«Игра на любов»

Гласът на певеца, дрезгав и с акцент, шепнеше в слушалките, които Сара упорито носеше от началото на полета. Besame, besame mucho…

Със затворени очи, тя леко се намръщи. Любовни песни. Само това й трябваше. И то на испански, будещи твърде живи спомени за Едуардо с вперени в нея черни очи, тъжни и молещи:

— Но, tesoro, аз искам да се оженя за теб! Как може баща ти да възразява на това? Знаеш също, че имам достатъчно пари, така че това не е извинение, si? Можем да живеем където поискаш…

Не, не, Едуардо! Бедният Едуардо! Трябваше да бъде честна с него, а не да се крие зад извинения. Баща й. Образованието й. Но как да каже на един мъж, че просто не може да понася докосването му, защото ръцете му са винаги толкова хладни и влажни?

Гласът на капитана си проби път през музиката, напомняйки на всички, че след петнадесет минути ще кацнат на летище „Кенеди“ и желаещите да проследят комуникацията между пилотите и контролната кула трябва да превключат на канал…

Сара махна слушалките и приглади косата си, прекарвайки пръсти през нея. Разглеждайки лицето си в огледалцето, което беше извадила от чантата си, тя отново се намръщи. Лош навик, с който трябваше да се пребори.

— Мило мое дете, ти просто трябва да престанеш с гримасите. Не искаш след известно време да ти се появят бръчки, нали? Погледни ме…

Е, във всеки случай не беше трудно да гледаш мама! Особено ако се съдеше по милионите кинозрители по света, които обожаваха Мона Чарлз.

Всички казваха, че Сара прилича на майка си. Но хората никога не се припознаваха, нито мислеха, че се припознават, въпреки че тя и Мона имаха еднакъв цвят на кожата.

Огледалцето отрази строго лице, което беше твърде бледо, с изключение на малко руменина по скулите. Тъмна коса с цвят на махагон, падаща права и гладка до раменете й, мигли, тъмни и дълги като на Мона, над същите смарагдовозелени очи. Но никой не я питаше дали не е Мона Чарлз, вероятно заради стройната, почти момичешка фигура и ръста й. Мама Мона имаше бюст, докато нейният не впечатляваше с размерите си. След пет деца и четирима съпрузи Мона все още изглеждаше страхотно.

„А аз,“ каза си Сара строго, щраквайки капака на огледалцето, „сигурно ще имам бръчките, за които ме предупреждаваше Мона, още преди да стана на тридесет.“