«Моят странен приятел — астрономът»

— Здравей, звездоброецо! — извиках аз насреща му и разперих ръце, но той не пожела да се прегърнем, отвърна почти равнодушно:

— Добре дошъл! Откъде идеш?

— С първия самолет от Кайро. Поздрав от фараоните и от древните ти колеги.

— Сядай и разказвай!

— Ще разказваш ти, затова съм дошъл. Прочетох вестниците и долетях. Заповядай!

Носех му дребен подарък, въпреки че знаех неговото безразличие към каквито и да било дружески жестове. Този път обаче той като че ли остана доволен. Пое малката вавилонска кула, издялана от неизвестен, но с добро въображение бейрутски майстор, и каза:

— Да, ето един от редките замисли на човечеството, които не са били глупост. Стига, разбира се, действително да е била предназначена за астрономическа наблюдателница, както твърдите вие, а не за паметник на някой идиот, комуто другите идиоти са се кланяли.

Той винаги говореше с остри и резки съждения и неведнъж бе обиждал професията ми, но аз бях му свикнал вече.

— Приеми го заедно с моите сърдечни поздравления за големия… — започнах аз малко тържествено и все още ми се искаше да го прегърна, защото… и аз не знам защо, като че ли обичах този странен човек, който сега така безцеремонно ме прекъсна:

— Поздравленията можеш да си запазиш за своите строители на пирамиди. Ще пиеш ли кафе?

Из какофонията от всякакви лъскави уреди, които ни заобикаляха, той измъкна една също такава лъскава машинка за кафе. Беше отслабнал, лицето му бе станало още по-сурово, а по него не можеше да се открие дори следа от вълнението, с което световният печат шумеше около забележителното му откритие.