«Робинята на викинга»

Той бе заченат по време на една буря, в нощ, предопределена от гнева и страстта.

Роди се, когато светкавица проряза небето, и по всичко изглеждаше, че бурите ще определят живота му и за в бъдеще.

Ярка светкавица разкъса нощния мрак и Иърин, кралицата на Дъблин, простена мъчително. Прониза я пареща, безмилостна болка. Прехапа устни, защото беше сигурна, че раждането ще мине леко, и защото не искаше да уплаши нито онези, които се бяха събрали около нея, нито краля, своя съпруг и повелител. Болката се засили, достигна връхната си точка и бавно отшумя. Иърин пое дълбоко дъх. После затвори очи и дори се усмихна, припомнила си нощта, за която беше сигурна, че е заченала детето. Двамата с Олаф бяха излезли на езда и бурята ги изненада далече от крепостните стени. Добре, че скалистият морски бряг беше осеян с пещери. Този ден тя беше сърдита на Олаф — макар че вече не помнеше защо. Ала гневът никога не беше пречка за пламтящата помежду им страст. Така беше станало и в онази нощ. Разменените ядни думи само подклаждаха огъня на желанието.

Иърин помнеше всяка подробност. Олаф й изкрещя нещо, после избухна в смях и я грабна в обятията си. Тя му отговори гневно, но веднага забрави причината за спора и падна в плен на буйната му целувка. Докато навън бурята бушуваше с пълна сила, Олаф я хвърли на земята, а когато блесна първата светкавица, двамата създадоха живота, който скоро щеше да се появи на бял свят. Иърин се радваше на детето, защото обичаше съпруга си повече от всичко на света. И никога нямаше да забрави как беше изглеждал в онзи съдбоносен ден нейният викинг. Помнеше кобалтово-сините очи, които умееха да гледат с неизказана нежност и да пламтят от луда страст. Помнеше нежността на силните му ръце, парещите му целувки, могъщата му прегръдка. Усещаше огъня на страстта му дълбоко в себе си като тръпките на светкавицата.

— О, Господи! — изплака тя, когато се надигна нов прилив на болка и в сърцето й се надигна страх. Раждането на Лейт беше много тежко и тя се беше молила второто дете да дойде на бял свят по-бързо и безболезнено. Но ето че болката отново гореше в нея и заплашваше да разкъса тялото й.

Иърин усети меката ръка на майка си върху челото си.

— Защо, мамо? — пошепна измъчено тя. — Защо трябва да бъде толкова болезнено?

Мейви й се усмихна с обич и се опита да прикрие загрижеността си.