.

А след изтичането на този срок ще трябва да го забрави. Както, може би, и той ще я изтрие от сърцето си.

Разделиха се след час на кръстопътя, където се разделяха пътищата към именията им. Челси предупредително прошепна на Синджън:

— А сега искам да те помоля за нещо много важно. Не се приближавай до мен по време на конните надбягвания в Йорк. Не искам още веднъж да огорчавам баща си. Никога не съм сигурна кога ще избухне. Не знам и Дънкан как ще реагира, ако пак ни види заедно. — Усмихна се развеселено при вида на момчешки покорното му изражение и тихо добави: — Моля те, направи го заради мен.

Херцогът с грациозен замах извърна коня си и се метна на гърба му. Свали жакета си и го метна на седлото пред него. Пролетният вятър издуваше ръкавите на ризата му, а черните му коси се вееха като знаме.

— Обещавам, скъпа моя, да не разменя нито една дума с теб край хиподрума, дори когато ми се стори, че никой не ни обръща внимание! Дори ще се постарая да не излизам прекалено често от секцията в конюшните, която ще отделят за конете ми, за да не се изкушавам да те приближа.

— Винаги ли се съгласяваш толкова лесно? — подразни го тя.

— Винаги — усмихна се в отговор Синджън.

— Е, няма съмнение, че това допълнително помага за любовните ти успехи.

В тона й се появи необикновено весела нотка. Така говори човек, който се опитва да прикрие тревогата си. В следващия миг нервно прехапа устни. Не трябваше да си позволява тази иронично хаплива реплика, но не можа да се сдържи. Не можеше да спре да мисли за така шумно обсъжданите му любовни завоевания.

Синджън само сви рамене. Не искаше да се връщат отново към тази парлива тема.

— Желая ти късмет с Тън — любезно отговори херцогът, за да прекрати неловката пауза. — Кой ще го язди на състезанията?

Челси смутено се закашля. Но дори и сега, в смущението си, изглеждаше прелестна, с леко зачервени страни и неспокойни мигли.

— Още не е решено, защото не мога да наложа мнението си на четиримата мъже в нашия дом. Но засега най-вероятният кандидат е Чифи.

— Е, той е най-добрият ви жокей. Може би дори е излишно да ти пожелавам късмет.

— Не мисля, че е излишно. — Гласът й внезапно затихна. Припомни си колко важно беше да спечели. — Ти си свикнал да побеждаваш, а за нас това е ново.

— Тогава се надявам този път да победите. — Тонът му бе безгрижен, но в очите му проблесна решителност.

(обратно)

Глава тринадесета

След първото състезание Синджън се приближи към тях; с невинно изражение на лицето, а когато погледите им се срещнаха в сините му очи светна закачливо пламъче.

— Не мога да се сдържа — веднага я заговори херцогът — да не ви поздравя за великолепната победа на Тън, лорд Дъмфрийс.

Челси несъзнателно затаи дъх. Тялото й се напрегна, сякаш очакваше някаква катастрофа.

Синджън прекрасно разбираше, че рискува с този привидно непринуден светски разговор, обаче трябваше непременно да я види. Държеше се лекомислено като влюбен гимназист. Тази мисъл го прониза като стрела и за миг сърцето му замря, но той побърза да я отрече. Не, не бе стигнал чак дотам да се държи като хлапак, вехнещ от несподелена любов. Но може би беше доста близо до това състояние. А много близо все пак не означаваше любов?

— Надявам се, че вече сте обмисляли възможността да продадете изгодно вашия шампион — добави херцог Сет, който никога не преставаше да се грижи за подобряване на състава на конюшните си.

— Може би ще го продадем — начумерено отговори графът. Все пак не можеше да се сърди до безкрайност на херцог Сет. Освен това бе в прекрасно настроение от победата на Тън.

Синджън побърза да се обърне към Челси и да се поклони грациозно. Девойката се смая при мисълта, че въпреки безкрайната плътска близост, на която се бяха радвали в спалнята му и сред пролетната трева на хълма, досега не бяха общували в присъствието на други хора. За разлика от друг път, херцогът бе изоставил кожения си жакет с ресни, наподобяващи облеклото на северноамериканските индианци. Днес бе облечен в зелено сако, скроено от опитен моделиер, което подчертаваше широките му рамене. Под него се виждаше светлобежова атлазена жилетка, украсена с фина бродерия. Снежнобялата му ленена риза бе стегната с грижливо завързана вратовръзка, а дългите му мускулести крака бяха обути в елегантни кожени плътно прилепнали панталони. Вятърът беше разрошил косата му и една черна къдрица падаше върху бузата му. Това й напомни как само преди няколко часа косата му галеше лицето й и Челси усети, че се изчервява.

— Вашият Тън е изключителен кон — многозначително се усмихна Синджън, сякаш бяха сами.

— Благодаря ви — отвърна тя, опитвайки се да скрие пламналите си страни и да потисне спомена за сутрешната им среща, на която Тън бе свидетел. — Съжалявам, че вашият кон не спечели. Надявам се, че не сте заложили прекалено много на Мамелюк.

Баща й, заобиколен от Дънкан и Нейл, изгледа херцога с подозрителен поглед. Единствено Колин се усмихваше сърдечно, защото не подозираше за връзката между сестра му и Синджън.

— Загубих в надбягванията, но спечелих нещо много по-ценно.

Дънкан долови интимния намек в думите на херцога и бързо погледна към сестра си.

— Радвам се за вас, Ваша Светлост. Навярно сте много щастлив.

— Наистина съм щастлив, лейди Челси.

Към тях се приближиха трима приятели на баща й — двама от тях притежаваха най-добрите конюшни в Йоркшир, а третият в Линкълншир. След поздравите разговорът се насочи към следващото състезание. Мъжете, с вид на познавачи, започнаха разгорещено да обсъждат и най-малките подробности около подготовката на конете. Баща й и братята й също бяха погълнати от разговора.

— Обичаш ли цветята? — тихо попита Синджън, без да изпуска от поглед групата мъже, които шумно спореха за минали надбягвания.

— Не е нужно да ми подаряваш цветя — също така тихо отвърна девойката, после крадешком извърна очи към баща си и плахо му се усмихна. — Но все пак ти благодаря.

— Харесваш ли теменужки?

— По-тихо — предупреди го Челси.

— Мисис Маклей харесва един от моите коняри. Той е от Шотландия, може би от Абърдийн. Не ми отговори на въпроса дали харесваш теменужки.

— Ти си изключително самонадеян и разглезен мъж — промърмори младото момиче, но в очите й се четеше възхищение.

— Значи отговорът ти е да.

Очевидно херцогът беше доста проницателен мъж.

— Чел, помниш ли дали Дънганън победи Плутон преди две години на конните надбягвания в Дънкастър? — Лицето на баща й бе почервеняло от разгорещения спор, както винаги когато ставаше дума за коне.

— Да, той спечели — отвърна Челси. — Пробяга три километра само за 3 минути и 45 секунди, а Плутон беше на десет секунди след него. Трети се класира Мейфлай с 4 минути и 2 секунди, а след тях бяха Джевалин и Доримънт.

— Казвах ли ти, Балард — триумфално извика графът. — Всички знаят, че Дънганън е потомък на Тримейн…

— Много съм впечатлен от познанията ти за конете — тихо рече Синджън.

— Ако и ти беше отрасъл в семейство като моето — сви рамене Челси, — и ти щеше да ставаш и да лягаш само с мисълта за коне и надбягвания.

— Навярно много ще липсваш на баща си, когато… — Той неловко замълча и сетне бързо добави. — Когато напуснеш дома си.

— Нямам намерение да напускам дома си. — Челси произнесе натъртено последните две думи и се усмихна. — Не всички жени искат непременно да се омъжат, така че можете да бъдете спокоен, Ваша Светлост.

Челси бе свалила грубите дрехи, с които бе по време на надбягванията, и сега беше облечена в рокля от яркочервено кадифе, която подчертаваше чувствените й форми и златистата коса. Само преди няколко часа Синджън бе галил разпилените й къдрици, които сега бяха подредени в елегантна прическа и наполовина прикрити от малка шапчица, украсена с перо на ушите й проблясваха изящни перлени обеци, а устните и бяха зачервени от целувките му. Младият мъж си помисли, че навярно красивата дъщеря на граф Фъргюсън ще промени решението си, когато се появи през следващия сезон в Лондон. Едва ли щяха да й липсват обожатели и кандидати за женитба. Тази мисъл го ядоса и той раздразнено сви рамене.

— Не се съмнявам, че ще промениш решението си, когато отидеш в Лондон — рязко изрече херцогът.

— Ако зависи от мен, никога няма да отида в Лондон. Предпочитам да живея със семейството си в Еършир и да се грижа за конете.

— Но нали баща ти иска да те…

— Може би вече е разбрал, че това няма да стане против волята ми — прекъсна го Челси. — Не мислиш ли?

— Чел, ела тук. Кажи на Харт това, което ми спомена вчера за ободрителната напитка, която си дала на Тън след състезанието.

— Извинете ме, милорд. — Девойката любезно се усмихна на херцога и тръгна към баща си.

Синджън наблюдаваше как тя непринудено се включи в разговора на мъжете, които с интерес слушаха обясненията и.

Тя наистина беше много интересна девойка, помисли си той. Не само като жена, но и като събеседник. Беше изненадващо интелигентна. Никога до сега не бе срещал толкова умна жена. На устните му заигра лека усмивка.

Макар да бе очарователна и вълнуваща, все пак още бе доста неопитна в любовта.

Следобеда конете на граф Фъргюсън спечелиха всички надбягвания, а тези на херцог Сет останаха на второ място. Синджън получи доста иронични подмятания и закачки, които прие, без да се засегне.

— Е, човек не може винаги да печели — примирено въздъхна той.

Тъй като никой не очакваше поражението му, семейство Фъргюсън спечели доста от облозите.

Когато излизаше от хиподрума, Челси крадешком му изпрати въздушна целувка.

Фордхем мърмореше недоволно, но Синджън го възнагради за великолепната му езда, благодарение на която конете му заеха второто място. На последната отсечка те се бяха представили чудесно.

— Не се тревожи — успокои го херцогът. — Следващата седмица отново ще бъдем първи.

Още след първото състезание Сенека бе разбрал, че интересите на приятеля му са насочени в друга посока.

— Когато следващата седмица отидеш в Оукъм вземи със себе си Джъд. Можеш да му се довериш напълно — отбеляза той докато се връщаха към Сикс Майл Ботъм.

— Откъде знаеш? — попита Синджън и изпитателно го изгледа.

— Знам, че изпрати слуги да приготвят ловната хижа. Ловният сезон приключи, а ти приличаш на разгонен самец. Освен това днес следобед загуби и четирите състезания, което не ти се е случвало през последния месец.

— Тя го заслужава — безгрижно се усмихна младият мъж и погледна приятеля си в очите.

— Надявам се, че не си загубил много.

— Мога да се грижа за себе си.

— Нуждаеш ли се от телохранител?

Синджън поклати глава.

— Следващата седмица баща й и братята й ще заминат за надбягванията в Йорк, а тя ще каже, че отива на гости при братовчедка си в Ъпингхем. Става дума само за една седмица и всичко ще бъде наред.

Сенека присви устни и понечи да заговори, но замълча и се замисли.

— Никога не си бил толкова… безотговорен — тихо каза той. — Нима не знаеш какви неприятности могат да те сполетят, когато имаш връзка с една неомъжена млада жена? Ще се озовеш пред олтара дори без да си усетил. Тя заслужава ли това?

— Имай ми доверие. Това няма да се случи. Не мога да ти обясня всичко.

— Ще потърся пазач за ловната хижа — прекъсна го Сенека. Две години двамата мъже се бяха сражавали за крал Джордж в Северна Америка и се бяха научили да бъдат предпазливи.

— Нямам нужда от пазач. Не искам никой друг там.

— Нима сам ще готвиш? — изненадано попита приятелят му.

— По дяволите, изобщо не помислих за това. — Домакинството на херцога се поддържаше от цяла армия слуги и той никога не се бе грижил за храната. Знаеше, че във всичките му имения има кухни и готвачки, но никога не се бе интересувал от тях. — Ще взема храна.

— Как е успяла да те омагьоса толкова много? — Сенека сви презрително устни. Не можеше да разбере приятеля си, тъй като много добре познаваше предпочитанията му. Знаеше, че той обича да се забавлява с проститутки и омъжени дами.

В отговор Синджън многозначително се усмихна и сви рамене.

— Не знам. Предполагам, че би трябвало да знам, но…

— Имаш достатъчно жени и в Англия и на континента.

— И в колониите — весело добави Синджън. — Тя разбира от коне.

— И какво от това?

Синджън отново се усмихна. Настроението му бе прекалено добро за човек, който току-що бе загубил в надбягванията, след като десет години неизменно печелеше първите места.

— Ако трябва да бъда искрен, това няма чак толкова голямо значение за мен.

— Ти си безнадежден случай — примирено въздъхна Сенека.

— Може би си прав — доволно се усмихна Синджън.

(обратно)

Глава четиринадесета

Останалите дни от седмицата също преминаха благополучно за Челси и Синджън.

Конете на херцог Сет неизменно се класираха втори, след шампионите от конюшнята на граф Фъргюсън. Разликата бе толкова незначителна, че никой не се усъмни.

Граф Фъргюсън спечели много от залозите.

Синджън също спечели, особено през последните дни в Нюмаркет. Но неговата печалба бе благодарността на красивата мис Фъргюсън.

В края на тази възбуждаща седмица графът обяви, че е склонен да продаде Тън. Синджън го купи веднага чрез един посредник, защото не беше сигурен дали графът ще се съгласи да го продаде тъкмо на него. Освен това, за да не възникнат някакви подозрения, херцогът благоразумно се разпореди незабавно да отведат прекрасния жребец в едно от по-неизвестните му имения, разположено далеч на север.

Всеки ден мисис Маклей получаваше разкошен букет, и то тъкмо в часовете, когато графът и братята на Челси бяха на хиподрума. В сряда букетът бе от теменужки, придружен с бележка с ексцентрично съдържание, което накара Челси да се залее от смях. В четвъртък теменужките бяха заменени с орхидеи, доставени специално от оранжерията в имението на херцог Сет. Изключително рядко и скъпо цвете в онази епоха. В петък дойде ред на леко разцъфналите лалета, подредени в изящна ваза от китайски порцелан в синьо и бяло, принадлежаща на семейната колекция на Сейнт Джон. А в събота, след последната им среща по хиподрумите за тази седмица, Челси се прибра късно у дома, възбудена от победите по най-посещаваните писти в Англия и от чувствителното подобрение на семейните финанси. На масичката я очакваше изумително красив букет от жълти рози, много преди да настъпи периода, когато цъфтяха тези нежни цветя. Те бяха от деликатния сорт Ausria Copper с единично венчелистче.

С копринени шнурове към гърлото на очарователната ваза от севърски порцелан бе завързана малка кесия от сребристобяла коприна, голяма почти колкото всяка от нежните рози във вазата. Девойката разхлаби копринените шнурове, взе кесията и я отвори. Вътре намери тъмновиолетов диамант върху брошка с форма на магарешки бодил. Смаяното момиче завъртя брошката и прочете от вътрешната й страна ситен надпис, гравиран върху полираното злато.

ЗА ДА ДОПЪЛВА КРАСОТАТА НА ПРЕЛЕСТНИТЕ ШОТЛАНДСКИ ОЧИ…

А на картичката, скрита сред прелестните рози, Синджън бе написал:

Гостите ми си заминават в неделя. Ела при мен колкото може по-скоро.

Заслужаваше си в късния час на тази неделна вечер човек да се полюбува на гостите на херцог Сет. След всяко състезание в Нюмаркет приемите на херцог Сет продължаваха до късно през нощта. Доста често гуляите в имението на херцога продължаваха с дни, а понякога дори и със седмици след последното надбягване в края на седмицата.

Неделя вечерта, след обилното хапване и пийване в големия салон на замъка, Синджън обяви, че каретите на всички гости са готови за отпътуване. Разнесе се шумен ропот от заслужено негодувание. Случаят изглеждаше безпрецедентен. Господата тъкмо бяха започнали да разхлабват вратовръзките и да свалят брокатените си жакети, оглеждайки се за някоя по-усамотена стая или за по-привлекателна компаньонка. Несдържаните протести и ругатни отекнаха чак до високите сводове на залите и коридорите.

Удобно изтегнат в креслото на почетното място край масата с десет метрова дължина, домакинът търпеливо потрепваше по столчето на високата винена чаша пред него. Усмихваше се приветливо, очаквайки глъчката да затихне.

— За тези от вас, които не са във възторг от твърде ранния час за отпътуване — кротко започна херцогът, — слугите ми са ангажирали маси в „Червения лъв“ или единични спални в странноприемницата на Рем… ако предпочитате да спите до сутринта, без да ви смущават крясъците на пияниците. — Синджън вече бе инструктирал подробно прислужниците от имението да се погрижат за дрехите и вещите на всеки от многобройните му гости. Набързо бяха внесени корекции в графика за момичетата от антуража на мадам Хариет. — Моите най-дълбоки извинения, лейди и джентълмени, за тази неочаквана промяна в плановете ни.

— Да не би някой да е умрял, старче? — заинтересува се Фреди Арбръстър, без да спуска повдигнатите си от изненада вежди.

— Не, доколкото съм наясно с житието на безчислените ми сродници — отвърна Синджън с най-сърдечната от своите усмивки.

— Тогава какво става тук, по дяволите! — избухна Уорик. — Защо трябва да си прекъсваме забавлението, тъкмо когато започна да става най-интересно? Да не би да си се разболял от цироза на черния дроб или някаква подобна отврат?

Лордът не бе единственият от приятелите на херцог Сет, комуто през последните дни се направило впечатление загадъчното отсъствие на домакина от вихрените танци през малките часове на нощта. Очевидно прословутият замах на Сейнт Джон в областта на развлеченията, нашумял сред висшето общество през последното десетилетие, щеше да остане само един спомен в историята.

— О, не, скъпи, от здравето си не мога да се оплача.

— Да не би да не си на себе си от гняв заради загубите на хиподрума?

— Не, това никак не ме разстройва. — И наистина всички бяха единодушни, че херцогът изглеждаше необикновено жизнерадостен и лъчезарен.

— Нима си започнал да остаряваш, старче? — подхвърли едно от безчислените млади контета.

— Знае ли човек кога ще го налегне бремето на старостта? — многозначително се усмихна домакинът. — Е, щом толкова настоявате, трябва да споделя с вас, приятели мои, че утре рано трябва да съм далеч от тук.

— Че ти съвсем не си ни нужен. Ще продължим веселбата и без теб, драги…

— Не! — отсече той и в гласа му този път ясно се долови властна нотка.

— А защо не? — запита Фреди. Двамата се познаваха от детинство и Фреди се ползваше безмилостно от тази привилегия.

— Имам си лични причини — тихо си призна Синджън.

— А-а-а, сега ми стана ясна цялата работа! Джентълмени, нима не схванахте най-сетне, че тук е намесена жена… Макар че не заслужавахме този тип да ни държи досега в неведение. Само не ми казвай, че от днес си решил да станеш най-дискретният мъж на Острова! — изрева шокираният Фреди.

— Не желая да слушам повече никакви коментари! Все пак ви благодаря, че ме забавлявахте през тази седмица — със сдържан тон каза херцогът и погледът му стана непроницаем, докато обикаляше дългата маса, а усмивката му помръкна.

— Е, поне имаме право да изпием по още едно за изпроводяк, нали, Ваша Светлост?

Въпреки че наскоро бе посетила братовчедка си Елизабет, Челси обяви, че отново иска да я види. Ловко избра най-подходящия момент, за да съобщи на баща си и братята си. В събота вечер тримата мъже вече бяха порядъчно развеселени от шотландското уиски. Празнуваха необикновено успешната седмица, през която из цяла Англия се заговори за конете на рода Фергюсън.

— Понеже ще пътувате три дни с конете на север докато стигнете Йорк, реших да прекарам три-четири дни с Елизабет в Ъпингъм. Следващия понеделник ще се присъединя към вас, на хиподрума в Йорк.

В онази епоха състезателните коне пътуваха бавно от град на град и това бе причина повечето от тях да участват в надбягвания в родните или близките до тях графства. Славата от победите в Нюмаркет накара семейство Фергюсън да участва в почти всички надбягвания в северните области. Челси знаеше, че за пътуването и за възстановяването на жребците ще бъде необходима около една седмица. Ако се появи в Йорк в понеделник, няма да пропусне нито едно от състезанията.

— Но ти никога не си била много близка с Лиз, Чел — учуди се Нейл. — Ако не ме лъже паметта, винаги досега си я смятала за празноглаво създание.

— Е, да, понякога съм говорила така за нея, но Ъпингъм е по пътя за Йорк. Освен това утре трябва да съм тук, за да помогна на мисис Маклей при опаковането на багажа. Ще постоя при Елизабет само ден или два. Знаеш, че от две години непрекъснато ме кани да й погостувам.

— Да, но досега винаги си отказвала тези покани.

Дънкан подигравателно се усмихна и това, кой знае защо й напомни за ироничната усмивка на Синджън.

— Именно поради това сметнах, че ще е невъзпитано да продължавам да я пренебрегвам. „Господи, Дънкан се подсмихва многозначително насреща ми. Да не би да се е досетил за тайните ми срещи със Синджън?“ — уплашено се замисли Челси. — Все пак тя е единствената ми роднина по майчина линия. Мога да изтърпя бърборенето й за ден-два…

— През последните две седмици сестра ти се преумори, Дънкан — намеси се баща й. — Заслужава да си отдъхне за няколко дни — обърна се към дъщеря си, седнала на пода край камината и загрижено я изгледа. — Остани по-дълго в Ъпингъм — усмихна се той, — ако можеш да понасяш глупостите на Елизабет и леля си Джорджина.

Загрижеността и вниманието на баща й я накараха да изпита чувство на вина. Ала в същия миг си припомни, че ще спечели петдесет хиляди гвинеи, достатъчни да погасят дълговете им. Не искаше да признае дори пред себе си, че е влюбена в очарователния Сейнт Джон.

— Мисля, че няма да ги изтърпя за по-дълго, папа. Леля Джорджина веднага ще се заеме с превъзпитанието ми, за да стана истинска лейди, но се боя, че доста е закъсняла. Не те упреквам, папа — бързо добави тя като видя виновното изражение на баща си, — харесвам много начина си на живот.

— Вземи със себе си двама от конярите и мисис Маклей. И не пътувай нощем — посъветва я баща й. — Знам, че си умно момиче, но две жени, пътуващи сами, са изложени на много опасности по пътищата.

— Ще пътуваме само денем, папа — покорно рече Челси.

Сърцето й учестено заби, страхуваше се, че те ще забележат смущението й, затова побърза да смени темата. Заговори за опаковането на багажа, въпреки че мъжете не се интересуваха от това. Много скоро разговорът се пренесе върху вечната тема в тяхното семейство — конете. Челси въздъхна успокоено и се заслуша в гласовете на баща си и братята си.

В неделя сутрин, бе писал Синджън в бележката си.

Не бе възможно да тръгне сутринта, трябваше да му изпрати съобщение. Баща й, братята й, конярите и конете нямаше да потеглят преди десет сутринта. Щеше да приготви багажа им с помощта на мисис Маклей, а след това щяха да са й необходими поне още два часа, за да разпредели работата на конярите, които оставаха в имението. И накрая да приготви собствения си багаж, необходим за седмицата, която ще прекара със Синджън. Щом мъжете потеглят на път, ще уведоми мисис Маклей за промяната в плановете й. Конярите и мисис Маклей ще останат още няколко дни в имението. Тя ще замине при Елизабет под предлог, че трябва да й помогне в грижите около леля Джорджина, внезапно заболяла от едра шарка. Тъй като Челси бе ваксинирана като дете, за нея нямаше да бъде опасно. Тя знаеше, че мисис Маклей се страхува от едрата шарка като от чумата. Ще й съобщи, че леля Джорджина е изпратила за племенницата си карета с кочияш, а от мисис Маклей се иска да остане да наглежда къщата и конярите. В неделя Челси щеше да ги очаква в Гретнъм, а оттам всички заедно щяха да продължат за Йорк.

Утре сутринта ще изпрати бележка на Синджън по едно момче от селото, за да го уведоми за плановете си.

Останалата част от вечерта се губеше в паметта й. Девойката мислеше само за очакващите я часове в имението на херцога, докато мъжете оживено обсъждаха следващите стартове в Йорк. Когато я питаха за нещо, тя или не ги чуваше, или отговаряше толкова разсеяно, че накрая Колин не се стърпя и извика:

— Чел, да не си заспала в креслото?

Тя се сепна, озърна се изненадано и смутено промърмори:

— Много съм уморена. Ще отида да си легна — и тръгна към спалнята си.

Рано сутринта Челси слезе до селото и изпрати бележката до Синджън, а после се върна в имението и веднага се зае с подготовката на конете за дългото им пътуване на север. Както очакваше, вече бе почти единадесет сутринта, когато и последният кон бе изведен от конюшнята и тропотът от копитата им заглъхна по пътя към селото. Махна за последен път с ръка и най-после си отдъхна от напрежението преди заминаването. Оставаше само да съобщи на прислугата за внезапната промяна в плановете й, когато пристигне „каретата на леля Джорджина“. Те бяха свикнали с хрумванията на господарите в последния момент. Освен това познаваха своенравния характер на мис Фергюсън, пък и всеки шотландец е практичен и здравомислещ още от раждането си. Слугите веднага щяха да се съгласят, че господарката им няма друг избор, освен да поеме незабавно към дома на болната си леля, придружена само от слугите на леля Джорджина. Всички се страхуваха от опасната болест и никой не искаше да се зарази от нея. Челси даде някои нареждания на мисис Маклей и на конярите и сетне се зае с опаковането на багажа си, като непрекъснато се ослушваше.

Когато пристигна куриерът с бележката на Челси, Синджън тъкмо подканваше момичетата на Хариет да се приготвят за тръгване. Херцогът се бе разбързал, но повечето от момичетата кисело се оплакваха от прекалено ранния час на ставане. Той прибегна до изпитаното средство за въздействие — раздаде по още няколко гвинеи на всяка от тях и недоволните гримаси моментално бяха изместени от признателни усмивки. Неколцината приятели, които бяха останали да пренощуват в имението все още бяха в леглата си.

С нейната бележка в ръка Синджън се оттегли в библиотеката. Дръпна тежките завеси, отпусна се в креслото до прозореца и разчупи печата на писмото. Инструкциите на Челси, написани с красив дребен почерк, бяха толкова подробни, че той не можа да сдържи усмивката си. От него се искаше да изпрати карета с двама коняри. Кочияшът трябваше да носи бележка от Елизабет, но каретата не биваше да пристига преди обяд. Да се каже на кочияша какво точно да говори, въпреки че „…винаги е рисковано да се поверяват такива деликатни задачи на слугите. Заповядай им да говорят колкото се може по-малко“. Слугите му получаваха отлични заплати и Синджън не се съмняваше, че щяха да се справят с възложената задача. По-трудно беше да намери карета без герб. До обяд имаше доста време и можеше да изпрати някой да купи една от Нюмаркет.

Приятелите му щяха да се изумят, ако узнаеха за приготовленията му по посрещането на Челси. Трябваше да си признае, че интересът му към красивата мис Фергюсън бе твърде необичаен. Може би, защото забраненият плод е по-сладък, помисли си херцогът. Тръсна глава, за да отпъди смущаващите мисли. Какво значение имаше, по дяволите, нали щеше да я притежава?

Гостите, които бяха останали да пренощуват в замъка, бяха събудени необичайно рано, тъй като домакинът гореше от нетърпение да остане сам. Слугите получиха заповед да сервират закуската по стаите, за да не се губи излишно време. В осем и половина херцогът с любезна усмивка изпрати и последния от тях. Най-после бе останал сам. На красивото му лице бе изписано безкрайно задоволство.

— Успяхте да се отървете от всички, сър — многозначително се усмихна икономът. Той бе осведомен за плановете на господаря си.

— Справих се отлично, нали? — засмя се Синджън. — Пристигна ли каретата от Нюмаркет?

— Още не, сър.

— Веднага ми съобщи, когато дойде. Намери ли ливрея за кочияша без моя герб?

— Разбира се, сър.

— Искам във всички стаи да има свежи цветя. Да се проветрят салона и спалните. Приготви ли пътническия ми костюм? — попита той и в сините му очи за миг проблесна тревожна искра. — Изпрати ли в хижата една каса бордо?

— Да, сър. Всичко е готово. Не се безпокойте, сър.

— Нали не си забравил да добавиш и няколко бутилки токайско?

— Разбира се, че не, сър.

Синджън въздъхна с облекчение.

— Кажи на всички слуги, че ако се разчуе за посещението на дамата в ловната хижа и адът ще им се стори рай.

— Разбрах ви отлично, Ваша Светлост. — Съмърсет събра слугите и толкова живописно и убедително им предаде заповедта на господаря, че всички потрепериха от страх.

— Чудесно се справи, Съмърсет. Благодаря ти. — Херцогът се усмихна и погледна небето. — Прекрасна сутрин, нали, Съмърсет?

— Да, сър. — Икономът предпочете да не споменава, че случаите, при които херцогът е буден в такъв ранен час, са само след нощи, в които въобще не си е лягал. Ала тогава Синджън рядко бе посрещал утрото с подобен възторг. Явно тази нова дама бе променила навиците на господаря му до неузнаваемост. През последната седмица младият херцог спа сам, което накара слугите да се разтревожат за здравето му. Камериерът Пимс им довери, че Негова светлост се е влюбил в някаква непозната лейди. Според Пимс била от някое съседно имение, защото Негова светлост се върнал в много добро настроение от утринната езда, а на кожените му панталони имало зелени петна от трева.

Синджън нетърпеливо погледна в посока към Нюмаркет, а сетне отново вдигна глава към слънцето, за да прецени колко е часа.

— Още няма девет, сър — съобразително изрече Съмърсет.

— Да, още е много рано — въздъхна младият мъж, направи няколко крачки, обърна се и отново погледна към Нюмаркет.

— Желаете ли да изпратя Том да провери дали каретата идва, сър?

— Не, не… ще почакам. — Изтупа една прашинка от маншетите на коженото сако и отново се втренчи в посока към Нюмаркет. — По дяволите! — гневно извика той. — Трябваше вече да е тук, нали, Съмърсет? — промърмори Синджън. — Предполагам, че многобройните гости са ме изнервили — нетърпеливо изръмжа той. — Проклети навлеци! Цяла нощ гуляят и развратничат, а на сутринта и с ритник не можеш да ги изкараш от леглото. Ще се поразходя малко в парка — внезапно съобщи той. — Повикай ме веднага щом каретата пристигне — добави херцогът и се отдалечи, пъхнал ръце в джобовете на сакото си.

Икономът бе озадачен. Господарят му не приличаше на себе си. Херцог Сет от години прекарваше вечерите си сред шумни компании, а самотните нощи се брояха на пръсти. Съмърсет поклати глава и промърмори:

— Разбира се, сър. Веднага, щом каретата пристигне, ще ви съобщя.

Ала само утринният вятър чу думите му. Господарят у вече бе прекосил половината от посипаната с камъчета алея.

Малко по-късно, докато отпиваше от чая си в трапезарията за прислугата, Съмърсет сподели с останалите слуги предположенията си за непозната дама, която толкова много бе повлияла на господаря им.

— Той не взима прислужници със себе си — мърморейки, поклати глава мисис Абетън. Очичките върху закръгленото й лице заблестяха от любопитство. — Може би не е лейди. Една истинска лейди никога не пътува без камериерката си. — Синджън бе наследил мисис Абетън заедно с имението. Старата икономка забелязваше и най-малките промени в поведението на младия херцог спрямо гостенките в Сикс Майл Ботъм. Знаеше за всичките му любовници и Синджън щеше да се изуми, ако видеше списъка с имената и титлите на дамите, който бе скрит в молитвеника на мисис Абетън. И тя, както и останалите слуги, обожаваше младия си господар. Синджън не приличаше на баща си. Старият лорд не обичаше гости и прекалено много държеше на достойнството и титлата си. Това бе източник на постоянни разправии между бащата и сина. За разлика от покойния херцог, Синджън се държеше сърдечно и непринудено с всички, независимо от положението им в обществото.

— Няма значение дали тя е дама или не е — напомни Съмърсет на мисис Абетън. Имаме инструкции да се отнасяме към нея като към кралица. Подредихте ли в гостната стая лилиите, които Негова светлост поръча от Кингсуей?

— Вече са поставени в сребърни вази. Милорд лично провери как е изпълнена заповедта му. Каза, че са твърде много, но не нареди да махнем част от тях. Сигурно са цял вагон.

— Е, стаята е голяма, а освен това Негова светлост заповяда да оставим прозорците отворени. Остава само да се надяваме, че дамата ще остане доволна.

Слугите се бяха престарали и в резултат стаите в имението приличаха на зимна градина. Огромните букети цветя изпълваха пролетния въздух с великолепен аромат и омайваха всеки, който пристъпеше прага на къщата.

Най-после дългоочакваната карета пристигна от Нюмаркет. Слугите, облечени в нови ливреи, за последен път си повтаряха какво трябва да кажат, когато пристигнат в имението на граф Фергюсън. На кочияша бе връчено „писмо от братовчедката Елизабет“ и каретата потегли.

Синджън крачеше неспокойно по мраморния под на лятната вила в гръцки стил и всеки две минути поглеждаше френския си часовник. Сякаш по този начин времето щеше да мине по-бързо. Сядаше за миг и сетне отново скачаше на крака. Не бе свикнал да чака и никога не се бе отличавал с търпение. Тази негова черта бе още един повод за спорове с баща му, който смяташе припряността и нетърпеливостта за плебейски черти.

Синджън съзнаваше, че проявява прекалено голям интерес към Челси и се бе опитал да потисне изнервящото го желание. Една нощ заведе в леглото едно от момичетата на Хариет, както много пъти бе правил в миналото, за да успокои смутената си душа и да пресече подигравките на приятелите си. Ала вместо да скочи веднага в леглото, той се повъртя малко в стаята, после рязко се извини на смаяното момиче и изхвърча навън.

Прекара мъчителна нощ, през която анализира целия си досегашен живот и стигна до заключението, че е неудържимо привлечен от една млада и неомъжена девойка. Младият херцог реши, че в никакъв случай не бива да задълбочава чувствата и връзките си с прелестната и чувствена мис Фергюсън. В крайна сметка защо да не прекара една седмица с Челси и след това да се разделят завинаги? Не беше монах, макар че, каза си с лукава усмивка той, очарователната мис Челси Еймити Фергюсън би изкусила дори и един монах. Навярно затова вече не проявяваше интерес към момичетата на Хариет. Челси бе много по-чувствена и страстна от всяка една от проститутките. Всъщност изобщо не можеше да става дума за сравнение. Предпочете да забрави обстоятелството, че в съвсем близкото минало многобройни красиви жени задоволяваха ненаситните му плътски желания и само мисълта за сексуално въздържание, дори за няколко дни, би му се сторила абсурдна.

Затова сега Синджън крачеше неспокойно и се опитваше да заглуши необичайните за него чувства към тази необикновена девойка. Реши да съсредоточи мислите си върху различните забранени начини, по които може да достави удоволствие на мис Челси.

В имението Дъмфрийс Челси опаковаше багажа си. Едва успяваше да прикрие вълнението си от мисис Маклей. Девойката изглеждаше по-разсеяна от всякога. След като три пъти повтори въпроса къде да постави шапките й, мисис Маклей не издържа и я попита:

— Случило ли се е нещо, мис Челси? Тази сутрин ми се струвате напълно оглушала.

Челси се сепна и замаяно се огледа. Беше се унесла и си представяше красивото лице на Синджън и привлекателната му усмивка. Трябваше бързо да измисли някакъв убедителен отговор.

— Не мога да мисля за нищо друго, мисис Маклей, освен за победите ни на пистата в Нюмаркет. Простете ми, че днес съм толкова разсеяна. — Мислеше за Синджън, но той имаше дял в тези победи, така че отговорът й не бе съвсем далеч от истината.

— Както винаги умът ви е зает само с конете — добродушно се усмихна икономката. — Ала сега е по-добре да побързаме с багажа, инак няма да успеем.

— Разбира се, ще ви помогна.

— Струва ми се, че е по-добре да отидете при конярите. Там ще има повече полза от вас, а аз ще се оправя сама с опаковането — весело предложи мисис Маклей. Челси прекарваше по-голяма част от времето си в конюшнята и почти не се занимаваше с домакинска работа, така че възрастната жена бе свикнала сама да се грижи за домакинството.

Челси слезе на долния етаж и тръгна по алеята към оградата около конюшнята. Пъхна ръка в джоба си и напипа подарената й от херцога брошка. Пръстите й нежно погалиха шлифования във форма на розетка диамант. Не се стърпя и извади украшението от джоба си. Разкошният скъпоценен камък меко проблесна на утринната светлина. Как му бе хрумнало да й подари тази скъпоценност, символизираща герба на нейната родина? Но, уплашено си помисли тя, че този диамант вероятно е доста скъп и тя би трябвало да върне подаръка. Една неомъжена жена не биваше да приема бижута от мъже. Това не бе прието и бе намек за нещо неприлично. Ако изобщо имаше нещо прилично в тяхната връзка. Тя се усмихна, като си припомни колко много неприлични моменти имаше в техните отношения, особено в начина, по който се запознаха. Затова Челси реши да запази този многозначителен подарък като спомен за тази необикновена връзка. Петдесетте хиляди гвинеи, които за нея представляваха огромно богатство, скоро щяха да бъдат похарчени. Внезапно се запита дали не трябваше да вземе няколко книги. Девойката се замисли за предстоящите седем дни, които щеше да прекара със Синджън. Въпреки славата си на неуморим любовник, той едва ли ще иска да прекарват заедно всеки час от тази седмица, а тя не очакваше да намира много развлечения в ловната хижа в Лейчестършир.

Върна се в къщата, грабна няколко от любимите си романи и ги пъхна в куфара. Тъкмо слизаше по стълбите, когато спаниелите се разлаяха и след миг в парка на имението се появи черна лакирана карета.

Типично в стила на Синджън, помисли си тя, обхваната от възбуда. Кочияшът размахваше бясно камшика, сякаш се намираше на пистата в Нюмаркет. Освен това каретата пристигна доста по-рано от уговорения час. Това също бе типично за херцог Сет.

Екипажа направи широк завой пред къщата и ефектно спря сред облак прах и дребни камъчета. Спаниелите продължаваха да лаят срещу пръхтящите коне и мисис Маклей им извика да млъкнат. От конюшнята дотичаха разтревожените коняри. Челси стоеше в сянката на портала, опитвайки се да събере смелост. И ако не я крепеше мисълта за петдесетте хиляди гвинеи, тя едва ли щеше да успее да изиграе цялото представление. И най-малкият пропуск можеше да провали всичко. Тръсна глава и пое дълбоко въздух. Трябваше да има тези пари. Те щяха да спасят баща й от кредиторите, така че не й оставаше нищо друго, освен да се примири с ролята на проститутка от Друри Лейн.

— Аз ще видя какво искат, мисис Маклей — рече Челси и пристъпи напред.

Трябва да се престори на изненадана, когато кочияшът й подаде писмото от „братовчедката Елизабет“, напомни си тя. Прочете го внимателно, докато всички я гледаха с любопитство, и сетне със сериозен тон им съобщи тревожната вест. Всички коняри отстъпиха назад, сякаш се страхуваха да не се заразят. Дори кучетата усетиха страха на слугите и се свиха зад вратата.

— Трябва да довърша с опаковането на багажа — припряно изрече Челси. — Мисис Маклей, ще ми приготвите ли една кошница с храна за пътуването?

Малко по-късно конярите изнесоха куфара й, но го оставиха на горното стъпало, откъдето го взеха слугите на Синджън и го завързаха отзад на каретата. Докато мисис Маклей приготвяше храната в кухнята, Челси й обясни кога ще се срещнат в Грентъм.

— Ще изпратя съобщение кога да дойдете в Грентъм.

— А ако бедната жена се нуждае от вас, мис… повече от една седмица? — попита икономката, тъй като знаеше, че графът ще ги очаква в Йорк. Или ако вашата леля… умре?

Челси побърза да я успокои, макар думите й да не звучаха много убедително.

— Братовчедка ми Елизабет пише в писмото, че леля Джорджина вече е преминала кризата, така че няма опасност за живота й. Просто Елизабет се нуждае от някой, който да й помогне, защото е изтощена от грижите за майка си.

— Добре, мис Челси, ще чакам тук вашето съобщение — съгласи се мисис Маклей.

„Каква умела лъжкиня се оказах“ — разсеяно си помисли девойката.

— Или пък аз… бих могла… да дойда с вас, ако искате — загрижено предложи икономката, въпреки че се страхуваше до смърт от едрата шарка.

Отново я заля вълна от угризения, но те бяха потушени от обзелото я вълнение за предстоящата среща. Макар парите да бяха необходими на баща й, Челси бе достатъчно честна, за да си признае, че с нетърпение очаква мига, когато отново ще види очарователния херцог Сет.

Девойката не посмя да погледне в очите слугата, който й помогна да се настани в каретата. Облегна се вцепенено назад и скръсти ръце в скута си. Вратата шумно се захлопна и каретата потегли. Едва тогава Челси пое облекчено дъх. Показа се на прозорчето и махна на слугите.

Не се усмихна, защото това не би подобавало на тревожните обстоятелства около заминаването й. Сърцето й биеше толкова силно, че й се струваше, че ще изхвръкне.

(обратно)

Глава петнадесета

Слънчевите лъчи се пречупваха в черния лак на каретата. Синджън я забеляза още когато изскочи от гората и пое по пътя през ливадите. Изтича в къщата, за да извика прислугата. Когато Челси прекрачи вратата на каретата и пое ръката на херцога, той я посрещна с усмивка и поклон като почетен гост.

В първия миг девойката се изненада, но се почувства поласкана. Херцогът я представи на слугите, строени в редица, досущ като почетна рота пред парадния вход на имението. Повечето от прислужниците, според думите на домакина, били в имението още от раждането му. Докато изпълняваше ритуала по тържественото посрещане, предназначен само за най-скъпите и изискани гости, херцогът се държеше извънредно галантно и любезно.

— Лейди Челси ще иска да си почине от пътя — обърна се той към икономката. С учудваща за пълното й тяло бързина, мисис Абетън веднага се завтече към горния етаж, за да даде нужните указания на камериерките.

— Да не би да се страхуват от камшика ти? — тихо попита Челси и тъмновиолетовите й очи дяволито примигнаха. В къщата на баща й слугите бяха като членове на семейството и по-скоро им се даваха съвети, отколкото заповеди.

— Никога не ги бия в присъствието на гости — промърмори Синджън. — Така че всички ще се радват на присъствието ти и ще се молят да не бързаш да си тръгваш. — Мисис Абетън, придружете лейди Челси до стаята й — нареди той с по-висок тон.

— Сама ли ще отида в стаята си? — запита Челси за ужас на смаяните слуги.

— Не искаш ли да останеш за малко сама?

— Скъпи… — започна тя и спря, забелязала изумлението в погледа на иначе доста сдържания Съмърсет. — Дотук пътувах само четири километра. Не съм дошла от другия край на Англия, така че не съм уморена. Много ми е приятна компанията ти — гласът и внезапно премина в шепот, — но искам да останем сами по-късно.

Синджън се усмихна, поклони се галантно и я целуна пред очите на прислужниците.

— Предай на всички благодарностите ми, Съмърсет. Можете да ги освободите. Мисис Абетън скоро ще обядваме. Къде би желала да се настаним, скъпа?

— Все ми е едно.

Той хвана ръката й и Челси потръпна от удоволствие.

— Харесваш ли лилии?

— О, да, много!

— Е, тогава ще се насладим за обед в салона, заобиколени от десетки лилии — усмихна се Синджън и прошепна нещо на Съмърсет.

Херцогът разтвори пред нея вратата към салона и тя ахна от изненада.

Величествената зала, с висок свод, украсен с фрески, изобразяващи Нептун и морски сирени, със стени покрити с гоблени и фризове с орнаменти от позлатен бронз, бе изпълнена с безброй бледожълти, бели и кремави лилии, поставени във вази те бяха пръснати на голямата маса, на страничните масички за чай или кафе, по первазите на прозорците, върху мраморната полица над камината и над конзолите към стените.

— Колко е красиво — смаяна прошепна Челси.

— Обещах ти, че ще се храним заобиколени от лилии — лъчезарно се усмихна Синджън.

— Но… откъде си намерил толкова много цветя?

Херцогът се засмя.

— Много ли ти се струват? Почакай, това съвсем не е всичко. — Той рязко се обърна, прекоси просторния салон и започна да отваря вратите към съседните стаи. След минута се върна при нея с ликуваща усмивка. — Моите слуги вероятно са опустошили всички градини в графството. Ела да видиш. Цялата тази красота е за теб.

Челси бе изумена и трогната от грижите на херцога и слугите му, затрупали с цветя всяка стая в замъка, в чест на пристигането й. Безчет букети с най-различни форми, размери и цветови съчетания красяха салоните, коридорите, спалните и будоарите. Въздухът ухаеше на странна смесица от екзотични аромати.

— Благодаря ти — прошепна тя и сладко се усмихна. — Наистина съм поразена.

— Е, значи наистина си е струвало — подразни я той, — защото целта ми беше именно да те смая.

— Не мога да отрека, че едва ли някой е постигал по-успешно целта си.

Прямотата й го очароваше всеки път, когато се сблъскваше с нея. Имаме цяла седмица на разположение, помисли си той и сърцето му заби буйно в гърдите. Цели седем дни, сто шестдесет и осем часа. Колко ли минути, колко ли секунди прави това? Усмивката му бе очаровала и ангелите в небето.

— Много се радвам, че те срещнах — гласът му прозвуча тихо и дрезгаво.

— Знам, че не е прилично да го казвам — промърмори Челси и го погледна, — но аз също се радвам. — Надигна се на пръсти и го целуна по брадичката.

Обядваха сред импровизираната градина, ухаеща на пролетни цветя. Сервираха им прясна сьомга, аспержи, кайсиев пай, изстуден ананас. Синджън очакваше това меню да й хареса, защото бе изтънчен познавач на женския вкус. Бяха заобиколени от прекрасни цветя, чийто аромат бе не по-малко възбуждащ от нетърпението, скрито в думите им. И двамата ядоха малко. Бяха прекалено развълнувани и изпълнени с трепетно очакване.

Синджън пи от крушовото бренди, което бе открил в един манастир в Пиринеите. Благодарение на ежегодните щедри дарения за монашеската обител, оттам редовно му изпращаха по няколко каси от това рядко срещано, но с превъзходен вкус питие. Предпочиташе да го вкусва през ленивите следобедни часове. Напитката бе доста силна, но ароматът й напомняше свежото ухание на пролетта във високите планини.

Челси отпиваше на малки глътки от изстуденото шампанско, сервирано в старинна чаша от персийско стъкло. В първия миг красотата на чашата я стъписа и тя му каза, че би било грехота да се използва за пиене това произведение на изкуството.

— Дарий, който е ценял красотата, навярно не би се съгласил с теб — засмя се Синджън. — Впрочем той е разбирал много от коне.

— Вкусът към красотата и увлечението по конете съвместими ли са? — развеселено запита Челси.

— Не — галантно отвърна Синджън, — но и двете увлечения са признак за дълбока емоционалност.

— Тогава ти би трябвало да си много емоционален?

— О, да, определено. — Усмивката му го правеше още по-красив. Гласът му бе мек и ласкав като кадифе. При други обстоятелства думите й биха го подразнили, но сега, когато двамата бяха сами в неговия дом, отпуснати в креслата стил Луи XIV, заобиколени от разкошните лилии, тя му се струваше по-свежа и прекрасна от цветята и възбуждаше в него единствено желанието да я обладае. Бе облечена в скромна ленена рокля, без деколте, украсена само с брошката, която й бе подарил. Златистите й коси бяха стегнати отзад със зелена панделка, не носеше обеци. Ако някога боговете решат да заслепят света с неподправена красота, навярно биха спрели избора си върху нея.

— Не искаш ли да се качим в стаята ми? — попита Челси, сякаш бе прочела мислите му. По-точно ги отгатна по изражението на очите му.

— Не. Аз мога да чакам.

— Това означава, че имаш голям опит — невинно се усмихна тя.

Нямаше защо да й казва, че търпението никога не е било отличителна черта от характера му. Не му се бе случвало никога досега да чака търпеливо, за да получи от една жена всичко, което желаеше. Тя бе разкрила у него качества, за които никога не бе подозирал, че съществуват в душата му.

— Хапни нещо — любезно предложи той. — Тук сме прекалено близо до имението на баща ти, затова ще заминем за моята ловна хижа в Оукъм. Ще изчакаме падането на мрака, за да потеглим, когато движението по пътищата намалее, а и за да не ни види никой.

Тя издаде напред долната си устна като малко сърдито дете.

— Тогава ще трябва да ме забавляваш, за да не скучая докато тръгнем — уж нацупено рече тя, а сетне избухна в смях.

— Харесваш ли музиката на Бах?

— Нима свириш? — Челси погледна към клавесина до прозореца.

— Само понякога и то изключително за собствено удоволствие.

— А знаеш ли някоя шотландска песен?

— Да, няколко. — Нямаше защо да й обяснява откъде е научил да свири шотландски песни. Съпругът на Касандра обичаше много тези мелодии и често пъти сутрин, докато Синджън лежеше в леглото и отпиваше от горещото кафе, любовницата му свиреше някоя от тези простовати, но трогателни мелодии. За да го забавлява Касандра имитираше възторга на съпруга си и се подиграваше на стария рогоносец.

— Изсвири ми „Господарят от Коуденоу“.

— Това ще ти достави ли удоволствие?

— Огромно — засмя се Челси.

Синджън й изсвири избраната от нея мелодия, а после всички останали шотландски песни, които бе запомнил от утрините, прекарани с Касандра. Накрая премина към любимите си фуги от Бах и оратории на Хайдн. Дългите му пръсти с лекота се плъзгаха по клавишите. Челси не откъсваше поглед от него. Бе облечен като провинциален благородник с кожен жакет и велурени панталони, с прибрана зад ушите коса, вързана с черна панделка, с износени, но лъснати до блясък ботуши. Тя за миг забрави за бляскавата зала, за титлата и богатството му. Заслушана в музиката и стоплена от усмивката му, девойката забрави и за причината, която я бе довела в имението на херцог Сет.

Той умееше да накара една жена да забрави за всичко, освен за насладите, които даваше и получаваше. Челси се запита колко ли жени бе имал в живота си, колко ласки бе дал и получил, за да постигне това съвършенство в любовното изкуство.

Нежната мелодия, аромата на лилиите и изпитото шампанско я унесоха, тя се отпусна назад в креслото и заспа. Синджън продължи да свири, без да отделя поглед от красивото й лице.

Съмърсет дискретно надникна през вратата, но господарят му вдигна пръст до устните си и поклати глава. Не искаше да я буди. Достатъчно му бе удоволствието само да гледа прелестното й лице.

Вечерта потеглиха за Оукъм. Луната обливаше с мека светлина пътя пред тях, а въздухът ухаеше на пролетни цветя. Бяха обгърнати от тишината и магическата тайнственост на нощта. Челси се пошегува, че той е поръчал тази романтична обстановка като прелюдия за тяхната любовна седмица.

Синджън с изненада установи, че макар представите му за предстоящата седмица да не бяха толкова романтични като нейните, присъствието й докосваше някаква струна в душата му и той искрено се наслаждаваше на компанията й.

— Тъй като сме принудени да пътуваме през нощта, си помислих, че ще трябва да осигуря тази сребърна луна — закачливо отвърна той. — Радвам се, че ти харесва.

— Винаги ли си така очарователен и мил с жените?

— Не — призна си той, — ала ти си толкова красива, че аз не мога да не бъда очарователен и мил с теб…

— … докато съм красива в твоите очи — промърмори на латински Челси, а после преведе с иронична усмивка. Тя се бе облегнала небрежно на седалката срещу него, спокойна и уверена в красотата си.

— Откъде си научила латински? — учуди се младият мъж, като си припомни колко мъки му причиняваше латинския, докато бе в Итън.

— Имах частен учител по латински.

— Завиждам му — машинално отвърна Синджън, уверен, че преподавателят на Челси едва ли е успявал да се съсредоточи върху латинския. — Но защо си учила този език?

— Той беше много възрастен — рече девойката, сякаш отгатнала мислите му. — А и защо да не уча латински?

Този мъж е бил истински късметлия, похотливо си помисли Синджън и си представи младата и красива Челси и нейния учител по латински.

— Извини ме, не исках да те обидя. Защо наистина да не учиш латински? — усмихна се той, въпреки че жените, с които се срещаше не блестяха с познания по латински. Като всеки мъж от тази епоха и той смяташе, че жените са създадени само да доставят удоволствие на мъжете, да раждат деца, да се грижат за домакинството, а красотата им компенсираше липсата на интелект.

Ала Челси не се вписваше в тези представи.

— Защо изучаването на латински и гръцки да е привилегия само на мъжете? — Въпросът й прозвуча някак странно, в контраст с чувствената й поза. Златистата й коса се бе разпиляла по раменете и сякаш подканяше да я погалят.

— Нима знаеш и гръцки?

— Да, Толкова ли ти се вижда необичайно? Аз не съм по-глупава от теб.

— Исках само да кажа, че обикновено жените не изучават латински и гръцки — повдигна рамене Синджън.

— Някои жени наистина не го правят.

— Повечето от жените.

— Толкова по-зле за тях — сухо отвърна тя.

Синджън я изгледа замислено. Наистина имаше и жени с интелектуални интереси, но той се дразнеше в тяхната компания, защото му се струваха прекалено сериозни и скучни. И въпреки че Челси бе изключително независима и своенравна, досега не му бе направила впечатление на жена с интелектуални наклонности… Тя бе твърде различна от жените, които познаваше.

— Ти отглеждаш коне, яздиш на конни състезания, при това много добре… Трябва да призная, че за малко не победи Фордхем, а на всичко отгоре знаеш и класически езици… А понякога занимаваш ли се с това, което обикновено вършат жените? Освен онова, за което не е прието да се говори? — усмихна се той в отговор на учудения й поглед.

— Какво имаш предвид? — попита тя, любопитна да узнае какво разбира той под женски занимания.

— Например бродерия.

— Касандра умее ли да бродира?

Синджън бе смаян от нейната откровеност, а освен това нямаше никаква представа дали Касандра бродира или не.

— Очевидно не знаеш — след кратка пауза изрече Челси. — А това само доказва колко малко внимание обръщат мъжете на бродерията.

— Сега вече ме срази — призна той и искрено се засмя.

Продължиха да бъбрят непринудено за това, което ги интересуваше най-много — конете и конните състезания, ловния сезон и улова на сьомга в Шотландия. Херцогът притежаваше малко баронство, наследено от дядо му, където ходеше да лови риба. С изненада разбра, че Челси свири на лютня. Заяви, че ще намери една, за да могат двамата заедно да свирят Моцарт. Оказа се, че тя умее и да рисува. Разбира се предпочитала да рисува коне. Разказа му как веднъж бе направила дисекция на един кон, умрял от старост, за да изучи мускулите и костите му и да подобри техниката си.

Тя е изключително момиче, не един път си помисли херцогът, докато пътуваха, увлечени в приятелски разговор.

От своя страна Челси установи, че той се държи извънредно скромно, без да изтъква широките си познания. В именията му непрекъснато се експериментираше с редуването на културите за посев. Като всеки млад и заможен благородник, херцогът бе пътувал много из континента. Двамата оживено споделиха впечатленията си от Париж. Младият лорд бе наредил да изкопаят канали между три от именията му, за да се превозват конете със салове между отделните състезания. По време на войната херцогът бе прекарал почти две години в северноамериканските колонии, бе пътувал много из Близкия изток и Северна Африка, за да търси расови арабски коне.

— Възнамерявам отново да замина за Тунис… Може би през есента. Един приятел ми писа, че един от шейховете в пустинята притежавал фантастичен жребец. Добре ще е, ако успея да го убедя да ми го продаде, макар досега да е отказвал всички предложения.

— Колко годишен е конят? Често ли пътуваш до Тунис? Вярно ли е, че в пустинята има лъвове и че държат жените си в хареми? Арабските шейхове приличат ли на илюстрациите от книгите? — Челси го засипа с куп въпроси, а очите й светеха от любопитство и възбуда.

Синджън подробно отговори на всеки неин въпрос, като оживяваше разказа си с цветисти анекдоти и живописни описания за природата на Северна Африка. Когато свърши девойката замечтано въздъхна:

— Завиждам ти, че толкова много си пътувал.

По това време англичанките пътуваха из целия свят, но тя никога не бе имала пари за подобни пътешествия.

— Навярно някой ден… — замислено прошепна тя.

Той подробно й описа пътуването си от Акра до Тунис.

Когато пристигнаха в ловната хижа и двамата се чувстваха сякаш се познават от дълги години.

Каретата спря пред постройка с червени тухли от елизабетската епоха, с високи остри фронтони и дузина комини. Утринното слънце грееше в прозорците, а зелените заоблени хълмове на Лейчестършир чезнеха на юг в далечината. Синджън отвори вратата на каретата и скочи на земята.

— Побързай! — извика той и радостно се огледа.

Когато Челси се показа на вратата на каретата, той разтвори ръце и се усмихна:

— Скачай! Аз ще те хвана!

Тя се озова в прегръдките му, а Синджън я завъртя и нежно я целуна.

— Знаех си, че само това чакаш — промърмори тя, ала теменужените й очи грееха от щастие.

— Ти си прекрасна, Челси — прошепна херцогът, а устните му докоснаха върха на малкото й изящно носле.

Сетне я пусна на земята и се засмя по познатия й дяволит начин.

— Мисля, че тук ще ти хареса.

— Вече ми хареса.

Усмивката й светеше като утринното слънце.

(обратно)

Глава шестнадесета

Ловната хижа на Синджън в Оукъм напомняше на къщата му в имението, по-голяма и по-внушителна от всички останали сгради в графството. Тя бе препълнена със старинни мебели, трупани с десетилетия, с окачени по стените картини от непознати, чуждестранни майстори, спомен от странстванията на предшествениците му из близки и далечни страни. Но тук липсваха просторните салони на замъка в имението Сикс Майлс Ботъм. Стаите в хижата бяха малки и с ниски тавани, но много по-уютни, а стените бяха покрити с ленени платна. Коридорите и стълбите се виеха в невъобразима плетеница. Едно доказателство за любовта на предците му към строителството. През цветните стъкла светлината струеше като отблясък от скъпоценен камък и подчертаваше яркочервените шарки на персийските килими, блясъка на старото злато, тъмносините карминените или пищни зелени багри на бродираните тапицерии. Полираните до блясък подове искряха, причудливите извивки на дърворезбата по скриновете и креслата се очертаваха.

Още от прага лъхаше на богатство, трупано от години. Като че ли стените нашепваха, че тук са живели няколко генерации от прославения род Сейнт Джон и занапред ще живеят неизвестно още колко поколения.

— Сградата невинаги е била само ловна хижа — сподели Синджън след края на първата обиколка, през която той и Челси не си размениха нито дума. Багажът й отдавна бе оставен в преддверието, а каретата с кочияша вече пътуваше по обратния път. Двамата седнаха в малкия салон, откъдето се разкриваше приказна гледка към зелената долина на Юг. Синджън й поднесе чая. Парата още се надигаше от гърлото на сгорещения чайник. Той добави малко бренди в своята чаша и мило й се усмихна.

— Преди много години тук е живял първият граф Сейнт Джон, преди кралицата да го изпрати с мисия в далечното руско царство. Струва ми се излишно да споменавам, че той се завърнал от Московията много по-богат и веднага се заел със строежа на внушителната резиденция в Стемфърд.

— Да, в Кингсуей. — Всяко дете в Англия научаваше още в училище трогателната история на стария граф, който посветил четиридесет години от живота си на благородната мисия да допълва ренесансовия блясък и изящество на замъка си, за да заслужи възхищението на Нейно Величество.

Синджън кимна.

— Когато съм в графство Лейчестършир, винаги предпочитам да отсядам в тази стара ловна хижа. Сега замъкът в Кингсуей е под надзора на останалите членове на рода.

— Но не живееш ли там?

— Не, само съм си запазил един апартамент, в случай, че някога ми се прииска да погостувам на роднините си.

Очевидно не се смущаваше от странния факт, че като един от най-знатните благородници в Англия неговата резиденция не е жилището, което той обитава през по-голямата част от годината. Челси благоразумно прецени, че ще се окаже неуместно да прекалява с любопитството си, затова заговори за умението да се приготвя чай.

— Не предполагах, че един знатен благородник ще знае къде е вратата на кухнята.

— Бавачката ми ми позволяваше да стоя при нея в кухнята, още когато бях съвсем малък. Може би е била влюбена в иконома. А той, доколкото си спомням, бе женен за друга. Но нали забранената любов не е запазен периметър само за висшите кръгове? — подигравателно се усмихна херцогът.

— Нима си се научил да приготвяш чай още от тригодишен? — Сега бе ред на Челси да го предизвика, но темата за извънбрачните връзки не й допадна.

— Хм, да, но не само това научих — рече Синджън и нехайно сви рамене. — Много ми харесваше да стоя в кухнята и да следя движенията на готвачите. Родителите ми не ми обръщаха кой знае колко внимание. Имаше бавачки и слуги, наети тъкмо за тази цел? — Този път усмивката му не успя да прикрие обзелата го меланхолия, отвеяна от спомените за детството. Но обичайното му ведро изражение бързо замени леко натъжената усмивка. — Забравих да ти съобщя, скъпа, че все пак ще имаме нужда от двама-трима слуги, главно в кухнята, разбира се.

— Защо? И аз мога да върша доста неща в домакинството.

Този път изненадата му бе пълна. Нито една от дамите, с които се бе забавлявал досега, не умееш да измие дори една чиния.

— Благодаря ти — любезно отвърна домакинът. — Но ако трябва да бъда честен до край, трябва да ти призная, че не желая да си губиш времето.

Челси веднага разбра. Синджън не можа да довърши фразата. Гласът му стана дрезгав, а в очите му се появи познатият й подканващ блясък.

— Е, щом се налага, можеш да наемеш няколко слуги от селото да идват за два-три часа на ден. Тогава няма да ни притесняват кой знае колко. Познаваш ли някого в селото?

— Обикновено пристигам в хижата с неколцина прислужници от имението си. — Той се ухили предизвикателно. — Нима не виждаш колко съм увлечен по теб… искам да сме само двамата?

— Не бих желала да се държа по начин, който не подобава на една истинска лейди, но… — Челси остави чашата с чая върху чинийката, — но аз… е, не мога да устоя, когато си тъй близо до мен… колко часа пътувахме двамата, сами в каретата… — Тя млъкна, като си припомни колко дръзко се бе запознала с прочутия херцог Сет, известен с разпуснатото си поведение. Тъмните й мигли се спуснаха, за да прикрият срама в очите й. Едва сега осъзна къде се намира. Далеч от своя дом, сама с мъж, за пръв път в живота си, при това за цяла седмица.

— Хайде… — прошепна Синджън, запленен от женствеността й, от свежестта й, от непрестореното желание, долавящо се във всеки неин жест.

Щом чу гласа му, миглите й отново потръпнаха и леко се повдигнаха. Огледа стаята и ниския таван, надвиснал на нея. Изрече чувствата си с прости, но трогателни думи:

— Иска ми се да ме държиш в прегръдките си и никога да не ме пуснеш. Прегърни ме, моля те…

Никога, след Катерин преди много години, не бе получавал толкова нежна и сладка молба от жена. Бързо пропъди тъжния спомен и нежно промълви:

— Позволи ми да ти покажа гледката от спалнята ми. — Скочи от канапето и галантно й подаде ръка. Опитният кавалер в него се проявяваше дори и в най-незначителните жестове.

Величественото легло изпълваше почти цялата спалня, скрито зад полупрозрачен балдахин, с дърворезба по четирите колони. Стените бяха покрити с гоблени, избродирани специално за гостуването на кралица Елизабет I преди повече от сто и петдесет години.

Копринената завеса на леглото, цялата осеяна с изображения на ярки цветя и виещи се лози, затъмняваше с блясъка си тъмносините копринени чаршафи, поръбени в златисто. В ъглите на леглото се издигаха грамадни млечнобели пухени възглавници. До леглото, монтирано на подиум, водеха две стъпала, тапицирани с кадифе.

Раклата, двете стойки за дрехи и масата с фините инкрустации бяха купени от един от прадедите на Синджън от работилницата на Пиер Голе, доставчик на мебели за двора на Луи XIV. Елегантните им форми допълваха обаянието, излъчващо царственото легло и още повече усилваха ефекта от разкоша. Неголямата, но кокетна спалня, привличаше погледа така, както луксозните бижута, инкрустирани със скъпоценни камъни.

— Какво приятно любовно гнездо! — ахна Челси, не смееща да пристъпи прага на този храм на любовта. Не намери още думи, с които да опише възхищението си сред невижданото великолепие. Най-силно я очарова интимността, лъхаща от всяко кътче на приказната спалня, при вида на разкошните цветя по копринените завивки, фините очертания на дърворезбата по колоните, изящните линии на старинните мебели, заобиколени от скъпи тъкани във всички цветове на дъгата, сред позлата и сребърен варак тя изпадна в захлас.

Едва прекрачи прага на спалнята, но не посмя да влезе по-навътре. Обърна се към него и видя, че погледът му не се отделяше от лицето й.

— Колко често и аз съм си мислел същото — усмихна се Синджън, очарован от неподправеното й възхищение. Още преди години си бе харесал именно тази спалня, заради уюта и топлината, излъчващи се дори от последната дреболия в нея. — Трябва да опиташ леглото — добави той с необяснимо замечтан тон. — Казвали са ми, че дори кралица Елизабет го е одобрила.

— О, така ли? — Челси закачливо сви устни, без да осъзнава колко пленителна бе в този миг. — Мислил ли си за нея, когато си спал тук?

Как можеше да си признае, че никога не са го привличали девствените кралици.

— Само понякога — излъга херцогът, защото му се стори, че очарователната девойка очакваше да получи утвърдителен отговор.

— Зная, че не е така. — Усмивката на лицето й грейна тъй внезапно, че тръпки пролазиха по гърба му. Стори му се, че тя протегна ръце да го прегърне, макар че всъщност Челси не бе помръднала от мястото си. — А сега не се ли каниш да ме задържиш завинаги при себе си? — тихо рече тя и замря. Гъста червенина покри лицето й. Трябваше да се държи съвсем другояче, да се преструва на преситена от наслади, скучаеща и изнежена, за да прилича на някоя от дамите, с които той бе свикнал, но не можа да пречупи нрава си.

Синджън Сейнт Джон бе възхитен от прямотата й.

— О, да — измърмори той. Гласът бе странно пресипнал. Пристъпи към нея безшумно като черна пантера и я вдигна на ръце. Впи поглед в тъмновиолетовите и очи и прошепна едва чуто: — Искам да те заключа тук, за да бъдеш завинаги моя, само моя. Сигурно съм полудял, щом върша такива неща… — Топлият му дъх опари устните й.

— Цялата треперя — възбудено прошепна Челси, — защото и аз те искам така силно! Навярно и аз съм погубила ума си. Не трябваше да идвам тук!

— Но вече си тук, при мен.

Тялото й се разтърси от изгарящи вълни.

— Не мога да си тръгна.

Погледите им се срещнаха и всеки прочете в мислите на другия едва сдържаната страст, трескава и опустошителна.

— Никога не бих те пуснал да си тръгнеш — промълви младият мъж и в тона му се прокрадна властна нотка, — дори и да искаше. Той пристъпи към леглото и се запита дали наистина желае да я задържи при себе си, удивен от силата на чувствата си, които разтърсваха гърдите му. — Не знам дали ще успея да бъда нежен — задъхано я предупреди той.

В отговор Челси го целуна пламенно. Езикът й жадно проникна в устата му, за да вкуси сладостта, а ръцете й го притиснаха силно към гърдите й.

— Усещам, че аз няма да бъда нежна. Така че си предупреден.

Приличаха на две диви животни, вкопчили се едно в друго, обезумели и ненаситни в алчното желание да слеят телата си.

Много по-късно Синджън стана, за да отвори прозореца. В спалнята нахлу хладният вечерен въздух. Младият благородник застана до прозореца и няколко пъти вдъхна дълбоко. Изпотеното му тяло блестеше в здрача, главата му бе замаяна, а душата му объркана. Челси лежеше, отпусната в леглото, изтощена и задоволена. Гледаше високия му ръст, очертаващ се в полумрака на стаята. Бе познала магията на любовта. Никога досега не бе предполагала, че желанието може да завладее ума и тялото, може да те накара да изгаряш от страст и копнеж, така че да забравиш за всичко останало. До днес не бе подозирала властта, която имаше Синджън Сейнт Джон над нея.

— Върни се в леглото — тихо рече тя.

„Не, не бива да го правя“ — помисли си той. Чувстваше се объркан и ядосан, че все още я желае толкова силно, след като цял следобед я бе притежавал. Губеше контрол върху себе си… точно той, който винаги бе гледал на жените само като на обект за развлечения.

— Върни се в леглото — повтори Челси и се размърда. Чаршафите прошумоляха между краката й, тези дълги и стройни крака, които толкова страстно се увиваха около него.

Синджън постоя още малко при прозореца, за да вдъхне влажния и хладен въздух. Трябваше да овладее желанието, което отново изгаряше тялото му. Нито една жена не биваше да има власт над него.

— Моля те, ела — прошепна девойката и той забрави за здравия разум.

Пристъпи към леглото, прегърна я и я притисна към себе си, за да успокои треперенето на ръцете си.

— Дали това някога ще има край — промърмори младият мъж. Знаеше единствено, че я желае до полуда.

— Нека да говорим по-късно — задъхано прошепна Челси, подаде му устните си и разтвори крака. — Сега нищо не знам и не искам да мисля за нищо. Всичко, което знам е, че изгарям от огън и искам да те почувствам дълбоко в мен.

Тази нощ бе нощ на безумна и всепоглъщаща страст, нощ на безкраен екстаз и наслада. Телата им се гърчеха преплетени, когато двамата едновременно достигаха върховния миг.

Когато първите лъчи на слънцето обагриха небето в розово, Синджън я поведе по тихите коридори, сетне надолу по стълбите, изведе я от задната врата и двамата тръгнаха към конюшнята.

Докато вървяха през ливадата, натежалата от утринна роса трева, мокреше босите му крака.

— Имам подарък за теб — рече той, щом стигнаха до оградата.

— За мен ли? — свенливо възкликна тя, като се притисна до него. Нежно го целуна по шията и се сгуши в топлата му прегръдка.

— Ти го заслужи — отвърна Синджън и си помисли, че заради изумителната си чувственост, тя заслужава всички съкровища от пещерата на Аладин, цялото злато на Перу, перлите на Ориента. Усмивката му бе на човек, който е познал рая.

Обърна се към нея и леко я побутна, за да види Тън, който пасеше зад оградата.

— Той е твой. — Теменужените й очи се разшириха от изненада и тя рязко се извърна към него.

— Това е прекалено голям подарък.

Тя беше права. Наистина подаръкът бе изключително щедър, но когато видя светналото й от радост лице, си каза, че не съжалява за парите.

— Може би един ден ще мога да ти се отплатя.

— Може би — усмихна се той.

— Нямах предвид това — нацупи се Челси, ала усмивката му бе толкова заразителна, че и тя се засмя. — За теб всичко ли се свежда до секса?

— Поне през тази седмица. — В гласа му прозвуча тревогата, която не го бе напуснала през цялата нощ. Въпреки славата си на изкусен любовник, жените никога не бяха играли първостепенна роля в живота му, а още по-малко в мислите му. Обаче това не се отнасяше до Челси. Не можеше да й се насити, не успяваше да прогони образа й от съзнанието си.

— От това, което съм слушала, за теб това е ежедневие. Всички говорят, че си най-ненаситният любовник в Англия. — Изминалата нощ се бе уверила, че приказките са верни. Ала хладната утрин я бе отрезвила и сега тя отново си припомни слуховете за безкрайните му авантюри.

Синджън видя как изведнъж погледът й стана хладен и далечен.

— Не вярвай на всичко, което говорят за мен — тихо отвърна той.

— Дори и да вярвах само на половината, то любовните ти завоевания са изключителни.

— Тогава не вярвай и на половината. — Бе уморен от непрестанните клюки около личността му и от усилията да брани името си. — Слушай — въздъхна той, — не мога да разбера защо хората се интересуват толкова много от живота ми. Никога не съм насилвал някоя жена да сподели леглото ми, нито пък съм давал лъжливи обещания. Всичките ми връзки с жените са били по взаимно съгласие… — за миг се запъна и наведе очи, смутен от спомените за изминалата нощ. — Отношенията ми с жените са били приятелски, но никога не съм ги смятал за нещо изключително. Не мога да разбера защо личният ми живот предизвиква такъв силен интерес.

„Ала аз мога да разбера“ — каза си Челси. Той сякаш наистина не осъзнаваше колко е привлекателен. Тя подозираше, че дори старите клюкарки, които най-злостно го одумваха, щяха да се разтопят от щастие, ако ги удостоеше с внимание.

— Не е нужно да говорим повече за това — тръсна глава Челси. Припомни си, че ще бъдат заедно само за кратко време. — Твоя работа е дали ще ощастливяваш всяка лондонска красавица.

— Не говори така — промърмори недоволно херцогът. — Вече ти казах, че повечето слухове за мен са лъжливи.

Може би наистина говореше искрено. Навярно никога не бе водил сметка колко любовници са минали през леглото му. Миналата седмица бе подслушала един разговор между Дънкан и Нейл. Според братята й всички момичета на петнадесет години въздишали по него. Всеки ден в замъка му пристигали толкова много любовни писма, че Сейнт Джон назначил специален секретар, който да им отговаря.

Челси не се учудваше на този интерес. Самата тя бе дошла в Оукъм, макар отлично да знаеше какво може да очаква. Беше малко късно да съжалява и да проявява благочестие. Вече бе изпитала притегателната сила и очарованието на този мъж.

— Прости ми, че говорих за неща, които не ме касаят. Нямам никакво право да обсъждам начина ти на живот. Нали си оставаме приятели? — с надежда попита тя и плахо се усмихна.

Искреността й винаги го удивляваше. Твърде дълго бе живял в общество, в което никой или почти никой не говореше това, което мислеше.

— Разбира се, че сме приятели — бързо се съгласи той и на лицето му се изписа облекчение. — Искаш ли да пояздим?

Тази проста фраза й достави удоволствие, което можеше да се сравнява само с удоволствието, което бе изпитала в прегръдките му. Ездата бе нейният живот. Тън бе любимият й кон, а Сейнт Джон бе най-приятният компаньон.

През следващите дни често яздеха заедно, понякога рано сутрин, друг път в горещите следобедни часове, а се случваше да яхнат конете дори късно вечерта, за да охладят телата си след страстните часове в леглото. Устройваха си състезания, за да сравнят качествата на Тън и Мамелюк, великолепния жребец на Синджън, а после въодушевено празнуваха победата.

Синджън бе по-тежък от нея и това я поставяше в по-изгодно положение, но Мамелюк бе свикнал с теглото на господаря си и затова победителите се редуваха. Ала никой не се чувстваше засегнат от поражението и се радваше на победата на другия.

Синджън не бе свикнал да се грижи за домакинството и мразеше да подрежда. Така че в крайна сметка се наложи да повика част от слугите си.

— Аз наистина нямам нищо против да мия чиниите — предложи още първия ден Челси.

— Не — рязко отказа Синджън, докато търсеше чиста риза в купчината дрехи, нахвърлени в куфара му. — Не съм те довел тук, за да те гледам как миеш чинии. За Бога, къде има чиста риза!

— Май имаш нужда от помощ — засмя се тя и огледа многобройните дрехи, разпилени по килима.

— Имам нужда от гореща баня. Но преди това ми трябва чиста риза, за да сляза до селото и да доведа прислужници. А, най-после се намери!

Той бързо навлече ризата и изхвръкна през вратата. След по-малко от час ловната хижа гъмжеше от слуги, които усилено търкаха и миеха.

— Надявам се да не се засегнеш — започна Синджън и я погледна над масата, отрупана с апетитно ухаещи лакомства, — но никога не съм вярвал, че чаша хубаво кафе и гореща баня могат да заменят любовните преживявания, ала изглежда съм грешил. — В усмивката му по момчешки безгрижна се четеше изписано искрено задоволство от вкусната храна и освежителната баня.

— Явно, че и за теб важи правилото, че пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха — подразни го Челси. Самата тя изглеждаше свежа като утринна роса в бледожълтия копринен пеньоар.

— Не само, че правилото е вярно, но е и абсолютно задължително — съгласи се той и си помисли, че трябва да й купи няколко утринни тоалета с френска дантела, нещо по-женствено и изящно. Тази мисъл го връхлетя, без да си, дава сметка, че само няколко дни ще бъдат заедно.

— Да бъда изместена от сърцето ти от купа с овесени ядки и парче пържена шунка! — престорено въздъхна Челси.

— Погледни нещата от друг ъгъл, скъпа — дяволито се усмихна той. — Храната поддържа силите ми, а освен това, — той я изгледа похотливо и й намигна — винаги ще съм във форма.

Девойката весело се засмя и кимна в знак на съгласие. През следващите дни Синджън по няколко пъти на ден доказваше ползата от добрата храна.

Последната сутрин Челси се събуди много рано, сякаш някакъв вътрешен глас й напомни, че щастливата седмица е към своя край. Погледна заспалия мъж в леглото, както често правеше през тези блажени дни, и нежно се усмихна. Той се бе излегнал, а едната му ръка бе свита под главата. Приличаше на малко дете. Винаги заспиваше бързо и спеше дълбоко и непробудно. Навярно това се дължи на чиста съвест, или пък на липсата на такава, весело си помисли тя.

Още вчера й бе връчил петдесет хиляди гвинеи в нови шумолящи банкноти. Каза й, че не би желал тя да се притеснява и добави, че не обича сбогуванията. Много добре го разбираше. Едва ли би се намерила жена, която да иска да го напусне. Това не се дължеше само на изключителната му красота. Синджън Сейнт Джон умееше да достави удоволствие на една жена и да се държи с нея като с кралица. Славата му на отличен любовник не бе преувеличена.

Погледът й се плъзна по отпуснатото му в съня тяло. Първите лъчи на слънцето огряваха бронзовият му загар и проблясваха в черната му лъскава коса, милваха скулестото лице, правия нос и острата брадичка. Беше й казал, че прилича на майчиния си род. Той наистина бе достоен потомък на викингите. Едър и силен, с широки рамене и мускулести крайници, Синджън й напомняше за древните воини и сякаш не принадлежеше на тази епоха на разглезени и изтънчени контета. Това обаче не означаваше, че не бе елегантен. Когато случаите го изискваха херцог Сет умееше да се облича безупречно и с вкус.

Не можа да се сдържи и го докосна. Пръстите й нежно се плъзнаха по лицето му. Той се размърда, отвори очи и щом я видя на устните му се появи усмивка.

— Добро утро — прошепна тя и сърцето й се сви от мъка. Навярно никога вече нямаше да се събуди до него.

Синджън се протегна и разтърка очи.

— Добро утро.

— Съжалявам, че те събудих — извини се Челси, като се стараеше да прикрие болката от предстоящата раздяла.

Той поклати глава.

— Няма нищо. — Повдигна се на лакът и погледна към прозорците. — Колко е часът?

— Рано е. Поспи още малко.

— Не… по-добре ела при мен. — Протегна ръце към нея, отпусна се на гръб и я притегли върху себе си.

— Ето така — прошепна Синджън и отново затвори очи, стоплен от мекото и нежно женско тяло. — Сега е по-добре…

Допира на тялото му я накара да изтръпне. Той беше по неуморим и от нея, винаги бе изпълнен с енергия, винаги бе готов да я дари с наслада.

Челси нямаше опит с други мъже и не знаеше дали и те са толкова изтънчени и чаровни любовници, ала подозираше, че жените го харесваха и обичаха именно заради способността му да се раздава докрай.

— Хм — промърмори младият мъж и плъзна ръце по гърба й. — Целуни ме, за да се събудя напълно…

В едно отношение той вече бе буден. Тя усети твърдата мъжественост, която се притискаше в корема й. Нежно го целуна и отново я обзе лека тъга при мисълта, че едва ли някога отново ще го целуне за добро утро.

— Не си отивай — прошепна Синджън. Челси вдигна глава и го погледна. — Никога.

— Добре. Тук ми харесва.

Тази сутрин те се любиха с особена нежност, сякаш искаха да задържат отлитащите часове. Следобед Челси трябваше да бъде в Грентъм, иначе щяха да настъпят сериозни усложнения.

Тяхната седмица бе свършила.

Всяко усещане бе изключително. Докосването, целувката, трескавото вълнение, разливащо се във вените им, кулминациите им, избухващи в екстаз. Страстта изгаряше телата им, сякаш искаше завинаги да ги задържи в Оукъм.

— Трябва да тръгвам — въздъхна Челси и отметна косата от челото му. Този жест бе безкрайно интимен и собственически. Пръстите й се плъзнаха по лъскавата му коса, заобиколиха устните му, а сетне се спуснаха по врата му. Той е мой — реши тя, макар и да не каза нищо на глас.

Синджън хвана лявата й ръка и поднесе пръстите й към устните си. С безкрайна нежност целуна всеки пръст. Господи, не искаше да й позволи да си отиде. Ала знаеше, че няма друг избор. Ако беше омъжена или проститутка, щеше да продължи да се среща с нея, но тя бе неомъжена лейди от добро семейство. Повече не биваше да я вижда. И двамата го знаеха. Достатъчно безумие бе дори тази тяхна седмица в Оукъм.

— Ти си много очарователна — машинално рече той, възвърнал обичайната си любезност. — И освен това си изключително красива. — Искаше му се да каже нещо съвсем друго, ала страстните любовни слова вече бяха неуместни. Беше й благодарен за чудесната седмица, но за съжаление тя бе свършила.

— Благодаря — тихо отвърна Челси и се изчерви като ученичка. — Благодаря ти… за всичко. — За миг гласът й потрепери, но тя успя да се овладее. Знаеше, че никога няма да забрави Синджън Сейнт Джон и тази омагьосваща седмица, но разумните хора знаят кога да спрат. Беше си позволила да прекара цяла седмица с него и това бе нейната награда, ала отлично разбираше, че е опасно да се срещат занапред.

А и той не бе поискал да се срещнат отново.

Синджън не го направи, защото пристрастието му към тази необикновена девойка заплашваше да преобърне досегашния му живот.

Стояха до Тън и Челси бе готова да се качи на седлото. По негово предложение тя щеше да го язди само до Грентъм, където щеше да се срещне с мисис Маклей.

— Благодаря ти за великолепната ваканция — промълви младото момиче, смутено от неловката пауза между тях.

— Винаги си добре дошла. След като измислиш убедително обяснение за Тън, ми изпрати съобщение и аз ще ти го доведа. Думите на раздяла не би трябвало да го затрудняват. Обикновено се прощаваше с лекота с жените и без усилие изричаше нежни, нищо не значещи думи за сбогуване. Ала тъй като нямаше намерение да се жени, а това бе единствения почтен завършек на връзката му с Челси, трябваше да бъде сдържан и хладен.

— Може би това ще ми отнеме доста време — унило се усмихна тя, — но се радвам, че отново е мой. Много съм привързана към Тън.

— Той е твой. Аз го купих за теб — думите се пророниха от устата на херцога и той сви рамене. — Все едно, че ти подарявам някоя скъпоценност…

Думите му имаха за цел да я успокоят, но те й напомниха за подаръците, които вероятно бе връчвал на раздяла на многобройните си любовници. Той беше невероятен мъж и тя си припомни думите на един от неговите приятели: Сейнт Джон има покварено тяло, но добра и чиста душа.

Мисълта за жените в живота му я накара да настръхне и Челси решително стисна зъби.

— И така — учтиво започна тя, — щом измисля убедително обяснение, ще ти изпратя съобщение, за да доведеш Тън.

Този път усмивката й бе напълно искрена.

И двамата се държаха любезно, макар че едва сдържаха чувствата си. Криеха се зад възпитаните думи, сърдечните усмивки и безкрайните благодарности. Нямаше какво повече да си кажат.

А и не бе необходимо.

Синджън пръв наруши неловката тишина, сви ръце и ги подложи под крака й, за да се качи на седлото.

Е, вече всичко свърши. Тази мисъл прониза мозъка й, когато стъпи на ръцете му. Той я повдигна с лекота и й помогна да се настани удобно на седлото.

— Можеш да се довериш на Джъд — рече херцогът и й подаде поводите. — Питай го спокойно за всичко, което те интересува.

— Много си любезен.

Тя прилича на ангел. — За кой ли път си признаваше Синджън, гледайки как слънцето се отразява в златистата й коса. Кокетната й малка шапчица се придържаше с лъскави зелени панделки. Трябваше да й подари някое бижу, разсеяно си помисли той, като видя брошката на шията й. На красота като нейната подхождаха рубини или изумруди. Ала нали повече нямаше да се виждат? За него тя беше забранен плод, освен ако не реши да й предложи брак. Това вече не влизаше в сметките му и затова гласът му прозвуча безразлично:

— След два часа ще си в Грентъм. Довиждане. — Искаше му се да я целуне. Бе целувал на раздяла безброй жени, които не означаваха нищо за него. Но не го стори. Само кимна на Джъд и се обърна към Челси:

— Приятно пътуване.

— Сбогом — отвърна тя. Не биваше да казва нищо повече, иначе щеше да се разплаче. Усмихна се сковано и пришпори Тън.

Синджън не погледна след нея. Искаше му се да се напие. Целият следобед бе в мрачно настроение. Дори брендито не му помогна. Не искаше да си признае, че се опитва да удави в алкохола образа на девойката със златисти коси и теменужени очи. Единствената жена, която бе докоснала сърцето му след смъртта на Катерин.

(обратно)

Глава седемнадесета

Челси пристигна в Грентъм навреме. Успя да наеме стая в странноприемницата преди идването на мисис Маклей. Джъд се върна в Оукъм, като взе Тън със себе си. Челси се прибра в стаята, за да чака мисис Маклей. Оказа се, че е била по-уморена, отколкото предполагаше, защото веднага заспа. Сънят й бе посветен изцяло на любовни фантазии.

Събуди я чукането по вратата. Трябваше да събере цялата си воля, за да разкаже убедително първата от поредицата лъжи пред мисис Маклей. Макар че бе обмислила старателно всяка подробност, Челси благоразумно избягваше да се впуска в описания относно заболяването на леля Джорджина. Всяко изтръпване на мисис Маклей й спомагаше да преодолее стеснението си и да лъже все по-убедително. Присъствието на добродушната икономка й помогна да се окопити. Отново се бе върнала в познатата семейна обстановка.

На следващата вечер, когато наближаваха Йорк, Челси почти вярваше, че седмицата в ловната хижа на Синджън е била само един прекрасен, но несбъднат блян. Последните й съмнения се стопиха, когато се озова в прегръдките на баща си. Графът, заедно с тримата й братя, ги посрещна на прага на къщата, недалеч от хиподрума в Йорк, наета специално за състезанията. Но през следващите дни Челси се страхуваше да остава сама. Опасяваше се, че в следващия миг ще завари Синджън, надвесен над леглото й или облегнат на рамката на вратата. Или че ще се появи изневиделица, безгрижно усмихнат, от полумрака на конюшнята. Знаеше, че на мига сърцето й издайнически ще се разтупти, а краката й ще се подкосят от омайващ копнеж. Колко пъти ще трябва да си повтаря, че онези щастливи дни са отлетели безвъзвратно? Случваше се да си повтаря това заклинание стотици пъти на ден. Опита се да заглуши гласа на сърцето си, като от сутрин до вечер не излизаше от конюшнята. Стараеше се да мисли само за предстоящите състезания. За щастие имаше толкова много работа, че всеки друг на нейно място би бил напълно погълнат от грижите около конете. Ставаше по тъмно, в ранни зори. Чистеше и разресваше гривите на конете. Обяздваше ги по няколко пъти всеки ден. Привечер отново ги извеждаше до състезателното трасе. След стъмване проверяваше всички клетки и едва тогава се дотътряше в къщата.

Сега спеше по-спокойно, особено след изморителните обиколки с конете по пистата, но все пак имаше нощи, в които спомените за щастливите мигове със Синджън се промъкваха в сънищата й като неканени гости.

В деня преди състезанията баща й се прибра по-късно от обичайния час, отпусна се уморено на креслото до камината и поиска да му донесат гарафата с шотландското уиски. От джоба на жакета му падна някакъв плик. Графът се наведе, взе илика и го подаде на дъщеря си.

— Херцогиня Хемптън ти праща своите поздрави.

Челси пое измачкания илик, обърна го, за да провери дали печатът е непокътнат. Изгледа баща си с нескрито подозрение.

— Откога го носиш в джоба си?

— От ден-два, а може би и от три дни. Девойката разчупи печата, изненадана, че херцогиня Хемптън се бе сетила за нея. Прочете набързо писмото и съобщи на баща си, че е поканена на закуска днес следобед.

— Трябва да напиша бележка, с която да поднеса извиненията си. А следващият път, папа, ако не искаш да си разваляме отношенията с херцогинята, предавай ми навреме писмата, адресирани до мен.

— Хм… е, разбира се, мила, прости ми. Пиши на Бетси, че вината е моя.

— Ще й го напиша, можеш да бъдеш сигурен. Само не знам дали мога да се явя в замъка на херцогинята в този вид. Нямам нито една прилична рокля…

— Ами че купи си някаква дрешка, момичето ми. Знаеш, че след надбягванията в Нюмаркет вече не сме чак толкова зле с парите.

Думите на баща й бяха удобен повод да зададе въпроса, който от няколко дни не й даваше покой.

— Много ли си заложил за предстоящите състезания, папа?

Графът отначало се поколеба, защото знаеше с какво възмущение посреща дъщеря му новината за всеки нов залог, надхвърлящ, според нея, възможностите на семейството.

— Е, заложих някоя и друга гвинея, обаче този път не съм прекалил — набързо смотолеви той.

— Искам да заложа още пари на Минто, папа. Този кон тича тъй бързо… сякаш го гонят триста дяволи. Вчера измина на един дъх две мили преди да го принудя да спре.

— Но внимавай, момичето ми, не искам да се разчуе, че се срещаш с някой от букмейкърите. Ще навреди на доброто ти име.

— Ще внимавам, папа — отвърна Челси и с ужас си помисли, че доброто й име отдавна бе продадено за петдесет хиляди гвинеи. Но бързо се утеши с мисълта, че парите й бяха дадени от собственика им с радост, от сърце и с любов. Сега оставаше само да измисли някакъв по-благовиден претекст, за да ги връчи на баща си. Съжаляваше само за красивия и очарователен херцог, с когото явно нямаше да се срещне повече.

През първия ден от състезанията времето бе чудесно. Слънцето грееше ласкаво. Вятърът бе стихнал от юг се носеше полъхът на ябълковите градини на Йоркшир. Челси спа неспокойно, но прелестният пролетен ден изтри и последната следа от тревогите й. Рано сутринта отиде на хиподрума, за да се любува на конете, изведени за загряващите обиколки. Минто имаше всички шансове да спечели следобедния манш, а също и Бали не беше за подценяване. Ако заложи и на двата коня, скоро ще отпадне необходимостта да измисля неловки обяснения за произхода на тези проклети петдесет хиляди гвинеи.

Облече се по-грижливо, макар да й отне доста време сплитането на сините панделки в косите й. От ковчежето за скъпоценности извади перлите на майка си, огърлицата и обеците, които великолепно допълваха роклята от небесносиня коприна, плътно прилепваща по тънката й талия. Не забрави и разкошната брошка, подарък от щедрия херцог Сет.

Всички се извръщаха след нея, докато Челси извървя разстоянието от къщата до поляната зад хиподрума.

Там се събираха участниците в днешното състезание. Никой не би могъл да отрече, че дъщерята на граф Фергюсън леърд на Дъмфрийс е ослепителна красавица.

Може би лицето й грееше тъй радостно, защото знаеше, че скоро ще може да даде на баща си парите, получени от херцог Сет. Или защото най-после се бе примирила с мисълта, че очарователната седмица в Оукъм е отминала безвъзвратно и ще остане за нея един скъп спомен от младостта? Прекрасният пролетен ден озаряваше лицето й със своето сияние. Каквато й да бе причината, изумителната й красота разтуптяваше сърцата на всеки мъж, който се изпречваше на пътя й.

Ухажорите й я наобиколиха като пчели около своята царица. Челси раздаваше наляво и надясно усмивки и въздушни целувки, а в шегите й се долавяше непозната за нея самоувереност. Все още никой не можеше да повярва, че вече е време да си избере съпруг. Толкова свежа бе нейната красота. Сега девойката измъчваше обожателите си още повече, защото в маниерите й се прокрадваше кокетство и предизвикателност, каквито доскоро й липсваха. Съблазнителна като Цирцея, Челси знаеше точно кога да повдигне тъмните си мигли, да придружи този кокетен жест с многозначително кимване. Когато се засмиваше на някоя шега, долната й устна се присвиваше в невъобразимо чувствена извивка.

В следобедните състезания всички коне на граф Фергюсън спечелиха, при това с рекордни времена. Радостта на Челси бе безгранична. Колин и Нейл не бяха на себе си от възторг, а Дънкан и баща й, с усмивки на уста, оживено пресмятаха печалбите. Бутилката с уиски обиколи мъжете. После се появи следващата. Развеселените мъже поеха към кръчмата. Челси, усетила, че сега е най-благоприятния момент, се извини и се прибра у дома с двуколката.

Щом узна за победата, мисис Маклей се разплака.

— Откога чакам такава радостна вест. Сега няма да продава конете толкова евтино.

Икономката вдигна престилката и избърса очите си с крайчеца й. Предана на семейството на граф Фергюсън през всичките страдалчески години след разгрома на шотландските бунтовници, тя най-добре можеше да оцени значението на днешния успех.

— А освен това папа най-после ще се отърве от някои стари дългове.

— Ох, и затова толкоз съм се кахърила, миличка! Но знам, че ще си стъпи на краката и ще върне всички заеми.

Челси си каза, че днес в семейството им може би никой не е по-щастлив от старата икономка. Всъщност мисис Маклей отдавна бе член на семейството.

— Всички коняри са се събрали в кръчмата „Белия елен“ и ако имате настроение, мисис Маклей, можете да се присъедините към тях. Аз също правих компания на папа и момчета.

Челси също бе изпила две чаши уиски, но след като веселбата се бе разгорещила тя се прибра у дома. Много добре знаеше, че темпераментните шотландци умеят с лекота да превръщат дори най-милия празник в повод за необуздано веселие или ожесточено сбиване, при което присъствието на красиви девойки само влошава обстановката.

— Хм, кой знае, може пък и мен да хареса някой от мъжете в кръчмата — пошегува се мисис Маклей, засмя се и развърза престилката си.

След минута Челси остана сама в къщата.

(обратно)

Глава осемнадесета

През целия следобед Челси бе твърде заета, за да помисли за храна. Но сега внезапно огладня и влезе в килера на мисис Маклей, за да намери нещо за ядене. Откри парче пай със сърнешко месо, хляб от овесено брашно, масло и смокини. Взе един малък поднос, върна се в салона и седна на масата край прозореца. Развърза връзките около деколтето на роклята си, свали копринения шарф и изу ботушите си. Разположи се удобно на здравия дървен стол. Винаги досега къщата е била наемана само от мъже, затова в нея нямаше кресла за дами. Извърна се към прозореца, за да се наслаждава на идиличната гледка. Вечерният здрач изпъстряше небето с бледоморави сенки, а на хоризонта гаснеха отблясъците на залеза. От пейзажа лъхаше спокойствие и ведрина. Чудесен завършек на един напрегнат, но много успешен ден за семейство Фергюсън.

Челси бавно преглъщаше, наслаждаваше се на тишината и спокойствието. Чувстваше се доволна от себе си. Скоро баща й щеше да изплати всичките си дългове. Бегачите им спечелиха толкова много победи, че нямаше да има затруднения в поддържането на конюшнята през следващите две-три години. Освен това и Тън скоро щеше да се върне при нея. Трябваше да измисли някакво обяснение, например, че е успяла да го откупи обратно с печалбите от залозите, които е направила тайно от баща си и братята си.

Жалко, че не може да откупи и очарователния Синджън Сейнт Джон. Ето това би било награда! Ще го скрие в някоя малка, но кокетна къща, каквито лордовете купуваха на метресите си. Усмихна се, зареяла поглед през прозореца и се унесе в мечтите си, подпряла глава с ръка. Колко ли време би могъл да издържи херцог Сет заключен с нея в тяхната къщичка? Е, въздъхна девойката, може би само ден-два, не повече.

В този миг една обезсърчаваща мисъл прониза съзнанието й. Челси бе уверена, че мъж като Синджън Сейнт Джон едва ли ще ограничи сексуалните си апетити само с една жена. Публична тайна бе, че неимоверно богатият херцог разполага с цял харем млади, красиви и опитни жени, които винаги са на разположение.

Ето това беше най-голямата пречка за щастието й. Младото момиче въздъхна, ала не успя да прогони от мислите си покрития със скандална слава херцог Сет. Той я желаеше и за да прекара една седмица с нея бе платил петдесет хиляди гвинеи. Обаче след това нито веднъж не я бе потърсил. Разумът й казваше, че трябва да го забрави, както и спомените за тяхната седмица в Оукъм.

Набързо събра чиниите, изтърси трохите от роклята си, сякаш прогонваше последните частици от образа на Синджън и се опита да пренасочи мислите си към нещо по-полезно. Ето, не е зле да помисли как да подреди конете за утрешното надбягване. След днешното великолепно бягане Минто трябва да почива. Той донесе достатъчно пари на баща й, цели пет хиляди гвинеи над очакваната печалба. Вероятно за първата обиколка трябва да го сменят с Броадленд. Или с Триполи, който се представи отлично на състезанията за кралската награда… Докато прибираше чиниите в кухнята, Челси не спря да мисли за избора на конете.

После се спусна по мрачното стълбище. В мрака се виждаше само отблясъкът на лъскавия й бял колан. Запита се колко ли часа баща й и братята й ще празнуват победата и се усмихна. Сигурна бе, че ще се върнат в полунощ, защото отлично знаеха, че рано сутринта трябва да са на крак, за да се подготвят за предстоящото състезание. Ще се приберат развеселени. Сигурно ще я събудят, а сутринта и четиримата ще се оплакват от главоболие.

Прекоси тесния коридор и влезе в стаята си. Приближи към тоалетната масичка под прозореца, от който се виждаше конюшнята. Машинално забеляза движещи се силуети в двора, може би конярите почистваха. Пред всяко отделение бе прикрепен по един фенер, но светлините едва проблясваха в мрака. Някои от вратите бяха отворени, но имаше и затворени за през нощта. Минто вече беше измит и стоеше в отделението си доволен както винаги след обливането с няколко ведра затоплена вода. За отпразнуване на победата Челси бе заповядала на конярите да сипят по една допълнителна порция зърно на всеки кон.

Седна пред огледалото, разпусна косите си и остави иглите в сребърното ковчеже, наследено от майка й. Бавно прекара четката през косите си. Това бе задължителен ритуал, при който Челси винаги броеше до сто. Не откъсваше поглед от огледалото. Остави на масичката четката с дръжка от слонова кост, разкопча брошката във форма на магарешки бодил, свали перлените обеци и перлената огърлица на майка си, а сетне грижливо подреди любимите си бижута в сребърното ковчеже. Движенията й бяха бавни и отмерени, сякаш сгъстяващия се здрач й действаше приспивателно.

Разкопча роклята и я смъкна от раменете си. Коприната нежно прошумоля по кожата и докато измъкваше ръцете си от тесните ръкави. Изправи се и я остави да се свлече на пода. Сетне изтощена от тежкия ден и от двете чаши уиски, се измъкна лениво от нея и я метна на стола. Обеща си, че на сутринта първата й задача ще бъде да я окачи в гардероба. Изправена пред полутъмната рамка на прозореца, девойката се протегна с наслада и усети как я напуска възбудата от наситения със събития ден.

— Тази вечер би трябвало да си на приема у Бетси — промърмори меко един познат глас.

Челси рязко се обърна и втренченият й поглед обходи празната стая.

Синджън се бе излегнал в дълбокото кресло в стил кралица Ана в другия ъгъл на стаята, но едва се забелязваше от сянката на балдахина около леглото. Дългите му крака, обути в ботуши, бяха кръстосани, а ръцете му бяха нехайно отпуснати върху облегалките на креслото.

— Поздравявам те за победите на пистата — говореше спокойно и учтиво, като че ли се бяха срещнали в парка по време на ежедневната разходка.

— О, да… сега се сещам, тя е твоя приятелка — упрекна го Челси, без да обръща внимание на светския му тон. Досега не бе успяла да си обясни на какво дължи честта да бъде поканена в замъка на херцогиня Хемптън. Старата дама бе много богата и пръскаше луди пари за модни тоалети. Наистина баща й познаваше херцогинята, обаче Челси все още не бе представена в обществото, а и не принадлежеше към изискания кръг на херцогинята.

— Липсваше ни тази вечер.

— Значи си бил на приема. — Тя не се съмняваше, че херцог Сет се чувства в свои води в разкошния замък на херцогиня Хемптън, заобиколен от красиви жени.

— В известен смисъл… — Сейнт Джон наистина беше там. Очакваше появата на Челси в будоара на херцогинята.

— В какъв смисъл? — Не биваше да го пита и то с този язвителен тон. Трябваше да се владее по-добре и да не си позволява смехотворни изблици на ревност. Ала как да изтрие от съзнанието си кошмарната картина. Синджън в салоните на херцогинята, заобиколен от възхитени обожателки.

— Чаках те на горния етаж.

Той я е чакал! В един ослепителен миг златни камбанки, ангелски гласове и птичи песни от райските градини зазвънтяха и запяха в главата й. Ала след миг успя да овладее сетивата си. Сейнт Джон едва ли се интересува от романтичните изблици на фантазията й.

— Херцогинята често ли ти служи като сводница? — Опита се да потисне треперенето на гласа си, но пред замъгления й поглед продължаваха да танцуват прелестните дами от свитата на херцогинята, до една кокетки и любителки на флиртовете.

Тя отчаяно се опитваше да говори безгрижно, но стоманената нотка в гласа й я издаде. Естествено Синджън не се нуждаеше от сводници. Нали около него пърхаха десетки дами, които не криеха интереса и желанията си.

— Тя е приятелка на майка ми и затова се съгласи да ми направи тази услуга. В случая няма и намек за недостойни помисли.

— На майка ти? Естествено. — Гласът й се извиси. Гневът я правеше още по-красива, дългата й златиста коса се стелеше по раменете, а скромната бяла долна риза й придаваше непорочен вид.

— Естествено. — Херцогът явно не желаеше да усложнява ситуацията.

— Защо?

— Защото исках да те видя — отвърна Синджън, вече схванал причината за този настойчив разпит. Не бе необходимо тя да разбере, че той имаше и други причини от лично естество да бъде в Йорк.

— От кога си тук? — подпита, за да разбере дали е дошъл само заради нея или имаше и нещо друго. Знаеше, че не бива да пита, но сърцето й отчаяно искаше да узнае.

— Три дни.

— А къде си отседнал? — В нея се надигна ревност. Знаеше, че няма право да се държи като измамена любовница, ала не можа да се сдържи.

— В града.

— Доста неясен адрес.

— Да не си сърдита?

— Отговори на въпроса ми.

— В замъка Хемптън.

— Да, така и очаквах.

— Грешиш в преценката си.

Ала тя го познаваше. Знаеше какви слухове се носят за него.

— Винаги ли, според теб.

Той благоразумно не отговори и побърза да отклони темата.

— Трябва ли да се преместя да спя някъде другаде?

— Ако ще го правиш заради мен, не. Не се налага.

— Ти си единствената жена, заради която ще го направя.

— Защо тъкмо заради мен?

Не трябваше да е толкова дръзка. Ако не бе похабила цяла седмица да се убеждава, че може да живее без Синджън Сейнт Джон, сега нямаше да се държи така предизвикателно. Щеше да се хвърли в прегръдките му още в първия миг и нямаше да го пита защо е в Йорк и къде е отседнал.

Синджън неспокойно се размърда. Сам не можеше да си обясни какво прави тук, след като здравият разум му диктуваше да е на десетки километри от Йорк. Изпъна се, сетне отново кръстоса крака и се облегна на тапицираната облегалка на креслото. В очите му се четеше леко напрежение, но гласът му прозвуча любезно както винаги.

— Щом толкова настояваш — неохотно започна той, — тук съм, защото не мога да спра да мисля за теб — гласът му затихна. — Особено нощем…

— Знам. — Макар да го каза тихо, думите отекнаха като изстрел в тихата стая. В очите й проблесна радостна искра и погледът се втренчи в лицето му.

За миг остана безмълвен, а после на устните му бавно се появи онази усмивка, която разтапяше женските сърца.

— Тогава… значи се радваш, че съм дошъл…

— Не — Ръцете и се вкопчиха в краищата на пеньоара. Сърцето и бясно заби.

— Това не е истина — тихо рече той и лениво се надигна от креслото.

— Истина е — каза тя и отстъпи назад.

Той остана неподвижен. Знаеше, че тя лъже и се страхува да признае дори пред себе си, че се радва на срещата им.

— Днес те видях на хиподрума — спокойно продължи той. Беше много красива в онази синя рокля, плътно прилепнала по тялото ти.

Челси си каза, че при толкова много жени в живота му той несъмнено разбира от тоалети, ала тази мисъл не й причини болка. В този миг жадуваше за неговото докосване, за онази неповторима усмивка, когато я целуваше и която я изпълваше с желано щастие.

Стегна се и се опита да прогони смущаващите видения.

— Наистина трябва да си вървиш — твърдо рече тя.

Синджън бавно пристъпи към нея.

— Баща ми и братята ми скоро ще бъдат тук.

— Ще бъда много тих.

Думите му трябваше да я ужасят, ала вместо това я изпълниха с трепет.

— Спалните им са на този етаж — произнесе тя.

— Няма да разберат, че съм тук. — Вече беше съвсем близо до нея.

— Баща ми спи в съседната стая.

— Ще заключим вратата.

Това е истинска лудост, помисли си Челси. Въобще не трябваше да разговаря с този опасен мъж и то насаме в спалната.

Ала тялото й жадуваше за него и двамата го знаеха.

— Не те ли е страх — попита девойката, макар да съзнаваше, че въпросът е безсмислен.

— Защо да ме е страх?

— Защото е много опасно… — настоя тя, макар да съзнаваше абсурдността на ситуацията.

— Така ли? — подигравателно запита херцогът.

— Така — ядосано отвърна Челси, внезапно разгневена от спокойствието му. Той нямаше право отново да нахлува в живота й! И то по този лекомислен и нехаен начин! Не искаше дори да мисли какво щеше да стане, ако баща й го завари в спалнята й! Не знам как си успял да влезеш, но… — гласът й звучеше назидателно като на учител, порицаващ учениците — ще ти бъда много задължена, ако си тръгнеш по същия начин, но който си дошъл.

— Влязох през вратата.

„Господи той наистина е луд!“ — помисли си Челси. Мислеше; че той се е покатерил по покрива или се е спуснал по бръшляна, или е проникнал през отворения прозорец, скачайки от клон на клон по някое от близките дървета.

— Ти наистина си луд!

— Да настина съм луд по теб — отвърна Синджън с очарователна усмивка. — Прекосих половин Англия, за да те видя — искрено добави, той и отново пристъпи към нея. Пръстите му нежно погалиха лицето й.

Челси затаи дъх. Знаеше, че няма сили да устои на изгарящото я желание и на невероятната му съблазнителна чувствителност.

— Ако можех щях да те накарам да си тръгнеш — унило се усмихна тя.

— Ако можех да си отида, щях да го направя — тихо отвърна той.

За миг двамата останаха неподвижни, без да се докосват, борейки се с чувствата, които не искаха да признаят.

После Челси леко се наклони към него, почти недоловимо, ала това бе достатъчно.

Синджън я сграбчи в прегръдките си и я задържа за миг, притискайки я към гърдите си. Наведе се и впи устни в нейните. Когато устните му отново вкусиха нейните, тялото му се изпълни с невероятна възбуда и желание. Забрави за всички опасности, искаше само да се слее с нея. Цялото му същество се изпълни с ликуваща радост, ръцете му я стиснаха тъй силно, че едва не я задуши.

Без да откъсва устни от нейните, започна да я тегли към леглото. Нежното й тяло тръпнеше под трескавите му ласки, а това го подлудяваше още повече.

Мисълта за това дали е заключена вратата прониза главата й.

Желаеше го с луда страст, жадуваше да го почувства в себе си, да изгори огъня на това безумие.

Ръцете й безсрамно започнаха да разкопчават ризата му. Искаше да докосне голото му тяло, да почувства изгарящата топлина на мускулестите му гърди.

— Искам да почувствам голото ти тяло — прошепна тя.

Ръцете му трескаво започнаха да свалят пеньоара й.

— Махни тези дрехи — дрезгаво заповяда той.

С треперещи пръсти Челси започна да развързва панделките, разкъса фината дантела и нетърпеливо започна да сваля фустите, които се свлякоха в краката й. Тялото й пулсираше от желание и тя се запита дали и той вижда безумната й страст.

— Не мърдай — прозвуча плътният му дрезгав глас, очите му сякаш искаха да погълнат голото й тяло. Той бе гол до кръста и все още с кожени панталони и ботуши. Пръстите му бясно започнаха да разкопчават панталоните.

Дори и да искаше, Челси не бе в състояние да се помръдне.

Гледаше очарована огромната подутина между краката му, която заплашваше да пръсне меката кожа на бричовете. Горното копче бе разкопчано, а сетне и следващото. Нежните му дълги пръсти се плъзнаха надолу и в този миг Челси силно простена и в сините му очи проблесна див пламък, а устните му се извиха в изкусителна усмивка.

— Искаш ли да ми помогнеш? — кадифеният му глас я накара да настръхне.

Протегна ръце към него. Не можеше да спре, макар да виждаше самодоволната му усмивка. Той знаеше, че никоя жена не може да устои на възбудената му мъжественост! Игривият блясък в очите му бе достатъчно доказателство. Ала в този миг това не я интересуваше. Нуждата да се слее с него бе заличила всичко друго. Разкопча последните три златни копчета, хвана пулсиращия член с две ръце и го погали с треперещи пръсти. Чу как той изохка, вдигна глава и видя, че очите му са затворени и гърдите му учестено се повдигаха.

Усмихна се доволно, наклони глава и го пое в устата си. Езикът й нежно се плъзна по пулсиращата главичка на члена му.

Синджън не издържа и рязко я отдръпна от себе си. Вдигна я на ръце като дете и я хвърли върху леглото. След миг се озова върху нея, забравил за панталоните и ботушите. Следващата секунда вече бе в нея, дълбоко в нея, с такъв устрем, с такава сила, че и двамата останаха без дъх.

Когато най-после успя да се съвземе, Челси обезумяло прошепна:

— Вратата…

Синджън вдигна глава, но нищо не можеше да го застави да напусне топлото отдаващо се женско тяло.

— Моля те… заключи… — ужасено повтори Челси. Баща й всеки миг можеше да влезе в спалнята.

— Тихо скъпа — промърмори Синджън. Устните му покриха нейните и започна да се движи по-бързо в нея.

Оргазмът избухна с неподозирана сила.

Светът изчезна за Челси… Остана само изпепеляващото желание. Тя се изви на дъга, за да посрещне следващия му мощен тласък. Сякаш тялото й се разтвори в неговото. Младият мъж бе обгърнат от изгарящата мекота на кожата й, от устните му се изтръгна вик и той потъна още по-дълбоко в нея. Тя също извика, макар и приглушено, страхувайки се да не ги чуят. Ръцете й го обгърнаха, ноктите й се впиха в гърба му и тялото й потръпна, понесено от огнения вихър на невероятния оргазъм. Синджън се усмихна и се опита да се измъкне от ръцете й, вкопчени в тялото му.

— Не… — изтръгна се вик от гърдите й, а ноктите й се впиха още по-дълбоко в гладкия му гръб. Той отново потъна в нея и повторна кулминация разтърси тялото й. Топлото му семе се изля дълбоко в нея.

Лежаха изтощени един върху друг. Синджън бе заровил лице в косите й, а Челси едва си поемаше дъх под тежестта на едрото му тяло.

Сега, след като безумната им страст бе задоволена и сърцата им забиха по-спокойно, реалността отново изплува пред тях.

— А сега заключи вратата — прошепна Челси. Знаеше много добре, че тази нощ ще бъдат заедно, независимо от опасността да бъдат разкрити.

— Сега вече мога да заключа вратата — промърмори той, надигна се и се усмихна. — Мислех, че ще умра — нежно каза и целуна извивката на горната й устна. — Тази нощ ще остана при теб.

Тя не възрази и Синджън кимна.

— Значи си съгласна. — Целуна я отново, но този път целувката му, макар и не толкова нежна, я накара да потръпне от надигащата се възбуда.

Най-после, след още две напомняния Синджън стана и заключи вратата. След час по стълбите се чуха тежките стъпки на баща й и братята й.

Когато чу първото изскърцване на стълбите Челси се вцепени.

Дъхът заседна в гърлото й и тя с мъка успя да прошепне:

— Трябва да си вървиш.

Започна да го тупа по гърдите, но Синджън само поклати глава и сложи пръст на устните й. Погледът му се насочи към вратата и в този миг заприлича на вълк, който е надушил опасността.

— Челси! Будна ли си още? — прозвуча гласът на граф Фергюсън от най-горното стъпало.

Тя застина. Мисълта, че само една врата я делеше от баща й изпълни душата й с ужас.

— Хей Чел! — извика Дънкан. — Утре отново ще изкараме Минто на пистата.

— Челси! — графът започна да тропа по вратата. — Събуди се момичето ми, и ела да празнуваш с нас. Днес спечелихме осем хиляди гвинеи.

— Отговори! — прошепна в ухото й Синджън.

— Вече съм си легнала, папа — с треперещ глас се обади Челси.

Синджън се ухили и се отдръпна от нея.

— Какво каза, детето ми? Не те чух!

Челси се изкашля смутено и с прегракнал глас се провикна през вратата.

— Казах, че вече съм си легнала, папа.

— Гласът ти звучи някак странно!

Синджън се размърда в нея и тя едва успя да потисне вика си. Пое дълбоко дъх и извика:

— Ти си пиян, папа. Върви да спиш — отвърна, като се опитваше гласът й да прозвучи решително, но без успех. Господи, той продължаваше да се движи в нея, да я изпълва…

Младият мъж се ухили, наведе глава и притисна устни към ухото й.

— Ако не се отървеш от тях няма да мога да прониквам в теб както… трябва.

Думите му би трябвало да я накарат да се почувства обидена и възмутена, но в този миг нищо не можеше да я засегне. Твърдият му голям член я изпълваше докрай и възпламеняваше сетивата й с бавни чувствени тласъци. Странно, но близостта на баща й, и братята й я възбуждаше повече. Не можеше да разсъждава… можеше, само можеше да чувства.

— Какво да съм…

В този миг той проникна още по-дълбоко в нея и думите й секнаха щом пламенната искра подлуди сетивата й. Неволен стон се изтръгна от гърдите й, заглушен веднага от устните му.

— Челси! Добре ли си? — извика графът и ожесточено заудря по вратата.

Дали ще достигне кулминация, преди да са счупили вратата?

Мисълта проблесна в съзнанието й, а миг след това тялото й потръпна в екстаз.

— Ще се видими утре сутринта — измърмори Синджън.

— Не! — изохка тя и безсрамно се притисна към него.

— Имах предвид — прошепна той и се усмихна — да кажеш това на баща си.

Той е съвсем невъзмутим, помисли си Челси. Вероятно е преситен от удоволствията, които е свикнал да получава в домовете на измамените мъже. И ако не искаше, толкова отчаяно това, което той й даваше, което даваше и на другите жени… ако не беше загубила разсъдъка си заради този мъж, едва ли би му простила безгрижното държание.

Ала страстта бе сломила волята й. Челси послуша съвета му и извика:

— Вече е много късно. Ще се видим утре сутринта!

Чуха се скърцащи стъпки и приглушено мърморене, сетне всичко утихна.

— Мразя те!

Лицето му бе близко до нейното, но в полумрака на стаята не видя игривия пламък в очите му.

— Вярвам ти. — Гласът му бе тих и дрезгав. — Но не забравяй, че съм прекосил половин Англия, за да те видя.

Думите му й напомниха, че самообладанието му е по-скоро навик, тъй като не един път се бе сблъсквал с опасности.

Наистина бе изминал дълъг път, за да се срещне с нея.

— Тогава съм ти благодарна, че дойде — Челси обви ръце около врата му.

— Не бях сигурен, че искаш да ме видиш.

Знаеше, разбира се, той имаше голям опит с жените, но винаги беше галантен с тях.

— Все едно да кажеш, че земята е квадратна — пошегува се тя, но бе поласкана, че той е имал нужда от нея.

— А може би си прекалено красива и желана — подразни я той на свой ред.

— Или за твое щастие.

— Да, или за мое — тихо призна той.

— И въпреки това не биваше да идваш. Много е рисковано. — В думите й прозвуча същото задоволство, с което една жена би казала: „Не биваше да ми подаряваш диаманти.“

— Утре сутринта — мъдро отбеляза Синджън, — може би наистина ще ни се стори много рисковано. Ала сега, в този миг, когато си толкова съблазнителна… Наведе глава и леко докосна лицето й с устни. — Мисля, че — гласът му галеше като кадифе, — ще те накарам да свършиш още няколко пъти.

Навярно тази нощ ще умре от удоволствие и наслада. Слабините й се обляха в горещина, а бедрата потръпнаха от възбуда.

— Но трябва да бъдеш съвсем тиха… — добави той и устните му сякаш опариха кожата й, — иначе бащата ти ще ме убие.

Той я напусна едва на сутринта. Не бързаше да си тръгва и Челси едва не умря от страх, че баща й или братята й ще се събудят и ще дойдат в спалнята й, или някой от слугите или конярите ще почука на вратата.

Синджън я целуна за сбогуване, но преди да отвори вратата я целуна още веднъж. Нежно притисна лицето й между дланите си, а устните му бяха безкрайно нежни и сладки.

Не каза нито една дума за любов или сериозно обвързване.

Тя, разбира се, добре го познаваше и знаеше, че той никога не би казал нещо подобно.

(обратно)

Глава деветнадесета

Следващата седмица Синджън пристигна в Лондон. Започваше сезонът на светските забавления. В столицата се събираха семействата на благородниците от цялата страна. Пристигнаха и неговите роднини. Всяка от внушителните къщи на знатните фамилии се почистваше и излъскваше от тавана до мазето или както обичаше да се шегува херцог Сет, майка му най-после имаше възможност да се убеди, че все пак има някаква полза от многочислената прислуга на сина й. При това струпване на значителен брой млади аристократи в града — контета без никакви задължения, освен да прахосват времето си в забавления, не бе чудно, че всяка вечер се организираха мъжки гуляи, в които интелигентният и чаровен Синджън Сейнт Джон играеше водеща роля.

Във вихъра на светските празненства Касандра непрекъснато се стараеше да обсеби по-голямата част от времето му. Доста време му отнемаха и най-близките му роднини: майка му, брат му и синът му Боклерк или Бо, както галено го наричаха в семейството.

Макар да не бе забравил за прелестната лейди Челси Фергюсън, образът й постепенно избледняваше в паметта му. Той бе затъмнен от десетките стари и нови лица, с които му се налагаше да се сблъска в Лондон. Досещаше се за нея само когато пред преситения му поглед се изпречваше някоя дама със златисти коси или когато, в редките мигове на самота, мисълта за чудните, но отлетели любовни мигове с Челси го пробождаше като кинжал. В следващите часове приказното видение се стопяваше и младият херцог отново се потапяше във водовъртежа на баловете и пиршествата, флиртовете и любовните нощи.

Майка му непрекъснато настояваше синът й да я придружава навсякъде и той с мъка успяваше да се отклони от синовните си задължения. Съпругата на брат му не се умори да устройва пищни приеми в лондонската резиденция на херцозите Сет и Синджън трябваше да присъства на всеки прием. Касандра пък често го молеше да я съпровожда на вечери в по-тесен кръг, където бе изключено да срещнат съпруга й. Доста часове трябваше да отделя и за посещенията си в будоара й. През деня не можеше да не се занимава и със сина си, Боклерк Сейнт Джулиъс. Момчето бе пристигнало в Лондон заедно с майката му, вдовстващата херцогиня Сет.

Семейството на Челси се върна в имението им веднага след последното състезание в Йорк и тя прекара целия април в тихата провинциална къща. От всички сезони най-много обичаше пролетта. Новородените жребчета изискваха много грижи, но девойката с радост следеше първите им стъпки извън конюшнята, забравила за умората и мръсотията. Понякога Челси напускаше имението, за да поскита сред хълмовете, откъдето се любуваше на притихналите пасища, където на воля препускаха нейните коне.

Измина цял месец, преди да отведат Минто и Тън на хиподрума в Дънкастър, за да ги изправят пред сериозните конкуренти от северните графства. Междувременно останалите коне от конюшнята на граф Фергюсън не пропускаха нито едно от по-малко престижните състезания. Челси получи Тън преди две седмици, като заплати за него с парите, спечелени от победите в Йорк. Понеже новият собственик на Тън не пожела да разкрие анонимността си, девойката откупи обратно Тън чрез един от многобройните посредници в търговията със състезателни коне. Пред баща си заяви, че неизвестният богаташ внезапно се разорил и трябвало да разпродаде всичките си расови жребци и кобили, за да плати дълговете си от залаганията — версия, напълно разбираема за стария граф. Всички бяха единодушни в преценката си, че Челси е извадила необикновен късмет, като е успяла да си върне великолепния жребец.

(обратно)

Глава двадесета

— Побързай, папа, иначе ще закъснеем за търга! Знаеш, че искам да участвам в залаганията и да спечеля най-добрия бегач в Англия.

— Нали вчера огледахме конете, Бо — спокойно отговори Синджън, зает с вратовръзката си пред голямото огледало в стаята си за преобличане. Пимс бе излязъл от стаята и херцог Сет можеше вече да тръгва със сина си. Тетърсел ще ни го запази дори и ако нещо се обърка и не успеем да пристигнем на време в залата за търгове — усмихна се херцогът, трогнат от невъздържаните напомняния на деветгодишния си син, който така приличаше на него и успокоително добави: — Но ние в никакъв случай няма да закъснеем, нали?

Синът му се засмя успокоен от новината, че в отсъствието на баща му посредникът Тетърсел няма да посмее да продаде едрия ирландски жребец.

— Днес аз ще яздя Мамелюк. Джъд ми каза, че днес може да ми го даде!

— А какво каза самият Мамелюк по този въпрос? — пошегува се Синджън.

— Той ме обича, папа. Всяка сутрин му нося моркови и той не го е забравил.

— Не е зле да му занесеш и няколко бучки захар — рече Синджън и посочи към захарницата на масивното писалище до вратата. Винаги се запасяваше с една шепа бучки, преди да се отправи към конюшнята. — Мамелюк много обича захарта.

Бо прекоси стаята в посока към писалището.

— Побързай, папа! Възелът на връзката ти вече е достатъчно изящен за недодялани хора като Тетърсел. И много добре знаеш, че на търговете никога не присъстват дами.

Синджън се усмихна и проследи с поглед сина си, като се извърна за миг от огледалото.

— В тържествен ден като днешния — иронично продължи Синджън и с ловко движение дооформи възела — един знатен благородник е длъжен да се погрижи дори и за най-малката подробност от тоалета си, синко.

— Когато порасна, за разлика от теб няма да се докарвам толкова пред дамите, папа — увери го Бо с напълно сериозно изражение на лицето. Той притегли един стол, за да стигне високото писалище. — Няма да си губя времето с вратовръзки и други подобни глупости. Сахар винаги казва, че жените са коварна примамка за всеки воин. Е, разбира се, това не важи за баба или за леля Вив. Сахар разправя още, че жените в семейството трябвало да се уважават дори повече от мъжете.

Синджън с усмивка посрещна безразличието, с което синът му, като всички момчета на тази възраст, се отнасяше към нежния пол.

— Макар че съветът на Сахар е много ценен, все пак трябва да ти кажа, че понякога се срещат и такива дами, с които си заслужава да бъдеш приятел. Някой ден Сахар несъмнено ще ти обясни тези тънкости. — Облече елегантния син жакет и добави: — От Сахар може много да научиш и за конете, Бо. Слушай го внимателно и някой ден ще станеш истински мекхазени.

— Но Сахар каза, че вече съм станал достоен за посвещаване — гордо отвърна Бо и се изправи с онази величествена осанка, с която смелите бедуини, според думите на коняря — арабин, посрещали врага.

Синджън отново се усмихна, но този път с горд блясък в очите. Синът му, когото едва не загуби преди години, някой ден ще стане истински мекхазени, благодарение на Сахар, който не се отделяше от херцог Сет от първото пътуване до Триполи преди няколко години. Бо вече умееше да язди като бедуин, дори баба му не се сдържа и го похвали пред домашните учители, братовчедките и най-близките си приятелки. Бо растеше като всеобщ любимец, но най-много го обичаше баща му. Затова го призна за свой син. Макар Бо да нямаше право да наследи титлата и да стане един ден следващия херцог Сет, поне щеше да си запази богатството на рода.

— Готови ли сме най-после? — попита Синджън и се огледа за последен път. Изглеждаше прекрасно във великолепно скроения син жакет, с лъснатите до блясък ботуши, с ленената снежнобяла риза и наметката от еленова кожа. Грижливата прическа, направена от камериера му днес сутринта изглеждаше безупречна.

— Аз съм готов още от седем сутринта, папа, още от момента, когато Стийли видя през прозореца, че идваш насам.

Това е неудобството, когато в Кингсуей е претъпкано със слуги и слугини, каза си Синджън. На колко години трябва да стане един мъж, на четиридесет ли, за да престане да го надзирава бавачката от детството му?

— А тя пак ли отправи към небето една молитва за душата ми? — засмя се херцогът.

— Ами че как иначе. — Лицето на момчето засия. — Стийли рече, че все някой трябвало да се моли за твоята безнрав… ствена душа — детето се запъна от мъчната дума, — и за всичките ти блудства. Какво е това блудница, папа? Сахар не пожела да ми обясни.

— И добре е сторил — въздъхна баща му и се опита да прикрие усмивката си. — Ще ти обясня като пораснеш.

— Сахар разправя, че Богът на Стийли не разбира хорските мъки.

— Може би Аллах не е чак толкова по-различен от Бога на Стийли — любезно се съгласи Синджън, макар че Стийли, яростна привърженичка на методисткото учение, от едно десетилетие вече се стараеше да го опазва от клопките на Сатаната, за което Синджън й бе дълбоко благодарен. — А сега да тръгваме на бой, за да спечелим твоя ирландски жребец — побърза да смени темата и да се върне към грижите около конете, сред които се чувстваше много по-добре отколкото сред мъгляви църковни дилеми.

Така протичаха дните на Синджън. Лондонският светски сезон предлагаше безброй забавления и развлечения. Преситеният херцог стигна дотам, че дори отказа една покана за пътуване до Елмъкс, за да забавлява цяло ято скучаещи госпожици, току-що представени в обществото. Нещо, което досега не му се бе случвало.

Но не се отказа да удостоява с присъствието си интимните вечери, давани от дъщерите, племенниците и сестрите на многобройните му приятели. Излишно е да се споменава, че на пазара за богати женихи го търсеха по-ожесточено от всякога.

Повечето нощи прекарваше в компанията на Касандра, защото нейните порочни умения най-добре подхождаха на разпуснатия му нрав. Естествено в никакъв случай не можеше да се твърди, че е трайно обвързан с нея, както и тя с него. И двамата бяха от онзи тип хора, които изглежда са били създадени само за да дават и да получават наслади, привличани от необичайното. Завладяващи се от смените на партньорите и обстановката те и двамата отделяха много от времето си на спортните страсти. В Англия залаганията на коне се считаше за спорт.

— Според теб кого можем да очакваме тази вечер в дома на Джейн Бентуин? — попита Касандра и прокара пръста си по голите гърди на Синджън. Беше една от многото нощи или по-точно утро. Навън вече се развиделяваше. Балът, организиран от лейди Уентуърт, бе приключил в три през нощта.

— Но преди това трябва да ми обясниш с какво успя Уили Ченоуит да обсеби вниманието ти. Защото той е само един жалък хлапак.

— И кой ти го каза това?

— Сали Стенли — предизвикателно се усмихна Синджън и я изгледа с премрежен поглед.

— Може би Сали няма представа какво е нужно, за да успее една жена да очарова бедния Уили.

Лазурносините очи на Касандра го измериха с подканващ блясък.

— А ти още не си намерил време да ми обясниш с какво толкова те привлича тази Джейн Бентуин!

— Един джентълмен никога не обсъжда качествата на отсъстващите, скъпа. Би трябвало вече да си го научила.

— Ще чакам деня, в който ще публикуваш мемоарите си.

— Така ли? Наистина ли ме съветваш да издам спомените си? И защо, за Бога, трябва да го сторя?

— За да доставиш развлечение на тълпата.

Миглите му леко се спуснаха.

— Хм, а защо пък да не оставя тази благородна задача на най-изтъкнатите куртизанки на нашето време?

— За такава ли ме смяташ? — в гласа на Касандра не се долавяше обида. Като благоразумна лейди тя знаеше, че моралните категории са без всякакво значение, щом човек притежава титла и богатство. Една кралица може да бъде курва, но въпреки това си остава кралица.

— О, не, съвсем не мисля така. Според мен, скъпа, ти си преданата съпруга на херцог Бюкън.

— Не съм срещала по-нежен мъж от теб, мили. — Протегна се към него и радостно го целуна. — А сега може ли да очаквам от най-галантния кавалер в Лондон още един мил жест… — Тя се притисна към рамото му и замърка като голяма изнежена котка.

— Нима считаш, че тази нощ не ти обърнах достатъчно внимание? — шеговито промърмори херцогът.

— Ти си ненаситен любовник, скъпи. Искам да ме поглезиш още малко…

— Ако и ти ме поглезиш.

— Кажи как го искаш.

Но когато й съобщи желанието си, тръпка пробягна по тялото й.

— Наистина ли го правят това в харемите?

— Очевидно понякога стигат и дотам…

— Правила ли го е някоя друга с теб?

— Има ли значение?

В очите му внезапно се появи отсъстваща празнота. Херцогинята разбра, че не желае да я сподели с нея, затова недоволно сви устни.

— Няма да го направя!

— Е, тогава да опитаме това, което винаги си предпочитала.

(обратно)

Глава двадесет и първа

Докато Синджън се забавляваше в обществото на изискани дами и благородници, Челси прекарваше дните си в уединение в дома на баща си.

Чувстваше се странно отпаднала, но си го обясняваше с преумората от работата в конюшнята. Баща й се чувстваше виновен, че заради неговите дългове дъщеря му участва в конните надбягвания и настояваше по-често да си почива. Навярно малкото му момиче вече се бе превърнало в жена и хлапашките лудории бяха останали зад гърба й. Може би пролетта, която витаеше във въздуха, бе събудила романтични копнежи в душата й. А може би непрестанните натяквания на леля й Джорджина, че е крайно време да започне да се държи като истинска лейди, най-после са дали резултат.

Независимо какви бяха причините за промяната, графът бе благодарен, че Челси бе станала по-женствена. Нали все пак някой ден трябваше да се омъжи, а отглеждането на коне не бе достойно занимание за една съпруга.

Челси прекарваше по-голяма част от деня в леглото, унесена в дрямка. Първият път, когато се почувства отпаднала, реши, че се дължи на пролетната умора и започна да пие чай от шипки и отвара от билки. Ала това не й помогна, защото напоследък тя спеше през по-голямата част от деня и ядеше за двама.

Баща й узна за това странно неразположение, когато в една майска сутрин, обезпокоен от отсъствието й на закуска, отиде да я извика и я завари да повръща с пребледняло лице в нощното гърне.

— Навярно съм яла нещо развалено — промърмори тя, отпусна се на леглото и притисна мократа кърпа на челото си. Баща й и прислужницата я гледаха разтревожено.

— Ще кажа на мисис Маклей да ти даде някакво лекарство — нежно изрече графът, опитвайки се да прикрие внезапно обзелата го смътна тревога.

Дъщеря му изглеждаше толкова млада и невинна в бялата си нощница, с разпиляна златиста коса на възглавницата. Теменужните й очи му напомняха болезнено за майка й. Сърцето му се сви от болка и угризения. Той, само той бе виновен за всичко това! Той бе настоявал Челси да се омъжи за епископа и я бе принудил да се отдаде на един непознат, за да се спаси от нежелания брак!

И ето го резултатът: дъщеря му носи дете в утробата си от онзи развратник, от проклетия херцог Сет!

Опита се да се успокои. Кой знае, може пък наистина да се беше натровила с лоша храна…

Ала след като поговори с прислужниците и мисис Маклей и последната му надежда се стопи. Челси не бе имала месечно неразположение откакто бяха в Нюмаркет.

Колкото и да му бе омразна тази мисъл, нямаше друг изход, освен да се примири с факта, че трябва да приеме Синджън Сейнт Джон като свой зет.

Граф Фергюсън отложи разговора с дъщеря си за следобеда. Челси отново се чувстваше по-добре, яде с апетит на обяд и сякаш бе напълно забравила за сутрешното си неразположение. Двамата седнаха на една пейка в розовата градина на съпругата му, която слугите грижливо поддържаха толкова години след нейната смърт. Майското слънце щедро огряваше розариума и въздухът бе изпълнен с омайното ухание на разцъфналите рози. Графът се изкашля смутено, и предпазливо попита:

— Сега по-добре ли се чувстваш? — Крадешком погледна към дъщеря си. Тя изглеждаше невероятно женствена в бялата си лятна рокля и зелените копринени пантофки.

Челси извърна поглед от далечните хълмове, обграждащи полицата и тъмновиолетовите й очи се втренчиха в лицето му.

— Чувствам се отлично — усмихна се тя. — Не е необходимо да се държиш с мен сякаш съм инвалид, папа. Аз съм много добре.

— Мисис Маклей ми каза, че през последните няколко седмици спиш по цял следобед…

— Това не означава, че съм болна, папа. Мисля, че е пролетна умора и затова съм толкова отпаднала.

— Или има нещо друго — тихо промълви графът.

В гласа на баща й прозвуча явно смущение и Челси изненадано го погледна.

— Например какво?

Той преглътна, думите засядаха на гърлото му.

— Не допускаш ли, че си бременна? — с усилие изрече най-после графът.

При тези думи стомахът й се преобърна и усети как отново й се повдига.

— Изобщо не съм мислила за това — гласът й едва се чу, а лицето й се скри зад дългите й сведени надолу коси.

Лицето на баща й почервеня въпреки загара. Искаше му се майка й да бе жива и тя да води този деликатен разговор с Челси. Ала графинята отдавна бе мъртва и сега върху него падаше отговорността да се справи с тази беда, за която и той имаше немалка вина.

— Мисис Маклей и прислужницата ти ми казаха, че… не си имала… месечно неразположение откакто бяхме в Нюмаркет.

— Изминали са само шест седмици, папа — бързо отвърна Челси и се изчерви от неудобство. Макар да знаеше всичко за зачеването и раждането, никога не бе разговаряла по тази деликатна и смущаваща тема с баща си. Мисис Маклей бе единствената, с която бе говорила за тези неща.

— Твоето прилошаване сутринта… и постоянната сънливост…

— Папа, моля те! Мисля, че грешиш!

Не може да е истина! — отчаяно си помисли девойката, макар дълбоко в себе си да знаеше, че баща й не грешеше. Имаше прекалено много признаци за това.

Много отдавна бе престанала да спи следобед, а сутрешното прилошаване учудващо бързо се заменяше с вълчи глад.

Макар графът да искаше да обвини за всичко само херцога, все пак честността изискваше да признае, че не само Сейнт Джон е виновен. Собственото му твърдоглавие и неговият егоизъм бяха подтикнали Челси към тази безумна постъпка. Естествено той не подозираше за тайните срещи на дъщеря си с херцога в Оукъм и Йорк.

Челси обаче знаеше, че седмицата в Оукъм може да има фатални последици. Синджън невинаги бе предпазлив, нито пък тя, макар той да й бе обяснил всичко за гръцките презервативи и начина им на използване. А със сигурност онази нощ в Йорк той не бе взел никакви предпазни мерки.

— Струва ми се, че избързваш със заключенията си, папа — рече Челси, като полюляваше крака си, опитвайки да прикрие нарастващата паника в гърдите си. — Минали са само шест седмици.

— Е, ще изчакаме още две седмици — тихо се съгласи графът. — Но ако… няма промяна… — каза баща й и черните му вежди се сключиха сърдито. — Тогава трябва да се омъжиш за Сейнт Джон.

— Не! — извика Челси и скочи от пейката. — Не искам да се омъжвам по този начин! Това не е по-различно от желанието ти насила да ме омъжиш за омразния епископ Хетфийлд. — Започна ядосано да крачи напред-назад като животно в клетка. Спря и се обърна към баща си. — Сейнт Джон никога няма да се съгласи да се ожени за мен. Той въобще не иска да чуе за женитба!

— Сигурен съм, че няма намерение да се жени, след като вече има наследник.

Лицето й пребледня при тези неочаквани думи.

— Нима има син?

— Мислех, че знаеш. Херцогът официално е признал момчето за свой син.

— На колко години е детето?

Какво значение има възрастта му? Какво значение има дали Синджън има един или десет синове?

— Момчето е на девет години. На времето раждането му предизвика огромен скандал в обществото.

— А коя е майката? — Трябваше да знае, макар да очакваше, че вероятно имаше стотици жени, които биха могли да бъдат майки на децата му.

— Никой не знае. След това той скъса всякакви отношения с баща си и никога не му проговори.

— А на кого прилича момчето? — Ох, не, не биваше да разпитва, трябваше да бъде сдържана и безразлична! Защо се интересуваше от този мъж, който за кратко бе нахлул в живота й, а сетне бе изчезнал с присъщата му очарователна небрежност?

— Одрал е кожата на баща си. Сейнт Джон го настани в имението си в Кингсуей, където живее и майка му, вдовицата на стария херцог Сет. Не пожелал да го изпрати в колежа в Итън, защото не одобрявал суровите методи на английската педагогика. Плащал на частни учители да обучават сина му в Кингсуей.

Но Синджън не обича да остава за дълго в Кингсуей, учуди се Челси, защото не бе забравила ехидните му забележки относно най-старото имение на херцозите Сет. Може би не е могъл да забрави за страхотния скандал между него и баща му? А синът му посещавал ли е ловната хижа в Оукъм? Дали момчето е спало в същата стая, в която те двамата… А дали харесва баща си, който и тя толкова други жени считаха за неотразим?

— Как се казва това момче?

— Боклерк Сейнт Джулиъс, защото е наследил титлата на барон Сейнт Джулиъс, след като Синджън е станал херцог Сет.

Челси седна на пейката и въздъхна. Тя бе стресната от още една оголена страна от живота на Синджън, тъй неочаквано разкрила се пред нея. Освен обичайното нежелание на всеки млад и богат ерген да се обвързва със съпруга, това бе още една причина да не понася мисълта за втори брак. Не му се налага да се жени по сметка, не е необходимо да се сдобива с титла чрез женитба. Нито пък да се стреми да осигури наследник на титлата херцог Сет. Вече си има един, а освен това Синджън има и брат, който би могъл да наследи титлата и богатството на рода им.

— Папа, ако… хм… ако се окаже, че съм бременна, трябва да знаеш, че аз… не бих искала да се омъжа за някой непознат… — Всъщност думата „непознат“ не бе съвсем точна, защото познанството й със Синджън бе траяло само девет дни. — Той няма да склони да се ожени за мен. По-добре е да замина за старото ни имение в Шотландия, край границата с Англия. Много жени раждат деца, без да имат съпрузи. Не се страхувам да го родя, папа. И освен това целият ми живот е посветен на нашето семейство.

— Не! Не желая да опозориш името си. Няма да позволя обществото да се надсмива над нещастието ти! Каквото и да се случи… ти си оставаш моя дъщеря и той е длъжен да се ожени за теб.

— Не съм съгласна. Нито сега, нито по-късно — сломената девойка проговори тихо, обаче зад думите й се долавяше непобедимата шотландска упоритост. — Не разбираш ли, че се отвращавам от браковете по сметка, в които един гледа да се добере до титлата, а друг — до богатството на партньора си? Как се осмеляваш да ме хвърлиш в обятията на човек, когото аз почти не познавам, в ръцете на този мъж, който не ме желае?

Докато говореше си помисли как ли ще успее баща й да застави Синджън да се венчае за нея. Това бе абсурд, шансовете бяха нищожни, ако херцогът откаже категорично. Затова реши да прекъсне безсмисления спор.

— Може да няма защо сега да се измъчваме с този разговор, папа. Може би всичко ще се уреди по някакъв начин и ние петимата ще продължим да живеем щастливо.

— Дано се окажеш права, дъще… — любезно отвърна графът, обаче вече замисляше план да събере шафери от рода си, които да му помогнат да убеди младоженеца, ако последният откаже да защити честта на дъщеря му.

Изминаха две мъчителни, седмици. Никой в имението на граф Фергюсън не мислеше за нищо друго, освен за състоянието на Челси. С всеки изминат ден ставаше все по-сигурно, че тя е бременна. Сутрешните й прилошавания ставаха все по-чести, а понякога повръщаше и следобед. Повече не можеше да има съмнения за състоянието й.

Тя се опита да убеди баща си, че може да роди и отгледа детето си сама в някое от техните по-малки имения, ала той бе неумолим. Един ден, след поредния безуспешен опит, тя не издържа и изкрещя:

— Ако бях някоя обикновена жена, малко пари щяха много бързо да разрешат този проблем, но аз съм дъщеря на граф и шотландската чест те задължава да ме омъжиш! По дяволите честта ти! Става въпрос за моя живот!

— Но ти наистина си дъщеря на граф, момичето ми. И това не може да се промени. Така че той е длъжен да се ожени за теб. Не желая моят внук или внучка да бъдат незаконородени!

— Помисли си за мен, папа! Мили боже, що за брак ще бъде това?

Той не й отговори, защото тя имаше право, ала графът бе възпитан, че честта на жената е свято нещо. Тази шотландска традиция се предаваше от поколенията благородници. Всеки истински мъж бе длъжен да я пази и защитава. Един Фергюсън не можеше да допусне мисълта, че дъщеря му ще живее с незаконно дете, отхвърлена от обществото.

За него въпросът бе приключен.

Челси се опита да спечели на своя страна братята си, но Дънкан и Нейл бяха напълно съгласни с баща й. За тях бе немислимо сестра им да роди незаконно дете, въпреки факта, че тя бе съблазнила херцог Сет. Само Колин споделяше отвращението й от женитбата с мъж, когото тя почти не познаваше. Мъж, който навярно също като нея не желае да се примири с оковите на брака.

Накрая Колин й предложи двамата да избягат от дома на баща им и да й помага след раждането на детето. Челси сериозно обмисляше предложението на Колин, докато неумолимата реалност не се намеси отново, за да й подскаже, че този наивен план не може да успее. Нито тя, нито Колин можеха да заминат в някое от по-малките имения на рода Фергюсън без разрешението на баща им. Дори и ако успееха да се доберат до най-отдалечения замък в планините на северна Шотландия, веднага щяха да изпратят група мъже по следите им.

— Благодаря ти, Колин — каза Челси и се усмихна на най-малкия си брат. — Може би по-късно ще ми помогнеш да избягам от съпруга си.

— Той притежава най-бързите коне в Англия, Чел. Може би ще успееш да свикнеш с него — лекомислено предположи Колин.

Причината не бе в липсата й на чувства към този очарователен донжуан. Челси не желаеше да се омъжва против волята си, нито пък искаше да бъде съпруга на мъж, който щеше да се ожени за нея насила и щеше да продължава да живее като ерген.

— Всички казват, че херцогът е много внимателен с жените — продължи Колин, но в следващия миг се изчерви, защото си припомни, че сестра му много добре знае това. — О, по дяволите, Чел, може би той не е чак толкова лош — набързо измърмори брат й. И ако той не се отнася добре с теб, само ми кажи и аз ще ти помогна да избягаш от него. Ще намеря някое място, където татко няма да ни намери.

— Ще взема скъпоценностите си и ще избягаме — пошегува се Челси, макар да знаеше, че едва ли е възможно да избяга в това си състояние. Знаеше също, че ако херцогът не се държи добре с нея, баща й ще я отведе у дома. В тяхното общество имаше твърде много скандали и граф Фергюсън знаеше докъде може да доведе един нещастен брак.

Една сутрин, две седмици по-късно, Колин замина на север със съобщение до роднините им в Шотландия, а граф Дъмфрийс и двамата му по-големи сина се отправиха към Лондон. Челси разбра, че е останала сама едва когато слезе на закуска.

— Значи те все пак са тръгнали — примирено рече тя на мисис Маклей, която я чакаше в празната трапезария.

— Да, детето ми, отидоха да доведат твоя бъдещ съпруг.

— Надявам се, че ще го доведат жив — мрачно отвърна Челси, познавайки избухливия характер на Синджън и нежеланието му да се жени.

— Сигурно ще има достатъчно сили, за да произнесе брачните клетви, момичето ми. Баща ти ще се погрижи за това. А сега ми кажи какво искаш да хапнеш, детето ми, защото трябва да бъдеш силна.

— Той ще ме намрази — промълви Челси с пребледняло лице и се отпусна на един стол до прозореца с вид на осъдена на смърт.

Мисис Маклей знаеше, че баналните утешения едва ли щяха да помогнат на нещастната девойка и бе уверена, че Челси е права.

— Може би той ще промени мнението си за брака, след като те опознае по-добре, момичето ми — опита се да я успокои икономката.

— Не, няма да го промени — промърмори младото момиче. Имаше чувството, че е попаднала в капан, от който няма измъкване. — Никога няма да го промени.

(обратно)

Глава двадесет и втора

Сезонът вече приключваше. Заради дългото им приятелство и настойчивите увещания на Касандра, Синджън се съгласи да изпълнява ролята на кавалер на домакинята в предстоящия бал по случай представянето в обществото на племенницата й Лавиния Роксли.

Съпругът й, херцог Бюкън предпочиташе да отиде на лов за сьомга, вместо да скучае на баловете, уреждани от жена му.

— Ти още не си бил роден, скъпи — пошегува се Касандра, в отговор на въпроса на Синджън защо се налага той да изпълнява ролята на домакин — откакто херцог Бюкън не бе удостоявал нито един бал с присъствието си.

Във висшето общество връзката между Синджън и Касандра не бе тайна за никого, така че херцог Сет можеше спокойно да се изправи до нея и да посреща гостите. От своя страна херцог Бюкън можеше спокойно да се посвети на любимата си сьомга. Дори щедро осигури за трапезата голямо количество пушена сьомга.

— Той не е ревнив — каза Касандра, докато сваляше пеньоара си.

— Това е чудесно — отвърна Синджън, успокоен от отсъствието на съпруга й.

— На неговата възраст може да си го позволи, скъпи — отбеляза тя и започна да сваля иглите от косата си. — Един мъж на седемдесет години не се интересува от жени, за разлика от теб.

— Все пак трябва да признаеш, че той е доста либерален към теб — отвърна Синджън, безгрижно изтегнат на леглото.

— За което мъжът ми получи щедро възнаграждение — страстните извивки в гласа й не оставиха място за съмнение относно вида на възнаграждението.

— Аха, разбрах… — промърмори Синджън, — но все пак ми се струва, че херцог Бюкън трябва да бъде поздравен за необикновено широките си възгледи върху брака.

Любовници от години, двамата бяха свикнали да говорят с часове в кокетната спалня на херцогинята, ухаеща на парфюм и тънеща в полумрак.

— Нищо не разбираш, скъпи. Той всъщност е най-големият егоист на света.

— Какво обича съпруга ти? — учудено попита той.

Касандра отпусна тежката си черна коса, която се разпиля върху голите й рамене. Не й слагаше пудра, защото Синджън не харесваше напудрени коси.

— Няма да ти кажа — засмя се тя.

— Струва ми се, че между нас не би трябвало да има тайни, скъпа. Умирам от любопитство.

— Любопитен си за сексуалния му живот? Точно ти?

— Винаги съм се чудел — протегна се Синджън и в гласа му прозвучаха весели нотки — каква цена си платила, за да сме двамата сега сами в тази къща?

Херцогинята се поколеба за миг.

— Трябва да ми обещаеш, че това ще остане между нас.

Синджън кимна и се усмихна.

— Целият съм в слух.

— Бюкън си има един млад слуга — започна тя и се настани в леглото до него.

— И какво?

В погледа му се четеше искрен интерес.

— И ние двамата се забавляваме пред него.

— И той ви наблюдава?

— Разбира се.

— А гледа ли още някой, освен него?

— Синджън!

Синджън подозираше, че е имало и други зрители, но навярно Касандра не знаеше.

— Как се казва този щастлив млад мъж?

Тя сви рамене.

— Не знам.

— А той доволен ли беше? — засмя се Синджън.

Касандра лежеше подпряна на лакътя си и бавно прокарваше пръсти по лицето му.

— Изглеждаше, че му харесва — усмихна се тя.

Той нежно хвана пръстите на ръката й и ги стисна в своите.

— Аз не съм млад и послушен лакей — промърмори той и се ухили. — Ти ненаситна любовница ли си?

— Ти наистина си голям негодник — закачливо промърмори Касандра и се опита да освободи ръката си.

— Май не съм достатъчно послушен любовник — отвърна той, без да пуска ръката й.

— Скъпи мой, ти едва ли знаеш значението на думата „послушен“.

Синджън подозираше, че лакеят на херцог Бюкън е старателно избран заради физическите си дадености.

— А онзи лакей послушен ли беше?

За пръв път той виждаше Касандра да се изчервява.

— Кажи ми какво ти правеше онзи млад мъж?

— Не мога да го кажа, Синджън…

Ала той забеляза, че зърната на гърдите й се втвърдиха от възбуда и тя задиша учестено.

— Кажи ми — промърмори той, поднесе пръстите й към устата си и нежно ги захапа, — и аз ще се постарая да го направя…

И той го направи, и то не по-зле от прословутия с надареностите си лакей на херцог Бюкън. Касандра изпадна в захлас. Много по-късно, малко преди да се унесе в съня, херцогинята сънливо прошепна:

— Ти си възхитителен…

Полузаспал, Синджън лениво промълви:

— А ти си най-прелестната уличница, която някога съм срещал…

След два дни той стоеше до Касандра на най-горното стъпало на официалното стълбище в Бюкън Хаус, заедно с младата й племенница Лавиния и родителите й, пристигнали от своето имение.

Лейди Роксли, не одобряваше безбожието в средите на лондонското висше общество. По изключение се съгласи да приеме Синджън в ролята на кавалер на херцогиня Бюкън, тъй като без помощта на Касандра нямаше да успеят да въведат Лавиния в обществото. Протестът на майката се ограничи до хладни отговори на поздравленията и тайно оглеждане на прословутия херцог Сет.

Присъствието на Синджън, хванал Касандра под ръка, се оказа от първостепенна важност за събирането на най-елегантните представители на висшето общество.

Всички бяха единодушни, че Сейнт Джон беше безсрамен, дори нахален.

И същевременно неотразим, с този пронизващ и страстен поглед, който можеше да накара дори и ангел да се изчерви.

Неописуемо дързък, също като Касандра, която винаги бе в центъра на светските клюки.

Именно затова бяха дошли всички, за да видят как те двамата, арогантният херцог Сет и разпуснатата Касандра, разиграват за една вечер ролята на влюбени съпрузи.

Дебютът в обществото на младата Лавиния Роксли се оказа най-вълнуващото събитие през този сезон.

— Никога не съм очаквала, че ще доживея да видя Светеца толкова привързан към домашното огнище — саркастично коментираше един от приятелите му, докато изчакваше реда си да поднесе поздравленията си.

Синджън изискано повдигна вежди и благо се подсмихна.

— Касандра понякога може да бъде много убедителна.

— Синджън, скъпи, нима си решил да играеш ролята на идеалния джентълмен? — насмешливо попита една лейди от кръга на обожателките му след задължителния реверанс към домакина и домакинята на приема.

— Поне се опитвам — отвърна й той с усмивка.

— Джордж замина за Кент за една седмица — продължи дамата, без да си прави труда да завоалира поканата си под някакъв благовиден предлог.

Касандра се извърна към нея и се намръщи:

— Всъщност, Каролайн, не можеш ли да изчакаш реда си?

— Познавате ли се с мис Лавиния, Каро? — деликатно се намеси Синджън. — Изглежда очарователна девойка.

Каролайн Денфърд задържа върху Синджън втренчения си поглед малко повече от допустимото.

— Да, сигурна съм, че тя е очарователна. Но гледай да не забравиш… — и като погали с коприненото си ветрило бузата на Синджън, тя се отдалечи от него.

— За Бога, Синджън — просъска Касандра, без да престане да посреща с усмивка прииждащите гости, — тази особа ми лази по нервите. Не можеше ли да ти напише дискретно писъмце утре сутринта?

Лицето на лейди Роксли се зачерви от смущение.

Името на херцог Сет се оказа пропуск за царството на порока. Дамите открито се надпреварваха да му се предлагат. Ако Касандра не бе похарчила цяло състояние, за да организира този грандиозен прием, който отваряше вратите на обществото пред нейната Лавиния, тя едва ли би се съгласила този прекалено красив млад благородник да стои до нея. Дори би му дала да разбере, че на този свят, за разлика от него, има и почтени люде. Но в следващата секунда челюстта й увисна и вече бе готова да прости всички грехове на Сейнт Джон, защото позна мъжа, който си пробиваше път сред навалицата от гости, струпани, за да поздравят херцог Сет.

— Добър вечер, Синджън — промърмори младият мъж, облечен по най-изисканата мода. — Изглежда тази нощ успя да събереш цял Лондон.

— Добър вечер, Прини — небрежно поздрави Синджън младия Уелски принц, с когото бяха пирували не една и не две нощи. — Е, сега, след като и ти се появи, вече може да се каже, че успехът на тазвечерното ни забавление е гарантиран.

— А къде е девицата, заради която се устройва целият този карнавал? — попита принцът и огледа тълпата с премрежени очи.

— Не мисли, че всичко е само заради някаква девица.

Прини отново се извърна към него и двамата приятели се разбраха само с един поглед.

— Хм, значи всичко е заради Касандра — промълви той, когато видя как херцогиня Бюкън се приближи към него и го поздрави с изящен реверанс. — О, скъпа, но ти изглеждаш тази вечер като осемнадесетгодишна. Как е възможно толкова млада дама като теб вече да има племенница?

В мига, в който лейди Роксли, едва осъзнала каква висока чест се оказва на дебюта на дъщеря й, се поклони дълбоко пред бъдещия крал на Англия. Синджън погледна крадешком към стенния часовник и прошепна на ухото на Касандра:

— Още колко ще продължи този маскарад?

След няколко часа, след хиляди язвителни коментари след стотици каси с шампанско, след изчерпването на репертоара на маестро Лонджи и последвалите танци, след изпразването на претъпкания бюфет и след игрите на карти и изпиването на цели галони пунш, Синджън и Касандра можеха да се усамотят в будоара й.

— Страхотно забавление — подигравателно възкликва Синджън и уморено се отпусна в леглото на Касандра. Преди малко се бяха сбогували с последния гост.

Слънцето току-що бе надникнало иззад високата ограда, за да окъпе фасадната колонада на Бюкън Хаус в бледорозово.

— Страхотен успех — отвърна Касандра, — особено като се има предвид, че Тримейн младши и Джордж Сесил много харесаха Лавиния.

— Значи всичко е наред — спокойно обобщи Синджън резултата от току-що приключилия изтощителен прием. — Или Тримейн, или Сесил ще остане завинаги омагьосан от чара на твоята мила, но доста тъпа племенница. Прощавай за прекалената ми прямота, но истината не може да се крие до безкрайност, нали, скъпа? — Изу и запокити настрани обувките си с токи, украсени с диаманти, а после се зае с разкопчаването на жилетката си от кремав сатен. — А знаеш ли кое е най-лошото в цялата тази игра? Един от тях ще стори глупостта да се събуди един ден като зет на още по-тъпата и адски добродетелната й майка, достопочтената лейди Роксли.

— Стига, Синджън — сръга го Касандра, но без да свали самодоволната усмивка от лицето си. — Просто изпълних още едно от многото семейни задължения.

— Е, тогава душа да им е яка на Тримейн или на Сесил, искам да кажа, на когото от двамата глупаци му излезе късмета.

— Разбира се, скъпи. Ако те се окажат достатъчно…

— Глупави?

— Исках да кажа добродушни, лековерни…

— Всъщност искаш да кажеш: „Ако се хванат на въдицата“.

За миг младият херцог замълча. Припомни си богатия си опит в избягването на брачните капани, който го бе превърнал в циничен и язвителен присмехулник.

— Е сега, скъпи, не се вживявай толкова. — Привикнала да отгатва променчивите настроения на любовника си, Касандра се гордееше с дарбата да поддържа интереса му към нея по-дълго от всяка своя съперница за ласките на красивия херцог Сет. Херцогинята никога не забравяше, че при най-лекия намек за обвързване или за ограничаване на свободата му Синджън Сейнт Джон веднага ще офейка от будоара й. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, какво пък, можеш да предупредиш Тримейн и Сесил. Осигурила съм такава внушителна зестра на Лавиния, че непременно ще си намери съпруг. Ако пък те огорчава мисълта, че ще изгубиш тази зестра, защо ти не си опиташ късмета — подметна тя с дяволита усмивка и развърза шарфа и шнура около деколтето на роклята си от холандски муселин. След още една минута на пода се свлече и белоснежната копринена фуста.

— Не познавам друга, която така съблазнително да умее да изтъква своите прелести — възбудено промърмори херцогът.

Касандра застана в средата на широкия бесарабски килим само с възкъсата копринена долна риза, която всъщност повече разкриваше, отколкото прикриваше голотата й. Синджън не бе виждал друга жена, чиято пищна гръд въобще да не се нуждае от корсет.

— По дяволите и Тримейн, и Сесил. Ела при мен! — заповяда й той.

Когато слънцето се издигна високо на каменната ограда, Касандра и Синджън заспаха щастливи, прегърнати и задоволени.

Събудиха се сред сънливата следобедна жега от някакъв шумен спор под отворените прозорци на будоара.

Изскърца вратата на градината… или се затръшна яростно… звукът бе неясен. В просъница Синджън долови няколко думи на шотландски. Но само след миг гневните гласове затихнаха и в пролетния следобед се възцари ленивото спокойствие.

Касандра целуна Синджън по врата и се отмести от него в широкото легло. Той само промърмори нещо неясно и отново зарови лице във възглавницата.

Но след няколко минути се пробуди и разбра, че гневните гласове приближават към прозореца, макар и да ги чуваше приглушено. Надигна се в леглото и се облегна на лакът. Погледна мимоходом към спящата до него Касандра и се обърна към вратата.

Сега отвън се чуваха отчетливи стъпки, тежки, недвусмислено насочващи се по коридора към будоара на Касандра те бяха придружени от металното подрънкване на ножница на сабя по плочките на пода в коридора, не, не една, а няколко ножници!

Скочи от леглото и вече почти бе закопчал копчетата на сатенените си панталони, когато вратата със замах се разтвори.

На прага се изправи граф Фергюсън, заобиколен от двамата си сина. И тримата бяха въоръжени със саби, пистолети и кинжали, затъкнати в кортиците на коланите им.

Дори и да имаше някакво оръжие — а той нямаше, бързо съобрази Синджън — шансовете категорично не бяха на негова страна.

— Дошли сме за теб! — изрева граф Фергюсън. Крясъкът му стресна Касандра, събудена от рязкото отваряне на вратата.

— С каква цел? — дрезгаво попита Синджън, настръхнал от нечуваното предизвикателство.

— Ако искаш, можеш да се облечеш — в гнева си графът заговори на шотландски, — или пък ако щеш, стой си така, бос и полугол. За мен това няма някакво значение.

Отговор не последва, обаче Синджън трябваше дълго да търси къде бе запратил обувките си през нощта. Заслепен от ярост, дори не се досети, че Челси може да е замесена в този скандал.

— Мога ли с нещо да помогна? — плахо се намеси Касандра, сетне се изправи, вече напълно будна. Притисна завивката към голите си гърди, но с този панически жест всъщност повече се разголи. Въоръженият и разгневен баща, както и двамата му сина, бяха дошли да грабнат Синджън от постелята й, но не пропуснаха възможността да огледат съблазнителната сцена. Тя познаваше Дънкан. Но коя бе жената в дъното на тази отвратителна история?

— Повикай Сенека. — Задъхано й нареди херцог Сет докато пъхаше ръцете си в усуканите ръкави на ризата си, вече нахлузена през врата му. — Не забравяй да се обадиш и на Сахар.

— Може да им предадете, че лорд Сейнт Джон е заминал на сватбено пътешествие — изръмжа графът. — И че няма надежда скоро да се прибере.

Синджън потръпна при думата „сватбено“ и застина, вцепенен, с жилетката, заплетена в лакътя му.

— Ти си полудял! — гласът на Синджън прозвуча толкова студено, че Касандра потръпна от страх, въпреки знойния следобед.

— Да, Сейнт Джон, тук позна. Напълно съм полудял! — изкрещя граф Фергюсън. — А сега се сбогувай с лейди Бюкън, защото никога няма да се върнеш и да топлиш леглото й.

— Колко старомодно… — думите се отрониха неволно от устата на Касандра, но всички ги чуха в настръхналата тишина.

Графът ядосано смръщи вежди.

— Това може да е старомодно и превзето за висшето общество в Лондон, обаче в рода Фергюсън е задължително, милейди. Затова ви съветвам да си търсите нов любовник, който да ви забавлява.

Тя не допускаше, че е възможно някой да обуздае неутолимата страст в Синджън към порочни забавления, независимо дали ще го оженят или не. Непреклонният вид на граф Фергюсън изключваше възможността да изкаже гласно мнението си.

— С това нахлуване прекрачихте всички граници на благоприличието, Фергюсън — троснато заяви Синджън и набързо закопча последните си копчета. — Освен това ще се окажеш пълен глупак, ако си въобразявате, че можеш да ме ожениш насила.

— Ще се ожениш дори и ако ти остава само една капка кръв във вените!

Граф Фергюсън измъкна пистолета си и го насочи към гърдите на Сейнт Джон. Ръката му не трепна, само очите му се присвиха зловещо.

— Вържете го! — заповяда той на синовете си.

— По дяволите, да не съм пред средновековната инквизиция? — изкрещя Синджън, когато Дънкан и Нейл се нахвърлиха върху него. Нищо не разбираше. Откъде знаят толкова много подробности? Да не би Челси да е признала всичко… Знаят ли за Оукъм или за нощта в Йорк? Тогава не би могъл да се закълне в честа си, че е не е съблазнил сестрата на Дънкан. Но за Бога, да го завлекат насила пред олтара?

— Може да ти напомня за средновековието — процеди Дънкан и злобно изруга. — Трябва ли да ти напомням, че Челси е моя сестра?

Семейната чест изискваше справедливо наказание.

Нейл измъкна едно въже от колана си и Синджън яростно си каза, че няма да позволи да го овържат като агне на заколение. Замахна силно, заби юмрука си в смаяното лице на младежа, блъсна Дънкан, който се просна на килима и се хвърли към отворения прозорец.

Можеха да продължат да разискват въпросите за честта на рода Дъмфри, но при други обстоятелства. Когато няма да бъде изправен сам срещу трима разбеснели се шотландци.

В, мига, в който се канеше да прескочи през рамката на прозореца, се разнесе изстрел и куршумът едва не отнесе лицето му.

— Следващият ще е за любовницата ти — студено рече графът.

Покривът на портала бе само на няколко метра под него и за секунда Синджън се поколеба. Свободата бе толкова близо, ала той нямаше избор. Не можеше да остави беззащитната Касандра в ръцете на тези побеснели мъже.

Свали крака си от прозореца и погледна към свитата от ужас Касандра.

— Май защитаването на жените се отнася само до тези от вашето семейство — презрително сви устни херцогът.

— Такива се обстоятелствата — изръмжа графът. — Трябва да те отведа пред олтара и това е по-важно за мен, отколкото грижата за доброто здраве на херцогиня Бюкън.

— Явно кавалерството ти има определена цена.

— И явно ти не знаеш цената му, щом си си позволил да опозориш дъщеря ми!

Неговата дъщеря! Кое беше това момиче? От мига, в който разбра, че вече не се намира в опасност, Касандра трескаво се питаше кое от младите неомъжени момичета от север се е забъркало със Синджън, Защо не бе чувала нищо за дъщерята на граф Дъмфри? Вероятно любовникът й бе открил някоя млада красавица, която никой не бе виждал. И сега бе попаднал в безизходно положение. Щяха да го заставят да се ожени сякаш бе някой прост селянин.

— Дъщеря ти никога не ми е споменавала, че честта й има цена — безочливо заяви той. Сам не разбираше защо предпочете да не споменава за петдесетте хиляди, които бе дал на Челси.

— Е, ще имаме време да обсъдим цената, докато пътуваме на север.

— Наистина ли вярваш, че ще успееш?

— Разбира се. Погледни през прозореца. Дори и да беше избягал нямаше да стигнеш далече.

Синджън се наведе и огледа градината. Видя цял взвод шотландци. Поличките им бяха в зелено и синьо, цветовете на клана Фергюсън. Всички бяха въоръжени и пазеха градинската врата.

— Значи нямаше да застреляте Касандра? — обърна се той към нападателите си.

— Вероятно не — несигурно отвърна графът. — Ала не си въобразявай, че моето благоволение се отнася и до теб. Дори се чудя как още не съм те застрелял.

— Тогава дъщеря ти ще остане без съпруг.

— Не съм казал, че ще те убия.

Синджън разбра, че трябва да се примири. Отново огледа градината. Мъжете бяха повече от двадесетина и нямаше никакъв шанс да се измъкне.

— Дъщеря ти жестоко ще се разкайва за тази твоя постъпка — тихо изрече Синджън и сините му очи се втренчиха в графа. — Не си ли помислил за това?

— Непрекъснато мисля — рязко отвърна Фергюсън, без да трепне пред заплашителния поглед на херцога. — Вържете го.

(обратно)

Глава двадесет и трета

Касандра изпрати да повикат Сенека веднага след като шотландците напуснаха дома й, обаче тримата Фергюсън имаха значителна преднина и вече не можеха да бъдат застигнати.

Разтревожената херцогиня Бюкън посрещна Сенека в предверието. Вмъкна го в библиотеката, най-близката стая до входната врата, и му разказа задъхано ужасяващите събития преди още червенокожия приятел на херцог Сет да успее да седне на креслото.

— Значи са го отвлекли онези негодници от клана Фергюсън? — запита Сенека. — Сигурна ли си, че бяха те?

— Познавам Дънкан от години и не мога да се припозная — избухна Касандра и нервно закрачи из библиотеката. Не можеше да се успокои след шестчасовия домашен арест в будоара си под надзора на вежливия, но грамаден и неразговорлив братовчед на граф Фергюсън. А за една светска дама няма по-голямо мъчение от принудително мълчание в продължение на почти цял ден.

— Според думите им са потеглили на север, така ли?

Макар да изглеждаше разсеян, Сенека винаги задаваше кратки и ясни въпроси. В момента за него най-важното бе да разбере посоката, която са поели тримата шотландци и херцог Сет. Нямаше никакво време за губене. Трябваше да тръгне по следите им най-късно до един час.

— Граф Фергюсън спомена, че заминават на север, затова предполагам, че ще се укрият в имението му в Еършир.

— Такава многочислена група не може да остане незабелязана. Лесно ще открием следите им.

— Излязоха оттук преди повече от шест часа…

— Скоро ще потеглим й ние. Сахар вече събира мъжете.

— Няколко коняри и слуги няма да се справят с армията на Дъмфрийс. Той е решил да ожени Синджън за дъщеря си. И то колкото се може по-скоро.

— Тогава ще повикам бедуините — спокойно отвърна Сенека. — Те ще се справят с шотландските бойци. — Усмихна се самоуверено и продължи: — А и навярно едва ли ще се венчаят веднага щом пристигнат в имението Еършир.

— Ако вземеш онези арабски главорези, ще успеете да освободите Синджън, ала се страхувам, че няма да стигнете навреме. А и Дъмфрийс сигурно се е подготвил за „тържеството“ и сигурно церемонията ще стане веднага.

Сенека сви рамене. Знаеше за непреклонното отношение на приятеля си към брака.

— Е, тогава предполагам, че винаги могат да се разведат.

— Ако дъщерята на Фергюсън е девственица, която Синджън е съблазнил, кралят и Парламентът няма да дадат съгласието си за развод. Ако тя е била неопетнена девица, херцогът няма никакви шансове да се измъкне… Дерби изгуби делото за развод, защото го заловиха в изневяра?

Касандра раздразнено тропна с крак.

— Синджън се е забъркал с неподходяща жена.

— Аз го предупреждавах, но проклетият глупак не ме послуша — въздъхна Сенека.

Херцогинята рязко се извърна към него.

— Толкова ли е красива?

Индианецът се поколеба, доловил завистливата нотка в гласа й. Касандра бе една от най-красивите жени в Лондон. Екзотична и тайнствена брюнетка с фатално привличане.

— Тя е различна — уклончиво отвърна Сенека.

— Трябва да е доста различна, за да плени мъж като Синджън.

— Момичето обича конете — обясни той, като си припомни думите на херцога.

— И какво от това? — Черните й вежди удивено се извиха. — Какво общо има това с любовното му приключение с онази шотландка?

Сенека поклати глава и се усмихна.

— Не знам. По-добре попитай него.

— Непременно ще го сторя, когато се върне в Лондон с новата си съпруга — кисело се засмя Касандра.

Сенека, Сахар и малка трупа коняри потеглиха по следите на Синджън. Надяваха се да освободят херцога, без да влизат в открит бой с шотландците. Освен това херцог Сет не поддържаше многобройна армия и те нямаха възможност да съберат повече хора. Ала бедуинските войни бяха отлично обучени още от люлката да преследват врага.

Шотландските кланове се поддържаха и уважавания граф Дъмфрийс бе събрал внушителна армия.

Многобройната група потегли към имението на Фергюсън, като воините не се опитваха да прикрият следите си. Макар Сенека и Сахар да яздеха най-бързите коне от конюшнята на Синджън, те все пак бяха изостанали с няколко часа.

Сенека знаеше, че граф Дъмфрийс също разполага със свежи коне и нямаше да е лесно да го настигне. Нито една от двете групи не спря да почине или нощува. Шотландците смениха конете си едва когато навлязоха в северните графства. Арабските коне на Сенека и Сахар бяха изключително издръжливи и не се нуждаеха от смяна. Тази пустинна порода арабски жребци бяха по-бързи и от вятъра и изминаваха по четиристотин километра на денонощие.

Хората на Синджън, калени в пустините на Арабия или в прериите на Северна Америка, не жалеха сили, за да спасят приятеля си. Бяха отлично въоръжени и предвидливо се бяха запасили с храна за себе си и конете и не се налагаше да спират.

Препускаха бясно на север с развети черни наметала върху запотените чистокръвни коне. Дългокосият червенокож индианец с кожен жакет, украсен с ресни и мъниста и Сахар, който мълчаливо яздеше най-отпред, предизвикваха оживени коментари в селата и градовете, през които префучаваха.

Междувременно Синджън, обкръжен от мъжете от клана Фергюсън, с ръце, вързани на кръста, неотклонно се отдалечаваше на север, като отдъхваше само през кратките престои за смяна на конете. Подозрителните шотландци не се доверяваха на съдържателите на странноприемниците и сменяха конете само извън селата.

Синджън беше отлично охраняван и никой не би се осмелил да му помогне, дори и да извикаше за помощ. Херцогът непрекъснато обмисляше начините за бягство. Нямаше намерение да се остави да го оженят насила. Касандра беше в безопасност и сега трябваше да се погрижи за себе си.

Постоянно беше нащрек. Оглеждаше местата, през които минаваха, за да открие възможност за бягство. Когато се стъмни стигнаха до един тесен мост, по който можеха да минават само по двама конника, а на отсрещния бряг се виждаше гъста гора. Синджън си каза, че това е неговият шанс за спасение. Нетърпеливо се надигна от седлото и видя, че пред него яздеха само шестима шотландци. Огледа местността, за да потърси надеждно прикритие. Най-после дойде неговият ред за преминаване на моста и той потегли, придружаван само от един боец. Пресметна наум колко конски стъпки са необходими, за да се прекоси моста, избра най-удобния момент, пришпори коня си към дърветата на отсрещния бряг. Стигна до храстите и навлезе в сенчестата гора. Зад гърба му се разнесоха виковете на преследвачите.

— Спрете го! — изкрещя граф Дъмфрийс от другия бряг на реката, измъкна пистолета от седлото и се прицели в Синджън.

Херцогът започна да се провира през гъстите храсти и се опита да пришпори коня си. Клоните го шибаха по лицето, но той не спря нито за миг.

Зад гърба му се разнасяха изстрели, но нито един не го улучи, тъй като той се бе отдалечил на тридесетина метра от преследвачите, а храстите го предпазваха.

Над главата му просветна късче небе и той въздъхна облекчено. Скоро щеше да излезе на открито и конят щеше да препусне с пълна сила. Храстите свършиха и пред погледа му се откри река и видя върха не селска църква.

Зави към селото, заби шпори в хълбоците на коня. Мислено благодари на Фергюсън за отличните коне — жребецът се понесе като вихър. Ако успееше да достигне селото преди преследвачите си, можеше да поиска убежище от свещеника или да се скрие в близката странноприемница.

Зад гърба му се разнесоха яростните викове на шотландците, които се показаха иззад дърветата. След няколко мига се разнесоха изстрели. В откритата местност той представляваше отлична мишена. Приведе се ниско над врата на коня. До селото оставаха най-много четиристотин метра. Все още имаше надежда да се спаси. Може би щеше да успее да открие местния шериф. В цивилизования свят едва ли щяха да приемат варварските методи на тези побеснели шотландци, които искаха насила да го оженят.

Беше съвсем близо…

Оставаха само двеста метра…

Вече навлизаше в селото, когато един куршум го улучи.

„Нима хората на Фергюсън са успели да презаредят пистолетите си“ — светкавична мисъл прониза мозъка му в мига, когато мощен тласък го изхвърли от седлото. Не можа да разбере къде са го улучили. Конвулсивно се сгърчи на две, сякаш взрив разтърси тялото му.

Помисли си с насмешка, че те все пак го бяха улучили. Дали годеникът на Челси ще стигне до олтара жив? Силите му отслабваха, чувстваше, че не може да се задържи на коня и в следния миг сякаш земята връхлетя отгоре му.

От гърдите му се изтръгна агонизиращ вик и го прониза ужасна болка. Стори му се, че едната му ръка се откъсва от тялото.

Простена още веднъж и сетне пред очите му се спусна непрогледен мрак.

Раната в рамото не представляваше опасност за живота му.

Всички от рода Фергюсън бяха отлични стрелци.

Челси Еймити Фергюсън нямаше да остане без съпруг.

Мъжете отнесоха безжизненото окървавено тяло при аптекаря на селото.

— Злополука по време на лов — обясни граф Фергюсън с тон, който подсказваше, че всички въпроси са нежелателни. Трябваше да почистят раната и да я превържат, защото ги чакаше още път.

Аптекарят започна да промива раната, доволен, че пациентът му е в безсъзнание, защото куршумът бе раздробил костта и изваждането му беше много болезнено.

— Тази нощ не трябва да пътува — каза аптекарят. — От друсането по пътя раната може да загнои.

— Утре ще почива — рязко отвърна граф Фергюсън.

— Събудете го.

Аптекарят поднесе към ноздрите му шишенце с амонячна сол. Синджън се размърда и бавно отвори очи. В първия миг помисли, че се намира в колониите, ала пронизващата болка в рамото го накара да си припомни, че не е в Саратога, а жертва на бъдещия си тъст.

Нощното препускане бе истински ад за ранения херцог, който изтръпваше от болка при всяко полюшване на седлото. Синджън бе уверен, че мъките му доставят огромна радост на граф Фергюсън. Стисна зъби, за да не извика. За щастие аптекарят му, бе дал щедра доза лауданум, която до известна степен облекчаваше страданията му. Един ден щеше да отмъсти на този мъж, който бе разрушил живота му.

Херцог Сет не бе отмъстителен по природа, но през тази безкрайна нощ откри, че е способен да замисля злоради планове за отмъщение и в гърдите му се разгоря яростна омраза към целия род Фергюсън.

Пристигнаха в Холибоу, графство Еършир, рано вечерта на следващия ден. Без излишно суетене заведоха пленника в спалнята на първия етаж. За негова изненада го очакваше вана с гореща вода и чисти дрехи.

До леглото остана само възрастният камериер. Очевидно шотландците го смятаха за безпомощен и не очакваха да събере достатъчно сили, за да стисне остарелия прислужник за гърлото. След като се изкъпа, мълчаливият прислужник сръчно смени превръзката му, помогна му да се преоблече и накрая му донесе подноса с вечерята. На вратата се показа Нейл, с насинено око от точния удар на Синджън по време на вчерашната схватка в будоара на Касандра.

— Ще те оставим само за пет минути насаме със сестра ми, за да изясните отношенията си.

Вратата се затвори зад Нейл. Прещракването на ключа му напомни, че е затворник. Нищо не му оставаше, освен да изчака следващата сцена в трагедията, изместила безгрижния му досегашен живот.

Мозъкът му пламтеше от ярост. Само знатен благородник, приказно богат и любимец на всички знатни дами в столицата, би могъл да разбере страданието на безпомощния херцог Сет. Сега бе само жалък и безправен пленник, като избягал роб, окован във вериги. Немислима участ за аристократ от неговия ранг, непоносим жребий за мъж като Синджън, който не пречупваше гордостта си дори пред най-ужасните заплахи, не отстъпваше от решението си да живее волен и необвързан, въпреки непрестанните натяквания на баща си за моралните задължения на наследника на гордата фамилия Сет. Преди години, след ужасния разрив със стария херцог, синът му бе предпочел риска да изгуби всичко — и титла, и богатство, и почести — но да не се подчини на бащината воля.

А ето докъде стигна сега. Тежко ранен, безправен пленник, който още утре ще поведат като жертвен агнец към олтара.

И всичко това заради една златокоса кучка.

(обратно)

Глава двадесет и четвърта

Синджън стоеше в средата на стаята, с очи, приковани към вратата. Гневът напираше неудържимо в гърдите му. Трябваше да стиска безпомощно ръце, за да не строши масата пред себе си. Или да стовари юмрука си върху някоя друга цел. Най-много би желал това да бъде лицето на тринадесетия граф Фергюсън.

Когато се появи на прага тя изглеждаше сломена и бледа. Беше облечена в карирана шотландска рокля, в синьо и зелено, скрепена на рамото й с брошка, символизираща герба на клана Фергюсън и странно контрастираща с пребледнялото й лице. Синджън се вцепени. В първия миг в гърдите му се надигна чувство на симпатия към виновницата за страданията му през последните два дни. Толкова трагичен му се стори израза на теменужките й очи. Обаче съчувствието се стопи без остатък щом чу как пазачът в коридора превъртя ключа след влизането й. Зловещият звук му напомни, че след броени часове трябва да се омъжи за тази проклета шотландка.

— Ти, кучко… — изхриптя херцогът, задавен от безсилна ярост. — Това ли преследваше още от първата ни среща? Очевидно петдесет хиляди гвинеи не ти стигнаха! Сигурно тази камара пари не можа да напълни гушите на алчните шотландски мародери. Затова сега посягаш и към титлата ми.

Бузите й пламнаха от бруталното му посрещане. Ако не бе тъй нещастна, щеше да намери сили да отвърне достойно на обидата. Но в този миг и тя се чувстваше пленница, също като него.

— Съжалявам за всичко, което е трябвало да понесеш, за раната ти и за… гнева на баща ми. И независимо от всичко, което в този момент си мислиш за мен — тихо промълви Челси, — длъжна съм да ти заявя, че никой не е искал моето съгласие за тази авантюра. Разбирам гнева ти — продължи тя и облегна ръце на вратата зад гърба си, като опора срещу презрителния, изгарящ поглед на пленника срещу нея. — Разбирам те много добре, защото аз съм не по-малко от теб обидена от жестокото решение на баща ми. Обаче не можеш да отречеш, че и ти имаш свой дял в тази трагедия… и ти си отговорен… Защото това дете е твое.

— Може би — мрачно процеди озлобеният херцог. Очите му напомняха късчета лед. — Доколкото мога да си спомня, в Оукъм ти напомних да използваш гръцки тампони.

— Тогава трябва да е станало преди Оукъм, макар че — язвително рече тя, възмутена от подозрението му — в Оукъм се случваше понякога да изгубиш търпение и да се нахвърлиш отгоре ми, преди да успея да си поставя един от гръцките тампони.

Челси полагаше неимоверни усилия да сдържа чувствата си и да говори разумно. Ако не бе пленник в имението на баща й и ако не го заплашваше насилствена венчавка, може би той щеше да се съгласи с думите й.

— Може да си съблазнила някого по време на пътуването си от Нюмаркет до Оукъм… Или след като се разделихме — нагло я упрекна херцог Сет. — Никак не ми харесва идеята ти да ме провъзгласиш за баща на детето ти.

— Въпреки знатния си произход ти се оказа само един долен негодник! — Челси видимо се стараеше да избягва крясъците и ругатните, обаче тъмновиолетовите й очи го жигосваха като нагорещено желязо. — И никой няма право да бяга от своята отговорност. Но ти явно не си свикнал да ти се говори така. — Внезапно тя въздъхна примирено. — Слушай — продължи с по-тих тон, — нямам сили да споря кой е по-виновен от двама ни. Аз изцяло поемам моята част от вината за зачеването на това създание, от сега обречено да бъде нещастно. И сега нямаше да съм тук и да се опитвам да разговарям с теб, ако не бях жертва, както и ти, Синджън, на жестокостта на баща ми и братята ми. Ако можех, щях да се скрия някъде вдън земя и да го родя. Без теб, без дори да научиш за това, че повторно си станал баща. Без да ти поискам дори един грош. Когато се срещнахме, аз не се интересувах от теб, а мислех единствено как да се спася от домогванията на епископ Хетфийлд. И сега нищо не искам от теб, обаче моето семейство не дава и дума да се издума за друг изход, а аз съм безпомощна срещу трима мъже. — Вирна леко глава и го огледа с критичен поглед, какъвто той за пръв път виждаше у нея. — Обаче другите мъже поемат отговорността за децата си… макар че твоите изискани лондонски дами и джентълмени да са на твоя страна.

Синджън я изгледа с презрително присвити очи. Болката в рамото му се усилваше при всяка, нейна по-остра дума.

— Явно намекваш за лорд Девъншир, който настани любовницата си под един покрив със съпругата си, плюс четирите си деца. Или за принцовете с кралска кръв, които имат деца от доста жени, но никой от тях не пожела да се ожени. — Гласът му бе студен като лед. — Или може би говориш за Туфъм Болингбрук, който направи две деца на съпругата на лорд Честър. Или пък за Левизън-Гор. Да, той се ожени за най-малката дъщеря на херцог Лейчестър, след като Дайана Фаулър за трети път забременя от него. Затова не ми дръж лекция на тема мъжката отговорност като някой проповедник, от методистката църква — озъби се той. — Аз съм херцог Сет и не попадам в твоите категории за мъжка отговорност.

Разбира се, той имаше право. Никога знатен благородник не е бил заставян да се омъжи от такива чисто морални съображения. И той не би го сторил, ако тя се бе оттеглила в някое тихо и далечно убежище.

— Ако можех, щях да избягам — прошепна Челси, до смърт измъчена от безкрайните спорове с баща си. Никога не бе мечтала за съпруг. Сегашната безизходна ситуация се дължеше само на отчаяния и опит да се спаси от натрапения й брак с човек, когото тя не обичаше и никога не би могла да обикне. — Аз не искам да бъдеш мой съпруг така, както и ти не ме искаш за твоя съпруга — напълно сломена, Челси едва говореше. Отпусна се на стола до врата и стисна главата си с две ръце, изплашена, че ще се пръсне от болка.

Синджън остана мълчалив, но изпълнен с подозрения, защото много отдавна бе запознат с богатия арсенал на женската хитрост. Карираният шал на Челси се свлече от врата й на пода. За него тази част от традиционна шотландска носия бе признак, че още се намират в средновековието. В изтънчения лондонски свят, в който бе отрасъл херцог Сет, винаги се стремяха да избягват скандалите и публичността. Не се изискваше от един мъж и една жена непременно да се оженят при внезапно забременяване на жената. Често се случваше децата в благородните фамилии да са всъщност незаконородени. Но доста благородни дами при нежелана бременност заминаваха в чужбина, за да родят и се връщаха от „пътешествието“ с дете на някоя тяхна „братовчедка“, което после без излишен шум изпращаха в някой изискан пансион. Всички разбираха, че се налагат компромиси, но никой не говореше за безизходни ситуации. Браковете се сключваха най-вече по династични съображения, за придобиване на наследници, за сключване на изгодни съюзи, понякога дори по любов, но никога само заради някоя неочаквана бременност.

Разтревожен от пребледняването й, Синджън си зададе въпроса дали все пак не трябва да й се притече на помощ, когато Челси изохка:

— Прилошава ми! — и затисна устата си с ръце. Той се втурна в ъгъла на стаята, грабна първия леген, който му попадна пред очите и се затича към нея. Поднесе го под устата й тъкмо навреме преди тя да повърне. Челси изглеждаше напълно отпаднала, толкова нещастна, че херцогът веднага забрави за спора им.

— Често ли ти прилошава? — смутено попита той и извади носната си кърпа.

Тя кимна. Не можеше да говори, защото продължаваше да й се повдига.

Синджън отнесе настрани легена, приклекна до нея и нежно избърса очите и устните й, а после седна на пода край треперещата девойка.

— Студено ли ти е?

По природа не беше коравосърдечен и страданието й го трогна до такава степен, че всичко друго остана на заден план. Гласът му отново звучеше с познатата й мекота и топлина, прочувствен и нежен, без следа от омраза и студенина.

Челси поклати глава, ала нов спазъм разтърси корема й.

— Лоша работа — промърмори той. Стана и отиде до леглото, грабна завивката и я наметна върху раменете й.

Усмихна се стеснително и за втори път приклекна до нея, за да бъдат очите им на едно ниво. Първата му усмивка, откакто влязох в стаята, машинално си каза Челси.

— Нима отсега нататък трябва да се превърна в твоя бавачка?

— Не, ние никога няма да бъдем заедно — промълви Челси.

Изненаданото му лице й подсказа, че херцогът не знаеше за намерението на баща й.

— Те ще те замъкнат още по на север, в ловната хижа на клана Фергюсън.

— Но защо?

— Защото се опасяват да не се опиташ да си излееш яда върху мен.

В очите му за миг проблесна искра. Струваше му се, че всичко е сън, защото бе невъзможно да е истина. Този стоманен блясък, неземно суров и ужасяващ, я накара да си помисли, че навярно баща и е прав да взима предпазни мерки. Херцог Сет отново си възвърна самообладанието.

— За колко време? — заговори той с доста по-спокоен тон.

— Докато се роди бебето.

— Невъзможно! — избухна Синджън и яростно скочи. За миг се обърна и я изгледа сърдито, после гневно се обърна и отиде до прозореца.

Бързо пресметна срока. Цели шест месеца! Не, седем! Проклета шега си бе изиграла с него съдбата. Нима тези шотландски простаци не знаят в кой век живеят? Впи пръсти, побелели от гняв, в завесата до прозореца.

Обърна се рязко и впери недоумяващ поглед в лицето й.

— А какво ще стане, ако откажа?

— Няма значение какво ще решиш. Папа събра много бойци от нашия клан и вече е подготвил ескорта, който ще те отведе на север. Не е възможно да се отскубнеш от свитата на тридесет мъже от рода Фергюсън.

— Така съжалявам, че те срещнах — бавно изрече Синджън с леден, безмилостен глас.

Тя потръпна, ужасена от тази дива омраза в думите и очите му, безсилна да се съпротивлява. Повече от две седмици се бе сражавала с разгневените мъже от своето семейство, без да постигне успех. Сега бе на прага на силите си.

— И аз съжалявам — промълви Челси. Клепачите й натежаха от умора. — По-добре никога да не бях чула името ти.

Той не се считаше за виновен. За него само тя бе виновна, виновен бе нейният чар, лекомислието, с което се запозна с него. Като че ли нетърпеливото му преследване и мъжкото му обаяние нямаха нищо общо с бременността й.

— Колко им е лесно на мъжете — въздъхна Челси. — Винаги могат да се измъкнат.

— Колко им е лесно на жените — изръмжа херцогът. — Винаги могат да заложат своя капан.

След няколко минути двамата имаха възможност да заявят отново, че не желаят да се обвързват в брачен съюз. В стаята се появи намръщеният граф Фергюсън. Нямаше милост. Те трябваше да се оженят. И графът мълчаливо зачака последното им решение.

— Колко далеч ще ме отведете? — сърдито запита Синджън, твърдо решен да не прекланя глава пред бъдещия си тъст.

— Защо въобще питаш за моето мнение, татко, когато съм принудена да изпълнявам твоята воля като безправна робиня? По-добре ме вържи и така ме отведи в църквата — обади се Челси. Думите й отекнаха с нескрита горчивина в неловката тишина, надвиснала в малката стая.

— Много добре — изръмжа баща й, изгубил последните капки от търпението си през последните две кошмарни и за него седмици. Щом твърдоглавата му дъщеря не желае сама да се погрижи за спасението на честта си, няма защо да се съобразява с желанията й. Той бе шотландски благородник, който задължително спазва завета на своите прадеди да брани семейната чест. Ако дъщеря му е решила да играе ролята на мъченица, нямаше да възразява.

Махна с ръка и слугите му поведоха Синджън и Челси към параклиса в имението. Графът кимна мълчаливо на свещеника, който от години венчаваше или опяваше хората от техния род. Церемонията започна. Като свидетели бяха призовани петдесет въоръжени мъже от клана Фергюсън, чиито оръжия блестяха на светлината на свещите.

Облечен в живописна сватбена носия, традиционна за воините от клана Фергюсън, с прекалено широк жакет, за да вмъкне в ръкава му превързаното си рамо, Синджън стоеше вцепенен, с неразбиращо изражение. Думите на свещеника прелитаха край ушите му, без да проникнат в съзнанието му. Погледът му се рееше към иконите, окачени високо горе по стените на параклиса. Не настоя да се отдаде дължимата почит към славното име на херцозите Сет. Същевременно остана поразен от строгата официалност, с която шотландците бяха организирали церемонията на бракосъчетанието, въпреки че не се подчиняваше на правилата на англиканската църква. До него стоеше, неподвижна като статуя, бъдещата херцогиня Сет, втората съпруга на Сейнт Джон, свързваща съдбата си с потомък на славен нормански род. Корените му можеха да се проследят чак до нашествието на норманите в Англия през 1066 г. Предните му се бяха сражавали рамо до рамо с Уилям Завоевателя, бяха участвали във всички походи на английските крале от династията на Плантагенетите. Синът или може и детето, което сега Челси носеше в утробата си, щеше да наследи титлата. Доста тъжна перспектива за мъж, който винаги се бе отнасял несериозно към женитбата.

Погледна крадешком към младоженката, доведена пред олтара с вързани ръце като патица, преди да я метнат във фурната. За пръв път от мига, в който го отвлякоха, изпита желание да се изсмее подигравателно, каквито и да бяха разликите между нея и него, а те не бяха малко, не можеше да се твърди, че Челси Еймити Фергюсън ще ражда малодушни и страхливи потомци на рода Сейнт Джон. Очевидно тя бе усетила погледа му, защото за миг се извърна към него и като видя едва сдържания присмех в очите му, веднага смръщи красивите си вежди.

— Как може да ти е до смях в миг като този? — просъска тя и от възмущението й потрепериха дори цветята, втъкани в косите й.

— Намирам, че опитите ти за неподчинение са проява на невъзпитание, скъпа моя херцогиньо.

Роклята й от бяло моаре драматично контрастираше с грубите въжета, омотани около ръцете й зад гърба.

— Все още не съм ти никаква херцогиня — прошепна Челси, без да обръща внимание на намръщените лица на свещеника и баща й.

— Съгласна ли сте, лейди Челси Еймити Фергюсън, потомка на графовете Дъмфрийс — монотонно изрече свещеникът към края на брачната церемония, — да вземеш този мъж за свой законен съпруг пред Бога и пред хората?

— Не! — отсече тя.

— Тя каза „да“ — невъзмутимо се намеси баща й. — Продължавайте, отче.

Ниският свещеник предпазливо огледа лицата на младоженците и на графа, но при застрашителния вид на петдесет въоръжени до зъби мъже нямаше друг избор, освен да довърши сватбения обред.

— Съгласен ли сте, Синджън Сейнт Джон, херцог Сет, да вземете тази жена за своя законна съпруга пред Бога и пред хората?

Синджън сведе поглед, към миловидното лице на Челси, огледа за миг настръхналите воини зад гърба си и реши, че няма да се остави граф Фергюсън да отговори вместо него.

— Да! — отчетливо произнесе той.

Свали пръстена от безименния пръст на лявата си ръка и се намръщи от болката в рамото, след което го постави на същия пръст на нейната лява ръка. Този старинен пръстен прадедите му носеха още от царуването на крал Ричард I Лъвското сърце след завръщането му от кръстоносния поход. Накрая нежно сви пръстите й.

— Сега е твой, херцогиньо моя — прошепна Синджън и си помисли за всичките младоженки, които бяха получавали този старинен пръстен в деня, когато се бяха венчавали за някой от мъжете от рода Сейнт Джон.

Всичко свърши, помисли си той в мига, когато свещеника затвори Библията. Бяха изминали два месеца откакто за пръв път видя сестрата на Дънкан в каретата си пред хиподрума в Нюмаркет.

Той вече бе неин съпруг.

Всичко свърши, помисли си Челси, Пръстенът на Синджън, още запазил топлината от ръката му, сега беше на пръста й, а в утробата си носеше неговото дете. Две неща, които мразеше повече от всичко на този свят.

Тя вече бе негова съпруга.

Веднага след церемонията Синджън бе натоварен в затворена карета, охранявана от двама добре въоръжени конници от клана Фергюсън. Останалите родственици на графа яздеха пред или след каретата. Той и синовете му също придружаваха херцог Сет в пътешествието му към шотландските планини, скрити далеч на север зад хоризонта.

Развързаха ръцете на Челси и я изпратиха в спалнята й, след което заключиха вратата отвън. Пред нея застана един пазач. В Холибоу бяха останали единствено слугите.

Бащата на Челси бе преценил, че приятелите на херцога ще се опитат да освободят него, а не дъщеря му, затова остави само един войн от клана да пази новата херцогиня Сет.

Брачната нощ се оказа безсънна за младоженеца и младоженката, но разбира се, не поради обичайните романтични причини.

И двамата трескаво обмисляха планове за бягство.

(обратно)

Глава двадесет и пета

Когато Сенека и хората му пристигнаха в Холибоу в конюшните почти нямаше коне, а в къщата светеха само няколко стаи. Огледаха входовете и скоро разбраха, че в масивния шотландски замък са останали само Челси и един пазач.

Да оставят сама една младоженка? При това охранявана? Очевидно тя не се погажда с роднините си, досети се Сенека. Налагаше се да изчакат слугите да се приберат в спалните помещения, а пазачът да си легне в стаята до спалнята на Челси.

Сенека реши да се промъкне в къщата заедно с двама от хората си. Северноамериканските индианци бяха ненадминати, когато се наложи да проникнат безшумно във вражески лагер. Един от похитителите успя да обезвреди пазача, а Сенека и двама от бедуините на Синджън се покатериха по гранитната стена на къщата с помощта на въже. Стъпвайки по-тихо от лисица, индианецът се запъти към прозореца на Челси. Тя не чу нищо подозрително, само усети как проникна струя въздух. Лятната нощ бе топла и примамлива. Меките мокасини на Сенека не издаваха стъпките му. Кинжалите на тримата бяха затъкнати в поясите им. В мига, в който една силна мъжка длан запуши устата й, Челси едва не припадна от страх. Щом отвори очи, видя познатото лице на червенокожия приятел на Синджън и дишането й се успокои.

Не можеше да гъкне, затова му махна с ръка, в знак, че няма да се развика. Когато той отдръпна дланта от устните й, тя тихо прошепна:

— Зная къде го отвлякоха.

— Къде? — предпазливо попита Сенека.

— Ще ви заведа.

— Не, само ми кажи къде са го скрили. Ще ни забавиш, ако тръгнеш с нас. — После си спомни как смелата девойка едва не спечели лудешкото надбягване срещу Фордхем в Нюмаркет и продължи с по-снизходителен тон: — Моите хора не са свикнали да пътуват с жени.

— Тогава им кажи — усмихна се Челси, — че не можете сами да намерите скривалището на баща ми. Няма да ви кажа къде е, ако не ме вземете.

Сенека се поколеба, колкото да обмисли предложението й. Двамата му спътници, останаха смълчани, в изчакване на решението. Сенека се досети, че пред него стои съпругата на Синджън — обстоятелство, което решително променяше обстановката в нейна полза.

— Синджън ожени ли се за теб? — недоверчиво попита той.

— Да.

— Доброволно? — Макар че знаеше какъв ще бъде отговорът й, искаше да се убеди в предположението си.

— Не, разбира се.

— А ти? — Въпросът му прозвуча доста неучтиво, но той трябваше да е наясно как да се държи с нея, преди да реши дали да я вземе в групата си.

— Заведоха ме пред олтара с вързани ръце.

Думите й не оставяха място за съмнение. Смелата дъщеря на граф Фергюсън очевидно е в сериозен конфликт с баща си. Но все пак си остава негова дъщеря… Дали да рискува и да я вземе със себе си? Сенека въздъхна примирено.

— Ще дойдеш с нас, но ще те следим зорко през целия път!

— Добре. Но знай, че няма да ме уплашиш — усмихна се Челси.

В този миг Сенека разбра с какво тази жена бе пленила сърцето на Синджън, независимо от това, че херцогът отдавна бе преситен от женски ласки.

— Облечи си най-удобните за езда дрехи — заговори индианецът с по-отстъпчив тон. — Няма да спираме никъде.

Преди да заговори, Челси вече бе успяла да прибере завивките на леглото си. От лицето й не слизаше тържествуващата усмивка.

— Почакай само пет минути — рече тя и рязко смъкна нощната си риза. Толкова се развълнува, че дори не се сети да прикрие разголените си бедра. — Няма друга врата към стаята за преобличане, така че бъди сигурен — няма да се опитам да избягам. — Захвърли долната риза на пода и отиде в малката стая до спалнята. — А освен това можеш да бъдеш сигурен, че за нищо на света няма да посегна на живота си щом отново ще бъда свободна.

Сенека се засмя. Не се съмняваше, че новата херцогиня Сет няма да се укроти и ще язди наравно с тях, за да ги заведе до скривалището на Синджън. За пръв път се успокои след отвличането на приятеля му. Не можеше да отгатне плановете на граф Фергюсън, но поне дъщеря му нямаше да му създава пречки. Тя се оказа млада лейди с горд и непокорен дух, много по-привлекателна от превзетите красавици на лондонското висше общество.

След десетина минути Челси излезе от стаичката обута и облечена за дълъг път, с кожена торба, провесена през рамото й.

— Вече няма да стъпя в тази къща — прошепна тя в отговор на учудения поглед на Сенека. — Може би, Синджън няма да желае съпругата му да се мотае пред него, затова съм взела най-необходимото. Мога да преживея и без него…

Сенека не допускаше херцог Сет да се съгласи младата му жена да се свре в някоя дупка и да преживява в оскъдица като последна просякиня. Но всичко щеше да се изясни, след като поговори с приятеля си.

Челси поведе тримата мъже към задното стълбище, прекоси зимната градина и излезе в парка на замъка. Поеха към гората, където бяха скрили конете. Качиха я на седлото на един от арабските жребци. Сенека възседна своя кон и тръгна пръв. Безмълвно се измъкнаха от гората и поеха на север.

Яздеше без усилие, без да изостава от мъжете, въпреки бясното темпо, налагано от бедуините. Благодари мислено на Бога, че всяка сутрин и вечер бе тренирала да язди на дълги разстояния с най-добрите бегачи от конюшнята на баща й. Само понякога наместваше ремъка на кожената торба, в която бе скрита кесията със златни монети. Предвидливо бе скътала хиляда гвинеи от парите, получени от Синджън, за да помогне на семейството си. Ето че сега тя бе изпаднала в беда.

С тези пари ще трябва да се грижи за себе си и за детето си. За пръв път не изпита мъка, че носи дете под сърцето си.

Отново бе свободна или ще бъде, след като освободят Синджън и се завърнат в Лондон. Нито тя, нито той желаеха този натрапен брак. Синджън никога няма да поиска повече да я види. А и бъдещата й рожба няма да го интересува, след като имаше син от първия си брак.

„Ще те науча да яздиш, а ти ще ме научиш как се отглеждат бебета“ — тази неочаквана мисъл я принуди да се усмихне. Ще намери някоя скромна къщурка, недалеч от Нюмаркет, за да не се откъсва от единствената си любов — конете.

(обратно)

Глава двадесет и шеста

След два дни стигнаха до усамотения залив на морския бряг край нос Ретрей Хед. Спряха се да пренощуват в една изоставена колиба. Пред тях бушуваха водите на мрачното Северно море. На сутринта, облечена в груби вълнени дрехи, Челси поведе групата през познатите от детството й местности в земите на клана Фергюсън. Зад нея яздеха Сенека и Сахар, оглеждайки тревожно хоризонта, нетърпеливи да открият мястото, където шотландците са укрили Синджън.

Скромен заслон, изграден от неодялани камъни, полегат покрив с каменни плочи, потъмнели от десетилетното въздействие на вятъра и дъжда. Това бе убежището, избрано от граф Фергюсън за затвор на херцог Сет.

Самотна, яка и мрачна постройка на възвишението, от което се откриваше гледка към поречието на Дийн. Стройните ели, засадени от дедите на Челси, стояха смълчани като единствени свидетели на стихиите. Освен тях само трева растеше по пустия ветровит бряг.

По всичко личеше, че някой е бил тук наскоро. Откриха купища сено, нахвърляно в конюшнята в подножието на хълма откъм подветрената страна. Сенека постави стражи да бдят зорко за появата на някой от роднините на Челси. После започна да се катери заедно с останалите бедуини по стръмнината. Залегна зад една скала и огледа постройката на хълма. От орловият му поглед не убягна и най-незначителната подробност. По всичко личеше, че шотландците са скрили Синджън в стаята на втория етаж, дори веднъж зад прозореца се мярна някакъв силует, подобен на фигурата на херцога. Явно го охраняваха прекалено строго, щом не се показа повече до прозореца.

Както всяка сутрин и днес граф Фергюсън посети своя затворник. За пореден път се опитваше да убеди зет си да подпише един документ, но Синджън винаги отказваше. Тъкмо днес, след петдневния арест, двамата мъже заговориха с открита враждебност, изоставили всички опити да сдържат чувствата си и да се държат като знатни особи. И двамата бяха вбесени от безизходното положение, без някой от тях да прояви дори най-малка склонност към отстъпки.

— Ако не го подпишеш и днес — остро просъска граф Фергюсън и захвърли листа на масата край стола до Синджън, — ще изгниеш тук, на този див бряг. Кълна се в честта си, че няма да се измъкнеш оттук!

Графът не можеше да сдържи раздразнението си, което замъгляваше разсъдъка му при всяка среща с арогантния херцог.

Синджън бе вързан за стола от предишния ден, когато се бе нахвърлил върху графа, побеснял, решен да удуши мъчителя си.

— Нека да изгния тук. Но ти и твоето семейство няма да получите нито пени, освен това, което се полага на жена ми по закон. Кълна се в честта си, Фергюсън! А твоята дъщеря, дяволите да я вземат, по-добре да се постарае да роди дете, което поне малко да прилича на мен, иначе нищо няма да получи.

Графът яростно замахна и удари Синджън с такава сила, че главата на затворника политна назад.

— Друг път внимавай повече, преди да започнеш да говориш за дъщеря ми — каза го съвсем тихо, но заплашително, докато разтриваше натъртената си ръка. — Иначе може да не те познае при следващата ви среща.

— Остава ми само да се надявам, че няма да е скоро — уморено прошепна Синджън. Гласът му прозвуча като чужд, защото ушите му още пищяха след зашеметяващия удар. — Не мога да й дам толкова много пари. Вече ми струва осемдесет хиляди лири заради проклетите ти дългове от залаганията на конните надбягвания — дръзко добави Синджън и облиза окървавената си уста.

Изумен от неочакваното разкритие, графът подскочи от стола, разгневен от споменаването на думата „дългове“.

— Долен лъжец! Проклет развратник! Тя спечели парите от състезанията в Йорк.

— Не, Фергюсън, спечели ги в ловната ми хижа в Оукъм — уморено процеди Синджън, — по класическия женски начин. — Очевидно правилата на джентълменското поведение не можеха повече да се спазват в тази ужасяваща обстановка. Фергюсън можеше да продължи да го изтезава, за да подпише брачния договор, но преди това трябваше да разбере „приноса“ на Челси за тази ужасна история. Да, но не само „приноса й“, но и цената, за която се бяха спазарили. — Може би са й трябвали тези хиляди лири, за да се разплати с твоите кредитори. Не знам… — язвително добави той.

Днес рамото му го болеше повече от всякога. Ръката му започна да изтръпва, кожата около китките му се протри от грубите въжета. Той не даваше пукната пара дали граф Фергюсън ще припадне от шокиращото разкритие. Ако не беше вързан за масивния стол, щеше да го удуши с голи ръце.

Графът пристъпи бавно към пленника си с лице, потъмняло от ярост. Синджън отдръпна главата си назад в очакване на следващия удар. Но мъчителят му бе намислил друго. Приближи се още и го сграбчи за раменете, рязко и безжалостно. Знаеше, че херцогът ще се сгърчи от нетърпимата болка. Прошепна с безумен блясък в очите:

— Само да се окаже, че не ме лъжеш… ще те осъдя за прелъстяване на дъщеря ми… Но ако си ме излъгал, ще те претрепя като мръсно куче загдето петниш името на детето ми. Мразя те, защото зася семето си в утробата й. Скъпо ще ми платиш за това, Сейнт Джон, много скъпо… Ще ми платиш с този къс хартия, с кръвта си, с живота си.

Пребледнял като платно в болезнената хватка на графа, Синджън стисна зъби, решен на всичко, само и само да не му доставя радост с малодушието си.

— Върви по дяволите! — простена той с отмалял глас.

Графът още по-яростно стисна ръце.

В ушите на Синджън екнаха безброй звънци, пред клепачите му затанцуваха ярко светещи снежинки. Само стоманената му воля попречи да изохка за милост и го спаси от припадъка. Пот изби по горната му устна. Пръстите му се вкопчиха като нокти на ястреб в облегалките на стола. Зъбите му затракаха.

— Нека да го прочетат твоят и моят адвокат… нека… ще изгубя съзнание… още малко и…

— За теб всичко е само игра! — кресна графът. — Дори и съблазняването на дъщеря ми… — Вбесен от безсмислено проваленото бъдеще на Челси, от безсрамното поведение на зет си, дори и в моментното му състояние на вързан, като пленен звяр, графът искаше да забие кинжала си в гърлото на този отявлен развратник, погубил единствената му дъщеря.

Знаеше, че може да го смаже, да изстиска последната искрица живот от гръкляна му, да изцеди кръвта му до сетната капка и така да спаси света от пагубното му влияние. Ръцете му се свиха инстинктивно. Изпитваше садистична наслада при вида на гърчещото се от болка лице на Синджън, дори се запита как може да удължи агонията на жертвата си. Вените по шията на Синджън набъбнаха, пот ороси слепоочията му. Безпомощно замята крака във въздуха в усилието си да се задържи на стола.

Никакъв друг звук не нарушаваше тишината, освен накъсаното му дишане и хриповете от гърлото му.

— Бог да ми е на помощ… — избъбри Фергюсън, скован в безсилен гняв, преди да пусне рамото на Синджън. — Не мога да сторя… Рязко се изправи и изгледа отвисоко пленника си, страховит, като някой бог на възмездието. Не можеше да убива вързани хора, колкото и да бе помрачено съзнанието му.

Изтекоха мъчителни секунди, които му се сториха дълги като полярна нощ, преди пламналият му мозък да реагира на последния прилив на изгарящата болка и още толкова, преди да осъзнае сигнала, оповестяващ спасението му. Челюстите му се отпуснаха. Вкочанясалите му пръсти се разтвориха. Оказа се, че в дробовете му е останал въздух, колкото да се изхрачи и да просъска с непоносимо дръзкия си тон:

— Ако това е игра, Фергюсън, кога ще дойде моят ред?

— Може би, след като се роди детето — рязко отвърна бащата на Челси. — Можеш сам да си избереш оръжието, с което да се дуелираме.

— Защо е този внезапен пристъп на кавалерство, Дъмфрийс? Защо още сега не ме довършиш с един удар?

От заслепяващата го ярост Синджън се задави и главата му изтощено клюмна на гърдите му.

Всъщност от двамата врагове по-смутен бе Фергюсън. Не можеше да повярва в падението на дъщеря си. Умът му не искаше да приеме разкритията на Сейнт Джон. Досега нито за миг не бе заподозрял нито за сделката между Синджън и Челси, нито за тайните им срещи. До този миг знаеше само за онази нощ в Нюмаркет. Но сега не беше толкова уверен в непорочността на дъщеря си. И в своята, ако се окаже вярно твърдението на Синджън, че той е дал онези пари на Челси. В главата му цареше неописуем хаос, струваше му се, че светът в следващия миг ще се сгромоляса. Мисълта за окаяната участ, очакваща единствената му дъщеря, го прободе като дамгата на палача. Ако не бе попаднал в безизходица, херцог Сет, най-отявленият женкар и развратник в цял Лондон, прекарал през леглото си половината куртизанки и проститутки в огромния пристанищен град, би бил най-неприемливият кандидат за ръката на любимата му дъщеря.

— Не си играй със съдбата, Сейнт Джон — озъби се графът, обърна се рязко и тръшна вратата зад себе си.

Челси трябва да даде отговор на всичките му въпроси.

На следващата сутрин графът и синовете му заминаха на юг. Когато съгледвачите съобщиха тази обнадеждаваща вест на Сенека, червенокожият водач на групата преследвачи радостно въздъхна:

— Най-после.

Сенека се замисли за следващите ходове на граф Фергюсън и мъдро прецени, че трябва да се отправи на юг по следите им. С неохота даде заповед за отстъпление, но се закле да се върне, колкото бе възможно по-скоро. Не можеше да знае, че ще му се наложи доста дълго да чака, преди да изпълни клетвата си.

(обратно)

Глава двадесет и седма

Екзотична група от циркови артисти бавно се придвижваше през скалистата местност. Над главите им кръжаха и грачеха морски птици, обезпокоени от странните пришълци или може би привлечени от цветните флагчета, които се развяваха от покрива на каретата, теглена от два прекрасни дорести коня. След каретата препускаха четирима конници, загърнати в дълги черни пелерини. Прашните им лица бяха скрити от ниско спуснатите качулки.

Още по-екзотично бе облечен кочияшът на каретата — в кожен костюм с дълги ресни по ръкавите, а дългата му коса бе превързана с кожена лента и украсена с разноцветни пера. На седалката до него седеше още един мъж, който свиреше на флейта от слонова кост. Капризният вятър отнасяше звуците на флейтата далеч пред тях.

Групата приближи към сивата гранитна постройка. Въоръжените шотландци ги забелязаха и любопитно се втренчиха в тях. Мъжете от цирковата трупа крадешком огледаха разположението на стражите. Четирима пазеха пред конюшнята, трима се бяха разположили на върха на хълма зад къщата, а други двама стояха отпред. Двама се разхождаха по верандата, един беше при прозореца на стаята на Синджън, а още двама под другите три прозореца.

Висок тъмнокос шотландец, който явно бе един от шефовете на охраната, им махна да спрат на стотина метра от вратата. Заобиколен от двама помощници, той огледа странната карета и строго попита:

— Какво търсите тук?

— Пътуваме за Северна Шотландия, за да забавляваме и веселим народа, полковник — отвърна Сенека и леко наведе украсената си с пера глава.

— И с какво ги забавлявате? — попита мъжа, изпречил се пред тях. Гласът му вече не звучеше толкова остро.

— Изпълняваме любимите номера на пашата на Магреб, ваше превъзходителство. Сред нас има акробати и играчи на въже, змиеукротител, изключителни ездачи и очарователната…

Мъжът се поколеба, но чувството му за дълг взе надмощие и той неохотно рече:

— Не можете да останете тук. Нямаме време за забавления…

— Можем да ви предложим ароматни ликьори от най-вкусните плодове на Африка, ваша милост, които ще ви накарат да се почувствате като в рая. От този нектар душата се възнася, а тялото олеква.

Двамата лейтенанти, застанали малко по-назад, настръхнаха от любопитство и единият възбудено заговори:

— Чувал съм за такива напитки, Дугъл. Разправял ми е Мактейвиш, който е пътувал по техните земи. От тях човек се чувствал на седмото небе.

— Тук сме, за да вършим работа, а не да се забавляваме — припомни командирът, но тонът му не звучеше много убедително.

— При нас е най-ценното съкровище от харема на пашата — припряно се намеси Сенека, знаейки, че това е последният му коз. — Красивата Лейла е танцувала пред самия паша… насаме — многозначително добави той.

— Къде е тя? — Интересът на шотландеца бе очевиден, но той все още се колебаеше.

— Нежната Лейла си почива в каретата, защото е изтощена. Цяла нощ е танцувала.

— Покажи ми я.

— Тя танцува само на лунна светлина, ваше превъзходителство — възрази Сенека, — и спи през целия ден, за да запази — той замълча и добави — силите и очарованието си за вечерта.

Намекът бе пределно ясен и достатъчен, за да сломи и най-силното чувство за дълг. Шотландецът погледна към двамата си помощници, които вече явно предвкусваха нощните удоволствия.

— Можете да се разположите тук — рече той и посочи към дъното на двора пред конюшнята. Но танцьорката ви трябва да се събуди преди залез или ще се махнете оттук.

— Няма да останете разочарован, полковник. Това екзотично цвете на пустинята, прекрасната Лейла, танцува като Савската царица.

„Благодаря ти, Господи, че всичко мина добре“ — нервно си помисли Челси и се сви в дъното на каретата. Тя нямаше ни най-малка представа от ориенталски танци. Все пак в каретата се чувстваше в безопасност и под закрилата на бедуините.

Тя раздвижи схванатия си крак и започна да брои часовете, оставащи до мига, в който щеше да може да се измъкне от тази малка карета. Ролята на танцьорка от харема на пашата едва ли бе по-безопасна от сегашния й затвор.

През целия ден мъжете се приготвяха за вечерното представление. Нуждаеха се от различни материали и си изпросиха някои от тях от шотландските стражи, след оживен диалог на развален английски, придружен с много мимики и жестове. Издигнаха висока сцена, която им позволяваше да виждат къщата и поляната. Отбелязаха си мястото на всеки страж, ключалките на вратите, преброиха оръжията и обмислиха пътя за бягството на юг.

Късно следобед, след като уточниха всички подробности от плана си, Сенека и бедуините седнаха да си почиват, разменяйки шеги с шотландските бойци. Единствено Челси, свита в каретата, трепереше от страх. Бедуините, приучени да се сражават още от малки, хладнокръвно очакваха вечерта.

Когато предишния ден Сенека бе отишъл в близкото село, за да купи храна, бе купил и всичко необходимо за ориенталския костюм на Челси. Той беше донесъл няколко копринени воала, които щяха да прикрепят към роклята й, а лицето й щеше да бъде напълно скрито от друг воал, който се спускаше от косата й. Вместо да си почива и да събира сили за вечерното си изпълнение, Челси трябваше да шие костюма. За щастие на лунната светлина никой нямаше да забележи неумелата й работа с иглата.

Никога нямаше да постигне майсторството на мисис Маклей в бродирането. Досега не бе обръщала почти никакво внимание на шиенето и поради това конците непрекъснато се усукваха. Поне десет пъти убоде пръстите си с иглата и капки кръв изцапаха коприната.

Настроението на хората на Синджън изведнъж помръкна, когато късно следобед от къщата излезе един от пазачите в стаята на Синджън и спомена, че затворникът бил много зле, тъй като раната му се възпалила.

— Ще се върнем по-рано по домовете си — радостно отбеляза шотландецът, — ако кръвта му се отрови и той умре.

Очакваха, че Синджън ще е зле и няма да може да язди, затова бяха взели карета, но не допускаха, че той може да умре.

Сенека не каза нищо на Челси, защото не искаше да я тревожи. Той и хората му разбраха, че няма време за губене. Трябваше на всяка цена още тази нощ да освободят херцога. Не биваше да има провал. Едва ли щяха да имат възможност, да повторят представлението, което подготвяха за вечерта.

През тази нощ луната светеше с пълния си блясък, сякаш знаеше, че предстоят важни събития.

На сцената пръв се появи флейтистът и проточената мелодия очарова дори местните влечуги. Тайнствената ориенталска мелодия сякаш хипнотизираше змията, която се извиваше от малка кошница. Представлението бе приковало вниманието на всички пазачи.

След него на сцената изскочиха четирима араби, облечени в лъскави бели панталони, къси туники и червени ботуши. Те завладяха публиката с акробатичните си номера. Телата им бяха гумени, без кости и плът. Те се извиваха, падаха и се прескачаха като деца, които играят на прескочикобила.

Развеселените шотландци, доволни, че за малко са се откъснали от задълженията си, крещяха и се смееха с пълно гърло. Виковете им огласяха надалеч смълчаното поле.

През това време Сенека обхождаше редиците на стражите и предлагаше на всеки чаша от ориенталския сироп, но без да е прекалено щедър при пълненето им. Екзотичната напитка всъщност съдържаше солидна доза шотландско уиски, купено от съседното село, примесено с ликьор от фурми и опиум.

Сенека нямаше за цел да напие пазачите до самозабрава, преди да успеят да измъкнат Синджън от къщата. Тази вечер Синджън се охраняваше от много по-малко стражи от друг път. На тях не им бе позволено да участват в забавленията и да пият. Ако тези мъже забележеха, че другарите им са пияни, това щеше да ги накара да вдигнат тревога.

Сега всичко зависеше само от Челси.

Тя беше най-голямата примамка и много добре съзнаваше каква роля й е отредена в плана за бягството на херцога.

Преди появата на Челси трима ездачи показаха изкуството си пред развеселените шотландци, а Сенека продължи да пълни чашите им.

Към девет вечерта импровизираната завеса се повдигна и Челси пристъпи напред.

За миг настъпи пълна тишина. Мъжете я гледаха захласнати, с отворени уста. Внезапно избухна взрив от възторжени аплодисменти, които изригнаха като фойерверки към лунното небе.

Златистата коса на Челси се спускаше свободно по гърба. Виждаха се само огромните й очи, очертани с въглен и клепачите посипани със сребрист прах. Раменете и ръцете й бяха голи и нежната й кожа блестеше на лунната светлина, а пълните й, заоблени гърди се подаваха над дълбоко изрязаното деколте на прилепналата блуза. Около глезените й бяха завързани златни ленти и пръстите на краката й бяха обсипани с пръстени.

Тя беше като видение, изскочило от сънищата на мъжете. Беше красива и чувствена и… само на няколко метра от тях.

Челси пое дълбоко дъх, вдигна ръце над главата си, изчака първия тон на флейтата и мислено се помоли Сенека и Сахар да се справят със задачата си.

Щом музиката започна, звънчетата около глезените й огласиха хладната лятна нощ и мъжете сякаш се пренесоха в опияняващата обстановка на арабски харем, пълен с покорни робини, които обещаваха безкрайни наслади. Челси се носеше ефирно по малката сцена, извиваше чувствено стройното си тяло, а божествената й усмивка бе приковала погледите на всички. Тя повдигна мамещо дългите си ресници и успя да съзре как Сенека и Сахар незабелязано се промъкнаха през задната врата на къщата.

Започна да танцува по-бързо. Това бе древния танц на съблазънта и изкушението, танц, който бе в състояние да покори всеки мъж. Малките й боси крачета се плъзгаха леко по грубите дъски, сякаш стъпваха върху копринен египетски килими, а нежните звуци на флейтата окончателно замаяха главите на мъжете.

Никой не помръдваше, сякаш всички бяха хипнотизирани, завладени от тази неземна сирена. Бялата й нежна плът проблясваше под тънките воали, а всяка сладострастна извивка на тялото й криеше покана да я докоснеш, да я почувстваш…

Червенокожият индианец им бе казал, че ще се почувстват като в рая и наистина бе спазил обещанието си. Преди очите им да бъдат окончателно заслепени от чаровницата на пашата, луната се скри зад облак, сякаш засрамена от красотата на Челси.

Сенека и Сахар скриха в килера тримата изпаднали в безсъзнание стражи и се заизкачваха по стълбите на втория етаж. Почукаха на вратата.

— Ела да вземеш реда си при танцьорката — извика Сенека, като се постара гласът му да прозвучи с шотландски акцент.

Както очакваше, вратата се отвори.

Преди смаяният пазач да се свлече на пода, повален от изстрела на Сенека, Сахар се втурна и се нахвърли върху втория пазач. Бедуинът го удари с оловна тежест, която измъкна от пояса си и шотландецът се строполи на пода.

Синджън вдигна глава. Трескавите му очи опитаха да се концентрират. Силният шум го сепна и той се опита да се надигне, но остра болка го проряза. Чу гласа на Сенека и разтърси глава. Отново напрегна очи. Сахар! Лека усмивка се появи на устните му и той изправи глава.

От гърдите му се изтръгна стенание, като на ранено животно. Той стисна зъби.

— Идвате съвсем навреме — херцогът прошепна и устните му се изкривиха в измъчена усмивка. — Утре щеше да е твърде късно.

— Можеш ли да ходиш? — бързо попита Сенека, разбрал, че приятелят му е много зле.

— Ще мога — думите бяха решителни, но гласът, който ги изричаше бе слаб й отпаднал. Младият мъж едва дишаше.

— Ние ще ти помогнем. Ако можеш да се задържиш на крака поне пет минути, ще те измъкнем оттук.

— За да се измъкна оттук — прошепна едва чуто Синджън, — бих продал душата си дори на дявола.

Сенека и Сахар се спогледаха. Трябваше да измислят как да го изправят. Лявата ръка на херцога бе силно зачервена и подпухнала, а превръзката на рамото му бе жълта от гной.

Сенека преряза въжетата, колкото е възможно по-внимателно, ала по челото на Синджън избиха капки пот. Най-малкото движение му причиняваше ужасни болки. Той отново стисна зъби. Трябваше да издържи, ако желаеше да бъде свободен. Когато Сенека и Сахар бавно го повдигнаха той едва не припадна от болка. Не знаеше докога ще издържи, но ако искаше да оживее трябваше на всяка цена да се измъкне оттук. Двамата мъже го подпряха от двете страни и ужасени се спогледаха. Не можеха да повярват, че само за няколко дни здравият и силен Синджън се бе превърнал в слаб и немощен мъж. Знаеха, че нямат никакво време. Синджън можеше всеки миг да изгуби съзнание и бягството да се осуети.

— Пил си прекалено много — бързо рече Сенека — и ние те водим до каретата, за да се наспиш… ако някой попита.

— Едно питие ще ми дойде дяволски добре — процеди Синджън през стиснатите си зъби, с последните остатъци на волята си той се опитваше да се задържи на крака.

— Отвън имам напитка, примесена с опиум — отвърна Сенека.

— Ще ми е необходима — прошепна Синджън, — за да мога да сляза по стълбите. Дай ми и оръжие. Няма да се върна повече тук.

Индианецът му подаде малък кинжал, въпреки че се съмняваше в силите на приятеля си да може да го използва. Пръстите на Синджън се вкопчиха в костената дръжка на кинжала. Бавно огледа стаята, която досега бе негов затвор и където може би щеше да умре, ако Сенека не беше дошъл. На устните му се появи доволна усмивка.

— Най-после Бог чу молитвите ми.

Завиха го с дълго черно наметало и смъкнаха качулката ниско над главата му. Лицето му бе обрасло с брада. Шотландците не му бяха позволили да се бръсне, поради което приличаше на бедуин.

Всяка стъпка по коридора бе истинско мъчение. Преди да започнат да слизат по стълбището Сенека и Сахар спряха, за да му дадат възможност да си отдъхне и събере сили. Синджън се опита да спре треперенето на краката си и след малко прошепна:

— Да вървим. — Жаждата за свобода бе по-силна от болката.

Още една крачка, тихо си каза той. А сега още една, заповяда на отмалялото си тяло. Още една и още една… Със свръхчовешки усилия на волята той достигна до последното стъпало.

— Ще се измъкнем през задната врата към двора на конюшнята, където е каретата. Остават само петдесет метра — окуражи го Сенека — и всичко ще свърши.

— Водете ме — промърмори Синджън и се облегна с цялата си тежест върху рамото на Сенека. Той стискаше малкия кинжал в дланта си.

— Ако някой попита, ще кажем, че си пиян — напомни му Сенека.

— Ако се добера жив до каретата, бих искал да ми дадеш малко опиум.

Отново стисна кинжала. Следващите петдесет метра бяха изпитание на живот и смърт.

Сахар отвори вратата и нощният въздух разхлади лицата им.

Благословената свобода е много близко, с благодарност си помисли Синджън. Трябва само да прекоси този двор, пълен с шотландци. Погледът му се замъгли, почувства, че му се завива свят. Той премигна два пъти, за да избистри погледа си.

В същия миг музика разтърси сетивата му, сякаш бавно се отвори някаква вратичка в съзнанието му. Погледът му се проясни и той видя забулена жена обляна от лунните лъчи, да танцува върху грубо скована сцена.

Челси! Така бе обсебила съзнанието му, че дори, макар и скрита под воалите, със силно гримирани очи трескавият му мозък можеше да я разпознае.

Голите ръце, чувствените извивки на заоблените й гърди, златистата коса. Всичко това бе завинаги запечатано в него. Разкошното й тяло и дългите стройни крака, които се плъзгаха по дървената сцена му напомниха за миговете, които телата им се гърчеха преплетени от страст.

Смаяният херцог се вцепени, забравил за опасността, за бягството, дори за ужасната болка в рамото. Наложи се Сенека и Сахар да го събудят от унеса и да го подкарат със себе си към каретата.

Синджън се опита да подреди мислите си. Какво, за Бога, прави Челси тук, сред онези варвари, на тази примитивна сцена? При това маскирана като ориенталска танцьорка? Омразата към виновницата за страданията му по странен начин се примеси с удоволствието от гледката.

Може би вече е прекалено късно… или прекалено рано… Предчувстваше, че ще се случи нещо ужасно… Мозъкът му трескаво се опитваше да си обясни парадоксалната смесица от омраза и любов, която караше сърцето му силно да бие. Наоколо гъмжеше от шотландци. Не, не трябваше да мисли за нея! Всеки миг могат да го открият! Трябва да се спаси, да стигне по-бързо до проклетата карета!

Тримата мъже се отдалечиха на няколко крачки към дърветата, под чиято сянка Сенека предвидливо бе скрил спасителната карета. Оставаха само петнадесетина метра и херцог Сет щеше да бъде спасен.

— Хей! Кой е там? — извика предводителят на шотландците.

Тримата се заковаха на място, настръхнали и очакващи най-лошото.

— Искам да ми налееш още от онзи еликсир! — сърдито изръмжа шотландецът и обърна чашата си, за да покаже на индианеца, че е изпил до капка своята доза от чудодейната напитка.

— Моят приятел прекали с пиенето, ваше… Нека само го заведа да се облекчи в храстите и веднага ще се върна с една кана, за да ви напълня чашата.

— Не, не мога да те чакам да се мотаеш! Ела веднага!

Но Синджън не би могъл да се крепи на крака без подкрепата на Сенека. Сахар нямаше да издържи натиска на едрото и мускулесто тяло на херцога. Достатъчно бе само един от стражите да се приближи на по-малко от десетина метра и да нададе сигнал за тревога.

Челси застина насред сцената, неспособна да откъсне поглед от странната тройка в дъното на двора. Очевидно Синджън беше много зле. Окаяното му състояние си личеше дори и под прикритието на широкото наметало и качулката на главата му.

Сърцето от гърдите й щеше да изхвръкне. Дланите й се изпотиха при прозрението, че тя и само тя бе виновна за страданията му. Нима ще загине заради нея!?

Отчаяна, Челси реагира светкавично. Треперещите й пръсти се прокраднаха към деколтето на долната й риза. Може би ще успее да го спаси… или поне ще спечели няколко скъпоценни мига, за да стигне той до спасителната карета.

— А сега Лейла ще ви покаже всичко! — звучно обяви тя, а гласът й обещаваше нечувана съблазън, подсказваше нещо невиждано за шотландските селяци. Тълпата веднага забрави за тримата мъже. Всички обърнаха глави към сцената.

— За онова, което ще видите пашата на Магреб е готов да даде кесия с жълтици на всяка от своите сто одалиски! Ще ви разкрия една от тайните на султанския харема… Рязко дръпна лентата и публиката ахна.

Деколтето й се разкъса. Продраната коприна изплющя като камшик над смълчаната поляна и пред изумените мъже се разкри омайващата белота на прелестната й гръд.

Предводителят на шотландците забрави за питието си. Стражите зарязаха постовете си и хукнаха по-близо до сцената. Сред най-предните редици се разнесоха охкания и ругатни. Един боец дори размаха кинжал. Никой не бе очаквал такава дързост тук в този див край, сред суровите планини на Северна Шотландия.

Забравени от всички, тримата бегълци ускориха крачки. Но Синджън не можа да се покатери в каретата. Прониза го спазъм, остър като арабска кама и пред очите му притъмня. Помисли си, че ще падне в несвяст. Ала дори в този миг пръстите му не изпускаха кинжала. Опасността да го разкрият още не беше преминала.

Сахар и Сенека мълниеносно се спогледаха и се разбраха само с няколко думи. Решиха да променят плана за бягството. Сахар ще остане да бди над безпомощния херцог, като му даде малко опиум, за да притъпи болката. А червенокожият воин трябваше да се върне при сцената и да продължи щедро да черпи вражеските бойци, без да пести дозите. Мъдрият индианец знаеше, че изпадналите в транс мъже ще съзерцават пасивно стъпките на Челси, дори ако тя свали и последната дреха от себе си. На унесените в наркотични блянове шотландци, непознаващи въздействието на ориенталските упойки, щяха да са потребни часове, за да се окопитят и да се нахвърлят върху нея, за да задоволят животинските си страсти.

Сенека махна с ръка и бедуините се събраха около него, поеха каните с напитката и се разпръснаха сред тълпата. Само след минута всички чаши бяха напълнени догоре.

Челси се досети, че индианецът в решил да ги опияни. Обяви, че ще им изпълни прословутия „Танц на седемте воала“ и започна бавно да смъква воал след воал от себе си. Стараеше се да гледа над главите на мъжете, изнервена от зяпналите им уста и лакомите им погледи. Не посмя да свали само воала от долната част на лицето си, за да не я познаят воините от клана Фергюсън. И без това разсъбличането пред толкова много мъже поставяше на изпитание смелостта й. Знаеше, че опиумът в напитката на Сенека ще ги принуди да останат сковани и безволеви по местата, но само ако не закъснее да им подейства. Оставаше й само една надежда — да забави колкото може по-дълго ритуала по събличането на последните късчета плат от тялото си. За Щастие напевната източна мелодия предразполагаше към все по-забавени и поради това още по-сладострастни извивки на ръцете и бедрата.

Когато първият шотландец клюмна и се търколи на тревата, тя въздъхна с облекчение. Постепенно останалите последваха примера му и не след дълго всички стражи се проснаха в нозете й.

След като последният враг тупна на земята флейтистът веднага спря да свири. С един замах свали пелерината от плещите си и светкавично наметна голата танцьорка и се поклони според арабския обичай:

— Слава теб, господарке, загдето спаси живота на нашия повелител. Аллах да ти дари навеки здраве и небесна благодат. И да закриля теб и чедата ти.

В маслиненочерните му очи тя прочете единствено смирена почит, липсваше дори следа от презрение или похотливи желания.

Боса, обгърната само в наметалото на бедуина, тя се затича към конюшнята. Тялото й все още тръпнеше от страхотно рискованото приключение. Откакто херцог Сет нахлу в живота й или всъщност тя в неговия, необяснимо защо бе сложен край на прозаичното й съществуване. И ако само преди два месеца някой й бе казал, че ще танцува само с воал на лицето пред цяла рота войници, при това от нейния род, Челси би го обявила за умопобъркан.

Но го стори, при това въпреки ужаса, сковал душата й, за да спаси живота на съпруга си. Колко странно звучи тази дума „съпруг!“ Някак си ново и различно от всички останали думи… Но каква гавра с чувствата й бе тяхната венчавка!

Объркана и замислена, Челси в един миг се опомни и ядосано тръсна глава. Сега всичко е зад гърба й. Сега единствено трябва да се опита да го спаси, да му помогне да оцелее. Да, ще се грижи за него от тъмно до тъмно, ще се справи с всичко, което се изпречи пред тях, с всеки, който отново се опита да ги раздели. Но на този свят има ли нещо по-ужасяващо от мъжкото разбиране за чест и достойнство? Нали в името на тази мъжка чест се проливат реки от кръв, а страданията на съпруги, майки и вдовици нямат край! Ето че сега тя бе омъжена за човек, когото почти не познаваше и от когото никога не бе очаквала, че ще я вземе за жена.

Молеше се само той да оживее. Нямаше да може да понесе мисълта, че прекрасният херцог е пожертвал живота си само за да я спаси от женитбата й с ненавистния Джордж Прайн…

За миг в гърдите й се надигна ненавист към баща й, към моралните му предразсъдъци, към целия му прославен шотландски род.

В Каретата заедно с херцог Сет тя и Сахар пътуваха на юг. През целия, маршрут избягваха главните пътища и се стреляха да предимно нощем. Спяха само в някоя глуха долчина, скрити сред гъстите дъбови гори. Двамата мъже и тя се редуваха да хранят Синджън, принуждаваха го да пие бульон и вода, въпреки парещата болка в гърлото му. Ежедневно сменяха превръзките, налагаха раната с лапи и билкови отвари.

Опиумът им помагаше да облекчат болките му, но целия път той изкара в просъница, разтърсван само от виденията в сънищата си. Не изпитваше болка нито когато го преместваха в друга поза, нито когато превързваха рамото му. Но никой не смееше да се надява, че вече силите му се възвръщат. Арабите се молеха на своя Аллах и си припомняха, че не трябва да се изкушава гнева на всевишния с прекалено много очаквания за божествена намеса. На простосмъртния не е дадено това право, а тъкмо Синджън бе обект на толкова много съблазън. Единствен Сенека разбираше, че с молитви няма да се изцери загренясалата рана на приятеля му.

Само Челси се надяваше на благополучен изход, защото нямаше опит с огнестрелни рани. За щастие организмът на херцог Сет бе достатъчно силен, за да се съпротивлява на инфекцията. През тези трескави дни тя дори не се сети за бъдещото им дете. Но ако и това се бе случило само щеше да се усили желанието й баща му оцелее.

Когато отвори очи и видя лицето на Сахар, надвесено над него Синджън си припомни, че в сънищата си бе пребивавал в някаква далечна и приказна страна, която познаваше от пътешествията си в Блед3. От спомените му изплува смътно видение — Челси танцува гола на лунна светлина? При това като арабска одалиска. В одеянията й имаше нещо, което макар и неуловимо я различаваше от момичетата в харемите… Или пък бе сънувал, че отново са в леглото му в Оукъм?

Устата му пресъхна, тялото му трепереше от треската. Сякаш пустинното слънце го обливаше със знойните си лъчи. Но не искаше да умре. При тази мисъл волята му започна да се събужда. Искаше да живее, да се бори за живота си. Трябваше да оцелее, за да отмъсти на враговете си. Сгорещен от треската, херцог Сет веднага се зае да обмисля планове за мъст срещу семейството на жена си, срещу самата нея, срещу всички представители на клана Фергюсън. Проклети да бъдат, тези, които го доведоха до преддверията на ада.

(обратно)

Глава двадесет и осма

Заради раната на херцога групата му не можеше да се придвижва бързо. Те минаваха по заобиколен път, за да избегнат преследвачите на Фергюсън. Пътуваха главно през нощта и то много бързо. На седмия ден те пристигнаха в ловната хижа на херцога в Хетън.

Внесоха Синджън на носилка. На прислугата бе казано, че господарят им е ранен по време на лов. Неговите бедуини обградиха имението от всички страни. Факт, който не остана незабелязан от обитателите на хижата.

Никой не прояви излишно любопитство. Слугите получаваха щедро възнаграждение за труда си, имаха достатъчно почивни дни и херцогът никога не се отнасяше грубо с тях. Някои от по-старите познаваха бащата на Синджън и затова приемаха странностите в поведението на всички от рода Сейнт Джон като наследствена черта.

И без мистериозната „ловна“ рана на младия лорд присъствието на бедуини в един английски замък бе достатъчно странно явление. Синджън бе водил много приятели на лов в имението. Слугите помнеха не един и не два нещастни случая.

През следващата седмица цялата прислуга се занимаваше единствено с грижите около ранения господар. Лекуваха го с отвара от лайка, сок от чесън, чай от бял равнец и пелин, налагаха гнойната му рана с лапи от мащерка, приготвяха подсилващи бульони. Постепенно състоянието му се подобри. Опиумът, който му даваха, притъпяваше болките и го държеше в постоянен унес. Сенека, Сахар и Челси се редуваха край леглото му и се грижеха за него всеотдайно.

На осмия ден след пристигането им в Хетън, Синджън отвори очи. За пръв път погледът му бе ясен и той се обърна към Сенека:

— Струва ми се, че най-лошото мина — глухо рече той и немощно се усмихна. Долавяше се следа от някогашната му дързост. Очите му, макар и все още леко замъглени от опиума, искряха, но този път не от треска, а от радостта, че е жив и свободен.

— Ти най-добре знаеш — отвърна индианецът и докосна челото му с длан. — Да, наистина си по-добре — кимна Сенека, макар че челото на болния все още беше доста топло.

— Гладен съм — усмихна се Синджън и добави: — Жените могат да почакат…

— Сега вече се уверих, че наистина си оздравял — засмя се приятелят му. — Но нека да не избързваме.

— Предлагам да започнем с една щедра порция печено говеждо с картофи и грах. Къде се намираме? — рязко запита той.

— В Хетън сме.

— Но това е много далеч от Лондон.

— Затова пък е най-близо до Ретрей Хед. — Сенека видя как споменаването на това име веднага изтри усмивката от лицето на херцога.

— Бях забравил за онова ужасно място — студено рече Синджън и се опита да повдигне лявата си ръка. Болезнена гримаса изкриви лицето му. — От кога сме тук?

— От две седмици. Първата седмица пътувахме.

— Челси беше ли в Ретрей Хед или съм сънувал?

— Тя ни заведе до рибарската хижа.

— Предполагам, че трябва да й благодаря — хладно отвърна херцогът.

— Трябва да й благодариш, загдето спаси живота и на трима ни и ни помогна да се измъкнем от онази къща.

Момичето заслужава признателност, поне за тези си действия, помисли си Сенека. Останалото не беше негова работа.

— Ако не е била тя, сега нямаше да съм тук, така ли? — сърдито изръмжа Синджън.

— Да, нямаше да си тук — тихо се съгласи Сенека.

— Когато я видя отново, ще й благодаря. — В гласа му се долавяше презрение и той явно говореше за някакво далечно бъдеще.

— Тя е на долния етаж.

Младият херцог затвори очи, смутен от мисълта, че все още не е готов да мисли за нея и тяхното бъдеще.

— Не искам да я виждам — промърмори той и вдигна клепачи. Сините му очи бяха студени и безмилостни. — Тя едва не ме уби.

— Нейният баща едва не те уби.

— Или един от хората му. Каква разлика има, по дяволите, кой от тези проклети Фергюсън е натиснал спусъка? Баща й едва не ме уби, след като някой от онези проклети шотландци ме улучи в рамото. Но моята скъпа съпруга е виновна за това, че съм в това състояние. И не забравяй, че сега съм свързан с нея завинаги. Освен ако не започне да предлага тялото си по Пикадили и Парламентът ми даде развод — горчиво заговори той. — Ала се съмнявам, че ще е толкова глупава, като се има предвид богатството ми. Всъщност, знам, че тя никак не е глупава — разгорещено добави Синджън. — Досега никоя жена не успя да стане херцогинята на Сет, макар че баща й има значителни заслуги за успеха й. Само тези шотландски диваци могат да заставят някого да се ожени с цяла армия зад гърба му.

Сенека предпочете да не споменава, че макар да го бе предупредил за последствията приятелят му преследваше лейди Челси. Но когато Синджън оздравееше напълно, щеше да му го каже.

Когато Сенека каза на Челси, че Синджън не иска да я вижда, тя само кимна и тихо отвърна:

— Разбирам.

Не се ядоса и не протестира, макар че като негова съпруга имаше право на това.

— Моля те, кажи му, че когато се почувства по-добре, бих искала да го видя… съвсем за малко, за да… си изясним… ситуацията. Кажи му, че мога да накарам семейството си да спре да го преследва. Кажи му това.

През следващата седмица тя се стараеше да стои по-далеч от стаята на Синджън. Прекарваше по-голямата част от времето си с конярите. Голямата й любов към конете я отведе в конюшнята, а необичайните за една жена познания за конете възбудиха любопитството на бедуините.

Тяхното любезно отношение се дължеше най-вече на изключителната смелост, която Челси бе проявила онази нощ в Ретрей Хед. Арабите почитаха смелостта, а онази нощ младата херцогиня бе доказала безстрашието си, умението да мисли бързо и дръзко да действа. Бе ги спасила от кървава схватка.

Челси прекара много часове в конюшнята и научи всичко за отглеждането на арабските коне, както и доста нови неща за обучението им. Арабският метод се различаваше от английския и шотландския. Тя ги впечатли с отличната си езда и когато една сутрин устроиха импровизирани надбягвания тя убедително спечели. След първоначалния им шок, бедуините решиха да пренебрегнат факта, че Челси е жена, тъй като смятаха, че жените са по-низши създания от мъжете.

Тъй като тя бе израсла сред мъже и коне, повечето от които жребци, това беше нещо съвсем обикновено за Челси. Лесно се приспособи към дневния режим на арабите. Яздеше конете им от породата хеймур, помагаше във всекидневната работа, доста често излизаше да поязди с тях в ранните утринни часове.

Една сутрин няколко дни по-късно Сенека й съобщи, че Синджън желае следобед да се срещне с нея в салона на долния етаж.

Челси пристигна първа. Откакто Сенека й каза, че Синджън иска да я види тя бе нервна и развълнувана. Опита се да се успокои, като си повтаряше, че няма за какво да се чувства виновна пред съпруга си. Освен може би за онази първа нощ в Сикс Мейл Ботъм.

Ала това не променяше факта, че баща й и братята й бяха оказали физически натиск върху него и едва не бяха причинили смъртта му. Затова не можеше спокойно да очаква появата му, да го поздрави любезно, както бе прието в света на аристократите. Вместо това, когато той влезе в стаята, Челси се бе изправила до прозореца и нервно барабанеше с пръсти по полирания перваз.

Чу звука от стъпките му и рязко се обърна.

Красотата й винаги го бе изненадвала. Макар да бе облечена в скромна муселинена рокля с небрежно привързан колан около кръста и провиснали панделки от жълта коприна, тя би засрамила и най-прославената красавица от лондонското висше общество. Великолепната и коса обграждаше като златист ореол нежното й лице и се разстилаше по раменете й. А очите й… те му напомняха за едри тъмновиолетови теменужки, кадифени по краищата и тъмни в средата.

Неочаквано и за самия него сърцето му се сви от копнеж.

Мислено се изруга и се прокле за това чувство. Именно то бе причината за сегашното му отвратително и болезнено състояние.

— Сенека ми каза, че си пожелала да ме видиш — студено рече той, без да помръдва от вратата, сякаш искаше да подчертае, че не желае да се приближава до нея.

Той бе облечен в широка риза с дълги ръкави и екзотични арабски шалвари. Изглеждаше доста отслабнал, а ранената му ръка бе превързана през рамото. Стори и се като непознат. Очите му я гледаха хладно и враждебно. Никога не го бе виждала такъв, далечен и надменен. Вероятно нещо от баща му — според слуховете той бил изключително студен и неприятен човек — се бе предало и на сина му, помисли си Челси, докато се взираше в безизразните сини очи.

— Казах на Сенека, че мога да накарам семейството ми да спре да те преследва и наистина съм в състояние да го сторя.

— Как? — Синджън знаеше, че опасността не е отминала и враждата между него и Дъмфрийс продължава.

— Ще пиша на татко и ще му кажа, че ако се опита да те убие, аз ще се самоубия.

— Не е необходимо. Мога да се погрижа за себе си. — Сега, когато познаваше омразата на Фергюсън, нямаше да се остави отново да го изненадат. — Искаш ли да ми кажеш нещо друго? — нетърпеливо попита той. Явно бе, че няма никакво желание да разговаря с нея.

— Да, отнася се за детето.

— И какво е то?

— Питах се дали възнамеряваш да ми го вземеш.

Челси знаеше, че жените почти нямат права върху децата си. Ако съпругът искаше да ги задържи при себе си, жената нямаше никакъв шанс да му се противопостави.

Синджън се поколеба. Все още не бе мислил за това.

— Ще говорим по този въпрос, след като се роди детето.

— Благодаря ти — любезно отвърна Челси, като прикри облекчението си. — Радвам се, че вече се чувстваш по-добре.

Държаха се като двама непознати, които се срещат за пръв път. Сякаш никога не бяха лежали прегърнати, сякаш никога не бяха изпитвали невероятната наслада от пълното отдаване.

Херцогът се обърна, за да се тръгне, когато внезапно се сети за нещо и рязко се извърна към нея.

— Къде ще отидеш, когато си тръгнеш оттук?

— Има ли някакво значение?

— Да — отговорът му изненада и самия него.

— Не знам.

— Трябва да останеш в Англия — заповеднически каза той и си помисли, че го е направил само защото искаше да знае къде е детето му, ако наистина е негово дете, ала нещо неразбираемо и за самия Синджън го накара да добави: — Ти си моя съпруга и си длъжна да ми се подчиняваш.

Думите му я накараха да се свие, сякаш я бе ударил.

— Не — отвърна Челси. Цялото й същество бе дълбоко наранено. — Това никога няма да стане и ако се опиташ да ме накараш насила, ще съжаляваш.

Трябваше да прояви повече разум и да се държи покорно. Не биваше да го предизвиква. Видя как в очите му проблесна гневна искра и той стисна челюсти.

Може би дълбоко в себе си искаше да я задържи, помисли си Синджън. Може би искаше и тя да бъде затворничка, както той беше. Може би в желанието му се криеше нещо лошо и покварено. А може би това беше един вид наказание за всичко, което му бе причинила. Но каквото и да бе, той нямаше да й позволи да си отиде просто така, след като бе разрушила живота му. Щеше да я накара да си плати.

— Вече достатъчно съжалявам за запознанството си със семейството ти. О какво още можеш да ме заплашиш? — подигравателно попита той и студено я изгледа.

Челси разбра, че е постъпила необмислено и побърза да смекчи думите си.

— Моля да ме извиниш за избухливия ми нрав, но аз бях принудена да се омъжа за теб и се опитах да се противопоставя, но не успях. Предпочитам да живея свободна и сама да отгледам детето си. Нямах никакво намерение повече да те безпокоя.

След тези изтощителни и напрегнати седмици тя искаше само да бъде оставена на спокойствие.

— Всъщност, като си помисля твоите роднини са прекалено отмъстителни и присъствието ти тук може да предизвика свещена война. Можеш да се смяташ за моя гостенка докато се върна в Лондон.

Искаше й се да изкрещи в знак на несъгласие, но леденостуденият поглед на сините му очи я възпря. Тя беше в ръцете му, съвсем безпомощна в това имение, охранявано от слуги и бедуини. Мислено прокле невъздържания си език и своето твърдоглавие.

— Да, Ваша Светлост — смирено рече тя, но не успя да прикрие недоволството в гласа си. Да върви по дяволите! Ще остане в тази къща само докато открия някакъв начин за бягство. Беше се сприятелила с арабите и може би това щеше да й помогне да се измъкне от този затвор.

— Няма да напускаш къщата — рязко рече херцогът, сякаш бе прочел мислите й.

Веждите й се извиха изненадано и той побърза да добави:

— Чух, че си се състезавала с Джахир. Ездата може да те изкуши да избягаш — замълча и продължи с по-мек тон — А освен това е опасно да яздиш в твоето състояние. Трябва да мислиш за детето си.

— Моето дете? Колко удобно за теб. Доколкото си спомням нося нашето дете. — Щом щяха да я третират като пленница нямаше смисъл да се старае да бъде любезна и внимателна. — Ти си бащата на това дете, съпруже мой.

При думата „съпруг“ Синджън трепна и се намръщи.

— Ще видим… — сухо отвърна той.

— Прекалено дълго си общувал само с леки жени, милорд, и това те е направило подозрителен към всички жени.

— Доколкото си спомням, ти овладя твърде бързо изкуството им. По природа си склонна към любовни авантюри и това ме кара да бъда въздържан по въпроса за бащинството. Изминаха два месеца преди баща ти да ми съобщи, че си бременна. Два месеца са много дълго време…

— Достатъчно, за да преспиш със стотина жени, милорд — язвително отбеляза Челси. — Ние провинциалните дами сме доста по-скромни.

— И ти не си имала никакви мъже през това време? — Недоверието в гласа му бе съвсем явно.

— Предпочитам конете — ядосано отвърна тя.

Синджън се засмя, развеселен от искреното й възмущение. В този миг заприлича на предишния очарователен херцог Сет.

— Е, ще имам време да се убедя в твоята невинност. А междувременно ще останеш в имението. Докато не реша как да постъпя с теб.

— Копеле! — изсъска тя, неспособна да се сдържа повече, вбесена от неговата наглост.

— Можеш да ме наричаш както искаш — тихо отвърна той, без да обръща внимание на избухването й, — но си спомни, скъпа съпруго, че поне твоето дете няма да бъде „копеле“. — Този път в усмивката му нямаше и следа от предишното очарование. Той се обърна и се отдалечи.

„Сякаш съм една от слугините му“ — възмутено си помисли Челси. Остана още малко в стаята, за да се успокои и да овладее яда си. Приближи до прозореца. Трябва да намеря начин да се махне оттук, каза си тя, докато гледаше към конюшнята.

Колко още трябваше да остане в имението, преди да намери начин за бягство?

Трябваше да се държа малко по-меко с нея, каза си Синджън, по пътя към стаята си. Макар широките дрехи да прикриваха колко бе отслабнал, той все още се чувстваше доста изнемощял. Силите му не се бяха възвърнали напълно и не можеше свободно да използва лявата си ръка. Нуждаеше се от време, за да се възстанови, макар че от вчера започна да раздвижва с оловна тежест ранената си ръка.

Когато го завари да лежи безпомощен до леглото, стиснал оловната топка Сенека го наруга за глупостта.

— Проклет глупак! — възкликна индианецът. — Раната ти отново ще се възпали.

— Бях внимателен — промърмори Синджън и въпреки болката намери сили да се усмихне.

— Правил ли си подобна гимнастика и друг път? — саркастично попита приятелят му и измъкна оловната тежест от ръката му.

— Когато се появят Фергюсън, искам да убия поне неколцина от тях — ухили се Синджън.

— Няма да успеят да се промъкнат през охраната, така че по-добре да престанеш с опитите си да се самоубиеш. Едва те спасихме от смъртта, при това рискувахме главите си. — Сенека рядко повишаваше тон, но този път не се сдържа. — А освен това съпругата ти е тук, така че няма защо да се опасяваме от нападение от страна на шотландците.

Може би това бе причината, поради която настояваше Челси да остане в къщата, реши Синджън, докато изкачваше стълбите. Решението му бе съвсем разумно. То нямаше нищо общо с виолетовите й очи, пълните й червени устни. По-добре занапред да не обръща внимание на нейната привлекателност, както и на факта, че е негова съпруга по дяволите, друг мъж на негово място, всъщност повечето мъже не се съобразяваха с брачните си задължения. Той нямаше да е изключението.

Не, тя му бе нужна, защото искаше да се разплати за всичко, което му бяха сторили. Тя щеше да бъде първата вноска на тази разплата.

(обратно)

Глава двадесет и девета

Три нощи по-късно Челси се измъкна от стаята си, облечена в костюм за езда и с ботуши в ръка. Тихо се промъкна по коридора на втория етаж, като се криеше в сянката на стените и се прокрадна край стаите на прислугата. Тази вечер за пръв път Синджън бе слязъл да вечеря в трапезарията и се бе заседял със Сенека, отпивайки от портвайна. Стаята й бе точно над това помещение и през отворения прозорец Челси бе чула техните гласове. Не можеше да разбере за какво разговарят, но до слуха й бе достигнал смеха им. Тя реши, че тази вечер съпругът и ще спи дълбоко.

Луната светеше слабо и това улесняваше бягството й. Забави се пред вратата на кухнята, за да обуе ботушите и после предпазливо се насочи към пасбището. Откри юздата, която предишния ден бе скрила зад плета, отмести преградата и тръгна към една от четирите кобили. Беше топла пролетна вечер и конете не бяха прибрани в конюшнята.

Когато Челси приближи, Сафи вдигна глава и тихо изцвили за поздрав. Тази кобила Челси най-добре познаваше, а и животното свикна с нея. Сафи бе отлично тренирана и не се противи, когато Челси й постави юздата и кожените наочници.

Възседна кобилата и нежно я потупа.

— Ще те изпратя обратно, скъпа, щом стигна до Нюмаркет… няма да пътуваме много далеч — успокоително й заговори. Хвана поводите и предпазливо насочи кобилата към далечната ограда. — Трябва да прескочиш оградата, скъпа, за да ме измъкнеш оттук. Хайде! — заповяда тя и я пришпори.

Сафи веднага се подчини и щом видя оградата в далечината набра скорост. Инстинктите й работеха безотказно. Приближи оградата в галон и прелетя над нея с такава лекота, сякаш имаше крила.

Свободна! Най-после бе отново свободна! Сърцето й радостно заби и Челси се понесе напред.

— Благодаря ти, скъпа моя, ти си едно прекрасно създание на пустинята — промърмори тя и я потупа по гривата. — Благодаря ти, благодаря ти…

Звукът от думите й още не бе заглъхнал, когато рязко изсвирване наруши нощната тишина и кобилата се закова на място. Преди Челси да разбере какво става, Сафи се обърна и се понесе в обратна посока.

Отчаяните опити на Челси да я спре останаха безрезултатни. Кобилата се върна по обратния път и без колебание прескочи отново оградата. След минута Сафи щастливо дъвчеше бучката захар, подадена й от Синджън.

— Хасан ще те придружи до къщата — каза Синджън и погали кобилата по главата. Гласът му звучеше нехайно и цялото му внимание бе съсредоточено към Сафи.

Един висок и слаб бедуин се приближи, за да й помогне да слезе от коня.

— А какво ще стане, ако не искам да се върна в къщата? — вбесена извика Челси. Той си играеше с нея. Остави я да си мисли, че може да избяга, а в същото време е знаел, че само с едно изсвирване кобилата ще се върне обратно.

— Нямаш никакъв избор. — Изгледа я за миг и по устните му заигра лека усмивка. — Нали?

— Бих желала да изтрия тази самодоволна усмивка от лицето ти — озъби се тя. — Имам избор! — гордо извика и вдигна камшика, като замахна към него.

Синджън пъргаво се дръпна и изтръгна камшика с дясната си ръка.

— Свали я долу! — грубо заповяда той на Хасан.

— Защо сам не ме свалиш от коня? — предизвикателно извика Челси и Хасан за миг се поколеба.

— Защото можеш да пострадаш — гласът му прозвуча сурово и безмилостно. Той махна към коняря. — Отсега нататък няма да напускаш стаята си. — Едва сега я погледна: — Също както се постъпва с непослушните деца — добави малко по-меко.

Всъщност тя не беше дете. В този миг бе изключително женствена, със зачервени от гняв страни. До него достигна аромата на тялото й и Синджън си помисли, че трябва да стои по-далеч от нея.

Челси покорно слезе от коня, защото не желаеше да се подлага на по-нататъшни унижения от негова страна, а и не искаше да причинява неудобство на новите си приятели, арабите. Те щяха да я свалят насила от седлото, защото според техните закони жените трябва да се подчиняват на мъжете. Това щеше да бъде унизително както за тях, така и за нея.

Бедуините вежливо я придружиха до стаята й, ала когато заключиха вратата зад нея, осъзна, че наистина е затворничка.

Каква ирония на съдбата! Младата жена застана до прозореца и се загледа в двамата пазачи, които стояха под прозореца й. Бе станала двойна жертва на мъжкото себелюбие. Първо баща й я бе затворил, а сега и съпругът й постъпва като него. И в двата случая, за да сломят независимостта й и волята й сама да направлява живота си. И двамата се отнасяха с нея, както с безправна робиня. По дяволите, вече се умори да се бори за свободата си!

Толкова ли бе трудно да поговорят разумно? Не можеше ли тя и съпругът й да решат приятелски всички конфликти помежду им? В края на краищата бяха на едно мнение за най-важните неща. И двамата не искаха да се обвързват с брак, не искаха да живеят заедно. Второстепенните въпроси можеха лесно да бъдат разрешени.

Знаеше как да привлече вниманието му. Съжаляваше горчиво за детинската си постъпка, но след миг на устните й се появи същата самодоволна усмивка, която толкова много искаше да изтрие от лицето на Синджън.

Сенека и Синджън тъкмо се бяха настаниха в дълбоките кресла в библиотеката с по чаша коняк в ръка, когато първият трясък проехтя в тихата нощ. В първия миг не можаха да разберат откъде идва звукът, но скоро установиха източника.

— Жени — промърмори Синджън с отвращение.

— Говори ли с нея? — попита Сенека.

— За какво? Затова, че нейното семейство едва не ме уби? Не искам да мисля за това. Вратът й е прекалено крехък за моя гняв.

— Колко дълго смяташ да я държиш тук?

— Докато се справя със семейството й.

— Това може да продължи до безкрайност.

Синджън погледна приятеля си изпод вежди, сви рамене, поднесе чашата към устните си и я изпи на един дъх. Сетне въздъхна и добави:

— Когато се възстановя напълно ще ги извикам на дуел и ще застрелям онези копелета.

— Нали бяхте приятели с Дънкан?

— Бяхме. Приятелството ни свърши.

Челси продължаваше да опустошава стаята. Чупеше чаши и порцеланови съдове, трошеше мебели. Ударите ехтяха из цялата къща. Разтревоженият иконом влезе в библиотеката, за да попита херцог Сет как да постъпят с разбеснялата се херцогиня.

— Утре сутринта ще почистите стаята — любезно отвърна Синджън. — Вероятно дотогава темпераментът на милейди ще се охлади. Лягайте си. Тази вечер повече нищо не може да се направи.

Ала когато малко по-късно един от бедуините дойде и му каза, че Челси може да се нарани, херцогът бързо се качи на горния етаж. Заслуша се до вратата с безизразно лице и сухо нареди:

— Внимавайте да не избяга отново. — След това се обърна и се отдалечи.

Ала само след десетина минути, когато тоалетната масичка се стовари с трясък върху терасата на долния етаж и едва не уцели един от пазачите, Синджън въздъхна и с неохота сподели със Сенека:

— Май няма да се укроти до сутринта.

Напълни отново чашата си, пресуши я на един дъх, остави я на масичката до него, въздъхна театрално и стана от стола.

— Ако не се върна — ледено се усмихна той, — изпрати някого на помощ.

(обратно)

Глава тридесета

Синджън влезе в спалнята на съпругата си. Застана до вратата, приковал гневен поглед в Челси, като че ли само присъствието му би било достатъчно, за да я укроти. На светлината на свещите проблясваха перлените копчета на жилетката му. В полумрака панталоните му от мека еленова кожа изглеждаха като велурени, а снежнобялата му риза великолепно контрастираше със смолисточерната му коса. Краката му, обути в ботуши за езда, здраво бяха стъпили върху дебелия килим, подарявайки правото му да стои там и мълчаливо да я наблюдава.

За да си отмъсти за обидното му безразличие, тя захвърли към него последната вещ, която бе останала здрава в опустошената спалня.

Малката порцеланова статуетка се разби във вратата само на сантиметри от целта и се разлетя на късчета, посипвайки килима със стъклени отломки.

Херцогът дори не трепна, макар че едно парче се бе забило в бузата му, откъдето потече тънка струя кръв. Без да отделя очи от нея извади парченцето китайски порцелан и го захвърли на пода.

— О, по дяволите, извинявай — промълви Челси. Тя всъщност не бе избухлива по природа, но сега имаше сериозни причини да се държи тъй необуздано.

— Да, най-добре ще бъде да се извиниш за всичко — тихо отвърна Синджън и огледа пораженията. В спалнята, не бе останала нито една здрава вещ. Нищо не бе избягнало от погледа й. Беше се опитала да изкърти дори металните пръчки от таблата на леглото.

— Не знаех как иначе да привлека вниманието ти — простодушно си призна Челси, макар че й бяха хрумнали няколко по-малко опустошителни варианта за тази цел. Включително и да му напише бележка или да я изпрати по някой от слугите. — Но дори и така ти се забави доста, преди да ме удостоиш с посещението си. Вероятно вече си доста обръгнал от опитите на разни жени да ти се натрапят.

Наистина това бе вярно, обаче херцогът не бе толкова глупав, за да го признае. Честно казано една нейна бележка не би го принудила да наруши спокойствието си. Не искаше да говори с нея при никакви обстоятелства, защото не бе сигурен дали в нейно присъствие ще сдържи гнева си. Освен това Синджън не бе уверен дали трябва сурово да я накаже за неочакваните промени, които внесе в живота му. По-сигурен се чувстваше, когато я избягваше. Дори и сега трябваше да събере цялата си воля, за да се сдържи и не я удари.

— Е, сега поне се увери, че успя да привлечеш вниманието ми. — Още веднъж огледа разхвърлената стая и тъжно се усмихна. — Ще трябва да ти удържа сумата за възстановяване на щетите от парите за личните разходи.

— Та нима аз разполагам с пари за лични разходи? — попита деликатно Челси.

Синджън внезапно осъзна, че те двамата са вече едно семейство. Дори само намеците за насилствената им сватба дразнеха самочувствието му.

— Говориш като баща си — рязко отвърна херцогът. Споменът за брачната им церемония в шотландския замък импулсивно се свързваше с мъчителните затворнически дни и нощи в Ретрей Хед.

— Може ли поне веднъж да поговорим като зрели и разумни хора за тази… ситуация?

— Исках да кажеш, за нашето семейство, така ли? — Думата „семейство“ Синджън произнесе с едва прикрито отвращение.

— Да. — Челси също говореше с леден тон.

Той прецени разстоянието, което го делеше от тази жена с нежно и крехко тяло, облечена обаче в мъжки костюм за езда. Никога не бе вдигал ръка срещу жена, колкото и да е разгневен. Въздъхна тежко. Много по-лесно би било да се нахвърли срещу баща й, за да отмъсти за униженията и страданията си, отколкото срещу нея.

— За какво би желала да си говорим? — тихо запита Синджън и се огледа за стол. За съжаление в спалнята не бяха останали непотрошени мебели, затова остана изправен до вратата.

— Най-много ме вълнува това колко време възнамеряваш да ме държиш под ключ, като че ли съм извършила някакво престъпление!

— Не съм решил още… но вероятно докато не възстановя силите си и повикам на дуел баща ти и братята ти.

— Всичките ли?

— Това ще зависи от изхода на дуела с баща ти.

— Какво искаш от него? Мога ли да помогна с нещо за изясняване на претенциите ти?

— Искам да живея свободно, без да съм обвързан с теб. Струва ми се, че и ти искаш да се отървеш от мен.

Тя си каза, че и този път херцогът отгатна мислите й.

— Значи дотогава ще трябва да остана в замъка ти в ролята на заложник.

— Нещо подобно.

Не пожела да й напомни, че ако бъдещото й дете не прилича на него, може да използва този факт, за да анулира брака ми. Беше толкова богат, че можеше да подкупи дори и секретарите на папата във Ватикана; за да си издейства развод.

Челси внезапно се почувства уморена, защото бременността й бе изострила сетивата й и вече се изтощаваше от всяко по-силно преживяване. Освен това мисълта за неопределено дългия престой в замъка на херцог Сет, заключена и зорко охранявана, я изпълни с отчаяние.

— Да не би да ти прилоша? — Синджън не бе забравил страхотно бледото й лице, когато я видя след отвличането му от дома на Касандра.

— Само ми се зави свят — прошепна Челси и се отпусна на перваза на прозореца. Краката й се подкосиха. Хладният нощен въздух й помогна да се съвземе от шока. Усмихна се пресилено. — Не ми се искаше да опустошавам тази стая, но си въобразявах, че само така мога ти докажа колко ми е противно да ме държат под ключ, като някоя крадла или убийца — продължи тя, след като й премина.

— Съжалявам, но не мога да те пусна. Ти си единствената ми гаранция, че баща ти няма да се опита да ми отмъсти, като прати убийци да приключат с мен от засада. Може би няма да се наложи да чакаш дълго деня, когато отново ще бъдеш свободна.

— Няма да издържа цели шест месеца в тази стая, превърната в затворническа килия! — промълви тя и го погледна смутено. Синджън стоеше невъзмутим, облегнат на рамката на вратата. — Нима нито за миг не допускаш, че това дете може да е и твое?

За секунда херцогът се замисли, за да прецени как да изрази мнението си, без отново да накърни достойнството и честта й.

— Положението ми налага да изисквам пълна гаранция, че не съм жертва на хитро скроена измама. Това дете може да се окаже един ден наследник на титлата и богатството ми.

— Нима? — Челси познаваше законите не по-зле от него.

— Ако е мое дете.

— А в противен случай?

Трябва да бъде честен с нея, каза си той.

— В такъв случай ще се разведа с теб.

Тя също бе мислила за развод, но безразличният начин, по който го каза, я нарани. В края на краищата детето бе и негово.

Обикновено мъжете не се интересуваха от последиците на любовните им приключения. Някои го правеха, ако бяха влюбени в любовниците си, ала дори и тогава рядко се стигаше до предложение за женитба.

Много малко жени се осмеляваха да поискат сметка от любовниците си и то само в случай, че жената може да предложи нещо в замяна — богата зестра или красота.

В тези случаи мъжът или се нуждаеше отчаяно от пари или бе запленен от красотата на партньорката си.

Нито едно от тези изисквания не се отнасяше до Синджън.

Ако не беше грубата намеса на граф Дъмфрийс, той никога нямаше да се ожени за дъщеря му. Богатството и положението му в обществото го правеха недосегаем.

— Няма да можеш да се разведеш с мен — рече Челси, само за да му се противопостави, уязвена от презрителните му думи.

Херцогът разбираше какво иска да каже. Независимо от това дали бе искрена или разиграваше някаква роля, Челси бе много убедителна.

— Ще видим.

— Това отново ни връща в началото. Ще бъда ли свободна след раждането на детето?

— Разбира се.

— Дори и ако то е наследник на титлата ти? — Синджън не беше споменал, че вече има син, помисли си тя. Вероятно предполагаше, че Челси знае, тъй като официално бе признал детето преди много години.

— Разбира се.

— А какво ще стане с детето?

Тя вече му бе задала този въпрос, но той не желаеше да мисли за отговора. В момента имаше много по-важни неща.

— Не знам — честно отвърна херцог Сет и за негова изненада Челси избухна в сълзи.

— Прости ми… — изхлипа тя. — Май много… лесно… плача.

Очакваше такъв отговор, но въпреки това думите му я разстроиха. Струваше й се, че напоследък нещастията я преследват едно след друго.

— Зле ли ти е? — внезапно гласът му прозвуча загрижено.

— Вече… ми… мина — преглътна Челси и се опита да потисне сълзите, напиращи в очите й.

В този миг изглеждаше трогателно безпомощна и уязвима, като наранено дете. Краката й висяха от перваза на прозореца, а нещастното й лице бе обляно в сълзи. Нейната невинност го трогна.

— Често ли плачеш?

— Страхувам се, че напоследък плача почти непрекъснато.

Синджън не можа да сдържи усмивката си.

— Не искам да плача толкова лесно, не търся съчувствие.

— Аз съм последният човек на този свят, който ще ти съчувства — отвърна херцогът, но студенината в очите му бе започнала да се топи. Заговори по-бързо, за да изпревари прилива от жалост, надигащ се в сърцето му. — Не можеш да спиш тук.

Думите изненадаха и самия него. Настъпи неловка пауза. Внезапно една мисъл осени съзнанието му.

Тя можеше да спи с него.

Защо не? Нали беше негова съпруга?

Защо не? Вече и без това беше бременна.

Защо не, наистина? Беше самотен и лишен от всякакви удоволствия.

Защо не, наистина?

— Трябва да ти намеря някоя чиста стая, където да прекараш нощта — промърмори той.

— Ще разчистя леглото. Мога да спя навсякъде, дори и на пода.

Синджън бе забравил колко искрена и непретенциозна бе Челси. Тръгна към нея, обзет от внезапно вълнение.

— Още ли ми се сърдиш? — Погледна го тя изплашено.

— За този хаос ли?

Челси кимна и гърлото й пресъхна от напрежение.

Той поклати глава и се усмихна.

— Твоят темперамент ще забавлява слугите няколко дни. Искаш ли да се погрижиш сама за възстановяването на стаята?

— Защо си толкова любезен с мен?

Синджън сви рамена, сам не можеше да обясни чувствата си. Вече бе пред нея. Тя бе вдигнала лице и го гледаше с огромните си, влажни от сълзи очи. Дали детето й ще има същите кадифени, тъмновиолетови очи, запита се той, сякаш за пръв път осъзнал, че в нея расте един нов живот.

— Как се чувстваш? — тихо попита младият мъж.

— Уморена съм — тъжно се усмихна тя. — Както обикновено… — Може би ако бе дошъл при нея, без да е принуждаван от буйната й покана, тя нямаше да се държи с него така рязко. Чувстваше се изтощена, не само физически, но и емоционално от събитията през последните седмици, от непрекъснатото напрежение и преследване. Щом сега й предлага примирие тя бе готова да го приеме.

— Ще ти намеря по-подходяща стая, където да прекараш нощта — рече той и предпазливо докосна рамото и, сякаш се боеше да не я изплаши. Пъхна ръка под коленете й и въпреки леката болка в рамото си я вдигна на ръце. Не посмя да я притисне до гърдите си. — Струва ми се, че не си напълняла.

Думите му й напомниха за онези безгрижни дни, когато бяха толкова щастливи заедно.

— Не съм наддала много. Само ми се спи през цялото време… съжалявам… за всичко това… — Челси посочи безпорядъка в стаята. — Ще ти платя за щетите.

Като негова съпруга, макар и само по име, тя би трябвало да притежава средства за лични разходи, помисли си Синджън. Не бе подписвал брачен договор и тя вероятно нямаше никакви пари.

— Няма за какво да се извиняваш. Аз не биваше да се държа така заповеднически. Имаш ли нужда от нещо?

— Само от четката си.

Херцогът я отнесе на ръце до скрина, на който се виждаха само четка за коса и огледало.

— Да не би да си суеверна?

Челси го погледна и унило се усмихна.

Той се огледа и забеляза, че нито едно огледало в стаята не бе счупено. Когато отново се обърна към нея, очите му бяха топли, както ги помнеше.

— Утре ще решим какво да правим — рече Синджън.

— Горските духове навярно са чули молбите ми — леко се усмихна тя. — Почти успях да избягам.

Не искаше да я разочарова и затова се съгласи с нея.

— Да, почти успя.

Докато я носеше на ръце по коридора към спалнята си, той изпита странно задоволство, че опитът й за бягство не бе успял.

Не знаеше какво ще прави с нея в спалнята си. Чувствата му бяха объркани. Занесе я до малкото канапе край камината и седна на него.

— Предполагам, че не ти тежа прекалено много — прошепна Челси.

Дали му тежи прекалено много. Искреното съжаление, изписано на лицето й го забавляваше, макар тя да бе преобърнала живота му.

— Все още не си много тежка — шеговито отвърна той и я залюля в скута си.

Двамата внезапно замлъкнаха. Имаше толкова много неща, които ги разделяха.

Помисли си, че е истински негодник, след като продължава да я желае, въпреки всичко, което се случи между тях.

А Челси си мислеше колко спокойна и защитена се чувства в скута му, обгърната от силните му ръце.

Те продължаваха да мълчат, сякаш всеки от тях се страхуваше да не разруши обаянието на този миг.

— Изморена съм.

— Наистина ли?

Заговориха като участници в пиеса. Млъкнаха, спогледаха се и се засмяха.

— А освен това съм гладна — добави Челси, — ако нямаш нищо против.

Той едва не попита „За какво?“, защото в този миг мислеше само за нея и нежното й тяло, отпуснало се в ръцете му. Ала успя да спре думите си навреме и вместо това каза:

— Разбира се, че нямам нищо против. Сега ще позвъня на иконома.

Двамата се настаниха на леглото му и с апетит се заеха с вечерята. Този импровизиран пикник сякаш възвърна част от предишното им приятелство.

Челси с удоволствие хапна от фаршированите яйца, студения пудинг и топлите кифлички със стафиди. Изпи една чаша студена медовина. След това се справи с внушителна порция бифтек и накрая похвали главния готвач за пухкавия сладкиш с пълнеж от сметана и шоколад. Завърши с два пресни мандарина под смаяния поглед на Синджън.

— Това дете ще тежи цял тон, скъпа моя съпруго, ако продължаваш да се храниш с този апетит.

— Не е ли ужасно? — отвърна Челси, поласкана от обръщението му. — Не мога да се спра. Непрекъснато съм гладна. Но предполагам, че един мъж не може да го разбере.

— Може би би могъл — промълви той със странно притихнал глас и тя изненадано го погледна.

— Не ми ли се сърдиш вече? Не ме ли мразиш? — Докато го питаше, осъзна, че не биваше да му задава тези въпроси. От малка бе разбрала, че мъжете не обичат да ги разпитват за чувствата им. — Да махна ли подноса? — попита тя и с това побърза да смени темата като се усмихна колебливо.

— Чудесно.

Беше права. Той не искаше да отговори на въпросите й. Резкият му отговор бе достатъчно доказателство.

Синджън се облегна на таблата на леглото, почеса се по брадичката и въздъхна.

— Не знам какво чувствам към теб, но се радвам, че вече не плачеш, дори ми е приятно да съм с теб.

— Аз пък се радвам, че ръката ти оздравява. А сега, след като си разменихме съответните любезности, имаш ли нещо против, ако изтрия кръвта от брадичката ти? Разкървавил си порязаното от онзи порцелан.

— Нямам нищо против. Много си внимателна.

— Учудва ли те това?

— Много.

— Може би трябва да се постарая винаги да бъда по-внимателна.

— А ще можеш ли?

— Бих искала да го направя, но се страхувам, че няма да успея, след като толкова много години съм живяла само сред мъже и коне.

— Може би тъкмо това ме привлича в теб, не мислиш ли?

— Не знам. И ти не знаеш, милорд, ако ми позволиш да бъда откровена. Ти не знаеш какво харесваш у мен, защото цял живот си харесвал само едно нещо у жените.

Синджън се замисли за миг. Тя бе удивително умна за своите седемнадесет години и половина.

— В такова семейство съм израсла, Ваша Светлост… само мъже. Научих се да ги разбирам.

— Казвай ми Синджън.

— Не знам дали бих се осмелила.

— Осмели се.

Това беше последното нещо, което трябваше да каже на това младо момиче, което бе негова съпруга. А може би бе най-правилното, ако искаше да се подчини на обзелото го желание.

Челси откри най-съблазнителния начин да изтрие кръвта от брадичката му. Приближи се към него, наведе се над лицето му и с устни избърса кръвта.

Излишно е да се споменава, че никой от тях не спа през тази нощ и в Хетън настъпиха щастливи дни.

(обратно)

Глава тридесет и първа

Пролетните ветрове разнасяха уханието на свежи листа и ароматни цветя. Дремещи в омарата на знойните слънчеви лъчи хълмовете и долините се раззелениха в пълната си пищност. Изминаха две седмици, през които в Хетън царуваше мир и спокойствие. Синджън и Челси, запленени един от друг, се помиряваха, забравили за света извън прага на спалнята си. Смееха се, любеха се и бъбреха с часове, зажаднели за ласки, четяха любимите си книги и отново телата им се сливаха, скитаха и яздеха сред красивите околности на замъка и се прегръщаха под сянката на дъбовете, потъваха в рая и пак се любеха.

Макар Сенека да бе заминал за Лондон, в имението разполагаха с достатъчно телохранители, които осигуряваха надеждна сигурност срещу евентуалните опити на някой боец от клана Фергюсън. Рамото на херцога оздравя напълно. Отокът на лявата му ръка изчезна и вече можеше да си служи с нея, както преди шотландската авантюра — повод за безброй шеги между лорд и лейди Сейнт Джон. Единственото им притеснение бе непрестанното наедряване на Челси. От бременността тя се разхубавяваше неусетно с всеки изминат ден и Синджън с любопитство следеше промените по лицето и фигурата й.

— Измисли ли как ще го кръстиш? — попита той през един от топлите майски следобеди, изпълнени с блажена дрямка. Бяха се излегнали на широкото одеяло, застлано върху тревата под едно от ябълковите дървета в овощната градина. Главата му лежеше отпусната в скута й. Над очите му се сплитаха ябълковите клони, отрупани с цветя, а край тях се носеше напевното жужене на пчелите.

Челси леко отметна глава и звънко се разсмя. Пръстите й продължиха да ровят в косите му. Поклати глава в знак на отрицание. Беше й тъй хубаво, че дори не й се искаше да говори. Загрята от ласкавото майско слънце, тя усети как за пореден път се унася в сън.

— Да не би това да означава, че предоставяш на мен избора на името? — прошепна той и в небесносините му очи припламна познатата дяволита искра.

— Откъде черпиш толкова енергия? Аз не мога да помръдна оттук за нищо на света и едва се сдържам да не легна и да поспя още малко на сянка под дървото. Ох, не, недей, не ме закачай сега!

— Няма да сторя нищо на бебето, скъпа… знаеш колко го обичам… пък и ти нищо няма да ми позволиш да му направя — той се ухили подканващо — е, почти нищо. Знаеш ли, винаги съм харесвал името Алфред.

Той се претърколи към нея преди тя да успее да го отблъсне от себе си и двамата отново се излегнаха сред свежата пролетна трева.

— Не ми отговори харесва ли ти името Алфред?

— Нашето бебе ще бъде момиче.

— Прекрасно! — Надигна се от тревата, подпря брадичка върху дланта си и се замисли какво прелестно семейство биха били те двамата, заедно с Бо и малката им дъщеря. — Но сигурна ли си, че ще бъде момиче? — продължи той, като я галеше, без да престава да се любува на красивото й лице. Бе започнал да очаква с радост детето и враждебността между тях напълно бе изчезнала.

— Сигурна съм. — Внезапно си припомни разказа на старата бавачка в дома на баща й относно признаците по време на бременността на майка й. Отпусна главата си на стъблото на ябълковото дърво и прошепна: — Ще я наречем Флора, в памет на мама.

— Флора бе псевдонима, с който се представи през онази нощ в Сикс Майл Ботъм. — Припомни си първата им страстна среща и замълча, защото си помисли, че повече можеха и да не се срещнат.

— Флора? Това име ли съм казала?

Вълненията от онази нощ бяха заличили подробностите в паметта й. Помнеше само целувките, изгарящото желание и раздялата на сутринта.

— Много ясно си спомням — тихо отвърна Синджън, протегна се и я погали по нежната извивка на глезена й. Нямаше да забрави нежното й ухание на девственица, задъханото от страст и покрито с капчици пот извиващо се тяло… Не беше суеверен мъж. Дори и на игралната маса, вярваше повече в умението си, отколкото в късмета. Ала сега бе благодарен на съдбата, която го бе срещнала с Челси Фергюсън.

Той е толкова близо до мен, толкова очарователен и красив, този мъж, завладял сърцето ми, помисли си Челси, докато погледът й се рееше над зелената поляна. Синджън бе неуловим като слънчев лъч, загадъчно пленителен, капризен като вятъра, който рошеше черната му коса. Но тя го обичаше с цялото си сърце и душа, обичаше го до безумие. Целият свят изчезваше, когато очите му се взираха в нейните, както в този миг, изпълнени с възбуждаща покана. Ала Синджън никога не говореше за любов, макар да бе нежен и чувствен любовник. Младата жена знаеше, че не бива да показва чувствата си и затова сега закачливо се усмихна и повдигна вежди.

— Ако си много, много добър, ще ти позволя да избереш едно от другите имена на дъщеря ни.

За опитен мъж като него не бе трудно да отгатне по интонацията на гласа й какво има предвид тя под добрина.

— Ако е момиче, да го наречем Алфреда — усмихна се той. — И тъй като знам по какъв начин да бъда добър с теб, то можем да си изберем и други имена, да речем Партиния, или може би Зулфа… — шеговито добави той. Хвана глезените й със силните си пръсти, придърпа я към себе си и тихо промърмори: — Позволи ми да узная кога ще си доволна от моята „добрина“… — Прокара език по извивката на ходилото й и леко захапа нежната й кожа. Сетне вдигна глава към лицето й. — А ако не искаш да говориш, достатъчно е само да кимнеш с глава…

Леко плъзна дългите си пръсти зад коленете й притисна бедрата й. Бе опитен любовник и знаеше как да накара една жена да го пожелае. Никога не бе молил за женски ласки и любов. Жените винаги му се отдаваха с готовност.

— А ако не съм в състояние да кимна? — прошепна Челси и потръпна от предвкусваната наслада. Неговите докосвания, кадифеният му глас, хипнотизиращите му очи бяха накарали кръвта й да закипи от желание, като че ли това бе единственият смисъл на живота й.

— Тогава аз ще реша, когато ти е достатъчно — промърмори Синджън и топлите му длани се плъзнаха по бедрата й.

Толкова отчаяно го обичаше, че дори понякога го мразеше за това, че бе отнел свободата й, за невидимите вериги, с които я бе оковал, вериги по-здрави и от истинските. Докато желанието й се бореше със стремежа да отхвърли това сексуално робство, той я доведе до върха на екстаза и тя се предаде.

Животът в Хетън е истински рай, помисли си Синджън и нежно докосна с пръст, влажното място между бедрата й, или поне толкова близо, колкото е позволено да се доближи на един смъртен. Наслаждаваше се на тези дни, изпълнени с изгаряща страст и нежност, със смях и радост.

Челси разбра, че чувствата, които изпитва са любов, ала не и Синджън. Той не знаеше какво е любов. Но когато устните, им се сляха в нежна целувка, дори и без признание в любов, вихрената страст завладя сърцата и на двамата.

(обратно)

Глава тридесет и втора

След следобеда под ябълковото дърво заваля проливен дъжд. Валя цели три дни, без да спре дори за час. Въпреки това идилията в Хетън продължаваше. Уютните стаи на ловната хижа бяха чудесно убежище за страстта на двамата съпрузи, не по-лошо от слънчевите поляни на Хетън.

Когато на четвъртия ден се събуди и видя, че навън продължава да вали, Челси се претърколи от топлото тяло на Синджън, протегна се мързеливо и промърмори:

— Толкова ли често вали тук?

— Никога не съм бил тук през пролетта — сънливо отвърна той, без да отваря очи. Закри лицето си с възглавница и добави: — През пролетта тук няма нищо за лов.

Челси седеше на леглото и разчесваше дългата си златиста коса, разрошена след бурната нощ. Остави четката и отново се протегна лениво в широкото легло. Колко прекрасен е животът, въпреки непрестанния дъжд… колко хубаво е да се излежаваш по цял ден, без да сновеш непрекъснато между къщата и конюшнята. Чувстваше се като във ваканция. Загледа се в бронзовото тяло на съпруга си, изтегнато в леглото, в ръцете му, които държаха възглавницата, която покриваше лицето му.

— Хайде днес да си направим карамелови бонбони.

Изпод възглавницата се чу неясно ръмжене.

— Гладна съм.

Последва още едно ръмжене, този път дори още по-неясно.

— Синджън!

Той отвори очи едва когато Челси измъкна възглавницата от ръцете му и предвидливо я захвърли в другия край на леглото, излегна се върху него. Топлото й тяло страстно се притискаше, а бедрата им се преплетоха. Синджън отвори очи. От години бе свикнал да се събужда в различни дамски будоари само след няколко часа сън. Погледна свежото и лице, надвесено над неговото.

— А ти знаеш ли как се нравят карамелови бонбони? — попита той с онзи любезен тон, с който в миналото казваше „Добро утро, скъпа“ на дамата, с която бе прекарал нощта. — Защото аз съм сигурен, че не знаеш — усмихна се той.

— Знам как да ги нарежа — уверено заяви Челси, убедена, че това е най-важната част от рецептата.

— Май и двамата нямаме понятие от готварство. Защо да не кажем на готвача да приготви карамеловите бонбони, а ние да поспим докато станат готови?

— У дома винаги, когато вали сме правили карамелови бонбони…

Синджън отвори очи. За миг в погледа му проблесна изненада, но след това отново заговори с ироничен тон:

— Колко благоразумно — промърмори той. През дъждовните дни херцогът се развличаше с по-интересни занимания. Всъщност целият му живот бе изпълнен със стремеж към интересни развлечения.

— А освен това съм много, много гладна — настоя Челси, без да обръща внимание на ироничния му тон.

— Ти винаги си много гладна.

— Аз трябва да ям за двама.

Тя изглеждаше очарователно весела, дори и в тази мрачна сутрин. Приличаше на палава горска нимфа. Самият той не се чувстваше никак жизнерадостен, особено след като предната вечер бе изпил две бутилки кларет, без да се споменават няколкото глътки коняк. Погледна с нежност съпругата си през полуспуснатите си клепачи. През последните дни тя бе за него невероятен източник на наслада и радост. Заслужаваше да й се отблагодари, дори и като се заеме с такова непривично за него занимание като правенето на карамелови бонбони.

— В такъв случай предполагам — отбеляза той и в сините му очи проблесна весело пламъче, когато видя с какво очакване го гледа тя, — че след като ядеш за двама, а и това е ваша семейна традиция, ще трябва да се заемем с карамела…

— Сега ли? — гласът й прозвуча възбудено като на малко дете.

Той въздъхна примирено и кимна.

— Да, сега.

Челси оживено скочи от леглото и отиде в малката ъглова стая до спалнята. Грабна пеньоара, метнат на креслото и радостно се завъртя със сияещо от щастие лице.

Облегнат на лакти Синджън я наблюдаваше с усмивка. Тя бе като слънчев лъч в тази сива дъждовна утрин. Синьо-зеленият пеньоар чудесно подхождаше на златистата й коса и тъмновиолетови очи. Брокатената материя блестеше като лазурно море, докато тя сновеше между гардероба и скрина. Бързите й движения още повече засилваха главоболието му.

— Тази сутрин си много припряна, скъпа — промърмори Синджън и отново се облегна на възглавниците. — Ела и седни за малко на леглото до мен.

— Така по-добре ли е? — засмя се Челси и с величествена походка се приближи към него. Тя знаеше какви са последиците от две бутилки изпито вино и реши да не го дразни с прекалено бързите си движения. Облечена в неговия халат, който й бе доста широк и се влачеше зад гърба й като шлейф на бална рокля, тя приличаше, на кралица. На устните й все още грееше детинска усмивка. С дългата си златиста коса тя му напомняше на закачлива малка русалка.

— Порязал си си крака — рече тя, като наближи леглото. Остави гребена и четката и се наведе, за да огледа кръвта върху бедрото на Синджън.

Изненадан от думите й той бързо се изправи. От рязкото движение кръвта, в слепоочията му запулсира. Втренчи се изненадан в тънката струйка стичаща се по бедрото му.

— Порязал ли съм се? — тонът му бе подозрителен и изпълнен с упрек подобен на девственица, произнасяща думата „сношение“.

— Ще те измия — рече Челси и се обърна, за да потърси кърпа.

Синджън не можеше да си обясни как някой ще се пореже докато спи. Хвана нетърпеливо края на чаршафа и обърса кръвта.

— Там нямаше порязване. Кожата му бе гладка и чиста.

В главата му проблесна тревожна мисъл, последвана от хаотични чувства — облекчение, загриженост, странно смущение и озадаченост. Никога не бе имал дълготрайна връзки с жени и не знаеше почти нищо за помятането.

— Мисля, че ти кървиш — предпазливо започна той, когато Челси се върна с леген и кърпа в ръка. Лицето му бе безизразно, макар да бе шокиран от това ужасяващо предположение.

Младата жена изпусна мократа кърпа, сякаш бе нагорещено желязо и вдигна ръка към устата си. Стоеше, без да помръдва, докато бавно осъзнаваше думите му. Тиктакането на стенния часовник отекна в настъпилата тишина. Стана й студено и й се стори, че сърцето й спря да бие.

— Трябва да провериш — тихо предложи Синджън. Отметна смачканите чаршафи и бавно се надигна от леглото.

Челси притисна бялата ленена кърпа между бедрата си и когато я погледна с ужас видя върху нея голямо кърваво петно.

Лицето й придоби сивкав оттенък.

Несъзнателно стисна бедрата си, сякаш това можеше да предотврати кръвоизлива. „Ще го загубя! — бе първата й мисъл. — Ще загубя и него и нашето дете.“ Преглътна и затвори очи, като се опита да спре напиращите сълзи!

Никога не съм искала да се влюбвам в него — безпомощно си помисли тя, докато горчивите сълзи давеха гърлото й. През всичките онези седмици преди да дойде в Хетън бе се опитала да го изтръгне от сърцето си. Ала Синджън можеше да накара всяка жена да повярва в любовта. По-късно, когато той започна да говори с топлина и желание за тяхното дете, тя замечта за щастлив семеен живот. Но сега детето й беше в опасност, мечтите й можеха да се сринат, а ужасът, че може да го изгуби бе по-силен от разума й, от самата нея, от всички останали чувства. Усещаше огромна безгранична мъка, потискаща, смазваща.

Сълзите бликаха от очите й и се плъзгаха по пребледнялото лице.

След миг Синджън бе вече до нея, повдигна я на ръце, притисна я към силните си гърди. Блестящият халат се свлече от раменете й върху килима.

— Може би е нормално — прошепна той, за да я успокои. — Може би няма защо да плачеш.

Челси изхлипа, затоплена от прегръдката му. Сълзите й покапаха по гърдите му и намокриха копринения халат.

— Ще повикаме акушерката… и лекар… те знаят повече от нас. Не плачи, може би всичко ще се оправи.

Говореше банални, успокоителни фрази, а умът му трескаво обмисляше какво да прави.

Внезапно мисълта, че отново може да бъде свободен, обсеби съзнанието му и той си припомни предишния волен ергенски живот… Беше жестоко и егоистично, но нищо не можеше да направи. Идеята за анулиране на брака се загнезди здраво в съзнанието му.

Наред с това безмилостно желание дълбоко в себе си той чувстваше нежна привързаност и страст към младата си съпруга. Искрено съжаляваше за тяхното дете, което може би бе прекалено нежно, за да оцелее в суровата действителност. Подобно на крехката връзка между тях и на принудителния им брак.

Обхвана го чувство на раздразнение и недоволство. Нима бе само една играчка в ръцете на съдбата? Сега трябваше да мисли преди всичко за Челси. Тя се нуждаеше от незабавна помощ.

— Нека да извикам акушерката — нежно каза Синджън и я залюля в ръцете си като малко дете. — Ще те оставя в, леглото… само за малко — добави той, когато ръцете й се стегнаха около врата му.

— Не — едва чуто отвърна тя.

— Моля те, скъпа…

— Необходимо ли е да викаш някого? — попита тя с треперещ глас. Чувстваше се беззащитна и напълно сломена. Точно в този миг не искаше да остава сама. Искаше да лежи в топлите му прегръдки.

— Само като предпазна мярка, скъпа.

— Остани при мен.

Усещаше как топлата течност изтичаше от тялото й. Всяка капка кръв й се струваше вестител на смъртта, безмилостна и ужасяваща. Не искаше да остава сама. Не искаше той да я напуска.

Той я разбираше, ако не ужаса, сковал мозъка й, то поне мъката й. Затова я задържа още малко в обятията си. Загърна я с халата си. Завърза панделката в косите й, като си помагаше със зъби, защото само едната му ръка бе свободна. После нежно я целуна по челото. В следващата секунда я понесе на ръце към вратата, изплашен, че може да е късно за акушерска намеса.

Синджън се изправи на площадката над най-горното стъпало, заобиколен от препарирани еленови глави и портрети на прадедите си в ловни костюми. Наоколо всичко тънеше в полумрак. Ловната хижа бе с ниско надвесени греди и тесни прозорци.

— Мисис Барне! — извика херцогът. — Форестър, Нед, Джим… Френк! — Виковете му проехтяха покрай перилата на стълбището, украсени с дърворезба, и отекнаха от каменните стени на долния етаж.

Слугите бързо се събраха около него, разтревожени от тона му. През всичките години откакто господарят им посещаваше ловната хижа в Хетън никога не бе викал тъй силно. Щом видяха лейди Сейнт Джон в ръцете му, разбраха, че се е случила някаква беда. Най-много ги сепна тревогата, изписана върху лицето на Синджън, както и сълзите, стичащи се по бузите на младата им господарка. Знаеха, че херцогът не беше от плашливите.

— Повикайте лекар. Веднага! Не, повикайте няколко лекари. И то незабавно! — властно заповяда той. — Изпратете колкото е нужно коняри да открият всички лекари в околността. А Сахар веднага го изпратете при мен. Бедуините също да помогнат. — Вече не мислеше за охраната на хижата. Сега бе най-важно да се помогне на Челси.

Силната тревога се предаде на слугите и всички се разтърчаха като подгонени от пожар. Никой нищо не попита. Причината за суматохата бе ясна за всеки.

Синджън и Челси трябваше да изчакат пристигането на лекарите и акушерките.

Струваше им се, че минутите се влачат по-бавно от всякога.

Херцог Сет неспокойно потропваше с крак. По природа не понасяше бездействието, но сега не можеше да излезе навън и да остави измъчената си съпруга сама в хижата. Приближи се отново към нея, прегърна я, после я настани на креслото до прозореца, откъдето в слънчеви дни се разкриваше великолепна гледка. Сега се виждаха само слугите, забързани под дъжда. Показа се Сахар, запътил се към бедуините, за да им предаде последните нареждания на господаря. Една група мъже на коне потегли на север от имението, за да доведат д-р Хетч, друга група се отправи на изток към Уейкфийлд, където живееше д-р Грегъри. Още двама прислужници изчезнаха с една закрита карета, за да повикат двете акушерки от близкото село.

Когато донесоха закуската, той се зае да я убеждава, че е необходимо да се подкрепи.

— Трябва да запазиш силите си, скъпа, защото не знаеш кога ще ти потрябват. Опитай да хапнеш малко ягоди или шоколад, или вземи поне едно парче от кейка… — Синджън избра едно по-голямо парче от подноса на масичката до него и й го подаде, без да спира да й говори на разни незначителни теми, единствено с цел да я разсее и да я накара да забрави за всички грижи.

— Пътищата са много разкаляни след тези неспирни, незапомнени дъждове. Трябва да почакаме може би два-три часа, за да се прибере и последният пратеник… затова трябва да се нахраниш добре… отвори уста, скъпа. Всяка пролет майка ми мърмореше, че в Хетън валяло повече дори и от Брайтън. Водата е напълнила дори и стария крепостен ров. Ето… една лъжичка от пудинга, изяж я, мила, та на нея няма почти нищо друго, освен крем, а ти го обичаш много, нали? Какво ще кажеш да окачим новата ти рисунка с Мамелюк във всекидневната? Ще я поставим над шкафа с холандския порцелан. Опитай сега от това… да, това е само един залък сланина с някакъв специален сос, забравих му името. Хм, дали нямаше в него стилтънско сирене? Ето, още малко с вилицата… та това е по рецепта на майката на мисис Барне, скъпа.

Гласът му я успокояваше или поне той се надяваше на това. Разсейваше я за кратко. Присъствието му й даваше сили да не мисли непрестанно за най-лошото, да не изпада в униние и самосъжаление. Същевременно самият той не можеше да мисли за нищо друго, освен за кръвта, изтичаща от тялото й. Дали ще й помогне ако лежи неподвижно, ако се храни, ако двамата се помолят на Бога? Може би вече е твърде късно? Или тяхното дете ще оцелее, въпреки този проклет кръвоизлив? Той пламенно се помоли кръвотечението да спре… Дали това се случва и на други жени… Не искаше да изгуби първото дете, с което съдбата ги бе дарила. Вече мечтаеше как ще го кръстят, как ще го отгледат, кроеше планове за бъдещето му… Сетне си спомни, че заради егоизма си бе искала да има дъщеря и реши, че сега може би боговете я наказват. Изпълнена с отчаяние, Челси призова на помощ всички митични създания, за които се сещаше. Моля те, Господи, не позволявай да се случи това… моля те, запази рожбата ми, първата, от любимия мъж… моля те… Прости ми…

Обаче боговете, ако въобще съществуваха богове на този или на онзи свят, останаха глухи към молбите. Синджън неволно подсили тревогата й, като настоя да смени първата кърпа, вече обилно напоена.

— Скъпа — каза той веднага след като видя окървавената тъкан. — Трябва да полегнеш за няколко минути докато съм оттатък в салона. Ще поговоря с мисис Барне. — С последни усилия на волята си успя да прикрие тревогата и се опита гласът му да звучи спокойно, сякаш нищо особено не се бе случило. — Нуждаеш се от помощта на добър лекар. По дяволите, нищо не разбирам от болести. Моля те, скъпа моя, няма да се забавя дълго.

Без дори да дочака отговора й, той се втурна към вратата, твърдо решен да повика някого на помощ, въпреки протестите на жена си. Загубата на детето би било ужасно събитие за него, но много по-непоносимо бе да стои и безпомощно да наблюдава как Челси умира пред очите му. Дори и неопитен мъж като него би се досетил, че ще се случи нещо ужасно, след такова обилно кървене.

Занесе я на леглото и я зави с една дебела завивка, първата, която в бързината попадна пред очите му. Сетне с трескави движения съблече ризата си и панталоните. Излезе от стаята и бос хукна надолу по стълбите, прескачайки по три стъпала наведнъж, затича се към кухнята и със задъханите си въпроси принуди всички прислужници да се вцепенят. Искаше веднага да му обяснят защо още не е дошъл някой лекар или акушерка, къде се губят куриерите. Нито един отговор не го задоволи. Бръчките между веждите му се врязваха все по-дълбоко, докато времето сякаш бе спряло хода си.

Френк се върна от Глендейл с мрачната вест, че мостът при Оунгли бил залят от придошлата река и било невъзможно да се добере до отсрещния бряг. Д-р Грегъри заминал на някаква среща в Манчестър. Нед още не се бил завърнал с акушерката от селото. А мостът при Айкли бил непроходим и вероятно, затова Джеймс още се бавел някъде по пътищата. Синджън кръстосваше кухнята като звяр в клетка и отрупваше нещастните слуги с порой от въпроси. Запита ги дали някой се досеща откъде другаде може да се намери лекар, но недочакал отговора им, отчаяно махна с ръка, проливните дъждове бяха направили всички пътища непроходими.

От никъде нямаше помощ, дявол да ги вземе тези дъждове, а вече изтече повече от половин час. Всички слуги, съчувстващи и вайкащи се, го бяха наобиколили, но не можеха с нищо да му помогнат. Той прекоси още десетина пъти кухнята, без да спре да се пита колко ли кръв е загубила Челси досега… Насили се да потисне тази ужасяваща мисъл и отново се зае да намери някакво решение. Все пак не се намираха в открито поле, а в цивилизована страна с много лекари и акушерки, нито пък на бойното поле, където ранените умираха в локви образувани от собствената им кръв. Хрумна му, че Сахар разбира от медицина, макар да бе по-запознат с рани от куршуми или от ножове, с лечение на счупени кости при хора и коне, отколкото със спонтанни аборти.

Внезапно в паметта му изплуваха страховити истории. Миналата година умря лейди Блер, а също и младата съпруга на Паджет, която бе едва на деветнадесет години. Дъщерята на Харолд, дори не можа да отпразнува първата годишнина от сватбата си. Сестрата на Калистър, с която бе танцувал на бала по случай представянето й в обществото, само шест месеца по-късно почина внезапно… Господи, колко млади жени са загинали в разцвета на своята младост, красиви и мили създания, които само преди няколко дни са танцували и са се смеели. До днес той никога не се бе интересувал от мрачните разкази за подобни истории. Досега.

А за един мъж, който винаги бе подреждал живота си по свой вкус, студената реалност на смъртта беше поразяваща. Сега бе изправен пред смъртна заплаха, но не от този вид. Тук не се искаше героизъм и смелост, нито хитроумно пресметната стратегия. Не можеше да заповяда на необяснимите сили на природата.

Той, херцог Сет, бе напълно безпомощен.

Остана като вцепенен, замислен за миг за безсилието си. Изведнъж му хрумна едно решение.

— Съобщи ми, ако научиш нещо за Нед или Джеймс — нареди на един от слугите си, като се постара да говори спокойно. Никой не смееше да се приближи към него и да му докладва за следващия неуспех. — Искам, щом пристигнат, веднага да ми предадеш какво е станало с тях, разбра ли? — Огледа редицата от слуги. Всички бяха с наведени рамене и неспокойни физиономии.

— Ясно ли е?

Няколко глави кимнаха плахо, ала нито един не се осмели да заговори. Едва след една мъчителна минута мисис Барне се престраши:

— Да, Ваша Светлост — жената отговори кратко.

— Оседлайте ми Мамелюк.

Херцогът стана от стола и с бързи крачки тръгна към стаите в западното крило. Ако до десет минути не се случи някое чудо, ще се метне на седлото на Мамелюк и сам ще доведа някоя акушерка от Хобс. Селото на граф Дедхъм бе оттатък реката.

(обратно)

Глава тридесет и трета

Когато се върна в спалнята, Синджън завари Челси задрямала в леглото. Пристъпи на пръсти към нея, разтревожен да не я събуди. Смъкна ботушите си, чорапите си и жакета си и ги метна на близкото кресло. Не беше облякъл много дебели дрехи, защото очакваше, че ще му се наложи да преплува придошлата река Кинбек.

Седна на ръба на леглото до нея и се загледа в пребледнялото лице на жена си. На всеки три минути тревожно отместваше поглед към стенния часовник в ъгъла на спалнята.

Стрелките на часовника посочиха, че времето е изтекло и Синджън скочи като изстрелян от невидима пружина. Загледа се в спящата Челси. Лицето й, бе пребледняло като платно. От страх стомахът му се сви на топка, а в главата му цареше хаос. Челси изглеждаше толкова отслабнала и бледа и едва се забелязваше сред завивките на голямото легло. Тежките червени кадифени завеси му приличаха на реки от кръв.

Сломен от безкръвното лице на жена си той се обърна и тръгна към вратата.

Трябваше да тръгне сам, тъй като останалите мъже от имението вече бяха заминали да търсят лекари и акушерки. Синджън знаеше пътя до Дедхъм и пришпори Мамелюк.

Не можеше да препуска бързо по тесния и разкалян междуселски път. Мамелюк на два пъти затъва до колене в локвите, преди да достигнат до кръстопътя за Синдъм. Следващите три километра, които оставаха до брода на реката, бяха истинско тресавище и херцогът на три пъти слиза от коня.

Когато стигнаха до фермата на Вилар, Синджън бе мокър до кости и покрит с кал, а Мамелюк бе покрит с пяна от тежкия път. Наоколо се виждаха само пусти полета, сенчести шубраци и смълчани поляни. Синджън изпитваше чувството, че е сам с Мамелюк в целия свят. Дори птиците и дивите зверове бяха изчезнали в тези дъждовни дни.

Младият мъж вдигна ръка пред очи, за да може да вижда през завесата от мъгла и дъжд. Оставаше още около километър до брода на реката.

Чу шума на реката, преди да я види. В далечината пред него се разнесоха приглушени викове на хора и цвилене на коне. Когато приближи до дърветата покрай реката, той видя как Джеймс и Джонатан се опитваха да измъкнат конете си от буйните води на придошлата река. На другия бряг ги чакаше мисис Хобс, възседнала нисък кон, който очевидно не смееше да навлезе във водовъртежа. Около нея безпомощно се суетяха няколко селяни.

Обикновено на това място дълбочината на брода не надвишаваше метър, но днес реката бе преляла и калната вода достигаше дълбочина над четири метра.

Синджън препусна към двамата мъже.

— Мисис Хобс отдавна ли стои на другия бряг? — Херцогът се опасяваше, че акушерката вече е изтощена, а той се нуждаеше от нейните професионални умения.

— Не, не много отдавна — отвърна Джеймс. — Доведе я лодкаря, стария Нет.

— Ще се опитам да преплувам реката с Мамелюк. Пригответе се да посрещнете мисис Хобс. — Без да губи повече време в приказки, Синджън обърна коня си, пришпори го нагоре по реката, за да използва течението и навлезе в бушуващата вода на петдесетина метра над брода.

Мамелюк се гмурна в буйните води и заплува със същата лекота, с която бягаше на хиподрума, сякаш разбираше какво се иска от него. Когато наближиха брега, Синджън се плъзна от седлото и заплува редом с коня, без да изпуска поводите от ръка.

Те плуваха, носени от мощното течение. Силният кон успя да се задържи, въпреки стихията и най-сетне копитата му докоснаха дъното. С последни усилия се добра до брега. Изскочи от водата и тръсна гривата си. Синджън продължаваше да се държи за юздите и с мъка успя да го възседне.

— Май добре се изкъпах — пошегува се херцогът и дори намери сили да се усмихне. Селяните още дълго време щяха да говорят за това драматично преплуване на придошлата река. — Благодаря… на всички… че сте излезли… от домовете си в този ужасен ден. — От дрехите му се стичаше вода, дишаше тежко и думите едва излизаха от устата му. Обърна се към мисис Хобс. — Ще преплувате реката… на гърба… на Мамелюк. Той е абсолютно… надежден. — Пое дълбоко въздух и протегна ръка към нея.

— Изглежда много силен — отговори акушерката и се качи на седлото пред него.

От тридесет години тя помагаше при раждането на почти всички бебета в околността и бе свикнала да пътува при всякакви условия.

— Дръжте се здраво за мен — рече и Синджън, постави ръцете й на лъка на седлото и препусна към реката. Тревогата за Челси го караше да обезумява. Навлезе в разпенените води и Мамелюк заплува по течението. Най-после се добраха до отсрещния бряг. Джеймс и Джонатан бяха нагазили в реката и държаха въже, за да им помогнат да се измъкнат. Когато Мамелюк, заедно със Синджън и мисис Хобс изскочи запъхтян на пясъка, от двата бряга се разнесоха възторжени викове. Херцогът махна с ръка и отметна мократа коса от челото си.

— Прощавайте, мисис Хобс, за непредвидената баня — задъхано рече той.

Тонът му бе любезен и приятелски. В момента изключваше мисълта, че може да се удави в придошлата река. По-важно бе, че е намерил някой, който ще помогне на Челси.

— Скоро ще бъдем на топло в Хетън — добави той и се усмихна.

— През всичките тези години съм преживяла и по-лоши неща, Ваша Светлост — отвърна дребната възрастна жена. — Кога трябваше да роди херцогинята?

Усмивката изчезна от лицето му. Изведнъж се почувства толкова изтощен, сякаш бе преплувал Ламанша.

— Страхувам се, че не става дума за раждане. Херцогинята е в третия месец, но получи тежък кръвоизлив.

— От кога започна?

— От сутринта. По-добре да побързаме.

Страхът отново скова сетивата му. Колко ли време бе отсъствал?

— Ще яздите до мен на Мамелюк.

Синджън кимна на Джеймс и Джонатан и всички се качиха на конете.

По обратния път херцогът обясни по-подробно на акушерката всичко, което знаеше за състоянието на Челси.

Мисис Барне ги посрещна още на прага. Зад нея се бяха скупчили всички слуги, държащи в ръцете топли дрехи за господаря и за акушерката. Веднага им сервираха горещ чай. Синджън се преоблече в съседната стая, за да не събуди Челси, и влезе в спалнята. Оказа се, че мисис Хобс го бе изпреварила. Опитната акушерка вече бе започнала прегледа.

Сърцето на херцога се изпълни с благодарност.

Мъж като него не се страхуваше от нищо, — можеше да върви с открити гърди срещу сабите или куршумите на врага, да преплува бушуващите води на реката, но с нищо не можеше да помогне на съпругата си, пребледняла от загубата на кръв. Не можеше да се справи без помощта на опитната мисис Хобс. Затова стриктно изпълняваше заповедите й. Нареди на слугите да донесат чаршафи и кърпи, леген с гореща вода. Това бе първото, което поиска тя, докато изваждаше инструментите си от кожената чанта. Когато всичко бе готово, Синджън с нежно докосване събуди Челси.

Внимателно седна до нея на ръба на леглото и прошепна на ухото й:

— Скъпа, трябва да се събудиш. Пристигна мисис Хобс. Никой не може по-добре от нея да се справи с проблем като твоя.

Челси отвори очи, опита се да се усмихне. Като видя мократа му коса, си помисли, че Синджън току-що е излязъл от банята, неосъзнаваща, че бяха изминали доста часове, които бе проснала, унесена от загубата на кръв.

След миг паметта й се възстанови. Припомни си ужасяващия страх от загубата на плода. Очите й се разшириха от уплахата, заляла гърдите й. Синджън бързо схвана какво изпитва тя и утешително я погали по челото.

— Не се плаши, мила. Тази жена ще ти помогне да оздравееш. — Поднесе ръката й към устата си и я целуна. — Само не плачи, скъпа моя — прошепна херцогът, разтревожен от бликналите сълзи в красивите й теменужни очи. Идеше му сам да зареве с глас като видя ужасения й поглед. Забрави всичките утешителни думи, които с такова старание бе струпал в сърцето си, докато я чакаше да се събуди.

Готов бе да я отрупа с бляскави бижута, кожени палта и скъпоценни рокли, стига само това да помогне да се облекчат страданията й. Щедър и нехаен за разходите, херцог Сет беше в състояние да подмени гардероба й само за броени дни, нещо, което само един английски лорд можеше да си позволи. Отчаяният мъж бе готов на всичко, за да откупи щастието им, да я види отново здрава и вън от опасност. Ала нито богатството, нито титлата, нито властта му можеха да гарантират спасението на тяхната първа рожба. Не му оставаше нищо друго, освен безпомощно да стиска юмруци в очакване на заключението на акушерката.

Мисис Хобс работеше сръчно, нежно и предпазливо. Действията й, заучени през дългите години на практика в усамотеното графство, излъчваха увереност. Много бързо тя успя да спечели симпатията на домакина. Диагнозата й се оказа обезнадеждаваща. Силният кръвоизлив бе признак за спонтанен аборт, без да е ясно каква е била причината за преждевременното прекъсване на бременността.

— Понякога е доста трудно да се установи каква е причината за едно помятане. Вие още сте млада и здрава, Ваша Светлост — утеши я мисис Хобс. — Уверена съм, че ще имате още много деца.

Разбира се, акушерката не може да знае, че ние никога няма да имаме други деца — помисли си Челси, — защото ще се разведем в най-скоро време. Синджън й бе казал, че няма да живее с нея, ако се окаже, че детето не е от него. А сега се оказва, че въобще няма да имат дете. Нали преди няколко седмици, когато не бе толкова привързана към него, той й обеща, че няма да се обвързва с нея до гроб. Херцог Сет не бе от мъжете, които лесно се примиряват с ограниченията и лишенията, налагани на всеки съпруг от задълженията на брачния живот.

Синджън също чу думите на мисис Хобс, но намери твърде малко утеха в тях. Все пак оставаше надеждата, че съпругата му може някога отново да забременее. Чувствата му бяха толкова объркани, че разбираше ясно само едно. Бяха изгубили първото си дете и с това дните на безоблачно щастие бяха помръкнали завинаги.

Всъщност, ако трябва да се каже цялата истина, в този миг херцогът не бе уверен дали в бъдеще ще желае дете от Челси.

Мисис Хобс предложи да извърши кюртаж, за да почисти матката и така да отстрани опасността от инфекция.

— Вероятността за поява на възпаление нараства, ако не се вземат лекарства — обясни акушерката. Затова обеща да изпрати необходимите илачи в имението Хетън, колкото е възможно по-бързо, за да се ускори възстановяването на болната.

Възстановяване. Това не беше най-подходящата дума, с която може да се опише мрачното чувство в душата й, че безвъзвратно е изгубила щастието си. В първия миг Челси не се съгласи с предложението на акушерката, защото не й се искаше да се примири със загубата на детето.

Ако започне да гълта лекарства, това ще бъде краят на надеждите й… Нима не можеше да се изчака още няколко дни?

— Добре — примирено заяви Синджън. — Разбира се, скъпа, всичко ще стане така, както го желаеш — меко добави той. — А сега ми позволи да изпратя мисис Хобс до всекидневната. Веднага ще се върна при теб.

В коридора, щом излязоха от спалнята, херцогът разпита акушерката и тя отговори на всичките му въпроси, без да пести горчивата истина.

— Нейна светлост е изгубила детето — въздъхна акушерката. — Съжалявам, милорд, че трябва да ви съобщя тази мрачна вест, но истината понякога е много жестока.

— Ако сте напълно уверена в диагнозата си, ще накарам жена ми да започне да пие онези отвари от билки, за които ми споменахте.

— След такъв силен кръвоизлив нито един зародиш не може да оцелее — заяви мисис Хобс с категоричен тон.

Студени тръпки пролазиха по гърба му. Спря се, за да си поеме дъх и да успокои туптенето на сърцето си. Опита се да говори по-спокойно, въпреки че доста трудно му бе да се преструва на равнодушен.

— Е, щом е така… — уморено промълви Синджън, — ще говоря още веднъж с херцогинята, за да се опитам да я убедя да започне лечението. Може ли да останете край леглото на жена ми докато се възстанови?

— Само аз решавам колко да стоя при всяка от пациентките ми — рече акушерката с присъщия й твърд и ясен тон. — Простете ми, Ваша Светлост, обаче очаквам мисис Денсмър да роди, а може би наближава и раждането на мисис Хауърд. Ще бъде седмото й раждане. Жените не могат да ме чакат.

За миг Синджън изпита завист към тези две жени, които раждаха без всякакви усложнения. Особено към мисис Хауърд, вече родила шест здрави и читави деца, а неговото дете не можа да оцелее. Искаше му се да заповяда на акушерката да не напуска имението, докато не изчезне напълно опасността за здравето на Челси, но внезапно се почувства смазан от умората и от загубата на детето, затова само въздъхна примирено.

— Разбирам, че трябва да посетите другите жени, да, напълно ви разбирам, мисис Хобс… и още веднъж ви благодаря.

След като предаде мисис Хобс на грижите на мисис Барне, Синджън се върна в спалнята при Челси, за да прекара нощта при нея. Мисис Хобс не тръгна веднага, защото херцогът все пак измисли компромисно решение — изпратиха един коняр да се осведоми за състоянието на другите две родилки в селото и акушерката заяви, че може да си позволи да остане още няколко дена в имението. Посещаваше Челси през всеки два часа, за да се увери, че няма опасност от треска и безцеремонно нареждаше на Синджън да отива да се наспи в съседната спалня, защото тя поема дежурството край леглото на Челси. В повечето случаи той упорито отказваше да се подчини на заповедите на акушерката. Знаеше, че щом се събуди, измъчена от тревогите около аборта съпругата му ще иска да го види до леглото.

Дъждът най-после спря. Тишината след четирите напрегнати денонощия бе за него толкова необичайна, че в първите минути му се стори потискаща. Но бързо се окопити, отвори най-близкия прозорец, за да влезе свеж въздух в стаята. Отиде до масата и премести свещника над камината, за да не изгаснат свещите. Зави Челси с още едно одеяло, върна се до прозореца и остана за малко изправен и загледан в мрака. Прокара ръка по наболата си брада и се протегна, за да раздвижи схванатите си рамене. Толкова много промени бяха настъпили от началото на онази утрин. Стопи се надеждата да имат дете, макар Челси упорито да отказваше да го повярва. В душата му се бореха противоречиви чувства, за които сам не можеше да намери обяснение. Толкова много нови неща, напълно неочаквани за него, настъпиха в живота му от онзи незабравим ден в Нюмаркет, когато за пръв път срещна Челси Фергюсън…

Челси се размърда в леглото и в съня си от устните й се отрони неговото име. Синджън бързо прекоси стаята.

— Тук съм, скъпа — промълви загрижено той и хвана ръката й. — Какво те мъчи?

Започна да й разказва за всичко, за което можеше да си спомни, като предпазливо избираше по-безопасни теми като последните клюки от селото и от графството, донесени от мисис Хобс; най-новата приумица на старата готвачка за някаква по-пикантна добавка към менюто на Мамелюк; поздравите, които Сахар помолил да предадат на Челси; слуховете за незапомнени наводнения по долното течение на реката. Докато й говореше, не спираше да гали ръката й. След няколко минути Челси отново потъна в дълбок сън и той се осмели да я целуне по бузата.

Остана край леглото до зазоряване, отпуснат в дълбокото кресло, което бе домъкнал до леглото й, небръснат, с раздърпана вратовръзка, протегнал уморените си нозе, изтощен физически и душевно… съкрушен от внезапната загуба, обезсърчен може би дори повече и от нея…

Единственото сигурно в тази върволица от нещастия бе нуждата от утеха, която бе длъжен да даде на Челси.

На сутринта слънцето за пръв път от толкова много дни озари с пълния си блясък подгизналите от влага полета. Листата, покрити с капчици роса, заблестяха като приказен декор. Всичко изглеждаше по-различно. Челси отвори очи, примижа от силната светлина и извика:

— Дъждът е спрял! Да не би това да е Божие предзнаменование?

Гласът й разкриваше толкова възторг, примесен с надежда и копнеж, че Синджън не издържа и горещо се помоли думите й да се оправдаят, но знаеше, че горчивата истина е съвсем друга. При последния преглед мисис Хобс за кой ли път намери чаршафите и кърпите подгизнали в кръв. Независимо дали навън грееше слънце или валеше дъжд, кръвоизливът на Челси продължаваше.

— Страхувам се да не започне треската, скъпа — тихо заговори Синджън и се протегна, за вземе ръката й в своята. — Трябва да се вслушваш в съветите на мисис Хобс. Изгубили сме бебето — унило прошепна той.

— Не! Не казвай това! — Челси рязко изви ръката си и я изскубна от неговата, обърна глава на другата страна и захлипа, отчаяна и уплашена.

— Никак не исках това да се случва — призна си Синджън, изненадан от реакцията й.

Преди два месеца, дори само преди месец един спонтанен аборт би довел до съвсем други последици. Нямаше да се оженят и всичко щеше да продължи постарому. Но сега чувствата му бяха напълно променени, особено през последните седмици, когато Челси му говореше по цели часове за тяхното бъдещо дете. Малката дъщеря на херцог Сет вече бе станала част от тяхното ежедневие, член на тяхното семейство, тяхната първа рожба… ах, какво не би дал да се окаже грешна диагнозата на мисис Хобс.

Но дори и най-силната надежда се оказа безпомощна при вида на толкова много кръв. Синджън нямаше друг изход, освен да продължи да я убеждава.

— Мисис Хобс има зад гърба си тридесетгодишен опит, мила — меко заговори Синджън, чудейки се как да смекчи горчивите слова. — Трябва да се вслушаш в думите й.

Челси отново се обърна към него. Теменужните й очи бяха потъмнели от скръб.

— Не искам да чувам и дума за загубата на детето ми. — Отговорът й отекна като стенание в утринната тишина. Отричаше без всякаква логика.

В омачканата си нощница, с навитите до лакти ръкави, с дребните си изящни ръце изпод дантелата изглеждаше странно подмладена. Очите й му се сториха необикновено разширени върху пребледнялото лице, помръкнали от отчаяние и преумора. Нежното й и разголено рамо бе тъй малко, че можеше да го побере в шепата си.

В гърдите му се надигна тревога, непреодолима като океанския прилив, но този път не за изгубения плод, а за нея. Нещо съвсем непознато досега в живота на Синджън Сейнт Джон, който с години бе успявал да се опази от това да се влюби в десетките си любовници. Може би за всичко е виновна нагласата, с която бе започнал всяка следваща сърдечна връзка. Още от първите мигове херцогът знаеше, че новото увлечение ще бъде временно в живота му и тъкмо това придаваше неописуемо обаяние на интимните му мигове. Ако се бе замислял по-дълбоко и ако се бе задържал по-дълго с някоя партньорка, херцогът очевидно щеше да достигне до подобна дълбочина на чувствата и да изпитва отговорност за съдбата на любимото същество, с което е споделял всички радости, но и всички тревоги. Макар да разбираше с ума си тези горчиви страни на иначе сладкия начин на живот, който бе водил досега, Синджън Сейнт Джон никога не бе подозирал, че е способен да стигне дотам, че да усеща как сърцето му се къса при вида на измъченото лице на обожаваното от него създание.

Дори забрави да мисли за изгубената си ергенска свобода. Толкова го тревожеше сериозността на заболяването на Челси.

— Направи това, което предлага мисис Хобс, скъпа, а когато се почувстваш по-добре, за остатъка от сезона ще те заведа в Лондон. Никой в Лондон още не те е виждал. — Усмихна се с остатъка от някогашната си по светски изтънчена и непреодолимо обаятелна усмивка. — Позволи ми да те въведа в изисканото общество.

Предлагаше й като награда ослепителни балове, бляскави забавления, зашеметяващо ума проникване в салоните на висшето общество… и тя до него, непрекъснато до него в правото си на негова съпруга.

— Защо си въобразяваш, че винаги съм жадувала да проникна във висшето общество? — заговори Челси с отмалял глас, макар да разбираше какъв щедър подарък й поднася Синджън. Досега дори не бе споменавал за заминаване за Лондон. Но защо ли трябваше да го прави? Та нали доскоро те мислеха да се разделят за цял живот!

— Защото всички желаят да се запознаят с теб. — Вероятно имаше предвид зле прикритата завист, с която дамите във висшето общество посрещнаха вестта за сватбата на херцог Сет и любопитството им спрямо младата му съпруга. — А освен това е редно да се запознаеш с членовете на моето семейство.

Откакто се познаваха, Челси за пръв път го чу да споменава за някакви членове на семейството му, макар че… ах, да, май че веднъж или два пъти бе споменавал някакви имена, но мимоходом, като за второстепенни личности в живота му, претоварен от светски задължения и интимни ангажименти.

— Може би няма да се окажа подходяща за твоята среда. — Челси реши откровено да му съобщи за всички свои колебания и опасения. Вече бе научила суровия урок на живота, че недоизказаните желания винаги стават причина за бъдещи страдания. Освен това никога не си бе падала по прекалено усложнените и често пъти двулични обноски, задължителни за всички членове на надменната английската аристокрация.

— Тогава ще ти помогна да се окажеш подходяща дори и за най-придирчивите дами в обществото — отговори Синджън и леко се подсмихна, — защото никога досега не съм се появявал в Лондон с по-красива дама под ръка. — На лицето му отново се появи онази момчешка усмивка, която Челси така харесваше. — За едно младо момиче представянето е толкова важно събитие, че дори и закоравял тип като мен се вълнува. Сега имам нужда от някоя чашка за подкрепление.

Тя се усмихна. Първата усмивка, която се появи на лицето й през последните тревожни дни. Синджън мислено се поздрави с успеха.

— А сега бъди послушно дете и се вслушай в указанията на мисис Хобс.

— Неизбежно ли е? — въздъхна нещастната жена, изплашена от края на надеждите й, а може би и от края на тяхната любов.

За него не бе по-лесно да изрече решителните слова.

— Наистина, скъпа, повече не може да се отлага. Съжалявам.

Устните й потръпнаха миг преди да потекат първите сълзи. Той бе казал, че съжалява, обаче в отчаянието си Челси си помисли, че Синджън го каза само под въздействието на вродената си вежливост. Те явно чувстват по различен начин събитията и въпреки че не бе очаквала да съвпаднат разликите в усещанията им я натъжаваше до болка.

Синджън я притисна до гърдите си, докато тя плачеше безмълвно. Не можа да открие думи, с които да я утеши, не успя да намери други ласки, с които да я приласкае.

След като с години бе сдържал емоциите си, херцогът и сега не успя да си позволи да й покаже колко дълбока рана се бе отворила в сърцето му, каква празнота остана в душата му след загубата на първото им дете.

За да вземе окончателното решение може би й помогна страхът да не го отблъсне от себе си. А може би се намеси и вроденото й чувство за лично достойнство. Така или иначе, но след четвърт час тя спря да плаче. Ако плачът можеше да й помогне да възвърне детето си, никога нямаше да спре пороя от сълзи, но смазаната от скръб жена знаеше, че и тази надежда й е отнета.

— Повикай мисис Хобс — тихо продума Челси, притиснала лице към рамото му. По-скоро усети дъха й, докато изричаше тези три думи, отколкото да чуе звука им.

И херцогът се протегна към звънеца, поставен на нощната масичка край леглото.

След като пристигна в спалнята, мисис Хобс й заговори, с тихи и отмерени думи, главно за примери от дългогодишната й практика. Синджън слезе до кухнята, за да предаде нарежданията на акушерката да се приготви отвара от вратига, седефче, невен, хмел и лайка, подсладена с мед, плюс една лъжичка бренди.

— Тази смес се дава за помятане — обясни акушерката, — и спомага за изхвърлянето на мъртвия плод. Ще се погрижите Нейна светлост да го пие по четири пъти на ден докато не престане кървенето. И не й позволявайте да настине, защото сега една настинка е много опасна за нея. Ще ви го напомня това, преди да си тръгна от имението. Лейди Сет не трябва да става от леглото.

— А кога… след колко дни… ще може да пътува с карета?

— Ще зависи от състоянието й.

— Тя беше съвсем здрава. — Синджън си помисли за ежедневните грижи на Челси около конете в конюшнята.

— Хм, може би след около една седмица, но друсането по пътя ще й причинява болки, затова не бива да се пътува много бързо.

От сутринта Челси започна да пие отварата. След два дни мисис Хобс отново я посети и обяви, че сега състоянието на лейди Сет било доста по-обнадеждаващо. Въпреки че меланхолията не я напускаше, благодарение на силния й млад организъм Челси постепенно започна да се възстановява. Междувременно Синджън не се умори да настоява пред нея да се спазват стриктно указанията на мисис Хобс и лично проверяваше дали готвачката е приготвила отварата.

— Можеш ли да си представиш един херцог сам да бърка с лъжица в тенджерата със супа? — попита мисис Барне готвачката, след излизането на господаря от кухнята.

— Никога не съм очаквала, че ще го видя в кухнята ми — усмихна се готвачката. — Всъщност въобще не го бях виждала на крака преди пладне.

Готвачката, опитна и разумна жена, също като мисис Барне, познаваше отлично навиците на господаря си. Пък и не само тя ги познаваше. Херцог Сет, обект на обожание или на завист, умееше да привлича вниманието на околните.

— Явно семейният живот му повлия и то в значителна степен — усмихна се мисис Барне и седна в плетения люлеещ се стол край прозореца, от който се откриваше изглед към овощната градина.

— Нейна светлост успя да го промени — уточни готвачката.

— Щял да я вземе със себе си в Лондон — добави мисис Барне и въздъхна. За икономката животът на Синджън и Челси бе по-интересен и от най-увлекателния роман.

Не толкова романтична, готвачката лаконично отвърна:

— Ами нищо чудно неговите метреси вече да си точат ноктите за новата жертва.

Но се случи нещо неочаквано. На следващия ден повикаха Синджън в Лондон за спешна среща с неговия агент от Тунис, комуто се налагало незабавно да се върне в северна Африка. Синджън веднага си помисли, че султанът на Тунис отново е решил да предяви нови, още по-сурови изисквания към всички европейци, които купуват расови арабски коне от него. — Макар че посещението на Али Ахмед в Лондон да бе предварително уговорено още преди няколко месеца, Синджън не успя да се срещне с арабина заради неочакваната си женитба и последвалите събития. Сега оставаше много малко време преди Али Ахмед да отплува обратно за Тунис.

Двамата с Челси седяха на южната тераса, от която се разкриваше чудесна гледка към градината зад къщата, осеяна с цветя. Следобедното слънце клонеше към залез, когато Синджън се наведе към нея и накратко и обясни причината за заминаването му.

— Ако искам да се видя с Ахмед, трябва още утре да потегля за Лондон. Ще отсъствам пет-шест дни. — Челси знаеше за пътуването от Сенека, който бе донесъл някакъв пакет на Синджън след обяда. — Ако не ме притесняваше срока на отпътуването на Ахмед, въобще не бих тръгнал утре към Лондон. Султанът периодично обявява, че не може да търпи намесата на християните в страната му. Винаги избира такива моменти, когато има интерес от последиците на тези свои решения. Очевидно започва нов период от борбата им срещу нашествениците, както ни наричат арабите. Ще успееш ли да се справиш сама тук?

— Аз съм добре. Дори може да се каже, че съм напълно здрава.

Облечена в непретенциозна рокля от бродиран муселин, Челси отново бе зачервила бузите и сега се усмихваше много по-често от преди.

— Когато се върна, ти ще си се възстановила напълно и ще можем да заминем за Лондон.

— Но преди това трябва да се срещна с баща си.

Синджън веднага се намръщи.

— Защо?

— За да го убедя да сключим примирие.

— Не се нуждая от твоите услуги в тази насока — недоволно измърмори херцогът. — Баща ти може да върви по дяволите.

— Отлично — съгласи се Челси. Не искаше да се карат, но бе решила да поговори със семейството си. Твърде много обичаше съпруга си и не можеше хладнокръвно да се примири с възможността да остане вдовица.

Войните приключваха с примирие. Клановете от границата временно преустановяваха безкрайните си конфликти с англичаните. Вероятно и мъжете, които обичаше, можеха да стигнат до приемливо споразумение и за двете страни.

— Не искам да имам нищо общо със семейството ти — рязко рече Синджън.

— А ще имаш ли нещо против, ако аз искам?

— Постъпи както намериш за добре. — Той не беше средновековен господар. Тя беше негова съпруга, а не робиня. Но отговорът му ясно показваше докъде се простира великодушието му.

— Може би ще отида на север, докато ти си в Лондон. Еършир е само на един ден път.

— Хм. — Разговорът за семейството й го бе раздразнил. Облегна се назад на градинския стол от тиково дърво и се взря във върховете на ботушите си. Ако искаше да покаже авторитета си, трябваше да й забрани да отиде при семейството си, ала той бе твърде интелигентен, за да играе ролята на тиранин. Погледна я с присвити очи, което накара сърцето й да забие по-бързо и неохотно кимна:

— Добре, но не се бави много.

— Ако замина — облекчено въздъхна Челси, — ще се върна след три дни.

Нямаше да остане повече от три дни, ако пътуването по лошите пътища до Еършир не беше толкова изморително. Когато пристигна в дома на баща си, Челси изпрати писмо на Синджън, в което обясняваше, че ще се забави още няколко дни, за да се възстанови от пътуването.

Ще се видим в Лондон след десет дни. Сега съм по-добре. Времето е великолепно, конете на баща ми отново печелят победи. Папа те поздравява, а Джъд ми обеща, че ще постави допълнителни възглавници в каретата.

По-нататък Челси с нескрита гордост изброяваше накратко постиженията на някои от конете, тъй като повечето от тях тя сама бе тренирала и те бяха в отлична форма. Доста бе мислила как да завърши писмото, неуверена дали може да си позволи да напише „С любов, твоя съпруга Челси.“ Все още не бе уверена в чувствата на съпруга си и затова завърши с безличното „Поздравявам те, Челси.“

Тъй като с новата пощенска служба на Джон Палмър писмата пътуваха много по-бързо, само за два дни от Шотландия до Лондон, Синджън получи писмото на съпругата си, преди да се върне в Хетън.

Когато икономът донесе писмото, Синджън и Сенека преглеждаха в библиотеката списъка на стоките, които трябваше да пристигнат от Тунис. Херцогът взе плика от таблата и неспокойно разчупи печата. Дали Челси не бе заболяла отново?

Щом прочете първите редове, си отдъхна, че е добре и продължи да чете по-спокойно. Когато стигна до поздравите на баща й, Синджън само промърмори недоверчиво.

— Хм. — Довърши писмото, наведе се над бюрото и го подаде на Сенека.

— Тя скоро ще дойде в Лондон — каза приятелят му, след като набързо прочете писмото. — Не е необходимо да се връщаш в Хетън.

— Ако онези проклети варвари я пуснат — изръмжа Синджън, облегна се назад и стисна яростно дръжките на креслото.

— Защо да не я пуснат? — Сенека предполагаше, че граф Фергюсън вече е променил мнението си за зет си, щом му изпращаше своите поздрави.

— Никога не можеше да знаеш какво ще направи един шотландец. По-голямата част от тях са бандити и разбойници.

— Включително и твоята съпруга? — ухили се Сенека.

Херцогът се засмя.

— Донякъде и тя е като всички шотландци.

Той си припомни първата им среща и продължи:

— Беше доста дръзка и нападателна, но… не се оплаквам — добави той.

— Да не би да си променил отношението си към брака?

Индианецът се изтегна в креслото и насмешливо го изгледа.

Синджън внезапно си припомни драматичните обстоятелства, при които се бе оженил и усмивката му се стопи и замълча за миг.

— Не зная. Не съм сигурен какво изпитвам. Женитбата е проклет финал на всяка връзка. Бракът на родителите ми е достатъчно доказателство за това, а да не говорим за очарователната съпруга на Деймиън, която непрекъснато ме преследва и то без да се прикрива. Как да вярваш, че бракът не е истинско зло? — накрая промърмори и поклати тъжно глава. Чувстваше се доста объркан и раздвоен. Досега бе познавал само кратките удоволствия на нетрайните връзки. Мъжете от неговата класа презираха брака и съпружеската вярност.

Никога досега не бе имал съпруга или дълготрайна любовница.

— Все още не съм решил какво да правя — замислено рече Синджън. Сега, когато Челси бе изгубила детето, бракът можеше да бъде анулиран. Имаше достатъчно време, за да вземе решение преди пристигането й в Лондон. Беше й обещал да прекарат заедно остатъка от сезона в столицата и щеше да сдържи обещанието си.

(обратно)

Глава тридесет и четвърта

Челси пристигна в къщата на херцог Сет във вторник в четири и половина следобед, един ден по-рано отколкото бе възнамерявала. Ала изглежда не бе дошла в подходящ момент.

Херцогиня Бюкън току-що бе пристигнала за следобедния чай.

Младата жена влезе в богато декорираната приемна на втория етаж, придружена от неколцина слуги, нетърпеливи да покажат усърдието си пред новата херцогиня. Икономът обяви пристигането й и разговорите стихнаха. Две от присъстващите жени се извърнаха и с неудоволствие я изгледаха.

Челси стоеше до вратата, украсена с две изящни коринтстки колони, облечена в скромна ленена рокля. Връзките на сламената й шапка се бяха разхлабили и великолепната й златиста коса както винаги бе в очарователен безпорядък. На устните й играеше колеблива усмивка.

Красотата и свежестта на съпругата му винаги го смайваха. Всеки път му се струваше по-прекрасна от предишния. Ала наистина се нуждаеше от добра шивачка, с усмивка си каза Синджън. В противен случай висшето общество на Лондон щеше да реши, че е повече загрижен за гардероба на любовниците си, отколкото за този на жена си.

Херцогът веднага се изправи, за да я поздрави. Когато Челси го видя, широка усмивка озари лицето й. Радостта й му достави неочаквано удоволствие. Челси не помръдна от мястото си, загледана в красивия си съпруг. Помисли си, че в тази великолепна стая, Синджън прилича на римски патриции. Досега го бе виждала само в провинцията, облечен небрежно, макар винаги да бе елегантен. Когато той приближи до нея, тя не можа да се сдържи и се хвърли в прегръдките му, радостна, че най-после мъчителното петдневно пътуване е свършило, и те отново са заедно.

— Страхувам се, че се появих в неподходящ момент — промърмори тя и погледна колосаната ленена яка на ризата му. Въпреки че се извиняваше, очите й радостно грееха.

— Глупости — усмихна се Синджън, изненадан от удоволствието, което изпита, когато отново я почувства в ръцете си. — Вивиан е поканила тези досадници на чай и аз се радвам, че се появи, за да ме спасиш от скуката.

— Знаеш, че умея да прогонвам скуката ти — дяволито прошепна Челси.

Той се засмя, очарован от игривото й остроумие Челси вдигна поглед към позлатения фронтон и прекрасните имитации на римски фрески.

— Макар че дори само този великолепен таван е в състояние да разсее скуката ти…

— Имам нещо друго предвид — каза Синджън, макар да бе решил да не спи повече със съпругата си.

Двамата се усмихнаха един на друг. Спомените за часовете на наслада в спалнята на ловната хижа и в уханната трева на плевника затъмниха неокласическото великолепие на резиденцията на херцог Сет.

— Запознай ни с твоята малка шотландска невеста, Синджън — чу се от дъното на слънчевата стая мъркащият глас на херцогиня Бюкън, в който се прокрадваха оскърбителни нотки, — за да можем да я приветстваме за добре дошла в Лондон.

В този миг Касандра приличаше на котка, която е готова да покаже ноктите си и Синджън се поколеба дали е разумно да запознава Челси с нея или със съпругата на Деймиън. Поканата на бившата му любовница звучеше доста заплашително.

— Дали да не взема някое оръжие? — шеговито попита Челси.

Синджън се намръщи, но сетне отново се усмихна.

— Хайде, скъпа — рече той и взе ръката й — ела, да те въведа във висшето общество. — Приближи се до групата, разположена под апсидата, от която се откриваше изглед към парка, и тихо добави: — Но не си показвай ноктите и се преструвай, че си във възторг от тях, защото тези дами могат да бъдат много опасни и жестоки.

— Очарователен съвет — промърмори младата жена и се постара да се усмихне любезно докато приближаваха към групичката.

— Съветът е много полезен, скъпа, ако искаш да оцелееш в това изискано общество — тихо отвърна Синджън и продължи с по-висок тон: — Мамо, бих искал да ти представя съпругата си… — След това я представи на останалите дами и господа.

Майката на Синджън, Мария, вдовстващата херцогиня на Сет, все още изключително красива жена на около четиридесет и шест години, грациозно кимна и топло поздрави снаха си. Деймиън, който по нищо не приличаше на брат си, освен по високия ръст, изглеждаше наистина очарован да се запознае с нея. Съпругата му, Вивиан, гледаше към Синджън с нещо повече от обикновено сестринско чувство, което Челси веднага забеляза. Вместо общоприетите фрази при запознанство възкликна подигравателно:

— Носите ботуши за езда? Колко необикновено! — Погледът й бавно обходи фигурата на младата херцогиня от главата до върховете на кафявите й кожени ботуши.

— Днес пояздих, за да прогоня досадата от пътуването — обясни Челси. Вероятно трябваше да смени ботушите си за езда и ако се бе сетила, щеше да го стори.

— А роклята ви сигурно е шотландска? Сама ли си я шихте?

Снахата на Синджън се взираше в нея с толкова подчертано високомерие, че Челси си позволи да наруши принципите на доброто си възпитание и бодро излъга:

— Да, сама изпредох вълната и изтъках плата. Синджън много се възхищава от моите домакински умения, нали, скъпи? — Погледна към съпруга си, който едва сдържаше смеха си.

— Наистина е удивително колко много неща може да върши моята съпруга — невъзмутимо се съгласи той.

С този отговор резултатът стана едно на нула в полза на Челси.

— Аз съм Касандра — намеси се херцогиня Бюкън преди Синджън да успее да й представи младата си съпруга. Интонацията на гласа и подсказваше, че играе доста важна роля в живота на херцог Сет. За миг Челси се зачуди как може само с помощта на две думи със съвсем невинно съдържание така открито да се демонстрира близостта с един мъж в присъствието на жена му.

Може би тайната за самочувствието на херцогиня Бюкън се крие в положението на една от всепризнатите красавици във висшето общество, което си бе извоювала. Невъзможно бе да се отрече смайващия чар на Касандра. При мисълта, че й предстои нескончаема битка с тази пищна и самоуверена дама, за да спечели благосклонността на съпруга си в стомаха на Челси се загнезди неприятно чувство. Алабастрова кожа, гладка като порцелан, разкошна черна коса, очи толкова сини, че можеха да съперничат на небесния лазур, чувствени устни, покрити с обилен слой червило, представляваха предизвикателна гледка. Касандра бе облечена в ефирна рокля от бял муселин, скроена по последната мода, с фин набор и небрежно завързана панделка около врата не криеше предразположението си към Синджън.

Сърцето на Челси заби учестено при тази тревожна мисъл и едва успя да запази усмивката си.

— Ще останете ли за дълго в Лондон? — любезно попита Касандра, но сините й очи гледаха студено, с някаква скрита мисъл зад тъмните им зеници.

Трудно можеше да се измисли по-неделикатен въпрос, като се вземат предвид сложните взаимоотношения между Челси и Синджън. Челси разбра, че съпругът й споделя доста тайни с тази опасна съперница.

Разгневена от това откритие, Челси въпреки всичко си наложи да отговори с привидно равнодушен тон. Не можеше да позволи на тази бивша метреса на Синджън да я счита нея, законната съпруга, за случайна позната от конните надбягвания.

— Пристигнах на юг, за да се позабавлявам. Пък и Синджън толкова настояваше да ми покаже Лондон, че не можах да устоя на молбите му. Нали така, скъпи? — обърна се към него и закачливо го потупа по бузата.

— Абсолютно вярно — бързо отвърна херцогът. — А сега може ли да ти предложа чай? — В момента той нищо не желаеше толкова силно както една безобидна смяна на темата за разговор. — Майка ми крие запасите от китайския чай, но аз винаги успявам да надуша къде е поредното скривалище. Или предпочиташ чашка шери? На мен лично повече ми допада брендито. А ти, Деймиън? — попита той брат си, докато настаняваше Челси на стола до майка си. „Май и десет чаши бренди няма да ми стигнат — помисли си Синджън, — ако Вивиан и Касандра дадат воля на злобните си езици…“ Той кимна на брат си, приближи се към малката масичка с напитките. Наля си пълна чаша бренди и я изпи на един дъх. Сетне, вече по-бавно напълни отново чашата си и наля една за брат си. Хвърли бърз поглед към един от часовниците и реши да вземе гарафата със себе си. Изглежда словесната престрелка срещу жена му щеше да продължи още и алкохолът щеше да му помогне да я понесе.

— Сигурно знаеш, скъпа моя, че всички ние изгаряхме от нетърпение да се запознаем с теб — усмихна се майката на Синджън и й подаде чаша чай. — Почти всички все още са в града. Незабавно трябва да организираме бал, за да те представим в обществото. Синджън, не мислиш ли, че съпругата ти ще изглежда чудесно в тъмнорозово? Той утре ще те заведе при мадам Дюбей — рече тя, като погледът й се местеше между сина й и снаха й. — Тя ще се погрижи за всичко. А може би ще е по-добре да изберете нещо в светложълта коприна на цветя? — добави тя и се обърна към сина си, който развеселено я погледна.

— А може би, майко — усмихна се той — Челси ще предпочете да облече нещо по свой вкус? Може би в тъмновиолетово?

— О, скъпа, нали няма да е в тъмновиолетово? Този цвят е… искам да кажа…

— Майка се опитва да обясни, че е за жени с определена професия — лениво промърмори Синджън. — Не се безпокой, майко, мадам Дюбей си знае работата и може да различи кой цвят е подходящ за една херцогиня.

Не се и съмнявам, помисли си Челси, след като обслужва любовниците на толкова много мъже.

— Мислех, че тъмновиолетовото е любимият ти цвят, Синджън — намеси се Вивиан и погледна девера си с копнеж, който дори не си даде труд да прикрие. — Онази жена в прегръдките ти, миналата седмица в „Ротонд“ беше в тъмновиолетово.

— Тя беше в прегръдките на Сенека, Вивиан, не в моите. Както и да е, моята съпруга никога няма да облече подобна рокля. А сега, ако не възнамерявате да говорите за нищо друго, ще ви помоля да ме извините. Ненавиждам разговорите за мода.

— Питах се — започна Касандра, а сините й очи се вгледаха за миг изпитателно в Челси, — скоро ли очаквате наследник? Извините ме за любопитството — невъзмутимо продължи тя, сякаш питаше Челси за мнението й за последния нашумял роман, — но след онова внезапно нахлуване преди няколко месеца на вашия баща и хората му в дома ми, които отведоха Синджън предполагах, че събитието е предстоящо.

При тези думи лицето на Челси се обля в гъста червенина. И макар явната злоба на херцогиня Бюкън да я изпълни с негодувание, тя завидя на тази жена за самоувереното й и безгрижно държание.

— Ти ще си първата, която ще узнаеш, Касандра — притече й се на помощ Синджън. Спокойното изражение на лицето му не се промени, но пръстите му стиснаха силно чашата, което бе знак, че търпението му е на изчерпване. — А освен това младата херцогиня е само на седемнадесет…

— Осемнадесет — бързо го поправи Челси.

— Осемнадесет? — Внезапно си припомни, че когато се срещнаха за пръв път в каретата му, тя му бе казала, че е на седемнадесет години и девет месеца, а оттогава бяха изминали три месеца. — Значи сме пропуснали рождения ти ден? Кога беше? — попита я той сякаш бяха сами в стаята.

Челси кимна и Синджън мигновено забрави раздразнението си от грубостта на Касандра. Сърцето му се изпълни с нежност към това младо момиче, почти дете, за което се бе оженил и което дори не бе поискало подарък за рождения си ден.

— Преди три дни.

Челси го обожаваше, когато я гледаше с тази неотразима чувственост, която искреше в очите му. За кратък миг тя забрави за Касандра и за безинтересната му снаха, за обречеността на тяхната връзка и сърцето й се изпълни с любов.

— Ще организираме бал в чест на рождения ти ден — заяви Синджън, като трескаво обмисляше кои са най-подходящите подаръци за едно осемнадесет годишно момиче. — За осемнадесетия си рожден ден ще трябва да облечеш, разбира се, бяла рокля. Майко, къде са онези перли, които са носили всички херцогини на Сет? Освен ако не предпочиташ диаманти — бързо добави той и се обърна към Челси. Видя радостта, която грееше в очите на младата му съпруга и изведнъж сърцето му се изпълни с весело оживление.

— Сигурна съм, че Челси ще се вълнува повече от танците, отколкото от отглеждането на деца — подметна Вивиан, решила да сложи край на дразнещата я интимност между Синджън и жена му. По този начин искаше и да прекъсне разговора за семейните бижута на херцозите Сет, които тя от няколко години смяташе за свои. Тя би им се радвала, ако деверът й не се сдобиеше със законен наследник от мъжки пол. В такъв случай съпругът й или синовете им щяха да са наследници на титлата.

За миг Синджън си помисли, че би било чудесно, ако двамата с Челси имат деца. Дори и в тази стая с претенциозен разкош, красотата на Челси бе завладяваща и неотразима. Скромната й рокля, с ръчно избродирани цветя, разбърканата коса и полусвлечените ботуши не можеха да затъмнят свежите й страни, нежни като листенца на роза, заоблените чувствени гърди, които сякаш молеха да ги докоснеш, пълните червени устни, които обещаваха сладостни целувки. В този момент той бе забравил за всички благоразумни решения, които бе взел докато Челси я нямаше. Бе готов да я вдигне на ръце и незабавно да я отнесе в спалнята си, когато вратата се отвори с трясък и в стаята влетяха три момчета.

— Папа! Трябва да дойдеш с нас и да видиш какъв великолепен кон пристигна току-що в конюшнята — изпика Бо и стремително прекоси разкошния обюсонов килим, проснат по цялата дължина на стаята. — Косъмът му е червен като косата на нашите ирландски братовчеди…

— И рие с копита, и пръхти, и не дава на никого да го доближи до него — избъбри братовчед му Бен.

— Само на Джъд позволява да го храни с ябълки — задъхано добави третото момче в мига, когато настигна двамата си приятели. Сега тримата се скупчиха около Синджън, дишащи тежко, с разтворени от възхищение очи.

— Хм, опасявам се, че това е Тън — обади се Челси. — Мисля, че е по-добре Джъд да го отведе на по-тихо място, ако вече го е нахранил. Тън не обича града.

— Този кон ваш ли е, мадмоазел? — недоверчиво попита Бо, защото досега не бе виждал дама да язди такъв силен жребец.

— Наричай я мадам, Бо, защото тя е новата херцогиня — поправи го Синджън. — Името й е Челси — представи я той на трите момчета, които очевидно знаеха за нея. — С Тън тя спечели голямата награда на Нюмаркет. Дори няколко пъти победи мен и Мамелюк.

— Наистина ли? — ахна Бо. Трите момчета я зяпнаха смаяно.

Челси забеляза, че Синджън не я представи на сина си и племенниците си като „мащеха“ или „съпруга“. Без съмнение не изключваше възможността за развод. И макар да не упрекваше съпруга си, че мисли за разтрогване на принудителния им брак, тя все пак се почувства засегната.

Той се държеше топло и внимателно с нея, но явно не искаше да засегне сина си.

— Тън и аз победихме баща ти и Мамелюк по правия участък край реката в Оукъм. Ако земята е суха там и ти можеш да препускаш с висока скорост — обясни Челси, което накара присъстващите да повдигнат учудено вежди, защото Оукъм бе недалеч от Кингсуей, а никой от тях не бе чувал за това състезание. Синджън обикновено не криеше любовниците си от обществото и затова необичайната му предпазливост по отношение на Челси възбуди любопитството им. — А Мамелюк ми беше сърдит цяла седмица след това — добави тя и се усмихна на Синджън.

— Защото той е свикнал винаги да побеждава — гордо заяви Бо.

— Може да те заведем на хиподрума — предложи Синджън, без да обръща внимание на критичните погледи на останалите след наивното признание на съпругата му, — и Челси ще ти покаже жокейските си умения. Тя наистина е, много добра.

Очевидно Синджън бе очарован от младата си съпруга, независимо от предубеждението му към брака, със задоволство си помисли майка му и беше ясно, че няма намерение да задоволи любопитството на роднините си относно престоя им в Оукъм. След завръщането си от Хетън той накратко бе разказал за необичайната си женитба и бе споменал, че е обещал на младата си съпруга да я представи във висшето общество. Не бе казал нито дума за развод или анулиране на брака, но по резервираното му поведение, майка му бе решила, че той не е далеч от тази мисъл.

Още по-малко бе споделил с Деймиън, макар между двамата братя да съществуваше сърдечно приятелство. Още преди години те се бяха разбрали да не обсъждат за връзките си с жените. Синджън бе имал много жени, докато Деймиън имаше целомъдрено отношение към тях и не одобряваше случайните връзки. Джентълмен по природа, брат му предпочиташе да се занимава с археология и тази страст към антиките се виждаше от колекцията му в Сет Хаус и в замъка му в Челтън.

— Колко е очарователно да имате жокей в семейството — сладникаво се обади Касандра — Спечелила ли сте много пари с тази професия? — попита тя като наблегна на думата „професия“.

— Доста — усмихна се Челси. Погледите, които си размениха със Синджън бяха толкова интимни, че дори и Бо забеляза.

— Какво означава това, папа? — наивно попита момчето, без да се съобразява с правилата на светския тон.

— Спечелих един облог — загадъчно отвърна баща му. — Когато пораснеш ще ти обясня по-подробно. Сега защо не целунеш баба си и да отидем да видим Тън.

Момчетата послушно се втурнаха към баба си, а Вивиан сви презрително устни.

— Нима наистина е позволено на жени да участват в конни състезания като жокей? Това никак не е женствено…

— В по-малките състезания в провинцията е позволено да участват и жени — отвърна Челси, без да се смущава от високомерния въпрос на снаха си. — А освен това на мен ми доставя голямо удоволствие да побеждавам мъжете.

За пръв път Касандра се вгледа по-внимателно и младата съпруга на Синджън. Тази шотландка очевидно бе предизвикала Синджън в любимия му спорт и това я накара да погледне с уважение към красивата си съперница.

— Вие често ли… побеждавате мъжете? — тихо попита херцогиня Бюкън.

— Доста често — кротко отвърна Челси. — Винаги са ме учили…

Тя не довърши, защото инстинктивно осъзна, че не бива да се поддава на предизвикателството на Касандра. Синджън побърза да се намеси:

— Според мен момчетата изгарят от нетърпение да им покажем Тън. Извинете ни. — Предпочете да не предизвиква злобата на бившата си любовница, а Тън бе чудесен повод да излязат навън. Подаде ръка на Челси и й помогна да стане от стола.

Момчетата ги заобиколиха, хванаха ги за ръцете и ги отрупаха с оживени въпроси.

— Искаш ли да се преоблечеш за езда? — обърна се Синджън към Челси, опитвайки се да надвика тримата малчугани.

— Не. Днес само ще им го покажа, за да свикне и Тън с тях. Ще ги заведа на езда утре, когато в града е по-тихо.

Колко е хубаво, помисли си Синджън, че Бо бе приел Челси.

Колко хубаво е, помисли си Челси да бъде част от семейството на Синджън и винаги да има до себе си този очарователен мъж.

— След цялата тази врява — обади се Деймиън, остави чашата си с бренди и се надигна от стола — и аз ще отида да видя този изключителен кон.

— Не си виждал такъв голям кон, папа — възкликна по-малкият му син Хари и хвана ръката на баща си. — Мислиш ли, че леля Чел ще ми позволи да го възседна?

Леля Чел бе най-милото нещо, което й казаха през този ден, помисли си младата жена. Може би някои от най-съкровените й мечти все пак ще се сбъднат.

Леля Чел, замислено си повтори Синджън. Колко различно бе това обръщение от изкусителния образ на съпругата му, който владееше въображението му, но все пак бе много… очарователно.

— Ти май внесе доста оживление в нашето семейство — усмихна се той и добави: — Добре дошла в Лондон.

Изведоха Тън в двора пред конюшнята и всяко от момчетата имаше удоволствието да поседи малко върху него. Независимо, че дебелите стени около Сет Хаус притъпяваха градския шум конят бе неспокоен. Ала когато Челси каза:

— Тън, това е синът на Синджън, Бо, и трябва да се държиш добре — конят сякаш я разбра и моментално се успокои.

Очите на Бо се разшириха от благоговение.

— Той разбира, папа! Папа! Погледни, погледни! Той няма нищо против да го пояздя!

— Мога да те уверя, че той те хареса — съгласи се баща му и добави с усмивка: — Както виждаш Бо е луд по конете.

Също като баща си, помисли си Челси.

Също като мащехата си, каза си Синджън, без да се замисля, че несъзнателно нарече Челси „мащеха“.

— Искаш ли да пояздиш в двора на конюшнята? — попита Челси, развълнувана от приликата между Синджън и Бо. На неговата възраст Синджън вероятно също е изглеждал така ентусиазиран и открит.

— Да, да, да! Мога сам да държа поводите! Той ме хареса! — Наведе се към баща си и прошепна доверително: — Татко, ако всички жени са толкова умни и хубави като Челси, разбирам защо прекарваш времето си с тях. — Изправи се на седлото с грейнало лице и смушка Тън с пети. Жребецът леко се понесе из двора.

— Това беше комплимент, въпреки че му липсва такт, като на всяко деветгодишно дете — усмихна се Синджън. — Ти успя напълно да го очароваш. Само преди няколко дни ми заяви, че никога няма да се интересува от жени.

— Май се харесвам на мъжете, само заради познанията ми относно конете — примирително въздъхна Челси. Какво да се прави, когато конете бяха всичко, което добре познаваше.

Синът му не знаеше, че не всички жени са като Челси, помисли си Синджън. Всъщност тя бе доста различна от повечето. Беше изключително откровена, суетата й бе напълно чужда, не се интересуваше от мода и дрехи. Той я харесваше най-много в бричове за езда. Беше искрена в чувствата и постъпките си, притежаваше естествена красота, която не се нуждаеше от козметични допълнения.

А и синът му я хареса. Интересна мисъл…

Внезапно се чу възбуденият вик на Бо:

— Ей! Вижте ни как скачаме!

— И Тън се перчи — промърмори Челси. — Той не е научен на строга дисциплина. Вдигни юздите ето така — извика Челси към Бо и му показа стойката. — Тън ще ти покаже няколко сложни танцови стъпки.

— Колко необикновено за един бегач. Знае ли и други трикове — попита Синджън, впечатлен от едрия жребец, който с лекота и изящество изпълняваше номера.

— Може да брои, но само до двадесет — добави Челси за голямо изумление на Синджън.

— Кога си успяла да го научиш на тези неща? Сигурно ти е струвало много усилия?

— А какво друго да правя в Еършир? Да чета молитви ли? — засмя се младата жена.

Внезапно той се замисли колко различни бяха те всъщност и колко млада и невинна бе тя.

— Какво ще кажеш, Деймиън? Май не само имам съпруга, но и треньор за конюшнята.

— Ще кажа, че си сключил отлична сделка — засмя се брат му. — Освен това Бо я харесва — добави сериозно той.

— Слава Богу! — Припомни си за досегашните си приятелки, които бяха красиви и очарователни, но се интересуваха само от дрехи и скъпоценности.

— Той е чудесно момче — промърмори Челси, докато гледаше към Бо. — Толкова е жизнерадостен… ти си щастлив с него.

Въпреки че вниманието на Синджън бе насочено към опитите на Бо да подкара Тън на заден ход, той долови лекото трепване в гласа й. Прегърна я и я притисна към себе си.

— Той те хареса, а това много ме радва. — Не каза нищо повече. Искаше му се да й обещае, че ще имат още деца, но не посмя. Вместо това любезно отклони темата. — Радвам се, че дойде в Лондон. — Този път наистина бе искрен. Нейното присъствие му доставяше огромно удоволствие.

— Ще трябва да изтърпиш компанията ми, след като бе толкова неразумен да ме поканиш. — Гласът й звучеше спокойно и леко предизвикателно. Не биваше да се показва тъжна. Бе изплакала сълзите си в Хетън. — Мисля, че е честно да те предупредя…

— Аз съм предупреден и изпълнен с очакване — намигна й той с онази игрива галантност, която Челси така обожаваше.

Докато Тън се радваше на всеобщото внимание в двора до конюшнята, Вивиан и Касандра оживено коментираха в приемната колко дълго ще изтрае бракът на Синджън. Вдовстващата херцогиня се беше оттеглила в стаята си скоро след като Челси и мъжете бяха тръгнали към конюшнята. Останали сами, двете дами решиха да си налеят по чашка шери.

Касандра и Вивиан бяха облечени по последната мода, въведена от Мария Антоанета. Бели рокли, украсени с много панделки, волани и дантели. Вивиан не притежаваше красотата на Касандра, но излъчваше деликатна женственост. Дребничка, с млечнобяла кожа и фино лице, тя изтъкваше миниатюрността си като носеше ниски пантофки, а косата й бе прибрана в семпла прическа. Никога не носеше високи и напудрени перуки, въпреки модата.

— Давам им само шест месеца — рече Вивиан и прокара пръст по ръба на чашата си.

— Може би е бременна… в такъв случай той няма да се отърве от нея за шест месеца.

Докато Синджън отсъстваше Касандра доста дълго бе мислила за евентуалните усложнения следствие брака на любовника си.

— Или може да забременее. Забравих за това.

— Кой можеше да предвиди този брак? Та твоят съпруг бе толкова близко до титлата.

— Синджън винаги се е противопоставял на женитбата… и така обожава Бо, че не очаквам да мисли за наследник. Във всеки случай Бо ще наследи голяма част от богатството му… каквото и да се случи. — Тя сви рамене. — Не знам доколко желае да има наследник на титлата си. Знаеш, че не обръща много внимание на тези неща.

— А не мислиш ли, че младата му съпруга може да има свои идеи за наследник, независимо от мнението на Синджън? Трябва да признаеш, че ако едно от децата наследи титлата херцог, това дава доста преимущества на майката.

— За съжаление за теб е твърде късно, тъй като децата от първия брак на Бюкън са в добро здраве — злобно подметна Вивиан.

— За теб също едва ли има надежда, скъпа, след като Синджън е довел осемнадесетгодишна съпруга. Помисли колко много деца може да му роди — с кадифен глас отвърна Касандра. — Струва ми се, че нито Бен, нито Хари ще наследят титлата. Всички познаваме сексуалния апетит на Синджън.

— Ти си тази, която го познава най-добре.

— Да — измърка Касандра. — Познавам го доста добре. Жалко, че той има скрупули относно брат си.

— Да не би да намекваш, че…

— Хайде, стига, Вивиан, загубваш ума и дума, когато Синджън е до теб и единственият, който не го забелязва, е Деймиън.

Вивиан високомерно я изгледа.

— Намекът ти е възмутителен, Касандра.

— Скъпа — прекъсна я херцогинята, — обижда те това, че не можа да примамиш Синджън в леглото си. Наистина те съжалявам. Той е изключителен любовник.

— Как можеш да бъдеш толкова вулгарна, Касандра! — Вивиан рязко стана от канапето от чернен брокат, сякаш за да се защити от нападките на събеседницата си, но зачервените й страни я издаваха.

— По-скоро съм откровена, Вивиан, скъпа, отколкото вулгарна. Но няма смисъл да спорим. И двете сме съгласни, че младата съпруга на Синджън може да му роди деца.

— Но дали той няма да се разведе с нея? — попита Вивиан. В гласа й все още се долавяше известна резервираност. — Той е толкова непостоянен.

— Не са ли всички съпрузи такива? — Въпросът й не бе циничен, по-скоро се базираше на действителността. Херцогиня Бюкън познаваше достатъчно знатни благородници и не вярваше в романтичната любов и съпружеска вярност.

— Деймиън е различен. — Розовите устни на Вивиан се извиха в самодоволна усмивка.

— Колко мило — Касандра отпи от чашата си. — Но той въобще не се интересува от жени, не е ли така?… Искам да кажа от други жени — ехидно добави тя. Всички знаеха, че Деймиън предпочита книгите пред жена си. Той не мразеше жените, но те не го интересуваха толкова силно, колкото антиките, с които бе пълен домът му в Челтън. — От друга страна, Синджън едва ли ще махне с лека ръка на предишния си начин на живот. Затова се връщаме към най-важния въпрос: Ще се разведе ли с нея?… Или по-точно — Кога ще се разведе? Или… дали просто ще забрави за съществуването на жена си както толкова много аристократи?

— Обзалагам се, че ще се разведе — заяви Вивиан. Както повечето от знатните дами и тя бе запалена комарджийка. — Синджън не искаше да се жени, никога не е мислил за женитба, заради Бо. А според Деймиън той изпитва отвращение към брачния живот заради баща си.

— Може и да загубиш… — замислено промърмори Касандра, която по-добре познаваше Синджън. Днес той се бе държал към младата си съпруга така както към никоя друга жена досега. Беше явно, че присъствието й го забавлява. Освен това не я изпускаше от погледа си. — Все пак не знаем докога тази млада лейди ще задържи интереса му.

— Нито една жена не може изцяло да покори мъж като него — рязко рече Вивиан. С тези думи искаше да засегне женското самочувствие на Касандра.

Херцогиня Бюкън не обръщаше внимание на забележките на второстепенни личности като Вивиан.

— Не знам… — замислено отрони тя. — И макар това да не е в мой интерес, ще се обзаложа за тази малка шотландка. Тя е твърде необикновена и различна, а само това е достатъчно, за да задържи интереса на един мъж. Надявам се да греша, но желанието и облозите са две различни неща. Залагам петстотин гвинеи, че твоят хлапак няма да наследи титлата на Синджън и че шотландската дивачка ще си остане омъжена за него.

Вивиан се усмихна снизходително.

— Ти изглежда бъркаш мимолетната страст на Синджън с постоянството на един съпруг. Залагам петстотин гвинеи и още петстотин, че бракът му няма да изтрае до есенния ловен сезон.

Касандра се поколеба. Хиляда лири залог не бяха малко пари. Но след това си помисли, че това не бяха нейни пари, а на херцог Бюкън. През всичките тези години двамата със Синджън бяха преживяли много вълнуващи моменти. Той винаги бе казвал, че предпазливите хора не залагат. Тя никога не бе проявявала предпазливост в тяхната връзка и защо да го прави и сега?

— Съгласна съм — кимна тя. — Струва ми се, че ще спечеля хиляда гвинеи.

— Приключи ли вече с него? — Вивиан бе учудена, че херцогинята толкова лесно се отказва от дългогодишната си любовна връзка. Според слуховете те са били любовници още преди тя да се омъжи за херцог Бюкън.

— Надявам се да не съм — мило отвърна Касандра и отпи още една глътка от шерито. Тя беше светска жена и макар да държеше на приятелството си със Синджън, не го обожаваше както младата му съпруга. Харесваше разнообразието не по-малко от предизвикателния чар на херцог Сет. — Както и да е — тя вдигна чашата си към Вивиан, — аз ще спечеля и в двата случая.

(обратно)

Глава тридесет и пета

Вечерята бе сервирана по-рано. Вивиан си почиваше в стаята, тъй като възнамеряваше да поиграе карти в Блек Хаус, а майката на Синджън бе излязла, за да направи някои визити. Малката маса бе подредена на терасата с изглед към градината, която се осветяваше от китайски фенери. Челси седеше между Бо и Хари и както и в родния си дом бе заобиколена от мъже. Деймиън и Бен седяха срещу нея, а Синджън, като домакин, бе начело на масата. Разговаряха за коне и Челси бе затрупана с въпроси относно начините за трениране на състезателните коне и конните надбягвания.

Храната беше превъзходна. В резиденцията имаше двама френски готвачи, които бяха приготвили свински бут, задушен в бяло бургундско вино, картофени кюфтета, пъстърва от Хемпшир, гарнирана със зелен грах и кнедли с ябълки. За десерт имаше пай с горски малини и дини от Египет. Синджън пи доста и яде съвсем малко, но Челси бе свикнала с това. Докато отговаряше на въпросите на момчетата за конете, той непрекъснато се допитваше до мнението на младата си съпруга. Деймиън, който не се интересуваше толкова много от коне, й разказа няколко интересни случки от детството им със Синджън.

Деймиън и Синджън се научили да яздят още когато били съвсем, малки в дома на майка им в Ирландия, а след това продължили редовно да се занимават с езда. Челси наблюдаваше оживените разговори на братовчедите и веселия им смях.

— Не се ли отегчи? — попита я Синджън над главата на Хари, като се опитваше да надвика момчешката врява. — Всички тези разговори за коне и заниманията с малки момчета?

— Никога не съм познавала малки момичета… или големи момичета — добави с усмивка тя, — така че всичко това ми е познато. Не, не съм отегчена. Аз също обикновено разговарям само за коне.

— Струва ми се, че ще трябва да те науча как да поддържаш светски разговор, преди да те заведа в Елмъкс, защото в противен случай редовните посетители ще решат, че не си истинска лейди. — Веселата му усмивка противоречеше на сериозните му думи, докато погледът му алчно обгръщаше женствените й форми.

— Ще се справя ли с изпита? — попита Челси.

— Няма да имаш никакви проблеми, — промърмори Синджън и вдигна чашата си с вино. — Елмъкс ще бъде, в краката ти.

— Може би няма да искам да отида там.

— Да отидеш къде? — намеси се Деймиън.

— В Елмъкс — отвърна брат му. — Кажи й, че ще очарова дори й най-възрастните дами.

— Напълно съм съгласен, скъпа — галантно отвърна Деймиън. — Всички мъже ще се влюбят в теб.

— Тогава е по-добре да си остане у дома — усмихна се Синджън, но погледът му беше замислен.

— Ще ми задават ли трудни гатанки, за които после се дават награди? — весело попита Челси. А ще имам ли будоар, пълен с постоянни ухажори като всички изискани дами?

— По дяволите, не! — Синджън сам се изненада от буйната си реакция.

Челси остана доволна от намусената гримаса на съпруга си.

— Ако не го направя, ще решат, че съм една недодялана провинциалистка. Нали всички събития на деня се обсъждат в дамските будоари?

Черните вежди на херцога се свиха навъсено. Спомените за дамските будоари в ранните часове на деня бяха все още твърде пресни в паметта му.

— Откъде, по дяволите, знаеш това?

— От Дънкан — мило отвърна тя. — Мисля, че ти добре познаваш дамските будоари.

Синджън се облегна на стола и я изгледа намръщено.

— Май няма да се разберем по този въпрос.

— Нали ми каза, че не бива да се страхувам от обществото в Елмъкс?

Усмивката й бе очарователна, а кожата блестеше на меката светлина на свещите. Дори в тази груба провинциална рокля тя щеше да затъмни всички светски красавици в Лондон, помисли си Синджън. Нищо чудно ролята му на придружител да се окаже много по-трудна, отколкото бе очаквал.

— Утре ще говорим за това — рязко рече той.

— Да, Ваша Светлост — с престорено покорство отвърна съпругата му.

— Искаш да превърнеш живота ми в ад, така ли? — въздъхна Синджън, внезапно осъзнал, че безгрижното му весело съществуване може да бъде застрашено, ако трябва да придружава жена си всяка вечер на светските приеми. Когато й обеща да я заведе в Лондон, за да се позабавлява, той не си бе представял, че ще взема дейно участие в тези забавления.

— Не е необходимо да се безпокоиш за мен. Ще се опитам да не ти досаждам прекалено много.

Деймиън, въвлечен отново в разговора на момчетата, слушаше с половин ухо репликите между брат му и младата му очарователна съпруга. Новата херцогиня на Сет бе успяла да смути обикновено спокойния Синджън. Шотландката от Еършир изглежда щеше да промени изцяло живота на херцог Сет и Деймиън си каза, че се очертава доста интересен сезон. С удоволствие ще наблюдава битката между един светски лъв като Синджън и младата му провинциална съпруга.

Малко по-късно на момчетата бе наредено да си лягат, като им обещаха, че на другия ден ще им разрешат да пояздят. Целунаха децата за лека нощ и всички се оттеглиха по стаите си. Апартаментът на Синджън в Сет Хаус гледаше към Грийн парк. Багажът на Челси вече бе разопакован и докато Синджън неспокойно крачеше из стаята, отваряйки разни чекмеджета и ровейки из скриновете, тя се настани удобно в креслото до камината.

След като прегледа бедния й гардероб, Синджън посочи към междинната врата и рече:

— Моята спалня е зад тази врата.

— Колко изискано е да се живее по този начин.

— Да — отвърна той и побърза да смени темата. — Трябва да се погрижим за гардероба ти. — Разбира се, проблемът не беше единствено в дрехите на Челси. Мислеше, че е успял да превъзмогне непреодолимото си желание към красивата си съпруга. Ала когато днес следобед тя влезе в малкия салон, той разбра, че се е лъгал. Въздъхна, отпусна се в шезлонга в дъното на стаята, кръстоса дългите си крака и се облегна на атлазените възглавници.

— Съжалявам, но нито една от роклите ти не става за носене. — Думите му неволно прозвучаха по-студено, отколкото бе възнамерявал.

— Нима го разбра само от един бегъл поглед? — Челси бе впечатлена от познанията му за дамски тоалети.

— Ще изпратя съобщение на мадам Дюбей да ни запази час за утре в единадесет. Съгласна ли си?

— А ако не съм? — пошегува се тя, но грубостта му я подразни.

Сините му очи бяха станали почти черни и я гледаха втренчено, сякаш я виждаше за пръв път откакто бяха влезли в спалнята.

— Единадесет часа е много удобно — усмихна се Челси. — Но те предупреждавам, че никак не обичам да се занимавам с дрехи и шивачки.

— Е, ще измисля нещо, за да не скучаеш. — Бе успял да се овладее и сега гласът му отново звучеше лениво и нехайно.

Искам само ти да ме забавляваш, помисли си Челси, но предпочете благоразумно да преглътне думите, напиращи на езика й. Не бе прието да си искрен в този елегантен и непознат за нея свят, където никой не говореше това, което мислеше и където мъжете не спяха със собствените си жени, а предпочитаха да се забавляват със съпругите на другите мъже. В този свят жените се чувстваха съвсем свободно в семейството на любовниците си. Пиеха следобедния си чай с майките и съпругите им. Затова тя преглътне и тихо каза:

— Сигурна съм, че мадам Дюбей ще ме заинтригува много и обещавам да се държа прилично.

— Няма да те водя в затвор — усмихна се той.

— За мен е нещо подобно.

— Такива са изискванията за всяка херцогиня на Сет.

— Разбира се, Ваша Светлост. На вашите услуги.

— Ти си едно голямо дете — снизходително рече Синджън.

— Не, аз вече не съм дете, Синджън, и ти добре знаеш това. — Произнесе много нежно името му, сякаш искаше да му припомни страстните мигове, които бяха изживели.

Нима мога да забравя това? — помисли си той и рязко се изправи.

— Страхувам се, че си направих плановете за тази вечер, преди твоето пристигане. Извини ме, но ще се видим утре сутринта. — Обърна се и се отправи към вратата.

— Ще се видиш ли тази вечер с херцогиня Бюкън? — попита тя, без да е сигурна дали има право да му задава този въпрос. Но не можа да се удържи.

Синджън застина на място и сетне бавно се обърна.

— Не. Висшето общество се среща във вторник вечер. — Не се чувстваше задължен да й обяснява и фактът, че го бе сторил го нервира. — Наспи се добре. Сигурно си уморена от дългото пътуване.

Беше внимателен, учтив и… сдържан. Навярно това щеше да бъде поведението му през време на престоя й в Лондон.

На другата сутрин Челси се събуди от шума в съседната стая и разбра, че Синджън се е върнал. Разнесе се гласа на камериера му, който даваше заповеди на слугите. Вратата се отваряше и затваряше, чуваше се забързано трополене и шум от течаща вода, тъй като още бащата на Синджън бе снабдил къщата с водопроводна инсталация.

Къде е бил през цялата нощ, запита се тя. И с кого? Макар сезонът още да не бе свършил и повечето от аристократичните семейства бяха в Лондон, тя не се съмняваше, че той е намерил по-интересни развлечения. Как можеше една жена да се преструва, че не забелязва нощните похождения на съпруга й? Как да се научи да ги приема безгрижно и равнодушно?

От съседната стая до слуха й долетя веселият глас на Бо, който пожелаваше „Добро утро“ на баща си. В този миг на нейната врата се почука и влезе прислужницата с подноса със закуската за младата херцогиня, която се състоеше от каничка какао и пресен кейк. Челси вече бе станала и почти бе привършила с тоалета си, тъй като бе обещала на момчетата, че ще ги заведе на езда в парка.

— Щях да изпратя вашата камериерка, мадам — бързо каза прислужницата. — Не е редно да се обличате сама.

— Вече съм почти готова — отвърна Челси и навлече жакета си, — но все пак ви благодаря.

Момичето постави подноса на масичката, подреди набързо розите в малката ваза върху подноса, извади една бродирана салфетка от джоба на престилката си и се изправи, очакваща Челси да седне на стола, за да разстеле салфетката на коленете й.

— На вашите услуги, милейди — любезно каза прислужницата и направи лек реверанс. Леко смръщените й вежди издаваше почудата й от необичайното поведение на новата херцогиня. На етажа за прислугата за нея се носеха какви ли не слухове, че се е състезавала с мъже по хиподрумите в цяла Англия. Може би всичко се обясняваше с факта, че е отрасла в Шотландия. За щастие всички прислужници в Лондон бяха обучени да се справят с всякакви странности на господарите. — Негова светлост ще слезе в трапезарията след двадесет минути. Нареди ми да ви предам неговите поздрави.

Колко различно е всичко тук, помисли си Челси, докато поемаше салфетката от протегната ръка на прислужницата. Нима бе очаквала да получава поздравите за настъпващия ден посредством някаква непозната прислужница, вместо на сутринта да прегърне и целуне мъжа си. Постара се да си придаде важен израз на лицето, както подобава на една херцогиня, ала след малко не издържа и се усмихна приветливо.

— Благодаря ти. Моля да бъдат предадени моите поздрави на Негова светлост.

След това остана сама в просторната стая с позлатени фронтони под тавана, пред масата с подноса върху нея, замислена дали ще успее да се справи с новата си роля на изискана херцогиня. Докато разбъркваше захарта в чашата с какао, примесено с крем шантий, неволна въздишка се изтръгна от гърдите й. Родена и отрасла в глухата провинция, Челси само за три дни, откакто бе пристигнала в столицата, успя да намрази превзетите светски маниери и неискрените отношения между членовете на висшето общество. Все пак не можеше да отрече, че я вълнува шумният град, забързан отвъд високите стени, ограждащи парка на Сет Хаус. Нали отново при нея бе Тън, нали с Бен и Хари не бе необходимо да се преструва и да се държи сковано и изискано?

Що се касае до съпруга й…

Очевидно ще трябва да коригира наивните си представи за лондонските светски кръгове.

Или да наложи волята си и да накара Синджън да промени някои свои навици, помисли си тя и леко се усмихна.

Тази идея си струва да бъде обмислена по-грижливо.

Грабна парче от кейка, взе с другата ръка чашата с шоколада и с апетит се зае с обилната закуска. В края на краищата винаги се бе справяла с препятствията благодарение на вродената си предприемчивост и смелост.

На сутринта, по време на ездата, приятелството между нея и Бо се задълбочи още повече. В този ранен час в парка нямаше други ранобудни ездачи, освен тях. Челси, яхнала Тън, Синджън на седлото на Мамелюк и Бо с едно от понитата изминаха дългия маршрут от ъгъла на Хайд парк до моста Найтсбридж.

Челси и Бо успяха да оставят Синджън зад гърба си по време на надпрепускането или той им позволи да го надминат, Челси не беше уверена как точно се случи това, но след финала херцогът бе отрупан с шеговити намеци и закачки относно ездаческото му умение. Синджън бе принуден да им обещае реванш на следващата сутрин.

Той изглеждаше уморен въпреки добродушната усмивка, която не слизаше от лицето му. Пристъп на ревност прониза сърцето й. Коя бе тази съперница, заради която мъжът й не бе мигнал цяла нощ? Разпаленият й мозък моментално се изпълни с тревожни видения, едно от друго по-неприятни, въпреки че здравият разум в нея отчаяно се опитваше да я убеди в предаността и обичта му.

— Чел, кажи на папа, че сме го били поне с три дължини. Та той въобще не се опита да ни настигне! — Засмян до уши, Бо завъртя понито, за да привлече вниманието й. — Кажи му, че с нас не може да си мери силите!

Няколко секунди й бяха необходими, за да прогони тревожните мисли и да се върне към действителността. Бо я гледаше с учудена физиономия в очакване на отговора й.

— Надявам се, че Мамелюк няма да ни се разсърди, макар да се класира последен — рече Челси и пряко сили се опита да се усмихне. Непростимо бе от страна на Синджън да продължи да се развлича както е бил свикнал досега. Все едно, че тя не съществува в живота му. Нима на нея биха позволили подобна разпуснатост?

Към тримата ездачи се присъединиха Деймиън и синовете му. Сега не се налагаше Челси да се включва активно в разговора, тъй като между трите момчета се завърза оживена препирня за качествата на различните коне. Разпаленият спор продължи чак до голямата метална врата на оградата пред Сет Хаус. След това всички се събраха в трапезарията на закуска. Всъщност само момчетата хапнаха, докато Деймиън и Синджън се задоволиха само с по две чаши кафе, а на Челси, за голяма нейна радост, поднесоха пълна купа с пресни ягоди. Вивиан никога не ставаше преди девет, докато Мария се придържаше към навика от детинство да закусва сама в спалнята си. Тя обикновено прекарваше часовете до обед на бюрото си, за да диктува писма на секретаря си.

— Може би ще пожелаеш да се преоблечеш, преди да посетим ателието на мадам Дюбей — небрежно спомена Синджън, когато момчетата приключиха с опустошаването на внушителните порции наденички, бекон, пушена херинга и бъркани яйца. Тази сутрин херцог Сет отново бе останал верен на принципа си за небрежната елегантност. С брич от еленова кожа, светложълта жилетка в стил Лорето и тъмнозелен жакет, подчертаващ широките му рамене.

Тя едва не каза не, защото по време на доста проточилата се закуска имаше достатъчно време да размишлява за упадъчните нрави, които позволяваха да се гледа през пръсти на похожденията на мъжа. Ала успя да сдържи гнева си и се задоволи със сухата забележка:

— Е, нали мога и с тази рокля да се появя пред прословутата мадам Дюбей.

Синджън се канеше да й отговори, но успя навреме да се спре. Очевидно съпругата му в момента нямаше настроение за разговор. Вече познаваше характерното свиване на устните й, затова само сви примирено рамене и снизходително се подсмихна.

— Или моят тоалет ще навреди на репутацията ти?

Сега всички разбраха, че младата херцогиня не е на себе си от гняв. Деймиън изгледа набързо първо към нея, а после към брат си и накрая заяви предпазливо:

— Хайде, момчета. Нали д-р Бекет ви нареди да научите урока си по латински до обяд. Сигурен съм, че вече ви очаква с нетърпение.

Хор от недоволно мърморене посрещна това подканване, но момчетата, макар и неохотно, се надигнаха от местата си, уговориха се кога ще излязат утре на езда и тръгнаха към вратата заедно с Деймиън.

— Не може да се отрече, че брат ти е много дипломатичен — процеди Челси и посочи с кимване към излизащия Деймиън. — А освен това през цялата нощ не напуска спалнята си.

— Затова ли си така сърдита?

— Не мога да повярвам, че е допустимо някой мъж едно да говори, а съвсем друго да върши!

Ако не бе толкова загрижена за тяхното щастие, сигурно сега нямаше да е така раздразнена. От което обаче се разгневи още по-силно.

Мнението на Челси противоречеше на всички житейски правила на аристократите или поне с привидно спазваното благоприличие. Жените обикновено не позволяваха неограничена свобода на съпрузите си и затова Синджън трескаво, за броени секунди, обмисли поне десетина варианта на отговора си, но нито един не му се стори подходящ за сегашната критична ситуация. Може би ще е по-разумно да й позволи и тя да отсъства от Сет Хаус по цяла нощ, вместо да превръща живота им в низ от утринни скандали.

— Прекарах нощта в Брукс.

— До шест и половина сутринта?

— Да не би да си ме дебнела кога ще се прибера?

— Да.

След подобно изказване и най-ловкият съпруг, дори и да притежава многогодишен опит в нощния живот не може да измисли разумно оправдание.

— Тази нощ не съм бил с друга жена. Достатъчен ли ти е този отговор?

— Не знам.

— И аз не знам защо трябва да ти давам обяснения как прекарвам времето си.

И двамата бяха мрачни и изнервени, неспособни да овладеят чувствата си. Гледаха се враждебно, настръхнали един срещу друг, близостта им от последните дни в Хетън бе изчезнала.

— Искаш ли да си тръгна? Всъщност няма смисъл да оставам повече тук. Може би друг път ще се запозная със забележителностите на Лондон…

Не й харесваше начина на живот на Вивиан и Касандра. Шумните светски забавления не я привличаха и ако Синджън кроеше планове за развод или за анулиране на брака им, безсмислено бе да се старае да се сближи със семейството му. Още по-безсмислено й се струваше да се опитва да задържи любовта му с цената на самоунижението си.

Но той не й отговори веднага. Мълчанието му продължи тъй дълго, че тя реши да стане от стола, когато най-после той заговори:

— Не! — тихо, но отчетливо отговори Синджън.

Странно, но това, което я ужаси в този миг, бе облекчението, което изпита след решителния му отказ да се разделят още сега, в този миг. Внезапно вратата на трапезарията се разтвори.

— Каретата ви чака, Ваша Светлост — заяви внушителният иконом. Дори само почтително изпънатото му тяло на прага на вратата неволно внушаваше чувство за достолепие и порядък. Синджън го изгледа с отсъстващ поглед, сякаш му трябваше време, за да събере разпилените си мисли.

— Благодаря ти, Едмънд — разсеяно отговори херцогът. — Но трябва да донесете шапката на херцогинята.

Той внезапно й се усмихна, като че ли не си бяха разменяли само до преди миг язвителни упреци. Сякаш нищо не се бе случило и те спокойно изчакваха пристигането на каретата пред главния вход, за да ги отведе на уговорената среща с моделиерката.

— Мадам Дюбей е много властна особа и не обича клиентите й да закъсняват — сухо отбеляза Синджън. — Но е достатъчно само веднъж да й се противопоставиш и тя веднага ще си припомни, че винаги трябва да се угажда на клиентите.

— Е, разбира се, ти, както винаги, си наясно с всичко. — Все още му бе ядосана, че и този път успя да отклони темата, а също и на близостта му с тази мадам Дюбей, която Синджън дори не се стараеше да прикрива. Най-много я дразнеше радостта, която изпита, когато Синджън й заяви, че няма намерение да я изостави.

— Преди да се запознаем, скъпа, ти не си познавала този начин на живот, с който аз съм свикнал — небрежно подхвърли херцогът и плъзна стола си назад. — Макар че не познавам жена, която да е била близка с мен и която да не се е опитала да обсеби душата ми.

— И ти щедро им предоставяше тази възможност, така ли? — саркастично отговори тя.

— Е, няма човек без проблеми — заяви Синджън и се приближи към стола й, за да й помогне да стане. — Не е ли възможно да се помирим? Никога не съм одобрявал скандалите.

— Както не обичаш и някой да ти противоречи, нали? — ядосано попита Челси, стана от стола и възмутено го изгледа.

— Да.

Е, сега вече ми е ясно какво мога да очаквам, помисли си Челси. — Не подхожда много на един аристократ, но поне е ясно.

— Какво би казал, ако заявя, че възнамерявам да изхарча голяма част от парите ти? — В гласа й се долавяше обида и вълнение.

Най-после неговата необикновена съпруга се държеше като нормална жена.

— Мадам Дюбей ще бъде във възторг от теб.

Самодоволната му усмивка я раздразни още повече.

— Ще се постарая да я впечатля.

— В такъв случай ще предупредя моя управител за разходите — небрежно се усмихна Синджън и шеговито добави: — Висшето общество ще бъде смаяно от моето шотландско момиче.

— Не съм твоето шотландско момиче. — Подигравателният му тон я вбеси. Ако искаше да го задържи може би трябваше да се опита да бъде по-разумна и да сдържа чувствата си.

Отговорът й, макар и детински, засегна мъжкото му самочувствие.

— Ще продължим разговора си друг път, когато си по-спокойна — рязко отвърна той.

(обратно)

Глава тридесет и шест

— Ваша Светлост… — С лек реверанс мадам Дюбей посрещна Синджън на входа на ателието си, скрито в тиха странична уличка, недалеч от двореца Сейнт Джеймс. — Колко се радвам да ви видя… — В сърдечният поздрав на мадам липсваше думата „отново“, но се подразбираше, очевидно херцог Сет бе един от редовните клиенти.

Студените й сиви очи бързо огледаха Челси с преценяващ поглед. Сякаш преценяваше къде да я класифицира в списъка на клиентите си. В представите си Челси не бе и допускала, че най-прочутата модистка на Лондон може да е толкова млада. Дребна и изящна, безупречна в тоалета си от черна коприна, със светлокестенява коса, цвят, напомнящ за кестените на Париж, със самоуверено, будно лице и живи черни очи. Мадам не беше повече от тридесет и пет годишна.

— Бих желал да ви представя херцогиня Сет — рече Синджън. — Съпругата ми се нуждае от тоалет за бала по случай нейния рожден ден. Струва ми се, че в бяло ще е най-добре.

— Всъщност бих предпочела в зелено, по-точно в изумруденозелено — намеси се Челси, като се стараеше да копира във всичко съпруга си. Дори и в усмивката. Същевременно се опитваше да отгатне доколко близки са Синджън и мадам Дюбей. Очевидно бяха добри познати. — Бихте ли ми показали някои мостри от вашите платове?

Мадам Дюбей, която бе напълно наясно по въпроса кой ще плати щедрата поръчка, вдигна глава към Синджън, за да получи одобрението му.

— Не е необходимо да поглеждате към херцога, понеже той няма да облече роклята — тихо се обади Челси, без да престава да се усмихва, макар да не й бе до усмивки. — Може би трябваше да спомена, че зеленото е любимият ми цвят.

Дилемата на мадам Дюбей се разреши бързо след лекото кимване на Синджън, недоловимо за някое странично око.

— Разбира се, Ваша Светлост, както пожелаете. — Черните й мигли се спуснаха почтително. Съобразителната французойка моментално премести с няколко нива по-нагоре Челси в класацията на клиентките си. Не е възможно тази блондинка да е спечелила сърцето на Синджън Сейнт Джон само с красотата си, каза си опитната модистка. Въпреки че е много млада, тя е доста дръзка и независима. Вероятно това го е привлякло.

— Моля, последвайте ме — покани ги тя с лек северняшки акцент, защото въпреки подчертано френските си маниери „мадам“ всъщност бе останала млада вдовица от Норфък, северна Англия, преди да се пресели в Лондон. — Ще ви покажем всички мостри в зелено, които заслужават вашето внимание, Ваша Светлост.

Само след минута неколцина от асистентите на мадам започнаха да смъкват от рафта тежки рула с платове в най-различни оттенъци на зеленото — лионска коприна, напомняща за току-що раззеленила се гора, персийски коприни с втъкани златни нишки или карирани, с лек нюанс на виолетово, бежово, бледолилаво; червен брокат от Истанбул, изтъкан от египетски памук и особено приятен през летните месеци, най-често с десен, изобразяващ птици или цветя на фон от листа. След това момчетата, от ателието започнаха да носят раирани платове и жоржети, а после следваше неизбежният муселин в безброй разцветки и шарки. Една безкрайна зелена поредица се изниза пред очите на високопоставените клиенти.

— Струва ми се, че видяхме достатъчно — Синджън внезапно прекъсна огледа след половинчасовия парад на асистентите на мадам, поднасящи тежките рула пред очите на херцога и херцогинята. — Хареса ли си нещо? — обърна се той към Челси, която седеше до него на канапето от гълъбовосив сатен.

— А ти самият спря ли се на някой десен? — отвърна тя, уверена, че вниманието и търпението му са се изчерпали още преди десет или двадесет мостри.

— Имаш ли нещо против мадам Дюбей да подбере няколко десена, подходящи за лицето ти? — рече Синджън с леко недоволство в гласа си. Трудно му бе да оглежда десетки платове след безсънната нощ.

Разбрала, че съпругът й е на границата на търпението си, Челси благоразумно избра тактиката на временното отстъпление. Подари една любезна усмивка на мадам Дюбей, която стоеше почтително настрани, наблюдавайки с любопитство спречкването между херцога и младата му съпруга.

— Взимам от този плат… и от ето този там, персийската коприна — посочи тя, — а също и от тези двата — добави Челси, като показа два къса коприна за носни кърпички, бродирани, с изображения на ягоди.

— А сега момичетата на мадам Дюбей ще ти покажат няколко албуми с тоалети, скъпа — херцогът явно бе добре запознат с процедурите при избора на дамски дрехи.

Ревностна в желанието си да угоди на такъв щедър клиент, който с лека ръка пръскаше по едно малко състояние за всяка от любовниците си, мадам Дюбей плесна с ръце, извика към помощниците си, извини се и излезе от стаята. Челси се сепна — не очакваше, че дребничката собственичка на ателието притежава такъв мощен глас.

— Спомних си, веднъж ми каза, че тя била истински тиранин — обади се Челси, след като останаха сами със Синджън. — Досега маниерите на мадам Дюбей бяха безупречни, дори подчертано сърдечни.

— Навярно си успяла да й се харесаш — равнодушно отвърна Синджън и си помисли, че досега не бе виждал мадам Дюбей в толкова развълнувано състояние.

Челси не бе настоявала да купи от сатена в тъмновиолетово, нито от червената коприна с черна дантелена подплата, нито от лъскавата розова коприна, към която доста дами добавяха щраусови пера и три реда нанизи от перли.

— Нима искаш да ми кажеш, че съм й по-симпатична от предишните ти компаньонки? — С всяка дума от устата и като че ли канеше по капка мед.

Този опасен въпрос изискваше предпазлив отговор. Синджън се замисли и реши да се престори, че не намира нищо особено във въпроса й, класическо средство, когато се изправяше пред порой от настойчиви женски въпроси.

— Очевидно. — И я погледна с най-невинното изражение на сините си очи, изражение, достойно за лицемерно набожното поведение на всяко момче от църковния хор. — Моите поздравления, милейди. — Херцог Сет леко сведе глава.

— Добре ли я познаваш? — Не трябваше да задава този въпрос. Нямаше такова намерение, бе решила да се държи хладно, като съпруга си, явно преситен от светската суета и владеещ до съвършенство изкуството да не взима нищо прекалено насериозно. Но желанието й да разбере истината се оказа по-силно изкушение от всички разумни решения. Дали да й каже?

— Дали познавам… коя? — попита Синджън като че ли се бяха срещнали сред безлюдните пясъци на пустинята Сахара след десетгодишна раздяла и той въобще не разбираше за кого става дума.

Но Челси не му позволи да се измъкне, защото отговори точно и ясно:

— Мадам Дюбей.

— Мадам Дюбей? — прошепна Синджън като ехо.

— Не ти се иска да говорим по този въпрос, така ли е?

— Да, бих казал — усмихна се той.

— Кажи ми!

— Длъжен ли съм?

— Да.

Усмивката му отново грейна на красивото му лице.

— Не, не съм длъжен, ако държиш да си уточним правата. Мадам Дюбей никога не смесва работата си с удоволствията.

— Но ти си й предложил, нали?

— Не бих казал, че е било така.

В този миг мадам Дюбей се върна в салона и прекъсна разпита й, поради което последният отговор на Синджън остана непонятен за съпругата му. Модистката нахлу в помещението сред облак от парфюм, следвана от няколко млади модистки, понесли албуми с изрезки от мострите и кройки за рокли: Нито едно от момичетата не пропусна да се усмихне сладко на Синджън и да се закиска след одобрителния му поглед. Масичката пред канапето скоро се задръсти от тежките пъстроцветни албуми.

Мадам Дюбей не обичаше да фамилиарничи с клиентите си, но очевидно това златно търговско правило бе неизвестно на нейните момичета, които разговаряха доста непринудено със Синджън. Прекалено възприемчив към проявите на обожание, преклонение и възторг от страна на момичетата, той не пропусна удобния случай да размени по няколко закачливи реплики с всяка от тях. В думите и жестовете му си пролича ясно опитният светски мъж, прекрасно запознат с всички прийоми на флиртуването.

Колко демократично от негова страна, помисли си възмутената Челси, докато наблюдаваше парада на усмивките. Но внезапно си припомни колко много клюки бе изслушала навремето за интереса му към жените, без оглед на положението им в обществото. А тези чуруликащи птиченца навярно го познаваха по-добре от нея.

Без да подозира за надигащия се в гърдите й гняв, ако го попиташе, той веднага щеше да й обясни, че това е напълно невинен разговор, Синджън взе един обемист албум и го подаде на съпругата си:

— Избери си модел за рокля, скъпа, но такъв, който ще задоволи и най-претенциозните ти изисквания.

— Точно така и ще направя — сприхаво отвърна Челси, разгневена от безгрижната му усмивка и от момичетата на модистката, които го зяпаха с възхищение. — Имаш ли нещо против, ако те си излязат? — Тя властно махна с ръка към момичета на мадам Дюбей.

— Благодаря ви за помощта — любезно кимна Синджън и мадам Дюбей им даде знак да излязат от приемната. Сетне се обърна към съпругата си и тихо попита: — Сега доволна ли си?

— Не… да… не знам… о, по дяволите, дай ми този проклет албум с моделите. Ще си избера толкова рокли, че да не става нужда да идвам тук поне един месец. Така няма да имаш възможност да флиртуваш с тези момичета. — Никога не се бе държала така рязко, но и никога досега не бе виждала толкова много жени, искащи да се харесат на съпруга й.

— Ревнуваш ли?

Небрежно подхвърленият въпрос я ядоса още повече.

— Едва ли това има значение за теб. Дори и да ревнувам, това ще промени ли нещо?

Въпреки че с години херцогът се бе старал да избягва сериозните връзки с жени, сега бе поласкан от ревността на младата си, независима и горда съпруга. Не можеше да си обясни това неуловимо усещане за повдигнато мъжко самочувствие.

— Всичко, което се отнася до теб, има значение за мен — галантно отвърна той, предпочитайки баналните думи, вместо да се задълбочава в чувствата си. Винаги бе избягвал сериозните самоанализи и сега този опит му бе от полза.

Челси изпитваше желание да го удари заради ловкия маниер, по който Синджън избягна неприятната тема. Мадам Дюбей можеше да се върне всеки момент и тя предпочете да си замълчи. Едва ли подобни детински избухвания щяха да й са от полза.

Той толкова дълго е бил предмет на обожание от страна на всички лондонски дами, че сега надали ще промени поведението си заради нея. Дали не бе по-разумно да го накара и той да я ревнува? В града беше пълно с млади благородници, които сигурно щяха да й обърнат внимание. Но може би той просто ще махне пренебрежително с ръка? Дали в светското общество е прието съпругите на херцозите да флиртуват? Дали изобщо щеше да забележи?

Ала за тази цел се нуждаеше от бляскави тоалети. От този миг интересът й към платовете и моделите рязко се повиши. Ще си избере рокли, които несъмнено ще привлекли интереса на мъжете. Досега винаги бе смятала, че една дреха трябва да бъде проста и удобна, като костюма й за езда от кафяв шевиот, който не бе красив, но в него се чувстваше свободно. Отсега нататък ще носи най-елегантните тоалети и шапки, най-бляскавите бижута, най-скъпите кожи и коприни.

Докато Челси се опитваше да избере от многобройните албуми с красиви и елегантни тоалети, Синджън отделяше от купчината платове тези, които смяташе да купи.

— За теб ли са? — сухо попита тя, като се питаше дали някоя от неговите любовници не е пожелала да обнови гардероба й.

— Обичам да избирам най-хубавото — отвърна той, без да обръща внимание на саркастичния й тон. — Надявам се, че някои от тези платове ще ти харесат — добави той, докато галеше с пръсти блестящата коприна. — Ако искаш да ме зарадваш, може би ще си ушиеш тоалет от някой от тези платове.

— А защо да го нравя?

Синджън бе от тези мъже, които почти не се прибираха в дома си. Колко ли пъти бе седял в тази приемна, прелиствайки нехайно тези лъскави албуми, за да поръча рокли за любовниците си, без да се замисля за цената?

Защото си моя собственост, искаше му се да й отговори, както би казал някой от прадедите му, но вместо това промърмори:

— Не може ли поне веднъж да проявиш малко покорство? — Безгрижието в тона му показваше, че се забавлява с нейния постоянен стремеж към независимост.

— Извини ме за грубия тон, но както се казва това ще стане на куково лято.

Синджън избухна в смях, очарован от гордия и откровен характер на жена си. Обърна се към мадам Дюбей и й подаде мострата от плата.

— Искаме от този плат, но в бяло. За тази седмица херцогинята ще има нужда от няколко рокли, включително една за нейния рожден ден.

Мадам Дюбей много добре знаеше, че херцог Сет плаща веднага при доставяне на поръчките, затова без колебание отвърна:

— Както желаете, Ваша Светлост.

— Освен това се нуждаем от няколко летни костюма за езда и то веднага. Избра ли някой от тези платове в зелено? — обърна се той към Челси и се облегна удобно назад в канапето. Позата му показваше, че изборът му е приключил.

В този миг Челси осъзна, че нямаше ни най-малка представа точно какви тоалети да избере, които биха подхождали на положението й в обществото.

Като забеляза колебанието на Челси, мадам Дюбей любезно й се притече на помощ. Модистката разбра, че младата херцогиня явно няма опит в подбора на светски тоалети. С изключителен такт помогна на Челси да подберат всичко от шапките до обувките.

— Ако ми позволите да ви предложа, Ваша Светлост, на вашите необикновени очи отлично ще подхожда рокля в тъмнолилаво.

Тя видя как Синджън настръхна и побърза да добави:

— Не става дума точно за пастелен цвят, Ваша Светлост; а за десен, който леко прелива във виолетово.

— Покажете ми една мостра от този цвят. Обикновено не понасям пастелните тонове.

Е, най-после бяха съгласни за нещо, помисли си Челси, но дали това бе достатъчно за един брак?

Усмивката й озадачи Синджън.

— Не можах да разбера съгласна ли си или не?

— Как искаш да ти отговоря? — промърмори тя. Стори й се смешно да спори за избора на нови тоалети, когато не разбираше нищо от мода и не се интересуваше какво облича. Вероятно мадам Дюбей разбираше по-добре от нея.

— Искам да бъдеш откровена — тихо отвърна херцогът.

— Е, добре тогава, искам отново да заминем за Оукъм.

Синджън застина за миг и мадам Дюбей се почуди какво толкова му каза херцогинята.

— И за мен Оукъм е един от най-приятните ми спомени. — Гласът му прозвуча дрезгаво.

— Един от многото ли? — полу на шега, полу на сериозно попита Челси.

— Най-приятният, ако искаш да знаеш — отвърна той с очарователна галантност.

— Тогава можеш да избереш този нюанс на виолетово, който ти харесва — заяви тя, знаейки колко силно мрази съпругът й да се рови в чувствата си.

Той избухна в силен смях и когато се успокои добави с по-сериозен тон:

— Понякога наистина не знам какво да правя с теб.

Не можеше да му каже истината, защото той не искаше да я чуе, но поне можеше да се опита да му каже част от нея.

— Извеждай ме всеки ден на езда, за да не забравя спомените си от провинциалния живот. — Искаше й се да добави: „От дните, когато бяхме само двамата.“

— Дадено — веднага се съгласи той. Можеше да удовлетвори желанието й без някакви особени усилия.

Ала когато малко по-късно мадам Дюбей помоли Челси да се съблече по долна риза, за да й вземе мерките, цялото му самообладание и безгрижие се стопиха при вида на полуголото й тяло. Нервно наблюдаваше как модистката обгръща с шивашкия метър стройните бедра и тънката талия на съпругата му. Цялото му същество се изпълни с напрежение. Пълните заоблени гърди на Челси се очертаваха под полупрозрачния муселин и само след секунди мадам Дюбей щеше да обхване с метъра тези гърди, които бе милвал, които бе държал в ръцете си, които бе притискал до тялото си…

Седеше, без да помръдва на канапето, само пръстите му несъзнателно се раздвижиха. Толкова силно бе желанието му да я докосне, че се запита какво би отговорила мадам Дюбей, ако й нареди да напусне стаята. Знаеше, че не може да продължава да седи и да наблюдава жена си по полупрозрачна долна риза. Или той трябваше да си отиде или тя. Синджън сериозно се замисли дали да не я изпрати обратно в Еършир. Щеше да измисли някакво извинение, за да предотврати слуховете и да защити доброто й име от злобните приказки на клюкарите. Самият той бе свикнал да го одумват и не се вълнуваше много за репутацията си. Желанието, което го изпълваше бе толкова силно, че едва успяваше да овладее страстта си. Само една крачка и можеше да я докосне, да вдъхне парфюма й, да усети топлината на тялото й. Припомни си копринената мекота на кожата й. Дали наистина ще има сили да я отпрати далеч от себе си? Дали ще има сили да се държи настрани от нея? Докога ще може да контролира плътското си желание, докато жена му стои полугола пред него?

— Скъпи, какво ще кажеш, ако сложа няколко пера в косата си с тази рокля за рождения ми ден? — попита Челси и вдигна ръце над главата си. Този съблазнителен жест повдигна гърдите й и те едва не изскочиха от деколтето. Тя бе доловила напрежението в позата му, с мъка потисканото му желание и го погледна с онова неуловимо обещание, което той бе виждал толкова много пъти в очите й.

— Не харесвам пера — рязко отвърна херцогът, а блестящите му очи жадно огледаха тялото й. Стисна зъби, а ноздрите му потръпнаха за миг преди погледът му отново да стане безизразен. — Никакви пера — отсече той. — Джъд ще те заведе у дома. Имам среща в Брукс. Довиждане, мадам Дюбей, скъпа… — Синджън елегантно се поклони и излезе от стаята.

Трябва да я изпрати в Еършир, каза си той, докато крачеше забързано сред тълпата от търговци, зяпачи и чиновници по Сейнт Джеймс Стрийт. Красивата му млада съпруга измъчваше душата и тялото му, съблазняваше го и предизвикваше хаос в добре подредения му досега живот. Никой нямаше да се изненада, ако я изпрати в провинцията, още повече, че бракът им бе сключен при доста необикновени обстоятелства и цял Лондон очакваше с нетърпение развода им. Дори в Брукс най-нагло се правеха залози за продължителността на брака им. Ще я изпрати в дома й и ще възстанови предишния си начин на живот.

Но не го направи.

Дори винаги дискретната мадам Дюбей, която бе забелязала жадния и напрегнат поглед, с който херцогът гледаше съпругата си, поглед, с който не бе удостоявал нито една жена досега, си позволи да подхвърли няколко забележки относно необикновеното влияние на младата херцогиня върху съпруга й.

Този изненадващ слух предизвика истински пожар във висшето общество на Лондон. Още същия ден започнаха да се коригират залозите в изисканите клубове по Пел Мел.

Сутрешната езда за Челси бе най-приятното преживяване през деня, защото тогава не се караха, не си разменяха ехидни реплики, между тях цареше пълно разбиране и хармония. Неизменно ги придружаваха Бо и двамата му братовчеди.

Когато пристигнаха роклите, Синджън започна всяка вечер да я взима със себе си. Челси прекарваше с него чак до късния вечерен час, когато мъжете се оттегляха в залата за игра на карти. Балът по случай рождения й ден беше най-значителното събитие в края на сезона. Дори и Уелския принц остана до полунощ, увлечен в танците с прелестната домакиня.

Синджън продължи да се забавлява и без нея, споделяйки с Челси само късните следобедни часове. Вечерите неуморно обикаляше клубовете за джентълмени. Ако останеше да преспи в Сет Хаус, можеше да чуе дишането й зад съседната врата или поне да си представя, че го чува… дори му се искаше да не бяха спалните им така близо една до друга, защото усещаше как в него се надига необуздано желание. Херцогът все още не беше решил дали да се подчини на мисълта, че завинаги ще остане неин съпруг. Страхът от повторен аборт го принуждаваш да се доверява прекалено на прехвалените презервативи, продавани в модния тогава магазин на мисис Филипс.

Дните бавно отминаваха, а Синджън не можеше да отговори на този много важен за него въпрос. Ако бе склонен към размишления, може би доста по-бързо би разрешил дилемата. Изненадан от лекотата, с която Челси свикна с доста претенциозните членове на висшето общество по време на многобройните балове и соарета, той не преставаше зорко да следи поведението на съпругата си. Не можеше да отрече, че го дразнеха възхитените погледи на мъжете, които се надпреварваха да спечелят благоволението й.

— Той не е в настроение — прошушна приятелят му Бъки Лийдс на друг един техен близък по време на приема на херцогиня Манчестър. Тази вечер Синджън стоеше мрачно облегнат на една колона и наблюдаваше съпругата си, която танцуваше с някакъв млад полковник от гвардейския полк.

— Много е мрачен — добави наследникът на Кордел.

— Не си доспива.

— Това не е необичайно За него. Доскорошните подвизи на херцог Сет из дамските будоари на Лондон не му оставяха много време за сън.

— Забелязвам някакво напрежение в него, вероятно заради брачните окови.

— Но той прилича на загрижен съпруг.

— По-скоро на ревнив.

— Сигурен ли си? Нито една нощ не се е прибрал в дома си. Играе по цели нощи в Брукс.

— Познавам Синджън. Той едва ли ще приеме покорно ограниченията на брака си.

— И аз го познавам. Той изобщо е против брака. Виж как се е намръщил.

— Според слуховете граф Фергюсън едва не го е убил.

— Кой ли не би рискувал живота си, заради нежното цвете на любовта?

— Синджън не знае какво е това любов.

— Хм — промърмори по-старият от двамата мъже. — Може би се е научил. Бих казал, че има вид на много ревнив съпруг. Това е наследствена черта на всички мъже от рода Сейнт Джон.

— Красивата херцогиня изглежда въобще не забелязва това.

Джефри Кордел проследи с присвити очи танцуващата Челси в прегръдките на младия полковник.

— А може би отлично го знае — замислено рече той. — Не мислиш ли, че напоследък Синджън пие прекалено много?

Бъки Лийдс, който отдавна беше приятел със Синджън, се озадачи.

— Какво говориш, по дяволите? Синджън може да продължи да пие, когато всички останали са под масата, да стигне с файтона си до Брайтън за рекордно кратко време; да измъкне Уелския принц от обкръжението му и да продължат да се забавляват още един ден и една нощ. Излишно е да споменавам за времето, когато той изпиваше една купа пунш в заведението на Хариет и въпреки това бе най-добрият любовник от всички останали. Да не би да се шегуваш като казваш, че напоследък пиел прекалено много?

— Всичко, което знам — отвърна по-възрастния мъж, който бе виждал херцог Сет безгрижно да се дуелира, — е това, че тази вечер ще стоя по-далеч от него и те съветвам и ти да последваш примера ми, ако не искаш утре сутринта да се озовеш в Хайд парк пред дулото на пистолета му.

Епископ Хетфийлд, който не бе получил този благоразумен съвет по-късно същата вечер, бавно влезе в салона за карти и приближи към масата, където Синджън играеше.

— Има ли място за още един играч? — попита той, като лениво въртеше монокъла в едната си ръка.

При звука на мудния му глас, в очите на Синджън блесна опасна искра. Той изгледа дръзко епископа и посочи към празния стол до масата.

— Ако чувстваш, че тази вечер имаш късмет, можеш да заповядаш, Рътлидж — рязко рече той. — Залозите са много високи.

— Все някога и твоят късмет ще те напусне, Сейнт Джон — тихо промърмори епископ Хетфийлд, изтегли стола и се настани зад масата, покрита със зелено сукно.

— Ако не искаш да си загубиш парите, трябва да те предупредя, че не се касае само за късмет, Джордж. Моите ирландски братовчеди ме научиха да играя карти още когато бях на четири години.

— А, говориш за безпътните си ирландски роднини… но красотата на майка ти компенсира това лошо наследство.

Всички около масата затаиха дъх. Сините очи на Синджън, макар и леко помътнели от алкохола, гневно заискриха. Всички знаеха, че той обожава майка си, така силно, както ненавиждаше баща си.

— Моля? — едва чуто прошепна Синджън.

— Направих комплимент за великолепната красота на майка ти. — Или епископ Хетфийлд бе прекалил с чашите или си играеше с живота си, защото в гласа му се долавяше известна наглост.

За миг Синджън впи разярения си поглед в Хетфийлд, но сетне изведнъж промени решението си и се усмихна.

— Ще предам комплимента ти на маман. Залогът е петстотин гвинеи, без ограничения.

Мъжете около масата затаиха дъх. Играта продължи както преди пристигането на епископа. Херцог Сет печелеше непрекъснато и купчината пари пред него растеше.

— Аз съм дотук, иначе на сутринта моят старец ще ми отреже главата — заяви по-малкият син на Денфийлд, когото разяреният му баща съвсем наскоро бе избавил от кредиторите. Вече бе проиграл половината от издръжката си за следващите две години.

— Вземи тези жетони, приятелю — каза Синджън и побутна към него купчината жетони под смаяния поглед на херцог Пекстън, — но не се връщай повече тук тази вечер. Помисли добре, преди отново да се върнеш в игралната зала и да загубиш парите на баща си — поучително добави той.

— Не мога да ги приема, господине — високомерно отвърна младежът, който току-що бе пристигнал от Кеймбридж. За него това бе въпрос на чест и той спря ръката на Синджън.

— Ще ми подариш едно от малките на твоята сива кобила, когато се ожреби, и ще бъдем квит — небрежно отвърна херцог Сет, — а сега вземи проклетите жетони и не се връщай докато не научиш как се играят карти. Тогава с удоволствие ще взема парите ти. — Побутна отново купчината жетони към младежа и се обърна за подкрепа към приятеля си. — Кажи му, Бъки, че на всеки начинаещ е позволено да сбърка. Кажи му колко пъти и ние с тебе сме си помагали при загуби.

— Истина е, Денфийлд, и мога да ти го докажа. По дяволите, един път заложих на карти по-малката си сестра и изгубих. Бях готов да си прережа гърлото, но барон Вер от Бат се отказа от печалбата си и дори ми даде пари да се върна в Кент. Когато узна за това, моят старец едва не ме преби до смърт с камшика, но сестра ми реши, че историята е много романтична. В онези дни барон Веер бе доста привлекателен мъж. Затова вземи тези жетони и кажи на баща си, че си послушал съвета му да не играеш повече на карти.

— И аз ще се оттегля, Синджън, макар да не съм изгубил много. По-добре е да се откажа навреме. — Граф Лестър се облегна на стола и свали кожените ръкавели, които носеше, за да не изцапа дантелените си маншети.

— Много си скромен за човек, който през последните години ми е отмъкнал едно малко състояние — любезно кимна Синджън. — Ще се видим по-късно в Брукс. — Двамата най-добри картоиграчи в Лондон, бяха и добри приятели.

— Може би съпругата ти ще иска да бъде с теб. — Само Саймън можеше да си позволи да му говори по този начин.

— Ще я попитам, когато я видя — спокойно отвърна Синджън. — Кой остава да играе с мен? Да вдигнем ли залозите, за да направим играта по-интересна? — Ако Саймън Кестълмейн очакваше, че приятелят му ще издаде с нещо чувствата към жена си, остана разочарован.

— Тогава ще пия докато решиш да тръгнем към Брукс — безгрижно промърмори графът и даде знак на иконома. — Мислиш ли, че старата Манчестър има свястно бренди, достойно за моето небце?

— Саймън, виждал съм те да се наливаш с долнопробни питиета из заведенията около Ковънт Гардън и твоето небце явно нямаше нищо против. Донесете една бутилка и за мен.

— Сигурен ли си? — попита Саймън, защото според него приятелят му бе пил вече достатъчно. Очите му горяха с онзи трескав блясък, който предхождаше някои от гневните му изблици.

— Да не си ми майка? — каза с провлечен тон, в който се долавяше възбуда, примесена с лека заплаха.

Саймън сви рамене и се усмихна добродушно.

— Щеше ли да има някакво значение, ако бях?

— Не — отвърна толкова рязко Синджън, че внезапно в стаята настана тишина.

— Тъй като всички знаем, че рядко се прибираш у дома, Сейнт Джон, съпругата ти може ли да си позволи да има свои забавления?

Въпросът на епископ Хетфийлд отекна силно в смълчаната стая.

Ръцете на Синджън, които в този миг разбъркваха тестето карти, застинаха. Смръщи вежди и изгледа студено епископа.

— Знаеш отлично правилата, както и аз — процеди той.

И двамата знаеха, че една жена може да си потърси забавления извън дома си, само след като роди наследник.

— Освен това, Хетфийлд, трябва да знаеш, че честта на херцогинята е извън всякакво съмнение.

— Изглежда тя много добре се е приспособила към елегантния свят — каза епископът със странно тих глас. — Помислих си, че вероятно няма да има нищо против нови приятелства и връзки извън дома си. — Досега всички го смятаха за чудак, но никой не го бе мислил за глупав. Ала щом продължаваше да дразни Синджън и да му се подиграва, явно бе загубил разсъдъка си.

Херцог Сет бавно остави тестето върху зеленото сукно на масата и дългите му пръсти нежно погалиха ръбовете на картите, преди да ги отместят настрани. Оправи грижливо дантелените си маншети и се наведе напред, скръсти ръце и огледа останалите играчи, за да се увери, че всички са чули предизвикателните думи на епископ Хетфийлд. Накрая погледът му се прикова върху зачервеното лице на епископа. Заговори тъй тихо, че думите едва се чуваха на няколко метра от масата, отрупана с жетони:

— Тук беше приет радушно от всички нас, Джордж, но очевидно нещо в теб не е наред.

— Това предизвикателство ли е, Сейнт Джон?

— Ще се радвам, ако го разбираш като предизвикателство. Да не би да не съм се изразил достатъчно ясно?

— При един дуел можеш да умреш. Помисли ли как ще се чувства твоята херцогиня, ако остане сама?

— Много си остроумен тази вечер, Джордж. Жалко, че пийнах малко повече и може би не мога да оценя хумора ти по достойнство.

— Прекалено си арогантен и самоуверен, Сейнт Джон, обаче не бива да разчиташ толкова много на късмета си.

— Не намираш ли, че е доста глупаво, Рътлидж, да бъркаш умението със самоувереността? Мога да те пронижа с първия куршум между веждите от сто крачки… и то не защото разчитам само на късмета си.

— Е, твоята съпруга може би няма да вехне от скръб по теб… не ти ли идва наум и този вариант?

— Няма да й се наложи. Да не би ти да си забравил за този вариант?

— Може би Бог ще ме закриля.

— Не разчитай на Бога. Влиянието на семейство Рътлидж може и да се разпростира върху избора на епископите в Англия, обаче не и до Божията благословия. Този път можеш да ми вярваш.

— Специално ти надали можеш да се похвалиш с някаква по-особена близост с Бога.

— Съгласен съм, защото схващам разликата. Избери оръжията, с които ще се дуелираме, Рътлидж, или стой по-настрани от жена ми. Тя не е за теб, нито за някого другиго, а само за мен. Тези думи би трябвало да са достатъчно ясни, дори и за твоя извратен мозък. — Всички единодушно кимнаха в знак на съгласие, че е изключено някой да се опита да отнеме съпругата на мъж като Синджън. — Само да си я докоснал, дори само да си я заговорил или да си се приближил към нея и ще трябва да си прочетеш молитвата. Нали поне от молитви разбираш? — Синджън се усмихна широко.

На всички стана пределно ясно, че само с цената на смъртен риск могат да флиртуват с херцогиня Сет. Играчите забравиха за картите, вперили изумени погледи в двамата противници. Никой не можеше да повярва, че Рътлидж е изгубил окончателно разсъдъка си и си играе с живота си.

Хетфийлд също се усмихна, обаче някак си отнесено и пресилено. Имаше вид на човек, който е забравил за къде е тръгнал.

— Ще ти съобщя решението си — заяви той с безчувствен тон, като че ли не ставаше дума за участта му. — И няма да забравя да се помоля на Създателя.

— Горещо ти го препоръчвам — отвърна Синджън с едва прикрита подигравка в интонацията си. — А сега, ако ме извините… — И без да посегне към жетоните, стана и излезе. Насочи се към балната зала и започна да си проправя път през претъпкания дансинг.

Злобните подмятания на епископ Хетфийлд преляха чашата. През последните две седмици всяка вечер Синджън бе наблюдавал с едва сдържано раздразнение как жена му се превръща в царица на всички балове и флиртува с всички мъже от висшето общество. Златистата й красота омайваше всички. Роклите на мадам Дюбей подчертаваха пленителното й очарование. Тази вечер, в сребристата рокля, украсена с виолетки от коприна и зелени панделки, Челси бе неотразима. Всеки, който я погледнеше, затаяваше дъх. Ала отсега нататък тази красота ще бъде само за мен, гневно си помисли той, вбесен от злостните намеци на Хетфийлд и от светския успех на жена си през последните дни.

Партньорът на Челси забеляза гневния блясък в очите на приближаващия се към тях Синджън и се закова на място. Музикантите спряха да свирят и се отдръпнаха към стената. Всички очакваха да избухне скандал, защото познаваха необуздания нрав на херцог Сет.

Внезапното спиране, на музиката озадачи Челси. В следващия миг съпругът й застана пред нея и застрашително се извиси над смаяния й партньор.

— Неочаквано се почувствах изморен. — Гласът му бе тих, но челюстите му бяха стиснати. — Отиваме си у дома.

— Нужно ли е да устройваш сцена? — Големите диамантени обеци на ушите й се залюляха и заискряха на светлината.

— Ще стане още по-страшно, ако не тръгнеш веднага с мен — озъби се Синджън, забравил за добрите маниери.

— Имам ли друг избор?

— Не. — Стоеше неподвижен, без да обръща внимание на изумената тълпа. На устните му се появи лека усмивка.

Напрегнатата му и предизвикателната поза й подсказаха, че е безсмислено да спори. Обърна се към младия си кавалер и извинително се усмихна.

— Благодаря ти за компанията, Алън… — Никога досега не бе могла да си обясни силното въздействие на Синджън върху околните. Страхът бе ясно изписан върху лицето на Алън. — Предай на сестра си, че ще се видим утре при Джефри.

Херцогът властно стисна ръката на жена си и тихо каза:

— Благодаря ти, Босфорд, че забавлява жена ми в мое отсъствие. — Но в думите му се долавяше скрита заплаха и младият мъж разбра, че животът му ще бъде в опасност, ако още веднъж се опита да забавлява херцогиня Сет. Синджън му кимна пренебрежително и се обърна към жена си.

— Държиш се детински — прошепна Челси, когато се отдалечиха от дансинга, изпратени от погледите на всички присъстващи. Зад тях се надигна вълна от шепот.

— По-добре така, отколкото кръвта на Джордж Прайн да тежи на съвестта ти — сухо отбеляза той.

— Какво е станало? — В гласа й се прокрадна страх.

— Хетфийлд се чудеше дали си свободна. Казах му, че не си — нито за него, нито за когото и да е било друг. — Думите му отекнаха заповеднически, както никога досега. — Той реши — започна той — да не се дуелираме тази вечер. — Токовете на обувките му потрепваха нервно по полирания паркет в унисон с неговия гняв.

Двамата съпрузи стигнаха до стълбището и се спуснаха по мраморните стъпала. Синджън не се интересуваше, че широките поли на роклята й пречеха да върви бързо.

Челси се препъна и краката й се оплетоха в многобройните фусти на роклята. Политна напред, но в този миг Синджън рязко се извърна и я сграбчи в ръцете си, като продължи да слиза по стъпалата.

— Ти си пиян! — уплашено възкликна тя, докато той слизаше през три стъпала наведнъж.

— Не съм толкова пиян, скъпа — промърмори той.

— Ще паднем! — Бяха стигнали до средата на стълбата, а Синджън продължаваше стремително да слиза надолу.

— Не се безпокой. — Гласът му прозвуча спокойно. Бе правил много по-сложни акробатични номера и то порядъчно пийнал. След няколко мига се озоваха на най-долното стъпало. — Както виждате, мадам, пиенето не пречи на координацията ми. — Стисна още по-здраво ръката й и щракна с пръсти на портиера да му докарат каретата.

— Пелерината ми… — запротестира Челси, докато той я дърпаше към отворената врата, до която почтително стояха двама слуги с изплашени лица.

— Остави я…

Бяха изминали половината път до конюшнята, когато каретата им се зададе. Преди да спре напълно, Синджън отвори вратата, качи я вътре и скочи след нея. Сетне затръшна вратичката, облегна се на седалката и раздразнено възкликна:

— Върви по дяволите, сладка моя съпруго! Успя да съсипеш живота ми!

— Но аз те обичам — отвърна Челси, без да мисли за невъзпитаното му държание на дансинга, нито за това, че едва не я събори по стълбите, нито за грубите му думи.

— Е, поне сме съгласни за едно нещо. — Устните му се разтеглиха в широка усмивка и зъбите му блеснаха на мъждукащата светлина на лампата в каретата. — Едва не убих Рътлидж заради теб. Трябва да съм си изгубил ума.

Това не беше класическо признание в любов, но думите му накараха сърцето й да подскочи. Макар да се почувства щастлива от тъй дълго чаканото му обяснение, тя не искаше никой да умира, заради нея.

— Моля те, не убивай никого заради мен — заяви тя. — Това е толкова старомодно.

— Или налудничаво. Досега не съм се дуелирал заради жена.

Това не бе израз на вечна любов, а по-скоро плахо начало на тяхното щастие. Думите му заличиха гнева и обидата. Отдръпна се в ъгъла, намести се удобно върху кадифената седалка и замислено се загледа в съпруга си. Сърцето й бе изпълнено с надежда от неясното признание на Синджън.

На слабата светлина в каретата херцогът приличаше на Луцифер: Красивите му черти бяха като изваяни, а очите под дългите мигли блестяха в полумрака. Черният брокатен жакет, богато избродиран с копринена нишка и плътно прилепнал, чудесно подчертаваше мъжествената му фигура. Широките му рамене изпълваха почти половината облегалка. Дантеленото жабо, което се подаваше от жакета му, бе украсено с диамантена игла. Дългите му крака в обувки с диамантени токи стигаха почти до отсрещната врата. Фините му пръсти лениво барабаняха по стъклото, сякаш бе забравил за всякакви предизвикателства и дуели.

— Да не си уплашил Хетфийлд? — Тя беше любопитна да разбере какви думи са разменили мъжете заради нея. Макар че имаше трима братя, никога досега, не бе присъствала на дуел, а още по-малко очакваше някой да се дуелира заради нея.

— Прайн съвсем си е изгубил ума, макар че заради теб има защо да полудее. Но, едно е ясно, щях да убия това копеле. — Говореше разсеяно, без да спре да гледа през прозорчето на каретата.

— Не разбирам как можеш да убиеш някого заради толкова незначителна причина.

Очите му неохотно се извърнаха към нея.

— А пък аз не разбирам — нехайно започна той — как жените могат да припадат от възторг от една нова прическа. — Явно, за разлика от нея Синджън не гледаше сериозно на дуелите.

— Да не би всичко това да е било някаква шега?

Той уморено въздъхна. Не му се искаше повече да го разпитва.

— Не съвсем.

— А какво беше тогава?

— Сега съм пил твърде много. Нека да говорим утре сутринта. — В дъното на спора с епископа бе въпросът за притежанието на Челси, а това не можеше да се обясни с обикновена кавалерска любезност. Предпочиташе да не обсъжда тази тема.

— На сутринта ще бъдеш ли трезвен?

— Кой знае — усмихна се той.

Когато се срещаха сутрин за езда, той невинаги беше напълно изтрезнял, но това не му пречеше да бъде забавен и очарователен.

Стори й се, че Синджън е задрямал или се е уморил след тежката нощ, защото след това не отговори на нито един от въпросите й. Понякога само се чуваше неясно мърморене от отсрещната седалка. Но щом колелата на каретата затрополиха по каменистата алея към Сет Хаус, херцогът се събуди и слезе. Изпрати я до вратата, както изискваха добрите маниери.

— Лека нощ, скъпа — рече Синджън с непринуден тон, като че ли бяха прекарали най-обикновена вечер. — Ще се видим в осем за сутрешната езда.

Без да дочака отговора й, той се спусна по стъпалата, за да се качи отново в каретата.

Челси чу какво нареди Синджън на кочияша си:

— Карай към Брукс.

Може би щеше да се разгневи, загдето съпругът й я бе измъкнал така безцеремонно от балната зала на Манчестър Хаус, но в този миг си припомни как Синджън бе предизвикал на дуел омразния епископ Хетфийлд, и то заради нея… заради чувствата си към нея… макар всячески да се стараеше да ги прикрива.

Челси остана замислена на стъпалата пред Сет Хаус. Сребристата й рокля потрепваше на лунната светлина, докато каретата изчезваше в дъното на парка към голямата метална врата.

(обратно)

Глава тридесет и седма

— Може ли да вляза за малко при теб? — попита майката на Синджън. Вдовстващата херцогиня се бе появила на врата на спалнята на Челси малко след като, тя се бе съблякла и се канеше да си ляга. Все още с балната си рокля, Мария Сейнт Джон се извини за късното посещение.

— Позволявам си да те безпокоя, защото в салона на Хети Монклер научих за недоразумението между теб и сина ми. Веднага се прибрах у дома. С теб всичко наред ли е?

Челси вдигна вежди, учудена от скоростта, с която се разпространяваха клюките в толкова голям град като Лондон. Не по-малко я изненада мекия тон на майка му относно оскърбителното поведение на сина й.

— Аз съм добре. Синджън отиде в Брукс. Но моля те, влез, не стой на прага. Не бих искала излишно да се тревожиш. Синджън беше разгневен на епископ Хетфийлд, а не на мен.

Облечена в тъмнорозова рокля от копринен муселин, с грижливо напудрена коса с втъкани цветя, стил предпочитан от нейното поколение, с перлена огърлица, достойна за една кралица, майката на Синджън можеше да засрами с външността дори и жени, наполовина по-млади от нея. Пристъпи в спалнята с онази елегантност, за която често се казва, че една дама никога няма да я придобие, ако не я притежава от раждането си. Родена знатна особа, също както сина си, помисли си Челси. И също като него озаряваше със своето очарование всяка стая, където се появеше. Сега усмивката и излъчваше само трогателна загриженост.

— Отдавна се опасявах, че ще се случи нещо подобно — промълви тя след малка пауза. — Синджън понякога става много избухлив, до неузнаваемост… макар че слуховете поднасят фактите в силно преувеличен вид. Още преди години открих тази особеност на нашия живот в Лондон… но както и да е. Разтревожих се главно за теб.

Отпусна се на креслото, разстла полите на копринената си рокля, опъна дантелите изпод края на ръкавите си и даде знак с ръка към камериерката на Челси.

— Повече не се нуждаем от теб, Евелин, освен ако ти, скъпа, не искаш чашка шери или лимонада преди лягане. — И тя погледна въпросително към Челси.

— Благодаря ти, но не желая нищо за пиене. Тази вечер в Манчестър Хаус ядох и пих повече от обичайното. Непрекъснато ми досаждаха кавалери, един от друг по-любезни, а на мен ми бе неудобно непрекъснато да им отказвам.

— Прекалено си любезна с хората, мила моя — усмихна се Мария. — Но съм сигурна, че именно това е една от причините Синджън да се е влюбил в теб.

— Така ли мислиш? — Челси се приближи до свекърва си, защото бе разбрала, че думите на вдовстващата херцогиня са казани от сърце.

— Той може би още не желае да си го признае, но аз съм сигурна, че те обича.

Челси седна в съседното кресло и обгърна с ръце коленете си. Наведе се напред и попита:

— Тази вечер за пръв път… Помислих си, че е възможно… в мен се породи надежда. Дали не съм прекалено наивна и глупава? Нали го познаваш много повече от мен?

— През последните седмици… а може би през последните месеци моето скъпо момче се опитва да се пребори с чувствата си… но безуспешно. Според мен всичко се промени след пристигането ти в Лондон. Струва ми се, че не му обръщаш достатъчно внимание. — Вдовстващата херцогиня се усмихна по онзи мъдър начин, който може да се види на лицето само на човек, преживял толкова много, че вече нищо не може да го учудва. — А това очевидно предизвиква мъжкото му себелюбие. Подозирам, че досега не е срещал жена като теб. — Майката на Синджън се замисли как да продължи с тази деликатна тема и в миг на нерешителност замълча. Продължи с тих глас: — Ти, по всяка вероятност не знаеш, обаче… раждането на внука ми Бо промени до неузнаваемост живота на Синджън. Момчето го накара да се почувства щастлив баща, макар че никога няма да го признае. Но всичко си има и лоша страна. Сега Синджън е много по-зле настроен към мисълта за траен и хармоничен брак, отколкото преди появата на Бо.

— Опасявам се, че обстоятелствата, при които той се ожени за мен, биха могли да отблъснат, дори и най-смелия мъж от мечтата за семейно щастие. Откровено казано, милейди, аз също не исках да се омъжвам, нито преди да го срещна, нито след това. По този въпрос сме единодушни със Синджън. Но в Хетън нещо се промени — добави Челси и внезапно гласът й потрепери. — Изгубих детето си в Хетън — сподавено прошепна младата херцогиня. — Не зная дали Синджън ти е споменавал… но това посещение в Лондон е всъщност само един злощастен опит от негова страна да ме накара да забравя за нещастието, което ме сполетя.

Мария се наведе напред и нежно докосна ръката на снаха си. Погледът на по-възрастната жена бе изпълнен с нескрита симпатия.

— Съжалявам… не знаех. Синджън рядко ми разказва за преживелиците си. Представям си какъв ужас си изживяла… Ако всичко тук, всичко, което виждаш наоколо — тя посочи с ръка гардеробите, креслата, тоалетните масички, вазите, — може да ти замести детето… — Сега разбирам защо Синджън не желае да спи в спалнята й, помисли си майка му и в съзнанието й изплува спомена за Катерин. Синджън е бил принуден да се ожени за Челси Фергюсън, а сега, той отново иска да потърси свободата си. Как да обясни на снаха си обстоятелствата, които са причина за сегашното му поведение?

— Има нещо, което трябва да узнаеш — тихо заяви Мария, — за да разбереш по-добре съпротивата на Синджън. Макар самият той да не си го признава, синът ми е много загрижен, по-точно казано много е привързан към теб. Ако се вземе предвид прекалено драматичната му изява през изтеклата вечер, той може би е започнал да го осъзнава. Ох, сама не зная откъде да започна…

Изящните й дребни ръце се засуетиха, грабнаха ветрилото, а диамантите на пръстените й проблеснаха. Личеше си, че някаква тайна измъчва сърцето на по-възрастната херцогиня. За Катерин знаеха само тя, Синджън и покойният му баща, а Синджън бе последният човек, който щеше да сподели нещо относно този болезнен спомен. Младата му съпруга трябваше да узнае тази тайна, заровена в миналото на Синджън Сейнт Джон.

— След раздялата си с Катерин Синджън вече дори не искаше да чуе за женитба — глухо промълви Мария Сейнт Джон. Думите й прозвучаха равнодушно, но Челси успя да долови, че зад тях се крие неописуемо дълбока майчинска мъка. — Ако можеш да разбереш какво е преживял синът ми през онези години, може би ще успееш да си обясниш защо сега се съпротивлява с такова упорство на идеята за нормален семеен живот и борбата на чувствата му, която не му дава покой.

— Катерин е майката на Бо?

Мария кимна.

— Синджън наближаваше осемнадесет години. Катерин бе с една година по-млада от него, тоест на седемнадесет, когато забременя от сина ми. Синджън бе толкова силно влюбен в нея, че настояваше незабавно да се оженят, ала Уилям, моят съпруг, категорично отказа, защото според него Катерин Кенинг не била подходяща за съпруга на бъдещия херцог Сет. Той настоя Катерин да бъде отстранена колкото е възможно по-далеч от Лондон. Набожните родители на Катерин, ужасени от позорното петно върху честта на дъщеря им, отстъпиха пред настояването на Уилям, разбира се, след доста щедро възнаграждение… Синджън не можеше да се ожени, защото тогава не беше пълнолетен. Синът ми се опита да избяга от Лондон и да тръгне по следите на своята любима. Уилям бе принуден да го заточи в имението ни в Кингсуей. Но малко след това промени решението си и заповяда на сина ни да отпътува с кораб за колониите, където да служи като офицер в полка на лорд Бъргли. Ако се бе опитал да избяга, щяха да го предадат на военен съд. По настояване на мъжа ми лорд Бъргли не освободи Синджън преди изтичането на срока за военната служба.

За миг, преди да продължи, Мария сведе поглед. От болезнените спомени, потискани през толкова години, сините й очи, същите като на Синджън, помръкнаха. Щом вдигна очи, Челси остана удивена от мъката, изписана в погледа й.

— Катерин се самоуби малко след като роди сина си чрез свръхдоза лауданум. Уилям излъга Синджън, че детето се е родило мъртво и го изпрати в Северна Америка. През всичките тези години ужасяващото чувство на вина ме смазваше, не ми даваше покой… — въздъхна херцогинята, а пръстите й конвулсивно стискаха батистената кърпичка. — Нима Бог би ми простил такова коварство? — Погледна към смаяната си снаха, смълчана и свела глава под светлината на свещника и тихо продължи: — Може би си чувала за мен и за сестра ми? Сестрите Бърк от Уотърфорд? Макар да сме от знатен род, никога не сме били богати. Когато двете с Елизабет пристигнахме в Лондон, не криехме намеренията си да си намерим знатни, но същевременно по-заможни съпрузи. Не, не мисли, че се опитвам да се оправдавам, само ти обяснявам какво съм изпитвала като осемнадесетгодишна девойка, чието единствено богатство е била красотата й. Завиждам ти за независимостта, за смелостта да се появиш на хиподрума в костюм за езда, наравно с мъжете. Завиждам ти, че можеш свободно да разговаряш със Синджън, без да се срамуваш, че си само една недостатъчно интелигентна и нерешителна жена. Никога не намерих сили, за да се противопоставя на Уилям. От друга страна той не се поскъпи и прояви необикновена щедрост към моето семейство. Освен Елизабет аз имам още две сестри и брат, които, за да си проправят път в обществото се нуждаеха от пари. Да не забравяме и за бедните ми стари родители. Уилям ми обеща, че ще се грижи за тях до последния им ден. Но си остана студен и горделив, високомерен и тщеславен. Искаше красива съпруга, а не сродна душа. Почти целия ни семеен живот премина в отделни спални. И ако не бях на косъм от смъртта при ражданията на двете ми деца, никога нямаше да разреши да дам на синовете си фамилните имена на рода Бърк, моите прадеди. — За миг благородната дама се унесе в спомените си. После изправи гордата си снага и продължи след лека въздишка: — Прости ми, че толкова се увлякох в миналото, но все си мисля, че това може би ще ти помогне по-добре да го разбереш. Докъде бях стигнала?

— До годината, в която са съобщили на Синджън за смъртта на Катерин и на Бо. — Какъв ли ужас е било за него да научи, че любимата му е мъртва? Сърцето й се изпълни с жал към младежа. Запокитен едва ли не на другия край на света, лишен от двете си любими същества. Необяснимо защо, но в гръдта й се надигна остро чувство на вина, защото го искаше само за себе си. Как можеше да слуша тази покъртителна история и в същото време да ликува, че той сега е само неин… или поне е неин съпруг.

— Нека да си припомня… — замислено рече лейди Мария, заета с подреждането на спомените си. — Уилям умря в онази зима от апоплектичен удар, след което Синджън получи разрешение да се върне у дома. Но преди да бъде обявен за наследник на титлите и дори преди да посети адвокатите на семейството ни, той отиде да намери гроба на Катерин. Една седмица, след като заплашил бащата на Катерин с кинжала си, успял да изтръгне от него тайната около смъртта на злочестата девойка. Тогава узнал, че и синът му е оцелял. При завръщането си в Англия Синджън доведе със себе си онзи индианец, Сенека. Посред зима, в най-лютия студ, двамата препускали на север към Манчестър, за да открият дома на лекаря, на когото бащата на нещастната Катерин поверил малкия Бо. Но лекарят, предупреден от Лондон, посрещнал на прага Синджън и Сенека с насочен срещу тях мускет. Съсипан от мъка по тъй рано погубената си дъщеря, мистър Кенинг не можел да прости на Синджън и отказвал да признае правата му върху детето. Накрая Синджън изкъртил вратата, нахлул вътре, обезоръжил лекаря, според думите на Сенека, и разбил вратата на стаята, където бил заключен Бо. Детето тогава било на осем месеца и било тежко болно. Синджън набил доктора, заради жестокото отношение към сина му. — Тя замълча и тихо продължи: — Не го упреквам. Бедното дете е било полумъртво и това ужасило сина ми. Ако Синджън бе закъснял с още няколко дни, Бо е щял да умре. — При спомена за слабото и немощно бебе, което Синджън бе довел при нея, очите й се наляха със сълзи. — Това бе кошмар, който никога няма да забравя — прошепна лейди Мария, — затова Бо е толкова важен за него и не желае други деца. Въпреки репутацията му на женкар, той е много предпазлив и досега никоя от любовниците му не е забременявала. Ти сигурно си го накарала да си загуби ума, скъпа. — Усмивката на свекърва й напомни на Челси за очарователната момчешка усмивка на Синджън. — Никога досега не е отстъпвал от принципите си.

— Той се опита… да използва… някои предпазни средства — смутено заекна Челси, — но…

— Но очевидно невинаги — разбиращо кимна лейди Мария. — Затова сега синът ми е изправен пред проблем, който е нов за него. Любовта му към Бо бе единствената, която владееше сърцето му през последните десет години. Не искам да те засегна, скъпа, но се страхувам, че споменът за Катерин не е избледнял в паметта му. За него тя винаги ще остане романтичната млада девойка, отнела живота си заради безнадеждната им любов.

Последните думи на вдовстващата херцогиня й причиниха болка. Как би могла да съперничи с красивия образ на една мъртва любима? Как би могла да измести от сърцето на съпруга си нежния спомен за първата му любов?

— Синджън напусна Англия — продължи свекърва й, докато Челси се опитваше да си представи лицето на младото нещастно момиче, което навярно Синджън все още обожаваше. — Когато Бо укрепна, той го взе със себе си във Флоренция. Искаше да избяга от спомените за Катерин, но те го последваха и там. Бо бе смисълът на живота му, неговото спасение. Синджън беше на двадесет и една, когато реши да се върне у дома. — Гласът на лейди Мария бе изпълнен с тъга и болка при спомена за страданията на сина й. — Върна се коренно променен. Младият нещастно влюбен юноша бе изчезнал и на негово място се бе появил зрял и циничен мъж, резервиран и пресметлив в чувствата си. След смъртта на Катерин той бе решил да не се жени за известно време, а може би завинаги. Естествено трябваше да помисли за наследник на титлата, но смяташе, че ще е много по-добре, ако тя се наследи от синовете на Деймиън. Сега вече разбираш — завърши тя разказа си, — че през всичките тези години той е живял в сянката на спомените за Катерин. — Лейди Мария нервно мачкаше батистената кърпичка в ръцете си.

Челси се чувстваше объркана и разстроена от страданията на Синджън, Катерин и тяхното дете. Внезапно си припомни тазвечерните думи на Синджън и сърцето й се изпълни с надежда. Съжаляваше за нещастното минало на съпруга си, но бъдещето бе пред нея. Сега поне разбираше, че зад спокойното, привидно небрежно държание на Синджън се крият бурни страсти.

— Бо ме харесва — тихо каза Челси.

— Той те обожава. Факт, който Синджън признава. Той е много привързан към Бо и не е свикнал с мисълта, че може да го дели с някого. Страхувам се, че това може да доведе до някои усложнения. — Лейди Мария се усмихна. — Ти нахлу в живота му толкова неочаквано и стремително, че той все още не знае как да се държи с теб.

— Нито пък аз — унило отвърна Челси. — Но ти благодаря, че ми разказа за майката на Бо. Синджън разказвал ли е на сина си за нея?

— Не. Казал му е само, че е умряла скоро след раждането. Бо е на такава възраст, че още не е започнал да разпитва за миналото. А и тук няма време да се чувства самотен. Синджън му посвещава голяма част от времето си, въпреки другите си забавления.

— Смяташ ли, че Синджън не иска да има друг син, защото се опасява, че ще лиши Бо от наследство?

— Не знам. Не мисля, че и той знае. Досега предпочиташе да не мисли за това.

— Докато баща ми не реши да го заведе насила пред олтара.

— Да — каза с усмивка лейди Мария. — Но не забравяй, че преди това ти вече му бе завъртяла главата. Ако не беше това нямаше да се стигне и до принудителната женитба. Той до голяма степен е отговорен за случилото се и тази мисъл също го вбесява. Макар че ако всички бащи бяха като граф Фергюсън, вероятно синът ми щеше да е женен много отдавна.

— Баща ми е истински шотландец. Той презира англичаните и никога не се е страхувал от тях.

— Очевидно. За съжаление моят баща не беше като твоя. Затова сега съм тук.

— За което съм много благодарна — живо я прекъсна Челси. — Ти ми даде Синджън и аз ще се опитам да го запазя. Имаш ли нещо против?

— Не. Уверена съм, че ти можеш да го направиш щастлив, а той го заслужава. Имаш моята благословия. Мога ли да ти помогна?

Челси топло й се усмихна.

— Благодаря ти, но… ще се опитам да се справя сама.

(обратно)

Глава тридесет и осма

След дълго обмисляне Челси реши да му направи едно благоразумно предложение, толкова недвусмислено, че той да не може да избегне категоричния отговор. Защото имаше само два отговора — да или не.

Искаше от него само да й посвети две седмици от своето време. И ако след тези последни две седмици Синджън продължи бракът им да настоява да бъде разтрогнат, тя ще го напусне завинаги, при това без никакви усложнения за него.

Нима ще й откаже тези две седмици?

Нали нищо нямаше да изгуби?

Тя беше тази, която залагаше на карта щастието си, но повече не можеше да издържа. Да продължават живота в този стил за нея означаваше страданията й да бъдат винаги повече от радостите. През всичките седмици, прекарани в Лондон, Челси навсякъде бе придружавана от съпруга си. След тази нечувана демонстрация на семейна вярност вестниците пространно коментираха промяната в поведението на Синджън Сейнт Джон. Но той нито веднъж не прекрачи границите на приятелската любезност. Живееха като брат и сестра, толкова нехайно и фамилиарно се държеше той с нея.

А Челси не можеше да живее без мъж до нея в широкото, но празно и студено легло. Освен това повече не можеше да се преструва, че е щастлива. Затова реши да рискува и да заложи всичко на карта.

На сутринта, докато яздеха в Хайд Парк, Синджън съобщи на Челси и на Бо, че следващия ден той заминава за Тунис.

Бе взел това решение в онази сутрин, когато пред пресушена бутилка бренди в Брукс дочака изгрева. Измъчван от главоболие не само заради изпития алкохол, но и заради негодуванието, че не бе съумял да изтръгне от сърцето си страстното желание към нея.

Ако отиде в Тунис, огромното разстояние, което ще ги разделя, може би щеше да му помогне да разбере какво го привлича към нея, да си обясни дали страстта, която изпитва към Челси е достатъчна, за да останат завинаги заедно. Надяваше се, че тази раздяла ще му помогне да възстанови душевното си спокойствие. Агентът му в Тунис го заинтригува със слуховете за някаква нова порода коне с изключителни качества, развъждани от не много известно пустинно племе южно от Тозер. Защо да не опита да успокои страстите, бушуващи в душата му, и в същото време да се сдобие с нови арабски коне за разплод?

Яхтата му вече беше готова за отплуване. Утре сутринта ще вдигнат платната.

Не можеше да говори в присъствието на Бо, затова Челси се ограничи с нищо незначещи благовъзпитани забележки, докато слушаше обяснението на Синджън за внезапната промяна в плановете му. Опасяваше се, че всеки миг нетърпимата душевна болка ще изтрие учтивата усмивка от лицето й и сълзите ще рукнат от очите й.

— Нямам нищо против да останеш в Сет Хаус — продължаваше той, докато Тън и Мамелюк яздеха един до друг по чакълестата пътека, — и дори да се забавляваш до края на сезона… или да заминеш за Кингсуей, Оукъм или за някое друго от именията ми. Свободна си сама да решаваш как ще прекарваш времето си.

Сега от него бе останала само обичайната му вежливост, зад която се спотайваха недоизказаните думи, че когато пожелае, тя можеше да напусне живота му и никой нямаше да се опита да я спре.

— Заведи ме на яхтата, папа — намеси се Бо, а лицето му светеше от радостна възбуда. — Искам да дойда с теб утре. Нали ще отиваш при търговците на пристанището за провизии за нашето морско пътешествие. — Момчето знаеше за плановете на Синджън да отплуват към Тунис и с радост помагаше на баща си в приготовленията. — А освен това ми обеща при това пътешествие да ми купиш черен арабски жребец. Моля те, папа, не искам да забравиш за обещанието си.

— Ще го имаш, Бо, стига да открием такъв кон в пустинята. Можеш да разчиташ на мен, след като съм ти го обещал. Ако ми помогнеш днес да напазаруваме, утре ще помоля д-р Бекет да те освободи от уроците.

— Уха! Ще работя като докер, папа! Много по-приятно е да работя с теб, отколкото да се потя заради спреженията на проклетите латински глаголи.

Останалата част от сутрешната езда премина в оживено обсъждане на всичко необходимо за пътуването до Тунис. Когато се върнаха в Сет Хаус, Синджън помогна на Челси да слезе от седлото, но веднага след това се извини и добави, че няма да присъства на закуската, защото оставали броени часове до отплуването му.

— Ако имаш нужда от нещо, моят иконом ще бъде на твое разположение — обясни Синджън. Бо го чакаше на няколко метра встрани. — Не се стеснявай да търсиш услугите му… — И махна с ръка, след което бързо тръгна към външната врата.

Челси не очакваше мистър Бъкторн, иконома на херцог Сет, да успее да намери лек за измъчената й душа. Заля я вълна от самосъжаление. Колко малко й трябваше, за да го убеди да изгладят всички противоречия в техния доста объркан семеен живот. Но ето че отново го губеше… Втурна се в къщата, обляна в сълзи. Изтича нагоре по стъпалата и се скри в спалнята си, за да не види никой как плаче горчиво за изгубената си любов.

Всъщност Синджън й бе казал: „Прави каквото желаеш, върви, където искаш, живей както намериш за добре“. Не се интересуваше от нея и не й обещаваше нищо за бъдещето им. Защото си беше заминал, но този път окончателно.

А преди това се бе постарал тя да разбере намеренията му.

Тази вечер Челси не успя дори да направи опит да се усмихне. Извини се пред Деймиън и Мария, когато я поканиха да посети с тях премиерното представление в операта. Сърцето й беше разбито. Не желаеше да дава поводи на светските клюкари да злорадстват с нещастието й. Дамите от висшето общество винаги криеха чувствата си, дори умееха да се смеят, когато сърцата им се обливаха в кръв. В стремежа си да завладее вниманието на Синджън тя се бе заела да играе роля на бляскава красавица. По цели вечери танцуваше, шегуваше се и флиртуваше с елегантни, но безлични кавалери, неизменни посетители на най-посещаваните лондонски салони. Но никой, освен съпруга й не вълнуваше въображението й. Толкова много банални и кухи фрази бе разменяла през последните няколко месеца с десетки дами и джентълмени, че вече се съмняваше, дали още може да разсъждава като нормална и здравомислеща личност.

След безбройните обеди, вечери и приеми Челси се чувстваше отегчена и изтощена. Предварително знаеше какво ще види и чуе на следващото събиране, кого ще срещне, в чия компания, дори как ще бъде облечен. С изненада установи, че никак не я вълнуваха интимните преживелици на останалите. Може би подсъзнателно избягваше да дава ухо на слуховете, за да не чуе името на съпруга си, замесено в някаква скандална история. Не по-малко скучни бяха за Челси безкрайното женско бръщолевене за шивачки и тоалети, суетното изтъкване на пищните фризури, безплодните опити на мъжете да се изявяват като доморасли политици. Ако добрият тон изискваше да се говори по-малко и повече да се консумират пресни ягоди или зелен грах или разбити белтъци с лимонов крем, Челси със сигурност можеше да претендира, че е станала член на висшето общество. Посещаваше по десет пъти седмично трите си шивачки, използваше за всичко модния епитет „страхотно“ и се тъпчеше с безвкусната шунка в ресторантите в Уоксхол.

Опита се да прилича във всичко на изисканите лондонски дами, но не успя да го задържи до себе си. Може би Синджън трябваше да замине. Може би решението му да замине не е заради отвращението, което изпитва към нея и няма нищо общо с подозренията й, че повече не иска да живее с нея. Кой знае, още утре може да намери повод отново да се усмихва на събеседниците си и да се радва на живота, такъв, какъвто е. Ще чака изгрева, ще язди Тън, ще разгледа изложението на коне, за което писаха във вестниците…

През целия ден Синджън не се прибра в Сет Хаус, а камериерът му опаковаше багажа на господаря си. Челси чуваше през стената тропота от ботушите на носачите и ударите по капаците на сандъците. Поръча да й сервират вечерята в спалнята, защото не искаше да изпусне момента, когато Синджън ще се върне. Поне можеха да си кажат няколко думи на раздяла като разумни и зрели мъж и жена. При тази мисъл Челси се усмихна. Като благовъзпитана дама би трябвало да го целуне и да му пожелае успешно плаване. Може би той няма да се върне тази вечер в Сет Хаус? Няма ли да е по-добре да легне в неговото легло, та поне да си фантазира, че отново лежи до него… Макар и със стиснати зъби, можеше да понесе мисълта, че бракът им не се оказа от най-успешните, но съвсем друго бе да се примири с края на тяхната огнена любов. Всички съображения на разума са безсилни пред мъчителния копнеж по изгубеното щастие.

Нищо лошо нямаше да се случи, ако остане да спи в леглото му. Това няма да означава, че ще настоява да го задържи при себе си. В най-лошия случай Синджън ще и заповяда да се премести в нейната спалня. Следователно няма да бъде по-самотна отколкото сега. Но ако не се върне до сутринта, ще може за последен път да се наслаждава на спомените си за техните нощи, да си представя, че в този миг той я обгръща със силните си ръце, ще вдъхне аромата на парфюма му, пропит във възглавниците, ще бъде заобиколена от вещите му, ботушите, камшиците за езда, скиците на предишните му коне, портрета на Бо, безпорядъчно нахвърляните му книги и бутилки, с една дума — хаотичната и до болка позната атмосфера на неговия живот.

А след като Синджън отплува с яхтата си, тя веднага ще напусне шумния и суетен Лондон. Сред хаоса от мисли и чувства Челси не можа да си изгради ясен план за бъдещето си. Едно поне бе ясно — ще се върне у дома, в имението в Еършир, за да продължи да живее така, както бе живяла, преди да го срещне в онази фатална нощ.

Запъти се към леглото му не с хитри помисли и тайни намерения да го съблазни, да го приласкае, да го умолява да не я напуска… Но дори и това да бе истина, какво би могла да постигне, след като Синджън твърдо бе решил да напусне Англия на следващата сутрин?

Искаше само едно: поне през тази последна нощ да не бъде сама в широкото си прохладно легло. Търсеше само малко утеха, малко нежност и съчувствие след десетките самотни нощи, разделени от стената между спалните им.

Внезапно си припомни, че цял Лондон би се залял от смях, ако узнае, че се опитва да накара съпруга си да се влюби наново в нея. Светските правила препоръчваха на изисканите дами да се отнасят към всичко, дори и към най-съкровените чувства, колкото е възможно с по-подчертано безразличие. Отчаяната жена се опита да се вживее в ролята на безчувствена лейди; но любовта към съпруга й не се предаваше, не се подчиняваше на никакви канони, въпреки категоричното решение на Синджън да я изтръгне от живота си, като досаден плевел.

Не можеше така рязко, от утре, да спре да го обича, само защото той бе пожелал така, защото за него бе много по-удобно да избегне сърцераздирателната раздяла с упреци, с обяснения и обвинения, с клетви и сълзи. Само непресъхващата тъга по изгубената й младост я спираше да му устрои шумно изпращане, достойно за буйния й шотландски темперамент.

Но болката в сърцето й бе тъй силна, че не й оставяше сили да се гневи, да негодува, да жадува за отплата. А нима бе забравила как започна техния роман? И ако някой е виновен за това, че сега е самотна и нещастна в тази огромна, но чужда лондонска къща, това не е той, нали? Усмихна се натъжено при спомена за първата им среща в Нюмаркет, когато умореният Синджън отвори вратичката на каретата си и я завари на седалката. Макар че се отказваше от нея, все пак през всичките тези месеци нещичко й бе дарил. Никога нямаше да забрави страстните му прегръдки и ласки.

Здрачът отстъпи пред вечерния мрак. Челси седеше в креслото пред прозореца и разсеяно гледаше към градината. Мислите й се въртяха само около скандалната слава на съпруга й. Виждаше очарователната му усмивка, бавното повдигане на устните му, обещаващи безумни наслади, игривия блясък в очите му, особено изкушаващ в полумрака, омайващите му сини очи, като ключ към душата му, криеща вихрени страсти, острата възбуда на сетивата й, която той постигаше само с един небрежен поглед, стройното му тяло и великолепно очертаните му мускули; стоманените му ръце, с които я притискаше до гърдите си тъй стремително, че не можеше да си поеме дъх… божествената наслада, когато я любеше, когато я изкачваше до висините на екстаза…

Не, лъжа е, че ще го очаква покорна, унила, помирила се със загубата! Не е възможно да я напусне, без да се сбогуват, мислеше си Челси, потопена в съня на техните спомени. Искаше да бъде обичана, да му се отдаде за последен път, като венец на тяхната всепоглъщаща страст. Колкото и да бе съкрушена и неутешима и въпреки волята на всички богове искаше да го има, макар и за последен път! Не искаше той да я жадува, нито да й се обяснява в любов, да й се кълне във всичко свято, че за него няма по-скъпо създание на този сват… не, не понасяше вече баналните фрази… искаше само да я притисне без думи към гърдите си… защото тя бе толкова неопитна в любовта… Никога не бе имала друг мъж, освен него и никога няма да има… А сега той я изоставяше… завинаги.

Ще броди из онези диви краища, в които моретата гъмжат от пирати, а пътищата от разбойници. Сигурно няма да се размине без рисковани премеждия. А колко още опасности криеха размирните арабски султанати в Северна Африка, управлявани от войнствени династии! Властите в Тунис надали ще погледнат благосклонно на експедицията на Синджън за купуване на расови арабски коне. Не се ли носеха слухове, че султанът на Тунис е забранил да се продават коне на неверниците?

Нощта бе спуснала крилете си над огромния град и сенките в градината неусетно посивяха. В полумрачната стая неясният копнеж на Челси придоби конкретни очертания. Приличаше на комарджията, който отчаяно улавя за последния шанс и хвърля заровете или на удавника, който се хваща за сламката. Бе обхваната от същата възбуда, която по време на състезанията, я изпълваше с буйна енергия.

Как да постъпи, когато Синджън се върне? Как да извлече вниманието му? Усмихна се и се отправи към тоалетната стая.

Навярно нямаше да бъде трудно да съблазни един мъж, известен с любовта си към жените. За краткия си престой в Лондон бе научила женските методи за покоряване на мъжа. Отиде в банята и пусна водата. Изкъпа се в розова вода, изми косата си с ароматен френски сапун, напудри тялото си, за да стане кожата й мека като атлаз и се напарфюмира със скъп парфюм. Стройното й гъвкаво тяло ухаеше на лилия и обещаваше сладки наслади.

И ако не можеше да го съблазни с класическите женски средства, помисли си тя по-късно, докато се разхождаше в стаята на Синджън напарфюмирана, напудрена и гола като скъпо платена куртизанка, ще прибегне до по-малко съблазнителното, но по-ефикасно средство — ще разтвори малко кантаридин4 в гарафата с коняка.

Челси бе забелязала малката бутилка върху лавицата, на която Синджън държеше няколко антични статуетки. Взе я и се замисли дали е разумно да се използват възбуждащи средства, но си припомни фразата: „В любовта и във войната всички средства са позволени“. Погледна запечатаната с восък запушалка. Очевидно нейният съпруг не се нуждаеше от кантаридин за възбуждане на сексуалните си желания. Това я раздразни и тя изсипа част от праха в коняка.

Тази нощ бе последната й възможност да съблазни Синджън, преди да замине за Тунис. Повдигна бутилката с коняк към светлината, разклати я и след кратък размисъл добави още малко от праха.

Остави гарафата на масичката до леглото, сложи една чаша до нея, постави и последното издание на книгата за чистокръвните коне, отдръпна се назад, за да огледа ефекта и кимна доволно. Всичко изглеждаше на мястото си. Отиде в спалнята си, за да избере подходяща рокля, с която да възбуди желанията на съпруга си. Мнозина от дамите във висшето общество биха казали, че едва ли съществува такава рокля, но младата жена не мислеше така и усърдно затърси из гардероба си.

Избра неглижето, което Синджън й бе купил от ателието на мадам Дюбей. Леката дантелена материя се плъзна по тялото й и то потръпна от удоволствие при допира на фината бяла коприна. Никой не можеше да отрече, че мадам Дюбей притежава непогрешима дарба при избора на бельо и интимни допълнения към дамските тоалети, реши Челси, оглеждайки се в овалното огледало. Великолепната, ръчно изработена дантелена дреха бе изящна като паяжина. Отпред се закопчаваше само с два сребърни клипса, които много лесно се сваляха. Две тънки презрамки, вързани на панделки, крепяха дрехата за раменете й. Може би Синджън също имаше принос в създаването на този модел.

В гардероба й имаше още няколко подобни неглижета, но досега не ги бе слагала, защото нито веднъж не влезе в спалнята й. Може би е казал на мадам Дюбей да изпълни обичайната поръчка и модистката бе прибавила тези ненужни дрехи към гардероба на Челси.

Дали да вдигне косата си или да я остави свободно разпусната? Изправи се пред високото огледало. Меката светлина на свещите озари златистите й коси. Тя я повдигна с ръце, наклони глава наляво, после надясно и реши, че вдигната прическа ще отива на обеците на Венера — изящни, подобни на капки черни и бели перли, копия на обеците от прочутия портрет на Венера от венецианския художник Тициан.

Може би през тази последна нощ обеците щяха да й вдъхнат силата на богинята на любовта? За да победи безразличието на съпруга си се нуждаеше от всички средства на женската съблазън. Погледна към многобройните ковчежета със скъпоценности и разрови блестящите камъни.

Бижутата представляваха малка част от семейните накити на херцозите Сет, които Синджън небрежно й бе дал след пристигането й в Лондон.

— Ето, вземи този ключ — й бе казал на другата сутрин след пристигането и й беше дал ключа от трезора. — Избери си няколко бижута. Ще са ти необходими, когато се явяваш пред обществото.

Извади няколко скъпоценности от кадифените кутии, разпръсна ги върху бюрото на Синджън и замислено ги огледа. Чувстваше се като актриса в гримьорната, която се подготвя за най-важната си роля. Накрая реши все пак да си сложи обеците на Венера. Дано богинята й донесе късмет.

Излегна се удобно в леглото на Синджън, облегната на възглавниците, нагласена и парфюмирана, тя с плаха надежда зачака завръщането на съпруга си.

През това време Синджън бе направил последната си обиколка по лондонските клубове. Бе се сбогувал с приятелите си и сега седеше в будоара на Хариет и замислено съзерцаваше дъното на чашата си с коняк.

— Откакто си се върнал в Лондон, ти не си погледнал друга жена, Синджън. Тя вероятно означава нещо за теб. — Хариет се бе изтегнала в един шезлонг срещу него с чаша шампанско в ръка. Вдигна високата чаша към него и попита: — Защо не се върнеш у дома, за да целунеш съпругата си за сбогуване?

Сините му очи, зачервени от алкохола, погледнаха червенокосата красавица, която от много години бе негова приятелка и любовница.

— Помниш ли кога за пръв път дойдох тук? — тихо попита той, без да отговори на въпроса й.

— Когато навърши шестнадесет години, скъпи. Много добре си спомням деня, в който баща ти те запозна с мен. Ти бе най-красивият младеж, когото някого бях виждала — каза с усмивка тя. — И много по-опитен, отколкото предполагаше баща ти. — Седмият херцог Сет бе довел младия си наследник в луксозния публичен дом на мадам Хариет, за да го научат на всички тайни на любовта. Хариет лично се бе заела с тази задача, пленена, както и сега, от чувствената му красота. Тогава тя бе на двадесет и три години и от шест години управляваше процъфтяващото заведение. Тя го бе открила благодарение на щедростта на стария маркиз Ходингтън. Много малко мъже дотогава бяха успели да събудят интереса й, така както Синджън. Двамата веднага се сприятелиха.

— Променял ли съм привичките си през всичките тези години… освен заради Катерин? — Един мускул заигра на лицето му.

— Не, скъпи — промърмори Хариет, която знаеше за нещастието на Синджън, — но може би твоята красива млада съпруга е започнала да те променя?

— Може би аз не искам да се променям?

— А може би нямаш друг избор? — Гласът й бе мек и нежен като копринената рокля, с която бе облечена, а зелените й очи, изпълнени със съчувствие. През последните две седмици бе наблюдавала внимателно приятеля си и бе забелязала, че той избягваше всички млади жени, които го преследваха. Това не бе типично за Синджън, известен с любовните си авантюри, а още по-странно бе, че не бе посетил леглото на нито една от светските дами. Това не беше същият мъж, който през март бе заминал в Нюмаркет за конните състезания.

— Човек винаги има избор — рязко отвърна херцогът.

— Но на каква цена? Очевидно напоследък си изгубил доброто си настроение.

— Не исках да се женя — промърмори той и се облегна назад с недоволна въздишка.

— Бракът едва ли е пречка за теб… както постъпват много от твоите приятели. — Приятелската й усмивка му напомни за многобройните изневери сред висшето общество.

Синджън я изгледа втренчено за миг и сините му очи помръкнаха.

— Открих, че не бих могъл да се примиря с обичайните отношения в светските бракове.

— Тя означава нещо за теб… в противен случай нямаше да говориш така — изтъкна Хариет. И въпреки че вече може би го бе изгубила като любовник, като негова приятелка тя искаше той да бъде щастлив. Никоя друга жена, освен Катерин, не бе успяла да завладее сърцето му.

Синджън напълни отново чашата си. Думите на Хариет засегнаха болното му място.

— По дяволите — тихо изруга той, отпи голяма глътка бренди и отново се облегна удобно назад. — Можеш да бъдеш чудесна изповедничка…

— Две седмици — прекъсна го тя. — Това е изключително голям период за човек като теб, скъпи Синджън. — Усмивката й беше мила и съчувствена, израз на привързаността й към младежа, който бе израсъл и се бе превърнал в буен млад мъж… близък приятел. — Върни се у дома, преди да заминеш за Тунис.

— Не одобряваш ли бягството ми? — усмихна се той и й напомни за шестнадесетгодишния младеж с обезоръжаваща чистосърдечност.

Тя сви рамене.

— Може би не одобрявам, причините, заради които бягаш. Спомените за нещастния брак на родителите ти, егоизма ти, страха ти да делиш Бо с още някой, чувството ти за вина, че изневеряваш на паметта на Катерин… Бягаш, вместо да останеш тук, поради най-важната причина, защото… ти обичаш съпругата си.

Тази тирада предизвика широка усмивка на лицето му.

— Май доста си мислила и си се тревожила за мен през последните две седмици? — промърмори той и в сините му очи проблесна дяволито пламъче. — Може би трябва да ми изпратиш сметка, заради тази дълбока загриженост за спасението на душата ми.

Очевидно той не бе настроен за задълбочени размисли, а и може би тя му бе казала прекалено много неща. Трябваше да му ги каже, защото на сутринта щеше да отпътува. Искаше да го накара да се замисли над чувствата си и най-после да разбере истината.

— През всичките тези години си бил много щедър към мен, скъпи, и аз съм доста богата жена — каза и топло се усмихна червенокосата красавица. — А и аз нямам нищо против да се погрижа за духовното ти спасение.

— Хм — промърмори Синджън, припомняйки си любовните умения на Хариет. — Може би ще се запазиш само за мен докато се върна — усмихна се той. — Дотогава сигурно ще съм прогонил демоните от душата си.

— С удоволствие, скъпи мой — отвърна тя и макар да се засмя думите й прозвучаха напълно сериозно. Синджън бе един от малкото мъже, които я интересуваха, а тя винаги бе подбирала много грижливо любовниците си. — Но искам да те помоля за една услуга. Иди и се сбогувай с жена си. Никога няма да забравя как Шоу си отиде, без да ми каже дори едно сбогом. — Шоу Пентърст беше първият й любовник и един ден изчезна от живота й, без да й остави дори писмо. Беше се засрамил да й признае, че семейството му настоява да се ожени за една богата наследница. Хариет го обичаше така, както само една шестнадесетгодишна девойка може да обича един красив младеж, който е бил първият мъж в живота й. И до ден-днешен болката от този спомен не бе заглъхнала напълно в душата й.

— Трябва ли да отида? — Синджън се шегуваше, макар да знаеше, че Шоу бе голямата любов на Хариет. Шоу се бе оженил за богатата наследница с остър нос, която му бе родила осем деца. Живееше в една каменна грамада, която наричаше дом и удавяше дните си в алкохол, за да забрави нещастието си.

— Нима искам нещо толкова трудно от теб? Само да кажеш довиждане на жена си. Не я напускай, без да се сбогуваш с нея.

Той знаеше, че доброто възпитание изисква да се види с жена си, преди да замине, но не можеше да събере смелост. Искаше просто да избяга от нея.

— В такъв случай — рече той и погледна към часовника над камината — ще се отбия у дома, преди да отплувам за Тунис.

— Целуни я от мен — усмихна се Хариет.

— Кой е казвал нещо за целувки? В края на краищата тя ми е съпруга — весело отвърна Синджън и се надигна от креслото. — Чувала ли си някой да целува жена си?

(обратно)

Глава тридесет и девета

Наближаваше четири сутринта, когато портиерът отвори вратата на Синджън и сънено го поздрави. Херцогът прекоси мраморните плочи на преддверието и пое по стълбите, тънещи в полумрак. Само откъм белия таван се отразяваше слабата светлина на свещите, окачени в изящни свещници по стените. Едва сега Синджън усети умората, натрупана от десетки безсънни нощи.

В ранната сутрин се срещаха и разминаваха краят на един и началото на друг период от живота му. Въпреки съветите на Хариет, той твърдо държеше на решението си да избяга от Лондон, от светското общество… и от съпругата си далеч, далеч оттук, сред пясъците на туниската пустиня. Имаше отчаяна нужда от почивка, за Бога, усещаше смъртна умора и отегчение. Вероятно през първите дни от плаването ще остане в каютата си и само ще спи.

Но сега трябваше да свали вечерния си костюм.

Влезе в спалнята си и се закова на прага, изумен от гледката. Ръката му замръзна върху дръжката на вратата. Колко наивно бе очаквал, че поради твърде ранния час никой няма да се осмели да го безпокои. Но за негова изненада. Синджън завари жена си, заспала в леглото му. Бялото дантелено неглиже от магазина на мадам Дюбей бе усукано невероятно съблазнително около разголените й бедра, косата й блестеше разпиляна като златист водопад на светлината на догарящите свещи в полумрака, кожата й изглеждаше прозрачна, а малката й ръка бе подпряна под бузата, в класическата детска поза.

За разлика от едно спящо дете, тя бе облечена в полупрозрачна дантела, с обеците на Венера и… с нищо друго под неглижето си, като луксозен еротичен подарък, доставен и очакващ да бъде разопакован от получателя.

Свещите вече едва мъждукаха, но светлината им поддържаше приказен полумрак в спалнята. Отблясъците се виеха по колоните около леглото, а от тавана се надвесваше смътно осветения фриз с изображенията на Антенни и Фаустина. За миг Синджън остана загледан в нея, поразен от приказната й красота. Забрави, че остават само няколко часа до отплуването на яхтата. Образът й, запечатан в ретината на очите му, събуждаше изгарящи видения във въображението му. Страстта му се събуди, кръвта му закипя.

Разрошената коса на Челси, блестяща, буйна и волно разпиляна върху копринените възглавници, обграждаше бялото й лице като приказна рамка. Нежните й форми, очертаващи се под дантелите, деликатно подсказваха за пищни наслади, обезумяващо съблазнителни в загадъчния полумрак. Гърдите й дръзко се подаваха изпод деколтето й и както тя бе легнала настрани, сякаш заплашваха в следващия миг да изскочат докрай, изпънали тънките презрамки. Напомняха му за зрели и сочни праскови, които чакаха да бъдат откъснати от нечия ръка.

Прииска му се да развърже презрамките, да вдигне дантелата, прикриваща бедрата й и да вкуси от топлината на тялото и. Ухаеше на рози и лилии, излегната в леглото му като нимфа, решила да изкуши някой от древните богове. Като Ева в райските градини. Господи, от кога не се бе докосвал до жена… откога не се бе докосвал до нея?

Стоеше като вцепенен в полумрака, неуверен дали ще устои на изкушението. А всъщност имаше ли някакво значение? Защо да не се любят още веднъж, помисли си Синджън, но в следващия миг един вътрешен глас му напомни, че може да не успее да плати цената, която Челси ще му поиска в отплата за насладата, предлагана от примамливото й тяло.

Дали да не се върне веднага в Брукс? Или в някой друг клуб? Но Бо ще го чака, за да се сбогува с него и да прекарат заедно последната сутрин, преди да отпътува… Колко ли е часът? Кога ще се събуди Бо? Колко ли време ще му отнеме да отиде до Брукс и после да се върне в Сет Хаус?

По дяволите, мозъкът му се умори от трескавото обмисляне на всички шансове. Стоеше до вратата, обзет от нерешителност и накрая се усети, че мисли само за това, как може да се промени всичко в една мъжка спалня само от аромата на рози, излъчван от едно женско тяло. Така и жената от първия ден променя завинаги живота на мъжа…

Погледът му обходи стаята, сякаш търсеше отговора на мъчителния въпрос в сенките на ъглите и нишите, в гарафата с коняк — стъклото проблесна в полумрака пред него като спасителен фар за кораб, изгубен в бурното нощно море.

Тихо притвори вратата и пресече стаята, така артистично подредена от жена му. Отпусна се в креслото със зелена дамаска, с изобразени върху нея миниатюрни гербове на херцозите Сет, след което протегна ръка към гарафата и чашата до нея. С една-две чашки ще успее да убие часовете докато чака събуждането на Бо. Явно не оставаше много време до зазоряване. Реши да не се връща в Брукс. И без това през повечето от последните нощи не бе излизал от задимения и шумен клуб.

Това, което не искаше да признае, бе силният копнеж още веднъж да почувства тялото на Челси в прегръдките си.

Малко по-късно, когато посегна да си налее втора чаша коняк, ръката му, без да иска събори чашата. Тя се удари в полираното стъкло на масата и в стаята отекна силен звук.

— По дяволите — промърмори Синджън и погледна към жена си. Тя се размърда в леглото и се събуди:

— Няма нищо, заспивай отново — рече той. — Аз тръгвам след няколко минути.

Ала Челси не го послуша. Вдигна глава от възглавниците, приглади разрошените кичури коса и попита:

— От колко време си тук?

Той сви рамене.

— Около двадесетина минути… неглижето на мадам Дюбей много ти отива — гласът му прозвуча безстрастно.

Тя несигурно се усмихна, поласкана от комплимента, макар той да й говореше така сякаш бяха непознати.

— Благодаря… надявам се, че нямаш нищо против, че съм заспала в леглото ти… но нали заминаваш рано сутринта и… аз… Тунис ми изглежда толкова далече — гласът й потрепери и тя млъкна, сломена от студения поглед на сините му очи.

— Няма значение — рязко отвърна той. Изпи на един дъх чашата с коняка, стана от креслото и се запъти към тоалетната стая. — Извини ме — рече той. Главата го болеше от изпития алкохол. Трябваше да вземе някакъв прах против главоболие и да отиде в стаята на Бо. Не можеше да погледне към съпругата си, без да си представи как разкопчава сребърните клипсове. — Ще отида да се преоблека — промърмори той, като се стараеше да не гледа към Челси.

Не можеше да остане в тази спалня.

Трябваше бързо да направи нещо! Тази мисъл проблесна в главата й, когато видя как Синджън изчезна в тоалетната стая.

Когато чу звука от затварянето на вратата, тя скочи от леглото, изтича до вратата на спалнята, заключи я, сетне стори същото и с междинната врата между стаите им. Хвърли ключа от нейната стая през прозореца и скри ключа от вратата на спалнята. После отново се върна в леглото.

Докато чакаше сърцето й биеше толкова силно, че ударите му отекваха в ушите й. Обичайната й дързост бе разколебана от безразличието на съпруга й.

Не след дълго Синджън излезе от тоалетната стая, облечен с костюм за пътуване, косата му бе вчесана и вързана на опашка.

— Ако желаеш, можем да закусим заедно. Ще те чакам в трапезарията в осем часа — рече той, докато минаваше покрай леглото. Чуваше се само шумът от плъзгането на ботушите му по копринения килим. — Ще обсъдим от какви средства ще имаш нужда, докато ме няма — каза и продължи към вратата.

Челси затаи дъх, когато чу изненаданото му възклицание.

Синджън рязко се извърна, челюстите му бяха стиснати, а веждите гневно сключени.

— Не ставай дете — процеди той.

— Липсваше ми — прошепна младата жена. — Не исках да е така, но наистина ми липсваше. Надявах се… — започна тя и се поколеба, но пое дълбоко въздух и продължи: — че може би ще поискаш да се любиш с мен, преди да заминеш.

Той не отговори. Вместо това се запъти към междинната врата и се опита да я отвори.

— Дай ми ключа. — Протегна нетърпеливо ръка към нея.

— Хвърлих го през прозореца.

— Дай ми другия тогава — въздъхна той.

— Трябва да дойдеш при мен, ако искаш да то вземеш — тихо рече тя. Беше успяла да го задържи в стаята!

Тонът й и леката усмивка на устните й би трябвало да го предупредят за намеренията й.

— По дяволите, не съм в настроение за игри. Къде е ключа?

Челси лежеше излетната сред копринените завивки, като оживяла красавица от някоя картина. Бавно повдигна тънката дантела нагоре, разтвори копринените си бедра и плъзна дясната си ръка надолу към онова място, което бе извор на страданията и копнежите на съпруга й.

Трябваше да се досети, а не да бъде толкова глупав и да се хване в този капан, помисли си Синджън.

— Много забавно — гневно изсумтя той. Но погледът му се плъзна към мястото, накъдето сочеше ръката на Челси и изгарящото желание заля сетивата му като бурна вълна. Принуди се да стисне юмруци, за да потисне копнежа, задушаващ гърлото му.

— Не — промърмори той. — Не, под дяволите, не! — Още не бе решил дали я желае завинаги. А следващите няколко часа, оставащи до заминаването му, не бяха достатъчни, за да вземе решение. — Не искам да забременяваш отново — сърдито изрече Синджън. Знаеше, че вместо гръцките можеха да използват френски презервативи, но и те не бяха напълно надеждни.

Но колкото и да бе обезкуражаващ отказът му, Челси се почувства щастлива, радостна, дори екзалтирана. Въобще не очакваше, че може да изпита такова светло чувство в деня на заминаването му.

Най-после се увери, че той не я мрази, а само се опитва да опази независимостта си, нещо, което тя много добре разбираше.

— Не се опитвам да те примамя в капан — усмихна се тя. — Нямаш ли от холандските презервативи?

— Не… поне в момента нямам. Господи — въздъхна той и прокара ръка през косата си, — защо правиш всичко това?

— Вече ти казах. Не се опитвам да те измамя. Просто те желая. И не се безпокой, аз съм взела предпазни мерки.

За миг той се поколеба, после поклати глава.

— Виж, аз заминавам след няколко часа. Нека да поговорим за това като се върна.

— Не.

Отказът го изненада. Не бе свикнал жените да проявяват непокорство. Постоя замислен, сетне отиде до креслото и се отпусна в него. Нямаше смисъл да спори с нея.

— Ще изчакам докато се събудят слугите — рече той и протегна ръка към коняка. — Навярно не искаш да правиш сцени за забавление на прислугата. — Сега гласът му отново звучеше спокойно. Очевидно смяташе проблема за решен.

Наблюдаваше го как изпи коняка от чашата и отново посегна към гарафата. Сега бе сигурна, че планът й ще успее, защото познаваше чувствената му природа.

Нямаше да се откаже. Обичаше го не по-малко от останалите жени в живота му. Можеше да й даде това, което толкова щедро бе дал на тях.

Не беше ядосана, просто бе изпълнена с решителност.

През полупритворените си клепачи Синджън я проследи с поглед как стана от леглото и отиде до огледалото. Босите й крака безшумно стъпваха по килима, а бялата дантела се стелеше зад нея. Застана пред овалното огледало, погледът й улови неговия в отражението му и тя се усмихна.

Трябваше да пийне още, за да се успокои. Тя беше толкова близо, толкова съблазнителна, уханието на парфюма й дразнеше ноздрите му, а покоряващата й женственост го възбуждаше неудържимо.

Челси бавно разкопча сребърните клипсове пред гърдите си и леко разкърши рамене. Той видя заоблените й гърди, които се надигаха неспокойно, а нежната вдлъбнатина между тях се очертаваше на меката светлина на свещите. Синджън продължаваше да стои неподвижно, затаил дъх. Ръката на Челси се протегна към панделката на рамото. Тя бавно я развърза. Копринената презрамка лениво се плъзна по заобленото й рамо. Сега прекрасните й бели гърди напълно се освободиха от копринената си обвивка. Стори му се, че шумоленето на коприната отекна като изстрел в ушите му.

— Губиш си времето — пресипнало изрече той, потискайки страстното желание да скочи от креслото и да я сграбчи в прегръдките си.

— Имам съвсем малко време преди слугите да се събудят — предизвикателно се усмихна Челси и се извърна към него, за да може Синджън да види настръхналите зърна на гърдите й и златистите косми между бедрата й. Погали ги с ръка и изпита задоволство, когато видя издутината под кожените му панталони. — В стаята е доста тъмно и не мога да видя добре дали си възбуден — нехайно промърмори тя.

Думите й имаха желания ефект. Кожата на панталоните му се изпъна още повече.

— Това няма да ти помогне — изръмжа Синджън.

— Казах ли ти, че сложих кантаридин в коняка?

Под мургавия загар лицето му пребледня.

— Кучка. — Ядосано се надигна от креслото, но разумът му надви и се отпусна обратно.

— Искаш да кажеш, че съм като Касандра?

— Не. Тя поне не си служи с измамни средства — изсъска Синджън.

— Съжалявам — измърка Челси. Много добре познаваше избухванията на мъжете и не се плашеше от тях, тъй като бе израснала в къща, пълна само с мъже. — Предполагам, че още не съм станала толкова изкусна като херцогиня Бюкън.

Бе решила да не отстъпва докрай. Тръгна към него, но се извърна миг преди да стигне до креслото му и се насочи към една вратичка в стената, която водеше към малък кабинет.

Беше видяла, че там има много свещи. Взе от най-долната лавица няколко свещи с цвят на слонова кост. Щеше да накара Синджън да се предаде и да я люби така както никога досега. Може би Касандра не си служеше с измамни средства, но шотландските девойки не се спираха пред нищо, особено жените от рода Фергюсън.

Щом тя има да учи още много, защо и съпругът й да не научи нещо от нея?

Стройните й дълги бедра и тънката извита талия бяха само на няколко сантиметра от него, а ароматът на тялото й бе толкова упойващ, че той неспокойно се размърда в креслото. Само с едно протягане на ръката можеше да докосне копринените косми между бедрата й.

— Ето — Челси вдигна свещите пред гърдите си, — не мислиш ли, че се нуждаем от малко повече светлина? — Притисна свещите към гърдите си, които оставиха леки следи по нежната им кожа.

Желанието, което го изпълваше му причиняваше почти физическа болка, мъжествеността му пулсираше от възбуда. Това беше непреодолимо плътско желание, толкова примитивно и завладяващо, каквото никога не бе си представял, че може да съществува. Желание, което бе завладяло сетивата и разума му докрай. А той бе заключен в една стая с най-невероятната съблазън, която някога бе срещал.

— Мога да те набия — дрезгаво прошепна той, ала въпреки заплахата тонът му й придаваше съвсем друго значение.

— Може би по-късно — промърмори Челси и мина покрай него. Парфюмът й го облъхна като невидим воал.

Плавно приближаваше към свещниците по стените, поставяше нови свещи и ги запалваше със свещичката, която бе запалила от свещника до леглото. Докато се навеждаше, усещаше ключа вътре в себе си. Усещаше го при всяко движение и извивка на тялото си — извитият ключ предизвикваше приятни тръпки между бедрата й.

— Той ме докосва навсякъде, когато се движа — прошепна тя и се наведе да запали свещите в свещника върху бюрото. — Усещам как се плъзга в мен — добави тя и погледна към Синджън — дори и при най-малкото движение. — Затвори за миг очи, за да се наслади на усещането. — Макар че — въздъхна Челси и нежно измърка — не мога да го сравня с теб…

Пръстите на Синджън стиснаха силно дръжките на креслото и побеляха от напрежението да устои на алчното желание да я притежава. Кантаридинът разпалваше още повече кръвта му.

Ярката светлина на многобройните свещи в стаята осветяваше чувствената красота на Челси, сякаш в стаята грееше слънце. Въздухът в стаята бе нагорещен от пламъка им и уханието на парфюма й. Възбудата му всеки миг щеше да избухне.

Ключът към свободата му бе съвсем близо до него.

Трябваше само да се осмели да го вземе. Ако можеше да обуздае страстта си…

Дали ще дойде, за да вземе ключа? Дали ще се приближи към нея? Извърна се с гръб към него, за да запали последната свещ в свещника до леглото.

Нежното й тяло се изпъна нагоре, пълните й гърди се повдигнаха високо, когато се протегна към свещта над главата си. Съвършено изваяните й крака привлякоха погледа му към златистия хълм между бедрата й, който криеше ключа към свободата му. Ала в този миг обезумелият от страст мъж не мислеше за свободата си. Цялото му същество бе изпълнено с дива алчност, толкова силна, че ръцете му трепереха. Кантаридинът в кръвта разруши и последните бариери на самообладанието му и той скочи от креслото и се хвърли към нея като пантера върху жертвата си.

С три скока стигна до Челси, изтръгна свещта от ръцете й и я захвърли зад решетката на камината. В следващата секунда я грабна на ръце, сякаш бе лека като перце и я понесе към леглото — леглото, в което бе спал сам, в което никога не бе водил друга жена… досега.

Докато тази девойка със златисти коси не го бе направила свой съпруг.

— По дяволите, знаеш, че не мога да ти устоя — прошепна той и я захвърли на леглото, а в следващия миг се озова върху нея, като разкъсваше копчетата на панталоните си. — Проклета да си… — прошепна Синджън, докато устните му бясно целуваха извивката на шията й и думите му заглъхнаха в копринената мекота на кожата й. — Проклета да си… проклета…

— Прости ми… прости ми, но аз… толкова много те желаех, дори и това да е за последен път — задъхано отвърна Челси, впила пръсти в черните му коси, докато целувките му изгаряха тялото й.

После пръстите му се плъзнаха в нея и ловко, само за миг измъкнаха ключа. Той го захвърли и отново се притисна към нея. Сините му очи се затвориха от неудържимата сила на желанието. Бе готов дори да умре, за да я усети отново до себе си.

Простена тихо и проникна в нея. Тялото му, възпламенено от кантаридина и медната й сладост го накараха да изпита невероятното усещане, че е попаднал и в рая и в ада. Тя се притисна пламенно към него, с дивата страст на младо момиче и чувственото желание на зрялата жена, с любов и надежда, със сълзи на щастие.

Телата им бясно се вкопчиха едно в друго. Изгладнели от двуседмичното въздържание, мигновеното удовлетворение ги заля едновременно. След буйната кулминация настъпи внезапна тишина, нарушавана само от задъханото дишане на Синджън. Мощните удари на сърцето му глухо отекваха в ушите й. Челси не можеше да повярва, че е възможно на земята да съществува толкова пълно блаженство…

Синджън изчака последните тръпки да затихнат в тялото му и дишането му да се успокои, преди да излезе от нейната топлина. След това бързо стана от леглото и започна трескаво да смъква останалите си дрехи. Захвърли на пода скъпия си жакет, изхлузи през глава фината риза, която се разкъса от рязкото му движение, изрита ботушите си в другия край на стаята, а кожените панталони се смъкнаха много бързо, защото бяха останали без копчета.

— Ще съжаляваш, че си сложила от онзи прах в коняка ми — дрезгаво промърмори той и се върна в леглото със светнали от възбуда очи и набъбнала мъжественост, сякаш не я бе любил до преди малко.

Челси, която, преди да дойде в Лондон, всяка нощ бе споделяла леглото и страстта му, също изгаряше от жажда и желание не по-малко силни, отколкото неговите.

— Няма да съжалявам, милорд, ако този прах отново ще те доведе в леглото ми — отвърна Челси с прямотата на провинциална девойка, примесена с глезеното мъркане на светска дама. — Брачната клетва ме задължава да се подчинявам на всяко твое желание…

Синджън се усмихна. Неговата съпруга никак не приличаше на развратните дами от висшето общество на Лондон.

— Ще се възползвам от това, милейди — леко заканително рече той, — защото аз наистина имам нужда от жена в леглото си. — Грубо разтвори краката й с нетърпелив жест. — А ти си единствената, която ми е под ръка — добави той и се намести между краката й. — Кажи ми, когато… — започна той и бързо проникна в нея, без следа от обичайната му нежност, — когато повече не можеш да издържаш. — Думите му едва се процеждаха през стиснатите му зъби.

Когато почувства нежната й мекота, Синджън затвори очи, забравил за гнева си и изохка от невероятното удоволствие. Ръцете му неволно обгърнаха Челси и силно я притиснаха към него. Струваше му се, че потъва в безкрайна сладост, понесен от вихъра на божествената наслада.

Челси разбираше гнева му, но тялото й радостно го посрещна. Вдигна ръце и ги обви около врата му, сля се с него и простена от щастие и възбуда.

Телата им се движеха в огнения хармоничен ритъм на любовта. Любеше я безумно, силно, завладяващо, диво, а тя му отвръщаше със същата отчаяна страст.

Сякаш бяха останали сами в света.

Но тя бе само на осемнадесет години, твърде дълго лишена от мъжки ласки и любов.

Няколко часа по-късно, когато първите слънчеви лъчи огряха хоризонта и те лежаха изтощени и задоволени, Синджън чу тихите й ридания. Повдигна глава от възглавницата и видя сълзите й.

— Не плачи — прошепна той, надигна се на лакът и нежно целуна мокрите й бузи. — Господи… моля те, не плачи.

— Искам да плача — отвърна Челси и плъзна пръсти по мускулестата му ръка. Потръпващите й устни, се извиха в щастлива усмивка.

— Сигурна ли си?

Тя кимна, изхлипа и отговори:

— Сега съм сигурна.

Май не говореха за едно и също нещо, помисли си Синджън, вдигна вежди и леко се усмихна.

— Струва ми се, че трябва да ми обясниш за какво говориш. Макар че, ако не желаеш…

— Трябва да знам — продължи Челси с разтреперан глас, — искам да ми кажеш… дори и ако… отговорът не е приятен… — Избърса сълзите от очите си и гласът й се сниши до шепот. — Не мога да те оставя да си отидеш, просто така…

Синджън въздъхна силно и неохотно заговори.

— През последните седмици спечелих толкова много пари от картите, че вече никой не се осмелява да играе срещу мен. Всичко, което правех беше да вися в Брукс, да пия, да играя на комар и да мисля за теб… — Говореше спокойно и ясно.

— Тогава ме вземи със себе си! Трябва да го направиш… Не искам да остана тук… Ще те накарам да ме вземеш със себе си! — внезапно избухна Челси, радостта от думите му изпълни цялото й същество. Надигна се рязко, взе ръката му в своята и я стисна с неподозирана сила. — Трябва да го направиш — решително повтори тя.

Усмивката му бе тъй очарователна, че очите й отново се напълниха със сълзи. Така й се бе усмихнал онази сутрин, когато я бе приветствал в къщата си в Сикс Майл Ботъм. Сега разбра, че го обича повече от всичко на света.

— Трябва ли да го направя? — подразни я той.

— Да, да… трябва да го направиш — задъхано настоя младата жена. Обви ръце около врата му, а устните й бяха на сантиметри от неговите. — Трябва да го направиш. — Усмивката й беше по-уверена. Той я гледаше със същото закачливо пламъче в очите, което познаваше, преди да дойдат в Лондон.

— Ще използвам всички предпазни мерки. Ще си взема пълна кутия с презервативи. Не искам да се чувстваш като уловен в капан… Няма да ти досаждам, ще се грижа за теб, за храната, за дрехите… Ще се убедиш, че мога да ти бъда безкрайно полезна. Безкрайно… — съблазнително измърка тя.

— Звучи много обещаващо.

— Сам ще се убедиш. Ще бъда толкова очарователна, че ще си мислиш, че си с Хариет.

Очите му се разшириха от изненада.

— Всички знаят за това, скъпи — отвърна Челси, макар че усмивката й помръкна. — Всички знаят, че сте големи приятели.

— Бяхме. — Тази проста дума озари душата й с щастие.

— Тогава трябва да ме вземеш — настоя тя. В този миг тя разбра, че той наистина я обича.

И двамата замълчаха.

Синджън се опитваше да се пребори с непреодолимото желание да притежава завинаги това младо момиче, така трогателно притиснато към него, с неописуемо красиви теменужени очи.

И в мига, когато Челси отчаяно си помисли, че този път го е изгубила завинаги, той тихо каза:

— Но само до Неапол.

Тя радостно извика и буйно започна да го целува.

— Няма да съжаляваш… няма… няма, ще видиш! — Надвеси се нежно над него и прошепна в мига преди устните им да се слеят: — Обещавам ти…

Разумната половина от мозъка му казваше, че вече съжалява, но останалата бе подвластна само на чувствата.

— Ще отплуваме тази сутрин в десет часа — предупреди я той. — Нямаш много време за приготовления.

— Ще бързам… ще бъда готова навреме. Само не мърдай. Ей сега ще се върна.

Но няколко минути по-късно, когато се върна, след като бе наредила на прислужницата си да й опакова багажа, Челси го намери дълбоко заспал.

През последните седмици бе спал много малко и умората най-сетне го бе надвила. Спеше изтегнат, с ръце под бузата си, като малко дете.

Изглеждаше по-слаб, скулите му бяха рязко очертани, ребрата му се четяха, а под очите си имаше дълбоки сенки, следи от интензивния нощен живот. Дори вродената му издръжливост не можа да победи съня. Челси внимателно зави одеялото около широките му рамена. В този миг разбра, че го обича още повече, заради опитите му да избяга от нея в безкрайните забавления на нощните клубове. Ала най-много го обичаше, защото бе изгубил тази битка. Красивите й устни се извиха в самодоволна усмивка.

(обратно)

Глава четиридесета

Синджън взе под наем една вила в Соренто. Гледката към залива беше възхитителна, а конюшните се оказаха подходящи за конете, които той възнамеряваше да купи в Тунис. През първата седмица Синджън я представи на благородниците, живеещи в разкошните вили по неаполитанското крайбрежие, странна смесица от представители на всички националности в Европа.

Британският посланик, сър Уилям Хамилтън, беше изключително любезен с тях, особено след вечерята, на която Синджън и Челси поканиха неговата любовница Ема Харт. Тридесет и пет години по-млада от сър Уилям, приемана охотно в двореца на краля на Двете Сицилии и любимка на кралица Мария-Каролина, младата и изключително красива Ема бе много мила и изглеждаше изцяло отдадена на височайшия си любовник. Говореше се, че сър Уилям възнамерява да се ожени за нея, ако крал Джордж III одобри този брак с девойка от нисш произход.

Синджън показа на Челси вулкана Везувий. Гледката бе фантастична. В нощното небе се издигаха фонтани от пепел и огън. Един ден отплуваха с яхтата до остров Капри. Прекараха вечерта във Вила Реале в компанията на изискани благородници.

— Помоли лейди Честър да ти даде някои съвети относно протокола в двореца и стой по-далеч от неаполитанските музиканти — каза й Синджън сутринта, преди да потегли за Тунис. Репутацията на неаполитанците като прелъстители бе добре известна. „Виж Неапол и умри“ бе изписано навсякъде из града.

— Толкова ли са опасни? — засмя се Челси, изтегната на леглото, докато Синджън се бръснеше пред огледалото. — Трябва ли да избягвам и старите улични музиканти? Запознах се с един музикант, който чудесно свири на лютия и дори го ангажирах за няколко урока.

— Колко е годишен? — косо я изгледа Синджън и в гласа му прозвучаха собственически нотки.

— Не знам — честно отвърна Челси. За едно осемнадесетгодишно момиче всички над двадесет и пет години изглеждат стари.

— Искам да го видя — каза Синджън по-рязко, отколкото би желал, но ревността бе ново чувство за него.

Оказа се, че маестро Минети бе достатъчно възрастен, за да спечели одобрението на Синджън. Двамата мъже се запознаха пред главната врата, където Синджън даваше последните си нареждания, преди да замине за Тунис. Целуна съпругата си за сбогуване и промърмори, преди да се качи в каретата:

— Няма да отсъствам дълго. Само две седмици, най-много три.

Закъсняваше и трябваше да тръгва, но за негово учудване осъзна, че никак не му се иска да остави красивата си съпруга сама в Неапол.

— Ще ми липсваш… върни се по-скоро — прошепна Челси. Не искаше да го пусне от прегръдките си.

— Заради племенните вражди и пясъчните бури в пустинята, ще заобиколим Тунис и ще тръгнем направо към Тозур. — Нежно стисна ръцете й и се изтръгна от нейната й прегръдка. — Очаквам като се върна да си усвоила свиренето на лютня — добави той.

— Пази се — прошепна младата жена. Варварският бряг бе известен с насилието и коравосърдечното отношение към чужденците. Много европейци биваха пленявани заради огромни откупи.

— Винаги съм внимателен — безгрижно отговори той. — Не се тревожи, скъпа. Ще се върна, преди да си се уморила от клюките на лейди Честър.

Тя се усмихна насила, защото Синджън не искаше да я вижда тъжна и изплашена.

— Мисли за мен — весело промърмори херцогът и леко докосна върха на носа й.

— Всяка минута. — Тя храбро се опитваше да потисне сълзите.

— Вече съм бил поне десет пъти в Африка, мила моя — тихо рече Синджън и отново взе ръката й. — Познавам страната, затова не е необходимо да се тревожиш. Ще се върна скоро, така че ми се усмихни и ми пожелай лек път.

Тя изпълни молбата му, но след като каретата изчезна в далечината, отиде в малкия павилион с изглед към залива, и остана там докато яхтата на Синджън се скри зад хоризонта. Неволно потръпна от неясно предчувствие, сякаш всички демони от подземния свят обзеха душата й.

През следващите дни Челси взимаше уроци от маестро Минети, обядваше с членовете на британската колония в Неапол, разглеждаше Помпей, къпеше се в лазурното море на плажа под вилата. През това време Синджън плаваше спокойно към бреговете на Африка, необезпокояван от пиратски нападения. Яхтата прекоси Средиземно море за рекордно кратко време. Когато хвърлиха котва в Габе към тях се присъединиха Сахар и неговите хора. Пътуваха през нощта, за да избегнат горещините през деня — температурите достигаха до 55 градуса. Прекосиха пясъчните дюни и стигнаха до Кебили. След това пресякоха соленото плато Шот Джерид, а на петия ден стигнаха до оазиса Криз. Тозур и Нефта бяха търговски центрове още от времената на древния Египет. След тях започваше истинската сахарска пустиня.

Двата града, разположени само на десетина километра един от друг, бяха прочути с отглеждането на фурми. Всички търговски кервани, пристигащи от Централна Африка, задължително преминаваха през Тозур и Нефта. Тук се продаваха негри в робство срещу стотина килограма фурми.

Къщите бяха облицовани с многоцветни керамични плочки, които запазваха прохладата в просторните стаи на горните етажи. В Тозур имаше 194 фонтана, а в Нефта 152, които поразяваха с изящната си красота, заобиколени от зеленина и цветя. Всеки, който видеше тази гледка, разбираше защо арабите си представят рая като пищна градина.

Сред тридесет хилядите жители на Тозур и тринадесетте хиляди на Нефта нямаше нито един европеец. Ако Синджън не бе идвал тук преди и ако не бе придружаван от Сахар и неговите бедуини, щяха да го посрещнат доста враждебно. Ала след като поднесе щедри подаръци на султана на Тозур и пашата на Нефта, бе посрещнат с разточително гостоприемство и след като няколко дни се наслаждава на празненствата в негова чест, херцог Сет се зае с избора на конете.

Въпреки ленивостта на арабите, Синджън приключи сделките само за две седмици, като купи две дузини великолепни арабски коне.

Когато конете бяха натоварени на яхтата в Габе, Синджън, придружен от Сахар и бедуините му, посетиха една от южните крепости на султана. Наскоро арабите бяха разтоварили оръжия и боеприпаси от форта край Марет и хората на Сахар, като истински воини, решиха, че те могат да станат притежание на всеки, който бе достатъчно безразсъден и дързък, за да ги вземел.

Форт Марет бе само на тридесет километра от Габе и на още толкова от началото на пустинята. Говореше се, че граничния форт се охранява от малък отряд на султана. Ограбването на малкия склад за оръжия изглеждаше лесна работа.

Грабежът мина като на шега. Малобройните войници на султана бяха заключени в една от стаите, а бедуините оплячкосаха докрай форта.

Мъжете напуснаха крепостта във весело настроение, натоварени с богата плячка. И ако капитанът на форта, придружен от телохранителите си, не се бе завърнал от Габе, където бе прекарал приятна вечер в компанията на една гръцка куртизанка, всичко щеше да приключи успешно.

Бедуините на Сахар попаднаха в набързо устроената засада. При първия залп потърсиха прикритие зад пясъчните дюни. Неколцина от тях бяха ранени, а два коня — убити.

Мъжете се върнаха, за да вземат ранените и да приберат другарите си, останали без коне. Синджън пръв стигна до Сахар, който се опитваше да освободи левия си крак от кожения ремък на стремето. Без да слиза от коня, Синджън протегна ръка, измъкна Сахар, затиснат от трупа на коня си, и го метна на седлото зад себе си.

Захвърлиха плячката, за да облекчат товара и Синджън пришпори коня си.

— Препускай към брега — извика Сахар и се вкопчи в задния лък на седлото. Знаеше, че преследвачите ще ги търсят на юг.

— Колко има дотам? — изкрещя през рамо Синджън и присви очи, за да огледа местността. Конят трябваше да издържа теглото на двама ездачи и затова не можеше да препуска с пълна скорост.

— Осем километра, може би десет…

Ала недалеч от залива арабският жребец се препъна под тежкия товар и счупи крака си. Двамата мъже трябваше да продължат пеша към брега и да стигнат до пристанището, преди там да се вдигне тревога.

Яхтата бе закотвена близко до брега. Ако успееха да стигнат до кея преди изгрева, може би щяха да имат шанс да се качат незабелязано на борда.

Синджън и Сахар заобиколиха градините с фурми и маслини и започнаха да се прокрадват към песъчливия бряг. Когато приближиха навеса за лодките под наем всичко наоколо изглеждаше притихнало. Имаше още час до разсъмване и градът спеше. Синджън посочи с кинжала си към една лодка и кимна на Сахар да го последва. Двамата мъже се прокраднаха в мрака, прикрити от сенките на по-големите кораби. Синджън се канеше да отреже въжето, когато зад него изскочиха четири фигури и се нахвърлиха върху му. От мрака се появи едър мъж, облечен като местен владетел, вдигна факла над феса си и каза:

— Ние те очаквахме, ференджи. Моят господар, владетелят на Габе, те поздравява с добре дошъл.

Синджън светкавично се завъртя, за да побегне, ала краката му се подкосиха. Първият куршум се заби в крака му, а вторият го рани близо до слепоочието. Усети как в главата му избухна експлозия и кръвта заля очите му, преди да падне по лице на брега.

Не усети как един от арабите го ритна в главата, за да се увери, че пленникът е в безсъзнание.

Когато два дни по-късно се свести, Синджън разбра, че го пренасят, внимателно завързан към носилка, поставена в каруца с чергило. Болката в главата му бе непоносима. Очите го боляха от слънчевата светлина, проникваща през чергилото. Болката продължаваше да го измъчва, докато накрая отново изгуби съзнание.

Владетелят на Габе възнамеряваше да поднесе пленения чужденец като личен подарък на султана, което означаваше, че ще изпратят Синджън на север, придружен от лекар и слуги. Англичанинът щеше да донесе богат откуп на султана, който от своя страна нямаше да забрави услугата на владетеля на Габе.

Сахар и бедуините му бяха продадени като роби на пазара в Габе. Този, който купи Сахар бе много богат и брои щедра сума на търговеца.

Когато Сахар бе доведен в малката вила в Касба и влезе в двора, от стола под едно дърво се надигна един висок мъж. Мъжът прекоси павирания двор, благодари на посредника на развален арабски и му подаде торба със злато.

— Това е за чудесната информация — тихо рече той.

Когато търговецът си замина, след размяна на още любезности, и слугата затвори външната врата, Сенека протегна ръка към Сахар.

— Добре ли си?

— Добре съм, нямам счупени кости. Мога да яздя.

И двамата знаеха какво означават тези думи.

— Добре. Ще тръгнем още тази вечер. Те ще закарат Синджън в Тунис като подарък за султана.

(обратно)

Глава четиридесет и първа

Малко след пленяването на Синджън Сенека изпрати с нает кораб арабските коне в Неапол и писмо до Челси да се погрижи за тях. В писмото Сенека не споменаваше за нещастието, сполетяло приятеля му, защото още нямаше достатъчно сведения за него и не искаше напразно да я тревожи.

Челси узна съвсем случайно за пленяването на Синджън от един разговор между приближените на кралицата. Тя бе излязла на терасата на двореца в Казерта, за да се спаси от досадните клюкарски разговори между придворните дами. Облегна се на парапета и се загледа към красивия парк. Той бе осветен от китайски фенери, което й напомни градината в Сет Хаус. Унесена в спомени за съпруга си, внезапно от алеята с азалии, близо до терасата до слуха й достигнаха мъжки гласове.

Говореше се на френски, макар единият да се отличаваше със силен андалуски акцент. Когато чу името на султана на Тунис, Челси веднага наостри слух.

— Той отново е задържал някакъв англичанин, но този път моите хора в Тунис ми доложиха, че едва ли ще бъде освободен без огромен откуп…

— Проклет негодник! — избухна французинът. — На този тиранин не може да се вярва. Англия му плаща достатъчно, за да предпази поданиците си, които посещават Тунис. Същото прави и френския крал.

— Всички плащат. Този път затворникът е известен благородник, според съобщението на братовчед ми Мур.

— Уведомен ли е английския консул?

— Султанът отрича, че държи англичанина в плен.

— Никой ли не знае името му?

— Според слуховете това е младият херцог Сет, който наскоро пристигна в Неапол. На другия ден след неговото залавяне пристигнаха конете му, но от него няма и следа.

Челси се вцепени. Дъхът й замря в гърлото. След първите фрази на непознатите в ума й се прокрадна ужасяващото подозрение, че говорят за Синджън. Стоеше неподвижна, ръцете й стискаха железния парапет, а в бялата си рокля приличаше на привидение в лятна нощ. Главата й бучеше, струваше й се, че всеки миг ще припадне.

Сякаш изминаха часове, преди да си наложи да се отърси от вцепенението и ужаса, сковал душата й. С мъка освободи вкочанените си пръсти от парапета и притисна ръка до гърдите си, за да се убеди, че сърцето й не е спряло да бие. Мъжете се отдалечиха по алеята и разговорът им заглъхна. Умът й трескаво започна да крои планове.

Веднага трябва да се върне в Соренто, още на сутринта да опакова багажа си и да замине за Тунис. Синджън й бе казал, че при попътен вятър разстоянието може да се преодолее за тридесет и шест часа. Трябва да наеме най-бързия кораб в залива, но преди това трябваше да си осигури препоръчителни писма до британския консул в Тунис… Господи, какво беше името на агента на Синджън в Тунис? Не можа да си спомни.

С бързи стъпки се спусна по стъпалата на терасата, като същевременно отчаяно обмисляше какво да направи. Не беше достатъчно само да отиде в Тунис, трябваше да събере пари за откупа. Дали първо да говори със сър Уилям? Дали да му каже цялата истина? Може би вече слуховете са достигнали до него… Или да заяви, че заминава на разходка? Трябваше да получи значително количество злато от банкера на Синджън, а освен това да разбере разписанието на корабите и имената на капитаните. Щеше да има нужда от всичкия късмет, който можеше, да си пожелае. Средиземноморските пирати, въпреки че получаваха значителни суми, за да не нападат корабите, бяха прочути с пренебрежението си към всички споразумения.

Откри сър Уилям в игралната зала и предпазливо му подметна, че желае да направи кратко пътешествие из островите край Неапол. Не искаше да предизвиква нежелателни подозрения. Ако посланикът разбереше за плановете й щеше да се опита да я разубеди. Появяването на една млада и красива жена в тази мюсюлманска страна криеше много опасности. Арабите рядко спазваха правата на чужденците, въпреки подписаните споразумения.

След кратък разговор тя се раздели със сър Уилям. Посланикът й съобщи имената на британския и неаполитанския консули в Тунис. Препоръча й няколко добри капитани, които вероятно ще се съгласят да потеглят с нея на екскурзия из Средиземно море. С готовност й даде няколко препоръчителни писма до влиятелните хора в този район.

Челси не му спомена, че възнамерява да прекоси Средиземно море с бърз кораб, за да достигне до Тунис.

Рано сутринта, след като цяла нощ бе опаковала багажа си, Челси изпрати писмо до баща си, в случай, че отсъствието й продължи по-дълго време. Даде подробни инструкции на италианските коняри как да се грижат за новите коне и след това изпрати да повикат банкера на съпруга си.

Лицето на сеньор Вивани пребледня, когато тя му каза размера на исканата от нея сума, но успя да се овладее и обеща, че парите ще бъдат доставени след един час на пристанището. Като банкер той бе в течение на последните новини и затова не се наложи Челси да му обяснява причините за заминаването си за Тунис. Това, което посланиците научаваха днес, Емилио знаеше още от предишния ден. Той предложи услугите си да преговаря за наемането на кораба. Сама ли ще пътува херцогинята? Невъзможно! Сеньор Вивани й препоръча да вземе със себе си охрана… може би десетина мъже? Много добре знаеше какво може да се случи на една жена, която пътува сама из земите на султана. Банкерът укорително поклати глава.

— Макар че англичанките са прочути със своята ексцентричност — дипломатично заяви той — султанът уважава повече богатството, отколкото независимостта на хората. Независимостта не се цени от арабите. Защо бедуините живеят навътре в пустинята. Вземете поне неколцина мъже за охрана и една придружителка.

— Нямам нужда нито от придружителка, нито от телохранители, защото това ще ме забави — протестира Челси, а освен това не искаше някой да разбере за мисията й.

Сеньор Емилио учтиво изтъкна, че единствено ако не пристигне през нощта, всички ще узнаят за посещението й. Освен това колкото по-официално се появи на туниския бряг, съпроводена от представителна свита, толкова по-голям успех ще има мисията й в Дар ел Бей.

Челси въздъхна примирено и реши да последва съвета на опитния банкер.

— Изглежда отдавна познавате нравите в Тунис.

— Там имаме филиал на нашата банка. Тунис е много стар и красив град и ако имате време ще ви достави удоволствие да го разгледате… може би по-късно — съчувствено й се усмихна той. Предпочете да не споменава, че по-голяма част от печалбите на банката се дължат на търговията с роби, едно от най-старите занятия в града. Още древните финикийци, основателите на Тунис, са търгували с роби. Всъщност цялата история на Тунис представлява история на робството.

Разглеждането на забележителностите на Тунис в този момент никак не интересуваше Челси, но се усмихна учтиво на любезния банкер, който й даваше сто хиляди лири в злато.

— Може би, когато освободя Синджън, ще разгледаме Тунис.

— Разбира се. Значи възнамерявате да отпътувате още днес?

— Да, искам да отплувам час по-скоро. Багажът ми е готов.

Сеньор Вивани разбра, че тя твърдо е решила да отплува веднага.

— Много добре. Ще ви чакам след един час на пристанището при нашите докове. — Стана от стола, поклони й се с очарованието на неаполитански джентълмен и бързо напусна вилата.

С бързина, която смая подчинените му сеньор Емилио събра необходимите пари, намери придружителка и охрана и само след час очакваше херцогиня Сет на кея до кораба с вдигнати платна, готов за отплуване.

Пожела на Челси приятен път и любезно й връчи няколко препоръчителни писма до филиала на банката в Тунис.

— Тези писма ще ви бъдат по-полезни, мадам, отколкото писмата на британския консул, който е длъжен да се ограничава само до дипломатическите канали. Нашите банкери действат много по-гъвкаво. А ако ви потрябват още пари — добави той, — те ще ви посъветват кого да подкупите. Механизмът на управление в арабските страни се опира на подкупи. Всички го знаят и никой не протестира.

Снабдена с пари, съвети, официални и неофициални писма, следващия следобед Челси се появи във Фоум ел Куед, пристанището на Тунис. Докато корабът се плъзгаше плавно по водите на крайбрежното езеро Ел Бахира сред ята от фламинго и рибарски лодки, с грубо изрисувани платна, младата жена почувства, че прекрачва прага на Ориента.

Градът израстваше пред нея върху склоновете на западните хълмове. Белите му къщи блестяха под слънчевите лъчи, а в далечината се очертаваха върховете на повече от петдесетте джамии и петстотинте минарета. Из въздуха се носеше уханието на рози и жасмин. Производството на парфюми се смяташе за престижна професия.

На кея можеха да се видят представители на различни раси и нации. Дрехите им бяха в екзотични цветове. Някои от тях носеха шалвари и наметала от камилска вълна. Когато Челси стъпи на кея, всички спряха заниманията си. Сама жена, независимо от броя на телохранителите й, беше необичайна гледка в земите на султана.

Челси невъзмутимо кимна на мъжете, без да се изплаши от втренчените им погледи. Следвана от придружителката си и телохранителите, тя се насочи към резиденцията на султана на Тунис. Поканиха я в първата приемна. Живописен вътрешен двор със стъклен покрив, с антични мозайки по стените и по пода, покрит с копринени килими от Кайро във всички цветове на дъгата. Сред декоративните решетки по стените бяха скрити тайни отвори за наблюдения.

— За съжаление — съобщи й управителят на двореца, — в момента султанът е неразположен и не може да ви приеме — продължи той с мазния си любезен глас. Изказа съжаленията си, че не може да удовлетвори молбата й за незабавна аудиенция. А на въпроса за изчезналия й съпруг той само сви рамене и с усмивка я уведоми, че никой не отвлича британски поданици в земите на султана. Лицето му бе лукаво, а очите му, студени и далечни. Цялото му държание показваше пренебрежението на мюсюлманите към жените. Арабинът й кимна едва забележимо и набързо се оттегли.

Челси бе разочарована от посещението си, макар да не бе очаквала веднага да постигне успех. Отиде в британското консулство и се срещна с консула, който й обеща да подкрепи молбата й за аудиенция и да се опита да получи някакви сведения за съпруга й или за местонахождението му. Консулът бе изпълнен със симпатия и съчувствие към нещастната съпруга.

— Султанът е диктатор, за когото цивилизованите норми на поведение не означават нищо. Но ви уверявам, Ваша Светлост, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна.

Докато Челси пиеше чай в дома на фамилията Вивани и обсъждаше с новите си познати възможностите за действие, Хамуд, султанът на Тунис, пушеше наргилето си, а управителят му чакаше почтително пред дивана, обсипан с копринени възглавници.

— Коя бе жената със златистата коса, която дойде да иска аудиенция? — провлачено попита султанът. Бе наблюдавал Челси през тайната пролука и тя го бе заинтригувала. Белите жени, които рядко се срещаха в земите му, обикновено се озоваваха в харема му. Той вече обмисляше как тази красива чужденка ще бъде новото украшение на харема му в двореца в Бардо.

— Забравих името й — отвърна везирът и пренебрежително вдигна рамене. — Някаква англичанка.

— Изпрати ли хора да я проследят?

За разлика от ярките дрехи на везира си, султанът бе влечен в проста бяла ленена дреха, подходяща за лятата жега.

— Разбира се, Ваше Превъзходителство.

— Дали ще бъде тук довечера? Златистите коси ме очароват… — Султанът смукна от наргилето и притвори очи, докато поетичният загадъчен образ на непознатата англичанка изпълваше съзнанието му.

— Ако е възможно, господарю. Тя има телохранители.

Султанът леко отвори очи. В тях не се виждаше гняв, по-скоро сънливост.

— Събери войската — промърмори най-силният мъж в Тунис.

— Да, господарю — отвърна управителят. Той никога не би се осмелил да противоречи на султана, но тази заповед не му хареса. Отвличането на европейка криеше доста опасности, макар че европейските държави рядко прибягваха до сила, за да си възвърнат заложниците, най-малкото пък ако бяха жени. Доколкото знаеше предпочитаха да плащат откуп. Довереният служител на султана смяташе, че свикването на армията за отвличането на тази жена за харема на господаря му ще предизвика ненужен шум. Тунис беше древен град, с криволичещи и тесни улички, по които бе забранено да се движат конници. Нямаше да е трудно в гъстата тълпа да разделят дамата от телохранителя й.

Малко преди девет часа Челси тръгна за вечерята в британското посолство, придружена телохранителите, изпратени от консула. Между дома на Вивани и консулството имаше само десетина минути път. Имаше пълнолуние, но в покритите улички цареше полумрак и пред нея трябваше да вървят двама факлоносци, за да осветяват тесния калдъръм.

Дори и везирът на султана не можеше да измисли по-добър сценарий за отвличане.

Отвлякоха я някъде между кафенето Хама и Баб Менара. От вратата на кафенето внезапно изскочиха няколко араби, разпръснаха се в сенчестата уличка и се нахвърлиха върху телохранителите.

След минута, когато тълпата се успокои, Джакомо Вивани бързо се огледа, но никъде не виждаше англичанката. Прокле султана на седем езика, но беше безпомощен. Колко ли щеше да струва измъкването на тази жена от харема му? Или въобще ще бъде ли възможно?

В същото време, когато отвеждаха Челси по тесните улици на Тунис, Синджън бе вързан към халките, забити в стената на килията за мъчения в двореца Бардо.

(обратно)

Глава четиридесет и втора

Синджън се размърда. През главата му мина неясната мисъл за дебнещата го смърт. Откога бе привързан към тази стена, от две или три денонощия? Опита се да си припомни последните събития, но мислите му потънаха в някаква мъгла. Имаше усещането, че ходилата му изгарят в огън от стотиците удари с пръчки. Не усещаше краката си, а болката бе толкова силна, че пронизваше мозъка му като нажежено желязо.

Езикът му бе подпухнал от жажда, кожата му гореше, ръката и рамото му бяха зачервени. От кога бе в това състояние, от един ден или от един месец? Отвори бавно натежалите си клепачи, но не видя нищо друго, освен непрогледен мрак.

Може би неговата слепота бе част от някакъв кошмар или бе следствие от побоя в Габе? Опита се да напрегне мозъка си и да мисли разумно, ала изглежда това бе невъзможно. Тялото му бе изтощено от мъченията и жаждата. Нямаше сили дори да извика.

Тогава в измъчения му мозък отново изплува онова приказно видение, което все още му даваше сили да живее… раят… Челси язди сред пищни зелени ливади, на хоризонта се вижда езеро, бълбукащ поток пресича ливадата… усмивката й бе омайваща и обещаваща. Той прошепна името й, но от пресъхналото му гърло излезе само немощен, съскащ звук.

— Той е още жив — равнодушно рече надзирателят и подритна Синджън, който неподвижно лежеше на пода като купчина изгоряла плът. Когато го свалиха от стената Синджън не издаде нито звук. Арабинът не вярваше, че дори Аллах може да помогне на пленника.

— Може би султанът ще ни възнагради — отбеляза доволно главният мъчител на султана. Той също не вярваше, че пленникът ще оживее. — Но Махмуд ни нареди да го държим тук три дни…

— Белокожите ференджи никога не са издържали три дни — безчувствено отбеляза надзирателят. — Махмуд би трябвало да го знае.

— Може би той не е искал пленникът да оживее — каза Имир и поклати недоумяващо глава. Животът на всички тях зависеше от прищевките на султана и неговите приближени.

— Не разсъждавай, а си гледай работата — сопна се надзирателят, който бе помагал на главния мъчител.

Турчинът за миг се поколеба.

— Занесете го в лазарета, а аз ще отида да узная какви са нарежданията на султана. Може би докторът ще го убие по-лесно, отколкото аз.

Ала везирът не само искаше чужденецът да живее, но даде нареждания да му осигурят всички удобства. Отнасяха се със Синджън като с един от любимците на султана. Хранеха го с ястия от кухнята на Негово превъзходителство. Настаниха го в разкошно обзаведен апартамент. Последното Синджън установи опипвайки предметите и мебелите, тъй като все още не виждаше нищо.

През първият ден в лазарета, болката му беше толкова силна, че той идваше в съзнание само за отделни мигове. В един от тези моменти везирът го попита, дали е променил решението си. Тъй като бе дипломат, арабинът не му каза открито какви са изискванията на султана, а само искаше Синджън да му отговори с да или не.

Синджън знаеше, че от отговора му зависи дали ще живее или ще умре. Макар да презираше слабостта си, той не искаше да умира. Беше твърде млад и влюбен в жена си. Въпреки ужасната физическа безпомощност усещаше смътна надежда, че един ден отново ще бъде свободен.

И така той отговори с да… защото знаеше, че от този отговор зависи спасението му.

Каза да… защото се надяваше да живее и да извоюва свободата си.

Каза да… защото изпитваше остро и мъчително желание да види отново съпругата си.

През следващата седмица султанът редовно се осведомяваше за здравето на затворника си. Търпението му бе резултат от новините, че наскоро в Кайро са стреляли по брат му Хамет. Старата столица на Тунис Кайро все още бе религиозен център на регентството и Хамет се смяташе за наследник на престола на Хамуд. Макар че според Корана наследник винаги ставаше най-големият брат, през последните два века в мюсюлманския свят имаше много отклонения от това правило. Хамуд предпочиташе да остави трона на сина си, а не на брат си, който от години желаеше смъртта му.

Този знатен ференджи се появи като дар от Аллаха, макар владетелят на Габе да беше само един инструмент в ръцете на всевишния Аллах. Това бе знак, че султанът ще успее да осуети плановете на Хамет. Това се потвърждаваше и от ослепяването на ференджи в деня на залавянето му.

Какъв по-ясен знак от страна на Аллах, че плановете на Хамуд са благословени от всемогъщият бог на мюсюлманите? Какъв по-значителен белег би могъл да желае за одобрението му?

Знатният ференджи ще оплоди жените в харема му, но тъй като бе сляп нямаше да се наруши свещения закон на мюсюлманите, че един мъж не бива да вижда лицата на жените от харема на султана. Знатният ференджи ще бъде средство за осигуряване на наследници на трона му и така ще се осуетят плановете на Хамет. Знатният ференджи е изпратен от Аллах.

Султан Хамуд пренебрегваше факта, че нямаше да му се налага да търси помощта на Аллах за осигуряване на наследник, ако не бе станал импотентен поради пристрастяването си към опиума.

Никой в харема на султана не отговори на гневните въпроси на Челси, нито другите жени, които разбираха безполезността на гнева й, нито евнусите, които бяха слуги на султана и не се интересуваха от чувствата й.

Жените съществуваха, само за да обслужват мъжете, факт, с който жените невернички трябваше да се примирят. Евнусите редовно слагаха в храната й упойващи билки, които да успокоят яростните й избухвания. Вече две седмици Челси живееше в полусънно състояние, със замаяно съзнание.

Запитванията на британския консул и на банкерите Вивани в Дар ел Бей не дадоха резултат. Тъй като нито един представител на властта нямаше да бъде допуснат в харема, обикновено когато някой изчезнеше в мюсюлманска страна, беше невъзможно да бъде намерен. Един затворник можеше да прекара целия си живот в харема. Британският консул и банкерите Вивани много добре знаеха това и решиха да прибегнат до изпитаното средство — щедър откуп.

С помощта на Али Ахмед Сахар й Сенека претърсиха околностите на Бардо и разбраха, че Синджън е жив. Започнаха да събират хора, за да нападнат харема на султана. Докато чакаха обмисляха нападението. Двамата опитни воини знаеха, че преговорите за определяне на откупа са много продължителни. Твърде много хора бяха изгнили в мюсюлманските затвори, заради проточване с месеци и дори с години на преговорите. Трябваше час по-скоро да освободят Синджън. Той бе направил толкова много за тях.

Приятелите му все още не бяха събрали достатъчно воини, за да нападнат добре укрепения дворец на султана, а Синджън вече бе оздравял и можеше да изпълни задачата, заради която султанът бе пощадил живота му. Синджън изпадна в ярост, когато за пръв път го въведоха в стаята, в която трябваше да изпълнява робските си задължения. Приличаше на разгневен езически бог. Неговата дива реакция възбуди преситения от безброй наслади султан Хамуд.

Семето на Синджън Сейнт Джон трябваше да замести семето на Хамуд, великият владетел на Тунис. Херцог Сет трябваше да развлича извратения импотентен владетел.

(обратно)

Глава четиридесет и трета

Синджън стоеше в стаята. Чу звук от заключващата се врата и разбра, че пазачите му са останали отвън. Винаги го обземаше безсилен гняв, когато усещаше унизителния ярем на робското си положение. Това подчинение бе жесток удар за гордостта му и всяка нощ, докато обслужваше жените от харема на султана, той проклинаше своето пленничество.

Гневът му го караше да проявява груба невъздържаност по отношение на жените, което очароваше султана. Яростта му, потискана от жестоките удари с пръчка на Имир, го караше да се нахвърля буйно върху наложниците на султана, което довеждаше до пламенна кулминация, изгладнелите за мъж жени.

Хамуд бе доволен. Този расов жребец щеше да създаде силни синове.

Вратата се отвори, сетне се затвори и Челси чу звук от стъпки. Отначало отказваше храната, но сетне си каза, че ако иска да оживее и по някакъв начин да се измъкне от това място, трябва да се храни. Бяха я предупредили, че не бива да говори много, тъй като султанът не обичал бъбривите наложници. За него жените бяха безправни създания, нещо като съдове за мъжкото му семе. Наложниците бяха промърморили нещо за жестоки наказания, които очакват тази, която разгневи господаря. Челси ги чу да си шепнат възбудено за някакъв ференджи, който посещавал харема, имал огромна мъжественост и всяка от наложниците очаквала с нетърпение и радост, кога ще й дойде редът да го обслужи. Ала когато започна да разпитва одалиските, те само се изхихикаха и отказаха да разговарят на тази тема. Челси реши, че тези клюки са типични за жени, които, с изключение на султана, са лишени от мъжка компания. Тя потръпна от ужас като разбра, че някоя вечер могат да изберат нея, за да забавлява султана. Султанът беше решил да има наследник и за тази цел през последния месец всяка нощ една от най-младите и най-новите жени в харема бе призовавана.

Целият ден се посвещаваше за подготовка на жената, избрана за нощните наслади на султана. Изкъпаха Челси, изтриха до зачервяване кожата й с пемза и обръснаха космите по цялото и тяло. Мюсюлманите считаха за грях жената да има косми под мишниците, между бедрата и в ноздрите. След това робините я измиха с парфюмирана вода и я разтриха с благовонни масла. Кожата й стана гладка и нежна като атлаз. Една от робините напарфюмира лъскавата й коса и я сплете на плитки, които украси с перли и златни ленти.

Две слугини й донесоха подноси с храна — сладкиши, шербет с приятен аромат и резени пъпеш. Когато се нахрани, изплакнаха ръцете й в розова вода. Изтощена от горещата баня, Челси се отпусна на копринения диван и се унесе в сън.

Тази нощ тя, парфюмирана и нагласена, ще бъде жертва на похотта на стария султан, за да му роди наследник.

„Жените са нивата, в която мъжете трябва да засеят своите семена“, се казва в Корана.

Докато вървеше към дивана, Синджън усети уханието на нощния въздух, който влизаше през филиграните прозорци. Откакто бе ослепял, обонянието му се бе изострило. Различаваше тежката миризма на жасмин и мускус, усети аромат на жена, какъвто досега не бе доловил в харема. Спря на няколко крачки от дивана. Знаеше наизуст колко са стъпките от вратата до леглото. Вдигна глава и застина неподвижно. Ала след миг странното благоухание изчезна, изместено от полъхът на амбра.

Захвърли халата си на пода. Платът тихо прошумоля. Синджън търпеливо чакаше манипулациите, които трябваше да го подготвят за изпълнението на заповедите на султана. Султанът имаше специални средства за убеждение и Синджън повече не можеше да се противопоставя на странното желание на султана. Гърбът му още пазеше следите от опитите му за съпротива, а в ушите му отекваха последните думи на Хамуд.

— Мога да бъда търпелив, англичанино, но моят палач може с радост да се заеме с теб. Когато си готов да се покориш, кажи на везира ми.

След едноседмична съпротива Синджън се покори.

Обикновено наложницата, с която трябваше да прекара нощта, го очакваше на леглото, но сега от леглото не се долавяше никакво движение. Тази вечер жената коленичи до него. Първо почувства ръката, а сетне и устните й върху члена си. Синджън затвори очи от предателското потръпване на тялото си, докато тя го смучеше и галеше. Благодарение на умелите движения на момичето, пенисът му се втвърди и болезнено запулсира.

— Сега си готов, господарю — тихо прошепна един глас на арабски и по шума от дрехите й той разбра, че непознатата се изправи. Една нежна ръка го поведе към леглото. Той напипа краищата на леглото, наведе се и се отпусна върху женското тяло. Очакваше нейните ръце да го обгърнат с желание. Наложниците на султана винаги го посрещаха с трепет след дългия период на сексуално въздържание. Султанът се нуждаеше от друг вид удоволствия, след като опиумът го бе направил импотентен. След като Синджън започна да го замества в леглото, той с наслада наблюдаваше любовните сеанси на необикновено надарения чужденец.

Ала този път не го посрещнаха с нетърпелива женска прегръдка. Синджън протегна ръка, за да напипа тялото на одалиската, с която трябваше да се съвкупява тази нощ. Когато ръцете му докоснаха женското рамо, той разбра, че тялото й е напрегнато, а ръцете й са широко разтворени. Това го изненада, защото обикновено наложниците го посрещаха с нескрита радост. Синджън плъзна пръсти по ръката й.

Смая се, когато разбра, че тя бе вързана. Ръката му напипа коприненото въже около китката й и бързо се протегна към другата ръка. Втората й китка също бе вързана.

Непокорна наложница! Това беше нещо съвсем необичайно! Вероятно са я довели съвсем наскоро и е много млада. Ала не се осмели да я успокои. Много добре бе научил урока си. Трябваше да мълчи, ако не иска да опита отново камшика на Имир.

Челси едва дишаше, полумъртва от страх. В ушите й звучаха думите на султана:

— Тази вечер ще имам нужда от теб. Евнухът ще дойде да те вземе в осем — каза й на излизане от банята, заобиколен от чернокожите си евнуси. Черните му очи се плъзнаха равнодушно по тялото й. Останалата част от деня бе прекарала в подготовка за сладострастната нощ. Облякоха я в коприни и в перли и я накараха да изпие една чаша с някакъв еликсир, за който робините й подшушнаха, че ще помогне да покълне в нея семето на господаря.

Тихо ридание наруши тишината, въпреки старанието на Челси да го потисне. Представата за тлъстото тяло на арабина и студените му черни очи изпълниха сърцето й с ужас. Как щеше да понесе докосването му? Как можеха другите жени да се усмихват, когато се връщаха от нощните си срещи с него? Колко унизително бе да лежи вързана на това легло, робиня на похотливите желания на един стар мъж? С усилие сподави надигащите се ридания в гърлото си. Изплашена от предупрежденията на наложниците за възможните наказания, тя се сви под копринената завивка.

Когато изхлипа, Синджън докосна лицето й и пръстите му нежно го погалиха. Както всички останали наложници на султана, които трябваше да обслужва, и тя беше с превръзка на очите. Пръстите му се плъзнаха по веждите й и се спряха на слепоочията. Усети бясното туптене на пулса й. Сетне помилва гладките й бузи и докосна тръпнещите от страх полуразтворени устни.

Нежните му докосвания я изненадаха. Имаше нещо странно. Султанът не беше нежен мъж. Той принадлежеше на един свят, в който господстваха насилието и страхът и, в който нежността към жената бе непознато чувство. През седмиците откакто бе пленена, тя го бе видяла със смайващо равнодушие да пребива до смърт двама мъже.

Синджън отново долови познатия аромат и наведе глава като животно, подушило следа. „Как бе възможно?“

Не… разбира се, че бе невъзможно. Жена му се намираше в Неапол, на стотици километри оттук. Напоследък не преставаше да мисли за нея и сега явно измъченото му съзнание си правеше шеги с него. Отпъди болезнения спомен и си припомни, че е тук, за да изпълнява желанията на владетеля на Тунис. В противен случай камшикът на Имир ще му напомни за задълженията.

Трябваше да си свърши работата.

Султанът го наблюдаваше през скрит отвор в копринения параван в дъното на стаята. Синджън знаеше за тайния отвор, защото когато се срещаха през деня, арабинът коментираше нощните му изпълнения. Той се поклони леко в посока на паравана, единствената проява на непокорство, която можеше безнаказано да си позволи. Надигна се от леглото, за да развърже ръцете на жената.

След като сломиха напълно волята му, към Синджън проявяваха необикновени грижи, като към жребец за разплод. Хранеха го с изискани ястия, голямо количество яйца, нахут, пресни аспержи и камилско мляко, подсладено с мед, за да стане семето му по-гъсто. Почиваше през целия ден в луксозния си, пищно обзаведен апартамент. Раните му от камшиците по гърба, ръцете и краката бяха заздравели. Бяха останали само тъмни белези, свидетели за непокорството му. Силите му се бяха възвърнали напълно, той се изпълни с енергия и мъжка сила. Под него се изреждаха по три жени на нощ и той нито веднъж не пропусна да изпълни задължението си.

Напипа края на въжето и халката в стената зад леглото. Ловко развърза възлите и освободи ръцете на жената. Премести се на другия край на леглото и установи, че и краката й бяха вързани.

Лекото полюшване на леглото му подсказа, че жената е помръднала. Придвижи се по-нагоре и разбра, че тя се е свила до стената.

„Тази наложница е отскоро в харема и трябва да я обучиш“ — припомни си думите на евнуха, преди да влезе в стаята, но не очакваше, че е толкова неопитна и враждебно настроена. Султан Хамуд бил нетърпелив да я види как ще се държи в леглото, затова не пожелал да бъде обучавана от по-опитните наложници.

Ала трябваше да я накара да стане по-благосклонна, ако въобще можеше да се говори за благосклонност от страна на тази ужасена жена. Не можеше да си позволи неуспех, а освен това тази нощ го чакаха още две наложници и нямаше никакво време за губене. Затова протегна ръце и я хвана за раменете. Усети напрежението на тялото й и я притегли към себе си по копринената покривка на леглото. Звукът отекна в притихналата стая.

Искаше му се да я успокои, ако въобще това бе възможно при тези чудовищни обстоятелства, но и двамата знаеха, че не бива да разговарят. Господарят на Тунис обичаше да съзерцава половия акт, без да бъде обезпокояван от други звуци, освен от естествените звуци на любовта. А освен това султанът не желаеше да се установяват приятелски отношения между Синджън и наложниците му.

Допускането на друг мъж в харема на султана беше изключително необичайно, но ако Хамуд не се сдобиеше с наследник, омразният му брат щеше да спечели престола. И заради това той бе твърдо решил да се сдобие с наследник. Синджън бе идеалният мъж за тази цел, тъй като не можеше да вижда лицата на жените.

Господи, колко време ще му е нужно, за да успокои тази трепереща жена? Или може би султанът нарочно му бе подхвърлил тази своенравна наложница, за да се възбуди от необичайната гледка?

По дяволите! Никога не бе очаквал, че ще изпадне в това жалко положение. То нямаше нищо общо с безкрайните часове на удоволствия, които бе изживял в будоарите на лондонските дами. Нима извратеният арабин очакваше от него да изнасили тази жена? Нима искаше да се наслади на сцена на насилие? Синджън тъжно въздъхна и си каза, че може би Бог го наказва за досегашния му разгулен живот.

Тази ужасена жена не бе виновна за неговите грехове и не биваше да страда. Ръцете му обхванаха лицето й и той се наведе, за да я целуне. Може би нежността ще премахне страха й. Тя се опита да се отдръпне, но той я държеше здраво, а устните му неотклонно се приближаваха към нейните. Усети вкуса на ванилия и разбра, че са й дали да пие от специалния еликсир. Внезапно се запита дали тази млада жена ще зачене дете от него.

Само от две седмици бе в харема и още не се знаеше дали дръзкият опит на владетеля на Тунис ще се увенчае с успех. Ала вероятно скоро щеше да научи, ако въобще си направят труда да му кажат. Ако някоя от наложниците родеше очаквания наследник, Хамуд нямаше да има повече нужда от него.

След като взе решение да се подчини, за да спаси живота си, той бе прекарал много безсънни нощи в стаята си. Откри, че искаше да живее… желанието му за живот бе по-силно от унижението, по-силно от всичко. Крепеше го надеждата, че ще успее да се измъкне от този ад. Крепяха го мечтите за Челси. Изглежда трябваше да попадне в този позлатен затвор, за да разбере колко много обича жена си.

Това беше изненадващо откритие за светски мъж като него, а още повече за мъж в неговото отчаяно положение. В мигове на отчаяние спомените за щастливите дни поддържаха духа му, а кратките проблясъци от светлина му даваха надежда, че един ден ще вижда отново.

Ако ударът по главата бе причина за слепотата му, може би след време зрението му ще се възстанови? Тази надежда го крепеше и му даваше сили да оцелее.

Жената потръпна от докосването му, устните й бяха меки, но трепереха от страх. Искаше му се да й прошепне: „Няма да те нараня“, но нямаше право, затова се опита да я успокои с целувки и ласки. Езикът му се плъзна по горната й устна и леко се опита да разтвори устата й. Целувката му бе нежна като полъх от крило на пеперуда, бе целувка на неопитен младеж. Ръцете му се заровиха в копринената мекота на косите й, напипаха перлите в плитките й и се спуснаха надолу по гърба й.

Почувства нежната извивка на гърба й и се сепна от усещането за нещо познато. Черкезките, които се предпочитаха за наложници в харемите, имаха тежки черни коси, а не такива меки коси като на ангел. Веднага отпъди тази налудничава мисъл, повдигна жената и я настани в скута си.

Когато бедрото й се докосна до втвърдения му член, тя рязко се отдръпна. Синджън се запита дали тя не е все още дете. Дори страхът от камшика на Имир не можеше да го застави да обезчести толкова малко и невинно създание. Ръцете му се плъзнаха по извивката на рамото й и напипаха гърдите й. После опипаха нежните им извивки и дланите му ги обхванаха.

Не, това не бяха гърди на дете. Тези пълни и заоблени гърди, меки като коприна, бяха гърди на зряла жена.

Чий бяха тези ръце, внезапно се запита Челси. Тяхната нежност й бе позната, както и тези силни бедра, които я обгръщаха. Султанът беше нисък и стар развратник, с отпуснато и тлъсто тяло. Нима приказките на наложниците в харема бяха истина? Наистина ли сега при нея в леглото бе тайнственият ференджи? Мисълта, че ще бъде обладана от друг мъж, не би трябвало да я успокоява, но тя почувства странно облекчение.

Всеки друг бе за предпочитане пред отвратителния арабин. Челси си отдъхна като осъден на смърт, който внезапно е бил помилван. Тази мисъл би трябвало да я възмути, но при сегашните необикновени обстоятелства това бе почти като избавление. Гордостта няма да я спаси нито от пленничество, нито от унизителната й роля на харемска наложница.

Обзе я неочаквано любопитство и ако не бе страхът от наказанието, щеше да свали превръзката от очите си. Ако този мъж наистина е султанът, то тогава защо бяха вързали очите й? Господарят на Тунис често посещаваше харема си и всички жени го познаваха много добре.

Синджън се сепна, когато усети пръстите на жената върху лицето си. Те се движеха неуверено. Докосванията й го изненадаха, но той не се противопостави. Вероятно, ако знае как изглежда, страхът й ще намалее и той би могъл да я предразположи.

Пръстите й нежно обходиха лицето му. За миг се спряха на устните му и когато разбра, че той се усмихва, пръстите й леко обходиха извивката на горната му устна.

Синджън също плъзна ръка по нейните устни и откри, че жената се усмихва колебливо. Леко задоволство завладя сетивата му, обикновено безчувствени през тези нощни ритуали. Устните му последваха пръстите му и той отново усети сладкия вкус на ванилия. Езикът му разтвори меките й устни и този път тя не протестира.

Тази малка победа го зарадва неочаквано много, макар да знаеше, че и двамата в момента бяха само съвкупяващи се животни, доставящи развлечение и наслада на извратения и импотентен арабин. Тя не приличаше на жадните за секс наложници от харема. Бе очарователно различна и странно възбуждаща.

Езикът му бавно изследваше нежната сладост на устата й и той усети как дишането й се учести и тялото й постепенно се освободи от сковаността. Вдигна ръцете й и ги сложи на раменете си. Тя не протестира и Синджън долови как кръвта запулсира в члена му.

Би трябвало да ненавижда тялото си за тези изменнически желания, предизвикани от тази одалиска, но не можеше да ги потисне. Ако се отдръпне от нея, Хамуд щеше да го накаже.

Откакто живееше в този затворен свят, сетивата му бяха необикновено изострени и когато нежно разтри зърното на гърдата й и тя тихо изохка, неволният стон сякаш докосна оголен нерв.

Не би трябвало тялото й да реагира така на докосванията на този непознат мъж, когото дори не бе виждала. Нима и тя е станала като другите жени в харема, които прекарваха дните си в мечти за любов? Но тези топли устни, впити в гърдите й, отначало нежни и плахи, сетне настойчиво смучещи набъбналото й зърно и предизвикващи горещи вълни, заплашваха да завладеят разума й. Може би бяха сипали кантаридин в шербета, който я накараха да изпие, и това усилваше сексуалната й реакция и възпламеняваше страстта й. Когато стройните бедра на мъжа се докоснаха до нейните, Челси изпита изгарящо желание да се слее с него.

Тя се опита да се отдръпне, ужасена от себе си, но той не й позволи. Устните му не се отделиха от втвърдяващото се зърно на гърдата й. Ръцете му я обгръщаха като железни обръчи. Големите му длани обхванаха задника й. Когато устните му се впиха в женствеността й тя се изви на дъга, пронизана от върхова наслада.

Викът й проехтя в тихата стая. Това бе същият омагьосващ вик на върховен екстаз, който бе ехтял в спалнята му в Оукъм и Хетън. Повдигна глава. Разумът му отказваше да признае жестоката истина, ала когато малко по-късно ръцете му невярващо се плъзнаха по цялото й тяло, Синджън си помисли, че сърцето му е спряло да бие. Познаваше всяка извивка, всяка гънка на това тяло и за миг се вцепени. Това бе тя, неговата съпруга и над нея бе надвиснала ужасяваща опасност!

Тя бе дошла, за да го спаси, рискувайки живота си, и ако до този миг се съмняваше, че я обича, сега вече бе напълно сигурен. Тя беше тук, до него и в един кратък миг го завладя безмерно щастие, но след минута страхът за живота й отново скова сърцето му.

Никога не бе изпитвал подобен ужас, дори и в най-тежките мигове под камшика на Имир. Душата му се сгърчи при мисълта, че и Челси е пленница на този капризен и извратен владетел.

Султанът бе прочут с жестокостта си. Убиваше всяка от наложниците, която си навлечеше гнева му. В харема на Хамуд животът на Челси бе в постоянна опасност.

— Вече изгубих търпение — тихо, но властно прозвуча гласът на султана.

Челси се вцепени. Тръпка на ужас прониза тялото й.

Трябва да приложа единадесетата поза, каза си Синджън. Всяка вечер господарят на Тунис избираше по някоя от позите, описани в „Парфюмираните градини“. Ала тя не бе достатъчно възбудена за тази поза. Фактът, че султанът говореше означаваше, че или бе раздразнен или бе прекалил с опиума.

Синджън отчаяно се опитваше да измисли изход от ситуацията. Протегна ръка и напипа една от възглавниците. Повече не можеше да отлага изпълнението на единадесетата поза.

Целуна страстно Челси, макар да знаеше, че рискува живота и на двамата. Устните й се разтвориха под неговите и тя тихо простена. Той я повдигна, за да може Хамуд да се забавлява по-добре. Само така можеше да спаси живота й.

Сетне я сложи да легне на копринената завивка и пъхна под кръста й копринената възглавница, разтвори широко бедрата й, така че ясно да се виждат набъбналите от възбуда срамни устни. Намести се между бедрата й, погали пълните й гърди, после ръцете му бавно се плъзнаха по нежната й шия, а устните му се впиха в нейните.

Твърдата му мъжественост се притисна към корема й. Челси се надигна, възпламенена от целувките му. Наркотикът в кръвта й, допирът на коравата му мъжественост и настойчивото проникване на езика му в устата и, я караха да го моли да я обладае.

Затвори очи, за да спре изгарящото я желание, но не можа да се сдържи и го докосна. Ала когато пръстите й достигнаха набъбналия от възбуда член, той се отдръпна. Султанът обичаше наложниците му да го молят да ги обладае. Само тези думи им бяха позволени. Обичаше подчиняването на жената пред силата на мъжа и се стараеше да удължи тези мигове докато жената напълно се покори.

Любовната прелюдия не интересуваше арабина и при пълен харем с наложници, които мечтаят да бъдат обладавани, продължителните увертюри го дразнеха. Женските молби удовлетворяваха бруталните му инстинкти, затова Синджън бе длъжен да забави проникването си, за да задоволи извратения вкус на Хамуд.

Това, което обикновено ставаше, бе, че наложницата достигаше оргазъм преди той да влезе в нея и тя не изпитваше пълно удоволствие. Тогава започваше да моли за още наслада, а виковете й доставяха най-голяма радост на султана.

И тогава, ако се подчиняваше на командите на Синджън, щеше да бъде възнаградена.

Преди много години Синджън бе усвоил изкуството да задържа оргазма си и членът му оставаше корав и набъбнал достатъчно дълго време, за да задоволи желанията на султана.

Тази вечер бе различна и изпълнението на познатия сценарий го измъчваше.

— Прости ми — прошепна той.

— Синджън! — Най-после всичко си идваше на мястото.

Тялото й го бе познало. Сетивата й го бяха познали.

Леките докосвания на мъжа, когото обичаше, бяха разпознати от плътта й и тялото й го бе приело с наслада. Ръцете й обхванаха врата му и тя безмълвно се вкопчи в него. Разбираше, че и най-малката непредпазливост може да ги издаде.

Ако Хамуд разбере, че те са съпруг и съпруга, с тях бе свършено.

Синджън беше на седмото небе от щастие, макар че се намираха в смъртна опасност.

— Сега трябва да ме молиш — задъхано прошепна той на ухото й, единственото предупреждение, което се осмели да изрече.

И тя го направи… щеше да го направи и без неговото напомняне, защото тялото й изгаряше от желание и алчна потребност да се слее с него.

— Моля те… господарю на моята нужда, влез в мен — простена тя и тялото й се изви към него. Ръката й се протегна към твърдия член между краката й.

Но той я отблъсна малко преди тя да го достигне и я целуна.

— Трябва да си по-смирена — промърмори той и опъна ръцете й покрай тялото й.

— Аз съм твоя робиня, господарю мой. Ще направя всичко, което пожелаеш, аз съм зрял плод, който чака да го откъснеш, да го вкусиш… — Тя отново се притисна към него.

— Ако твоята вулва не е достатъчно сладка и сочна — нежно, я сгълча Синджън, — как бих могъл да те вкуся? — Той клекна пред разтворените й крака и пръстите му навлязоха в набъбналата мекота между бедрата й, надигнати от възглавницата под кръста й.

Челси затвори очи, възбудена от разтърсващия екстаз на докосването му и задъхано прошепна:

— Влез в мен, господарю мой… и виж… аз съм готова за теб… аз изгарям от желание по теб…

Фините му пръсти се плъзнаха по нежната й плът, влажна от възбуда, и леко я разтъркаха.

— Изглежда… наистина си… — пръстите му се плъзнаха в нея и тя изви бедра, за да ги поеме по-навътре — готова… — промърмори той, докато дългите му пръсти проникваха все по-дълбоко.

Синджън усети началото на контракциите и силно притисна слабините й с другата си ръка. От гърлото й се изтръгна силен вик на безумна наслада.

Доста по-непокорна от другите жени в харема, викът на Челси изпълни стаята, прониза замаяното от опиум съзнание на султана и разпръсна и последната следа от скука в преситената му душа.

Синджън веднага се настани между бедрата й и проникна в нея в мига, в който заглъхваше последното й стенание. Огромният му възбуден член се опита да навлезе по-навътре в сладката й мекота, ала Челси се опита да го спре. Тялото й не беше готово да приеме новата вълна на възбуда.

— Не — изохка тя и постави ръце на гърдите му. — Не, не още, моля те…

— Молиш ли ме? — промърмори Синджън, но продължи да я изпълва, без да обръща внимание на протестите й.

— Да, моля те… — Челси се опита да измъкне копринената възглавница изпод себе си. Сетивата й бяха изострени до край.

— Трябва да ми се покориш. — Гласът му бе дълбок и нисък.

— Не… — продължи да протестира тя, но в тялото й започна да се заражда топлина и думите й сподавено заглъхнаха.

Нито той нито тя имаха друг избор в това представление. Синджън я хвана за глезените, усука краката й около кръста си и събра петите й, така че тя да се разтвори още повече.

— Жената трябва да се подчинява на мъжа — рече той като молла, който цитира Корана. Сетне проникна дълбоко в нея.

— Подчинявам се — задъхано отвърна Челси, когато огромният му член изпълни тръпнещата й утроба и тялото й се разтърси от огнената вълна на екстаза.

Синджън изкусно се размърда в нея и тялото й го последва. Телата им се извиха в похотливия танц на плътта, движеха се в ритъм, както толкова често в миналото, в пълно съзвучие, обзети от треската на желанието, забравили за миг, че са пленници.

Челси потръпна в оргазъм и сълзи на радост и екстаз бликнаха от очите й, сълзи на неописуемо щастие, че най-после бе намерила любимия си, жив и изпълнен със сили. Ала след миг щастието и радостта бяха изместени от страха за съдбата им и тя тихо заплака.

Горчивите й сълзи разбиха сърцето му и той неистово я притисна към себе си. Искаше да й даде цялата си любов, цялата сила на тялото си, да я защити и успокои. За миг се замисли дали да не скочи и да удуши арабина.

Ала животът му бе прекалено скъп. Досега бе искал да оцелее, защото се надяваше, че един ден отново ще се види с жена си, а сега, когато я държеше в прегръдките си, желанието му за живот бе по-силно от всякога. Челси бе до него, макар и за няколко откраднати мига. И най-безумните му мечти се бяха сбъднали.

— Великолепно. Изключително. Слава на Аллаха, който е създал жената за удоволствие на мъжа — напевно произнесе Хамуд, очарован както никога досега от представлението. — Утре искам отново да ме забавлявате. — Надигна се тежко от дивана. Опиумът бе завладял тялото му и той се движеше бавно и отпуснато.

Необичайното раздвижване на султана накара Синджън бързо да излезе от Челси и да я покрие с копринен чаршаф. Защо султанът бе станал?

— Тази чужденка има разкошна коса — каза Хамуд, като се поклащаше. — Тя е като слънчева светлина в утринна зора. Топла ли е?

Думите подсказваха желанието на арабина да я докосне. Синджън бързо изтегли Челси зад гърба си, за да я защити с тялото си.

Султанът доволно се изкиска. Отличното зрелище бе повдигнало настроението му. Тези двама роби се оказаха много подходящи един за друг, като сатир и нимфа.

— Намерихме достойна кобила за този жребец — шеговито подхвърли той. — Нека да покажем на това златисто цвете нейният сляп жребец.

Сляп! Челси дръпна силно копринената превръзка от очите си и погледна Синджън, застанал между нея и развеселения арабин. Отначало бе помислила, че стаята е тъмна и той не е могъл да я познае или се е преструвал, че не я познава, за да я предпази. Но не бе допускала, че нейният любим е ослепял.

Опита се да потисне чувствата си.

— Хареса ли ти? — усмихнато попита султанът.

— Ако и на теб ти е харесало, господарю — благоразумно отвърна Челси, без да забравя нито за миг, че животът им е в ръцете на този тлъст арабин.

— Да, много ми хареса — дрезгаво отвърна Хамуд.

— Тогава смирено признавам, господарю, че и на мен ми достави удоволствие.

— Утре вечер отново ще ми покажеш колко ти е приятен. А също и ти, жребецо мой — продължи той и потупа Синджън по рамото, сякаш галеше един от конете си. — Нахранете го добре. Имам нужда от семето му. Стража! — извика той. — Изведете го оттук.

В мига, в който Хамуд се обърна към вратата, Челси пъхна незабелязано ръка в неговата и Синджън нежно я стисна, като целувка за раздяла. Взе халата си и се загърна в него.

С нищо не показа, че я познава.

Челси едва сдържаше напиращите в очите й сълзи, докато я отвеждаха към харема.

(обратно)

Глава четиридесет и четвърта

През следващите дни те се превърнаха в единствения източник на удоволствия на султана. Останалите жени от харема чезнеха от незадоволена страст, защото техният господар искаше чужденецът да обладава само жената със златистите коси. Какво опияняващо представление, каква изключителна страст! Хамуд щеше да получи тяхното дете! Хамуд бе сигурен, че златокосата красавица ще забременее и той ги наблюдаваше как се любят всяка нощ. Господарят на Тунис бе завладян от маниакалната си идея.

Беше божествено.

Беше ужасно.

Беше чудесно.

Беше някаква лудост, дива агония, опиянение, непресъхваща страст, безумна жажда за живот, безкрайно желание да избягат, да бъдат отново свободни.

Синджън непрекъснато обмисляше планове за бягство, особено сега, когато зрението му започна да се възвръща. Понякога виждаше неясните очертания на предметите и проблясъци светлина. Ала дори и да успееше да се измъкне от апартамента си, коридорите, които водеха до харема бяха добре пазени той едва ли щеше да успее да стигне жив до Челси. По цял ден кръстосваше стаите и се опитваше да си представи разположението на коридорите между неговата стая и стаята, в която всяка нощ двамата с Челси изпълняваха любовното си представление. Броеше пазачите. Бе забелязал, че онези от пленените християни, които се бяха отказали от вярата си и бяха приели исляма, бяха лични телохранители на султана. Дали някои от тях щяха да се съгласят да му помогнат, ако им обещаеше свободата им? Дали щяха да изменят на Хамуд?

Кроеше планове за бягство, но продължаваше да се преструва на напълно сляп. Къде се намираше яхтата му „Аврора“? Дали Сенека и Сахар бяха измислили някакъв план за освобождаването му? Бе уверен, че приятелите му ще се опитат да го освободят. Ала дали беше възможно да проникнат в крепостта на султана? Дали щяха да го открият сред петстотинте стаи на двореца?

Дали след това щяха да успеят да открият Челси…

Когато си мислеше за всички пречки, които го деляха от свободата обземаше го отчаяние. Дори и да успееше по някакъв начин да се измъкне от апартамента си и да открие Челси, как щяха да се оправят из лабиринта от коридори и стълби на замъка?

А и нямаше никакво време за губене. Щом султанът се увереше, че някоя от заложниците му е забременяла, Синджън повече нямаше да му е нужен.

Но Синджън никога не сподели страховете си с Челси.

— Ще се измъкнем оттук — бе й прошепнал той, когато усети соления вкус на сълзите й върху устните си. Откакто зрението му се бе възвърнало и той можеше да различава сянката зад паравана единствено силното му самообладание го възпираше да не задуши Хамуд. Само няколко скока и щеше да се намери върху похотливия арабин. Щеше да стисне увисналата му шия и да прекърши врата му.

Ала любовта му към Челси го възпираше да извърши това безумие. Както и мечтата му един ден двамата да се завърнат отново в Англия.

За пръв път в живота си се молеше на Бога да го дари с търпение и сдържаност, качества, които досега никога не бе притежавал. Беше безстрашен и безгранично смел, но предпазливостта му бе непозната.

Британският консул представи Сенека и Сахар на Вивани, макар че една вечер докато проучваха околностите на двореца на султана приятелите на Синджън, вече се бяха запознали с един от братовчедите. Те бяха решили да проникнат в двореца и да го освободят с оръжие, докато братовчедите Вивани разчитаха на своето изпитано оръжие — щедрите подкупи.

Разбраха се да нападнат двореца следващия петък, в почивен ден за мюсюлманите. Бедуините в много по-малка степен от арабите се съобразяваха с религиозните празници. Те бяха преди всичко воини и религията им бе до известна степен варварска. Много по-важно за успеха на плана им бе фактът, че в петъкът луната навлизаше в нова фаза.

Сенека и бедуините нападнаха след полунощ сред непрогледния мрак на африканската нощ. Бързо се справиха със стражите около външните врати и се прокраднаха в коридора, водещ към стаята на Синджън. Червенокожият предводител на групата спираше само за да забие острия си кинжал в гърлото на някой неочаквано изскочил в тъмнината тунизийски пазач. Без да губят време, нападателите проникнаха в стаята на Синджън и оставиха един бедуин да бди до леко открехнатата врата.

— Западната врата на градските стени ще остане отворена още пет минути — лаконично съобщи Сенека. Нямаше никакво време за прегръдки и приветствия. Италианците от банкерската фамилия Вивани ги очакваха там. Стражите бяха подкупени, но не трябваше да се забравя, че е възможно изневиделица да изскочат пазачите на Хамуд, които патрулираха из двореца през интервали от четвърт час. Вече бяха изминали десет минути.

— Трябва да намерим Челси — прошепна Синджън и хвърли арабското наметало от раменете си. Сахар му подаде извит кинжал. — Пазачите може да ни изненадат всеки момент.

— Значи тя е жива? — гласа на Сенека прозвуча облекчено. — Как най-бързо да я намерим?

— Ако тичаме, ще стигнем за три минути при нея — отвърна Синджън. Хиляди пъти бе изчислявал наум това разстояние. — Ако не срещнем стражи по пътя… — Той сви рамене. — Все още не мога да виждам много добре — каза той и тръгна към вратата.

— Ще вървя до теб — прошепна Сенека и се изравни с него.

— Аз също ще съм до теб — добави Сахар и застана, от другата му страна.

Тримата тръгнаха с бързи стъпки. Бедуините бяха свикнали да разчитат на инстинкта си на воини и следотърсачи, с който бяха закърмени от люлката. Никой от двадесетте бедуини не зададе излишни въпроси. Втурнаха се безшумно по коридорите към харема.

Вратите на харема рязко се разтвориха. Нападателите нахлуха в просторния вътрешен двор, около който се виждаха вратите на наложниците.

— Челси! — изкрещя Синджън. Гласът му отекна като гръм в тишината на тъмния двор.

Стори й се като истинско чудо. Изплашената Челси бързо отхвърли завивките и скочи от леглото.

— Тук съм, тук… идвам… — извика тя, забравила за смъртната опасност. Мислеше само, че отново ще види съпруга си. Той бе извикал силно името й, без да шепне, без да се крие. Мощният му вик отекна от покритите с мозайка стени й заглъхна под арките на мраморните колони, ограждащи вътрешния двор.

След миг той бе пред вратата на стаята й. Очертанията на мускулестото му тяло изпълниха рамката на вратата. Протегна стремително ръка към нея, пръстите й я сграбчиха конвулсивно. Само този допир бе достатъчен, за да й вдъхне смелост.

— Върви след мен. Ще избягаме оттук! Но бъди готова за кръвопролитие. — Искаше му се това предупреждение да се окаже излишно, искаше да й спести грозната гледка при схватката с охраната на двореца. Придърпа я към себе си, за да я защити с тялото си.

Когато излязоха във вътрешния двор се натъкнаха на бягащите евнуси. Изплашените наложници се бяха изпокрили в стаите си, освен една млада гъркиня, която бе пленена миналото лято, след нападение на търговски кораб, пътуващ към Александрия.

— Ще дойда с вас — твърдо заяви тя на френски и се затича след Челси и Синджън по белия мраморен под около басейна.

— Сенека — извърна се Синджън към приятеля си и му посочи девойката. В момента мислеше само за спасението на Челси. Ако младото момиче искаше да дойде с тях, някой трябваше да се погрижи за нея.

— Трябва да тичаш по-бързо от вятъра — извика Сенека. Хвана я за ръката и добави: — Няма да крещиш каквото и да стане.

— Избий ги всичките — жестоко заяви девойката. — Започни от Хамуд. Дай ми един нож и аз ще ти помогна да го убиеш.

Сенека й подаде една кама и гъркинята ловко я стисна в ръката си.

— Върви пред мен, аз ще те следвам…

— Как се казваш? — индианецът попита след миг, когато вече тичаха по коридорите към западната врата, сякаш се бяха срещнали на следобеден чай.

— Кресида — ослепително се усмихна тя. — Аз мога да бягам по-бързо от теб.

Колко странно, помисли си Сенека, че в един от най-опасните мигове в живота си, докато тичаше по тъмните коридори, може би към смъртта, той установи, че за пръв път след смъртта на жена му, отново е привлечен от женска красота. — Ти наистина си очарователна — усмихна се той, — но не си по-бърза от мен. — Флиртуваше с някаква наложница от харема, когато всеки миг можеше да загуби главата си.

Нямаше време за повече разговори. Тръбачите от стените на крепостта засвириха тревога. Само след миг дворецът ще гъмжи от войници. Трябваше да си проправят път с оръжие в ръка към западната врата, да оставят десетки трупове зад себе си, да се сражават на живот и смърт. Когато излязоха във втория двор ги посрещнаха радостните възгласи на хората на Вивани. Бегълците се спуснаха към вратата, зад която ги чакаха конете и конярите на Вивани.

Бедуините за миг се озоваха на седлата. Останалите бързо ги последваха. Мисълта за свободата им даваше криле. Челси си помисли, че това е най-щастливият миг в живота й — да усеща коня под себе си, да препуска на воля в студената нощ. С усмивка се обърна към Синджън, който яздеше огромен черен жребец до нея. Тя знаеше, че може да надбяга всеки мъж и въодушевено извика:

— Колко има до брега?

— Около три километра… ще минем по пътя откъм града. Те не очакват да минем оттам.

Челси весело се засмя. Този участък от пътя бе истинско предизвикателство и за най-добрите ездачи.

— Пазачите в двореца не могат да яздят… поне не толкова добре, колкото бедуините.

Никой, дори и най-професионалните ездачи, освен мъжете на пустинята, не можеха да оцелеят при това бясно препускане по този тесен проход, по калдъръма с безброй завои и сергии от двете страни. Сенека откри още една причина за възхищението си към младата гъркиня. Тя яздеше като вихър.

Когато достигнаха до пристанището видяха „Аврора“, която се полюшваше закотвена до вълнолома. От свободата ги делеше само северния бряг на Фоум ел Куед. Синджън пришпори коня си. Челси го последва, заедно с цялата група. Всички разбираха, че ако мюсюлманите ги настигнат, ги чака бавна и мъчителна смърт.

Гледката на бялата яхта с опънати платна, готова за отплуване им вдъхваше нови сили.

До брега ги чакаха дълги лодки. Конниците приближиха до брега. Чуваше се само плясъкът на морските вълни и свистенето на вятъра. Знойна тишина и непрогледен мрак обгръщаха малкия полуостров, издаден в морето. Набързо се поздравиха с моряците от лодките. Нямаше никакво време. Първо трябваше да качат жените, а конете да оставят на брега. Скоро брега щеше да се изпълни с войниците на султана.

Още не бяха качили жените в първата лодка, когато в далечината се появиха първите мамелюци.5

— Те са на километър и половина зад нас — тревожно процеди Синджън и се обърна към Сенека, който носеше Кресида на ръце.

Сенека хвърли поглед през рамо, изруга и тихо отвърна:

— Не очаквах, че толкова бързо ще ни настигнат.

Синджън стоеше до колене във водата с Челси на ръце и умът му трескаво обмисляше ограничените възможности за спасение. Пулсът му бясно заби. Гледаше застрашително намаляващото разстояние между тях и арабите. Решението му бе взето. Наведе глава и нежно целуна Челси.

— Ти си моят живот… ти си моето щастие — прошепна той, притисна я за миг към гърдите си. Искаше да й каже още много нежни думи, искаше никой да не ги преследва, искаше да й разкрие колко много я бе обичал. — Обичам те с цялото си сърце — рече той и нежно я остави на седалката в лодката.

Думите му я накараха да изтръпне от ужас. Прозвучаха й много заплашително, като сбогуване завинаги.

— Ти също ще дойдеш с нас — изплашено избъбри тя. — Не ми говори така… ела и седни до мен… — Ала гласът й заглъхна, защото видя очите му и разбра, че той няма да отстъпи. — О, Господи!

— Ще те последвам колкото се може по-скоро. — Опита се да говори спокойно, за да не я плаши. Губеше скъпоценни мигове, вместо да я целуне за последен път… устните му толкова дълго бяха копнели за нейните…

Сенека леко го докосна по ръката.

— Сбогом — прошепна Синджън и докосна с пръст долната й устна. Не можеше да понесе мисълта за раздялата с нея.

Най-после се откъсна от Челси и тръгна, без да се обръща назад.

Лунната светлина бе слаба, но шлемовете на арабите проблясваха в мрака. Върховете на копията приличаха на танцуващи точки.

— Отведете жените на яхтата и веднага вдигнете котва — заповяда Синджън на моряците и им помогна да оттласнат лодката от пясъка. — Не ни чакайте. Ще се срещнем в Неапол. — Думите му звучаха рязко и отсечено, придружени от тропота на приближаващите се коне.

— Все още има време, Синджън… да се качим всички! Не го прави! — изкрещя Челси, надигна се от седалката и протегна ръце към него. — Можем да избягаме!

— Хванете я — заповяда Синджън. — А сега, потегляйте! — извика той и се отдалечи от лодката.

— Синджън!… Не! — Болезненият вик на сломената жена се понесе над вълните и премина в безутешни ридания, докато моряците я държаха да не скочи през борда.

— Може би не всички мамелюци ще се бият с тях — обади се Кресида. Тя бе присвила очи и се опитваше да различи приближаващите се конници, докато моряците бясно загребаха към яхтата… — Те няма да се бият за прослава на султана…

— Но са прекалено много — проплака Челси. Сърцето й се бе сковало от ужасяващата мисъл, че може би никога повече няма да види съпруга си, а хората на Синджън са само една шепа.

Синджън машинално опипа ножовете на колана си и хвърли поглед към Сенека и Сахар. Отпъди всякакви разнежващи мисли за любимата си. Трябваше да мисли само как да оцелее. Опита се да преброи преследвачите. Съществуваше голяма вероятност да се спасят от гнева на Хамуд. Измъкна мускета от кобура на седлото и възседна арабския жребец. Измъкна кинжала, стисна дръжката му от бивна на носорог и се обърна с усмивка към Сенека и Сахар.

— Готови ли сте?

Те му кимнаха утвърдително и той препусна напред в лек галоп.

Бедуините ги последваха с ужасяващи бойни викове. Конниците се насочиха право към гъстите редици на преследващата ги стража.

Оставаха петдесет метра между двете групи, когато проехтяха първите изстрели. Бедуините се целеха в предните копиеносци и повечето от тях бяха повалени от мощния залп. Нямаше време да заредят отново мускетите, затова воините на пустинята изтеглиха смъртоносните си кинжали, остри като бръсначи. Безпощадният звън на стоманата даде знак за началото на ръкопашната схватка. Конете цвилеха и се мятаха като бесни. Въздухът се изпълни с ужасяващи предсмъртни викове, от които кръвта се смразяваше. Бедуините се врязаха в гъстите редици на мамелюците.

Битката на морския бряг не се виждаше ясно от борда на яхтата. Челси изпадна в безпомощен гняв, когато „Аврора“ вдигна котва и се понесе с издути платна. Не успя да накара Синджън да тръгне с нея. Бяха разделени отново, тъкмо когато бяха толкова близо до спасението. Сега не й оставаше нищо друго, освен да ридае отчаяно.

Проклет да е! Защо му трябваше да се прави на герой пред нея? Всички можеха да се спасят с лодките. Преследвачите бяха още далеч! Мразеше го, защото я изостави и предпочете да се бие като рицар, докато всеки разумен човек би се качил на лодката и би отплавал под самия нос на мамелюците!

Синджън си позволи да погледне към морето само за миг, между два удара със сабята, и въздъхна с облекчение, когато видя, че „Аврора“ се носи с развети платна. Слава на Бога, Челси бе спасена… от султана, от физическите наказания, от варварските обичаи на тази страна, в която жената се третираше като животно. Бе останал да се бие с арабите заради нейната свобода, за да не завърши живота си като робиня в ориенталски харем на хиляди километра от родината. Докато се биеха на брега, яхтата щеше да отплува на безопасно разстояние.

Рязко извъртя коня си, за да избегне връхлитащия го ятаган. Бе решен, ако Бог се смилеше над него, да се завърне в Англия. Пришпори коня си и се понесе срещу един от мамелюците. Ножът му се заби в сърцето на арабина.

Предсмъртният вик на войника го изпълни с радост. Искаше му се това да бе тлъстото тяло на Хамуд. Ала нямаше време за безплодни мисли за отмъщение. Измъкна острието от агонизиращия си противник. Мамелюците бяха по-добре въоръжени и по-многобройни, при това обучени да се сражават до смърт, защото вярваха, че тези, които загинат в битка с неверниците, ще отидат направо в рая.

Отново се завъртя, вдигна окървавения нож и препусна в галоп към центъра на битката. Кръвта шуртеше от раните му, издутите му мускули лъщяха от пот, черната му дълга коса се развяваше от вятъра. От гърдите му се изтръгна див вик и сякаш самият Сатана връхлетя в най-гъстата сеч.

(обратно)

Глава четиридесет и пета

През замъглените си от сълзи очи, Челси гледаше към отдалечаващия се бряг на Тунис, облегната на перилата на яхтата. Плачеше за мъжа, когото обичаше, сърцето й се разкъсваше от болка и отчаяние. Сълзите й бяха израз на мъката и безсилния гняв на жена, изоставена от любимия си, който бе предпочел да се бие — единственото решение, което мъжете смятаха за достоен изход.

Макар младата жена да разбираше, че съпругът й бе останал на брега заради нея, страданието и болката й бяха безкрайни. Сълзите пареха очите й и засядаха в гърлото й. „Как ще живея без теб?“ — ридаеше душата й. „Не ме напускай…“ Нейният свят се сгромолясваше и в скръбта и отчаянието си тя се опитваше да измисли някакъв начин, за да помогне на Синджън.

Щеше да наеме войници в Неапол. Много австрийски, испански, германски и италиански наемни войници служеха във войската на Обединеното кралство на двете Сицилии. Може би щеше да успее да убеди срещу добро заплащане някои от тях да отплуват с нея за Тунис.

Ако нямаше да е прекалено късно.

Когато Кресида се приближи към нея, носейки й вълнена наметка, за да се предпази от студения морски въздух, тя й каза решително:

— Ще се върна за тях… веднага след като пристигнем в Неапол. Синджън има достатъчно пари, за да наеме цялата армия на Фердинанд.

— Баща ми ще помогне — спокойно отвърна гъркинята, сякаш разговаряха за покупка на ябълки. — Банка „Деопулус“ има клон в Неапол.

— Тогава ти си вече почти у дома… — Челси си помисли, че и тя ще има дом, ако Синджън е при нея.

— Почти — усмихна се Кресида, — макар че моят дом е Александрия. Аз съм ти безкрайно задължена — тихо добави девойката.

— Беше ли се отчаяла? — попита Челси, докато погледът й се рееше над безкрайната морска шир. Пред очите й изплуваха картини от харема. Всяка жена, свикнала да бъде свободна, би изпаднала в отчаяние, ако я затворят в позлатената клетка на харема, откъсната от света и истинския живот.

Кресида сви рамене. В този мъчителен момент не й се искаше да занимава Челси с дългата си история.

— Моята самоличност изчезна в мига, в който влязох в харема. Знаех, че баща ми никога няма да ме открие. — Въпреки нежеланието, в гласа й прозвуча униние. Ала след миг девойката отметна назад гъстата си черна коса и отпъди болезнените спомени. Черните й очи заблестяха. — Твоят съпруг ми върна живота. Богатството на семейството ми е на твое разположение. Както и самата аз — допълни тя с мрачна усмивка. — Бих искала да гледам как Хамуд бавно умира. Искам да го видя как се гърчи в жестоки мъчения, как се моли да сложат край на мъките му. Искам да видя дали ще посрещне смъртта със същото безразличие, с което погуби живота ми.

Челси не бе сигурна дали иска да види страданията на Хамуд.

— Искам Синджън и приятелите му да са отново при нас — просто каза тя. Предпочиташе да остави отмъщението на другите.

— Надявам се, че той е… още жив — прошепна тя. Последните думи се стопиха в нощния въздух. „Остани жив, заради мен — тихо се помоли младата жена. — Остани жив…“ Погледна с надежда към бреговете на Африка и отново отправи молба към Всемогъщия да запази съпруга й жив.

Цялата нощ остана на кърмата на яхтата. Не можеше да заспи. Щом затвореше очи, тя си представяше битката и Синджън, който може би вече бе мъртъв… Опитваше се да не мисли за това, ала както понякога в главата ни се въртят безсмислени стихчета от някоя детска песен, така и в главата на Челси отекваше само зловещата мисъл, че Синджън е мъртъв… Неизвестността и отчаянието не й даваха да заспи.

Каква жертва би могла да принесе, за да омилостиви всички богове и мистични създания? Ако някой магьосник й върне Синджън, тя щеше с желание да го възнагради. Бе готова да сключи и най-абсурдната сделка с дявола, стига да видеше отново любимия си жив. Сега за пръв път в живота си осъзна, защо хората от векове издигаха храмове и църкви, защо се молеха на различни божества и небесни сили. „Върнете ми го — прошепна тя в тъмната нощ — Аз ще направя всичко“…

Когато се появиха първите светлини, разделящи нощта от деня тя съзря кораба, който изплува от хоризонта. Тъмните платна на мюсюлманския кораб се очертаваха ясно огрени от първите лъчи на зората.

Челси веднага предупреди кормчията. Тя гледаше с ужас зловещия силует. Капитанът, събуден от тревожния звън на корабния звънец, бързо излезе от каютата си и събра целия екипаж на палубата. Всички мъже се хванаха за греблата и „Аврора“ заплува с издути платна към Неапол. Ала мюсюлманската фрегата ги следваше като сянка и бавно приближаваше към яхтата. Вече ясно се виждаха оръдията на бойната фрегата. На мачтата не се виждаше никакъв флаг, ала след миг на нея се издигна бяло знаме.

— Не бива да вярваме на бялото знаме — каза Кресида, която бе застанала на палубата до Челси. — Корсарите често издигат бял флаг, за да могат необезпокоявани да се приближат до преследвания кораб. А и защо ще се предават? Ние разполагаме само с десетина мускета, докато техните са много повече. Няма да се върна обратно — гласът й прозвуча мъртвешки спокоен.

Откакто за пръв път бе видяла мюсюлманската фрегата, една ужасяваща мисъл се бе загнездила в главата на Челси. Безстрастните думи на гъркинята я накараха да потръпне. Наистина смъртта бе за предпочитане пред мисълта отново да се озове в харема на Хамуд.

— Ще имаме нужда от оръжие. Синджън има два пистолета в каютата си. — Тя се поколеба. Не искаше да умира, но разбираше, че нямаха много голям избор. — По-добре иди да ги вземеш — обърна се тя към Кресида.

Когато остана сама, загледана в приближаващата се фрегата, Челси се запита дали ще има сили сама да отнеме живота си. На осемнадесет години смъртта винаги изглежда невъзможна и… далечна.

Внезапно една фигура на палубата на фрегата привлече вниманието й и я изтръгна от мрачните мисли. Имаше нещо много познато в нея, ала в този миг мъжът изчезна зад кливера.

Обзе я силно вълнение и тя се придвижи към предната палуба, за да се опита да го разгледа по-добре. Мъжът имаше същата дълга и… черна коса. В този миг си спомни, че всички мюсюлмани имат черни коси и Челси се помъчи да успокои лудешкото биене на сърцето си.

По-добре да се постарае да измисли начин за по-безболезнена смърт, отколкото да се взира в тайнствената сянка на мъжа. Извърна се назад и съсредоточи вниманието си към моряците, които опъваха допълнителни платна на яхтата, за да увеличат скоростта.

След няколко минути отново насочи поглед към тъмнокосия мъж на палубата на мюсюлманската фрегата. Той имаше същата походка, същата фигура, изглеждаше й странно познат… или това бе някаква игра на измъченото й въображение.

В този миг към нея приближи Кресида.

— Капитанът нареди да слезем в каютата. Може би скоро ще ни настигнат и той не иска да има жени на палубата.

— Намери ли пистолетите? — решително запита Челси. Вече бе взела решение. Ако Синджън беше мъртъв, а това беше много вероятно, нямаше смисъл да живее. Не би могла да понесе отново живота в харема. Това бе доживотен затвор, в който се чувстваш жив погребан. Защо да продължава тази агония?

След половин час, в каютата на Синджън, Челси осъзна, че смъртта е за предпочитане пред неизвестността.

— Ако искаш, стой тук — каза тя на Кресида. — Аз ще изляза на палубата. Не искам да умра в тази тясна каюта.

— Приличаме на пилета, които чакат да ги заколят — мрачно се усмихна гъркинята. — И аз не искам да умра тук. Може би ще успея да завлека със себе си в ада един или двама от корсарите.

— Аз пък си мисля, че ще се срещнем не в ада, а в рая — пошегува се Челси и се запита дали близостта на смъртта не настройва философски. — Преди да умра, ще се опитам да отмъстя на тези варвари за всички унижения. Правилно ли са заредени пистолетите?

— Един от моряците ги зареди. И аз мога, но предполагам, че той разбира по-добре от оръжия. — Кресида подаде единия на Челси, усмихна се и леко се поклони. — След теб.

Челси отвори вратата на каютата и тръгна по стълбата към палубата. Никой не забеляза появата на двете жени сред хаоса, който царуваше там. Челси и Кресида се скриха зад буретата с вода.

След половин час само двеста метра ги деляха от мюсюлманския кораб. На главната мачта ясно се виждаше развяващото се бяло знаме, ала капитанът на „Аврора“, много добре запознат с коварството на средиземноморските пирати, не му обърна внимание. Яхтата плуваше към Тиренско море, където в залива се надяваха да се спасят, преди мюсюлманите да ги настигнат.

Тогава чернокосият мъж в турски шалвари бързо се покачи на първата напречна греда на предната мачта й размаха още два сигнални флага. Ярката слънчева светлина ясно очерта мускулестата му фигура.

Това беше той! Челси позна ловките движения на ръцете му, черната копринена коса, която се развяваше от вятъра, дългите стройни крака, широките рамене, гъвкавата извивка на гърба — тялото, което познаваше по-добре дори от своето… Въпреки предупредителния вик на капитана, тя се затича към носа на кораба и извика с такава сила, че вероятно викът й стигна чак до африканския бряг.

— Синджън!

Той се обърна по посока на вика й, отпусна флаговете и едва не падна от гредата. В последния миг успя да се залови за едно от въжетата. Приличаше на млад бог, макар и едното му рамо да бе превързано. Махна за поздрав със здравата си ръка и се усмихна с онази негова усмивка, която я заслепи дори и от такова голямо разстояние.

Капитанът на „Аврора“ незабавно заповяда да съберат платната и да хвърлят канджите във водата, за да намалят скоростта, докато фрегатата ги приближаваше. Челси бе застанала до перилата, със сърце, разтуптяно от неописуемо щастие. Докато моряците хвърляха куките, за да се приближат двата кораба, тя се спусна към Синджън. Той скочи на борда на яхтата и тя се хвърли в прегръдките му с такава сила, че едва не го събори. Лицето му за миг се изкриви от силната болка в раненото рамо. Ала ръцете му не я пускаха, те се бяха вкопчили един в друг, като двама влюбени, завърнали се от бездната на ада.

След няколко безкрайни мига, през които и двамата сякаш още не можеха да осъзнаят, че отново са заедно, че са живи и свободни, Челси притисна лице до силните му гърди. Тя трепереше и се усмихваше през сълзи на щастие.

— Ти си жив…

— Да, жив съм — отвърна той и я притисна още по-силно до себе си. Само преди няколко часа възможността за спасение изглеждаше доста далечна. Тази слабо охранявана мюсюлманска фрегата бе като дар от Бога. — Вече ще живея както трябва — устните му се изкривиха в познатата шеговита усмивка. Докато беше пленник не един път си бе задавал въпроса дали боговете не са го наказали, заради греховете му в миналото.

— Повече няма да се връщаш назад. — Челси бе решила никога да не му позволи отново да я изостави. Той се усмихна. Животът му бе придобил нов смисъл и старите демони, които измъчваха душата му, бяха завинаги прогонени. — Изобщо не биваше да се връщаш и никога повече няма да ти позволя да го направиш, поне докато не оздравееш напълно. Обещай ми. Сърцето й се изпълни с ужас при мисълта, че щастието й може отново да бъде разрушено от някой арабски владетел. — Трябва да ми обещаеш…

— Обещавам — нехайно отвърна Синджън. Не искаше да спори с нея, не искаше да разваля очарованието на този неповторимо щастлив миг. — От днес нататък ще бъда само на твое разположение. — Усмивката му обещаваше целия рай на земята. Никога не бе обичал да спори с жени, а най-малко му се искаше да го прави сега, когато бе свободен, когато живееше втори живот и когато бъдещето бе пред него. Не и след всички ужаси и страдания, които бе преживял.

— А сега ми кажи, че ме обичаш — промърмори той — и след като поговоря с капитана, ще… — Синджън дяволито се усмихна. — Нуждая се от почивка… — Огледа се и добави: — Струва ми се, че ни остават поне двадесет часа път до Неапол. Имаме достатъчно време.

— За да спим ли? — игриво попита Челси.

— Не съвсем… — Черните мигли прикриха игривите искрици в очите му.

Синджън се бе върнал…

Притисна се до силното му тяло, усети как топлината му я обгръща отвсякъде. Всемогъщите сили бяха чули молбите й и навярно трябваше да изпълни обещанията си. Ала щеше да мисли утре за това. А сега…

— Трябва да кажа нещо на Кресида… — промърмори тя.

— Не се безпокой за нея, Сенека ще я забавлява. — Погледна над главата на Челси към приятеля си и гъркинята, увлечени в разговор. — Всъщност вече е започнал.

— Ти наистина трябва да си починеш, скъпи — загрижено рече Челси и погледна към раната му. Рамото му бе зачервено и подуто, може би трябваше да се почисти и да се превърже отново. Превръзките бяха напоени с кръв и явно го болеше, въпреки че той се стараеше да не показва с нищо болката.

— Мислех, че никога повече няма да те видя — тихо изрече той. И двамата бяха на косъм от смъртта. — Затова не искам да спя. Искам да ми разкажеш за всичко, което си преживяла без мен.

Искаше да почувства, че е жив, да забрави зловещата сянка на смъртта, искаше отново да я държи в обятията си. Херцогът и херцогинята не излязоха от каютата, преди очертанията на Неапол да се покажат на хоризонта.

Няколко дни по-късно Синджън и Челси стояха изправени до оградата на пасището във вилата в Соренто и гледаха новите арабски коне, които херцогът бе купил в Габе. Тя бе свела глава на рамото му, а ръката му обгръщаше кръста й. Светът бе окъпан от слънчевата светлина и те обсъждаха най-подходящия маршрут за изпращането на конете в Англия. Отначало решиха да пътуват от Неапол до Генуа с кораб, а след това да продължат по суша на север до Париж. Не искаха да рискуват да се срешат с корсарите и затова най-разумно бе конете да пътуват до Англия по суша.

— Защо да не тръгнем, да кажем, след две седмици? — попита Синджън. — Когато пристигнем у дома, времето още ще бъде хубаво, дори да се забавим по пътя.

— Трябва да остана тук още малко — тихо отвърна Челси. — Имаш ли нещо против?

Той я погледна изненадано и се намръщи.

— Да, имам нещо против. Трябва да отведем конете в Англия, преди началото на есента. — Не искаше отново да се разделя с нея.

— Има един проблем… — През изминалата седмица подозренията й се бяха потвърдили.

— Какъв проблем? — Отдръпна ръка от кръста й, завъртя я към себе си и я погледна в очите. Когато заговори гласът му звучеше твърдо и решително. — Ако се касае до твоето семейство…

— Не… баща ми и братята ми са в безопасност в Шотландия… поне се надявам, въпреки че Нейл мечтае да живее в Англия.

— Може би един ден ще се ожени за някоя англичанка — подхвърли Синджън.

— Папа едва ли ще му разреши — усмихна се Челси и добави: — Но аз бих искала да остана през зимата в Неапол.

— През зимата! Боже господи… та дотогава има толкова много месеци. Не, това е прекалено дълго — възрази Синджън.

— Трябва да остана.

— Разбира се, че не трябва. Ти си моя съпруга. И за нищо не бива да се тревожиш.

— Ако знаеш за какво се отнася, ще се съгласиш с мен — загадъчно отвърна Челси.

— За какво, по дяволите, говорим? — Той се наведе към нея и отново се втренчи в очите й. — Говори по-ясно. Няма да ти се разсърдя, за каквото и да се отнася.

— Ще се разсърдиш — едва чуто прошепна младата жена.

— Кълна се в Бога, няма да ти се разсърдя — заяви Синджън, учуден от държанието й. Неговата съпруга не беше от плахите и колебливи жени. — А сега кажи ми за какво е този загадъчен разговор.

— В харема нямахме гръцки презервативи. — Нямаше смелост направо да му признае, че е бременна. През последните няколко дни отново бе започнала да се страхува, че ще го изгуби.

— И?

— И… ами… не съм използвала нищо за предпазване…

Най-после разбра.

— Сигурна ли си, че е от мен? — Не биваше да бъде толкова егоистичен, припомняйки си всички страдания, които и двамата бяха преживели. За миг се запита дали би могъл да се примири с мисълта, че следващия херцог Сет ще бъде дете на султана на Тунис.

— Имаш право да се съмняваш — сериозно отвърна тя. — Не искам отново да преживея същите ужаси. Затова предпочитам да остана сама тук, в Неапол. — Султанът никога не я бе докосвал, но тя също имаше своите демони. След огромните страдания при последната и бременност, тя се бе заклела никога повече да не допуска да бъде унижавана, от който и да е мъж. В Неапол вероятно не би имала проблеми с бременността си, но в Англия всичко бе много по-различно. Във висшето общество щяха да се разнесат злобни клюки и подмятания, ако Синджън дори и за миг покажеше, че се съмнява в бащинството си. А може би щяха да клюкарстват и без съмненията на херцог Сет, когато всички узнаят, че е била пленница в харема на султан Хамуд. Нямаше начин да не узнаят това, щом го знаеше и британският консул.

— Ако ти кажа, че това няма значение за мен, ще се върнеш ли с мен в Англия?

— Ако се върна с теб и ако това дете е момче, то ще бъде следващият херцог Сет. — Искаше да го предизвика, за да разбере при какви условия би се съгласила да се върне с него в родината. Завръщането в Англия щеше отново да ги изправи пред старите проблеми — нейното семейство, неговото семейство, неговите приятели, различията в разбиранията им за живота, нежеланието на Синджън да има още деца. Челси можеше да остане завинаги в Неапол. Много английски имигранти живееха щастливо далеч от родината.

— Може и да пометнеш.

Както винаги се опитваше да избегне прекия отговор.

— Този път нямам намерение да препускам в галоп из цялата страна — твърдо заяви Челси. — Ти трябва да решиш. — Обичаше го с цялото си сърце, но държеше на достойнството си. Мисълта да се върне към стария си начин на живот, я изпълваше с лошо предчувствие. Настъпи неловка пауза. Младата жена мислено се помоли на Бога да й даде невъзможното — дете и любовта на съпруга й, който досега не знаеше какво означава любов.

Синджън наруши мълчанието.

— Искам да се върнеш с мен — тихо рече той. Това не беше отговорът, който искаше да чуе.

— Не каза нищо за детето.

— Детето е мое — просто изрече херцогът.

— Сигурен ли си?

— Готов съм да приема дори и дете от Чингиз хан, ако ти си до мен — усмихна се Синджън.

— Султанът никога не ме е докосвал.

Веждите му се повдигнаха въпросително.

— Значи си искала да ме изпиташ.

— Този път исках да съм сигурна.

— Миналият път единствено сигурна бе раната от мускета на баща ти.

Думите му не бяха укор, бяха просто констатация.

— Нещо подобно — внимателно отвърна Челси. Не бе сигурна, че всичко между тях е изгладено.

— Сега пък аз ще те изпитам — усмихна й се с познатата предизвикателна усмивка, а очите му светнаха дяволито.

Знаеше си, че ще има още нещо.

— Няма да ме уплашиш — дръзко отвърна тя.

— А може и да те уплаша. Понякога мога да бъда доста непоносим.

Той бе източник на цялото щастие и радост в живота й.

— Питай ме и аз ще ти отговоря.

— Обичаш ли ме повече от всичко, дори повече от конете?

— И от Тън ли? — шеговито попита тя.

— Да, най-вече от Тън.

— Да, обичам те. А ти обичаш ли ме? — сподавено прошепна младата жена. За пръв път й бе казал, че я обича, когато бягаха от двореца на Хамуд. Челси често се питаше дали пленяването му е повлияло на чувствата. Сега, когато отново бе свободен и вероятно отново ще бъде галеникът на обществото, може би ще забрави за любовното си признание. Може би постъпваше неразумно, като настояваше за ясен отговор. Мъжете не обичаха да ги притискат… но искаше да чуе тези думи… искаше да ги чуе от него.

— Казах, че те обичам.

— Искам да го чуя още веднъж.

— Няма да е толкова лесно — уклончиво отвърна Синджън.

Челси отново се запита дали той не се опитва да се измъкне от откровен отговор.

— Кажи ми — решително повтори тя.

— Обичам те, Челси Еймити Фергюсън Сейнт Джон — високо заяви той и доволно се усмихна. — Добре ли го казах?

— Чудесно — одобрително кимна тя.

Знам още по-чудесен и ефективен начин, за да ти докажа любовта си — започна той, — но ако предпочиташ само думите…

— Колко ефективен? — измърка Челси.

— Ще те накарам да забравиш кой ден сме днес…

— А може би седмица?

— Това зависи от издръжливостта ти — промърмори младият мъж.

— Или две седмици?

— Предизвикваш не когото трябва.

— Така ли?

— Разбира се, че не — излъга той.

— А сега ще ми покажеш ли?

— С удоволствие.

И той й показа.

(обратно)

Епилог

Трябваха му повече от две седмици, за да докаже любовта си и пътуването им до родината се отложи до началото на октомври. Въпреки че пътуваха бавно, заради бременността на Челси, херцогът и херцогинята на Сет пристигнаха навреме за есенните надбягвания в Нюмаркет.

— Нима се срещнахме в началото на пролетта? — запита една сутрин Челси, когато се приготвяха да напуснат Сикс Майл Ботъм, за да присъстват на надбягванията.

— Да, а ти си вече бременна за втори път — усмихна се съпругът й, докато държеше отворена вратата на каретата. — Струва ми се, че ако продължаваме така, ще трябва да построя допълнителна детска стая.

— Мислех, че не искаш повече деца.

— Не исках — безцеремонно заяви той, — докато не те срещнах.

— Тогава ще трябва да стоиш у дома и да се откажеш от предишните гуляи, защото не възнамерявам сама да отглеждам децата си.

— Трябва ли да го направя?

Пътуваха в същата карета, в която се бяха срещнали за пръв път. Джъд бе на капрата. Единствената разлика бе, че сега бе топъл есенен ден, а не ранна пролет.

— Ще съумея да те забавлявам — закачливо рече Челси, уверена в любовта на съпруга си. Откакто се върнаха, Синджън бе изцяло променен и сега в клубовете се обзалагаха за рождените дни на децата му, а не за краткотрайните му любовни истории.

Челси се облегна на тапицираната с коприна седалка и доволно промърмори:

— Обичам тази карета.

— Изглеждаш също толкова сладка, колкото когато за пръв път те срещнах — въздъхна Синджън, мързеливо излегнат срещу нея. — Макар че сега си много по-зряла, скъпа моя… — Сините му очи я изгледаха с любов и обожание. — С какво ще ме дариш — с момиче или с момче? — закачливо я попита той.

— Ще ти кажа, ако ми обещаеш да не се връщаш в Тунис.

Заинтригуван от сигурността й, Синджън се съгласи, като си каза, че може би по-късно ще я склони да промени решението й, ако поиска да се върне в Тунис. А и без това, засега не мислеше да пътува отново за Африка.

— Откъде можеш да знаеш? — настоятелно запита той и се наведе напред.

— Мисис Хобс ми каза, че полът на детето може да се определи от тоновете на сърцето му, а старата ми бавачка казваше, че ако в полунощ оставиш поднос с различни ястия за феите, в зависимост от това, което са яли също можеш да разбереш дали ще се роди момиче или момче.

— А Стийли каза, че ще бъде момче, защото вече е оплела пуловер за момче — добави с усмивка той. — А сега, след като се разбрахме по този въпрос…

— Искам момиче.

— Тогава трябва да имаш едно момиченце. — Ако зависеше от него, щеше да й даде една дъщеря… защото нейното щастие беше и негово. Факт, за който се чудеше защо не е разбрал по-рано.

Повечето от конете им спечелиха в състезанията в Нюмаркет. Конкурентите им, както обикновено, недоволно мърмореха. Ала поне херцогинята не бе яздила, иначе херцогът щеше да спечели всички първи награди. Мисълта, че ако Синджън продължава да изпълнява така усърдно и занапред съпружеските си задължения, херцогинята едва ли скоро ще се състезава ги утешаваше.

След приключване на състезателния сезон, Челси и Синджън се върнаха в любимата им хижа в Оукъм, за да чакат раждането на детето. Бо също беше с тях. Бебето се роди през пролетта. Този път Стийли бе сгрешила, за което Синджън щедро я възнагради.

Челси имаше дъщеричката, за която бе мечтала.

— По-късно ще родя и момче — каза тя и добави: — Ако желаеш.

Разбираше любовта му към Бо.

През следващите десет години им се родиха още две деца — момче и момиче. Херцог Сет бе напълно задоволен, безгранично щастлив и се превърна в образец на баща, както на времето бе образец за най-развратния гуляйджия в Лондон. Красивото му лице и стройното тяло все още предизвикваха влюбените погледи на жените и макар да бе приключил с предишния разпуснат живот, той продължаваше да ги очарова, както в миналото. Дамите тайно се надяваха, че някоя от тях един ден ще привлече вниманието му.

След няколко години Бо зае мястото на баща си, като най-очарователния любовник във висшето общество. Младият, приказно богат граф, току-що пристигнал от Кеймбридж, притежаваше същата чувствена красота като баща си и същата безкрайна енергия. Любовните му подвизи из дамските будоари бяха не по-малко от тези на Синджън.

— Кръвта вода не става — иронично отбелязваха старите приятели на баща му.

Сякаш херцог Сет отново се бе върнал във водовъртежа на лондонския светски живот. Всяка млада красавица искаше да завладее сърцето на младия бохем.

Заради известността му на страстен любовник, дамите прибавиха още едно име към имената му — Glory6.

Красивият и темпераментен младеж наистина заслужаваше този прякор.

(обратно)

Информация за текста

© 1977 Сюзън Джонсън

© Ваня Пенева, превод от английски

Susan Johnson

Moonstruck Madness, 1977

Сканиране: ???

Разпознаване и начална редакция: Xesiona, 2010

Редакция: maskara, 2010

Издание:

Лори Макбейн. Грешницата

Редактор: Христина Костадинова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-06-20 10:24:42

1

Иклипс с живял достойно от 1764 до 1789 г. — Б.пр.

(обратно)

2

Saint (Сейнт) означава светец, светия. Sin с грях, грехопадение. — Б.пр.

(обратно)

3

Блед — една от многото думи в арабския език, която няма точен превод. Означава нещо като селце или бивак сред пустинята. Понякога обаче се използва и за пустиня или пуста местност земя или почва, голо поле или „кър“ — Б.авт.

(обратно)

4

Cantharides — прах от изсушени испански мухи, сексуално възбуждащо средство — Б.пр.

(обратно)

5

Елитна арабска конница, лична гвардия на египетските султани — Б.пр.

(обратно)

6

Glory — на английски означава слава, великолепие, триумф — Б.пр.

(обратно)

Оглавление

Глава първа

Глава втора

Глава трета

Глава четвърта

Глава пета

Глава шеста

Глава седма

Глава осма

Глава девета

Глава десета

Глава единадесета

Глава дванадесета

Глава тринадесета

Глава четиринадесета

Глава петнадесета

Глава шестнадесета

Глава седемнадесета

Глава осемнадесета

Глава деветнадесета

Глава двадесета

Глава двадесет и първа

Глава двадесет и втора

Глава двадесет и трета

Глава двадесет и четвърта

Глава двадесет и пета

Глава двадесет и шеста

Глава двадесет и седма

Глава двадесет и осма

Глава двадесет и девета

Глава тридесета

Глава тридесет и първа

Глава тридесет и втора

Глава тридесет и трета

Глава тридесет и четвърта

Глава тридесет и пета

Глава тридесет и шест

Глава тридесет и седма

Глава тридесет и осма

Глава тридесет и девета

Глава четиридесета

Глава четиридесет и първа

Глава четиридесет и втора

Глава четиридесет и трета

Глава четиридесет и четвърта

Глава четиридесет и пета

Епилог. . . . . . .