«Огнена стихия»

Западен Тексас, 1858 г.

— Давай! — изкрещя Сторм. — Давай, Ник, давай!

Тя беше много висока, обута в кожени бричове, а на гърба й висеше дебела плитка. Подскачаше възбудено край тълпата младежи, които се бяха събрали около борещите се в прахта двама юноши. Отгоре беше слабо, мускулесто момче със загоряла до медно кожа, която лъщеше от по, докато той притискаше едрия си противник към земята. Внезапно кракът на Ник се подхлъзна и той се озова по гръб. Сторм простена и се приближи.

— Можеш, Ник, можеш! — завика тя към брат си. Но преди още думите да се изплъзнат от устата й, Ник преметна противника си, изви ръката му зад гърба и напрегнатата битка приключи.

— Победата е на Ник! — заликува Сторм, размахвайки юмрук във въздуха. От всички страни заваляха поздравления, смехове и добронамерени дюдюкания. Ник пусна съперника си и се претърколи по гръб; двете момчета полежаха така известно време, лъхтейки. Неподвижният му поглед срещна блесналите от възторг очи на сестра му.

— Как можах да загубя? — промърмори той сухо, изправяйки се на крака, и прокара пръсти през гъстата си, права, синьо-черна коса.

Ларс беше нещастник и това бе само една от многобройните характеристики, които можеха да му се припишат. Очите на Сторм се разшириха, когато го видя да се надига и да се нахвърля изотзад на Ник.

— Ник! — изпищя тя.

Ник се обърна тъкмо навреме, за да бъде катурнат от Ларс по гръб.

Ти не игра честно, момко — изкрещя Ларс с почервеняло лице. Гигантският му юмрук се заби в лицето на Ник.

— Спри! — извика Сторм, защото знаеше, че Ларс може да убие брат й. — Престани!

В следващия момент Ник успя да се освободи с мощно извъртане и изведнъж в ръката му проблесна дълъг, смъртоносен нож, който той опря в гърлото на Ларс, докато коляното му се забиваше в слабините на русия.

— Тази играчка предполага спокойствие и послушание от твоя страна — каза меко той.

— Рейт!

В хамбара беше сумрачно и хладно. Тринайсетгодишният брат на Сторм стоеше тъй близо до светлокосото момиче, че бедрата му докосваха нейните. Изражението на лицето му беше напрегнато и умолително.

— Моля ти се, Лусила — прошепна той и взе ръчичката й в своята. — Само една целувчица.

Тя погледна в очите поразително красивото момче пред себе си.

— Не мога.