«Златната невеста»

О, Господи, спаси ни от гнева на северняка!

Ирландия, Лето Господне 848

Неговите тесни, издължени лодки, така наречените „драконови кораби“, изникнаха като призраци от студените, враждебни мъгли на Севера. Прилични на всяващи ужас морски змии, те се плъзнаха по вълните с широките си червени и бели платна и се насочиха право към смарагдово-зеленото крайбрежие на Ейре.

Мъжете му бяха безстрашни и решителни. Скачаха на сушата с див рев и размахваха над главите си мечове, брадви и копия. Не вярваха в християнския бог, нямаха морал, нямаха скрупули. Ала водачът им Олаф Белият, норвежкият принц, известен надлъж и нашир като Господаря на вълците, беше различен.

С блестящата си златноруса коса и едрото, мускулесто тяло, той превъзхождаше сънародниците си и те му се подчиняваха, изпълнени с възхищение и уважение. Въпреки варварското си възпитание, той бе съумял да разшири духовния си кръгозор. Беше дошъл в тази страна не за да я опустоши, а за да съгради в Ирландия свое кралство.

Докато драконовият кораб го водеше към ирландския бряг, коравите му сини очи блестяха, възхитени от дивата красота на тази толкова разнообразна страна. Знаеше, че идва тук, за да остане завинаги.

Разказите, проникнали в дома на баща му още когато беше дете, не се бяха изличили от паметта му. И докато обхождаше с поглед стръмния бряг, прорязан с дълбоки пропасти, той знаеше, че е дошъл да вземе тази страна под свое покровителство и да я храни като малко дете. Но нямаше да обезчести абатствата и манастирите, а щеше да принуди монасите и свещениците да го научат да разбира трудната ирландска литература, да проникне дълбоко в културата на този непобедим народ, нападан от многобройни нашественици, но незавладян от никого. Точно така, той щеше да опознае ирландците и това щеше да го доведе до успех там, където другите бяха принудени да отстъпят.

Ето за това мислеше Господаря на вълците, опрял ръце на хълбоците си, втренчил поглед в ирландския бряг. Ирландия… Този остров му принадлежеше — или той на него. Той го усещаше в кръвта си като опияняваща медовина. Аз ще сложа своя печат върху тази страна, закле се тържествено той и гордо отметна глава назад. Утринното слънце позлати сините му очи. Да, в Ирландия го чакаше съдбата му. Той копнееше за тази страна и желанието да я притежава го изгаряше като в треска. Тя беше омаяла сърцето му по-силно, отколкото най-красивото момиче.