«Да се влюбиш в негодник»

Дъждът не успя да отмие смрадта или да понамали горещината. Ставаше даже още по-зле. Боклукът беше събран на купчини от страни на тясната уличка — кутии, развалена храна, кашони, счупени чинии, всякакви захвърлени неща, които на никого не трябваха вече. Жената и детето пропълзяха в един от по-големите кашони, на върха на камарата от боклук, за да се скрият. Детето не знаеше защо трябва да се скрият, но усещаше страха на жената.

Този страх беше там непрекъснато, в думите й, в нейния глас, в треперещата ръка, с която държеше детето и го влачеше от уличка, на уличка през нощта. Винаги само нощем и никога денем, когато можеше да срещнат други хора.

Жената й каза да я нарича госпожица Джейн. Детето си помисли, че би трябвало да знае това име, но не го помнеше. То не помнеше дори собственото си име, затова когато жената я нарече „момиче Дани“, детето реши, че сигурно така се казва.

Госпожица Джейн не беше нейната майка. Когато Дани я попита тя отговори:

— Не, аз съм твоята бавачка.

На Дани дори не и дойде на ум да попита какво е „бавачка“, защото звучеше като нещо, което тя би трябвало да знае. Госпожица Джейн беше с нея от самото начало. От както се помнеше, което всъщност означаваше от няколко дни. Тя се бе пробудила, лежейки до жената в една уличка, много напомняща на тази, и двете целите изцапани с кръв, и от тогава те постоянно бягаха и се криеха. Повечето от кръвта беше на госпожица Джейн. Някой беше забил нож в гърдите й, а имаше и други рани, където бе намушкана повече от веднъж. Тя беше успяла да извади сама ножа от гърдите си, когато се събуди и не обърна внимание на останалите си наранявания. Нейната единствена грижа беше детето и тя се зае да спре кръвта, която се процеждаше от тила на Дани, както и да се погрижи да изчезнат бързо от това място.

— Защо се крием? — попита Дани, когато вече беше абсолютно сигурна, че правят точно това.

— За да не те намери.

— Кой?

— Не знам, дете. Мислех, че е само крадец, решил да не оставя никакви свидетели след себе си, но вече не съм толкова сигурна. Има много хора, които искат да те намерят. Но аз успях да те измъкна и ще се погрижа за теб. Той няма да те нарани отново, обещавам ти.

— Не помня да са ме наранявали.

— Паметта ти ще се върне, момиче Дани, не се тормози сега, макар че ще е по-добре това да не стане скоро. За теб е по-добре, че в момента не помниш нищо.