«Загадката на Уайвърн»

В малкия салон за закуска в Аултън една красива млада дама, госпожица Алис Мейбъл, загърната в наметка с кожи и готова за предстоящото пътуване на четирийсет мили — не с влак — до Уайвърн, се изправи, за да прегърне и да целуне леля си и да се сбогува с нея.

— А сега седни отново, не е нужно да бързаш толкова — ще тръгнеш чак след десетина минути и повече — подкани я възрастната дама. — Хайде, скъпа. Така.

— Лельо, ако не се прибера преди залез, господин Феърфийлд много ще се ядоса — обясни младата жена, поставила ръце върху раменете на благата възрастна лейди Уиндейл и загледана в лицето й с обич, но и с тъга.

— Кой господин Феърфийлд, скъпа — старият или младият?

— Старият. Господарят, както го наричаме в Уайвърн. Наистина много ще се ядоса, а аз се страхувам от него и за нищо на света не бих искала да го дразня — винаги е бил толкова добър към мен.

Докато младата дама отговаряше, по лицето й изби прелестна руменина, но възрастната не забеляза това и поясни:

— Всъщност изобщо не знам защо казах „млад“ — младият господин Феърфийлд е достатъчно възрастен, за да ти бъде баща. Искам обаче да разбера допада ли ти лорд Тремейн. Казах ти колко те харесва. Аз вярвам в любовта от пръв поглед. Останал е очарован от теб, когато те е видял в църквата в Уайвърн. Разбира се, там би трябвало да мисли за по-възвишени неща, но както и да е. Убедена съм, че лордът е влюбен — много силно, така че кой знае? Толкова обаятелен човек, освен това е налице всичко, за да… чудя се каква дума да използвам… Но както знаеш, Тремейн е красиво място, а лордът няма никакви дългове.

— Скъпата ми стара леля! — възкликна момичето и отново я целуна по бузата. — Милата сватовница, все ще ми избере някой страхотен годеник. Сигурна съм, че ако беше останала в Индия, щеше да ме омъжиш за местен принц.