«Приказка за глупавите и за техния цар»

Някога, но то не било толкова отдавна, както в другите приказки, на глупавите им омръзнало да живеят заедно с умните. Умните все ги карали да се учат, а всички знаем, че глупавите не обичат да се учат и да поумняват. Те по всякакъв начин се мъчели да се скрият, но умните винаги ги разпознавали. Защото глупавите имали много голяма уста, толкова голяма, че краищата й стигали чак до ушите. Разбира се, те се отличавали и по някои други неща от умните, обаче главната разлика си оставала устата, която непрекъснато бърборела, кряскала и вдигала голяма врява.

И така един ден те отишли при умните и им рекли:

— Не искаме повече да живеем с вас. Ще си направим отделна държава.

Умните се позасмели и отвърнали:

— Хубаво! Може би и за вас ще бъде по-добре.

А понеже умните хора имат и добри сърца, те веднага им отделили и голямо парче земя, на което да си направят държавата. Дали им сечива и материали да си построят къщи, предложили им да си вземат и добитък. Но глупавите взели само едно стадо овце.

— Защо не вземете и други домашни животни? — попитали ги.

— Не сме толкова глупави — отговорили те. — Кравите имат рога, могат да ни убодат, пък са и големи, та ще ядат много. А кротките овчици ще ни дават всичко: и мляко, и месо, и вълна.

Нарамили те сечивата и строителните материали, подкарали овцете и отишли на своята земя. Като пристигнали, първата им работа била да си починат. Почивали цял ден и били много доволни, че нямало вече кой да ги кара да работят. А вечерта опекли месо, нахранили се до насита и легнали да спят на меката трева. Но през нощта от гората дошли вълци и отмъкнали няколко от овцете им.

— Не може така — рекли си глупавите, като се събудили. — Щом ще правим държава, трябва веднага да се заемем с това.